Само ти можеш да спасиш човечеството

9. НА ЗЕМЯТА НИКОЙ НЕ БИ ТЕ ЧУЛ, КОГАТО КАЗВАШ „Ъ-Ъ-Ъ…“

Щрак!

— Да?

— Ъ-ъ-ъ…

— Ало?

— Ъ-ъ-ъ… Може ли Сиг… Кърсти?

— Кой я търси?

— Неин приятел. Ъ-ъ-ъ… Тя май не ми знае името.

— Ти си й приятел, а тя не ти знае името?

— Моля ви!

— О… Чакай малко.

Джони се втренчи в стената. Най-накрая от отсреща се обади подозрителен глас:

— Да? Кой се обажда?

— Ти си Сигърни. Слушаш уокмен. Много добър пилот си — наистина. Ти…

— Ти си оня!

Джони въздъхна облекчено. Значи, това ставаше наистина!

Преглеждането на указателя беше доста по-трудно от пилотирането на звездолет. Кажи-речи по-трудно и от умиране.

— Не бях сигурен дали наистина съществуваш — каза той.

— Аз не бях сигурна дали ти съществуваш.

— Трябва да поговоря с тебе. Искам да кажа, на четири очи.

— Откъде да знам, че не си някой психопат?

— На психопат ли ти приличам, така, както ме слушаш?

— Да!

— Добре… Но… като не броим онова?

Последва кратко мълчание. След това тя каза неохотно:

— Добре де. Чакам те у нас.

— У вас?!

— По-безопасно е, отколкото на публично място, идиот такъв.

Не и за мене — помисли си Джони.

— Става — съгласи се той.

— Такова де… Може и да си от онези, шантавите…

— Клоун ли имаш предвид?

И после тя попита много предпазливо:

— Ти наистина ли си ти?

— Абе честно да си кажа, не съм сигурен. Ама да, аз съм.

— Тебе те убиха.

— Знам, знам. Нали си спомняш — и аз бях там.

— Не умирам много често в тази игра. Цяла вечност мина, докато изобщо ги намеря тия извънземни.

Уф! — каза си Джони.

— Колкото и опит да трупаш с умирането, не ставаш по-добър — додаде той с мрачен глас.

„Тайн Кресънт“ излезе една доста права улица с дървета по тротоарите. Къщите бяха големи, имаха двойни гаражи и фалшиви греди по тях, с които се мъчеха да избудалкат хората, че ги е строил Хенри VIII.

Отвори му майката на Кърсти. Усмивката й беше същата като на Капитанката — но Капитанката поне си имаше извинението, че крокодилите са й роднини. Джони усети, че май си е сложил неподходящи дрехи… или неподходяща физиономия.

Въведоха го в огромна стая. Беше предимно бяла. Едната стена беше покрита със скъпи библиотечни шкафове. А по-голямата част от пода беше покрита с прост чамов паркет — обаче излъскан и лакиран, за да си личи, че ако искаха да постелят килим, нищо не им струва да си го купят. До едно кресло в ъгъла беше подпряна арфа, а по пода бяха пръснати нотни листове.

Джони вдигна един. На него пишеше: „Кралски колеж, клас пети“.

— Е?

Тя беше застанала зад гърба му. Листът се изплъзна от пръстите му.

— И не ми отговаряй с „ъ-ъ-ъ…“ — каза тя и седна. — Много често казваш „ъ-ъ-ъ…“. Съвсем в нищо ли не си сигурен?

— Ъ-ъ… Не. Здрасти…

— Сядай. Майка ми сложи чай. И освен това гледа да не ми пречи. Сигурно ще го забележиш. Всъщност, направо се чува как гледа да не ми пречи. Според нея, аз трябва да имам повече приятели.

Беше червенокоса и както се полага в такива случаи — кльощава. Като че някой я беше хванал за чорлавата конска опашка и я беше дръпнал яко нагоре.

— Играта… — смънка Джони.

— Да? И какво?

— Наистина се радвам, че и ти си вътре. Йонеса разправя, че аз съм си измислял всичко… заради Помирителния период. Разправя, че просто съм проектирал проблемите си.

— Аз нямам проблеми! — сопна му се Кърсти. — Всъщност, много добре се разбирам с хората! Сигурно съществува някаква съвсем проста психическа причина, а ти си твърде тъп, за да я схванеш.

— По телефона като че ли звучеше по-угрижено…

— Само че вече успях да помисля малко. Както и да е — не ми пука какво става с някакви си точки на екрана.

— Ти не видя ли Космическите нашественици? — попита Джони.

— Да, но те са били тъпи. Щом си тъп, това те чака. Чарлс Дарвин ги е разбирал тези работи. Аз съм от победителите. Онова, което искам да знам, е: ти какво търсеше в моя сън?!

— Чудя се дали е точно сън — отговори Джони. — Не съм сигурен какво е всъщност. Нито е само сън, нито е само истина. Нещо по средата. Абе знам ли… Може би вътре в главата ти става нещо. Може да си там, защото… Абе, де да знам защо, но все трябва да има някаква причина — завърши той неубедително.

— Ами ти тогава защо си вътре?

— Понеже искам да спася скрийуийците.

— А защо?

— Защото… Защото съм поел отговорност. Само че капитанът им… Де да знам, затворили са я май, нещо такова. На кораба избухнал някакъв метеж. Главният артилерийски офицер — само той ги е забъркал тия. Но ако аз… ако ние с тебе успеем да я измъкнем, тя сигурно ще успее да обърне флотата обратно. Мислех си, че ти би могла да измислиш някакъв начин да я измъкнем — смънка той. — Не ни е останало много игрово време…

— Тя, казваш? — попита Кърсти.

— Тя започна всичко това. Разчиташе на мене…

— Тя, казваш — повтори Кърсти.

Джони стана.

— Въобразявах си, че би могла да помогнеш — каза той уморено, — но на кого му пука какво се случва с някакви си точки, които дори не са истински… Така че аз просто ще…

— Все казваш „тя“, „нея“… — рече Кърсти. — Да не би да искаш да ми кажеш, че капитанът им е жена?

— Женска — кимна Джони. — Да, женска е.

— Обаче за Главния артилерийски офицер каза „той“.

— Точно така.

Кърсти се изправи.

— Много типично! Абсолютно типично за съвременното общество! Сигурно той не може да преглътне това, че една жена… е по-добра от него. С мене през цялото време е същото!

— Ъ-ъ… — започна Джони. Всъщност, не искаше да ъка. Искаше да каже: „Те всички скрийуийски офицери освен Главния артилерийски са женски.“ Но някаква част от съзнанието му беше прещракала по-бързо и му беше запушила устата, преди да успее да гъкне; тази част беше запратила тези думи в забвение и беше набутала на тяхно място доброто старо „ъ-ъ…“.

— Имаше такава статия в едно списание — рече Кърсти. — Цялата тайфа директори на някаква компания се наговорили срещу тази жена и я изритали просто защото била издигната за техен шеф. Също като мене в шахклуба.

Май да й каже за офицерите не беше много добра идея. В очите й проблясваше някаква искрица. Не, като че ли в случая да бъдеш честен не беше много добра идея. Вместо това трябваше да мине само с правдивост. В края на краищата, той не я беше излъгал, така де.

— Това е въпрос на принцип! — рече Кърсти. — Още в самото начало трябваше да ми кажеш! — И тя стана. — Хайде, идвай.

— Къде отиваме? — попита Джони.

— В стаята ми — обясни Кърсти. — Не се притеснявай. Нашите са много либерални.

Целите й стени бяха облепени с филмови плакати, а там, където нямаше филмови плакати, имаше рафтове, пълни със сребърни купи. Имаше и диплом в рамка — „Победител в Районното състезание по стрелба с малокалибрена пушка, валидно за Националния шампионат на конфедерацията“ — и още един — по шах. И още един — по лека атлетика. Имаше и много медали — предимно златни и един-два сребърни. Кърсти беше от победителите, вярно.

Ако съществуваше и медал за най-подредена стая, то тя би спечелила и него. Подът се виждаше чак до стените — нищичко нямаше по него.

Тя си имаше и електрическа острилка.

И компютър. На екрана беше изписано познатото:

— Знаеш ли, че коефициентът ми на интелигентност е сто шейсет и пет? — попита тя, щом седна пред екрана.

— Това добре ли е?

— Да! А тази загубена игра започнах да я играя само защото брат ми си я купи и ми подметна, че нямало да мога да се оправя с нея. Това са игрички за малоумници!

До клавиатурата имаше оставен бележник.

— За всяко ниво — обясни Кърсти. — Водила съм си бележки за това, кои кораби как летят. И съм си записвала резултатите, естествено.

— Ти вземаш всичко насериозно — отбеляза Джони. — И то твърде насериозно.

— Естествено, че го вземам насериозно! Това е игра! В игрите трябва да се побеждава — иначе има ли смисъл? Та… как бихме могли да попаднем във флагманския кораб на Скрий Уий?

— Хммм…

— Мисли!

— Можем ли да се качим на скрийуийски боен кораб?

Кърсти почти изръмжа.

— Аз точно това те попитах. Така че сядай и мисли!

Джони седна.

— Според мене, не можем — рече той. — Аз винаги се събуждам вътре в звездолета. Май всичко трябва да изглежда като на екран.

— Хммм… Това, дето го разправяш, като че ли е разумно. — Кърсти пъхна един молив в острилката и тя избръмча. — Пък и не знаем как изглеждат корабите им отвътре.

Джони се зазяпа в стената. Сред всички неща, окачени над леглото, имаше и грамота за победа в състезанията на дълъг скок за деца до седемгодишна възраст.

Тя във всичко побеждава — помисли си той. Леле мале. Тя всъщност винаги още от самото начало приема, че ще победи. Тия, дето винаги мислят, че ще победят…

Загледа се във филмовите плакати. Имаше и един, който беше виждал много пъти. Онзи, знаменитият. Чудовището пришълец, с лигите. Човек би си помислил, че тя ще залепи над леглото си снимка на някой състав например — обаче беше лепнала това.

— Само не ми казвай — рече той, — че искаш да се промъкнеш в кораба, за да търчиш по коридорите и да стреляш по скрийуийци… А ти точно това искаш, нали?

— Тактически… — започна тя.

— Не става. На Капитанката това никак не би й се харесало. Не и да трепеш скрийуийци.

Кърсти нервно размаха ръце.

— Ама това е тъпо — рече тя. — Как мислиш, че ще победиш, без да убиеш врага?

— Виж какво, предполага се, че аз трябва да ги спасявам! Пък и без това те не са точно враг. Не мога да тръгна да ги трепя!

Кърсти го погледна замислено.

— Знаеш ли… — промълви тя. — В Африка едно време имало някакво племе, в чийто език най-близката до „враг“ дума била „приятел, когото още не сме срещнали“.

Джони се усмихна.

— Точно така. Тъкмо това…

— Обаче през 1802 година ги избили и изяли — всичките, цялото племе — допълни Кърсти. — Успели да се спасят само тези, дето били продадени в робство. Последният от тях умрял в Мисисипи през 1864 година. Било му много мъчно.

— Това ти току-що си го измисли!

— Не съм. Имам награда по история.

— Така си и мислех — рече Джони. — Само че аз няма да трепя никого!

— Тогава не можеш и да победиш!

— Че аз и не искам. Искам само те да не загубят.

— Ама ти наистина си смотаняк! Как би могъл човек да се справя с живота, щом постоянно си мисли, че ще загуби?!

— Е, на мене пък ми се налага… нали? Първо на първо, светът е пълен с такива като тебе…

Джони усети, че пак започва да се гневи. Не му се случваше често. Той просто или кротваше, или се сдухваше. Гневът не беше нещо обичайно за него. Но разгневеше ли се, направо кипеше от гняв.

— Те са се опитали да разговарят с тебе, а ти изобщо не си поискала да ги изслушаш! Ти си единственият човек освен мене, навлязъл толкова навътре! Била си направо луда да победиш — ама толкова луда, че си навлязла в игровото пространство! А би могла да ги спасиш — и то къде-къде по-успешно от мене. Хич не си си направила труда да ги изслушаш! Само че аз ги изслушах — и вече цяла седмица се мъча да спася човечеството насън! Все такива като мене ги правят тия работи! Все хората, дето не са големи умници и не са големи победители — все тях ги убиват! А пък ти през това време само си се моткала наоколо и си гледала! Също като по телевизията! Всичко е за победителя! Победителите никога не губят — те просто се класират на второ място! Губят онези, другите — баламите! А сега пък ти се ще да помогнеш на Капитанката само защото си мислиш, че и тя е като тебе! Е, на мене пък вече изобщо не ми пука, мис Голям мозък! Направих каквото можах! И ще продължавам да го правя! Ако всички те се върнат обратно в игровото пространство, пак ще стане същото като с Космическите нашественици! А аз всяка нощ ще се събуждам там!

Тя го гледаше зяпнала.

На вратата се почука и почти веднага след това — знаете ги майките какви са — майката на Кърсти натисна бравата и внесе в стаята усмивка тридесет и два карата и поднос.

— Сигурна съм, че и двамата бихте пийнали по един чай — рече тя. — Освен това…

— Да, мамо — отвърна Кърсти и подбели очи.

— …съм ви донесла и макарони. Откри ли вече как се казва твоят приятел?

— Джон Максуел — представи се Джони.

— А приятелчетата как ти викат? — попита с меден глас майката на Кърсти.

— Понякога ми викат Гумата — отговори Джони.

— Наистина ли? А защо?

— Мамо, ние говорим — обади се Кърсти.

— След малко започва „Тайфата“ — осведоми ги майката на Кърсти. — Аз, такова, смятам да го гледам на кухненския телевизор, а?

— Довиждане — многозначително натърти Кърсти.

— Ъ-ъ, мда — отвърна майка й и излезе.

— Чуди се с какво да се захване — рече Кърсти. — Представи си, да се ожениш на двайсет години! Пълна липса на всякакви амбиции!

После се втренчи в Джони. Той си мълчеше. Би се смаял, ако я чуеше какво мисли. Тъкмо това, което си мислеше и той.

Кърсти се прокашля. Изглеждаше малко несигурна — за първи път, откакто Джони я беше видял.

— Ами… — рече тя, — добре. Обаче… когато те се върнат в игровото пространство, не бихме могли да се справим с всички играчи…

— Не. Нямаме достатъчно ракети.

— Не можем ли да си изсънуваме още няколко?

— Не. И аз съм си го мислил. Ти летиш на звездолета, с който играеш. Искам да кажа, ние знаем, че ракетите са само шест. Опитах се да сънувам, че са повече, ама не стана.

— Хмм… Интересен проблем. Извинявай — добави бързо тя, щом забеляза физиономията му.

Джони се загледа във филмовите плакати. Сигърни! Всеки си играеше на нещо. Бигмак се правеше на голям мъж, а пък тази тук постоянно си остреше моливите, трябваше във всичко да е победителка и си представяше как трепе извънземни. Всеки си представя, че е това или онова — само той — не…

Примига.

Беше го заболяла главата. Ушите му пищяха. Лицето на Кърсти се люшна към него.

— Добре ли си?

Главоболието вече беше започнало наистина да го измъчва.

— Ти си болен. И виж се — колко си слаб… Кога си ял за последно?

— Не знам. Снощи май ядох нещо…

— Снощи ли? Ами закуска? Обяд?

— О, ами… нали разбираш… бях се улисал и…

— По-добре изпий тоя чай и изяж макароните… Пфу! А кога си се къпал за последен път?

— Ами то…

— Леле-мале…

— Чуй! Чуй! — беше много важно да й го каже. Никак не му беше добре.

— Да?

— Ще сънуваме, че вече сме влезли вътре!

— За какво говориш? Ти… ти залиташ!

— Ще влезем в кораба им!

— Но нали се разбрахме, че не знаем как изглежда той отвътре!

— Да! Значи, трябва сега да решим как точно изглежда, нали така?

Тя нервно почука по тефтера си.

— И как изглежда?

— Не знам! Като вътрешност на космически кораб, как иначе! Коридори, каюти, такива ми ти работи. Нитове, болтове, панели, плъзгащи се врати. Шотландци, които разправят, че мотора вече не мож’ да даяни. Ярки сини светлини!

— Хммм… Според тебе, така изглежда вътрешността на космически кораб, а?

Кърсти го гледаше на кръв. Тя всъщност така си гледаше.

— Като заспим… Искам да кажа, аз като заспя… ще се опитам да се събудя в техния кораб — промълви той.

— Как?

— Де да знам! Чрез съсредоточаване може би.

Тя се наведе към него. За първи път, откакто я беше видял, изглеждаше угрижена.

— Ти в момента като че не си в състояние да мислиш… — каза тя.

— Ще се оправя.

Джони стана…