Сбогуване

Последният ден

Четвъртък, 10 август 2006

07:45

Джейни още седи на бюрото на Хенри. В шок. В пълно отрицание.

Но дълбоко в себе си знае, че това е истината. Трябва да е това. Само така има смисъл.

Не може да повярва, че всичко се свежда до много по-различен избор от този, който тя и госпожица Стюбин са си представяли през цялото време.

Не между сляпа и изолирана.

А между сляпа и изолирана, докато й се пръсне мозъкът.

— А-а-а! — крещи Джейни.

Ето едно прекрасно качество на тази малка къщичка насред нищото. Може да си крещи, колкото си иска, и никой няма да извика полицията.

Сяда обратно на стола пред бюрото. После бавно се изправя.

Свлича се на леглото и просто лежи там, с поглед втренчен в стената.

— А сега какво? — шепне.

Никой не отговаря.

09:39

Става. Оглежда се из малката барака. Поклаща глава.

Съжалява.

Толкова много съжалява.

В този момент, изправена пред две нови, еднакво отвратителни възможности — една истинска „Вилица на Мортън“ — разбира, че пред нея стои съвсем друг избор.

Седи с кръстосани крака на леглото с лист и химикалка в ръка и отбелязва всичко. За и против. Ползи и вреди. Отвратително срещу отвратително.

Животът на госпожица Стюбин или този на Хенри?

Кое иска Джейни?

— Без съжаления — беше казала госпожица Стюбин в зелената тетрадка. Но не е знаела истината.

— Няма най-добър избор — беше казал Хенри в съня. И той не е знаел.

Само Джейни, единствено и само тя, познава истинския избор.

10:11

Джейни се обажда на Капитана.

— Комиски слуша. Как си, Джейни?

— Здравейте, Капитане. Добре съм, предполагам. Имате ли време да поговорим днес?

— Секунда. — Джейни чува тракане по клавиатурата.

— По обяд става ли? Ще взема храна и можем да обядваме в офиса. Как ти звучи?

— Звучи чудесно — казва Джейни. Затваря.

Пеперуди хвърчат в корема й.

И после.

Разтърсва глава и започва да събира.

Събира нещата, които донесе тук, тъпче ги всичките в куфара. Надява се да ги пренесе наведнъж.

Връща се.

Ако не беше Кейб, може би щеше да рискува. Да стане отшелник. В случай че фатално греши за това, което се е случило с Хенри.

Но тя е сигурна, че е права.

Просто го усеща.

Така че.

Това е.

Джейни взема пазарска торба изпод мивката на Хенри и я напълва с нещата, които не са се побрали в куфара. Продължава да клати глава от време на време.

Още не й се вярва.

Преди да си тръгне, се обажда на собственика, за да му съобщи, че Хенри е починал. После затваря магазина завинаги, насрочва дата за доставка на последната поръчка и оставя снежното кълбо подарък отпред с бележка, за да не го пропусне Кати.

Изнася куфара навън. Затваря вратата след себе си и я оставя отключена, както я намери.

Поема дълбоко извънградския въздух, задържа го и бавно го изпуска.

Поглежда каната със слънчев чай, която стои непокътната на капака на комбито.

Хваща куфара. И тръгва.

Тътри се по каменистата алея като бездомник с всичките си вехтории в ръка.

Не поглежда назад.

Вкъщи прибира куфара и торбата в стаята си и вади кутията за обувки с недокоснатите писма. Медалът виси на раницата, пръстенът е на палеца й. Занася кутията в кухнята и я оставя на плота до сладките изкушения на Рабиновиц.

11:56

Джейни поздравява момчетата на път към кабинета на Капитана. Спира при бюрото на Рабиновиц, за да му благодари за тортата и плодовете, но него го няма. Джейни се усмихва и надрасква набързо бележка на хвърчащо листче.

После чука на вратата на Капитана.

— Влез!

Джейни влиза. Миризмата на китайско кара стомахът й да къркори. Капитана изважда картонени чинии и пластмасови прибори. Отваря кутиите с храната и се усмихва топло.

— Как си?

Джейни затваря вратата и сяда.

— О, нали знаете — казва безгрижно. — Луда, както винаги.

После взема салфетките, отделя една от малката купчинка и я поставя отстрани до чинията на Капитана.

— Хайде вземи си — кани я Капитана.

Сервират си.

Неловко е — тишината и това, че са само двете. И се хранят. Джейни си играе с новия пръстен и върху белия потник неочаквано се появява капка от кафявия сос на пилето с кашу. Припряно се опитва да го почисти със салфетка, преди да е попило. Капитана бърка в чекмеджето — онова, в което явно има всичко, от което някой би могъл да се нуждае — и вади пакет мокри кърпички. Подхвърля ги на Джейни.

Джейни се засмива развеселена и ги отваря.

— Имате какво ли не в това чекмедже. Храна, лепенки, кърпички, прибори… друго?

— Всичко потребно на човек, за да оцелее няколко дни — казва Капитана. — Шивашки комплект с копчета за спешни случаи, шноли за коса, тоалетни принадлежности, отвертки, швейцарско ножче и — не, не може да го вземеш назаем, от супер скъпите е. Да видим какво още — свирка за кучета, лакомства за кучета, полицейска свирка, противоотрова, инжекции срещу алергични реакции, бутилки с вода… и разбира се, бъркотия от ластици, кламери и стари пощенски марки. Няколко стотинки.

Джейни се смее. Отпуска се.

— Не е за вярване.

Хапва от храната.

— Бях скаут. — Капитана никога не сваля сериозното изражение от лицето си.

Джейни изсумтява, но после се замисля дали пък не се шегува. Човек не може да бъде сигурен с нея.

— Е — казва Капитана. — Имаме много да наваксваме. — Добавя сметана в кафето си. — Моето най-добро предположение е, че малката ти семейна криза от миналата седмица има нещо общо със смъртта на баща ти. Вярно ли е?

— Вярно е — казва Джейни.

— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?

Джейни вдига поглед.

— Аз…

— Ние сме семейство, Ханаган. Аз съм част от семейството ти, ти си част от моето, всички тук са членове на това семейство. Човек не забравя семейството си. Ще ми се обаждаш, когато толкова важни неща се случват, чуваш ли?

Джейни прочиства гърлото си.

— Не исках да ви притеснявам. А пък и аз дори не го познавах. Той беше в безсъзнание през цялото време.

Въздишката на Капитана прозвучава като предупредително изпускане на пара от локомотив.

— Не искам да чувам такива работи.

— Да, сър.

— Слава богу, Стръмхелър имаше достатъчно ум в главата си да ми каже кога е погребението, защото иначе лошо ти се пишеше.

— Да, сър — Джейни започва да губи апетит. — Съжалявам.

— Добре. Сега, за баща ти. Да говорим за него. Той също е бил ловец на сънища?

Джейни остава с отворена уста.

— Как разбрахте?

— Ти го каза на гроба. Между редовете. Каза, че имал проблеми, които хората не биха разбрали, но ти си разбрала или нещо подобно. Другите нямаха представа за какво става дума.

Джейни кима.

— Изобщо не съм го мислила — просто така се получи. Но, да, бил е ловец на сънища, изолиран.

— Аха, изолиран. Нещо, което ти се върти и на теб в главата. Е, не се учудвам, че не сме разбрали за него — казва Капитана. — Ти как се досети?

— Влязох в съня му.

— О?

— Ами… да. Разбрах доста интересни неща.

— Сигурна съм. А как се запозна с пощальонката, госпожице Ханаган? Изглежда малко странно, че никога не си разговаряла с баща си, а в същото време от приказките й на погребението се разбира, че с тази дама в кафяво сте си контактували и преди. — Капитана хапва от обяда си. — Какво е това на палеца ти? Прилича на гимназиално бижу от осемдесетте. Хм. Не отговаряй.

Джейни се ухилва. Почервенява.

— Да, сър.

— Голям детектив си, дори когато нямаш задача.

— Да, може би.

— Е. Взе ли решение? За онова, за което говорихме? За изолацията?

Джейни оставя вилицата.

— Ами, по този въпрос — започва с притеснен вид. — Аз…

Капитана гледа Джейни в очите. Мълчи.

— Аз щях. Тоест, вече реших, да.

На Джейни й е страхотно трудно да го каже.

Погледът на Капитана не трепва.

— Излиза, че в крайна сметка няма да се получи.

Капитана се навежда към Джейни.

— Кажи го — подканва я тихо, но настоятелно. — Хайде.

Джейни е объркана.

— Кое?

— Кажи го. За бога, направи го. Сподели поне веднъж какво се случва в този твой мистериозен мозък. Не можеш винаги всичко да държиш в себе си. А пък и аз съм добър слушател. Наистина.

— Кое? — повтаря Джейни, още по-объркана. — Просто…

Капитана кима насърчително.

— Добре, ами просто разбрах, че госпожица Стюбин не е била на прав път. Изборът ми не е този, който тя ми разкри, по-различен е — или ставам като нея, или като него. Като баща ми. Той се е изолирал. И мозъкът му се е пръснал.

Капитана вдига вежда.

— Пръснал. Медицински термин?

Джейни се засмива.

— Не точно.

— Какво друго? — гласът на Капитана вече не е така настоятелен.

— Е, при това положение смятам да си остана вкъщи. И, предполагам, да си ходя на училище, както беше първоначалният план. Тоест, това си е като ези-тура — сляпа и недъгава на двайсет или мъртва с експлодирал мозък на четиридесет. Какво бихте избрали вие? Аз, понеже имам Кейб, ще избера сляпа и недъгава. Така де, ако той може да се справи.

Джейни не е забравила сънищата му.

— Той има ли някаква представа какво се случва?

— Ами… не.

— Знаеш какво казвам винаги, нали?

— Да говоря с него. Да, знам.

— Ами направи го тогава!

— Добре, добре. — Джейни се усмихва.

— И щом нещата се оправят след ужасната ти седмица и отново свикнеш с мисълта за училище, а това със сигурност ще се случи, ще говорим за теб и за работата ти. Става ли?

— Да. — Джейни въздиша. С огромно облекчение.

Връщат остатъците от обяда обратно в пликовете.

— Преди да тръгнеш — казва Капитана, плъзга стола си към шкаф с много чекмеджета и отваря едно, — имам нещо за теб. Ако не ти върши работа, просто го изхвърли. Няма да се обидя. — Вади от някаква папка оранжев лист, пресниман на ксерокс, и го подава на Джейни. Изправя се и я изпраща до вратата. — И ако някога ти се говори за това, знаеш къде да ме намериш. Ние сме семейство. Не забравяй.

— Добре. — Джейни взима листа и се усмихва. — Благодаря за обяда. И за всичко.

Изправя се и се обръща към изхода.

— Пак заповядай. А сега вече може да спреш да ми се пречкаш.

Усмихва се и изпраща с поглед Джейни.

— Успях! — крещи наум Джейни, докато тича нагоре по стълбите към изхода. Първият труден разговор е вече зад гърба и. Излиза на улицата и отива на автобусната спирка. Отваря оранжевия лист и го прочита с присвити очи.

След минутка го сгъва и бавно и замислено го прибира обратно в джоба си.

13:43

Взема автобуса и слиза в квартала. Този следобед никой не сънува.

Върви пеша до къщата на Кабъл.

Заварва го да боядисва вратата на гаража.

Джейни стои в тревата до алеята за паркиране и го наблюдава.

Мисли за всички неща, които се случиха през последните няколко дни. За целия път, който тя измина. За спадовете и за пълните пропадания.

Смяташе, че ще трябва да се сбогува.

Завинаги.

Но вече не е така.

Тогава защо не се чувства страхотно?

Защото остава проблемът със сънищата му.

Прокашля се.

Кабъл не се обръща.

— Мълчиш — казва. — Чудех се колко още щеше да стоиш там.

Тя прехапва устна.

Пъха ръце в джобовете.

Той се обръща. Има боя по бузата си. Очите му са меки с леки бръчици по краищата.

— Какво става? Добре ли си?

Джейни не отговаря.

Опитва се да спре треперенето.

Той забелязва. Оставя четката.

Приближава се.

— О, милинката ми — казва. Прегръща я. Държи я в прегръдката си. — Какво има?

Гали косата й, докато тя плаче в ризата му.

14:15

В тревата под сенчестото дърво в задния двор. Говорят.

За кошмарите му.

И за бъдещето й.

Дълго, много дълго време.

16:29

Всичко е толкова сложно.

Винаги е така при Джейни.

Не е възможно Джейни да разбере какво ще се случи, колкото и да се опитва. Колкото и Кейб да убеждава Джейни, че не е подозирал до каква степен са тревожни сънищата му и да признава, че може би малко го е страх. И да настоява, че наистина се старае, ама наистина.

Колкото и двамата да продължават да си обещават, че ще говорят за тези неща, когато те се появят. Защото те ще се появяват непрекъснато.

Просто в книгата на Джейни няма „И заживели щастливо“.

Но двамата с Кабъл знаят, че помежду им има нещо. Нещо хубаво.

Има уважение.

Има дълбочина.

Безкористност.

И взаимно разбирателство, което е по-силно от всичко.

И любов.

Те вземат решение.

Решение да решават ден за ден.

Без ангажименти. Без големи планове. Просто живот тук и сега.

Да вървят по пътя. И да избягват напрежението.

И без това има достатъчно навсякъде около тях.

И ако стане, стане.

Дълбоко в себе си тя знае нещо важно.

Научила го е по трудния начин. И е сигурна.

И той е единственото момче, на което ще го каже.