Сатанинско сборище

Глава на дванадесета

На сутринта Ранулф още го нямаше. Корбет, измит, обръснат и облечен в най-хубавите си дрехи, отиде да посети Алис в „Епископската митра“. Изпълнен със страх, той се питаше дали ще я завари, но тя беше там — свежа като майска утрин, облечена в тъмносиня рокля, с медна верижка ниско на тънката й талия и скромно украшение на шията. Косата й беше гладка като коприна. Долови парфюма й, когато ръцете й го обгърнаха. Нежното й, гъвкаво тяло се притисна в неговото. С облекчение видя, че навъсеният опасен Питър не се навърташе наблизо, и понечи да я поведе направо нагоре по стълбите, но тя кокетно възрази, че била заета, че моментът не бил подходящ. Корбет прие извиненията й и се настани в кухнята, а тя му поднесе вино и захаросани плодове. През цялото време бърбореше, избягваше жадните му ръце и отклоняваше въпросите му. Вместо това го разпитваше как върви разследването. Разсмя се, когато той се намръщи и се скри зад чашата с вино.

— Чух, че имаш телохранител, вярно ли е? — нацупи се тя. — Да ревнувам ли?

Корбет впери поглед в нея и на свой ред се засмя.

— О, та той е само едно момче за всичко — отвърна. — Ще носи съобщения, багаж.

Алис се усмихна и промени посоката на разговора. Корбет я наблюдаваше как шета, заета с всекидневните си задължения и бе обзет от болезнено желание. Долавяше, че щастието й е престорено, а веселото й настроение — пресилено. Беше озадачен и разтревожен от нещо, което тя беше изрекла или премълчала, но не можеше да определи какво именно. Най-после се накани да си тръгва. Очевидно Алис беше заета и той усещаше, че започва да й пречи. Стана, прегърна я страстно, излезе от кръчмата и тръгна по обляната в слънце Чийпсайд.

Неспокоен и угрижен, той вървеше сред тълпата надолу по Чийпсайд, към Поултри и къщата на своя банкер — златаря. Златарският магазин беше отворен и на тезгяха бяха наредени красиви накити. Заетите с работата си чираци, въвеждаха вътре в магазина важните клиенти, за да разгледат по-ценните украшения. Част от чираците държаха под око недотам важните клиенти. Златарят беше вътре в къщата, но излезе, щом получи съобщението, пратено от Корбет по едно от чирачетата. Изглеждаше разтревожен и явно не му се говореше.

— Търсил си ме, мастър Корбет.

— Да, трябват ми сведения, мастър златарю.

Гизар се огледа, за да види дали някой е чул думите на Корбет, после му махна с ръка да го последва в магазина.

— Какви сведения? — зашепна той. — Какво искаш да знаеш?

Корбет впи поглед в изплашените очи на златаря.

— Дъкет? Крепин?

Погледът на мъжа стана неспокоен.

— Крепин — отвърна му бавно златарят — беше известен привърженик на размирниците. Той държеше парите, които събираха. Често искаше и от нас пари, пари за защита и охрана на къщите ни. Някои плащаха, а други — не. Дъкет най-вероятно е отказал.

— Но убитият е Крепин — възрази Корбет, а търговецът го погледна.

— Дали, мастър писарю? — дрезгаво продума Гизар. — Крепин заслужаваше сполетялата го участ, но Дъкет? Да се самоубие? — поклати глава. — Никога! — изрече с твърда убеденост.

— Това ли е всичко? — попита спокойно Корбет. Златарят отново поклати глава и с поглед помоли писаря да си тръгва.

Корбет се върна в жилището си късно и видя, че Ранулф също се е прибрал, изтощен и мръсен. Спеше дълбоко на пода, увит в плаща му. Остави го да поспи и сам се изтегна на леглото, обзет от мисли за красивото голо тяло на Алис, за дългата й черна коса, която я обгръщаше като воал. Да можеше само да разбере тревогата в сърцето си и да се успокои. Корбет чу как Ранулф се размърда, спусна крака от леглото си и го разтърси, за да го събуди.

Момчето се прозя и пробуди. Протегна глава, докато се взираше в Корбет с подпухналите си, сънливи очи.

— Мастър Корбет — той пак се прозя, протегна се и се разтърси, за да се събуди съвсем и повтори, — мастър Корбет, трябва да внимаваш. Не трябва да излизаш сам, както си направил днес.

Корбет го погледна.

— Кажи ми защо, Ранулф! Веднага!

— Чувал ли си за „Пентаграма“? — попита го Ранулф.

— Не. Нищо не знам, освен рисунката, която ми донесе вчера от къщата на Крепин. Защо?

— И аз самият не знам много — отвърна Ранулф — само, че е тайно общество тук в Лондон, замесено в разни, ъъ… ъ…

— Изкуства? Магии? — нетърпеливо го прекъсна Корбет.

— Да, така де. Тук в Лондон ги имало много такива. Обикновено били просто разни глупаци, но това било различно. Много потайно. С голяма власт. Подчинявали се на някакъв човек, когото наричат „Водача“ — Ранулф гледаше със съжаление към Корбет.

— Тъкмо те са те набелязали. Наемниците, които за малко не са ти светили маслото онази вечер, са били наети от тях. Излязъл си късметлия. И понеже не само си се измъкнал, ами и си очистил един от тях, са започнали много да се интересуват от теб, как ги казваш, прес… братство, престъп…

— Престъпното братство! — нетърпеливо го прекъсна Корбет.

— Да, пре… престъпното. Както и да е, като нищо може пак да опитат.

Ранулф изпитателно гледаше господаря си, като очакваше да го види уплашен, дори ужасен и тайно се възхити на самообладанието му. Ранулф изобщо не се самозалъгваше какво би направил на мястото на Корбет — щеше светкавично да се запъти към пристанището, за да отпътува още по-светкавично за чужбина.

Хладнокръвието на Корбет обаче беше само привидно. Страхуваше се, дори повече отколкото по време на най-ожесточените боеве в Уелс. Тук, в Лондон, го дебнеха убийци и всеки миг можеха отново да го нападнат. Погледна към Ранулф.

— А другата задача? — попита той.

— Тя беше доста по-лесна — отвърна Ранулф. — Места като тези, за които питаш, има доста, повечето са извън града. Открих няколко, но само едно, на което е ходел и Дъкет. Явно е имал слабост към момчета и възлюбеният му си изкарва прехраната там. Довечера ли ще отидем?

Корбет поклати глава.

— Не, продължавай да спиш — нареди той уморено. Изгаси свещта и се уви в плаща си като изплашено хлапе, погълнат от мисли за заобиколилите го кошмари.

Изтощен от неспокойната и безсънна нощ, на сутринта Корбет реши да изпрати Ранулф да предаде съобщение на Бърнел. Накара момчето да повтаря съобщението, докато не го научи наизуст и чак тогава се спуснаха надолу по стълбите към улицата. Ранулф вървеше напред, а Корбет се канеше да го последва, когато изведнъж Ранулф го блъсна, накара го да се просне на пода и хлопна вратата зад себе си. Корбет чу глухо тропане по вратата, измъкна камата си и зачака да я отворят. Чу виковете на Ранулф, вратата се отвори и той влезе отново.

— Какво е това, за Бога! — развика се Корбет.

Ранулф сви рамене, отвори вратата и посочи към страховитата стрела от арбалет, забита ниско долу.

— Видях ги на един покрив отсреща, когато се спускаха към съседната къща — отвърна Ранулф. — Не знам защо погледнах. Чух шум и погледнах. Слънцето грееше насреща ми, едва ги виждах, но видях арбалетите им, затова те бутнах на земята — погледна към изцапаната му туника. — Главата ми не побира защо толкова държиш да бъдеш чист!

Корбет се усмихна на трогателния опит на младежа да го разсее. Макар и обзет от облекчение, след като успя да избегне смъртта на косъм, Корбет изведнъж бе завладян от тревога и умора от възложената му задача. Той седна прегърбен на стълбите, обхванал с ръце главата си, докато Ранулф го наблюдаваше с тревога, без да знае какво да стори. И Корбет не знаеше. Съзнаваше, че трябва да се махне от Темз Стрийт, ако иска да оцелее. Онези от „Пентаграма“, или с каквото и друго безсмислено име да се наричаха, искаха смъртта му! Знаеха къде да го намерят и два пъти вече го бяха нападали. Мина му през ума да помоли Алис да го подслони, но тя му беше твърде близка, можеше да я изложи на опасност. Бърнел го беше тласнал към тази опасност, тогава Бърнел трябваше да му помогне. Погледна към Ранулф, който все още чакаше.

— Иди горе — спокойно му нареди той, — ще намериш чифт дисаги зад сандъка. Сложи всичко от сандъка в тях и вземи онова, което мислиш, че ще ни дотрябва. Ще си уредя сметките с домакинята.

Докато Ранулф с шумен тропот изкачваше стълбите, Корбет откри стопанката на къщата и й обясни, че ще отсъства известно време, но оставя пари, за да задържи жилището. Не й каза къде ще идат с Ранулф. Помоли я да пази всяко съобщение, изпратено до него в къщата. Стопанката го изгледа разтревожено, но изражението на лицето му пресече въпросите й, затова тя само сви рамене и се задоволи с даденото обяснение. Корбет си тръгна. Изпита съвсем неуместно задоволство при мисълта за изражението на стопанката, когато види двете стрели от арбалет, забити във входната врата. Излезе припряно на улицата, по която нямаше жив човек. Никой не се мяркаше и по покривите на околните къщи, превърнали се в безопасен път за безпрепятствено бягство на убийците. На улицата го чакаше Ранулф с претъпкани дисаги. Корбет го накара да повтори съобщението, което по-рано му беше поверил и добави няколко думи, които Ранулф, със затворени очи и изопнато от напрежение лице, започна да повтаря, докато Корбет не остана доволен.

В края на Темз Стрийт пътищата им се разделиха. Ранулф пое към реката и Уестминстър, а Корбет тръгна на север към Чийпсайд и „Сейнт Мери-ле-Боу“. Въпреки умората си Корбет реши да повърви в свежия и ободряващ въздух на ранното утро. Почувства се по-добре, по-уверен в себе си и разгневен на наемниците, които го нападаха на улицата. Стремеше се да се движи близо или редом с други хора, защото беше наясно, че е лесна мишена, върви ли сам из усамотени места. Възнамеряваше да иде в „Сейнт Мери-ле-Боу“, тъй като неприятностите му започнаха тъкмо там. Онези, които се опитваха да го убият, целяха да сложат край на разследванията му за смъртта на Дъкет. Затова, щом не искаше сам да бъде убит, се налагаше да разнищи загадката около смъртта на този мъж. Пък и се чувстваше в безопасност близо до църквата. Поръчителите на нападението бяха убили Дъкет, но надали щяха да сглупят и да извършат второ подобно престъпление на същото място. Такова деяние би насочило цялата мощ на Короната и Църквата в преследването им.

Тази мисъл поуспокои Корбет. Отвори портата към обраслата с бурени градина и тръгна към главния вход. Беше заключено. Корбет закрачи към дома на свещеника и затропа по вратата. Енорийският свещеник отговори. На тясното му лице се изписа такова удивление, че на писаря веднага му стана ясно: очаквал е да бъде убит. Корбет бе обзет от гняв, надигнал се в гърлото му като горчилка.

— Отче! — едва се удържа да не изкрещи той. — Трябват ми ключове от църквата!

Разтревоженият и угрижен свещеник каза, че сам ще отвори вратата, но Корбет отблъсна ръката му и размърда пръсти, за да подскаже на свещеника да му даде ключовете. Притеснен, Белът ги освободи от връвта, на която бяха привързани във връзка и провесени на колана му. Корбет ги грабна, завъртя се и се отправи към църквата.

Влезе вътре и затърси тайни входове, врати или проходи. Не пропусна и педя при огледа на църквата. Провери неизползваната врата и се увери, че стои заключена от години. Огледа стените, прозорците и проверяваше с камата си процепите между плочите. Не откри нищо. Затова премина в олтара, без да обръща внимание на възраженията на появилия се свещеник. Продължи да рови и под, и зад олтара. Слезе в тъмната, студена и зловонна крипта, за да огледа пода, стените и дебелите гранитни колони, но не откри нищо.

Разгорещен и уморен, Корбет излезе навън и започна да проучва земята около църквата. Търсеше следи от разбита врата или прозорец. Нямаше прекършени клончета в храсталаците и буйните треви не бяха изпотъпкани. Не се натъкна на никакви следи, само под един малък прозорец откри нишки от плат в шипковия храст. Взе ги и ги повъртя в пръстите си. Можеха да са попаднали там съвсем случайно. А както Корбет подчерта в записките си, през прозореца отгоре можеше да се промъкне само малко момче и то не без съгласието на Дъкет. Корбет прибра нишките в кесията си и се върна при главната порта, където енорийският свещеник още го чакаше.

Белът беше възвърнал самообладанието си и стоеше със самодоволно, леко ехидно изражение. Не рече „Нали ти казах“, но цялото му поведение и държание го показваха. Писарят тъкмо щеше да си тръгва, но докато минаваше покрай гробището на църквата, внезапно се сети за нещо.

— Това гробището ли е? — попита Корбет. — Ако се съди по прясно разкопаната земя, новите гробове са доста, нали?

Свещеникът сви рамене.

— Зимата е люта и мнозина предават Богу дух — отвърна той. — Защо? Да не би и тях да искаш да разследваш?

Корбет пренебрегна подигравката. Поклони се леко, обърна се и излезе от църквата на улица Чийпсайд.

Намери Ранулф на уреченото място в кръчмата на ъгъла на Уолбрук и Кендъуик Стрийт. Когато Корбет пристигна, превъзпитаният крадец жадно зяпаше всяка жена, която минеше край него. Писарят се видя в чудо, докато го накара да се съсредоточи и да му предаде какво беше научил. Изненадващо, Бърнел приел веднага Ранулф и му наредил да се върне по-късно следобед с господаря си.

— Друго каза ли?

Ранулф поклати отрицателно глава и заби глава в голямата си чаша.

— Не — отвърна той — освен, че щом отидеш, ще има нещо за теб. А, да, каза и че трябва да напуснем Темз Стрийт и да идем в Тауър.

Корбет изпъшка скрито, макар да беше наясно, че канцлерът има право. Не можеше да остане в града, където беше лесна мишена. Понякога чувстваше, че го дебнат, че го наблюдават, но озърнеше ли се, не виждаше никого. Отдаваше подозренията си на преумореното си съзнание.

Уморено подкани Ранулф да стават и провери дали дисагите са още у него. Напуснаха кръчмата, минаха покрай църквата „Сейнт Стивън“ и заслизаха по Уолбрук — кожарската улица. С ножици, ножове и парцали кожарите обработваха стоката си. Кожите стояха опнати на дървени рамки пред всяка занаятчийска работилница и до всяко магазинче, докато кожарите одираха нови кожи и изстъргваха от тях всяко парченце тлъстина. Станеха ли готови, хвърляха ги в бурета с вода, за да се киснат. На други места кожите се щавеха, а готовите кожи съшиваха една за друга в правоъгълни парчета според установените размери.

Корбет наблюдаваше всичко, опитваше се да се поразсее и да успокои изопнатите си нерви. Само да можеше да отдели лъжите и да подреди правилно късчетата истина сред всички измами, на които се беше натъкнал! Чудеше се дали ще съумее да състави цялостна картина, или щеше да продължи да потъва в тресавището на съмненията, докато наемниците не се доберат до него или докато Бърнел не го освободеше позорно от възложеното му поръчение? Само да можеше да открие защо Дъкет е пронизал смъртоносно Крепин! Само да можеше да открие как убийците — защото те трябваше да са повече от един — са успели да се промъкнат и после да излязат така безпрепятствено от църквата. Имаше и друг проблем. Защо Белът беше толкова самоуверен? Защо свещеникът сякаш винаги знаеше, че Корбет ще дойде — и не само — почти предусещаше, че Корбет се лута опипом, като слепец? Като шут от улично представление, чиято работа е да разсмива хората.