Сега и завинаги

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Новината, че ще посрещнат у дома губернатора на щата, Ана прие спокойно. Както родителите, така и баба й и дядо й, бяха посрещали достатъчно често гости от подобен ранг. Тя знаеше как да подготви подходящо меню, какви вина да сервира и какво бренди. Тези неща не я притесняваха. Притесни я фактът, че Дениъл й каза за посещението така, сякаш най-естественото нещо бе тя да приеме. Можеше да му каже не. Докато пътуваше от болницата към къщи, Ана си мислеше за това. Можеше да му напомни, че бе прекарала целия ден в болницата и нямаше нито време, нито желание да планира дали да сервира омари със сос „рокфелер“ или стриди за предястие. Ако го беше направила, щеше да почувства моментно задоволство. И после цял живот щеше да се упреква в дребнавост и да съжалява.

Това щеше все пак да бъде първата вечеря, която двамата щяха да дадат като двойка. Освен това бе особено важна за Дениъл. Той искаше, и Ана знаеше това, да я покаже на обществото. Искаше го толкова много, колкото и да даде на губернатора една запомняща се вечеря.

Като поклати глава, тя си каза, че обичта й към него я караше да прави странни неща. Е, добре, щеше да я покаже.

Нямаше да го разочарова. Всъщност времето, прекарано в подготовката на вечерта, щеше да бъде забавно. За да не си криви душата, Ана трябваше да признае, че подготовката на една вечеря за нея бе толкова просто, колкото да запомни имената на костите на ръката. Което я подсети да отиде да види Сали, веднага щом влезе в къщи. В къщи. Тази мисъл я накара да се усмихне. Бяха изминали само три седмици, откакто бе опаковала багажа си и се беше пренесла в спалнята на Дениъл. Сега това бе тяхната спалня. Тя можеше да има съмнения за утре, за следващата седмица или година, но не и за днес. Ана беше щастлива. Съжителството с Дениъл придаде на живота й ново измерение, нещо, което не бе очаквала. Това бе самата истина, ала тя не можеше да му обясни, че да продължат да живеят по този начин ще бъде най-доброто, което могат да направят.

Мисълта за брак все още предизвикваше тръпки по гърба й. Както и недоверие. На кого не вярваше всъщност? На Дениъл или на себе си? Не бе забравила как я бе обвинил, че си прави експерименти. Може би наистина бе така, но то бе само защото се страхуваше да не го нарани, както и защото се страхуваше и за самата себе си.

Имаше моменти, когато всичко й изглеждаше от ясно по-ясно. Щеше да се ожени за него, щеше да има деца и да сподели живота му. Щеше да стане доктор и да лекува болните. Той щеше да бъде горд от нейните постижения, така както и тя от неговите. Щеше да има всичко, което една жена иска да има. Щеше да има дори повече. Това можеше да стане. Сигурно щеше да стане.

Сетне си спомняше как Дениъл не се интересуваше от работата й в болницата. Спомняше си как се затваряше в офиса си и никога не обсъждаше с нея проблемите си. И как нито веднъж не я попита за медицинските книги, които сега стояха разхвърляни из спалнята му. Нито веднъж не спомена и факта, че тя трябваше да се върне в Кънетикът след няколко седмици. И дали смяташе да тръгне с нея.

Може ли двама души да живеят заедно, да се обичат и да не споделят това, което е най-важно за тях? Ако намереше отговор на този въпрос, щеше да престане да си задава останалите.

Ана тръсна глава и подкара по алеята. Трябваше да престане да мисли. Беше се прибрала в къщи и това бе достатъчно. Когато влезе в кухнята, видя Сали, наведена над тигана върху печката.

— Ти трябва да си почиваш!

— Вече достатъчно си починах. — Без да се обърне, жената посегна към каната с кафе. — Малко закъсняхте днес.

— Имаше катастрофа. Беше пълно с пострадали. Трябваше да остана и да помогна.

Сали напълни чашата с кафе и я сложи на масата.

— По-добре да ги шиете.

С лека въздишка Ана седна и взе кафето.

— Така е. Много ми е криво, че трябва да правя само дребни неща. Не ми дават да премеря дори едно кръвно.

— Скоро ще можете да правите всичко, което искате.

— И аз все това си повтарям. Още една година, само една. Но съм така нетърпелива, Сали.

— Вие и господин Макгрегър имате много общи черти. — Сали сипа кафе и за себе си. — Той се обади да предупреди, че ще закъснее и каза да вечеряте, ако не можете да го чакате. Ала мисля, че се надява да го изчакате.

— Ще го изчакам. Боли ли те ръката?

— Само малко, когато се събудя сутрин, или когато я понатоваря през деня. — Сали вдигна ръката си и огледа големия белег. — Много красив бод. Дори аз не бих направила по-хубав. — Тя се засмя и наведе ръка. — Но едва ли шиенето на кожа прилича на бродиране.

— Техниката е много подобна. — Ана я потупа по ръката. — След като Дениъл ще закъснее, ние с теб можем да прегледаме списъка на гостите и да подготвим менюто за другата седмица. Имам някои идеи, ала ако ти имаш пред вид нещо специално, то… — Ана спря и задуши из въздуха. — Сади, какво печеш във фурната?

— Пай с праскови. По рецептата на баба ми.

— О! — Ана затвори очи и се наслади на миризмата, която се носеше из кухнята. — Горещ пай с праскови! Колко ще закъснее Дениъл?

— До осем.

Тя погледна часовника си.

— Знаеш ли, струва ми се, че определянето на менюто ще ме изтощи невероятно много. — Ана стана, за да вземе хартия и молив. — Вероятно ще трябва да се подкрепя с нещо.

— Едно парче пай?

— Би било чудесно!

Когато Дениъл се завърна, Ана все още бе в кухнята. Рецепти, листи и смачкани топки от хартия лежаха в безпорядък на масата, където седяха двете със Сали. Пред тях имаше чиния с остатъци от пай и бутилка бяло вино.

— Не знам доколко ще успеем да впечатлим губернатора — каза Ана с глава, допряна до главата на Сали. — Няма да сервираме специалитет от агнешки дреболии. Знам, че ще позеленея, ако трябва да ям нещо с дреболии. Може би по-добре да бъде гъши пастет.

— Хубав хирург ще излезе от теб, ако си гнуслива.

— Не съм гнуслива по отношение на това, което гледам, нито по отношение на това, което държа в ръце. Но за това, което влиза в стомаха ми, съм много придирчива. Това са различни работи.

— Добър вечер, дами.

Ана вдигна глава и усмивката, която бе готова да цъфне на лицето й, повехна при вида на Дениъл.

— Дениъл! — Тя скочи и взе ръцете му. — Сали и аз правим менюто за официалната вечеря. Тя предложи едно типично шотландско ястие, ала аз настоях за гъши пастет. Мисля, че гостите ни ще останат по-доволни.

— Не разбирам от тези работи. Оставям на вас двете — рече той и се наведе да я целуне. — Нещата се проточиха повече, отколкото предполагах. Радвам се, че си вечеряла и не си ме чакала.

— Не съм вечеряла. — Ана все още го държеше за ръце. Докато седеше, не бе усетила колко е изморена. — Сали и аз само опитахме от пая. Искаш ли?

— По-късно. Бих изпил чаша вино, ако ми оставиш малко. — Очите му бяха зачервени от четенето на ситен шрифт.

Ана погледна почти празната бутилка, чудейки се кога са успели да я изпият.

— Първо ще си взема един душ.

— Ще се кача с теб. — Тя прерови хартиите, докато намери това, което търсеше. — Ще ти прочета този списък. Ако искаш, може да добавиш някой, когото сме забравили, преди да изпратя поканите.

— Добре. Сали, ти си лягай. По късно ще си отрежа пай.

— Да, господине. Лека нощ.

— Изглеждаш уморен, Дениъл. Тежък ден ли беше?

— Не повече от друг.

Той я прегърна през раменете и тръгна по стълбите.

— Работих върху няколко проблема от по-особено естество. Мисля, че бях ги занемарил напоследък.

— Ще ми кажеш ли?

— Нали знаеш, че не нося проблемите от офиса в къщи. — Стисна я леко. — Прекарах вечерта с баща ти.

— Така ли? Как е той?

— Добре. И той не смесва личните проблеми с работата. Това най-много му харесвам.

— Да. — Усмивката й бе малко тъжна. — Сигурно е за хубаво.

— Пита за теб. — Гласът му бе ласкав, защото вече я познаваше много добре.

— Така ли?

— Ъхъ.

Дениъл отвори вратата и Ана влезе първа. Тъй като беше много топло, отиде до прозореца и го отвори.

— Може би, ако го предразположа, ще престане да ме избягва.

— Той се тревожи за теб, но не го показва.

— Няма за какво да се тревожи.

— Ще се увери в това на вечерята другата седмица.

Ана го погледна изненадано и листа трепна в ръцете й.

— Поканил ли си го?

— Да.

Тя въздъхна, преди да се усмихне.

— Сигурно трябва да ти благодаря за това.

— Малко, ала мисля, че майка ти има повече принос от мен. — Той хвърли сакото и вратовръзката си на един от столовете, които Ана бе поставила пред камината. Докато откопчаваше ризата си, долови миризмата на жасмин, която долиташе откъм вазата на масата. Малки, неща, дреболии, но колко бяха важни. Дениъл спря да се съблича и взе Ана в прегръдките си. Тя почувства прилив на нежност. Обви с ръце кръста му и остави нежността му да я превземе. Той целуна главата й, преди да я отстрани от себе си.

— Защо?

— Защото си тук — отвърна Дениъл. — Защото си ти. Няма да се бавя много. Хайде, прочети ми списъка с имената! — Като свали остатъка от дрехите си, влезе в банята.

С лека усмивка Ана погледна пръснатите дрехи. Помисли си дали някога щеше да свикне с безпорядъка. Пренебрегвайки импулса си да ги вдигне и подреди, тя ги прескочи. Една жена, която пренебрежително прескача дрехите на мъжа си, направо си търси белята.

— Значи, първо губернаторът и жена му — започна да изрежда до вратата на банята Ана. — Господин конгресменът Стиърс и госпожа Стиърс.

Дениъл направи кратка характеристика на въпросния конгресмен. Ана отговори, че смята за уместно да постави тези хора на противоположните краища на масата встрани на домакините. — Майра и Хърбърт. Малоунови и Кукови. — Тя повиши глас, за да надвика шума на водата. Беше й горещо, затова разкопча горните копчета на блузата си. — Семейство Донахю, и Джон Фитцсимънс, за да балансират присъствието на Катлийн. — Гледаше листа, ала буквите плуваха пред очите й.

— Джон кой?

— Фитцсимънс. Симънс накрая — повтори Ана, като се опита да говори ясно. — Също така Карл Бенсън и Джудит Ман. Майра ми каза, че току-що са се сгодили.

— Тя има фигура на… — Дениъл спря и се разсмя. — Много внушителна жена. Кой друг?

Ана влезе в банята.

— Я кажи, на какво има фигура?

Дениъл се засмя.

— Моля?

За негова огромна изненада тя дръпна завесата.

— Момиче, всяко нещо си има граници! Не те ли е срам?

— Та на какво има фигура Джудит Ман?

— Как бих могъл да зная? — Той извади глава изпод душа. — По-добре върни завесата на място. Цялата ще се измокриш.

— Точно така. Как би могъл да знаеш? И откъде? — попита Ана и пристъпи напълно облечена под душа.

— Ана! — Смеейки се, Дениъл гледаше как водата измокри блузата й. — Какво правиш, по дяволите?

— Опитвам се да получа точния отговор. — Тя размаха мокрия лист под носа му. — И така, какво знаеш ти за анатомията на Джудит Ман?

— Само това, което може да види един мъж с наблюдателно око. — Той я хвана за брадичката и я повдигна, за да види очите й. — Сега, когато си мисля за фигурата й, не намирам нищо впечатляващо в нея. Но виждам нещо друго.

Тя сложи ръцете си на кръста му, за да не падне.

— И какво е то?

— Че си пияна, Ана Уитфилд.

Този път тя се ядоса не на шега.

— Моля?

Дениъл махна полепналата по лицето й коса.

— Казах, че си пияна — повтори той.

— Не ставай смешен.

— Пияна като ирландски каруцар, че и отгоре. Проклет да съм, ако не е вярно!

— Може и да си проклет, ала аз никога не пия през деня. Ти само се опитваш да избегнеш отговора на въпроса ми.

— Какъв въпрос?

Ана отвори уста да му напомни, сетне се спря и се усмихна.

— Не помня вече. Казвала ли съм ти, че имаш прекрасно тяло, Дениъл?

— Не. — Той я притисна под душа и започна да смъква мокрите й дрехи. — Защо не си?

— Имаш много добре оформени мускули.

Блузата й падна на земята.

— Къде по-точно?

— Ето тук. — Тя сложи глава на гърдите му. — Делтоидният мускул е много добре очертан. Разбира се, и бицепсите са силно впечатляващи, много твърди и корави. — Пръстите й минаха но раменете му, докато той смъкваше полата й.

— Доказателство не само за добро здраве. Също и тук. — Тя докосна корема му и дишането й спря.

— Кажи ми, Ана, — Дениъл сведе устни до ухото й и започна да го облизва с език, — колко мускули има човек?

Тя отметна глава, а водата потече по лицето и шията й. Гола, мокра и усмихната.

— Повече от шестстотин, прикрепени към двеста кости, от които е съставен скелета.

— Удивително. Чудя се колко от моите можеш да назовеш.

— Ами, да започнем с мускулите на долните крайници. Харесва ми походката ти.

— Така ли?

— Да, много е агресивна и важна, ала не е наперена. Това естествено е свързано с личността ти, но са необходими също така и мускули, като например този. — Тя се наведе да докосне с пръст прасеца му. — Здрави… — Продължи с пръсти по бедрото му — и-и-и…

С одобрителен звук обхвана с ръце задника му.

Той гърлено се засмя. Никога досега не бе получавал по-интересен урок от жена.

— Мисля, че тези мускули са свързани повече със седенето, отколкото с вървенето.

Дениъл спря душа и посегна за хавлията.

— Най-добре се виждат, когато се протегнеш — промърмори Ана, — или когато носиш някакъв товар.

Той я вдигна на ръце.

— Особено когато носиш някакъв много скъпоценен товар.

— Това са най-привлекателните ти мускули.

— Благодаря. — Дениъл отхвърли хавлията и я положи на леглото. Топлият въздух галеше влажното й тяло.

— Продължаваме. Мускулите от вътрешната страна на бедрата…

— Я покажи!

— Тук. — Пръстите й докоснаха бедрата му, а устните й неговите. Тя затвори очи, въздъхна и се притисна към него. — Но мисля, че това не те интересува особено много.

— Напротив! Точно тези мускули ме интересуват най-много. — Силните му пръсти преминаха по нейните издължени бедра. — Ето тези — повтори той — където кожата ти е нежна като коприни и топла като слънце. И тук… — Пръстите достигнаха вълшебното място, където свършваха бедрата й. — Какви са мускулите тук?

— Те са… — Ана можа само да простене и да се извие в дъга. Дениъл хвана крайчето па ухото й със зъби.

— Забравила ли си?

— Докосвай ме — прошепна тя. — Няма значение къде.

Със триумфален вик той започна да я гали. Ана искаше да се разтопи, да се разлее, да изгори и да се превърне на пепел. Ръцете й бяха жадни, устните гладни. Кожата й изсъхна от горещия въздух и отново се овлажни от ласките и възбудата.

Всеки път, помисли си Ана, всеки път, когато правеха любов, бе все по-хубаво, все по-възбуждащо и по-всеотдайно. Първият път, стотният път, а желанието никога не отслабваше. Сред тревата, върху пухените завивки или на земята, винаги бе прекрасно. Сред ярката светлина на деня, сред сенките на нощта. Тя никога нямаше да престане да го желае. От всички въпроси, които си задаваше, само този нямаше нужда от отговор. Никога нямаше да престане да го желае.

Лежаха на огромното легло, полудели един за друг, загубени един в друг. Светлината, която се процеждаше от съседната стая, създаваше ореол около главата на Ана. Загубил напълно разума си, Дениъл приклекна до леглото.

Тя обви бедра около него. Лицето й бе скрито в шията му и не й достигаше въздух. Пръстите й преминаваха по гърба му и усещаха плътта му, влажна и корава. Когато влезе в нея, Ана забрави минало и настояще и тръгна из тъмнината на лабиринта.

— Ти си прекрасна! — каза Дениъл, докато я гледаше в огледалото. — Зашеметяваща.

Приятно й беше да го чуе, въпреки че не отдаваше много голямо внимание на комплиментите. Роклята оставяше раменете й голи и падаше в елегантна линия до коленете. Около деколтето имаше перли, а също и в долната част на полата. Майра я бе убедила да си я купи, макар че Ана не се нуждаеше от много убеждения. Наистина, изхарчи малко повече пари, отколкото бе определила, но не съжаляваше. Изражението на Дениъл, възхищението в очите му, както и задоволството от изображението в огледалото, си заслужаваха парите.

— Харесва ли ти?

Как можеше да й обясни, че само като я гледа и дъхът му спира? Нищо че познаваше всеки сантиметър от тялото й. Сигурно беше права, когато го обвини, че иска да я показва навсякъде. Когато едни мъж притежава нещо толкова красиво, той трябва да се похвали. Дениъл не можеше да обясни чувствата, които го вълнуваха.

— Толкова много ми харесва, че бих искал вечерта вече да е свършила.

Ана се завъртя леко, за него и за себе си.

— Изглеждаш добре с вечерния костюм. Един елегантен варварин.

— Варварин ли? — вдигна вежди Дениъл.

— Никога не се променяй! — Тя протегна ръце към него. — Всичко друго може да промениш, ала това недей.

Той вдигна ръцете й за целувка.

— Съмнявам се, че бих могъл да променя нещо от себе си. Така, както ти не можеш да промениш поведението си на дама. Дори след като изпиеш бутилка вино и изядеш цяла тава пай с праскови.

Ана се опита да бъде сериозна, но не можа.

— Никога ли няма да го забравиш?

— Не, разбира се. Това бе една от най хубавите нощи в живота ми. Луд съм по теб, Ана.

— Така казваш. — Тя вдигна сплетените им пръсти до лицето му. — Това също е нещо, което не искам да промениш.

— Няма. Радвам се, че си сложила камеята.

Той докосна украшението на шията й.

— Тя означава много за мен, Дениъл.

— Но не искаш да вземеш пръстена.

— Дениъл…

— Не искаш пръстена — продължи той. — Сега ще се радвам, ако вземеш това. — Дениъл извади кутия от джоба си. Ана скръсти ръце умолително.

— Ти не трябва да ми купуваш подаръци.

— Това вече съм го чувал. Може би затова толкова искам да ти купувам подаръци. Защото ме разсмиваш всеки път, когато ти купя нещо — засмя се той.

— И това вече си го казвал.

Тъй като продължи да се усмихва, Ана взе кутийката.

— Благодаря. — Отвори я и не можа да промълви нито дума.

— Нещо не е ли наред?

Тя успя само да поклати глава. Перли и диаманти, чисти, кристално прозрачни, арогантни в красотата си. Обеците лежаха в кадифеното си легло и сякаш излъчваха огън.

— Дениъл, те са просто… — Ана поклати отново глава зашеметена. — Толкова са красиви! Не знам какво да кажа.

— Вече го каза. — Той взе с облекчение кутийката от ръцете й и извади обеците. — Трябва да благодариш на Майра. Тя каза, че нещо класическо и блестящо най-много ще ти прилича.

— Тя ли? — промърмори Ана, докато Дениъл поставяше обеците на ушите й.

— Ето, така. — Той отстъпи крачка назад, за да я огледа. — Да, наистина са чудесни и много ти приличат. Може би ще отвлекат вниманието на мъжете от прекрасната ти кожа, която така щедро си предоставила на погледите им.

Смеейки се, Ана пипна ръце към ушите си.

— О, това наистина е една много уважителна причина.

— Доста е потискащо, когато се огледам и забележа някой, който не откъсва очи от теб.

— Не ставай глупав! — Тя му подаде ръка. — Предлагам ти да слезем долу, защото гостите всеки момент ще пристигнат. Иначе Макгий ще ни се кара, че сме закъснели и сме били невъзпитани.

— Тъй. — Те излязоха от стаята и Дениъл й предложи ръката си. — Едва ли, защото вече си го омагьосала и го въртиш на пръста си както си знаеш.

— Не знам за какво говориш — погледна го невинно Ана.

— Не знаеш, значи! И защо за теб по средата на седмицата има палачинки? Нещо, което никога не е правено за мен.

— Ето че стигнахме. — Тя спря пред вратата. — Обещай ми да не зяпаш по жените, дори и по конгресменшата Стиърс.

— Никога не зяпам по жените — излъга той и тръгна да посрещне първите гости.

След около двадесет минути голямата приемна бе пълна с хора и шумни разговори. Макар да знаеше, че са в центъра на вниманието, Ана преминаваше без притеснение от група към група. Нямаше нужда от предупреждението на майка й, че решението й ще изненада много хора и ще я постави в центъра на градските клюки. Но тя не се интересуваше от хорското мнение.

Поздравът на Луиз Дитмайър бе малко сух, ала Ана не му обърна внимание, нито се засегна и продължи да бъбри с приятели. Неведнъж забеляза любопитни погледи, насочени към нея. Беше достатъчно да ги посреща спокойно. Това бе нейният отговор. Дори и не предполагаше, че самоувереността, както и естественото й поведение, допринасяха повече за потушаване на клюките, отколкото властта на Дениъл в обществото или името на родителите й.

Единствената сянка по време на вечерта дойде от страна на губернатора, който й зададе въпрос относно мнението на Дениъл за текстилната фабрика. Та как можеше да му отговори, когато дори не знаеше за какво става дума? Той никога не бе споменавал нищо и тя трябваше да изслуша оценката на губернатора за проекта, който щял да отвори нови работни места за стотици и да донесе добри печалби за щата. Добре, че успя да запази усмивката на лицето си и да импровизира безгрижно. Нямаше време дори да се ядоса, докато представяше губернатора и жена му на другите гости. Само лекичко завидя на губернаторшата, когато я чу, колко компетентно взема участие в разговорите и как добре е запозната с работата на съпруга си. Добре, че си имаше достатъчно ангажименти покрай вечерята, та успя да забрави за инцидента и да го скъта дълбоко в съзнанието си.

Всъщност, докато не дойдоха родителите й, Ана не почувства някакво особено неудобство. Когато те влязоха, пристъпи към баща си със затаен дъх.

— Радвам се, че дойдохте. — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата, макар да не бе сигурна в реакцията му.

— Изглеждаш добре — каза баща й не много студено, но тя почувства резервираността му.

— И ти. Здравей мамо! — Ана докосна бузата и на майка си и се усмихна при окуражителното й стискане.

— Изглеждаш великолепно, Ана… — Майка й погледна бързо съпруга си. — Изглеждаш щастлива.

— Аз съм щастлива. Ще ви донеса нещо за пиене.

— Не се безпокой за нас. Имаш толкова много гости. А, тук е Пат Донахю! Ще отидем при тях. Не се тревожи.

— Добре. — Преди да се отдалечат, баща й хвана ръката й. — Ана… — Той явно се поколеба, като почувства, как ръката й замръзва в неговата. — Радвам се да те видя.

Това й беше достатъчно. Тя обви с ръце шията му.

— Ако дойда някой ден при теб в офиса, ще излезем ли заедно?

— Ще ми дадеш ли да карам колата ти?

— Може би — усмихна му се щастливо Ана.

Той премига и я погали по главата, както когато беше малка.

— Върви при гостите си.

Когато се обърна, Ана видя Дениъл да й се усмихва. Отиде при него.

— Изглеждаш още по-хубава — прошепна той.

— Какво става? — попита Майра, като застана до тях. — Домакинът и домакинята не бива да остават сами и да си гукат като влюбени гълъбчета. Дениъл, надявам се, че ще спасиш нашия губернатор от конгресмена преди да е загубил апетита си. Губернаторът, имам пред вид. — Дениъл промърмори нещо. — Ана, защо не отидем при Катлийн. Умирам от нетърпение да видя физиономията й, когато зърне обеците ти. Нали я знаеш колко е завистлива!

— Не се заяждай много, Майра — предупреди я Ана, докато си проправяха път сред гостите. — Не забравяй, че изтънченото коварство е по-отровно.

— Разбира се, скъпа. Ако по-често си пъхаше носа тук и там из нашето общество, щеше да се натъкнеш на удивителни примери. О, Катлийн, каква прекрасна рокля имаш!

Катлийн прекъсна хвалбите относно лятната си ваканция и изгледа Майра. Ана не бе съвсем сигурна, но й се стори, че Малоунови въздъхнаха с облекчение.

— Благодаря. Сигурно трябва да ти поднеса своите поздравления и най-добри пожелания. Не съм те виждала, откакто избягахте с Хърбърт в Мериленд.

— Така е. — Майра отпи от чашата си, като реши да не обръща внимание на заядливия тон и това не особено благосклонно описание на сватбата й. Човек не обръща внимание на завистта, когато е щастлив.

— Сигурно ще ни кажеш нещо за семейния живот, макар че подобен начин на сключване на брак ми изглежда доста прибързан.

— Всеки според предпочитанията си — отвърна Майра и си напомни, че това бе партито, което даваше най-добрата й приятелка. Иначе щеше да сръфа Катлийн както заслужаваше.

— Ами да! — кимна Катлийн. — Но е направо срамота с Хърбърт да се правите на отшелници, след като целия град говори за вашата сватба. И всички очакват голямо тържество.

— Страхувам се, че Хърбърт и аз нямаме подобни намерения. Искаме да приключим с обзавеждането на къщата си преди да поканим най-близките си приятели. Нали разбираш? Само най-близките.

Ана усети, че градусът се повишава и реши да се намеси.

— Убедена съм, че си имала натоварено лято. Катлийн.

— О, да — погледна я студено Катлийн. — Направих малко пътуване до морето и когато се върнах, научих, че Майра и Хърбърт са се оженили, а пък ти си сменила адреса си. Трябва ли да поздравявам и теб?

Ана сложи ръка върху рамото на Майра, за да я успокои.

— Съвсем не. Направила си хубав тен. На мен не ми остава време за това.

— Сигурна съм, че е така. — Катлийн отпи дълга глътка. Не й беше лесно да преглътне факта, че две от жените, за които мислеше, че ги превъзхожда, бяха сграбчили двама от най-интересните и перспективни мъже в града. Особено след като самата тя бе хвърлила око на Дениъл и си правеше определени планове. — Кажи, Ана, как трябва да ви представям двамата с Дениъл, ако се наложи? Страхувам се, че нямам много опит в тези работи.

Търпението на Ана, макар и безкрайно, бе на изчерпване.

— Какво значение има?

— Голямо. Например скоро смятам да направя парти. Не знам дори как да надпиша поканата си до теб.

— Не бих се притеснявала за това.

— Пък аз се притеснявам. — Очите й бяха ококорени и злобни. — Мразя да правя гафове. — Тъй като осъзна, че заяждането й бе несполучливо, Катлийн иззлобя още повече и изтърва нервите си. — Защото всъщност не знам кое е по-учтиво — „любовница“ или „държанка“.

И в този момент се задави, защото Майра лисна чашата си в деколтето й.

— О, Боже, колко съм несръчна — завъртя се на токчетата си тя, като огледа доволно щетите по роклята на Катлийн. Това, което видя, я задоволи. — Чувствам се като муле. Ела, Катлийн, ще се почувствам по-добре, когато те изстискам.

— Мога и сама — рече през зъби Катлийн. — Стой далеч от мен.

Майра запали цигара и издуха дима към тавана.

— Както кажеш.

Смятайки, че бе задължена като домакиня, Ана хвана ръката на Катлийн.

— Ела, ще ги покажа пътя.

— Свали си ръцете от мен! — изсъска злобно Катлийн. — Ти и твоята незаменима приятелка! Вървете по дяволите! — След което се завъртя и си тръгна.

— Е, няма що, много незабележимо — въздъхна Ана. — Не говорихме ли преди малко да си внимателна?

— Ти се благодари, че не я лиснах в лицето. Но да ти кажа правичката, много ми се искаше. И то отдавна. За пръв път се чувствам доволна и в ролята на справедливата богиня на възмездието. — Тя се усмихна широко на Ана. — Дали имам време за още едно питие преди вечеря? Това отиде на вятъра.