Сатанинско сборище

Глава седемнадесета

Три дни по-късно Корбет накара готвачите в Тауър да му приготвят малко сладкиши, захаросани плодове и вино, сложи ги в дисагите, размени по няколко думи със Суинъртън и Невил и през задната врата на Тауър излезе да се срещне с Алис. Беше я помолил да се срещнат в полето, малко след североизточния ъгъл на стената, опасваща Тауър, сред руините от римско време, чиито побелели и разрушени стени изпъстряха околностите — все останки от отдавна залязло величие. Алис вече го очакваше, стоеше до една от стените, облечена в рокля от зелена тафта и загърната в обшит с кожи плащ. Дългата й черна коса падаше по раменете й, а около челото си носеше обсипана със златни звезди червена панделка. Корбет неволно се възхити на красотата й. Целуна я горещо по челото. Ръцете й го обгърнаха и тя склони глава на гърдите му. Той стоеше неподвижен, а погледът му блуждаеше над руините. После я хвана за ръка и я подразни, че е дошла навреме. Тя се засмя кокетно, но Корбет видя, че в погледа й се таи сдържаност и предпазливост, сякаш предугаждаше нещо нередно. Корбет опъна чистата завивка, която беше успял да вземе и те седнаха, опрели гърбове о една от стените. Наслаждаваха се на силните, топли лъчи на пролетното слънце.

Похапнаха и пиха вино, смееха се и си говореха, докато Алис не се обърна заучено като участничка в някакво представление и не го попита как върви неговото разследване. Корбет отпи от виното си, ръката му лежеше в скута на Алис.

— Дъкет — заговори той бавно — е бил убит.

Не долови промяна у Алис, затова бръкна в кесията си и извади дългите копринени нишки.

— О, забравих — добави Корбет с усмивка, — когато разкопчаваше плаща ми, тези нишки са се закачили в закопчалката. Мисля, че са от ръкавиците ти. Съжалявам, скъсал съм ги.

Пусна нишките в малката, обвита в коприна длан на Алис.

Алис ги погледна и после се взря в Корбет, преди да избухне в смях.

— Нали не си ме довел тук — подкачи го тя, — за да поднесеш извиненията си за някакви си скъсани ръкавици? Имам си много.

Наведе се и нежно го целуна по страната, устните й бяха по-нежни от коприна.

Корбет стисна чашата си по-здраво, обърна се и срещна тъмните й, пълни със смях очи.

— Не — промълви, — не те доведох тук, за да си говорим за копринените ти ръкавици.

Протегна нозе, отпусна се и въздъхна.

— Дъкет — подхвана пак Корбет — е бил златар и мъжеложец, но също така и един от верните на краля лондончани. Тайните му копнежи и тъмните му желания са го отвели до Крепин, лихвар, прикрит поддръжник на мъртвия Дьо Монфор и водач на преследваните от закона размирници. Крепин е бил и магьосник, занимавал се е с черна магия, бил част, а може и да е бил водач, на тайно общество, наречено „Пентаграм“, което отдавна съществува в страната. Научих, че подобни общества и сборища има и на изток.

Корбет долови как Алис се напрегна до него, сякаш разкритията я изненадаха.

— Откъде го научи?

Корбет се намръщи.

— Всъщност не съм го научил. По-скоро се досетих, по пътя на логиката и разсъжденията, както би рекъл старият ми преподавател по философия. Друго логическо заключение е — продължи той, — че Крепин трябва да е знаел за срамната тайна на Дъкет. Може да го е съблазнил, със сигурност е съблазнил неговата сестра. За него Дъкет е бил безпомощна риба, която е уловил в мрежите си, угаждайки на желанията му. Имал е нужда от златото на Дъкет, разбираш ли, изнудвал е и мнозина други златари в града. С тяхното злато Крепин и неговите съмишленици възнамерявали да вдигнат бунт в Лондон. Обществото, част от което е и той, се състои от врагове на Едуард, които са били врагове и на предишните ни крале. Убили са крал Уилям Руфъс по същия начин, по който възнамеряват да убият и настоящия ни господар. На 31 март кралят се прибира в града от Уудсток. Когато прекосява Нюгейт и минава по Чийпсайд, убиецът ще изстреля смъртоносната си стрела.

— Не, не — лицето на Алис беше побеляло и изопнато, пълните й със страх очи се взираха в него. — Крепин — убиец? Кралеубиец? — възкликна тя.

Корбет я стрелна с очи и нежно докосна с пръсти устните й, после я погали по страната.

— Да — продължи той. — Крепин е бил убиец и стрелата е трябвало да полети от камбанарията на „Сейнт Мери-ле-Боу“, същата църква, в която нашият злощастен златар е бил обесен. Обаче — Корбет спря, за да напълни чашата си с вино, — макар Дъкет да е изиграл отредената му роля, той не е бил убиец. Трябва да е научил, да се е досетил или разкрил намеренията на Крепин и сборището, макар и да не е знаел всички подробности. Тъкмо тогава нещата са тръгнали на зле и за двамата. В деня на убийството Дъкет се срещнал с Крепин в Чийпсайд. Според мен Дъкет е бил обезумял от страх. Вероятно Крепин е опитал да се разбере с него, но Дъкет е измъкнал камата си и го е промушил смъртоносно в сърцето. После Дъкет загубил ума и дума. Осъзнавал е, че е в опасност, затова е побягнал и потърсил убежище.

— В „Сейнт Мери-ле-Боу“? — прекъсна го Алис.

Корбет кимна.

— Да, от всички възможни църкви попаднал в „Сейнт Мери-ле-Боу“. Не е бил от приближените на Крепин, не е имало и как да знае, че църквата е едно от местата, на които се събират хората от „Пентаграма“, както и че енорийският свещеник, Роджър Белът, е високопоставен член на тайното общество. Белът, разбира се, веднага му предоставил убежище, а после незабавно се е свързал с останалите от сборището. Решили, че Дъкет трябва да умре. Не трябвало да се стига до съд, където златарят можел да разкаже всичко, което знае, за да измоли кралско опрощение или да бъде освободен под предлог, че е убил при самозащита.

Корбет спря и отскубна няколко стръкчета от едва покаралата тази пролет млада трева. Погледна настрани към лицето на Алис, но тя седеше неподвижна, опряла гръб на стената и със зареян над полето поглед.

— Така — продължи той — сборището е било предупредено. Тук обаче се намесват двата несигурни елемента на нашето битие — времето и човешкото желание. Неколцина души освен Дъкет се оказали в „Сейнт Мери-ле-Боу“ във фаталната нощ. Първо влязло момчето, Саймън. През деня бил чирак, така ми каза Ранулф, но нощем работел като слуга в кръчма и момче за удоволствия в тайно място за развлечения на мъжеложци. Изглежда, е обичал Дъкет и когато новините за убийството на Крепин и бягството на Дъкет обходили Чийпсайд, Саймън дошъл тичешком. Не можел да влезе в църквата, понеже пред вратата сигурно е имало хора, затова, какъвто си бил слабичък, успял да се провре през един от прозорците.

Корбет замълча за малко.

— Само можем да предполагаме какво се е случило вътре, понеже и Саймън беше убит, но подозирам, че са се преместили в полумрачната ниша в олтарното помещение. Там момчето заспало, а Дъкет се върнал при сигурния църковен престол. Тогава пристигнали стражите. Белът заключил вратата отвън, а Дъкет я залостил отвътре според обичая. Преди свещеникът да си тръгне от църквата, дал на мъжа в убежището, пак по обичая, парче хляб и кана с вино. Дъкет трябвало да дочака здрав и читав утрото. Но не го дочакал. Убили са го!

— Защо да са го убили? — прекъсна го Алис. Въпросът беше кратък, а гласът й — напрегнат.

— Очевидно е. Защо му е на Дъкет да се самоубива, щом е тичал, за да се добере до убежище? Защо не си е прерязал вените? Имал е нож и местата около него, на които е можел да се обеси, са били повече от онова желязно резе. Всъщност тъкмо желязното резе ме убеди, че е бил убит.

Алис се приведе напред, стискаше опрените си на коленете ръце.

— Защо резето?

— Твърде високо е — отвърна Корбет. — Или по-скоро Дъкет е бил твърде нисък. Премерих трупа му. Няма как да е стигнал сам до резето. Пък и престолът беше твърде чист, почти излъскан, като че ли онзи, който се е покачил на него, е внимавал да не го изцапа. Или е така, или са стъпвали върху него с ботуши, обвити в парцали.

— Парцали! — Алис се обърна към него и Корбет почти потръпна. В очите й нямаше и следа от смях, гледаше го с поглед, светнал от всепоглъщаща злост.

— Да, парцали — писарят отклони погледа си от нейния и опипа под плаща дръжката на камата си. — Убийците са увили в парцали ботушите си, за да заглушат шума от стъпките си.

— Но тогава как са успели да се вмъкнат? Казваш, че църквата е била залостена и отвътре — грубо рече Алис.

— Била е, но убийците изобщо не са се вмъквали в нея. Били са пуснати по някое време след пладне, преди да пристигне началникът на стражата, вероятно докато Дъкет е имал други занимания вътре в олтарното помещение. Влезли са и са се притаили в тъмната ниша в притвора. Дъкет нищо не заподозрял, а и на началника на стражата не му минало през ума да проверява там. Щом се стъмнило, убийците нанесли удара си, тихо промъквайки се през нефа. Хванали Дъкет, упоен от подправеното вино, което му дал Белът, и като си помогнали с църковния престол, го обесили. После пак се притаили в тъмното си скривалище в притвора. Предполагам, че са запушили устата на Дъкет, за да не вика, което обяснява нишките от плат между зъбите му, вързаните му ръце и синините над лактите. Убийците са сгрешили само в едно — не разбрали за момчето в църквата, защото подозирам, че хората от сборището са дошли, след като то е успяло да се вмъкне през прозореца и то тъкмо по времето, в което Дъкет и момчето са били заети един с друг в олтарното помещение, откъдето не са се виждали. Както и да е, убийците от сборището били нащрек и когато са ме видели да говоря със Саймън, правилно са заключили, че явно на него му е известно нещо и са убили и него.

Корбет спря, погледна Алис, която все така седеше неподвижно, някак отчуждена.

— На другата сутрин — продължи той — стражите разбили вратата пред погледа на разговорливия свещеник, който се погрижил стражите да се занимаят с трупа на бедния Дъкет, докато хората от сборището се измъкнали по безлюдните улици на Чийпсайд.

Алис се обърна, сложи ръце върху тези на Корбет, лицето й беше бяло като сняг, а по челото й блестяха ситни капчици пот.

— Ами убийците? — попита тя. — Кои са убийците?

Корбет махна от челото й тънък кичур, изплъзнал се изпод панделката и прокара пръсти по лицето й.

— Преди да го убият — тихо продума — Саймън каза, че видял два силуета. На великан и на джудже. Убийците не знаели, че той е там. — Корбет погледна Алис в очите. — Великанът е Питър, Алис, знаеш го. Бил е там, завързал е клупа като истински палач, какъвто е в действителност, стегнал е възела зад лявото ухо на Дъкет. Не Дъкет го е направил. Неопитен човек не би могъл да се справи така. Знаеш, че Питър е бил там, Алис, защото си била с него!

Докосна ръката на Алис и усети, че е леденостудена.

— Ти си дребничка, скрила си лицето си с качулката. Ти си била, както каза Саймън, „джуджето“. До Питър изглеждаш тъкмо така. Мина ми през ума, когато те видях последния път в „Епископската митра“. Казах си, че нещо не е наред, когато нарече Ранулф мой телохранител, но аз не съм ти го представял като такъв. Той се махна от „Епископската митра“, щом видя Питър. Как тогава ти, Алис, знаеше какъв е?

Алис се обърна с гръб към него, навела глава и с вкопчени една в друга ръце.

— Продължаваш само да предполагаш, мастър писарю — промълви тя. — Не можеш нищо да докажеш, нямаш доказателства, че съм била там.

— Напротив, имам — отвърна й Корбет — или по-скоро ти ги имаш!

С очи, пълни с гняв и изопната на скулите кожа, Алис се завъртя гъвкаво. Изглеждаше по-стара и зла, устните й се отдръпнаха и оголиха зъбите, а Корбет просто я наблюдаваше.

— Дадох ти ги — каза той. — Черните копринени нишки!

— Но те са се заплели в закопчалката на плаща ти! — почти кресна Алис.

— Не — Корбет порови в кесията си и измъкна още черни копринени нишки. — Тези се бяха заплели в закопчалката на плаща ми. Нишките, които държиш, взех от въжето, което е било вързано около врата на Дъкет.

Алис коленичи на земята, роклята й се изду около нея като плащ. Само изражението на лицето й — дребно, пребледняло и открито — издаваше обзелата я смесица от ужас и гняв. Вдигна ръце и сякаш белеше ябълка, бавно смъкна ръкавиците. Остави ги на земята и протегна ръцете си с дланите нагоре.

— Знаеш ли какво означават?

Корбет погледна малките, яркоморави обърнати кръстове на дланите й, които изглеждаха като скорошно жигосване.

— Да — отговори й той, — знаците на Фицозбърт. Предположих, че ги имаш, но Кувил… — погледна я — не го познаваш, но той направи разследване и прегледа много писма, договори и заповеди. Искаш ли да прочетеш бележките му?

Алис поклати глава.

— Защо ми е? — отвърна тя. — Познавам по-добре от теб съдържанието им. Бях омъжена за Томас-ат-Боу, търговец на вина от Чийпсайд, но съм родена в Съдърк. Моминското ми име е Дакърт, но тайно винаги се наричах Алис Фицозбърт, по името на майка ми. Тя носеше знаците, които нося и аз. Тя ми разказа за нашия род, за това как династията на Плантагенетите преследвала великия ни предшественик, Уилям Фицозбърт и останалите. Мъжете от моя род, Фицозбърт, вуйчовците ми и братовчедите, бяха пламенни поддръжници на Дьо Монфор и са воювали за него до последен дъх, загинали в касапницата при Ившъм — Алис проследи с пръст знака на дясната си ръка. — От самото начало участвах в тайнствата и се научих да познавам и обичам нашия господар Луцифер! Използвах състоянието си, за да свържа омразата на рода Фицозбърт към Плантагенетите с последователите на Дьо Монфор и останалите размирници. Аз създадох „Пентаграм“ — тясно, затворено общество, в което всички работеха заедно, макар да не се познаваха един друг. Само аз познавах всички. Аз съм Водача, ти си вторият човек, на когото това е известно. Останалите мислят, че съм мъж. Организирах заговор срещу Едуард I Плантагенет, убих шпионина му, посях раздор и аз съм отговорна за смъртта на Дъкет. Всичко в името на една мечта и истина, която ти няма да проумееш!

— Глупости! — извика Корбет и скочи на крака. — Магии, заклинания, танци в кръг, скверни ритуали и сега предателство. Струва ли си заради тях да те обесят над кладата в Смитфийлд? — погледна Алис и почти изсъска следващите си думи. — Такова е наказанието за вещиците и предателите!

Алис приглади гънките отпред на роклята си, ръцете й трепкаха като малки бели птички, носещи се над тъмнозелено поле. Вдигна поглед към Корбет и той осъзна, че е по-спокойна, лицето й възвръщаше цвета си, но в очите й нямаше светлина и смях.

— Твоята религия — отвърна му тя — е важна за теб, такава е и моята за мен. По-стара е от християнството, изповядвали са я по тези земи, дори и преди да пристигнат римляните, но църквата я е унищожила.

— А как обясняваш предателството? — попита Корбет.

Алис сви рамене.

— Крал Едуард трябва да умре. Прегази уелсците и нанесе големи поражения на старата религия. Коли и беси и тук, както го е правил в Палестина. Мразен е за убийството на Дьо Монфор и разгрома на бунтовниците тук в Лондон! Заслужава да умре! И щеше умре, когато влезе в града. Опитен стрелец щеше изпрати към него смъртоносна стрела от върха на „Сейнт Мери-ле-Боу“. После щяхме да грабнем оръжията, които събрахме близо до църквата и да се вдигнем на бунт.

Алис почти се усмихна.

— Бяхме на косъм от успеха, но ни провали Дъкет и глупавото убийство на Крепин. Не скърбяхме за Крепин, макар да беше един от нас, но смъртта му ни създаде грижи. Трябваше да убием Дъкет. Знаехме, че подозира за истинските ни цели и може да размени догадките си срещу помилване за убийството на Крепин. Може и нарочно да е избрал „Сейнт Мери-ле-Боу“, за да привлече вниманието на властите. Белът беше член на „Пентаграма“, в гробището в църковния двор криехме оръжията. Савел, кралският шпионин, разбра това и умря. Затова не можехме да оставим жив Дъкет! Представляваше заплаха за нас!

— Ами аз? — попита Корбет.

Алис отклони погледа си.

— Всъщност не знам — гласът й притихна дотам, че едва я чуваше. — Като член на „Пентаграма“, всъщност като Водач, исках да умреш, но след като присъдата ти беше определена, аз, като човек, се тревожех и всеки път, когато се измъкваше невредим, оставах толкова, толкова облекчена. „Пентаграма“ реши, че трябва да умреш, не аз. Опитахме два пъти на Темз Стрийт, после те причакахме пред „Сейнт Катрин“, но момчето беше подранило, трябваше да умре и тялото му насъбра тълпа. Когато задържаха Белът, знаехме, че ще идеш до къщата му. Но ти всеки път оцеляваше. Решихме, че си служиш с магии и ни се искаше да станеш един от нас.

— Лъжеш! — почти извика Корбет. — Някой ти е давал сведения къде и какво правя! Кой е?

Алис махна с ръка и Корбет се приближи, тя прошепна няколко думи в ухото му. Корбет се взря в очите й, усмихна се студено и се отдръпна. Можеше да му ги каже и открито, но като се приближи до нея, усети меките й устни близо до лицето си, вдъхна аромата на косата и тялото й и разбра, че все още може да погуби душата си в тази нежна и смъртоносна клопка.

Корбет поклати глава и разрови тревата с върха на ботуша си.

— Останалото така ли е, както го описах? — попита той.

— Да — Алис се усмихна сдържано, като момиченце, заловено да върши нещо нередно, което си признава, че е сгрешило.

— Ами другите? — разпитваше Корбет.

Тя му хвърли навъсен поглед, усмивката беше изчезнала.

— Ще се наложи твоят крал сам да ги залови, мастър писарю — грубо му каза тя.

— Няма да е трудно. Не са далече — промълви Корбет — посетителите на „Епископската митра“, ще ги излови.

— Ами аз? Не се страхувам да умра — прошепна Алис.

Корбет погледна в тъмните й очи и видя стаения там ужас. Лъжеше и той знаеше, че го моли за милост. Приклекна и обхвана лицето й с ръце.

— Не мога да сторя много за теб, Алис — нежно рече той. — Не мога да изискам опрощение. Не мога да те прикрия, понеже някои от хората ти ще те издадат, с надеждата да се смилят над тях. Не можеш да се криеш до края на живота си, опиташ ли се, със сигурност ще те преследват, докато не те заловят.

Спря и нежно я целуна по клепачите, усети вкуса на сълзите й. Тя беше убийца, вещица и предателка, но любовта му надмогваше всичко.

— Слушай ме, Алис — бързо продължи той, — утре ще напиша писмото си до Бърнел. Ще го изпратя на другия ден. Тогава и той ще започне да действа. „Епископската митра“ ще бъде обградена. Трябва да бягаш днес. И не известявай останалите. Те са загубени — излъга той, — вече ги следят. Разбра ли?

Тя кимна и той я целуна по челото, вдъхна едва доловимото ухание на косата й.

Корбет се изправи и бързо се отдалечи. Стори му се, че я чу да вика името му, но не се обърна. Реши, че е писък на чайка, ловуваща по речния бряг.