Сега и завинаги

ЕПИЛОГ

Ана прекара нощта, дремейки, като предпочете стола до леглото на Дениъл пред походното легло, което й предложи нощната сестра. От време на време той промърморваше нещо неразбрано в съня си. Когато доловеше собственото си име, тя се опитваше да го успокои, като го галеше и му говореше, докато отново заспиваше спокойно.

Само веднъж го остави, за да слезе долу и провери какво става с раждането на Шелби. През другото време седя до него и го гледа. Наоколо жужаха познатите й болнични машини и системи.

Сестрите се смениха. Някой й донесе кафе, преди да се захване със ежедневните си задачи. Луната започна да гасне. А Ана седеше в тишината и мислеше за мъжа, когото обичаше, за живота, който бяха изживели заедно и децата, които бяха отгледали.

Преди зазоряване тя сложи глава на възглавницата до Дениъл, за да си почине.

Когато той се събуди, първото нещо което видя, бе лицето й. Ана бе заспала.

В първия момент се обърка, не знаеше къде се намира. През мъглата на упойката и лекарствата все пак си спомни за катастрофата, и то с пълна яснота. Помисли си със съжаление за малката си кола. От нея сигурно не бе останало нищо. А той бе толкова горд. Сетне усети напрежение в гърдите и видя тръбичките, които излизаха и влизаха в ръцете му.

Сега си спомни още. Спомни си Ана, наведена над него, докато го водеха на количка по коридорите на болницата. Ана, която нещо му говореше и го уверяваше. Спомни си страха в очите й в мига, преди да потъне в забравата на упойката, и своя собствен, заслепяващ страх, че ще го отделят от нея.

Странно, помисли си той, имаше един момент, в който сякаш погледна собственото си тяло, лежащо върху операционната маса, някъде отвисоко, а докторите и сестрите бяха надвесени над него и се суетяха. После сякаш отново се върна в тялото си, но усещането бе толкова ярко, че остана. После си спомни още нещо — Ана, наведена над него, галеща и целуваща ръката му. След това нямаше други спомени Сигурно бе заспал.

Тя изглежда много изморена, помисли си Дениъл. Сетне осъзна колко стар и изтощен се чувства. Ядоса се на слабостта си и се опита да се поизправи и да седне, ала не можа. При това си усилие обаче докосна неволно бузата на Ана и тя моментално се събуди.

— Дениъл! — Пръстите й се преплетоха с неговите. За секунда видя на лицето й изписани страх, облекчение, болка, изтощение и сила. С огромно усилие на волята Ана потисна импулса си да отпусне глава на гърдите му и да се разплаче. — Дениъл, познаваш ли ме? — попита професионално тя, а гласът й бе така спокоен, както първият път, когато заговори с него.

Макар да му костваше усилие, той вдигна вежди.

— Защо, по дяволите, да не познавам собствената си жена, с която съм преживял петдесет години?

— Защо наистина — съгласи се Ана и притисна устни към неговите.

— Ще ти бъде по-удобно, ако дойдеш при мен в кревата — усмихна се Дениъл.

— Може би, по-късно — обеща тя и вдигна единия му клепач, за да разгледа окото му.

— Престани да ме разглеждаш и изследваш. Искам истински доктор — опита се да се намръщи Дениъл.

Ана натисна бутона на звънеца до леглото.

— Ясно ли виждаш?

— Виждам достатъчно добре това, което трябва да виждам. Например, че си толкова красива, колкото и първата вечер, когато танцувахме валс.

— Значи имаш халюцинации — отговори сухо Ана и се обърна към влязлата в стаята сестра. — Моля, съобщете на доктор Файнстайн, че господин Макгрегър е буден и иска истински доктор.

— Да, доктор Макгрегър.

— Обичам ги всички, когато те наричат така — промърмори Дениъл и затвори очи. — Какви са повредите, Ана?

— Беше контузен. Имаш три счупени ребра и…

— Не по мен. По колата — нетърпеливо я прекъсна той.

Като прехапа език, Ана скръсти ръце.

— Ето на, това е! Ти няма да се промениш никога. Чудя се защо ли толкова се тревожа за теб. И съжалявам, че повиках децата.

— Децата ли? — Светлината в очите му може и да не бе така ярка, както обикновено, но беше там. — Ти си повикала депата?

— Да, ала ще трябва да им се извиня за това.

— Те тук ли са?

Познаваше тактиката му много добре.

— Разбира се.

— Какво си мислела да правиш, бдение при мъртвеца ли?

— Трябва да сме подготвени за всичко, дори и за най-лошото. — Ана пооправи завивката му.

Той се намръщи, но успя да направи жест към вратата.

— Какво чакаш още, извикай ги!

— Те са у дома. Не им позволих да останат тук през нощта.

Устата му остана отворена.

— У дома, значи? Искаш да кажеш, че не са останали тук? Оставили са умиращия си баща на смъртния му одър и отишли да пият скоч?

— Да. Много са коравосърдечни, Дениъл. Метнали са се на баща си. Ето го и доктор Файнстайн. — Тя го потупа по ръката, като се упъти към вратата. — Ще ви оставя сами.

— Ана!

Тя спря и се усмихна.

— Да?

— Не се бави много.

Видя го такъв, какъвто винаги е бил — арогантен, властен и изискващ подчинение.

— Нима някога съм го правила?

Ана отиде в собствения си кабинет. Заключи вратата и избухна в ридания. Най-сетне си позволи лукса да се наплаче. Беше стискала тази буца в гърдите си цели двадесет и четири часа. И друг път бе плакала зад тази врата, загубвайки пациент. Сега плачеше от облекчение, което бе толкова голямо, че не можеше да бъде описано, и от любов, която бе толкова силна, че не можеше да бъде потисната. След това наплиска лицето си със студена вода и взе телефона.

— Ало — отговориха от другата страна.

— Кейн!

— Да, мамо, тъкмо щяхме да звъним. Как е татко?

— Иска да ви види. Страхува се, че сте му изпили уискито.

Синът й изруга и тя почувства облекчението в гласа му.

— Кажи му, че не сме пили нито глътка. Ти добре ли си?

— Страхотно. Моля те, нека Рина да ми донесе дрехи за преобличане.

— След половин час сме при теб.

— Срам и позор! Човек трябва да заумира, че да дойдат децата му да го видят! — Подпрян с възглавници, Дениъл клатеше глава и драматично хапеше устни.

— Хайде, хайде! Няколко счупени ребра! — изкоментира Серина и го ощипа по крака. Не бе спала цяла нощ от притеснения.

— Ха! Кажи го на доктора, който е напъхал тази тръба в гърдите ми! И дори не си довела внук ми! — Той я изгледа строго, сетне се обърна към Кейн. — Нито пък ти внучката ми. Ще отидат в казармата или в колеж, преди да ги видя отново. Дори няма да знаят кой съм!

— Успокой се, показваме снимката ти на Лора всяка седмица — успокои го Кейн, като продължаваше да държи ръката на жена си, чудейки се дали щеше да издържи през последните двадесет и четири часа без нейното внимателно и нежно присъствие. — Нали, скъпа?

— Всяка събота — потвърди Даяна.

Дениъл се обърна с гримаса към Грант и Джени.

— Предполагам, че сестра ти има извинение, за да не е тук — рече той на Грант. — Сигурно затова и Алън го няма, макар че ми е първородният. Но ще им простя, нали след няколко седмици ще ми подарят още един внук.

— Със сигурност имат извинение — промърмори Грант, докато Кейн се подсмихваше, гледайки ноктите си.

— Ти изглеждаш добре, момиче — каза Дениъл на Джени. — Всяка жена се разхубавява, докато е бременна.

— И се разширява — отвърна Джени, с ръка на корема. — След някой и друг месец няма да мога да стигам статива.

— По-добре се научи да рисуваш седнала — нареди Дениъл. — Бременната жена не бива по цял ден да стои на крака.

— А ти гледай да си на крака преди пролетта — рече му Грант и прегърна жена си. — Тогава ще трябва да дойдеш до Мейн, за да кръстиш бебето.

— Кръстник, значи — повтори Дениъл. — Не е лесно на един Макгрегър да стане кръстник на децата на Кембъл. — Като подмина усмивката на Грант, той отново се обърна към Джени. — Но за вас ще го направя. Ти достатъчно ли си почиваш?

Ана хвана ръката му, за да премери пулса.

— Той е забравил, че когато бях бременна с Алън, последните три месеца работих в болницата. И никога не съм се чувствала по-добре.

— И аз се чувствах чудесно по време на първата ми бременност — намеси се и Серина. — Сигурно затова съм решила да опитам отново.

Трябваше му само секунда, за да осъзнае чутото.

— Отново ли?

Серина се повдигна на пръсти, за да целуне Джъстин, преди да се усмихне на баща си.

— Ами да. След седем месеца.

— О, значи имаме повод…

— А не, никакъв скоч, Дениъл — намеси се Ана. — Не и докато си в реанимация.

Той се намръщи, започна да мърмори, накрая разтвори широко ръце.

— Я, ела тук, момиченце!

Серина се наведе към него и се притисна в прегръдката му.

— И да не си посмял повече да ни плашиш така! — прошепна на ухото на баща си тя.

— Добре, де, стига си гълчала! — прошепна й той в отговор и я погали по косата. — Лоша като майка си. Да се грижиш за нея — обърна се към Джъстин. — Не искам следващият ми внук да се роди пред монетния автомат.

— Хайде на бас, че ще бъде момиче!

— Ще загубиш. — Дениъл се обърна към Даяна. — Трябва да го възпираш.

— Не бъди алчен — рече снаха му и хвана ръката му.

— Един мъж трябва да бъде алчен, когато стане на определена възраст, нали Ана?

— А една жена трябва да взема самостоятелни решения на всяка възраст.

— Ха-ха! — Изключително доволен, Дениъл огледа победоносно стаята. — Никога ли не съм ви казвал, че майка ви се бори за равноправие на жените или как там й викат — еманципация, още преди да бе станало на мода? Да живее човек с нея, не бе нищо друго освен експеримент. И престани да мериш пулса ми! Няма по-добро лекарство от децата, не го ли знаеш?

— Тогава ще трябва да ти дадем още едно — отвърна Ана и кимна на сестрата, която стоеше пред вратата. Бяха нарушили куп разпоредби и болнични правила. Какво от това, че щяха да нарушат още едно.

Почувства как Дениъл стиска пръстите й, докато Алън вкарваше Шелби върху стола-количка в стаята.

— Какво е това? — попита той и направи опит да се изправи, но Ана не му позволи.

— Това е Дениъл Кембъл Макгрегър — тържествено рече Шелби, откривайки личицето на малкото вързопче, което държеше в ръце. — Той е на осем часа и двадесет минути и иска да види дядо си.

Алън взе сина си и го сложи в ръцете на баща си. Цялата нощ се бе молил да може да го направи.

— Това се казва изненада — промърмори Дениъл, без да се опитва дори да спре сълзите, които се стичаха от очите му. — Внук, Ана! Виж, има моя нос. И ми се усмихва! — Когато Ана се наведе, той се разсмя. — Само не ми казвай, че дрънкам празни приказки. Мога да разпозная усмивката, когато я видя. — После се обърна към сина си. — Добра работа, Алън! Майсторска!

— Благодаря, татко. — Алън седна на леглото и сложи ръка върху ръката на баща си, който държеше сина му. Три поколения Макгрегър.

— Кембъл ли казахте? — рече неочаквано Дениъл. — Правилно ли чух? — Той погледна строго Шелби.

— Съвсем правилно. — Тя хвана ръката на Алън и стана от стола. Бяха минали само девет часа от раждането, но се чувстваше силна като бик. Или по-точно като Макгрегър. — Ще трябва да приемеш факта, че внук ти е наполовина Кембъл, Макгрегър. — Брат й се засмя, а тя вирна брадичка — И може би по-добрата половина.

Очите му блеснаха. Ана забеляза, че цветът на лицето му се промени. Той отвори уста и се разсмя гръмогласно.

— Ама че език има това момиче! Е, поне си го кръстила Дениъл!

— Кръстих го на човека, когото обичам и от когото се възхищавам.

— Ласкателка. — Той въздъхна и даде знак на Алън да вземе бебето от ръцете му. После взе ръката на Шелби в своята. — Много си красива.

Тя се усмихна, малко засрамена заради сълзите, които изплуваха в очите й.

— Чувствам се красива.

— Трябваше да я чуеш как проклинаше докторите — намеси се Алън и целуна жена си по слепоочието. — Заканваше се, че става и си отива в къщи да си роди бебето, без те да й се месят. Само били пречели! И щеше да го направи, да знаеш, ако малкият Дениъл нямаше други намерения.

— Съвсем добре я разбирам — рече Дениъл и си помисли, че името му звучи много добре и подхожда на внучето. — Няма нищо по-лошо от доктори, които ти се мотаят в краката и само пречат, когато имаш да вършиш някаква важна работа. — Като се усмихна уморено на Ана, той отново се обърна към Шелби. — Сега искам да се върнеш в леглото. Инак ще се тревожа за теб. Трябва да си починеш. Ти ми поднесе най-хубавия подарък.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— И ти си ми дал най-хубавия подарък — Алън. Обичам те, стари мърморко.

— Типично по Кембъловски. Марш в леглото!

— Страхувам се, че ще трябва да си вървите всички, преди да са ме уволнили от болницата за нарушение на правилника — намеси се Ана.

— Чакай!

— Ако баща ви си почине добре — прекъсна го тя със строг поглед — ще излезе от реанимация още утре сутрин.

Не беше лесно, нито бързо, ала все пак успя да опразни стаята. Направи се, че не чу предложението на Дениъл да изиграят един покер с Джъстин по-късно, нито нареждането му към Кейн да му донесе пурите, които били скрити в офиса. Ако не беше дал нареждания, тогава би се тревожила. Това би означавало, че не е добре. Въпреки протестите му, Ана знаеше, че посещенията изморяват болните, колкото и благоприятно да действат на настроението им. Беше доволна от състоянието му и занапред щеше да позволява само кратки визити. Въпросът бе да направи така, че той да си мисли, че идеята е негова. Знаеше това от многогодишната си практика.

— Сега — приближи тя леглото и оправи косата му, — трябва да свърша куп неща, които бях зарязала. Искам да поспиш.

Вече бяха само двамата и той можеше да покаже слабостта си.

— Не искам да си ходиш, Ана. Знам, че си изморена, но остани още малко.

— Добре. Само за минутка.

— Добра работа свършихме, а!

Тя се усмихна. Знаеше, че говори за децата.

— Да, добра работа.

— Не съжаляваш ли?

Изненадана, тя поклати глава.

— Що за глупав въпрос?

— Не. — Дениъл взе ръката й. — Не е глупав. Снощи те сънувах. Сънят ми започна с онази първа нощ, когато те срещнах, и с оня валс.

— Летният бал — прошепна Ана. Усмихна се, сякаш отново видя луната и помириса уханието на нощта. Нощта ухаеше на жасмин. Странно, но и тя бе сънувала тази първа нощ.

— Беше прекрасно!

— Ти беше прекрасна — поправи я Дениъл. — И аз те исках повече от всичко в живота си.

— А ти беше нахален, арогантен — припомни си с усмивка Ана. — И страшно привлекателен. — Тя се наведе и го целуна нежно. Вълнението, което я обземаше винаги, когато бе до Дениъл, я връхлетя отново. — И сега си такъв.

— Стар съм вече, Ана.

— И двамата сме стари.

Той притисна ръцете й до устните си. Пръстенът, който й бе дал преди толкова много години, студенееше до бузата му.

— Ала все още те искам повече от всичко в живота си.

Като пренебрегна всички забрани и правила, Ана легна до него и сложи глава на раменете му.

— Ще загубя репутацията си… — Затвори очи и се усмихна. — Но си струва. Хич не ме е грижа.

— Ти ли ми говориш за репутация? — усмихна се Дениъл и прокара устни по косата й. Уханието бе същото, както преди години. — Странна работа! Умирам за пай с праскови!

Ана остана няколко секунди безмълвна, сетне отвори очи и се заля в смях. И отново бяха млади, и отново бяха луди, и отново бяха пълни с желание и копнеж един за друг…

— Ще го получиш, когато те преместят в единична стая. Обещавам ти!