Сбогуване

Събота

5 август 2006

08:32

— Да — Джейни отговаря с дрезгав глас по телефона. — Моля? — Още не се е събудила.

— Джейни, всичко наред ли е?

Джейни мълчи. Би трябвало да познава този глас, но не се сеща на кого е.

— Джейни? Аз съм, Капитан Комиски. Чуваш ли ме?

— О! — казва Джейни. — Боже, извинявайте, аз просто…

— Съжалявам, че те събудих. По принцип не бих се обадила, но чух от Бейкър, че си имала семейни неприятности и си се върнала по-рано от ваканцията. Обаждам се да разбера дали всичко е наред. И да чуя какво имаш да ми съобщиш, ако си готова вече. По-добре ще е да си готова.

— Аз… ами, това е малко сложно — казва Джейни. Обръща се по гръб. Устата й сякаш е натъпкана с тоалетна хартия. — Но всичко е наред. Тоест… дълга история. — Уф.

— Аз имам достатъчно време.

— Може ли да ви звънна по-късно? Някой ме търси на другата линия.

— Ще изчакам.

Джейни се усмихва, въпреки тъпата болка в главата си и превключва на другата линия.

Кейб.

— Хей, миличка, всичко наред ли е? Какво стана снощи?

— А, ти ли си, ще ти звънна след малко.

— Става. — Затваря.

Джейни се връща към Капитана.

— На линия съм — казва.

— Добре.

— И… предпочитам да не задълбавам в детайли. Така че… — Джейни се чувства смела.

Капитана замълчава за части от секундата.

— Щом смяташ. Знаеш къде да ме намериш, нали?

— Разбира се. Благодаря, сър.

— Ще се видим в понеделник на срещата, ако преди това не ме потърсиш. Пази се, Джейни.

Капитана затваря.

Джейни също затваря и ръмжи.

— Защо всички ми звънят в осем и половина сутринта, по дяволите?

09:24

Изкъпана, нахранена, сресана. Джейни се чувства малко по-добре, след като е взела един „Ибупрофен“ и е изпила три чаши вода.

— Никога повече — мърмори пред огледалото. Обажда се на Кабъл. — Извинявай, че ми отне толкова време.

Джейни разказва какво се е случило предишната вечер, докато върви през дворовете, прекосява алеята за паркиране и влиза в дома му.

— Здрасти — поздравява го тя и едновременно с това затваря.

Кабъл се усмихва и също затваря.

— Закусвала ли си?

— Да.

— Искаш ли да се разходим с колата?

— Ами… става. Всъщност мислех да отида до болницата.

Кабъл кима.

— Не е лошо.

— Не че се чувствам задължена, защото не е така.

— И не трябва.

Джейни потъва в мислите си. Припомня си какво й каза майка й миналата вечер, въпреки че голяма част от случилото се е малко размазано — след всичката бира.

— Мисля — изрича бавно, — че той май не е добър човек.

— Моля?

— Само предчувствие. Няма значение. Да тръгваме.

— Сигурна ли си, че искаш да ходиш там, щом не го харесваш?

— Да. Тоест, искам да съм сигурна. Мисля, че просто имам нужда да знам. Дали е лош. Или не.

Кабъл свива рамене, но я разбира. Потеглят.

09:39

В болницата както обикновено Джейни се движи бавно по коридора, внимава за отворени врати. Попада в слаб сън, но само за няколко секунди — дори не й се налага да спре напълно хода си. Стоят пред стаята на Хенри, Джейни с ръка на дръжката.

Пищене и шокиращо ярки цветове. Отново. Джейни почти се срива на колене, но този път е по-подготвена. Пристъпва слепешката към леглото и Кабъл й помага безопасно да се настани на пода, докато в главата й пулсира от звука. По-силен от всякога.

Точно когато Джейни е сигурна, че тъпанчетата й ще се пръснат, пищенето отслабва и сцената пак преминава към жената в тъмнината. Същата жена от миналия ден, Джейни е сигурна в това, въпреки че не може да различи конкретни черти. После вижда, че и мъжът също е там. Хенри, разбира се. Сънят е негов. Той е в сянка, седи на стол и наблюдава жената. Обръща се, поглежда Джейни и премигва. Очите му се разширяват и той се изпъва В стола си.

— Помогни ми! — моли.

И тогава, като в повредена кинолента, картината започва да се разпада и пищенето се връща, още по-силно, като един незатихващ крясък в ушите й. Джейни се бори, главата й тупти. Опитва се да излезе от съня, но не може да се съсредоточи — писъкът отслабва силите й.

Вече се мята на пода. В агония.

Кабъл вероятно е там и я държи, но тя не усеща нищо.

Ярките цветове се блъскат в очите й, в мозъка, в тялото й. Пищенето сякаш разпръсква хиляди карфици, които се забиват във всяка пора на кожата й.

Джейни е в капан.

В капана на кошмара на някой, който не може да се събуди.

Не спира да търси изход, чувства, че се задушава. Че ако не се измъкне от тази какофония, сигурно ще умре. „Кейб! — крещи в съзнанието си. — Измъкни ме оттук!“

Но, разбира се, той не може да я чуе.

Събира всичката си енергия и се оттласква, бори се с такава ярост, че чак я боли. Когато кошмарът пак превключва на картината с жената, Джейни със сетни сили успява да се изтръгне от затвора си.

Бори се за въздух.

— Джейни? — гласът на Кабъл е нежен, но настоятелен.

Пръстът му се спуска от челото към бузата й, ръката му обхваща врата й, той я повдига и я пренася до стола.

— Добре ли си?

Джейни не може да говори. Не вижда. Тялото й е изтръпнало. Може само да кимне.

И тогава от другия край на стаята се чува шум.

Със сигурност не идва от Хенри.

Джейни чува как Кабъл изругава под нос.

— Добро утро — казва мъжки глас. — Аз съм доктор Минг.

Джейни се изправя, доколкото й е възможно в стола, с надеждата, че Кабъл стои пред нея, за да я прикрива.

— Здравейте — казва Кабъл. — Ние… аз… как е той днес? Току-що пристигнахме.

Доктор Минг не отговаря веднага и Джейни започва да се поти. „О, боже, той сигурно гледа мен.“

— Вие…?

— Ние сме му деца.

— А младата дама добре ли е?

— Нищо й няма. Това е наистина… — Кабъл въздиша и гласът му се губи. — … наистина емоционален момент за нас, разбирате ли? — Джейни знае, че той се бави заради нея.

— Разбирам — казва докторът. — Така е.

Зрението на Джейни започва да се възвръща и тя вижда, че доктор Минг преглежда медицинския картон. Той продължава:

— Може да се случи всеки момент, а може и да се задържи повечко дни така. Трудно е да се каже.

Джейни прочиства гърлото си и внимателно се накланя настрани в стола, така че да вижда покрай Кабъл.

— Той… в мозъчна смърт ли е?

— Хм? Не, изглежда, все още тече някаква лека мозъчна активност.

— Но какво всъщност му има?

— Не знаем точно. Може да е тумор, може би серия инсулти. А без операция е твърде вероятно никога да не разберем. Но в своята декларация за спешни случаи той е заявил, че не иска да му се прилагат животоспасяващи мерки, а пък и най-близкият му — вашата майка, предполагам — отказа да подпише за операция или каквато и да било друга процедура. — Съобщава го със състрадателен тон, което кара Джейни да го мрази.

— Е — казва тя, — той изобщо има ли застраховка?

Докторът пак проверява документите.

— Явно не.

— А каква е вероятността операцията да помогне?

Доктор Минг обръща очи към Хенри, сякаш е в състояние да прецени шансовете му с поглед.

— Не зная. Възможно е никога повече да не е в състояние да се грижи сам за себе си. В случай че преживее операцията.

Пак поглежда медицинския картон.

Джейни кимва бавно. Сега вече разбира. Разбира защо той просто лежи там. Заради състоянието си и заради отказа му. Защото е прекалено зле — затова не го лекуват. Тя се опитва да изглежда любопитна, но е по-скоро нервна:

— А-а, колко ще струва да си виси тук, докато умре… и така нататък?

Докторът поклаща глава.

— Не зная — това е по-скоро въпрос за счетоводния отдел. — Поглежда часовника си. Връща картона на мястото му. — Е, добре. — И излиза припряно от стаята, като затваря вратата след себе си.

Когато доктор Минг вече го няма, Джейни вперва гневен поглед в Кабъл.

— Никога повече не позволявай това да се случва! Не усети ли, че съм заклещена в кошмар? Не можех да се измъкна, Кейб. Мислех, че ще умра.

Кабъл остава с отворена уста от изненада и обида.

— Видях, че се бориш, но ако бях те измъкнал, откъде да знам дали нямаше да ми се разсърдиш и заради това? А и какво искаш да направя, да те довлека до коридора ли? Намираме се в проклета болница, Ханаган. Ако някой те беше видял в това състояние, за трийсет секунди щяха да те вържат на количка и щяхме да прекараме тук целия ден, а да не споменавам и колко щеше да струва.

— По-добре така, отколкото да продължа да чувам адското пищене. Нищо чудно, че човекът е луд. Аз самата обезумях още в първите няколко минути. Освен това, виж там — добавя тя вече по-спокойно и сочи банята на болничната стая.

Кабъл завърта очи с досада.

— Не се бях сетил, ясно? Не мога да прекарвам всяка свободна секунда, планирайки живота си покрай тъпите ти проблеми. Имам и по…

Кабъл рязко млъква.

Джейни остава с отворена уста.

— О, мамка му!

Той пристъпва към нея със съжаление в очите, тя отстъпва назад.

Поклаща глава и избягва погледа му, вдига ръце към лицето си, очите й се напълват.

— Недей, Джейни. Нямах това предвид.

Джейни затваря очи и преглъща шумно.

— Не — отвръща. Не иска да го казва, но знае, че е истина. — Прав си. Съжалявам. — Смехът й звучи тъжно. — Добре е за теб да изразяваш чувствата си такива, каквито са, разбираш ли? По-здравословно е. Чувал си, предполагам.

— Хайде — моли я Кабъл. — Ела тук. — Пристъпва отново към нея и този път Джейни се приближава. Той прокарва пръсти през косата й и я притиска до гърдите си. Целува я по челото. — И аз съжалявам. И нещата не са такива. Просто… така прозвуча.

— Сериозно? Наистина ли искаш да ми кажеш, че не се притесняваш за това какво ще се случи с мен? И как ще ти се отрази на теб?

— Джейни…

Кабъл я поглежда безпомощно.

— Е?

— Е какво? Какво искаш да кажа?

— Искам да кажеш истината. Не се ли притесняваш? Поне малко?

— Джейни — измъква се Кабъл. — Недей. Защо го правиш?

И отново не отговаря на въпроса.

На Джейни това й стига. Тя затваря очи.

— Мисля, че съм претоварена — прошепва след кратко мълчание и поклаща глава. Но вече знае каквото й трябва. — Затрупана съм с твърде много проблеми в момента.

— Така ли? — Кабъл се засмива леко.

— Страхотна почивка, няма що.

Кабъл изсумтява.

— Да. Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто си мързелувахме на слънце.

Джейни мълчи, мисли за майка си, за баща си и за всичко останало. За Кабъл и за собствените си тъпи проблеми, както ги нарече той. И започва да се чуди: „Кой ще плати сметките на болницата?“ Адски много се надява Хенри да разполага с някакви пари, макар че има вид на бездомник.

— Той няма застраховка — мърмори на глас. Блъска глава в гърдите на Кабъл. — О, боже!

— Това не е твой проблем.

Джейни въздиша тежко.

— Тогава защо се чувствам отговорна?

Кабъл мълчи.

Джейни го поглежда.

— Какво?

— Искаш ли бърза психоанализа?

Тя се смее.

— Защо не.

— Вероятно ще съжалявам, че съм го казал. Но ето как стоят нещата. Свикнала си да си отговорна за майка си. Сега попадаш на този тежко увреден човек, някой ти казва, че ти е баща и хоп, инстинктът ти повелява да си отговорна и за него, тъй като той изглежда още по-прецакан и от майка ти. А господ ни е свидетел, никога не сме предполагали, че подобно нещо е възможно.

Джейни въздиша.

— Просто се опитвам да преодолея всичко, с което се сблъсквам, разбираш ли? Да се справя с всички каши една по една, като се надявам, че всяка ще е последната, но после се оглеждам и осъзнавам, мамка му, че се задава следващата. И ми се иска някой ден, най-накрая да съм наистина свободна. — Джейни поглежда към Хенри и отива до леглото му. — Но никога не се случва. — После дълго гледа баща си.

И мисли.

Мисли.

Може би е време да се промени.

Време да бъде отговорна само за един човек.

— Хайде — казва Джейни. — Очевидно е, че не можем да направим нищо за него. Нека просто си тръгнем. Да изчакаме да се обадят на майка ми, когато… когато това тук приключи.

— Добре, сладкишче.

Кабъл следва Джейни навън по коридора към рецепцията. Кимва на Мигел, Мигел му се усмихва съчувствено.

— Сега какво? — пита Кабъл, като хваща Джейни за ръка по пътя към колата. — Да хапнем нещо?

— Мисля, че предпочитам просто да ме закараш у дома, става ли? Трябва ми малко време да помисля. А и не е зле да проверя майка си.

— А. Добре. — Кабъл не звучи очарован. — Довечера?

— Да… — казва Джейни разсеяно. — Би било хубаво.

13:15

Джейни се тръшва на леглото. Заравя лице във възглавницата. Вентилаторът е пуснат на най-силната степен и духа в нея, прозорците са затворени и щорите са спуснати, за да не влиза жегата. В къщата е горещо, но Джейни не обръща внимание. Още се възстановява от снощи. Бързо се унася в следобедна дрямка. Сънищата й са разбъркани и хаотични, скачат от плашещ космат бездомник, който я преследва, към майка й, която се препъва гола из предния двор; от г-н Дърбин, който заплашва да я убие, към жителите на Хълма, наредени в редица на улицата, които я гледат, сочат я с пръст и й се присмиват.

После сънува ужасен сън за смъртта на госпожица Стюбин и въпреки че старата жена вече е мъртва, Джейни изпитва болка. Плаче в съня си. Събужда се и очите й са мокри.

Тя цялата е мокра. Поти се така, че чаршафите подгизват.

И се чувства сякаш някой я е смазал от бой.

Джейни мрази следобедния сън.

16:22

Обува маратонките си, загрява малко и излиза на улицата с бутилка вода в ръка. Може би точно от това има нужда. Цяла седмица не е тренирала.

Върви по алеята за паркиране, чакълът хрущи, после започва да тича. При всяка стъпка върху закърпения с катран асфалт подметките й оставят леки вдлъбнатини в черните квадрати, размекнати от слънцето. Пот се стича по гърба й и между гърдите. Краката й са изморени, но тя продължава, чака тръпката. Без да усети как, стига чак до старческия дом „Хедър“. Ритмичната стъпка и равномерното дишане гонят и добрите, и лошите мисли от главата й, или поне се опитват.

Без особен успех.

Бяга нагоре по алеята, навлиза в асфалтирания паркинг и спира. Застава на едно парко място, чиито линии избелели от годините и от липсата на боя. Поглежда небето над огромните кленове и си спомня онази нощ, преди няколко лета, когато седеше тук с трима от обителите на дома, в очакване на фойерверките за Четвърти юли. Всички охкаха и ахкаха от възхищение пред красотата, въпреки че една от тях беше сляпа.

Сляпа, каквато ще бъде и Джейни.

„О, госпожице Стюбин.“

Задъхана прикляка върху горещия асфалт и сълзите й потичат свободно, заедно с болката от това да е на осемнадесет и да е влюбена в момче, с което не може да говори за нещата, които я измъчват, болката от това, че огромен товар притиска гърдите й, смазва я, пречи й, не й позволява да живее така, както една тийнейджърка би трябвало да живее, и тя се пита за кой ли път защо, по дяволите, всички тези нещастия й се стоварват. Струва й се, че е направила огромна грешка, като е приела да работи за Капитана, ускорявайки по този начин собственото си ослепяване за благото на другите. Пита се какво би било, ако нищо от това не й се беше случвало, ако никога не беше чела проклетата зелена тетрадка, ако никога не се беше качвала на онзи влак, където всичко започна, когато беше на осем. Ако можеше поне веднъж да контролира собствения си живот.

Пита се дали наистина трябва да реши да извърши онова, от което толкова я е страх през цялото време.

Да спаси себе си и да зареже всички останали.

— Оставете ме на мира най-после! — крещи срещу липсващите фойерверки. — Какво, по дяволите, трябва да направя, за да съм просто нормална? Какво толкова съм сторила, че да заслужа всичката тази гадост? Защо? — хлипа. — Защо?

И пак, за кой ли път, няма отговор.

17:35

Джейни се изправя.

Изтупва прахта от шортите си.

Продължава тичешком към вкъщи.

18:09

Мушва се през задната врата у Кабъл. Изтощена и празна.

Той вдига поглед от кухнята, където си прави сандвич.

— Здравей — казва Джейни. Стои там, пред него, следите от сълзи по бузите й са се смесили с лятна прах и пот.

Кабъл сбърчва нос.

— Леле. Миришеш отвратително — отвръща. — Я ела с мен.

И я води в банята. Пуска душа. Коленичи пред нея, сваля обувките и чорапите й, тя оставя очилата на умивалника и развързва косата си. Той й помага с подгизналите дрехи. После държи завесата на ваната отворена.

— Хайде влизай — казва.

И Джейни влиза.

Той я наблюдава, наслаждава се на извивките й. Неохотно тръгва към вратата.

Но спира.

Решава, че Джейни може да има нужда от допълнително глезене.

Сваля блузата и късите си панталони. Боксерките също. И се присъединява към нея.

18:24

— Хей, Кейб? — казва тя, докато суши косата си, освежена. Широко усмихната. Оставила всички мисли настрана, освен една. — Искаш ли да отидеш да вземеш един дъждобран за Джими и да се погрижим и за теб?

Кабъл я поглежда изненадано.

Обръща глава и присвива очи.

— Кой, по дяволите, е Джими?

23:21

В прохладния сумрак на приземния етаж тя шепти:

— Хм, тогава, да не би да е Ралф?

Кабъл мълчи малко, сякаш мисли.

— Тоест, като Ралф от „Завинаги“? Ами, не.

— Ти си чел „Завинаги“ — на Джейни не й се вярва.

— Нямаше особено голям избор в библиотеката на болницата, а „Дийни“ винаги беше заета — казва Кабъл саркастично.

— Е и, хареса ли ти?

Кабъл се смее стеснително.

— Ами… не беше най-умното четиво за четиринадесетгодишен младеж с пресни кожни присадки там долу в оная част, нали се сещаш.

Джейни сдържа съчувствения си кикот и заравя лице във фланелката му. Прегръща го силно. Усеща дишането му. След няколко минути пита:

— А как се казва тогава? Пит? Клайд?

Кабъл се обръща на другата страна, прави се, че спи.

— Фред е, нали, знаех си.

— Джейни. Престани.

— Ти да не би да си го кръстил Джейни?

Киска се.

Кабъл ръмжи силно.

— Заспивай.

23:41

Тя спи. Прекрасно е.

За кратко.

03:03

Той сънува.

Двамата са у Кабъл, прегърнати на дивана, играят видеоигри, ядат пица. Забавляват се. Откъм задния двор се чуват приглушени звуци, някой вика за помощ от кухнята, но двамата не обръщат внимание — твърде заети са да се наслаждават един на друг.

Виковете стават по-силни.

— Тихо! — изкрещява Кабъл.

Виковете се засилват още повече. Той отново призовава за тишина, но това не променя нищо. Накрая става и отива в кухнята. Джейни тръгва след него.

Кабъл отново крещи:

— Няма ли да млъкнеш с тъпите си проблеми! Не мога да издържам повече!

Там, в бяло болнично легло, в средата на кухнята, лежи жена.

Сгърчена, недъгава.

Сляпа и мършава.

Грозна, противна.

Старата Джейни.

Младата Джейни от дивана е изчезнала.

Кабъл се обръща към Джейни от съня и се моли:

— Помогни ми.

Джейни гледа втренчено. Поклаща леко глава, въпреки че е изкушена да се опита да му помогне.

— Не мога.

— Моля те, Джейни. Помогни ми.

Тя го поглежда. Няма желание да говори. Потреперва и преглъща сълзите си.

Прошепва:

— Може би просто трябва да кажеш „сбогом“.

Кабъл я гледа безизразно. После се обръща към старата Джейни.

Протяга два пръста.

Затваря клепачите й.

Джейни се бори и излиза от съня.

Вцепенена.

Едва дишаща.

Светът постепенно се връща около нея. Тя прави усилие да помръдне. Да започне да диша.

Когато отново е в състояние да се движи, с изтръпнали пръсти на краката се препъва по пода в приземния етаж на Кабъл, върви нагоре по стълбите, към вратата. После през дворовете — към малкия си задушен затвор.

Лежи на хълбок, брои вдишванията и издишванията си, опитва се да почувства всяко едно. Гледа в стената.

Чуди се колко ли още ще може да крие всичко това.