Сатанинско сборище

Глава шестнадесета

На другия ден Корбет се отправи към „Сейнт Мери-ле-Боу“. Нареди на Ранулф по-късно да дойде там. Църквата и домът на свещеника бяха пусти. Невил му беше дал ключовете на Белът, но за изненада на Корбет вратата се оказа незалостена. Предпазливо я побутна. Дневната изглеждаше непроменена от нощта, в която преди доста седмици Корбет беше посетил за първи път свещеника. Мангалът беше пълен с пепел от изгорели въглени. Наполовина празна чаша с вино и парчета развалено, нагризано от плъховете сирене стояха върху единствения сандък в стаята. Корбет ги премести и повдигна тежкия дървен капак. Щом започна да изважда дрехи: мръсно расо и чифт кожени ботуши, го лъхна миризмата на мухъл, примесена с мирис на пот. Достатъчно. Корбет огледа празната стая. Трябваше да има още нещо. Нещо липсваше, даде си сметка той.

Това беше дом на свещеник и въпреки това никъде не се виждаше кръст или разпятие. Огледа внимателно измазаните с глина стени, посипаната с трохи маса, но напразно търсеше знаци на преклонение пред Бога. Разбута с крак мръсните тръстики и влезе в стаичката отзад, която служеше и за кухня, и за изба. И там беше мръсно. Имаше само маса, нисък стол, полица с нащърбени чаши и мръсни дървени съдове. „Изглежда, е живял като животно“ мина през ума на Корбет. Върна се отново в дневната и заоглежда галерията в другия край. Помещението горе вероятно беше служило за спалня. Дървена преграда скриваше помещението за сън от любопитни очи, а до него се стигаше по ненадеждна на вид дървена стълба, оставена до стената.

Корбет опря стълбата на гредата, над която беше помещението и тръгна полека нагоре. Очакваше да види същата мръсотия и неразбория като на долния етаж, но действителността се оказа съвсем друга. Спалнята беше малка, с малък прозорец, покрит с рогови пластини и разположен високо на стената, през него влизаше достатъчно светлина. Подът беше излъскан с восък, плътни кадифени гоблени красяха белосаните стени. На гоблените бяха изобразени сладострастни любовни сцени. Огромно легло, покрито с морскосиня копринена покривка, заемаше по-голямата част от помещението. Корбет прекрачи дървената преграда и седна на леглото. Усети мекотата на натъпкания с пух дюшек и кръглите възглавнички под него. Свещ от чист восък стоеше в посребрен свещник на дървения стол близо до леглото. От другата страна имаше малък, богато резбован сандък. Корбет се протегна през леглото и отвори капака му.

Дали бе доловил шум или съзрял нещо, но Корбет изведнъж инстинктивно се претърколи надясно и избегна смъртоносното острие на меча, стоварило се точно на мястото, където седеше. Писарят видя висока, тъмна фигура, облечена цялата в черно. През прорезите на черната качулка очите на тайнствения наемен убиец проблясваха, докато вдигаше меча за повторен удар. Без да се бави, Корбет се претърколи под ръката, с която нападателят държеше вдигнатия меч и двамата се блъснаха в дървената преграда. В тясното пространство убиецът не можеше да използва меча си, но стовари тежко дръжката му върху уязвимия гръб на Корбет. Болката беше пронизваща, писарят можеше единствено да държи здраво китката на убиеца и да го притиска към преградата. Корбет се надяваше Ранулф да е дошъл и да чуе шума. Внезапно преградата изпращя, двамата с нападателя се преметнаха през преградата и се стовариха долу на пода.

Корбет извади късмет, за разлика от наемния убиец — стовари се отгоре му. Изпод черната маска бликна кръв, писарят се изправи и изпъна гръб, за да облекчи болката в него, после се приведе и махна маската от лицето на нападателя си. В този миг Ранулф, викайки с пълно гърло, връхлетя през вратата.

— Закъсня! — ревна насреща му Корбет. — Защо не дойде по-рано?

Ранулф потри брадичката си.

— Навъртах се около църквата и чух шума от схватката едва когато дойдох насам.

Ранулф посочи към проснатия в необичайна поза убиец.

— Познаваш ли го? — попита Ранулф.

Корбет издърпа маската на мъжа и огледа гладкото младо лице с изцъклени очи, безизразни под черната коса. От крайчеца на устата на мъртвия се стичаше тънка струйка кръв към локвата, образувана от раната на счупения череп.

— Не — сдържано рече Корбет, — но знам, че ме очакваше. Пратили са го за мен. Знаели са, че ще дойда тук.

Писарят погледна разтревоженото лице на Ранулф.

— Кои са те? — попита Корбет. — Какво, за Бога, искат от мен?

Изправи се и изтупа прахта от дрехите си. Мъчеше се да не обръща внимание на болката в гърба и ръцете си.

— Хайде — посочи той към падналата стълба, — дръж я, докато довърша огледа.

Ранулф държеше здраво стълбата и Корбет се качи отново в спалнята на мъртвия свещеник, за да претърси резбования дървен сандък. Той се оказа претъпкан с дрехи, панталони, елеци и ризи от най-скъпи платове, тафта, коприна и кадифе, наметки от чиста вълна, дебели мъхнати платове, обсипани със скъпи камъни колани, ботуши от фина кожа и копринени ръкавици. Очевидно свещеникът беше водил двойствен живот — в бедност пред хората и в разкош насаме. Документи и ръкописи нямаше. Единствената книга се оказа Библия, подвързана с кожа и със златна заключалка. Страниците й бяха красиво изписани и украсени със сложни, разноцветни миниатюри. Корбет оцени по достойнство уменията на калиграфа, грижливо изписал думите, а после накарал ги да оживеят в алено, златно, зелено и други цветове. Разгърна страниците, не откри нищо нередно. Изненада се как така човек като Белът притежава толкова скъпоценна и почти неразтваряна Библия като тази. Внимателно прелистваше страниците, но не откри нищо. Отгърна я в края, където онзи, който я бе съшивал, трябваше да е оставил бели страници, в които бъдещият собственик да записва своите размишления и бележки.

Белът също беше водил записки, но това не бяха духовни разсъждения или морални поуки. Накрая имаше страници, изписани гъсто на нормански френски или на простонароден латински. Текстът оборваше съществуването на Христа, имаше заклинания и баяния, както и рисунки на мъж с козя глава, седнал на олтар, от който капеше кръв и под който имаше обърнат кръст. Друга рисунка изобразяваше църква, пълна с хора с празни и безизразни овчи лица. Всички бяха насочили вниманието си към фигура в свещенически одежди, но със зловеща глава и зинала паст на кръвожаден вълк.

Последната рисунка, реши Корбет, беше най-скорошна и съвсем различна по съдържание — правоъгълна кула, на чийто връх стоеше стрелец с лък в ръцете. Стрелата вече летеше във въздуха, насочена през пътя или пътеката, по която идваше на кон ездач с корона на главата. Рисунката беше груба, почти детинска, макар и да беше направена със старание и внимание към детайлите. Под нея стояха думите Hic die libertas nostra de arcibus veniet. Корбет преведе на глас: „На този ден лъковете ще ни донесат свободата“. Разгледа рисунката и надписа. Припомни си загадката на мъртвия Савел за лъка, който е безполезен, но е по-опасен от здравия, понеже включва всички оръжия.

В ума му ясно изникна гледката на прясно разкопаваните гробове в близкото гробище и едва не извика, обърна се и заслиза по стълбата. Хвърли Библията, която продължаваше да държи в ръката си, на изумения Ранулф.

— Тичай — подвикна той, — отнеси го на канцлера! Кажи му да разгледа рисунките в края на Библията, най-вече последната. Кажи му и да попречи на краля да напуска Уудсток, за да дойде в Лондон, както и да заповяда да се претърсят всички пресни гробове тук, в „Сейнт Мери-ле-Боу“!

Корбет накара Ранулф да повтаря съобщението, докато не го запомни дума по дума, чак тогава му позволи да тръгне.

Поуспокоен, Корбет огледа около къщата и си тръгна, прекоси калния двор в посока към църквата. Главната порта не беше заключена, той я отвори предпазливо и влезе. Спря се вътре, поемаше си дълбоко въздух, а цялото му същество беше нащрек за странни или заплашителни звуци. С всичките си сетива се опитваше да усети скритата заплаха. Доволен, че не долови нищо застрашително, но все още разтреперан от преживяното нападение, Корбет прекоси нефа, отиде до църковния престол и седна в него. Загледа се надолу към тъмния вход. Сети се, че някъде по това време на деня беглецът Дъкет е дошъл в църквата. Отново се запита как убийците са влезли в църквата, убили са Дъкет и после незабелязано са изчезнали.

Седеше, загледан към дъното на нефа, когато загадката се разреши сякаш от само себе си. Отговорът беше прост и толкова очевиден, че той избухна в смях, който проехтя из безлюдната църква. Разрешението на загадката беше ясно и очебийно и разкриваше блестящия, хитър ум на онзи, който го беше измислил. Припомни си гласа на своя стар наставник отец Бенедикт, който му казваше, че всяка загадка има своя отговор. „Всичко зависи от гледната точка, от която ще погледнеш на нея, скъпо мое момче“, гърмеше гласът му. Е, той беше открил правилната гледна точка, сега само трябваше да открие кои са истинските убийци. Сенките, скрити зад знака на пентаграма.

Корбет стана, прекоси църквата и излезе навън в ранното пролетно, слънчево утро. Изпълнен със задоволство, сам не разбра как се упъти към Алис. Кръчмата беше празна, затова той тихо мина през главното помещение и отвори вратата към кухнята. Застанала с гръб към него, Алис тихо разговаряше с великана Питър, надвесил над нея грамадното си тяло. Корбет я повика по име и тя се обърна. По изуменото й лице не остана и капка кръв, но после тя възкликна радостно и се втурна към него. Обви ръце около врата му, започна да го прегръща и да го целува. Дръпна тежкия му плащ и го разкопча, покани го да седне и изпрати Питър за храна и питие.

— Щастлива си, че ме виждаш, така ли? — сухо попита Корбет.

Алис отново го целуна жадно по устните.

— Разбира се! — нацупи се тя. — Къде се изгуби? Какво толкова прави?

Той заразказва надълго — колко е бил зает с работата по кралското поръчение, за изпречилите се на пътя му препятствия и колко малко е напреднал. Не й каза за нападението или че от съображения за сигурност се е преместил в Тауър. Не искаше да я тревожи, колкото по-малко хора знаеха за случващото се, толкова по-добре. Около „Епископската митра“ и Питър — навъсения великан, витаеше нещо, което не му допадаше, измъчваше го необяснимо чувство на тревога.

Корбет попита Алис какво е правила, но тя само сви рамене.

— Каквото и досега — отвърна му тя. — Занимавах се с управлението на кръчмата или поне се опитвах. Кралят скоро ще се върне в града и трябва да се подготвим за празненствата. Чува се, че са се появили пирати, които нападат корабите ни — усмихна му се тя. — Накратко, нищо особено, ако не смятаме вас, писарите, заети с важните ви тайнствени поръчения!

Седяха, шегуваха се и се дразнеха един друг. Корбет жадуваше до болка да я грабне в ръцете си и да я отнесе на горния етаж или където и да е, само да са насаме, но знаеше, че тя щеше да се възпротиви. А и присъствието на намръщения Питър охлаждаше страстта му. Вместо това Корбет я накара да му обещае, че ще го чака на следващата вечер, сбогува се нежно с нея и си тръгна. Навън вече беше топло и той преметна през ръка плаща си. В случай на нападение, — щеше да му е по-удобно и можеше да го използва като щит.

Когато пристигна в Тауър, Ранулф го чакаше, проснат на нара си.

— Да — отвърна той уморено на Корбет, — бях в Уестминстър и успях да се срещна с Бърнел, напук на оня надут дебел Хюбърт — ядно додаде той. — Опита се да ме спре. Затова застанах пред стаята на канцлера и закрещях името му и това на краля. Свърши работа. Бърнел изпрати да ме повикат. Огледа Библията и рисунките, които ти ми каза да посоча, най-вече последната.

Ранулф спря, подсмръкна, избърса нос в ръкава си и пак заговори:

— Канцлерът разгледа последната рисунка, скочи на крака и завика за писари и пратеници. Заповяда в конюшните да подготвят най-бързите коне. Гледаше ме и мислех, че ще ме прати на бесилката, но той ме освободи с това кратко съобщение до теб: „Кажи на Корбет, че искам имена“. Това е всичко — заключи Ранулф.

Корбет кимна, изрита ботушите си и се изтегна на своя нар, за да постихне болката из цялото му тяло. Имена! Канцлерът искаше имена. Корбет можеше да му каже защо и как е убит Дъкет, но от кого? Освен името на отреклия се от църквата свещеник, с други не разполагаше.

Корбет потръпна и се уви плътно с плаща си, катарамата, с която се захващаше плащът, го удари по устните и той се зае да я нагласи. Огледа по-внимателно закопчалката и измъкна закачените в нея нишки. Сложи ги на дланта си. Толкова бяха малки и незабележими! Непоносима болка прониза душата на Корбет, сякаш го съсичаха с меч, почти почувства вкуса на метала в гърлото си. В ума му заизникваха картини, които изясняваха породилите се съмнения и тревоги. Сякаш проби гноясала рана и насъбралата се гной потече навън. Агонията беше мъчителна. Болка раздра гърдите му, железен юмрук стегна сърцето му, а пулсът затуптя в главата му оглушително със силата на крайбрежен прибой. Легна на нара със свити юмруци. Опитваше се да подреди хаоса, връхлетял ума му. Ранулф се приближи, загрижен и тревожен.

— Добре ли си? Малко вино ще помогне ли?

Корбет го изгони грубо. Съгледал пребледнялото лице на господаря си и дивия му поглед, Ранулф се измъкна като бито псе от стаята. След около час дойде Невил, Корбет просто гледаше през него и го отпрати. Ранулф прекара нощта другаде, предпочел относителната сигурност и безопасност в помещението на стражите пред компанията на очевидно полуделия си господар.

На другата сутрин Ранулф завари Корбет станал, измит и облечен, седнал на нара си с дъската за писане на колене, да драска с перото по дълго парче велен. Писарят все още изглеждаше блед и отнесен. Ранулф го заразпитва загрижено, но леденият поглед на Корбет пресече въпросите му. Ранулф знаеше, че се е случило нещо страшно, но не можеше да си представи какво. Господарят му беше толкова потаен за каквото и да било, че беше трудно да се каже щастлив ли е, или тъжен. Ранулф стоеше и пристъпваше от крак на крак, докато Корбет не приключи с писането, вдигна очи и му нареди да отнесе писмото на Найджъл Кувил в канцеларията в Уестминстър. Корбет настоя Ранулф да изчака и да му донесе отговора, понеже въпросът бил изключително важен. Младежът тръгна незабавно и остави господаря си сам с мислите му и новото парче велен, на което беше започнал да пише.

Ранулф взе лодка от Тауър до Уестминстър и след като поразпита из голямата зала, успя да открие стария пазител на архива и да си осигури среща с него. Щом прочете бележката на Корбет, Кувил го изслуша съсредоточено. Ранулф забеляза тревогата му за Корбет и осъзна, че даденото от него описание за състоянието на писаря само е подсилило притесненията на стария човек.

— Точно така изглеждаше след смъртта на жена си и детето си — измърмори Кувил. — Както и да е — додаде той сопнато, — може тези сведения да са от полза.

Ранулф трябваше да остане с Кувил няколко дни и сам да се грижи за себе си, докато пазителят на архива се ровеше сред старите ръкописи и пращаше писарите насам-натам из града да търсят сведения. Чак след няколко дни Кувил даде малък свитък на Ранулф и му нареди да го занесе на Корбет в Тауър. Ранулф се подчини незабавно, доволен да се измъкне от претъпканата стая на Кувил и от още по-тясната стаичка, които старият човек му беше дал.

Ранулф откри господаря си все още блед и доста потиснат до оградата на рова на Тауър, облегнат на назъбените стени и безизразно взрян в тъмните води отдолу. Корбет едва-едва поздрави Ранулф, но грабна документа от Кувил и го изчете нетърпеливо, докато мърмореше и от време на време простенваше, сякаш вече знаеше какво ще прочете там. После нареди на Ранулф да си почине и да се нахрани, преди да го изпрати с друго кратко писмо до мистрес Алис-ат-Боу в „Епископската митра“. Корбет нареди на Ранулф, щом предаде съобщението, да си намери занимание из града и — рязко додаде той, — ако може, да не се забърква в неприятности. Ранулф незабавно се насочи към кухнята на Тауър. Корбет почака, стъпките му да се отдалечат и заглъхнат, скри лицето си в ръце и потъна в смесица от гняв, самосъжаление и опустошително чувство за загуба.