Термометърът показваше 16:34.
В игровото пространство времето течеше по-иначе.
Няма значение колко често умираш — не можеш да му свикнеш и това си е. Не можеш да напреднеш с трениро…
Тя го беше чула. Вътре в играта.
Надигна се рязко.
Скрийуийците бяха вътре в играта, защото това беше техният свят. Клатето и останалите всъщност не бяха вътре — почти беше сигурен, че ги е сънувал, защото му трябваше някой, който да докара танкерите с храна.
Но нейния глас го беше чувал — при Пейтъл. Този звънлив, рязък глас, по който съвсем ясно си личеше, че собственичката на въпросния глас смята целия свят за малоумен — затова трябва да му се говори като на бебе или на чужденец.
На екрана продължаваше да се разстила празното пространство.
Трябваше да я намери. Освен всичко друго човек, който пилотира така кораб, не трябва да бъде пускан да припари близо до скрийуийците.
Клатето сигурно я знаеше коя е.
Когато се изправи, откри, че стаята се върти около него. Сигурно наистина е болен, хрумна му. Е, нищо чудно. Че какво друго да очакваш с този Помирителен период и с това тъпо училище, и с тези родители, дето ти се правят на приятели, и за капак на всичко — да спасяваш цяла извънземна раса, вместо да се наспиш като хората! Че как да не се разболееш?!
Довлече се някак си до коридора, взе телефона и го отнесе в стаята си. Тъкмо измъкна антената и телефонът иззвъня.
— Ъ-ъммм… Ало. Блекбъри — две-три-девет-девет-осем-нула — койсеобаждамоля?
— Ти ли си, бе? Аз съм.
— О, здрасти, Клати.
— Да не си нещо болен?
— Грип. Клати, виж кво…
— Чел ли си днешните вестници?
— Не. Мама и татко си ги занесоха на работата. Клати…
— Във вестника пишеше за „Гоби софтуер“. Чакай така… Ето какво пише: „Никакви срещи от двадесет и първия вид“. Това е заглавието.
Джони се поколеба.
— И какво пише по-нататък? — попита той много предпазливо.
— Какво значи „сезиран“?
— Ми… като „осведомен“ — обясни Джони.
— Та тук пише, че били сезирани за потоп от оплаквания, залял „Гоби софтуер“ и магазините за компютърни игри, по повод „Само ти можеш да спасиш човечеството“. Щото те нали писаха, че щели да дават по пет лири, ако застреляш всичките извънземни… Хората си купуват играта — и вътре няма никакви извънземни! И „Гоби софтуер“ са се вкарали в голяма беля — заради Търговския закон. И постоянно използват думата „хакер“ — довърши Клатето с презрителния тон на човек, който знае какво точно е хакер и е наясно, че повечето журналисти не знаят. — Цитират и Ал Рампа, президента на „Гоби“. Той разправя, че събират всички копия на играта и ако им изпратиш оригиналните дискети, ще ти пратят образец от новата си игра „Додж Сити 1888“. Във „ФААззззАААП!“ я бяха оценили с четири звезди!
Събират игрите…
— Да, ама ти нямаш оригиналните дискети — обади се Джони. — Едва ли въобще ти се намира такова нещо като оригинална дискета.
— Не, обаче познавам един, дето брат му си я купи — радостно се захили Клатето. — Значи, проблемът бил в играта! И в крайна сметка ти не си се смахнал.
— Никога не съм разправял, че съм се смахнал!
— Да, ама… такова де, знаеш как е. — Клатето като че ли се сконфузи.
— Клати?
— Кажи.
— Познаваш ли го онова момиче, дето го видяхме при Пейтъл?
— О, тя ли? И кво тя?
— Знаеш ли коя е?
— Май беше нечия сестра.
— Чия?
— Ходи в някакво специално училище за безнадеждно умни. Казва се Кайли или Кристъл, някакво такова измислено име беше. За какво ти е?
— Ами нищо. Просто щото се опъна на Пейтъл за играта, сигурно… Та кой е брат й?
— Ами един, как се казваше… Уф… Ох, да бе, Цамбура. Приятелче на Бигмак. Сигурен ли си, че си добре?
— Да. Добре съм. Доскив.
— Доскив. Утре ще идваш ли?
— Май да.
— Аре.
— Аре.
Бигмак не вдигна телефона. Там, където живееше Бигмак, хората и писма не получаваха много често. Даже апашите ги беше страх да ходят там. Хората приказваха за квартал „Джошуа и Клемънт“ по същия начин, както сигурно едно време са говорели за Черната дупка в Калкута или за Светата инквизиция.
Кулата се издигаше самотна и черна на фона на небето като нечий последен зъб.
Наоколо нямаше кой знае какво: е, имаше една редичка магазинчета със заковани с дъски витрини, но си личеше къде е минал огънят. Имаше и една кръчма, построена от неонови светлини и червени тухли — казваше се „Веселият фермер“.
Кулата беше спечелила награда през 1965 година — тъкмо преди да започне лека-полека да се разпада. Тук вечно духаше вятър. Дори през най-спокойните дни хали надуваха ледени свирки из бетонните коридори. Това място беше нещо като резерват за ветрове. Ако квартал „Джошуа и Клемънт“ беше съществувал преди две-три хиляди години, сигурно тук щяха да прииждат хора от цялата страна, за да се принесат в жертва на бога на вятъра.
Бащата на Джони му викаше „Ротвайлерови хълмове“. Докато се качваше по стълбите (асансьорите бяха спрели да работят още през 1966-та), Джони ги чуваше как лаят. Като че ли всички в кулата ги беше страх — и то ги беше страх предимно един от друг.
Бигмак живееше на четиринадесетия етаж с брат си, приятелката на брат си и един питбул на име Клинт. За брата на Бигмак се знаеше — от що-годе достоверен източник, — че препродава видеоуредби по неофициален път.
Джони почука плахо — надяваше се, че е било достатъчно силно, за да го чуят хората, но и достатъчно тихо да не го чуе Клинт. Де тоя късмет. Иззад вратата изригна звукова стена.
След малко издрънча верига и вратата леко се открехна. Едно подозрително око надникна — горе-долу на височината, където трябва да се намира едно нормално око; метър по-надолу закипя някаква объркана дейност: Клинт се опитваше да провре и двете си очи заедно с всичките си зъби в същата тази тясна пролука.
— Кво?
— Бигмак тука ли е?
— Не знам.
Това Джони го знаеше. В апартамента имаше едва четири стаи. Семейството на Бигмак беше огромно и живееха из целия град и практически нито един негов член не знаеше къде се намира друг негов член, докато не са съвсем наясно кой ги пита за него.
— Аз съм Джони Максуел. Учим в един клас.
Клинт се опитваше да провре глава, широка петнадесет сантиметра, в дупка, широка пет сантиметра.
— А, да. — Джони усети, че го разглеждат внимателно. — Долу в кръчмата е. Чао.
— О, благодаря — отговори Джони с, както се надяваше, нормален глас.
Бигмак беше на тринадесет години. Но за собственика на „Веселият фермер“ разправяха, че сервирал на всеки, който не пристигал в кръчмата на тротинетка.
Пък и така и така на връщане трябваше да мине покрай кръчмата. Малко потръпна при мисълта, че ще трябва да влезе вътре. Лесно му беше на Бигмак. Откакто се е е родил, изглеждаше на седемнадесет. Обаче излезе, че Бигмак бил отвън — беше се облегнал на капака на една кола. С него бяха и две приятелчета. Докато Джони идваше към тях, те го зяпаха втренчено. Онзи, който нехайно си играеше с дръжката на вратата, се изправи и го загледа на кръв.
Джони се опита да докара малко по-наперена походка.
— Здрасти, Джони — поздрави го Бигмак, но май с половин уста.
Тук той е по-различен — помисли си Джони. — По-стар и по-корав.
Другите двама се поотпуснаха. Бигмак познаваше Джони. Това засега го правеше приемлив за тях.
— Не те виждам често насам — рече Бигмак. — Почнал си да пиеш или кво?
Джони усети, че ако заприказва за кока-кола, ще му се отрази много зле на реномето. Затова реши да пропусне въпроса покрай ушите си.
— Търся Цамбура. Клатето разправя, че си го познавал.
— За кво ти е притрябвал? — попита Бигмак.
В училище до зида или долу, около супера, Бигмак изобщо нямаше и да го пита. Но тук правилата бяха други. Също както в училище — там Бигмак се опитваше да скрие колко е добър по математика, а тук — че е способен да води нормален разговор.
Обаче Джони намери начин да се справи.
— Всъщност, сестра му ми трябва — заяви той.
Едното от приятелчетата на Бигмак се изкиска.
Бигмак хвана Джони за лакета и го дръпна леко настрани.
— Защо си се довлякъл чак тука? Можеше да ме питаш и утре в училище…
— Много е… Много е важно.
— Ей, Бигмак! Идваш ли или как?
Бигмак погледна през рамо.
— Не мога — отвърна той. — Тука трябва да оправям едни работи.
Едното от хлапетата каза нещо на другото и двамата се разхилиха. После се вмъкнаха в колата. След малко и моторът забоботи, колата се чукна о тротоара и се стопи в нощта. Чу се как изсвириха гумите на завоя, когато колата влезе в насрещното движение.
Бигмак се отпусна. Изведнъж той изглеждаше далече не толкова корав, пък и малко по-дребен и много повече заприлича на дружелюбния не-чак-дотам-тъпчо, когото Джони познаваше открай време.
— Не искаше ли да отидеш с тях? — попита Джони.
— Голям си мухльо — рече Бигмак с доста дружелюбен тон.
— Клатето разправя, че сега вече не се казвало „мухльо“, ами „смотаняк“.
— Аз обикновено казвам „тъпанар“. Аре да ходим — подкани го Бигмак. — Щото сигурно след малко тука ще цъфнат едни много нещастни. Сами са си виновни, дето са си оставили тъкмо тука колата.
— Кво?!
— Смотаняк. Нищо не знаеш ти за живота.
— Това са просто игри — рече Джони. Говореше по-скоро на себе си. — Различни, но игри. Ей, Бигмак?
Някъде в далечината зави клаксон, после рязко млъкна.
Бигмак спря. Вятърът беше прилепил фланелката към тялото му, така че надписът „Терминатор“ се мъдреше върху гърди, прилични на скаричка за филийки.
— Кво? — обади се той.
— Виж сега… Замислял ли си се някога кое е истинско и кое не е?
— Ега ти тъпотията — отвърна Бигмак.
— Що бе?
— Истинското си е истинско. А другото не е.
— Ами… такова… сънищата?
— Тцъ. Те не са истински.
— Ама все трябва да са някакви! Иначе как така ще ги сънуваш, а? — отчаяно възрази Джони.
— Е, да, обаче не е същото като наистина истинското.
— Хората по телевизията истински ли са?
— Че как!
— Защо тогава ги смятаме за игра?
— Искаш да кажеш… по новините…?
— Да!
— Ама това е друго. Не може ония да се разкарват насам-натам и да правят квото си искат.
— Ама ние…
— Обаче космическите игри не са истински — откъдето и да го погледнеш — прекъсна го Бигмак. Продължаваше да се взира в тъмната улица.
Джони си поотдъхна.
— Ти истински ли си?
— Знам ли? Тъй както се гледам, май съм истински. Ама то всичкото това тъй и тъй си е боклук.
— Кое?
— Ами всичкото. Тъй че на кого му пука? Айде, аз ще си ходя.
Преминаха покрай място, което през 1965 година е било тревна площ, а пък сега беше квадратно парче опикана от кучетата земя — там струпваха старите колички за пазаруване.
— Цамбура си е малко луд — обади се Бигмак. — Пада си доста див. Малко нещо откачалка. Ама живее в много лъскава къща.
— Къде?
— На булевард „Тайн“ или „Кресънт“ или знам ли го как беше — отговори Бигмак.
Синя светлина обля за миг лицето му — в края на улицата се появи полицейска кола. Сирената й виеше в далечината.
Бигмак замръзна на място.
— Той иначе как се казва? — попита Джони.
— А? Ъ-ъ… Май беше Гари.
Бигмак се беше втренчил в края на улицата. Синята светлина все още присвяткваше там. Колата беше спряла на около километър от тях — отразяваше я рекламно табло.
— Само Гари ли? — пак попита Джони.
На светлината на уличните лампи се виждаше, че лицето на Бигмак е мокро. Джони разбра, че се потеше.
— Дън май — обади се Бигмак и нервно пристъпи от крак на крак.
Още една сирена отекна в нощта. По главната улица премина линейка — призрачна под мигащата червена лампа.
— Виж, Бигмак…
— Чупка!!!
Бигмак се врътна и хукна да бяга. Кубинките му изтрополиха по тротоара. Джони се загледа след него. Замисли се за всичко, което трябваше да му каже. Не беше глупав. Всички знаеха какво става с колите край Мрачната кула. Какво би могъл да каже сега?
И тялото му помисли: „Не трябва да казваш нищо. Трябва да направиш нещо.“ И сам-самичко се юрна да бяга подир приятеля му, отнасяйки и мозъка му със себе си.
Въпреки че стаята на Бигмак беше пълна с всякакви тежки гири и уреди за тренировка, които биха заинтересували полицията, стига да си направеше труда да разследва неотдавнашния обир в Спортния център, самият той не беше в кой знае каква форма. Бигмак си беше роден извън форма. Джони го настигна на завоя.
— Нали… ти казах… чупка! Нямаш… работа… тука! — изпухтя Бигмак, докато тичаха към далечните светофари на кръстовището.
— Блъснали са я, нали?
— Нозъра е добър шофьор!
— Така ли? Бързак, искаш да кажеш?
Долу покрай светофара се беше събрала тълпа. Докато тичаха, ги задмина друга линейка и рязко спря. Тълпата направи път. Джони мярна… Е, не че беше точно кола, но може би така би изглеждала една кола, ако се опита да изтика някоя бетонобъркачка от мястото й. Знаеше, че е било точно бетонобъркачка — защото една именно такава се беше покачила на тротоара и полегнала на една страна. Товарът й бързо се превръщаше в най-голямата тухла на земята.
В далечината се чуваше писък на пожарна, който все повече се приближаваше.
Джони сграбчи Бигмак за лакътя и го дръпна.
— Според мене, никак не ти се ще да се приближаваш — заяви му той.
Бигмак се изтръгна от хватката му тъкмо когато полицаите успяха да отворят с лост смачканата врата.
Бигмак се втренчи нататък.
После се обърна, притича до ниската бетонна ограда и повърна.
Когато Джони се приближи, цялото тяло на приятеля му се тресеше от студ и ужас.
— Майната ти, в тая кола можех да съм и аз, копеле…
Бигмак повърна пак и оля Арнолд Шварценегер от глава до пети. Джони свали якето си и го метна върху треперещите му рамене.
— …те все ме навиваха, казвах им аз, виках им…
— Да, да, да. — Джони се огледа. — Виж, ти си седи тука… Ей там има телефон… ти си седи и не мърдай оттук, става ли? Седи си тук и…
— Не ме оставяй!
— Кво? О… Добре. Хайде. Ела тука…
Щрак!
— Ало, тук…
— Йонес? Джони се обажда.
— Кажи.
— Майка ти довечера дежурна ли е?
— Не, тази седмица е дневна смяна. Що?
— Можеш ли да я накараш да дойде с колата до Уидъридж Роуд?
— Ей, кво става? Звучиш, като че…
— Млъкни сега! Накарай я, става ли? Моля ти се! За Бигмак става въпрос!
— Какво му е?
— Йонес! Важно е! Наистина е много важно!
— Добре, добре… Ей! Това да не е сирена?
— Обаждаме се от уличен телефон. По-добре да донесе одеяло или нещо такова. И по-бързо, че тука смърди яко.
— Сирена беше, нали?
— Сирена беше.
Той затвори телефона.
Бигмак вече не повръщаше. Вече нямаше какво да повръща. Просто се беше облегнал на вратата и трепереше.
— Ей сега идват — каза му Джони с възможно най-бодрия глас, който успя да докара. — Тя е медицинска сестра. Разбира ги тия работи.
Навън едната линейка потегли. Навсякъде сновяха пожарникари. Някои вадеха разни уреди от колата.
Бигмак наблюдаваше втренчено.
— Сигурно нищо им няма — обади се Джони. — Да се смае човек как хората…
— Джони?
— Да?
— Който изглежда така, не може да му няма нищо — рече безизразно Бигмак. — Всичко беше оплескано с кръв.
— Ама…
— Брат ми, ако разбере, ще ме убие. Той разправя, че ако пак се забъркам с ченгетата, щял да ме изхвърли през прозореца. Ако разбере, ще ме убие.
— Ами значи, няма да разбере. Ти нищо не си направил. Просто сме се размотавали тук и после на тебе ти е станало лошо. Това е.
— Ще ме убие!
— За какво? Никой нищо не знае освен мене — а пък аз не знам нищо. Обещавам!
Когато Джони се прибра, вече беше станало осем часът. Остави якето си под навеса — по-късно щеше да го измъкне оттам и да го почисти с гъбата — и каза, че е бил у Йонеса, което, първо, си беше вярно и, второ, си беше добър начин да избягваш всякакви въпроси — родителите му одобряваха Йонеса по расови причини. Ако имаха нещо против, че ходи у Йонеса, значи, имаха нещо против Йонеса. Много удобен приятел беше този чернокож Йонес.
Както и да е — то сега и вечеря никой не готвеше. Мисис Йонес му беше направила у тях горещ шоколад, но Джони не се бе съгласил да остане за вечеря — това предполагаше, че вкъщи не ти се случва много често да вечеряш, и затова не можеше да си позволи да приеме. Тя беше сложила Бигмак да си легне. Бигмак със скинарската подстрижка.
Притопли си в микровълновата фурна нещо, именувано „Истинска креолска лазаня“. Освен това на пакета пишеше, че порциите били четири. Да бе, ако бяха за джуджета.
Докато носеше чинията нагоре, телефонът иззвъня. Беше Клатето.
— Йонеса току-що ми се обади.
— А-ха.
— Защо не ги накарахте да вземат и Бигмак с линейката?
— Кой щеше да отиде с него?
Последва миг мълчание — Клатето обмисляше въпроса. После каза:
— Мда.
— Така.
— Както и да е — хората щяха да започнат да разпитват… На Бигмак и без това му е напечено — брат му там, това ти, онова ти…
— Да бе, да.
— У-ха!
— Трябва да ходя, Клати. Трябва да си изям вечерята, преди да се е съсирила.
Затвори слушалката и погледна в чинията си. Имаше и още нещо, което трябваше да свърши.
Лазанята изглеждаше истинска. Изглеждаше така, сякаш някой вече я беше ял преди него.
Капитанката вдигна поглед.
Повечето от офицерите се бяха подредили пред нея. Като не броим Главния артилерийски офицер, който гледаше самодоволно, другите като че ли бяха доста сконфузени.
— Да? — каза Капитанката.
За нейна изненада онзи, който заговори, не беше Главният артилерийски офицер, а Главната навигаторка — дребничка и кротка скрийуийка, която страдаше от преждевременно окапване на люспите.
— Ъ-ъ…
— Да? — повтори Капитанката.
— Ъ-ъ… Ние… това ще рече, всички ние… — подхвана Главната навигаторка. Изглеждаше така, като че ли в момента й се щеше да е някъде другаде. — Според всички нас, ъ-ъ… сегашният курс е, ъ-ъ… неразумен. С цялото ни уважение — добави тя.
— И защо? — попита Капитанката. Виждаше как Главният артилерийски офицер се подсмихва зад дребничката скрийуийка. Никой не би могъл да се усмихва като скрийуийците — устите им са просто създадени за това.
— Ние, ъ-ъ… това ще рече, всички… нас… Нас все още ни нападат. А последната атака беше ужасна.
— Избраният я спря с цената на собствения си живот — възрази Капитанката.
— Ъ-ъ… Той ще се върне — рече Главната навигаторка. — А двайсет от нашите — няма.
Капитанката всъщност не гледаше към нея. Беше се вторачила в Главния артилерийски офицер — той вече се бе ухилил толкова широко, че в устата му можеха да се поберат цял комплект билярдни топки, а сигурно и щеката.
Говорил им е — рече си тя. — Всички са на ръба, никой не може да мисли както трябва и той използва момента. Трябваше да наредя да го разстрелят. Нямаше да им хареса, но сигурно като ги навикам, щяха да кротнат.
— Та какво предлагате? — обади се тя.
— Ъ-ъ… Ние, това ще рече, всички ние… — подхвана дребничката скрийуийка и метна умолителен поглед към Главния артилерийски офицер, — всички смятаме, че трябва да променим тактиката и да…
— …се бием? — довърши Капитанката. — Бой последен, а?
— Ъ-ъ… Да. Точно така.
— И значи, всички вие смятате така, а?
Офицерите закимаха един по един.
— Ъ-ъ… Ще извинявате, гос’жа — смънка Навигаторката.
— Другите са се били докрай — рече Капитанката. — Онези… Космическите нашественици. И останалите. Всички сме виждали останките от корабите им. Да нападат — те само това са си знаели. Те са се били, били са се докрай, до последно — и са измрели.
— И ние, ъ-ъ… измираме — намеси се Навигаторката.
— Знам. И съжалявам за това — отвърна Капитанката. — Но мнозина са още живи. И с всяка минута ние все повече се отдалечаваме от опасността. Толкова сме близо до Границата. Ако спрем, знаете какво ни чака. Пространството на играта ще се премести. Границата ще се отдръпне. Човеците ще ни намерят. И после ще…
— …умрат — довърши Главният артилерийски офицер. — А ние ще победим. Онези, другите, са били глупави. Но ние не сме. Можем да победим. Майката ще им разгоним на човеците!
— Да бе, да — каза Капитанката. — И майката, и бабата, и прабабата… Битките раждат само битки!
— Чуйте, това ви го казва вашият командир! — тросна се презрително Главният артилерийски офицер. — Командирът на цялата флотилия! Колко жалко! Пъзла!
— Когато се приберем у дома… — започна Капитанката.
— У дома ли?! Тук е нашият дом! Друг нямаме! Всичките тези приказки за Границата и за някаква си наша, собствена планета… Някой от нас да я е виждал тази планета? Не! Това са просто легенди! Въображение! Чисто и просто мечта! Самозалъгваме се. Измисляме си разни истории. Избраният… Героят с хилядата допълнителни живота! Бабини деветини! Ние живеем и се плодим, и умираме на корабите. Това е съдбата ни! Нямаме друг избор!