Само ти можеш да спасиш човечеството

1. ГЕРОЯТ С ХИЛЯДАТА ДОПЪЛНИТЕЛНИ ЖИВОТА

Джони прехапа устна и се съсредоточи.

Тъъй. Влизаш бързо, оставяш торпедото да се прицели — бип-бип-бип-бибибийп! — в първия космически изтребител, изстрелваш го — пуф! Изпразваш оръдията по изтребителя — пат-пат-пат-пат!, — удряш изтребител №2 и му разбиваш защитата с лазера — бжжжт!, — а пък торпедото — буффф! — изкарва от строя изтребител №2, гмурваш се надолу, презареждаш оръдията и когато изтребител №3 започне да прави пат-пат-пат, го обстрелваш, след това пак се прицелваш в изтребител №2, докато се издига нагоре, пускаш му една ракетка — пуф! — и после пак го обстрелваш с…

Фиу-фиу-фиу!

Изтребител №4! Винаги излизаше последен, но погнеш ли го него пръв, на другите три им оставаше време да завият и накрая им цъфваш на мушката.

Вече шест пъти умря. А пък беше само пет часът.

Ръцете му хвърчаха по клавиатурата. Втурна се през мелето. Звездите се носеха покрай него с рев. Горивото му щеше да свърши преждевременно, но докато ония го настигнат, щитът щеше отново да се спусне, той вече щеше да е готов, два от онези щяха вече да са повредени и… Ей ги, идват… Пускай ракетите! Уха, късмет, праснах първия — мри, мри, мри! Червена мълния… Фшшшт… Внимавай с пробива в щита, докато се съсредоточаваш върху следващия… Фшшшт… И ей го последният, мъчи се да избяга, но той ей сегичка ще го догони! Натисни ускорителя — грррршшш! — и го дръж под око, докато сипе ли, сипе изстрели към… Фшшшт! Ах!

Огромният корпус на главния извънземен кораб се появи в ъгъла на екрана. Десето ниво, ей ни, идваме… леко, леко… Кораби вече няма, така че Джони просто трябва да внимава да не навлезе в обсега му, а после да го разпертушини и…

Искаме да поговорим.

Джони примига срещу изписаното на екрана съобщение.

Искаме да поговорим.

Корабът премина с рев покрай него! Джони протегна ръка към ключа и забави ход, после се обърна и огромният червен силует отново заплува пред погледа му.

Искаме да поговорим.

Пръстът му увисна над клавиша „огън“. След това, без да поглежда към клавиатурата, той го отмести и натисна „пауза“.

Зачете се в инструкциите.

„Само ти можеш да спасиш човечеството“ — пишеше на корицата. „Съвършен звук и графика. Върховната игра.“

Тежък крайцер на Скрий Уий, пишеше на седемнадесета страница, може да бъде унищожен със 76 лазерни изстрела. Щом веднъж разчистиш ескорта от изтребители и се нагласиш на удобно местенце, където оръжията на Скрий Уий не могат да те стигнат, оттам нататък всичко е въпрос само на време.

Искаме да поговорим.

Макар и да беше натиснал „пауза“, съобщението продължаваше да трепка на монитора.

В инструкциите не пишеше нищо за съобщения.

Джони прелисти страниците. Това ще да е някой от Новите Елементи, с които според описанието била снабдена играта.

Остави брошурката, докосна клавишите и предпазливо изписа: Пукни, извънмезен боклук/

Не! Не желаем да мрем! Искаме да поговорим!

Ама така не може, какви са тия работи?

Джонсън Клатето, който му даде дискетата и му преснима инструкциите на бащината си копирна машина, му беше казал, че минеш ли десето ниво, получаваш допълнителни 10 000 точки и Почетния свитък на Доблестта, а после се преместваш в сектор Арктур, където корабите са други и са повечко. Джони си искаше Почетния свитък.

Стреля още веднъж с лазера. Фшшшт. Не му беше ясно защо. Просто защото си имаше джойстик и копче, на което пише „огън“ и те служат именно за това.

В края на краищата, на никое копче не пишеше „не стреляй“.

— Предаваме се! МОЛИМ ТЕ!

Протегна ръка и много, много внимателно натисна копчето за запис на играта. Компютърът избръмча, прещрака и млъкна.

После Джони цяла вечер не посегна към играта. Писа си домашните.

Имаше домашно по география. Трябваше да оцвети Великобритания, а после да отбележи с точка на картата мястото, където, според него, се намира тя.

Капитанката на Скрий Уий тупна с преден крак по бюрото.

— Какво?!

Първата офицерка преглътна и се опита да задържи опашката си под почтителен ъгъл.

— Той току-що отново изчезна, мадам.

— Но прие ли?

— Не, мадам.

Капитанката затропа по бюрото с пръстите на трите си ръце. Мъничко приличаше на тритон, ала предимно на алигатор.

— Но ние не стреляхме по него!

— Не, мадам.

— И ти изпрати съобщението ми, така ли?

— Да, мадам.

— Колкото и пъти да го убием, тоя все се връща!!!

Засече Клатето през междучасието.

Клатето беше от онези момчета, които винаги ги избират последни при сформирането на отбори — макар че в момента това не беше от кой знае какво значение, тъй като учителят по физическо не вярваше в отборите, понеже насърчавали излишната надпревара.

Като ходеше, се тресеше. Разправяше, че било нещо на хормонална основа. А пък като бягаше — тогава как само се тресеше! Разни негови части се устремяваха, накъдето им падне; само най-общо погледнато можеше да се твърди, че тича в някаква определена посока.

Но в игрите страшно го биваше. Просто го биваше не точно в ония игри, в които, според повечето хора, трябваше да те бива. Ако някога се проведеше междуучилищно състезание „Кой пръв ще проникне зад непробиваемата компютърна защита?“, Клатето не само щеше да е в отбора, ами щеше и да подбира въпросния отбор.

— Мараба, Клати! — поздрави Джони.

— Вече не е гот да се казва „мараба“ — отвърна му Клатето.

— А пекъно ли е да се казва „гот“?

— „Гот“ си е винаги „гот“. Пък и „пекъно“ вече никой не казва.

Клатето се огледа заговорнически и после измъкна от чантата си някакъв пакет.

— Ей това е гот. Пробвай го.

— Какво е то?

— Свалих „Звездният боец Терабомбър“ — ухили се Клатето. — Обаче не казвай на никого, става ли? Просто набирай „FSB“. Ама да ти светна, не е кой знае какво. Пускат ти бомбичките и… такова… Абе, просто натискай клавишите и ще видиш какво става…

— Гледай сега… Знаеш ли я „Само ти можеш да спасиш човечеството“?

— Още ли на нея играеш?

— Ти… такова… нищо не си й правил, нали? Ъ? Тъй де, преди да ми я дадеш.

— Не. Че тя дори нямаше защита. Нямаше какво да правя, освен да преснимам инструкциите. Що?

— Не си играл, така ли?

— Е, поиграх си. — На всички игри Клатето играеше само по веднъж. Можеше да погледа две-три минути как се играе дадена игра, после хващаше джойстика и опердашваше максималния брой точки. И след това никога вече не я поглеждаше.

— И не ти се случи нищо… хммм… шантаво?

— Като например?

— Като например… — Джони се запъна. Можеше да разкаже всичко на Клатето — и после Клатето щеше да се разхили или пък нямаше да му повярва, или пък щеше да му каже, че е била някаква закачка или нещо от сорта, номер някакъв. Или пък вирус. Клатето си имаше цели дискети, пълни с компютърни вируси. Не че правеше нещо с тях. Просто си ги събираше, както другите събират марки и разни такива работи.

Можеше да каже на Клатето — и след това станалото вече някак си нямаше да е истинско.

— Ами… такова де… шантаво, нали знаеш.

— Като например?

— Идиотско. Хммм… Абе, такова… като в живота.

— Ама то така и трябва да бъде! Че нали си пише: „Съвсем като наистина.“ Надявам се, че си прочел инструкциите. Татко си пропиля цялата обедна почивка да ти ги преснима.

Джони се усмихна криво.

— Да. Разбрах. По-добре тогава да взема да ги прочета. Благодаря за „Звездният пилот…“

— „Терабомбър“. Татко ми донесе от Щатите „Алабама Смит и Перлите на съдбата“. Мога да ти я запиша, ако ми върнеш дискетата.

— Става — отвърна Джони.

— Жестока е.

— Става.

Никога не му беше стигал куражът да си признае пред Клатето, че не е играл и на половината игри, които му даваше. Не успяваше. Не и ако искаше да има време и за ядене и спане. Но всъщност, проблем нямаше — Клатето никога не го и питаше. Колкото до Клатето — според него компютърните игри съществуваха не за да си играе човек на тях. Те съществуваха, за да може човек да им пробие защитата, да ги пренапише така, че да му се полагат още сума ти допълнителни животи или каквото там щеш, а после да ги записва и да ги раздава на когото си иска.

— Написа ли си домашното по история? — попита Клатето.

— Дръж — подаде му го Джони. — „Какво е да си селянин по време на Гражданската война в Англия?“ Три страници.

— Благодаря — кимна Клатето. — Бързо си го опаткал.

— Ами нали миналия срок по география трябваше да пишем „Какво е да си селянин в Боливия?“ Само разкарах ламите и набутах вътре разни работи за крале с отсечени глави. Първо наблягаш на такива работи, а после започваш да се оплакваш от лошото време и калпавата реколта — и нямаш грешка, ако ти се налага в някое съчинение да се правиш на селянин.

Джони лежеше на леглото си и четеше „Само ти можеш да спасиш човечеството“.

Спомняше си времената, когато все още се намираха игри, чиито инструкции се състояха от неща като: „Натиснете < за «ляво», > за «дясно» и огън за стрелба.“

Но сега се налагаше да четеш цели книжици, които да ти обясняват играта. Всъщност това си бяха чисти инструкции, ама ги водеха „романи“.

Отчасти това представляваше Антиклатиева защита. На някого си в Америка или кой го знае къде му беше хрумнало, че е страшно хитро да накараш играта да ти задава въпросчета от сорта на „Коя е първата дума на ред двадесет и трети, страница деветнадесета в инструкциите?“ и после да се самоизключва, ако не отговориш вярно; очевидно, тия никога не бяха и чували за фотокопира в офиса на таткото на Клатето.

Та значи, ето как го пишеше в книжката: скрийуийците бяха изникнали от нищото и бомбардирали няколко обитавани от хора планети. И бяха разпертушинили почти всички звездолети. И накрая останал само един — този, експерименталния. И той е единственото нещо, изпречило се на пътя на скрийуийските орди. И само ти… — това ще рече: Джон Максуел, дванадесетгодишен, — след като се прибереш от училище и преди да хапнеш нещо и да се заловиш с домашните си, можеш да спасиш човечеството.

И никъде не се споменаваше какво точно трябва да правиш, ако скрийуийските орди изобщо не желаят да се бият.

Той включи компютъра и натисна клавиша „старт на играта“.

Ето го пак кораба — точно в средата на екрана.

Джони хвана замислено джойстика.

На екрана мигом се появи съобщение. Е, не точно съобщение. По-скоро картинка. Половин дузина яйцевидни топчици с опашчици. Нито мърдаха, нито шаваха.

Що за съобщение? — помисли си той.

Може би трябваше да изпрати някакво специално съобщение. „Пукни, влечуго!“ май не звучеше много подходящо за момента.

Набра:

— Кво става?

На екрана незабавно се появи изписан с жълти букви отговор:

— Предаваме се. Не стреляй. Виж — това са снимки на децата ни.

Той изписа:

— Тва някакъв номер ли е, Клати?

Този път отговорът се позабави.

— Никакъв номер не клати. Предаваме се. Стига вече войни.

Джони се замисли, после изписа:

— Ама вие нетрябва дасе предаавет.

— Искаме да си отидем у дома.

Джони изписа:

— В кингата пише, че сте унищо жили сумати планети.

— Лъжи!!!

Джони зяпна срещу екрана. Онова, което искаше да изпише, беше следното: "Не, ама такова, искам да кажа, то това не може да го бъде, вие сте извънземни, не може да не искате да не стрелят по вас, извънземните от никоя друга игра никога не са преставали да извънземстват по екрана и никога не са казвали: „Не ЩеМ да си Ходим.“

А после му хрумна:

Те просто никога не са имали тази възможност! Не са могли.

Но сега игрите са къде-къде по-усъвършенствани.

Едно време старите мегазоиди изобщо не изглеждаха истински. Нито пък имаше книжки за тях, нито многоцветни графики.

Сигурно това е Виртуалната реалност, дето все приказват за нея по телевизията.

Той изписа:

— Ама това, в края на краищата, е само игра!

— Какво е игра?

Изписа:

— КОИ сте вие?

Екранът присветна. Отсреща го погледна нещо, което приличаше мъничко и на тритон, но по-скоро на алигатор.

— Аз съм капитанът — изписаха жълтите букви. — Не стреляй!

Джони натрака:

— Аз стрелям по вас, вие стреляте по мене. Такава е игарта.

— Но ние умираме.

Джони изписа:

— Ами понякога и аз умирам. Много често умирам даже.

— Но ТИ пак оживяваш.

Джони за миг се втренчи в думите. После изписа:

— Че с вас не е ли същото?

— Не. Как да е същото? Ние умрем ли, сме мъртви. Завинаги.

Джони отчаяно зачука по клавишите:

— Не, не е вярно, щото при първата мисия трябва да унижощиш три кораба преди първата палнета. Мноог пъти съм го играл и корабите все са си три…

— Но са други кораби.

Джони се позамисли и изписа:

— Ами какво става, когато изключа компютъра?

— Не разбираме въпроса.

Ама че тъпотия — помисли си Джони. — Тая игра е много особена. Сигурно е някаква специална мисия или нещо такова…

Изписа:

— Защо пък да ви вярвам?

— ПОГЛЕДНИ ЗАД СЕБЕ СИ.

Джони се изпъна на стола. После се извърна назад — много предпазливо.

Разбира се, там нямаше никого. А и защо да има? Това беше игра.

Тритонската физиономия беше изчезнала от екрана, заместена от познатата му картинка — вътрешността на космически изтребител. Виждаше се екранът на радара…

…покрит с жълти точки.

Жълто — за врага.

Джони грабна джойстика и обърна звездолета обратно. Да, цялата флота на Скрий Уий беше там. В пространството зад него увисваха кораб след кораб. Малки изтребителчета, големи крайцери, огромни, масивни бойни звездолети.

Ако беше на мушката на всичките и ако всички стреляха…

Не искаше да умира.

Чакай, чакай, я задръж. Ти не умираш. Просто започваш играта отново.

Това беше откачена работа. И беше време да се сложи край.

Изписа:

— Добреде и сега кво?

— Искаме да си отидем у дома.

— Добре де, няма порблеми.

— Осигури ни безопасно отстъпление.

— Дадено — изписа той.

Екранът помръкна.

И какво? Това ли беше? Само толкова? Без музика? Без „Поздравления, вие набрахте максималния възможен брой точки“?

Само онази, мъничката точка ту светваше, ту угасваше.

Пък и какво ли беше това „безопасно отстъпление“?