Сега и завинаги

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вероятно ако Дениъл не бе забелязал инцидента с Катлийн Донахю, той би се държал по-друг начин. Ако гневът му не бе избухнал, връзката им щеше да продължи гладко, както и преди. Но за съжаление не стана така. През останалата част от вечерта Дениъл се опити да запази спокойствие и да бъде любезен домакин. Гостите напуснаха дома му добре нахранени и доволни. Една изчака да се затвори вратата зад последния от тях.

— Трябва да поговорим — рече на Ана той, преди дори да бе въздъхнала с облекчение.

Макар да бе накрая на силите си, тя кимна. Другите можеше да бъдат заблудени от външния му вид, но не и Ана. С мълчаливо съгласие го последва по стълбите до спалнята.

— Нещо те разстрои — започна тя и седна на ръба на стола, въпреки че копнееше да се събуе, съблече и строполи на леглото. — Знам, че правиш някаква сделка с губернатора. Да не би нещо да не е наред?

— Моят бизнес е наред. — Той отиде до прозореца и запали пура. — Проблемът е в личния ми живот.

Ана скръсти ръце в скута си, което бе сигурен знак на нерви.

— Аха. Разбирам.

— Нищо не разбираш. — Той се обърна към нея, готов за кавга. — Ако разбираше, нямаше да се държиш като магаре на мост. Женитбата ни вече щеше да бъде факт.

— Просто факт — повтори тя и се помъчи да си припомни, че с гняв нищо не се постига. — Дениъл, нашият най-голям проблем изглежда е различното ни отношение към брака. И аз не го приемам просто като факт, а като най-важната стъпка, която човек прави в живота си. Не мога да направя такава стъпка с теб, докато не съм сигурна.

— Изобщо някога ще станеш ли сигурна! — изстреля той.

Ана навлажни устните си. Зад нарастващия гняв чувстваше съжаление и разочарование.

— Не знам. Не мога да ти отговоря.

Гневът, който бе потискал през цялата вечер, го превзе.

— Така… Няма нужда да ми даваш обещания, Ана. Нищо не искам от теб.

— Казах ти, че преди да ти обещая, ми трябва време. Не ти ли давам всичко, Дениъл?

— Не е достатъчно. — Той дръпна от пурата, като я гледаше през цигарения дим.

— Съжалявам. Ако можех, щях да ти дам повече.

— Ако можеш ли? — Гневът направо го заслепяваше. — Ако можеш, значи? Нищо не те спира, освен магарешкия ти инат.

— Ако това е истина, значи съм най-голямата глупачка на света. — Ана стана, защото искаше да го погледне в лицето. А също така трябваше да погледне и нещата в лицето. — И най-вероятно съм точно такава, защото очаквам да обърнеш на моите нужди и амбиции същото отношение и внимание, каквото на своите собствени.

— И какво общо има това с женитбата ни?

— Всичко. Само след девет месеца ще получа дипломата си.

— Някакъв си лист хартия — пренебрежително изсумтя Дениъл.

Всичко в нея се преобърна от възмущение. Тя самата се превърна в парче лед. Гласът й, изражението й, очите й.

— Парче хартия ли? Чудя се дали би нарекъл своите полици, ипотеки и договори парчета хартия. Те са толкова важни парчета, че дори не искаш да говориш с мен за тях. Или може би текстилната фабрика, за която ме попита губернаторът тази вечер? Вероятно не смяташ че съм достатъчно интелигентна, че да разбера твоята работа.

— Никога не съм се съмнявал в твоята интелигентност — отвърна рязко той. — Какво общо имат полиците и ипотеките с нас двамата?

— Те са част от теб, така както и моята диплома ще бъде част от мен. Посветих години от живота си, за да я получа. Мислех, че ще можеш да разбереш това.

— Ще ти кажа аз какво разбирам. — Той ядосано загаси пурата си. — Разбирам, че се опитваш да ме поставиш на второ място след скъпоценната си диплома.

— Върви по дяволите, Дениъл, никой не може да ти каже нищо! — Ана също загуби самообладание. — Не става дума за първо или второ място. Изобщо не става дума за предимство.

— За какво става дума тогава? И какво е всъщност?

— Уважение — каза бавно тя и отново се обърна към него. — Това е въпрос на взаимно уважение.

— А къде остана любовта?

Дениъл толкова рядко говореше за любов, че въпросът му я изненада. В очите й избиха сълзи и гласът и потрепери.

— Любовта е празна дума, без съдържание, когато няма уважение. Предпочитам нито да я чувам, нито да я получавам от мъж, който не може да ме приеме такава, каквато съм. Нито искам да обичам мъж, който не може да споделя проблемите си с мен така, както и успехите.

Гордостта му бе толкова голяма, колкото и нейната. Той се хвана за нея като удавник за сламка.

— Тогава може би предпочиташ да не те обичам. Така да бъде.

Обърна се и след миг външната врата се хлопна със сила.

Можеше да падне на леглото и да даде воля на сълзите си. Точно това искаше да направи. Ала не биваше и затова направи това, което трябваше.

Започна да си събира багажа.

Пътят до Кънетикът бе дълъг и самотен. Седмици наред Ана си спомняше съвсем ясно за километрите, които премина сама с мислите си. Кара през нощта, докато очите й започнаха да се затварят и изгря слънце. Напълно изтощена, спря в един крайпътен мотел и спа до вечерта. Когато се събуди, се опита да забрави какво бе оставила зад себе си.

Първите няколко дни прекара в търсене на малък апартамент в студентското градче. Искаше да бъде сама, да си има своето гнездо, пък макар и празно. Дните й бяха запълнени с подготовка. Съжаляваше само, че нощите бяха толкова дълги и нямаше с какво да ги запълни.

Можеше да изхвърли Дениъл от паметта си през деня, но нощем лежеше в празното легло и си спомняше какво бе да го чувства до себе си. Можеше да яде сама на малката маса в своята кухничка и да си спомня как той отпиваше от кафето си срещу нея в трапезарията, защото там просто им бе по-удобно.

Тя определено не искаше да си прекара телефон. Тогава щеше да се изкуши и да му се обади. Когато започнаха занятията. Ана се потопи в тях с почти отчаяно настървение.

Приятелите и състудентите й забелязаха огромната промяна в нея. Обикновено пролетно настроената и весела, но леко резервирана госпожица Уигфилд, сега бе напълно отнесена. Рядко говореше, освен в случаите, когато трябваше да задава въпроси или да отговаря на зададените й. Студентите, които се прибираха късно вечер или съботните нощи, виждаха светлина в прозорците й. Непрекъснатото учене бе причина за сенки под очите й, нещо, което забелязаха дори преподавателите. Ана отхвърляше всички въпроси относно личния си живот с твърда учтивост.

Дните минаваха монотонно и си приличаха един с друг като две капки вода. Просто нищо не се случваше. Ако учеше достатъчно упорито, достатъчно дълго, можеше да спи само по шест часа на нощ и да не мисли за нищо.

Кънетикът през средата на септември бе красив и ярък, ала тя нямаше време да забележи красотата на есента. Ярките цветове и аромати бяха пренебрегнати заради медицинските списания и часовете по анатомия През предишните години все пак успяваше да се наслади на заобикалящата я среда, въпреки че пак отделяше много време на ученето. Сега, ако само за момент спреше, за да се порадва на красотата на ошарените от есента листа, щеше да мисли само за скалистия бряг и за вълните, които се блъскаха в канарите. И щеше да се чуди дали Дениъл вече бе започнал да строи своята къща.

В самозащитата си Ана започна да избягва контакти дори с Майра, макар че приятелката й изпращаше дълги писма. Когато пристигна телеграмата, осъзна, че повече не можеше да се крие. Телеграмата гласеше: „Ако не искаш да ме видиш на стълбите пред вратата си след двадесет и четири часа, обади се. Майра.“

С телеграмата, пъхната сред бележките от семинара по кръвоносната система. Ана спря в междучасието, за да позвъни.

— Ало!

— Майра, ако пристигнеш, няма къде да спиш. Нямам допълнително легло.

— Ана! О, Господи! Бях започнала да мисля, че си потънала в Атлантическия океан. — Ана чу щракането на запалка и поемането на дим от другата страна на слушалката. — Беше ми по-лесно да мисля това, отколкото, че не искаш да отговаряш на писмата ми.

— Извинявай. Бях много заета.

— По-точно се криеш — поправи я Майра. — И го приемам, защото не е заради мен. Но се тревожа за теб.

— Недей! Аз съм добре.

— О, да, разбира се! Знаеш ли колко ти вярвам!

— Не, не съм добре — поправи се Ана, защото това бе Майра.

— Не си се обаждала на Дениъл, нали?

— Не съм. — Тя затвори очи и подпря чело на студения метал на телефона. — Как е той? Виждала ли си го?

— Дали съм го виждала? — Ана почти можеше да види как Майра върти очите си. — Той полудя в нощта, когато ти си отиде. Събуди Хърбърт в два след полунощ. Пита го дали не си у нас. Хърбърт го успокои. Беше направо изумен, искам да кажа, Хърбърт. Оттогава не сме го виждали, но чувам, че прекарва по-голямата част от времето си на Хананис Порт, където строи къща.

— Да, сигурно. — Ана направо си го представи как наблюдава машините и мъжете, който работят.

— Знаеш ли, Дениъл е чул онези приказки на Катлийн Донахю, в нощта на партито!

Ана поклати глава.

— Не. Не ми е казал. О! — Тя си припомни колко ядосан бе Дениъл тогава и как целият му гняв се изля върху нея. Виж ти, това вече обясняваше много неща.

— Чух го да казва на Хърбърт, че ще ти откъсне кокошата шия. Напълно съм съгласна с него. Ала Хърбърт го разубеди, доколкото можа. Човекът смята, че трябва да те предпазва от всеки и от всичко. Звучи много приятно, въпреки че можем да се предпазваме и сами, нали?

— Не мога да се оженя за него само за да ме предпазва — промърмори Ана.

— Не. И макар да съм сигурна, че той си заслужава ритника по задника, мога да се закълна, че сърцето му е горещо. Той те обича, Ана.

— Обича някои части от мен. — Ана затвори очи и си пожела да бъде по-силна. — Извинявай, че те забърках в тази история.

— О, моля те, знаеш колко много обичам да съм забъркана. Искаш ли да дойда?

— Не, наистина. Поне засега. — Като разтърка слепоочия, тя се засмя. — Радвам се, че не отговорих на писмата ти. Да говоря с теб е по-добре от всичко друго на света.

— Тогава дай ми телефона си. Няма причини да не си говорим.

— Нямам телефон.

— Какво? — Настъпи пауза. — Ана, скъпа, но как живееш?

Този път Ана най-искрено се разсмя.

— Тук е доста примитивно. Направо ще се уплашиш, ако видиш апартамента ми. — Тя наистина се зачуди дали Майра би разбрала това, че прекарваше по-голяма част от времето си в библиотеки. — Слушай, обещавам, че ще ти напиша едно дълго-дълго писмо още довечера. И другата седмица ще ти се обадя.

— Добре. Но може ли само да ти дам един съвет. Дениъл е мъж, така че има една крачка предимство. Не го забравяй.

— Благодаря. Предай поздрави на Хърбърт.

— Разбира се. Разчитам на обещанието ти.

— Още тази вечер — отново потвърди Ана. — Чао!

Когато остави телефонната слушалка, за пръв път от доста време се почувства добре. Наистина, беше променила живота си, откакто напусна Бостън. Бе дала под наем апартамента и отговаряше за собствения си успех или грешки Беше време да погледне в лицето факта, че трябваше да направи своя избор. Ако щеше да живее самотно, то трябваше да се справи с това.

Един поглед към часовника й показа, че имаше още десет минути преди следващия час. Този път тя излезе навън, за да се наслади на прекрасния есенен ден, вместо да побърза към другата сграда и да зарови лице в книгите.

За миг се закова на място. Сякаш времето се върна назад и й се стори, че вижда Дениъл да я чака пред болницата. Ръцете й стиснаха книгите. Не, това тук не беше Бостън, помисли си тъжно Ана. И не само той имаше открит син автомобил. Тръгна, ала в същия миг се обърна и се върна обратно, за да се увери.

— Искаш ли да се разходим?

При звука на гласа му Ана почувства как сърцето и спира. Когато събра сили да му отговори, лицето й бе бледо, но грееше от щастие.

— Дениъл, какво правиш тук?

Какво значение имаше? Нали беше тук. Стигаше й, че го вижда,

— По всичко изглежда, че те чакам. — Искаше да я докосне, ала ако го направеше, щеше да се размекне. Затова бързо скри ръцете си в джобовете. — Кога свършва последния ти час?

— Какъв час? — Беше напълно забравила къде беше и какво й предстои. — А да, след четиридесет минути. Имам още само един.

— Добре. Ще се върна след час.

Къде да се върне? Изумена, тя загледа той как вдига гюрука и отваря вратата на колата.

Преди да осъзнае какво прави, тя отвори другата врата.

— Ей, къде отиваш?

— Идвам с теб — обяви Ана.

Дениъл я изгледа изненадано.

— А часът?

Тя погледна невиждащо сградата на университета и седна в колата.

— Много важно. Ще взема записките от някого. Мога да си позволя да отсъствам.

Но не можеше да си позволи да остане дори минута разделена с него.

— Не си от тези, които бягат от лекции.

— Така е. — Лекомислено захвърли учебниците на седалката. — Апартаментът ми е наблизо. Можем да пием кафе. Само завий вляво от болницата и…

— Знам къде е апартаментът ти — прекъсна я той, ала не каза, че го знаеше още преди да бе изсъхнало мастилото върху договора й за наемането му.

Петте минути шофиране не бяха достатъчни за мислите, които летяха в главата й. Какво трябваше да прави? Как да се държи с него? Учтиво? Беше ли все още сърдит? За пръв път, откакто го познаваше, Ана не можеше да прецени настроението му. Нервите й бяха опънати до крайност. Тя се опита да изглежда спокойна.

— Не очаквах никого — извини се Ана, докато се изкачваха по стълбите на втория етаж. — Не обръщай внимание на безпорядъка.

— Ако имаше телефон, можеше да те предупредя, че идвам.

— Телефонът не ми липсваше досега — каза тя и отвори вратата. — Влизай.

В мига, в който Дениъл влезе, Ана осъзна колко миниатюрен всъщност бе апартаментът й. Във всекидневната, ако разпереше ръце, той направо можеше да докосне стените.

Имаше диван, малка масичка и лампа и досега тя си мислеше че няма нужда от нищо друго.

— Сядай — покани го, като си помисли, че сама се нуждае от същото. — Ще направя кафе.

Преди да изчака отговор, отиде в кухнята. Дениъл остана сам и най-после отпусна ръце. Не беше виждал наистина толкова малка стая, но бе очарован.

Имаше шарени възглавнички върху дивана и купа с мидени черупки върху масичката. Освен това във въздуха се носеше нейното ухание. Същото, което все още обитаваше осиротялата му спалня. Не можеше да седи, нито да чака в тази стаичка сам. Затова скочи и отиде в кухнята. При Ана.

Не можеше да си представи как бе възможно някой да готви на толкова малко място, но тя явно го правеше. На масата до прозореца имаше портативна пишеща машина и куп листи и книги. В чашата стърчаха моливи.

Ала от него нямаше и следа. Никакъв спомен, нищо. Почувства го и му стана много мъчно.

— Кафето ей сега ще бъде готово — рече Ана, за да наруши тишината. Ето, той беше тук, а тя нямаше достатъчно време. Не можеше да знае, че той чувстваше същото. — Нямам нищо друго, което да ти предложа. Не съм пазарувала тази седмица.

Беше нервна, осъзна Дениъл, долавяйки интонацията на гласа й. Погледна ръцете й и видя, че треперят, докато вземаше чашите. Почувства как възлите в стомаха му се отпускат малко. Как искаше да я докосне! Той придърпа един стол и седна.

— Изглеждаш бледа, Ана.

— Не съм излизала много на слънце. Програмата ми е прекалено натоварена през първите седмици.

— А уикендите?

— Тогава ходя в болницата.

— Аха. Ако ще ставаш доктор, може сама да си поставиш диагнозата.

— Все още не съм доктор. — Тя остави кафето, сетне се поколеба и седна срещу него. Все едно не бяха се разделяли. И все пак не беше същото. — Днес говорих с Майра. Каза ми, че си започнал строежа на къщата в Хайанис Порт.

— Да. — Бяха изкопали и положили основите. Но това нищо не означаваше. Абсолютно нищо. — Ако спазим сроковете, основната част ще бъде готова за обитаване следващото лято.

— Сигурно си доволен. — Кафето й горчеше и тя го бутна встрани.

— Имам плановете в колата. Искаш ли да ги видиш?

Ана вдигна глава и Дениъл прочете в очите й изумление.

— Разбира се, че искам.

За миг той стисна ръце до болка. Беше хазартен играч, нали така? Е, тогава трябваше да използва предоставените му шансове.

— Мисля да си купя офис в града. Малък, но цената на собствеността в близките пет-седем години ще скочи двойно. Имам проблеми с текстилната фабрика. Баща ти работи по въпроса, така че ще започнем производство през пролетта.

Тя продължи да го гледа втренчено.

— Защо ми казваш всичко това?

Той замълча за миг. Не правеше лесно изповеди. Но очите й бяха толкова тъмни, тъжни и пълни с очакване. И Дениъл осъзна, че я желае и се нуждае от нея повече от гордостта си.

— Никой мъж не обича да си признава, че е сгрешил. Ала повече от това не обича да вижда как неговата жена му обръща гръб, защото той не може да си го признае.

— Не съм ти обърнала гръб.

— Само си отиде.

Ана преглътна.

— Добре де, отидох си. Отидох си от себе си. Разбираш ли, че преди пет минути ти ми даде повече, отколкото за цялото време, през което бях с теб?

— Не съм предполагал, че фабрики и лихви биха те интересували. — Той понечи да стане, сетне промени решението си, като видя очите й. — Не би ли ми казала какво мислиш?

— Когато влязох в спалнята ти, видях колко малко от теб присъства там. Сетне осъзнах защо. Ти си прекалено зает да вървиш напред, Дениъл. Колкото и да говориш за дом и семейство, в главата ти е само това — как да успееш. Аз трябваше да отстъпя от пътя ти.

— Но без теб няма семейство, Ана!

— Ти обаче искаш само да даваш, а не да споделяш. Ти никога не ми предложи да видя плановете на къщата, за която казваше, че искаш да построиш за двама ни. Никога не ме попита за мнението или предложенията ми.

— Да. Но когато гледах как поставят основите, разбрах, че ще имам тази къща, ала че тя не е домът, за който мечтая. Наистина не си давах сметка, че тя означава нещо за теб.

— Не знаех как да ти го покажа — усмихна му се Ана. — Глупаво от моя страна. — Тъй като се нуждаеше от разстояние помежду им, тя стана и отиде до прозореца. Странно, работеше тук всяка вечер, и не бе забелязала големия червен кестен в двора. Беше красив. Колко ли много красота бе пропуснала покрай очите си? — Част от мен искаше да сподели този дом с теб. Повече от всичко.

— Но само час.

— Мисля, че това е тази част, която ме дърпаше назад. Знаеш ли, ти никога не ме попита за работата ми в болницата, за книгите ми или защо искам да стана хирург.

Дениъл стана.

— Един мъж не пита жената, която обича, за другата й голяма любов. Той просто ревнува.

Разкъсвана между гняв и облекчение, Ана се обърна към него.

— Дениъл…

— Не ме моли да бъда разумен — прекъсна я той. — Готов съм да пълзя, но не ме моли да бъда разумен.

Едва дишайки, тя въздъхна.

— Добре, няма. Само ще ти кажи, че има жени, които имат две големи любови и са щастливи да прекарат живота си, като се опитват да дадат на всяка от тях това, което заслужава.

— Труден избор. Труден живот.

— Не и за жена с двама любовника, които искат да й върнат всичко, от което тя се нуждае.

Нямаше много място в малката кухня. Но Дениъл се завъртя и пъхна ръце в джобовете си.

— Знаеш ли, през последните няколко седмици много мислих за твоята докторска диплома. Много повече, отколкото предполагах, когато те видях за пръв път. Имаше моменти, когато виждах, че ти преча. Когато ме напусна и прекарах нощта сам, нямах друго какво да правя, освен да мисля. Спомних си отношението ти към госпожа Хигс И видът ти, когато излизаше от болницата вечер. Спомних си как стоеше в кухнята и цялата ти блуза бе изцапана с кръв. Но беше толкова спокойна. Спомних си как се справи с ръката на Сали. Тя ми каза, че докторът е признал, че си спасила живота й. Това сигурно е нещо, което си научила ето тук … — Той посочи купа книги на масата. — Може би не е много трудно да се научи, ала сигурно не е лесно да се прави. — Дениъл взе една книга и я отвори. — Не, не съм те питал преди защо искаш да станеш хирург. Питам те сега.

Ана се поколеба, страхувайки се, че може да я прекъсне с някоя нравоучителна забележка. Нали си беше играч. Но и тя беше също. Затова реши да рискува.

— Имам една мечта — каза му тихо. — Искам да направя нещо различно.

Дениъл я изгледа мълчаливо, очите му се свиха и ирисите му станаха тъмносини.

— И аз имам една мечта — каза той, като остави книгата отново на масата. Пристъпи крачка към нея. — Това е много малък апартамент, Ана. Обаче мисля, че има достатъчно място за двама.

Долови дишането й, когато я прегърна с две ръце.

— Ще ни трябва по-голямо легло.

— Това се казва момиче! Веднага си дойде на думата — разсмя се Дениъл, вдигна я във въздуха и покри устните й с целувка. От цялото му тяло струеше облекчение. — Да знаеш как ми липсваше! Не мога да живея без теб. И никога няма да живея без теб.

— И аз. — Със заровено в шията му лице, Ана вдъхна миризмата му и се опияни. — Никога повече, Дениъл. Бях като полужива през тези дни. Без теб. Опитвах се да се скрия денем в книгите и лекциите, да работя много, в болницата, в библиотеките, ала нищо не ставаше. Исках да бъдеш с мен, нуждаех се от теб.

— Ето, че ме имаш. Едно по-голямо легло и три телефона ще ми бъдат напълно достатъчни.

Смеейки се, тя се притисна към устните му. Щеше да има своите телефони.

— Обичам те.

— Никога не си ми го казвала. — Той я отстрани леко от себе си. — Никога не си ми го казвала преди.

— Страхувах се. Мислех, че ако знаеш колко много те обичам, може да го използваш и да получиш всичко останало.

Той замълча, за да проумее какво му казва, сетне изруга през зъби.

— А сега?

— Сега вече няма значение. Нищо няма значение, когато си с мен.

— Помниш ли, веднъж ти казах да се огледаш и да си потърсиш някой, който повече ще ти подхожда. Е, шегувах се.

Ана леко поклати глава.

— Сигурно.

Разбираше ли колко бе красива, колко бе любима? Дали знаеше, че го превръща в несръчен, тромав и непохватен ученик, само като се усмихне?

— Ти си моят отговор, Ана. Искам аз да бъда твоят.

Тя сложи глава на рамото му за миг. Не си бе представяла, че увереността му можеше да бъде разколебана. Но го обичаше още повече, като знаеше, че е така.

— Ти си, Дениъл. Все още не съм сигурна, че мога да ти дам това, което искаш.

— Исках жена, съпруга, която да бъде вкъщи, когато се прибирам вечер. Която да се грижи за цветята във вазите и за завесите на прозорците. Която ще бъде доволна от това, което аз ще й давам.

Ана погледна книгите на масата, сетне мъжа, който стоеше пред нея.

— А сега?

— Започвам да мисля, че подобна жена ще ме отегчи до смърт само за няколко седмици.

Ана притисна пръсти до очите си, та да не позволи на сълзите да потекат.

— Харесва ми този отговор.

— Няма да се върна. — Гласът му бе неочаквано дрезгав. — Ти ще се ожениш за мен, Ана, в деня, в който вземеш своята диплома. И ще бъдеш доктор Уитфилд само за двадесет и четири часа.

Сърцето и изтръпна и пръстите й стиснаха неговите.

— Но, Дениъл, аз…

— След това ще се казваш доктор Макгрегър.

Тя вдъхна мъчително няколко пъти преди да успее да отговори.

— Наистина ли го мислиш?

— Ъхъ. Винаги казвам това, което мисля. А ти ще трябва да свикнеш, когато те представям като най-добрият хирург в страната. Искам да споделя твоята мечта, Ана така, както искам ти да споделиш моята.

— Няма да ти бъде лесно. Когато стана лекар, ще бъда много заета. Направо ще мразиш часовете, в които ме няма.

— Но след двадесет години, когато се обърнем назад, ще видим през какво сме преминали. Ние ще имаме общи спомени и ще им се наслаждаваме заедно. Аз обичам подобни ретроспекции. Исках да се ожениш за мен, защото мислех, че ми прилягаш и подхождаш. Не ти не ми прилягаш изобщо. — Той взе ръцете й. — Сега те моля да се ожениш за мен, защото те обичам такава, каквато си. Чепата, упорита и своенравна.

Ана дълго време го гледа мълчаливо. Той не отмести поглед от очите и.

— Носиш ли все още пръстена?

— Ъхъ. — Дениъл бръкна в джоба си. — Стана ми навик да го нося в джоба си. Че то знай ли човек кога ще му потрябва!

Със смях тя вдигна и двете си ръце.

— Ще го взема. — Докато Дениъл надяваше пръстена на ръката и, Ана обви ръката си около неговата. — Това вече е обещание, Дениъл. Сега мога да ти го дам. И ще го изпълня.