Само една нощ

той е най-низкото подобие на човек.

– Но исках да кажа, че съжалявам и съм благодарен, че се съгласи да се видим –

изрече задавено той.

Когато му казаха, че Каролина е починала. О, Господи, това буквално го

унищожи. И сега… сега беше жива и сякаш някой му даваше втори шанс.

– Толкова много, безкрайно много съжалявам за това, което направих на

Каролина – каза малко по-високо. – Затова гласувах за „Хамар Капитъл“ и за

теб. – Той млъкна. Думите бяха недостатъчни. – Знам, разбирам, че каквото и да

кажа, няма да поправя миналото. И не знам какво бих направил аз, ако бях на

твое място.

Дейвид все така стоеше до прозореца. Обърна се и загледа езерото. Ръцете му

бяха все още скръстени. Късното следобедно слънце се изливаше през прозореца

и образуваше видими във въздуха пътеки от прашинки. Тишината между тях

набъбваше.

Питър прокара ръка по челото си. Беше толкова уморен, толкова изцеден след

този дълъг ден. Първо срещата с Наталия и Александър, после срещата с

Каролина. Сякаш някой бе завъртял часовника назад. И Каролина беше съвсем

същата, и все пак така различна. Цветна, руса, но пораснала и сериозна. Този

разговор в хотела. Щеше да го носи със себе си до края на живота си. Все още го

усещаше като силен и успокояващ лъч светлина. И след това генералното

събрание. За първи път в живота си – и то съвсем публично – се бе

противопоставил на баща си, с което закопа и собственото си бъдеще в света на

шведския бизнес.

Той погледна гърба на Дейвид. Наистина не знаеше на какво да се е надявал от

тази среща. На прошка? Та той не заслужаваше прошка, но Каро му бе простила,

въпреки всичко. И сякаш му даде нов живот. Нов шанс за живот. Изповяда се

пред нея и греховете му бяха опростени.

– Говорих с Каролина – каза Питър, макар че Дейвид беше все още с гръб към

него.

Той се обърна за части от секундата.

– Видял си я? – попита разтърсен и шокиран. Питър кимна. – Кога? – Дейвид

направи крачка напред. Като освирепял тигър или лъв, преди да скочи върху

жертвата си.

Питър едва си поемаше дъх.

– Следяхме ви и двамата – отвърна той и направи всичко по силите си да не

отстъпи назад и да се изправи лице в лице с опасния хищник. – Знаех къде е

отседнала и отидох да я видя.

– Какво ù каза? – попита Дейвид и направи още една крачка напред. Питър се

опита да пренебрегне страха, но беше много трудно. Дейвид Хамар не беше вече

тийнейджър. Той беше силен човек с власт и ако пожелаеше да пребие Питър до

смърт, нищо нямаше да го спре. Питър огледа стените и тавана на залата и

забеляза, че са звукоизолирани.

– Ако си ù направил нещо… – започна Дейвид, но нямаше нужда да продължава.

Питър много добре знаеше, че той никога не отправя празни закани. В този

човек нямаше нищо цивилизовано. Вежливостта беше само покритие, а вътре бе

безмилостен и суров към всеки с изключение на хората, които обичаше. А Питър

знаеше много добре колко силно обича сестра си.

Той беше онзи по-голям брат, какъвто Питър никога не успя да бъде за Наталия

и Александър.

– Отидох да се извиня на Каролина – каза той и вдигна ръка. – Обадих ù се

преди това и тя ми позволи да отида. Само поговорихме.

– Какво ти каза тя?

– Каза, че отдавна ми е простила, но аз нямам право на тази прошка. Не бях

посмял да се надявам. – Гласът му изневери и му беше много трудно да се

пребори с чувствата, които заплашваха да се изпишат на лицето му. Ако се

разплачеше пред Дейвид Хамар, щеше да умре от срам. – Каквото ù да кажа, не

мога да поправя нещата, да се върна и да направя точно обратното. Но исках да я

видя и да се извиня.

Дейвид не каза нищо, но кошмарното напрежение на лицето му започна да се

отдръпва назад.

– Каролина е добре – добави Питър.

– Знам. Преди няколко минути говорих с нея по телефона. Но не ми каза и дума

за срещата ви.

Питър сви рамене. Според него Каролина беше голяма независима жена и не

беше длъжна да дава отчет на брат си за всяка своя постъпка, но не каза нищо на

глас. Просто не беше здравословно.

Дейвид го гледа дълго. Сякаш бе влязъл в мозъка му и търсеше нещо там. Това

беше най-ужасното чувство, което Питър бе изживявал през целия си живот.

– Ти изнасили сестра ми.

– Да – отвърна Питър, едва поемайки дъх.

– Ти и приятелите ти ме пребихте като животно.

– Да.

Дейвид погледна встрани. Питър чакаше. На вратата се почука.

– Останалите идват. Ще останеш ли?

Питър поклати глава.

– Заминавам. Ще има достатъчно драма. Не е нужно всички да гледат как баща

ми се опитва да ме убие. – Поколеба се за секунда и му се стори, че Дейвид

наистина вижда човека в него, човека, който искаше да бъде. Но не беше особено

сигурен. Подаде ръка. – Късмет.

Дейвид гледа подадената ръка толкова дълго, че Питър си помисли, че никога

няма да я поеме. На вратата пак се почука. Дейвид въздъхна и също подаде ръка.

Благодарността едва не задуши Питър. Не беше топло ръкостискане, но все пак.

Дейвид издърпа дланта си, кимна и каза:

– Благодаря за вота. – Питър беше убеден, че му бе струвало ужасно много да

изрече тези думи.

– И аз ти благодаря. – Това беше истината. Беше дълбоко благодарен за шанса

за признае престъплението си и да поеме отговорност за него. Благодарен за

възможността да продължи напред – където и да решеше да отиде след днес,

нямаше да е така тежко. Питър сложи ръка на дръжката на вратата. Майкъл

чакаше отпред, погледна го, после погледна Дейвид, но не каза нищо.

Изражението му беше крайно учудено. Онзи грамаден мъж от охраната на

„Хамар Капитъл“ се беше изправил до Майкъл като колос.

– Да ги задържа ли? – попита Майкъл.

– Не, вече приключихме – каза Дейвид и тогава гласът на Густав де ла Грип

разряза въздуха.

Питър застина. Беше успял да избегне срещата с него веднага след вота, но

настроението му никак не се беше променило.

Густав го забеляза и го изгледа с нечовешки бяс.

– Ето къде си се крил досега! Какво, по дяволите, направи? Идиот ли си?

Пред вбесеното лице на баща си Питър изпита онзи познат от детството страх,

когато трябваше да се подготви да бъде набит. Някак започна да се смалява, да

се превръща в беззащитно дете пред очите на всички тези хора. Мамка му!

Но тогава шефът на охраната, целият облечен в черно направи крачка напред

между двамата и се обърна към Густав с леден тон.

– Назад!

Баща му, на когото никой досега не бе казвал какво да прави и как да се държи

на обществено място, не можеше да повярва на ушите си. Отвори уста да се

развика на охранителя, и тогава Питър се сети, че този стар мъж беше същият,

който го бе накарал да повярва, че Каролина е мъртва. Баща му го беше ограбил

от възможността да се изправи и да отговаря за постъпките си. Но сега всичко

свърши и може би беше време да започне да живее с извоюваната си свобода. Не

беше задължително миналото да го контролира. Вдигна глава и се възползва от

настаналия хаос, за да си тръгне.

Последното нещо, което чу, беше бумтящият глас на охранителя на Дейвид:

– Ако държиш да си запазиш този пръст, ще спреш да го размахваш. Ако бях на

твое място, така щях да постъпя.

Питър се усмихна и си тръгна.

59

Докато гледаше как Питър се отдалечава, Дейвид вяло се запита дали да се

намеси в спора между Густав и Том. Тази среща с Питър със сигурност щеше да

промени живота му, но засега не можеше да разбере как и в каква насока. Не

разбираше и посланието зад извинението на Питър. Трябваше му време да

осмисли всичко, но преди това трябваше да се справи с още някои неща.

– Том, вече можеш да ги пуснеш – каза той.

Том изгледа убийствено побеснелия Густав и направи крача встрани.

Великият патриарх влезе като хала в конферентната зала, следван от хора,

които според Дейвид бяха счетоводители и адвокати. След тях бяха Александър и

Аса и последна влезе Наталия.

Тя мина покрай него и той неволно затвори очи да вдиша аромата ù. Не каза

нищо, просто отиде до един стол и седна.

После влезе Майкъл, придружаван от Рима Кампбел – това беше жената, която

щяха да назначат за управителен директор на „Инвестум“. Рима се здрависа с

Дейвид. Сериозна жена, една от най-добрите в бизнеса по негово мнение. Тя

беше първият му избор от самото начало. Преди месец Густав я бе уволнил, но

сега тя го изгледа абсолютно спокойно. Смела жена, помисли си Дейвид и ù се

усмихна. Харесваше смели хора.

Рима седна, остави телефона и айпада си на масата, опправи им настройките и

спокойно се огледа.

Том все още стоеше до вратата и се опитваше да улови погледа на Дейвид.

– Да остана ли? – попита дискретно той.

– Изчакай отпред.

Том кимна и хвърли един последен заканителен поглед на хората от

„Инвестум“. Поглед, с който съвсем открито им казваше да не си и помислят да

нарушават реда, защото ще съжаляват до края на живота си. После излезе и

затвори вратата.

Густав направо започна:

– Това не е краят. Ако си мислите, че е краят, дълбоко се лъжете.

Манипулирали сте вота.

Майкъл се изправи наполовина, но Дейвид направи жест да го спре.

– Разбира се, имаш право на свое собствено мнение – каза той спокойно. – Но на

твое място бих внимавал с обвиненията – добави и погледна към Аса, която кимна

в пълно съгласие.

– Прав е, Густав – намеси се доста остро тя. – Опитвай се да избягваш

обвинения и обиди.

– Колкото по-бързо приемеш факта, че си загубил, толкова по-бързо ще можем

да продължим напред – поясни Дейвид все така кротко.

– Нищо не съм загубил – възрази Густав.

Аса поклати глава, сякаш се предаваше.

Густав се засмя презрително.

– Никой няма да иска да има нищо общо с теб след днешния ден. Ти си едно

голямо нищо в тази страна. Нямаш никаква власт. – Облегна се в стола си. – Ти си

никой и нищо.

Тишината, която се настани в помещението, беше меко казано неловка.

Дейвид наблюдаваше Густав.

През всичките години на тяхното познанство Де ла Грип винаги бе

представлявал една студена патриархална реликва – роден с привилегии, които

считаше, че са му дадени по Божия воля. Беше свикнал никога да не му се

възразява, да не се подчинява на никого и да действа по начин, който

изключваше каквото и да е съмнение в думите и решенията му.

Но беше много лесно да си надменен, когато не си претърпял истинска загуба.

– Страхувам се, че грешиш, Густав – каза премерено Дейвид и си позволи лек

назидателен тон. – Акционерите си казаха думата и от днес аз съм председател

на борда на „Инвестум“. – Погледна часовника си и добави. – От около половин

час всъщност. – Той оправи ръкавелите си и го погледна с хладна усмивка.

Някой се опита да сподави нервния си смях.

– Проклет европейски хулиган – извика Густав, който изобщо вече не се и

опитваше да се контролира. – Нищо не знаеш. Ти си боклук, син на майка си, а

всички знаят, че тя беше курва. И трябва да си знаеш мястото.

Хората на „Инвестум“ буквално се смалиха в столовете си, а Аса гледаше в

ръцете си и клатеше неодобрително глава. Само на Александър не му пукаше,

сякаш бе попаднал по грешка в тази стая и изобщо не му дремеше какво става

край него.

Дейвид погледна Наталия. Тя седеше неподвижна, лицето ù беше много бледо,

но се държеше. Не искаше тя да слуша тези неща. Беше се съгласил да говори с

Густав само в присъствието на Наталия, но сега не разбираше защо му беше

нужно да я подлага и на това. Трябваше да се сети, че ще е много неприятно.

– И сестра ти – продължи Густав, прекъсвайки мислите му. – Да не би да си

мислиш, че не знам, че е жива. А? Вие сте като плъхове, като червеи, прокарвате

си пътя като упорити хлебарки.

Дейвид все така мълчеше. И някакво странно спокойствие го заля. Колкото

повече Густав беснееше и обиждаше, толкова по-уверен и силен се чувстваше

Дейвид. Щеше да му даде още десет секунди да сипе сквернословията си и да

наблюдава как думите му постигат точно обратния ефект. Ако някой в тази стая

се държеше като боклук, това със сигурност не беше Дейвид. И всички тук го

знаеха и го виждаха. Единствено Густав беше сляп за провала си и

продължаваше да блъска по масата като лунатик. Всеки път, когато се срещаха

през годините, той бе успявал да запази самоконтрола си. Но сега изпусна

всичко. За първи път. И то така, че стана за смях пред собствените си хора. Това

може би трябваше да е приятно усещане, но истината беше, че на Дейвид не му

пукаше. Най-сетне бе победил чудовищата от миналото си.

– Приключи ли? – попита той безразлично. Дори не се налагаше да положи

усилие да бъде безразличен, защото веченищо нямаше значение. Беше се

приключило.

– Ще те влача през такава кал и мръсотия. Не можеш дори да си представиш

какво ще ти причиня. Ще направя така, че пресата да те обезглави. Имам

влиятелни приятели. Мога да стигна толкова високо, колкото си искам. Имам

връзки. – Густав изгледа презрително Майкъл и Рима. – И ако си мислиш, че ще

позволя на тоя цигански табор да управлява компанията ми, ако ти, лайно

смотано, си мислиш, че трудът на живота ми ще бъде контролиран от тези хора,

дълбоко грешиш.

Рима се задави леко, но Дейвид я познаваше добре и знаеше, че се опитва да

задуши смеха си.

Майкъл поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Всички останали се бяха свили на топка от неудобство заради думите на този

човек.

Густав отвори уста, но Дейвид вдигна ръка. Край на цирка. Време беше да се

говори по работа.

– Новият борд избра мен за председател – каза той. – Първото ни решение е да

освободим предишния управителен директор. – После кимна към Рима Кампбел. –

Представям ви новия управителен директор на „Инвестум“, Рима Кампбел.

– Това не е истина – извика Густав, който изглеждаше на ръба на сърдечен

удар. – Не можеш да избереш нея. Трябва да вземеш някой, който познава

компанията. – Дейвид го погледна въпросително. Не и когато предишният борд се

състоеше от мъже, чиито качества се свеждаха само до това, че бяха приятели на

Густав. Никой от тях не беше измежду най-компетентните и умни хора във

финансовия бизнес.

– И трябва да има някой от семейството – продължи Де ла Грип сякаш изобщо

имаше някакво право да взема решения. – Поне като консултант. Всичко това е

нечувано.

Дейвид го гледаше, без да го прекъсва.

– Има правила и принципи в този бизнес – продължи Густав. – Може би за човек

с твоя умствен капацитет е трудно за разбиране, но аз познавам отлично света

на финансите. Всички слушат само мен. Имаш нужда от Де ла Грип.

Дейвид се питаше дали този човек е наистина толкова арогантен, че да си

възбрази, че думите му все още имат някакво значение.

– Може да предложа консултантска позиция на Наталия – каза бавно Дейвид.

Веждите на Майкъл скочиха нагоре, което не беше никак странно, тъй като

решението не бе обсъждано и предложението беше напълно импулсивно.

Но Наталия наистина беше добра. Самият Майкъл го беше признал.

Компанията само щеше да спечели от опита и познанията ù. Със сигурност

можеше да се държат професионално и да работят заедно.

Дейвид осъзнаваше, че това са само оправдания, които нямаха никаква

рационална обосновка. Наталия го гледаше с побеляло като тебешир лице.

– Тя няма да има никаква позиция в тази компания – изрева Густав и

прозорците започнаха да вибрират.

– Не бих помислил за друг Де ла Грип – каза хладно Дейвид. – И ти нямаш

никакво законно право да се разпореждаш. В случая става дума за проява на

уважение от моя страна.

– Уважение? – изрева пак Густав. – Само през трупа ми. Освен това тя дори не е

Де ла Грип. И не можеш да имаш ръководен екип, който се състои от стари жени

и имигранти. Всички ще ти се подиграват.

– Густав, какво, по дяволите… – каза уморено Аса.

Дейвид погледна Наталия, която беше станала нереално бледа. Очите ù светеха

и изопнатите черти на лицето ù започваха да треперят. Никога не я бе виждал да

плаче, но сега беше на ръба.

– Вън – каза тихо той.

– Не можеш… – започна презрително Густав.

– Нито дума повече от шибаната ти уста – изрева Дейвид. Огледа се. – Всички

вън.

Адвокатите и счетоводителите вече ставаха с очевидно облекчение. Рима също

се изправи и събра нещата си. Алекс също.

– Хайде, татко – каза той със спокоен, но много категоричен тон. – Достатъчно

каза.

Майкъл също беше станал и започваше да избутва хората навън. Всички се

разбързаха навън под строгия поглед на Том Лексингтън. Аса мина много близо

до Майкъл, двамата се изгледаха продължително и след това тя се измъкна навън.

Наталия също стана.

Без да поглежда, започна да прибира чантата си и с разтреперани ръце избута

стола си назад.

– Ти не – каза спокойно Дейвид.

Тя го погледна въпросително. Той поклати глава и добави:

– Ти оставаш.

60

Какъв дълъг ден, помисли си Наталия. Може би най-дългият в живота ù. И не

беше свършил още!

Наблюдаваше как Дейвид бързо опразва стаята. Като диктатор.

Последните хора си тръгнаха. Тя се опита да се събере и когато той затвори

вратата, вече беше напълно спокойна. Дейвид се обърна, закова очи в нея и

попита:

– За какво беше всичко това?

– Ха-ха-ха. Сериозно ли питаш? – каза хладно тя и успя да пребори гнева, който

я гореше. Разбира се, с най-голямо нежелание трябваше да си признае, че се

възхищава на начина, по който Дейвид се справи с Густав, но той нямаше право

да я разпитва. – И наистина ли си мислиш, че трябва да ти споделям каквото и да

било?

Той отвори уста да каже нещо, но се отказа. Седна на един стол недалеч от нея.

За да ми даде възможност да разгледам божественото му тяло, разбира се –

помисли си тя. Голям, уверен, доминиращ. Днес беше научила как действа

Дейвид – просто доминираше над хората.

Той сложи ръка на масата. Гледаше я. Сякаш търсеше начин да се справи с нея.

Е, желая му късмет в това начинание.

Наталия нямаше намерение да направи нещата лесни за него.

Той се наведе над масата и тя едва не подскочи на стола си. Очевидно все още

беше много напрегната. Но той само взе една бутилка с вода, отвори я, сипа

малко в една чаша и ù я подаде:

– Пий.

Тя го погледна въпросително. Какво се опитваше? Да я раздразни повече?

– Бледа си – обясни той. – Беше дълъг ден. Пийни малко вода.

И изведнъж се почувства като твърдоглаво разглезено дете, знаеше че не е

добре да се инати така, но въпреки това отказа водата. Той поклати глава и

остави чашата пред нея.

– Не съм твой враг. Винаги най-голямото ти желание е било да работиш в

„Инвестум“ – каза той с нисък, плътен и много убедителен глас. Тя беше на ръба

да се наведе към него, да се поддаде на изкушението в този глас. – Защо сега

казваш „не“?

Изглеждаше истински озадачен, сякаш наистина не разбираше защо Наталия

не се хвърляше с отворени обятия върху първата възможност да работи с него, за

него.

– Заради мен ли е?

– Да – отвърна сковано тя.

– Убеден съм, че и двамата можем да се държим професионално.

Наталия поклати глава. Той изглеждаше така открит и честен, че тя не можеше

да реши дали е прекалено глупав, или прекалено наивен.

Независимо от всичко, не можеше да си представи как някога в живота си ще

работи за него.

Колко грешно го бе преценила. Може би така правеше през цялото време?

Спеше със стратегически важни жени и после ги утешаваше и им предлагаше

работа?

Не беше за вярване по колко различен начин бяха подходили към тази връзка.

Поне в емоционално отношение. Беше срамно за нея. Ужасно неудобно и

потресаващо срамно. Естествено, че никога нямаше да може да работи за

фирмата му. Достатъчно трудно беше да седи в една стая с него, докато той я

гледа така напрегнато.

Принуди се да застане напълно неподвижно, да не мърда и мускул.

– Какво искаше да каже баща ти, когато крещя, че не си Де ла Грип? Не

разбирам.

О, какво пък толкова, можеше да му каже. Така или иначе, нямаше никакво

значение. Скоро всички щяха да разберат.

– Густав не е биологичният ми баща. Доскоро не знаех. Едва сега… сега се

появиха някои неща от миналото.

Дейвид я изгледа толкова продължително, че Наталия едва не вдигна ръка да

оправи косата си. Сега вече съжаляваше, че отказа водата. Изпитваше

умопомрачителна жажда. Пресегна се към чашата и пи.

– Съжалявам, не знаех – каза тихо Дейвид.

– Не бъди глупав. – Гласът ù прозвуча прекалено бодро. Чашата беше оставила

мокро кръгче на полираната маса и тя се опита да я сложи точно там, на същото

място. Постара се да върне контрола в гласа си и отчаяно ù се искаше този път

да го запази за по-дълго време.

Когато се прибереше у дома, вече можеше да си позволи да се срива и да

плаче, но не сега.

– Не си виновен ти, за да съжаляваш.

– Какво ще стане сега? Със… е, знаеш, със… – Дейвид очевидно не намираше

думите и предпочиташе да жестикулира. Тя се усмихна сухо.

– С кое? С всичко ли? Честно казано, не знам. Но дори и да не бе погълнал

„Инвестум“, аз нямаше да имам място там. Густав ми го каза абсолютно

категорично, а и днес го повтори пред всички останали, както вече знаеш.

Запита се дали баща ù сега обясняваше на Алекс. Потръпна, но бързо се овладя.

Този разговор скоро щеше да свърши.

– Съжалявам – повтори той.

– Благодаря. – Наталия беше напълно сигурна, че Дейвид не проявява

абсолютно никакъв интерес към семейната ù ситуация. Вероятно щеше да се

наложи да смени последното си име и тогава щяха да я зачеркнат и от списъка на

шведските благородници. Това със сигурност щеше да скъси списъка с

приятелите ù.

Но ако не броим това…

Животът всъщност щеше да продължи.

– Не е нищо кой знае какво. Винаги мога да си намеря друга работа.

Той я погледна въпросително. О, вярно, Дейвид едва ли знаеше, че е

безработна.

– Напуснах. Не, всъщност бях уволнена. Цялата сделка потъна, затова.

И защото не отидох на работа дни наред, след като ми разби сърцето.

– Нямах никаква представа. И защо не искаш да работиш за „Инвестум“?

Офертата е сериозна.

Тя въздъхна.

– Дейвид, наистина не мога да си представя бъдещето си като служител в някоя

от твоите компании. – Как беше възможно да имат толкова различни гледни

точки по този въпрос?

– Права си – съгласи се тихо той.

Седяха в мълчание. Искаше ù се да каже още нещо, но думите не идваха.

Странно, но вече не беше ядосана. Само празна. Отпи още една глътка от водата.

– Дейвид?

– Да?

– Така и така се заговорихме за бащи, мога ли да те попитам нещо?

Той се усмихна леко и за секунда Наталия видя онзи Дейвид, в когото се бе

влюбила. В бръчиците от смях и пламъка в очите му.

– Абсолютно.

– Карл-Ерик Тесин ли е баща ти?

Той огледа внимателно лицето ù, но Наталия беше сигурна, че го е изненадала

с въпроса си. Винаги беше толкова солиден и непоклатим – хубаво беше да го

види леко поразтърсен, да слезе малко от пиедестала, откъдето раздаваше

командите. Освен това беше наистина любопитна.

– Как ти хрумна? – попита след много време той.

– Много си приличате – отвърна тя. Наталия наистина харесваше загадъчния и

тих граф от Сконе. Освен това според Уикипедия двете презимена на Дейвид бяха

Карл и Ерик. Не беше трудно да се сети. – И на Каролина ли е баща?

– Да, той беше биологичният баща и на двама ни.

– Но той не е мъртъв, за да говориш за него в минало време – не се стърпя да го

упрекне.

– Очевидно не е.

– Разбирате ли се?

Всъщност беше наистина комично как изведнъж ролите им се обърнаха. Бащата

на Дейвид беше с титла, а нейният със сигурност не беше. Огледа лицето му, но

той не виждаше смешното в ситуацията.

– Дали се разбирам с женен благородник, който е направил на майка ми две

деца и я е оставил да се оправя, както намери за добре? – попита бавно той. – Не,

мога със сигурност да заявя, че не се разбираме.

– Трябва да говориш с него. – Наталия осъзнаваше, че не ù влиза в работата да

се меси, но пък какво от това? Карл-Ерик изглеждаше мил човек.

– Щом казваш – каза малко грубо той.

– Не че аз съм кой знае какъв експерт в отношенията с хората. – Усмихна се

саркастично на думите си. – Така че може и да е окаже, че напълно греша.

На лицето му се появи усмивка и тя се зарадва, че все още може да го накара

да се усмихне.

– Лош човек ли е? – попита тя.

– Всъщност… не знам. Съжалявам, но наистина не искам да говоря за това.

– Добре.

– Благодаря.

И после внезапно се вгледаха един в друг и за момент забравиха всичко.

– Извинявай за шамара – каза нежно тя. От толкова време ù се искаше да го

каже.

– Аз трябва да се извиня. Заслужих си го.

Може би трябваше да се зарадва и да оцени извинението му, но изведнъж се

почувства странно отчаяна, че той ù се извинява за една целувка. Чудеше се

какво всъщност изпитва Дейвид към нея. Да, беше я целунал в петък, но това

беше демонстрация на силата му.

Но пък днес ù предложи работа. Дали искаше да са приятели, или нещо повече?

Щеше ù се да има смелостта да попита, но истината беше, че не го направи,

защото се страхуваше да чуе отговора. Може би бяха обречени да се нараняват

за вечни времена и после да се извиняват един на друг.

Макар че всъщност всичко беше малко по-объркано. Щеше да се наложи в един

момент да му каже определени неща. Защото така правеха хората, нали? Казваха

на мъжете, с които са спали че… оп, извинявай, но се оказва, че въпреки че съм

стерилна и ползвахме презерватив, вече съм доста бременна. И да,

предварително благодаря за съвета, но наистина възнамерявам да го

запазя. Всъщност Наталия от самото начало знаеше, че ще запази бебето си.

Никой и нищо не можеше да я накара да прекрати тази бременност. Това беше

нейното бебе и щеше да се бори за него като тигрица. Защото Дейвид можеше да

си приказва колкото си иска как не иска никакви деца, но то беше колкото

негово, толкова и нейно,.

Тя направи кръгче по масата с показалеца си. Скоро, до няколко седмици щеше

да събере сили и да му каже.

О, за бога, просто му кажи сега! Направи го бързо, както се отлепва

лейкопласт, Кажи сега, веднага: Бременна съм. И готово.

– Дейвид, има нещо, което… – започна тя, точно в мига, в който той каза:

– Наталия, питах се дали….

И на вратата се почука. Двамата млъкнаха, изпаднали в неловка тишина.

Или може би облекчение?

Малин надникна в стаята. Изглеждаше ужасно стресирана и разгорещена.

– Извинявам се, че ви притеснявам – каза с много деликатен тон, едва

балансирайки огромен куп документи в едната си ръка. – Идваш ли? Бордът ти те

чака. – После погледна извинително към Наталия, но не излезе. – Извинете ме

пак. Наистина съжалявам.

– Идвам, Малин – каза Дейвид и стана. – Извини ме, Наталия. – Оправи сакото

си, прокара длани през косата си. Човекът Дейвид изчезна и на негово място се

появи бизнеслидерът.

Наталия също стана.

– Няма проблем. Трябва да тръгвам. Не исках да те задържам.

– Искаше да кажеш нещо? – попита той.

– Нищо важно. Тръгвам, за да можеш да отидеш на събранието си.

– Благодаря.

– Довиждане – каза Наталия.

Дейвид направи крачка към нея, но после застина, а тя си сложи огромна

изкуствена усмивка и се помоли истинските чувства да не личат на лицето ù.

Той да не разбере, че единственото, което искаше сега, бе да се тръшне и да

плаче. Напрежението беше огромно. Наталия се покашля леко и пак се усмихна,

този път, надяваше се, спокойно. Бързо подаде ръка, за да не му дойде случайно

на ума да я прегърне, защото тогава щеше да загуби самообладание, а

определено не искаше това да се случва тук. През последните дни си бе

позволила толкова много кризи – бяха ù достатъчни за цял живот.

В красивите му сиви-сини очи проблесна някаква емоция. Наталия я видя, но не

успя да я разпозане. Въпреки това обаче той само подаде ръка.

Разделиха като колеги, които тръгват всеки по своя път. И може би беше

последно сбогом.

Хладно, безлично, окончателно.

Усети как бавно започва да умира. Тук, в средата на тази зала.

Малин ги гледаше. Тя пусна ръката му.

Обърни се и тръгвай. Сега, Наталия.

Нямаше никакъв избор. Заповяда си да направи това, което е правилно и което

се очаква от нея. Дейвид и Малин я наблюдаваха. Сигурно нямаха търпение да

продължат със срещата си.

И тя си тръгна.

На високите обувки, с цялото си останало достойнство, излезе от залата и от

живота на Дейвид Хамар.

Сбогом, помисли си и затвори вратата след себе си.

Сбогом.

61

Залата за конференции беше все така претъпкана с народ. Всички вече се

канеха да си ходят. Стотици хора чакаха на опашките пред вратите.

Карл-Ерик се опитваше да запази спокойствие сред морето от хора, когато една

странична врата се отвори и видя Наталия де ла Грип. Вървеше много бързо,

беше напрегната. Наистина беше харесал това момиче в Бастад, въпреки всичко

лошо, което изпитваше към семейството ù.

Дъщеря на Густав и сестра на Питър – двамата мъже, които мразеше най-много

на света.

И после забеляза Густав. Мачкаше хората по пътя си. С острите си черти и

студени очи приличаше на хищна птица.

Карл-Ерик направи крачка напред.

Това беше. Това беше мигът, в който трябваше да се изправи срещу миналото.

Трябваше да рискува. Сега или никога, повтаряше си като мантра.

– Густав! – извика той. Гласът ми прозвуча удивително високо над шума, който

вдигаха хората край тях.

Цялото тяло на Карл-Ерик застина, когато Густав го откри с поглед, но се

застави да не отстъпва, не и този път. Густав го гледаше, а Карл-Ерик тръгна към

него, като се опитваше да не се обляга прекалено много на бастуна си, за да не

показва никаква слабост.

– На мен ли говориш? – попита с омраза Густав, когато Тесин го приближи.

Карл-Ерик се опита да поеме дъх, за да се успокои. Но беше нервен и изплашен,

Само с един поглед този човек винаги бе успявал да го накара да се свие от

страх. Макар че бяха минали петдесет години от времето, когато учеха заедно в

„Скогбака“, макар че вече бяха възрастни мъже, тялото му помнеше. Душата

също.

Карл-Ерик беше постъпил в училището на десетгодишна възраст. Родителите му

вярваха в силата на строгата дисциплина и го бяха изпратили от малък, макар че

той трепереше от страх. Беше му толкова мъчно за дома. Плачеше по цяла нощ,

а през деня се страхуваше от всичко. От учителите, от персонала, от по-големите

деца. Беше отнесъл толкова много бой, а най-злият му мъчител беше Густав де ла

Грип. Нещата, които се пишеха днес за това училище, бяха само върхът на

айсберга.

Всеки, който бе ходил там, както ù във всеки друг пансион за богати деца,

знаеше за какво става дума. Карл-Ерик стисна бастуна си.

– Да. Исках да говоря с теб за Дейвид.

Густав го погледна с насмешка и Карл-Ерик трябваше да положи огромни

усилия, за да не влезе отново в ролята на жертвата. Мразеше конфликти.

Понякога имаше чувството, че бе прекарал в страх целия си живот. Първо от

родителите си, после от Густав и другите по-големи ученици, после от жена си и

след това, като някакво повторение на един и същи кошмар, пак от Густав.

До ден днешен си спомняше с най-големи подробности разговора отпреди

седемнадесет години. На празника на Санта Лучия. Тринадесети декември. От

този ден намрази всички коледни празници. Хелена му се бе обадила в паника.

Не се бяха виждали от години. Отказваше да го допусне до себе си и до децата,

след като разбра, че няма да събере смелост да се разведе. Беше му забранила

всякакъв контакт с Дейвид и Каролина. Той им пишеше, но те никога не

отговаряха. Годините бяха студени, самотни, но той бе направил това, което

умееше най-добре – беше се предал.

И тогава Хелена му бе позвънила късно през нощта с паника в гласа. Разбра от

несвързаните ù думи, че Каролина е била изнасилена, Дейвид – пребит, а

тримата са били заплашвани. Трябва да е била истински изплашена, за да му се

обади, но това го проумяваше едва сега. Беше го наказвала толкова много

години, като отказваше да говори с него, но се беше обадила, когато децата бяха

в беда. Хелена беше горда жена. Дейвид беше като нея. Карл-Ерик знаеше, че

вероятно тя бе трябвало дълго да се бори с достойнството си, за да го потърси.

Беше се обадила по време на официална вечеря с няколко барони и с родителите

на жена му. Когато единствената жена, която бе обичал, се обади да иска помощ

за децата им, той бе откликнал с разтуптяно сърце.

И след това направи най-срамното нещо в живота си – разочарова я. Е, да, даде

парите за лечението на Каролина, то с изключение на това се бе провалил

напълно.

Но нямаше да го допусне никога повече. Погледна Густав в очите.

– Искам да говоря с теб – каза Карл-Ерик.

– Така ли? А какво те кара да мислиш, че аз искам да те слушам? – изсъска

Густав.

– Те са мои деца – каза Карл-Ерик.

– За какво говориш?

– Дейвид и Каролина са мои деца – повтори Карл-Ерик с треперещ глас. – Аз съм

баща им.

Каролина и Дейвид през целия си живот бяха плащали цената на неговия страх.

И израснаха прекрасни хора. Толкова беше горд с тях. Най-малкото, което

можеше да направи, бе да проведе тази отдавна отлагана битка с Густав, да се

опита поне малко да компенсира за предишните си провали.

– Всичко това е по твоя вина – продължи Тесин

– Не го мислиш сериозно, нали? – отвърна Густав.

– Дейвид е мой син. Това, което Питър, ти и директорът причинихте на него и

на Каролина! Все някога трябва да поемеш отговорност.

Густав направи крачка напред.

– По тихо, мамка му!

Карл-Ерик премигна. Винаги бе било така лесно да замаже нещата, да направи

крачка назад, да бъде дипломат. Винаги си бе въобразявал, че точно тези

качества харесват хората в него, но истината беше друга – той просто беше

страхливец. И сега, когато се сетеше как синът му бе водил битката там вътре с

високо вдигната глава, самият той се чувстваше по-висок и силен.

– Трябва да си наясно, че знам защо Дейвид прави това – каза Карл-Ерик. – И

той има пълната ми подкрепа.

– Какво искаш да кажеш? – Густав присви очи.

– Ще се постарая той да има цялата подкрепа, която му е необходима. И няма

да претърпя да го атакуваш отново. – Карл-Ерик знаеше, че едва ли синът му има

нужда от подкрепа. Дейвид беше силен по начин, по който биологичният му

баща никога не бе успял. Но Тесин не беше незначителна фигура, не и в

кръговете, в които се движеше Густав.

– Това заплаха ли е? Заплашваш ли ме? – Густав направи още една крачка към

него, но за първи път в живот си Карл-Ерик не отстъпи назад. Не можеше да

промени миналото. Щеше да се наложи да живее с него завинаги. Но можеше да

се бори за бъдещето на всички свои деца. Той погледна студено Густав в очите и

каза:

– Не е заплаха, а информация.

И тогава за първи път Густав се огъна.

Победата беше малка, но, мамка му, чувството беше страхотно.

62

Петък, 1 август

Дейвид тичаше по тревистото игрище. Не откъсваше очи от футболната топка.

Децата крещяха из голото футболно поле в забутания беден квартал в

покрайнините на Стокхолм.

– Насам!

– Подай!

– Няма ли да подадеш вече тази топка!

Майкъл, който играеше с цялото си сърце, подаде на едно високо слабо момче,

което с лекота придвижи топката към вратата на противниковия отбор. Под

кецовете му летяха буци пръст с трева, докато викаше ентусиазирано заедно с

останалите играчи. Децата, толкова различни по ръст, го следваха шумно и

надъхано.

Майкъл можеше да стане страхотен професионален футболист – помисли си

Дейвид и се опита да се концентрира в играта. Беше висок, но грациозен, и

имаше усет за топката. Ако семейството му не беше решило да го прати в колеж,

сега щеше да играе в някой от най-скъпите отбори. И Дейвид беше доста добър,

но сега беше рефер на мача.

С Майкъл идваха тук всяка седмица през цялата година и наистина им

харесваше. Обичаха децата, играта, удоволствието от съревнованието. Мразеха

повечето от спортовете на богатите – голф, лов, гребане. От време на време

Дейвид ходеше на ски и беше добър тенисист, но най-много обичаше времето

тук. С Майкъл и тези деца, извън града, далеч от финансовия сектор. Тук те бяха

просто Дейвид и Майкъл и цената им зависеше единствено от начина, по който

подаваха топката.

След мача всички помогнаха да съберат топките и загражденията. Говориха с

децата, питаха за родителите им, за братята и сестрите им, а когато те се качиха

на колелета си и подкараха към жилищните блокове, им помахаха.

– Това дете започва съвсем да излиза от контрол – каза Майкъл и кимна към

едно от по-големите момчета, което нагрубяваше брат си. – Псува и удря.

– Той е просто прекалено млад – отговори Дейвид. Знаеше, че детето е

малтретирано и често бито у дома от родителите си и наистина се надяваше да

успее да стигне до зряла възраст, без да пострада физически и психически от

този тормоз. На Дейвид му се искаше да може да направи повече за тези деца.

Може би не беше зле да се започне някаква програма в тази насока.

– Това може ли да е извинение за идиотско поведение? – попита Майкъл, докато

прибираше едната от топките. – Че си млад и тъп?

– Може би не е извинение, но има логика. На тези години всеки прави грешки.

– Грешки? – намуси се Майкъл и прибра последната топка. – По-скоро поредица

от издънки?

– Но ти си бил безупречен, когато си бил на неговите години? – засмя се

Дейвид.

Майкъл поклати мрачно глава.

– Не бях толкова безупречен, колкото сега ми се струва за редно.

– О, стига, той е само тийнейджър – не отстъпваше Дейвид и се чудеше защо

Майкъл е толкова напрегнат. – Дай му шанс. Едно младо момче не бива да бъде

изритано от играта само защото е направило няколко глупави неща, когато е бил

едва дете. Дръж го под око. Играе грубо, но е просто едно силно и голямо момче.

– Мислиш ли, че може да се промени?

– Мисля, че е важно животът на хората да не бъде съсипан от това, които са

направили, когато са били млади и глупави. Защо го приемаш толкова лично,

Майкъл?

Майкъл с все сила изрита една топка и погледна Дейвид в очите с възможно

най-сериозното си изражение.

– Според теб колко си тъп по скалата от едно до десет, Дейвид?

Дейвид хвана топката.

– Какво искаш да кажеш?

Майкъл поклати глава и му подаде една бутилка вода.

– Трябва сам да седнеш и да помислиш за някои неща – каза ливанецът и

двамата тръгнаха към колите.

Майкъл извади ключовете си и шумно отключи вратата. Дейвид огледа колите

им – синьото бентли и зловещо черния мерцедес на Майкъл – символи на статута,

който сами си бяха извоювали. Лъскавите им автомобили стояха паркирани

насред полето като холивудски съпруги в беден запуснат боулинг. Беше истинско

чудо, че никой никога не ги пипаше.

– Тръгвам – каза Майкъл и метна сака на предната седалка. Дейвид не го попита

къде отива, а и не искаше да обсъжда връзката му с Аса, но беше почти сигурен,

че сега отива право при нея.

И незнайно защо това истински го подразни.

Не след дълго, Дейвид излезе на магистралата.

Обикновено футболът избистряше съзнанието му, но не и днес. Беше

раздразнен и му беше горещо.

Погледна часовника си и реши да се прибере у дома. В офиса вече нямаше

никой. Беше седем и половина, петък следобед и дори Малин се беше прибрала,

като преди това заяви никой да не ù се обажда, ако не е въпрос на живот и

смърт.

Дори не и тогава.

Цяла седмица Дейвид и Майкъл се заяждаха един с друг. Не разбираше защо

отношенията им бяха така обтегнати. Може би работата по „Инвестум“ отнемаше

повече от енергията и на двамата. Може би връзката му с Аса внасяше

напрежение.

Може би, може би, може би.

От друга страна, Рима Кампбел беше истинска находка. Вече ръководеше

компанията с твърда експертна ръка. От „Хамар Капитъл“ вече нямаше

съществева нужда, не и на ниво всекидневна работа. Може би именно това

изнервяше Майкъл.

Но имаше и нещо друго, нещо по-сериозно, което го тревожеше. Знаеше си.

Подкара колата по магистралата и натисна газта. Едни и същи мисли го

тормозеха цяла седмица – за отмъщението. Странно, но никога не бе мислил за

себе си като за отмъстителен човек. Може би целенасочен, упорит,

но отмъстителен? Не.

Беше сигурен, че много хора няма да се съгласят.

Наталия например.

Зави по „Кингсхолмен“ и подкара към дома. Времето беше горещо и задушно,

като в края на всяко лято. Нор Маларстранд беше претъпкан с хора, излезли да

се поразходят, да пийнат по нещо, да се насладят на последните седмици от

лятото.

Той паркира, взе асансьора, метна ключовете на масата, взе една бира от

хладилника и се качи на терасата на покрива.

Бавно отпи направо от бутилката и се загледа в небето и покривите на сградите.

Навън беше светло и вечерите бяха все още топли, но есента идваше, макар че

никой не искаше да го признае.

Шумът в пресата беше поутихнал. Сега описваха Дейвид като финансист от

новото поколение – умен, честен, с визия.

Въздъхна.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не се чуства умен.

Пак плъзна поглед над града.

В понеделник се беше здрависал с Наталия. Бяха си подали ръце, за бога. Това

вероятно беше най-тъпото нещо, което някога бе правил. Да подаде ръка на

жената, която обича, да ù каже довиждане, сякаш беше колежка. И после да я

остави да си иде. Да допусне да изчезне от живота му.

Не се бяха виждали повече.

Разбира се. Защо да се виждат?

Нощем лежеше в леглото, гледаше в тавана и се питаше какво ли прави

Наталия. Лятото не беше свършило. Може би бе заминала на заслужена

почивка? И лекуваше раните си с някой възпитан патриархален тип, който се

отнася с нея, както заслужава. Някой с потекло.

Дейвид се опитваше да контролира неприятното чувство, което тази мисъл

събуждаше в него. Наталия с друг мъж... Но нима не го заслужаваше? Мъж,

който би се държал с нея като с принцеса, не би унищожил семейната ù

империя, не би принудил баща ù да се отрече от нея и не би допринесъл косвено

за уволнението ù. Не, точно сега, в този труден момент, Наталия де ла Грип се

нуждаеше от малко щастие.

Той пак въздъхна дълбоко.

Може би трябваше да ù се обади? Но какво да ù каже? Тя имаше пълното

основание да го мрази. Какво ù беше причинил това лято!

Беше пазил гнева в себе си прекалено дълго. И винаги си беше мислил, че това

е откровена емоция, с която има само един начин да се справи. Разбира се,

всичко беше много по-сложно.

Той се облегна на парапета. Погледът му следваше очертанията на покривите в

далечината.

През годините пред него се бяха отворили толкова много възможни пътища. И

той винаги бе избирал категорично, без колебание. Беше избирал отмъщението и

това му се бе струвало правилно, даваше му удовлетворение. Но тази седмица все

по-често се питаше дали някъде по пътя не бе завил в грешната посока.

Загледа се в небето и започна да се чуди.

Нещо шумолеше в съзнанието му. Нещо, което Майкъл бе казал. Но какво беше

то?

Той вдигна телефона и набра.

– Какво? – отговори троснато Майкъл.

– Мислих за това, което каза. Ако Каролина може да прости и да загърби

миналото, значи аз трябва също да го направя. Това искаше да кажеш, нали?

Когато говорихме за децата – че всяко дете на тази възраст прави грешки.

Очевидно това, което се случи в „Скогбака“ не беше просто младежка грешка, но

после трябва да продължиш напред, нали? Може би не да простиш, но да

разбереш какво кара хората да постъпват по определен начин?

Дейвид млъкна.

Съзнанието му препускаше толкова бързо, че не успяваше да догони мислите

си. Бяха толкова млади тогава, с Питър и другите в „Скогбака“. Мъченията бяха

ужасяващи. Унижението, бруталността… Държаха се като животни. Това беше

част от системата в такива училища, дори се очакваше, че тормозът на по-

големите ще те направи мъж. Беше нечовешко. Но дали беше непростимо?

Можеш ли да простиш такова нещо?

Трябва ли да простиш?

Дейвид не вярваше в прошката. Но може би беше избрал подход, който го бе

заклещил в миналото. Искаше ли да продължава да си стои там?

– Ало, Майкъл? Там ли си все още?

Майкъл издиша тежко в слушалката. Гласът му беше някак приглушен.

– Дейвид, трябва да затварям. Мислех, че е нещо важно. Зает съм, наистина.

И Майкъл затвори.

Дейвид остави телефона и се загледа напред. Всички определения за

отмъщението, които бе чувал – и които му бяха звучали измислени – странно

защо нахлуха в главата му.

Това, което се случи в „Скогбака“, физическата саморазправа, изнасилването,

беше… Всъщност нямаше думи дори да го опише. Просто най-лошото нещо, което

се бе случило в живота му. Споменът за Каролина, когато я намериха,

осъзнаването, че това беше отмъщение към него самия, задето не искаше да бъде

като тях. Вината, която почти го унищожи. Омразата. Това в крайна сметка

оформи и определи живота му. Той беше човекът, тръгнал да мъсти, човекът,

който искаше да уравновеси нещата. Това го беше превърнало в човека, който

беше днес. Мъж, който бе унищожил жената, която обича.

Прокара ръка по лицето си и се зачуди дали да не си вземе още една бира, да

се изкъпе, да си легне и да чете. Да прави нещо. Но не помръдна. Просто стоеше

там и гледаше напред.

Каро бе продължила напред, а той – не.

Беше му сърдита цяла седмица. Беше странно да му е сърдита. Беше го

поздравила за победата, но доста хладно. А после го захапа, сдъвка и изплю,

защото ù беше писнало да носи бремето на отговорността. Знаеше, че го е

направил само за да отмъсти за нея и му беше казала да си вземе доминантното

си отношение и да си го завре в задника. Отказа да говори за Питър де ла Грип,

отиде да пие кафе с Карл-Ерик и си замина за Дания при приятеля си.

Но тя беше права. Фактът, че той не успя да се освободи от миналото, беше

товар за самата нея. Сега вече щеше да спре. Щеше да престане да я контролира

и да живее живота ù вместо нея.

Странно, но изведнъж изпита облекчение – вече не се налагаше да носи върху

раменете си отговорността за някой друг. Разбира се, трябваше да се сети преди

години. Каролина беше голяма независима жена, а не бебе.

Взря се в небето.

Не, не беше особено умен.

След разговора му с Питър се появи и още един въпрос – дали поглъщането на

„Инвестум“ не беше нещо много повече, отколкото самият той можеше да си

признае?

По дяволите, толкова беше трудно да мисли за това сега.

Изумително! Дейвид наистина можеше да разбере Питър и да види борбата му

за одобрението на баща му. Защо тогава беше тази сделка? Ако не за едно-

единствено нещо – Дейвид искаше да покаже на биологичния си баща какво

може, какво е постигнал. Как никога не бе осъзнал това? Беше видял борбата на

Питър, но не беше видял своята собствена, и че двамата през цялото време са се

борили за едно и също.

Беше толкова уморен от този живот в миналото, така му беше писало да го

управляват и контролират демони, а не реалността. Каролина беше права.

Наталия беше права. Отмъщението не водеше до нищо добро. Не и в дългосрочен

план. Краткотрайното облекчение бързо отстъпваше на празнотата. Ако

Каролина беше достатъчно силна да продължи напред, значи и той трябваше да

направи същото и да престане да затъва в блатото на миналото. Време беше да

стане по-добър човек Да намери друга цел в живота си.

И ако можеше, да пусне миналото да си отиде…

Дейвид въздъхна.

Ако успееше да остави зад гърба си всичко, което стана тогава, вероятно

нямаше да успее да прости на Питър, но поне щеше да се опита да го разбере.

Ако – и това беше най-голямото „ако“ – успееше да прости на тийнейджъра

Дейвид, ако можеше да се помири с него…

Дейвид отстъпи от парапета.

Ако успееше да направи всичко това, тогава може би щеше да успее да си

върне Наталия.

Изведнъж всичко му стана съвсем ясно. Искаше Наталия. Истински. Не като за

една среща, като флирт, като… само за една нощ. Обичаше я така, както не бе

обичал никога досега, а може би не е бил способен и на обич. Желанието за

отмъщение бе удавило всичко друго. Нямаше място за други хора, макар че той

никога не бе изпитвал самота. Но когато Наталия се появи в живота му, сякаш

откри нови измерения на съществуване. Имаше нужда от нея. Искаше и тя да го

иска. Като мъж, като своя мъж.

Той вдигна телефона и пак набра Майкъл.

– Какво? – попита раздразнено Майкъл.

– Никога няма да мога да забравя какво се случи тогава – каза Дейвид, изпълнен

с някаква съвсем нова емоция. Наталия нямаше да направи нещата лесни за

него. Беше я наранил не един път, не два, а системно. Беше я измамил. – Но

приемам това, което се случи – каза бавно. – Знам, че звучи невероятно, но

наистина мисля, че трябва да загърбя миналото. Ако Каро го може, значи го мога

и аз.

– Дейвид?

– Какво? – Дейвид едва не засмя на еуфорията, която го завладяваше. Време

беше да бъде мъжът, който искаше да бъде.

– Сега си изключвам телефона.

63

Неделя, 3 август

– И как така днес имаш време за мен? – попита Наталия, опитвайки се да не

звучи прекалено злобно. – Защо не си с Майкъл?

Въпросът беше съвсем на място. Цяла седмица Аса прекарваше всяка божа

вечер с любовника си. Не че с нея и преди се виждаха всяка вечер, но от

понеделник след събранието приятелката ù беше станала напълно неоткриваема.

Наталия никога не беше имала много приятели, но след поглъщането на

„Инвестум“ социалният ù кръг бе напълно разбит. Наталия не искаше дори да си

мисли какво ще се случи, след като вестниците започнат да спекулират с факта,

че вече не е част от семейството и да ровят кой е баща ù. Шведските

аристократи не бяха известни с благосклонността си да приемат в кръговете си

незаконородени деца, които на всичко отгоре бяха изхвърлени и от семейството

си.

Наталия беше самотна.

– Майкъл е на обяд със семейството си – отвърна Аса.

На масата имаше вино за Аса и минерална вода за Наталия. Тя извади

бутилката шардоне от кофата с лед и напълни чашата си, преди сервитьорът да е

успял да дотича до масата им.

– Очевидно се събират всяка неделя, но не съм готова да се видя с майка му и

сестрите му, братовчеди и чичовци. – Очите ù бяха грейнали от виното. – Мисля,

че родата му се състои от около седемдесет души. – Прокара пръст по

кондензираните по чашата капки и се облегна в плетения стол. Изпъна крака и

погледна електриковосините си италиански обувки. Макар че беше вече леко

подпийнала, Аса изглеждаше по-секси отвсякога. Сините обувки и бялата рокля

определено ù отиваха, а любовта я правеше жизнена и неустоима. – Кой

нормален човек има толкова много роднини? Това си е цяла комуна.

Наталия се усмихна. Аса беше прекарала в самота прекалено много години от

живота си. Точно от това се нуждаеше – от седемдесетчленно семейство, – макар

че никога нямаше да си го признае, дори ако някой я заплашеше, че трябва да си

купува дрехи от каталог.

Наталия се облегна в стола и се подпря на дебелите възглавнички. Макар че

беше рано, навсякъде се виждаха туристи, неколцина местни и хора като Аса и

Наталия, седнали да си поприказват на чаша вино.

Или, в случая с Наталия, на чаша вода.

– Как се чувстваш? – попита Аса.

– Трудно е да се каже. Предполагам, че добре. Бременността е напълно наред,

всичко е нормално. Бебето трябва да се роди през март.

– А семейството ти?

– Не знам. – Ръката ù автоматично отскочи към гърдите, но Наталия се застави

да я сложи обратно в скута си. Вече не носеше перлената огърлица с герба на

фамилията. – Всичко е много странно. – Наистина беше странно, сякаш целият ù

живот бе изтрит. – Всъщност не знам коя съм. – Сложи ръка на коремчето си,

нещо, което напоследък правеше все по-често. Обичаше да усеща бебето си, да

си напомня, че са двама. Не ù личеше още, но дрехите ù започваха да стават по-

тесни и откриваше в себе си силен защитен инстинкт. Толкова силен, че дори се

изненадваше от себе си.

В известен смисъл вече се чувстваше майка.

Все още не беше чула и дума от майка си. На събранието почти не си казаха

нищо, а след това всичко потъна в гробовно мълчание. Наталия ù се обади. И пак,

и пак. Но повече от това не можеше да направи. Не можеш да накараш някого да

те обича безусловно, дори и ако ти е родител. Не за първи път майка ù я

наказваше с такова кошмарно мълчание. Въпросът беше дали щеше да ù мине,

или този път беше завинаги? Не можеше да си представи, че майка ù няма да

пожелае да я види никога повече, нито пък внучето си. Но до скоро не можеше

да си представи толкова много неща, а те се бяха случили.

Преди много години, когато Наталия беше на десет, а Алекс на девет, майка им

се беше ядосала за нещо, Наталия дори не помнеше за какво. Беше лято и тя

напусна дома ей така, за секунди. Баща им го нямаше, Питър също не беше там.

Наталия се изплаши, но десетгодишното ù съзнание просто знаеше, че майка им

ще се върне. Ако не при нея, то поне при Алекс, който беше любимото ù дете. Но

тя не се прибра. През цялата нощ. И Наталия се изплаши до смърт. Алекс беше

толкова разтревожен, чак му стана лошо и започна да повръща. Сега се питаше

дали това беше отключило в нея чувството, че нищо не означава за майка си, че

е дребна и незначителна.

Майка ù се прибра на другата сутрин и това беше мигът, в който Наталия

разбра, че най-важното нещо в живота на тази жена бяха нейните лични

потребности. И въпреки всичко Наталия и досега не бе проумяла колко вероятно

е майка ù да се отдръпне завинаги, или по-скоро да затвори вратата пред

собственото си дете, точно както правеше, когато бяха малки.

Запита се дали Алекс помни онази нощ. Как без думи се разбраха да не се

обаждат на никого. Наталия бе легнала при него и се бе опитала да го успокои,

макар че тя самата бе ужасена. Странно как бе успяла да забрави случката.

Скърбеше за тази жена и заради неспособността ù да обича някой друг освен

себе си. Скърбеше и за много други неща. Появяваха се нови истини и с тях

изплуваха и забравени неща. Например тя все още не знаеше кой е

биологичният ù баща и очевидно нямаше как да пита майка си. Братята ù бяха

полубратя. Тайни, които другите знаеха, но никой не си бе направил труда да ù

каже. Все пак, в центъра на цялата тази бъркотия...

– Какво? – попита Аса.

– Чувствам се свободна. Освободена от очаквания, освободена от задълженията

да се държа и да действам по подобаващия начин. Свободна, обикновена.

– Това е най-странното лято в живота ми. Не бях очаквала нищо от това, което

се случи – поклати глава Аса и се загледа в две момичета, прегърнати през

раменете, които минаха покрай тях. – Искам да кажа, че винаги съм мислила, че

моят живот е драма. А сега се появяват починали сестри, които всъщност са

живи, тайни бащи изникват на всеки ъгъл. Измами и драми. – Тя пак поклати

глава и къдриците ù подскочиха. – И това, което Питър направи на събранието...

Никога няма да го забравя. Сякаш гледах някакво телевизионно шоу.

– Да – съгласи се Наталия. Финансовите вестници все още бяха пълни с анализи

и спекулации по случая.

– Чувала ли си се с него?

– Не. Той просто изчезна. Алекс, който между другото е единственият от

семейството, с когото поддържам връзка, мисли, че е тръгнал да пътува. А Луиз е

изпратила огромен групов имейл, в който обяснява на всички познати и роднини,

че възнамерява да поиска развод.

– Това и аз го чух – потвърди Аса. – А майка ти? Говорила ли си с нея?

– Не – поклати глава Наталия.

– Но тя винаги се държи така, нали? – попита загрижено Аса.

– Да – отвърна Наталия доста бързо, защото не искаше да говори повече за

разсипаното си семейство.

„Ти ще се справиш, баща ти има нужда от мен“. Това бяха последните ù думи

след събранието и оттогава не си бяха проговорили дори веднъж. Александър ù

беше изпратил съобщение, че родителите ù се стягат да заминават за вилата във

Франция. Ако той не се обаждаше, нямаше да знае дори това. Щеше да се сети,

разбира се. Ако не, щеше да го научи от вестниците. Заедно с огромната вълна

критика. Безпощадна смазваща критика.

Някой беше пуснал клип в ютюб, който показваше изображения на Густав де ла

Грип в различни моменти, но навързани. Не самият клип бе предизвикал

скандала обаче, а озвучението към него. То беше композирано от всички нервни

изблици и обиди, които Густав бе изсипал на събранието. Да, беше монтирано, но

думите не бяха измислени. Всеки, който пожелаеше, можеше да гледа колкото

пъти си иска расистките обиди и грозните закани на баща ù. Клипът се

разпространи с такава бързина, че предаде съвсем ново значение на израза

„скоростно разпространение“. Алекс ù каза, че дори бил преведен на други

езици. Наталия не го беше гледала с превод, но вярваше на брат си.

Густав изхвърча от финансовите кръгове на секундата. Беше се пенсионирал

набързо и очевидно бе избягал от страната. Никога нямаше да се съвземе от този

удар. Беше едновременно вън от финансовия свят и от благородническите

социални кръгове – кръгове, където можеше да кажеш каквото си искаш за

жените, но никога нито една расистка дума. Вече няваше да има покани за лов,

за вечери с краля и други благодорни задължения. Сам си беше докарал това

падение. И то какво падение!

Наталия знаеше, че Густав сам си е виновен за всичко, но не можеше да не

изпитва съжаление към него и майка си. Нито единият, нито другият бяха

подготвени за това, което се случи. Всичко беше толкова глупаво. Глупаво, но

неизбежно.

– Как върви с Майкъл? – попита Наталия, за да смени темата, защото мислите за

семейството ù наистина я натъжаваха. Преди имаше голямо семейство, а сега

изведнъж нямаше никого. – Как са нещата между вас двамата?

– Добре. Не обсъждаме бъдещето, което е хубаво. Не съм много добра в

разговори за бъдещето – каза Аса с треперещ глас и се сви във възглавничката на

стола си. – Много добре. Искам да кажа настина много, много, много.

– Благодаря – прекъсна я набързо Наталия. – Не искам подробности.

Беше щастлива за Аса. Наистина. Но и малко завиждаше.

Отпи глътка вода.

Щеше ù се да бе събрала сили да бъде откровена с Дейвид в понеделник. Но

това би било много трудно, защото Наталия едва съумяваше да е откровена пред

себе си. Нямаше смелостта да застане и да се бори за това, което иска. Това

беше слабостта ù, травмата на живота ù – страхът, че не заслужава да бъде

обичана такава, каквато е. Защо иначе майка ù би я оставила сама? И Йонас? Тя

просто не беше жена, за която си струваше някой да се бори. Тя беше жена,

която можеш лесно да напуснеш. Може би имаше нещо в нея, което държеше

хората настрани. Някакъв сериозен недостатък, който другите виждаха, а тя не?

Поклати глава и отказа да изпада в самосъжаление.

– Наталия, скъпа. – Аса сложи ръка върху нейната и златната ù верижка

проблесна на слънцето. – Трябва да му кажеш за бебето. Осъзнаваш го, нали?

– Май си права – въздъхна Наталия, но никак не беше убедена, че точно това

трябва да направи. – Но знаеш ли, Дейвид е като теб, той не иска деца. Ако някой

дойде при теб и ти каже, че ще бъдеш майка, дали ще си щастлива?

– Може би не точно щастлива – призна гузно Аса, но после помаха с ръка към

коремчето на Наталия. – Но това е съвсем различно.

Наталия поклати глава. Изобщо не беше различно, а тя нямаше никакво

желание за пореден път да бъде отхвърлена от Дейвид.

Аса вдигна бутилката от кофичката и видя, че е празна.

– О, какво, по дяволите! – И веднага извика сервитьора и му поръча още една. –

Утре не се налага да ходя на работа – добави сухо. – Офисът е пълна бъркотия.

Хората на „Хамар“ нахлуха като чума. Падат глави. Не мога да понеса тая драма,

затова си вземам малко отпуск. Мисля, че е редно да си подам оставката, но

харесвам Рима и обещах да остана, докато има нужда от мен.

Наталия кимна. Аса не можеше да остане адвокат на компанията, ако искаше

да бъде обвързана с човек от борда.

– С какво мислиш да се занимаваш?

– Мисля да подхвана нещо съвсем различно, но първо с Майкъл искаме да се

измъкнем за малко. Само двамата.

И после изпадна в дълъг монолог за прелестите и съвършенството на Майкъл и

Наталия си позволи да не слуша. Никога не беше виждала Аса така щастлива и

естествено, се вълнуваше за нея, но беше малко трудно. Почти през цялото

време Аса грееше като слънце и за Наталия светлината беше малко по-ярка от

необходимото.

Седеше, кимаше, усмихваше се и мислеше за нейните си неща, докато

щастливият глас на Аса и разговорите на хората край тях останаха само фон.

Може би, може би щеше 9а се справи с тази ситуация. Не искаше никой да я

съжалява. Точно обратното. Все пак животът ù бе дал повече, отколкото

останалите хора имаха.

Винаги бе мислила, че е постигнала всичко с упорит труд, но сега си даваше

сметка, че е било късмет. Да се роди в богато семейство, да има всичко – скъпо и

добро образование, сигурност и хубав живот. И тя беше благодарна. И разбира

се, нямаше право да иска повече от това, което вече имаше.

Нямаше нужда от родителите си, за да оцелее. Нямаше нужда и от мъж, за да

продължи напред. Щеше да се справи. И все някога щеше да спре да боли. Човек

свиква с всичко.

После вдигна поглед и той стоеше там.

Тъмната му коса беше все още влажна от душа. Очите му бяха сериозни,

устните свити, изтъркани джинси, бяла тениска, очила в ръката, часовник на

китката. Нищо повече.

Толкова безобразно красив.

Устата ù пресъхна, имаше чувството, че някой забива пирони в темето ù.

Гаденето, което досега задържа, благодарение на сянката и ледените кубчета, се

върна с бясна сила.

Дейвид.

Мамка му.

64

Дейвид стоеше напълно неподвижно. Не можеше да откъсне поглед от Наталия.

Тя седеше под чадъра на терасата на заведението и го гледаше с големите си

умни очи.

Може би беше съдба, че се видяха така случайно. Може би пък наистина беше

случайност.

Или може би подсъзнателно знаеше точно къде да я намери.

Беше обвита в светлина, която сякаш извираше от нея, облечена в черен ленен

гащеризон и блуза, която напълно откриваше ръцете ù, с черни сандали. И дълги,

дълги, дълги крака. Всичко, всеки един детайл в нея беше съвършен.

Съвършен, но имаше и още нещо.

Дейвид не проумяваше какво беше различното в нея. Начинът, по който седеше

може би. Или че беше облечена в черно? Доста драматичният цвят и ù отиваше –

така изглеждаше силна и дива.

Тръгна към нея и едва тогава забеляза Аса, защото както винаги Дейвид

ослепяваше за всички, когато Наталия е наоколо.

Аса го погледна кисело, вдигна ръка и мързеливо му помаха.

– Здравейте – каза той, когато се доближи до масата.

Наталия вдигна поглед. Златистите ù очи сериозно и мистериозно гледаха право

в него. Не се огъваше, не се смущаваше и изведнъж го обзе странното чувство,

че цялата планета се е наклонила с няколко градуса. Сега или никога. Всичко

или нищо.

Аса му отвърна, но той едва я забеляза и не се усети, че се държи грубо. Но не

можеше да направи нищо друго, освен да гледа в Наталия. Тя почукваше с пръст

по масата. Ноктите ù бяха лъскави и много тъмни, почти черни и Дейвид вече

беше сигурен – нямаше да е никак лесно.

Господи, толкова много адреналин се изсипа в тялото му, че чак ушите му

започнаха да бучат. Имаше нужда от истинска битка, а той определено

планираше да спечели тази.

Аса се облегна в стола си, сложи ръка на облегалката и с изключително заядлив

и неприятен тон каза:

– Господин Хамар? На неделна разходка?

– Да. И не само – отвърна той, без да откъсва очи от Наталия. В никакъв случай

планът му не включваше изгубване на самообладание пред Аса Белке. – Бих

желал да говоря с Наталия. Насаме.

Аса го изгледа с изумление. Тя беше жена, пред която се покланяха принцове,

принцеси, графове, графини. Не беше свикнала на никакво друго отношение.

– Шегуваш се, нали? – попита тя.

Дейвид я погледна мимоходом. Той ù беше шеф, на практика я притежаваше и

нямаше да ù позволи да го отклони от целта.

– Да ти приличам на шегаджия?

Аса го изгледа бавно и много внимателно. Но беше умна. Не каза нищо, взе си

чантата. С Наталия се спогледаха.

– Има ли проблем да си тръгна и да те оставя насаме с… него?

– Няма проблем. Благодаря ти – кимна на Наталия и после добави: – Извинявай.

Аса завъртя очи.

– Не ти си тази, която трябва да се извинява.

Аса стана елегантно и мина покрай Дейвид. Погледна го право в очите и с

помощта на извивките на тялото си, с абсолютно безизразното си изражение и

много скъпия си парфюм успя да му каже, че може и да ù е шеф, но че трябва

много да внимава.

– Адиос – каза тя и тръгна покрай масите, заковавайки върху тялото си

абсолютно всеки чифт очи. Не само мъжки.

С изключение на един – очите на Дейвид, които виждаха само Наталия.

Наталия направи жест към празния стол. Като кралица, която разрешаваше

аудиенция. Дейвид пое дъх. За първи път, откакто я видя днес, започна пак да

чува. Разпозна смях, говор и подрънване на чаши и прибори.

– Седни – добави тя сухо. – Мястото не е заето.

Той седна и махна на сервитьора за минерална вода за двамата.

– Как си? – попита той.

Тя се усмихна едва и докосна капката вода, която се стичаше по чашата ù.

– Знаеш как е. Нищо особено не се е случило и не се случва.

Той се засмя на лъжата ù и най-вече на факта, че тя се шегуваше! Чувството за

хумор беше добър знак.

– Как са нещата със семейството ти?

– Били са и по-добре – отвърна сериозно тя.

– Съжалявам. – Това вече не беше лъжа. Знаеше за клипа в ютюб, знаеше, че

родителите ù бяха избягали от страната и че цялото ù семейство буквално се е

сринало. Всички знаеха.

Дейвид не беше казал нищо на Рима, но знаеше, че синовете ù са много

активни в интернет и си спомни как по време на срещата телефонът ù беше

поставен съвсем стратегически. Дали тя беше направила записа и дали синовете

ù се бяха възползвали от него, за това Дейвид можеше само да гадае. В неговите

очи справедливостта беше възтържествувала и Густав сам си беше виновен за

падението.

Дейвид никога не беше искал да нарани Наталия. По никакъв начин. И все пак

точно това беше направил. Независимо как щяха да се развият нещата днес, той

вероятно трябваше да седне и да помисли за бъдещето си във финансовия сектор.

Не можеше да си позволи повече такива неща да тежат на съвестта му.

– Наистина съжалявам.

– Благодаря – каза простичко тя. – А ти? Как вървят нещата с „Инвестум“?

– Добре. Не си ли променила решението си?

– Не. Приключих с „Инвестум“. Напълно и окончателно.

Ръката ù лежеше на масата. Бледа кожа и тъмни нокти. Дейвид се огледа и се

опита да събере мислите си, да се стегне срещу бурята от емоции, която тази

жена разбуждаше в него. Как можа да постъпи така идиотски, така малоумно!

Как е могъл да бъде такъв тъпак и да не знае, че не е възможно да остане

незасегнат от присъствието ù. Кожата ù беше леко настръхнала. Неговата също.

Видя го, почувства го.

– Мислих за това, което ми каза – започна Дейвид и се покашля. – За моя…

баща.

Тя бързо вдигна глава.

– Да?

– Татко… – каза и пак спря. Мамка му, щеше да му отнеме доста време, докато

свикне с мисълта, че има жив и здрав реален баща. – Видях се с Карл-Ерик и

говорихме. Няколко пъти. Мисля, че ще има статия в някое от списанията, където

той ще каже на обществеността. И там ще сме заедно като баща и син. Сега е

вдовец. Запознах се с дъщерите му. Пихме кафе.

Срещата с двете му законородени дъщери беше неочаквано безболезнена и

лека.

– С двете ти полусестри? – усмихна се тя.

– Точно така.

– И как беше?

– Сладки са. Много се смеят. Приличат на Каролина. Между другото, тя е много

щастлива от този развой.

Наталия го гледаше внимателно.

– Звучи много хубаво – каза и той веднага разпозна пламъчето в очите ù.

Наталия беше развълнувана. Помоли се това също да е добър знак.

– Оказва се, че имаме замък в Сконе. Семейството… искам да кажа.

– Мога просто да си те представя като господар на замъка – засмя се тя.

– Можеш ли? – попита скептично той. Лично той не се виждаше да живее в

някакво имение с огромен замък. И никога не беше обичал да е сред природата.

Но Наталия кимна и той си помисли, че заради тази жена можеше да се научи

да харесва трева, животни и гора. Ако това щеше да я направи щастлива, би

опитал всичко. Защото искаше само едно – Наталия да е щастлива.

Разбира се, бе успял да спаси жълтия замък, който тя обичаше толкова много,

сякаш беше човешко същество. Каквото и да се случеше между тях, тя щеше да

си го получи обратно. Сега беше собственост на един тръст и трябваше да се

уредят някои формалности, но като цяло само Наталия можеше да реши какво

ще се случи с имението и с всичко, което принадлежеше към него. Имаше

късмет, че успя да уреди това, иначе трябваше да инсценира още едно

поглъщане.

– Мислех си… – започна той, бавно приближавайки целта.

– Да? – Гласът ù беше спокоен. Тя беше жена, калена в сурови и трудни

преговори. Талант, за който той постоянно мислеше. Ако искаше да спечели, не

можеше да си позволи нито една грешка.

– Ако не ме искаш тук заради това, което съм и заради това, което направих, ще

уважа решението ти.

Ръцете ù бяха на коленете, напълно неподвижни. Тя погледна към тях и тъмните

ù мигли потрепнаха. А съзнанието му повтаряше: Не я губи, каквото и да става,

не я губи.

За секунда му се стори, че има надежда. В началото изглеждаше щастлива и

леко задъхана дори, но сега напълно се затвори. Въпреки това той не се отказа.

Сърцето му биеше като парен чук в гърдите. Това беше най-трудният разговор в

целия му живот. Имаше чувството, че ако пропилее този шанс, няма да има друг,

а можеше да ù предложи малко, толкова малко.

– Не мога да върна нещата назад – каза тихо той. – И може би вече напълно съм

се провалил. – Сложи ръка на масата, там където доскоро бе лежала нейната. –

Искам да се извиня. За всичко, което ти причиних, за това, че не ти казах, за

нещата, които казах и направих на теб и на семейството ти.

– Благодаря – каза тя, но от тази единствена дума той не можеше да разбере

какво изпитва.

– Не мога да върна нищо от изреченото и стореното назад – продължи, – а това,

което преживяхме заедно, не бих върнал за нищо на света. Времето, което

прекарах с теб, Наталия... – Тук се наложи да спре, за да си поеме дъх.

Тя вдигна поглед.

– Когато се видяхме за първи път… Не мога да го обясня, но никога не се бях

чувствал така с никого. Знам, че се държах лошо. Знам го. Но трябва да ми

повярваш, че никога не съм искал да те нараня. И това, което започна между

нас, не беше част от някакъв план. Точно обратното. Това беше най-истинското,

най-естественото и красиво нещо, което някога съм изживял.

Миглите ù пак помръднаха леко.

– Не зная какво да мисля – каза тя. – Имаш доста опасна репутация.

– Знам и някои от нещата са верни. Но никога не съм наранявал някого с

умисъл. Като цяло е било просто бизнес.

– Всичко?

– Да. Дори „Инвестум“. В крайна сметка това си беше просто бизнес.

– А другите хора?

– Да, издирих ги и си отмъстих за това, което причиниха на моето семейство, но

не с жестокост и унижение, а като ги побеждавах в бизнессделка. Както казах,

не мога да върна нищо назад, но поемам отговорност за всяка своя постъпка.

– Баща ми казваше, че си спал с жената на един от тях, а аз четох, че си

съборил къщата на друг. Звучи ми доста лично, а не точно като бизнес сделка.

– Съгласен съм, но също ще кажа, че не е вярно. Спах с разведена жена. А

къщата, която бутнах, беше проядена до основи и никога нямаше да се отърват от

дървеници, червеи и мухъл. Не съм светец, но не съм и някакъв полудял от

жажда за мъст демон.

– Искаш да кажеш, че вече не си.

– Никога не съм бил – поклати той глава. Да, беше действал с твърда ръка, на

границата на жестокостта, но никога не я беше прекосявал. И сега бе безкрайно

благодарен за проявения навремето разум. Никога нямаше да лъже Наталия –

беше си го обещал.

– Не знам какво изпитваш ти към мен, но искам да знаеш нещо. Трябва да го

кажа.

Тя вдигна глава.

– Какво?

– Обичам те.

Тя преглътна и прошепна:

– Наистина?

– Да – отговори простичко той. Ръцете ù не помръднаха, но поне все още не

беше избягала.

– Но ти мразиш семейството ми.

Дейвид усети триумфа в гърдите си.

Наталия му поставяше препятствия. Това беше добре. Тук Дейвид беше

истински експерт.

– Уморих се да мразя. Ти беше права през цялото време. Омразата те

вкаменява, а аз не искам да съм вкаменелост. Обичам те. – Нямаше ни най-малко

съмнение, че ù казва самата истина.

– Но това никога няма да се получи – каза тя. – Ще искам да се виждам с майка

си, с братята си. Как си го представяш?

– Никога не бих си помислил да те спирам да се виждаш със семейството си. Ще

те водя при тях, ще седя, ще се усмихвам и ще бъда вежлив. Или мога да чакам в

колата. Ще направя всичко, което искаш.

Той вдигна ръка и я сложи върху нейната. Останаха така известно време, докато

тя внимателно обърна дланта си към неговата. Той я стисна лекичко, опита се

чрез този допир да ù покаже колко много означава за него, колко големи усилия

ще положи никога повече да не я нарани.

– Знам колко е важно семейството за теб – каза накрая той.

– Не знам... – отвърна колебливо. Имаше съмнения, но поне не беше отказала.

Той се наведе напред, хвана другата ù ръка и придърпа и двете към себе си.

– Какво не знаеш? Кажи ми и ми дай шанс да спечеля доверието ти.

Тя го погледна право в очите. Беше толкова близо, че Дейвид виждаше златните

петънца в ирисите ù. Тя също се наведе към него, но с… милиметри. Можеше да я

целуне.

– Бременна съм – каза със спокоен глас, без да трепне.

Дейвид затаи дъх.

Това не го беше предвидил.

– Моля? – попита тихо той.

Наталия издърпа ръцете си и пак ги сложи на коленете си.

– Бременна съм – каза пак спокойно и уточни, сякаш имаше възможност за

някакво объркване: – С твоето дете.

Дейвид премигна и му се зави свят.

– В кой месец си? – попита, след като започна да го осъзнава. Нямаше никаква

представа от седмици и графики на бременността, но въпросът му се стори

удачен.

– В осмата седмица. И възнамерявам да задържа детето – заяви ясно и

отчетливо тя.

Нещо се отприщи в гърдите му и той знаеше, че това е само началото.

Това, точно това бе видял в нея. Тази сила. Наталия щеше да бъде прекрасна

майка.

– Но ти каза, че не можеш да забременееш – напомни ù той.

– Да – отвърна много бавно тя. – Но очевидно на природата не може да се

разчита, не и в това отношение. – Тя наклони леко глава. – Какво мислиш? Много

ли си ядосан?

Ядосан? Дейвид не знаеше дори как да опише чувството, което започваше да се

надига в него, но то нямаше нищо общо с ядосване.

– Трябваше да ми кажеш по-рано. Трябваше да знам. Не биваше да си сама през

цялото това време.

Тя се усмихна уморено.

И той разбра. За тях имаше настояще. Щеше да има и бъдеще. А това

означаваше, че за нея Дейвид би повдигнал планини.

Нещо се разля в тялото му.

Нещо, което Дейвид мислеше, че не може да изпитва.

Щастие.

– Искам да имам деца – каза Наталия, сякаш за да отхвърли всякакво съмнение

по въпроса какво иска от живота. Но Дейвид вече знаеше.

Той се усмихна широко:

– Очевидно този проблем вече е решен. – Взе ръката ù в своята и когато я

стисна, този път също тя стисна неговата.

– Много искам това дете – каза той.

– Добре. – Гласът ù звучеше леко унесено, сякаш съзнанието ù едва догонваше

събитията. И той реши да се възползва от ситуацията.

– Има ли нещо друго? – попита.

– Моля? – попита замаяно тя. Беше объркана. Стискаше ръката му. Очите ù бяха

огромни.

– Има ли нещо друго, което да ни спира?

– Да ни спира?

– Което да ни пречи да бъдем двойка? – поясни той.

Тя го погледна с онзи поглед, който винаги се забиваше право в него и спираше

дъха му.

Наталия не каза нищо. Веждите ù се събраха.

– Наталия?

– Да?

– Обичаш ли ме?

Тя обърна очи към него.

– Да, обичам те – каза простичко тя.

И чак тогава Дейвид издиша въздуха, който бе задържал толкова дълго. Усети

как цялото му тяло се разтапя в усмивка, огромна усмивка, която буквално щеше

да разцепи лицето му на две и имаше много голяма вероятност никога да не си

отиде оттам.

Наталия го обичаше, слава богу. Той стисна ръката ù и реши, че никога нямаше

да пусне.

Тя подсмъркна леко.

– Сега мисля, че ще започна да плача. Преди почти не плачех, но сега не мога

да спра. Хормони, знаеш.

– Добре – отвърна той с леко треперещ глас.

– Да, добре – отвърна тя и гласът ù почти не трепна.

Дейвид вдигна ръката ù, целуна пръстите ù. Наталия сложи длан на бузата му и

той вдъхна аромата ù. Край тях нямаше никой, светът изчезна. Бяха само

двамата. Той се наведе напред и устните им се срещнаха. Това беше една нова

целувка. Една честна целувка. Целувка, която обещаваше бъдеще.

И всичко беше прекрасно.

65

Сряда, 10 септември

– Здравей, извинявай, че те накарах да чакаш, но вече сме на твое

разположение.

Наталия стана, нагласи чантата на рамото си и последва асистентката в ярко

боядисания офис. Никога не беше идвала тук, но разпозна помещението от

няколкото списания, където имаше публикувани снимки. Собственикът често

позираше за медиите.

Мег Сандберг имаше яркочервена коса, беше облечена в пурпурно сако и се

усмихваше топло. Подаде ръка за поздрав и каза:

– Радвам се, че успя да дойдеш днес. Обмисли ли?

Наталия кимна.

– И?

– Бях много поласкана от офертата, вярвам във възможностите си, но това,

което определи решението ми, е възможността да имам ментор като теб. Винаги

съм ти се възхищавала – усмихна се Наталия.

– Така се радвам. Трябва да знаеш, че ти беше първият ми избор за тази

позиция.

– Така разбрах и аз.

– Когато ми подшушнаха, че се интересуваш, вече исках само теб и никой друг.

– Да, знам, че получих предложението доста бързо.

– При мен е съвсем различно от работата при Джей О или при Густав.

– И това знам.

– В такъв случай – добре дошла на борда.

И ето, че беше решено. Наталия си намери нова работа.

Тя беше новият изпълнителен директор на отдел „Счетоводство“ на

„Нордбанк“ – една от двете най-големи банки в Швеция. Без да търси съвет от

никого, без да се колебае, без да се чувства поласкана или изплашена от

предизвикателствата, тя бе приела тази изключително престижна и много

задължаваща позиция. Защото, докато Мег стискаше ръката ù и се усмихваше с

яркочервените си устни, Наталия знаеше, че това беше едно съвсем ново и

различно ниво. Изключително важна стъпка нагоре, особено като се има

предвид, че все още беше много млада. Да не говорим, че щеше да бъде част от

управителния екип на банката, отговорна за почти една пета от приходите и

петнадесет хиляди души трябваше да се отчитат пред нея. А тя трябваше да се

отчита директно пред фантастичния си нов шеф Мег Сандберг. Като цяло, много

хора биха убили за такава позиция.

– Очаквам с нетърпение нашето вдъхновяващо сътрудничество – каза Мег.

– Аз също.

– Тогава ще се видим след две седмици. Какво ще правиш дотогава?

Наталия се усмихна.

– Ще се женя. – Погледна часовника си и добави: – След няколко часа всъщност.

По-късно Наталия излезе от душа, изсуши се, намаза се с лосион и сложи

новото си френско бельо. След това внимателно махна памучната материя, която

фризьорката беше завързала около косата ù, за да не се развали красивата

прическа. После извика Аса:

– Искаш ли да я видиш?

Аса се беше разположила във фотьойла и пиеше шампанско. Тя вече беше

готова и изглеждаше абсолютно умопомрачително в дългата до коленете рокля

на Ели Сааб. Ливанските неща ù отиваха много повече, отколкото осъзнаваше.

Бяха посветили последните часове да направят косата на Наталия, после грима и

се бяха върнали в апартамента, който Дейвид беше запазил специално за нея –

360-градусова гледка от „Гранд Хотел“ към цял Стокхолм, шампанско и джакузи.

Наталия внимателно извади сватбената си рокля от калъфа и я вдигна, така че

Аса да може да се наслади на това произведение на изкуството. Истински

шедьовър.

– Изумителна! – възкликна задъхано Аса. Без грам сарказъм.

– Като мечта – съгласи се Наталия.

Кройката бе чиста като безвремието. Хората от студиото бяха работили

неуморно цели четири седмици, за да я направят навреме.

– Всяка принцеса на света би копняла да облече тази рокля – каза Аса. – И да

обуе тези обувки. – Очите ù с неприкрит копнеж оглеждаха красивите обувки. –

Милостиви боже, те са точно мой размер, ако отрежа няколко пръста. Умирам от

завист – стенеше тя и се възхищаваше на шедьовъра с висок ток.

Наталия закачи роклята на закачалката. Аса си напълни още една чаша, а

Наталия започна да нанася малко гланц за устни.

Изведнъж и двете млъкнаха.

– Постъпвам правилно, нали? – Не беше планирала да казва нищо, но думите

сами излязоха.

– Моля? – подскочи Аса.

Наталия се погледна в огледалото. Сериозното ù отражение също я гледаше.

Дали постъпваше правилно? Всичко стана толкова бързо. Дейвид категорично

искаше да се оженят, преди да се роди бебето и като се има предвид… историята

на неговото семейство, тя напълно го разбираше. А и беше достатъчно суетна и

искаше да се ожени, преди да стане като огромен цепелин. Така че нещата щяха

да се развият по следния начин – сватбата щеше да бъде в „Гранд Хотел“ само с

много близки приятели и роднини, после вечеря и кратък меден месец. На другия

ден заминаваха за Ница и щяха да останат там десет дни. Десет дни на

Ривиерата. Може би беше стандартно и за някои доста тъпо, но Наталия винаги

бе мечтала да отиде там, а и септември беше много подходящо време. Но с

Дейвид се познаваха едва от два месеца. Ами ако правеше поредната огромна

грешка в живота си?

– Сега ли? Сега ли ще започнеш да изпитваш съмнения? – попита Аса и отпи от

шампанското си. – Какво стана с онова „Аса, никога не съм била по-сигурна“?

Защото само това повтаряш от няколко седмици. – Тя пак се облегна и бледите

цветове на роклята ù заблещукаха под есенното слънце. – Но се радвам, че

започваш да се страхуваш. Бракът е ужасно противна идея. Аз лично никога

няма да се омъжа.

– Не го казвай, не сега – помоли се Наталия с вдигната ръка. – Не сега. Ти си

против брака? Правя ли грешка, Аса? – Наталия се питаше дали и приятелката ù

изпитва същата нервност.

– Вероятно, но човек се учи от грешките си. Така са ми казвали.

– Не, не мога да се концентрирам. – Наталия се върна да се погледне в

огледалото. Оправи косата си, после бельото и свали роклята от закачалката. – И

ти никак не ми помагаш.

– Знам, но те обичам, Наталия. И наистина искам най-доброто за теб – каза Аса,

придържайки роклята, докато Наталия прекрачваше в нея. Беше къса, до

коленете, с изчистени линии, но все пак беше булчинска рокля.

– Но…

– Няма но. Това е най-доброто. Не може да стане по-добре от това. – Аса

започна да закопчава малките копченца на гърба ù. – Никога не съм виждала

двама души, които да се обичат и уважават така, както е при вас.

Аса се олюля и Наталия усети как роклята ù опасно се разпъва на тялото ù.

– Пияна ли си?

– Малко. Сега не мърдай.

Наталия застана неподвижно, докато Аса закопчаваше дребните копчета.

– Майка ми все още не е отговорила на нито едно от съобщенията ми. Няма да

дойде.

– Това е тъжно.

Да, тъжно беше и болеше.

– Да разбирам ли, че не знаеш нищо за биологичния си баща?

– Не, не знам.

Наталия знаеше, че трябва да се заеме и с този въпрос, но сега имаше толкова

много неща на главата, че едва успяваше да догони събитията.

– Имам нова работа – каза и се обърна към огледалото да сложи една малка

фиба в косата си и да закрепи един освободил се кичур. Аса си седна в стола, пак

си сипа и вдигна тост. С това темпо кумата ù можеше и да не успее да се добере

до олтара.

– Поздравления. Минимум двадесет мъже ще са бесни, че са дали позицията на

теб. Обичам, когато им го начукваш на тези финансови момчета. Ти си истински

пример за подражание.

Наталия кимна доволно.

Беше малко смущаващо да се здрависваш с Мег, която имаше енергията на

реактивен двигател. И малко странно, че Наталия се съгласи толкова бързо.

Веднага след срещата бе изтичала в банята да повърне.

Но това можеше и да е от бременността.

– Започвам веднага след медения месец. Ще работя, докогато мога. – Огледа се

в огледалото. Стилистът бе оставил няколко пуснати кичура, а останалата коса бе

прибрал в свободен кок. Една много малка коронка с нещо, което напомняше на

шепот от воал, беше кацнала на главата ù, леко килната встрани върху

бляскавата ù коса. Беше напълно плоска и воалчето покриваше едва половината

от челото ù. – Бебето трябва да се роди през март. Ще си разделим времето за

гледане на детето. Отпуск по майчинство и отпуск по бащинство.

– Вие сте като кралското семейство – каза Аса.

Наталия се усмихна. Беше готова.

– Какво ще кажеш?

Роклята горе беше по тялото, но надолу се разкрояваше. Обувките бяха

разкошни... Животът ù навлизаше в нова ера и това беше начинът ù да го

демонстрира.

– Невероятна си – каза Аса. – Но искам да ми обещаеш нещо. Обещай ми, че

няма да откажеш! – Лицето ù беше като на заинатено малко дете.

– За какво говориш?

– Обещаваш ли? – Аса стана и се приближи до нея.

– Добре… – Наталия беше леко скептична. Обичаше Аса, но с нея човек никога

не знаеше какво да очаква.

Аса свали златната си гривна – онази, която никога не сваляше, онази, която

беше най-скъпоценното ù притежание, онази, която беше на майка ù.

– Искам да я вземеш.

Наталия знаеше, че Аса дори спи с тази гривна. Ако човек напишеше в

гугъл сантиментална стойност, веднага излизаше снимка на Аса с гривната на

майка ù.

– Но… – започна Наталия и спря. Какво можеше да каже? Какво беше редно да

каже?

– Ти си моето семейство – продължи Аса. – Без теб нямаше да има нищо. Нищо

нямаше да се получи. Искам ти да я носиш. Тя беше на мама и сега, ако имаш

дъщеря, нека тя да я наследи. Обещаваш ли ми?

Наталия кимна и преглътна буцата в гърлото си. После бавно подаде ръката си

напред. Аса закопча гривната около китката ù. Все още беше сгрята от топлината

на тялото ù и Наталия започна бързо да примигва, за да спре сълзите си. Очите

на Аса също изглеждаха подозрително мокри.

На вратата се почука и двете с облекчение си отдъхнаха, че се намери кой да

прекъсне сълзливия момент. Наталия и Аса никога нямаше да бъдат много добри

в споделянето на емоции, но нямаше и нужда.

Вратата се отвори. Дейвид стоеше в рамката и я гледаше – както винаги. Може

би не беше кой знае колко възпитано, но с възхищение.

Изглеждаше толкова добре, че Наталия затаи дъх.

– Уау – възкликна тя и с обожание разгледа сивия му костюм с жилетка. Сякаш

беше шит върху него. Жилетката беше в по-светло сиво, а на ревера имаше бяла

бутониера.

Дейвид се приближи до нея с навлажнени очи.

– Не зная какво да кажа. – Гласът му се разтрепери. – Изглеждаш невероятно.

– Ти изглеждаш невероятно – каза тихо Наталия и се опита да не го изяде с

поглед.

Аса издаде някакъв звук, сякаш всеки момент щеше да повърне. Дейвид се

усмихна.

– Искаш ли да видиш пръстена?

Двете жени закимаха нетърпеливо. Всичко беше станало толкова бързо, че

Наталия още нямаше годежен пръстен. Сега беше любопитна, понеже Дейвид я

бе помолил да го избере сам. Той отвори кутията.

И двете ахнаха.

Беше модерен пръстен, смел, квадратен, с изчистени линии. С камък, жълт като

нарциси, като слънце и прекалено голям, за да е диамант. Средата грееше, а

отстрани имаше много малки камъчета.

– Това е жълт диамант – обясни Дейвид.

– Диамант? – изуми се Наталия. Беше колкото нокътя на показалеца ù!

– Съвсем законен, защото знам, че тези неща са важни за теб. Спечелих го на

един търг. Буквално го издърпах изпод носа на някакъв крал. – Усмихна се и

добави: – Има вероятност да не съм добре дошъл в една арабска монархия до края

на живота си.

– Добре… – Наталия не се сещаше за нито една друга дума, главата ù беше

празна. Дори не знаеше, че някъде на тази планета съществува такъв камък.

– Моите уважения, от сърце – каза Аса.

– Наталия? – попита Дейвид.

– Да?

– Дай ми пръстена. Още не е твой.

– Не съм сигурна, че мога да се разделя с него – отговори тя и с огромно

нежелание го сложи в дланта му.

Дейвид го прибра в кутията и обратно в джоба си.

– Трябва да се погрижа за още нещо. Нали ти ще слезеш с нея? – попита и Аса

махна с готовност. – Ще се видим направо там. – Целуна Наталия по бузата и

тръгна.

– Не е ли фантастично?

– Ако си падаш по супербожествени, супервлюбени милиардери, предполагам,

че е фантастично – усмихна се Аса. – Вие сте наистина хубава двойка. Сякаш сте

излезли от някой черно-бял филм. Хайде, една чаша шампанско няма да се

отрази на бебето. Четох го във „Вог“.

Когато Наталия и Аса слязоха в салона на хотела, построен през деветнадесети

век, всичко беше в рози. Служебното лице, което трябваше да ги венчае, вече

чакаше заедно със семействата на Майкъл и Дейвид. Граф Тесин, сериозен в своя

консервативен костюм, придърпа Наталия в прегръдката си. Трите руси

момичета до него, Каролина и двете ù сестри, я прегърнаха засмени.

Наталия също се смееше, но осъзна, че стиска венчалния си букет от оранжеви

орхидеи малко по-силно от нужното. Беше щастлива, наистина, но ù се искаше

някой от нейното семейство да бе дошъл на сватбата. И тогава Дейвид влезе в

залата с още един гост.

Александър.

Брат ù тръгна към нея. На брадичката му имаше охлузено, но беше усмихнат до

ушите. Прегърнаха се и всички тревожни въпроси изчезнаха от главата ù.

– Дори не знаех, че си в града – каза тя, почти смачкана в ръцете му.

– Не бях – отвърна сухо той. – Но бъдещият ти съпруг може да бъде доста

убедителен. Особено при положение, че има една горила с хеликоптер.

– Дошъл си с хеликоптер?

– Кацнахме малко извън Стокхолм преди двадесет минути. – И измърмори нещо

от сорта на „шибан психопат“.

– Дейвид го е направил заради мен и сега се дръж прилично.

– Винаги се държа прилично – отвърна Алекс и се огледа, но очите му останаха

върху Каролина. – Това тя ли е? – попита нежно. Наталия кимна.

– Готов ли си? – попита го Дейвид. Александър я пусна и се присъедини към

другите гости.

Дейвид вдигна ръка и нежно погали рамото ù. После докосна един кичур.

Сякаш не можеше да спре да я докосва. Предложи ù ръката си и тя уви своята

около лакътя му. След това се обърнаха с лице към всички.

Наталия беше толкова благодарна, че се бе съгласила на онази първа покана за

обяд. Че се осмели да отиде. Напомни ù за нещо, което Аса каза тогава, но сега

не се сещаше какво. Отдалече се чу музика. Погледна гостите. Изпитваше такава

дълбока благодарност.

И тогава, някъде по средата на сватбената церемония, се сети какво ù беше

казала Аса в онзи юнски ден, когато бе започнало всичко.

Живот без риск не е живот.

Наталия погледна скришом към красивия мъж, който скоро щеше да бъде неин

съпруг, и не можа да сдържи усмивката си.

Нейният живот, събран в едно клише от надпис на чашка за кафе.

Длъжностното лице продължаваше церемонията, усмихваше им се и накрая ги

обяви за съпруг и съпруга. И тогава, преди да разбере какво се случва, Дейвид я

грабна в огромната си прегръдка и последва целувка. Толкова страстна, че

всички започнаха да подсвиркват и да ръкопляскат. Наталия се остави да бъде

пометена, остави се на съпруга си да я целува, докато останат без дъх. Беше

толкова истинско. Сега бяха те двамата, завинаги, защото той беше любовта на

живота ù, в добро и зло, в болест и в здраве, докато смъртта ги раздели. Помисли

си, че животът понякога е клише. Как беше онази шведска поговорка?

Когато животът те къпе в блаженство, усмихвай се…

Край

Епилог

Една седмица по-късно

Изабел Соренсен беше на летището.

Пак.

Понякога я пронизваше странното чувство, че е заседнала на едно и също

летище и където и да ходи, все се връща на него, сякаш никога не отпътува. Друг

път, като днес например, имаше чувството, че е летяла твърде много –

предостатъчно за няколко живота.

Застана пред таблото с излитащите самолети и усети някого зад гърба си. Беше

застанал на точното разстояние, така че да не навлиза в територията ù и да не се

натрапва, но в същото време сякаш искаше да бъде забелязан.

– Какво съвпадение. И ти ли летиш за Ню Йорк? – попита той.

Изабел изпита раздразнение. Още преди да се обърне, вече знаеше кой е.

Онзи арогантен Александър де ла Грип, момчето от висшето общество.

– Бях на сватбата на сестра ми – продължи той, сякаш не забелязваше пълното ù

безразличие. Помисли си, че е най-добре да се отдалечи от него и да го остави да

си приказва сам. Изобщо не ù беше до любезности. Но беше харесала сестра му –

неочаквано забременялата Наталия. Освен това беше уморена от ходене и имаше

време за убиване.

– Любов – продължи той в нещо, което сега можеше да се опише като монолог.

Изрече тази дума с толкова силна омраза, че Изабел неволно се усмихна. –

Любовта кара хората да правят най-ужасните неща. В това отношения е по-лоша

и от религията.

Изабел не можеше да възрази. Любовта, религията, фанатизмът – всички си

приличаха по особено депресиращ начин, така че реши да се съгласи с него.

Странно. Никога не бе предполагала, че може да има обща тема за разговор с

този излъскан богат принц.

В предишния самолет беше разгледала няколко списания. Поне в две от тях

имаше негови снимки. Винаги наобиколен от жени. Очите му, грейнали от

алкохола, а може би и от нещо друго. Трябва да внимава, помисли си тя. Беше

виждала как умират хора с чернодробна недостатъчност и гледката не беше

приятна.

Но пък смъртта никога не беше приятна гледка. Беше отвратителна, тъжна,

несправедлива, каквото и да казваха някои хора.

Александър беше спрял да говори, но Изабел все още усещаше, че стои зад

гърба ù. Предположи, че е с нейния полет до Ню Йорк. Тръгваше точно след

шестдесет и четири минути. Със сигурност щеше да седи в първа класа с

охладеното си шампанско, изпрани и изгладени скъпи дрехи и всички стюардеси

щяха да се въртят около него. Как ненавиждаше такива хора! Но трябваше да

признае, че той беше един от най-красивите мъже, които бе виждала в живота

си. Толкова красив, че привличаше и жени, и мъже. С изключение на очите.

Беше ги забелязала още в Бастад. Опита се да си спомни къде беше виждала

такива очи.

– Любовта наистина може да ти обърка живота – продължи той. – Знаеш ли, че

това е съвременно изобретение? Любовта имам предвид.

Това ù звучеше познато, но не каза нищо. Не страдаше от неговата потребност

да се слуша как говори непрекъснато.

– Значи заминаваш за Ню Йорк? – попита, напълно незасегнат от грубостта ù. –

Можем да си правим компания. Може ли да ти купя нещо за пиене? Тук имат

хубаво вино.

Изабел поклати глава.

Защото сега си спомни къде беше виждала очи като неговите. Всъщност ги

виждаше през цялото време. Тя се обърна бързо и леко се задъха пред цялата

тази красота.

– Не заминавам за Ню Йорк – каза кратко тя. Погледна в тези големи сини очи.

Очи, които в никакъв случай не бяха ангелски. – Заминавам за Африка. – Обърна

се и тръгна. През цялото време усещаше погледа му върху гърба си. Забърза се.

Изабел беше срещала много хора в работата си – хора, оцелели след война и

изтезания, хора, които бяха виждали ужаси, които никой друг не бе виждал. И

макар че раните външно заздравяваха, ако знаеш как да погледнеш, винаги ги

виждаш в очите им.

Тя забърза още повече, почти тичаше. Това беше видяла в очите на Александър

де ла Грип.

Хората, които са слизали до дъното на ада, обикновено имат един и същи поглед

в очите.