Само ти можеш да спасиш човечеството

11. ЧОВЕЦИ!

Джони видя това за една дълга, дълга секунда.

Първо, командната зала беше огромна. Почти колкото футболно игрище. А в единия й край имаше екран, горе-долу също толкова голям. Почувства се като мравка пред телевизор.

Екранът беше покрит със зелени точки.

Играчи. Идват към флотилията.

Стотици.

Точно пред екрана имаше голямо контролно табло във формата на подкова и дузина кресла, подредени около него.

Тука сме — помисли си той. — Докато съм седял в стаята си и съм си играел, те са били тук, вътре, в тази огромна, пълна със сенки стая — въртели са кормилото, отговаряли са на огъня…

Сега само едното кресло беше заето. Онзи, който го заемаше, вече се надигаше, извръщаше се, протягаше се към нещо…

— Давай — обади се Кърсти. — Я да те видим какво можеш.

Главният артилерийски офицер застина и впери в тях кръвнишки поглед.

— Късно е вече! — изръмжа той. — Вече е много късно!

Размаха ноктеста лапа към екрана.

— Аз ни отведох обратно там, където ни е мястото. Вече няма време да се връщаме. Сега трябва да се биете, няма как!

Погледът му се спря върху Джони.

— Какво е това?

— Избраният — отговори Капитанката и тръгна напред.

Другите я последваха.

— Но ние трябва да се бием! — извика Главният артилерийски офицер. — За честта си! За честта на Скрий Уий! Това е единственото ни призвание!

Кракът на Джони докосна нещо. Погледна надолу. Очите му вече бяха свикнали с мрака и откри, че замалко не е стъпкал едно скрийуийче. То беше мъртво. Нищо с подобна дупка в себе си не би могло да бъде живо.

Кърсти също гледаше надолу. Джони различи и други тела, проснати по пода.

— Той е убивал скри… хора — прошепна той.

Стреляш по тях в космоса, стреляш по тях на екрана… Просто нещо избухва и после печелиш още пет точки. Ала когато ги видиш застреляни само от няколко метра, се сещаш единствено, че някой, който преди малко е бил жив, сега съвсем определено вече не е. И никога няма да бъде.

Погледна Главния артилерийски офицер. Скрийуийците бяха студенокръвни и далеч не приличаха на човеци, но този определено приличаше на човек… на мъж, чийто ум се плъзга към лудостта.

Люспите му сияеха със сребрист оттенък. Джони откри, че се чуди дали скрийуийците не си сменят цвета като хамелеони. Капитанката винаги изглеждаше по-златиста, когато се държеше нормално, а когато се тревожеше, ставаше почти жълта…

Сега беше направо лимонена.

Изсъска. Стражите я погледнаха изненадано, но след това се обърнаха и послушно се изнизаха от залата. После тя се насочи към Главния артилерийски офицер.

— Избил си всички?! — попита го тихо.

— Те се опитаха да ме спрат! Беше въпрос на чест!

— Да, да. Виждам го — промълви Капитанката с равен глас. Сменяше позицията си — внимателно се отдръпваше от човеците.

— Скрийуийците умират в бой — или изобщо не умират! — кресна Главният артилерийски офицер.

Люспите на Капитанката бяха избледнели до цвета на пожълтяла хартия.

— Да, знам, разбирам — рече тя. — И човеците също го разбират… нали?

Главният артилерийски офицер извърна глава. Капитанката разпери ръце, отвори уста и скочи. Мъжкият сигурно я беше усетил — извърна се и ноктестите му лапи изсвистяха във въздуха.

Джони се пресегна и дръпна пушката на Кърсти.

— Не! Може да улучиш нея!

— Защо го направи? Можех да го застрелям като нищо! И стражите — и тях! Защо ще му скача?

Двамата се бяха превърнали в търкалящо се кълбо от нокти и опашки.

— Лично е. Според мене, тя го мрази твърде силно — рече той. — Но… погледни екрана!

Зелените точки бяха станали още повече. Отстрани на екрана се нижеха червени знаци, които сигурно означаваха нещо за скрийуийците — твърде бързо, за да може да ги разчете човек.

Погледна към контролното табло.

— Приближават се! Трябва да направим нещо!

Кърсти също се втренчи в таблото. Креслата бяха като за скрийуийци. Както и самото табло.

— Е, да знаеш случайно какво означава „X ? С z“? — обади се тя. — „Бързо“? „Бавно“? „Огън“?

Противниците се бяха откъснали един от друг — обикаляха в кръг и съскаха. Зелените и червени светлини от екрана хвърляха грозни сенки.

Никой от двамата скрийуийци не обръщаше и капка внимание на човеците. Нямаше и как. Скрийуийците ходеха като патки и изглеждаха като карикатури на крокодили, ала се биеха като котки — най-вече се гледаха и ръмжаха един срещу друг с кратки, ужасни изблици на нападение и защита.

На таблото засвятка една лампичка. Зазвъня аларма. Звънеше на скрийуийски, но звучеше достатъчно тревожно дори и на човешки.

Капитанката се завъртя. Главният артилерийски офицер отскочи назад, удари се о пода, завтече се към вратата и премина като вихър през нея.

— Няма къде да ходи — заяви Капитанката, залитайки към контролното табло. — По-късно… ще се оправя с него…

— Много гадно те е одрал — обади се Кърсти. Кръвта на скрийуийците беше синя. — Аз разбирам от първа помощ…

— Сигурно всичко знаеш — обади се Джони.

— …Но не и как се дава първа помощ на скрийуийец, предполагам — въздъхна Капитанката. Дишаше тежко. Единият й крак като че ли беше изкривен под неправилен ъгъл. Цялата й опашка беше на сини петна.

— Можеше просто да му теглиш куршума — рече Кърсти. — Тъпо беше да се биете.

— Въпрос на чест! — изръмжа Капитанката. Бутна с нокът един ключ и изсъска някакви нареждания на скрийуийски. — Но той беше прав. Тъжно е, но вече го знам. Не можеш да промениш скрийуийската природа. Нашата орис е да се бием и да умираме. Колко глупава бях да мисля, че може и другояче…

Тя примигна.

— Сваляй си ризата! — изкомандва Кърсти.

— Кво? — опули се Джони.

— Ризата бе! Ризата! Погледни я! Губи кръв! Трябва да я превържа!

Джони неохотно се подчини.

— Ама ти носиш потник?! Само дядовците носят потници! Уф… Ти никога ли не си переш дрехите?

Да, понякога ги переше. Чат-пат и майка му имаше изблици на родителско чувство и изпираше де що има дрехи за пране вкъщи. Но обикновено той използваше пералнята, което се състоеше в ровичкане из коша, докато се натъкне на нещо, дето не изглеждаше чак толкова зле.

— Но ти нали каза, че нищо не разбираш от скрийуийска медицина — рече той.

— Е, и какво? И синя да е, кръвта си е кръв. Значи, опитваш се да я спреш да не изтече.

Кърсти помогна на Капитанката да седне в едно кресло. Извънземната залиташе малко, а люспите й бяха побелели, напръскани със синьо.

— Мога ли да помогна с нещо? — обади се Джони.

Кърсти го погледна.

— Де да знам… Ти можеш ли изобщо да правиш нещо?

И се обърна към Капитанката.

Всички ще умрем — помисли си Джони. — Онези са там, отвън, и чакат. А пък аз съм тука, пред контролното табло на извънземен кораб. Вече не можем да обърнем. А дори не знам какво пише на тия копчета!

Всичко оплесках! Толкова беше просто — а сега е толкова сложно…

Насън правиш разни неща, но всъщност ние бъркаме за сънищата. Когато хората говорят за сънищата, по-скоро имат предвид мечти, „сънища наяве“. Там ти си Супермен или каквото си щеш. Там винаги побеждаваш. А в сънищата всичко е абсолютно сбъркано. Сега сънувам… или нещо подобно. А когато се събудя, всички скрийуийци пак ще са се върнали в игровото пространство и пак ще стрелят по тях — също както по Космическите нашественици.

Чакай, чакай…

Я задръж…

Той пак се втренчи в безсмислените знаци по копчетата.

На едното пишеше "Q ? Ы П ". Символите се разместиха и изписаха: „главни двигатели“.

Нали този свят е и мой! Нали е вътре в главата ми!

Погледна огромния екран.

Всичките до един. Всичките са там и чакат. В спални и в зали, по целия свят. Между поредната серия от „Тайфата“ и поредните домашни.

Чакат с пръст на копчето „огън“ — и всеки си мисли, че е единствен…

Всички — там, пред мене…

— Изобщо не очаквах да се занимавам с такива неща! — обади се зад него Кърсти. — И през ум не ми беше минавало, че ще бинтовам пришълци! Я натисни ей този възел с нокът, става ли? Къде ти е пулсът?

— Ние май нямаме такова нещо — отвърна Капитанката.

Корабът подскочи.

Далечният, смътен тътен на двигателите изведнъж се превърна в рев.

От седалките стърчаха разни неща на места, където човек не би очаквал да му стърчи нещо. Джони беше седнал по турски на едната; и двете му ръце сновяха по копчетата, светлините на екрана хвърляха шарени отблясъци по лицето му.

Кърсти го потупа по рамото.

— Какво правиш?!

— Управлявам — отговори той, без да се обръща.

— Той каза, че било много късно да завиваш обратно.

— Аз не завивам обратно.

— Ти не знаеш как се управлява този кораб!

— Аз не управлявам този кораб. Управлявам цялата флотилия.

— Ти не знаеш кое копче за какво е!

Зелените и червените светлинки танцуваха по лицето му. Той се извърна към нея.

— Виж какво, всеки винаги ми обяснява това и онова. През цялото време. Е, сега пък няма да слушам. На копчетата си пише кое за какво е. И аз мога да чета надписите. Че защо да не мога? Нали съм ги измислил аз — всичко това е вътре в главата ми. А сега сядай и кротувай. Ще ми трябваш. И престани да ми говориш като на малоумен.

Тя седна, почти хипнотизирана от тона му.

— Ама как…

— Има едно копче и като го натиснеш, от това табло се управляват и всички останали кораби. Използва се при дълги пътешествия. — Той бутна един лост. — А аз съм дал газта докрай. Май по-бързо от това не могат да летят. Всички скали сочат „? Е Б ¶“ — така е „червено“ на скрийуийски.

— Но ти вървиш право към играчите!

— Няма как. Няма време за обратен завой…

Клатето също беше залепил нещо над леглото си. Беше снимка в близък план на микропроцесор „Интел 80 586-75“, гледан през микроскоп: същинска карта на улиците на някакъв много сложен съвременен град. Дядо му се оплакваше, че това било нездравословно — защо не си лепнел например средната страница на „Палави жартиерки“? Но Клатето си имаше мечта: един ден — стига да овладееше както трябва висшата математика и да успееше да гепи ръжена за студения край — той щеше да стане Голямата компютърджийска клечка. Програмист №1. С коса, вързана на опашчица отзад, както ходеха всички програмисти. Нищо, че Йонеса разправяше, че сега вече всичкото това го управлявали мъже с костюми. Един ден светът щеше да чуе гласа на Клати Джонсън — вероятно по телефонна линия, за която същият този свят не е и подозирал, че е свързана с компютъра му.

Междувременно той се блещеше срещу колонките от цифри в напън си да изкара напълно нелегално копие на „Мистър Бънки тръгва да пилотира“. В „Сплааааттт!“ я бяха оценили с четири звезди и с „мегатрепач!“, което означаваше, че тези от списанието си мислят, че горе-долу става за хора под шестнайсетгодишна възраст.

Примигна срещу екрана и размаза мръсотията по стъклата на очилата си малко по-равномерно.

За днес стигаше.

Облегна се назад и погледът му попадна на „Само ти можеш да спасиш човечеството“ — подаваше се изпод купчина други дискети.

Ех, Гумо, Гумо! Разбира се — през цялото време наричаш този или онзи „луд“, ама тая гума наистина беше нещо мръднал. Тялото му се носеше по Земята, но умът му вероятно витаеше на някое място, дето го няма в никой атлас.

Клатето бутна дискетата във флопито. Ама това с тази игра наистина беше странно. Вероятно имаше някаква логична причина за всичко. Нали тъкмо такива бяха компютрите — логични. Започнеш ли да си мислиш нещо друго — вкарваш се в беля.

Първо се появи заглавието, после и онова, дето „Гоби софтуер“ го бяха свили от „Междузвездни войни“, а накрая…

Ченето му увисна.

Кораби. Стотици кораби. И ставаха все по-големи. Жълти кораби изпълваха екрана — целият беше в жълто и черно, после — само в жълто, а после — в ослепително бяло…

Клатето се приведе напред…

А след това екранът почерня.

Или почти почерня.

Думите се мярнаха само за миг…

…„здрасти клати“…

…и изчезнаха.

Все повече аларми дрънчаха и виеха.

Кърсти надникна между пръстите си.

— Май никого не ударихме — подхвърли Джони и продължи да трака по клавишите.

— Ти прелетя право през тях!

— Позна!

— Добре… Но тези ще продължат да ни преследват!

— Ами, значи сега ще завием обратно. Ще ни отнеме малко време. Къде е Капитанката?

Една ноктеста лапа се вкопчи в облегалката. Муцуната й се облегна на рамото му.

— Лоша работа! — рече Капитанката. — Моторите ни могат и да откажат!

— Това е изчислен риск — отговори Джони.

— Ами? И колко точно си го изчислил? — попита скрийуийката.

— Ами… Не че точно съм го изчислил… просто си помислих, че си струва да се опита — смънка Джони.

— Ти пак обръщаш към играчите!

— И продължавам да ускорявам ход — додаде Джони.

— А какво набра току-що? — попита Кърсти.

— О, нищо — ухили се Джони. — Стори ми се, че мярнах познато лице. Нали разбираш, когато профучавахме…

— Какво така се хилиш?! — сопна му се тя. — В такава беда сме, а ти…

— Де да знам. Сигурно защото бедата си е моя. Капитане, защо светнаха всичките ония лампички?

— Това са корабите от флотилията — обясни Капитанката. — Командирите им искат да разберат какво става.

— Тогава им кажи да се хванат за нещо — нареди Джони. — Освен това им кажи, че… че си отиват у дома.

И двете го погледнаха.

— О, да, страхотно въздействащо — изкоментира Кърсти. — Страшно драматично. Да ти се…

— Млък!

— Кво?!

— Млък — повтори Джони, без да откъсва очи от екрана.

— Никой не може да ми казва „млък!“

— Е, аз пък ти го казвам. Това, че акълът ти е като чук, не означава, че трябва да смяташ хората за пирони. Опааа, ей ги пак…

Клатето измъкна дискетата и я погледна. После опипа компютъра си отзад — да не би да са се появили някакви допълнителни жици.

Този Джони… Такъв един, тихичък… Все разправяше, че разбирал от компютри, колкото да може да ги включи, но сега всеки разбираше малко или много от компютри. Сигурно беше бъзикал играта, преди да му я върне. Я го гледай ти наш Джони! Клатето се зачуди как ли го е направил този номер.

Отново пъхна дискетата в компютъра и пак включи играта.

„Само ти можеш да спасиш човечеството“… и тъй нататък, и тъй нататък.

После — вътрешността на кораба. Ракети, оръдия, резултат… и тъй нататък, и тъй нататък.

И звезди. Онези, искрящите звезди от играта. Неговите от „Пътуване до Алфа Кентавър“ бяха къде-къде по-хубави.

И никакви кораби не се виждат.

Хвана джойстика и го размърда. Корабът зави, звездите се завъртяха…

Точно зад него имаше кораб. Почти го подбутваше отзад. И пак — дузини кораби. Стотици кораби. И стават все по-големи. И все по-големи. Много бързо.

Много, много бързо.

Пак.

Когато стана от пода и отново облегна крак на стола, екранът пак беше почернял. Само мъничкият курсор присветваше.

Клатето се втренчи в него.

Логика, рече си той. Да не вярваш в логичните причини беше почти същото като да изтървеш нажежен ръжен върху найлонов чорап.

Все трябваше да има някакво логично обяснение.

Някой ден щеше да се сети.

— Преследват ни! Преследват ни!

Над контролното табло се виеха мънички кълбенца пушек. Подът вибрираше по най-различни начини.

— Сигурен съм, че ще им избягаме — рече Джони.

— Колко сигурен? — попита Кърсти.

— Доста.

Кърсти се обърна към Капитанката.

— Имаш ли и задни оръдия?

Капитанката кимна.

— Ето оттук се стреля с тях — посочи тя. — Но не бива да стреляме. Предадохме се вече — не си ли спомняш?

— Аз обаче не съм се предала — обади се Кърсти. — Та откъде се стреля, казваш?

— С онзи стик с копчето отгоре.

— С това ли? Но това е просто джойстик за игри!

— Много ясно, че е джойстик за игри — намеси се Джони. — Всичко това става в главите ни, не си ли спомняш? И затова трябва да е от познати неща.

На екрана се виждаше пространството зад флотилията. Цяла дружинка зелени кораби се носеше зад тях.

— Следват дирята ни — рече Кърсти. — Че то съвсем лесно ще се отървем от тях.

— Да бе, да — обади се Джони.

В гласа му се долавяше лек присмех. Тя се поколеба.

— Какво искаш да кажеш?!

— Ами… просто точици в един кръг — каза Джони. — Лесна работа. Бум! О-ха, още точки! Тряс! Давай нататък!

— Но това тук е игровото пространство! Това е игра! Защо се държиш така? Всичко просто става на екрана!

— Така, така. Също като истинско, а? Ами тогава натисни копчето де!

Тя стисна джойстика. После го пусна.

— Защо вечно разваляш всичко?!

— Кой, аз ли? — вдигна рамене Джони. — Виж какво, ако няма да стреляш, превключи екрана да видим какво става отпред, а? Ето тази скала сочи, че се движим с Н Q в i >–, а това е \ пъти по-бързо от нормалното, така пише.

— И?

— И, според мене, просто няма да е лошо да се напорим на някой астероид, например. Разбира се, ако искаш да свършим като осем километра широки и един сантиметър дебели, продължавай да зяпаш назад.

— Ох, добре де!

Щракна копчето за екрана.

И затаи дъх.

Взираха се в ширналия се пред тях космос и в онова, което висеше в средата му.

— Какво… — обади се Кърсти след дълго мълчание — …е това нещо?

Джони прихна.

Опита се да се спре, защото корабът ръмжеше и скърцаше, като че ли го изтезават, но не можа. По бузите му се стичаха сълзи. Тупна безпомощно по контролното табло и без да иска, включи и изключи разни лампички.

— Границата — обади се Капитанката.

— Да — кимна Джони. — Какво друго да е?!

— Ама това е… — заекна Кърсти.

— Това е — кимна Джони. — Границата, разбираш ли? Отвъд нея те са в безопасност. Естествено! Никой не може да прекоси Границата. Не и човеците!

— Ама така не може!

— Кой знае? Това тука, в края на краищата, е игрово пространство. Тука може и да може. Искам да кажа, всички сме го виждали преди…

— Но тя все още е твърде далече — обади се Капитанката. — Страх ме е, че…

Някъде зад тях проехтя глух взрив.

— Ракети! — скочи Кърсти. — Трябваше да ме оставиш да…

— Не, не, чуй — прекъсна я Джони. — Слушай!

— Кво да слушам? Нищо не чувам!

— Защото нещо стана много тихо тук — рече Джони. — Двигателите спряха.

— Сигурно са се разтопили — обади се Капитанката.

— Все още разполагаме с… как му се казваше… силата на инерцията, май така му се казваше — рече Джони. — Ще продължаваме напред, докато не се блъснем в нещо.

— Или нещо не ни блъсне — додаде Кърсти.

Тя пак погледна Границата.

— Колко е голямо това нещо?

— Би трябвало да е огромно — каза Джони.

— Ама и оттатък има звезди…

— Те не са като нашите звезди. Казах ти вече — там човеците не могат да отидат…

Спогледаха се.

— Ами тогава какво ще стане… — започна Кърсти като човек, който изследва някоя особено гадна дупка в зъбите си, — …ако се намираме на кораб, който се опитва да мине отвъд Границата?

И двамата се обърнаха към Капитанката. Тя сви рамене.

— Не ме питайте мене. Досега не е било. Невъзможно е.

— Само заради мене ли? — попита Кърсти. — Или… Или е нещо по-големичко?

Пак последва мълчание.

— И все пак… — обади се Джони. — Кое е най-лошото, което може да ни се случи?

След това му се прииска да не го е казвал. Спомни си как онзи, най-първия път, си беше помислил как ще чуе бибипкането на будилника и шока, когато осъзна, че не му е позволено да се събужда.

— Всъщност не искам да знам — додаде той.

— Без двигатели не можем да обърнем обратно — рече Капитанката. — Съжалявам… Прекалено много се стараехте да ни спасите…

— Нараства — посочи Кърсти. — По звездите отзад си личи.

— Съжалявам — повтори Капитанката.

— Но поне скрийуийците ще успеят — рече Джони.

— Съжалявам.

Кърсти се изправи.

— Аз пък не съжалявам! — каза тя. — Хайде.

Грабна пушката си и се отдалечи сред сенките. Джони я догони.

— Ти накъде тръгна?!

— Към спасителната капсула — отговори тя.

— Каква спасителна капсула?!

— Да — обади се Капитанката, подтичвайки след тях. — И аз за това искам да те питам. Тук такова нещо няма.

— Ако ние поискаме обаче, ще се появи! — Кърсти отвори вратата. — Нали каза, че играта е съставена от неща, които знаем и познаваме? Е, аз знам, че капсулата ни чака точно в дъното на кораба.

— Ама…

— Този сън освен твой е и мой, нали така? Повярвай ми. Има капсула. — В очите й пак блестеше пламъче. Вдигна пушката си. — Знам го — натърти тя. — Била съм там.

Джони си спомни стаята й. Представяше си я как седи вътре с цяла дузина остри моливи и без никакви приятели и как получава шестици за домашното си по история, докато наум преследва пришълци.

— Не разбирам — обади се Капитанката.

Коридорът навън беше изпълнен с пара. Корабът можеше и да прекоси Границата, но май след това му трябваше основен ремонт, за да се съвземе.

— Ъ-ъ-ъ… — рече Джони. — То е малко като ония фигурки в хрупките. Един вид… човешка идея.

На вратата скрийуийката се поколеба. След това се обърна и погледна към екрана.

— Приближаваме се — рече тя. — Ако мислите, че долу наистина ще намерите нещо, трябва да тръгвате.

— Хайде де! — подкани го Кърсти.

— Ъ-ъ… тако… — понечи да каже нещо Джони.

— Благодаря ви — кимна сериозно Капитанката.

— Аз всъщност не съм направил кой знае какво… — смънка Джони.

— Кой го знае? Ти изобщо не мислеше за себе си. Опитваше се да схванеш кое как е. Избираше. И изборът ти винаги беше добър.

— Трябва да тръгваме! — подкани го Кърсти.

— Може би ще се срещнем пак. По-нататък. Ако всичко мине добре — рече Капитанката и пое едната ръка на Джони с две от своите.

— Довиждане — каза тя.

Кърсти хвана Джони за рамото и го дръпна.

— Радвам се, че се запознахме — рече тя на извънземната. — Беше ми… интересно. А сега да тръгваме.

Някои от лампите бяха загаснали. Пара и неясни силуети изпълваха коридорите. Кърсти тичаше напред и се стрелкаше между сенките.

— Трябва да слезем долу — подхвърли тя през рамо. — Аз съм с тебе. Не се бой!

— Ама ти наистина май си много вътре — рече Джони.

— Ето я рампата. Хайде. Нямаме много време.

Долу имаше нов коридор и друга рампа, която се виеше надолу сред дима.

Влязоха в стая, още по-голяма и от командната зала. В единия й край имаше грамадна двойна врата, а по стените бяха окачени разни уреди. По средата, изправен на три крака, стърчеше малък космически кораб. Изглеждаше тежък и тромав.

— Ето го! Видя ли? Аз какво ти казвах? — тържествуващо възкликна Кърсти.

Джони се приближи до най-близкия панел с екипировка и го докосна. Лепнеше. Погледна пръстите си.

— Преди малко това го е нямало тук — каза той. — Боята още не е засъхнала.

В средата на панела светна екран и на него се появи лицето на Капитанката.

— Колко интересно — възкликна тя. — Поглеждам си таблото и що да видя? Ново копче. Значи сте намерили тази ваша спасителна капсула?

— Май да — отговори Джони.

— Остават ни десет минути, докато стигнем до Границата — рече Капитанката. — Според мене, имате доста време.

Зад Джони нещо избуча. Рампата на спасителната капсула се спускаше надолу.

— Копчето е ей на този крак, намерих го — посочи Кърсти.

Той отиде при нея. Рампата беше сребристо-сива. Тя блещукаше в мътната синкава светлина, която струеше от вътрешността на капсулата.

— Познай какво си мисля! — каза Кърсти.

— Мислиш си ето какво: напоследък не сме виждали Главния артилерийски офицер — отвърна Джони. — Мислиш си ето какво: той е някъде там вътре и се крие. Защото сега вече сънуваш ти, а пък те, твоите сънища, са такива.

— Само че аз вече съм готова за него — отсече с гласа на Сигърни. — Идвай.

Тя се запромъква нагоре по рампата, като току подскачаше възбудено и гледаше да държи дулото на пушката прицелено право в зъбите, които можеха да изскочат отнякъде.

Кърсти посочи един шкаф и махна на Джони да го отвори. Вдигна пушка.

Той отвори вратата и бързо отстъпи встрани.

Кърсти заплашително насочи дулото към куп консерви.

Мярна изражението, изписало се върху лицето на Джони.

— Е, можеше и да е вътре — оправда се тя.

— О, да. Естествено. Така де, трябвало е първо да свърши с отсичането на ръцете и краката си, а после да се свие на кравайче, но да, можеше и да се е скрил вътре.

— Ха! Много умно, няма що!

— Защо не погледнеш под седалките? Да се смае човек какви неща се намират понякога под седалките!

Кърсти се опита да бръкне под контролното табло, без Джони да я забележи. Но Джони я забеляза.

— Може би извънземните не гледат същите филми като нас — предположи той.

— Хайде стига де, стига си се заяждал! — озъби му се тя.

Погледна контролното табло и натисна едно копче. Капакът се вдигна. В средата на таблото на мъничък екран се появи лицето на Капитанката.

— Осем минути до Границата — рече тя.

— Да — кимна Кърсти. Бръкна под седалката си и забеляза усмивката на Джони.

— На тебе навсякъде ти се привиждат извънземни, нали?! — подсмихна се той.

— Какво искаш да кажеш с това?!

— Нищо, нищо. Ей така ми хрумна.

Тя го изгледа кръвнишки.

Седалките имаха колани. Сложиха си ги. Кърсти затропа с пръсти по таблото. Като че ли търсеше нещо.

— Как се отварят вратите? — попита Джони.

— Добре, добре… Тук някъде трябва да е.

Тя натисна едно копче. Рампата зад тях се вдигна и се прибра със съскане.

Джони се огледа. Наистина, тук нямаше как да се скрие някой. Бяха на борда на спасителната капсула. Бяха в безопасност.

Но той не се чувстваше в безопасност. Сграбчи Кърсти за ръката.

— Чакай малко! — изстреля той. — Като че ли нещо не е наре…

Екранът присветна.

На него се показа едно скрийуийче.

Беше Главният артилерийски офицер.

— Бягай и се крий, човешка гнъс! — ухили се той.

Виждаха екрана зад него — намираше се в командната зала.

— Ти?! Къде е Капитанката? — възкликна Джони.

— Ще се оправя с нея. След като избягате.

— Не!

Кърсти го подбутна.

— Виж какво, вече нищо не застрашава скрийуийците — рече му тя. — Ще прекосят Границата само след броени минути! Ние си свършихме работата! Не можеш да хукнеш сега да я търсиш! Тя трябва сама да се оправи! Тъкмо това би ти казала и тя, ако я питаш!

— Само че не мога да я питам, нали?

Той протегна ръка и бутна едно копче. Рампата се спусна с жужене.

— Аз се връщам там — отсече.

— Той те чака!

— Много хубаво прави — той грабна извънземното оръжие. — Кое му е спусъкът на това?

Тя подбели очи.

— Това е тъпо!

— Страх те е, а? — попита Джони. Беше пребледнял.

— Кого?! Мене?! — Сви рамене и грабна пушката. — Това ще го нося аз — обяви тя. — Свикнала съм им. Ти само ще оплескаш всичко.