Сега и завинаги

ОСМА ГЛАВА

Дните минаваха и Ана задочна да чувства страх. Никой не се обаждаше, нямаше визити. Нямаше бели рози, оставени до вратата. Единствените, които все още присъстваха в нейната стая и в дневната на майка й, бяха от преди много дни. И те вече увехнаха.

Все по-често и по-често тя се хващаше, че поглежда през прозореца при звука на преминаваща кола или подскача при звъна на телефона. И всеки път се ругаеше през зъби и си обещаваше да не го прави. Но, разбира се, всичко се повтаряше отново и отново.

Никога не излизаше от болницата без на провери дали на паркинга няма открита, синя кола. Всеки път, когато пристъпеше вратата на голямата бяла сграда, очакваше да види един широкоплещест, червенокос мъж да я очаква нетърпеливо край бордюра. Но той не беше там, а тя продължаваше да го очаква.

Беше й неприятно да открие, че бе станала зависима от него, ала още по-неприятно й беше да открие защо бе станали зависима. Заради щастието. Преди да се появи той, беше доволна и от живота, и от кариерата си. Никога повече нямаше да бъде щастлива, защото Дениъл бе стана част от живота й.

Един ден, докато четеше на едно момиченце със счупен крак приказка, мозъкът й блуждаеше, без да вникна в четенето. Всъщност вече няколко пъти се хващаше, че мечтае или сънува с отворени очи. Като се смъмри, Ана насочи вниманието си към пациентката и историята, която четеше. Мислите й се разпиляха като пясък.

Приказката с щастлив край, която четеше на малката си приятелка, не беше истина. Последното нещо което щеше де направи, беше да седи със скръстени ръце и да чака принца да премери стъклената пантофка на крака й. Освен това бе прекалено практична да вярва в замъци, извисили се кули сред облаци или в магии, които траят до полунощ. Хубаво бе, разбира се, като в приказките, да си помечтаеш за бели коне и герои, но една жена иска други веща в реалния си живот. В реалния живот жената иска… Е добре де, партньор. Не рицар или принц, когото вечно да чака и да му се възхищава. Истинската жена се нуждае от истински мъж. А умната жена не би седяла в кулата на замъка и не би чакала той да дойде. Тя би живяла свой собствен живот и би потърсила осъществяване на своите възможности.

Ана винаги бе вярвала, че човек кове сам съдбата си като се бори, с търпение или логика, за своите желания и мечти. Така че защо стоеше и чакаше, запита се тя. Ако бе толкова независима, за каквато се мислеше и каквато претендираше, че беше, то защо стоеше тук, мотаеше се като малоумна и чакаше някой да й се обиди! Всеки, който стоеше, без да предприеме нещо, докато наоколо стреляха, беше глупак и губещ. А тя нямаше намерение да бъде нито едно от двете.

Докато си мислеше тези нощи, Ани продължи да чете. Малкото момиченце заспа. Ана затвори книгата и излезе на пръсти и коридори. Срещна големия доктор със сериозните очи и му се усмихна. Беше сигурна, че той едва ли можеше да проумее завистта, която изпитваше към него. Никой, освен друг студент по медицина, не би я разбрал. Вее пак, след няколко минути щеше да излезе от болницата по свое желание и да направи това, което току-що бе решила. Топа пък бе нейното предимство.

Времето навън беше лошо. Бе дъждовен ден, а в същото време толкова горещ, че в мига, който дъждът докоснеше земята, се превръща в пара. Докато стигна до колата, тя се измокри до кости. Подкара из града, като включи радиото на максимална мощност, в унисон с настроението си.

Сградата, където се помещаваше „Олд Лайн Сейвингс енд Лоун“ бе величествена и вдъхваше доверие и малко страх. Когато прекоси зелената градина пред нея, Ана си помисли с почуда дали Дениъл бе направил промени. Вътре бе прясно боядисано и имаше нова подова настилка. Тя прокара ръка през косата си, за да изтръска водата от нея и се запъти към най-близката канцелария.

Седнал зад бюрото си, Дениъл преглеждаше рекламата, която през следващата седмица щеше да излезе във вестниците. Главният счетоводител се беше свил раболепно, но с явно неодобрение, когато му заяви, че ще я пусне! Ала младият асистент, когото бе наел наскоро, бе приел идеята с ентусиазъм. Някои идеи трябва да бъдат оформяни по инстинкт. Инстинктът подсказа на Дениъл, че рекламите ще повишат както интереса към фирмата, така и репутацията му. А те и двете бяха важни. Той не само смяташе да изправи компанията на крака, но мислеше да основе дъщерна фирма в Салем само след две години.

Идеята го занимаваше от доста време, ала мислите му бягаха далеч. Мислеше за дивия каменист бряг и за жената със самурена коса и тъмни знойни очи. Трепетът, който премина по тялото му, бе така осезаем, сякаш тя и в момента лежеше в прегръдките му. Вкусът на тялото и устните й го хвърляха в отчаяние и нищо не можеше да ги замени. Дори тук, в собствената му канцелария, сякаш чувстваше уханието й и я усещаше с клетките си — сладка и примамлива.

С нетърпелив жест, Дениъл отхвърли хартиите встрани и отиде до прозореца. Би трябвало да си потърси друга жена. Нали се закле, когато я остави пред тях и си тръгна? Дори се опита да го направи. Но всеки път, когато започваше да мисли за друга, в съзнанието му се появяваше Ана. Така дълбоко бе влязла в живота му, че там нямаше място за друга.

Той се загледа в дъжда. От прозореца Бостън изглеждаше сив и потискащ. Напълно съвпадаше с настроението му. След като приключеше с работата и срещите си, щеше да се разходи покрай брега на река Чарлз, независимо какво бе времето, добро или лошо. Трябваше да бъде сам, далеч от сервитьори, приятели или подчинени Но Ана пак щеше да е с него. Как можеше да избяга от нещо, което бе в кръвта, в клетките и костите на тялото му! Нямаше значение, че се опитваше да се убеди, че може да мине и без нея. Ана беше там. И никога нямаше да излезе.

Той искаше да се ожени за нея.

Дениъл се обърна и тръгна из стаята с ръце, сърдито мушнати в джобовете, и свъсени вежди. Предпочиташе да е гневен, отколкото объркан и уплашен. По дяволите жените, помисли си той. По дяволите точно тази, една-единствена, за която искаше да се ожени! Искаше да се събужда сутрин и да знае, че е до него. Искаше да се прибира нощем и да може да протегне ръка и да я докосне. Искаше да вижда как децата му растат в нея. Искаше всички тези неща с отчаяние и неутолим копнеж, които му бяха така неприсъщи както и провалите.

Провал ли? Самата дума го накара да стисне зъби. Дениъл Макгрегър не беше свикнал с провали, не ги приемаше, нито ги позволяваше. По дяволите другите жени, реши гневно той. Имаше само една. И той щеше да я спечели. Щеше да я има.

Когато телефонът на бюрото му иззвъня, беше почти стигнал до вратата. За секунда се озова до бюрото и вдигна слушалката.

— Макгрегър слуша.

— Господин Макгрегър, обажда се Мери Майлс, главният касиер. Извинявайте, че ви безпокоя, но тук има една млада дама, която настоява да ви види.

— Нека си запише час при секретарката ми.

— И аз й предложих същото, ала тя настоява да ви види още сега. Казва, че ще почака.

— Нямам време да се срещам с всеки, който се разхожда по улиците, Мери. — Дениъл погледна нетърпеливо часовника си. Ана сигурно вече щеше да е свършила работа в болницата и всеки момент щеше да излезе оттам. Щеше да я изтърве и трябваше да отиде и да я намери у тях.

— Да, господине. — Касиерката имаше чувството, че се намира между чук и наковалня и я притискат от двете страни. — Обясних й, ала тя продължава да настоява. Много е учтива всъщност, но съм сигурна, че няма да се откаже лесно.

Дениъл започна да губи търпение и изтърва една ругатня.

— Кажете й… — В този момент думите на касиерката достигнаха до съзнанието му и нещо в него просветна. — Как се казва?

— Уитфилд. Ана Уитфилд.

— Защо я държите толкова време да чака? — попита сърдито той. — Веднага я пуснете да влезе.

Касиерката завъртя очи, но си припомни повишението на заплатите, което господин Макгрегър направи на служителите, когато купи банката.

— Да, господине, веднага.

Значи беше променила решението си. Късметът не беше го напуснал. Щастието не бе отлетяло. Победата щеше да е негова. Търпението му, макар да бе заплатил скъпо, щеше да бъде възнаградено. Ана бе готова да му се подчини. Е, той не си представяше, че ще седнат да обсъждат женитбата тук, в офиса, ала смяташе да направи някои отстъпки. Всъщност беше готов на направи много. Ето, тя идваше при него. Щеше да има всичко, което искаше, без да подлага гордостта си на изпитания.

Почукването бе кратко. Секретарката отвори вратата.

— Госпожица Уитфилд.

Той кимна кратко, без да откъсва очи от Ана. Тя стоеше пред него, мокра от косата до краката. Дъждът бе измил лицето й и то сякаш светеше с вътрешна светлина. Косата й блестеше и лежеше като лъскав шлем по главата и раменете й. Гледката направо спря дъха му.

— Мокра си. — Думите излязоха сами от устата му и прозвучаха като упрек.

Ана ги посрещна с усмивка.

— Защото вали. — О, Боже, колко бе хубаво, че го вижда! За момент можеше само да се усмихва глупаво. Вратовръзката му бе разхлабена и накриво, ризата му бе разкопчана. Косата му носеше следи от небрежно разресване с пръсти.

Ана искаше да разтвори ръце и да го приеме в прегръдките си, до сърцето си, където вече знаеше, че бе мястото му. Вместо това продължи да се усмихва и да стои до вратата. Върху скъпия елегантен килим около нея вече имаше цяла локва.

Докато тя се усмихваше, той стоеше и не смееше да помръдне. За няколко секунди никой не продума.

Дениъл се окопити пръв. Като прочисти гърлото си той тръгна към нея.

— Според мен, всеки който следва медицина, би трябвало да знае, че не бива да стои дълго време мокър — Като затвори вратата, отиде до барчето и взе бутилка бренди. — Ще прекараш повече време в болницата, отколкото сама искаш, ако хванеш някоя пневмония.

— Не мисля, че един летен душ ще ми навреди толкова много. — Представи си как ли изглежда, с мокра и разбъркана коса, с измачкани, прогизнали дрехи и пълни с вода обувки. Но вирна брадичка. Мокра или не, тя си имаше достойнство.

— Изпий това все пак. — Той тикна в ръката й чаша. — Седни!

— Ще разваля…

— Седни ти казах — повтори кратко Дениъл.

Ана повдигна леко вежди, но се подчини.

— Добре де.

Седна, а той остана прав. Сладкият вкус на победа започна да се изпарява. Още когато я зърна разбра, че тя изобщо не бе променила мнението си. Не и Ана. Истината бе, че той не би се влюбил в жена, която би променяла решенията и мнението си като носни кърпички. Тя не идваше да приеме предложението му за женитба, както и той не мислеше да приема нейното.

Устните му се свиха. В очите му просветна пламъче, което неговите служители много добре познаваха. И се страхуваха, когато то се появеше. Спокойно, каза си Дениъл. Само по-спокойно. Нямаше да позволи на госпожица Ана Уитфилд да разбере, че го бе докарала до ръба. Само я изгледа още веднъж, докато тя нанасяше непоправими щети на дамаската на фотьойла.

— Да не би да си дошла за кредит, Ана?

Тя отпи и остави брендито да успокои нервите й. Безгрижният тон и усмивката му нито за миг не я заблудиха. Той беше бесен. Ядосан и нервен. Но какво друго бе очаквала? Нима щеше да се влюби в мъж, който би се предал така лесно? Който би се оставил да бъде придуман? Не! Беше се влюбила в Дениъл, защото беше точно такъв, какъвто бе.

— В този момент не — отвърна на въпроса Ана. За да спечели време, огледа офиса. — Много е хубаво тук, Дениъл. Доста тежко, но не потискащо. — На стената имаше абстрактна картина в различни нюанси на синьото. Макар да не се различаваше определена форма, освен размазани линии, от нея струеше сексуалност. Ана вдигна очи към Дениъл. — Да, не е лошо.

Дениъл проследи погледа й и бе сигурен, че е разбрала картината. Беше платил луди пари за този Пикасо, защото го бе грабнал от пръв поглед и защото инстинктът му бе подсказал, че ще бъде безценен, когато дойдат внуците му.

— Теб човек трудно може да те шокира, Ана.

— Така е. — Тя се почувства съвсем спокойна. — Винаги съм знаела, че животът е нещо много важно и човек не бива да го преживява напразно. Липсваха ми твоите рози.

Той се наведе над бюрото си.

— Мислех, че не ти харесва, когато ги пращах.

— Така беше, докато спрях да ги получавам. — Ана реши все пак да бъде закачлива. — Не съм те чула от няколко дни. Започнах да се чудя дали не си шокиран от нещо.

— Че от какво? — Преди няколко минути се разкъсваше от напрежение и отчаяние. Сега, когато тя беше тук, всичко си бе дошло на място. — Аз също не съм от хората, които се шокират лесно.

— Добре де, тогава засегнат, защото ти предложих да живея с теб, вместо да се оженя.

Той се засмя. Не беше ли й казал, че обича жените, които казват това, което мислят? До известна степен.

— По-скоро раздразнен — поправи я той. — Или дори вбесен.

Ана си спомни реакцията му.

— Да, може би. И двамата бяхме. Ти май все още си тъй.

— Тъй. А ти все още ли държиш на решението си?

— Да.

Той замислено взе пура и прекара пръст по нея преди да я запали. Когато правеше сделки, знаеше как да се справи с опонента си. Да го омаломощи. Да го накара да се предаде. Това му даваше предимството да води играта Всмукна дълбоко и димът завъртя главата му, докато я наблюдаваше.

— Защо си дошла, Ана?

О, значи нямаше да отстъпи. Тя отпи глътка бренди. Добре тогава, тя също нямаше да отстъпи.

— Защото разбрах, че не мога да живея без теб. — Ана остави чашата. — Имаш ли нещо против?

Дениъл сърдито въздъхна. Бизнесът и личният живот явно бяха две различни неща. Не можеше да прилага едни и същи похвати.

— Трудно е за един мъж, който възнамерява да се жени, да бъде против.

— Добре, тогава. — Тя стана и направи опит да приглади мократа си, измачкана пола. — Ще вечеряш ли с мен тази вечер?

Той присви очи.

— Прието е мъжът да прави предложението.

Ана въздъхна и поклати леко глава, докато приближаваше.

— Забравил си в кой век живеем. Ще те взема в седем.

— Ти ще…

— В седем — довърши Ана и се повдигна на пръсти. Дениъл почувства устните й върху своите, меки, уханни и до болка близки. — Благодаря за брендито. Няма да ти преча повече.

Той успя да се осъзнае, едва когато тя беше стигнала до вратата.

— Ана!

— Да?

Зърна в усмивката й непоколебимост и реши да смени тактиката.

— Нека да бъде в седем и половина. Имам една късна среща.

Видя как по лицето й премина сянка на съмнение, но тя кимна.

— Добре.

Когато затвори вратата зад себе си, Ана си пое въздух Беше спечелила битката.

А Дениъл седна с дълбока въздишка на стола, сетне се заля в гръмогласен смях. Макар да не бе сигурен кой кого бе победил, това всъщност вече нямаше значение. Той винаги беше готов да опита нови похвати, нови правила на играта. Този път бе оставил картите в ръцете на Ана. Беше я пуснал да играе. Но, дявол да го вземе, само бе спечелил от това.

Когато Ана се прибра в къщи, дъждът беше почти спрял. Само лекичко ръмеше. Къщата бе празна, ала във въздуха все още се носеше уханието от парфюма на майка й. Доволна, че е сама, Ана се качи в стаята си и си позволи една дълга топла вана. Усещането, че бе поела инициативата, й доставяше удоволствие. Беше взела нещата в свои ръце, макар че бе леко объркана и уплашена.

Дениъл Макгрегър не бе от мъжете, които можеше да бъдат манипулирани. Беше го разбрала от самото начало. Ала вярваше, че той бе мъж, който ще отговори на предизвикателството и ще бъде готов на преговори. Основният й проблем бе да не му позволи да разбере до каква степен бе готова да се предаде. Той не биваше да разбере какво бе готова да направи за него.

Всъщност — всичко. Ана затвори очи, докато топлата вода се разливаше по гърдите й. Защото ако го откриеше, ако я притиснеше до стената, тя щеше да му даде всичко, което искаше. Щеше да го направи без колебание. Мъж като Дениъл не бе стигнал до върха с непозволени удари. Ана имаше намерение също да стигне до върха в своята професия. Затова трябваше да бъде силна, но и безкомпромисна.

Реши, че след като го вземе, ще прекарат спокойна вечер. Ще разговарят. След кафето ще обсъдят положението. Рационално и разумно. Преди да го изпият още той вече ще е разбрал чувствата й.

Тя се потопи във водата с въздишка. Кого се опитваше да заблуждава? Това, което току-що си втълпяваше изобщо не приличаше на вечеря в компанията на Дениъл Макгрегър.

Знаеше, че ще спорят, дори ще се карат, ще викат, може би ще се смеят на висок глас. Дениъл щеше да крещи, а може би и тя самата. А когато свършат, той едва ли щеше да е разбрал всичко, което му казва. Освен че иска да се ожени за нея.

Една сладка топка се качи в гърлото й. Той я желаеше. Можеше да преживее живота си, без да срещне човека, който да я гледа по начина, по който я гледаше Дениъл. Можеше да преживее дните си, без някой да отключи ключалките, зад които бе затворила чувствата си. На какво щеше да прилича животът й тогава?

Пустиня. Усмихна се на думата, която мина през главата й. Не, нямаше да го позволи. Тя искаше Дениъл Макгрегър. И щеше да го има.

Трябваше да запази самоувереността си. Това бе половин победа, реши Ана, като излезе от ваната. Зави косата си с хавлия и облече халата си. Да, щеше да го вземе и да го има. И нямаше да пропусне шансовете си.

Отвори гардероба си и се замисли. Обикновено знаеше какво най-много ще й подхожда за вечерта, която планира. Тази вечер всичко, към което посегнеше, й изглеждаше неподходящо, прекалено просто или прекалено обикновено. Като си каза, че се мотае като суетна глупачка, Ана грабна синьозелената рокля, която приличаше на морска шир и я хвърли на леглото. Може би бе малко семпла, но май беше най-подходяща. Ако искаше нещо по-впечатляващо, трябваше да вземе назаем от Майра. В мига, в който мисълта мина през главата й, на вратата се позвъни.

Кой ли се е домъкнал, ядоса се Ана, ала слезе по стълбите. Когато отвори вратата, видя Майра и я сграбчи радостно в прегръдките си.

— О, Ана! Радвам се, че те намерих!

— Точно за теб си мислех! — Докато го казваше, усети че приятелката й я стиска неистово. — Какво има?

— Трябва да говоря с теб. — Може би за пръв път в живота си Майра с усилие намираше думите си. — Насаме. Вашите в къщи ли са?

— Не.

— Слава богу! Сипи ми малко бренди.

— Веднага. — Силно изненадана, Ана тръгна към дневната. — Ужасно е горещо днес.

— Така ли? — Майра вдигна ръка да свали бялата си шапка с воал. — Тази шапка не е ли прекалено префърцунена?

— Каква? — Ана наля двойна доза бренди в чашата. — Чакай, чакай. Нещо не схващам. Ти ме питаш дали това, което си облякла, не е суетно?

— Я не ме будалкай, Ана! — Майра се обърна към огледалото и вдигна воала. — Може би трябва да махна перото, а?

Ана огледа малкото перце, което се полюшваше над ухото на приятелката й.

— Да, вече ми е ясно. Нещо не е наред.

— А как е роклята ми? — Майра свали от раменете си яркочервеното манто. Под него се показа елегантен копринен костюм с дантелена яка и маншети.

— Страхотно! Нов ли е?

— Само на двадесет минути.

Ана седна на рамката на стола, докато Майра изпи на един дъх брендито.

— Не си се облякла така заради мен, предполагам?

Майра въздъхна дълбоко и изправи рамене, преди да седне на канапето.

— Не е време за шегички!

— Виждам — рече Ана, но все пак се усмихна. — И за какво е време?

— Колко бързо можеш да се облечеш и да си събереш багажа?

— Багажа ли? — Ана гледаше как Майра разхлабва яката па костюма си. — Ти ще ми кажеш ли все пак какво става?

— Ще се женя — отвърна на един дъх Майра, сетне си пое въздух. И тъй като краката не я държаха, се строполи върху дивана.

— Каквооо? Ще се жениш? — Зашеметена от новините Ана замръзна на мястото си. — Знам, че си бърза в решенията и не съм те виждала от няколко седмици, ала как така ще се жениш?

— Не ме е срам да си призная, но и аз спирам да дишам само като произнеса тази дума. Досега дрънках на продавачката в магазина и не искам да го правя отново. Ако има нещо, което най-много мразя, то е да изглеждам на глупачка.

— Ще се жени — повтори Ана вместо нея. — И за кого, за Бога, ако не е тайна? — Тъй като Майра само откопчаваше и закопчаваше копчето на сакото си, Ана реши да познае.

— За Питър!

— Кой? О не, разбира се.

— Разбира се, не — промърмори Ана. — Значи за Джек Холмс.

— Я не ставай смешна!

— Стивън Марлоу.

Майра си играеше с реверите на костюма.

— Всъщност аз доста малко го познавам.

— Така ли? Аз пък мислех, че го познаваш много добре. Защото преди шест месеца…

— Това беше преди шест месеца — прекъсна я Майра, сещайки се какво бе написала на приятелката си преди шест месеца. — Ще ти бъда много благодарна, ако го забравиш. Най-добре изгори онези писма.

— Скъпа, те сами се разпадаха още докато ги четях. Трябва да използваш огнеупорни хартия, когато пишеш подобни неща.

Майра се засмя против волята си.

— Говориш на една сгодена дама, Ана. Всичко това вече е зад гърба ми. Ето виж. — И тя подаде ръка към приятелката си.

— Охо! — Ана бе доста небрежна по отношение на собствените си бижута, но пръстенът върху пръста на Майра наистина бе прекрасен. Елегантен, с голям квадратен диамант. — Много е красив, наистина. Толкова се радвам за теб! — Тя скочи, прегърна Майра и я притисна към себе си, като се смееше. — Само не знам за кого ще се жениш!

— За Хърбърт Дитмайър. — Майра очакваше изненада и не бе разочарована. — Знам, и аз съм не по-малко изненадана от теб.

— Но аз не мислех… Ти винаги си казвала, че той е… — Ана неловко спря.

— Смотан — довърши вместо нея Майра и се усмихна. — Така е. Той е смотан, и е прекалено сериозен, и е досадно точен. И освен това е най-очарователния мъж, когото познавам. През последните седмици… — Майра седна, замечтано и малко смутено. — Не знам какво значи да си с мъж, който се отнася към теб като към нещо специално. Ана, ама наистина специално! Първият път излязох с него, защото много настояваше и беше толкова тъжен, че ми стана жал. И това ме ласкаеше — призна си тя. — Вторият път излязох, защото първия път прекарах много добре. Хърбърт е толкова забавен! Би трябвало да го знаеш.

— Знам го. — Ана видя в очите на Майра да свети любов.

— Ти винаги си била най-добрата му приятелка. Щастлива съм, че не се е влюбил в теб. Работата била, че той от години бил влюбен в мен. Представи си само! — Като клатеше глава, Майра извади цигара от чантата си. — Бяхме излезли вече няколко пъти, когато ми го призна. Аз се опитах да бъда учтива и да не го отрежа много остро. Все пак той бе толкова мил с мен, че не исках да го обиждам.

— Доколкото разбирам, не си го направила. И слава Богу!

— Не. — Майра вдигна ръка и погледна пръстена си. — Изведнъж ми стана безпределно ясно, че всъщност не искам да се отърва от него. Че съм луда по него. Не е ли пълна дивотия?

— Мисля, че е чудесна дивотия.

— И аз тъй мисля. — Майра загаси цигарата без дори да е всмуквала от нея. — Тази вечер той сложи пръстена на ръката ми и каза, че в осем часа летим за Мериленд, където ще се оженим.

— Тази нощ? — Ана взе ръката й. — Много бързо Майра!

— Защо да чакаме?

Наистина, защо да чакат? Би могла да измисли хиляди причини, но нито една нямаше да успее да загаси този поглед в очите на Майра.

— Сигурна ли си?

— Повече, отколкото за всичко в живота ми. Хайде нали си щастлива за мен?

— Щастлива съм. — В очите й се появиха сълзи. — Знаеш, че е така.

— Тогава обличай се. — Полуплачейки, полусмеейки се, Майра я побутна. — Ще ми бъдещ свидетел.

— Искаш да летя с вас до Мериленд тази вечер?

— Решихме да избягаме, защото ще бъде по-просто, отколкото да се обяснявам с майка му. Тя не ме харесва и никога няма да ме харесва.

— О, Майра! Не говори така.

— Но това няма никакво значение. Хърбърт и аз се обичаме. Освен това не искаме пищна сватба. Те се протакат прекалено дълго. Ала не искам да се оженя без най-добрата си приятелка. Наистина трябва да дойдеш с нас, Ана. Искам го повече от всичко друго. Защото се страхувам до смърт.

Всички аргументи, които беше намислила, се изпариха яко дим при това изявление.

— Ще се облека и приготвя за двадесет минути.

Усмихната, Майра я прегърна.

— Знаех си, че няма да откажеш! Защото си ти!

— Само да оставя бележка на нашите. — Ана взе лист и молив.

— О, почакай! — Майра сложи пръсти на устните си. — Знам, че не обичаш да лъжеш, но не би ли могла да не споменаваш какво сме решили да правим с Хърбърт? Ние наистина искаме да го запазим в тайна, докато не го обявим официално.

Ана се замисли за миг, после започна да пише.

„Тръгваме на екскурзия с Майра. Ще потърсим някои старинни мебели, за апартамента. Ще се върнем до ден-два. Не се тревожете.“

Въздъхна и го показа на приятелката си.

— Така добре ли е?

— Страхотно. Благодаря ти.

— Хайде, дай ръка! — В този момент се сети за Дениъл.

— О, Божичко! Трябва да се обадя на Дениъл.

— На Дениъл Макгрегър ли? — Веждите на Майра се вдигнаха чак до челото.

— Да. — Без да обръща внимание на погледа й, Ана тръгна към телефона. — Трябва да му се извиня, че няма да мога да вечерям с него.

— Но ти можеш да вечеряш с него в Мериленд. — Майра взе телефона от ръцете й и го остави на мястото му. — Хърбърт го помоли да му бъде свидетел.

— Така, значи. — Ана избърса ръка в халата си. — Всичко е нагласено, нали?

— Ъхъ — усмихна се Майра и я затегли за ръка по стълбите.