Само ти можеш да спасиш човечеството

4. „УМИРА СЕ САМО НАУЖКИМ“

— Според мене… — замисли се Бигмак. — Според мене…

— Да? — насърчи го Йонеса.

— Според мене… Роналд Макдоналд2 прилича на Исус Христос.

Бигмак ги правеше тези работи. Понякога излизаше с някое такова голямо, бавно умозаключение, което предполагаше известен период на задълбочено мислене. Беше като с планините: Джони знаеше, че те се образуват, когато два континента се блъснат един в друг, но никой никога не го беше виждал в действие.

— Тъй ли? — обади се Йонеса с много учтив глас. — И защо мислиш така?

— Ами погледни ги всичките тия реклами. — Бигмак замахна неопределено към останалата част на закусвалнята. — Значи, отиваш в някакъв щастлив край, където има езера от бананов млечен шейк и… и дървета, целите покрити с пържени картофки. После… тоя, Крадецът на хамбургери. Той е Дяволът.

— Мистър Зипи си е сложил за реклама огромен говорещ сладолед — вметна Клатето.

— Това не ми харесва — обади се Йонеса. — Не бих се доверил на сладолед, който се опитва да те навие да ядеш други сладоледи.

Случваше се да си приказват така часове наред, когато имаше тема, която не им се искаше да захващат. Но сега май вече си бяха изприказвали всичките такива приказки.

Погледнаха мълчаливо Джони. Почти не беше докоснал хамбургера си.

— Вижте, нямам представа какво става — рече той.

— На „Гоби софтуер“ наистина ще им се скофти, като разберат каква си я забъркал — ухили се Клатето.

— Нищо не съм забърквал! — кипна Джони. — Не съм аз виновен!

— Може да е вирус — намеси се Йонеса.

— Дума да не става — възрази Клатето. — Имам сума ти вируси. Те просто прецакват компютъра. Не ти прецакват мозъка.

— Могат — възрази Йонеса. — С разни трепкащи светлинки и тям подобни. Нещо като хипноза.

— А преди ми разправяше, че аз съм бил измислил всичко! Бил съм проектирал фантазии!

— Това беше преди дъртият Пейтъл да пробва половин дузина игри. Радвам се, че го видях това нещо. Знаеш ли, че той всъщност й даде ново копие и й върна парите?!

Джони се усмихна притеснено.

Клатето чукаше с пръст по масата. По-точно отчасти по масата, отчасти в локвичка сос за барбекю.

— Не, аз все още съм на мнението, че това е нещо, което „Гоби софтуер“ са заложили във всички игри. Ама да ви кажа, идеята с вируса ми харесва — рече той. — Хора, които прихващат вируси от компютри?! Върхът!

— Не е така — смънка Джони.

— Това го правят с филмите — слагат само един кадър или нещо такова, например, някакъв сладолед или нещо такова, и той влиза в съзнанието на хората, без те да разберат, и после на всички им се яде сладолед — обясни Йонеса. — Викат му „подсъзнателна реклама“. Ще е съвсем лесно да го направиш на компютър.

Джони се замисли за Капитанката — как му беше показала снимки на децата си. Не му приличаше много-много на хипноза. Не знаеше на какво точно му прилича, но на хипноза определено не приличаше.

— Може пък да са истински извънземни и да са завладели контрола над твоя компютър — обади се Йонеса.

— Ууу-иии-ууу — зави Бигмак, размаха ръце във въздуха и заговори с глух глас: — "Джони Максуел не го знаеше, ала току-що беше навлязъл в… Зоната на Буламача… ти-ру-лиру-лиру…

— В края на краищата, предполага се, че ти ги водиш към Земята — продължаваше Йонеса.

— Но те просто наричат така собствения си свят! — възрази Джони.

— Това са ти го казали те. И освен това са тритони. Като нищо може да си ги повел насам.

Всички погледнаха нагоре, все едно можеха да видят нещо през тавана, застрахователната компания „Т и Ф“ и покрива — например, огромна извънземна флотилия горе, в небето.

— Занасяш се — рече Клатето. — Не можеш да нападнеш планета с цяла сюрия извънземни, които си измъкнал от някаква компютърна игра. Те живеят на екрана. Те не са истински.

— И сега как смяташ да я караш? — попита Йонеса.

— Ами че просто ще карам нататък — отговори Джони. — Кое беше това момиче в магазина?

— Не я знам — вдигна рамене Клатето. — Веднъж съм я виждал — преди да изиграя „Космическа писта“. Момичетата не ги бива много в компютърните игри, защото тяхното пространствено… нещо си там не е чак толкова добро като нашето — продължи той с лековат тон. — Нали разбирате, не можели да мислят в три измерения или нещо от сорта. Нямат нужния инстинкт.

— Капитанката е женска — обади се Джони.

— При гигантските алигатори сигурно е другояче — реши Клатето.

Бигмак смучеше пликче с кетчуп.

— Мислите ли, че извънземните все още ще се навъртат наоколо, когато порасна достатъчно, че да отида войник? — попита той замислено.

— Не — отвърна Йонеса. — Брус Бурята дотогава ще ги е насмел. Ще им е разказал играта.

— Коя игра? — гракнаха те в хор като уморени монаси.

Следобед ходиха на кино. Гледаха „Алабама Смит и императорската корона“. Клатето твърдеше, че филмът бил расистки, но пък Йонеса каза, че доста му харесал. Заспориха може ли филмът да е расистки, щом на Йонеса му харесва. Джони купи пуканки за всички. Имаше и още нещо в този Помирителен период — джобните пари бяха спорадично явление, но пък като ги имаше, бяха повече.

Когато се прибра, яде спагети, после гледа телевизия. Онзи, пирамидалният, маскиран като пустиня, мине се, не мине и цъфваше на екрана. Понякога разправяше и вицове. Журналистите се подхилкваха. На Джони Норман Бурята доста му харесваше. Изглеждаше като човек, който би разговарял с Капитанката.

След това даваха програма за спасяването на китовете. Според тях, това била прекрасна идея.

После човек можеше да спечели много пари, ако успееше да изтрае водещия на телевизионното състезание, вместо, например, да го удуши с някоя мека играчка и да офейка.

След това отново имаше новини. Ходещата пустиня пак се появи, после даваха как бомбите поразяват вражески комини с потресаваща точност. А след това — спорт.

И после…

Добре. Я да видим.

Той включи компютъра.

Да. Космос. Още космос.

И ни помен от Скрий Уий.

Задръж — помисли си той. — Те всичките са в голямата флотилия, нали така. И ме следват. Извел съм ги от… от… от пространството на играта. Сигурно ако вървиш достатъчно дълго, от тук можеш да стигнеш там. И ако вървиш в нужната посока.

Накъде ли съм тръгнал?

Мога ли да се проследя?

Някой друг би ли могъл да ме настигне?

Известно време погледа екрана. Беше по-скучно и от телевизионното състезание.

Рано или късно трябваше да си легне. Докато лошите преследваха Алабама Смит из туземния пазар, той беше мислил много за това.

…Джони си имаше теория за тези пазари. Във всеки шпионски филм, пък и приключенски, имаше преследване из туземен пазар — с купове смешни рикши, които се блъскаха в сергиите, преобърнати маси и крякащи пилци; а теорията му беше следната: става въпрос все за един и същ пазар. Изглеждаше все един и същ. Сигурно някъде на някой сергиджия вече беше започнало ужасно да му писва от всичко това…

Както и да е…

Ще си вземе фотоапарата.

Легна си рано. Беше омотал презрамката на фотоапарата около китката си. Фотоапаратите не сънуват.

Корабът миришеше на човек.

Алармите не виеха, не се чуваше и съскане.

Върнах се — помисли си Джони.

А зад него по цялото небе се стелеше Скрийуийската флотилия.

Тук беше и фотоапаратът, с омотана около китката му презрамка. Бързо я размота и снима флотилията. След няколко секунди снимката се измъкна с жужене от апарата. Пъхна я под мишницата си и след малко тя избледня. Опа! Флотилията. Ако можеше да вземе снимката със себе си, щеше да има доказателство…

На конзолата зад екрана святкаше червена лампичка. Някой искаше да разговаря с него. Щракна ключа.

— Видяхме как корабът ти избухна — разнесе се гласът на Капитанката. Екранът взе да пращи и на него изплува лицето й. Изглеждаше угрижена. — А после… се върна. Жив ли си?

— Да — отговори Джони. После добави:

— Поне така мисля.

— Извинявай. Длъжна съм да те попитам… какво става с вас?

— Какво?!

— След като… изчезнете.

Джони се замисли.

Какво ли да й кажа? Кисна в училище. Вися в стаята си — много. Шляем се с Клатето и другите. Моткаме се около супера или в парка, или си ходим на гости, макар че в момента те не идват у нас заради Помирителния период, и си приказваме неща като „Тотално съм се смръхтил“, въпреки че не знаем какво точно означават. Понякога ходим на кино. Живеем в Блекбъри — най-върховния град, готин, та готин.

Сигурно водя най-скучния живот в цялата вселена. Сигурно под скалите на Нептун живеят бучици, чийто живот е сто пъти по-интересен от моя.

— Много е трудно за обясняване — рече той накрая. — Аз…

„Пиууу!“ — обади се радарът.

— Трябва да вървя.

Мъничко му поолекна. Да се изправиш в смъртна схватка срещу някого беше по-лесно, отколкото да разказваш на грамаден тритон за Помирителния период.

Един кораб се носеше бързо насам. Като че ли не го забелязваше. Екраните му сигурно бъкаха от скрийуийски кораби.

Беше точно в средата на мерника. Звездолетът цял жужеше около Джони. Усещаше силата под палеца си. Натисни копчето — и милиони волтове, ампери или нещо си там от нажежен до бяло лазер ще изскочат с пукотевица и ще…

Палецът му трепна.

Като че ли не му се мърдаше на този палец.

Но то се умира само наужким! — напомни си Джони. — Просто някой някъде седи пред някакъв компютър! Това е то за тях! Просто нещо, което става на екрана! Умира се само наужким!

Мога да стрелям и да уцеля дюзите му с потресаваща точност!

Умира се само наужким!

Корабът премина с рев край него и се понесе към флотилията.

На екрана на радара се появиха две бели точки — това означаваше, че онзи е изстрелял две бойни ракети. Летяха към един от по-дребните скрийуийски кораби, а нападателят ги следваше плътно, като през цялото време стреляше.

Скрийуийският кораб избухна в пламъци. Джони знаеше, че в космоса звуци не се чуват, ала този го чу — продължителен, глух тътен, който се разля сред звездите.

Човешкият кораб описа широк завой и се върна, за да нападне отново.

Лицето на Капитанката се появи на екрана.

— Ние се предадохме! Не бива да се позволява такова нещо!

— Съжалявам, аз…

— Трябва веднага да го спреш!

Джони ускори собствения си ход и се опита да нагласи микрофона.

— Играчо! Играчо! Спри веднага! Спри веднага или…

Или какво? — помисли си той. — Или пак да кресна „спри!“?

Докосна с палец бутона „огън“, прицели се в натрапника…

— Моля те! Сериозно ти говоря!

Онзи летеше към друг скрийуийски кораб и изобщо не му обръщаше внимание.

— Е, добре тогава!

Ослепи го синя светлина. Затвори очи, ала светлината си беше там — пурпурна сред мрака. Когато пак отвори очи, корабът пред него се беше превърнал в облак от блещукащ прах, който се разширяваше.

Извърна се в креслото. Капитанският кораб беше точно зад него. Виждаше сиянието на нажежените му оръдия.

Това в играта никога не го правеха. Огневата им мощ беше много по-голяма от твоята, но я използваха много глупаво. Така и трябваше да бъде. Можеш да победиш стотици извънземни кораби само ако те разбират от артилерия толкова, колкото разбира и една най-обикновена краставица.

Този път всички оръдия бяха гръмнали точно в една и съща секунда.

Лицето на Капитанката се появи на екрана.

— Съжалявам.

— Какво?! Какво направихте?!

— Обещавам ти, че повече няма да правим така.

— Какво стана?

Последва мълчание. Капитанката като че се беше загледала в нещо извън обсега на камерата.

— Имаше несанкциониран изстрел — каза най-накрая тя. — С виновните ще се разправяме.

— Аз преследвах този кораб — колебливо рече Джони.

— Да. Надявам се, че следващия път ще тръгнеш да го преследваш, преди да е унищожил някой от моите кораби.

— Съжалявам. Аз… аз не исках да стрелям. Не е лесно да стреляш по кораб.

— Ама че странно — точно един от вас да го каже. Много ясно — Космическите нашественици са се изпозастреляли сами!

— Какво искаш да кажеш?

— Какво лошо ви бяха сторили?

— Виж какво, грешно си разбрала — избухна Джони. — Ние не сме такива!

— Извинявай. От моето място нещата изглеждат по-различно.

По-добре щеше да е, ако се беше разкрещяла — обаче тя не се разкрещя. Ако се беше ядосала, Джони все някак щеше да се оправи. А тя изглеждаше просто уморена и тъжна. Гласът й беше същият и когато му бе говорила за краха на Космическите нашественици.

Ала откри, че и той се е ядосал.

Тя не можеше да говори така за него!

Той винаги изваждаше паяците от пълната с вода вана, дори и да се бяха накиснали в сапуна и да нямаха вече кой знае какъв шанс. А тя го смяташе за Чингиз, хунския вожд, или дявол знае за кого… и то точно след като беше взривила звездолет на парченца!

— Не съм искал това, знаеш го! Просто си играех на една игра! Имам си достатъчно свои проблеми! Имам нужда от здрав сън! На моята възраст това е много важно! Защо точно аз?!

— Защо пък не?

— И виж какво, не виждам защо трябва да ми се обяснява колко сме били гадни! И вие стреляте по нас!

— При самозащита.

— Не! Често вие стреляте първи!

— Когато си имаме работа с вас, сме стигнали до извода, че трябва да прибягваме до самозащита по възможно най-бързия начин.

— Е, на мене тази работа не ми харесва! Намерете си някой друг!

Той изключи екрана и се дръпна встрани от флотилията. Донякъде очакваше, че Капитанката ще изпрати изтребители подире му, но тя не предприе нищо подобно. Не предприе абсолютно нищо.

Скоро флотата се превърна просто в огромно стълпотворение от жълти точки на екрана на радара.

Хммм! Е, добре!

Да си търсят самички пътя към дома! Не че не им трябваше. Край с тази игра. Че кой ще прекарва цели часове, зяпайки звездички? Трябваше да се оправят без него.

И така им се пада! Той правеше какво ли не заради тях — а пък те бяха само някакви си тритони!

От време на време край него преминаваше звезда. В истинския космос звездите не преминават покрай тебе. Но в компютърните игри ги караха да мърдат, за да не си мислят хората, че са се натресли на нещо като Клатиевото „Пътуване до Алфа Кентавър“.

Интересна мисъл. А накъде отиваше той?

„Дръннн!“ — обади се екранът на радара.

Към него се носеха кораби. Точките бяха зелени. Това означаваше „приятели“. Но ракетите, които излитаха от оръдията им, изобщо не му приличаха на приятелски.

Задръж, задръж… С какъв цвят е оцветен той на радарите им?

Това беше важно. Приятелските кораби бяха зелени, а вражеските — жълти. Той беше звездолет. Човешки звездолет.

Но беше минал на страната на Скрий Уий, така че може да е и…

Грабна микрофона и успя да стигне до „Ъъ… аз…“, преди останалата част от изречението — много тъничка, много мъничка — да се размаже по звездите.

Събуди се.

Беше 6:3.

Студ стягаше гърлото му.

Зачуди се защо ли хората вдигат толкова шум около сънищата. „Лодката на сънищата“. „Реката на сънищата“. „Сънувай малък сън“. Но като го поразнищиш въпроса — сънищата често бяха много гадни и ти се струваше, че всичко става наистина. Сънищата винаги започваха добре и после тръгваха накриво, каквото и да правиш, както и да се бъхтиш. На сънища вяра да нямаш.

И беше оставил будилника нагласен да звъни, макар да беше неделя, а в неделя той си нямаше никаква работа. Всичко живо щеше да спи още часове наред. Дори оставаха цели два часа, докато братът на Бигмак донесе вестника — както обикновено, не този вестник, който трябва.

Беше се вдървил целият от седенето пред компютъра, а той дори не беше включен.

Може би довечера ще сложи нещо на пода, та да се спъне и да се събуди.

Върна се в леглото си и включи електрическото одеяло.

Загледа се в тавана. От него все още висеше модел на космическа совалка. Но едното от двете парченца памук се беше отлепило от щифта, така че сега тя постоянно се готвеше да пикира надолу.

На леглото имаше нещо. Опипа под завивките и измъкна фотоапарата.

Което означаваше, че…

Продължи да опипва и се натъкна на лъскав хартиен правоъгълник.

Погледна го.

Ами да. Хммм. Че какво друго беше очаквал?

Стана отново, включи компютъра и пак легна, вперил очи в екрана. По него сновяха ли, сновяха фалшиви звезди.

Може би и други хора правят същото. Из цялата страна. Из целия свят — може би. Вероятно не всички компютри показваха едно и също парче космос и някои хора се намираха по-близо до флотилията от други. Или пък някои хора бяха просто упорити — като Клатето — и не се примиряваха с поражения.

Понякога срещаше такива хора в „Джей и Джей софтуер“. Пробваха всяка нова игра, която дъртият Пейтъл зареждаше на компютъра: разпертушинваха ги на парченца, изяждаха ги и какво ли още не — първия път ти се случва точно това, а после и железен лост да размахаш, не можеш се отърва от тези хора. Научаваш още това-онова и после умираш — така беше с игрите. Хората се впрягаха. Имаха нужда да бият в някоя игра — също както Клатето прекарваше по цели седмици в опити да бие някоя програма. И когато някои хора биваха разпертушинвани на парченца, го приемаха много навътре.

Значи, корабите, които беше видял, бяха от онези, които не биха се предали за нищо на света.

Но и Капитанката — що за неблагодарност! Не беше честно да го кара да се чувства така, сякаш е някакво чудовище! Като че би застрелял хладнокръвно когото му падне! Те току-що бяха унищожили кораб — добре де, вярно, въпросният кораб ги беше нападнал, след като се бяха предали, но, в края на краищата, това си беше игра и нищо повече…

Само дето, разбира се, за скрийуийците изобщо не беше игра.

И те вече се бяха предали.

Това не го правеше отговорен за тях, нали? Не и през цялото време. Отначало беше гот, интересно му беше, но вече започна да му писва.

Затътри се надолу по тъмните стълби и измъкна енциклопедията от рафта под видеото. Бяха я купили миналата година — някакъв досадник беше позвънил на вратата им и бе успял да убеди бащата на Джони, че тази енциклопедия е много добра, защото вътре има много цветни картинки. Наистина, вътре имаше сума ти цветни картинки. Докато расте, човек можеше да научи от нея кое как изглежда, ако няма нищо против да не знае много-много за това, кое какво представлява.

След като десет минути се мъчи с показалеца, най-накрая стигна до военнопленниците, по-точно до Женевската конвенция. Не беше нещо, което би могло да бъде илюстрирано с големи шарени картинки, затова и вътре не пишеше кой знае какво, но и колкото имаше, той го изгълта с интерес.

Беше невероятно.

Винаги си беше мислил, че пленниците са… ами… пленници — не ги убиваш, следователно, трябва да се смятат за големи късметлии. Обаче излезе, че трябвало да ги храниш със същата храна, с каквато храниш и собствените си войници, да се грижиш за тях и най-вече за тяхната безопасност. Дори и ако току-що са разрушили с бомби цял град, трябвало да им помогнеш да излязат от катастрофиралия си самолет, да им дадеш лекарства и да се отнасяш с тях човешки.

Джони се блещеше срещу страницата. Шантава работа. Авторите на енциклопедията — вътре пишеше, че били от издателство „Вселенски чудеса, знания и данни инкорпорейтид“ в Елкабел, Небраска — бяха набутали в нея всичките тези снимки на папагали и не знам си още какво, защото били Чудеса на природата, когато наистина странното беше, че на човешките същества им е хрумнала подобна идея! Все едно да намериш сред всичките тези ядрени ракети и дявол знае какво още мъничко късче от Средновековието.

Джони знаеше доста неща за Средновековието, защото беше писал съчинение на тема „Какво е да бъдеш селянин през Средновековието?“. Когато рицар паднел от коня си по време на битка, на противника му не се позволявало да го отвори с отварачката за консерви и да го изтезава, а трябвало да се погрижи за падналия и после да си го изпрати вкъщи по живо, по здраво — макар че им било позволено да искат пари за услугата.

Общо взето, доста леко беше минал със скрийуийците. Според Женевската конвенция беше длъжен и да ги храни.

Остави книгата на мястото й и включи телевизора.

Даваха нещо много странно. Някой се оплакваше, че врагът затварял военнопленници в сгради, които имало вероятност да бъдат бомбардирани, така че собствената им страна да си бомбардира пленниците. Това било варварство, твърдеше човекът. Всички останали в студиото се съгласиха.

Както и Джони — донякъде. Но се зачуди как ли би обяснил нещо подобно на Капитанката. Всичко поотделно си имаше някакъв смисъл. Само дето когато се опиташ да мислиш за тези работи наведнъж, всичко излизаше криво.

В момента по телевизията даваха прекалено много война. Според него беше крайно време да започнат да дават нещо друго.

Отиде в кухнята, препече си филийки, а после се опита да изстърже изгорялото тихичко, така че да не събуди никого. Занесе горе филийките и енциклопедията и пак се пъхна в леглото.

За да му мине времето, прочете още някои неща за Швейцария, където се намираше Женева. Всички мъже в страната били длъжни да отбиват военна служба и да си държат пушка вкъщи — така пишеше. Но Швейцария никога не беше водила война срещу никого. Може би в това имаше нещо разумно. А онова, с което страната се славела, било, че там разработвали разни сложни и хитри майсторийки, които карали дървената птичка да излиза от вратичката и да казва „ку-ку!“.

След малко задряма. Не сънува нищо.

По екрана преминаваха фалшивите звезди. След час-час и нещо точно в центъра му се появи жълта точка. След още час тя беше станала мъничко по-голяма — достатъчно голяма, за да си проличи, че представлява стълпотворение от по-мънички жълти точици.

А после майката на Джони, която се беше качила да го търси, го зави и изключи компютъра.