Само една нощ

до морето и обичаше да излиза, обичаше слънцето и вятъра.

– Не изглеждаш отегчен както обикновено – каза тя и сложи длан върху ръката

му. – Да смея ли да си мисля, че тази изложба наистина ти харесва?

– Едва ли има нещо, което да обичам повече от статуи на голи хора – каза той и

бързо добави: – ти обаче изглеждаш щастлива.

Каролина стисна ръката му.

– Чувствам се добре. Знам, че се тревожиш, но това е истината и някой ден ще

се наложи да започнеш да ми вярваш.

Каро беше права и Дейвид го осъзна с уплаха. Тя действително изглеждаше

силна. Толкова много години се бе тревожил за нея, толкова беше зает да се

опитва да направи всичко добро за нея, че не му бе останало време да спре и да

види очевидната истина – Каро беше на тридесет и две и се справяше прекрасно.

Тя буквално сияеше.

– Сега, не искам да ми се сърдиш, но мисля да си намеря някое хубаво малко

хотелче и да се преместя там за остатъка от престоя си. – Каро захапа долната си

устна и го погледна загрижено. Очевидно се притесняваше от реакцията му.

– Но защо? – попита той. Очевидно тя беше свободна да прави каквото намери

за добре, но това му дойде като гръм от ясно небе. – Мислех, че си щастлива в

апартамента ми – каза Дейвид с леко чувство за вина.

– Наистина ли? И на какво базираш заключението си? Като се има предвид, че

рядко си у дома. – Все още се усмихваше, но може би само за да обере остротата

от думите си. Но беше права. Дейвид не ù обръщаше достатъчно внимание. –

Апартаментът ти е страхотен, но съм вече прекалено голяма да оставам при брат

си. Решила съм. Всъщност вече се обадих и си резервирах стая – обясни тя с

гордост и задоволство.

– Добре – отвърна Дейвид, все още шокиран от този развой на събитията.

Каролина никога не се беше проявявала като независима и импулсивна. Винаги

беше разчитала на него, оставяше го да взема решенията вместо нея. Може би

просто инстинктивно той гледаше на нея като на деликатно застрашено цвете.

Но сега стоеше пред него уверена и авторитетна, вземайки решения, без да се

консултира с него. Като всяка пораснала жена.

– Но ако искаш да отседнеш в хотел, настоявам да имаш охрана – каза той,

защото Каро не беше просто жена, а жена, чиято сигурност при всички

положения трябваше да се има предвид. – Ще говоря с нашата охранителна

фирма.

– Не мислиш ли, че е малко прекалено? – попита тя с наклонена глава. Дългите

ù обеци се клатушкаха и докосваха бузата ù.

– Каро, ако нещо ти се случи…

– Дейвид, не можеш да ме пазиш от живота – тя стисна окуражително ръката

му.

– Знаеш какво имам предвид – и гузната съвест от облекчението, че най-сетне

ще е сам в апартамента си, изостри тона му. – Не ми харесва. Съжалявам, че си

се почувствала пренебрегната.

Но макар и засрамен от факта, че не бе успял да намери време за нея, тя беше

права. Те бяха големи хора и всеки имаше своите навици.

Но след като Наталия прекара онази нощ в апартамента му…

Истината беше, че на Дейвид му беше много трудно да вижда в дома си друг

човек освен Наталия.

Каролина примижа пред една тясна статуя.

– Така и така се заговорихме, мисля да си взема мой собствен апартамент тук.

Той спря и я погледна. Това беше ново за него.

– В Швеция?

– Да, в Стокхолм. Обичам Стокхолм. Помня когато слизахме в центъра като

малки. Стокхолм все още е моят дом.

Дейвид не беше сигурен, че идеята му харесва. Рискът да попадне на Густав

или Питър беше прекалено голям. Сега можеше и да изглежда щастлива,

спокойна и здрава, но какво щеше да се случи, ако попаднеше на Питър, на

мъжа, който я беше наранил така зверски?

– Мислех, че си щастлива в Дания. Винаги си казвала, че ти харесва да живееш

край морето.

Когато беше на петнадесет, беше настанена в жилищна сграда към клиниката, в

която се провеждаше лечението ù. Но с течение на времето тя бе останалата там

и океанът наистина ù се отразяваше много добре. Сега живееше в къща, която

Дейвид ù беше купил. Имаше гледка към океана и огромно студио. Беше насред

нищото, беше и много ветровито, но тя винаги бе обичала онази къща.

– Така е, но сега мога да имам два дома, нали? – Тя спря пред една скулптура на

птица с разперени криле. – Тази наистина ми харесва – каза и дълго наблюдава

деликатните линии. – Миналата седмица се срещнах със счетоводителя си. Той

разгледа положението ми и се оказа че имам много пари и мога да си позволя

къща тук – усмихна се тя.

Дейвид дълги години се бе занимавал с нейните финанси, беше купувал акции,

инвестирал, прехвърлял колкото е възможно, винаги притеснен за бъдещето ù.

Беше израснал под постоянно напрежение, че нещо може да ù се случи.

Всичките му планове бяха концентрирани върху една цел – инвестициите да

бъдат сигурни и да се отплатят. Каро беше напълно независима във финансово

отношение.

– Трябва да кажа, че е много полезно да имаш един гениален финансист за

брат – каза нежно тя. – И счетоводителя ми, и аз сме силно впечатлени.

Тя тръгна напред, а дългата ù пола шумолеше от вятъра.

Една Каролина, която се срещаше със счетоводители, резервираше си стаи в

хотели и сама вземаше финансови решения. Дейвид не знаеше какво да мисли.

Какво се бе случило?

– Мога да те свържа с мой познат агент – каза той, догонвайки я, но се налагаше

да се бори с нежеланието си да приеме идеята като добра. Как можеше да я

опази, ако бе решила категорично да се мести в Стокхолм?

– Ти си като истинска квачка – каза тя, прокара длан по металната табелка на

пиедестала и прочете информацията. После го погледна усмихната. – Знаеш ли,

мама щеше да е толкова горда с теб.

Силно се съмнявам.

Каро винаги бе виждала само добро в него. Но не и Хелена. Като цяло майка му

беше силно разочарована от него. Според нея той бе разочаровал отново и

отново семейството, бе себичен и безотговорен. И разбира се, беше права. Ако се

беше грижил по-добре за семейството си, много неща можеха да бъдат

предотвратени.

– Ти си ми сестра. Искам да си щастлива – беше краткият му коментар.

И в безопасност.

Каролина се придвижи към следващата скулптура. Той я последва.

– Разбрах, че си се виждал с татко – каза тя след малка пауза.

– Да – отговори той с доза неудобство. Тази неочаквана и нежелана среща бе

оставила лош вкус в устата му. – Карл-Ерик дойде неканен в офиса ми.

Каролина поклати глава.

– Дейвид, няма да е лошо да се помириш с него. Все пак ти е баща. Въпреки

всичко.

– Не знаех, че поддържате връзка. – Гласът му беше по-рязък, отколкото му се

искаше, но не можеше да се чувства по друг начин.

Каролина го погледна леко укорително.

– Той дойде да ме види в Дания преди няколко години. Съжалявам, че не ти

казах, но знаех, че няма да ти хареса. – Гледаше го с големите си синьо-сиви очи.

И тогава дойде поредният шок – и двамата имаха очите на Карл-Ерик. Никога

досега не се бе замислял.

– Знаеш, че той плати за моето заминаване за Дания, нали? Той плати за

лечението в центъра. Мама му позволи да направи това.

– Не, никога не съм знаел – отговори решително. Но се беше питал откъде

майка му бе намерила пари за лечението и за издръжката на Каро там. Никога

не бе споменала откъде е взела парите. Дали бе предполагал, дали се бе досещал

на някакво подсъзнателно ниво, че баща им е поел тези разноски? Може би.

Трябваше ли да изпитва уважение към този човек, защото е платил няколко

сметки? Със сигурност не.

– Ще ми е нужно малко време – промърмори той, но напълно осъзнаваше, че

това е огромна лъжа. Никога нямаше да се помири с този човек, независимо от

броя на кафетата, които Каролина изпиеше с него. Независимо колко пари е дал

за нея.

– Ако мама беше жива, щеше да откачи, че сме се виждали с него – продължи

Каролина. – А ти винаги заемаше нейната страна. Ти знаеше ли, че той се е

опитвал да се свърже с нас, но тя му е забранила? Писал ни е всяка седмица, но

мама е връщала писмата му. Той все още ги пази. Мама беше много крайна.

Дейвид погледна сестра си с ужас. Много рядко говореха за миналото, а още по-

рядко – за майка им. Ето защо той някак бе приел, че имат еднакво мнение за

родителите си.

– Никога не съм мислил така за мама – каза той и осъзна, че през целия му

живот не му бе минавала нито една негативна мисъл за нея. В неговия свят тя

беше единствено и само добра, а това всъщност беше малко странно. Никой

човек не е изцяло добър.

– Не, вие с мама имахте съвсем различна връзка – каза Каролина. – Един тон

угризения и вменяване на вина. Ходих на терапия, нали знаеш. Там научаваш

много за себе си. Първата година е много трудно. – Тя хвана едно от цветните си

герданчета и го пусна да се изплъзва от пръстите ù. – Но после нещата се

обърнаха. Там хората бяха наистина страхотни. Когато исках да съм сама, ме

оставяха сама. Когато исках да говоря, говореха с мен, изслушваха ме. И ме

научиха на толкова много неща. Терапията ме спаси. – Тя се усмихна

извинително. – Предполагам, е било много скъпо. Не знаех за това, но татко каза,

че след смъртта на мама ти си поел всички сметки и пълната отговорност за мен.

Вероятно е било ужасно трудно да се справяш с тези плащания, да издържаш и

себе си, и да ми дадеш всичко, от което имах нужда. – Очите ù се навлажниха.

Дейвид поклати глава. Разбира се, здравето и живота ù бяха негов приоритет.

Той я обичаше. Но знаеше също, че и една значителна част от отношението му

към Каролина беше мотивирано от убийственото чувство за вина. Ако си беше

останал у дома през онази нощ, ако не беше провокирал Питър де ла Грип и

останалите момчета… Ако беше по-добър човек, а не такъв егоист, тогава нищо

нямаше да ù се случи.

– Дейвид?

– Всичко е наред. – Бяха толкова близки, имаха се само един друг на този свят и

въпреки това не знаеха почти нищо за чувствата, за вътрешния свят на другия.

Каролина беше вече голяма жена, разбира се, че знаеше това, но някак през

цялото това време не беше престанал да се държи с нея като с малката си

крехка, наранима сестричка. В живота му тя беше все още онази тийнейджърка

на петнадесет, която набързо изпратиха в чужбина. Но жената, която стоеше

днес пред него, беше зряла, уверена и се смееше, усмихваше се постоянно. Както

и да погледнеше на нея, не виждаше и следа от онази нестабилност, с която

винаги я бе свързвал.

– Толкова съм щастлив, че се справяш добре – каза съвсем откровено той. Може

би беше време да погледне на сестра си като на личност, на оформен човек, а не

само като на жертва. Странно, че никога преди тази мисъл не му бе минавала

през ума. – Естествено, че можеш да се виждаш с Карл-Ерик, ако искаш – добави.

И пак странно, но наистина го мислеше. – След няколко дни няма да има

„Инвестум“ и всички ще си получат наказанието.

– Наказанието? – попита остро Каролина, а на челото ù се появи бръчка. – За

какво говориш? Кой ще си получи наказание?

Дейвид едва успя да процеди имената им пред нея.

– Питър и Густав де ла Грип.

Тя го погледна много сериозно. Обеците и герданчетата ù блестяха под

слънцето. Винаги беше харесвала цветни неща.

– За това ли е цялата тази работа? – попита тя. Дейвид никога не я бе чувал да

звучи така укорително.

– Разбира се. Ти за какво мислиш, че е?

– Не съм мислила нищо, Дейвид – отвърна все така рязко тя. – Понеже никога

нищо не ми казваш. И когато говореше за „Инвестум“ и за дяловете ми, когато

всички вестници писаха, аз мислех, че това е просто бизнес. Някаква стабилна

сделка, в която има доста добра логика. Не съм предполагала, че е план за

отмъщение. Това ли е?

Не можеше да повярва, че Каро го критикува.

– Трябваше да го направя. Хората, които ти причиниха…

– Но това се случи преди толкова много години. И да, беше ужасно – започна тя

и той бе поразен, че гласът ù беше стабилен, не трепереше. – Отне ми толкова

много години да го оставя зад гърба си. Да го преодолея. Да, хората са в

състояние да загърбят и да забравят. Аз приключих с това и вече почти никога не

мисля за миналото. Дейвид, не можеш да позволиш на миналото да определя

настоящето. Това ли си намислил? – Тя сбърчи вежди. – Защо?

– Защо ли? – избухна той. – Защо? Не питаш сериозно, нали?

– Разбира се, че питам сериозно. – Тя го хвана за лакътя и го погледна в очите.

Много сериозно и много, много зряло. – Вече си направил прекалено много

жертви. Просто ми кажи, че това не е само за отмъщение.

– Не само. – Каролина никога не бе оспорвала решенията му и цялата тази

ситуация ставаше дяволски неловка за Дейвид.

– А какво ще стане с Наталия де ла Грип – попита тя със скръстени пред гърдите

ръце.

– Какво за нея?

Каро му беше сестра, но дори за нея имаше граници, които не биваше да

прекрачва. Отношенията му с Наталия не ù влизаха в работата. Той я погледна

предупредително.

– И не ме гледай така – каза сестра му.

– Как? – Буквално не можеше да повярва какво се случва.

– Сякаш ти си император и всички други трябва да ти се подчиняват. Ти

я харесваш.

Беше разказал на Каро внимателно подбрани моменти от отношенията му с

Наталия, но тя беше умна и имаше особено силно развита интуиция. Естествено,

бе успяла да нареди много повече парченца от пъзела, отколкото той ù беше

подал, но все още не разбираше всичко, което се случваше. Беше поканил

малката си сестра на изложба в неделя, а сега си крещяха в центъра на тази

изложба. Хората започваха да им хвърлят странни погледи.

– Очевидно е. И тя е много важна за теб – продължи Каролина, но с малко по-

тих глас. – Личи от начина, по който я гледаш.

– Ти си важна за мен.

Тя махна с ръка, сякаш беше вече известен факт и нямаше защо да се обсъжда.

– Никога не съм се съмнявала. Никога. Никой не може дори да си мечтае за

брат като теб.

– Не го казвай. Ако не беше сама онази вечер….

– Ти лично извършил ли си нещо, с което активно да предизвикаш

изнасилването?

– Не, разбира се не – отвърна шокиран. – Но…

– Няма нф. Вината не е твоя. И ако не друго, то именно благодарение на теб се

възстанових. Така казва терапевтът ми. Че винаги и безусловно си до мен. Това,

именно това дава на човек възможност да се възстанови и да продължи напред.

Не можеш да промениш случилото се тогава. В миналото е.

– Но мога да променя разположението на силите сега. Да те браня.

– Достатъчно. Аз мога и сама да се браня. Ти трябва да помислиш за себе си.

Искам да си щастлив. Толкова много пожертва заради мен, но, Дейвид, ти не си

щастлив. Трябва да продължиш напред, да се откъснеш от миналото.

– Трудно бих могъл да продължа напред с Наталия де ла Грип.

– Не, не и ако се каниш да унищожиш цялото ù семейство.

– Но това, което те ти причиниха…

– Беше преди толкова много години.

– Има неща, които човек не забравя – опонира ù веднага той. Не можеше да

повярва, че трябваше точно на нея да обяснява тези неща. Макар че едва сега

осъзнаваше, че наистина никога не бяха обсъждали случилото се. Просто бе

приел, че Каро е на неговото мнение, че изпитва същото като него, че мисли, че

са съсипали живота ù и това е рана, която никога няма да зарасне.

– Но аз се опитвам да ти кажа точно това. – В гласа ù имаше нотка гняв и дори

размаха ръка. – За мен е приключило. Не искам да живея в миналото.

– Ти не разбираш. Те ме мразят. Мразят нас. И не осъзнаваш на какво са

способни.

– Но аз мисля, че съдбата ги е наказала вече. В известен смисъл. И съм ги

оставила в нейните ръце.

Беше повече от ясно, че за нея темата беше приключена. Погледна го и му се

усмихна лекичко.

– Запознах се с един мъж.

Какво?

Тя се премести на следващия пиедестал с друга статуя. Дейвид се разбърза

след нея, хвана я за ръката и я накара да спре.

– Какво значи „Запознах се с един мъж“?

– Според теб какво значи? – погледна го остро тя. Беше така открита и

непоклатима. Сякаш Дейвид гледаше в лицето на майка си. Майка им винаги бе

имала огнен темперамент, но той просто не си бе дал сметка, че сестра му го е

наследила.

– Толкова ли ти се струва невъзможно? Да, бях изнасилена. И да, беше

кошмар. – Тя издърпа ръката си и не потрепна, когато тихичко каза: – Но искам

да живея живота си. И искам ти да живееш своя живот, а не да живееш моя

вместо мен. Не разбираш ли какъв товар слагаш на плещите ми, като извършваш

отмъщението заради мен?

С Каролина никога не се бяха карали, не и по този начин. Беше разтърсен из

основи, цялото му същество се тресеше, сякаш всичко, в което бе вярвал, се

оказваше една измислица, всичко, което поддържаше живота му, изведнъж се

сриваше под него.

– Не знаех… – започна и се прекърши. Дали наистина живееше живота на

Каролина? Така ли мислеше тя? Така ли виждаше нещата? И приказките ù за

миналото... Дали изобщо бе възможно някой просто така да се откъсне от такова

минало? Не, не беше убеден. – Не знам какво да кажа. Какво искаш да направя?

– Не мога да вземам решения вместо теб – каза нежно тя. – И ти имам пълно

доверие. Вярвам ти, че ще направиш най-разумното. Много ми се иска утре да

отида на събранието.

Идеята беше ужасно лоша. Каролина можеше да каже десетки пъти, че се

чувства прекрасно, но събранието най-вероятно щеше да е доста неприятно. И

кой знае какво биха направили Питър и Густав, щом я видят. Боже, те мислеха,

че е мъртва.

– Не трябва да идваш. Ще пратиш някой да гласува вместо теб.

Каролина присви очи.

– Благодаря, но мога и сама да гласувам.

– Знам, но ако си там, ще се тревожа през цялото време – каза той, макар и да

съзнаваше как безсрамно я манипулира, като ù вменява чувство за вина.

Тя поклати глава.

– Ще видим – отговори тя и за първи път Дейвид разбра, че няма никакъв

контрол над решението ù. Чувството беше замайващо. Не съвсем успокоително,

но и не съвсем тревожно.

– Този мъж, с когото се виждаш – искаш ли да ми кажеше нещо за него?

– Все още не. Много е рано.

– Познавам ли го?

– Не, но не искам да започнеш да разследваш миналото му или да го

контролираш по някакъв начин.

– Никога не бих направил такова нещо – излъга той.

Каролина се усмихна и сложи ръка на бузата му:

– О, разбира се, че би го направил.

49

Майкъл отново беше в спортната зала. Тялото му беше уморено, но ако не

искаше да откачи, това беше единственото място, където можеше да остане.

Където ù да погледнеше, виждаше Аса. От мига, в който се събуди, си представи

съблазнителните ù извивки и русата коса. Язвителната ù усмивка и розовите

устни го предизвикваха по цял ден.

Той затвори очи и седна на уреда за вдигане на тежести. Започна да тласка,

докато потта зашуртя от тялото му. Застави се да брои колко пъти ще вдигне

тежестите и се опита да игнорира протеста на мускулите си. Не спря, докато

ръцете му напълно отказаха. После се прехвърли на другия уред и започна

отначало.

Веднага щом това чудо със сделката приключеше, щеше да си вземе дълга

почивка. Може би щеше да отиде на едно от онези места, където не ти

позволяват да говориш много, а само спортуваш и вдигаш щанги до припадък и

после щеше само да спи. Трябваше да се махне от този хаос, от тази нова

информация за отмъщения, да се махне далеч от Аса.

Той изпъшка и дръпна черния уред, докато мускулите му започнаха да

треперят. В салона нямаше почти никой, понеже повечето нормални хора бяха

навън, плуваха, пиеха кафе, прекарваха времето си с тези, които обичат, печаха

се на слънце. Не бяха в салона и не се опитваха да избият чрез упражнения

всичко, свързано с ерекция, секс фантазии и платиненоруси жени.

Премести се на другия уред, но, естествено, продължи да си я представя. Видя

я в онзи бял костюм, после в тясната рокля, която бе облякла в Бастад, или с

обикновени джинси, както ходеше в университета. Днешната Аса никога не

обуваше джинси, но по онова време носеше. И тениски. Виждаше изумителните

ù гърди и много дългата ù руса коса, която често просто връзваше на опашка.

Тя беше стопроцентова жена. Сто процента секс и сега може би щеше да се

наложи да остане още час в този салон, защото пак беше корав като скала, а с

ерекция трудно можеше да излезе навън. Наказваше възбуденото си тяло, като

товареше краката все повече и повече, но когато стана и тръгна към другия уред,

единствената мисъл в главата му беше проклетото ù съблазнително тяло,

изящната ù шия, и с треперещи крака си помисли, че единственото, което

искаше да прави, бе да оближе всеки милиметър от това тяло. Вдигна две много

тежки гири и започна да брои и да гледа напрегнатото си отражение в

огледалото. Тестостеронът му се бе изсипал в кръвта и в мозъка, кожата му

блестеше от потта. Продължи да вдига тежестите, докато ръцете му напълно

отказаха.

След това си взе много дълъг душ и понеже в салона нямаше никого, той се

облегна на вратата и му отне точно десет секунди да свърши.

Изми се с още по-помръкнало настроение, загледан в мехурчетата, докато пот и

сперма се изливаха на пода, и си помисли, че трябва да е достигнал дъното. Едно

перманентно състояние на самото дъно. Да мастурбираш в обществена

тоалетна – много класно и изтънчено, няма що.

Майкъл набързо облече тениската и панталоните си. Тялото му беше напомпано

до краен предел и все още се потеше, затова си купи бутилка вода, сложи

тъмните очила и излезе под яркото слънце.

Телефонът му беше в чантата и му отне доста време, докато осъзнае, че звъни.

Беше обещал на майка си да отиде за обяд в неделя и предположи, че е тя.

Помисли си, че може да е по-добре да отиде по-рано и започна да рови за

телефона. Обичаше да прекарва време със семейството си. Сестрите му щяха да

са там, баща му, някои от вуйчовците. Щяха да пият лимонада и да играят с

децата, които винаги тичаха и се боричкаха наоколо. И може би щеше да спре да

мисли за Аса за два-три часа. Когато успя да извади телефона, погледна екрана

и…

Край на надеждите да спре да мисли за нея.

– Помислих, че няма да ми вдигнеш – чу дълбокия ù гърлен глас веднага щом

натисна копчето да приеме обаждането.

Майкъл затвори очи и се остави да го повлекат непоносимите чувства, които

изпитваше към тази жена. Позволи си го, защото знаеше, че тя не може да го

види. После се съвзе и каза уверено, със стабилен глас:

– Здрасти, Аса.

Чуваше дишането ù на другия край на линията. Господи, този звук беше

напълно достатъчен да го възбуди.

– Не знаех на кого да се обадя – прошепна тя.

– Какво се е случило?

– Можеш ли да дойдеш? Знаеш ли къде живея? – попита тя и прозвуча доста

напрегнато. – Искам да кажа… дали знаеш адреса ми.

Дали знаел адреса ù?!

– Да не би да се е случило нещо? – Да не би да беше пострадала? – Аса? –

попита пак с разтревожен глас.

– Можеш ли да дойдеш?

– Да, ще бъда там след десет минути.

– Ще ти пусна съобщение с кода за входната врата. Побързай.

– Но Аса… – Тя обаче вече беше затворила.

Той се загледа в замлъкналия телефон. След няколко секунди извибрира,

получавайки съобщението с кода. Майкъл прокара палец по лъскавия дисплей и

се запита каква ли игра играе сега. Защото не можеше да допусне Аса да го

контролира. Ако ù позволеше да вземе нещата в свои ръце, щеше да го погълне

като акула. Но пък… звучеше разстроена. Истински разстроена. Майкъл много

добре знаеше кога е искрена. Тръгна и набра майка си.

– Мамо, ужасно съжалявам, но не мога да дойда… Не, зает съм… Да, цяла

вечер… Поздрави татко.

Затвори и хукна към Остермалм.

След по-малко от десет минути вече набираше кода на вратата. Беше голяма

врата, като порта на палат. Цялата сграда миришеше на пари и разточителство.

Като всяка една сграда в този квартал. Той хукна по стълбите и натисна звънеца.

После чу мекото приплъзване на ключалката и Аса беше пред него.

Майкъл преглътна тежко.

Беше облечена в нещо тънко и меко като облак. С всяко вдишване меките ù

форми притискаха почти прозрачната материя. Босите ù крака и лакираните в

розово нокти се подаваха под дрехата. Майкъл просто гледаше. Беше забравил

как изглеждат нозете ù. Малки перфектно оформени пръсти и почти бебешки

нокти с цвета на устните ù. И точно тогава Майкъл разбра – никога нямаше да

излезе цял от тази среща. И честно казано, не знаеше дали изобщо вече му пука

ще оцелее ли.

Аса се взираше мълчаливо в него. Огледа напомпаните му мускули и той

инстинктивно размърда бицепсите си, което беше ужасно засрамващо.

Тя повдигна леко вежди и каза:

– Влез. – И му направи път да мине.

Той мина покрай ароматното ù тяло, влезе и веднага бе обграден от безличен

лукс. Пусна сака си на каменния под, а тя го подкани да влезе след нея. Майкъл я

последва. Как беше възможно да изглежда толкова спокойна? Как можеше гласът

ù да е такъв, докато той едва се удържаше да не скочи отгоре ù, да я притисне до

някоя стена и да я целува, докато остане без дъх? Всичко в тази жена беше меко

и еротично.

Тя се обърна внезапно и попита:

– Какво?

– Нищо – отговори рязко той.

*

Докато вървяха към кухнята, Аса се опитваше да изглежда спокойна, но е

невъзможно да не се почувстваш слаб, когато Майкъл е в дома ти. И в тази тясна

тениска и с тази опъната на шията му блестяща златна верига, изглеждаше

толкова мускулест. Като някой здравеняк от кварталите, покрай които Аса даже

не беше минавала. Майкъл бе мъж, след когото Аса би се извърнала на улицата,

типът мъж, за когото винаги бе фантазирала.

Не можеше да спре да го поглежда през рамо.

– Какво? – попита той.

– Нищо – поклати тя глава.

Честно казано, изобщо не разбираше какво я бе прихванало, че да му се обади

и да го извика тук. Беше импулс, роден от почти задушаващ прилив на емоции,

за който вече съжаляваше.

Отвори вратата на кухнята. Нямаше план, но ù беше топло и искаше да пие

нещо. Отвори хладилника, извади бутилка френска минерална вода и две чаши.

– Искаш ли? – попита тя.

Майкъл кимна.

Когато пое чашата от ръката ù, тя пак забеляза огромния му мускул. Беше

голяма жена и винаги бе харесвала големи мъже, но дори и по нейните

изключително капризни стандарти Майкъл беше просто огромен. Той отпи и тя

гладно огледа силния му врат, наблюдаваше как преглъща, плъзна поглед към

гърдите му.

Искаше ù се да се наведе и да оближе капката пот, която забеляза под

адамовата му ябълка, да проследи пътя ù надолу, да го поеме целия в устата си.

Аса беше добра в секса и това не беше самохвалство, а факт. Представяше си

как го поема до края, как изпълва устата ù, как той заравя пръсти в косата ù и

стене и как напълно загубва контрол.

Тя отпи бързо, погледна го продължително изпод миглите си. Беше се облегнал

на плота за хранене, а тя се подпря на мивката и може би съвсем неволно му

даде възможност я разгледа по-добре. Раздвижи се леко и процепа на тънката ù

рокля се отвори и краката ù се показаха.

– Аса, защо съм тук? – попита съвсем спокойно той и остави празната си чаша

на плота от гранит. Преди време беше от орехово дърво, но гранитът ù харесваше

повече. Един интериорен дизайнер идваше веднъж в годината и променяше

дребни неща, а после ù пращаше астрономическа сметка. – По телефона ми

прозвуча сериозно. Какво се е случило?

Тя въздъхна. Трябваше да се сети, че няма да ù позволи да избяга така лесно.

– Нищо не се е случило… Днес бях на гробищата – каза тя, отпи от водата и се

опита да събере цялата си сила срещу болката, която винаги идваше, щом

мислеше или говореше за това. Но този път болката не дойде. – Не бях ходила

доста време – продължи и пак зачака болката. Нищо.

Всички бяха в общ гроб. Майка ù, баща ù и малкият ù брат. Различни рождени

дни, но една и съща дата на смъртта. Винаги ще ви помним. Така пишеше на

надгробния камък. Не помнеше кой беше поръчал този надпис, не помнеше

погребението, не помнеше нищо. Помнеше само, че в един миг имаше семейство

и после това семейство го нямаше и тя беше сама. Толкова сама.

Тя погледна Майкъл. Изглеждаше ù като планински масив, стабилен и здрав.

– Как си сега? – попита сериозно той.

– Предполагам… добре – отговори и погледна надолу.

Колкото ù странно да звучеше, наистина се чувстваше добре. Но сега

изпитваше непозната слабост и някаква умора, чувстваше се по-крехка от носна

кърпичка или току-що оформен лед.

Майкъл скръсти ръце.

– Това, което се случи на семейството ти… не бива да се случва на никого. И е

наистина ужасно. Това, през което мина ти… Никой не заслужава такава съдба.

– Някои хора са много по-зле от мен – каза някак автоматично тя.

– И това е така, но ти имаш право на своите чувства. Да останеш съвсем сама –

това е кошмарът на всеки човек.

– Имах семейството на Наталия – каза тя, но Майкъл беше прав. Тогава беше

сякаш натикана в една безкрайна въртележка – да се буди всяка сутрин и веднага

да си спомня, че тях ги няма, че е сама. Това беше най-лошото.

– Не разбирах как изобщо продължавах да живея с цялата тази тъга. – Нещо

погали бузата ù и когато прокара ръка, с изненада установи, че е сълза. Дори не

бе забелязала, че плаче. Тя никога не плачеше. – Извинявай – каза.

Той се приближи до нея, взе чашата от ръката ù, постави я внимателно на плота

и нежно избърса лицето ù.

– Всичко е наред – каза нежно.

– Не, не е. Съжалявам и за другото – проплака тя.

Той избърса още една сълза и на Аса ù се прииска да се облегне на рамото му и

да се отдаде на самосъжалението и тъгата.

– В правния факултет... когато престанах да бъда твоя приятелка... Съжалявам

за това.

– Няма значение – каза тихо той. – Беше преди много време.

– Бях толкова засрамена, когато ми отказа. Не можех да се справя… не можех

да остана само твоя приятелка и се отдръпнах.

– Защото те е било срам?

Тя поклати глава и си каза сега или никога.

– Защото бях влюбена в теб. – Не посмя да го погледне. – Но не можеш да си

само приятел на човек, когото обичаш.

– Да, много е трудно – съгласи се той. – Винаги искаш повече.

– Никой не ми е отказвал толкова много пъти, колкото ти.

– Съжалявам.

– Нали знаеш какво казват хората… Че е по-добре да си обичал и да си загубил,

отколкото никога да не си обичал.

– Да.

– Е, това е пълна глупост. Няма нищо по-лошо от това да загубиш хората, които

обичаш. Когато загубих семейството си, реших никога да не се сближавам с

никого. – Тя прехапа устна. – Това е ужасно клише, знам.

Но беше проработило.

Беше се плъзнала по живота, без да е щастлива, но пък кой ли беше? Щастието

не е човешко право.

Той погали рамото ù. Беше успокоителна ласка, която едва не прогори дупка в

тялото ù. Едва дишаше. Това силно чувство към него… болеше, толкова болеше.

Направи няколко крачки назад. Искаше ù се да го остави зад гърба си, да го

заличи от живота си и да го замени с някого, към когото не изпитва такова

болезнено чувство.

Ако правеха секс сега, щеше да може да продължи напред. Тя облегна ханша си

на плота и очите ù запълзяха по тялото му. Беше го правила и преди, когато бе

маниакално обсебена да има конкретен мъж. И сега щеше да сложи край на

това... Вчера се бе епилирала, макар и не докрай, защото обичаше русите си

косъмчета, но беше гладка и свежа и го желаеше толкова много. Изтри и

последната сълза и пристъпи към него.

– Майкъл – каза тя с плътен и идпълнен с обещания глас.

– Не, не го прави. Не и когато си тъжна.

– През всички тези години съжалявах – каза тя, твърдо решена този път да не

му позволи да я отхвърли. – През всички тези години съм те желала. Питала съм

се какво ли би било. Не си ли се питал, не си ли ме пожелавал?

– Разбира се, че съм – отвърна със задавен глас.

Аса сложи ръка на гърдите му. Това беше лесно. Можеше да прелъсти мъж дори

докато спеше. Под тънката материя кожата му беше гореща, сякаш имаше

треска.

Майкъл сложи ръка върху нейната и приятен гъдел мина по тялото ù. Това беше

най-хубавата част – любовната игра. Аса преглъгна надигащото се в нея чувство

за празнота, плъзна ръка по гърдите му и лекичко ощипа зърната му. Беше

експерт по мъжки зърна. Той простена.

– Наистина те искам – каза той и пръстът му мина по презрамката ù. – Но не

искам само секс. Искам теб.

За неин ужас, очите ù се напълниха със сълзи. За втори път.

Толкова много ли искаше?

Един бърз секс и после можеше да си иде и да я остави сама. Това бе всичко,

което Аса искаше, или поне така се опитваше да се убеди. Но също така знаеше,

че ако Майкъл пак си тръгне от живота ù, щеше да ù отнеме толкова много от нея

самата, че не беше сигурна щеше ли да остане нещо.

– Здрава съм. Редовно си правя тестове. И пия хапчета. И наистина искам да

правя секс с теб – усмихна се тя. – Но никога не искам да имам деца и да съм

обвързана.

Родителите на Майкъл с нетърпение очакваха внуци от единствения си син,

така че сега тя му даваше шанс да се съгласи, че тук става дума само за секс, че

никой от двамата не планира нищо дългосрочно и че след секса веднага ще си

тръгне. Не познаваше нито един самотен мъж, който не би приел такава оферта.

– Аз също съм здрав. И те искам. Само теб. Не ме интересува дали искаш деца,

или не. Не разбирам защо изобщо говорим за това.

Той сложи ръка около талията ù и я придърпа към себе си. Усети през плата

гърдите ù до тялото си. И най-сетне я целуна, изключително меко.

Ръцете ù се плъзнаха по раменете му, тя отговори на целувката и Майкъл я

притисна към плота. Тя издаде тих звук и се прилепи към тялото му, като нямаше

намерение някога да прекъсне тази целувка. Той премести дрехата ù и ръцете му

вече бяха на голата ù кожа. Одраска твърдите ù зърна и по цялото ù тяло

премина възбуда.

– Но, Аса – продължи той, прегърна я нежно през раменете и я погледна

сериозно. – Ако правим любов, тогава си моя. Разбираш ли? Ако това не е важно

за теб, трябва да ми го кажеш сега.

Тя кимна изумена.

– Добре – отвърна, но ù се искаше да добави, че е само за този момент, че

никога не прави дългосрочни планове и че ще приключи с него, както с всеки

друг. Че не прави любов с мъжете. Прави секс.

– Кажи го, Аса.

– Кое?

– Кажи ми, че това не е само секс. – Очите му бяха като черен огън. – Обичам те

от първия миг, в който те видях – продължи той и Аса не можеше да разбере дали

за него тази вечна любов е нещо хубаво, или нещо лошо. Но думите му ù дадоха

нещо, което не бе изпитвала от много, много години – надежда.

– Но как е възможно да ме обичаш? – попита с треперещ глас.

Това беше най-жалкото прелъстяване, което бе извършвала в целия си живот.

– Просто те обичам.

– Това не е само секс – прошепна тя.

Той въздъхна, обви я с ръце и я целуна с ожесточение. Аса се хвана за

бицепсите му не само защото краката ù се превърнаха в желе, но и защото

искаше да се държи за него колкото е възможно по-дълго. Една топла ръка нежно

се бе плъзнала върху мрежестите ù бикини и вече ги дърпаше настрани. Тя се

облегна на рамото му и силно изстена, когато пръстите му намериха пътя си в

нея. Всеки друг мъж би ги разкъсал, но Майкъл както винаги беше внимателен,

въпреки скоростта, с която действаше. Аса си помисли, че всяка жена заслужава

точно такъв мъж. Но Майкъл беше неин, само неин.

– Къде е спалнята ти? – попита с дрезгав глас.

– Какво ù има на кухнята?

– Нищо – отвърна и я целуна пак.

О, колко хубаво целуваше. Нетърпеливо, гладно, грубо, но не съвсем. Сякаш

целувката го побъркваше от желание. И това беше истинско ласкателство. Тя се

качи на гребена на възбудата и го остави да поеме нещата в свои ръце. Дланите

му бяха навсякъде, а тя се притискаше към тях, към неговото мъжествено,

копринено, златисто тяло.

– Махни си тениската – каза тя и се засмя, когато той буквално я разкъса и

после прокара жадна пътечка от шията по цялото ù тяло, по розовите ù зърна, по

цялата ù мекота. Аса обичаше тялото си. И обичаше как то реагира и как приема

всяко удоволствие. Категорично отказваше да мисли за закръглените си форми

по някакъв друг начин, освен като за пълно съвършенство. И Майкъл беше повече

от готов, най-сетне, след петнадесет години, да коленичи пред нея.

Тя мързеливо разтвори крака, съвсем малко, но той бързо ги разкрачи

настоятелно и със сила зарови пръсти в мекотата между бедрата ù. Аса простена.

Обичаше звуците на секса почти толкова, колкото обичаше самия секс, особено

когато беше добър. А това се очертаваше да бъде истински добро и доста диво.

Главата на Майкъл вече беше между бедрата ù. Езикът му беше толкова горещ и

когато най-накрая го прокара по влажната ù вагина, тя едва не загуби

равновесие от удоволствие. Той стисна бедрата и ханша ù и я закрепи на едно

място да не мърда.

Щеше да стане наистина диво – усещаше го.

Беше правила секс с много мъже, обичаше секса и играта. Но нещо ù

подсказваше, че Майкъл изобщо нямаше нейния опит. Нещо в начина, по който я

докосваше, я караше да се чувства обожавана. И това ù харесваше. Какво ли

знаеше за него? Може би се бе пазил за нея? Тя се усмихна и отвори очи. И

когато видя… о, господи, когато почувства бързо работещия му език, свърши

право в лицето му.

Едва дишаше. Стискаше плота, за да не падне.

Майкъл се изправи и я нападна с език, с уста, с ръце. Дръпна копринената ù

рокля и зарови лице в гърдите ù. Целуваше ги, галеше ги. О, господи, толкова

беше хубаво.

– Ти си невероятно красива – каза Майкъл. А ако Аса можеше да говори, би му

казала, че той е красив, че е най-красивият мъж, когото познава. Но не можеше

да говори.

Майкъл я обърна с лице към плочките и крана. Едва сега Аса се запита откъде

се бяха взели тези плочки и тоя кран и кога е се е случило това в дома ù, но

имаше може би едва няколко секунди да го обмисли, защото Майкъл вече бе

разкопчал джинсите си и влезе в нея. Зави ù се свят. Майкъл беше голям мъж.

Само мускули, силни ръце и огромен пенис. Не че имаше нещо против, тъкмо

обратното, но дъхът ù буквално секна. Затвори очи и се остави да я чука със

силни, бързи тласъци, облегната на твърдия кухненски плот. Има енергията на

тийнейджър, помисли си Аса, когато след малко излезе от нея. Едната му ръка

беше на кръста ù, а с другата дърпаше и късаше дрехите си. После я метна на

плота, без да спира да я целува навсякъде. Очевидно днес щяха да маркират

цялата кухня. Гранитът беше студен, но се оказа, че няма да има време да мисли

за това, защото Майкъл заповяда:

– Разтвори си краката.

Тя се подчини и му даде възможност да я огледа. Оказа се, че плотът беше с

идеалната височина. Секунда след това огромният му пенис беше в нея. Тя уви

крака около кръста му, притисна го и Майкъл свърши с ръце под дупето ù и с

животински рев. Аса продължаваше да се държи за него и докато все още

пулсираше в нея, за нейна втора изненада, тя го последва, обгърнала главата му

с длани.

Целуваха се с открити, честни, истински целувки, не можеха да се наситят един

на друг. Каква глупост, защо в очите ù пак имаше сълзи?

Той я целуна още веднъж и я сложи да седне на плота. Двамата започваха да се

съвземат. Донесе ù чаша вода. Тя отпи и му я върна. Той изпи останалото, без да

откъсва очи от нея. Имаше нещо много интимно в това, че пиеха от една чаша. Тя

най-открито и безсрамно се наслаждаваше на тялото му и очите ù се

позадържаха по-дълго върху пениса му.

– Пак? – вдигна вежди тя, защото той отново беше готов.

– През половината си живот съм мечтал да правя секс с теб. – Очите му бяха не

само напрегнати, а страстни. – Може би някой ден ще се наситя, но това няма

да е скоро, никак скоро.

Накрая паднаха на пода, оплетени един в друг. Аса с глава на гърдите му, а

Майкъл с ръце около… практически цялото ù тяло. Сякаш възнамеряваше никога

да не я пусне. Лежаха задъхани и потни.

– Искаш ли още вода? – попита той.

Аса поклати глава и метна единия си крак върху бедрото му, а след това се качи

върху него и върху наскоро полирания мрамор в кухнята ù.

– Погледни ме – изкомандва тя, докато го обяздваше с ръце на гърдите му.

Очите му изпълнително се заковаха в нейните.

Тя се наведе и го целуна.

– Искаш ли още? – попита Аса.

– А ти сериозно ли ме питаш? – Очите му бяха помътнели от възбуда и той

стисна бедрата ù.

И Аса започна да го язди. В началото бавно, после бързо и безмилостно, както

се язди животно или роб, или любовник, когото много цениш.

– Докосни се – каза той, и тя веднага изпълни. Двамата свършиха заедно с

викове, облени в пот.

Аса падна на гърдите му. Мускулите я боляха. Не помнеше кога за последен път

бе правила такава акробатика.

Той я погали и тогава – прекалено късно, разбира се, – ù мина през ума, че

може би не е много етично адвокат на „Инвестум“ да прави секс на пода на

кухнята си с един от мъжете, които се канеха да смажат компанията им.

Някои биха го нарекли „морално сива територия“.

Тя се заслуша в сърцето на Майкъл и разбра, че му пука за сделката точно

толкова, колкото и на нея. С една дума – никак.

Това нямаше нищо общо с „Инвестум“. Утре Майкъл щеше да продължи да се

бори срещу шефа ù, а тя щеше да остане лоялна, но нямаше никакво значение.

Преди малко ù беше казал, че я обича. И може би това беше истина. Все пак

Майкъл беше романтик. Но из въздуха се носеха и доста други неща. Тя и той.

Бъдещето. Целият шибан живот.

Аса се опита да вдигне коляното си. Болеше. Беше охлузено.

Много неща на този свят бяха обречени на несигурност. Едно обаче беше

сигурно – ако Майкъл продължеше с това темпо, тя трябваше веднага да се

свърже с интериорния си дизайнер.

Защото шведският мрамор може и да е красив, но е дяволски трудно да правиш

секс върху него.

50

Понеделник, 28 юли

Когато злополучният понеделник най-сетне дойде, навън беше сиво и хладно.

Наталия все още лежеше в леглото, сърцето ù тупкаше бързо. Опита се да поспи

още малко, но след като няколко часа слуша птичките навън и нещо, което

звучеше като ято гъски, тя се отказа и отиде в кухнята. Направи си зелен чай,

излезе на терасата, сви се под едно одеяло и просто зачака времето да мине.

Когато телефонът ù започна да вибрира, тя осъзна, че изобщо нямаше

представа колко време бе седяла там, загледана в нищото. Влезе да вземе

телефона. Оказа се съобщение от Александър.

В Стокхолм съм, хотел „Дипломат“. Заета ли си?

У дома съм. Ще дойдеш ли? – отговори веднага тя.

Петнадесет минути по-късно на вратата се позвъни.

– Здрасти. – Малкият ù брат влезе с бавна и спокойна крачка и я целуна по

бузата. – Мислех си, че можем да отидем заедно. И ти донесох закуска – каза и ù

подаде кафяв плик.

Наталия го пое, отвори го, усмихна се, когато видя любимите си сандвичи, и му

поблагодари. Беше будна вече няколко часа и умираше от глад. Толкова рядко се

виждаха, но Алекс помнеше коя е любимата ù закуска. Винаги помнеше толкова

много детайли.

– Няма за какво да ми благодариш. Ти си ми любимата сестричка – отвърна той

и влезе в кухнята. Това им беше стара шега, но сега някак пареше. Тя не му беше

сестра, а полусестра. Дали това променяше нещата? И кога щеше да се

престраши да му каже?

Наталия направи още чай, но той отказа. Движеше се из кухнята нервно, седна

за малко, но ръцете му барабаняха по масата, хващаше нещо, пускаше го.

– Как са нещата? – попита Наталия.

– Вървят. – Стана и прокара ръце през косата си. – Но не мога да спя добре и

разликата във времето ме убива.

Наталия изяде сандвича си и се опита да не се притеснява от постоянното му

движение край нея и тегавото му безпокойство. Когато бяха малки, той се

движеше непрекъснато. Очевидно не бе преодолял навика си.

Телефонът, който беше оставила на плота, започна да звъни. Алекс се пресегна

да го вземе.

– Питър е – каза начумерено и ù подаде телефона. – Днес ми се обади най-малко

пет пъти.

– Какво искаше?

– Никаква представа. Не му вдигнах. – Това не изненада Наталия. Отношенията

между братята ù бяха доста обтегнати.

– Здрасти, Питър – каза Наталия в слушалката. Алекс завъртя очи, седна на

масата и си открадна едно парченце краставица от сандвича ù.

– Какво правиш? – попита сухо Питър.

– Закусвам – отвърна тя и погледна Алекс, който правеше жестове сякаш си

прерязва гърлото. – И Алекс е тук – добави тя, без да обръща внимание на

негодуванието му. – Ще ходим заедно на събранието.

– И аз идвам – каза Питър и затвори преди Наталия да успее да възрази.

– Какво каза? – попита Алекс и се облегна на стола.

Беше облякъл костюм – нещо, което рядко правеше, но, разбира се, изглеждаше

божествено. Дълги тъмни мигли и вежди в пълен контраст с русата му коса.

Изглеждаше като някакво божествено създание, което току-що са изхвърлили от

рая поради морални съображения.

Преди време Александър беше на корицата на „Венити Феър“, гол до кръста с

две много красиви голи жени в краката му. Някои го наричаха изкуство, но за

Наталия беше сексистко. Носеха се слухове, че Александър е трябвало да се

снима с две други момчета, но в последствие се оказало, че красотата му просто

ги засенчвала, така че избрали жени и корицата беше станала легендарна.

– Питър идва – отвърна тя и набута сандвича в лицето на Александър. Мразеше

тези промени в апетита. В един момент умираше от глад, а в следващия коремът

ù не можеше да поеме и хапка. Преди време животът ù беше константа, сега

всичко беше променлива величина – особено тялото ù. И всичко това заради един

ембрион с размер на палец.

Днес започваше седмата си седмица. Все още не можеше да повярва. Всяка

сутрин се събуждаше и си мислеше, че е било само сън. Но след малко

осъзнаваше, че все още е бременна.

Много ù се искаше да сложи длани върху плоското си коремче, но се стърпя и

задържа пръстите си около чашата. Александър щеше да забележи веднага.

Интуицията му беше смъртоносна. Наталия осъзна, че все някога трябва да каже

на братята си. Да им каже, че не им е точно сестра, че очаква дете, че баща им

се е отрекъл от нея и че е безработна.

– Добре ли си? – попита Александър, който я изучаваше много внимателно. –

Много си бледа.

– Има нещо, което… – започна тя, но на вратата се позвъни.

– Аз ще отворя – каза категорично Алекс и стана.

Наталия се заслуша в гласовете в коридора и после в приближаващите крачки.

Гласовете ставаха все по-високи и още преди да влязат в кухнята, Питър и

Александър вече се караха за нещо.

Тя гледаше братята си и си мислеше колко си приличат и колко всъщност са

различни. Лицето на Питър беше почервеняло от гняв, а Александър изглеждаше

като истински аристократ с онази смесица от подигравка и неприязън, която като

че изпитваше само към Питър.

Винаги едно и също, помисли си мрачно Наталия. Техният конфликт сякаш

никога не можеше да утихне. Опита се да си спомни дали и като деца са били

такива, или бяха развили тази антипатия един към друг с течение на времето.

Питър беше седем години по-голям от Александър. Тя беше родена малко преди

Алекс – не трябваше да забравя, че е незаконородено дете, – но наистина не

можеше да си спомни време, когато двамата да не са се карали. Може би когато

едва прохождащият Алекс е вървял с несигурни крачки след брат си не е било

така? Или се заблуждаваше? Напоследък не беше сигурна в нищо.

Освен това, от известно време Алекс използваше всяка възможност да осмива

житейските избори на брат си и на начина, по който лазеше на колене пред баща

им. От друга страна, Питър се хващаше за всичко, което Алекс правеше или не

правеше за семейството. Наталия подозираше, че в дъното на всичко това беше

фактът, че Питър винаги се бе чувствал на второ място на Александър – никога не

бе притежавал неговия естествен чар. Да завиждаш на Алекс бе като да

завиждаш на изгрева или на някоя безумно красива картина.

Питър я поздрави с кратко кимване, отказа предложения чай и се облегна на

плота със скръстени ръце.

Александър седна на стола си, а устните му бяха извити в скована усмивка.

Наталия отпи от чая си, който вече беше изстинал. Всъщност беше тъжно – три

деца от една майка, които нямаха нищо общо един с друг.

Тя тайно хвърли поглед на Питър и се опита да си представи как изнасилва

Каролина. Как изобщо изнасилва някого. Толкова ли беше брутален и жесток? И

ако беше така, как бе успял да живее с вината толкова години? И какъв извод

трябваше да направи за самата себе си, че дори сега не правеше нищо по

въпроса, не влизаше в спор с него?

Александър почукваше с пръсти по масата и изведнъж ù хрумна, че той може

би знае за изнасилването. Все пак малкият ù брат беше ходил в същото училище.

Беше ù разказвал на какво бяха подложили Дейвид. Със сигурност знаеше нещо.

Всичко, което до преди няколко седмици ù изглеждаше стабилно и сигурно в

живота ù, сега започваше да се разпада. Каквото и да се случеше отсега нататък,

никога нямаше да е същото. Това заключение не беше новост, но беше много

болезнено.

Майка ù не бе отговорила на нито едно телефонно обаждане.

Наталия бавно осъзнаваше колко дълбоко бе стигнала разрухата. Нещата, които

се случваха, нещата, които бяха и не бяха сторили, излизаха на повърхността и

променяха живота ù завинаги. А тя трябваше да е готова да се справи с всичко,

каквото и да бе то.

Питър се изсмя презрително на нещо, което Алекс каза. Не трябваше да идва,

ако през цялото време щеше да спори и да се кара. Но това беше Питър,

истинският Питър. Не можеше да понесе мисълта, че брат му и сестра му правят

нещо, без той да знае или да участва. Трябваше да е наоколо, за да ги държи под

око.

На вратата пак се звънна.

– Аз ще отворя – каза Наталия и с известно облекчение излезе от кухнята. В

дома ù рядко имаше такъв трафик от хора и се зачуди кой ли идва сега.

– Здравей – каза Джина, когато Наталия отвори вратата. Жената държеше

ключовете си и с учудване и извинение в гласа добави: – Не знаех, че си у дома.

– Извинявай, съвсем забравих, че идваш по това време – каза Наталия. Не

помнеше, че е обикновен работен ден. Разбира се, Джина не знаеше, че Наталия

е безработна и че вече прекарва повече време у дома. Никога досега не бе

подозирала колко е трудно да имаш толкова много тайни от хората.

– Влизай, ние точно излизахме – каза тя и покани Джина.

От онзи ден, когато Наталия отказа да отвори вратата след пълния си нервен

срив, атмосферата между двете беше леко напрегната. Сякаш балансът се бе

изкривил по някакъв невидим начин. Наталия тръгна към кухнята, а Джина я

последва като тиха сянка. Александър стана и я поздрави с обичайния си чар и

естествена приветливост. Питър напълно я игнорира, макар че се бяха виждали

няколко пъти. Само я изгледа с празен поглед и сви вежди, сякаш беше под

достойнството му да я поздрави.

– Ще започна от хола – каза Джина, извади от килера препаратите си за

чистене и излезе от кухнята с приведена глава.

– Благодаря – каза с неудобство Наталия. Искаше ù се да се извини за грубостта

на Питър, да му обясни, че не може да дели хората на класи, но моментът

отмина, а и това нямаше да промени нищо. Не и в тази ситуация.

– Можеше поне да кажеш едно добър ден – изсъска Наталия.

– Моля? – попита Питър, истински изненадан. – На нея? Но тя е тук само да за

чисти, нали? Защо да я поздравявам? Не знаех дори, че знае шведски.

– Шшшш, тихо – предупреди го Наталия.

– Ти си такъв огромен задник – каза Александър.

– Не ми дреме какво мислиш. Не правиш нищо разумно. Пиеш, вземаш

наркотици и спиш безразборно с жени. Едва ли точно ти си този, който ще ми

изнася лекция по морал – каза Питър с презрително повдигната вежда. – Не знам

дали дори днес си трезвен.

Очите на Александър проблеснаха, но след това той премина през онази до

болка позната на Наталия трансформация, която я плашеше до смърт.

Изражението му ставаше хладно и безразлично, дори отегчено, и Алекс

изчезваше зад някаква маска. Сякаш нищо на този свят не заслужаваше

вниманието и грижата му. Никой не можеше да изключва емоциите си по такъв

бърз начин.

– О, да, трезвен съм. Засега поне. Опитай се да не се паднеш от този висок

морален пиедестал.

Наталия погледна братята си. Всъщност си приличаха повече, отколкото биха

признали. И двамата бяха високи и силни, със сини очи и руса коса. За разлика

от нея. Как бе могла да пропусне тази подробност! Толкова е било очевидно! Тя

беше съвсем различна, не само защото беше жена, но и генетично различна.

Очите ù не се откъсваха от Питър. Дали да му каже, че знае за изнасилването?

Трябваше да говори с него, но не и когато Алекс слуша.

Потърка челото си. Скоро щеше да се наложи да седне и да реши в каква

последователност да направи всичко. Списъкът на нещата, за които трябваше да

говори с хората, ставаше все по-дълъг. Може би щеше да се наложи да направи

таблица на ексел.

От коридора се разнесе звукът на прахосмукачката. Питър се сепна, погледна

часовника си и изведнъж каза:

– Трябва да тръгвам. Ще се видим направо там.

– Къде отиваш? – попита учудено Наталия. Беше решила, че ще тръгнат заедно

за събранието. Питър погледна през рамо.

– Преди това трябва да свърша нещо важно.

– Знаеш ли къде отива? – попита Наталия, след като брат им излетя през

вратата.

– Никаква идея – отвърна напълно незаинтересовано Алекс.

– Надявах се тримата да поговорим малко, да се съюзим, да проявим някаква

солидарност.

– Солидарност? – попита саркастично Александър. – Наистина? Знам, че искаш

да се бориш за семейния бизнес, че даваш всичко от себе си и ти се възхищавам,

защото заслужаваш само това – възхищение. Но, скъпа моя Наталия, дори ти не

можеш да спасиш това.

– Мога да се опитам – каза тя, раздразнена от нежеланието му да се бори. –

Говорих с вуйчо Евгений. И той ще дойде. – През последните две седмици беше

говорила с толкова много хора, че челюстите я боляха.

– Какво каза?

– Не много. Мисля, че „Хамар Капитъл“ са стигнали до него първи.

– Наталия, как… – Тонът на Александър беше тревожен, обезпокоен. Млъкна,

замисли се и пак продължи: – Това нещо между теб и Дейвид Хамар? Как се

справяш?

– Не мога да говоря за това – отвърна тя с предупредителен тон. –не сега.

Думите ù бяха толкова резки, че сама се изненада на грубостта си. Изплаши се.

Какво я правеше такава? Александър сви рамене, сякаш въпросът вече не го

интересуваше, и бързо смени темата.

– Добре. Стягай се и да отиваме на това малко събранийце.

– Мислиш ли, че ще е много зле?

Александър я гледаше с красивите си сини очи.

– Не. Мисля, че ще бъде много по-зле.

51

Питър се отдалечи от сградата на Наталия, почти радостен да се махне от там.

Нямаше търпение да се разкара от брат си и сестра си. Мислеше, че ще е хубаво

да отидат заедно, но когато ги видя, изпита истинско раздразнение. Не знаеше

дори защо отиде. Когато видя Александър и Наталия, чувстващи се съвсем

комфортно в компанията един на друг, се вбеси и се почувства излишен. В

известен смисъл така беше, откакто се помнеше – Наталия и Алекс в съюза на

надарените, умните и уверените деца.

Не можеше да разбере защо това все още го тревожеше. Те бяха пораснали,

всеки живееше своя собствен живот и макар че на хартия той да бе постигнал

много повече, не го усещаше така.

Отне му петнадесет минути да стигне до мястото. Сърцето му биеше

неконтролируемо. Колко пъти през последните няколко дни си бе помислял, че

ако сега получи сърдечен удар, всичко просто ще приключи? Не искаше да умре,

не съвсем. Но понякога му се струваше такова облекчение да може да избяга.

Всички изисквания към него притискаха гърдите му и той постоянно трябваше да

се бори с тях, за да не го тикнат в гроба.

Вдигна поглед към терасата на хотела. Сега беше благодарен, че реши да

продължи да следи Каролина Хамар. Беше научил, че е в „Гранд Хотел“. Беше се

преместила през уикенда.

И Питър знаеше какво трябва да направи.

Сега, когато знаеше, че е жива, това беше единственото логично нещо.

Намали крачка и изведнъж се поколеба.

Все още имаше време да промени решението си. Ако го направеше,

последствията настина щяха да бъдат непредвидими. И нямаше да има връщане

назад. Никой не знаеше, че е там.

Ако прецакаше нещо, никой нямаше да разбере.

Искаше му се да умее да взема важни решения.

Беше вземал прекалено много решения, които за негово раздразнение и сякаш

с някаква намеса на злата съдба го бяха тикали точно в тази посока. Всички тези

моменти, в които не можеше да понесе повече стреса. Всичкият тормоз и

изтезанията в „Скогбака“. Дейвид Хамар с неговото категорично нежелание да се

подчинява. Хамар, на чийто гръб Питър бе изкарал целия си гняв. Каролина.

Къде се обърка всичко? Какво би се случило, ако никога не бе срещнал

Каролина?

Питър много добре знаеше как бе свършило всичко, но как всъщност бе

започнало?

Тя ни провокира. Тя всъщност го искаше – колко пъти си беше казвал точно

тези думи? Един импулсивен акт, жестоко напрежение, поредица от

обстоятелства и изведнъж си изнасилвач. Макар че по документи не беше. Никой

не каза нищо, никой не повдигна обвинение. Каро беше изчезнала и всичко бе

заличено, сякаш никога не се бе случвало.

А сега се беше върнала.

Единственият свидетел на онова, което от цяла вечност се опитваше да потисне

и изтрие от себе си.

Как се беше случило? Питър не знаеше.

Той мина през вратата на хотела сякаш в мъгла. Широко усмихнатият портиер

го поздрави.

Баща му винаги бе казвал, че изборът, който прави, го определя като човек,

като мъж.

Питър погледна листчето с номера на стаята ù. Дали този избор щеше да го

определи сега? Щеше ли най-сетне да се освободи?

52

Дейвид и Малин пристигнаха много рано в понеделник сутринта и отидоха в

залата за конференции. Застанаха на остъкления балкон с изглед към огромното

лоби. Езерото Марален и целият Стокхолм блещукаха през прозорците, които

бяха от пода до тавана. Под тях охраната на двете компании, обслужващият

персонал и организаторите на конференцията търчаха наляво-надясно и си

гонеха задачите.

Залата беше огромна. Най-голямата в Стокхолм, ако не броим спортните зали.

Дейвид знаеше, че ще има небивал интерес към събранието на акционерите, но

това? Хората просто се изливаха в лобито и показваха поканите или

удостоверяваха правото си да присъстват.

– Ами ако няма достатъчно място? – попита Малин, сякаш като ехо от мислите

на Дейвид. – Хората ще се побъркат, ако не успеят да влязат.

Том, който отговаряше за охраната, дойде при тях. Здрависа се с Дейвид и

после с Малин, която успя да не се намръщи от болка при силното му

ръкостискане.

– Как върви?

– Мисля, че вече започват да се карат. Всички събрания на акционери ли са

така?

– Не – отвърна Дейвид. – Повечето са толкова тихи и спокойни, че можеш да

спиш през цялото време.

– Това не се очертава да бъде такова – констатира Том.

– Не, ще прилича на гладиаторска битка. Могат ли да намерят още столове?

Малин кимна и отлепи телефона от бузата си.

– Току-що говорих с директора на „Връзки с обществеността“ на „Инвестум“ –

каза тя и направи такава кисела физиономия, че всеки разбра какво мисли за

него. – Твърди, че вътре могат да влязат седемстотин души.

Дейвид погледна въпросително към Том, който кимна и каза:

– Това трябва да е достатъчно.

Малин се извини и се отдадели от тях.

Дейвид улови погледа на Том и попита тихо:

– Всичко в хотела спокойно ли е?

Беше успял да убеди Каролина да не идва на събранието. Дърпаше се и не

искаше да го послуша, но накрая реши да изпрати адвоката си.

Може би бе разбрала, че ще ù дойде прекалено много, но през цялото време му

се струваше разсеяна и Дейвид се притесняваше.

– Сложил съм човек при нея – каза Том. – Само като превантивна мярка. Не

считаме, че има какво да я застраши. – Усмихна се безрадостно. – При теб обаче

положението не е такова. Тук трябва да има поне сто души, които ще се радват

да получиш удар, докато говориш. Това е като събрание на всички, които искат

да видят главата ти, набучена на кол.

Дейвид се усмихна.

– Това е финансовият елит. Повечето са цивилизовани.

– Да бе, знам ги аз – каза саркастично Том и погледна към лобито, където вече

пускаха първите акционери. Всеки беше подлаган на щателна проверка. После

влизаха и им се предлагаха напитки и нещо за хапване. Засега хаосът беше доста

добре организиран.

Майкъл, който днес беше облечен в необичайно кротки и приглушени цветове,

дойде при тях и каза:

– Това място е обсадено отвсякъде. Полицията е отцепила целия вход и

половината улица. Започва да прилича на истинска лудница.

– Най-гадни са тези от медиите – добави Том с присвити очи. Беше си пуснал

брада след последната им среща и сега изглеждаше направо страшен.

– Опитай се да не ядосаш четвъртата власт – помоли Дейвид, понеже знаеше, че

Том ненавижда пресата и смяташе журналистите за нещо много по-гнусно от

заразни плъхове. Имаше обица на едното ухо и сега кимаше на нещо, което само

той можеше да чуе през слушалката в ухото му.

– Трябва да направя една обиколка. Ти няма да ходиш никъде без моето

знание! – погледна Дейвид със заканително изражение. – Разбра ли ме?

Майкъл се загледа след отдалечаващия се Том.

– Ще прозвуча ли много глупаво, ако кажа, че този ме плаши?

– Не, Том е страшен само когато е в това настроение. Или може би когато е в

каквото и да е настроение. Но знае какво прави.

Глъчката долу ставаше все по-ожесточена. Персоналът на „Инвестум“ носеше

пълна отговорност за организацията, понеже те бяха домакините, но Дейвид

категорично беше изискал да има свой собствен персонал и охрана. Малин и

хората ù се занимаваха с всичко, свързано с „Хамар Капитъл“ – с пресата, с

информацията, – а Том и хората му бяха ангажирани със сигурността им. Малин

се върна с бърза крачка при тях и попита:

– Мислиш ли, че можеш да дадеш няколко интервюта за пресата? – попита, без

да откъсва поглед от часовника си.

– Просто ми кажи къде искаш да отида – отвърна Дейвид.

– Супер. Връщам се след пет минути.

През това време очите на Майкъл бяха заковани в Аса Белке, която точно

слизаше от едно такси. Навън беше облачно и хладно. Времето се беше

променило за една нощ и сега беше сиво и мрачно. Но Аса просто грееше. Бе

облечена в бяло, платинената ù коса поскачаше на жилави кичури по раменете

ù. Тя уверено тръгна напред с изумителен баланс върху убийствено високите

токове на белите си обувки.

– Изглежда като филмова звезда – обади се Дейвид.

– Изглежда като едно голямо бедствие.

Да, и това е вярно.

– Ето ги – каза Майкъл.

Пред сградата беше спрял един мерцедес. Шофьорът отвори вратата и от

задната врата излезе Густав де ла Грип. Той оправи консервативното си сако и

още по-консервативната си вратовръзка и изчака жена си да излезе от колата.

Никой друг? Дали Наталия щеше да дойде, или щеше да изпрати някой свой

представител? И имаше ли някакво значение?

Няколко журналисти забелязаха знаменитата двойка. Дори от такова голямо

разстояние се виждаше, че Густав бе решил напълно да ги пренебрегне. Тръгна

право към входа. Ебба вървеше до него.

Малин дойде да го вземе за интервютата. Беше сложила огромно лого на

„Хамар Капитъл“ и му каза да застане пред него. Тази жена наистина го

развеселяваше. Тя се усмихна и прошепна:

– Наистина ли е чак толкова голямо?

– Може би е големичко.

Въпреки това, той застана където му беше казала, взе микрофона и започна да

отговаря на въпросите, които буквално се изстрелваха към него, и след всеки

въпрос блясваше светкавица на професионален фотоапарат. С ъгълчето на окото

си той забеляза Том, който се бе присъединил към тях, така че да има поглед

върху цялата зала и за да може да гледа заканително всеки един присъстващ

журналист.

Някой извика:

– Носи се слух, че всичко това е свързано с някаква лична вендета между Вас и

семейство Де ла Грип. Ще потвърдите ли?

Дейвид се усмихна и отговори мило и учтиво:

– Разбира се, че не.

– Какво искате да постигнете с това поглъщане на „Инвестум“?

– Компанията не работи с пълния си потенциал.

– Защо искате всички членове на Де ла Грип извън борда на директорите?

– „Инвестум“ има нужда от борд, който да може да се изправи пред

предизвикателствата на един доста променлив и суров глобален пазар – отговори

той. Ако човек можеше да чете между редовете, щеше да разбере намека на

Дейвид, че сегашният борд се състои предимно от възрастни мъже, които не

могат да се справят в съвременната ситуация.

– „Хамар Капитъл“ е била проучвана от шведските финансови власти, нали?

Дейвид кимна. Тези журналисти започваха истински да го дразнят.

– Да, но не откриха никакви нередности – отговори той.

Макар че положиха толкова много усилия.

Той продължи да отговаря на въпросите, докато Том държеше ситуацията под

контрол. Шумът се покачваше с всяка изминала минута. После журналистите се

развълнуваха, люшнаха се като море и Дейвид видя Густав де ла Грип, последван

от няколко асистенти, които всъщност бяха охранителите му.

Том също ги забеляза и направи крачка напред, поглеждайки въпросително

Дейвид.

– Само кажи и ще ги направя на кайма тези пикльовци.

Дейвид поклати глава. Искаше да види какво ще се случи. Густав винаги

отбягваше публични конфронтации, особено пред пресата. Стилът му на

управление беше по-скоро пасивно-агресивен, основан на омаловажаване и пълно

пренебрегване на хората. Зад вратите на залите и кабинетите си той беше

истински тиранин – крещеше и обиждаше. Навън обаче запазваше студена

вежливост. Въпросът сега беше дали Густав е под достатъчно голямо

напрежение, за да изостави обичайните си стратегии?

Охранителите на Густав бутаха журналистите, които не им правеха път

достатъчно бързо. Лицето на Дейвид остана напълно безизразно, макар че пулсът

му рязко се покачи. Стоеше неподвижно, с едната ръка небрежно пъхната в

джоба и изчакваше да настане тишина поне сред журналистите. Никой не

искаше да изпусне и дума от това, което щеше да се случи. Ставаше въпрос за

битката межди момчето от бедно работническо семейство и царя на шведската

индустрия и търговия.

Новите пари срещу старите.

Густав се подаде иззад морето журналисти. Огледа ги и после очите му се

спряха върху Дейвид. Гледаше го сякаш беше кучешко лайно, залепило се за

подметката му. Бяха минали толкова години, но Дейвид все още помнеше този

поглед. Спомни си как дойде в училището след изнасилването, как „пое“ нещата

под контрола си, как започна да се разпорежда какво и как да се направи, сякаш

училището и персоналът бяха само едно разширение към личното му имение.

Как бе унижавал Дейвид и майка му пред всеки, който имаше уши да чуе каква

долнопробна измет са те. И до днес Дейвид помнеше колко безпомощен беше

пред него тогава – принуден да замълчи. Помнше и срама, че се бе предал пред

лицето на властта и парите. Бяха го тормозили, пребивали, бяха изнасилили

Каролина. Постепенно съсипаха майка му и през цялото време си вярваха, че

имат право, че законът е на тяхна страна. Това беше сигурността, която Густав и

хора като него приемаха за даденост, както приемаха за даденост величието на

титлите си. От векове.

И точно в този момент, докато стоеше пред Густав и всички тези журналисти,

Дейвид разбра, че всичко си е заслужавало.

Всички жертви, които бе направил.

Щеше да го извърши това без никаква милост.

Защото всички те – Наталия, Майкъл и Каролина – не бяха прави.

Отмъщението можеше да е много хубаво нещо.

Най-сетне щеше да направи това, за което мечтаеше от мига, в който го

заплашваха в директорския кабинет. След като бяха превърнали гърба му в

непоправима мрежа от белези и му бяха казали, че ако не спре моментално да

тормози семейство Де ла Грип, ще да дойдат с адвокатите си и именно те ще се

погрижат такива боклуци като нежо, майка му курвата и бавноразвиващата се

сестра да бъдат смазани, както се прави с гнусни плъхове. Последното беше

казано лично от директора. Същият директор, който нямаше нищо против да има

връзка с Хелена Хамар няколко месеца, преди адът да се изсипе над тях. Него

Дейвид успя да смачка финансово преди няколко години. По-рано се беше

справил и с другите двама, които бяха участвали в изнасилването. Беше им

разсипал живота и беше оставил само пепел от финансовото им състояние.

Нещата, които Наталия беше чела за него, бяха преувеличени, но като цяло

истината. Тези мъже трябваше да си платят. Той се беше справил с тях, беше се

поучил от грешките си и беше продължил напред.

Сега оставаше само „Инвестум“.

Густав и Питър де ла Грип.

Нещо в Дейвид се преобърна. Погледна право към Густав, видя как

светкавиците на апаратите засвяткаха, и се усмихна.

Наистина щеше да се наслади на това.

– Густав! – извика един телевизионен репортер.

Густав го погледна студено, но журналистът не помръдна. Атмосферата се

нагорещяваше и пресата надушваше кръв.

– Какво е усещането ви днес? Какво ще стане с „Инвестум“?

Густав не успя да скрие гримасата си.

– Мисълта, че господин Хамар е така заинтересован от компанията ми, е

наистина ласкателна. – Сарказмът капеше от езика му. – Разбира се, всеки е

напълно свободен да купува и продава акции на стоковата борса.

– Но какво ще се случи, ако Дейвид Хамар успее да направи нов борд? – попита

друг журналист. – И какво мислите за Дейвид Хамар? Откровено, ако е

възможно.

Густав направи кисела физиономия, сякаш наистина не искаше да отговаря на

този въпрос. Дейвид наблюдаваше с открито забавление. Надутият Густав

очевидно не бе планирал да отговаря на някакви мизерни журналисти от

телевизията, ежедневниците и скандалните колони на бизнес пресата.

– В крайна сметка, това трябва да се реши от акционерите – отвърна почти

задавено Густав.

– Говорихме с представител на един от националните пенсионни фондове и той

не изглеждаше зле настроен към Дейвид Хамар. Според него идеята той да е в

борда е доста добра. Какво мислите за това? Обикновено фондовете са лоялни на

вашата компания. Смятате ли, че ще гласуват за Дейвид?

– Това би било истинска катастрофа – намръщи се Густав.

– Какво мислите за вариант, в който Дейвид Хамар да предложи борд без нито

един представител на семейството ви?

– Това е напълно безотговорно – изсъска Густав. – Един човек, който тепърва

влиза в този бизнес, не може да знае как работи финансовият сектор.

– Какво мислите за високия процент жени в предложения от Дейвид борд? Как е

успял да открие толкова много компетентни жени, а вие до този момент не

успяхте да намерите нито една?

– Това е очевидно опит да се спечели общественото мнение. Ние приемаме

отговорностите си много сериозно и правим избора си въз основа на придобития

през годните опит и експертността на утвърдилия се персонал. – Това не беше

никак умно, помисли си Дейвид. Като цяло представянето на Густав пред

журналистите беше пълна катастрофа от началото до края. Мъжът не беше

свикнал на такава липса на респект от страна на медиите и те успяха да го

подмамят да каже това, което наистина мисли, а не което трябва да се казва пред

тях.

Репортерите продължаваха да крещят въпрос след въпрос, Густав се изнервяше

все повече и повече и вече буквално ревеше в микрофоните. Дейвид с най-голямо

удоволствие би го оставил да стигне дотам, че напълно да полудее, но вместо това

леко кимна към Малин.

– Благодаря на всички – каза високо тя и така сложи край на импровизирания

разпит. – Започваме точно както е предвидено по програма, така че моля да

влезете и да заемете местата си. Нека имената ви се виждат добре, в противен

случай няма да ви пуснат.

Густав започна да бута репортерите и да си проправя път.

– Какъв жизнерадостен и щастлив човек – каза Том и сложи ръка на слушалката

в ухото си. Сакото му се отвори и Дейвид видя нещо под мишницата, което му

заприлича на кобур на пистолет. Искрено се надяваше Том да има разрешително

за това.

– Цялата зала е обезопасена – каза Том, след като изслуша това, което му

съобщаваха в слушалката. – Но в случай, че някой те нападне, аз ще те измъкна.

– Шегуваш се, нали?

Том го погледна право в очите и попита:

– Ти как мислиш? – После извади голям лъскав телефон, погледна монитора и се

намръщи. – Трябва да вдигна – каза и се отдалечи точно когато Майкъл се

приближи до Дейвид.

– Какво? – попита той.

– Том – отговори лаконично Дейвид.

– О, да много е забавен. По начина, по който са забавни данъчните инспектори.

– Да? – каза Том в слушалката веднага след като се отдалечи от Дейвид и

Майкъл.

– Тя има посетител – съобщи мъжът от другата страна на линията. Това беше

охранителя, които отговаряше за Каролина.

– Кой?

– Мъж.

Мамка му, Дейвид нямаше да се зарадва.

– Имаш ли негова снимка?

– Да, сега я пращам.

– Къде е този човек? Виждаш ли го?

– В стаята ù.

Мамка му. Том точно се канеше да заповяда на човека си да отиде и да чука на

вратата ù – дори и да преиграваше, майната му, – но точно тогава охранителят му

каза:

– Чакай, излиза.

– Виждаш ли жената? – попита Том, точно когато снимката пристигна. Той

закрепи по-добре слушалките в ушите си и огледа лицето на мъжа. Не беше

сигурен дали да не накара охранителя да почука на вратата ù и да се увери, че тя

е добре. Най-малката нередност и щеше да му заповяда да разбие вратата ù, а

„Гранд Хотел“ можеха да му пратят сметката, ако искат. Нямаше да допусне да

се случи нещо на сестрата на Дейвид Хамар. Том беше работил с руската мафия

и с най-радикалните фракции в Северна Америка. По-скоро би се върнал на

предишната си работа, отколкото да понесе последиците, които Дейвид щеше да

изсипе отгоре му, ако нещо се случеше с Каролина Хамар. Огледа снимката.

Беше Питър де ла Грип. Том, разбира се, не проумяваше какво означава това

посещение. И тогава чу писъци и викове, вдигна глава и видя как един журналист

се опитва да се промъкне през тълпата. Той мушна телефона в джоба си и тръгна

лично да се заеме с инцидента.

Приближи се до журналиста. По негово лично мнение, всички те бяха боклуци.

Като един пълен лакей на баща си, като едно чучело, което бяха сложили зад

бюрото, Питър едва ли представляваше някаква заплаха за Каролина Хамар,

помисли си Том и се разкрещя на журналиста.

Засега реши да не преиграва.

53

Питър мина през лобито на „Гранд Хотел“. Погледна се в прозореца, но

изглеждаше както винаги – същият човек, същото отражение. Странно, че това,

което бе направил, изобщо не личеше.

Не знаеше какво изпитва. Вина, облекчение, разкаяние? Не, странно, но не

изпитваше никакво разкаяние.

Може би щеше да му е нужно време да осъзнае размерите на постъпката си.

Беше толкова значима.

Сега закъсняваше за срещата на борда.

Скочи в едно такси.

Щеше да стигне точно навреме.

54

Дейвид беше застанал встрани от сцената, почти скрит в сенките. Беше се

заслушал в приглушените разговори в залата, оглеждаше редовете, които скоро

щяха да бъдат заети до последното място. Мъже в костюми се здрависваха, някои

се смееха високо и обсъждаха ловния сезон и ваканциите си на яхти. От време на

време се чуваха женски гласове, но предните редове бяха заети предимно от

мъже. Тук не се допускаха журналисти, но някои правеха снимки с телефоните

си.

На сцената имаше подиум с микрофон. До него маса със столове, микрофони и

минерална вода.

Местата на предната редица бяха запазени само за членове на фамилия Де ла

Грип. Бяха сложени табелки с имената им и с титлите им. Мястото на Питър де

ла Грип все още беше празно, както и това на Наталия, но Александър и Евгений

си говореха тихо. Ебба седеше до тях със сериозно студено изражение. До нея

Аса, която бъбреше с млад мъж в костюм. Гордън Виндт, който бе пристигнал

рано тази сутрин от Лондон, седеше до Евгений.

Оставаха само няколко минути и Густав влезе с шестимата мъже от настоящия

борд. Двама бодигарди се бяха разположили от двете страни на вратата. Хората

на предната редица станаха да поздравят, а някои се здрависаха с него. Някои

дори му се поклониха. Дейвид остана прав, докато Густав и хората му заемаха

местата си. Човекът, изглежда, напълно бе забравил за отвратителното си

поведение по време на пресконференцията преди няколко минути.

Дейвид си помисли, че няма да е лошо и той да седне, но после реши, че не

бива да нарушава етикета и остана прав. Майкъл се настани в самия край на

втория ред. Мълчалив и напрегнат. Том не се виждаше никъде, но Дейвид

усещаше присъствието му. Дигиталният часовник на стената показа 12:59. Скоро

вратите щяха да бъдат затворени. След това никой нямаше да бъде допускан.

Дейвид улови някакво движение и видя, че Питър де ла Грип влиза със забързана

крачка. Наталия беше точно зад него в елегантен костюм и обикновена, но

стилна прическа. За секунда Дейвид изгуби контрол.

И след това вратите се затвориха. Осветлението беше насочено към сцената,

останалата част от залата беше слабо осветена. Червените цифри се обърнаха на

1:00, Дейвид стисна юмруци в джоба си и се подготви физически и умствено за

битката на живота си.

Следващите няколко часа щяха да определят цялото му бъдеше.

Густав стана и се качи на сцената.

Спонтанни аплодисменти и няколко окуражителни подвиквания. Густав кимна

сериозно, почти вежливо. Аплодисментите и разговорите затихнаха и той обърна

поглед към публиката. Дребни акционери с по пет акции и огромни акули с

милиони се взряха в него.

– Дами и господа – започна Густав. – Уважаеми акционери, добре дошли на това

извънредно генерално събрание. – Той огледа с мрачно, но спокойно изражение

публиката от над седемстотин души. – Първа точка от дневния ред е избор на

председател на събранието.

Дейвид слушаше изброяването на всички формалности и след малко един

адвокат от най-солидната адвокатска кантора в Стокхолм зае мястото си на

масата, придружаван от секретарката си. Густав слезе от сцената и последваха

още формалности и уточняване на реда. Но понеже изборът на борд беше най-

важната точка, не отне много време да се приключи и с това.

– Имаме две предложения за състава на борда – каза адвокатът с толкова сух

глас, че Дейвид имаше усещането, че всеки миг гласните му струни ще се

скъсат. – Едното предложение е да бъде преизбран настоящият борд. Другото

предложение е представено от „Хамар Капитъл“ и се състои от следните лица… –

Той изброи имената на Дейвид, Майкъл и на останалите хора, които бяха избрали

за борда. – Първо ще дам думата на граф Густав де ла Грип, председател на

борда на „Инвестум“, който ще сподели своите възгледи.

Густав се върна на сцената и изнесе половинчасова лекция. Дейвид и Майкъл се

спогледаха.

– Сега давам думата на Дейвид Хамар – съобщи адвокатът най-накрая.

Време беше.

Залата потъна в мълчание.

Адвокатът се загледа в пълните редици.

И после всичко потъна в мрак.

Дейвид се качи на сцената. Залата беше потънала в пълен мрак – поредната

драматична идея на Малин, която не изглеждаше чак толкова зле, когато му я

представи за първи път, но сега не му се струваше най-доброто решение. Едва

виждаше собствените си ръце. Все пак успя да се качи на сцената и тихичко се

помоли да е успял да уцели мястото, където трябва да се намира подиумът и да

не е застанал прекалено близо до края на сцената.

И после просветна един-единствен прожектор. Точно над Дейвид. Първият лъч

го ослепи и пак не можеше да вижда нищо. Хората започнаха да шептят. Изчака,

докато очите му се адаптират към светлината, и започна да различава контурите

на седящите на първия ред. Забеляза Александър, Евгений Толстой и майката на

Наталия.

Наталия седеше с изправен гръб до майка си. Дейвид усети силен прилив на

емоции, но сега нямаше време да ги анализира. Премигна и огледа цялата зала,

даде им време и те да го огледат.

Прожекторът се включи и на екрана зад него излезе потокът от Туитър, където

съобщенията се увеличаваха лавинообразно и Дейвид трябваше да признае, че е

силно впечатлен. Но пък Малин винаги си бе падала по драматичните ефекти.

Един от техниците от озвучителната фирма каза в слушалката в ухото му:

– Започвай.

Дейвид направи крачка напред.

Отговорникът за осветлението прокара прожекторната светлина по цялата

публика. Сякаш рисуваше едри полукръгове по главите на хората.

Дейвид забеляза Малин, която бе застанала встрани и го гледаше притеснено.

Тя му кимна леко. Може би окуражително, а може би предупредително.

Той кимна към председателя на събранието и после към акционерите.

Изхвърли всички мисли за Наталия от главата си.

Пое дълбоко дъх.

И така.

Време беше.

Играта започваше.

55

Наталия бе пристигнала късно, и то съвсем умишлено, защото не искаше да се

среща и да говори с никого, особено с майка си, която я бе поздравила само с

бегло кимване и после се бе заела с това, с което се беше занимавала до този

момент – да гледа право напред в нищото. Това не се промени и след началото на

събранието.

Тя решително смачка болката и унижението. Всъщност не биваше изобщо да се

изненадва. Майка ù се справяше по този начин с всеки конфликт – мълчание,

студенина и емоционално дистанциране. А в момента имаше други кризи, с които

Наталия трябваше да се справи. Например Дейвид, който стоеше на сцената с

почти наелектризиращия си чар. Облечен в черен костюм, елегантна тъмносива

риза, без вратовръзка и тъмен доста скъп колан. Беше толкова красив, толкова

магнетичен, че очите я боляха. За миг ù се стори, че гледа право в нея, но беше

за кратко. Вероятно си беше въобразила. Осъзна, че е забравила да диша. И

тогава той започна да говори.

Представи се с плътен, уверен глас и цялото ù тяло потръпна. Тя го познаваше

само от неформални събития, всички техни срещи бяха не само неофициални, но

и доста интимни. Сега трябваше да се запознае с този Дейвид. Никога не го бе

виждала в ролята му на уверен бизнеслидер, никога не бе подозирала колко

различен можеше да бъде. Защото… Господи, какво впечатление правеше този

мъж!

Цялото ù тяло беше настръхнало. Гласът му омагьосваше публиката. Никой не

шепнеше дори, никой не гледаше телефона си, никой не мърдаше на стола си.

Всички седяха неподвижно и с широко отворени очи слушаха какво ще направи

Дейвид Хамар, ако бъде избран и ако неговият борд бъде подкрепен. Той премина

стъпка по стъпка през всички недостатъци в „Инвестум“, които „Хамар Капитъл“

бяха открили и анализирали. Нездравословни разточителства. Некомпетентно

ръководство. Лоши инвестиции и необмислени решения. Недооценени активи.

Стъпка по стъпка той разнищи почти всичко, което „Инвестум“ бяха правили

през последните години.

Наталия не можеше да диша. Самата тя нямаше нищо общо с нарушенията на

законите, за които Дейвид говореше. Не посмя да погледне никой от семейството

си в очите, докато той обясняваше как дъщерните компании трябва да се

откъснат, как различните офиси и подразделения, които не вършат никаква

работа, трябва да бъдат затворени.

И това дори не беше най-лошото.

След като Дейвид говори почти час и направи изрядна презентация на

пауърпойнт как възнамерява да реорганизира – или да затрие – „Инвестум“,

премина към скрити придобивки, които трябваше да бъдат освободени. Трябваше

да се продаде земя, трябваше да отидат на търг неща, които бяха в семейството

от… началото на света! Но технически се оказваха собственост на компанията.

Стойността им трябваше да се сумира и парите да преминат във владение на

акционерите. Наталия виждаше бизнесстраната на плана му, знаеше колко

логично звучи всичко. Но после логиката ù убягна.

– И, естествено, семейното имение, замъкът „Гюлгарн“ трябва да се продаде –

каза Дейвид от сцената. – Ще бъде фискално безотговорно да бъде задържано.

Мили боже! Макар че всички тези имения бяха принадлежали на Де ла Грип от

векове, само и само да избегнат данъци, сега собствеността им беше прехвърлена

на „Инвестум“? Семейството не притежаваше нищо, а компанията? Наталия

нямаше никаква представа. Вероятно Густав и Питър го бяха направили, когато

Питър се бе преместил в имението. Просто си ги представяше как заговорничат.

Майка ù дали бе знаела? Александър? Или и тях бяха заблуждавали? Нямаше

значение, защото сега и това щеше да бъде загубено. По възможно най-глупавия

начин.

Наталия наистина нямаше представа кой има пари да купи такова огромно

имение, но Дейвид можеше да го раздели и да го продаде на части. Тя наведе

глава към ръцете и коленете си. Не искаше да плаче. Това бяха само вещи, само

тухли. Но болката беше прекалено силна. Дейвид продължаваше да говори.

Имаше безкрайно дълъг списък с начини да вдигне акциите на „Инвестум“, ако

му бъде дадена възможност.

Тя не преставаше да слуша шокирана, докато Дейвид рисуваше смело като с

голяма четка какво ще бъде бъдещето на „Инвестум“, ако е под негово

ръководство. В борда щеше да има само квалифицирани хора. Всички неразумни

бонуси и привилегии на сегашния борд щяха да бъдат премахнати. Всички

компенсации щяха да бъдат разгледани. И така нататък.

Наталия едва преглъщаше от жажда. Тишината около нея, предизвикана от

шока, бавно започна да се превръща е недоволно роптаене. На белия екран зад

Дейвид Туитър крещеше за мегаломания. Вълнението в залата беше нечовешко.

Но ако Наталия трябваше да бъде напълно честна пред себе си, планът му беше

солиден, разумен, без никаква пукнатина. Финансистът в нея го виждаше. Но в

същото време този план предвиждаше тотално унищожение на една традиционна

империя. Ако победеше, той щеше да унищожи един световен ред, който бе

властвал от векове, предаван от поколение на поколение. Мисълта беше

непоносима. Наталия се изправи в стола си. Просто отказа да се срине. Това не

беше краят. И тя имаше няколко аса в ръкава си. Не беше дебютант.

Беше се зарекла да се бори.

И точно това щеше да направи.

56

Докато Дейвид чакаше Майкъл да се качи при него на сцената, се опита да

разбере по лицата на хората как им се беше отразила речта му. Нямаше нужда

да гледа към Наталия – тя беше кълбо енергия, седнала в бойна готовност на

първия ред.

Хората изкрещяваха въпросите си и той отговаряше мълниеносно. Докато

Густав беше на сцената, всички говореха почти смирено. Акционерите имаха

такъв респект към него, че никой не смееше да му опонира, тук или извън

контекста на днешните събития. Точно на такова отношение беше свикнал този

човек.

За Дейвид беше различно.

Въпросите летяха. Някои враждебни, други любопитни, но нямаха край. След

малко започна да се пита дали всеки един от седемстотинте души тук не е решил

да го опече на шиш.

– Още само два въпроса към господин Хамар и ще започнем гласуването. Нека

всеки да заеме мястото си – каза най-сетне адвокатът.

Гласуването беше просто – първо щяха да гласуват хората с най-много акции и

после всеки щеше да бъде извикан според броя на акциите, които притежаваше.

Густав де ла Грип имаше най-много акции. След това фондовете и после идваха

Аса, Ебба, Евгений, Алекс, Наталия и най-накрая Питър. След това щяха да

гласуват по-дребните акционери, но дотогава всичко щеше да е решено.

Започна, както се очакваше. Густав естествено гласува за собствения си борд.

Фондовите управители, с които Дейвид бе говорил и спечелил на своя страна,

гласуваха за „Хамар“.

Онези, които считаха, че трябва да останат верни на „Инвестум“ гласуваха за

стария борд. Повечето от тях дадоха вота си, както бе предположил, с няколко

изключения, но сега резултатът беше равен. Хората продължаваха да гласуват за

и против. Когато дойде ред на Аса, тя се поколеба. Дейвид я гледаше със затаен

дъх. Дали я бяха спечелили на тяхна страна? Но в крайна сметка, тя гласува

против него. Ебба също гласува за „Инвестум“. Досега всичко се развиваше точно

както бе предвидил.

Но после схемата им претърпя крайно кофти обрат.

Когато дойде ред на руснака Евгений, вуйчото на Наталия, на когото Дейвид

посвети цялото си лято да го обработва и вярваше, че държи в джоба си, именно

той гласува срещу него. Дейвид се опита да прикрие изненадата си. Погледна

към Майкъл и видя същото изражение на неговото лице. Руснакът бе сменил

позицията си.

Дейвид инстинктивно хвърли поглед към Наталия и видя лукавата ù студена

усмивка. Значи това беше нейна заслуга. Беше успяла да настрои вуйчо си срещу

„Хамар“.

На руснака му престоеше един много дълъг и неприятен разговор.

После дойде ред на Александър, който гласува против „Хамар“. Наталия го

последва и също гласува против.

Резултатите бяха почти равни. Къде беше направил грешка? Кое не бе изчислил

правилно? Всеки един анализ показваше, че няма шанс да не победят, дори и

теоретично. Погледна към Майкъл, който изглеждаше спокоен, но Дейвид

знаеше, че е разтревожен.

И Питър де ла Грип не беше гласувал още.

Това беше нереално.

Дейвид не виждаше нищо пред себе си. Юмруците му бяха здраво стиснати в

джобовете. Все още водеха, но разликата не беше голяма. Питър имаше А-акции,

което означаваше десет пъти повече от стойността на Б-акциите на повечето от

акционерите.

Именно затова традиционната шведска система често беше критикувана –

даваше прекалено много власт на семейството собственик на предприятието. Ето

защо беше толкова важно да имат един човек от семейството на своя страна.

Сега нещата изглежда вървяха към пълен провал на „Хамар Капитъл“ – и то на

финалната права.

Всички тези години и всичко, което бе вложил в това.

За нищо.

Беше пожертвал дори жената, която подозираше, че обича, за едно голямо

нищо.

Дейвид знаеше, че Майкъл прави същите изчисления.

– Много е близо, прекалено близо – каза тихо той почти безгласно.

– Знаем ли колко точно акции има Питър? – Сега нещата се свеждаха до

процент, до цифра след десетичната запетая. – Искам да кажа съвсем точно?

– Някъде в документите ни е. Освен това може да е купил един тон акции

съвсем сам. Все пак е богат. И е възможно да има още повече А-акции, макар че

се опитахме да ги вакуумираме. – Майкъл се почеса по темето. – Какво стана с

руснака? Мислех, че е наш?

Какво стана ли? Наталия, това стана.

– И аз така си мислех – отвърна неутрално Дейвид. Дали по-малките нямаше да

успеят да ги измъкнат?

Питър гласува.

Броячът премигна.

Всички гледаха с напрежение. Цялата зала беше спряла да диша.

Какво, за бога?

Дейвид не смееше да поеме дъх.

– Какво стана? – попита изумен Майкъл. – Това трябва да е грешка.

В цялата зала се разнесе тих напрегнат говор.

Дейвид не можеше да повярва на очите си, защото това наистина трябваше да е

грешка. Не беше възможно да е истина.

Шумът от разговорите се повишаваше. Някой изкрещя.

И тогава цялата зала гръмна.

Всички лампи светнаха. Дейвид не виждаше нищо. До него Майкъл изпсува

високо и на арабски.

Питър де ла Грип определено бе решил вота.

Но в полза на „Хамар Капитъл“.

Питър де ла Грип, техният голям враг бе гласувал за „Хамар“ и против

„Инвестум“. Беше гласувал срещу баща си, срещу собствения си борд.

Това беше краят.

„Хамар Капитъл“ бяха спечелили и старият „Инвестум“ вече не съществуваше.

Старият борд щеше да бъде принуден да подаде оставка на мига.

Майкъл го погледна в очите. И двамата все още не разбираха какво става.

– Мога да потвърдя, че бордът на „Хамар Капитъл“ спечели достатъчно гласове.

Никакви допълнителни гласове не могат да стопят преднината им – каза високо

адвокатът. – Събранието на акционерите декларира, че болшинството от

гласовете бяха спечелени от следните лица… – И избори имената на Дейвид,

Майкъл, още двама мъже и три жени, избрани като техни кандидати. – Благодаря

на акционерите.

Последните му думи не се чуха. Шумът в залата ставаше все по-силен и няколко

души бавно започнаха да пляскат с ръце. Скоро ги последваха и други и

аплодисментите стигнаха до гръмотевичен звук.

– Спечелихме – изкрещя Майкъл над виковете и ръкопляскането. Шокът на

лицето му постепенно започна да се топи и на негово място се появи огромна

усмивка. – Ние спечелихме!

Дейвид се усмихна и през тялото му мина огромна вълна от облекчение.

Толкова силна, почти нереална. Разтърси силно ръката на Майкъл. Малин, която

обикновено беше доста резервирана, метна ръце около врата на Дейвид с детски

писък и той я прегърна с все сила. Двамата се смееха, а тя беше останала без дъх

в здравите му ръце. Хората заприиждаха към подиума да направят снимки, да ги

поздравят, да участват в хаоса. А Дейвид правеше всичко, което се очакваше от

него, докато се опитваше да се съвземе.

„Хамар Капитъл“ бяха завладели и унищожили „Инвестум“.

Те бяха написали нова страница в историята на финансите, бяха пренарисували

световната финансова карта. Това щеше да влезе във всеки един учебник.

Икономисти щяха да изследват явлението, да пишат дисертации за него. Беше

най-изключителният миг в живота му.

Дейвид се огледа и си помисли, че ако това беше телевизионно шоу, сега щяха

да започнат да мятат конфети. Хората все още се смееха и той си помисли, че

трябва да бъде щастлив заедно с тях. Но не се чувстваше точно така.

Облекчението беше изчезнало, а на негово място не бе останало нищо.

Почувства се напълно… празен.

Продължаваше да се здрависва с хората, да приема поздравленията им и

потупванията по гърба. Опита се да се убеди, че това странно чувство скоро ще

отмине.

57

Наталия гледаше как хората поздравяват Дейвид, как се радват и се смеят.

Беше толкова завладяващо. Все едно гледаше крал или император.

И всичко свърши.

Всичко свърши. Всичко се бе променило.

Мислите ù препускаха като обезумели.

Питър… Какво всъщност стана? Да не би да му ле гръмнал мозъкът от някое

късо съединение? Беше абсолютно нереално и необяснимо. Невъзможно. Огледа

се за брат си, но той не се виждаше никъде.

Густав стоеше обграден от няколко членове на борда – бивши членове – и

всички жестикулираха ядосано и напрегнато.

Майка ù седеше с ръце, отпуснати в скута си и Наталия си помисли, че може би

е редно да отиде да я успокои, но не посмя. Луиз се клатеше напред-назад и

духаше носа си. Александър бе изпънал крака колкото е възможно по-напред,

ръцете му бяха облегнати на стола. Не говореше с никого, всъщност изглеждаше

ужасно отегчен, сякаш това няма никакво значение за него. Вуйчо Евгений

потупваше майка ù по рамото с доста нескопосани жестове на братска нежност.

Наталия огледа отломките от семейството си.

Как посмя Питър да им причини това – на майка си, на собствената си съпруга?

Дали не беше свързано със случилото се с Каролина? Наталия не знаеше какво

да мисли. Само знаеше, че брат ù току-що съсипа бъдещето си. Густав никога

нямаше да му прости. Нито пък майка му. А Луиз? Наталия погледна

зачервеното ù мокро от сълзи лице. Тази жена се беше омъжила за принца на

„Инвестум“, принц със замък, който беше добре дошъл и в най-висшите и

уважавани кръгове. Наталия имаше чувството, че сега тя няма да застане до

него.

И тогава най-сетне се случи. Като светкавица, като скоростен влак. Изпълни я

бяс срещу Дейвид Хамар, който стоеше горе като някакъв дар от Бога. Бяс към

човека, който я беше излъгал и който беше съсипал семейството ù като някой

диктатор.

Мислеше си, ослепяла от гняв, че това поглъщане няма нищо общо

със справедливостта. Това беше само отмъщение и борба за надмощие. Дейвид

не се беше сдобил с нова компания, той я беше накълцал на парчета. Хората

щяха да загубят работата си заради него. Всичко, което бяха постигнали

поколения преди тях, сега щеше да бъде разпродадено.

Тя потърка челото си и усети как дори гневът я напускаше. Това беше. Нямаше

сили за нищо повече. Последните няколко седмици я бяха съсипали емоционално

и физически – всичко , което се бе случило и което предстоеше да се случи. И

сега беше изгубила всичко. Или поне така ù се струваше. Навън светът вероятно

продължаваше да се върти. Искаше да се махне оттук и да не гледа победителя

на сцената, да не гледа и похотта, с която го изпиваше всяка жена в залата. О,

да, беше успяла да забележи как го поглъщаха с поглед. Алфа-мъжкарят, водачът

на глутницата.

Трябваше да да се махне от мястото, където всички нейни грешки бяха събрани

накуп – като някаква изложба на всичко нередно, което бе сторила.

Аса ù помаха, но Наталия успя само да ù кимне с глава. Искаше да си отиде у

дома, но хаосът в залата я затискаше и не можеше да мръдне. Просто седеше

като закована на стола си.

– Наталия, идвай! – Тя подскочи и погледна нагоре. Баща ù буквално излая

командата. Кратко и категорично. – Отиваме на среща с тях. Трябва да спасим

това, което е останало.

– Но аз… – започна несигурно тя. Никога не я бяха включвали в бизнеса си.

Защо сега?

– Хамар иска да си там – каза Густав с тон, който ù подсказа, че така ù

отговаряше на въпроса. – Идвай. Сега.

Реално никой не можеше да я принуди да отиде. Не беше отговорна пред

никого. Но в крайна сметка, беше по-лесно и нямаше да си навлече много

неприятности, ако просто му се подчини. Наталия стана. Дали това някога щеше

да има край?

58

Питър присви очи. Заседателната зала, в която бяха с Дейвид Хамар, имаше

прозорци от пода до тавана и реално езерото беше под краката им. Дейвид беше

застанал пред прозореца с гръб към езеро Марален и го гледаше със скръстени

ръце и ледено изражение.

Беше някак нереално да са тук. Само двамата. Питър се чувстваше ужасно

неудобно, въпреки че той бе поискал тази среща. С Дейвид не бяха говорили очи

в очи, откакто бяха тийнейджъри. И дори тогава всъщност не бяха говорили. Бяха

се карали, бяха спорили от първия ден, в който Дейвид се появи в училището.

– Знам, че нищо не може да компенсира това, което направих тогава – започна

Питър. Налагаше се да говори високо, защото залата беше голяма, а Дейвид не

искаше да го доближи. Просто остана до прозореца. Питър прочисти гърло, събра

сили, но все така не можеше да погледне Дейвид в очите. Толкова много смелост

се изискваше да дойде тук, да говори, но не можеше да погледне в очите на

човека, когото бе наранил толкова тежко.

Питър се питаше дали самият той може да си обясни какво се случи тогава –

онзи гняв, който бе започнал да изпитва много преди да отиде в „Скогбака“,

постоянно нагнетяващото чувство, че не е достатъчно добър, завистта към по-

добрите, която буквално го давеше и най-срамното чувство – силното привличане,

което бе изпитвал към Каролина Хамар. Мислеше си колко е красива, така весела

и свежа, руса, с шарени дрешки, приятелска усмивка, момичето от

работническата класа. Тя беше толкова мила с него и няколко пъти дори

говориха. Напълно безобидни разговори. Беше като да стигнеш до оазис. И

тогава хората някак разбраха, че Питър де ла Грип се интересува от малката

странна сестра на Дейвид Хамар. Подиграваха му се и той извърши най-лошото

нещо, което можеш да сториш на друг човек. Той и трима негови приятели бяха

отишли в дома ù, бяха я видели през прозореца и бяха натиснали звънеца. Не

беше планирано. Просто се случи. И беше гнусно. Не бе минал и ден, в който

Питър да не се срамува, да не се убеждава отново и отново, че дълбоко в себе си