Сатанинско сборище

Глава пета

На следващата сутрин Корбет спа до късно. Щом се събуди, отново се зае да оглежда грижливо и да поправя написаното предишната вечер, докато не остана удовлетворен от резултата. Изми се, облече се и хапна набързо. Грабна плаща си и забързано излезе от жилището си, като се отправи към реката. Зрънце надежда относно успешния завършек на мисията му подобри настроението — вероятно заради ясното зимно слънце. Убеден беше, че е разбрал какво се е случило в „Сейнт Мери-ле-Боу“, но все още му убягваше защо и как събитията се бяха стекли по този начин. Тези въпроси продължаваха да тормозят съзнанието му по време на кратката разходка до източен Уотъргейт, където нае лодка, за да иде в Уестминстър. Отвратителното пътуване в студа мина бързо. Слезе в Уестминстър, нахлузи качулката на плаща си, за да не го разпознаят, и си запробива път сред навалицата, насочвайки се към голямата зала и сградите зад нея. Влезе в една от малките пристройки в двора, потропа на вратата и поиска разрешение да влезе. Отвътре заядливо му извикаха да се маха. Отново почука и най-после вратата се открехна. Пред него се изправи висок мъж с отшелнически вид, облечен в дълга кафява роба. Имаше продълговато, набръчкано, бледо лице, воднистите му очи примижаха на дневната светлина.

— Мастър Кувил. Аз съм, Хю Корбет. Толкова ли си сляп, че не можеш да ме познаеш, или си така оглупял, та вече не ме помниш?

На изпитото лице на мъжа се появи усмивка и костеливите му, покрити с изпъкнали вени ръце сграбчиха ръцете на Корбет.

— Никой друг, освен теб, Хю, не смее да ме обижда — измърмори той. — Най-добрият ми ученик! Влизай! Влизай! Навън е студено.

Хю влезе в потъналата в сумрак стая. Дим, мирис на катран и въглени изпълваха въздуха. Из цялото помещение витаеше мирис на кожа и на стар пергамент. В стаята имаше само грубо скована маса и стол. Останалата част от нея се заемаше от сандъци с всевъзможни размери. Някои бяха отворени и по пода се търкаляха изсипалите се от тях свитъци пергамент. По разположените от пода чак до почернелия таван полици имаше още пергаментови свитъци. На пръв поглед навсякъде цареше пълна бъркотия, но Корбет знаеше, че Кувил може да измъкне търсения от него ръкопис на мига. От векове тук се събираха записите от канцеларията и хазната. На всеки издаден или новополучен документ Кувил намираше полагащото му се място — тук господар беше той. Някогашният главен писар в канцеларията беше получил почетната си длъжност както като награда, така и по заслуги по време на дългогодишната си вярна служба на короната. Когато Корбет стана писар, Кувил беше негов учител и наставник. Въпреки голямата разлика в годините те станаха и близки приятели.

След въпросите и разговора за едно-друго, по време на който Корбет ловко се измъкваше от внимателния разпит на възрастния мъж, Кувил най-сетне се разсмя:

— Стига, Хю. Какво искаш? — попита той. — Все си дошъл и с някаква друга цел, освен да се посмееш за сметка на стареца?

Корбет се ухили, кимна и възможно най-бързо и с подробностите, които бяха позволени, обясни какво търси. Старецът седеше и съсредоточено го изслуша. Щом Корбет приключи с разказа си, Кувил се изправи и с ръка на устните заоглежда помещението. Погледът му скачаше от един сандък към друг. Поклати глава.

— Съжалявам, Хю. Няма да ти бъда от полза. Това, което търсиш, трябва да е в някое от хранилищата в Тауър.

Сърцето на Корбет примря при мисълта за ново продължително пътуване и дните, дори седмиците, които можеше да прекара в ровене из хилядите ръкописи в Тауър под зоркия, ако не и изпитателен поглед на някой непознат писар. Кувил усети горчивото разочарование на младия мъж. Сложи костеливата си ръка на рамото на младия си приятел.

— Не се притеснявай, Хю. Ще ти осигуря необходимия документ. Все още имам някаква власт. Може да ми отнеме ден или два, но ще ти го намеря и изпратя.

Корбет прегърна възрастния мъж.

— Благодаря — каза той. — Това ще бъде известно изкупление за безкрайната ти взискателност като учител!

Обърна се и излезе, а след себе си чуваше как старецът на висок глас мърмори и настоява следващия път да остане повече.

Корбет обаче вече крачеше през калта, усукан в наметалото, с глава, покрита с качулката. Малко разочарован от посещението при Кувил, беше решен да се добере до Сейнт Марк’с Лейн и кръчмата на Алис-ат-Боу. Познаваше мястото добре. Беше малка уличка, пресечна на Патерностер Роу, близо до катедралата „Сейнт Пол“. Корбет повървя известно време, после на Флийт Стрийт някакъв каруцар го качи в каруцата си, с която караше продукти за магазините и пазарите в града. На Патерностер Роу Корбет слезе от каруцата и се спусна по Айви Лейн към площада между манастира на францисканците и извисяващата се към небето катедрала „Сейнт Пол“. Магазините и сергиите тук бяха повече и макар да беше вече късен следобед, гъмжилото от хора все още не намаляваше. Целият нащрек, Корбет прикри по-добре кесията си и — без да сваля ръка от дръжката на камата си — влезе в катедралата „Сейнт Пол“ през голямата западна порта. Мястото беше известно като свърталище на разбойници, престъпници и хора от подземния свят на Лондон. Винаги нащрек, престъпниците бяха готови да потърсят убежище в църквата, щом се зададяха представителите на закона.

През главната врата на „Сейнт Пол“ Корбет влезе в сводестия неф, където се събираха най-много вярващи. Все още беше пълно с хора. В западния край седяха двайсетина писари, готови да съставят документ, договор, споразумение или да напишат писмо за всеки, който желае да ползва услугите им. Правници в мантии с хермелинова обшивка стояха на пътеките между пейките, разговаряха делово с клиенти или обсъждаха сложни правни въпроси един с друг, а около една от колоните скупчени и изнервени мъже чакаха да бъдат наети. Корбет заоглежда хорското множество, докато не видя писаря, когото търсеше, седнал с дъската си за писане в малка ниша. Приличаше повече на птица, отколкото на човек. Имаше малки, нежни и подобни на птичи нокти пръсти, кръгла, наведена на една страна главица и румено, засмяно лице, обкръжено от чорлава бяла коса. Корбет отиде при него.

— Матю! — извика Корбет. — Как вървят делата?

Писарят вдигна очи, разпери ръце и сви рамене.

— Честно казано, ту добре, ту зле. С какво мога да ти помогна?

— Алис-ат-Боу — отвърна му Корбет. — Има кръчма на Сейнт Марк’с Лейн. Коя е кръчмата и какво можеш да ми кажеш за собственицата й?

Корбет знаеше, че нямаше слух или мълва из града, който да не стигне до Матю, и че в умението си да улови горещата клюка той е ненадминат. За негова изненада мъжът се заоглежда на всички страни, изведнъж сякаш започна да излъчва страх. Матю се огледа притеснен и с жест подкани Корбет да приклекне до него.

— За смъртта на Крепин и самоубийството на Дъкет в „Сейнт Мери-ле-Боу“ ли иде реч? — попита той.

Корбет кимна и Матю нервно прехапа долната си устна.

— Бъди нащрек — прошепна Матю. — Говори се, че Алис е опасна жена. Носи се слух, че е била любовница на Крепин. Имала връзки с могъщия род Ланфор. Омъжила се за винар, Томас-ат-Боу — старец, който скоро след венчавката умрял и й завещал семейните дела и доходите от тях. Кръчмата й се нарича „Епископската митра“. Голяма е. И крие опасности. Сега си върви, моля те.

Корбет се подчини на молбата му, изненадан от поведението му и озадачен от голямата уплаха на иначе разговорливия писар.

Корбет откри кръчмата „Епископската митра“ на Сейнт Марк’с Лейн, солидна двуетажна постройка, чийто първи етаж се издаваше над главния вход. Широкият прът над вратата на кръчмата2 и знакът й — епископска митра на черен фон, я правеха най-забележителната постройка на улицата. На влизане Корбет забеляза, че лицето на епископа от знака е карикатура на духовник — надут, жесток и алчен. Вътре в кръчмата цареше сумрак, но беше удобно и доста по-чисто, отколкото в много други подобни заведения. Дълго помещение с варосани стени, с чисти тръстики по пода, наръсени със стрити билки. Таванът беше доста висок, с дървени, наклонени греди, почернели от огнището в средата на помещението. Димът излизаше през малък комин. Столове, груби пейки и маси се редяха покрай стените.

Огромен плешив мъж стоеше пред огнището и разнищваше с поглед Корбет. Писарят огледа пръснатите из залата посетители. Обичайните пияници, набързо заспали на масите, неколцина самотници, потънали в собствените си мисли или чаши, и група мъже, които лениво хвърляха зарове. Наблюдаваше ги облечена в алена рокля уличница с вдигната коса. Слугите обслужваха играчите на зарове, носеха им вино и ейл под свирепия, зорък поглед на плешивия великан. Освен неколцината мъже в другия край на залата, които известно време го оглеждаха, преди отново да подхванат разговора си, останалите посрещнаха с безразличие влизането на писаря.

Корбет седна на една от масите и поръча вино и храна на един от прислужниците. Хранеше се бавно и изучаваше обстановката. Имаше чувството, че тук знаят кой е и едва ли не са го очаквали и че това, което наблюдава, е предварително нагласена в негова чест сцена. Не след дълго Корбет махна с ръка на плешивия великан да се приближи до масата му. Мъжът видя жеста, но мина известно време, преди да захапе нокът, да плюе в огъня и да тръгне към него.

— Сър? — за толкова едър мъж гласът му беше твърде писклив.

— Казвам се Хю Корбет, писар в кралския съд. Тук съм по нареждане на краля. Имам заповед, която го потвърждава, и бих желал да говоря с мистрес Алис-ат-Боу.

Думите му сякаш бяха камъни, хвърлени сред спокойно езеро, които заляха кръчмата, образуващи кръгове тишина. Разговорите стихнаха до шепот, заровете пак се затъркаляха и главите останаха приведени, но той знаеше, че ушите са наострени и дебнат всяка негова дума. Едрият мъж го изгледа с черните си ахатови очички и покани Корбет с жест да го последва. Обърна се и тръгна към другия край на кръчмата. Корбет го последва във второ помещение, използвано за кухня, в задната част на кръчмата — малка варосана стая с дълга маса, отрупана с железни и глинени съдове. В отсрещния край беше огънят с печеното на шиш и над него в редица висяха куки за прясно месо.

Помещението беше чисто и ухаеше на стритите билки и подправки, съхранявани в гърнетата по полиците в стаята. На другия край на масата, почти скрита, седеше дребничка, стройна жена и внимателно четеше парче пергамент. При влизането на Корбет тя вдигна поглед и пусна парчето пергамент под масата. Корбет за първи път срещаше подобна красавица. Бяла дантелена фламандска шапчица обграждаше малкото овално лице с големи тъмни очи. Имаше идеално изваян нос и устни, които биха изкушили и най-големия светец. Измъкнала се от прическата черна къдрица лежеше на съвършено оформена скула. Жената беше дребничка и крехка, но зелената рокля и златният колан на кръста й подчертаваха, а не скриваха красивото й тяло със заоблена гръд и тънка талия. Корбет не можеше да откъсне погледа си от нея, докато великанът го представяше. Жената го погледна развеселено, с усмивка, която разкри съвършените й зъби и показа, че запознанството й с него я радва.

— Е, мастър писарю, с какво можем да ти бъдем в помощ? — гласът беше нисък и изненадващо плътен.

Корбет си помисли, че му се присмива, а той само зяпа и пристъпва от крак на крак като някой селски идиот. Жената се обърна към все още стоящия заплашително близо до Корбет великан.

— Питър, свободен си — отпрати го тя. — Не вярвам мастър Корбет да е дошъл да ме задържи. Мисля, че съм в безопасност. Подозирам обаче, че тъкмо мастър Корбет не се чувства в безопасност!

Леката й шега повъзвърна самообладанието на Корбет.

— Мадам — каза той, — ще ти задам няколко въпроса. Тук съм по заповед на краля!

Присмехът в очите й пресече думите му.

Алис го покани с жест към една от пейките, дълги колкото огромната маса, на място близо до нейното. Той седна. Разбра, че великанът Питър е отпратен обратно към предното помещение на кръчмата. Корбет впери поглед в ситните шарки по повърхността на масата. Смути се, думите му се изплъзваха. Обзе го желание погледът му отново да потъне в дивите тъмни очи насреща му. Жената го привличаше, както чистият ромолящ поток привлича преследвания жаден елен. Чу стъпките на оттеглящия се великан и вдигна глава. Очите й не бяха тъмни, видя той сега, а тъмносини, обкръжени с бръчици от смях.

— Мистрес Алис — продума смутено Корбет, — какво знаеш за смъртта на Лорънс Дъкет?

Алис не откъсваше поглед от него, устните й се извиха замислено.

— Какво трябва да знам, мастър писарю? — отвърна му тя. — Предполагам, известно ти е, че познавах и Крепин, и Дъкет. Но нямам нищо общо със смъртта на когото и да е от двамата.

Корбет усещаше хладното и спокойно превъзходство на жената. Реши да си придаде увереност с малко по-строг тон. Пък и не беше ли тази жена само някаква кръчмарка?

— Мистрес Боу — рязко рече той, — говори се, че си била любовница на Крепин, и че кавгата между него и Дъкет, довела до смъртта на лихваря, е твое дело.

Без и за миг да изпуска Корбет от поглед, мистрес Боу избухна в смях, който се посипа като водопад от перли.

— Мастър Корбет, бях приятелка, а не любовница на Крепин. Колкото до Дъкет, нито аз, нито друга би го съблазнила.

Думите й накараха Корбет да се опомни. Джейн Дъкет изрече подобни думи, спомни си той. Алис зорко го наблюдаваше, сякаш долови промяната в душата му и опасността разпитващият мъж насреща й да се изтръгне от въздействието на нейното очарование. Сложи ръка върху неговата и чак тогава Корбет забеляза, че носи обточени с ширит, меки, фини, черни копринени ръкавици. Любопитството му привлече вниманието й и тя се засмя.

— Не се изненадвай, мастър Корбет. Аз съм дама и ръкавиците защитават ръцете ми. Ръцете на една дама трябва да са нежни и гладки като коприна. Не е ли така?

Корбет кимна.

— И въпреки това — отвърна й замислено той — също както и истината, те трябва да се виждат.

Усещаше ръката й върху своята като горещ, пламтящ въглен, който прогаряше плътта му. Внезапно го обзе страх, като плувец, изгубил дъното под краката си, който събира смелост да се понесе по силното течение.

Рязко отмести ръката й.

— Мадам, знаеш ли нещо за смъртта на двамата мъже?

Тя наклони глава и поглади излъсканата повърхност на масата с облечените си в ръкавици ръце.

— Разбира се, че знам — отвърна му тя с безизразен глас. — И двамата често са вечеряли и пили тук. С двамата бяхме в добри отношения, но на никого от тях не съм била любовница.

— Защо каза, че никоя жена не би съблазнила Дъкет? — продължи Корбет.

Тя сви рамене.

— Такъв си беше — отвърна му Алис. — Никога не се закачаше с мен, като останалите мъже, и никога не го видях с жена.

— Беше ли мъжеложец? — попита Корбет.

— Не, мастър Корбет. Не мисля. Защо, да не би ти да си?

Прямият въпрос го ядоса, усети как кръвта нахлува в главата му и топлина облива страните му.

— Мадам — рязко рече той, — твърде много си позволяваш!

— Сър — отговори тя, очите й горяха и святкаха гневно, — идваш в къщата ми, убеден, че съм проститутка, любовница на един мъж и вероятна причина за смъртта на двама. Ти, сър, тъкмо ти си позволяваш много!

Корбет се изправи, зад него пейката падна с трясък.

— Мадам — поклони се той и се обърна да си върви, но жената се изправи с вече умоляващ поглед и отново нежно положи ръката си върху неговата.

— Мастър писарю — меко каза тя, — съжалявам!

Корбет се обърна да вдигне пейката, пристъпи, залитна, удари гърба си в масата и почти падна. Извърна се с почервеняло лице и видя, че този път тя сподавя смеха си. Усмихна се, направи една-две крачки, вдигна пейката и отново седна. Привлечен от трясъка на пейката и високите гласове, великанът Питър отново се появи, но Алис го отпрати с едно движение на облечената си в ръкавица ръка. Леко докосна Корбет по рамото и отиде да донесе две пълни до горе чаши с вино.

— Превъзходно бордо — рече тя. — Пий, моля. Съжалявам, че те обидих.

Корбет я поздрави с вдигната чаша и бавно отпи. Виното беше добро, сладостта му изпълваше устата и гърлото му, докато слушаше Алис. Тя разказваше за брака си, за вдовството, управлението на кръчмата и за отношенията си с двамата мъртви мъже.

— Познавах и двамата — повтори тя, — само защото идваха тук.

— Джейн Дъкет те нарече проститутка и любовница на Крепин — каза Корбет. — Защо?

Тя се засмя.

— Джейн е глупава, зла жена и дрънка повече от когото и да било. Нека си приказва каквото иска, но думите й са просто плод на яд и завист.

— Знаеш ли защо са се скарали Крепин и Дъкет? — продължи да разпитва Корбет.

— Не знам.

— Или защо Дъкет се е самоубил?

— И това не знам — отвърна Алис, — но той беше боязлив човек. Страхуваше се и от собствената си сянка!

— В какво беше замесен Крепин?

Алис седна и се замисли, по лицето й се четяха съмнение и объркване.

— Беше лихвар — повтори тя бавно. — Издигнал се до високо положение в града. Един от някогашните размирници, вече достатъчно лоялен към короната, но все още помнещ и верността си към великия… — заплете се тя — към Дьо Монфор.

— Ами Дъкет? Защо е влязъл в свада с Крепин?

— Защото беше лихвар, мнозина недолюбваха Крепин. Не само семейството на Дъкет беше паднало в мрежите му.

Сведе поглед.

— Може пък Крепин да си е заслужил смъртта — спокойно продължи тя. — Понякога го предупреждавах, но той само се смееше.

Алис се заигра с подгъва на копринената си ръкавица в настаналата тишина.

— Това ли е всичко? — попита Корбет.

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— Засега — додаде тя, после стана и отиде до голям сандък в другия край на кухнята. Измъкна от нея флейта и я подаде на Корбет. — Посещението ти ме натъжи, мастър писарю. Чувствам се и печална, и ядосана заради глупавата смърт на двамината мъже, които познавах. Отдавна храня вяра, че флейтата усмирява бушуващите страсти в ума и тялото.

Корбет седеше като в унес. Флейтата много приличаше на онази, която сам притежаваше в безвъзвратно отминалите щастливи времена. Преди да изчезне потрошена в огъня, в който сам я хвърли. Протегна ръка като в сън и взе флейтата. Помилва излъсканато й дърво, сякаш беше отдавна изчезнало дете, което внезапно се е завърнало. Сложи я до устните си и засвири затрогваща, запомняща се, горчиво-сладка мелодия. Стаята се изпълни с нея. Хю свиреше и слънцето на Съсекс сякаш погали лицето му; сякаш виждаше малко момиченце да се смее и да играе, а съпругата му, подпряла гръб на стената и сплела ръце се усмихваше и на двамата — на флейтиста и на малката танцьорка. Свиреше и свиреше, без да усеща горещите сълзи опарили очите му и стичащи се по лицето му. После всичко изчезна — музиката и видението, и отново беше в някаква стая с жена, която втренчено го гледаше.

Корбет внимателно остави флейтата на масата, поклони се и тихо напусна стаята, прекоси кръчмата и излезе на студената, потънала в мрак улица. Беше забравил мисията си, защото стари, кървящи рани се раззинаха в душата му. Видя мръсотията и боклуците по улицата и пълната с отпадъци канавка. По стената имаше петна от вино. Бездомен мелез душеше вонящите останки на разлагащ се плъх. На ъгъла покрит с язви парцалив просяк трепереше от студ и страх. Знаеше, че не трябваше да свири на флейтата. Досега светът му беше подреден, затворен и прилежно запълнен като свитъците в хранилището за ръкописи на Кувил. В този свой свят не виждаше нищо добро, но и нищо грозно. Кошмарите му се завръщаха, припомни си объркания живот, който водеше след смъртта на жена си и детето си. Припомни си месеците на студ и тъмнина в оня манастир в Съсекс. И тъкмо когато щеше да свърне от Патерностер Роу, усети, че някой го улови за лакътя. Обърна се и разпозна един от слугите в „Епископската митра“. Момчето пъхна флейтата в ръцете на Корбет.

— Моята господарка — рече то, — каза, че трябва да я задържиш и да дойдеш отново да й посвириш.

Корбет кимна, взе флейтата и потъна в мрака.