Каквото, такова

17:25

Все още последният ден

— Хей, може ли да ме закараш до едно място довечера? — Бузите й са зачервени. И има проклета смучка. Сами се сетете.

— Разбира се. Къде?

— Някъде в Норт Мейпъл.

Кабъл любопитно свежда глава на една страна, но не пита.

Знае, че и без това няма да му каже.

Усмихва се и поклащайки леко глава, тръгва към печката да приготви вечеря.

— Боже, как те обичам — мърмори.



18:56

Кабъл спира пред сградата. Джейни поглежда първо през прозореца, после към оранжевия лист.

— Да, тук е. — Неспокойна. Не много уверена в това, което прави. — Би ли ме изчакал пет минути, в случай че не ми хареса?

— Разбира се, сладка моя. Ако ме няма, когато излезеш, просто ми звънни. Веднага ще се появя. — Стисва я леко по бедрото и я целува по бузата за кураж. — Сигурно ще съм в някоя от книжарниците наоколо. Може и през кампуса да мина да се поразходя.

— Добре. — Джейни поема дълбоко дъх и слиза от колата. — До после.

Тръгва решително към вратата. Не поглежда назад. Не вижда как Кабъл вдига оранжевия лист от седалката, където го е оставила. Прочита го. Усмихва се.



19:01

Десетина души сноват из стаята, сипват си кафе и си приказват. Най-вече възрастни, но и няколко, които изглеждат на годините на Джейни. Тя влиза, неудобно й е, не знае къде да застане. Внимателно се опира на една стена и просто стои с фалшива усмивка, като старателно избягва погледите на другите.

— Добре дошли — казва здрав мъж на средна възраст, като се приближава към Джейни. — Казвам се Лучано. — Подава ръка.

Джейни я поема. Здрависва се.

— Приятно ми е — казва.

— Радвам се, че дойдохте. Били ли сте на сбирка на Анон-Ал преди?

— Не — за пръв път ми е.

— Не се притеснявайте. Ние всички си приличаме. Хайде да започваме.

Лучано се обръща към присъстващите и ги приканва да седнат около масата. Докато Джейни се настанява, някакъв младеж й предлага кафе. Тя се усмихва и приема с благодарност, като добавя традиционните си три сметанки и три захарчета.

Малката група се смълчава и Лучано взема думата.

— Добре дошли в Анон-Ал. За тези от вас, които са нови, това е група за подкрепа на хора, понасящи ефекта от присъствието на алкохолик в живота си. — Поглежда към срещуположния край на масата. — Карл, би ли искал да водиш днешната среща?

Джейни слуша внимателно представянето и историята на жена от групата, която говори за своя баща, алкохолик и насилник. След това Карл започва дискусия за една от дванадесетте стъпки.

Приятно е да знае, че не е сама.

И че пиенето на Доротея не е по нейна вина.

Когато срещата приключва, Джейни си избира материали за четене от рафтовете край масата. Напускайки стаята, пише съобщение на Кабъл, че е готова и излиза навън в прохладната вечер. Размишлява. Осъзнава много неща за майка си. И за пръв път, откакто се помни, усеща, че част от отговорността, част от напрежението са си отишли. Толкова е хубаво.

Чуди се защо никога досега не й е хрумвало да направи това.



20:31

Размотават се из кампуса на Мичиганския университет, първо с колата, после пеша, през парковете и покрай сградите, Кабъл обяснява кое какво е, доколкото той знае, и как се стига до разни места. Необикновено е и забавно, и малко плашещо, да обикалят такова огромно училище — като в приказно приключение. Скоро и те ще станат част от тази приказка.

Купуват си сладолед от „Стуки“ и се заливат от смях, защото се чувстват така, както отдавна не са се чувствали.

Кабъл оставя Джейни пред вкъщи, тя го целува нежно и го прегръща.

— Много се радвам за споразумението ни — казва.

— И аз — отговаря Кейб. — Значи… утре… — звучи неуверено.

— Да?

— Ами трябват ми разни работи за училище. Предполагам, че колкото и да сме разумни, все пак ще се наложи да отидем на пазар.

Джейни се ухилва.

— Супер — казва. — Ще донеса вилица, в случай че ти дойде в повече и ти се наложи да си избодеш очите.

Той се смее.

— Би било доста иронично аз да ослепея преди теб, не смяташ ли?

Даряват се един друг с крива усмивка. И с дълга, прочувствена целувка.



23:05

Когато Кейб излиза от алеята, Джейни тръгва бавно към вкъщи и сяда на прага. Мисли си за някои определени неща и за още много други.

Както онзи път, когато Кейб я изпрати със скейтборда си до същия този праг.

Мисли си за госпожица Стюбин и за това как не успя да се сбогува с нея. Благодарна е за бележката на стола.

Мисли си за Капитана и очите й се замъгляват. „Семейство“ — беше казала тя.

Добре е да имаш такова семейство.

Джейни завърта пръстена на Хенри с камъка към светлината на уличната лампа. Рубинът заблестява. Тя свива ръка в юмрук. Допира пръстена до устните си. И остава така неподвижна. После вдига ръка към небето. Понечва да каже нещо:

— Хей, Хенри… — но спира насред думата, защото гърлото й е сковано от прекалено голяма болка.

Джейни слуша щурците и дървесните жаби — или жици — как свирят и пеят в последните летни дни, преди шумът от падащи сухи листа да завладее въздуха отново.

Мисли за майка си, по различен начин. Нов, от тази вечер. Решава да отиде на още една сбирка. Може дори да сподели и своята история някой път. Ако е в настроение. Или пък не. Казахме без големи решения. Без сериозни ангажименти. Всеки ден сам за себе си.

Джейни поема дълбоко дъх и усеща как хладината на нощта изпълва дробовете й. Остава още миг на прага, после се изправя и наднича през прозореца на кухнята, като допира лице до прашната стара мрежа против комари и закрива с ръце очилата си, за да изолира блясъка от уличните лампи. Лъчи от мека светлина падат по диагонал вътре в къщата.

Кутията със спомени я няма.

Също и тортата.

Джейни се смее тихичко, но малко я боли. За кратко беше оставила всички тези грижи зад гърба си. А сега, ето че отново е тук и ще поостане, поне за известно време.

Няма да е много забавно.

Но животът продължава.

Всичко се развива в една или друга посока. Любов, способности, болести, недъзи. Знания.

Училище. Нов живот, където малцина ще я познават. И малцина ще я наричат момичето от наркоотдела. Но пък доста ще сънуват.

Въздиша.

Ден подир ден. Сън подир сън.

Изборът й е направен. Засега. За днес.

— Това е — обръща се шепнешком към пеещите жици. — Наистина е това.

Вечерният хлад, встъпление към есента, неусетно е сменил жегата и Джейни потрива настръхналата кожа на ръцете си.

Изтощително е да мисли за всичко. Влиза безшумно. Заключва вратата след себе си. Сваля обувките и захвърля раницата на дивана. Но преди да каже „лека нощ“ за последен път тази вечер, Джейни има наум само още едно нещо, което трябва да свърши.

Шляпа с боси крака по късия коридор в нощната тишина.

Спира пред портала към един друг свят.

Само още един печален сън, който трябва да промени.

Загрузка...