Селяни

I

… Да бъде похвален Исус Христос!1

— Во веки веков, моя Агато, накъде така?

— По света, по хората, мили отче — свят широк… — И тя описа с тояжката си дъга от изток към запад.

Свещеникът погледна неволно в далнините и бързо сви очи, тъй като на запад висеше ослепителното слънце, а после попита по-тихо и някак плахо:

— Изпъдиха ли те Клембови, а? Може би не сте се погодили?… Може би…

Тя не отговори веднага, поизправи се, пошари тежко със старите си избелели очи по заесенелите и пусти нивя и по покривите на потъналото в градини село.

— Ех… не ме изпъдиха… може ли… добри хора са и роднини. Па и погаждахме си се… Току самичка си пресметнах, че е време да се махна… Чуждото си е чуждо — взема се и насред път. Време е, нямаха вече работа за мене… па зима иде, ами… нима току-така ще ме хранят или подслон ще ми дадат?

Па ето на̀, отбиха и телето от кравата… и гъските… че нощите позастудяха, та и те трябва да се затварят вече — затова им сторих място… ами как… жалко е за добиченцата, нали и те са божи гадинки… А хората са добри, нали барем лете ме прибират, не им се свиди ни подслона, ни мъничкото ядене — като господарка се ширех у тях…

А през зимата по света, по просия.

Малко ми стига на мене, ще си изпрося от добри хора и до пролет, добър е господ, ще преживея, па и някоя пара ще си прикътам — тъкмо да им се намери за гладните дни… свои нали сме си…

То преблагия наш Исусец няма да остави сиромашта.

— Няма, няма да я остави — извика разпалено свещеникът и свенливо сложи в ръката й една злотувка2.

— Благодетелю, добрички благодетелю!

И тя се хвърли в краката му с разтресена глава и град от сълзи се посипа по сивото й и набръчкано като есенна оран лице.

— Иди си сбогом… иди си — шепнеше той смутен, като я вдигаше от земята.

Тя пое с разтреперани ръце торбите и тояжката си с шип на края, прекръсти се и тръгна по широкия изровен път към гората; само час по час се обръщаше към селото и към нивите, из които хората вадеха картофите, поглеждаше жално към провлечените из стърнищата пушеци на пастирски огньове, докато се скри зад крайпътните храсти.

А свещеникът пак седна на количката на плуга, смръкна енфие и разтвори молитвеника, но очите му отскачаха от червените букви и летяха по просторните, потънали в есенен унес земи, блуждаеха по бледното небе или се спираха на наведения над плуга ратай.

— Валек… браздата е крива… ето… — извика той, понадигна се и следеше с поглед всяка крачка на угоените сиви кобили, които шумно теглеха плуга.

Отново почна неволно да поглежда червените букви на молитвеника и да движи устни, но често хвърляше око към кобилите и към ятото врани, които неспокойно, с протегнати човки подскачаха из браздата и при всяко пляскане на камшика или при всяко обръщане на плуга се вдигаха тежко и веднага падаха върху изораната нива и остреха човки о твърдите изсъхнали буци.

— Валек! Я фрасни по хълбока дясната, че остава надире!

И се усмихна, защото след удара кобилата потегли вече равно, а когато конете стигнаха до пътя, той стана бързо, потупа ги галено по шиите, а те протегнаха муцуни към него и приятелски душеха лицето му.

— Стооой! — викна проточено Валек, изтегли блесналия като сребро плуг, вдигна го леко и дръпна конете за юздите, та заобиколиха малко, заби лъскавото острие в стърнището, плесна с камшика и те отведнъж потеглиха, та чак кобиличките на плуга заскърцаха. И продължаваше да оре дългата нива, която се намираше под прав ъгъл на пътя по наклона, простряна като дълга ивица от изорана пръст чак до селото, разположено ниско, сякаш потопено в червеникавите и жълтеникави градини.

Беше тихо, топло и малко възсънно време.

Макар че беше вече краят на септември, слънцето все още припичаше. То бе застанало на средата между пладне и залез и камъните, храстите и крушите по нивите, дори изсъхналите твърди бурени хвърляха вече зад себе си хладни вечерни сенки.

Беше тихо по опустелите ниви и упоителна сладост се носеше из замъгления от слънчева омара въздух; тук-там по високия блед небосвод бяха разхвърляни грамадни бели облаци, сякаш навеяни от вихри и разпокъсани снежни лавини.

А под тях, докъдето око види, се стелеха посивелите поля като някоя грамадна тава със сини ръбове от гори — тава, през която като блеснала на слънцето сребърна нишка полъскваше на завоите си реката между крайбрежните елхи и ракити. Насъбрала водите си всред село в огромен продълговат вир, тя се спущаше като в понор между хълмовете на север. В дъното на котловината около вира бе разположено селото и трептеше на слънцето с есенните багри на градините като жълто-червена гъсеница, свита върху сив лопянов лист. От нея към горите се стелеше дългото пооплетено предиво на продълговатите ниви, ивиците на сиви лехи, гайтаните на слоговете, отрупани с къпини и храсти. Тук-там из тази сребриста сивота се разливаха струи от злато, жълтееха с дъхавите си цветове лупините, ту се белееха замрелите сухи легла на потоци или се простираха задрямали песъчливи пътища, а край тях редица мощни тополи се въземаха полека въз хълмовете и пак се снишаваха към горите.

Свещеникът се сепна от този унес, защото нейде наблизо се разнесе продължително и жаловито мучене, от което дори враните литнаха с грак и полегато се понесоха към разкопаните картофища, а игривата им черна сянка ги следваше по стърнищата и угарите.

Той прислони очи с ръка и загледа срещу слънцето: по пътя откъм гората една подявка теглеше за въже едра червена крава. Като мина покрай него, тя поздрави и поиска да свърне, за да му целуне ръка, но кравата я дръпна настрана и пак зарева.

— Ще я продавате ли?

— Не… водя я на воденичарския бик… чакай, лудетино… да не си побесняла! — викаше запъхтяна подявката и се силеше да се запре, но кравата я помъкна, та и двете се затичаха със ситни крачки и се скриха в цял облак от прах.

Подир тях по песъчливия път се мъкнеше евреин вехтошар. Той буташе пред себе си тежко натоварена количка, затова час по час сядаше и тежко дишаше.

— Какво ново, Мошек?

— Какво ново?… Комуто си е добре, той и новини добри си има… Картофите, слава богу, се народиха, ръжта е много, зеле ще има. Който си има картофи, който си има ръж, който си има зеле — у него и новини добри има.

Той целуна ръкава на свещеника, нахлузи ремъка на количката през врата си и пак продължи да тика, но по-леко, защото беше нанадолнище.

След него тътреше крака посред пътя и вдигаше прах сляп просяк, воден от вързано с връв охранено куче.

А след това откъм гората тичаше момче с бутилка, но щом видя до пътя свещеника, заобиколи го отдалече и припна пряко през нивите към кръчмата.

И пак селянин от съседно село возеше жито на воденицата или пък еврейка караше стадо купени гъски.

Всеки поздравяваше с „Да бъде похвален“, разменяше по някоя приказка и продължаваше пътя си, изпратен с благата реч и поглед на свещеника. Понеже слънцето падаше все по-ниско, той стана и извика на Валек:

— Доори до брезичките и си ела… за нищо работа ще се уморят конете.

И тръгна полека по междите, шепнеше полугласно молитви и с ясен, пълен с любов поглед обгръщаше нивята…

Редици жени се червенееха по картофищата… картофи с грохот се изсипваха в колите… нейде още оряха за сеитба… черди шарени крави пасяха по угарите… дълги пепеляви лехи пъстрееха вече от гъсто поникналото жито… или пък гъски като снежни кръпки се белееха по окосените пожълтели ливади… някъде крава промучаваше… огньове горяха и дълги сини плетеници от дим се носеха над нивите… Кола затропаше, плуг драснеше о камък… ту отново тишина обгръщаше за миг земята, та се чуваше дори глухият шум на реката и тракането на воденицата, скрита в гъсталака от пожълтели дървета зад селото… ту пък песенчица се понасяше или незнайно откъде изникнал вик политаше ниско, блъскаше се о бразди и долчини и се губеше без ехо в есенната сивота, по оплетените със сребърни паяжини стърнища, из запустелите сънни пътища, над които навеждаха тежки червени глави офиките… ту брануваха нива и облак от сив прах се вдигаше след браната срещу слънцето, провличаше се и падаше по хълма, а изпод него, сякаш из облака, бос, гологлав, с превързано през рамо платнище, вървеше полека мъж, загребваше семе от платнището и сееше с еднообразен, набожен и благославящ земята размах, стигаше до края на нивата, насипваше семе от чувала, обръщаше се и бавно се приближаваше към хълма, така че на слънцето се виждаше най-напред разчорлената му глава, след това раменете и най-сетне изпъкваше цял — все със същото благославящо движение, със същия този свещен замах той пръскаше житото, което като златен прах се извиваше и падаше на земята.

Свещеникът вървеше все по-бавно. Понякога спираше да си почине, ту се обръщаше към своите сиви коне, вглеждаше се в момчетията, които замеряха с камъни една голяма круша, а те, щом го зърнаха, припнаха като пилци към него да целуват ръкава на расото му със скрити отзад ръце.

Той ги погали по главите и наставнически рече:

— Но не чупете клоните, защото догодина няма да берете круши.

— Ние не брулим круши, ами там има гардже гнездо — обади се най-смелото.

Свещеникът се усмихна благо и наскоро пак се спря при копачите.

— Помага бог!

— Дал бог добро, благодарим! — отговориха те в хор, изправиха се и тръгнаха всички да целунат ръка на любимия свещеник.

— Даде господ това лято картофи, а? — каза той, като подаваше на мъжете отворената си табакера с енфие. Те взимаха скромно с пръсти, но се стесняваха да го смръкнат пред него.

— Така си е, картофи като котешки глави… и по много на гнездо.

— Хм, затова пък свинете ще поскъпнат, че всеки ще поиска да си храни.

— Вече и без това са си скъпи, измряха от болест през лятото, па и прусаците ги търсят.

— Така е, така е. Ами чии картофи вадите?

— На Борина са тия картофи.

— Няма го тука, та не мога да позная.

— Тате отиде с човека ми в гората.

— Ах, ти ли си, Ханко, какво правиш? — обърна се той към младата хубава жена с червена забрадка на глава. Тя хвана през престилката си ръката му и я целуна, понеже ръцете й бяха зацапани с пръст.

— Какво прави момченцето, дето го кръстих по жътва?

— Благодаря ти, отче, здраво е и гълчоли това-онова.

— Хайде, останете си със здраве.

— Благодарим на бога.

И свещеникът свърна надясно към гробищата, отвъд селото, при пътя с тополите.

Дълго и мълчаливо гледаха нататък неговата стройна, малко наведена фигура и чак когато премина ниската каменна ограда на гробищата и тръгна между гробовете към параклиса всред пожълтели брези и червени кленове, езиците им се развързаха.

— По целия свят няма по-добър — подхвана една от жените.

— Ех, искаха да го отведат в града… ако тате и кмета не ходиха да молят епископа, нямаше да го имате… Копайте, бре хора, копайте, че скоро ще се мръкне, а картофите са множко! — думаше Ханка, като изсипваше коша си върху жлътналите се на земята сухи картофени стъбла.

Бързо и мълком се заеха за работа, та се чуваше само забиването на мотиките в твърдата пръст, а понякога и сухият звън на желязото о камък. Сегиз-тогиз някой изправяше наведена и оболяла снага, въздъхваше дълбоко, поглеждаше безсмислено към сеяча пред тях и отново копаеше, избираше жълтите картофи из сивата пръст и ги хвърляше в изправения пред себе си кош.

Бяха петнайсетина души, най-вече стари жени и коморници3, а зад тях се белееха две дървени триножни, под които час по час проплакваха увити в пелени деца.

— Та така си тръгна старицата по света — подхвана Ягустинка.

— Коя? — попита Ханка, като се изправи.

— Е па старата Агата.

— По просия…

— По просия… не на веселба, то се знае, по просия! Наработи се у роднини, послугува им през лятото, па сега я пуснаха да иде, къде й очи видят.

— Ще се върне напролет, ще им надонесе в торбичките и захар, и чай, и някоя и друга пара — тогава ще я обикнат, ще й дадат легло да си легне, пухов юрган да се завие, няма да й дават да работи, ще я гледат да си почине… И вуйно, и лельо й казват, дорде пипнат и последната й паричка. Па наесен пак няма място за нея ни в къщи, ни в обора. Гадове такива, кучешки род… полудели са — избухна Ягустинка и такъв яд я обзе, че старото й лице посиня.

— На сиромаха, дето се вика, все не му върви — подхвърли един от коморниците, стар, изнемощял мъж с изкривена уста.

— Копайте бе, хора, копайте — подканваше Ханка, недоволна от тоя разговор.

Като не можеше дълго да трае без бъбрене, Ягустинка току погледна сеяча и рече:

— Тия, Пачешовите, вече стари мъже станаха, главите им взеха да оголяват…

— Но барем са си все ергени — прибави друга жена.

— На̀, толкова моми стареят или ходят да търсят работа…

— Е па цели петнайсет морги4 ниви имат и ливада зад воденицата.

— Я не думай, ще ли даде майка им да се женят?

— Ами кой ще й дои кравите, кой ще пере, кой ще тича около стоката, па и по свинете…

— Шетат на мама и на Ягуша… Ягна като някоя кокона, като някоя дворянка току се докарва… па се мие, па се оглежда в огледалцето, па си плете плитките…

— И току гледа кого да вкара под юргана си, по-якичък да е някой — подхвърли отново със злобен смях Ягустинка.

— Юзек Банаховия й пращал годежари, не искала.

— Е-е… дворянка извеяна.

— А майка й току седи в черква и с книжка се моли, и на изповед ходи!

— Истина, па е и магьосница! На Вавжоновите крави кой обра млякото, а? А като казала някаква лоша дума за Адамовото момче, дето й брало сливите в градинчето, отведнъж такава топка му заседнала в гърлото и така го завъртяло, че боже-е!

— Па отгоре искаме и господ да ни обича, като има такива в селото…

— Едно време, още като пасях кравите на тате, помня, че такива ги пропъждаха от село — добави пак Ягустинка.

— Нищо няма да й стане на нея, че има кой да я брани… — и като понижи гласа си и гледаше под око към Ханка, която копаеше първа на първия ред от края, Ягустинка зашепна на съседките:

— Ами, навярно Ханкиния мъж пръв ще я отбрани… зарад Ягна като куче се зъби.

— Божичко!… Що думаш… чудесии разправяш… Как може! Та това би било грях и богохулство… — шепнеха си двете, като копаеха и не вдигаха глави.

— Та само той ли?… Като по кучка летят и ергените по нея.

— А че е хубава, хубава е; охранена като яловица, лицето й бяло, а очите й също като цъфнал лен… па е яка, пущината, мнозина мъже не ще й устоят насреща…

— Па какво ли ми работи, току само си яде и си отспива, че няма да е хубава?…

Помълчаха доста, защото трябваше да изсипят картофите на камарата.

След това вече само от време на време си казваха по нещо, докато замлъкнаха, понеже едната забеляза, че откъм село през стърнищата тичаше Южка Боринова.

И щом долетя запъхтяна, още отдалече извика:

— Ханко, хайде си ела у дома, че на кравата нещо й стана.

— Господи, света Богородице, ами на коя?

— Ох, на шарената… ох… душата си не мога да поема…

— Божичко, чак дори ме задуши, помислих, че на моята… — извика с облекчение Ханка.

— Витек току-що я докара, че горския го изгонил от гората. Запъхтяла се кравата, че е кръвена… и отведнъж падна пред обора… не ще ни да пие, ни да яде, току само се мята и мучи, божичко!

— А тате няма ли го?

— Няма го, тате още не се е върнал. Господи Исусе Христе, хубава крава, на едно доене цяло ведро даваше. Върви по-скоро!

— Ето на̀, тичам, тичам!

И взе детето от пелената, сложи му шапчицата с пискюлчетата, уви го с престилката си и бързо тръгна. И така се бе разтревожила от новината, че дори не спусна предницата на вълненика си, забрави, та оголените й крака се белееха през нивата. Южка тичаше пред нея.

А копачите, всеки разкрачен на своя ред, почнаха да копаят по-мързеливо, понеже никой не ги наглеждаше и не ги подканяше.

Слънцето вече се претъркулваше към залез и сякаш разкалено от луд бяг, се червенееше като огромно колело и се спущаше зад черните високи гори. Тъмнината се сгъстяваше и вече пълзеше по нивите, хлъзгаше се по браздите, дебнеше по рововете, тълпеше се по гъсталаците и бавно се разливаше по земята, затъмняваше, обхващаше и поглъщаше багрите, само върхарите на дърветата, камбанарията и покривът на черквата горяха като пламъци.

Някои вече си тръгваха от нивите към дома.

Човешки гласове, цвилене, мучене, тропот на коли все по-ясно се чуваха в тихия здрачен въздух.

Черковната камбанка зачурулика вечерня, хората се спираха и молитвен шепот като шум на капещи листа падаше в мрачината.

С песни и весели гласове подкарваха от паша говедата, които вървяха нагъсто из замъглените от прах пътища, а в дрезгавината на праха понякога се показваха мощните глави и вирнати рога на добитъка.

Тук-там поблейваха овце, ту оставили пашата гъски на ята хвърчеха, потънали в лъчите на залеза, та само пронизителният им крясък показваше къде са.

— Ех, жалко, харна беше шарената крава.

— Е… не е на някой сиромах.

— Няма си Борина домакиня, така се и разсипва всичко като през сито.

— Ами Ханка не е ли домакиня?

— За нея си… като ратаи са при баща си, току гледат да откъснат нещо за себе си, а бащиното кучета го яли.

— А Южка какво може да стори, сополана е още.

— Ами, ами, нима Борина не може да отдели земя на Антек, а?

— А после да остане на техни ръце да го хранят, а?… Стар си, Вавжеко, а още си много глупав — захвана живо Ягустинка. — Охо, Борина е още як, може да се ожени, да не е глупав да припише на децата си?

— За як, як е, но вече шейсет лазарника има.

— Не се грижи, Вавжеко, всяка млада ще се ожени за него, само да рече.

— Две жени е вече погребал.

— И трета ще погребе, ако е рекъл господ. Ама докато е жив, не дава на децата си ни петдесет разкрача земя, ни лехичка, ни стъпка. Проклетници! Ще изядат и него, както мене моите. Ще го хранят едно хубаво, та ще ходи по чужди къщи, отглади ще си мре и по просия ще тръгне. Дай си, що имаш, на децата, па те ще ти дадат тъкмо колко да ти стигне за въже и за камък на шията.

— Хора, време е вече да си ходим, смрачава се.

— Време е, време е! Слънцето вече зайде.

Събраха набързо мотиките, кошниците, празните грънци за храна, тръгнаха полека като гъски по междата и си продумваха това-онова. Само старата Ягустинка все крещеше разярено за децата си, а после и на всички си изливаше гнева.

А заедно с тях едно момиче караше свинка с прасенца и с тънък гласец пееше:

— Пък тая щуруша врещи, като че ли я дерат.

II

В Бориновия двор, обиколен от три страни със стопански сгради, а от четвъртата с градина, която го отделяше от пътя, се бе насъбрал вече много народ; няколко жени приказваха и се вайкаха над едрата червено-бяла крава, просната пред обора върху торището.

Старото куче, малко куцо и с проскубана по хълбоците козина, тичаше около Червенуша, душеше я, лаеше или пък се спущаше към плета и подгонваше навън децата, които се катереха по оградата и надзъртаха любопитно в двора, или отиваше при свинката, която се бе излегнала до къщи и тихо грухтеше, защото я бозаеха малките бели прасета.

Ханка дотърча запъхтяна, наведе се над кравата и я загали по муцуната и челото.

— Червенушо, сирота Червенушо! — викаше насълзена тя, дори се разплака и сърдечно зарида.

А жените даваха все по-нови съвети за спасяване на болната: ту разтопена сол й наливаха в гърлото, ту разтопен восък от осветена свещ с мляко, някой казваше сапун със суроватка, друга пък казваше кръв да й пуснат. Но нищо не помагаше на кравата — тя все повече се протягаше, понякога вдигаше глава и промучаваше дълго, болезнено, сякаш за спасение, дори хубавите й очи с розови белки се замъгляваха и тежката й рогата глава падаше от пресилване. Тя изплезваше език и облизваше Ханкините ръце.

— Може би Ямброжи ще каже нещо? — предложи една.

— Наистина той разбира от болести — повториха.

— Тичай, Южо. Ей сега би камбаната, може още да е в черквата. Божичко, ами като дойде тате, ще ни даде да разберем, ще… Па какво сме криви ние! — редеше разплакана тя.

После Ханка седна на прага на обора, даде бялата си гръд на момченцето, което проплакваше, и със силно вълнение поглеждаше хъркащата крава или се ослушваше през плета към пътя.

Не след много Южа се върна с крясък, че Ямброжи вече иде.

В тоя миг пристигна старец, може би стогодишен, прав като свещ, макар че бе с един дървен крак и с тояга, със сухо, набръчкано като картоф напролет и някак сиво лице, обръснато и порязано на резки. Бялата му като сняг коса падаше на кичури по челото и врата му, защото беше гологлав.

Той отиде право при кравата и грижливо я прегледа.

— Охо, виждам, че ще ядете прясно месо.

— Ами помогни й нещо, излекувай я, крава за триста злоти, па е и с малко теленце, помогни й, Ямброжи! О, божичко мой, божичко! — развика се Южа.

Ямброжи извади из джоба си ножче за пущане на кръв, заглади го на ботуша си, вгледа се внимателно в острието му срещу светлината и проряза артерията на корема на кравата — но кръвта не бликна, а потече бавно черна, пенеста.

Всички наоколо стоеха наведени и гледаха със затаен дъх.

— Много късно! Охо, добичето вече умира — каза тържествено Ямброжи. — Нищо не става, пакостник някой или нещо друго… трябвало веднага, щом заболяла… но тия жени, те само за плач са умни, а когато трябва да посъветват нещо, като овце блеят.

Той плюна с презрение, заобиколи кравата, погледна я в очите, вгледа се в езика й, изтри окървавените си ръце о меката й лъскава кожа и се затъкми да си иде.

— На това погребение няма да бия камбаната; сами си позвънете с тенджерите.

— Татко и Антек! — изкряска Южа и изтича на пътя да ги срещне, защото се раздаде глух тежък тропот отвъд вира, където в червените на запад зари се чернееше дълга кола с коне.

— Татенце… Червенуша вече умира — викаше тя, като дотича до баща си, който тъкмо възвиваше към отсамната страна на вира. Антек вървеше отдире и подкрепяше, защото возеха дълъг бор.

— Пепел ти на езика — измърмори Борина, като удари конете.

— Ямброжи и кръв й пуща, и нищо… и разтопен восък й сипваха в гърлото, и нищо… и сол… трябва някой пакостник… Витек каза, че горския ги изгонил от гората и че Червенуша веднага се завалила и запъхтяла, едвам я докарал…

— Червенуша, най-добрата крава, дано дяволите да ви вземат, никаквици недни, като не умеете да пазите — захвърли той юздите на сина си и с камшик в ръка припна напред.

Жените се разстъпиха, а Витек, който през всичкото време най-спокойно майстореше нещо под стряхата, прескочи в градината от страх и се изгуби. Дори Ханка стана от прага и стоеше развълнувана, безпомощна.

— Съсипаха ми добичето! — изкряска най-после старият, като огледа кравата. — Триста злоти на вятъра! За ядене готованци много, а да наглежда — никой. Такава крава, такава крава! Не може човек от дома да мръдне, веднага щета, загуба…

— Па аз още от пладне бях на картофите — оправдаваше се тихо Ханка.

— Та ти кога ли виждаш нещо! — изкрещя й той яростно. — Нали аз те храня!… Такава крава… планина. Като нея не у всеки дворянин има!

Старият се вайкаше все по-жалостно и обикаляше кравата, опитваше да я повдигне, дърпаше я за опашката, заглеждаше се в зъбите й, но тя дишаше хрипкаво и все по-тежко. Кръвта спря да тече и се съсирваше на черни локвички. Виждаше се, че умира.

— Няма що, току да се заколи, поне това да се спаси! — рече най-сетне той, донесе една коса от плевнята, наточи я на точилото под капчука на обора, съблече сакото си, засука ръкавите на ризата и захвана да коли…

Ханка и Южа се разреваха, защото Червенуша сякаш усети смъртта, повдигна с мъка глава, зарева глухо и… падна с прерязано гърло, като риеше с крака…

Кучето ближеше съсирващата се на въздуха кръв, после скочи към ровниците за картофи и залая конете, които стоеха впрегнати край оградата, защото там ги бе оставил Антек, а сам той спокойно наблюдаваше клането.

— Стига си бучала, мари глупачко! На баща ни е кравата, не е наша щета! — каза той ядосано на жена си и се залови да разпряга конете, които Витек теглеше вече за гривите към обора.

— Много ли са картофите на нивата? — пробъбра Борина, като миеше ръцете си при кладенеца.

— Как да са малко, ще има близо двайсет чувала.

— Днеска трябва да ги прекараме.

— Прекарай си ги сам, аз не усещам нито пищялите си, нито кръста… па и единият кон куца с предния крак.

— Южке, извикай Куба от нивата. Нека впрегне жребицата вместо куция. Днеска трябва да ги прекараме, може да завали.

Той кипеше от яд и мъка. Спираше се постоянно пред кравата и люто псуваше, после ходеше по двора, назърташе ту в обора, ту в плевнята, ту под навеса и не знаеше що търси — ядеше го тая голяма загуба.

— Витек! Витек! — развика се той и откопчаваше широкия ремък от кръста си, но момчето не се яви.

Хората се разотидоха, защото разбраха, че такава щета и такова ядосване ще доведе до бой, на какъвто Борина често налиташе, но старият днес само псуваше и тръгна към къщи.

— Ханко, я ми дай да ям! — викна на снаха си през отворения прозорец и се отдръпна.

Къщата бе обикновена, селска, разделена напреки с голям коридор — отвод; лицето й с четири прозореца бе обърнато към градината и улицата, а калканът към двора.

Половината откъм градината заемаха Борина и Южа, а другата държеха Антекови. Ратаят и краварчето спяха при конете.

В стаята бе вече сумрачно, защото през заслонените от стряхата и от овошките малки прозорчета се промъкваше оскъдна светлина, па и вън мръкваше, така че проблясваха само стъклата на иконите, които се чернееха в редици по варосаните стени. Стаята беше широка, но притисната от черния потон и от грамадните греди под него и толкова бе отрупана с различни съдини, че само около голямото огнище с издадена над него полица откъм стената на пруста имаше малко нещо свободно място.

Борина се събу и отиде в тъмния килер, като затвори след себе си вратата, отмести дъската от малкото прозорче и светлина от залеза заля килера с кървав блясък.

Килерът бе пълен с различни стари вещи и домакински оръдия; кожуси, червени, шарени на ивици вълненици и дълги бели клашници висяха на върлини, цели връзки от кълба сива прежда и навити на валма непрани овчи руна и чували с перушина. Борина измъкна бял дълъг клашник и червен пояс, после дълго тършува из пълните с жито каци и в ъгъла под камарата стари ремъци и железарии и като чу в първата стая Ханка, намести дъската на прозорчето и пак дълго време рови в житото.

А на масата в къщи до прозореца вече бе сложено топло ястие; от големия тиган със зеле миришеше на сланина, а от една голяма чиния — на пържени яйца.

— Къде е пасъл Витек кравите? — попита старият, като режеше голям резен хляб, който бе колкото едно решето.

— По дворянските шумаци и горския го изпъдил оттам.

— Гадове проклети, разсипаха ми добичето.

— Ами! Такава крава, разбила се е от бягане, нещо се е запалило в нея.

— Просяци. Пасищата са наши, на табелата е писано с грамадни букви, а те постоянно пъдят и думат, че са техни.

— И други изпъдил и здравата набил Валековото момче.

— Охо! В съд трябва да се дадат или на комисаря да се обади. Триста злоти струва като нищо.

— Ами, ами — потвърждаваше Ханка, доволна до немай-къде, че свекър й е омекнал.

— Кажи на Антек, щом докарат картофите, да се захване с кравата, трябва да се одере и насече. Като се върна от кмета, ще ви помогна. Накачете месото по гредата в хамбара — там е запазено от кучета и от други гадини…

Той привърши набързо яденето и стана да си оправи дрехата, но усети такава тежина в себе си, такива тръпки в костите, такава сънливост, че щом стана, се хвърли на леглото да отпочине малко.

Ханка отиде в своята стая, въртеше се из нея и току се подаваше през прозореца да види Антек, който се хранеше в пруста пред къщи. Седнал по навик далечко от паницата, той пренасяше полека лъжица след лъжица, стържеше шумно по ръбовете й и поглеждаше от време на време към вира пред себе си. Бе залез и върху водата се образуваха златочервени дъги и пламнали кръгове, през които като бели облачета плуваха с гакане гъски и разливаха с човките си нанизи от кървави бисери.

Селото ставаше вече шумно и закипяваше от движение. По пътя от двете страни на вира се вдигна прахоляк, затропаха коли и мукаха крави, които нагазваха до колене в него, пиеха бавно, повдигаха тежки чела и тънки струи вода се стичаха от широките им муцуни като броеници от кристали.

Нейде от другата страна на вира се чуваше шум от бухалки на перачки и глухо еднообразно тупане от очукване на снопи.

— Антек, я ми нацепи дърва, че не мога — обади се Ханка колебливо и плахо, защото той много лесно кипваше, па и хокаше, и биеше за нищо.

Антек дори не отвърна, сякаш не бе чул. Тя не посмя да повтори и тръгна сама да дялка трески от пънищата, а той мълчеше сърдит, уморен от цял ден работа, и гледаше към вира, към голямата къща на срещния бряг, която светеше с белите си стени и със стъклата на прозореца, тъй като залезът се отразяваше в нея. Кичури от червени гергини се навеждаха от зида и ярко горяха спроти стените, а пред къщата или между оградите се мяркаше висока фигура, но лицето не можеше да се разпознае, защото постоянно изчезваше или в къщи, или под дърветата.

— Спи си като дворянин, па ти, робе, работи — измърмори Антек с яд, защото хъркането на баща му се разнасяше чак до пруста.

Той отиде на двора и още веднъж загледа кравата.

— Крава на баща ни, но и ние губим — обърна се той към жена си, която бе спряла да дялка трески, и отиде към колата, защото Куба докара картофи.

— Ровниците още не са приготвени, та трябва да ги изтърсим на гумното.

— Ами тате каза на гумното да одереш с Куба кравата и там да я разчистиш.

— Ще се смести и кравата, ще се сместят и картофите — шепнеше Куба, като отваряше и двете крила на вратата на плевнята.

— Да не съм касапин, та аз да дера кравата — подхвърли Антек.

Всички млъкнаха. Чуваше се само шумът от изсипваните на гумното картофи.

Слънцето угасна, мръкваше се, само зарите още светеха като отблясъци от съсирена кръв и от изстинало злато и се изливаха по вира като меден прах, та водите трепкаха тихо с ръждива лъскавина и сънен шум.

Селото потъваше в мрачините и в дълбоката мъртва тишина на есенната вечер. Къщите ставаха по-малки, сякаш се приплескваха до земята, сякаш се криеха до сънно наведените дървета, до сивите плетища.

Антек и Куба превозиха картофите, а Ханка и Южа шетаха около дома — нали гъските трябваше да се натъкмят на леговището им, свинете да се нахранят, защото с квик се втурваха чак в къщи и въвираха лакомите си рила в чебърите с вода за добитъка. И кравите трябваше да се издоят, защото Витек бе докарал от паша и останалите и им слагаше в яслите по жъмка сено, за да стоят мирно, като ги доят.

Когато Южа взе да дои първата, Витек излезе от яслите и попита тихо и плахо:

— Южо, сърдит ли е господаря?

— Божичко, ще те бъхта, бедното, ще те бъхта… така ти се заканваше — отговори тя, като подаваше глава към по-светлото и засланяше лице с ръка, защото кравата размахваше опашка, да се пази от мухи.

— Ами крив ли съм аз… ами… горския ме изгони, па отгоре искаше и с тояга да ме бие, ама избягах… а Червенуша току взе да пада и да мучи, да пъхти, та я докарах дома…

И момчето млъкна, но се чуваше тихо хлипане и подсмърчане.

— Витек… я не реви като теле я! Да не ти е първица да те бие тате?…

— Ех, не е първица, ама така ме е страх… Не мога да издържам на бой…

— Глупак, толчав мъж, а се бои… Аз ще раздумам тате, хайде!…

— Ще го раздумаш ли, Южо? — извика зарадван Витек. — Ами горския ме изгони с кравите, ами…

— Ще го раздумам, Витек, да не се боиш вече!…

— Щом е така… на ти това пиле — прошепна той зарадван и извади из пазвата си една дървена дяволийка. — Я виж как само шава.

Турна го на прага на обора, курдиса го и пилето започна да маха глава, да повдига дългите си крака и да се разхожда…

— Щъркелче, господи, мърда като живо! — извика тя учудена, остави настрана ведрото, приклекна пред прага и с най-голяма радост и почуда гледаше пилето.

— Господи! Та ти си цял механик! Самичко шава, а?

— Самичко, Южо, като го курдисам, и то се разхожда като господар след ядене — ето на̀… — Той го завъртя и пилето важно и смешно повдигаше едновременно дългата си шия и краката и вървеше.

Започнаха от сърце да се смеят и да се забавляват с движенията му, а Южа понякога поглеждаше момчето, в погледа й имаше възхищение и учудване.

— Южо! — разнесе се гласът на Борина пред къщи.

— Що е?… — обади се тя.

— Я ела.

— Нали доя кравите.

— Наглеждай тука, че аз отивам при кмета — каза той и пъхна главата си в тъмния обор. — Няма ли го тук тоя изнамирач?

— Витек ли?… Не, отиде за картофи с Антек, че Куба остана да нареже слама за конете… — отговори тя бързо и малко неспокойно, защото Витек се бе снишил изплашено зад нея.

— Ах тоя негодник, с кремък да го дере човек, умори такава крава — мърмореше той на връщане към къщи, където си облече нов бял клашник, обшит по всички ръбове с черни шнурове, сложи си високата черна капела, опаса червен пояс и тръгна по пътя покрай вира към воденицата.

„Толкова работа още… дърва да се докарат… сеитбата не е свършена… зелето неприбрано… постилка несъбирана… трябва да се подоре за картофи… па и за овеса… а на това отгоре ходи по съдилища… бога ми, човек никога не може да свърши работата, като вол все в ярема… и да си отспи няма кога, ни да си почине… — мислеше си той. — Па отгоре и по съдилище… Шафрантия такава… спал съм бил с нея… дано ти езика изсъхне… курва такава… кучка…“ — плюна той от яд, натъпка луличката си с махорка и дълго търка о панталоните си овлажнелия кибрит, докато го запали.

Той пухкаше от време на време с лулата и се тътреше полека; всички кости го боляха, па и мъката за кравата всеки миг го ядосваше и разкъсваше.

— А тук няма на кого да се облегнеш, ни да се оплачеш, ни нищо… сам като гол пръст; сам да мислиш за всичко, сам с главата си да обсъждаш, сам за всичко да тичаш като куче… а с никого дума не можеш продума, и съвет от никъде, нито помощ… а загуби и вреди… и всички като вълци след овца… току скубят и гледат кога да те разкъсат на парчета…

Възтъмно бе вече в село. През непритворените врати и прозорци, понеже бе топла вечер, лумваха ивици светлина и се носеше миризма на варени картофи и скроб с пръжки. Тук-там вечеряха в къщи или вън пред къщи, та се чуваше бъбрене и тракане на лъжици о паниците.

Борина вървеше все по-полека, понеже раздразнението му го спъваше, а после и споменът за покойната, която погреба през пролетта, го сграбчи за гърлото…

— Ех!… Да беше жива… дето вечерно време на добро я споменувам… не би се случило това на Червенуша… Стопанка беше тя, стопанка!… Ех, беше и бъбрива, и проклета, добра дума никому не казваше и се караше с жените, но жена и стопанка беше! — Той въздъхна набожно за нея и още по-голяма скръб го задуши, защото си спомни как беше…

Дойде си от работа уморен, а тя и тлъстичко му даде да хапне, и често суджучец скришом от децата му сложи… И как всичко вървеше… и телета, и гъски, и прасета… че на всеки панаир имаше с какво да иде и пари винаги можеше да отдели от самия приплод… А зеле с грах друга не би могла да сготви като нея…

А сега какво е?…

Антек тегли на своя страна, ковача също все гледа какво да пипне, а Южка? Глупаво дете, още му жълто около устата, па и така си е, едва в десетата година е момичето… Ханка се щура като сянка и току си боледува, работа от нея колкото от куче на нивата…

И всичко се разсипва… ето Червенуша трябваше да заколят… по жътва шипарче умря, враните така разредиха гъските, че наполовина останаха!… Такава разсипия, такива загуби!… Като през сито всичко изтича, като през сито…

— Но няма да дам! — извика почти гласно той. — Докато ходя на тия крака, нито морга не ще ви припиша и няма да тръгна по вашия ум…

А като се върне от войниклъка Гжеля, нека тогава Антек отиде на жениния си имот… няма да дам…

— Да бъде похвален! — прозвуча нечий глас.

— Во веки… — отвърна Борина машинално и се отби от пътя между широки и дълги огради, защото къщата на кмета бе малко навътре.

Прозорците светеха и малките кученца залаяха. Борина влезе право в стаята.

— Тук ли си е кмета? — попита той една пълна жена, която бе приклекнала до люлка и кърмеше дете.

— Ей сегичка ще се върне, отиде за картофи. Седни, Мачей, ето и тоя го чака — показа тя с брадата си един просяк, който седеше при огнището. Това бе стар слепец, воден от куче. Червеникава светлина от треските заливаше голямото му бръснато лице, голия му череп и широко отворените му, замрежени от перде и неподвижни под сивите рунтави вежди очи…

— Откъде те господ носи? — попита Борина, като сядаше от другата страна на огъня.

— Откъде… от широкия божи свят, господарю — отговори старецът полека с проточен, плачлив, истински умолителен глас и наостри уши, па подаде кутийка с енфие. — Шмръкни си, господарю.

Мачей шмръкна хубаво и кихна три пъти наред, та чак сълзи изскочиха от очите му.

— Люто, дявол да го вземе! — и потриваше с ръкав насълзените си очи.

— Наздраве ти. Петербургско е, добре е на очите от него.

— Свърни утре у дома, все ще се намери за вас двамата парченце.

— Бог да ти заплати… Борина, чини ми се, а?

— Аха! Позна ли ме?…

— По гласа, по приказката.

— Какво ново по света? Ти все си скиташ.

— Какво да кажа! И добро, и лошо, и различно, като по свят. Па всички плачат и се оплакват, щом дойде да дадат милостиня на просяк или на друг, но за водка все има.

— Право казваш, така си е.

— Хо, хо! Толкова години се тътрузи човек по тая света земя, различни работи се научават.

— Ами къде се дяна онова куче, дето те водеше лани? — попита кметицата.

— Избяга, проклето да е, избяга, хубаво ми опразни торбите… Имах някой грош от милостиви хора, та ги носех да ги подаря на света Богородица Ченстоховска, а то, звяра му, измъкна и тях и се пръждоса някъде! Стой мирно, Бурек! Май че кмета иде! — Дръпна той кучето с връвта и то престана да ръмжи.

Той отгатна. Наистина кметът влезе, захвърли в ъгъла бастуна и още от прага извика:

— Жено, давай да ям, че съм гладен като вълк… как си, Мачей, а ти, дядо, какво те носи насам?…

— Аз дойдох по моята работа, Петре, дето утре ще се гледа.

— Пък аз ще почакам, господин кмете. Ако ми кажеш да отида в отвода — и там ще бъде добре, ако ме оставиш при огъня, нали съм стар, ще остана, па ако ми дадете паничка картофи и резен хлебец, ще прочета за вас една-две молитви… па ако дадете грошец или десетак…

— Седи си там, ще ти се даде и вечеря, а ако искаш, остани и да спиш…

И кметът седна при паницата, замъглена от парата на прясно обелените сварени картофи и залети обилно с мас и пръжки, а в друга паница имаше кисело мляко.

— Седни, Мачей, при нас, хапни каквото има — приканяше кметицата, като слагаше трета лъжица.

— Да наспори господ. Върнах се от гората и си хапнах хубавичко…

— Я си кусни я, не вреди, сега са така дълги вечерите.

— Дълга молитва и голяма паница — от това още никой не е умрял — подхвърли старецът.

Борина отказваше, но най-сетне, понеже сланината му дразнеше носа, приближи се и, както бе обичай, почна да яде бавно, деликатно.

А кметицата все ставаше и дотуряше картофи или досипваше мляко.

Кучето на стареца се въртеше и мляскаше при вида на яденето.

— Мирно, Бурек, господарите ядат… и на тебе ще дадат, не бой се… — успокояваше го просякът, поемаше с нос вкусната миризма и грееше ръце на огъня.

— Изглежда, че Йевка се е оплакала от тебе — захвана кметът, като подхапна.

— А, тя! Уж не съм й платил за службата! Платих й, кълна се в бога, и надплатих, на драго сърце дадох на свещеника чувал овес за кръщенката…

— Тя казва, че това дете…

— Господи, боже! Да не е полудяла?

— Хе, хе! Стар си, но още си майстор! — засмяха се кметът и кметицата.

— Старият по-лесно върши работа, защото е опитен и знае! — шепнеше просякът.

— Лъже като циганка, не съм я ни побарнал. Може ли, такава мешина… ей тъй, умираше при плета и скимтеше да я прибера само на завет и за чорбица, че зима идеше. Не я исках, но покойната вика: „Да я приберем, вика, все ще ни слуша, защо да ценяваме друга? Своя ще ни служи…“ — Аз не исках, каква ти работа зиме, а на яденето едно гърло повече. Но покойната вика: „Не се грижи, знае да тъче шаяци и платно, вика, ще я сложа, па нека там провира, все нещо ще изтъче.“ — Така си и остана при нас, охрани се, па веднага замисли и за приплод… Нали живеехме заедно, започнаха и да приказват…

— От тебе се оплаква.

— Ще я утрепя, мръсницата, кучка ниедна, циганка!

— Ще трябва да идеш в съда.

— Ще ида, благодаря ти, че ми каза. Аз знаех, че ме съди, ама за заплата — но съм й платил, имам и свидетели! Ах, извеяна бъбрица, ах, тая просякиня. Боже господи, такива грижи ми са на главата, че не ще изтрая — па и крава ми се бикна, та трябваше да я коля, работите по къра още не са привършени и съм самотия, ей на̀, като тоя пръст.

— Вдовеца е като овца между вълци — каза пак просякът.

— Научих се още на нивата за кравата…

— Дворянска работа е това, на чифлика, нали горския ги изпъдил из шумака. Най-добрата крава! Триста злоти чинеше, пресилила се, каквато беше тежка, запалило се в корема й, трябваше да я заколя… Ама няма да му простя на дворянина аз… Под съд ще го дам.

Но кметът, който беше на страната на чифлика, захвана да му обяснява и да го увещава да потрае, че в първия си яд все нещо може да сбърка, а после, за да обърне разговора в друга посока, смигна на жена си и каза:

— Да беше се оженил, Мачей, ще има кой да се грижи за стоката.

— Шегуваш ли се, или?… Та аз на Голяма Богородица сторих петдесет и осем години. Ти що мислиш, още предишната не съм забравил…

— Вземи си жена според възрастта и всичко скоро ще заздравее — добави кметицата и се зае да раздига трапезата.

— Добрата жена е венец за мъжовата глава — подхвърли просякът, като топеше в паниците, които кметицата сложи пред него.

Борина се сепна неприятно, но дълбоко се замисли, че не му е дошло на ум това. Все пак каквато и жена да бъде, по-друго ще е, отколкото сам да се мъчи човек…

— Една е глупава и несръчна, друга заядлива, та коса от глава скубе, трета пък смахната и все след музиканти и по кръчми се влачи, но каквато и да е, все е по-добре на човека с нея и голямо улеснение е — продължаваше просякът и ядеше.

— Едва тогава ще има свят да се чуди — каза Борина.

— Ех, ще ти върне ли света кравата, ще тръгне ли да ти работи у дома, или пък ще те съжали ли някой — забъбра кметицата разпалено.

— Или ще ти нареди някой топла завивка — засмя се кметът. — А толкова моми имаме, че като минаваш покрай къщите, отвсякъде пъкат…

— Я го гледай женкаря какво му се приискало…

— Да речем, Зошка Гжегожовата, стройна, хубава и зестра хубавичка.

— Ами да не би на Мачей да му трябва зестра, не е ли първия в селото?

— Богатство и земя никога не стигат — намеси се просякът.

— Не, Гжегожовата не е за него — обади се кметът, — слабичка и младичка е още.

— А Йендрековата Каша? — зареди по-нататък кметицата.

— Годена е. Вчера Адам Раховия праща годежници.

— Ето на̀, Веронка Стаховата.

— Бъбрица е и скитница й едната й кълка е по-дебела.

— Ами Томековата вдовица какво й е?… Още си е за женене.

— С три деца, четири морги земя, две мършави крави и вехт кожух от покойния.

— А Улиша Войтековата, оная там зад черквата?

— И… тя е за ергенин… с приплод, момчето й вече би могло да пасе добитъка, но на Мачей не му трябва, той си има пастир.

— Има още, има, много са момите, но избирам сгодни за Мачей.

— А знаеш ли коя е тъкмо за него?

— Коя?

— Ами Ягна Доминиковата.

— Истина, съвсем забравих за нея.

— Яка мома и едра — през плет не може мина, прътите се кършат под нея… а пък хубава, бяла в лицето и снажна като юница.

— Ягна — повтори Борина, който слушаше мълчаливо всичко това, — па за нея думат, че била примамка на ергените.

— Ех, та кой ли е видял! Бъбрици, дай им само да дрънкат и всичко е от завист — разпалено я защищаваше кметицата.

— Не го казвам от мене си, така хората разправят. Но време е да си вървя. — И той си оправи пояса, сложи въгленче в лулата и изпусна няколко кълба дим.

— В колко часа на съдилището? — попита спокойно.

— В девет е писано на призовката. Пред съмнало трябва да станеш, ако вървиш пеш.

— Не… с жребицата ще ида полекичка. Ха останете си сбогом, благодаря ви за хляба и за съседския съвет.

— Хай със здраве, па помисли, дето си приказвахме… Щом речеш, ще ида девосноб при майка й и преди Коледа ще му дръпнем една сватба…

Борина нищо не отговори, мигна само с очи и излезе.

— Когато стар взима млада, дявола се радва, че печели от това — каза просякът сериозно, като стържеше шумно с лъжицата по дъното на паницата.

Борина вървеше полека и прекарваше сериозно през ума си онова, което го съветваха. Не се издаде у кметови, че тая мисъл му много допадна, ами как, стопанин човек, не е някой хлапак, комуто устата още на мляко мирише и като му заприказват за сватба, да почне да квичи и да подскача от радост.

Нощта бе вече обхванала земята, звездите като сребърна роса светеха от тъмните и глухи висини, селото бе тихо, само кучета някъде полавнуваха, а тук-там през дърветата мъждукаха слаби светлинки… понякога влажен полъх идеше откъм лъките, та дърветата леко се залюляваха и тихичко зашумяваха с листа.

Борина не се върна по същия път, а тръгна надолу, мина по моста, под който водата с шум се втичаше в реката и падаше глухо във воденицата, па сви по другата страна на вира. Спокойна бе водата и лъщеше възчерна, крайбрежните дървета хвърляха черни сенки на земята и като рамка обхващаха бреговете, а към средата на вира, където бе най-ясно, звездите се отразяваха като в сребърно огледало.

Мачей сам не знаеше защо избра по-дългия път, дали за да мине покрай Ягнини, или за да събере мислите си и да пообсъди.

„То се знае, няма да бъде лошо! То се знае! А дето там говорят за нея, истина си е. — И той плюна. — Яка жена!“ — Тръпки го побиха, защото влажна хладина идеше откъм вира, а у кмета беше много топло.

„А без жена… трябва да се разоря или да припиша имота на децата — мислеше си, — па едра е пущината и като изписана. Най-добрата крава се разсипа, а кой знае утре какво ще стане?… Може и да трябва да се подири жена? Що дрехи останаха след смъртта на сиротата… като харизани ще дойдат. То старата Доминиковица каквато е кучка… е какво, имат си и къща, и земя, ще си остане у тях си. Трима са, а имат петнайсет морги, значи, на Ягна ще се паднат пет и откуп за къщата и покъщнината! Пет морги, тъкмо тия, дето са зад моето картофище, чини ми се, че лятоска ги засеяха с ръж… Пет морги и моите… без малко нещо трийсет и пет! Много земя!…“

Той потри ръце и попристегна пояса си. — „Само воденичаря има повече… хайдук, с грабеж и с лихви толкова нещо е събрал… А догодина бих наизкарал тор, бих я изорал и на цялата нива пшеница бих насеял; трябва да се купи кон, па и крава на мястото на Червенуша… Ех, колкото за крава, тя ще си докара…“

Така размисляше той, пресмяташе, мечтаеше си като селски стопанин, па понякога се и запъваше от трудна мисъл. А той беше умен селянин, всичко имаше пред вид и здраво обмисляше, за да не изпусне и да не забрави нещо.

„Ще има да крякат, да врякат проклетниците му!“ — Той помисли за децата си, но вълна от сигурност и сила заля сърцето му и подкрепи още глухите и колебливи решения.

„Земята е моя, кой друг може да ми се меси. Па ако не щете…“ Той не завърши мисълта си, защото се спря пред Ягнината къща.

Още светеше у тях. През отворения прозорец падаше широк сноп светлина, който пронизваше гъстите гергини и ниските сливови дръвчета и достигаше чак до пътя.

Борина се спря в сянката и се вгледа в къщи.

Лампичка гореше над огнището, но навярно гореше и добър огън, защото се чуваше прасък на смърчови цепеници и червеникава светлина изпълваше грамадната, мрачна по ъглите стая; старата, превила се пред огнището, гласно четеше нещо, а Ягна срещу нея седеше с лице към прозореца; беше само по риза и със засукани ръкави — проскубваше гъска.

„Хубава е, дяволицата, хубава е!“ — мислеше си той.

Тя вдигаше понякога глава, слушаше майка си, въздъхваше изтежко и отново се заемаше да скубе перушина, докато гъската загака болезнено и с крясък се задърпа из ръцете й, заудря с крила, та пухът се разлетя като бяла мъгла по стаята. Ягна скоро я успокои и стисна между коленете, та гъската тихо и болезнено погакваше, а другите й отговаряха някъде от отвода или от двора.

„Хубава жена“ — помисли той и си отиде бързо, защото нещо му хрумна, дори се почеса по главата, закопча се и попритегна пояса си.

Беше вече на своята порта и влизаше в двора, когато погледна към нейния дом, който беше срещу него, само че на отсрещния бряг. Тъкмо в тоя момент някой излизаше, защото през отворената врата лумна струя светлина, затрептя като светкавица и падна чак на вира, после затупаха силни стъпки и се раздаде плисък на разбълникана вода. Най-сетне през тъмнината и през мъглите, които пъплеха откъм лъките, се понесе тихо пеене:

Дълго слуша той, но гласът бързо се изгуби и светлината изгасна.

Месецът се измъкваше по небето цял иззад гората, посребряваше кичурите на дърветата, сееше през клоните светлина въз вира и назърташе в прозорците на отсрещните къщи. Дори кучетата се спотаиха, бездънна тишина обзе цялото село и всяка живина.

Борина обиколи двора, намина при конете: те пръхтяха и хрупаха храната; пъхна глава при кравите, защото вратата поради топлото бе оставена открехната. Кравите лежаха, преживяха и попъшкваха, както правят говедата. Притвори вратата на плевнята.

Свали шапка, тръгна към къщи и зашепна полугласно молитвата си.

А понеже всички спяха, събу се тихо и веднага си легна.

Но не можеше да заспи: ту му пареше завивката, та изваждаше краката си навън от нея, ту различни работи му се виеха в главата — и безпокойства, и размисли… ту пък на корема му дотежаваше, та попъшкваше и мърмореше.

— Винаги съм казвал, че киселото мляко издува стомаха, вечер да не го слагат…

После взе да мисли за Ягна; как би било добре, че е хубава и домакиня е, и толкова земя… Ту отново си спомняше за децата, ту приказките за Ягна, така че се бъркаха разни мисли в ума му и не знаеше за кое по-напред да мисли. Той се поунасяше и както биваше обикновено, искаше му се да извика към другото легло и да се посъветва:

— Маришо! Да се оженя ли, или да не се женя за Ягна?…

Но веднага си припомни, че Мариша още от пролетес е в гробищата, а отсреща спи Южка и хърка, и той е сирак, който няма с кого да се посъветва, па току въздъхна тежко, прекръсти се и взе да чете молитва за умрялата и за всички души в чистилището.

III

Утрото вече избели покривите и с власата сива кърпа заслони нощта, звездите побледняха и у Боринови се раздвижиха.

Куба се свлече от високия одър и погледна пред конярника. Имаше слана по земята и беше още сиво, но зората вече се запаляше откъм изток и върхарите на осланените дървета почервеняваха. Той се протегна от удоволствие, прозина се няколко пъти и отиде към обора да извика на Витек, че трябва вече да става; Витек повдигна сънливо глава и прошепна:

— Ей сега, Куба, ей сега! — и пак се сгуши в леглото си.

— Поспи си, бедното, поспи си! — рече Куба, позави го с кожуха и направи няколко крачки куцешком, тъй като кракът му бе някога стрелян в коляното, та силно куцаше и го повличаше. Той се уми на кладенеца, приглади с длан рядката си и окапала коса, която се бе усукала на фитили, и коленичи на прага на обора да си прочете молитвата.

Господарят още спеше, в прозорците на къщата се запалваха кървавите блясъци на зората, а гъсти бели мъгли се повличаха полека от езерата, люлееха се тежко и на разпокъсани парцали се вдигаха нагоре.

Куба прекарваше през пръсти броеницата и дълго се моли, а с очи шареше по двора, по прозорците, по градината, още тъмна надолу, по ябълките, отрупани с плодове като пестници, хвърли с нещо по кобилата до самата врата, удари Лапа по бялото чело, та кучето дори изквича, но пак се сви и заспа.

— Е-е, до слънце ще спиш, мързелан такъв! — И той хвърли още веднъж по него. Кучето излезе, протегна се, прозина се, замаха опашка, приклекна до него и се зае да се чеше и да подрежда със зъби гъстите си кичури.

… И принасям тая молитва на тебе и на всички светии. Амин! — Той дълго се би по гърдите и като ставаше, рече на Лапа:

— Ех, че легантен, дявола му, чисти си бълхите като жена за сватба!

А понеже бе работен, зае се да почисти добитъка; изтегли от плевнята колата, намаза я, напои конете и им притури още сено, та те дори запръхтяха и затропаха с копита; после донесе от хамбара малко бурени, измесени с доста овес, и ги изтърси в яслите на кобилата, която беше в отделна преградка.

— Яж, дърто, яж, жребче ще имаш, трябва да се подсилиш, яж! — Той я поглади по ноздрите и тя дори сложи глава на рамото му и галено залови с бърните си кичурите му.

— До пладне ще превозим картофите, а надвечер ще идем за постилка5 в гората — не бой се, постилката е лека, няма да те пресиля…

— А ти, ленивецо, ще ядеш камшика, виж го ти, замириса му овеса на мързелана — каза той на коня, дето бе наблизо и тикаше глава между дъските на преградата към яслите на кобилата, и го мушна с пестница по задницата, та конят подскочи настрана и запръхтя.

— Хей, чифутино! Колкото за ядене, и чист овес би ял, ама за работа те няма, без камшик, негоднико, не мърдаш от място!

Куба го отмина и назърна към жребицата, която стоеше досам стената и още отдалеко протягаше към него кестенявата си с бяла стрелка на челото глава и тихо ръжеше.

— Мирно, малката, мирно! Хапни си, че ще идеш с господаря в града! — Па уви гушка сено и изчисти изцапания й хълбок. — Толчава кобила си, време е на жребец да те водим вече, а си цяло прасе. Все така ще се оплескаш като свиня — току бърбореше той, па отиде към кочината да пусне свинете, че квичеха, а Лапа вървеше подире му и го гледаше в очите.

— И ти би си хапнал, а? На̀, на̀ ти хлебец, на̀! — извади той от пазвата си коматче и му хвърли. Кучето го взе и се скри в колибата си, защото свинете се втурнаха да му го вземат.

— Ех, тия свине, като някой човек току да докопат чуждото и да го излапат…

Назърна в плевнята и дълго гледа увисналата на гредата крава.

— Глупаво добиче си е и най-сетне му дошло. Чини ми се, че утре ще готвят месце… Толко ти е от тебе, сирото, дето човек в неделя ще си хапне.

Той въздъхна при мисълта за това ядене и се потътрузи да събуди Витек.

— Слънцето скоро-скоро ще се покаже… Кравите трябва да се изкарат!

Витек нещо мърмореше, дърпаше се, завиваше се с кожуха, но най-сетне трябваше да стане и се потътра по двора.

Господарят днес се успа. Слънцето се показа и почерви сланата, запали блясъци във водите и в стъклата на прозорците, а от къщи никой не се показваше…

Витек седеше на прага на обора, чешеше се усилено и се прозяваше, но понеже врабците захванаха да се спущат от покривите към кладенеца и да се пъхат в коритото, той принесе стълбата и се покатери под стряхата да надзърне в ластовичите гнезда, защото някак си там беше тихо.

— Дали не са измръзнали?

И взе да измъква полекичка примрелите пиленца и да ги слага в пазвата си.

— Куба, не са живи, на̀ да видиш! — затича се той към ратая и му показа твърдите бездушни ластовички.

Куба ги взе в ръка, сложи ги до ухото си, духна в очите им и рече:

— Вдървили са се, здравата си е студено. Но и те глупави, та още не са отишли в топлите страни, ой-ой… — и отиде да си гледа работата.

А Витек седна до къщи откъм калкана, където слънцето вече достигаше и обливаше белосаните стени, по които почваха да лазят мухи. Той измъкна от пазвата си позатоплените от тялото му ластовички, започна да им духа, да им разтваря човките, да ги пои с устата си, докато най-сетне те се съживиха, отваряха очи и се дърпаха да бягат. Тогава той задебваше по стената с дясната си ръка, хващаше мухи, туряше ги в устата на ластовичките и така ги пущаше една по една.

— Ха идете при маминка си, хайде — шепнеше той, като гледаше как ластовиците кацваха по покрива на обора, оправяха перата си с клюнчетата и чуруликаха, сякаш изказваха благодарност.

Лапа седеше на задницата си пред тях, скимтеше радостно и щом някое от пилетата литваше, спущаше се подире му няколко крачки и пак се връщаше да стои на стража.

— Ха, гони вятъра в полето — мърмореше Витек и тъй се бе залисал да стопля ластовичките, че не видя кога Борина излезе иззад къщи и се изправи отпреде му.

— С пилета си играеш ти, келеш такъв!

Витек се спусна да бяга, но господарят го хвана яко за врата, а с другата ръка бързо отпаса широкия си корав ремък.

— Олеле, не ме бий! — успя само да извика Витек.

— Такъв си ти пастир, а? Така гледаш ти, а? Най-харната крава се разсипа, а… Ти, негоднико, ти, безделнико варшавски, ти! — удряше той немилостиво, където завърнеше, та ремъкът плющеше, а момчето се виеше като риба и врещеше:

— Не ме бий, божичко! Ще ме утрепеш, господарю! Ох, божичко… отървете ме!…

Дори Ханка погледна от къщи да види какво става, а Куба плюна и се скри в конюшнята.

Борина го налагаше здравата, изкара си от кожата му загубата тъй жестоко, че лицето на Витек посиня и от носа му потече кръв. Той викаше до бога и като по чудо се отърва, хвана с двете ръце панталоните си отзад и полетя към портата.

— Божичко, утрепа ме, утрепа ме! — ревеше той и така тичаше, че останалите ластовички изпаднаха от пазвата и се посяха по пътя.

Борина пак му се закани, опаса се, върна се към къщи и надзърна у Антекови.

— Слънцето вече е на два остена, а ти още се излежаваш! — кресна той на сина си.

— Изморих се вчера като вол, та трябва да си почина.

— Аз ще ида до съдилището… Прекарай картофите, а като свършат копачите, накарай ги да сгрибат постилка, па ти би могъл да понабиеш колчета за запълване на стените.

— Запълни си ги сам, на нас тук не ни духа.

— Така ли… тогава ще си запълня своята стена, пък ти бери студа като просяк.

Тресна вратата и отиде по работата си.

Южа вече бе запалила огъня и отиваше да дои кравите.

— Скоро ми дай да ям, че ще отивам…

— Та няма да се разкъсам, две работи наведнъж на мога — рече тя и излезе.

„Миг спокоен няма, само току се заяждай с всички! — мислеше той и взе да се облича, но беше ядосан и опечален. — Ами как, постоянно война със сина, дума не можеш да му кажеш, веднага ще ти извади очите или ще ти каже нещо, та чак корем да те заболи. Никому не можеш да се облегнеш, току само работи и работи!“

Ядът му се засилваше, дори попсуваше тихичко и хвърляше парцали и обуща из стаята.

„Трябва да слушат, а не щат! Защо е това? — мислеше си той. — Струва ми се, че без тояга с тия хора не ще се кара, и то яка тояга! Отдавна трябваше това, веднага след смъртта на покойната, когато захванаха да се заяждат за имот, ама се въздържах да не ме одумват хората. Нали бях стопанин не кой да е, с трийсет морги, и от коляно съм не какво да е — Борина, знаят ме хората. Но с добром не ще се разбера с тях, не!…“ Тук той се сети за зет си, ковача, който тихичко подстрекаваше всички, пък и сам често искаше да му припише шест морги ниви и морга гора, а за останалото щял да почака…

„С други думи, когато умра! Чакай ти, сине майчин, чакай — мислеше си Борина с яд. — Дорде мърдам, ни леха не ще помиришеш! Гледай го ти, умника!“

Картофите вече силно вряха на огнището, когато Южка се върна от доенето на кравите и веднага натъкми закуската.

— Южке! А месото ти ще продаваш. Утре е неделя, хората вече се научиха, та ще налетят, само че никому на вересия… Задницата остави за нас; ще извикам Ямброжи, ще го насоли и уреди!…

— Па и ковача умее…

— Е, да! Ще го раздели той като вълк с овца.

— На Магда ще й е мъчно, че кравата е наша, а тя нищо няма да види.

— Колкото за Магда, изрежи някое парченце и й занеси, но ковача не викай тук.

— Ти, татко, си добър, добър си.

— Хайде, момичето ми, хайде! Наглеждай тука, па ще ти донеса симид или нещо друго.

Хапна си хубавичко Борина, опаса се, приглади с наплюнчена ръка развеяната си рядка коса, взе камшика и се заоглежда по стаята…

„Да не забравя нещо.“ Искаше му се да надзърне в килера, но се въздържа, защото Южка гледаше, та се прекръсти и тръгна.

И вече от седалката на колата, поел в ръка въжените юзди, каза на Южка, която бе пред къщи:

— Като свършат картофите, веднага да отидат да събират постилка. Позволителното е зад иконата. Нека отсекат и някой габър, па и някое борче, ще послужи за нещо.

Колата тръгна и беше вече при портата, когато Витек се мярна под ябълките.

— Забравих… тпру… Витек! — тпру! Витек, изкарай кравите по ливадите, но си отваряй очите, че ще те бия, та ще ме запомниш, негоднико!

— А-а, ще ме хванеш за… — обади се непослушно Витек и се загуби зад плевнята.

— Ще запееш другояче, като сляза, ще видиш ти…

И той зави от портата наляво по пътя към черквата, фрасна с камшика кобилката и тя заситни в тръс по изровения каменлив път.

Слънцето бе вече доста високо над къщите и грееше все по-топло. От осланените стрехи се вдигаше пара и капеше вода; само в сенките зад плетищата в градините и в рововете още седеше сива слана. По вира вече се влачеха последните проредели мъгли и водата захващаше да лъщи изпод мъглата и да отразява слънцето.

Селото се раздвижваше като всяка утрина. Утрото бе ясно и хладно. Студът бе освежил въздуха и хората вървяха по-весело и по-приказливо. Те излизаха по нивите на групи: едни да вадят картофи с кошници и мотички в ръка, като си дояждаха по пътя, други с плугове бързаха към стърнищата, трети караха коли, натоварени с брани и пълни със семе чували, четвърти пък свръщаха към гората с гребла на рамо, за да сгрибат постилка. Така че от двете страни на вира се вдигаше шум и крясък, защото пътищата бяха задръстени с изкарван на паша добитък. От време на време се чуваше кучешки лай и прозвучаваха викове из тежкия прахуляк, който се бе вдигнал над оросените пътища.

Борина внимателно отминаваше стадата, понякога удряше по вълната някое глупаво агне, което не се отстраняваше пред кобилата, или пък някое теле, докато ги измина и при черквата, засълната зад гъста ограда от пожълтели липи и кленове, излезе на широкото шосе, засадено от двете страни с грамадни тополи.

А понеже в черквата имаше служба, тъй като камбаната звънеше за утринна и органът звучеше с притихнал глас, той свали шапката си и набожно въздъхна.

Пътят беше безлюден и тъй обилно засипан с окапали листа, че дупките и дълбоко врязаните следи от колелата бяха покрити с ръждиво-златен килим, насечен от гъсти ивици сенки, които хвърляха дънерите на тополите, понеже слънцето светеше отстрани.

— Дий, малката, дий! — плесна той с камшика и кобилката тръгна по-бързо, но след малко се отпусна и тръгна пак полека, защото пътят, макар и незабелязано, вървеше въз хълма, на който се чернееха горите.

Тъй като тази глухота го приспиваше, Борина поглеждаше през колонадата от тополи към полето, което се къпеше розово утринно сияние, или правеше усилие да мисли за Йевкината работа или за Червенуша, но не можеше да се опомни, така го мъчеше дрямка…

Птичета чуруликаха в клонака. Понякога сякаш вятър погалваше с леки пръсти кичурите на дърветата, та някой листец като златна пеперуда се откъсваше от майката, падаше с извивки на пътя или на прашните бодили, които гледаха в слънцето надменно с разпалените очи на цветовете си. Тополите загълчаваха, зашумяваха тихичко с клончета и пак се умълчаваха като жени, които във време на пренос поглеждат към небето, разгъват ръце, въздъхват набожно и скоро пак падат в праха пред величието на светите дарове.

Едва при гората той напълно се опомни и спря коня.

— Добре никне — прошепна, като се взря срещу слънцето в сивите ниви, зачервени от ниската четка на поникналата ръж.

— Хубава нива и се долепила до моята, като че нарочно. Чини ми се, че вчера я посяха. — Той обгърна с лаком поглед завлечените лехи, въздъхна и навлезе в гората.

Често подкарваше кобилката, че пътят беше равен и твърд, само дето начесто се показваха корени, та колата подскачаше и тракаше.

Но облъхнат от влажния и хладен дъх на гората, той вече не дремеше.

Едра беше и стара боровата гора. Изправила се с всичкото величие на своята гъстота; възраст и сила — дърво до дърво, току-речи само борове, често и някой разклонен и посивял от старост дъб, а понякога и брези в бели ризи с разплетени жълти косичници, защото беше есен. По-долните храсти като лески, заръснали габъри или треперливи осики се криеха до червените и мощни дънери, така сближени с корените си и взаимно преплетени с клони, че само тук-там се промъкваше слънце и пълзеше като златни паяци по мъховете и по зелените почервенели папрати.

— Рано-късно тук има четири морги мои! — мислеше си той и изглеждаше лакомо гората и вече с поглед избираше най-хубавата. — Та нали Исус Христос няма да позволи да ни ощетят, па и сами няма да се дадем, не… На дворянина се вижда, че е много, а на нас — малко. Така е… четири на мене, а на Ягуша морга… четири и една… Дий, щура такава, от свраките се боиш! — И той удари кобилката с камшика, защото на едно сухо дърво, на което висеше разпятие, така сърдито се караха свраки, че тя наостряше уши и се спираше.

— Сврача сватба — дъжд ще има — помисли си той и шибна няколко камшика на кобилката, та тя тръгна тръс.

Трябва да беше вече по-късно от осем часа, защото по нивите хората сядаха и слагаха пред себе си ръкатките с храната, когато той влезе в Тимов, в пустите му улички с поразкривени къщурки отстрани като приклекнали стари продавачки над канавките, пълни със смет, кокошки, окъсани евреи и прасета.

Щом влезе в града, заобиколиха го евреи и еврейки. Те оглеждаха коша на колата, тършуваха под граховата слама, за да видят дали не кара нещо за продан.

— Махайте се, чифути! — изръмжа той, като навлезе в пазарището, под сянката на старите побелели вече и борещи се със смъртта кестени, където имаше десетина-двайсет коли с разпрегнати коне.

И той остави там своята бричка, намести в коша й главата на кобилата, сипа й в кофата овес, скри камшика под седалката на дъното на коша, отърси се от сламата и отиде в бръснарницата, над чиято врата блестяха три месингови легена, за да се обръсне. Не след дълго той излезе гладко обръснат и само на едно място на брадата порязан. На порязаното бе залепена хартийка, през която избиваше кръв.

Съдът още не бе започнал.

Но пред съдебното здание, което бе до самия пазар, срещу грамадната, някога манастирска черква, чакаше много народ. Седяха по изтритите стъпала на стълбата или се трупаха под прозорците и току назъртаха вътре, а жените, приклекнали до белосаните стени, бяха смъкнали на раменете червените забрадки от главите си и разговаряха.

Борина съзря Йевка, застанала между свидетелите си с детето на ръце, ядоса се изведнъж, понеже лесно го прихващаха, плюна и влезе в другия коридор на съдилището, който беше напреки на зданието.

Отляво беше съдебната зала, а отдясно живееше секретарят; тъкмо оттам Яцек изнесе самовар, сложи го на самия праг и тъй усърдно го раздухваше с един ботуш, че пушеше като фабричен комин, а всеки миг остър сърдит глас крещеше откъм дъното на задимения коридор:

— Яцек! Обущата на госпожиците!

— Сега, сега!

Самоварът като вулкан шумеше и бухаше пламъци.

— Яцек, вода да се измие господаря!

— Ей сега всичко ще бъде, всичко! — И изпотен, замаян, той тичаше по коридора, та чак бумтеше, и пак духаше, и пак тичаше, защото госпожата викаше:

— Яцек, дъртако такъв, къде ми са чорапите!…

— Ах проклетия, не самовар!

Всичко това продължи доста длъжко, докато най-сетне вратата на съда се отвори и народът заизпълня голямата белосана зала.

Яцек, сега вече като прислужник в съда, бос, със сини панталони и също такава куртка с жълти пулове, с червено потно лице, което постоянно изтриваше с ръкава си, сновеше зад челната преграда, която разделяше залата на две половини, и мърдаше глава като кон, когато го ухапе щръклица, понеже русата коса падаше като грива над очите му, или пък поглеждаше внимателно към съседната стая, а после сядаше за миг при зелената камина.

А народ се събра, та яйце нямаше къде да падне, и се натискаха все по-силно на преградата, че тя дори пращеше; глъчката, отначало тиха, се засилваше, растеше, носеше се по стаята, понякога гръмваше, дори избиваше на караница, тъй като от време на време някой изтърваваше по-силен израз.

Евреи дърдореха под прозорците, а някои жени разправяха високо неволите си и още по-високо си поплакваха, но не можеше да се познае кой и къде, защото се бяха страшно натъпкали. Главите бяха една до друга като нива от червени макове и житни класове, разлюляна от вятъра: бъбрят, шумят, а после пак утихват — клас до клас. По едно време Йевка, като съгледа Борина, опрял се до преградата, захвана да му надумва и подвиква, но той остро й отвърна:

— Млъкни, кучко, че ще ти потроша кокалците, та и майка ти няма да те познае!

Това разсърди Йевка и тя току запротяга през тълпата нокти към него, забрадката от главата й падна и детето се разрева. Не се знае как би свършило, ако в тоя момент Яцек не бе скочил, отворил вратата и извикал:

— Тихоте, простаци, че съда иде!…

Влязоха съдиите; най-напред вървеше дебел, висок дворянин от Рачиборовци, а след него двама заседатели и секретарят. Той седна при прозореца на страничната масичка, разтвори книжа и гледаше съдиите, които бяха застанали при голямата, покрита с червено сукно маса, и окачиха на дебелите си вратове златните верижки…

Стана тихо, та се чуваха онези, които говореха под прозорците отвън.

Дворянинът разтвори книгите, изкашля се, погледна секретаря и с дебел важен глас обяви, че заседанието започва.

След това секретарят прочете дневния ред, пошепна нещо на първия заседател, а той го предаде на съдията, който кимна одобрително с глава.

Съдът започна.

Първо бе оплакването на един пазач от един гражданин за безредие в двора му.

Осъдиха го задочно.

След това съдиха едного за побой на момче, чиито коне опасли детелина.

Спогодиха се. Майката получи пет рубли, а момчето нови панталони и куртка.

Дело за преораване на чуждо.

Отложиха го по липса на доказателства.

Дело за кражба на дърва от гората на съдията; ищец беше председателят, а подсъдими — селяни от Рокичани.

Осъдиха ги на глоба или да излежат в затвора по две седмици.

Не се съгласиха с присъдата, ще апелират.

И така високо се развикаха срещу несправедливата присъда, понеже гората била обща, сервитутска, че съдията кимна на Яцек и той изгърмя:

— Тихоте, ей, тихоте, тук е съд, не е кръчма!

И така вървеше дело след дело, както бразда след бразда, доста спокойно, понякога само се понадигаха оплаквания или хлипане, па и клетви, но Яцек бързо ги усмиряваше.

Някои напуснаха залата, но на тяхно място дойдоха толкова други, че всички стоеха притиснати като в сноп и никой не можеше да се помръдне. Стана тъй топло, че дъха си не можеше да поеме човек, дори съдията каза да отворят прозорците.

Разглеждаше се делото на Бартек Козела от Липци за кражба на свиня от Марциана Антоновна Пачещ. Свидетели: същата тази Марциана, синът й Шимон, Барбара Песекова и т.н.

— Свидетелите тук ли са? — попита единият заседател.

— Тука сме — викнаха те в един глас.

Борина, който дотогава самотно и мълчаливо стоеше до преградката, се поприближи до Пачешова, за да се здрависа, защото това беше Доминиковица, майката на Ягна.

— Обвиняемия Бартек Козела, по-близо, до преградата.

Нисък селянин се измъкна така бързо изсред навалицата, та някои почнаха да протестират, че ги настъпил по краката и дрехите им скъсал.

— Тихоте, бре негодници, светлейшият съд говори! — извика Яцек и го пусна до преградата.

— Вие ли сте Бартоломей Козела?

Селянинът загрижено се чешеше по гъстата и равно подстригана коса. Възглупава усмивка изкриви сухото му избръснато лице, а малките му кафяви очи хитро като катерички скачаха по съдиите.

— Вие ли сте Бартоломей Козела? — попита повторно съдията, тъй като селянинът не отговаряше.

— Ами как, та той е Бартоломей Козела, моля, господин съдия! — изписка една грамадна жена, която се натискаше със сила зад решетката.

— Ами вие какво искате?

— Моля ви се, па аз съм жена на тоя сиромах, на Бартек Козела — рече тя и се кланяше доземи, та с тръбовидната си шапка достигаше до съдийската маса.

— Свидетелка ли сте?

— Ами… свидетелка? Не, ами, моля ви…

— Разсилния, изхвърли я зад преградата.

— Излизай, жено, тук не ти е мястото. — Яцек я хвана за раменете и я изтласка заднишком.

— Моля светлейшия съд, ами моя човек например недочува… — крещеше тя.

— Излизайте, докато е с добром — и тя изохка, като я дръпна към преградата, защото не искаше да отстъпи доброволно нито крачка.

— Излезте, ще говорим силно, та макар че е Козел, ще чуе!

Най-сетне се захвана разпитът.

— Как се казваш?

— А?… Аха, как ме викат?… Ами викаха ме, то нима знаят нещо…

— Глупак. Как се казваш? — разпитваше неумолимо съдията.

— Бартек Козела, светлейши господин съдия — изтърси жена му.

— На колко си години?

— А?… Аха, години?… Нима помня! Жено, та колко ли години ще имам?

— Петдесет и две, чини ми се, напролет ще ги свърши.

— Стопанин ли си?…

— Аха… три морги пясъци и една мършава крава… голям стопанин.

— Наказван ли си?

— А?… Наказван?…

— В дранголника седял ли си?

— В затвора ли?… Наказван?… Жено, бил ли съм в затвора, а?…

— Беше, Бартко, беше, нали ония дворянски кучета те караха за едно умряло агне…

— Ами, ами… намерих на къра едно умряло агне… и го взех да не го разръфат псетата… обадиха ме, заклеха се, че съм го бил откраднал… осъди ме съдията… затвориха ме и лежах… Не е право това, не е право… — говореше той понижено и поглеждаше крадешком жена си.

— Даден си под съд, че си откраднал свинката на Марциана Пачеш! Взел си я от къра, закарал си я у дома си, заклал си я и си я изял! Какво ще кажеш за свое оправдание?…

— А? Изял съм я! Дано бог да отвърне лице от мене, като умра, не съм я изял!… Да прости ваша милост, изял съм я!… О боже, боже, аз съм я изял! — викаше той жално.

— Какво ще кажеш за свое оправдание?

— Оправдание?… Жено, щях ли нещо да кажа!… Ами, ще видя; не съм виновен, не съм изял свинката, а Марциана Доминикова например лае като кучка, да я хванеш за проклетия й сурат, та да я пребиеш… а…

— О хора, хора!… — изпъшка Доминиковица.

— Това после ще уреждате, сега кажи как се намери свинята на Пачешова у вас?…

— Свиня на Пачешова… у мене?… Жено, какво казва негова светлост?

— Бартко, за онова прасе ще да е, дето дойде по тебе до къщи…

— Помня, наистина помня, ама то беше прасе, не свиня. Моля за милост благородния съд да чуе що казах и ще повторя: прасе беше, прасе беше, а не свиня; бяло прасе, около опашката и малко по-отдолу с черни шарки.

— Добре, но откъде дойде то у вас?

— У мене ли?… Ей сегичка всичко ще кажа, каквото е било, та да види ваша светлост, да видят и тия хора тук, че аз не съм виновен, а Доминиковица е лъжкиня, клюкарка и смахната дърдорка!

— Аз ли лъжа! Дано тая света Богородичка да те тресне, и то неизповядан да те тресне! — каза тихо Доминиковица към окачената в ъгъла света Богородица, па след това, понеже не можеше да се стърпи, показа сухата си стисната пестница към него и изсъска:

— Ти, свинекрадецо, ти, разбойнико, ти!… — и разпери пръсти, сякаш искаше да го сграбчи.

Но Бартековица се нахвърли с вик към нея.

— А, искаш да го удариш, гиди кучко, да го удариш, вещице, душеваднице, ти!

— Млъкнете! — извика съдията.

— Затворете уста, когато съдията говори, да не ви изпухам насаме! — добави Яцек и повдигна панталоните си, като че имаше нещо скъсано.

Веднага настана тишина, а жените, които насмалко щяха да се хванат за косите, млъкнаха, но се гледаха кръвнишки и сумтяха от злина…

— Казвай, Бартоломей, казвай всичко истина!

— Истина?… Самата истина като роса чиста ще кажа, всичко ще кажа като на изповед, като стопанин на стопани, като свой на свои, че аз съм стопанин от дядо и прадядо, а не съм голтак, нито някакъв търчи-лъжи или друг градски скубач. Ето тъй беше.

— Опичай си ума нещо да не забравиш — съветваше го жена му.

— Няма да забравя, Магдо, няма. Е, така беше. Вървях си… и гледам, то беше пролетес… и зад Вълчия дол, спроти Бориновата детелина… вървя си и си чета молитва, че например заби камбаната за вечерня… мръкваше се… вървя си… па току слушам: като че ли е глас?… Ай, господи, мисля си: като че ли нещо покръхнува и не покръхнува… Обърнах се — нищо не се види, съвсем тихо. Дали дявол някой ме изкушава, или що?… Вървя си аз по-нататък и като ме полазиха тръпки от страх, започнах „Радвай се, Богородице.“ Пак покръхнува! Ха — мисля си — не е друго, току свиня или прасе. Отбих се в детелината и се огледах… ето че нещо се мъкне подире ми. Спрях се, спря се и то, па бяло, ниско и дълго… а очите му светеха като на дива котка или на таласъм… Прекръстих се и като ми настръхна кожата, забързах към дома — ами знае ли човек какво ходи по нощите?… А в Липци всички знаят колко е страшно при Вълчите долове.

— Ами истина е: нали лани, кога Шикора минал там през нощта, нещо го сграбчило за гръцмула и го ударило оземи и тъй го било, та две недели лежа болен човека — обясни жена му.

— Мълчи, Магдо, мълчи! Вървя, вървя, вървя… а то току се мъкне по менели покръхнува. Па ето ти че изгрея месечината, гледам, — прасе било, не таласъм. Хвана ме яд, че какво ли си мисли това глупаво прасе — да ме плаши ли, па хвърлих тоягата по него и си тръгнах за дома. Вървях по слога между Михаловото цвекло и Бориновата пшеница, а после между летницата на Томек и овеса на Яшек, оня, дето лани отиде войник, а жена му вчера роди… Прасето все по мене като куче, ту върви отстрани, ту влезне в картофището на Доминикова, ту ровне тук, ровне там, покръхне, квикне и все по мене…

Свих по пътеката напреко — то пак по мене. Изби ме в огън, че — да простите — такава свиня може и да не е свиня! Свърнах по пътя към кръста, и прасето по мене… Видях го, беше бяло, около опашката отдолу с черни шарки! Прескочих през рова, и свинята по мене. Изскочих на могилките, дето са зад кръста на пътя, и тя по мене, отидох при трънките, а тя едва ми се не хвърли в краката — проснах се наземи и се изпънах, колкото съм дълъг. Дали па не е бясна?… Едва можах да стана, а тя без да помръдне опашка, и хоп пред мене! Ха, бягай сега, лудосийо — помислих си. Но не избяга, току все пред мене чак до дома — чак до дома, пресветли господин съдия, — чак в двора влезна, па нали вратата на стаята беше отворена, влезна и в стаята… Това е, кълна се в бога. Амин!

— А после я заклахте и изядохте, нали? — каза развеселен съдията.

— А! Заклахме и изядохме?… Ами какво да правим? Мина ден, а прасето не си отива; мина неделя — седи си, не можеш да го изгониш, че квичешком се връща!… Жената му подтуряше по нещо, че можеше така да умре от глад, нали и то душа носи… Пресветлият господин съдия е умен, справедливо ще види, че какво аз, беден сиромах, можех да сторя с него? Никой си го не подирва, а у дома е сиромашия, па лапаше повече от две други… За един месец и нас би ни изяло с парцалите… Нямаше спасение! Вместо то нас — ние го изядохме и пак не цялото, защото се разчу по селото и Доминиковица се оплакала, дойде с кмета и взе всичко…

— Всичко ли?… А задната половина къде е? — изсъска злобно Доминиковица.

— Къде? Питай Кручек и другите кучета. Изнесохме я през нощта в плевнята. Кучетата нали лесно надушват, па и на вратата има дупка, измъкнали я и си направили гощавка с моята кървавица, та ходеха преяли като дворяни.

— Брей! Свинята самичка отишла по него, който е глупав, ще повярва, ама не и съдията. Крадец такъв, ами овена на воденичаря, а поповите гъски, тях кой открадна, а?…

— Видяла ли си, а? Видяла ли си? — изкрещя жената на Козела, като подскочи с ноктите си.

— А картофите от ровника на органиста, тях кой?… И постоянно се губят неща на хората: или гъска, или кокошка, или нещо друго — продължаваше безжалостно Доминиковица.

— Ти, кучко! А ти, когато беше млада, какво не правеше, а щерка ти Ягна сега какво не прави с ергените, това никой не ти казва, а ти като кучка…

— Ягна не бъркай тука! Не бъркай, че… муцуната ти ще смажа… Не бъркай!… — избухна Доминиковица със силен глас, улучена в болното място.

— Мълчете, брей врескала, че ще ви изхвърля из вратата — усмиряваше ги Яцек, като повдигаше панталоните си.

Захванаха да се изказват свидетелите.

Най-напред свидетелствуваше потърпевшата Доминиковица. Тя говореше с тих, набожен глас и се кълнеше постоянно пред иконата на света Богородица Ченстоховска, че свинята е нейна, кръстеше се и се удряше в гърдите, че е истина, че Козела я откраднал от къра, и не искаше от пресветлия съдия да го наказва за това, нека милият Исус Христос да го накаже и му забрани чистилището, но искаше най-настоятелно съдията да го накаже, задето така е опозорил и нея, и Ягна пред всички хора.

После говори свидетелят Шимек, синът на Доминиковица, окачил шапка на ръцете си, скръстени като за молитва, не махваше очи от съдията и казваше със запънат и слаб глас, че свинята била на майка му, че била цялата бяла и имала около опашката черно петно, а ухото й било разкъсано, защото Бориновото куче Лапа я захапало пролетес, та тя така квичела, че той я чул чак в плевнята…

След това извикаха Барбара Песекова и други.

Изказваха се поред и се кълняха, а Шимек все стоеше с окачена на ръцете си шапка, вторачен набожно в съдията; Козеловица се късаше зад оградата с крясък от отричания и злоречия, а Доминиковица само въздишаше срещу иконата и поглеждаше Козела, който мяташе поглед, ослушваше се и поглеждаше към своята Магда.

Народът внимателно слушаше, от време на време се разнасяше шум или тихи подигравателни подмятания или смях, та дори трябваше Яцек да ги усмирява със заплашване.

Делото се проточи чак до почивката, през което време съдът се оттегли в съседната стая на съвещание, а народът се измъкна към коридора и навън да си отдъхне, кой нещо да похапне, кой да се поразговори със свидетелите си, кой да си поизкаже болките, някой пък да понегодува срещу несправедливостта, да се позаканва — както обикновено бива в съдилище.

След отдиха и като се прочетоха присъдите, дойде ред и на Бориновото дело.

Йевка се изправи пред масата и като полюляваше детето си, увито в престилката, почна да излага плачливо своите болки и жалби: как слугувала у Боринови и работила, та чак краката й се откъсвали, а никога не чула добра дума, не дали й кът да спи, нито достатъчно храна, та по съседите трябвало да се храни, па после не й заплатил за слугуването и с неговото си дете я натирил по света… накрай избухна в силен плач и се хвърли на колене пред съдиите с вик:

— Това ми е болката, това! А детето е негово, пресветли съдия!

— Лъже като циганка — измърмори застрашително Борина.

— Аз ли лъжа?! Та нали всички, нали цялото Липци знае, че…

— Че си кучка и миткало…

— Височайши съдии, а преди това ми викаше Йевка, Йевуша и още по-галено, маниста ми донесе, постоянно ми носеше и бял хлебец от пазара: на̀ ти, Йевушо, на̀, ти ми си най-милата… а сега, о божичко!… — и зарева.

— Лъжкиня мръсна, да не би и с пухов юрган да съм те завивал и да съм ти викал: поспи си, Йевушо, поспи си!…

Залата се залюля от смях.

— Па не е ли така? Не скимтеше ли като куче пред врата, малко ли ми обещаваше, а?

— Бога ми, хора, защо я гръм не тресне такава чума? — извика той смаян.

— Благородни съдии, цял свят знае как беше, цяло Липци е свидетел, че казвам истината. Слугувах у тях и той никога не ми даваше мира. О, сирота аз, сирота… О ти, моя злочеста съдбо!… Та можех ли да се браня от толчав мъж?… Виках, а той ме наби и си направи, каквото си искаше… А къде да се дяна с това детенце, къде?… Свидетелите ще кажат, ще докажат! — викаше тя с плач и крясъци.

Но свидетелите в същност нищо не потвърдиха освен клюки и измислици, та тя захвана отново да доказва и уверява, докато най-сетне, като последно доказателство, разви детето и го положи пред съдиите; детето риташе с голите си крачета и крещеше, та се цепеше.

— Благородните съдии сами ще видят чие е то; ето на̀, същия тоя нос като картоф, същите тия кафяви и гнойливи очи… Цял Борина, никой друг, одрало му кожата!… — викаше тя.

Но и съдиите не можеха вече да се въздържат да не се засмеят, а хората вече ревяха от смях, взираха се ту в детето, ту в Борина и току някой се обадеше:

— Същи бащичко, като одрано куче!

— Борина е вдовец, да се ожени за нея, детето тъкмо да му пасе кравите…

— Тя се скубе като крава напролет.

— И хубава е! Само да я обвиеш с грахова слама и да я оставиш в просото — всички гарги ще избягат…

— И така кучетата бягат, когато Йевуша върви през селото!…

— Па едно лице — като с помия измито…

— И пестовница е, мие се по веднъж в годината да не хаби сапуна…

— Пали на евреите печките6, няма време, та не е чудно!

Приказваха все по-страшно и язвително и тя млъкна със замаяни като на подгонено куче очи, гледаше хората и нещо кроеше в себе си…

— Тихоте, бе! Грехота е така да се присмивате на бедната жена! — извика Доминиковица тъй силно, та млъкнаха и някои се започесваха засрамени по челото.

До нищо не доведе това дело.

Борина усети голямо облекчение, защото ако и да не беше виновен, все пак се страхуваше от людски одумки, па се боеше и от друго — че може да го осъдят да плаща — такъв е законът, никой не знае кого ще хванат за яката, дали кривия, или правия. А случвало се е така, неведнъж, не дваж, не десет пъти… случвало се е.

Излезе той веднага от съдилището и докато чакаше Доминиковица, взе да размисля върху всичката тази разправия. Не можеше да разбере защо и по каква причина го е дала в съд.

— Не, нейния патешки ум това не може да скрои, някой друг се бърка, ама кой?…

Отидоха с Доминиковица и с Шимек в кръчма да пийнат и да хапнат по нещо, защото бе късно след пладне, и макар че Доминиковица му загатваше излеко, че цялата тая Йевкина разправия все трябва да е работа на ковача, на неговия зет, той не можеше да повярва.

— Какво ще спечели от това?

— Това, да си имате караници в къщи, да те направи за присмех, да те измъчи. Има хора, та само за един кеф одират кожата на човека.

— Чудя се на тоя инат на Йевка! Когато нищо не съм й напакостил, а отгоре за кръщенето на това копеле дадох на свещеника един чувал овес.

— Тя работи у воденичаря, а той все с ковача ходи… разбираш ли сега?!…

— Разбирам, току нищо не мога да си обясня! Да пийнем още!

— Бог да ти наспори, пий по-напред ти, Мачей!

Пийнаха по едно и още по едно, изядоха второ полвин кило колбаси с половин бял хляб, старият купи няколко бели хлебчета за Южка и се тъкмяха да си вървят.

— Седни, Доминиковице, с мене, тежко ми е самичък, ще си побъбрем…

— Добре, само ще прескоча до манастира да се помоля.

И тя отиде, но след малко се върна и веднага тръгнаха и двамата с бричката.

Шимек се влачеше полека след тях, защото колата му беше само с една кранта, па и страшен пясък беше по пътя. Освен това той се беше отпуснал, тъй като не беше свикнал да пие и бе замаян от съдилището, та току климаше сънливо в коша на каруцата, стряскаше се от време на време, смъкваше шапка от главата си, кръстеше се набожно и загледан унесено в опашката на кобилата, сякаш в охраненото лице на съдията, мърмореше: „… Свинята е мамина, цялата бяла, само около опашката имаше черно петно…“

Слънцето вече се спущаше към залез, когато навлязоха в гората.

Сега те вече по-малко приказваха, макар че седяха един до друг на предната седалка.

От време на време си продумваха, защото не бе хубаво да седят като немтури, продумваха си, колкото сън да ги не мори и езикът им да не пресъхва!…

Понеже кобилчето вървеше бавно, Борина го подкарваше, така че от умора и топлина то се изпоти до половината на хълбоците. Понякога той подсвиркваше и мълчеше, и нещо си дъвчеше, нещо кроеше на ума си, нещо смяташе и често поглеждаше крадешком към старата, към сухото й, сякаш от избелен восък лице, цялото състинало се в надлъжни бразди. Тя движеше беззъбата си уста, като че ли безгласно се молеше; понякога опъваше по към челото червената си забрадка, защото слънцето светеше право в очите й. Седеше тя неподвижно, само тъмните й очи горяха.

— Извадихте ли вече картофите? — подхвана той най-сетне.

— Ами извадихме ги. Народиха се това лято добре.

— Лесно ще охраните.

— Затворих едно шипарче да се угоява, може по заговезни да потрябва…

— Сигурно, сигурно… Говореха, че Валек Рафалов пращал годежари?…

— Та той само той ли е?… Напразно си хабят парите… Не е за такива моя Ягуша, не е.

И тя вдигна глава и впи ястребовите си очи в Борина, но той като възрастен човек, а не някой ветрогон, показа студено и спокойно лице, та нищо не можеше да се познае. Дълго ни дума не продумаха, сякаш се бореха помежду си с мълчание.

Неудобно бе на Борина пръв да подхване, па и как ли? Беше вече в напреднала възраст и пръв стопанин в Липци. Та можеше ли да каже така направо, че Ягуша му се харесва?… Нали имаше той своя чест и разсъдък — но понеже по рождение бе с гореща кръв, късаше го яд, че трябва тъй да се пази, да заобикаля и така да се домогва.

Доминиковица го пронизваше понякога с поглед и си размисляше върху загрижеността му, но не му помогна нито с думица, ами поглеждаше сегиз-тогиз ту него, ту наоколо и към сините далечини и току неволно рече:

— Горещо като по жътва.

— Право е.

Па и така си беше, защото от двете страни на пътя се изправяха яките стени на боровата гора, та ни вятър, ни полъх можеше да се промъкне от полето, а слънцето висеше право над главите и тъй прежуряше, че напечените дървета стоеха неподвижно, навеждаха премалелите си кичури над пътя и от време на време пущаха кехлибарените си иглички, които се въртяха във въздуха и падаха по пътя. Гъбената миризма на мочурите и на дъбовата шума чак дразнеше носа.

— Знаеш ли, чудно ми е, па и на други хора е чудно, че такъв стопанин, дето и ум има не какъв да е, и толкова имот, па и народа го слуша, като тебе, да речем, а не го влече към управление…

— Право каза, никак не ме влече. Какво ще ми придойде от това? Бях помощник три години и от свои пари харчех. Па що коне си съсипах, що припкане… повече от ловджийско куче… А загуба в домашната работа и пакости такива, че жената постоянно ми се караше…

— И тя е имала ум в главата. Ама да бъдеш управител все пак е и чест, и полза има.

— Благодаря. Кланяй се на стражари, прегръщай краката на данъчния агент и на нищо и никакъв опърпан чиновник — също… Голяма чест! Данъци не плащат, мост се развали, куче побеснее, някой ударен с климия по главата — кой крив?… Кмета крив, хайде глоба на кмета! Харна полза! Малко ли кокошки, яйца, гъски изпренесох на данъчния агент в града…

— Истина си е, но на Петрек не му омръзва кметуването, не; накупи си вече земя, па и плевня си сгради, и коне има едни големи!…

— Има, ама не се знае какво ще му остане от това, като му се свърши кметството…

— Мислиш ли?

— Та нали имам очи и виждам…

— Горделив си е той и със свещеника се заяжда.

— Върви му, ама все покрай жена му; той си кметува, а тя всичко управлява.

Пак помълчаха някое време.

— Ами ти не ще ли да пращаш на някоя годежници?… — попита предпазливо тя.

— Не… не ме влече към жените вече, доста съм стар…

— Не думай такова нещо!… Стар е оня, дето не може да се помести от тук до там, дето не може да поднесе лъжицата до устата си и ще си свърши при печката… Видях те кога носеше чувал с ръж.

— Това е вярно, як съм още, ама коя ли ще ме вземе?…

— Ти пък отде знаеш? Ще видиш!

— Стар съм, децата вече израстват… а пък не ми се ще коя да е.

— Само да припишеш, и най-първите няма да се откажат…

— Зарад приписване! Свине такива! За една морга и най-честната девица ще дойде, па ако ще би и за просяк пред черквата…

— А мъжете не правят ли сметка за зестра, а?

Той не отговори, само удари кобилата с камшика и тя веднага полетя в галоп.

Дълго мълчаха.

Едва когато излязоха от гората на полето между крайпътните тополи, Борина, който през всичкото време се ядосваше на себе си със стиснати зъби, избухна:

— Кучешки живот! За всичко плащай, та дори и за добрата дума! Толкова е лошо, та по-лошо не е било. Дори и децата са против баща си, никой не те слуша и всички се ядат като кучета.

— Защото са глупави, не виждат, че всички еднакво ще отидем в тая черната.

— Едва някой се понавдигнал над земята и току се озъби на баща си дял да му дава. На старите само се надсмиват! Келеши, тясно им в селото, не им се харесват старите наредби, някои дори се срамуват от носията.

— Всичко е от това, че нямат страх от бога…

— От това ли е, не е ли от това, но зле върви.

— Не е, не е на добро.

— Така ще си върви, кой ще го спре?

— Божие наказание! Ама ще дойде часът на божия съд, ще дойде той.

— Но дотогава колко народ ще се развали, това никой не ще предварди.

— Такива са времената, че по-добре е да дойде някой мор.

— Времената! Така е, ама и хората са си криви. А ковача какво? А кмета? Ядат се със свещеника, бунтуват хората и ги мамят, а глупавите вярват.

— Тоя ковач, той ми трови душата, та макар че ми е зет…

И така одумваха те заедно света, като поглеждаха към селото, което се виждаше все по-близо през тополите.

При гробищата още отдалече се червенееше редица наведени жени, прикрити от тънка димна мъглица, а след малко ветрецът от време на време почна да донася и глухото еднообразно тупане на мелици, което идваше откъм ливадите в низината.

— Хубаво време за мънене. Ще сляза при тях, че и моята Ягуша е там.

— Не е бог знае колко път, ще те закарам до там…

— Колко си добър, Мачей, чудно ми е дори — засмя се тя дяволито.

Той свърна от тополите по черния път, който водеше до портата на гробищата, и я закара под сивия каменен зид в сянката на брезите, кленовете и на наведените към нивите кръстове, дето петнайсетина жени усърдно мънеха сух лен, та чак мъгла от прах висеше над тях и дълги влакна се залавяха по жълтите листчета на брезите и увисваха по черните рамене на кръстовете; до тях, на прострени върху трапове пръти се сушеше на огън още мокрият лен.

Мелиците клепеха силно, целият ред жени току се навеждаше с къси и бързи движения и само сегиз-тогиз някоя се изправяше, изтърсваше хватка лен от последния паздер, свиваше я на сплитка или на кичур и я хвърляше на простряното пред нея платнище.

А слънцето бе вече преминало над горите и светеше право в лицата им, но що от това — работата, смеховете, шегите не преставаха нито за миг.

— Помага бог! — извика Борина на Ягна, която мънеше току на края. Беше облечена с риза и червен вълненик, а главата си бе забрадила, за да не се праши.

— Дал бог добро! — отвърна тя весело и повдигна сините си големи очи към него и по хубавото й, опалено от слънцето лице премина усмивка.

— Сух е, щерко, а? — питаше старата, като пипаше опънатите ръкойки.

— Сух като барут, дори се троши… — Тя пак погледна с усмивка стария, та чак тръпки го полазиха; той плесна с камшика и си отиде, но все се обръщаше назад, макар че тя вече не се виждаше, но като жива стоеше пред очите му…

— Мома като кошута… Тъкмо за мене — мислеше си.

IV

Беше неделя — тих, замрежен от паяжини, слънчев септемврийски ден.

Този ден всичката стока на Борина пасеше по стърнищата току зад плевните, а под високия покрит сенарник, обкръжен със зелен килим от поникнало оронено жито, лежеше Куба, наглеждаше стоката и учеше Витек на молитва; често му подвикваше, па го и удряше с камшика, защото момчето бъркаше и се зазяпваше по градините.

— Внимавай какво ти казах, молитва е това — напомняше му важно той.

— Внимавам, Куба, внимавам.

— Що зяпаш по градините?

— Чини ми се, че у Клембови има още ябълки.

— Ще ти се да си хапнеш, а? Ти ли си ги садил? Повтори „Верую“!

— И ти не си изчувал яребиците, па излови цяло ято.

— Глупак! Ябълките са Клембови, а пилетата са божии, разбираш ли?

— Ама от дворянските ниви ги налови…

— И нивите са божии. Я го гледай ти умника, повтори „Верую“!

И Витек бързо заповтаря, защото вече го заболяха коленете от коленичене, но не изтрая докрай…

— Чини ми се, че жребицата отива към Михаловата детелина — извика той, готов да изтича.

— Не бой се за жребицата ти, ами гледай молитвата…

Най-сетне той свърши молитвата, но вече не изтрая, присядваше на петите си, въртеше се на всички страни, а като видя на сливите ято врабчета, хвърли им грудка пръст и бързо се заудря по гърдите.

— А „Пожертвованието“ изяде като гнила круша, а? — викна Куба.

Витек каза и „Пожертвованието“ и с облекчение се залови да си играе със заспалия Лапа.

— Току само щръклее като щуро теле.

— Ще носиш ли пилищата на свещеника?

— Ще му ги нося…

— Да ги бяхме опекли на нивата.

— Опечи си картофи. Виж го ти какво му се прищяло!

— Тръгнаха вече на черква — извика Витек, като забеляза през оградите, че се мяркат по пътя червени престилки.

Слънцето добре напичаше, та всички врати и прозорци по къщите бяха широко отворени. Тук-таме до пейките пред къщите някои още се миеха, другаде се решеха и плетяха косата си, на друго място изтупваха празнични дрехи, измачкани от стоене цяла седмица по раклите, а някъде вече излизаха на пътя като червени макове или като жълтите гергини, които доцъфтяваха покрай стените, или като парички или едри маргаритки. Така пременени отиваха жени, отиваха моми, отиваха момци, вървяха деца, вървяха стопани с бели клашници, прилични на грамадни ръжени снопи, и всички бавно се запътваха към черква по пътя покрай вира, който като златна тава отразяваше слънцето, та чак дразнеше очите.

А камбаните с весел глас звъняха непрекъснато за неделя, за почивка, за молитва.

Куба чакаше да спрат камбаните, но като не можа да изчака, скри връзката птици под клашника и каза:

— Витек, като спрат камбаните, вкарай говедата в обора и ела на черква.

Колкото можеше бързо, защото силно куцаше, той тръгна по пътеката покрай градините, толкова постлана с жълта тополова шума, та сякаш стъпваше по шафранов килим.

Жилището на свещеника беше срещу черквата, през пътя. То бе разположено в дъното на голяма градина, пълна още със зелени круши и червени ябълки.

Куба се спря нерешително пред обраслия с почервенели: лозници пруст и плахо назърташе през широко отворените прозорци и коридор; понеже не смееше да влезе, той се отдръпна при голямата цветна леха, пълна с рози, левконии и астри, от които удряше сладка упоителна миризма. Бели гълъби ходеха по зеления, покрит с мъх покрив и се спущаха на пруста.

Свещеникът ходеше по градината с молитвеник в ръка, но често раздрусваше някоя круша или ябълка, та се чуваше тежко тупане на плодове по земята. После ги събра в полата на расото ти и ги понесе към къщи.

— Що има? Аха… Куба Бориновия.

— Аз съм… малко яребици ти донесох, отче.

— Бог да те възнагради. Ела след мене.

Куба влезе само в отвода и остана на прага, защото не смееше да влезе в стаите. Доколкото можеше да види през отворената врата, той поглеждаше към окачените по стените икони, прекръсти се набожно и въздъхна — така бе заслепен от този блясък, та чак сълзи му изскочиха от очите. Искаше му се непременно да прочете една молитва, само че се боеше да коленичи на лъскавия и гладък паркет, за да не го изцапа.

Па и свещеникът излезе скоро от стаята, даде му злотувка и каза:

— Бог да те награди, Куба, ти си добър и набожен човек, защото всяка неделя ходиш на черква.

Куба му прегърна краката, но понеже беше замаян от радост, не видя кога се намери на пътя…

— О-о, за няколко пилета толкова пари. Милия, отец! — шепнеше, като се взираше в монетата. Неведнъж той е носил на свещеника различни пилета, зайче или гъби, но никога не бе получавал толкова; най-много десетаче или добра дума… А днес… Мили боже! Цяла злотувка и в стаите го извика, и тъй благо му наприказва!… Божичко! Нещо дори го хвана за гърлото и сълзите сами потекоха от очите му, а в сърцето си усети такава горещина, като че ли някой насипа жарава в пазвата му…

— Само свещеника може да почете човека, само той!… Господ здраве да ти даде и света Богородица Ченстоховска… Добър човек си ти, добър!… На̀, цяло село: и ратаи, и стопани, всички ми думат кривчо, и несръчен, и готованец, и никой добра дума не казва, никой не се съжалява, освен може би конете и кучетата… а пък е от род… син на селски стопанин… не е някакъв на път намерен… нито скитник, а истински християнин, католик…

Той вдигаше глава все по-високо и все повече и почти предизвикателно гледаше на света, на хората, които влизаха в гробищата, и на конете, които стоеха зад зида при колите. Нахлупи шапка на сплъстената си коса и тръгна към черквата бавно и важно като някой господар, навираше ръце в пояса си и така замиташе с куция си крак, че облак прах се вдигаше подире му.

Не, днес той не остана в притвора на черквата, както му подобаваше, ами се блъскаше през народа и си отваряше път право към големия олтар, чак там, където заставаха най-важните стопани, дето стоеха Борина и кметът, дето заставаха онези, които носеха балдахина над свещеника, както и онези, които във време на пренос стоеха пред олтара на стража с големи като остени свещи.

Хората го поглеждаха с почуда и се мръщеха. Често чуваше и лоша дума и го поглеждаха, както се поглежда куче, което се навира там, дето не го искат. Но днес Куба немареше за това. Той стискаше монетата в ръка и душата му бе пълна с благост и доброта, чувствуваше се като след изповед, па дори и по-добре.

Започна службата.

Куба коленичи до самата ограда и пееше заедно с другите, загледан набожно в олтара, горе, дето бе бог-отец, побелял и строг, досущ приличен на дворянина от Джазгова воля, а на средата го гледаше същата света Богородица Ченстоховска в златно облекло… и всякъде лъщеше позлата, и свещи горяха, и имаше букети от червени книжни цветя… а от стените и от цветните прозорци се спущаха свещени сияния, строги лица, ивици от злато, червенина, теменужен цвят, сякаш небесна дъга, падаха на главата и лицето му, та също като че ли затъваше във вира пред залез, когато слънцето бие във водата. И той се почувствува като на небето, в тамошните прелести, и не смееше да се помръдне, а продължаваше да коленичи, загледан във възчерното сладко майчинско лице на света, Богородица Ченстоховска и току само изчиташе с пресъхнали устни молитва след молитва, а после пееше тъй усърдно, така с всичките сили на вярващата си душа, с такова въодушевление, че засъхналият му грапав глас ехтеше най-силно.

— Врещиш като еврейска коза! — пошепна му някой отстрана.

— За Исуса Христа и света Дева — измърмори той и прекъсна, защото черквата утихна.

Свещеникът се качи на амвона и всички вдигнаха глави и се вгледаха в него, а той в бяла одежда се наведе над народа и зачете Евангелието. Светлините и багрите от прозорците падаха на лицето му, та на всички се виждаше като понесен по небесна дъга ангел… Дълго и така силно говореше свещеникът, че мнозина въздъхваха със съкрушено сърце, на мнозина сълзи се показаха на очите, а някой пък навеждаше очи и се покайваше в душата си — и обещаваше, че ще се поправи… А Куба гледаше в свещеника като в света икона, дори му беше чудно, че самият този човек приказва с него и му даде злотувка — защото сега изглеждаше като ангел в огнената колесница на зората, лицето му побледня, очите му изпущаха светкавици, когато започна да повишава гласа си и да изрежда всичките грехове на хората: скъперничество, пиянство, разврат, злосторство, непочитане по-старите, безбожие! И със силен глас викаше и увещаваше, заклеваше, молеше за опомняне — докато Куба не издържа и се потресе в себе си от всичките тия грехове, от жалби, от безсилие и заплака с глас, а след него всички: жените, дори мъжете, та настана един плач в черквата, хлипане, бърсане на носове, а когато най-сетне свещеникът се обърна към олтара и падна на колене за покойна молитва, по черквата се разнесе стенание и народът като прекършена от вихър гора се повали ничком на пода; прах се вдигна и закри тия съкрушени сърца, които въпиеха към бога със сълзи, с въздишки и с глас за милост.

И настана тишина, тишина на богомолство и на сърдечен разговор с бога, защото литургията започна, органът бръмчеше с приглушен, покорен и нисък глас, а душата на Куба замираше от умиление и от неизразимо блаженство.

След това гласът на свещеника изведнъж се понесе от олтара и витаеше над наведените глави като струя от пронизващи и свети звукове; ту звънчетата звънваха кратко, ту димът на кадилниците излиташе на благовонни стълбове и като облак покриваше коленичилите богомолци и изпълняше Куба с такава услада, че той само въздъхваше и разтваряше ръце, биеше се в гърдите и замираше в това сладко безсилие, а шепотът на молитвите, въздишките, внезапните викове и стенания тук-там, горещите дихания, светлините, димът, звуците на органа — го потопяваха сякаш в свещен сън, сякаш в забрава.

— Исусе, мили мой Исусе! — шепнеше той ослепен и замаян и здраво държеше в шепата си злотувката, а когато се изправиха и след пренос Ямброжи тръгна да обикаля с дискоса и подрънкваше, за да го чуят, че събира за свещи, Куба се изправи, хвърли монетата и дълго, както правят заможните стопани, си отбира остатъка от двайсет и шест гроша.

— Бог да те възнагради! — чу той с умиление.

А когато раздаваха свещите, тъй като службата беше с излагане светото причастие и с шествие, Куба смело протегна ръка и ако и да му се искаше страшно да вземе голяма, все пак взе най-късата свещ, почти угарка, понеже забеляза строгия и укорителен поглед на Доминиковица, която стоеше с Ягуша досам него — бързо я запали, защото вече и свещеникът взе причастието и се обърна с него към богомолците, а те паднаха по очи. Запя той песен и бавно заслиза по стъпалата на олтара, а всички му пригласяха и със запалени свещи в ръце, с ярки цветове и стенещи гласове му сториха път. Шествието тръгна, органът силно забуча, звънчетата ритмично зазвъняха, а народът пееше в единен мощен глас на вяра. Пред навалицата, в кръгове от разлюшнати пламъци се мяркаше сребърният кръст, люлееха се носените икони, покрити цели в тюлове, цветя и лъскави дантели. На голямата врата, през която всред облаци дим от кадилниците се втурваше слънцето, се развяваха наведените хоругви и сякаш пурпурни и зелени птици плющяха с крила.

Шествието обикаляше черквата.

Куба засланяше с длан свещта и упорито вървеше все до свещеника, над когото Борина, ковачът, кметът и Томек Клемб носеха червения балдахин, а под балдахина лъщеше златната дарохранителница и цялата до такава степен потъваше в пламъците на слънцето, че през стъклото можеше да се види бледото прозрачно свето причастие…

Така бе замаян Куба, че постоянно се спъваше и настъпваше другите по краката.

— Отваряй си очите, кривчо!

— Бутниколиба, кривондел ниедин! — му подмятаха и често го блъскаха.

Но той не чуваше това; песента на народа звучеше силно, издигаше се като стълб, сякаш плуваше като вълна и се удряше в бледото слънце. Камбаните непрекъснато звъняха с бронзовите си уста, та чак липите и кленовете се тресяха и сегиз-тогиз някой червен лист се откъсваше като подплашена птичка и падаше по главите, а високо над шествието, над върховете на наведените дървета, над камбанарията се виеше ято изплашени гълъби…

След службата народът наизлезе на черковните гробища. Излезе с другите и Куба, но днес той не бързаше за дома, ако и да знаеше, че на обед ще има месо от закланата крава. Не, той се поспирваше, поприказваше си с познати и се присламчваше към господарите си, защото и Антек, и жена му стояха и приказваха с другите, както бива обикновено в неделя след черква.

В друга група, която се бе събрала на пътя пред портата, разправяше нещо ковачът, едър мъж, облечен съвсем по градски, с черно палто, окапано на гърба с восък, и със син каскет. Той бе с панталони и ботуши, а на жилетката си имаше сребърна верижка; лицето му беше червено, мустаците рижи, а косата къдрава. Разговаряше важно и се смееше, та чак се кикотеше, какъвто си беше смешник. Да пази господ да му падне човек на езика! Борина току наостряше уши към него и се ослушваше, защото се боеше от приказките му, тъй като ковачът не прощаваше дори на баща си, а камо ли пък на тъста си, с когото водеше война за зестра. Но не разбра нищо, понеже съзря Доминиковица и Ягна, които излизаха от черква. Те вървяха полека, защото на гробищата имаше много народ, па се и поздравяваха с тоя-оня и разменяха по дума; макар че всички се познаваха, а бяха и побратимени, и сродени, и от едно село, макар че често плет ги делеше или нивите им бяха на слог — все пак бе хубаво и потребно да си побъбре човек пред черква… Доминиковица разправяше с тих, набожен глас за свещеника, а Ягна, каквато си беше висока като най-високите мъже, разглеждаше народа наоколо. Днес тя се бе така пременила, че вземаше очите на младежите, които се бяха струпали на пътя пред портата, пушеха цигари и й се усмихваха. Тя беше така стройна и гиздава и с такава стойка, че по-малката дъщеря на дворянина не можеше да се мери по хубост с нея.

Момите, па и женените жени, които минаваха покрай нея, я поглеждаха завистливо или пък заставаха при нея да се нагледат на шарения й на ивици широк вълненик, който се пъстрееше като мазурска небесна дъга; ту гледаха черните й високи обуща, навървени чак до горе, до белия чорап, с червена панделка; ту елечето й от зелено кадифе, така обшито със сърма, че заслепяваше очите; ту нанизите от кехлибари и корали по бялата й гуша. Снопче разноцветни панделки падаше от тия нанизи по гърба й и се виеше след нея като небесна дъга, когато тя вървеше.

Но Ягна не виждаше завистливите погледи. Тя шареше със сините си очи по главите и като се натъкна на втренчените в нея очи на Антек, изчерви се, дръпна за ръкава майка си и тръгна, без да я чака.

— Почакай, Ягно — извика подире майка й, като се поздрави с Борина.

Тя се спря на пътя, защото и цяла група момчетия я обиколиха и почнаха да я поздравяват и да подхвърлят закачки по адрес на Куба, който вървеше подире й, вгледан в нея като в икона.

А той плюна и се помъкна към дома, защото и господарите вече си тръгнаха, па и конете трябваше да се пригледат.

— Също като в икона! — каза несъзнателно Куба, като сядаше в прустчето.

— Кой, Куба? — попита Южа, която слагаше обеда.

Той наведе глава, защото се засрами и се изплаши да не би да се досетят.

Но понеже обедът бе богат и трая дълго, Куба скоро забрави. Имаше месо, имаше и зеле с грах, имаше и чорба с картофи, а най-сетне сложиха големичка паница с ечемичен булгур, запържен със сланина. Ядяха бавно, важно и мълчаливо и едва след като наситиха първия си глад, захванаха да се пообаждат и да пробират…

Южа, която днес бе домакиня, час по час присядваше на края на скамейката, хапваше набързо и гледаше внимателно дали няма да намалее гозбата, та да донесе от къщи гърнето и да досипе, за да не рекат, че се вижда дъното на паницата.

Обядваха в пруста, понеже беше тихо и топло време.

Лапа се въртеше и скимтеше, търкаше се около краката на хората, заглеждаше към паниците, докато някой му хвърлеше кокал, с който той избягваше под пейката, или зарадван, че господарите му са там и че се споменава неговото име, лаеше радостно и подплашваше врабците, които кацваха по плета и очакваха трохи.

Често някой минаваше по пътя и поздравяваше седналите да се хранят, а те дружно му отговаряха.

— Да не си носил яребици на свещеника? — подметна Борина.

— Носих, носих! — Куба остави лъжицата изведнъж и взе да разказва как свещеникът го извикал вътре, колко хубаво било там, толкова книги…

— Па кога ли ще прочете всичките? — обади се Южа.

— Кога ли? Ами вечерно време! Разхожда си се по стаите, пийнува си чай и все чете.

— Може би… всичките са за божите работи — допълни Куба.

— Е па няма да са буквари.

— А всеки ден разсилния му донася вестници — добави Ханка.

— Защото във вестниците пише що става по света — обади се Антек.

— И ковача, и воденичаря получават вестник.

— Ех… тъкмо такъв е вестника на ковача! — каза подигравателно Борина.

— Също такъв като на свещеника — каза заядливо Антек.

— Чел ли си го? Знаеш ли?

— Чел съм го и знам, и то не само един път!

— И никак не си поумнял от това, щом имаш работа с ковача.

— За тебе само този е умен, който има повече от петнайсет морги земя и петнайсет глави крави.

— Да си затваряш устата, докато не са ме прихванали! Току само ровиш! Виждам, че те издува хляба… моя хляб…

— Седи ми като кокал на гърлото, като кокал…

— Иди си намери по-добър. От Ханкините три морги симит ще ядеш.

— Картофи ще ям, ама барем никой няма да ми ги одумва.

— И аз не ти одумвам…

— Ами кой?… Работиш като вол, па и добра дума и не казват…

— На чуждото е по-леко, никак да не работиш, всичко ще ти дадат…

— По-леко е я.

— Тогава иди и опитай.

— С празни ръце няма да тръгна.

— Ще ти дам тояга да се пазиш от кучетата.

— Тате! — кресна Антек, като скочи, но веднага пак седна, защото Ханка го прехвана през кръста, а старият го изгледа страшно, прекръсти се, понеже се беше нахранил, и като отиваше в стаята си, каза твърдо:

— Няма да се оставя да ме храниш ти на стари години, не!

Разотидоха се веднага, само Антек остана пред къщи и кроеше планове, а Куба изкара конете на люцернището зад плевнята и се просна под сенарника да си поспи. Не можа да спи, тежеше му яденето в стомаха, а и мисълта, че ако имаше пушка, би могъл толкова яребици, па и зайци да убива, та всяка неделя да носи на свещеника.

Ковачът би направил пушка, както измайстори и на горския, та като стреля в гората, чак в селото да се чува!

— Механик, синеца! Но за такава трябва да му платиш пет рубли! — мислеше си той. — Ами откъде да ги взема? Иде зима, трябва кожух да си купя, обущата също не ще ми изтраят повече от Коледа… Наистина имат да ми дават още десет рубли и две кърпи, панталони и риза… Кожух макар и за пет… късичък ще е, ама… обуща за три… па и шапка не е зле… а рубла трябва да се занесе на свещеника за помен на родителите… Ех, пущината… Нищо няма да остане!… — Той плюна и захвана да събира из джоба на куртката си ситен тютюн и напипа монетата, за която бе забравил, докато обядваше.

— Пак има, пак! — Той веднага се разсъни; откъм кръчмата се зачу далечен изтънен глас на музика и като че ли отгласи на провиквания.

— Танцуват си синковците и водка си пият, и цигари пушат! — въздъхна той, легна пак по корем, гледаше към спънатите коне, които се събраха на куп и се чешеха със зъби по вратовете, и мислеше, че вечерта трябва да отиде в кръчмата, да си купи тютюн и поне да погледа веселбата.

Час по час разглеждаше монетата, па поглеждаше и слънцето. То беше още високо и така бавно вървеше днес към запад, сякаш и то в неделя си почиваше… А тъй му се искаше да отиде, едвам изтрайваше, та току се обръщаше от една страна на друга и попъшкваше от мъка. Но не отиде веднага, защото тъкмо тогава зад плевнята се появиха Антек и Ханка и вървяха по слога на нивата.

Антек вървеше напред, а Ханка след него с момченце на ръка, от време на време нещо продумваха и крачеха полека, а Антек често се навеждаше към нивата и пипаше кълновете.

— Върви… гъсто като четка — измърмори той и обгръщаше с поглед моргите, които пося, за да отработи на баща си.

— Гъсто, но татевото е по-добро, върви като гора! — говореше Ханка, като гледаше съседните лехи.

— Защото е по-обработена нивата.

— Да има човек три крави, и земята би се подхранила.

— И свой кон.

— Па да отгледаш нещо и за продан. А така какво? Всяка сламчица, всяка огризчица баща ти пресмята и му се струва кой знае колко.

— И за всичко надумва!…

Веднага млъкнаха, защото несправедливостта изпълни сърцата им със скръб, с яд и с хапливо негодувание.

— А по осем морги би се паднало — несъзнателно извика той.

— Ами, ако не и повече. Ето — Южка, и ковачката, и Гжеля, и ние — изброяваше тя.

— Да заплати човек дела на ковачите и да си остане на дома с шестнайсет морги!

— А имаш ли с какво? — изпъшка тя и тъй силно почувствува безсилието си, че сълзи потекоха по лицето й, когато обхвана с поглед нивите на свекър си, чисти като злато, по които можеше да се сее и ръж, и пшеница, и ечемик, и цвекло от бразда до бразда… такова богатство… и всичкото чуждо… не тяхно.

— Не реви, глупачко, кога да е, осем морги от това са наши…

— Да може барем още и половин къщата и това зелище! — посочи тя наляво в ливадите, където се синееха дълги лехи зеле.

Те свърнаха натам, па седнаха край ливадите под храстите. Ханка кърмеше детето, защото се разплака, а Антек сви цигара, запуши и гледаше мрачно пред себе си…

Не казваше на жена си какво го ядеше отвътре и гореше като жив въглен на сърцето му, защото нито би могъл да й го каже, нито тя би го разбрала добре…

То се знае, като всяка жена, която нито може да мисли, нито да разбере сама нещо, току живее като сянка на мъжа си…

„Къща, деца, жените по село — това е за нея целият свят. Всяка жена е такава… — мислеше той горчиво, та чак сърцето му се сви… — И на птицата, която хвърчи над мочурливите лъки, по й е добре, отколкото на човека… Що я е грижа! Хвърчи си, попява си, а дядо господ сее полетата и за нея, тя само да си събира и да си яде…“

— Нима тате няма и сухи пари отделени? — започна Ханка.

— Все ще да има…

— На Южка е купил такива корали, та цяла крава да купиш за тях, а на Гжеля постоянно изпраща пари във войската.

— Че праща, праща… — отговори Антек, замислен за друго нещо.

— Ами нали това е несправедливо за всинца ни! А майчините ти дрехи? Крие ги в раклата и не ги показва дори… Такива вълненици, забрадки, шапчици, огърлици… — захвана тя да изрежда най-различни богатства, неправди и жалби, и надежди, а Антек упорито мълчеше, та тя нетърпеливо го бутна по рамото.

— Ти да не заспа?…

— Слушам, бъбри си, бъбри, ще ти олекне! Па като свършиш, кажи ми…

Ханка, понеже беше плачлива, па и много й се бе събрало на душата, избухна в плач и взе да го укорява, че говори с нея като с някоя слугиня, че не мисли нито за нея, нито за децата.

Антек скочи на крака и каза подигравателно:

— Плачи си ти, тия врани нито ще те чуят, нито ще се съжалят над тебе! — показа с поглед враните, които хвърчеха край тях над ливадите, натисна шапката на главата си и с големи крачки тръгна към село…

— Антек! Антек! — викаше тя жално след него, но той не се и обърна.

Тя прегърна момченцето си и като поплакваше, вървеше по междите обратно към дома; тежко бе на сърцето й. Няма с кого нито дума да си продумаш, нито да оплачеш съдбата си, а живееш като някой таласъм, дори до съседите не можеш да прескочиш да разтушиш сърцето си с приказка. Антек да й позволи на нея приятелки! Къде ти! Току стой у дома си и се измъчвай с грижи, па и на това отгоре добра дума няма да чуеш! Хората и в кръчмата отиват, и по сватби… а Антек… нима можеш да му угодиш?… Понякога е толкова добър, да не му се нарадваш, друг път по цели седмици едва ще проговори дума, нито те поглежда, нищо… само мисли и мисли. Наистина, има и защо да мисли. И този баща нима не може да му даде вече имот, нима не е време да се остави да го гледа синът му… Угаждала би му така, както не би угаждала на родния си баща…

Тя искаше да приседне до Куба, но той притисна гръб към сенарника и се престори на заспал, макар че слънцето светеше право в очите му. Едва когато тя се закри зад ъгъла на плевнята, той стана, отърси се от сламките и полека се затътра през градините към кръчмата… Злотувката не му даваше мира…

Кръчмата беше накрай село, зад жилището на свещеника, където започваше пътят с тополите.

Малко хора имаше там, музиката сегиз-тогиз се обаждаше, но никой още не танцуваше. Беше много рано и младежта предпочиташе да лудува из градините или да се трупа пред портите и под стрехите, където на неотдавна дялани, още жълти греди седяха много жени и моми. В голямата стая на кръчмата с черния одимен потон нямаше почти никой. Малките одимени стъкла процеждаха тъй слабо червената предзалезна светлина, че само на изровения под падаше светла ивица, а по ъглите беше мрачно. Някакви хора седяха зад масите до стената. Не можеше да ги познае човек в тъмнината кои са. Те често пиеха наздравици един другиму и си приказваха…

Само Ямброжи с един свой побратим се виждаше в светлото при прозореца с шишенце в ръка — често си попийваха и разговаряха…

Контрабасът бучеше като бръмбар, когато попадне от вън в стаята, хвърчи и бръмчи… понякога цигулката изпискваше тънко като птичка, която търси малките си, дайрето пък задумкваше и задрънкваше… но скоро наставаше тишина.

Куба отиде право към тезгяха, зад който седеше Янкел с баретка на глава и само по риза, защото бе топло, гладеше прошарената си брада, климаше и четеше книга, като доближаваше очите си до самите страници.

Куба обмисляше, престъпваше от крак на крак, пресмяташе парите, почесваше се по кичурите си и дълго стоя така, та Янкел го гледаше с лакоми очи и без да престава да се кланя и моли, дрънна веднъж-дваж чашите за водка…

— Сто грама, ама от по-яката! — поръча най-сетне Куба.

Янкел мълчаливо наливаше, а лявата си ръка протягаше за парите…

— В шише ли? — попита и сграбчи позеленелите медни пари, за да ги сложи в кутията.

— То се знае, че не в ботуш!…

Примъкна се на крайчеца на тезгяха, изпи първата чаша, плюна и заоглежда по кръчмата; изпи втора, погледна шишенцето на светлината, па силно чукна с него.

— Дай ми още едно и тютюн! — каза по-смело, защото приятна топлина го обзе след водката и чудна сила се разля по костите му.

— Заплата взима Куба днеска?…

— Ами… да не е Нова година?…

— Може арак да ти долея?…

— Ама… не стигат… — И той преброи парите и печално погледна бутилката с арак.

— Ще дам на вересия, нима не познавам аз Куба!…

— Не трябва… вересия-разсипия!… — каза Куба отсечено.

Въпреки това Янкел сложи пред него чаша арак.

Куба отказваше, дори вече се канеше да излезе, но проклетият арак така му зачовърка в носа, че без много да му мисли, глътна го наведнъж.

— От гората ли си спечелил?… — питаше търпеливо Янкел.

— Не от гората… яребици хванах в примка, занесох шест на свещеника и той ми даде злотувка…

— Злотувка за шест! Аз за всяко бих дал на Куба по десет копейки.

— Как, та яребиците кашер7 ли са?… — учуди се Куба.

— Ти не се грижи за това… донеси само повече. За всяка веднага ще получиш по десетак на ръка. Да дам и мастика зарад пазарлъка, а?…

— По цял десетак даваш?…

— Думата ми е дума. За тези шест Куба сега щеше да има две шишенца чиста водка и четири с арак, после херинга и франзела и пакет тютюн… Разбира Куба?…

— Е па… четири шишенца с арак и херинга… и… ами не съм говедо, правя си сметка… така си е! Четири шишенца с арак… и тютюн и франзелка… и цяла херинга… — Водката вече го зашеметяваше и отнемаше силите му.

— Ще донесе ли Куба?…

— Четири шишенца… и херинга… и… Ще донеса… Ей, да имах пушка… — обади се по-съзнателно и пак взе да пресмята — кожух например за пет рубли… ботуши ще трябват… три рубли… не-е, не стига… а ковача ще поиска пет рубли за пушка… толкова, колкото на Рафал… не… — мислеше си на глас.

Янкел бързо направи сметка с тебешир и тихо му пошепна на ухото:

— Куба би ли застрелял сърна?

— Та с пестница няма да я застрелям, ама с пушка я застрелвам…

— Куба умее ли да стреля?…

— Ти, Янкеле, си евреин, та не знаеш, а всички в селото знаят, че ходех с дворяните в гората8, че ме стреляха в крака… Колко за умеене, умея…

— Ще ти дам пушка, ще ти дам барут, ще ти дам каквото трябва… а Куба каквото убие, на мене ще го донесе! За сърна цяла рубла ще дам… чуваш ли?… цяла рубла! За барут Куба ще плати по петнайсет копейки за парче, ще го хвана на сметката… а за пушката, дето ще се хаби, Куба ще донесе крина овес…

— Рубла за сърната… пък аз петнайсет за барут… цяла рубла!… така ли?

Янкел отново му изчисляваше подробно…

— Овес ли? Та няма да го взема на конете от устата… — само това разбра той.

— Защо от конете ще вземаш! У Борина и другаде има…

— Та излиза… — изблещи очи Куба и пресмяташе.

— Всички така правят! А Куба се чуди от къде ли ратаите имат пари… Всекиму трябва тютюн, чаша водка, да си потанцува в неделя!… От къде да вземе?…

— Та как, крадец ли съм, кучи сине, или що?… — изгърмя отведнъж Куба, като удари с пестница по масата, та чак чашите подскочиха.

— Какво се развика Куба! Куба да си плаща и да си отива по дяволите!…

Но Куба не заплати и не си отиде. Той нямаше вече пари и беше задлъжнял на евреина… та се облегна тежко на тезгяха и захвана сънливо да пресмята, а Янкел поомекна и още веднъж му наля, но вече чист арак… и мълчеше…

В това време все повече хора прииждаха в кръчмата. Запалиха лампата, защото ставаше тъмно, музиката се обади по-буйно и глъчката се оживи. Народът се трупаше при тезгяха, покрай стените или просто тъй съвсем посред кръчмата и гълчеше — бъбреше, оплакваше се, а тук-там някои се черпеха, но рядко, защото бяха дошли не за пиянство, ами ей-така, по съседски, да постоят, да си побъбрят, да послушат цигулката и контрабаса, нещо ново да чуят — нали е неделя, — да си починат, па не е грях и да се поотпуснат и да пийнат с приятели… само да е прилично и без прегрешение, та това и сам свещеникът не забранявал… Ами как, говедото, що е говедо, след работа и то обича и иска да си почине. А пък при масата седнаха по-стари стопани и някои жени, облечени с червени вълненици и със забрадки, та изглеждаха като цъфнали макове. Понеже всички говореха едновременно, вдигаше се шум като в гора, тропот от крака като бухалки за очукване на снопи и глас на цигулката, която постоянно шеговито пееше.

— „Кой ли след мен ще се мъкне… ще се мъкне…“

— „Ето аз… ето аз… ето аз…“ — бръмчеше с пъшкане контрабасът, а дайрето току се тресеше, смееше се, шегуваше се и вдигаше врява с дрънкулките си.

Малцина танцуваха, но пък така енергично тупаха с крака, че дъските на пода скърцаха, масата скачаше и бутилките постоянно подрънкваха, а чашите се катуряха…

Но нямаше голямо желание, па не беше като на сватби или на годежи, та да се поотпуснат, както трябва. Танцуваха ей така, колкото за разтуха или за да си изправят краката и кръстовете. Само момчетиите, които късно през есента щяха да отиват войници, се веселяха от сърце и пиеха, за да убият грижи, че щяха да ги разкарат далеко по света между чужди хора.

Братът на кмета най-силно се провикваше, а по него Марчин Бялек, Томек Шикора и Павел Борина, чичов син на Антек. И самият Антек бе дошъл по здрач в кръчмата, но не танцуваше сега, а седеше в малката стая с ковача и с други, и Франек воденичарският, нисък, набит и къдрав, този най-голям бъбрица, проклетник, шегобиец и така лаком за момичета, че все мъкнеше разбита или издраскана мутра. Днес той се опи отведнъж като дявол и току стоеше въз тезгяха с дебелата Магда на органиста, която бе вече в шестия месец.

Свещеникът го споменуваше от амвона и го караше да се ожени, но Франек не искаше и да чуе — нали наесен щеше да иде войник, що му трябваше жена…

Магдичка го дърпаше към ъгъла, до площадката при печката, и му говореше нещо с плачлив глас, а той от време на време й отговаряше:

— Глупачка! Не съм се занасял по тебе… Ще заплатя за кръщенката, па ако ми е воля, и рубла ще дам!… — Той беше замаян и я тласна, та тя чак седна до Куба, който вече спеше край печката с крака към средата на кръчмата. Захлипа тя тихо там, а Франек пак отиде да пие и да търси мома да танцува. По-богатите му отказваха, защото какво беше той — воденичарски помощник, почти слуга. А простите момичета също, защото бе пиян и не се държеше добре, та той плюна и взе да се целува с Ямброжи и със стопаните, които, понеже имаха жито във воденицата, го канеха да го почерпят.

— Пийни, Франек, па смели по-скоро, защото жената ми тъпче сол на главата, че няма ни кривача брашно за юфки.

— А моята все ми мърмори за булгур…

— То и ярма за добитъка трябва… — казваше трети.

Франек пиеше, обещаваше и гръмогласно се хвалеше, че във воденицата той каквото каже, това става, че воденичарят е длъжен да го слуша, и как няма да го слуша… той знае такива магии, та червеи ще се завъдят в хамбарите… водата ще пресъхне… рибите ще измрат, стига само да духне на вира… така ще се спари брашното, че и питка от него не ще може да стане…

— Ще ти оскубя овчата глава, ако ми направиш това на мене — изкрещя Ягустинка, която биваше винаги там, дето всички, макар че не пиеше, понеже рядко имаше пара в джоба си, но можеше да се случи някой роднина да й поръча шишенце или пък някой приятел второ шишенце, че се боеха от острия й език. Така и Франек, ако и да беше пиян, се уплаши от нея и млъкна, че за него тя знаеше разни работи, как той се разпорежда във воденицата. Понеже беше пийнала малко, тя се хвана за хълбоците, попритупа в такт и се запровиква:

— Танцуват като мухи в суроватка! Я се размърдай, Йевке. Скитала е кой знае къде през нощта, а сега дреме на танца! Томек! Я по-скоро, я! Сигурно ти тежи крината, дето я продаде на Янкел, а?… Не бой се, баща ти още не знае! Маришо, търкай се с новобранците, търкай, па още сега ме повикай на кръщене.

Така поред се заяждаше Ягустинка с танцуващите. Тя нямаше мярка на устата си и беше сърдита на всички, че децата й я онеправдали и на стари години трябваше да ходи да печели, но като не й отговаряше никой, накрещя се и отиде в другата стая на кръчмата, където седеше ковачът с Антек и неколцина по-млади стопани.

Лампата висеше на черния потон и със слаба светлина осветяваше русите разчорлени глави. Те седяха около масата, подпрели се здраво на ръце, всички впили поглед в ковача, който, наведен над масата, зачервен, размахваше широко ръце, понякога удряше с пестник и говореше тихо:

— Право ви казвам, защото така пише във вестника с грамадни букви… По света хората не живеят така като нас, не… Какво е това? Дворянин те управлява, свещеник те управлява, чиновник те управлява, а пък ти работи и умирай от глад, и се кланяй доземи, за да не те цапаросат по главата.

— А земя малко, скоро и по леха няма на човек да се падне.

— А дворянина има самичък повече, отколкото две села…

— Казваха вчера в съдилището, че ще раздават още земя.

— Каква?

— Па каква — от дворянската!

— Ха! Да не сте дали на дворяните, та ще им взимате! Я гледай, я… с чуждото разполагате вече — извика Ягустинка, като се навеждаше ухилена към тях.

— … И сами се управляват — продължаваше по-нататък ковачът, без да обръща внимание на женските думи, — и всички учат в училища, живеят в чифлици и са господа…

— Къде това? — попита тя Антек, който седеше от края.

— В топлите страни — отвърна той.

— Ами щом там е толкова добре, защо ковачът още не е отишъл, а?… Поплювко такъв, лъже като циганин и замазва очи, а вие щури, та му вярвате! — развика се тя буйно.

— Казвам ти с добром: иди си, Ягустинко, от където си дошла…

— Няма да си ида! Кръчмата е за всички, и аз съм нещо тука с трите си гроша, както и ти! Я го гледай ти него… той ще ме учи… С евреите работи, с чиновниците се води, от сто крачки сваля шапка на дворянина, а тия му вярват!… Мутра такава!… Знам аз… — Но тя не довърши, защото ковачът я прехвана яко през кръста, отвори с крак вратата и я изхвърли в голямото помещение на кръчмата, та тя се простря с целия си ръст на пода.

Тя дори не се закани, само стана и каза весело:

— Як, кучето, като кон… те такъв мъж да ми е…

Народът избухна в смях, а тя веднага си излезе с тихо роптание.

Но и кръчмата вече опустяваше, музиката млъкна, хората се разотиваха по домовете си или пък се събираха на купчини пред кръчмата, тъй като вечерта бе топла и ясна, месечината светеше. Само новобранците още бяха вътре, пиеха на провала и се провикваха, а Ямброжи, мъртъв пиян, излезе насред пътя и запя, като се кандилкаше от една на друга страна.

Излязоха и ония от стаичката, начело с ковача.

После, когато Янкел взе да гаси лампите, новобранците се източиха, хванаха се здраво под мишница и заградили целия път, вървяха и пееха с всичка сила, та дори кучетата се разлаяха и тук-там някой поглеждаше из къщите.

Само Куба спеше тъй дълбоко в пепелта, че Янкел трябваше да го буди, но той не искаше да стане, риташе, удряше във въздуха и мърмореше:

— Махай се, евреино! Както искам, така ще спя… господар съм, моя воля, а ти — крастав чифутин.

Кофата вода помогна, та стана и поизтрезня, но със страх и почуда слушаше, че пропил и дължи цяла рубла…

— Ами как? Две шишенца с арак… цяла херинга… тютюн… и още две шишенца… това цяла рубла ли е?… Ами как?… Два… — мяркаше му се нещо.

Най-после Янкел го склони и се споразумяха за пушката, която евреинът щеше да му донесе от панаира, а след пазарлъка му даде мастика…

Само овес Куба решително отказа да му донесе.

— Кубовия баща не е бил крадец и сина му не е крадец.

— Хайде, иди си, време е да се спи… пък аз трябва и да се моля.

— Тю!… спекулант такъв! Подучва към кражби и молитви ще чете… — промърмори Куба, като вървеше към дома, па взе да си припомня и пресмята, понеже никак не можеше да повярва, че е изпил цяла рубла… но още не бе изтрезнял, па и въздухът го обезсили, та все политаше към сградите или гредите за строеж, стоварени тук-там пред къщята, и псуваше…

— Главите си да изпотрошите… проклетници такива… изпопрепречили пътя… току само ядат… а свещеника напразно казва… а свещеника… — тук той се замисли и дълго пресмяташе, докато най-сетне се поопомни и такава печал го обзе, че се спря, заоглежда се наоколо, навеждаше се и търсеше да хване нещо твърдо… но веднага забрави, пипна се за косата и взе да се блъска по лицето с пестници и да вика:

— Пияница и бясна свиня си! Ще те замъкна пред свещеника, нека пред всичкия народ каже, че си куче и пияница… че два пъти по две шишенца… че си пропил цяла рубла… че си като говедо, дори нещо по-лошо… че си…

Внезапно го обхвана такава жалост към себе си, че седна на пътя и се разплака с глас.

Ясен и грамаден, месецът плуваше в тъмните простори, а тук-там нарядко като сребърни гвоздеи бляскаха звезди; мъгли като сива невидима прежда се раздвижваха над селото и се влачеха като покривка върху водите. Бездънна тишина на есенна нощ обгръщаше света, само тук-там се носеха песни на прибиращи се от кръчмата или кучешки лай.

А на пътя пред кръчмата Ямброжи залиташе насам-натам и непрекъснато пееше, докато изтрезня:

V

Наставаше все по-късна есен.

През опустелите и глухи поля се влачеха бледи дни и замираха в горите все по-тихи и по-бледи — сякаш свещени дарохранителници между догарящи големи свещи.

Всяка сутрин денят ставаше по-ленив, натежал от студ и цял в слана и в болезнената тишина на умиращата земя. Слънцето бледо и тежко изгряваше из дълбочините във венци от врани и чавки, които политваха нейде от изгрева, хвърчеха ниско над полята и глухо, дълго и тъжно грачеха… а след тях се носеше остър студен вятър, раздвижваше стегнатите води, попарваше останалата още зеленина и късаше от наведените над пътищата тополи последните листа, които се отронваха тихо, сякаш сълзи — кървавите сълзи на умрялото лято, и падаха тежко на земята.

Всяка сутрин селото все по-късно се събуждаше: стоката по-лениво излизаше на паша, скърцаха вратите и по-тихо се чуваха гласовете, заглушавани от мъртвилото и пустотата на полята, по-тихо и по-тревожно туптеше самият живот — па понякога пред къщите или по нивите се виждаха да спират внезапно хора и дълго да гледат в мрачната синя далечина и рогатите, мощни чела на говедата да се издигат над пожълтялата трева и с бавно преживяне да впиват поглед в далечното… далечно пространство… а от време на време глухо, жално мучене се понасяше по пустите поля.

Всяка сутрин биваше все по-мрачно и по-студено и димът от комините по-ниско се стелеше по оголелите градини, и повече птици прелитаха в село и търсеха подслон из плевните и сенарниците, а враните кацваха по билата на къщите или висяха по оголелите дървета, или пък се виеха над земята с глухо грачене, сякаш пееха жалната песен на зимата.

Пладнините бяха слънчеви, но тъй мъртви и глухи, че шумът на гората достигаше като глух шепот, а шумоленето на реката се разнасяше като болно стенание и парцали от паяжини, неизвестно от къде откъснати, се губеха в острите студени сенки на къщите.

В тия тихи пладнини цареше надгробна скръб, по опустелите пътища лежеше мълчание, а в оголените от листа градини се таеше едновременно дълбока загриженост и тревога.

И често, все по-често небето се намяташе с тъмни облаци, та хората трябваше вече да се прибират от полята доста рано, защото мрак обгръщаше света…

Доораваха за сеитба, а някой изкарваше последната бразда по тъмно и на тръгване за дома с въздишка се обръщаше да се прости с нивата до пролет.

Привечер често падаха дъждове, наистина още като превалявалия, но студени и все по-често продължаваха чак до мръкване — до дългото есенно мръкване, в което като златни цветове пламваха прозорците на къщите и лъщяха локвите по пътищата, а влажната студена нощ се блъскаше о стените и изохкваше из градините.

Дори и щъркелът с пребитото крило, който остана и който хората виждаха да броди самотен по ливадите, захвана да дохожда под Бориновия сенарник, па и в самия двор, дето Витек грижливо му подхвърляше храна за примамка.

И различни просяци все по-често навестяваха селото. Тези обикновени просяци, които с дълбоки торби и с дълги молитви ходеха от врата на врата, изпращани от лая на псетата — и други, които идеха от свети места и знаеха Остра брама, Ченстохова и Калвария9 и с готовност разправяха по цели вечери какво има по света, какви чудеса и къде стават. Случваше се понякога и такъв, който казваше тихо, че иде от Божи гроб и такива чудеса разправяше, такива страни видял, през такива широки морета пътувал, толкова приключения изпитал, че набожно унесените в разказа му се удивляваха, а мнозина дори не можеха да повярват на всичко това… Но слушаха жадно, защото всеки можеше да научи нещо ново, па и нощите бяха дълги, та все можеше да си отлежи човек и на двете страни.

Хей! Есен бе то, късна есен!

И нито песни, нито весели викове, нито цвъркот на птички, нито да привика някой низ село — нищо, само вятърът стенеше по стрехите, само дъждовете се лееха като лъскавина по стъклата на прозорците и все по-често се чуваха глухите удари на снопарските бухалки из плевните.

Липци равномерно замираше, както и околните ниви, които изнемощели, посивели и оголени се отдаваха на почивка и постепенно се вкочаняваха; както и голите, изкривени и тъжни дървета, които бавно се вцепеняваха за през дългата, дълга зима…

Есен бе това, родна майка на зимата.

Успокояваше само едно — че още нямаше неспирна киша, че пътищата още не са тъй кални и може би времето ще се задържи до панаира, за който се готвеше цяло Липци като за празничен събор.

Тъй като този панаир се падаше на света Кордуля, голям и последен празник преди Коледа, всички се тъкмяха за него.

От няколко дена преди това се приказваше из село какво да се продаде било от добитък, било от храни или от дребна живина. Но понеже идваше и зима, доста нещо трябваше и да се купува: и облекло, и покъщнина, и това-онова за дома, поради което наставаха грижи и разпри, па и караници из къщите, защото — то се знае — у никого не прелива богатство, а за пестене беше все по-трудно.

На това отгоре и данъци трябваше да се плащат или общински връхнини и разни сметки помежду си, па често и заеми пред новото жито, а мнозина и на ратаи — събираше се толкова, та не един, макар и стопанин с петнайсет морги, тежко въздишаше, пресмяташе и все нищо не излизаше, ако не изкара на панаира кон или крава, а за по-бедните и дума не можеше да става.

Та затова тоя-оня извеждаше кравичката пред обора, изтриваше с метличка олайнените й хълбоци, хвърляше й за през нощта детелина или варен ечемик с картофи, само и само да се малко позаглади. Някой пък тъкмеше стари, съвсем ослепели кранти, та горе-долу, дето се вика, да заприличат на коне.

Други по цели дни усилено чукаха жито, за да успеят за панаира.

И у Боринови усилено се приготвяха. Старият Куба дочукваше пшеницата, а Южка и Ханка през цялото си свободно време гледаха как да хранят свинката и отбраните за продан гъски. Антек и Витек пък, понеже всеки ден се боеха от дъжд, отиваха за сухи дърва и за постилка, една част от която сложиха в обора, а друга стовариха до къщи за ограждане на стените.

И тази усилена работа трая чак до късно през последната предпанаирска нощ. Едва когато пшеницата бе вече в чували на вкараната в плевнята кола и всичко бе натъкмено за сутринта, седнаха всички заедно да вечерят в стаята на стария.

На огнището гореше весел огън от смърчови дърва, които постоянно пращяха, а те ядяха бавно и мълчаливо, защото от преумора никому не се приказваше. Едва когато свършиха и жените раздигаха паниците и тенджерите от софрата, Борина се попремести към огнището и рече:

— Преди съмване трябва да се тръгне.

— То се знае, не по-късно — отвърна Антек и се зае да понамаже конската сбруя. Куба стържеше дърво за бухалка за снопи, а Витек белеше картофи за сутринта и току подритваше Лапа, който лежеше настрана и пощеше бълхите си със зъби.

Настана тишина, само огънят пращеше и понякога зад огнището се обаждаха щурци, а от стаята на Антекови се чуваше плисък на вода и шум от миене на съдини.

— Куба, ще останеш ли да ни слушаш и по-нататък, а?

Куба остави оберъчката, с която стържеше, и тъй дълго се загледа в огъня, та Борина му припомни.

— Чу ли какво ти рекох?

— Колкото за чуване, чух, но мисля си, че що е право — право, нищо лошо от вас не съм видял… Само дето… — отговори загрижено.

— Южо, я дай водка и нещо приядка, защо да уговаряме на сухо като евреи — нареждаше старият, па примъкна пред огнището една пейка, на която Южа скоро сложи шише водка, една колбаса и хляб.

— Пийни, Куба, и си кажи думата.

— Да наспори господ, господарю… За оставане, останал бих, току… току…

— Ще ти придам нещичко…

— А то че е редно, редно е, защото ето и кожуха ми окапа, и ботушите, па и дрешка някоя горна бих си купил… че като просяк съм, и на черква да отида, свивам се при вратата… ами как с тия дрехи да се покажа при олтара.

— А в неделя не гледаше на това и се тикаше при най-първите хора — рече строго Борина.

— Ами… То… Наистина… — мънкаше силно засрамен Куба и тъмна червенина покри лицето му.

— Па и свещеника учи, че по-старите трябва да се почитат. Хайде пий, Куба, за пазарлъка и слушай какво ще ти кажа аз: ти сам не можеш да разбереш, че ратай е друго нещо, а господар друго… Всеки си има свое място и всекиму господ различно е определил. Щом господ ти е отредил едно нещо, пази си го и по-нататък не мърдай, не се навирай на предно място и над другите не се надигай — защото тежко ще сгрешиш. И сам свещеникът ще ти повтори това, че така трябва да бъде, за да има ред на тоя свят. Нали разбираш, Куба?

— Та не съм добиче, имам ум в главата си.

— Тогава гледай над другите да не се надигаш.

— Е… исках да съм по-близо до олтара…

— Исус Христос чува от всякой кът, не бой се. И защо ли да се тикаш между най-първите, когато всички знаят кой си.

— Ами, ами… да бях заможен, и балдахина бих носил, па и свещеника бих водил под ръка, и на чиновете бих седял, и от книга с глас бих пял… Ама нали съм ратай, ако и син на стопанин, трябва да стоя в притвора или пред вратата като кучетата… — каза той тъжно.

— Така е нареден света и не си ти, който ще го промениш.

— То се знае, то се знае, че не аз.

— Пий още, Куба, и кажи колко да ти придам.

Куба гаврътна чашата, но понеже водката го беше позамаяла, стори му се, че е в кръчмата с Михал, слугата на органиста, или с друг другар и си приказват свободно, весело, като равен с равен. Той разкопча малко горната си дреха, протегна крака, тресна с пестнина по масата и изкрещя:

— Четири рубли и още една рубла напреж ако даде, ще остана.

— Чини ми се, че си пиян, нещо ти хлопа дъската — завика Борина, но Куба вече вървеше след своята мисъл и след предишната си мечта, пък и не слушаше гласа на господаря си, та разгръщаше сгърчената си душа, растеше в гордостта си и усети в себе си сигурност като същински господар.

— Четири рубли и още една рубла напреж ако даде, ще остана, ако не… майка му стара… ще отида на панаира и служба ще си намеря, па ако ще би и каруцарска — на някоя товарна каруца у дворянина… Знаят ме, че съм работен и че разбирам от всяка кърска работа, па и около дома, че мнозина стопани не могат да се мерят с мене, а да се учат… Па ако не, ще си стрелям пилци и ще ги нося на свещеника или на Янкел… защо не…

— Ей… куцак такъв, как гърми! Куба! — извика троснато старият.

Куба млъкна, изтрезня от мечтата си, но гордостта си не изгуби, защото захвана да става неотстъпчив, та Борина, ще не ще, му додаваше по половин рубла или по злотувка, докато стана тъй, че обеща да му даде три рубли и две ризи придавка.

— Охо, бива си те — викаше старият, като се чукаше с него за спогодбата, ако и да го бе яд, че толкова пари трябва да даде, но нямаше защо да се колебае, понеже Куба струваше и повече, работлив ратай, дори за двоица, не пипа господарското и за добитъка внимава повече, отколкото за себе си. Макар че беше куц и не много силен, разбираше от стопанските работи — можеше напълно да му се довери човек, всичко ще сработи както трябва, па и друг работник ще нагледва.

Поприказваха си едно-друго и като се разиждаха, Куба вече от вратата се обади съвсем плахо:

— Спогодихме се за три рубли и две ризи, ама… ама… не продавай кобилчето… при мене е отрасло то… с кожуха си съм го завивал да не измръзне, та не бих търпял да го бие сега някой чифутин или някой дрипльо от града… Да не го продаваш… злато е това, не кобилче… послушно като дете… такъв кон, та при него някой човек е цяло куче… Да не го продаваш…

— И на ум не ми е минавало това.

— В кръчмата приказваха и… аз се побоях…

— Опекуни, кучите му синове, всичко те най-добре знаят!

Куба би му прегърнал краката от радост, но не посмя, затова нахлузи шапката си и бързо излезе, тъй като бе вече време и за спане, че панаир ги чакаше сутринта.

На сутринта още преди зори, доста след втори петли, из всички пътища и пътеки се движеха хора към Тимов.

Всичко живо от цялата околия се стичаше на панаира.

На съмване вална добър дъжд, но след изгрев-слънце малко попрестана, само небето бе покрито с тъмни облаци, а над низините висяха белезникави мъгли като съвсем мокри погребални покрови, по пътищата лъщяха локви, а тук-там в трапчинките и кал шляпаше под краката.

От ранно утро излизаха и от Липци.

По тополовия път зад черквата и там хе-е, до гората, се виждаше върволица от коли, които се точеха бавно една до друга, а от двете страни на пътя се мяркаха червените женски вълненици и белите клашници на мъжете.

Имаше толкова народ, сякаш цялото село излизаше.

Вървяха пешком по-бедните стопани, вървяха жени, момци и моми, и коморници, па и сиромаси и надничари отиваха, тъй като на тоя панаир се ценяваха и сменяха господарите си.

Кой нещо да купи, кой да продаде, а други пък само панаира да видят.

Някой водеше с въженце кравичка или теле, друг караше свиня с прасета пред себе си, които току поквикваха и тъй кръшкаха, че трябваше постоянно да ги прибира и пази човек, за да не попаднат под колите; някой се тътрузеше с кранта, други свръщаха остригани овце; тук-там се белееха стада гъски с подвързани криле или гребенести петли поглеждаха изпод престилките на жените… Па и колите вървяха доста натоварени, от време на време из някоя каруца се показваше зурлата на охранена свиня и така квичеше, че гъските захващаха да гакат, а кучетата, които вървяха с хората, се разлайваха при колите. И вървяха така, заели целия път, ако и да бе широк; не можеха всички да се поберат в пътя, та някой ходеше и по нивите низ браздите.

В късно утро, когато така се бяха разкарали облаците, че всеки миг слънцето щеше да се покаже на небето, излезе от къщи и Борина. По-рано, още в зори Ханка и Южка изкараха свинята и подхраненото шипарче, а Антек бе откарал десет чувала пшеница и половин крина семе от червена детелина. У дома останаха само Куба, Витек и Ягустинка, повикана да сготви ядене и да наглежда кравите.

Витек ревеше с глас при обора, че и нему се ходеше на панаира.

— Какво иска тоя щурчо! — измърмори Борина, прекръсти се и тръгна пеша, защото правеше сметка да се качи по пътя на някоя каруца. И не щеш ли, току зад кръчмата го застигна органистът с бричката с два силни коня.

— Защо пеши, Мачей?

— За здраве… Да бъде похвален.

— Во веки веков. Качи се при нас, ще се сместим! — предложи жената на органиста.

— Да живеете, ще стигна и пеши, ама дето има една дума, по е мило на душата да се вози на колата — рече той, като се наместваше на предната седалка, с гръб към конете.

Ръкува се приятелски с органистови и конете тръгнаха.

— А откъде накъде господин Яшо тука, не си ли вече в класовете? — попита той момчето, което управляваше конете и седеше наред с ратая.

— Дойдох само за панаира! — рече весело синът на органиста.

— Вземи си, френско е… — предложи органистът, като почукваше табакерата си.

Смръкнаха енфие и тържествено кихнаха.

— А ти какво, ще продадеш ли нещо днес?

— Е па, пред съмнало още откараха пшеница, а жените подбраха свинята.

— Та много! — извика жената на органиста. — Яшо, вземи шалчето, че е хладничко — рече тя на сина си.

— Топло ми е, съвсем ми е топло — уверяваше той, но въпреки това тя усука червения шал на шията му.

— Ами разходите малко ли са? Чудя се вече от къде да взимам…

— Е, не се оплаквай, Мачей, благодари на бога, имаш доста…

— Земя не се яде, а прикътана пара няма.

— Защото даваш в заем… малко ли пари имаш по хората?… Съседите знаят кой как е!…

Но недоволен от тия подмятания пред ратая, Борина се наведе бързо към Яшо и тихо го попита:

— Дълго ли още ще караш в класовете?

— Само до празниците.

— Па ще си дойдеш дома, или служба ще вземеш?

— Ех, какво ли ще прави у дома с някакви петнайсет морги, а малко ли са след него дечурлига!… Ех, тежки, като камък тежки времена… — въздъхна жената на органиста.

— Наистина, кръщенки има доста, но каква полза от това?

— Па и погребения има — подметна иронично Борина.

— Е-е… какви ли погребения; само сиромашта мре, едва-едва три-четири пъти на година ще се случи някое богато погребение, отдето да капне нещо.

— Па и треби все по-малко стават, и се пазарят като евреи! — добави жената.

— Всичко това е от беднотия и от лошите времена — оправдаваше Борина.

— Но и от това, че хората не се грижат вече за своето спасение, нито за спасението на онези в чистилището. Свещеника неведнъж е казвал това на мъжа ми.

— И от чифлиците все по-малко дават. Някога, като тръгнех по снопи или с просфорки за Коледа или по списък да събирам, най-напред у дворянина. Не жалеха тогава хората нито жито, нито пари, нито варива. А сега, пази боже, всеки стопанин се свива и като ти даде какво-годе снопче, то ще е от мишки изядено. Ако крина овес, ти даде, тя ще е повече плява. Нека ти каже жената какви яйца ми даваха лятоска, кога събирах за Великден — повече от половината бяха запъртъци. Ако няма човек парче земя, трябва по просия да тръгне — завърши той и подаде табакерата си на Борина.

— Така си е, така… — потвърждаваше Борина, но него не можеше да излъже, той добре знаеше, че органистът има парички и под лихва или срещу отработване дава на сиромасите, та току се усмихваше на тези извъртания и попита пак за Яшко:

— Ами чиновник ли ще стане?

— Какво? Моя Яшко чиновник, писарушка? Не за това съм отделял от залъка си, докато се изучи, не. Ще го изпратим в семинарията за свещеник…

— За свещеник!

— Нима ще му бъде зле? На кой свещеник е зле?…

— Па така си е, така… Това е и чест и, дето викат, който има поп в рода си, по-добре е у дома си… — каза това бавно и с почит погледна през рамо към момчето, което подсвиркваше на конете, понеже се бяха спрели по своя нужда…

— Казваха, че и Стахо воденичарския щял да стане свещеник, па сега като че ли е във висшето училище и се учи за доктор…

— Е, от такъв лудетина свещеник става ли? Та нали моята Магда е вече в шестия месец, и то от него…

— Думаха, че от ратая на воденичаря…

— Ба, воденичарката казва така, колкото да заварди сина си. Такъв женкар е той, да пази господ, нека върви там… доктор да става.

— Така си е, Яшо… по-добре да стане свещеник, че и на бога чест, и на хората радост ще бъде — поласка я хитро Борина. Не му се искаше да се препира с жената и внимателно слушаше доводите й, а органистът постоянно побутваше шапка и високо отговаряше на поздравите на минувачите: „Во веки!“ Те караха тръс и Яшо сръчно отминаваше колите, хората и натоварената стока, докато влезе в гората, където вече бе по-свободно и пътят по-широк.

Току накрай гората настигнаха Доминиковица. Тя беше в кола с Ягна и с Шимек, а вързана за рогата крава вървеше след колата, от която се подаваха бели шии на гъсоци и съскаха неспирно като змии.

Те поздравиха, а Борина дори се наведе и извика:

— Ще закъснеете!

— Ще сварим! — обади се Ягна със смях.

Заминаха, но органистовият син няколко пъти се обръща към нея, докато най-сетне попита:

— Това Ягуша Доминикова ли е?

— Тя, същата — каза Борина и гледаше отдалече към нея.

— Не я познах, че близо две години не съм я виждал.

— Млада си е още тя, а тогава пасеше кравите. Повилняла е като юница за детелина — рече Борина и дори се надигна, за да погледне към нея.

— Много е хубава — подхвърли момъкът.

— Като всички моми — каза презрително майка му.

— Каква е лъскава. Станала е една мома, та няма седмица да не й прати някой годежари.

— Пробира! Дъртата смята, че най-малко някой чиновник ще дойде за нея, и току пъди ергените… — прошепна злобно майката.

— Па би могъл и някой с трийсет морги да я вземе… струва си…

— Тогава не ти остава друго, освен да й пратиш годежари, Мачей, щом я тъй хвалиш! — засмя се тя, а Борина не каза ни дума.

„Е, някакъв си градски дрипльо, голяма клечка, която само чака от чуждите кокошки яйца и само поглежда в ръцете на хората… па отгоре и ще се подиграва със стопаните от бащи и деди! Остави се от Ягуша!“ — мислеше си ядосано Борина и току поглеждаше зад себе си към алналата се от вълнениците кола на Доминиковица, която оставаше все по-далече и по-далече, защото Яшо тъй жулеше конете, та калта се пръскаше на вси страни под краката им.

Напразно подхвърляше дума жената на органиста за това-онова; той климаше с глава, нещо мърмореше под носа си и тъй се умърлуши, че нито дума не каза.

И щом влязоха в изровения паваж на градчето, той слезе и благодари за возенето.

— Надвечер ще се върнем, ако искаш, ела с нас — предложи тя.

— Благодаря ви, имам своя кола. Ще рекат хората, че ме бива да надувам меховете на органа, че се тъкмя за помощник на органиста… а пък аз никаква нота не мога да измъкна от органа, нито свещи съм научен да гася.

Органистови отбиха в странична уличка, а той полека се запромъква по главната към пазара, защото панаирът бе грамаден и макар още рано, народът вече се трупаше. Всички улици, мегдани, улички и дворове бяха натъпкани с хора, коли и различни стоки — като някоя голяма вода, в която непрестанно от вси страни се вливаха нови реки от хора, тъпчеха се, люлееха се, мъкнеха се по тесните улички, та изглеждаше дори, че къщите се тресяха и се разливаха на големия площад пред манастира. По пътя още нямаше много кал, но тук я разбиваха и разбъркваха хиляди крака, та стигаше до глезените и пръскаше по всички посоки изпод колелата.

Голяма бе гълчавата и всеки миг растеше. Глух шум ечеше като гора, люшкаше се като море, удряше се о стените на къщите и преливаше от единия край към другия. Само от време на време се чуваше било мучене на крави, било мелодия на латерната при люлките, било плачевни гласове на просяци, било острите пронизителни пискуни на кошничарите.

Панаирът беше голям, дето се вика, толкова народ се бе насъбрал, че не бе лесно да преминеш, а на пазара край манастира бе тъй натъпкано, че Борина трябваше със сила да се промъква между сергиите.

Толкова много неща имаше там, та не можеше човек да ги изброи, а камо ли да обхване всичко.

Най-напред ония високи палатки, наредени в две редици покрай манастира, натъпкани догоре с женски стоки: та платна, та кърпи, увиснали на пръти и червени като макове, чак очите да ти се премрежат, други изглеждаха съвсем жълти, а трети тъмновинени… Къде може всички да запомни човек! Па моми и жени… пълно при тях, яйце да хвърлиш, няма де да падне — една се пазари и избира, а другите — колкото да погледат и напълнят очите си с тия хубости.

И пак сергии, които лъщяха от мъниста, огледалца, флутурки, па корделки, па ония ми ти кръстчета за гуша, па зелени, златни и преразлични треперушки… па шапчици женски и бог знае още какво!

На други места продаваха иконки в позлатени рамки и в стъкло. Макар че бяха изправени до стената или положени направо на земята, те тъй лъщяха, че мнозина сваляха шапки и се кръстеха.

Борина купи за Южка копринена забрадка, която й беше още пролетес обещал, задето му пасе кравите, пъхна я в пазва и се запромъква към свинския пазар, който беше зад манастира.

Но вървеше полека, защото бе страшна навалица, а имаше и що да се погледа.

На едно място шапкари накачили от горе до долу по стените шапки.

На друго пък обущари наредили цяла улица от високи дървени подставки, по които висяха накачени за ушите редици ботуши: обикновени, жълти, за мазане с претопена мас да не пропущат вода, лакирани и женски щивали с червени връзки и с високи токове.

А след това се точеха седлари с накачени на колчета хамути и друга конска сбруя.

А след това въжари и продавачи на мрежи.

И такива, които сита разнасят по света.

И такива, дето булгур продаваха по панаирите.

И колари, и кожари.

На друго място пък шивачи и кожухари изпонавесили своите стоки, от които удряше такава миризма, та чак в носа човъркаше; тези стоки имаха добър пазар, защото идеше зима.

А след тях под разпънати на колчета платнени навеси — цели редове маси с извити червени и дебели като корабни въжета колбаси, камари жълто сало, качета пушено месо, дълги резени сланина, шунка, натрупана на купове, а нейде висяха на куки цели изкормени прасета, още кървави, та трябваше да ги пазят от кучетата, които току налитаха.

До месарите като родни братя бяха хлебарите. На дебело постлана слама по коли, по маси, в кошове и където бе удобно, лежаха планини от хлябове, големи като колела на каруца, жълти питки, франзелки, кравайчета…

Но кой ли може да запомни и изброи всички тия сергии и онова, що продаваха по тях?…

Имаше и играчки, и курабийки като различни животни, сърца, войници и такива дяволии, че не можеш да ги разбереш. Другаде пък сергии с календари, с черковни книжки, истории за разбойници, за свирепи исполини и буквари. Имаше и сергии, дето се продаваха пищялки, устни хармонички, глинени петленца и различни други свирки, с които тия проклетници чифути свиреха, за да примамват, та ставаше такава пискотня, че мъчно можеше да издържи човек: тук петле кряка, там тръбичка тръби, другаде пищялка пищи, нейде цигулка стърже, а там тъпан бие… главата на човек да се пукне от врескотня.

А посред пазарището около дърветата се бяха разположили кацари, тенекеджии и грънчари, изпонаредили толкова паници и гърнета, че едва можеше да се мине, а зад тях дърводелци; кревати, шарени сандъци, шкафове, рафтове, маси, толкова пъстри, та очите се премрежваха…

И навсякъде — по коли, под стрехи, надлъж покрай уличните канавки, където само се намираше място, бяха насядали жени. Коя с кромид на сплитове или в чували, коя с домоткани платна и с вълненици, коя с яйца, сирене, гъби, масло на увити в кърпи топки. Други пък с картофи, някоя и друга гъска, кокошка оскубана, лен, хубаво разчесан, кълбета прежда… И всяка седи при своето и си приказват пристойно, както бива на панаир, а дойде ли купувач, продават полека, спокойно, без викове — по господарски, не като евреите, които крещят, пазарят се и се натискат като щури.

А тук-там между коли и сергии пушеха тенекиени печки — там продаваха горещ чай и други ядива като пържена колбаса, имаше също зеле и борш с картофи.

И какви ли не просяци от всички страни бяха налетели: слепи, куци, неми и съвсем без ръце и крака, сякаш на храмов празник на някоя черква. Скрибуцаха на цигулки черковни песни, някои пееха и подрънкваха паничките си за пари и всички, изпод коли, изпод стрехи и просто изсред калта, протягаха плахо ръце и си изпросваха било грошче, било друго подаяние.

Борина изгледа всичко, почуди се на много неща, побъбра това-онова с познати и най-сетне се промъкна в свинския пазар зад манастира на широк песъчлив мегдан. Там, под самата манастирска стена, зад която се навеждаха грамадни дъбове, покрити още с жълти листа, се бе струпал много свят и коли и лежеха цели стада свине, докарани за продан.

Бързо намери той Ханка и Южка, защото бяха на самия край.

— Продавате, а?

— Ами… касапи едни се пазариха за свинята, ама малко дават…

— Скъпи ли са свинете?

— Къде ти скъпи? Изнадокарали са толкова, че бо’на кой ще ги купи.

— Има ли хора от Липци?

— Има, ей там са докарали прасета Клембовците, па и Шимек Доминиковичин стои при шипарче.

— Я се притъкмете, та се поразходете по панаира.

— Па и омръзва на човек да седи така.

— Колко дават за свинята?

— Трийсет рубли. Казват, че не била охранена, на кокал само дебелка, а сланина нямала.

— Лъжат, каквото се сетят… ами, сланина има четири пръста… — каза Борина, като попипа свинята по гърба и по страните. — Шипарчето е слабо в страните, но има хубави бутове за шунка — прибави той, като го прогони от мокрия пясък, в който се бе заровило до половина.

— Продайте я за трийсет и пет, пък аз ще ида само да навидя Антек и веднага ще се върна. Не ви ли се яде?…

— Хапнахме вече хляб.

— Ще ви купя и колбаса, току вие добре да ги продадете.

— Тате, да не забравиш забрадка, дето още пролетос ми обеща.

Борина посегна към пазвата си, но се спря, сякаш нещо го бодна, махна само с ръка и рече:

— Ще ти купя, ще ти купя, Южко… — и се спусна да тича, защото забеляза между колите лицето на Ягна, но докато отиде, тя изчезна някъде, сякаш в земята потъна. Той тръгна да търси Антек. Това не бе лесно, защото в уличката, която водеше от тоя пазар в другия, бяха кола до кола, и то в няколко реда, така че само по средата, и то с голям труд и внимание би могло да се мине с кола; но неочаквано се натъкна на него. Антек седеше върху чувалите и шибаше с камшика еврейските кокошки, които налитаха на ята около кошчетата със зобта на конете, и с половин уста отговаряше на търговците:

— Казах седем… седем.

— Шест и половина давам, повече не може. Пшеница с чернилка.

— Като те шибна по мръсната мутра, куче такова, ще зачернееш веднага. Пшеницата е като жълтица чиста.

— Може, но е мокра… ще я купя под кантар, и то по шест рубли и пет злоти.

— Ако я купиш под кантар, пак седем, казах!

— Що се ядосваш, човече, купя не купя, нали мога да пазаря.

— Пазари се, ако не ти е жал за мутрата. — И той вече не обръщаше внимание на евреите, които развръзваха наред чувалите и гледаха пшеницата.

— Антек, ще ида до прошенописеца и веднага ще се върна при тебе…

— Ще подаваш жалба против дворянина ли?

— Ами кой е виновен, дето умря шарената крава?

— Много ще спечелиш от това!

— Своето не си давам.

— То… горския да притиснеш някъде в гората до някое дърво, па да го изкроиш с нещо твърдо, та чак ребрата му да припращят — това ще ти бъде отплатата.

— Горския ли? То се знае, това му се пада, но също и на дворянина — рече решително Борина.

— Дай ми една злотувка.

— Защо ти е?

— Една водка бих пийнал и бих хапнал нещо…

— Ти нямаш ли си? Ами само гледаш на баща си в ръцете…

Антек бързо се обърна и заподсвирна от яд, а старият, ако и да му се свидеше, извади злотувка и му я даде.

„Всички на твой гръб…“ — помисли си той и бързо се запромъква към голямата гостилница на ъгъла, където вече много хора се хранеха. В стаичката откъм двора живееше прошенописецът.

Той седеше до масата при прозореца с пура между зъбите, само по риза, неумит и разчорлен. Някаква жена, покрита с палто, спеше на сламеник в къта.

— Седни, стопанино! — и прошенописецът свали от стола окаляни дрехи и го подаде на Борина, който всичко подробно му разказа.

— Ще спечелиш като две и две четири. Може ли! Кравата умряла и момчето е болно от уплах! Законът е на наша страна! — потри той ръце, като търсеше хартия по масата.

— Абе то… момчето не е болно.

— Нищо от това, то е могло да се разболее. Нали го е бил?…

— Не, бил е само съседското момче.

— Жалко, така щеше да е още по-добре. Но то все някак така ще се извърти, че от боя и болест ще излезне, и кравата ще да е умряла. Нека плати дворянина.

— То се знае, не е въпроса за друго, а за право.

— Веднага ще се напише жалба. Франьо, я се помръдни, мръзло такава! — кресна той и силно ритна легналата жена, че тя повдигна разрошената си глава. — Я донеси водка и нещо за похапване…

— Нямам нито грош, пък знаеш, Гучо, че няма да ми дадат на вересия… — промърмори тя, повдигна се от бърлогата си и почна да се прозява и да се протяга. Жената беше едра като кобила, имаше грамадно, подпухнало, покрито със синини пиянско лице и глас, тъничък като на дете.

Прошенописецът пишеше, та перото му скърцаше, пушеше пурата, изпущаше дим върху Борина, който се вглеждаше в писаното, триеше мършавите си малигави ръце и постоянно извръщаше слабото си пъпчиво лице към Франка; предните му зъби бяха пречупени, устата синя, мустаците големи и черни.

Написа тъжбата, получи рубла за нея, получи още една за марки, па се спазари да защищава делото за още три, когато му дойде време.

Борина бързо се съгласи на всичко, ако и да му се свидеха тия пари, защото смяташе, че дворянинът всичко с лихвите ще му плати.

— Правда трябва да има на света и делото е спечелено! — каза той, като си отиваше.

— Ако не спечелим в общинския съд, ще идем в мировия; ако мировия не ни оправи, ще идем в окръжния, в съдебната палата, няма да му простим.

— Ба, ще му простя! — извика разпалено Борина. „И то на кого да простя? На дворянина, дето толкова гори и земя има!…“ — мислеше си, като излизаше към пазара и случайно някак си при шапкарите се натъкна на Ягна.

Тя стоеше със синя шапка на главата си и още се пазареше за друга.

— Я виж, Мачей, тоя чифутин казва, че е добра, а знам, че лъже…

— Модерна, за Йенджих ли е?

— Е да, купих вече на Шимек.

— А няма ли да му е малка?

— Главата му е колкото моята…

— Какво хубаво ратайче става от тебе…

— Защо не! — извика тя горделиво и понакриви шапката…

— Още сегинка бих те ценил при мене…

— Ех… много съм скъпа за слугиня — засмя се тя.

— Според човека… на мене няма да си скъпа…

— И по къра не искам да работя…

— Аз ще работя за тебе, Ягушо — прошепна той по-тихо и тъй страстно я погледна, че момичето отстъпи объркано и без пазарлък заплати шапката.

— Продадохте ли кравата? — попита Борина след миг, като се поопомни и се съвзе от онова умиление, което като водка запали главата му.

— Купиха я за свещеника от Ежово. Мама отиде с органистови, защото искат да пазарят момче.

— А пък ние да се поотбием на чаша сладка водка!…

— Как така?

— Измръзнала си, Ягушо, та малко да се посгрееш…

— Къде пък ще тръгна с тебе водка да пия?…

— Тогава ще донеса тука да пийнем, Ягушо…

— Да си жив, но трябва да подиря мама.

— Аз ще ти помогна, Ягушо — прошепна той тихо, тръгна напред и така разбутваше с лакти, че Ягна свободно вървеше подире му през навалицата. Но когато навлязоха между платнените сергии, тя понамали хода си и се поспирваше, та чак очите й пламнаха от множеството изложени предмети.

— Какви са хубави, божичко! — шепнеше Ягуша и се спря пред закачените горе панделки, които се вееха във въздуха като пламнала дъга.

— Избери си, Ягушо, коя ти хареса — каза той, като помисли и надви скъперничеството си.

— Е, тая жълтата с цветята, ще струва рубла, па може и десет злоти!

— Не бери грижа за това, ти само я вземи…

Но Ягуша насила и с жал отдръпна ръце от панделката и отиде към друга сергия, а Борина остана за малко.

На тая сергия пък кърпи и платове за рокли и кафтани.

— Божичко, какви хубости! — шепнеше очарована тя и току пъхаше разтреперани ръце в зелените атлази или в червените кадифета, та чак очите й се премрежваха и сърцето й тупаше от наслада. Пък ония забрадки: ясночервени, копринени, със зелени цветя по края, цели златисти като светата дарохранителница, а сините като небето след дъжд; и белите, и най-хубавите ония, дето си менят цвета, дето бляскат като водата при залез-слънце, па леки като паяжина! Не, тя не се сдържа и захвана да ги мери на главата си и да се оглежда в огледалцето, което еврейката й държеше.

Тъй хубаво й стоеха, сякаш лъчи слагаше върху ленената си коса, а небесните й очи така пламнаха от радост, че теменужна сянка падна от тях по зачервеното й лице. Тя се усмихваше на себе си и хората дори я заглеждаха, толкова беше хубава, такава младост и здраве лъхаше от нея.

— Преоблечена дворянка, а? — си шепнеха те.

Дълго се оглежда тя и с тежка въздишка сне забрадката от главата си, но захвана да се пазари, та по-дълго да й се порадва, при все че не мислеше да я купува.

Обаче внезапно изстина, защото продавачката каза пет рубли, та и самият Борина веднага я задърпа нататък.

Спряха се пред нанизите. И те бяха много, сякаш някой е посипал цялата сергия с тези скъпоценни камъчета, така блещяха и святкаха, та не можеше човек и очи да откъсне. Жълти кехлибари, сякаш от прясна миризлива смола; корали — същински капки кръв, нанизани на върви; седефи — бели и големи като лешници, па други сребърни и златни…

Много избира и мери Ягуша, но най-хубав й се видя един наниз корали; тя обви с него четири пъти бялата си гуша и се обърна към стария.

— Видиш ли?

— Много ти прилича, Ягушо! Но на мене коралите не ми ловят очите, че в раклата към осем върви останаха от покойната, па като хубав полски грах са едри!… — каза той нарочно, като че ли без да иска.

— Та каква полза имам от това, нали не са мои! — Тя нервно хвърли нанизите и забърза навъсена и натъжена.

— Я да поседнем мъничко, Ягушо.

— Ами трябва да ида за мама.

— Не бой се, няма да си отиде без тебе.

Те седнаха на един издаден напред процеп.

— Голям панаир — рече след малко Борина, като разглеждаше пазара.

— Не е малък! — Тя поглеждаше все още с копнеж по сергиите и често си въздишаше, но тъгата вече я напущаше, защото рече:

— Добре им е на тия дворяни… Видях дворянната от Воля с дъщерите й, толкова нещо накупили, че лакеят след тях едвам носеше всичко! На всеки панаир все така купуват!

— Който много купува, дълго няма да добрува.

— Те ще си добруват!

— Докато дават евреите — подметна със злоба Борина, та Ягуша дори го погледна и не знаеше какво да каже, а той, без да я гледа, пошепна:

— Дохождаха ли ти годежари от Михал Войтков, Ягушо?…

— Дохождаха и си отидоха!… Мухльо такъв, и той ще ми праща годежари… — засмя се тя.

Борина стана бързо, измъкна из пазвата си забрадката и още нещо, увито в книжка.

— Я подръж това, Ягушо, че трябва да потърся Антек.

— Та той на панаира ли е? — Очите й светнаха.

— Остана при житото, там на улицата. Ягушо, вземи това, за тебе е — добави той, като видя, че Ягна гледаше зачудено забрадката.

— Даваш ли ми я?… Наистина ли е за мене? Божичко, каква е хубава — извика тя, като развиваше същата оная панделка, която толкова й се бе харесала. — Е, само да не се подиграваш с мене, защо на мене?… Толкова пари струва… а пък забрадката е чиста коприна…

— Вземи, вземи, Ягушо, за тебе съм ги купил, па ако някой ергенин ти прати, не се съгласявай, няма защо да бързаш… а аз трябва да вървя.

— Мои, ами истина ли казваш?

— Нима ще взема да те лъжа!

— Не мога дори да повярвам. — И тя постоянйо разгъваше ту забрадката, ту панделката.

— Остани си сбогом, Ягушо.

— Да си жив, Мачей.

Борина си отиде, а Ягна още веднъж ги разгърна и разгледа, па веднага сви всичко на едно и щеше да затича след него и да му ги върне… Ами, как ще вземе тя от чужд човек, не й е никакъв роднина, нито дори далечен сродник… но старият бе вече изчезнал.

Тя тръгна бавно да търси майка си и с умиление, внимателно пипаше забрадката в пазвата си. Беше тъй радостна, че белите й зъби светеха, а лицето й пламтеше зачервено.

— Ягушо!… Помогни на бедната сирота… мили хора… верни християни… За бог да прости, за душичките… Ягушо!…

Ягна се съвзе и затърси с поглед кой и откъде я вика, и веднага съзря Агата, седнала до стената на манастира върху шепа слама, че калта на това място беше до глезените.

Тя се спря, за да потърси някой грош, а Агата, зарадвана, че вижда свой човек, току заразпитва що има, що няма в Липци…

— Извадихте ли картофите?

— Извадихме ги всичките.

— Клембови какво правят?

— Изгониха те да се скиташ по просия, па питаш за тях.

— Ех, не са ме изгонили, самичка си тръгнах, че така трябваше… ами как, даром ли ще ме прикътват и хранят, като и те не са богати… Защо да не питам, нали са ми роднини…

— А ти как си?

— Ами как, ходя от черква на черква, от село на село, от панаир на панаир и с молитва си изпросвам от добри хора къде подслон, къде лъжичка ядене, къде някой грошец! Добри са хората, не ще оставят сиромаха да умре от глад, не ще. Здрави ли са всички у Клембови? — попита тя плахо.

— Здрави са, ами ти не боледуваш ли?

— Е… нищо ми няма, ама все си ме боли в гърдите, като понастина, жива кръв си плювам… Скоро, скоро вече и моята ще се свърши. Само да дотрая допролет, да се върна на село и там, при свои да си умра — за това само, за това се моля на бога… — разпери тя обвитите си с броеници ръце, повдигна разплакано лице и захвана така горещо да се моли, че от зачервените й очи потекоха сълзи.

— Помоли се за татко — пошепна Ягна, като й втикна една монета в ръката.

— За тия, дето са останали в чистилището, ще бъде това, а колкото за своите, аз и тъй все се моля на бога — за живите и за умрелите, Ягушо, не ти ли пращаха годежари?

— Дохождаха.

— И никой ли не ти хареса?…

— Никой. Остани си сбогом, па напролет намини у нас — каза тя бързо и тръгна към майка си, която видя отдалече с органистови.

А Борина бавно се връщаше при Антек, едно, защото беше много навалица, и друго, че постоянно Ягуша бе в главата му. Но преди да дойде до Антек, срещна ковача.

Поздравиха се и тръгнаха мълком двамата.

— Е, моята работа ще я свършим ли, а? — поде остро ковачът.

— Аха, това ли?… Това можеше да ми кажеш и в Липци — ядоса се старият.

— Ами четири години чакам.

— Та днеска намери! Почакай още четирийсет, кога умра.

— Думат ми хората да подам тъжба… но…

— Подай. Ще ти кажа дори къде се пишат тъжбите и на писаря ще платя.

— Ама мисля си, с добром ще се погодим… — извъртя хитро ковачът.

— Така си е, щом не с война, тогава с мир.

— Ти сам знаеш това.

— Не ми трябва с тебе ни война, ни мир.

— И всякога казвам на жената, че стария е за правото.

— Всеки е за правото, комуто е потрябвало, а на мене не ми трябва, защото нищо не съм ти длъжен — каза той твърдо, та ковачът омекна, понеже така нищо нямаше да постигне, и като че старият нищо да не бе му рекъл, добави най-спокойно и с молба:

— Да пийнем нещо, ще почерпиш ли?

— Ще почерпя, защо да не почерпя, най-добрия ми зет щом иска, ако ще би и цяло кило — рече на подбив Борина, като влезе в кръчмата на ъгъла. И Ямброжи бе там, но не пиеше, а седеше някак омърлушен и тъжен.

— Болят ме кокалите, като че ли ще вали — рече Ямброжи.

Пийнаха по чаша и по две, но мълчешката, защото и двамата бяха доста ядосани един на друг.

— Пиете като на погребение! — обади се Ямброжи, сърдит, че не го поканиха, тъй като от сутринта нищо не бе глътнал.

— Как да приказваме, тъста ми толкова много е продал днес, та трябва да мисли кому да даде парите с лихва…

— Мачей! Тебе думам, Мачей, че господ…

— За когото съм Мачей, Мачей съм, а ти ме остави на мира! Я го гледай ти него! Приятелство между свиня и свинар — разсърди се здравата Борина.

А ковачът гаврътна две големи чашки и рече тихо:

— Кажи, дядо, ще дадеш ли, или не!

— Казал съм; няма да го занеса в гроба със себе си, а по-рано нито морга не давам. Няма да се оставя вие да ме водите за носа… още са ми мили една-две години на света.

— Тогава вместо земя — пари…

— Казах, нали чу?

— За трета жена се оглежда, та ще ти гледа той деца — прошепна Ямброжи.

— Па не е лъжа.

— Воля ми е, ще се оженя. Ще ми забраниш ли? — каза той троснато на ковача.

— За забрана не мога да ти забраня, ама…

— Река ли, още утре изпращам годежари.

— Изпрати, няма да ти преча! Дай ми барем телето, дето остана от Червенуша, па и аз ще ти помогна. Имаш си ти ум, разбираш какво ти е най-добре. Неведнъж и не дваж съм думал на жената, че на тебе ти трябва жена, за да не се разсипва имота…

— Думал ли си това, Михале?…

— Да не стана оттук, ако… Думал съм. Всекиго в село съм съветвал кому какво е потребно, та не знам ли на тебе що е нужно!

— Лъжеш, шмекер такъв, та чак прах се вдига, ама ела утре заран, ще ти дам телето; нали ме молиш, ще ти го дам; а то ако искаш да се съдиш с мене, ще ми вземеш ланските цървули, дори нещо по-долно…

Пийнаха още, вече заръча ковачът, па покани и Ямброжи, който на драго сърце седна при тях и захвана да разказва весели историйки и все пиперлии, та час по час избухваха в смях.

Не се веселиха дълго, защото всеки бързаше да си отиде при своите, па и различни работи имаха; разделиха се с миром, но един другиму не си вярваха колкото на върха на нокътя, защото си познаваха и зъбите, и се пронизваха с погледи като през стъкло.

Само Ямброжи остана да чака приятели и познати да му поръчат някое шишенце, защото и мухата е доста на кучето, когато няма кой да му хвърли кокал с месо. А обичаше хубавичко да си пийне, но сам да си заръча не беше тъй лесно, па и няма нищо за чудене — той беше само клисар.

И панаирът беше вече към края си.

По пладне блесна слънце, но само като че някой с огледало го прекара по света, и веднага се скри зад облаците. Надвечер притъмня, повлякоха се облаци ниско до покривите на къщите и дребен дъжд заръмя като през сито. Изпоразотидоха се набърже — всеки бързаше да стигне у дома си, преди да мръкне, и да избегне по-силния дъжд.

И търговците бързо-бързо разтуряха сергиите си и товареха стоката на коли, защото дъждът се засилваше и ставаше по-студен.

Тежка и влажна мрачина бързо падаше.

Градчето опустяваше и утихваше.

Само просяци божуваха тук-там изпод стените и из кръчмите се разнасяха викове и препирни на пияни.

Боринови си тръгнаха чак на мръкване; всичко докарано изпродадоха, понакупиха това-онова, направиха добър панаир, дето се вика. Антек шибаше конете и тъй караше, че калта пръскаше изпод тях, па и малко хладно стана, и пийнали бяха здравата. Старият, такъв скъперник, комуто грош се свидеше да даде, днес ги гощава и с ядене, и с пиене, и с добра дума за чудо.

Мръкна се хубаво, когато дойдоха до гората.

Тъмно беше като в рог; дъждът ставаше все по-силен, а тук-там се чуваше тракане на коли и прегракнали песни на пияни или бавно шляпане на пешаци из калния път.

А посред обградения с тополи път, който шумеше глухо и сякаш охкаше от студ, се движеше Ямброжи, съвсем пиян, занасяше се от единия край на другия, понякога я в дърво се блъскаше, я в калта паднеше, но бързо пак ставаше и неспирно си пееше с цяло гърло, както си му бе обичай.

Така плющеше и така бе тъмно, че опашките на конете не можеше да разпознае човек, а светлините на селото се виждаха като мигане на вълчи очи.

VI

Добри дъждове захванаха.

Още от панаира полека-лека целият свят потъна в сивата мътна стъкловина на дъждовете. Само очертанията на горите и на селата се мержелееха бледни, като че от мокра прежда изтъкани.

Наставаха безкрайните студени, пронизващи есенни плискотевици.

Сивите ледени бичове на дъждовете шибаха непрестанно земята и дълбоко я разкисваха; всяко дърво, всяко стъбло трепереше в неизмерима болка.

А изпод тежките, натрупани над земята облаци, изпод зеленикавия дъжд понякога се провиждаха ивиците на почернялото, мокро, сравнило се поле или лъсваха вади от запенени води из браздите, или пък, сякаш притиснати и подбухнали от влагата, самотни дървета се чернееха по слоговете, разтърсваха последни остатъци от листа и се мятаха отчаяно като кучета на връзло.

Опустелите пътища се бяха разлели в кални смрадливи локви.

Късите тъжни, безслънчеви дни се провличаха тежко като прогнили ивици светлина, а нощите идваха черни, глухи, страшни, с безкраен еднообразен плисък…

Поразителна тишина обгърна земята.

Замлъкнаха полета, утихнаха села, заглъхнаха гори.

Селата почерняха и сякаш по-силно прилепнаха до земята, до плетищата, до голите кривоклонести и тихо разплакани овощни градини.

Сивотата на дъждовете загърна света, изсмука багрите, изгаси светлините и потопи земята в мрак, та всичко изглеждаше като сънно бълнуване. От подгизналите поля, от вкочанелите гори и от замрелите пустоши се надигаше тъга и се провличаше като тъжна мъгла. И тази тъга се спираше по глухите кръстопътища, под отчаяно разперилите рамена кръстове, по пустите пътища, където оголели дървета трепереха от студ и хлипаха от мъка, назърташе с кухите си очи в напуснатите гнезда, в разтурените хижи, по пустите гробища, между забравените гробове и гнили кръстове, носеше се по цял свят, през оголелите, окъсани и замърсени поля, през подгизналите села, назърташе в къщите, оборите, градините, та дори говедата ревяха от тревога, дърветата с глухо пъшкане се огъваха от ужас, а хората жално въздишаха в страшна мъка, в безкрайна мъка за слънце.

Дъждът неспирно ръмеше и покриваше света като с лек, лъскав плащ. Липци потъваше в гъстата мъгла на валежа, изпод която само тук-там се чернееха ту покриви, ту промокрени каменни огради или нечисти кълба дим, които се виеха над къщите и се разстилаха по градините.

В селото бе тихо, само тук-там вършееха в плевните, и то рядко, защото цялото село беше по зелищата.

Пустота бе по калния размекнат път, пустота по пътеките и пред къщите. Само понякога се мернеше някой в мъглата и пак се загубеше, та се чуваше само като шляпа из калта, или пък натоварена със зеле кола се мъкнеше полека откъм торфището и разпъждаше гъските, които търсеха паднали по пътя зелеви листа.

Вирът се блъскаше в тесните си брегове и постоянно растеше, та дори преливаше в ниските места откъм Боринови, достигаше до оградите и пръскаше пяна по стените на къщите.

Цялото село бе заето със сечене и превоз на зелето. По гумната в плевните, по отводите и стаите бе пълно, а у някои и под стрехите се синееха камари зеле.

Пред къщите се разкисваха на дъжда грамадни каци.

Бързаха кой как може, защото дъждът не спираше и пътищата ставаха непроходими.

И у Доминиковица сечеха днес.

Още сутринта Ягна и Шимек отидоха на зелето, а Йенджих остана да кърпи покрива, защото бе протекъл на няколко места.

Беше привечер и започна да мрачи, та старата честичко излизаше пред къщи, поглеждаше в мъглата към воденицата и слушаше дали не си идат вече…

А на зелищата ниско зад воденицата в торфищата кипеше още работа.

Черникави влажни мъгли лежеха по лъките и само тук-там лъщяха широки ровове, пълни със сива вода, и високите зелеви лехи, бледозелени или като ръждиви ивици от желязна ламарина, а някъде се мяркаха червените вълненици на жените и камари от зелки.

В замъглената далечина над реката, която течеше с шум в синеещия се като облак гъсталак, се чернееха купища торф и коли, до които носеха в платнища зелето, защото не можеха да прекарат колите по размекналата се почва до зелищата.

Някои вече дорязваха и се запътваха за дома, та все по-силни гласове се разнасяха из мъглата и летяха от леха на леха.

Ягна току-що свърши своята леха. Беше твърде уморена, гладна и мокра до кости, па и обущата й потъваха чак до глезените в червеникавата торфеста почва, та час по час и тях трябваше да изува, за да излива влязлата вода.

— Шимек, я по-бързо шавай, че вече не усещам пищялите си! — викаше жално тя, но като видя, че момчето не може да излезе наглава с оставената му работа, изтръгна нетърпеливо от ръцете му грамадния вързоп, метна го на гърба си и го понесе към колата.

— Толкав момък, а си мек в кръста като лехуса — прошепна презрително тя и изсипа зелките в постланите със слама кошове.

Шимек засрамен мърмореше нещо под носа си, почеса сплъстената си коса и почна да запряга коня.

— Бързай, Шимек, че мръкна! — му подвикваше тя, като носеше непрестанно зеле в колата.

Па и нощта наставаше, мракът гъстееше и чернееше, а дъждът се усилваше; чуваше се само плискането по размекналата се земя и по изкопите, като че някой сипваше зърна.

— Южо! Ще свършите ли днеска? — извика ти към Бориновото момиче, което сечеше до тях заедно с Ханка и с Куба.

— Ще свършим! Че време е и да си идем. Такъв дъжд, та и ризата ми е мокра. Вие вече тръгвате ли си?

— Тръгваме. Ей сегичка ще настане нощ, па и такава тъмнина, че пътя не можеш да видиш. Утре ще превозим другото. Зелето ви е много добро! — добави тя, като се обърна към тях и гледаше едва очертаните в мъглата купища.

— И вашето не е по-лошо, а гулиите ви са по-големи…

— Имахме разсад от новото семе. Свещеника го донесе от Варшава.

— Ягно! — обади се пак из мъглата Южиният глас. — Знаеш ли, че утре Валек Юзефов ще праща годежари на лелината Мариша…

— Такъв дребосък! Нима е порасла? Чини ми се, че до лани пасеше кравите…

— За мъж тя има годинки, па и нивици има, та ергените бързат.

— И за тебе ще бързат, Южо, и за тебе…

— Ако баща й не се ожени за трета! — обади се Ягустинка някъде от третата леха.

— Какво ти е дошло пък тебе на ум, нали пролетес погребахме мама! — рече с неспокоен глас Ханка.

— Нищо не е това за мъжа. Мъжа е като шипар, не знам колко да е нахранен, пак ще си навре зурлата в друго корито… Хо, хо! Още едната не умряла… не изстинала, за друга поглежда… кучешка вира… Ами Шикора какво направи? Три недели след погребението на първата се ожени за втора.

— Истина, ама и пепелчук от първата останаха пет…

— Ех, че го каза! Само глупаците ще повярват, че зарад децата се е оженил… за себе си, да не му е мъчно самичък под юргана…

— Ние не бихме дали на тате, охо! — извика енергично Южа.

— Малка си ти още и глупава… имота е на баща ти и воля негова!…

— И децата се гледат, и те имат право — захвана Ханка.

— От чужда кола и насред път се слиза — измърмори тихо Ягустинка и замълча, понеже Южка започна сърдито да вика Витек, който се бе заскитал покрай реката, а Ягна не се месеше в разговора — усмихваше се от време на време, защото си спомни панаира, па и зеле носеше, а щом се напълни колата, Шимек потегли към пътя.

— Останете си сбогом — каза на съседките си.

— Ха със здраве, и ние ще си ходим… Ягушо, нали ще дойдеш у нас да чистим зелето, а?

— Само ми кажи кога, ще дойда, Южо, ще дойда…

— А в неделя, знаеш ли, момчетата ще свирят у Клембови?

— Знам, Южо, знам.

— Ако срещнете Антек, кажете му, че го чакаме, да побърза — помоли Ханка.

— Добре, добре…

И Ягна затича по-скоро да стигне колата, защото Шимек бе доста напред и се чуваше само как гълчи коня. Колата затъваше и заглъзваше чак до осите в размекналата се торфеста почва, та в долчинките и при лошите места и двамата трябваше да помагат на коня, за да изтегли из тресавището.

И двамата мълчеха. Шимек водеше коня и внимаваше да не извърне колата, защото имаше много трапища, а Ягна вървеше от другата страна, подпираше с рамо и си мислеше как да се докара за чистенето у Боринови.

Скоро се стъмни така, че едвам можеше да се види конят. Дъждът като че престана, само мокра тежка мъгла висеше и едва се дишаше, а горе високо вятърът глухо шумеше и удряше в дърветата на бента, към който се приближаваха сега.

Изкачването на бента бе тежко, защото бе стръмно и хлъзгаво. Конят креташе и на всяка крачка спираше да почива, та едва задържаха колата да не се повърне.

— Не трябвало толкова да товарите на един кон! — обади се нечий глас откъм бента.

— Ти ли си, Антони?…

— Аха.

— Хайде бързай, че Ханка там поглежда за тебе… Помогни ни…

— Чакайте да сляза, ще ви помогна. Такава тъмница е, та нищо не се види.

И те веднага се изкачиха на бента, защото Антек така здравата тласна, че конят тръгна и се спря чак на върха.

— Да си жив, ама си и толкова силен, че!… — и Ягна протегна ръка към него.

Внезапно млъкнаха. Колата тръгна, а те вървяха един до друг и не знаеха какво да си приказват, и двамата някак чудно смутени.

— Връщаш ли се? — пошепна тя тихо.

— Ще те изпратя до воденицата, Ягушо, че водата там е изровила пътя.

— Ама тъмница ли е? — обади се тя.

— Боиш ли се, Ягушо? — прошепна той, като се приближи до нея.

— Ами, ще се боя…

Пак замълчаха и вървяха близо един до друг: рамо до рамо и бедро до бедро…

— А очите ти светят като на вълк… да се чуди човек…

— Ще идеш ли на музиката у Клембови в неделя?

— Ако ме пусне мама…

— Ела, Ягушо, ела… — молеше Антек с тих и спотаен глас.

— Иска ли ти се? — попита тя, като поглеждаше очите му.

— Боже мой, та нали зарад тебе извиках цигуларя от Воля, зарад тебе предумах Клемб да ги приеме у дома си… за тебе, Ягушо… — шепнеше той и така доближаваше лице до нейното и така дишаше, че тя се отдръпна и потрепера от вълнение.

— Хайде върви, чакат те… па и ще ни види някой… върви…

— Но ще дойдеш ли?

— Ще дойда… ще дойда… — повтори тя, загледана след него. Той изчезна в мъглата, само крачките му се отекваха в калта.

Неочаквани тръпки я разтърсиха и нещо като пламък бързо премина през сърцето й и главата й дори се замая. Не знаеше какво й стана: очите й горяха, като да са посипани с жарава, не можеше да си поеме дъх, нито да усмири страстно разтуптяното си сърце. Тя разперваше несъзнателно ръце, като да прегръща някого, разпъваше се в себе си, защото такива бесни тръпки я обхващаха, та едва ли не викаше… Догони колата, хвана се за левката и без нужда така силно буташе, че колата скърцаше, клатеше се и зелките падаха в калта… а пред очите й все неговото лице и неговите пламнали, похотливи, горещи очи…

„Хала, не мъж… надали има друг такъв на света…“ — мислеше си объркана тя.

Съвзе я тракането на воденицата, покрай която минаваха, и шумът на падащата върху колелата й вода изпод отворените ставила, тъй като бе страшно придошла. С глух рев падаше надолу водата и разбита на бяла пяна, се въртеше и се белееше по широко разлялата се река.

У воденичаря, чиято къща беше току до пътя, светеше и през заслонените със завеси стъкла на прозорците се виждаше лампа на масата.

— Лампа като у свещеника или като у някой дворянин…

— Та нима не е богат и той… земя има повече от Борина, пари дава под лихва, па и от мливото си позимва — говореше Шимек.

„Живеят като дворяни… Добре им е на такива…

Разхождат се из стаи… на канапета се излежават… топло им е… сладко ядат, а хората им работят…“ — мислеше си тя, но без завист и без да слуша Шимек, който бе колкото мълчалив, толкова и приказлив, като се разбъбре.

Най-сетне се дотътраха до дома.

В къщи бе видело и топло, огънят весело пламтеше в огнището; Йенджих белеше сварени картофи, а старата слагаше вечерята.

Един стар, побелял човек се грееше при огъня.

— Свършихте ли, Ягушо?

— Аха, само мъничко, като три престилки да остана на лехата.

Тя отиде към килера да се преоблече и не след много се кършеше вече по къщи да нарежда яденето, като внимателно и любопитно поглеждаше стареца, който седеше в дълбоко мълчание и гледаше в огъня, прекарваше през пръсти зърната на броеницата си и движеше устни. А като седнаха да вечерят, майка й сложи лъжица и за него и го покани.

— Останете си сбогом… ще намина пак тука, че може да остана повече в Липци… — рече той, па коленичи насред стаята, наведе се пред иконите, прекръсти се и излезе.

— Кой е тоя? — попита учудено Ягна.

— Поклонник, от Божи гроб иде… отдавна го знам… неведнъж е дохождал и различни свети неща е донасял… Има около три години, откак…

Тя не се доизказа, защото влезе Ямброжи, поздрави с „Да бъде похвален“ и седна пред огнището.

— И студено, па и тъй вали, че и моя дървен крак се вкочани.

— Що ти трябва по нощите и по тия калища да се влачиш… Да си стоял у дома си и да си повтарял молитвите си… — промърмори Доминиковица.

— Омръзна ми самичък, та излязох къде момите и най-напред при тебе, Ягушо, се отбих…

— Умирачка я викат твоята мома.

— По-младите мори тя, а мене съвсем ме забрави!…

— Е? — подхвана въпросително Доминиковица.

— Истина ви казвам. Свещеника бе с причастие у Бартек отвъд реката…

— Не думай… на панаира го видях здрав…

— Зетчето му така го наложило с колец, та го смазало.

— Защо? Кога?

— Защо ще да е, ако не за имот? Половин година как се карат, та чак днес къде пладне са си разчистили сметките.

— Ами няма ли божие наказание за тия побойници? — обади се Ягна.

— И то ще дойде, бъди спокойна, Ягно, ще дойде — рече старата, като повдигна очи към иконите.

— Умрелия няма да оживее — прошепна тихо Ямброжи.

— Сядай да ядем каквото дал господ.

— Не съм за това дошъл, не. Ако е за паничка, и по-голяма да е, ще й се помъча — пошегува се той.

— На тебе само шеги и закачки ти са в главата.

Насядаха около пейката, на която бяха сложени паниците, и почнаха да вечерят мълчаливо. Йенджих следеше да досипва, когато трябваше. Само Ямброжи час по час казваше някоя весела шега и сам най-много се смееше, защото момчетата, макар и да им се искаше да се посмеят, се боеха от строгия поглед на майка си.

— Свещеника дома ли си е? — заговори тя най-после.

— Ами къде ще е в тия калища? Като евреин седи над книгите.

— Умен е той, умен…

— И добър е, по-добър не може и да се намери… — добави Ягна.

— То се знае… така си е… никому нищо лошо не прави, па кой каквото му даде, взема го…

— Не дрънкай неврели-некипели.

Станаха от вечерята. Ягна и старата седнаха да предат пред огнището, а синовете, както обикновено, се заеха да раздигат, да измият съдините, и да подредят. Винаги бе тъй у Доминиковица: тя държеше строго синовете си и ги редеше като момичета, само Ягуша да не си цапа ръчичките.

Ямброжи запали лулата си, пухаше дима в комина, па току притъкмяваше главните, притуряше съчки и от време на време поглеждаше към жените и нещо кроеше в ума си.

— Дохождаха ли ви сватовници?

— Един ли е, двама ли са?

— Не е за чудене, Ягна е като изписана. Свещеника каза, че и в града по-хубава не може да се срещне.

Ягна се изчерви от удоволствие.

— Така казал той! Бог да го поживи. Отдавна съм се заканила да занеса в черквата за служба, отдавна, но утре веднага ще отнеса.

— И друг би изпратил годежари, но малко го е страх… — поде Ямброжи тихичко.

— Ергенин ли е?… — попита старата, като навиваше нишката на вретеното, което врънкаше по пода.

— Първенец на цяло село, от род… но вдовец.

— Чужди деца не ща да люлям…

— Изчувани са, не бой се, Ягушо, изчувани са…

— Не й трябва ней стар… млада е още… ще почака млад, като й се случи някой…

— Ще намери такъв, малко ли са младите? Момчета хубави наглед като колци на плет, цигари пушат, по кръчмите танцуват, водка пият и току гледат момите коя колко морги има или нещо готовичко, та да има какво да ядат и пият… Все стопани, синковците, спят до пладне, а по пладне с колички тор изнасят по нивята и с мотички орат…

— Не ще дам аз Ягна на такъв само да тегли.

— Не току-така говорят, че си най-умна в селото…

— Но и за стар… никаква радост за такова младо момиче.

— Колкото за радост, няма ли млади?

— Дърт си като дядо Адам, а в главата ти още шарено… — каза тя строго.

— Е… приказва си човек само колко езика си да почеше.

И дълго мълчаха.

— Стария може и да почита човека, пък и не е лаком за чужда пара — поде отново Ямброжи.

— Не, не, грехота е това.

— Може и да припише нещо — каза той сериозно, като изтърси в огнището лулата си.

— Ягна си има доста свое — отговори тя след малко, вече колебливо и несигурно.

— Повече би дал, отколкото ще вземе, повече…

— Рече го па и ти!

— Ами нито съм го измислил това, нито от вятъра ми е навеяно, не съм от себе си дошъл…

Пак млъкнаха. Старата гледаше разрошилата се вече къделя, после наплюнчи пръста си и заизтегля с лявата си ръка ленените влакна, а с дясната въртеше вретеното, което като бръмбар бръмчеше и тропаше по пода.

— Е, как? Да изпрати ли?

— Кой?

— Не знаеш ли кой? Ами оня! — И той показа през прозореца към светлините, които едва блещукаха отвъд вира у Боринови.

— Децата му са на възраст, няма да се съгласят, па имат и право на свой дял…

— Но неговото що си е, то може да се припише… ами как?… А е един добър човек, и стопанин не какъв да е, и набожен, и як още. Сам видях как чувал жито мяташе на гърба си. Там на Ягна нищо няма да й липсва, от пиле мляко само няма да има… па ваш Йенджих догодина ще иде войник… а Борина се познава с чиновниците, знае при кого да отиде, може и да помогне…

— Какво ще речеш, Ягушо?…

— Мене ми е все едно, като кажеш, ще ида… Ти знаеш, не аз… — каза тихо Ягна, па подпря глава на къделята, загледа се разсеяно в огъня и слушаше веселото пращене на съчките. Този или онзи — все едно й беше; тя потръпна само при мисълта за Антек.

— Е, как? — попита Ямброжи, като ставаше от трапезата.

— Нека изпрати… годежа още не е сватба я… — отговори бавно Доминиковица.

Ямброжи се сбогува и отиде право при Борина.

Ягна продължаваше да седи неподвижна и замълчана.

— Ягушо… дъще… що ти е?

— А нищо… все ми е едно… Като речеш, ще го взема… ако не речеш, ще си остана тук… зле ли ми е при тебе?…

Старата предеше и говореше тихо:

— Най-доброто ти мисля, най-доброто. Ех, стар е, но още се държи, и добър е, не като другите мъже, ще те почита… Господарка ще си при него, домакиня… Па като ти приписва, ще нареди тъй, че нивите да се паднат при нашите, до посятата с ръж под могилата… па да ти припише шест морги… Чуваш ли? Шест морги! Трябва да се ожениш… Трябва… Защо да те одумват хората и да те разнасят низ селото… Заклали бихме прасето… Па може и да го не колим… Може… — Тя замълча и заподрежда останалото на ум, защото Ягуша като че ли не я слушаше, а машинално предеше, сякаш собствената й съдба не я интересуваше и не мислеше за тая женитба.

Па зле ли й беше при майка? Правеше каквото си щеше и никой пряка дума ни й казваше. Що я интересуваха нея ниви, приписи, имоти, па и мъж? Малко ли ергени припкаха по нея? Само да поискаше, и всички за една нощ ще дотърчат… И мисълта й лениво се промъкваше като ленената нишка от къделята и като нея се въртеше все около това: като каже мама, ще взема Борина… Па и по го обича от другите, че й купи панделка и кърпа на панаира… Ех, и Антек би й купил същото… па и друг може би, стига да имаха Бориновите пари… всеки е добър… и всички заедно… та нима тя има ум да избира! Това майка й може да стори, като дотрябва…

Тя отново се загледа през прозореца, защото през стъклата назъртаха повяваните от вятъра почернели, повехнали гергини, но веднага забрави за тях, всичко забрави, дори и себе си, изпадна в такова блажено безчувствие, както майката земя през ония мъртви есенни нощи — защото като тая света земя бе и душата на Ягуша — като тая земя. Тя лежеше в някакви дълбочини, от никого непроучени, в бъркотията на сънни мечти — грамадна и несъзнаваща себе си — силна и без воля, без желание, без стремежи — мъртва и безсмъртна, и като тая земя всеки вихър я подемаше, обгръщаше я и където си — искаше, там я носеше… и като земята, която напролет топлото слънце събужда, оплодява я с живот, разтърсва я с трепета на огъня, на любовно пожелание, и тя ражда, защото трябва… живее, пее, властвува, твори и унищожава, защото трябва; съществува, защото трябва… защото като тая свещена земя бе и душата на Ягуша, като тая земя…

И тя дълго седя тъй замълчана, само звездните й очи светеха като спокойни води в пролетно пладне, докато се сепна изведнъж, защото някой отвори външната врата.

Втурна се задъхана Южка, доближи се до огнището, изля из пантофите си водата и рече:

— Ягушо, утре ще чистим зелето, нали ще дойдеш?

— Ще дойда.

— В къщи ще чистим. Сега е там Ямброжи с тате, та се измъкнах да ти кажа. Ще бъдат и Улиша, и Мариша, и Витка, и лелините, и други… И момчета ще дойдат… Петрек обеща да дойда с цигулката…

— Кой Петрек?

— Михаловия, дето живеят до кметови, дето по вадене на картофите се върна от войската… И тъй някак приказва, та мъчно можеш да го разбереш…

Набъбра каквото можа и отприпка към дома си.

Отново тишина овладя стаята.

Понякога дъждът удряше в стъклата, сякаш някой хвърляше кривача пясък, ту вятърът играеше из градината или духаше през комина, та главните се пръскаха по огнището и дим бухваше в стаята… а вретената непрестанно бръмчеха по пода.

Вечерта се протакаше бавно и дълго, докато старата запя с тих и треперлив глас:

А момчетата и Ягна тихичко й пригласяха, но тъй пискливо, че дори кокошките по върлините започнаха да крякат.

VII

На утрото — също така дъждовит и мрачен ден.

Всеки миг някой излизаше от някоя къща и дълго и загрижено поглеждаше по замъгления свят дали някъде не се прояснява. Но нищо не се виждаше освен тъмни облаци, тъй ниско понесени, че сякаш се закачаха о дърветата. Дъждът непрестанно ръмеше, а към пладне се засили в порой, като че ли някой отпусна небесните язове, та дори барабанеше по покривите.

Хората все в къщи си киснеха. Тук-там някой преминаваше през кал и дъжд до съседите да се пооплаче, че времето е такова, та и куче не можеш да изгониш навън, а мнозина още не бяха превозили от гората постилка, някой още дърва недокарал, други пък, току-речи всички, недосекли зелето, до което не можеше и да се пристъпи днес, защото вирът се бе толкова напълнил през нощта, че до съмване трябваше да се отприщят ставилата, за да изтече водата в реката, която и без това така се бе разляла, та всички ливади бяха във вода, а лехите на зелищата се чернееха като острови посред сини разпенени вирове.

И Доминикови не бяха докарали останалото зеле.

Ягна от сутринта не можеше да дойде на себе си, току ходеше от ъгъл в ъгъл или гледаше през прозореца повалените от бурята гергини и дъжда и жално въздишаше.

— Божичко, как ми е тежко! — шепнеше тя нетърпеливо и чакаше да се мръкне, та да отиде у Боринови да чистят зеле, а не щеш ли, денят се влачеше бавно, като просяк из кал: така досадно, така някак тъжна, че едва издържа човек. Беше и раздразнена, все подвикваше на момчетата и избутваше всичко, което й се изпречеше пред ръцете, па отгоре на това и глава я поболяваше. Мина й едва когато превърза темето си с печен овес, поръсен с оцет. Въпреки това не можеше място да си намери и работата й не спореше. Тя се заглеждаше в разплискалия се вир, който като разперила крила птица размахваше с тях, напъваше се с шум, та пръскаше вода чак на пътя, но не можеше да хвръкне, сякаш краката й са в земята зарасли. Отвъд вира бе Бориновата къща, добре се виждаше зеленясалият й стар покрив и скоро покритият с шинди пруст, които още се жълтееха, виждаха се и други сгради зад градината, но тя съвсем не знаеше какво гледа…

Доминиковица не беше у дома си още от сутринта. Повикали я бяха при родилка на другия край на селото, защото лекуваше и от разни болести разбираше.

А Ягна нещо я тласкаше да стане да бяга по света, по хората, но щом сложеше наметката на главата си и видеше калта и дъжда пред прага, всичко й се отщяваше… дори най-сетне й идеше на плач от тая необяснима тъга… И като не знаеше за какво да се залови, отвори своята ракла, занаизважда и занарежда по леглата празничните си премени. Цялата стая почервеня от вълненици на ивици, престилки, кафтани, но и това не я зарадва днес, не… равнодушно и с отегчение гледаше тя своето богатство, издърпа отдолу само забрадката и панделката от Борина, сложи си ги и дълго се гледа в огледалцето.

„Не е лошо, трябва довечера да си ги туря“ — помисли си тя и веднага ги прибра, защото някой идеше към къщи покрай плета.

Влезе Матеуш… Ягна чак извика от почуда, защото за него най-много я одумваха из село, че се срещат по нощите из градините, па и другаде го пуща… Стар ергенин беше вече, отдавна бе прехвърлил трийсетте, но не искаше още да се жени, защото имаше неженени сестри, а както Ягустинка клюкарствуваше — защото момите, па и чуждите жени по му се харесвали… Беше мъж израстен като дъб, силен, самонадеян и затова тъй упорит, неотстъпчив, че рядко имаше човек да не му се бои. И всичко умееше, проклетникът му; на флейта свири, та да се унесеш; коли правеше, къщи градеше, камини зидаше — всичко така сръчно, че работата пращеше в ръцете му, само дето ни пара не завърташе. Много печелеше, но всичко веднага пропиваше и подаряваше или даваше назаем… Големб10 му бе презимето, макар че по лице и по своята сприхавост повече на ястреб приличаше…

— Да бъде похвален!

— На веки… Матеуше!

— Аз ти ида, Ягушо, аз…

Той стисна ръката й и така разпалено я гледаше в очите, че момичето се изчерви и се заозърта неспокойно към вратата.

— Половин година беше по света… — шепнеше тя смутена.

— Цяла половин година и двайсет и три дена… добре ги смятах… — каза той и не пущаше ръката й.

— Да запаля лампата! — рече тя, защото вече се мръкваше, па и да се изскубне от ръката му.

— Ами посрещни ме, Ягушо — молеше той тихо и поиска да я прегърне, но тя бързо се изскубна и отиде към огнището да запали лампата. Страхуваше се да не би тъй в тъмното да ги завари майка й или някой друг, но не успя, защото Матеуш я хвана през кръста, притисна я здраво към себе си и започна безумно да я целува…

Тя запърха като птица, но не можеше да се изскубне от такъв изгладнял змей, който така я стискаше, та ребрата й пукаха, и така целуваше, та тя съвсем отслабна, очите й се замъглиха, не можеше дъх да си поеме и едва намираше сили да промълви:

— Пусни… Матеуш… мама…

— Още мъничко, Ягушо, още веднъж, че съвсем ще пощръклея… — И тъй целуваше, че тя омекна напълно, но той я пусна, понеже в пруста се чуха стъпки; запали сам лампата на поличката над огнището и засвива цигара, и със светнали от наслада очи поглеждаше Ягуша, която още не бе дошла на себе си, още яко се държеше за стената и тежко дишаше.

Влезе Йенджих и раздуха огъня в огнището, сложи гърнетата с вода и все се въртеше из къщи. Те си казаха по някоя дума и се поглеждаха с яростни гладни очи, като да искаха да се изядат…

Много скоро след това дойде и Доминиковица, навярно беше сърдита, защото още в пруста се скара нещо на Шимек, а като видя Матеуш, изгледа го сурово, не обърна внимание на поздрава му и възви към килера да се преоблече.

— Върви си, че мама ще те навика… — молеше го тихо Ягна.

— Ще дойдеш ли при мене, Ягушо? — питаше той.

— Прибра ли се от скитане? — каза старата, като че ли едва сега го видя.

— Върнах се, майко… — смирено рече той и искаше да й целуне ръка.

— Ах, дано кучка майка да ти бъде, не аз! — изхока го и дръпна ръката си ядосано. — Що си дошъл тука, бре? Казала съм ти вече, че нямаш работа тук…

— При Ягуша дойдох, не при тебе — надменно извика той, вече ядосан.

— Да оставиш на мира Ягуша, чуваш ли! Да я оставиш на мира, не ща зарад тебе после да я разнасят хорските уста по селото като някоя последна… да се не мяркаш пред очите ми!… — изкрещя Доминиковица.

— Крещиш като сврака, та цяло село да те чуе…

— Нека чуе, нека се сберат, нека знаят, че си се залепил за Ягна като репей за кучешка опашка, та и с ръжена не може да те изгони човек!…

— Да не беше жена, бих ти понаместил малко ребрата за тия думи…

— Опитай се, разбойнико неден, опитай се, куче… — и тя взе железния ръжен от огнището.

Но свърши с това, защото Матеуш плюна, излезе бързо и тресна вратата след себе си — нима с жена ще вземе да се бие и да става за смях на цяло село?

Като си излезе той, тя се нахвърли на Ягна, закрещя й и всичките ядове, що бе насъбрала, изтърси върху нея… Ягуша седеше тихо, примряла от страх, но когато думите на майка й я боднаха по-силно, трепна, завря глава в завивките и избухна в плач и укори… Много бе нажалена… наистина, съвсем не бе виновна за това… нито го бе викала… сам дойде, а пролетес, дето майка й спомена, то пък… срещна я при прелеза… е, можеше ли да се отърве от такъв змей?… Като я хвана… как можеше да му избяга?… Винаги тъй ставаше с нея, да я погледне някой по-втренчено или пък да я стисне силно… всичко се разтреперва в нея, силите й я напущат, така й отмалее под лъжичката и тя отпада и нищо не знае… Що е крива тя?

Поплака си тя тихо, през сълзи, докато старата омекна и почна грижливо да изтрива лицето и очите й, да я гали по главата и да я успокоява.

— Мълчи, Ягушо, не плачи… че очите ти ще се зачервят като на заек, пък как ще идеш у Боринови?

— Време ли е вече? — попита тя след малко по-спокойна.

— Време е; и хубаво се облечи, хора ще има там, па и сам Борина следи…

Ягуша стана веднага и се залови да се облича.

— Да ти стопля ли мляко?

— Никак не ми се яде, майко.

— Шимек, грееш се, смачканяко, а кравите там тракат зъбите си по празни ясли! — изля тя останалия си яд на Шимек, та той избяга, да не би нещо друго да го сполети.

— Струва ми се — говореше тя по-тихо, като помагаше на Ягна да се премени, — че ковача се е сдобрил с Борина. Срещнах го, че водеше от стария едно хубаво теле… Жалко… Поне петнайсет рубли струва… може и на добро да е, дето са се помирили, че и ковача е един бъбривец, па и законите знае… — Тя отстъпи няколко крачки и с наслада гледаше дъщеря си. — Ох, тоя разбойник Козела като че ли пак са го пуснали, всичко трябва да се затваря и да се наглежда…

— Ще вървя вече!

— Иди, па остани там до среднощ и щръклей с ергените! — избухна тя с последния си яд.

Ягна излезе, но от пътя чуваше как старата крещеше на Йенджих, че свинете не са вкарани в кочината, а кокошките нощуват по дърветата.

У Боринови имаше доста хора.

Огънят бумтеше в огнището и осветляваше грамадната стая, та лъщяха стъклата на иконите и се поклащаха ония чудесии от цветни курабийки, окачени с конци по окадените черни греди на потона; насред къщи имаше куп червени зелки, а в широк полукръг с лица към огъня момичета и няколко стари жени чистеха горните листа на зелките и ги хвърляха на постлано при прозореца платнище.

Ягна огря ръцете си на огъня, остави обущата си при прозореца, седна току на самия край при старата Ягустинка и се залови за работа.

Гълчавата все повече се усилваше, защото идеха още жени и момчета, които заедно с Куба донасяха от плевнята зеле, но по-често пушеха цигари, закачаха се с момичетата и всички заедно се смееха.

Южка, макар и още подявка, беше първа в работата и в шегите, защото стария го нямаше, а Ханка, както обикновено, ходеше из къщи като вещерица или мърморко.

— Почервеняло е в къщи като от макове! — извика Антек, който бе вкарал зелевата каца в пруста, а сега нагласяше зелерезачката малко по-настрана от огнището.

— Ба, изпременили се като на сватба! — обади се някоя от по-старите.

— А Ягуша като че ли някой в мляко я е измил — поде злоречиво Ягустинка.

— Я се остави — шепнеше Ягуша, като се изчерви.

— Радвайте се, момичета, прибрал се е Матеуш, ще захванат музики и танци, па и висене по градините… — продължи старата.

— Цяло лято го нямаше.

— Ами как, богатска къща е правил във Воля.

— Майстор, синеца, бива си го — рече някой от ергените.

— Бива си го и за момите, не става нужда и девет месеца да чакат…

— Ягустинка за никого няма добра дума — започна едно от момичетата.

— Гледай и за тебе да не кажа нещо…

— Знаете ли, оня стар скитник като че ли е дошъл.

— Ще дойде и у нас! — извика Южка.

— Цели три години е ходил по света.

— По света ли?… И на Божи гроб ходил!

— Хайде де! Кой ли го е видял там? Лъже, никаквеца му, а простите вярват; и ковача също разправя за чуждите страни отвъд морето, каквото прочете във вестниците…

— Не думай, Ягустинко, самият свещеник казваше това на мама — рече Ягуша.

— Истина, то домът на отчето е втори дом на Доминиковица и тя всякога знае кога попа го боли корем — лекувачка нали е…

Ягна си замълча, но изпита странно желание да я фрасне, ако ще би с ножа, който държеше, защото цялата стая избухна в смях, само Улиша Гжегожова се наведе към Клембовица и я попита:

— Откъде е той?

— Откъде ли? От широкия свят, знае ли го някой? — Понаведе се, взе в ръка зелка и като режеше листата й, заприказва бързо и все по-високо, та и другите да чуят. — Всяка трета зима дохожда в Липци и у Борина отсяда… Рохо казва, че му е името, а може и да не е Рохо… Просяк е, а и като да не е просяк, кой го знае… но набожен и добър човек… само обръч на главата му да имаше, и цял светия като по иконите. На врата си носи броеници, които били потъркани о гроба господен… дава на децата иконички, а на някои и картинки с царе, каквито някога и от нашия народ са излизали… има и книги за божите работи, па и други с всичко и с разни истории по света… Чете той на моя Валек, а аз и човека ми слушахме, ама забравих, па не беше лесно и да се разбере… И е много набожен, по половин ден седи на колене под кръста на пътя или някъде на полето, а в черква ходи само когато има служба. Свещеника го канил у дома си, а той му рекъл:

„Между народа трябва да бъда аз, моето място не е в стаите…“

— Всички смятат, че не ще да е селянин тоя човек, ако и да говори като нас, и че е много учен; ами как, с евреина говори по немски, в Джазгова пък с госпожицата от дворянската къща, дето е била зарад здравето си в топлите страни, се е разговарял на чуждестранен език… И нищо не взима от никого, само капчица мляко и малко хлебец дето ще вземе, па за това и децата учи… казват… — но Клембовица изведнъж прекъсна, защото момичетата избухнаха в такъв смях, та чак изпонадаха.

Смееха се на Куба, който носеше в платнище зеле, но някой го бутна, та се преметна насред къщи, колкото си е дълъг, а зелето се пръсна навсякъде. Той се понадигаше с мъка, ту полазваше на четири, ту пак падаше, защото го бутаха.

Южка го отбрани и му помогна да стане, а той гълчеше сърдито…

Полека-лека разговорът мина на друго.

Всички говореха тихо, а гълчавата стана като в кошер преди роене и пак смехове и шеги, и такава веселба, че очите непрестанно искряха, устата неспирно се смееха, а работата бързо напредваше, ножовете пращяха по кочаните и зелките като куршуми всеки миг падаха на постланото и се трупаха на все по-голям куп. Антек пък нарязваше над голям чебър при огнището; беше само по риза и по шарени от плат за вълненик панталони, зачервил се, с разчорлена глава и изпотено чело; здравата работеше, но постоянно се смееше и шегуваше, а бе тъй строен, че Ягна поглеждаше към него като към картинка, и не само Ягна… а и той, като поспирваше, за да си почива, тъй весело поглеждаше, че тя навеждаше очи и се изчервяваше. Никой не виждаше това освен Ягустинка, която се правеше, че не вижда, но кроеше на ума си как да го разнесе по село.

— Марчиха като че ли е родила, знаете ли? — захвана Клембовица.

— Не й е първица, всяка година става това с нея.

— Жена като бивол, на нея само дете й изсмуква малко кръвта от главата… — промърмори Ягустинка и искаше да каже нещо по-нататък, но другите й се скараха, че такива работи пред момичета не се приказват.

— И по-хубави работи знаят те, не бойте се. Такива времена настанаха, че и на сополана, дето пасе гъските, вече не приказват за щъркела, защото в очите ще им се изсмее… някога не беше така, не беше…

— Е, ти знаеше всичко още когато с кравите ходеше… — рече сериозно старата Вавжоновица — нима не помня какви ги не правеше по пасищата…

— Като помниш, дръж си го за себе си — извика остро Ягустинка.

— Бях вече женена… с Матеуш, чини ми се… не, с Михал, така… нали Вавжон е третия… — мърмореше тя, като не можеше да улучи с кого.

— Ей, седите и не знаете що е станало! — извика, като влезе задъхана Настуша Голембова, сестрата на Матеуш.

Зачуха се любопитни въпроси от всички страни и всички погледи се устремиха към нея.

— Откраднали конете на воденичаря.

— Кога?

— Ами преди малко. Ей сега Янкел казваше на Матеуш.

— То Янкел веднага знае всичко, дори и по-рано…

— Коне като аждери!

— Из конюшнята ги извели. Ратая отишъл за ярма на воденицата, връща се и нито коне, нито сбруите им, а кучето лежи отровено и туйто!

— Иде зима и започват историите!

— Па няма и наказание за такива крадци… Ами, какво ще му направят: ще го тикнат в затвора, ще му дават да яде, ще си поседи на топло, ще се изпракса с другари, та като го пуснат после, още по-добър, учен крадец.

— Моя кон да откраднат така, па да го хвана тогова, на място ще го убия като бясно куче — извика един от момците.

— Това му се пада на такъв, защото само глупаците търсят правда на тоя свят. Всеки има право да си търси своето.

— Да пипнеш такъв и да го убиеш, дори и цяла дружина да сме, няма наказание, нима всичките ще накажат?

— Ами… така беше някога… бях вече с втория си мъж… не, чини ми се още с Матеуш…

Но влезе в къщи Борина и прекъсна разговора.

— Така си шепнете на ухо, та отвъд вира се чува! — заприказва весело той, свали шапка и се ръкува с всекиго поред. Трябва да беше попийнал, защото бе червен като рак, разкопчал клашника си и приказваше силно и повечко от обикновено. Искаше му се да седне до Ягуша, но не се решаваше, па нямаше да бъде и добре така пред хората, преди да е сгодена за него, та само весело разговаряше и с удоволствие я гледаше тъй хубаво пременена днес и забрадена с неговата кърпа.

Куба и Витек донесоха веднага друга пейка и я сложиха пред огнището. Южа я избърса с чиста кърпа и почна да слага върху нея паници и лъжици за ядене.

А Борина изнесе из килера тумбеста стъкленица с водка и започна да черпи всички поред.

Момичетата се поотказваха, та един от ергените се обади:

— Налитат на водка като котки на мляко, но чакат да им се молят.

— Ти си пияница загубен, по цял ден седиш у Янкел, та мислиш, че всички са такива!

И пиеха, обръщаха се, прикриваха с ръка лице, а другото изливаха на земята, начумерваха се, казваха „люта“ и връщаха чашата на Борина.

Само Ягна се опря и не пи, колкото и да й се молиха и да я уговаряха.

— Дори и вкуса на водката не знам и не искам да го знам — рече тя.

— Е, хайде сядайте, драги мои, да хапнем, каквото дал господ! — канеше старият.

След разни церемонии, както си му е ред, седнаха около пейката, почнаха да се хранят полека и от време на време позаприказваха.

От паниците се издигаше пара, която като облак закри всички, и от нея се чуваше само стърженето на лъжиците, мляскането и тук-там по някоя дума.

Сготвили бяха много добро ядене, мнозина се почудиха: супа с фиде и варени картофи, месо с изпържен ечемичен булгур и зеле с грах — истински ги нагостиха, господарски. Борина постоянно канеше и ги караше да ядат, а Южка и Ханка току гледаха да досипват и да притурят…

Витек дотуряше сухи дърва на огъня, който весело пращеше, а Куба през това време изнасяше зеле, изтръсваше го на купа и лакомо поемаше в себе си миризмата, облизваше се и въздъхваше.

„Половин вол бих изял с една или две паници булгур… пък те, синковците, ядат като изгладнели коне, ни кокалче няма да оставят на човека“ — мислеше жално той и пристягаше ремъка си, така му куркаха червата от глад.

Но скоро свършиха и наставаха с „Да наспори господ“.

— Наздраве да ви е.

Раздвижиха се, кой излизаше да се поразведри и попротегне, кой искаше да види небето дали не се прояснява нейде, а пък момците да се позакачат с момите на пруста.

Куба седеше на прага с паница на колене и ядеше, та ушите му пукаха, дори и не забелязваше Лапа, който всякак му напомняше за себе си, но като се увери, че нищо няма да го огрее, промъкна се на пруста при чуждите кучета, които бяха надошли с хората у Боринови и се давеха за изхвърлените от Южка кокали.

Отново се заеха сръчно за работа и ето че Рохо се показа на вратата и поздрави с „Да бъде похвален“.

— Во веки! — отвърнаха всички в един глас.

— Петима Петко не чакат… Закъснял си, но ще се намери и за тебе… — рече Борина и му придърпа масичката към огнището.

— Мляко и хляб ми дай, Южо, това ми стига.

— Има още и малко месо — обади се нерешително Ханка.

— Не, да наспори господ, не ям месо.

Отначало млъкнаха и любопитно го заоглеждаха, но когато седна да се храни, разговорите и смеховете отново се подеха.

Само Ягна мълчеше и поглеждаше към скиталеца учудено, че е такъв като всеки друг човек, па е бил и на Божи гроб, половин свят е обиколил и толкова чудеса е видял… „Какво ли е по света? — мислеше. — Откъде трябва да се мине, та там да се стигне?… От всяка страна само села и ниви, и гори, а зад тях пак села, ниви, гори… Трябва сто мили11 да се преминат, па може и хиляда“ — мислеше си тя и много й се щеше да попита, но можеше ли, па на туй отгоре би й се и изсмял…

Рафаловото момче, което се беше уволнило от войската, донесе цигулка, нагласи я и засвири разни песни.

Настана тишина, само дъждът удряше в прозорците и кучетата вдигаха врява пред къщи. А той все свиреше и все по нещо ново, пръстите му тъй играеха и тъй движеха лъка по струните, та звукът като че ли сам излизаше из цигулката… Черковни песни свиреше сякаш за тоя скиталец, който не махаше погледа си от него, после пак други, съвсем светски, оная за Яшо на война, която момичетата често пееха на полето… и толкова жална мелодия изкарваше из тия дъсчици, че тръпки побиваха всички, а на Ягуша, която беше особено чувствителна към музика, сълзи потекоха като порой.

— Я стига, че Ягуша плаче… — извика Настка.

— Не… то само така… винаги ме прихваща свиренето… не… — шепнеше тя засрамена и криеше лицето си в престилката.

И това не помогна, макар че не искаше, сълзите й сами капеха поради оная чудна мъка, набрана в сърцето й неизвестно за какво…

Момъкът не престана да свири, само че сега свиреше пламенно такива живи мазурки и обертаси, та дори момичетата едва изтрайваха да седят, подскачаха на местата си, стискаха разтреперани от радост колене и движеха рамене, момците тупаха час по час с крака и весело пригласяха — стаята се изпълни с врява, тропот и смях, та чак стъклата на прозорците затракаха.

Изведнъж кучето изквича и тъй страшно започна да вие от пруста, че всички млъкнаха.

— Какво стана?

Рохо толкова бързо се спусна към вратата, че едва не се препъна о зелерезачката.

— Няма нищо… някое от момчетата притиснало с вратата опашката на кучето — извика Антек, като погледна към пруста.

— Витекова работа ще да е — рече Борина.

— Ами, Витек ще мъчи тъй кучето, той, дето събира по селото, разни изхвърлени животинчета, та ги лекува — разпалено го защити Южа.

Рохо се върна силно възбуден, трябва да беше освободил кучето и квиченето се чуваше вече някъде към портата.

— И кучето е божие създание, и то чувствува неправдата, както и човек… Исус Христос си имал кученце и никому не е позволявал да го мъчи — рече той енергично.

— Та и Исус Христос ли е имал кученце като всички хора?… — попита недоверчиво Ягустинка.

— Ако искаш да знаеш, имал е и Бурек12 му е било името…

— Хайде де!… Ти пък… — обадиха се любопитни гласове.

Рохо помълча малко, па вдигна побелялата си глава с дълга, равно подстригана над челото коса, втренчи й огъня бледите си, сякаш изплакани очи и като премяташе с пръсти зърната на броеницата си, рече тихо:

— В ония далечни времена…

Когато Исус ходил още по земята и сам разпореждал между хората, да ви кажа какво се случило…

Отивал Исус Христос на черква в Мстов13, а път нямало, само едни страшни пясъци, па горещи, защото припичало слънце и било жега като пред буря…

А сянка и подслон — никъде…

Исус Христос с голямо търпение вървял, защото доста път имало до гората. Понеже вече не усещал светите си крака и страшно бил ожъднял, често сядал на могилките, макар че там било по-горещо и расла само суха трева, а сянка имало само по изсъхналите стръкове мащерка, дето и птичка не може да се скрие…

Но току-що седнал, не успял още да си почине добре, ето ти дявола като проклет ястреб, който налита отгоре върху изморена птица, удря смахнатия с копита по пясъка, мъкне се като добитък и такова прашище, такава мрачева се вдигала, че нищо не се виждало…

Исус Христос, макар че го задушавало вече в гърдите и едва се движел, пак ставал и вървял и само си се подсмивал на глупавия дявол, защото знаел, че иска да му обърка пътя, та да не отиде на черква за спасение на грешния народ…

И тъй, вървял Исус Христос… вървял… и дошъл до гората…

Починал си добре под сянка, поразхладил се с вода и похапнал нещичко из торбата, после си откършил хубава тояжка, прекръстил се и влезнал в гората.

Гората била стара и гъста, непроходими блата и такива дрездаци и тресавища, че самия дявол може да е живял там, и гъсталаци, та и птица едва би преминала. Но Исус влезнал, а дявола като залюлял оная ми ти гора, като започнал да вие, като закършил ония борове — и вятърът нали е негов слуга от пъклото, му помагал; изтръгвал сухи дървета, изтръгвал дъбове, клони и бучал, и гърмял гората като безумен.

Стъмнило се, та в очите да бръкнеш някому, не се виждало; па шум, па трясък… па виелица — па зверове някакви, па някакви дяволски изчадия изскачат и се зъбят, ръмжат, заплашват… светят с очи и… току… само да го вкопчат с нокти, но не смеели, защото… Исус Христос бил в свещения си лик…

Но и на Исуса Христа вече омръзнали тия глупави заплахи, па и трябвало да бърза за черква, та благословил гората и изведнъж всички дяволи и роднините им изчезнали в мочурищата.

Останало само едно куче, защото тогава кучетата още не били приятели на човеците.

Та това куче останало, тичало след Исус и лаяло: ту се доближи до светите му крака, ту го дръпне със зъби за панталонците, ту дрехата му скъса и се хвърли към торбата му и всякак искало да си откъсне месо… но Исус Христос, какъвто си бил милостив и на никое създание не би направил пакост, а би могъл да го пребие с тоягата си или просто като си помисли, рекъл само това:

— На̀ ти, глупчо, хлебец, щом си гладен — извадил от торбата и му хвърлил.

Но кучето станало още по-зло и се забравило: току се зъби, квичи, налита, хвърля се и вече съвсем окъсало Исусовите гащи.

— Дадох ти хляб, не ти сторих лошо, а ти ми късаш дрехите и лаеш напразно. Глупаво си, куче мое, не позна господаря си. Зарад това ти ще има да служиш на човека и без него не ще можеш да живееш… — рекъл високо Исус Христос и кучето приклекнало, после се обърнало, подвило опашка между крака, завило и като оглупяло се втурнало по цял свят.

А Исус Христос отишъл в черквата.

Около него народ като дърветата в гора или като тревата по ливади — човек до човек.

Но в черквата било празно, защото в кръчмата свирела музика, а пред преддверието на черквата цял панаир, и пиянство, и разврат, и грях, както и днес става.

Излиза Исус от черквата след литургия и гледа — народът като жито на нива, блъскана от вятър, ту на една, ту на друга страна се вълнува и бяга, някой тича с бич, някой измъква кол от оградата, друг там климия иска да извади, трети пък камък търси, а жените пискат и се катерят по оградите или по колите, децата реват и всички крещят:

— Бясно куче, бясно куче!

А кучето посред хората като по внезапно проправен път припка с изплезен език право към Исуса Христа.

Не се изплашил господ, не… познал той, че това е същото куче от гората, разгънал светата си дреха и казал на кучето, което веднага се спряло:

— Ела тук, Бурек, тук си на по-безопасно място, отколкото в гората.

Покрил го с дрехата си, прострял ръце над него и казал:

— Недейте го убива, хора, защото и то е божие създание, злочесто е, гладно, гонено и безстопанствено.

Но селяните почнали да викат, да се кълчат, да бърборят недоволно и да удрят с дървета по земята: че то било диво и бясно животно, отмъкнало им толкова много гъски и овце, че постоянно прави пакости, па и на човека не прощава, ами веднага със зъбите… че никой не излиза на полето без тояга, защото от този дявол нямало никаква сигурност… че непременно трябвало да бъде убито…

И искали да го вземат насила изпод дрехата на Исус Христос и да го убият.

Исус Христос се разгневил и викнал:

— Не го закачайте! От кучето се боите, негодници и пияници такива, а от бога не се боите, а?…

Те отстъпили, защото го рекъл много строго, а Исус Христос им казва по-нататък, че са негодници, че са дошли за черковна служба, пък само пият по кръчмите, обиждат бога, не се покайват и са проклетници, мъчители едни на други, крадци, безбожници и няма да им се размине божието наказание.

Свършил Исус Христос, подигнал тоягата си и искал да си отиде…

Но народът го вече познал, че като паднал пред него на колене, че като ревнал да плаче, че като замолил…

— Остани при нас, Исусе, остани, господи Исусе Христе, остани! Ще ти бъдем верни като това куче… ние сме пияници, безбожници, лоши хора сме, но остани!… Накажи ни, бий ни, но остани!… Сироти изоставени сме ние, хора без господари… — И така плакали, така му се молили, така му целували ръцете и светите нозе, че той се смилил и останал още малко при тях, поучавал, опрощавал и благословил всичко.

А после, когато си вече тръгнал, им казал:

— Правило ли ви е зло кучето? Отсега нататък ще ви служи. И гъските ви ще пази, и овцете ще прибира, пък ако някой се забрави — и на имота, и на добитъка приятел и пазач ще бъде. Само го тачете и не го измъчвайте.

И си отишъл Исус по широкия свят.

Обърнал се и погледнал — Бурек седи там, където го отбранил.

— Бурек, върви с мене, какво, сам ли ще останеш, глупако?

И тръгнало кучето и вървяло навсякъде заедно с Исуса и толкова мирно, толкова бдително, толкова вярно, като най-добрия слуга.

И навсякъде вече заедно вървели.

И през гори, и през води — по цял свят.

А неведнъж и глад бивал. Тогава кучето било птица някаква ще намери, било някоя гъска или агне ще донесе и си живели тъй задружно.

А много често, когато измореният Исус почивал, Бурек отпъждал лошите хора или дивите зверове и пазил господа наш…

Като настанало време мръсните евреи и жестоките фарисеи да заведат Исуса на мъчение — Бурек се хвърлил върху всички и започнал да хапе и да го защищава, колкото могло, милото бедно куче.

А Исус, натоварен с дървото, което носел към мястото на светото си мъчение, му рекъл:

— Съвестта им повече ще ги гризе… а ти нищо не ще можеш да им сториш…

И като окачили измъчения на кръста, Бурек приклекнал и почнал да вие…

… на другия ден, когато всички хора се разотишли, когато ги нямало нито пресвета Богородица, нито апостолите… останал само Бурек…

… току лизал свещените, пробити с гвоздеи умиращи Исусови краченца и вил… вил… вил…

… а когато настанал третия ден… събудил се Исус Христос и гледа — няма никого при кръста… само Бурек жално скимти и се свива до нозете му…

… и пресветия наш Исус Христос го погледнал умилно в оня час и при последното си издихание рекъл:

— Ела с мене, Бурек!…

И в същия миг кученцето издъхнало и тръгнало с господа.

Амин.

— Както ви казах, така си е било, мили хора! — рече той с умиление, като свърши, па се прекръсти и тръгна нататък, където Ханка му бе вече наредила за спане, че беше много уморен.

Глухо мълчание обзе къщата. Всички мислеха за тая чудна история, а някои от момичетата като Ягуша, Южка и Настка бършеха крадешком очите си, защото участта на Исус и случаят с Бурек просто ги покърти. А това, че се намерило на света такова куче, което било по-добро от човеците и по-вярно на Исус, накара всички доста да се позамислят… И полека започнаха да правят и някои забележки и да се чудят на това божие нареждане. Само Ягустинка, която слушаше внимателно, вдигна глава, засмя се и рече на подбив:

— Дрън-дрън ярина на висока планина! По-хубава приказка ще ви кажа аз как човека се сдобил с вол:

— И моето е истина, както и на Рохо! — взе да се смее тя.

Цялата къща се заля в смях и веднага се посипаха шеги и разни приказки.

— Ягустинка всичко знае…

— Ами как, вдовица след трима мъже, тя ли няма да знае.

— Е па единия сутрин с камшик я учил, другия на пладне с ремъка, а третия надвечер с климия… — рече Рафаловият.

— И за четвърти бих се оженила, но не и за тебе, защото си глупав и ходиш сополив като чифутче.

— Както кучето на Исус не е могло без господар, така и жената не може без бой… затова и на Ягустинка й е мъчно… — подхвърли един от момците.

— Щурак… ти гледай само да не те види никой, когато пренасяш бащините си шиници жито у Янкел, а моето вдовство не закачай, то не е за твоя ум — озъби се тя остро, та всички млъкнаха, защото се страхуваха, че в яда си ще каже всичко, каквото знае, а много знаеше тя. Опака жена беше, упорита и за всяко нещо имаше що да каже. Често казваше такива неща, че тръпки побиваха човека и косата му настръхваше, пред нищо не се спираше, дори и пред свещеника и черквата. Неведнъж свещеникът я е съдил и карал да се вразуми, но нищо не помогна, а после тя разправяше по село:

— И без поп човек ще намери бога, само честен да е; по-добре ще стори той да си гледа икономката, че с третото е вече и пак ще го изгуби някъде…

Такава бе Ягустинка.

Щяха вече да се разотиват, когато влязоха кметът и помощникът. Ходеха по къщите да подканят хората утре според наряда да излезнат на трудова да поправят пътя зад воденицата, че е изровен от дъжда…

Но щом влезе, кметът разпери ръце и извика:

— Най-личните момичета е свикал, виж го ти него, дъртака!

И имаше право, тук бяха най-богаташките и от род моми — със зестра.

Та Борина е първенец в селото, нима ще повика и покани слугини, ратайкини и сиромахкини, дето по десет деца чакат да се облажат от една мършава крава!

Кметът поприказва с Борина насаме, но тъй тихо, че никой не чу, посмя се с момичетата и бързо си излезе, защото имаше да покани за утре още половината от селото. Скоро след това и всички взеха да се разотиват, че беше вече късно, па и зелето почти се свърши.

Борина на всички благодареше, всекиму поотделно, на старите жени отваряше и вратата и ги изпровождаше…

Ягустинка като си излизаше, рече високо:

— Да наспори господ за гощавката, но много добра не беше.

— Хайде пък ти…

— Стопанка ти трябва, Мачей, без това никакъв ред не може да има…

— Какво да правя, драга, какво да правя, божа работа, умря…

— Малко са моми! Всеки четвъртък гледат по село дали не ще излязат годежари от вас до някоя… — говореше тя лукаво, като искаше да изтръгне нещо от езика му, но Борина, макар че беше вече готов да отговори, само се почеса по главата, усмихна се и търсеше несъзнателно с поглед Ягуша, която се тъкмеше да излезе…

Антек това и чакаше, облече си нещо и излезе напред.

Ягуша вървеше сама към дома си, защото другите живееха от другата страна на воденицата.

— Ягушо — прошепна Антек и се подаде из тъмнината иззад някакъв плет.

Тя се спря, позна гласа му и потрепера.

— Да те придружа, Ягушо! — рече той и се озърна. Нощта беше тъмна, беззвездна, вятърът бучеше високо и блъскаше дърветата.

Обхвана я здраво през кръста и сгушени един до друг, изчезнаха в мрачината.

VIII

Сутринта гръмна по Липци новината за годежа на Борина с Ягна.

Кметът бил годежар, та кметицата, понеже кметът й забранил строго дума да не казва, докато той не се върне, чак надвечер изтича у съседите, уж сол назаем да си поиска, и на излизане не изтрая, ами хвана съседката под мишница и пошепна:

— Знаеш ли, Борина изпратил годежари на Ягна! Само да си мълчиш, че мъж ми каза да не казвам!

— Не може да бъде!… Нима пък ще се разтичам сега по селото!… Да не съм някое лапацало?… Такъв старец, а трета жена му се прищяло! Децата му какво ще кажат? Какъв свят настана! — изохка тя с ужас.

И щом кметицата си излезе, съседката сложи престилката си и бързо прескочи през градината у Клембови, които бяха наблизо, да поиска четка за повесма, защото нейната била затурена някъде.

— Чухте ли? Борина се жени за Ягна Доминикова! Ей сега са ходили годежари.

— Не, какво разправяш! Как така, децата му са вече големи, па и сам той е в години!

— Абе не е млад, ама не ще го върнат… не ще, такъв стопанин, богат!

— Па и тази Ягна, мари! Гледайте само! Подмяташе се с тоя, с оня… а сега първа господарка ще стане! Има ли правина на тоя свят, а?… А толкова моми седят… ето, и сестрините…

— А моите братови, а Копривянските, а Настуша? А други? Нима не са от род или не са хубави, честни.

— Сега ще има да се държи на голямо тя! И без това ходи като някой паун и вири глава.

— Няма така да мине това — ковача, па и другите деца няма да предадат току-така своето на мащеха, не!

— Пък ти, какво ще сторят? Имота си е на стария и той каквото каже, това ще е.

— Е, по право негов си е, но по правина — и на децата е.

— Ех, мила, правината е всякога на онзи, който умее да си я пази…

Наприказваха се, пооплакаха света и всичко, що става по него, па се разделиха, а от тях се разля и новината по цялото село.

Понеже нямаше много, нито бърза работа, а хората си бяха по домовете, тъй като пътищата бяха твърде разкиснати, по всички къщи си приказваха за тоя годеж. Любопитството, как ще се свърши всичко това, също така обхвана селото. Отнапред още се надяваха, че ще се стигне до бой, съдилища и разни други истории. Ами как, Бориновата сприхавост бе позната на всички, че като рече, и на свещеника не остъпва дори, па и Антековата упоритост познаваха.

Дори тия, които бяха излезли да поправят пътя при отнесения насип зад воденицата, и те оставяха сегиз-тогиз работата и се залавяха да си побъбрят за новината.

Каза един това-онова, каза друг и току най-сетне умният и уважаван старец Клемб рече сурово:

— Нещо лошо на цялото село ще се случи покрай това, ще видите.

— Антек няма да отстъпи, може ли? Ново гърло на софрата — рече друг.

— Ех, че си прост, у Борина има за още пет гърла, работата е за имота.

— Няма да мине без припис.

— Не е проста Доминиковица, всички ще ги оправи.

— Майка нали е, има кучешкото си право да се грижи за щерка си — подхвърли Клемб.

— Навърта се в черквата и трепере над парата, като евреин.

— Не дрънкай за хората каквото ти скимне, да не ти отрежат езика.

И така цял следобед селото се занимаваше с годежа, па имаше и защо: Бориновци са от род и стари стопани, а Мачей, макар и да не беше на никаква длъжност в селото, пак той водеше селския народ. Може ли, откак се помни, на голям имот седи, от деди и прадеди е в това село, умен, имотен — щат не щат, ще го слушат и тачат хората.

Само никой от децата му, нито дори ковачът, не знаеха за годежа; страхуваха се хората да се затичат да им обадят, да не би при първия им яд да си изпатят нещо.

Затова в дома на Борина още всичко бе спокойно, днес по-спокойно, отколкото друг път. Дъждът бе престанал и от сутринта времето бе почнало да се оправя, та още след закуска Антек и Куба с жените отидоха с колата в гората да наберат сухи съчки за огрев и да видят дали не би могло да се събира постилка.

Старият остана у дома си.

Още от сутринта той бе някак особено кисел, особено ядосан и само търсеше причина да стовари върху някого натрупалия се яд. Наби Витек, че не постлал още слама под кравите, та лежали до половината в тор, с Антек се скара, Ханка навика зарад момченцето, което пропълзяло пред къщи и се задънило в калта, дори и Южка нахока, че дълго се разтакава… а конете чакаха заради нея.

И когато най-после остана само с Ягустинка, която не бе си отишла от вчера, за да пази къщата, той съвсем не знаеше какво да прави. Постоянно си спомняше какво му разправи Ямброжи за посрещането от Доминиковица, какво рекла Ягна, но пак не доверяваше на себе си, а и на стареца много нямаше вяра, понеже за една чашка той можеше и да излъже. Току се тътреше по къщи, заничаше през прозореца към безлюдния път или пък гледаше неспокойно от пруста Ягушината къща — очакваше свечеряването като благодат…

Сто пъти го прихващаше да изтича до кмета и да го накара по-скоро да отидат — но остана у дома си, възпираха го Ягустинкините очи, очи свити, които непрестанно го следяха и светеха подигравателно и насмешливо.

„Вещица такава, върти с очите си като със свредел!“ — мислеше си той.

А Ягустинка ходеше по къщи и из двора с хурка под мишница и наглеждаше. Предеше тя, вретеното й бръмчеше във въздуха, насукваше нишката, наминаваше към гъските, към свинете, в обора, а Лапа сънен и натежал се мъкнеше подире й. Тя не приказваше със стария, ако и да знаеше добре какво го яде и трови толкова, какво го разтърсва. Най-сетне той се залови да набива кръстовища около стената, за да я настелят с постилка.

Тя често се спираше при него и най-после рече:

— Не ти спори днес работата.

— Не върви, не върви пущината.

„Содом ще настане тука, боже мой! Содом! — мислеше си тя, като се отдалечи. — Добре прави стария, че се жени, добре! Че не ожени ли се, такава издръжка ще му дадат децата, каквато и моите на мене! Цели десет морги земя като злато дадох и какво?… — Тя плюна от яд. — По чужда работа за по някой грошец ходя! Последна сиромахкиня ме направиха!…“

А старият, като не можеше вече да трае, бухна оземи брадвата и извика:

— Да опустее такава работа!

— Нещо отвътре те яде.

— Яде ме, яде…

Ягустинка приседна на пейката, източи дълга нишка, зави я на вретеното и тихо, някак плахо рече:

— Няма защо да се кахъриш и тревожиш.

— Ти знаеш ли?

— Бъди спокоен, Доминиковица е умна, па и Ягна е разумна.

— Добре го рече! — извика той зарадван и седна до нея.

— Ами как, нали виждам.

Дълго мълчаха и се споглеждаха един друг.

— Покани ме на сватбата, пък аз такава сватбарска песен ще ти изпея, че тъкмо на деветия месец ще кръщаваш… — захвана тя с насмешка, но като видя, че старият се мръщи, добави с по-друг тон: — Хубаво правиш, Мачей, хубаво. Ако и аз си бях подирила човек след смъртта на моя, сега нямаше да ходя по чуждите къщи, нямаше… Глупост направих, че повярвах на децата си, приписах им земята и какво?…

— Аз ни леха не приписвам! — рече твърдо Борина.

— Ум имаш, щом така приказваш, ум! Влачих се по съдилища и само похарчих, дето имах някоя пара, а правина не купих… и на стари години да се съсипвам и чуждо да работя! Дано покрай плетищата изпукате, кучета проклети, за злото, което ми сторихте! Отидох у тях в неделя, така, само да видя къщата, градината, дето с ръцете си съм я присаждала, а снахата като отвори една уста — дошла съм била като съгледвачка! Господи мили! Аз съгледвачка на бащиния си имот да ида! Помислих си, че на място ще падна и ще умра, така ми стана мъчно! Отидох при свещеника да ги посмъмре от амвона, пък той ми вика, че за тази им вина Исус Христос щял да ме награди!… Ами, как не… Който си няма нищо, за него и Христовата милост е добра, добра му е… но все пак по бих искала да съм си аз господарка на имота на тоя свят, да си спя под пухова завивка в топла стая, да си хапна блажничко и да си ми е весело…

И така разпалено взе да се оплаква от всичко, че Борина стана и излезе из селото към кмета, понеже се и мръкваше вече.

— Скоро ли ще отивате?

— Ей сега, само да дойде Шимон.

Скоро и той пристигна, та заедно отидоха в кръчмата да пийнат по чашка и да вземат арак за черпене. Ямброжи беше вече там и щом ги видя, дойде при тях; но не пиха дълго, защото Мачей ги подканяше да бързат.

— Тук ще ви почакам; щом приемат, заберете жените и веднага тука — викна подире им.

Те вървяха бързо посред пътя и калта пръскаше под краката им; мрачината ставаше по-гъста и покриваше света със сива тъжна пелена, в която потъваше цялото село. Само тук-там по къщите почнаха да блещукат светлини и кучета лаеха по портите, както бива обикновено пред вечеря.

— Куме — обади се кметът след малко.

— А?

— Струва ми се, че харна сватба ще направи Борина.

— Я направи, я не направи! — отвърна кисело Шимон, какъвто си беше мърморко.

— Ще направи! Аз, кмета, ти казвам, да знаеш. Аз съм насреща. Такава двойка ще направим от тях двамата, че хей!

— Само кобилата ще издържи, защото жребеца, чини ми се, не ще кара дълго!

— Това не е наша работа.

— Ама ще има да ни кълнат децата му…

— Чудо ще бъде! Аз, кмета, нали ти казвам.

И влязоха в къщата на Доминиковица.

В стаята беше светло, пометено, чисто — нали им се надяваха.

Годежарите казаха „Да бъде похвален“, поздравиха се с всички, понеже момчетата бяха вътре, седнаха на примъкнатите до огнището столчета и заприказваха за това-онова.

— Па един студ, като на зима е тръгнало — захвана кметът:

— Няма какво да се чудим, не иде пролет я!

— Превозихте ли вече зелето?

— Ех… остана малко на зелището, ама сега не може да се кара — отговаряше спокойно старата и следеше с поглед Ягна, която мотаеше до прозореца с мотовилка прежда на гранчета и тъй хубава беше днес, че кметът, още млад човек, я поглеждаше с лакоми очи, но най-после започна:

— Такъв валеж, кал и тъмнило, та рекохме с Шимон да се отбием у вас; посрещнахте ни както трябва, гостихте ни с добра дума, та навярно и ще си купим нещо от вас, майко…

— Всякъде може нещо да се купи, стига да подири човек…

— Право каза, майко, само че ние няма да дирим, защото ни се струва, че най-добре е оттука да купим.

— Купувайте тогава — извика тя весело.

— Юницата например бихме искали да купим.

— Хо-хо, скъпа е! С каквото и да е въже не може да се поведе!

— Имаме въже от осветено сребро, и змей да е, пак не ще го скъса!… Е, много ли искаш, майко? — И той почна да вади от джоба си бутилката…

— Много ли?… Не е лесно да се каже! Млада е, деветнайсетата година напролет ще свърши, добра е и работна, та още някоя година може да остане при майка си…

— Ялова ще остане… защото без приплод, ялова…

— Други и при майка си зачеват — пошепна Шимон.

Кметът се разсмя с глас, а старата само светна с поглед и рече бързо:

— Подирете си друга, моята може и да почака.

— Защо да не може, ама няма да намерим по-снажна и с по-добра майка!

— Каза го пък и ти!

— Вярвай мене, кмета, какво ще ти кажа… — И той измъкна чашата, изтри я с полата на клашника си, наля арак и рече важно: — Слушай добре, Доминиковице, какво ще ти кажа: аз съм чиновник човек и моята дума не е като птичка, дето ще писне, изчурулика и толкоз ще я видиш после! И Шимон знаят хората кой е, не е някой нехранимайко, а селски стопанин, баща на челяд, помощник-кмет… Прави сметка само какви хора са ви дошли и за какво, прави сметка!

— Знам, Петре, и внимавам.

— Ти си умна жена и знаеш, че рано-късно Ягуша трябва да излезе из тоя дом, на свое да отиде; още господ Исус Христос е наредил така, че бащите отглеждат децата не за себе си, а за хората.

— Ех, истина, истина, ти, майко,

— Така е на тоя свят, така ще си и остане. Да пийнем поне по капка, а, майко?

— Та знам ли?… Няма да я насилвам… а, Ягушо, ще пийнеш ли?…

— Та знам ли и аз… — изскимтя Ягуша, като извърна зачервеното си лице към прозореца.

— Послушна е! Кроткото агне от две майки суче… — добави важно Шимон.

— Тебе чака тя, майко!

— Пийнете, да ви е здраве, но не сте казали още кой е той — рече тя, защото не е по обичая да знаят отнапред, а да научат от годежарите.

— Кой? Самия Борина! — извика кметът, като гаврътна чашата.

— Стария! Вдовеца! — извика тя божем разочарована.

— Стар! Не хули бога! Стар, ама наскоро за дете го съдиха!

— Вярно е, само че не било негово.

— То се знае! Такъв господар ще тръгне с коя да е! Пий, майко…

— За пиене то лесно, само че е вдовец, па старият скоро ще си отиде, където всички, а после?… Децата му ще изгонят мащеха си и…

— Мачей каза, че няма да мине без припис… — промърмори Шимон.

— Навярно преди сватбата!

Годежарите млъкнаха, след малко кметът наля отново чашата и се обърна с нея към Ягна.

— Пийни, пийни, Ягушо! Тъкмим ти мъж като дъб, господарка ще бъдеш и стопанка — първа в селото… хайде, тебе чакаме, Ягушо, не се срамувай…

Тя се колебаеше, червенееше, завръща се към стената, но най-сетне, като закри с престилката лицето си, отпи малко от чашата и остатъка изля на пода…

Тогава чашата изреди всички. Старата сложи хляб и сол, а после и пушена суха колбаса за мезе.

Пийнаха два-три пъти по ред, та очите на всички светнаха и езиците се развързаха. Само Ягна избяга в килера, понеже, кой знае защо, се разплака силно и чак през стената се чуваше хлипането й.

Старата поиска да отърчи при нея, но кметът я задържа.

— И телето реве, когато го отбиват от майка му… това си е така. Няма да иде бог знае къде, нито в друго село. Абе то ще й се радваш после… Нищо лошо няма да й бъде, ти мене, кмета, вярвай, като ти думам…

— Ех… току съм си мислила само внучета да дочакам да им се порадвам…

— Не бери грижа, още преди жътва ще имаш първото…

— Само господ знае отнапред, а не ние грешните! Ето, запихме… ама на мене някак ми е жално като на погребение…

— Няма що да се чудиш, едничка щерка излиза от дома, мъчно ти е за нея… Рано е още за грижи! Знаеш ли какво? Я да идем всички в кръчмата, че и водката ми се свърши, па и годеника като на въглени ни чака там.

— В кръчмата ли ще правим годежа?

— Както си му е обичая, както и нашите бащи са правили — аз, кмета, нали ти казвам, ти мене слушай.

Жените се преоблякоха малко по-празнично и веднага излязоха.

— Момчетата ще останат ли, годеж на сестра им, и те нали се радват — забеляза кметът, защото момчетата бяха натъжени и поглеждаха неспокойно майка си.

— Не може да се остави така къщата.

— Я повикайте Агата от Клембови, тя ще гледа дома.

— Агата вече е по просия. Ще повикам някого по пътя. Елате, Йенджихо и ти Шимек, па си вземете и клашниците, нима като просяци искате да отидете така, както сте сега… Па само да се напие някой… ще има да помни… Кравите още не са натъкмени, па и свинете, картофи трябва да се кълцат — да знаете.

— Знаем, мамо, знаем! — шепнеха развълнувано те, при все че бяха вече мъже до потона и снажни като круши на слог, но слушаха майка си като малки деца, защото ги държеше здраво, а когато имаше нужда, и към ръжена, па и към чумбасите им посягаше и плесници удряше; послушание и покорство трябваше да има.

Тръгнаха за кръчмата.

Да бръкнеше някой в очите на човека, не можеше да се види, тъй беше тъмно — обикновено нещо при есенните дъждовни нощи. Вятър духаше отгоре и шибаше клоните на дърветата, та те ту се люлееха, ту се снишаваха шумно до плетищата; вирът шумеше и така удряше о брега, че дъжд от разбити на пяна пръски падаше досред пътя, па често удряше и по лицата на минувачите.

В кръчмата също бе тъмно, а вятърът духаше през едно разбито стъкло, та дори окачената на връв зад тезгяха лампа се люлееше като златно цвете.

Борина скочи да ги посреща и целува и горещо да ги прегръща, защото смяташе, че Ягуша е вече негова.

— Исус Христос е рекъл: вземи си, червено, невеста, та да не ти е мъчно сам. Амин! — бърбореше Ямброжи, но понеже повече от един час пиеше, вече нито езикът, нито краката го държеха.

Евреинът сложи веднага на тезгяха и арак, и сладка водка, и мастика, и херинга за мезе, баничка с шафран и някакви чудни кифли с мак.

— Хапнете, пийнете, мили хора, рождени братя, верни християни! — канеше Ямброжи. — И аз имах жена, само че съвсем не помня къде… чини ми се във Франция… не, в Италия беше, не… но сега съм сирота… Казвам ви, че като викна старшията: Във веригата, марш!…

— Я пийте, хора! Започвай, Петре — прекъсна речта му Борина, като донесе за цяла злотувка бонбони и ги втикна в шепата на Ягуша. — Вземи, Ягушо, сладички са, на̀!

— Ама… само си харчиш парите… — колебаеше се тя.

— Не бой се… имам аз за такива неща, ти сама ще видиш… на̀… а колкото за тебе, и от пиле мляко бих намерил… нищо лошо у мене няма да ти се случи… — И той почна да я прехваща през кръста и я уговаряше да яде и пие. Ягна приемаше всичко спокойно, хладно и равнодушно, като че не беше нейн годежа. За едно си помисли само: дали старият ще й даде преди сватбата ония корали, за които спомена на панаира.

Започнаха често да изпразват чашите, на смяна — едно след друго арак и сладка водка, разприказваха се всички едновременно, дори Доминиковица си пийна хубавичко и заразправя разни ми ти едни, та кметът се учудваше, че е толкова умна жена.

И синовете й се понапиха, защото и кметът, и Ямброжи често ги подканяха и пиеха наздравици с тях.

— Пийте, момчета, Ягнин годеж е това, пийте…

— Виждаме, виждаме — отговаряха заедно те и искаха да целуват ръка на Ямброжи.

Най-после Доминиковица отведе Борина към прозореца й без заобикалки му рече:

— Ягуша е твоя, Мачей, твоя е.

— Бог да ти заплати за дъщерята, майко. — Сграбчи я за шията и я зацелува.

— Обещал си да припишеш, а?

— Да припиша… защо пък припис? Което е мое, то е и нейно.

— Море да може тя да си е по-свободна пред наследниците, да не й натякват!

— Те да не се месят в моето! Всичко мое е и Ягушино, всичко.

— Златни ти уста, ама помисли само, старичък си малко, па и всички сме смъртни, защото:

— Още съм як, още двайсет години ще издържа, не бой се!

— Небоя го изяли вълците.

— Тъй съм радостен, че казвай какво искаш! Ако искаш, ще й припиша ония три морги при Лукашовите.

— На гладно куче и мухата е сладка, ама ние не сме гладни. Ягуша има наследство от баща си пет морги ниви и морга гора и ти ще припишеш шест. Шестте морги на пътя, дето лятос бяха картофите ти.

— Най-добрата ми нива!

— Ами Ягуша не е ли най-добрата и най-хубавата мома в селото!

— Така си е, затова и пратих сватове, но какво думаш ти, шест морги, цяло стопанство. Какво ще кажат децата! — Той започна да се чеше по главата, защото мъка сграбчи сърцето му; ами как, такава земя, най-хубавата, да я даде!

— Умен си ти, драги мой, но сам помисли, че това приписване е само едно осигуряване на момичето. Нали докато си жив, никой няма да ти отнеме този имот — а пък що е Ягушино, що й се пада от баща й, още напролет ще повикам мерач, ще си го вземете и можете да си го сеете… Помисли си, че няма нищо лошо да те сполети, и припиши шест морги.

— Разбира се, за Ягуша ще припиша…

— Кога?

— Па ако щеш, и утре! Не, в събота ще наредим известяване14 и веднага ще отидем в града. Каквото и да е, веднъж ще се мре!

— Ягушо, я ела, дъще, я ела! — завика Доминиковица девойката, на която кметът разправяше нещо и тъй я притискаше към тезгяха, че тя високо се смееше.

— Ягушо, Мачей ти приписва шестте морги при пътя — каза й тя.

— Да живееш — прошепна Ягна, като протегна ръка към него.

— Да пийнем от тая сладката за здравето на Ягна…

Пийнаха. Мачей я улови през кръста и я поведе към другите, но тя се изтръгна из ръцете му и отиде към братята си, с които се разправяше и си попийнуваше Ямброжи.

Глъчката ставаше все по-голяма. Надойдоха и други хора: този-онзи влизаше да види какво става, а други да откачат даром по някоя чаша по този случай; дори и слепият старец с кучето, и той се намери тук и седеше на видно място, вслушваше се и от време на време четеше на глас молитви, та го чуха; тогава Доминиковица му даде водка, нещо да хапне и няколко гроша в шепата.

Хубавичко си бяха пийнали и всички заедно приказваха, па се стискаха, прегръщаха се, държеха се като приятели и братя, както бива при повече пиене.

Само евреинът се промъкваше тихо между тях и слагаше все нови половници и бутилки с бира и записваше с тебешир върху вратата кой колко поръчва.

А Борина бе като замаян от радост, пиеше, черпеше, канеше, приказваше, както рядко са го виждали, и постоянно се притискаше към Ягуша: забавляваше я той, галеше я по лицето, защото не бе редно тъй пред всички да я прегърне през шията и да я целува, ако и да не можеше вече да се въздържа, само я хващаше през снагата и я водеше към по-тъмното.

Доминиковица изведнъж се сепна, че е време вече да си отиват, и извика синовете си да стават.

Но Шимек беше вече пиян и като чу майка си, само оправи пояса си, удари с пестница по масата и извика:

— Господар съм, майка му стара… Който иска, нека си отива… Пие ми се и ще пия… Евреино, водка дай!

— Трай, Шимек, трай, че ще те бие — стенеше плачливо Йенджих, също така здравата пиян, и дърпаше брат си за клашника.

— Хайде у дома, хлапаци, у дома! — изкряска им страшно Доминиковица.

— Господар съм, искам да остана и ще остана водка да пия… стига вече мама е господарувала… ако ли не… ще я напъдя… вещицата…

Но старата го блъсна в гърдите, та той се повали и веднага изтрезня, а Йенджих му нахлузи шапката и го изведе навън; но види се, въздухът подействува на Шимек, защото едва измина няколко крачки, сполитна, хвана се за плета и почна да вика и мърмори:

— Господар съм, майка му стара… моя е земята… каквото ми е воля, това ще правя… водка ще пия… Евреино, арак… па ако не… ще изгоня…

— Шимек! Моля ти се, Шимек, хайде да си ходим, мама иде! — стенеше Йенджих и плачеше с горчиви сълзи.

Скоро дойде старата с Ягна и подбра изпод плета синовете си, защото се бяха вече хванали за косите и се валяха из калта.

След излизането на жените в кръчмата малко попритихна. Хората се разотидоха полека, останаха само Борина, годежарите, Ямброжи и просякът, който сега пиеше с всички заедно.

Ямброжи вече не се помнеше, стоеше насред кръчмата и ту тананикаше, ту нещо високо разказваше:

— Беше черен, като на черен котел дъното беше черен… помери към мене… но ще ме улучи в… Забих му щика в корема… завъртях, та чак запращя… пръв!… Стоим… стоим… и току началника лети… Боже господи! Самия началник!… Момчета… казва… народе… казва… На линия… напред… — изкрещя Ямброжи, колкото можа, изправи се като струна и бавно заотстъпва, та дървеният му крак дори тропаше. — За мое здраве. Петре, пий… сирота съм… — бърбореше той неразбрано до стената, но не дочака, ами внезапно се втурна и излезе от кръчмата, само пресипналият му пеещ глас се чуваше откъм пътя…

В кръчмата влезе воденичарят, грамаден мъж, облечен с градски дрехи, червендалест и със сиви малки и подвижни очи.

— Пиете си, господари! Хо, хо, и кмета, и помощника, и Борина! Абе да няма сватба?

— Нещо като сватба, ела се чукни с нас, воденичарю, ела — покани го Борина.

И отново изпиха още по една.

— Щом сте такива весели, ще ви обадя новина, та да изтрезнеете!

Всички изблещиха помътнелите си очи.

— Няма и един час, откак дворянина продаде сечището на Вълчите долове!

— Ах, кучкаря ниедин, кучия му син! Продал, нашето сечище продал! — извика Борина и в забравата си тресна бутилката о пода.

— Продал! Има закон и за дворянина, и за всеки… — мърмореше пияният Шимон.

— Не е истина! Аз, кмета, ви казвам, не е истина, да знаете!

— Продал е, само че няма да позволим да го вземат, бога ми, няма да дадем! — викаше Борина и удряше с пестници по масата.

Воденичарят си отиде, а те до късно през нощта разговаряха и се заканваха на дворянина.

IX

Изминаха няколко дена от Ягушиния годеж.

Дъждовете секнаха, пътищата се поотцедиха и малко пообсъхнаха. Само из браздите и тук-там по ниските места и лъките се сивееха мътни локви като разплакани очи…

Дойде и задушница, сив, безслънчев и мъртъв ден, дори вятър не гонеше сухите тръни, нито клатеше тежко наведените над земята дървета.

Болезнена глуха тишина потискаше света.

А в Липци още от сутринта камбаните биеха бавно и непрекъснато; жалните печални звукове се носеха из замъглените пусти поля. Със скръбен глас те викаха в този тъжен ден, станал от сън бледен, повит с мъгли чак до безкрайните далнини, до безкрая на небето и земята и приличен на бездънна пропаст.

Изпод източните зари, които още блестяха слабо като застиваща мед, изпод синкавите облаци започнаха да се носят ята от врани и чавки…

Толкова високо хвърчаха те, че едвам се виждаха и едвам се долавяше дивата им и жална врява от грачене, прилична на стоновете на есенните нощи.

А камбаните непрестанно биеха…

Мрачният химн се разливаше тежко по мъртвите и глухи простори, падаше като стонове по полето, бучеше жално по села и гори и така се носеше по цял свят, та изглеждаше, че и хора, и поля, и села вече са едно грамадно сърце, което се свива в печално оплакване…

Птиците все хвърчаха и хвърчаха. Почуда и уплаха обхващаше хората, понеже все по-ниско се спущаха и все по-големи ята прииждаха, та небето се покри като че с развени от вятъра сажди, а глухият шум на крилата им и граченето още повече се усилваха и бучеха като надигнала се буря… Те извиваха кръгове над селото и като подхванат от вихър куп листа се въртяха над нивите, падаха по горите, нависваха по голите тополи, завзеха всичко; липите при черквата, дърветата при гробищата, градините, билата на покривите, дори плетищата… И пак, подплашени от непрестанното биене на камбаните, литваха и като черен облак хвърчаха към горите… И остър пронизителен шум се носеше след тях.

— Тежка зима ще бъде — казваха хората.

— Към горите държат, навярно сняг скоро ще падне.

И все повече излизаха пред домовете си хората, защото никога не бяха виждали толкова птици заедно — дълго и с чудна тъга гледаха, докато се изгубиха в горите. Гледаха и тежко въздъхваха. Някой се кръстеше, като да се отбрани от някакво зло. Взеха вече да се стягат за черква и да излизат, защото камбаните все ечаха глухо, а по пътищата, по преходи и пътечки се мяркаха вече в мъглата и идеха хора от съседните села.

Дълбока тъга налегна душите на всички. Някаква чудно болезнена тишина омота сърцата — тишина на жални размисли за ония, които бяха отишли там, под надвисналите брези, под черните наведени кръстове.

— Мили ми Исусе Христе! Божичко! — въздъхваха селяните и повдигаха сивите си като земята лица, впиваха невъзмутими очи в тайната на душата и спокойно вървяха да принесат жертви и молитви за умрелите.

Селото бе като потопено в тежка печална тишина. Понякога само се зачуваха жалостивите умолителни песни на просяците пред черквата.

И у Боринови бе по-тихо от други път, макар че там бе заседнал спотаен ад, който бе готов да избухне за най-малкото нещо.

Ами как, децата вече всичко знаеха.

А вчера, в неделя, бе първото известие в черква за годежа на стария с Ягуша.

В събота ходиха в града, където Борина приписа при нотариуса шест морги на Ягуша… Върна се късно и с изподраскано лице, защото бил малко пийнал, па пожелал в колата да хване Ягуша, но получил само плесница и нокти.

В къщи с никого не говореше, макар че Антек постоянно се изпречваше отпреде му; легна си веднага тъй, както беше, с ботушите и с кожуха… чак на сутринта Южка почна да му бъбре, че изцапал с кал завивката.

— Трай, трай, Южо! Случва се понякога и на такива, дето никога не пият водка… — весело рече той и веднага отиде при Ягна, където остана до късно. Напразно го чакаха и за обед, и за вечеря.

И днес стана късно, слънцето бе вече хубаво изгряло; облече най-хубавия си клашник, накара Витек да му намаже с мас празничните ботуши и да му пъхне нови сламени снопчета в тях. Куба го обръсна и той се опаса, сложи си шапката, като поглеждаше неспокойно през прозореца към пруста, защото там Ханка пощеше момченцето, а не искаше да се срещне с нея. Когато забеляза, че тя влезе за миг в къщи, измъкна се бързо към портата и толкоз го видяха вече тоя ден.

Южка цял ден поплакваше и се блъскаше в къщи като птичка в клетка. Антек пък гореше от все по-силни и люти болки — нито ядеше, нито спеше, нито можеше да се залови за каквото и да е; беше още зашеметен от новината, още не можеше да дойде на себе си и не знаеше какво става с него. Лицето му потъмня, само очите му станаха още по-големи и светеха някак стъклено, сякаш с вкаменели сълзи — стискаше зъби да не се развика и разхока, само ходеше неспирно из стаята, ту пред къщи, ту пред портата или към пътя и пак се връщаше, отпущаше се на пейката в пруста и с часове седеше, загледан пред себе си, потънал цял в болката, която все повече растеше и все по-силна ставаше.

Заглъхна домът, само плачове, охкания и въздишки се разнасяха от него, сякаш някого погребваха. Вратите на обора и кочините бяха цели разтворени и всичкият добитък се тътреше по градината и назърташе през прозорците в къщи, а нямаше кой да го прибере; само старият Лапа полайваше и го подгонваше, но напразно — не успяваше.

На леглото си в конюшнята Куба почистваше някаква пушка, а Витек със страхопочитание наблюдаваше работата и поглеждаше през прозорчето, да не би някой да ги свари.

— Божичко, как гръмна! Помислих си, че дворянина или горския стреля…

— Така ами… отдавна не бях стрелял, па здравата я натъпках, та гръмна като топ…

— Веднага след вечеря ли отиде?

— Да, отидох на дворянското място до гората, че там по есенниците сърни обичат да излизат… Тъмно беше, та дълго чаках… чак призори пристигна един рогач… Така се притаих, та на пет крачки дойде до мене… Не стрелях, че беше страшен като вол… мисля си… няма да успея… Пуснах го и малко нещо след това… излезнаха кошути… Избрах си най-добрата… само вдигнах пушката и като тресна! Здравата бях я натъпкал, та чак рамото ми отече, така ме ритна приклада… ама и тя се събори… само с краката си шаваше… половин шепа сачми набих в хълбока й… па ревеше, пущината… уплаших се да не чуе горския и трябваше да я доколя…

— В гората ли остана? — попита момчето, разпалено от разказа.

— Къде остана, остана, това не е твоя работа и само една дума ако си казал някому, да знаеш, че зле ще патиш…

— Щом не даваш, няма, ама на Южа може, а?

— Ами, цялото село веднага ще се научи. На̀ ти едно десетаче, купи си нещо…

— И така няма да кажа, само че вземи ме някога с тебе, миличкия ми…

— Закуска! — извика пред къщи Южка.

— Само да си мълчиш, ще те взема, ще те взема!

— И ще ми дадеш баре веднъж да пушна, ще ми дадеш ли, а? — молеше момчето.

— Ами барута да не мислиш, глупчо, че без пари го дават…

— Аз имам пари, Куба, имам, още на панаира господаря ми даде две злотувки и си ги чувам да ги дам на свещеника, за да помене нашите в черква, та…

— Добре, добре, ще те науча — пошепна Куба и поглади момчето по главата, защото съвсем го плени с тая си молба.

Малко след закуска и двамата отидоха на черква. Куба сърчено кривуцаше, а Витек вървеше малко надире, защото му беше мъчно, че нямаше ботуши, а ходеше бос.

— Ами може ли бос да се влезе в притвора на черквата? — попита тихо Витек.

— Колко си прост. Като че ли Исус Христос гледа ботушите на хората, а не молитвите.

— Така си е, само че с ботуши е по-прилично… — прошепна по-жално Витек.

— Има време, ще си купиш и ти ботуши.

— Ще си купя, Куба, ще си купя. Да порасна само за слуга и веднага ще отида във Варшава, ще се ценя да гледам коне… а, в града всички с ботуши ходят, нали, Куба?

— Нали, нали… още ли помниш това?

— И още как! Бях на пет години, когато Козеловица ме доведе, и добре помня… ами как… студено беше… отидохме пеша до железницата… помня… там колко много лампи светеха… и досега ми се премрежват очите… помня… па къщи, колко много къщи и все такива големи като черквата…

— Дрънкаш си! — рече пренебрежително Куба.

— Добре помня, Куба… нали и покривите не можех да видя… па колко много файтони… прозорци до самата земя… струваше ми се, че цели стени са от стъкло… и едни камбани бият, край няма…

— Толко много черкви, как да не бият!

— Е па, отде другаде толко дрънкане ще се вземе?

Те млъкнаха, защото вече влязоха в гробищата и се запровираха през гъстата навалица, която се бе натрупала около черквата, а вътре нямаше място.

Просяците бяха образували улица от главния вход на черквата до пътя и всеки по свой начин си дереше гърлото, викаше и молеше за милостиня, а някои и на цигулка посвирваха плачливо, някои песни проточваха жално, други пък свиреха с цафари или с хармоники, та се разнасяше един врясък — чак ушите на човека пронизваше…

В притвора имаше толкова много народ, че при масата, където органистът записваше имената за поменуване, както и при другата, където записваше синът му Яшо, ученикът, можеха да изпотрошат ребрата на човека.

Куба се промъкна напред и подаде на органиста доста дълъг поменик. Той записваше и взимаше на всяка душа по шест гроша или, ако някой нямаше пари — по три яйца.

Витек поизостана, защото много го настъпваха по босите крака, но колкото можеше, се тикаше, макар че мнозина с ропот мърмореха, че се вре под мишниците им и изпреваря по-старите. Парите си той стискаше в шепа и когато го доблъскаха до масата пред органиста, забрави какво щеше да каже… И как да не забрави, все господари и господарки, почти цяло село, и воденичарката с капела като дворянка, и ковачите, и кметът със своята… всички го гледат… вслушват се… припомнят си с глас разни умрели… и по десет… и по двайсет имена казват… за цял род… за бащи, деди и прадеди… А той — какво?… Нима знае коя е майка му? Кой е баща му? Знае ли?… Има ли кого да помене?… Божичко… Той само разтвори широко уста и сините си очи и застана неподвижен като обезумял… Сърцето му се сви от болка, та едва можеше дъха си да поеме… И стана му тъй тежко под лъжичката, та му се стори, че щеше да умре… но не остана там, защото го изблъскаха в къта при светената вода15, и той подпря глава о цинковия съд, за да не падне. Сълзи като маниста капеха от очите му… като тъжни броеници… и напразно искаше да ги задържи… напразно… и тъй се тресеше, всяка негова костичка тъй трепереше, че нито зъбите си можеше да удържи, нито пък прав да стои… Той седна в ъгъла, за да се скрие от хорските погледи, и плака с жални сирашки сълзи…

— Маминко! Майчице! — скимтеше нещо в него и късаше цялата му душа. И нито знаеше, нито можеше да разбере защо всички имат бащи и майки, а само той е сирак, само той едничък…

— Исусе мой, Исусе!… — хлипаше и отмаляваше като задушавана от клопка птица, докато най-сетне Куба го намери и извика:

— Витек, даде ли вече да поменат?

— Не — отвърна той, па стана, изтри очи и енергично се запровира към масата… да, и той ще запише имена… нима знаят, че няма никого… защото… ако е сирак, той е за себе си… подхвърлено дете… Той хвърли смел поглед и с непоколебим глас каза имената: Юзефа, Мариана и Антони, тези, които най-напред му дойдоха на ума…

Заплати, взе остатъка и тръгна с Куба да се моли в черквата и да чуе как свещеникът ще спомене неговите покойници…

Насред черквата имаше подставка с погребален ковчег, обкичен с ярки светлини наоколо, а свещеникът четеше от амвона безкрайни поменици от имена — и щом прекъснеше, отговаряше му високо казваната от всички молитва за умрелите, останали в чистилището.

Витек коленичи до Куба, който измъкна от пазвата си броеница и зачете всичките молитви „Радвай се, Богородице“ и „Верую“, които казваше и свещеникът. Прочете и Витек една-две молитви, но най-сетне молитвената монотонност, топлината и умората от плача го замаяха, той се опря леко о хълбока на Куба и заспа…

След пладне на вечерна служба, която на този ден веднъж в годината се извършваше в гробищния параклис, отидоха всички Боринови.

Вървяха Антек и Ханка с децата, ковачите, Южка с Ягустинка, а подир тях куцукаше Куба с Витек — да отпразнуват празниците както трябва.

Денят вече прибираше сивите си изморени клепачи, гаснеше и потъваше бавно в страшните, тъжни бездни на мрака; вятърът се раздвижи и със стенание се носеше по полята, блъскаше се между дърветата и навяваше суровия прогнил дъх на есента.

Беше тихо с чудната, печална тишина на задушница. Тълпите вървяха из пътя в сурово мълчание. Само тупането на краката се чуваше; само крайпътните дървета се клатеха неспокойно и тихият и тъжен шум на клоните трептеше над главите; само свирните и песните на просяците хлипаха из въздуха и пропадаха без ехо…

Пред портата, па дори и между гробовете, до зида бяха наслагани бурета от сол и до тях се бяха разположили купчини просяци.

А народът течеше по целия път с тополите към гробищата; в мрачината, която бе вече посипала света като със сива пепел, блещукаха запалените свещи на някои, клатеха се и жълтите пламъчета на кандилца и всеки, преди да влезе в гробищата, вадеше от торбата си хляб и сирене, късче сланина или колбаса или пък кълбо прежда, повесмо извлачен лен, връзка сухи гъби — и всичко това слагаха набожно в буретата — за свещеника, за органиста и за Ямброжи, а останалите за просяците; който не слагаше в тях нищо, пущаше по някоя пара в протегнатите просяшки ръце… и шепнеше имената на умрелите, за които искаше да се помолят…

Хор от молитви, песни, споменувани с плачлив ритъм имена се носеше непрестанно над портата и хората минаваха — отиваха нататък, пръскаха се между гробовете, та скоро заблещукаха като светулки пламъчета и замигаха през мрачината, през храстите и изсъхналите треви.

Глух, тревожно сподавен шепот на молитви трептеше в приземната тишина; понякога се откъсваше от гробовете страдално хлипане, понякога жално оплакване се разнасяше в сърцераздирателни напеви между кръстовете; ту някой неочакван, кратък, натегнал от отчаяние вик като гръм процепваше въздуха, ту тихи детски плачове — сирашки плачове писукаха като пилета в потъналите в мрак шубраци…

А понякога в гробищата наставаше глухо и тежко мълчание, та само дърветата тъжно шумяха, а ехото от хорски плачове, оплаквания, болезнени викове и жалби се удряше в небето, разнасяше се по цял свят…

Хората сновяха тихо между гробовете, боязливо шепнеха и тревожно се вглеждаха в мрачните и бездънни далечини.

— Всеки умира! — въздъхваха тежко с каменно примирение и се влачеха по-нататък, приседваха при гробовете на бащи, четяха молитви, седяха мълчаливи, замислени, глухи като живота, глухи към смъртта, глухи към болките — като някакви дървета, и като дървета се люлееха душите им в сънно чувство на тревога.

— Исусе мой! Господи милостиви, Богородице! — се откъсваше от измъчените им от смут души. Те изправяха застинали и изнурени като свещената земя лица, издигаха до кръстовете сивите си като околните локви очи, които още се сивееха в мрака, като сънно люшкани дървета падаха на колене. Мятаха тревожни сърца в нозете на Исуса и избухваха в свещен плач на всеотдание и примирение.

Куба и Витек вървяха заедно с другите, а когато съвсем притъмня, Куба се потътрузи навътре към старото гробище.

Тихо, пусто и мрачно беше там при продънените гробове — там почиваха забравени, за които отдавна и споменът бе умрял, както и техните дни, и време, и всичко; само някакви птици зловещо крещяха и гъсталакът тъжно шумеше. Тук-таме стърчеше някой изгнил кръст — там лежаха един до друг цели родове, цели села, цели поколения — там вече никой не се молеше, не плачеше, не палеше кандило… само вятърът шумеше из клоните, късаше последните листа и ги запокитваше на последно издихание… там само някакви гласове, които не бяха гласове, някакви сенки, които не бяха сенки, се блъскаха като слепи птици о голите дървета и сякаш плачеха за милост…

Куба извади из пазвата си няколко скътани резена хляб, ронеше ги на трохи, коленичеше и ги хвърляше по гробовете.

— Хапни, душо християнска, дето те споменавувам вечерно време, хапни, покаянице човешка, хапни! — шепнеше той от сърце.

— Ще вземат ли? — тихо и с тревожен глас попита Витек.

— Ами как! Свещеника не ще ги нахрани!… Другите слагат в буретата, а на тия сироти нищо няма да се падне от това… Свинете на свещеника или просяците ще има да ядат… а каещите се души ще търпят гладни.

— Ще дойдат ли?

— Бъди спокоен… Всички, дето търпят мъките в чистилището… всички. На днешния ден Исус Христос ги пуща на земята да навестят своите…

— Да навестят своите! — повтори с тръпки Витек.

— Не бой се, глупчо, дяволът днес не може да припари тука, помените го пропъждат и молитвите, и свещите… Па и сам Исус слиза днес по света и брои, милия наш господар, колко души още му остават, докато ги събере всичките, всичките… Помня добре как приказваше мама, па и стари хора казват.

— Исус Христос слиза днес по света! — пошепна Витек и се огледа внимателно.

— Аха, ще видиш… това само светците виждат или най-много пострадалите…

— Я виж, там се свети, има и някакви хора — извика Витек страхливо, като сочеше няколко гроба до самата ограда.

— Това са гробовете на ония, дето ги убиха в гората… да-а… и моите господари почиват там… и майка ми… да-а…

Те се промъкнаха през гъсталака и коленичиха пред едни продънени гробове, които бяха тъй разтурени, че едва имаше следи от тях; нито кръстове ги означаваха, нито дървета ги засенчваха, нищо, само един чист пясък, няколко изсъхнали стъбла мащерка и тишина, забрава, смърт…

Ямброжи, Ягустинка и старият Клемб бяха коленичили при тия мъртви гробове; две заровени в пясъка кандилца мъждукаха, вятър повяваше, клатеше пламъчетата, разкъсваше думите на молитвите и ги носеше из тъмната нощ…

— Да, мама, там почива… помня… — шепнеше тихо Куба повече на себе си, отколкото на Витек, който бе приклекнал до него, защото студ го пронизваше.

— Магдалена се викаше… тате си имаше имот, ама служеше като колар у дворянина… само с жребци пътуваха със стария господар… а после умря… чичовците взеха имота… а аз пасях свинете на господаря… Така, мама я викаха Магдалена, а тате Петер и на прякор Соха, както и мене. После дворянина ме взе за конете, да карам пък аз жребците… и все на лов нагоре-надолу, до други дворяни пътувахме… па и аз не стрелях зле, че по-младия господар ми беше дал пушка… а мама си седеше в чифлика с по-старата господарка… Помня добре… и когато отидоха всички… и мене взеха… Цяла година бях… и що ми кажеха, все го свършвах… то се знае, не едно куче утрепах и не две… а по-младия господар бе ранен в корема и му изпаднаха червата… Па господар… и добър човек беше… нарамих го на гръб и го изнесох… после той замина за топлите страни, а на мене заръча да отнеса писма на стария господар… отидох… то се знае, че бях съсипан като куче… бяха ме стреляли в крака, па не заздравяваше, че все вънка под голо небе… а сняг до пояс и страшен студ… Помня, как не…, една нощ се довлякох… търся… Боже, света Богородичке! Като че някой ме фрасна с климия по главата!… Няма ти ни чифлик, няма ти ни гумна… дори и оградите не останали… всичко изгоряло… а стария господар и старата господарка и мама… и Юзефка, прислужницата, проснати убити на земята в градината!… Света Богородичке! Помня всичко… — И Куба заплака тихо, а сълзите му като град се сипеха по лицето му, та вече не ги и бършеше… само поплакваше с глас от скръб и мъка, защото всичко това като живо се изпречи пред очите му, а Витек, изморен бедният от плач, си спеше.

Все по-дълбока ставаше нощта, вятърът все по-силно блъскаше дърветата, та дългите косичници на брезите докосваха гробовете, а белите им стъбла се мяркаха в тъмнината като облечени в погребални плащаници… Хората се разотиваха… гаснеха пламъчетата… утихнаха просяшките песни… между гробовете зацари тържествено мълчание, пълно с чудни шумове и пронизителни звукове… Гробищата сякаш се изпълниха със сенки… с тълпа от привидения… с гора от мрачни очертания… с музика от плачевни тихи гласове… с океан от чудни трепети, с движение на мракове… с блясъци от тревога, с глухо хлипане… с тайнственост, пълна с ужас и смут — докато ято врани литна от параклиса и с крясък избяга към полето, а кучетата в цялото село дълго, отчаяно и жално завиха…

Макар че беше празник, селото бе тихо, пътищата пусти, кръчмата затворена; само тук-там през малките запотени прозорчета блещукаха светлинки, носеха се тихи песни на набожни хора и гласни молитви за умрели…

С вълнение излизаха хората пред домовете си, с вълнение се вслушваха в шума на дърветата, с вълнение гледаха през прозорците дали няма да се явят онези, които блуждаят през тоя ден, докарани от копнеж и от божията воля… дали не плачат като покаяници по кръстопътищата, дали не назъртат жално през прозорците…

Някъде според стар свещен обичай домакинките слагаха отвън под стряхата остатъци от вечерята, кръстеха се набожно и шепнеха…

— Вземи, хапни си, душо християнска, която си останала в чистилището…

Така се изнизваше тая задушнишка вечер всред тишина, скръб, размисли и уплаха.

В стаята у Антекови седеше Рохо, скиталецът от Божи гроб, четеше и разправяше истории за божите работи.

Доста свят имаше там, защото бяха дошли Ямброжи, Ягустинка, Клемб, бяха още Куба, Витек, Южка, Настуша; нямаше само стария Борина, който до късно през нощта седя при Ягуша.

Тихо беше в стаята, щурецът църкаше в комина, а сухите главни пращяха в огнището.

Всички седяха на пейки пред огнището, само Антек бе при прозореца. А Рохо от време на време разравяше с тоягата си въгленчетата и казваше тихо:

… Не е страшно да се умре, защото —

„Както птичките се стремят наесен към топлите страни, така и уморената душица се стреми към бога…

Както оголелите дръвченца бог облича напролет със зелени листенца и миризливи цветчета, тъй и ти, човешка душо, отиваш при бога за радост, за веселие, за пролет и за вечно блаженство.

Както слънцето прегръща тая плодородна и отрудена земя, така и бог ще подслони всяка душица, та нито студ, нито болка, нито самата смърт ще бъде опасна за нея…

Хей! Защо само плач има на тая земя, само жалби и скръб!

А злината се плоди като тръните и като гора се разраства!

И всичко е пусто и напразно — като гнилоч, като мехурите, които един вятър издига върху водата, а друг ги унищожава.“

X

— … От амвона и всекиму поотделно казвам това, но вие като псета само налитате един върху друг, само… — Останалите думи вятърът пъхна в гърлото на свещеника и той силно се закашля; Антек нищо не рече, а вървеше до него и се вглеждаше между дърветата в тъмнината.

Вятърът ставаше все по-силен, наваляше из пътя и тъй шибаше по тополите, тъй ги подмяташе, че те чак се огъваха с пъшкане и сърдито шумяха.

— А казвах на хубостника — започна пак свещеникът — той сам да заведе кобилата на вира, а той я пуснал напред и ето, изгубила се… Сляпа е, ще се задъни нейде, между плетищата, та и краката си ще изпотроши — вайкаше се свещеникът и търсеше внимателно, назърташе зад всяко дърво, оглеждаше по нивите.

— Па нали всякога сама си ходеше…

— Добре знае пътя до вира… само да й налее някой бурето, да я обърне и тя сама се връща… Но впрягаха я денем… а днес Магда ли, Валек ли — пуснали я вече по мръкнало… Валек! — извика той, защото му се мярна сянка между тополите…

— Видях Валек към нас, но още преди здрач.

— Навреме отърча да я дири, когато се беше мръкнало! Двайсетгодишна кобила, при мене се е раждала… заслужила е хляба си… па е и привързана като човек… Божичко, дано само не й се случи нещо!

— Какво ще й се случи? — измърмори ядосано Антек. Ами как да не го беше яд, отиде при свещеника да се посъветва, да се оплаче, а той току го нахока и го забра да търсят кобилата! Наистина, жалко е за кобилата, макар че е сляпа и стара, ама все пак на човека трябва да се дава преднина!

— Пък ти да се опомниш и да не си отмъщаваш, роден баща ти е! Чуваш ли?

— Добре, знам! — отвърна ядосано Антек.

— Смъртен грях и оскърбление на бога! Който в безумието вдигне ръка на баща си и се противи на божиите заповеди, нищо добро няма да спечели. Имаш ум, я, и си длъжен да знаеш това.

— Само правда искам.

— А дириш да си отмъстиш, а?

Антек не знаеше какво да отговори.

— Ще ти кажа и това, че кроткото агне от две майки суче.

— Всички ми казват същото… как не, само че тази кротост ми е дошла вече до гуша, повече не ще изтрая! Той ако ще би убиец, злосторник да бъде, нали е роден баща, на него е простено, а децата нямат право да търсят своето! Вярвай бога, такъв е станал тоя свят, че да плюеш на него, па да тръгнеш където ти очи видят.

— Па върви, кой те спира! — рече буйно свещеникът.

— Може и да тръгна, нима има тук какво да правя? — шепнеше Антек по-тихо, някак сълзливо.

— Дърдориш само! Други и леха нива нямат, и пак стоят у дома си, работят и са благодарни на бога. Да беше се заловил за работа, а не да се оплакваш като жена. Здрав си, па имаш и за какво да се заловиш…

— Как не, цели три морги! — рече презрително Антек.

— Не забравяй, че имаш жена и деца.

— Знам аз това, добре го знам… — процеди през зъби Антек.

И те излязоха пред кръчмата: прозорците й светеха и някакви гласове се чуваха чак на пътя.

— Що е това, пак ли пиене?

— Новобранците, дето ги взеха лятоска, пият си за утешение… В неделя ще ги пръснат по света, та се радват…

— Почти пълна е кръчмата! — прошепна свещеникът, като застана при тополата, откъдето през прозореца се виждаше всичко вътре: беше натъпкано с хора.

— Нали днес трябваше да се съберат и да се уговарят… за оная гора, дето дворянина е продал на евреи да я изсекат…

— Но не цялата е продал, още толкова останало!

— Дорде не се спогоди с нас, ни дръвце не ще дадем да отсече!

— Как тъй? — попита с малко изплашен глас свещеникът.

— Няма да дадем и толкоз! Тате иска да го съдим, ама Клемб и всички, които държат с него, казват, че не щат съд, но няма да позволят и да се сече; и ако стане нужда да идат всички от селото, ще идат и било с брадви, било с вили или с каквото може, но няма да дадат своето.

— Господи Исусе! Та то не ще се размине без бой или без някакво нещастие!

— Сигурно! Като се строшат там с брадвите няколко чифлишки глави, тогава ще настане и правдата.

— Антек! Да не ти се е побъркал ума от яд? Глупости приказваш, драги мой!

Но Антек вече не чуваше, впусна се малко настрана и се изгуби в тъмнината, а свещеникът забърза към дома си, защото дочу тракане на колелета и тихото жално пръхтене на кобилата.

Антек пък се запъти надолу из селото към воденицата и от другата страна на вира, за да не мине покрай Ягнината къща.

Като треска се бе забила тя под сърцето му, като лоша треска, която нито може да се измъкне, нито пък да се избяга от нея.

А ярка светлина идеше откъм нейната къща, ярка и някак весела… Той се спря да погледне само веднъж, та ако ще и да започне да проклина от яд, но внезапно нещо го понесе от мястото му и той търти като вихрушка да бяга и не се озърна надире.

— На тате е вече тя, на тате!

Тичаше при своя зет, при ковача — и той не ще може нищо да го посъветва, но ще поседи там между хора, а не в бащината си къща… Пък и тоя свещеник! На работа ще го реди! Така е, сам той нищо не работи, никаква мъка, ни грижа няма, лесно му е да реди другите. За жената и за децата ще му наумява… Знае я той, добре я знае! Омръзнаха му вече плачовете й и нейната покорност, и кучешките й плахи очи… ех, ако не беше тя!… Да беше сам! Боже мой! — изохка тежко той и такъв див, бесен яд го овладя, че му идеше да хване някого за гърлото, да го души, да го разкъса и да го бие, та да го усмърти!…

Но кого?… Не, не знаеше и ядът му бързо изчезна, както бе и дошъл, а той гледаше с празен поглед в нощта и се вслушваше в бушуването на вихъра, който вилнееше из градините и така блъскаше дърветата, че те дори опираха до оградите и го шибаха с клоните си по лицето… Той се влачеше бавно, тежко, едва се местеше, защото на душата му почнаха да се трупат облаци от скръб, мъчение и безсилие и скоро забрави къде и защо отива…

— Татева е Ягна, татева! — повтаряше той постоянно и все по-тихо, като че бе молитва, която не трябва да забрави.

В ковачницата бе червено от огнището, чиракът усилено духаше с меха, разпалените въглища шумяха и изпущаха кървав пламък; ковачът стоеше при наковалнята с килната на тила шапка, голи ръце, кожена престилка и тъй очернено лице, че само очите му светеха като въгленчета. Той силно ковеше зачервено желязо, та кънтеше и дъжд от искри се пръскаше изпод чука и падаше по калния под.

— Е, какво? — попита той след малко.

— Ех… какво може да има! — отвърна тихо Антек, опря се на една от ритлите, каквито имаше няколко за обковаване, и се загледа в огъня.

Ковачът работеше мъжки, нагряваше от време на време желязото и ковеше, удряше за такт с чука или помагаше на чирака да духа с меха, когато имаше нужда от по-силен огън. Той поглеждаше крадешком Антек и под рижите му мустаци трепкаше зла усмивка.

— Ти като че си ходил при свещеника? Е, и какво?

— Какво може да бъде? Нищо! Същото и в черква бих чул.

— А ти друго нещо ли искаше? — засмя се иронично ковачът.

— Нали е свещеник, учен… — каза за свое оправдание Антек.

— Учен е, когато трябва да изтръгне нещо, ама не и когато трябва да даде някому нещо…

Но Антек нямаше вече желание да възразява.

— Ще вляза в къщи — рече след малко той.

— Иди! Кмета ще намине към мене, та ще дойдем и ние!… Тютюн има на поличката, запуши си…

Но Антек дори и не чу и влезе в жилището, което бе от другата страна на пътя.

Сестра му кладеше огън, а най-голямото момче четеше в букварчето си на масата… Поздравиха се мълчаливо.

— Учи ли? — забеляза той, защото момчето сричаше с глас и сочеше буквите със заострена пръчка.

— Откак извадихме картофите, воденичарското момиче му показва, защото мъжа ми няма време.

— От вчера и Рохо учи деца в татевата къща.

— Исках и аз да изпратя Яшко, но не дава нашия, защото е у татеви, па и момичето е по-учено, нали е ходило на училище във Варшава…

— То се знае, то се знае… — рече той, колкото да каже нещо.

— А Яшек така добре учи букварчето, че дори и момичето се чуди.

— Може ли инак… ковашка порода нали е… на такъв умник син…

— Шегуваш се ти, ама той най-добре казва, че дорде е жив тате, всякога може да се отнеме приписа…

— Е да, вземи го на вълка от устата! Шест морги имот. Ние с жената му работим като ратаи, а той го приписва на чужди, комуто се случи…

— Ще се караш и заканваш, ще се съветваш при тоя-оня, ще се съдиш, та и от къщи да те изпъди… — каза тя тихо, като поглеждаше към вратата.

— Кои ти каза това? — извика той силно, като подскочи от стола.

— Не викай само… хората така казват… — пошепна тя плахо.

— Няма да отстъпя, нека ме изгони насила, ще го дам в съд, ще се съдим и пак няма да отстъпя — почти викаше той.

— С главата зид не ще пробиеш, ако ще като овен да блъскаш — рече ковачът, който влизаше в това време.

— Тогава какво да се прави? Имаш ум да съветваш хората, посъветвай и мене…

— Със злом нищо няма да се спечели от стария!

Той запали лулата си и взе да му дава примери, да увещава, да успокоява и тъй да извърта, та Антек разбра накъде бие и викна:

— Ти негова страна държиш!

— Аз съм за правото.

— Добре ли ти заплати той за него?

— И да е платил, не е от твоя джоб.

— От моя е, пусто да остане, от моя!… Благодетел, кучия му син, ама с чуждо. Доста си взел, та затова и не бързаш.

— Взел съм толкова, колкото и ти!

— Ами, толкова… а покъщнина, а дрехи, а крава, колко нещо си изтръгнал ти от тате? Помня добре и гъските, и свинете, и още колко други! А телето, дето преди няколко дена ти го даде, то нищо ли е?

— И ти си могъл да вземеш.

— Ни съм крадец, ни пък лъжец!

— А аз крадец ли съм?

И те подскочиха един срещу друг, готови да се хванат за гушите, но седнаха веднага, защото Антек рече по-тихо:

— Не казвам това за тебе, но своето не давам, та ако ще да пукна.

— Е-е… не ти е, чини ми се, толкова за имота… — рече с подигравка ковачът.

— Ами за какво?

— Около Ягна се въртеше, та сега ти е тежко.

— Видял ли си?… — извика той, сякаш в сърцето боднат.

— Има в селото и такива, които са видели, и то неведнъж…

— Очите им да изпръснат! — прошепна по-тихо Антек, защото тъкмо в тоя миг влезе кметът и се ръкува с всичките; изглежда, че знаеше за какво се карат, защото и той взе да брани и оправдава стария.

— Добре те поеше и гоеше с колбаси, та затова го браниш…

— Не дрънкай глупости, когато ти приказва кмет — извика надуто кметът.

— За мене твоето кметство не струва и лула тютюн…

— Какво каза, какво?

— Ти чу, па ако не си, ще кажа и друго, та да те жегне…

— Кажи де, кажи!

— Ще кажа — ето на̀, пияница си, Юда си, предател си! Ще кажа, че с общински пари гуляеш и от чифлика добри пари си взел, та затова дворянина е продал нашата гора!… А ако искаш, ще добавя още, само че вече с тоягата… — викаше разпалено Антек, като посягаше към тоягата.

— Аз съм чиновник, внимавай, Антек, да не съжаляваш после.

— В моя дом не оскърбявай хората, защото тук не е кръчма! — викаше ковачът, като закриваше кмета, но Антек вече не гледаше нищо, нахока и двамата като псета, тресна вратата и излезе…

Хубаво му олекна и се върна по-спокоен у дома си. Мъчно му беше само за това, че без нужда се скара със зет си.

„Сега вече всички ще са против мене!“ — мислеше си на сутринта, като закусваше, и с почуда видя ковача, който влизаше в къщи.

Поздравиха се, като че нищо не е имало помежду им.

И понеже Антек отиде в плевнята да насече слама за добитъка, тръгна и ковачът след него, седна върху снопчетата, нахвърляни из преградата, за да бъдат очукани, и заговори тихо:

— Поврага всички караници, и то за какво? — За една глупава дума! Затова и дойдох пръв при тебе и пръв ти протягам ръка да се сдобрим…

Антек подаде ръка, погледна го подозрително и промърмори:

— Така си е, само една дума, защото не ме беше на тебе яд. Кмета ме разсърди. Да си стои мирен, когато не е негова работа!

— Същото и аз му рекох, защото искаше да се залети след тебе…

— Да ме бие ли?… Бих му теглил един бой като на лелиния му син, който още от жътва лекува ребрата си… — извика Антек и взе да слага слама в сламорезачката.

— И това му казах… — добави скромно ковачът и хитро се усмихна.

— Ще си поразчистя аз сметките с него, та ще ме запомни… големец такъв, чиновник!…

— Фукльо и толкоз, зарежи го. Намислил съм нещо, затова дойдох при тебе… Това трябва да стане така: след пладне ще дойде моята и с нея ще идете да се разберете точно и ясно със стария… Няма полза нито от ядосване, нито от плачове из ъглите, трябва да се иде при него и направо да му се каже как стои работата… Излезе или не излезе нещо от това, но трябва да му се каже всичко…

— Какво има за казване, като вече е направил приписа!

— И със злом няма да се оправи! Вярно, приписа е направен, но дорде е жив той, все може да се отнеме, запомни добре това, ето защо не трябва да му се противиш. Нека се жени, нека си има и той радост.

Антек пребледня при тия думи и така затрепера, че престана да реже.

— На това ти явно не се противи, а одобрявай и казвай, че всичко добре прави и приписа — воля му било, направил го… само останалото да обещае на нас — на тебе и на моята, и пред свидетели! — добави той хитро.

— А Южка и Гжеля? — попита без желание Антек.

— Тяхното ще се заплати! Та Гжеля малко ли е взел! Не праща ли му току-речи всеки месец в казармата? Ти мене слушай само, направи, както аз ти казвам, па няма да изгубиш. Аз смятам, че така ще тръгне, че всичко ще си бъде наше…

— Още кон не видял, и крака размахва…

— Ти мене слушай… той само да обещае пред свидетели, да има за какво да се заловим после… Има още съд и правда на тоя свят, не бой се ти. А има още едно място, за което можем да се закачим, нали има земя, наследство и от майка ти?…

— Чудо голямо, четири морги — на мене и на жена ти…

— Но нито на тебе, нито на жена ми го е дал! А толкова години го сее и прибира дохода му! Ще ви заплати той добре за това — и с лихвите. Пак ще повторя — не му се противи за нищо, одобрявай, иди му на сватбата, не скъпи добрата дума и ще видиш, ще го наредим ние него… Па ако не ще с добром, съда ще го оправи… С Ягуша добре се знаете… то и тя би могла да ти помогне нещичко… ти само й кажи за това… тя още по-добре би могла да склони стария на наша страна… е-е, съгласен ли си?… че трябва вече да си ходя…

— Съгласен съм! Само махай се по-скоро, да не ти смърля мутрата и да не те изхвърля из вратата! — процеди през зъби Антек.

— Какво те прихванаха, Антек, какво? — рече изплашено ковачът, защото Антек остави резачката и тръгна към него блед и със страшни очи.

— Юда такъв, крадец! — бълваше той ругатни с разпенена злоба, та ковачът се вдигна и побягна с всички сили.

— Дали не му се побърка ума? — мислеше си той вече на пътя. — Ами как, добре го посъветвах… а той?… Щом е тъй глупав, нека иде другаде да си изкарва хляба, нека го изгони стария, дори ще помогна за това… но, така или иначе, имота няма да изпусна… Значи, такъв си ти! Мутрата искаш да ми смърлиш, из вратата да ме изхвърлиш, че исках да споделя с тебе… че дойдох с добра дума като при брат! Значи, такъв си! Ах, ти би желал всичко само на тебе да бъде! Да имаш за взимаш! Изюди ме ти мене да кажа що мисля, но и аз ще те наредя тебе, сине майчин, та тригодишна треска ще те тресе! — Той ставаше все по-яростен, просто побесняваше, че Антек е узнал неговите намерения и вече е готов да го издаде пред стария. От това най-много го беше страх.

— Трябва да се предвари това! — реши веднага ковачът и въпреки страха от Антек върна се пак у Боринови.

— Тука ли е господаря ти? — попита той Витек, който беше пред къщи и замеряше с камъчета плуващите по вира гъски.

— Как да е тук! Нали отиде у воденичарите да калесва за сватба…

„Ще отида отсреща, може и да се срещнем!“ — помисли си той и тръгна към воденичарите, но като мина край дома си, отби се и каза на жена си да се премени и щом ударят камбаните за обедня, да заведе децата у Антекови.

— Той вече ще ти каже какво да правиш!… Сама нищо няма да правиш и недей да обмисляш, защото си глупава, само ако стане нужда, разреви се, прегърни краката на баща си и искай… па добре слушай какво ще ти каже той и какво ще говори преди това Антек…

Доста време я учи, като гледаше през прозореца дали старият не се вижда на моста.

— Ще назърна във воденицата да видя смлели ли са просото. — Не му се чакаше у дома.

Но вървеше бавно, спираше се и размишляваше… „Знае ли го човек какво ще стори? Нахока ме, а е готов да направи, каквото му казах… по-добре, че и жената ще бъде там… па ако не стори това, ще се скарат, стария ще го изпъди… Така или иначе, все ще има и за мене нещо…“ — засмя се радостно той, потри ръце, нахлупи каскета си и си закопча палтото, защото духаше и остър студ идеше откъм вира.

— Ще настане мраз или нови дъждове — шепнеше той, като се спря на моста и разглеждаше небето… Тъмни, тежки, сякаш изкаляни облаци се носеха ниско като стадо некъпани овни. Вирът глухо шумолеше, а понякога плискаше водите си о бреговете, по които тук-там между черните наведени елхи и клонести върби се червенееха жени, които перяха дрехи; бухалките усърдно тупаха по двата бряга. Пътищата бяха опустели, само стада гъски шляпаха по стегнатата кал, по навеяните с опадали листа и със смет ровове и деца кряскаха пред къщите. По плетищата пропяха петлите като на промяна на времето.

— По-скоро ще ги дочакам във воденицата! — шепнеше ковачът и тръгна надолу.

А пък Антек, след като ковачът си отиде, се зае тъй усърдно да реже, че цял потъна в работата, и до пладне наряза толкова много, та Куба, който си дойде от гората, извика:

— Ей, има за цяла неделя! — Той така високо изказа учудването си, че Антек се стресна, остави сламорезачката, протегна се и тръгна към къщи.

„Каквото ще става, да става, но днес трябва да се разбера с тате… Лъжец е той и Юда, но може и добре да съветва… Разбира се, има и той облага от това…“ — мислеше за ковача и назърна в другото, бащиното си отделение, но веднага се стъписа, защото там седяха двайсетина деца и сричаха всички заедно на глас… Рохо ги учеше и внимаваше добре да не му правят дяволии… Той обикаляше около тях с броеница в ръка, слушаше, понякога поправяше, понякога подръпваше някое за ухото или го погалваше, а честичко сядаше и търпеливо обясняваше как трябва да бъде и питаше. А децата едно през друго искаха да отговарят като пуяци, когато ги раздразни някой… и тъй силно, че се чуваше и в другата стая.

Ханка готвеше обед и си приказваше с баща си, стария Вилица, който рядко идваше, защото беше болнав и едва се движеше вече.

Той седеше при прозореца, подпрял се на тояжката си, и разглеждаше по стаята ту мушналите се и седнали тихо в къта деца, ту Ханка… Беше цял побелял, устните му трепереха, гласът му бе слаб като на пиле, а гърдите му постоянно хъхреха.

— Закусвал ли си? — попита го тя тихо.

— Ех… що е право, Веронка забрави да ми даде… и аз не спорекох, не…

— Веронка и на кучетата не дава да ядат, затова често идат тук да си хапнат! — викна тя, че я беше яд на по-голямата й сестра още от миналата година, когато след смъртта на майка им онази бе прибрала всичко, което бе останало, и нищо не искаше да й даде, та поради това почти се и не срещаха.

— Та и у тях не тече, не… — защищаваше я тихо старецът… — Стахо очуква снопи у органиста, там и яде и четирийсет гроша на ден му дават… па дома толкова гърла… та и картофите не стигат… Истина… две крави гледат и мляко има… та и на пазара в града носи масло и сиренце за някоя пара… ама забрави понякога да ми даде да ям, па и за чудене ли е, толко деца… и на хората вълненици тъче… и преде, и работи като някой вол… па нима на мене много ми и трябва?… Да е само навреме и всеки ден… току…

— Па напролет ела при нас, щом при тая кучка там ти е толкова зле…

— Не се оплаквам, не надумвам, само… само… — изведнъж гласът му се пречупи.

— Ще попасваш, децата ще понагледваш…

— Всичко ще правя, Ханушо, всичко — шепнеше той тихичко.

— Има място в стаята, ще направим одър да си на топло…

— Па и в обора, и при конете бих спал, само при тебе да съм, Ханушо, само да не се връщам! Само… — захлипа той в молбата си и сълзи закапаха от хлътналите му зачервени очи… — Взе ми пуховия юрган, защото децата, казва, нямало с какво да се завият… право си е… мръзнеха, та дори сам ги взимах при себе си… но кожуха ми се изтърка и не топли вече… взе ми одъра… па и на оная страна, дето съм аз, е студено… нито пък дава някоя тресчица дърво… натяква ми за всяка лъжица гозба… пъди ме на просия… па като нямам сила… едвам се довлякох до тебе…

— Господи, ами защо никога не си ни казвал, че ти е толкова зле там?

— Може ли… щерка… той е добър, ама все по работа… може ли…

— Чума ниедна! Половин имота и половината къща взе, и всичко, и на такъв ред да те докара! Пред съда трябва да я изкара човек! Тя е длъжна да те храни, да те топли и каквото ти е нужно за обличане да ти дава, а ние дванайсетте рубли на година… нали и борча платихме… що, не е ли така?…

— Така е, добри сте си вие, така е… но и тия няколко злоти, които от вас взех и си ги пазех за кога умра, изкрънка ми ги… па трябваше и да ги дам… Ами как… чедо… — Старецът млъкна и седеше тихо, прегърбен, приличащ по-скоро на купчина стари трески, отколкото на човек.

А след обеда, щом ковачката влезе с децата си и взе да се ръкува, той пое вързопчето, което Ханка скришом му бе приготвила, и тихичко си излезе.

Борина не дойде на обед.

Ковачката реши да го чака, ако ще би и до вечерта; Ханка беше наредила стана за тъкане при прозореца, прекарваше дребавия вътък пред бърдото и само от време на време, макар и плахо, подхвърляше някоя и друга дума в разговора, който Антек водеше със сестра си. Той излагаше своите мъки, на които тя му пригласяше, но това не трая дълго, защото влезе Ягустинка и рече уж без да иска:

— Идвам от органистови, повикаха ме да пера… Току-що бяха там Мачей и Ягна да калесат за сватба. Ще дойдат! Може ли, свой при своя, богат при богатия си го тегли… И свещеника поканили…

— И свещеника ли?… — извика Ханка.

— Е та що, да не е светия? Поканили го, казал, че може и да дойде… защо не? Дали невестата не е хубава, или ядене и пиене няма да наредят!… Воденичарските и те обещали с щерка си. Охо, такава сватба ще е, каквато в Липци, откак се е заселило, не е имало! Хубаво знам, защото ще съм готвачка заедно с Йевка, воденичарската. Ямброжи вече им очистил шипара, суджуци правят… — Тя изведнъж прекъсна, защото никой не приказваше, нито я питаха и всички седяха мрачни, та тя се вгледа внимателно в тях и извика:

— И у вас се тъкми нещо!

— Тъкми се, не тъкми се, то не е твоя работа! — каза й тъй сопнато ковачката, че Ягустинка се обиди и отиде оттатък при Южа, която нареждаше пейките и столчетата, защото децата се бяха разотишли, а Рохо бе излязъл по селото.

— То се вижда, че тате нищо няма да пожали — прошепна жално ковачката.

— Нима някой може да го спре! — каза Ханка и млъкна уплашена, че Антек строго я изгледа.

И седяха така почти мълчаливо и чакаха; понякога само някой речеше нещо и пак наставаше глухо, тежко и тревожно мълчание…

Пред къщи и на пруста Витек вдигаше такава врява с децата, че дори Лапа лаеше и къщата се тресеше.

— Готови пари трябва доста да има, все продава по нещо, а за какво ли харчи?

Антек махна с ръка при тия думи на сестра си и излезе из къщи да се поразведри; притесни се вътре, а неспокойствието и страхът му, без сам да знае от какво, непрестанно се увеличаваха. Нетърпение го бе обзело от чакане, а в душата си се радваше, че той тъй много се бави. „Не ти е тебе за имота, а за Ягуша!“ — спомни си какво му каза вчера ковачът… „Лъже като циганин!“ — извика той в забрава. Зае се да дръсти с постилка стената на къщата откъм двора, Витек му носеше от купа, а той натъпкваше и слагаше гредички, но ръцете му трепереха и току прекъсваше работата. Облягаше се на стената и гледаше през голите обезлистени дървета към вира, там хе-е, към Ягушината къща… Не, не любов го обземаше, а яд и хиляди чувства на омраза, дори сам се почуди на това! „Кучка такава, подхвърлиха й кокал, и тя тръгна!“ — мислеше си той.

Но налетяха го спомени, изпълзяха отнякъде, от оголените ниви, от пътищата, от почернелите и свили се градини, обсадиха сърцето му, вкопчаха се за мислите му, мяркаха се пред очите му… та дори пот покри челото му, очите му засвяткаха и силен огнен трепет го прониза… Хей, а там в градината… а тогава в гората… а когато се връщаха заедно от града…

Божичко! Той се чак олюля, защото неочаквано видя пред самия себе си нейното пламнало, страстно задъхано лице, нейните сини очи и устата й, пълни и тъй червени, тъй близки, че усещаше дъха им, облъхваха го с жар… и онзи тих, откъслечен, напращял от любов и огън глас… „Янтоше!… Янтоше!“ Тя се навеждаше близо към него, та цяла я усещаше при себе си — нейните гърди, рамене, нейните крака — и той разтри очи и заотпъжда надалече тия измамни видения. Тогава всичката силна омраза в сърцето му почна да се топи като ледени висулки на стряха, когато ги напече пролетното слънце, а любовта отново се пробуждаше, отново надигаше бодливото си чело болезненият и тъй страшен копнеж, та човек чак главата си да блъска о стената и рев до небесата да надава!…

— Дано ги гръм тресне! — извика той, дошъл на себе си, и бързо погледна Витек дали нещо не се досеща…

От три седмици беше в треска, в очакване на някакво чудо, а нищо не можеше да си помогне, на нищо да се противопостави! Веднъж ли му дохождаха безумни мисли и решения, та тичаше да се види с нея, една ли нощ вися като куче пред дома й посред дъжд и студ! Не излезе, избягваше го, още на пътя отдалече се стъписваше!…

Не и не! И все повече го хващаше яд и на нея, и на всичко! Тя е на баща му, значи, чужда, значи, скитница, значи, безстопанствено куче, значи, крадец, който краде земята им, най-голямото им богатство — а такъв с дърво на място бих убил! — мислеше си той.

Та веднъж ли му идеше да се изправи пред очите на баща си и да каже: не можеш да се ожениш за Ягна, защото тя е моя! Но косата му настръхваше от страх какво ще каже старият, какво ще кажат хората, селото…

А Ягуша ще бъде негова мащеха, нещо като майка — как може да бъде това, как?… То ще бъде грях, грях ще бъде! Страхуваше се дори да мисли за това, защото сърцето му замираше от необясним ужас, от страх пред някакво небивало божие наказание… И никому да не кажеш за това, а да го носиш в себе си като жарава, като някакъв жив огън, който изгаря до костите… Не, това не е по силата на човека…

А след седмица — сватба…

— Господаря си иде! — извика бързо Витек, та Антек чак трепна от страх.

Падаше вече здрач.

Върху селото се сипеше мрак, сякаш неизстинала пепел, още възчервена като спуза — зарите догасваха, побледняваха от тъмните облаци, които вятърът гонеше, блъскаше към запад и ги трупаше като грамадни планини. Ставаше студено, земята кочанееше, вятърът ставаше остър, резлив като пред замръзване и тъй много се чуваше, че тропотът отвъд вира и мученето на изкарвания на водопой добитък се долавяше по-силно, а скърцания на вратни и на геранила на кладенци, разговори, детски крясъци и лай се чуваха ясно. Тук-там вече светеха прозорци и върху водата падаха дълги, разкъсани, трепетливи светлинни отражения… а зад горите се издигаше бавно червеният пълен месец, та чак за̀ра избиваше над него, сякаш някъде в дъното на горите лумваше пожар.

Борина се преоблече с всекидневните и излезе вън при добитъка. Назърна при конете, при кравите, в плевнята, па и при свинете, нахока за нещо Куба, нахока и Витек зарад телетата, които бяха излезли от телчарника и ходеха между кравите, а когато се върна в къщи, вече всички го чакаха… Мълчаха, само всички очи се обърнаха към него и веднага пак се отпуснаха, защото той се спря насред, изгледа ги и попита на подбив:

— Всички! Като на съд някакъв!

— Не на съд, а дойдохме при тебе с молба — рече решително ковачката.

— А защо и човека ти не дойде?…

— Има бърза работа, та си остана…

— То се знае… работа… разбира се — усмихна се досетливо той, хвърли клашника и засъбува ботушите си, а те мълчеха и не знаеха откъде да започнат. Ковачката се караше и усмиряваше децата си, защото захванаха да палуват. Ханка седеше на прага, кърмеше момченцето си и очите й неспокойно бягаха по лицето на Антек, който седеше до прозореца и кроеше какво да каже, разтреперан цял от вълнение и нетърпение. Само Южа белеше спокойно картофи при огнището, притуряше дърва на огъня и поглеждаше любопитно всички, защото нищо не можеше да разбере.

— Казвайте, що искате? — извика остро Борина, възбуден от мълчанието им.

— Такова… кажи, Антек… дойдохме, такова… по тоя припис… — заекваше ковачката.

— Припис направих, а сватбата е в неделя… това ще ви кажа.

— Знаем това, ама не за това сме дошли.

— А за какво?

— Приписал си цели шест морги!

— Защото воля ми беше, а ако искам, още сега всичко ще припиша…

— Ако всичко е твое, припиши! — каза Антек.

— Ами чие е, а, чие?

— На децата, наше.

— Глупав си като овца! Земята е моя и ще правя каквото си искам!

— Ще правиш, ама и няма да правиш…

— Ти ли ще ми забраниш, ти?

— И аз, и всички ние, па ако не, съда ще ти забрани — викна Антек, защото не можеше вече да търпи, и избухна, изгубил самообладание.

— Със съд ме заплашваш, а? Със съд! Затваряй си устата, додето не съм кипнал, че ще съжаляваш! — викаше Борина и подскочи към него със свити пестници.

— Няма да позволим да се вземе от нашето! — вресна Ханка, като се изправи на крака.

— Ти пък защо? Донесла три морги пясък и един вехт парцал и сега ще ми се зъби!

— Ти и толкова не си дал на Антек, дори и неговите три морги от майка му, а ние ги работим като ратаи, като волове.

— Затова пък жънете три морги.

— А отработваме ти за двайсет, па и за повече.

— Ако не сте доволни, потърсете си по-хубаво.

— Не ще идем да търсим, защото тука е наше, наше е от деди и прадеди — извика силно Антек.

Старият го стрелна с очи и нищо не каза, седна пред огнището и тъй заудря с ръжена по главните, че искри се понесоха — ядосан беше, огън заливаше лицето му и косата постоянно падаше над очите му, които светеха като на див котарак… Но той все още се въздържаше, макар че едва изтрайваше…

Дълго мълчание зацари в къщи… Чуваха се само сумтения и бързо дишане. Ханка тихо хлипаше и полюляваше в скута си разскимтялото се дете.

— Не сме против женитбата. Щом искаш, жени се…

— И против да сте, не ме е грижа за това…

— Само приписа повърни — добави през сълзи Ханка.

— Млъкни ти там, разлаяла си се като кучка и не спираш! — и той хвърли ръжена тъй силно в огъня, че главните се пръснаха по къщи.

— Пък ти мисли какво приказваш, че това не ти е слугиня да й се зъбиш както щеш!

— А защо дрънка?

— Има право, своето си иска — крещеше все по-силно Антек.

— Щом искаш, припиши, но останалото припиши на нас — започна тихо ковачката.

— Глупачка, гледай я ти нея, моето ще дели. Да прощаваш, не ще се оставя да чакам милостиня от вас… Казах!

— И ние няма да отстъпим, правда искаме.

— Като взема тоягата, ще ви дам една правда!

— Опитай се да ме барнеш само, чини ми се, че не ще дочакаш сватбата…

И почнаха да се карат, да подскачат един срещу друг, да се заплашват, да удрят с пестници по масата, да кряскат и да припомнят всичките си огорчения и неправди! Антек тъй се забрави, тъй се разяри, та бяс лъхаше от него. Понякога той хващаше баща си за рамото или за яката и беше готов да се бие… но старият все още се въздържаше, не искаше бой, отбутваше го, рядко отговаряше на обидите му, само и само да не прави зрелище на съседите и на цялото село. В къщи се вдигна такава врява, такава бъркотия и плач: и двете жени плачеха и викаха една след друга, и децата врещяха, та Куба и Витек дотърчаха отвън под прозореца… но нищо не можаха да разберат, понеже всички едновременно викаха и едва на края, когато гласовете им пресекнаха, се чуваше един шум от злоречия и заплахи. Ханка отново заплака силно, подпря се на поличката на комина и започна да крещи със заливан от сълзи и обезумял глас:

— Да тръгнем по просия, по чужди врати да тръгнем… о божичко, божичко!… а като волове теглехме и денем… и нощем… като ратаи… а сега?… Господ ще те накаже за злото, дето ни правиш! Ще те накаже!… Цели шест морги приписал… а дрехите от мама, а нанизите… всичко… и за кого, за кого?… За тая свиня! Дано на бунище да пукнеш за злото, дето ни направи, дано червясаш, миткало такова, ти, курво такава, ти!

— Какво каза?… — изрева старият и се залетя към нея…

— Че е курва и миткало, това го знае цяло село, цял свят… цял…

— Нея остави на мира, че ще ти смачкам чутурата о стената, мирно да си седиш… — и я заразтърсва, но Антек скочи, заварди я и също се развика:

— И аз ще повторя, че е курва, пачавра, и аз! Който не е поискал, той не е спал с нея, аз!… — викаше обезумял и бъбреше, каквото му дойдеше на езика, но не свърши, защото старият, побеснял вече до крайност, го прасна в лицето така, че той се строполи с глава в стъкленото шкафче и заедно с него грохна на земята… Веднага стана и окървавен се хвърли върху баща си.

Спуснаха се един въз друг като две бесни кучета, хванаха се за гърдите, тътраха се по къщи, премятаха се, удряха се о леглата, о шкафовете, о стените, та челата си пукаха дори. Вдигна се неописуем крясък, жените искаха да ги разтърват, но те се търкулваха по пода и вкопчани тъй, с всичката си омраза и с обиди се влачеха, притискаха се, душеха се…

За добра чест скоро застанаха помежду им съседи и ги разтърваха…

Отнесоха Антек в другото отделение и го заляха с вода. Той бе отслабнал от умора и от кръвоизлив, защото бе изпонарязал лицето си със стъклата от шкафа.

На стария нищо му нямаше; сакото му беше малко скъсано и лицето надраскано и чак посиняло от злина… Той изпсува, изгони насъбралите се хора, затвори вратата на отвода и седна пред огнището.

Но не можеше да се успокои, защото постоянно си спомняше онова, което казаха за Ягна: като нож го режеше то в сърцето.

— Няма да ти простя това, куче ниедно, няма! — заклеваше се той в душата си. — Как тъй, за Ягуша… — Но веднага му дохождаше на ум онова, което неведнъж вече бе слушал да казват за нея и на което не обръщаше внимание! Горещо му ставаше и чудно задушно, и чудно тъжно… — Не е истина, ключари и завистници! — извика той с глас, но все повече хорски приказки му идваха на ум. — Ами как, родния ти син казва, та други ли няма да лаят! Гадове!… — Но тия клюки го ядяха като огън…

И когато Южка поразтреби следите от битката и най-сетне, макар и късно, сложи вечеря, той опита картофите и остави лъжицата, преседна му.

— Насипа ли храна на конете? — попита той Куба.

— Е па…

— Витек къде е?

— Отиде за Ямброжи да превърже главата на Антек; лицето му отекло като гърне — добави той и веднага излезе, защото светеше месечина, та се канеше да иде на лов в гората… — Слободясали синковците, та се бият — мърмореше той.

Старият също излезе из селото, но не отиде при Ягна, макар че у тях светеше, а пред самата врата на дома й свърна и се запъти към воденицата.

Беше студена нощ с изкрящи звезди. Мраз сковаваше земята. Високо издигнатият месец тъй светеше, че целият вир блещеше като живо сребро, върбите хвърляха дълги подвижни сенки по опустелите улици. Беше вече късно, лампите гаснеха по къщите, само варосаните стени по-силно изпъкваха между оголелите градини. Тишина и нощ обгръщаха цялото село. Само воденицата тракаше и водата около нея еднообразно бучеше… Мачей ходеше ту по едната, ту по другата страна на вира и не знаеше какво да захване, не можа да се успокои; какво ти спокойствие, яд и омраза още повече го разтърсваха. Отиде чак до кръчмата, изпрати да повикат кмета и пи досред нощ. Той не можа да задуши червея… но взе едно решение.

Сутринта рано, щом стана, надникна в другата страна на къщата. Антек още лежеше, лицето му бе обвито с окървавено платно, но се понадигна малко.

— Да се махнете още сега от къщата ми, та и следа да не остане от вас — изкрещя той. — Искаш война, искаш съд, иди в съда, оплачи се от мене, търси си своето. Каквото си посеял свое, ще си го прибереш нагодина, а сега да се изнесеш оттук! Очите ми да не ви видят! Чуваш ли? — изрева той, а Антек се приповдигна, но нищо не отговаряше… а захвана да се облича полека.

— До пладне да ви няма тук! — извика той и от отвода.

Антек и на това не отговори, сякаш нищо не чуваше…

— Южке, повикай Куба, нека запрегне кобилата в колата и да ги откара където искат!

— Ами на Куба му прилошало нещо, лежи на одъра си и само пъшка, казва, че не може никак да стане — толкова го болял крака…

— Крак го боли я! Мързеливец такъв, ще му се да си почива… — рече той и се залови за сутрешната си домакинска работа.

Куба наистина беше болен, но не казваше какво му е, макар че Борина го пита. Така пъшкаше той и така охкаше, че дори конете ръжеха, приближаваха се до одъра му, подушваха лицето му и го полизваха, а Витек все му носеше вода с ведрото и крадешком переше в реката някакви кървави кърпи…

Старият не забелязваше това, защото следеше да се изнесат Антекови.

И те се изнасяха.

Без викове вече, без караници, без противене събираха, изнасяха покъщнината, връзваха денкове; Ханка чак припадаше от жал, Антек я свестяваше с вода и пак настояваше, само по-скоро да се махнат от очите на баща си, само по-скоро…

Той зае кон от Клембови, не пожела бащиния си и превози вещите у Ханкиния баща, оттатък кръчмата…

Неколцина стопани от селото с Рохо начело дойдоха и искаха да ги помирят, но нито синът, нито бащата дадоха да им се говори за това…

— Да опита как е сладка свободата и своя хляб — отговори старият.

Антек нищо не отвърна на увещанията, а само издигна пестница и така страшно се разхока, така взе да заплашва, че Рохо побледня и се оттегли при жените, които се бяха събрали цял куп при портата и в пруста, за да помогнат на Ханка и най-вече гласно да изкажат съжаленията си, да си побъбрят някои сплетни и да я посъветват!…

Когато разревалата се Южа слагаше обед на баща си и на Рохо, ония вече с последните вещи и с децата си излизаха от портата на пътя… Антек и не погледна назад към къщата, само се прекръсти, въздъхна дълбоко, шибаше коня и тикаше по малко колата, защото я бе натоварил с връх. Той вървеше като мъртъв, бледен като платно, очите му горяха от яд, а зъбите му тракаха като в треска… но не каза нито дума; Ханка пък се тътреше след колата. По-голямото момченце, хванало се за вълненика й, ревеше, та цепеше небето, а по-малкото се притуляше до гърдите й. Тя караше пред себе си кравите, няколко гъски и две шипарчета и така ревеше, така кълнеше, така виеше, та хората излизаха от домовете си и ги изпровождаха като с шествие.

А у стария обядваха в мрачно мълчание.

Старият Лапа лаеше пред къщи, тичаше след колата, връщаше се и пак виеше… Витек го мамеше, но той не слушаше, тичаше по градината, душеше двора, влизаше в стаята на Антекови, завъртя се из нея, излезе в отвода, лаеше, скимтеше… погали се към Южка и пак затичваше като обезумял или пък сядаше на задницата си и гледаше момичето с оглупял поглед. Най-после стана, сви опашка между крака и се затича след Антекови.

— И Лапа отиде след тях.

— Ще се върне, ще изгладнее и ще се върне, не бой се, Южо — говореше меко старият. — Не реви, глупачко! Нареди отвъд, Рохо ще живее там. Повикай Ягустинка да ти помогне… пак се залови с домакинството, домакиня си сега, всичко е на твоя глава… хайде, не плачи де, не… — обхвана той главата й, поглади я, притисна я до гърдите си и почна да я гали…

— Щом ида в града, ще ти купя обуща.

— Ще ми купиш ли, татко? Истина ли ще ми купиш?

— Ще ти купя, ще ти купя и нещо повече, само да си ми добра щерка и не забравяй домакинството!

— Тогава и за кафтан ще ми купиш, такъв, какъвто има Настуша Голембова.

— Ще ти купя, ще ти купя, дъще…

— И панделки, само че дълги да са, да имам за сватбата ти.

— Кажи ми само какво ти трябва, и всичко ще имаш, всичко.

XI

— Ягушо, спиш ли?

— Като не мога да спя. Събудила съм се в зори, а в главата ми се загнездило, че днеска ще е вече сватбата, дори не ми се вярва.

— Мъчно ли ти е, дъще? — попита я майка й по-тихо и с плаха надежда в сърцето.

— Какво ще ми е мъчно! Нали ще трябва вече да си ида от вас на свое…

Старата не отвърна, потисна в себе си мъката, която изведнъж я задави, и стана от постелята, облече каквото намери, па тръгна към конюшнята да събуди момчетата. Поуспали се бяха след вчерашното плетене на невестата, защото бе вече късно, първа зора бе потопила земята в сребристо, блеснало от слана море; малко по малко зората се разпалваше на изток — сякаш някой бе посипал небето с жарава.

Доминиковица се изми в отвода, ходеше тихо из стаята и току поглеждаше към Ягна, на която само главата едвам се различаваше върху леглото, понеже вътре беше още мрачно…

„Полежи си, дъще, полежи си!… Последен път у майка, последен!“ — мислеше си тя трогната и с болезнена печал, която все я налиташе. Не й се щеше да вярва, че наистина днеска ще бъде, та всичко трябваше да си припомня… Да, тя самата искаше това, а сега, а сега… като че ли страх я обзе и така се разтресе, че дори се преви от болка и приседна на леглото си… „Добър човек е Борина, ще я почита и няма да я обижда… а Ягуша ще го води както си ще, защото стария освен нея нищо не вижда в тоя божи свят…“

Не, не за това се страхуваше тя, не за това… Заварениците! Ами… защо трябваше да пъди Антек? Сега веч ще се наежат и ще си отмъщават!… Па ако не ги изгонеше, Антек щеше да е много близо и грях, ако не и нещо по-лошо би произлязло от това!… „Божичко! Какво да се прави?… В черква се съобщи за сватбата… шипарчето е вече заклано, сватбарите поканихме… толкова нещо приготвихме… приписа е вече в ковчега… — Не, не! Каквото ще става, да става! Дорде е той жив, няма да позволи да я обидят!…“ — помисли си тя решително и отиде пак при момчетата да ги вика да станат.

Когато се върна, искаше й се да нахока и Ягна, но тя бе заспала: равномерно тихо дишане се разнасяше от леглото й. Нея отново я обзеха разни съмнения и скърби, които като ястреби впиваха нокти в сърцето й и страшно и загрижено кряскаха! Тя коленичи до прозореца, впи пламнали и зачервени очи в зората и дълго и горещо се моли. Изправи се след това укрепнала и на всичко готова.

— Ягушо, стани, дъще, време е вече! Йевка ей сега ще долети за готвене, а още толкова много работа има!

— Хубаво ли е времето? — попита Ягна, като надигна натежала глава.

— И какво още, замръзнало, та чак трепти на светлото! Ей сега ще изгрее слънцето…

Ягна бързо се обличаше. Старата й помогна и дълго мисли за нещо. Най-сетне рече:

— Пак ще ти повторя това, което толкова пъти съм ти казвала… Да почиташ Борина… той е добър човек… да си нямаш работа с тоя, с оня… да не те емнат пак езиците… Хората са като кучета… дай им само да глождят! Чуваш ли, дъще?…

— Чувам, чувам, но говориш тъй, като че аз нямам свой ум…

— От добри съвети глава не боли… И това внимавай, с Борина не току-тъй с викане и кряскане, а с кротом и с добром… Стария човек всякога повече гледа на това, отколкото младия… па кой знае, може да ти припише от земята или пък готова пара да ти пъхне в пазвата!

— Не държа много на това — избухна Ягна, вече изгубила търпение.

— Защото си млада и глупава… Я погледни само по селото, по хората, ще видиш тогава за какво се карат, за какво работят, за какво се грижат! Само за земя, за имот! Добре ли ще ти е без една леха нива, без тая свещена земя, а? Не те е създал тебе господ за людска работа и за сиромашия! А за какво цял живот съм тичала? Само за тебе, Ягушо! И сега ще остана сам-самичка, като гол пръст!

— Нима момчетата ще идат някъде? Те нали остават…

— Толкова радост от тях, колкото от вчерашния ден! — извика старата и се разплака. — А и със заварениците трябва да се спогаждаш! — добави тя, като изтриваше очите си.

— Южка е добро момиче, Гжеля няма да се върне скоро от войската… а…

— От ковачите трябва да се пазиш — продължи след малко майката.

— Та те нали много се погаждат с Мачей…

— Ковачът крои нещо! Но ще го следя аз… Най-зле стои работата с Антекови, защото не искат да се погодят… и свещеника искаше вчера да ги помири… не пристанаха…

— Защото Мачей е като някое зло куче, та ги изгони из къщи! — изкрещя страстно Ягна.

— Що думаш, Ягушо, що думаш? Та нали Антек най-много е бъбрал против тебе, и земята искал да отнеме, и се заканвал, и те чернел, дето не може да се изкаже.

— Антек ли да е против мене? Излъгали са те, мамо, езиците им мръсни дано изсъхнат…

— Па защо държиш неговата страна, а?… — попита строго майка й.

— Защото всички са викнали по него! Аз не съм просяшко куче, което се мъкне след всекиго, стига само хляб да му подхвърлят! Виждам добре, че лошо му правят…

— Ти може би и приписа да му повърнеш, а?

Но Ягна не успя да отговори, защото сълзите като порой рукнаха от очите й и тя се втурна в килера, притвори подире си вратата и дълго плака с глас…

Доминиковица не й пречеше, но нова грижа се промъкна в нейното сърце… само че нямаше време да се размисля… Йевка дойде, момчетата се протягаха пред отвода, трябваше да се поразтреби и да се направят последните приготовления.

Слънцето се вдигна и денят бързо тръгна напред.

Студът през нощта не беше малък, та локвите по пътищата и бреговете на вира се бяха сковали от лед, а по слабо замръзналия неравен път се подхлъзваха по-леките говеда.

Ставаше вече топло. Зад плетищата и по сенките още се сивееше сланата, но от стрехите като лъскави маниста падаха капки, а по мочурливите места се издигаха пари като дим. Въздухът бе тъй прозрачен, че полето наоколо се виждаше като на длан, а горите сякаш се бяха толкова приближили, че дори и отделни дървета можеха да бъдат разпознати…

На синьото и ниско небе нямаше нито едно облаче.

Но не изглеждаше да е на хубаво време, защото враните се блъскаха около къщите и петлите пееха.

Неделен ден беше и макар че камбаните още не биеха за черква, из селото шумеше като в кошер. Половината село се тъкмеше за сватбата на Борина с Ягна.

От къща до къща през осланените градини протичваха момичета със снопчета панделки, с вълненици и разни други премени…

По къщите бе голяма шетня около приготвяне, пробване и пременяване. Често имаше отворени прозорци и врати и от тях се чуваха радостни гласове, дори и сватбени песнички.

И в дома на Доминиковица настана също такова бързане и бъркотия, както обикновено бива в такъв ден!

Къщата беше наскоро белосана и макар че варта бе малко опадала от влагата, пак се виждаше отдалече, защото бе и накичена със зелено като на Великден. Момчетата още вчера набучиха под стряхата, по цепнатините из стените и където можеха смърчови клони, а целия път от портата до къщата посипаха с борови и елови листа, та миришеше като в иглолистна гора пролетно време.

И вътрешната наредба бе чудесна.

От другата страна, където беше склад на покъщнината, бумтеше силен огън и Йевка воденичарската заедно с Ягустинка и други съседки готвеха вече.

От първата стая пък пренесоха всичката ненужна покъщнина в килера, останаха само иконите и картините, а момчетата наредиха покрай стените яки лавици и дълги маси. И стаята бе наново белосана, измита, а огнището заслонено с нова небесносиня завеска. По потона и гредите, почернели вече от старина, Ягуша беше налепила обилно шарени книжни изрезки. Мачей бе донесъл от града цветни хартии и тя изряза от тях колелца с ресни, цветчета, разни чудесии, като например: кучета гонят овцете, а овчарят гони пък тях с тоягата или цяло шествие със свещеник, с хоругви, с икони… и разни други неща, дето е мъчно да се запомнят, и всичко тъй сполучливо и хубаво като живо, та хората се чудеха вчера при плетенето на невестата. Тя беше майстор не само на такива неща, а на всичко, каквото си помислеше или погледнеше… и нямаше в Липци къща без тези нейни изрезки…

Позагърна се тя в килера и излезе да налепи останалите изрезки надлъж по стените, под иконите, защото другаде нямаше вече място.

— Ягушо, я остави най-после на мира тези чудесии, виж шаферките… гостите скоро ще почнат да идват, музиката вече е из селото… а тя се бави…

— Ще успея, ще успея… — отговори тя късо и остави веднага лепенето — изгуби търпение…

Посипа пода с елови иглички, покри с тънко платно масите и ту килера разтребваше, ту с братята си се разговаряше или излизаше пред къщи и дълго гледаше навън. И никаква, никаква радост не чувствуваше в душата си. Мислеше си само, че ще се натанцува и ще се наслуша на музика и песни, каквито много обичаше. Тя бе като този ясен, светлив, есенно мъртъв и глух ден. Да не й напомняше всичко за днешната сватба, не би обръщала внимание на това. Вчера на плетенето Борина й даде осемте върви корали, всичките, които бяха останали от покойните му две жени… Бяха в дъното на раклата й, дори и не си ги премери… Не й беше до тях, нищо не й се щеше днес… Литнала би само някъде, тъй, където й видят очите… но къде? Нима знаеше! Всичко й бе омразно, а в главата й се въртяха постоянно думите на майка й за Антек… Ами как, той да е злословил, той?… Не можеше да повярва, не искаше… че й идеше чак на плач… А може би!… Вчера, когато переше на вира, той мина и дори не я погледна! А като отиваха сутринта с Борина на изповед, срещнаха го пред черквата… щом ги видя, стъписа се като от зло куче… Може би?… Нека лае, щом е такъв, нека си лае!…

И тя занегодува против него, но изведнъж споменът за оная вечер, когато се връщаха от зелето, нахлу в мозъка й и я хвърли цяла в огън, с такава сила обви душата й… тъй оживя в нея този спомен, та сама не знаеше какво да прави… най-после, ни в клин, ни в ръкав, се обърна към майка си:

— Знаеш ли що, мамо? Не ми режете косата след сватбата16!

— Ех, че умно си намислила! Чуло ли се е някъде на мома след сватбата да не отрязват косата!

— Ами у дворяните и в градовете не ги режат!

— Така е — за да могат разпуснато да си живеят — да лъжат хората и да се представят бог знае за какви. Я гледай, нови обичаи ще ми въвежда тя! Дворянските госпожици да се правят каквито щат плашила и посмешища, нека си ходят чорлави като еврейки — воля им, щом са такива, а ти си щерка на селски стопанин от деди и прадеди, не някоя гражданска дрипа, затова ще правиш, както е бог наредил, както е правено всякога у хора като нас… Знам, знам аз тия градски измишльотини… никой още не е харосал от тях! Отиде да слугува в града Пакулската щерка и какво?… Кмета каза как дошла книга в канцеларията, че удушила детето си и сега е в затвора… или оня, Войтек, Бориновия роднина по сестра, толкова забогатял в града, та сега по селата на просия ходи… а по-напред и имот си имаше във Воля, и коне си имаше, и хляб до насита… прищяло му се франзела, на му сега торба и тояга на стари години…

Но Ягна не слушаше умните примери, и дума не даде да се издума за отрязване на косата… Йевка я уговаряше, пък тя много знаеше, много села познаваше и всяка година ходеше на поклонение с дружина чак на Ченстоховския манастир, и Ягустинка я увещаваше, разбира се, с подигравки и шеги, както винаги, и най-сетне рече:

— Остави си косата, остави си, по-сгодно ще е на Борина да я увие на ръката си, та по-яко да държи и по-силно да налага с тоягата… после сама ще я отрежеш… Колко ги знам аз такива!… — Не каза повече, защото Витек я повика. Нали откак изгониха Антек, тя се пренесе у Борина, че Южа не можеше сама да надвие на работата. Помагаше на Йевка да готви и прескачаше у Боринови, понеже Борина за нищо не го биваше днес, Южа се пременяваше у ковачите, а Куба още лежеше болен.

— По-скоро ела, че много трябваш на Куба — настояваше момчето.

— По-лошо ли му е?

— Ами така охка и пъшка, та чак на пътя се чува!

— Ей сега ида. Мили хора, да видя какво му е и веднага ще се върна… — обърна се тя към Йевка и другите.

— Ягушо, и ти трябва да побързаш и да видиш за шаферките — подканяше я майка й.

Но Ягна не бързаше. Тя ходеше като сънена и току сядаше по лавиците или пък изведнъж скачаше и се залавяше да разтребва по къщи, но работата не й спореше. Тя току се застояваше дълго и безсмислено гледаше през прозореца. Душата й се вълнуваше като вода и час по час се удряше като о някакъв камък — о спомените й…

А у дома наставаше все по-голяма глъчка, защото постоянно пристигаха разни приятелки на старата, роднини, стопанки и по стар обичай носеха било кокошки, било бял хляб, питка, сол, брашно, сланина или пък завита в книжка сребърна рубла — всичко това за благодарност, дето са ги поканили, та да се помогне малко и на стопанката.

Те изпиваха със старата по чаша подсладена водка, поприказваха си, поучудваха се на това-онова и бързо си отиваха.

А Доминиковица тичаше насам-нататък из къщи — наглеждаше готвенето, подреждаше, съветваше, за всичко намираше сгода, па често гълчеше момчетата, защото клинчеха от работа и току се измъкваха из селото, към кметови, където вече бяха музикантите и се събираха шаферите…

Малцина отидоха на служба в черква. Свещеникът се сърдел, че зарад сватбата забравят божията служба — което си беше и истина, но пък и хората виждаха, че такава сватба не всяка неделя може да има.

И веднага след обед почнаха да идват поканените от близките села.

Слънцето превали вече след пладне и ръсеше бледна есенна светлина, та земята блещеше като в роса, прозорците сякаш пламтяха, вирът лъщеше и трептеше, водата в крайпътните ровове проблясваше като стъкло, целият свят бе преситен от светлината и последната топлота на загасващата есен.

Глуха, няма тишина притуляше позлатената земя.

Светло догаряше и бавно гаснеше денят.

А в Липци гъмжеше като на панаир.

Щом биха камбаните за вечерня, музиката излезе от кметови на пътя.

Най-напред вървяха цигулка и флейта, след тях дрънчеше дайре с дрънкалки и весело подскачаха окичени с панделки басове.

След музиката вървяха двамата годежари и шестима шафери.

И все млади момци, снажни, стройни като борики, тънки в кръста и широкоплещести, разпалени игрохорци, горделиви викачи, върли побойници, които никому не правеха път — все от род и богаташки синове.

Вървяха посред пътя, в куп, рамо до рамо — земята чак кънтеше под краката им, и тъй радостни, сватбарски и хубаво пременени, че святкаха на слънцето шарените им панталони, червените им куртки, снопчетата панделки на шапките им и развеяните им от вятъра като крила бели клашници…

Викаха пронизително, весело пееха, разпалено потрепваха в такт с музиката и тъй шумно вървяха, сякаш млада гора се бе откъснала и полетяла с вихъра…

Музиката свиреше полска мелодия, защото отиваха от къща на къща да калесват сватбари — къде водка им изнасяха, къде вътре ги поканваха, къде пък с песни им отговаряха — но навсякъде излизаха пременени хора, присъединяваха се към тях и продължаваха заедно по-нататък; сега вече всички в един глас пееха под прозорците на шаферките:

Викаха всички и тъй силно, та се чуваше по цялото село, чак на полето достигаха сватбарските гласове, отекваха в гората и литваха по широкия свят.

Хората излизаха пред домовете си, в градините, по плетищата, а някой, макар и не сватбар, се присъединяваше към тях само за да се нагледа и наслуша. И преди да пристигнат още, почти цялото село се струпа и обгради сватбарите, тъй че те вървяха все по-бавно, а пред тях се носеше неизброимо множество деца с крясък и песни.

Доведоха гостите до Доминикови, изсвириха им за честито влизане и се повърнаха за младоженеца.

А Витек, който ходеше гордо заедно с шаферите, накичен с панделки по куртката, изтича напред.

— Господарю, музиката и шаферите идат! — викна той през прозореца и се затича към Куба.

Засвириха ситно пред входа и Борина в същия миг излезе, разтвори широко вратата, поздрави ги и ги покани да влязат, но кметът и Шимон го хванаха под ръка и го поведоха право към Ягна, защото беше време за черква.

Вървеше напето и да се чуди човек колко млад изглеждаше той: остриган, чисто избръснат, сватбено пременен — той беше рядко хубав, а с голямата си самоувереност и със своя ръст се виждаше отдалече; от лицето му лъхаше важност; посмейваше се весело с момците, приказваше, а най-често с ковача, защото той постоянно се изпречваше пред очите му.

Въведоха го достойно у Доминиковица; навалицата се разстъпи и те шумно със свирни и песни го водеха.

Но Ягуша я нямаше, жените още я пременяваха в килера, който бе здраво затворен и строго пазен, защото момците натискаха вратата или пробиваха зирки в дъските и се задяваха с шаферките, та се чуваше отвътре само писък, смехове и женски врясъци.

А майката и синовете посрещаха гостите. Доминиковица черпеше с водка, канеше по-старите да седнат на пейките, и следеше за всичко, че се струпа толкова народ, та трудно можеше да се мине през къщи — стоеха в отвода, чак до портата дори. И не каквито и да са гости, не! Все стопани от род и богати, всички роднини, близки и сватове на Бориновци и Пачешки, други пък познати, па и от по-далечните села дошли.

Разбира се, нямаше нито Клемб, нито Винчорковци, нито някои сиромаси с по една морга, нито пък ония бедняци, дето ходеха по чужда работа и винаги държаха страната на Клемб…

Не бе за тяхната уста лъжица тази сватба.

Тепърва след някое време отвориха вратата на килера и органистката и воденичарката въведоха Ягна в стаята, а шаферките я заобиколиха като венец; и всички стройни и хубави, цветята нищо не биха били пред тях, а тя помежду им — най-стройна и като най-красива роза в средата: цяла в бяло, в кадифе, в пера, панделки, сребро и злато, та изглеждаше като някоя икона, когато я понесат на лития; от хубостта й изведнъж всички притихнаха: така онемяха и се чудеха хората.

Хей! Откакто има мазури17 на тоя свят, не е имало по-хубава булка!

Веднага щаферите се развикаха и гръмнаха с все гърди:

Борина се приближи, хвана я за ръка и заедно коленичиха. Майка й ги прекръсти с иконичка, почна да ги благославя и да ги ръси със светена вода, та Ягуша с плач падна в краката й, а после запрегръща и другите, прощаваше се и се сбогуваше с всички. Жените я улавяха за раменете, прегръщаха я и я предаваха по-нататък; поплакаха си всички, а Южа плачеше с глас най-силно, защото си припомни за покойната си майка.

Наизлязоха пред къщи, наредиха се както трябва и тръгнаха пеши, защото черквата беше много наблизо.

Музиката вървеше напред и гърмеше с всичка сила.

А после шаферите поведоха Ягна — вървеше тя бодро усмихната през сълзи, които още висяха на ресниците й, накичена сватбено като отрупано с цвят дръвче и като слънце привличаше всички погледи; косите й бяха сплетени над челото, на тях висока корона от златни украшения, паунови пера и клончета розмарин; от короната се спущаха до раменете й дълги панделки от всички багри; те шумяха заедно с нея, вееха се и бляскаха като небесна дъга; облечена бе с набрана в кръста фуста, елече от синьо като небето кадифе, обшито със сребро, и риза с широко бухнали ръкави, а под гушата ситно набрана яка, обточена със синя нишка. От гушата чак до средата на гърдите й падаха цели върви корали и кехлибари.

Шаферките водеха подире й Мачей.

Като израстен дъб зад стройна ела в гората вървеше той след Ягуша, поклащаше се само в бедрата и разглеждаше покрай пътя, защото му се стори, че видя в навалицата Антек.

След тях вървеше Доминиковица с годежарите, ковачите, Южа, воденичарските, органистката и някои по-първи селяни.

Из целия път отдире се движеше цялото село.

Слънцето вече залязваше; червено и грамадно, то висеше над гората и с кървави лъчи заливаше пътя, вира и къщите и в тоя пожар се движеха бавно сватбарите… Очите се премрежваха от ония панделки, паунови пера, червени панталони, портокалени вълненици, забрадки, бели клашници — като някоя дълга нива, покрита с цъфнали цветя, която се движи срещу вятъра, бавно се полюлява и пее, защото шаферките често запяваха с тънки гласове:

Доминиковица си поплакваше по целия път, вглеждаше се в дъщеря си като в икона и не чуваше нищо от това, което й приказваха.

В черквата Ямброжи вече палеше свещите на олтара.

Събраха се в притвора на черквата, наредиха се на двойки и се запътиха към олтара, че и свещеникът вече излизаше от стаята с одеждите.

Венчавката мина бързо, защото свещеникът бързаше да иде при болен. А когато излизаха от черквата, органистът засече на органа такива мазурки, обертаси и куявяци, че краката сами подскачаха и само що някой не викна да запее, добре, че овреме се досетиха!

Връщаха се без всякакъв ред, заели целия път, кой където намери за добре, и тъй шумно… понеже и шафери, и шаферки пееха, та чак гърлата си деряха.

Доминиковица изтича бързо напред и когато другите пристигнаха, тя вече посрещаше младоженците на прага и ги поздравяваше с иконичка в ръка и с хляб и сол, а после взе да поздравява всички други, да ги прегръща и да ги кани да влязат вътре.

Музиката гръмна в отвода и който бе успял да прекрачи прага, хващаше през кръста най-близката до него жена и се впущаше в танца „ходом“. Като лъскава, с разни цветове змия се нижеха двойките низ стаята, огъваха се, обикаляха, важно се обръщаха, потупваха достойно с крака, почтено се полюляваха и вървяха, плуваха, виеха се, двойка по двойка, глава до глава — като развълнувана нива със зряло жито, гъсто прошарена с метличина и макове… А начело — първата двойка — Ягуша с Борина!

Сложените над огнището лампи подскачаха, къщата се люлееше и ти се струваше, че стените ще се пукнат от навалицата и от силата на танцуващите!…

Доста длъжко потанцуваха.

Сега музиката засвири първия танц, за невестата, според стария обичай.

Народът се натъпка до стените и зае всички кътчета, а момците направиха голям кръг, в който тя започна да танцува! Разигра се кръвта й, та заблестяха сините й очи и белите зъби всред зачервеното й лице; неуморно танцуваше тя, като постоянно сменяше танцуваните, защото поне по веднъж трябваше да обиколи с всякого.

Музикантите свиреха буйно, та чак ръцете им отмаляваха, но Ягуша сякаш сега започваше, само почервеня повече и така унесено се виеше, че панделките й шумно хвърчаха след нея и шибаха по лицата околните, а развяващите се във вихъра на танца фусти18 запълваха цялата стая.

От удоволствие момците блъскаха с пестници по масите и сърдечно подвикваха.

Едва най-после тя избра младоженеца — и Борина се тъкмеше за това, защото скочи като някой рис към нея, прехвана я през кръста и като вихър я завъртя още от мястото, а на музикантите подвикна:

— По мазурски, юнаци, силно!

… С всичка сила гръмнаха инструментите, та чак закипя в къщи.

А Борина прихвана по-здраво Ягна, заметна полите на клашника си на ръка, пооправи шапка, удари силно токове и се понесе като вихър!

Хей! Ама танцуваше ли, танцуваше! Въртеше се на място, па се обръщаше, удряше токовете на ботушите си, та чак трески изхвърчаха от пода, подвикваше, подмяташе и въртеше Ягуша, та се замотаваха като в едно кълбо, като пълно вретено се въртяха из стаята — само вихър и сила лъхаше от тях.

… Музиката гърмеше буйно, лудо, по мазурски…

Всички на вратата и тези по ъглите притихнаха и гледаха смаяно, а той неуморно и все по-живо играеше; мнозина вече не можеха да се удържат, защото краката им сами подскачаха и току тупаха в такта на музиката; а някой по-разпален улавяше девойка и без да спазва благоприличието, се впущаше в танц!

Ягуша, макар и силна, скоро се отпусна и почна да увисва в ръцете му; чак тогава той спря и я заведе до килера.

— Щом си бил такъв юнак, за брат те имам и за първото кръщене кръстник да ме викаш! — рече воденичарят, като го залови за рамото.

Веднага и горещо се побратимиха, защото музиката млъкна и започнаха да черпят.

Доминиковица, синовете й, ковачът и Ягустинка си пробиваха весело път с пълни бутилки и с чашки в ръце и се чукаха с всекиго поотделно. Южа и приятелки жени разнасяха в решета нарязан хляб и питки.

Гълчавата ставаше все по-голяма, защото всеки приказваше високо, всички на драго сърце приемаха чашката, всички искаха да разберат нещо от сватбата.

На пейките до прозореца седнаха Борина, воденичарят, кметът, органистът и някои други по-видни селяни. Възголяма бутилка арак обикаляше там от ръка на ръка и ги изреди няколко пъти. На туй отгоре им донесоха и бира — честичко надигаха бутилките и почнаха вече да се прегръщат и да се кълнат в приятелство!

И в къщата имаше много народ: струпали се на групички, кой както намерил за сгодно, разговаряха на високо и хубавичко се развличаха с чашките.

А в килера, осветен със заетата от органистката лампа, се бяха насъбрали жени начело с органистката и воденичарката, насядали почтено на застлани с вълненици ракли и пейки, прецеждаха през зъби медовина, поотчупваха си деликатно от сладката питка и тук-там някоя казваше по някоя дума: само внимателно слушаха какво разправяше воденичарката за децата си.

Дори на отвода бе страшна навалица, навлизаха и към другата страна на къщата, та Йевка ги гонеше, защото бързаше с вечерята, от която вече се носеха приятни миризми и дразнеха много носове.

Младежта излезе пред къщи, към портата и под стряхата. Нощта бе студена, тиха и посипана със звезди, те се разхлаждаха и весело се забавляваха, дори всичко се тресеше от смехове, крясъци и тичане, защото мнозина се гонеха по градината, а старите им викаха през прозорците:

— Цветя ли търсите? Да не направите там в тъмното друга някоя пакост, ей, момичета!

Но кой ги чуваше?

А в първата стая Ягуша с Настка Голембова ходеха хванати през кръста, постоянно избухваха в смях и си шепнеха нещо на ухо. Шимек, по-старият син на Доминиковица, ги наблюдаваше, не спущаше очи от Настка и току се приближаваше към нея да я черпи с водка, усмихваше й се и я заприказваше.

Ковачът, облечен празнично с черен клашник и измъкнати върху ботушите панталони, се мушкаше твърде живо, навсякъде биваше, пиеше с всички, канеше, черпеше, разговаряше и пак изчезваше, така че рижото му чело и луничаво лице можеха да се видят всеки миг на друго място.

Младите танцуваха няколко пъти, но късичко и не с голямо желание, защото поглеждаха за вечерята.

По-старите пък разговаряха, а кметът, който бе вече пиян, приказваше все по-високо, перчеше се, удряше с пестницн по масата и нареждаше:

— Кмета ви казва това, да знаете! Чиновник съм, дойде ми писмо със заповед да свикам събрание на народа и да вземем решение за по някой грош на морга за училище…

— Ти, Петре, можеш да решиш и по десет гроша за себе си, а ние и грош няма да дадем!

— Не ще дадем! — изрева някой.

— Тишина трябва да се пази, когато говори длъжностно лице…

— Нямаме нужда от такова училище! — каза Борина.

— Не ни и трябва — повториха в едно гърло други.

— Ха… във Воля има училище; три зими ходиха децата ми там и какво?… Не могат дори една молитва да прочетат в книгата… по дяволите такава наука!

— Майките им да ги учат на молитви, училището не е за това, аз, кмета, ви казвам.

— А за какво? — вресна един воленчанин, като се надигна от пейката.

— Аз, като кмет, ще ви кажа на вас, само добре слушайте… сега, първо на първо… — но не се доизказа, защото Шимон кряскаше пред цялата маса, че евреите вече маркирали продадената гора и щели да секат, чакали само да замръзне и сняг да падне, та да могат с шейни да возят.

— Нека си маркират, а за сеченето ще почакат — рече Борина.

— На комисаря ще се оплачем.

— Не, комисаря винаги държи страната на дворнина, ами ние да станем всички и да разгоним секачите.

— Да не позволим ни корен да отсекат.

— Да се оплачем в съда!

— Я да чукнем чашите, Мачей, сега не е време за съвещания! Когато човек е пиян, той може дори пред господ сила да продава! — рече воденичарят, като наливаше. Не му се харесваха тия разговори и заплашвания, понеже се беше сговорил с евреите да бичи материала им на своята стружня при воденицата.

Пийнаха и станаха, защото домашните започнаха да приготвят трапезата за вечеря, като принасяха и слагаха на масите нужните прибори.

Но стопаните не оставиха гората, ами как, жива рана беше това за тях, та се събираха накуп и като поснишиха гласове пред воденичаря, съветваха се и се сговориха да се съберат у Борина и да вземат някакво решение… но не довършиха, защото влезе Ямброжи и застана право при тях. Закъснял беше, защото бе ходил със свещеника при болен чак през две села в Кроснова. И за да настигне другите, се залови бързо да пие… но не успя, тъй като старите жени запяха в хор:

Шаферите вдигнаха шум откъм пейките и отвърнаха:

И почнаха полека да идват и да сядат на трапезата.

Разбира се, на предно място — младоженците, а след тях от двете страни по-видните, по достойнство, заможност и по старшинство, та чак до шаферките и децата — и едва се събраха, макар че трапезата бе покрай целите три стени.

Не седнаха само шаферите, че трябваше да прислужват, и музикантите.

Разговорите утихнаха, органистът, застанал прав, четеше на глас молитва — само ковачът повтаряше след него, защото поназнайваше латински. След това пиха по чашка за здраве и за вкусно ядене.

Готвачките и шаферите почнаха да внасят грамадни паници с гозби, от които се вдигаше пара, и припяваха:

А при втората гозба:

Музикантите пък седнаха до огнището и свиреха разни тихи песнички да е по-сладко на гостите.

Хранеха се прилично, бавно, почти мълчаливо, рядко някой подхвърляше някоя дума, само мляскане и стържене на лъжици изпълваше стаята. И когато позаситиха пръв глад, ковачът отново пусна бутилката в ход, а другите започнаха да си приказват тихичко и да се пообаждат един другиму през трапезите.

Само Ягуша като че ли нищо не яде, напразно Борина я канеше, напразно я обхващаше през кръста и я молеше като дете; каква полза, като не можеше едно късче месо да преглътне, беше страшно изморена и разгорещена — само дето от студената бира попийваше и току разглеждаше по стаята и се вслушваше от време на време в шепненето на Борина:

— Ягушо, доволна ли си? Хубавице моя! Не бой се, Ягушо, добре ще ти е при мене, и у майка ти не е било по-добре… Господарка ще бъдеш, Ягушо, господарка… ще ти взема момиче, та да не се измъчваш много… ще видиш! — казваше й тихичко Борина и я гледаше любовно в очите, без да обръща внимание на другите, които дори с глас му се смееха.

— Облизва се като котарак на сланинка.

— Па и тя охраненичка като грудка!

— Върти се стария и драще с крака като някой петел!

— Ще си отземе, ще си отземе, синеца! — викаше кметът.

— Като куче в мраз — процеди иронично старият Шимон.

Заляха се в смях, а воденичарят чак падна на масата и блъскаше с пестници от удоволствие.

Готвачките пак запяха:

— Ягно, я се наведи да ти кажа нещо! — рече кметът, па се наведе зад Борина, защото седеше досам него, и я щипна за хълбока. — Па да ме поканиш да кръщавам! — рече със смях и лакомо я разглеждаше, защото страшно му се харесваше.

Тя силно почервеня, а жените избухнаха в смях и продължиха да се шегуват, да съветват и да казват уместни шеги как да се отнася с мъжа си.

— Па всяка вечер нагрявай на огъня юргана.

— Най-главното, тлъстичко му давай да яде, та да има сила…

— И му се гали, честичко през врата го прегръщай.

— И с кротом, та да не усети къде ще го заведеш! — казваха една през друга, както обикновено правят жени, когато си пийнат и се развържат езиците им.

Къщата чак се тресеше от смях, а те тъй се отпущаха, че воденичарката ги смъмра да се съобразяват с момичетата и децата, органистът също твърдеше, че е голям грях да се сее развала и да се дава лош пример.

— Защото — продължаваше той — Исус Христос и светите апостоли са казали — ей с такива букви е писано по латински в книгите, — че по-добре е да убиеш, отколкото да поквариш, че като поквариш невинното, все едно, че го правиш на самия мене; тъй пише в свещеното писание — защото неумереността в пиене, в ядене, както и в дело, строго ще бъде наказана, това ви казвам, драги хора. — Той бъбреше неразбрано, защото бе вече доста чашки метнал…

— Духача на органа, синеца, ще забранява на хората да се веселят.

— Търка се край свещеника, та мисли, че е светец!

— Да си запуши ушите, като не иска да слуша! — носеха се враждебни гласове, понеже в селото не го обичаха.

— Днеска е сватба и не е грехота да се повесели, да се посмее човек и да се порадва, аз, кмета, ви казвам това, драги хора.

— Например и Исус Христос е ходел по сватби и е пиел вино… — подхвърли Ямброжи сериозно, но тихо, защото бе вече пиян, па като беше на края на трапезата, при вратата, никой не го и слушаше. И разприказваха се всички, захванаха да се смеят и да чукат чашките и все по-бавно да ядат, за да се наядат хубавичко. Мнозина вече поотпущаха ремъците и се протягаха, за да сместят повече.

Готвачките пак дойдоха с нови чинии и пееха:

— Е, е, отсрамиха се — захваляха хората.

— То се знае, към хиляда злоти чини сватбата…

— Има защо, не й ли приписа шест морги!

— За тая несправедливост към децата се веселят.

— А Ягна стои като някой немтур.

— Затова пък Мачей святка с очи като див котарак.

— Като гниляк, като гниляк, драги мои!

— Тепърва има той да плаче.

— Не е от тия, дето плачат… по-скоро тоягата ще побарва.

— Това рекох и аз на кметицата, когато ми каза за годежа.

— А тя защо не дойде днеска?

— Как може, всеки ден чакаме да роди…

— Ръката ми да отрежат, ако в скоро време Ягна не вземе да тича след ергените, щом почнат да свирят музиките в кръчмата.

— Матеуш това и чака.

— Хайде пък ти?

— Разбира се! Вавжоновица нали слушала какво е приказвал в кръчмата.

— Дали не са го канили и той да свири?

— Старият искал, ама Доминиковица била против, нали всички знаят какво е имало помежду им…

— Всеки казва, ама кой е видял?

— Дрънкат си на вятъра!

— Ами Бартек Козела ги видял пролетес в гората.

— Козела е крадец и лъжец, Доминиковица го съди за свинята, та от яд приказва.

— И други имат очи, та виждат, имат…

— И не ще излезе на добре тая работа, ще видите… мене ми е все едно, ама ми се чини, че и Антек, и децата пострадаха, затова няма да мине без наказание.

— Така си е, господ забавя, ама не забравя…

— За Антек също споменаваха, че ги виждали заедно тук-там да си приказват… — Жените понижиха гласове и все по-злобно и немилостиво говореха и одумваха цялото семейство, като не пощадиха и старата, а съжаляваха най-много момчетата.

— Нима това не е грехота! Момчета мустакати, Шимек вече има поне трийсет, а не му дава да се жени, от дома навънка не го пуща и само го мъчи с това-онова.

— Па и срамота е, толчави мъже, а всички женски работи да вършат…

— Да си не цапа ръчичките Ягуша!

— А могат да се женят, по пет морги имат!

— Толкова моми в селото…

— А ваша Марциха най-отдавна чака, и нивите ви са до Пачешовите!

— Ти по-добре гледай своята Франка да не дочака нещо от Адам!

— Дъртата е проклетница, то се знае, ама и момчетата са си такива пипкави и повлекановци.

— Толчави момчета, а не смеят да се пуснат от полата на майка си!

— Ще се пуснат… Шимек, гледам, днеска все се върти около Настка Голембова.

— Същия беше и баща им, помня добре, а старата на младини не беше по-добра от Ягуша!

— „Крушата не пада по-далече от корена“ — и щерката като майката!

Музиката млъкна, свирачите отидоха да се хранят отвъд, защото и вечерята се свърши.

Изведнъж утихна като в черква на пренос — но след малко разговорите избухнаха още по-силно, сякаш закипя, всички приказваха едновременно, викаха и повтаряха своето през масите, но никой никого не слушаше.

Най-сетне за по-отбраните гости принесоха греяна водка с мед и подправки, а на другите щедро сложиха водка първак и бира.

Едва ли някой обръщаше внимание какво пие, защото от челата им вече пара се вдигаше и лицата им сияеха от удоволствие. Седяха кому както беше насгода, разкопчаваха от топлината клашниците си и се облягаха на масите. Блъскаха с пестници, та чак чиниите подскачаха, ловяха се ту през кръста, ту за яките, ту за шиите и бъбреха… оплакваха си се — като брат пред брата, като християни пред истински християни и съседи…

— Лошо върви тоя свят! Ама как? Разсипва се народа и само една сиромашия…

— Чиба, псета такива… — Кучетата се давеха под масите за кокали.

… И в това е радостта, когато съседи седнат по на чашка и си поприказват, ожалят се и се поизвинят кой кому е докривял в нещо — то се знае, не за опасена нива, нито за слог преоран, защото за това вече съд съди и свидетели потвърждават кой е крив, кой прав, ами за дребни съседски разпри — я кокошки в градината ровнали, я жените се поскарали или децата се сбили, както що се случва… Нали за това е сватба — да се поспрат разприте, а братството и съгласието да виреят между хората!

— Па макар докато сватбата трае, за един ден!

— А утрешния ден сам ще си дойде! Е-ей, не ще избегнеш от орисията си, ще я избегнеш може би само в свещената земя; ще дойде, ще те хване за главата, ще сложи ярема на врата ти, ще те погне и — тегли, народе, а след това и в кръв се обливай и своето пази, не изпущай го нито за миг из ръцете си, за да не се преплетеш под колелата!

— Господ е създал човеците за братя, а те са вълци един за друг!

— Не са те вълци, не са, ами сиромашията ги кара, насъсква ги един срещу друг и ги кара да се ядат като кучета за оглозган кокал!

— Не само сиромашията, не, дявола помрачава хората, та не разбират кое е добро и кое лошо!

— Право е, право… и духа в душите им като в пригаснала жарава, докато раздуха лакомията, злината и всичките грехове!

— Разбира се, който е глух за божите заповеди, той на драго сърце слуша музиката на пъклото!

— Не е било така в старо време! Имало е послушание, почитали са по-старите и съгласие е имало!

— Па и земя всеки е имал, колкото е могъл да работи, и пасища, и ливади, и гора.

— А за данъци не се е ни чувало!

— А дърва дали е купувал някой тогава?… Отивал е в гората и си е брал, колкото му е трябвало, ако ще би и най-хубавия бор или дъб!… Каквото е било на дворянина, това е било и на селянина.

— А сега ни на дворянина, ни на селяните — само на евреите, дори и на по-лоши.

— Ей, синковци!… Пих за ваше здраве, пийте и вие за мое! Заседнаха вече като на свой имот — я пийте я, и твоето е добро, и моето е добро, само правда да има във всичко…

— Дворяни крастави! Наздраве! Водката не е грехота, само достойно да се пие и по братски, тогава носи здраве, прочиства кръвта и отпъжда болестите!

— Когато пиеш, с половница пий, когато се веселиш, цяла неделя се весели. Имаш ли работа, работи здраво, не жали кокалите си и залягай! Па случи се, да кажем, сватба, кръщенка или някой да умре, поразпусни се тогава, почини си, отдай почит и се повесели! Па ако налети зло — я жена се разболее, я добитък умре, я се запали нещо — воля божия, не върви напротив, защото можеш ли да поправиш нещо, клетнико, с викове и с плач? — нищо, само ще се лишиш от спокойствие и яденето като трици ще ти се види в устата! — Затова търпи и се надявай на божията милост… По-лошо ще дойде, умирачката ще те хване за гърлото и ще погледне в очите ти — не се опитвай да избягаш, не е в твоя власт — защото всичко е в ръката на бога…

— Разбира се, кой може да помисли за това, когато Исус е рекъл: „Дотука е твое, оттука е мое, човече.“

— Така, така си е то! Високо като светкавица хвърчат божиите заповеди, но никой, бил той свещеник, бил той най-мъдрия човек, не може да ги предвиди, докато не капнат като зрял плод върху народа!

— А ти, човече, само едно трябва да знаеш — да си гледаш работата и да живееш според божиите заповеди, а пред себе си да не гледаш… Господ готви на всички заслуженото и справедливо отплаща всекиму според делата…

— Така се е крепил полския народ — така ще си и пребъде во веки веков. Амин!

— А с търпение и вратите на ада ще победи.

Така си приказваха те и честичко вдигаха чашите. Всеки казваше що му бе на сърце, което бе заседнало като кост на гърлото му! Най-много и най-гласовито приказваше Ямброжи, само че, разбира се, малцина го слушаха, защото всеки говореше и всеки своето искаше да изкаже, без да гледа другите… Все повече вреше и кипеше в стаята, когато влязоха Йевка и Ягустинка и носеха церемониално накичената готварска лъжица. Музикантът, който следваше подире им, свиреше с цигулката, а те пееха:

Всички бяха сити и весело настроени от хубавото ядене и обилното пийване, та някои хвърляха в бъркалката дори и сребърни монети.

Раздвижиха се иззад масите и тръгнаха бавно: някои да се освежат на чист въздух, а някои се спираха в отвода или в самата стая и продължаваха разговора си; други пък приятелски се прегръщаха, а мнозина залитаха и заораваха с чела по стените или се блъскаха като овни. Не бе и за чудене — на вечерята постоянно и обилно се пиеше водка.

При масата останаха само кметът и воденичарят и се караха страшно разпалено, подскачаха като ястреби един срещу друг, та Ямброжи се опита да ги помирява с водка.

— Ти, просяко, да си стоиш в притвора на черквата, дето ти е мястото, и при господарите да не се вреш! — изръмжа му кметът.

Ямброжи се отстрани огорчен, стисна бутилка до гърди, куцаше шумно и търсеше с кого да си пийне и да си поприказва приятелски.

Младежите се втурнаха към портата, прихванати през кръста, излязоха на пътя, за да шумят и лудуват — чак гърмеше от врява и гоненица. Нощта бе ясна и месецът висеше над толкова силно светналия вир, та и най-слабите вълни, причинявани сякаш от ударите на светлината, се виждаха като полукръгово плъзгащи се в тишината змии. Хващаше здрав студ, замръзналата кал хрускаше под краката, а сланата вече бе забелила покривите и посипваше със сивота земята.

Беше късно вече, защото първи петли се обаждаха низ село.

А в това време в стаята привеждаха всичко в ред и я приготвяха за танцуване.

И музикантите, щом хапнаха и починаха малко, захванаха полека да свирят, за да се събират сватбарите.

Но нямаше нужда да ги подканят много. Те като стадо нахлуха вътре, защото цигулката така ги зовеше към танцуване, че краката сами се повдигаха — но напразно, на момчетата им беше някак тежко след вечерята, позавъртяваха се един-двоица, па веднага избягваха към отвода, за да запалят по цигара или да подпират яките стени.

Жените отведоха Ягна в килера, Борина седеше на зиданата пейка с Доминиковица, по-старите бяха заели пейките и кътовете и си приказваха, а в къщи останаха само момите и си правеха смехории. Но понеже това скоро им омръзна, започнаха разни игри, за да раздвижат по-скоро момците.

Най-напред играха „Кума Лиса по път ходи, няма ръка, нито нога“.

За лисица преоблякоха с обърнат наопаки кожух Яшек, така наричан Превратния — един заплес, повлекан и посмешище на цялото село. Възрастен ерген беше, а ходеше със зяпнала уста, играеше си с децата и се лепеше към всички момичета. Страшно глупав беше, но понеже бе един на баща и майка и с десет морги земя, искаха го отвсякъде. Зайче пък беше Южа Боринова.

Господи, колко смях падна!

На всяка крачка Яшек се разперваше и бух — като дърво на земята, че пък и крак му подтуряха. А Южа тъй сполучливо скачаше, тъй заставаше и движеше устните си — цял жив заек.

После играха на „яребица“.

Настка Голембова бе първа и така се извиваше, така бягаше по стаята, че никак не можаха да я хванат, докато сама не влезеше в ръцете им, за да си изтанцува кръга.

И на „свинка“ играха!

А най-сетне един от шаферите, изглежда Томек Вахник, играе „щъркел“: покри главата си с кърпа, а под нея вместо клюн бе пуснал дълга тояга и тъй сполучливо тракаше като истински щърк, че Южа и Витек и всички по-млади почнаха да го гонят и да викат:

И се разбягваха с писък, криеха се по ъглите като яребици, защото той гонеше, кълвеше и биеше с крилата си.

Къщата се чак тресеше от тия смехове, крясъци и гоненици.

Има цял час как траяха тия игри, когато старшият шафер даде знак да утихнат.

Жените изведоха из килера Ягуша, покрита с бяла кърпа, и я сложиха да седне насред къщи върху покрити с пухов юрган нощви. Шаферките се спуснаха, като да я отърват, но старите жени и мъжете бранеха, та се блъскаха едни срещу други и запяха тъжно, сякаш с плач в гласа:

Тогава я откриха.

Върху завитите дебели плитки имаше вече чепец, но с него тя изглеждаше още по-хубава, беше весела и засмяна и шареше със святкащи очи наоколо.

Музиката бавно засвири и всички, стари и млади, дори и децата, запяха в един мощен, радостен глас песента „Хмел“. А след изпяването само възрастни жени я караха да танцува.

Ягустинка, както си бе пийнала, се хвана за кръста и почна да й припява:

И други такива, още по-закачливи и хапливи.

Но никой не обръщаше внимание на това, защото музиката гръмна с все сила и народът се впусна да танцува. Изведнъж забумтя, сякаш сто бухалки бухаха на гумно, и разбърканата навалица се раздвижи из къщи: тръгнаха едни след други, двойка след двойка, глава до глава и все повече се засилваха — та се развяха клашници, та се залюляха нашироко, тропаха с токове, шапки побутваха, а понякога някой и песен поемаше или момите заприпяваха „да дана“… и все по-бързо се обръщаха, клатеха се в такт и се носеха в този вихрен, примамлив, увъртян, безумен танц, така че никого не можеше да познае човек в него… На всяка скоклива нота на цигулката отговаряха сто удара с токове о пода, сто гласа силно извикваха и сто души се завъртяваха на място, сякаш вихър ги поемаше. Едно непрестанно шумолене от клашници, от вълненици и от кърпи, развявани като шарени птици, се носеше из стаята.

Мина малко, мина повече време, а те неспирно, без почивка танцуваха, подът бумтеше, стените се тресяха, къщата кипеше, но желанието за танцуване не секваше, като вода след проливен дъжд — току клокочеше и преливаше из къщи.

А когато свършиха, започнаха различните обреди, както що е обичай при забраждането.

Най-напред Ягуша трябваше да се причисли към женените жени!

А после наред извършваха и други церемонии. Най-накрая момчетата направиха от неовършана пшеница дълго въже и очертаха с него грамадно колело, което шаферките грижливо държеха и пазеха, а всред него стоеше Ягуша: ако някой искаше да танцува с нея, трябваше да се приближи, насила да се вмъкне и да танцува вътре, без да гледа, че с други въжета го шибаха по слабините.

Като свърши и това, воденичарката и Вахниковица започнаха да събират пари за чепеца на невестата. Пръв кметът хвърли жълтица в чинията, а след него като звънлив град заваляха сребърни рубли и като листа на есен захвърчаха банкноти.

Събраха повече от триста злоти!

Добри пари, но нищо не бе то за Доминиковица, не й беше ней за дарения, защото си имаше достатъчно свое, но тая щедрост към Ягуша я съвсем трогна и тя не можа да задържи сърдечния си плач и извика на момчетата да донесат водка. Започна сама да черпи всички поред и през бликналите си сълзи целуваше приятели и приятелки.

— Пийте, съседи… пийте, мили хора… братя рождени… Като че ли пролет ми е в сърцето… за Ягушино здраве… още и тая чашка… още… — А след нея ковачът черпеше другите и момчетата всеки поотделно, защото беше много народ. Ягуша пък благодареше за добрината, като прегръщаше на по-старите коленете!…

Закипя в къщи, защото и чашите непрестанно вървяха от ръце на ръце и от всички лъхаше жар и радост! Лицата се руменееха, очите святкаха и сърцата към сърца теглеха, по братски, по съседски. Хей! Веднъж ще се мре, това и ще остане на човека, дето по братски си хапне и пийне, дето се повесели и забрави за тоя свят! Само умирачката прибира всекиго отделно, а на сватби трябва задружно да се ходи и задружно да се радваме. Затова и на цели групи изпълваха къщата, пиеха наздравици, весело разговаряха и всякой изказваше мнението си високо, така че вече никой никого не слушаше, но какво от това, нали едно чувствуваха, една радост ги бе обхванала и цели ги пронизваше!

А който има грижи, да ги остави за утре, днес нека радва душата си! Както на светата земя след лятното й плодородие господ е отредил почивка, така и човекът наесен, след полската работа, трябва да си почине. А като имаш, човече, сушини и плевни, пълни с тежко като злато жито, което чака само за бухалка, ползвай си го зарад летните си трудове, мъки и търпение.

Така си приказваха едни, други пък разправяха за разни свои грижи, а трети — видели нещо повече, а не само опашката на кравата или въшките на жена си, се трупаха около стария Шимон и говореха за стари времена, за нови теглила, за данъци и за общинските работи, а по-тихичко и за кметовите историйки.

Само Борина не взимаше участие в някоя група, той ходеше ту при едни, ту при други и постоянно следеше с поглед Ягна и се надуваше, че е тъй хубава, и често хвърляше рубла на музикантите, за да не жалят лъковете, понеже свиреха тихичко и си почиваха.

И изведнъж гръмна обертас, та чак тръпки полазиха по костите. Борина скочи към Ягна, прихвана я силно и веднага я завъртя, дори гредите под пода заскърцаха, па се понесе по стаята, въртеше се, тупаше с подковите, връщаше се изведнъж с подкляквапе или размахваше шапка и се носеше широко от стена до стена; понякога запяваше песен преди музикантите, те му отговаряха по музикантски, той скачаше разпалено по-нататък и предвождаше унесено танца, защото след него от купчините се заоткъсваха и други двойки, които също притупваха, запяваха и танцуваха. Всички се унасяха във вихъра, та сякаш сто вретена, пълни с разноцветна прежда, с такъв тропот и тъй бързо се завъртяха, че никое око не можеше да познае кое е мъж, кое жена. Като че ли някой бе разсипал небесна дъга и пускаше вихрушка в нея, та тя бляскаше с цветовете си, променяше се и се виеше все по-бързо, все по-бясно, по-безумно. Дори лампите понякога загасваха от устрема и нощ падаше върху танцувачите, а само през прозорците се промъкваше светла ивица от лунен блясък, искреше като кипнало сребро през тъмнината и през вихрената човешка навалица. А навалицата прииждаше като шумна пенеста вълна, проблясваше и като сънно видение се кълбеше в тази полусветлина и изчезваше в непроницаем мрак, за да изплува пак и пак да се мерне за миг пред другата стена, върху която докоснатите от светлината стъкла на иконите проблясваха като огньове, и отново да премине и навлезе в мрачина. Само тежки дишания, тропания и провиквания се понасяха, преплитаха се и глухо шумяха в ослепялата стая.

И продължаваха тия танци като една верига, без спир и без прекъсване… защото гръмнеше ли музиката, народът веднага рипваше, изправяше се като гора и тутакси се впущаше с такава сила, сякаш от ураган понесен; ударите на токовете отекваха като гръмотевици; весело провикване тресеше цялата къща, а в танца се втурваха като в буря или в бой на смърт или живот.

И танцуваха!

… Ония ми ти игриви, шеговити краковяци, придружени с отсечена музика и изпъстрени със скокливи припевки, се кършеха като украсени с пулове колани и бяха пълни със смехове и свобода; пълни със сватбена музика, с буйна, мощна и смела младост, а в същото време пълни със забавни дяволии, гоненици, с кипеж на жадна за любов млада кръв. Хей!

… Ония ми ти мазурки, дълги като межди на ниви, разлати като Мачковите круши, шумни и широки като необхватните равнини, възтежки и стройни, мрачни и смели, стремителни и страшни, важни, настръхнали и неотстъпчиви като самите селяни, които, сбити в куп като някоя величествена гора, се втурваха в танца с викове и с такава сила, сякаш сто срещу хиляда са готови да тръгнат, целия свят да подберат, да го смачкат, да го стъпчат, на прах да го сторят с токовете си, да го разнесат, па сами да загинат, но и там след смъртта да танцуват, да удрят о пода и рязко по мазурски да подвикват „да дана“!

… Ония ми ти обертаси: кратки, откъслечни, от които се вие свят, бесни, буйни и пронизителни, пламенни, замислени и с жална мелодия преплетени, които туптят с кипнала огнена кръв, пълни с любов и доброта, които падат изведнъж като градоносен облак, пълни със сърдечни гласове, със сини погледи, с пролетни дихания и благовонни шумоления, с цветисти градини. Ония обертаси като огласени от песни напролет поля, когато и сълзата през смях се лее, и сърцето радостно пее, и душата тъжно се стреми към необхватни простори, зад онези далечни гори и скита замечтана по цял свят с припева „ой, да дана“!

Такива неизказани танци след танци се нижеха.

Така се весели, като му падне, селският народ.

Така се забавляваха и на сватбата на Ягуша и Борина!

Летяха часове след часове и чезнеха без спомен всред врявата, виковете, шумната радост и в безумието на танца, та и не забелязаха как на изток се вече развиделяваше и първата дрезгавина на зората разкъсваше нощта. Звездите побледняха, месецът залезе, вятър се навдигаше откъм гората, та повяваше и сякаш раздухваше оредялата тъмнина. През прозорците назъртаха рошавите изпокривени дървета и все по-ниско навеждаха осланените си сънни чела. А домът все пееше и танцуваше!

Сякаш ливади и зрели ниви, и цъфнали градини се бяха събрали за пир и поднесени от вихрушка, се впуснали вкупом в дълго, извито огнено хоро!

Разтвориха широко вратите, разтвориха прозорците, а къщата бучеше във врява, в светлини, трепереше, тресеше се, пращеше и постенваше и все по-силно ликуваше. Изглеждаше, че и дървета, и хора, и земя, и звезди, и плетища, и старата къща — всичко се бе хванало за рамене, омотало се в едно кълбо, преплело се едно в друго и пияно, заслепено, забравило всичко, обезумяло се блъскаше от стена в стена, от стаята до отвода, изливаше се от отвода на пътя, от пътя към безбрежните полета, към горите и като танцов водовъртеж се носеше по цял свят, вървеше, обикаляше и пропадаше като непрекъсната, пробляскваща верига в дрезгавината на първите зори.

Музиката ги водеше, свирните, песните…

… Басовете боботеха в такт и бръмчаха треперливо като бръмбари, а флейтата им пригласяше, весело посвирваше, чуруликаше и фокусничеше сякаш нарочно срещу дайрето, което радостно подскачаше, подбуждаше врясъка със звънкалата си, правеше смехории и се тресеше като еврейска брада на вятър; а цигулката водеше напред като някоя най-добра танцувачка, пееше отначало силно и високо, като да изпитваше гласа си, а после подхващаше широко, трогателно, тъжно като сиротински плач на кръстопът, докато възвиеше на място и изведнъж паднеше отсечено, мигновено, остро, сякаш сто двойки удряха с токовете и сто мъже викаха с все сила, та дишането спираше на човека и тръпки го полазваха. И пак ненадейно захващаше да извива, да пее, да се повръща, да стъпва, да подскача, да се смее и весели, та и сърцето се стопляше, и желание като силна водка удряше в челото на човека… А после пак запровличаше тъжна, сякаш с роса поръсена мелодия, нашата любима, сърдечна, пияна от любов и сила мелодия, и водеше към буен, безумен мазовски танц.

Зората ставаше все по-светла, така че лампите бледнееха и мръсна размътена мрачина заливаше стаята, а те все още от сърце се забавляваха и комуто беше малко черпнята, пращаше от кръчмата да му донесат водка и пиеше с дружина до забрава.

Който си отиде, отиде си, който се бе изморил, почиваше, а който беше пиян, спеше на зиданата пейка или на отвода. Други пък с по-изморени крака лягаха и до плетищата или където им попаднеше, а останалите продължаваха да танцуват до капване…

Най-сетне, колкото имаше по-трезви, събраха се накуп при вратата, заудряха в такт по пода и запяха:

Но никой не ги слушаше!

XII

Чак в зори Витек, изморен от веселбата и отпъждан от Ягустинка, изтича у дома си.

Селото още спеше в дъното на мрачините, които се стелеха ниско над земята като дебел, редеещ насип, вирът почиваше мъртво, притиснат от мрачния гъсталак на крайбрежните дървета, и бе тъй потънал в тъмнина, че едвам към средата се провиждаше и полъскваше в здрача като замрежено око.

Бе доста мразовито, студен вятър повяваше, въздухът дразнеше ноздрите и спираше дишането, земята кънтеше под нозете и замръзналите локви се синееха по пътя като почупени и потъмнели стъкла, а светът бавно побеляваше от зазоряването. Оскрежен и оглушал в премръзнала тишина, той бавно се измъкваше от мрачините. Само кучетата тук-там лаеха сънено, воденицата бучеше в далечината, а сватбеният шум гърмеше из къщата и се ширеше на цял хвърлей наоколо. У Боринови още мъждукаше слаба светлина, та Витек назърна през прозореца. Старият Рохо седеше над книга до масата и си напяваше черковни песни.

Момчето се приближи тихо до обора и затърси пипнешком ключалката на вратата, но изведнъж с писък отскочи, защото някакво куче със скимтене се хвърли на гърдите му.

— Лапа! Лапа! Върна ли се, кученцето, върна ли се, бедния ми? — викаше той, като позна кучето и от радост дори седна за малко на прага. — Гладен ли си, бедничкия!

И той намери скътаната от сватбата колбаса в пазвата си и я натика в устата му, но Лапа не налиташе на яденето, а само лаеше, хвърляше се на гърдите му и скимтеше от радост.

— Огладиха те, бедничкия, па те изгониха! — шепнеше Витек, като отваряше вратата на обора, и изведнъж, както си стоеше, се тръшна върху одъра. — Сега вече ще те браня и ще се грижа за тебе… — мърмореше той и се заравяше в сламата, а кучето легна до него и го зализа по лицето.

Скоро и двамата заспаха.

А от конюшнята до обора Куба викаше със слаб болнав глас. Дълго вика той, но Витек спеше като заклан и чак когато Лапа, познал гласа, захвана силно да лае и да го дърпа за клащника, той се пробуди.

— Какво? — промърмори той сънено.

— Вода! Имам силен огън… вода!

Макар че бе недоволен, па и умираше за сън, Витек му донесе пълно ведро и му го остави да пие.

— Така съм болен, та едвам дишам… що скимти там?

— Лапа! Върнало се е кучето от Антекови!

— Лапа! — прошепна Куба, като опипваше в тъмното за челото на кучето, а Лапа подскачаше, лаеше и искаше да достигне одъра.

— Витек, сложи сено на конете, че тракат зъбите си по празни ясли… а аз не мога да се помръдна. Още ли танцуват? — попита след малко той, когато момчето бе смъкнало изпод покрива сено и го слагаше в яслите.

— Към пладне все ще свършат, а някои така се напиха, та по пътя лежат.

— Живеят си, господарите, живеят — въздъхна тежко Куба. — Воденичарските бяха ли?

— Бяха, ама малко седяха.

— Много ли народ имаше?

— Може ли някой да го пресметне?… Претъпкана беше къщата.

— Гощаваха ли добре?

— Като у някой дворянин. С цели паници месо разнасяха, па що водка изляха, що бира, що медовина! А па колбаси — три нощви върховата.

— Кога ще доведат невестата?

— Днеска надвечер.

— Пак ще си хапнат, ще се навеселят… Божичко, мислех си, че и аз ще огриза някое кокалче, че поне веднъж хубавичко ще се наям, пък то леж, умирай и слушай как другите се веселят…

Витек отиде да спи.

— Барем очите ми да се наядат… барем…

Той замълча изнемощял, премляскваше с уста, а тъга и някакви тихи, несмели жалби като плахи птички се блъскаха в гърдите му и печално писукаха.

„Нека им е наздраве, нека барем те живеят…“ — мислеше си той и гладеше кучето по челото.

Огънят все повече го замайваше, та сякаш за да го отпъди, зашепна молитва и се отдаваше на милостта на Исуса Христа, отдаваше се горещо, но забравяше думите. Той час по час изпадаше в сън, а върволицата от набъбнали с молба и сълзи шепоти се късаше и разсипваше като червени маниста, та му се искаше да ги събере, така явно се търкаляха по кожуха му, но забравяше всичко, заспиваше…

Понякога се събуждаше, поглеждаше с тъп поглед и без да разпознае нещо, отпускаше се пак в мъртвешка тъмнина.

Или пък отново охкаше и така викаше в съня си, че конете с ръжене дърпаха юздите си; и пак подохождаше на себе си и повдигаше глава.

— Господи, да дочакам барем да се съмне! — охкаше той в тревога и поглеждаше през прозорчето навън да види дали се вече съмва. По сивото, изстинало и наковано с бледнеещи звезди небе той търсеше слънце…

Но още бе далече до съмване.

Конюшнята потъваше в мътната мъгла на предутрото и очертанията на конете започваха вече да се долавят, а решетките на яслите под прозорчетата просветваха като ребра срещу светлината…

Не заспа вече той, защото нови болки го връхлетяха, хлъзгаха се като чепати тояги в крака му, тъй късаха, тъй въртяха, тъй измъчваха, сякаш някой с жарава посипваше раните, та подстана изведнъж и завика с всички сили, докато Витек се събуди и дотича.

— Ще умра вече! Ще умра! Много ме боли, расте болестта ми и ме души… Тичай, Витек, за Ямброжи… о божичко, или Ягустинка повикай… може да ми помогнат нещо, че вече не ще изтрая… настава последния ми час… — избухна той в страшен плач, зарови глава в сламата и жално и уплашено хлипаше.

И Витек, въпреки че бе сънлив, затича към сватбата.

Танците бяха в разгара си, но Ямброжи бе вече пиян, както той знаеше да пие, стоеше на пътя срещу къщата на Доминиковица, залиташе от вира до плетищата и пееше.

Напразно го моли Витек и го дърпа за ръкава; старецът като че ли не чуваше и не знаеше какво става с него, а само политаше и пееше в забрава все една и съща песничка.

Тогава момчето затича при Ягустинка, защото и тя знаеше да лекува, но старата бе седнала с приятелки в стаята и така се канеха с греяна водка, така си пийваха бира и всички заедно така приказваха и крещяха, уж пееха, че не можеше и на нея нищо да се каже. Той изскимтя няколко пъти и й каза да иде при Куба, докато най-сетне тя го изтласка из вратата навън, па на изпращане му стовари две-три пестници по гърба; само това спечели и с плач се затича към конюшнята.

Но понеже Куба в този миг пак бе заспал, Витек се зарови в сламата, покри главата си с парцалите, които имаше, и заспа.

Доста след време за закуска се събуди от пореваването на гладните и неиздоени крави и от крясъците на Ягустинка, която се бе успала, както и другите, и се залови с шетнята си из домакинството.

Едва когато попривърши работа, тя назърна и при Куба.

— Помогни ми, кажи ми нещо — молеше я той тихо.

— Ожени се за някоя младичка, веднага ще оздравееш — започна весело тя, но щом се вгледа в посинялото му и подпухнало лице, бързо доби сериозен вид. — По-скоро от поп имаш нужда, отколкото от доктор! Какво ще ти помогна аз? Какво? Да ти пребая, да попрекадя, но ще помогне ли?… Нали виждам, болен си, на умирачка, чиста умирачка…

— Ще умра ли?

— Божа работа, ама чини ми се, че оная костеливата те е вече вчепкала и не ще се отървеш.

— Ще умра ли, казваш?…

— Да пратя ли да викат свещеника?

— Свещеника! — извика слисан Куба. — Да го доведеш при мене, в конюшнята? С всичкия ли си ти?

— Какво от това? Да не е от захар, та да се разтопи в лайната на конете? Затова е свещеник, за да иде при болен, където и да го повикат.

— Господи! Смея ли аз в тоя тор, при мене?…

— Глупав си като овца! — И тя сви рамене и си отиде.

— Глупачка е тя, не знае какво приказва… — промърмори Куба силно ядосан, отпусна се тежко на леглото си и дълго размишлява. — Прихванало я жената… ами, милия свещеник из стаи ходи… книги чете… с дядо господ се разговаря… та тука ли да го повикаме? Тия жени дай им само да си дрънкат… глупачка…

И остана сам, защото като че ли го и забравиха.

Витек назърташе от време на време да сложи храна на конете или пък да ги напои, та и нему подаваше вода, и веднага изчезваше, припкаше на сватбата, която започна пак да се събира у Доминиковица за отвеждане на невестата, а понякога и Южка с крясък се отбиваше, пъхваше му парче питка, разбъбряше се, раздрънкваше се, вдигаше конюшнята на главата си, та чак кокошките закудкудякваха по плетищата от уплаха, и бързо пак избягваше.

Разбира се, имаше и защо. Веселбата бе вече голяма, музиката гърмеше през стените и весели провикваници и песни се чуваха навън.

А Куба тихо лежеше, защото някак болките по-рядко го налитаха, та само се вслушваше, различаваше как се веселят там и си побъбряше с Лапа, който не го напусна нито за миг, похапваха си заедно от Южкината питка или пък чмокаше на конете и им говореше. Те пръхтяха радостно и се обръщаха от яслите, а жребицата дори скъса оглавника си и идваше до одъра да се закача и да допира влажните си и топли ноздри до лицето му.

— Отслабнала си, горкичката, отслабнала си! — гладеше я той сърдечно и я целуваше по издутите й ноздри. — Не бой се, скоро ще оздравея, тогава ще позагладиш кълките, ако ще и с чист овес…

Изведнъж замълча и безсмислено се вгледа в почернелите съкове на гредите, от които като някакви застинали и кървави сълзи се стичаше смола по стените…

Слънчевият и бледен ден назърташе с тихи очи през пролуките и през отворената врата нахлуваше широк поток от ярка светлина, разискрена като златни паяжини по стърнища, в които пърхат със сънно и уморено бръмчене мухи.

Часове след часове минаваха и се влачеха като слепи и хроми просяци, помъкнали се с усилие и тихо по остри пясъци, или като някой камък, който пада в бездънни води и лети, пропада и изчезва, та скоро и човешкото око не може да го проследи.

Понякога само разчириликали се врабци на шумна банда влитаха в обора и дръзко се нахвърляха върху яслите.

— Какви умни, пакостниците! — прошепна Куба. — Нищо и никаква птичка, а дал й господ разум да знае къде да намери храна. Мирно стой, Лапа, нека си хапнат и да заякнат, бедните, че и за тях ще дойде зима — умиряваше той кучето, което скочи да гони крадците.

Свинете заквичаха на двора и се зачесаха по ъглите, та чак конюшнята затрепера, а после замушкаха дългите си и накаляни муцуни под вратата и поквикваха.

— Изпъди ги, Лапа! Просяци такива, никога нищо не им достига!

След тях пред прага закъткаха кокошки, а големият червен петел предпазливо назърташе, връщаше се, удряше крила и кукуригаше, докато най-сетне дръзко прескочи прага и отиде при пълната с храна крина. След него и кокошките, но не успяха да се нахранят, защото скоро надойдоха като разгакана дружина гъските, със съскане се мяркаха на прага червените им клюнове и се люлееха белите им изопнати шии.

— Изгони ги, куче, изгони! Ще се скарат, пущините, като жени.

И не щеш ли, веднага се разнесе крекот, писък, шум от крила и пера се разхвърчаха като от разпран пухен юрган, защото Лапа не си скъпеше удоволствието. Той се върна със зинала уста, с изплезен език и радостно скимтеше.

— Я мирно!

Откъм къщи се разнасяше сърдитият глас на Ягустинка, тичане и тропот на пренасяна покъщнина от стая в стая.

— Готвят се за довеждането!

По пътя минеше някой, но нарядко, а сега скърцаше някаква кола; Куба се вслушваше внимателно.

— Клембовата кола, с един кон и с ритли, навярно отива в гората за постилка. То се знае, оста е изтрита отпред и зарад това главината се търка и скърца.

По пътя постоянно сновяха отзвуци, стъпки, разговори, гласове долитаха и едва дочувани и усещани бръмчения трептяха, но той ги улавяше в летежа им и ги познаваше.

— Старият Петрас отива към кръчмата — мърмореше той. — Валентовица вика… навярно нечии гъски са минали у тях… Вещица, не жена. Струва ми се, Козеловица е… така ще е… тича и крещи… то се знае, тя е!… Петрек Рафалов… ломоти, синеца, като че юфка има в устата си… поповата кобила отива за вода, да… поспирва се… закача с колелетата… и краката ще си почупи някъде…

И така едно след друго той различаваше всичко и с мислите и с чувствата си ходеше по село, грижеше се, залягаше, кахъреше се и живееше с цялото село. В тия мисли той едвам забелязваше как денят бавно минава; стените потъмняха, вратата избледня и конюшнята потъна в мрак.

Едва надвечер дойде Ямброжи, ненапълно изтрезнял, защото още политаше и тъй бързо говореше, че мъчно можеше да го разбере човек.

— Крака ли си си изкълчил?

— Прегледай го и ми кажи какво да правя.

Ямброжи мълчаливо отвиваше окървавените, засъхнали и тъй залепнали за крака парцали, че Куба зарева с всички сили.

— И мома кога ражда, не вика толкова! — промърмори на подбив Ямброжи.

— Като боли!… Па недей дърпа! Божичко! — почти виеше Куба.

— Хубаво са те наредили! Куче ли ти е изяло прасеца, или какво? — викна той слисан, защото прасецът беше разръфан, загноясал и кракът отекъл като ведро.

— То… само че никому не казвай… горския ме стреля… само…

— Истина… сачмите седят под кожата като маково семе… отдалеч ли те гръмна? Охо! Струва ми се, че кривия ти крак вече няма да го бъде… кокалчетата скърцат, я… Защо веднага не ме повика?

— Страх ме беше да не би да се научат, излезнах за заек… убих… и бях вече на полето… и онзи току ми гръмна…

— Казвал веднъж горския в кръчмата, че някой им правел пакост…

— Ех… пакост… като че ли зайците са на тоя или на оня… издебнал ме… проклетника… бях вече на полето, а той с двете цеви стреля по мене… да пукнеш, дяволски сине… само че недей казва… ще ме разкарват в съда… стражари… па и пушката ще вземат… а тя не е моя… Мислех си, че само ще мине… помогни ми, защото тъй къса, тъй боли…

— Такъв ли си майстор ти! Такава тиха вода, такъв лапнишаран, а с дворянина зайците дели… Добре… ама за тая заедница ще заплатиш с куция си крак…

Прегледа го още веднъж и силно се разтревожи.

— Много късно, премного късно!

— Помогни ми, помогни ми — охкаше изплашено Куба.

Ямброжи нищо не отвърна, само запретна ръкави, извади остро ножче, хвана здраво крака и взе да дълбае сачмите и да изстисква гнойта.

Изведнъж Куба зарева като звяр, когато го колят, но Ямброжи му запуши устата с кожуха и той млъкна, защото примря от болки. Натъкми му крака, намаза го с някакъв мехлем, обви го с нови превръзки и чак след това Куба се посъвзе.

— В болница трябва да идеш… — измърмори тихо Ямброжи.

— В болница ли?… — Той още не бе дошъл на себе си.

— Ако ти отрежат крака, може и да оздравееш.

— Крака ли?

— Е па той вече за нищо не го бива, похабен е, целия е почернял.

— Да го отрежат ли? — питаше Куба, без да може да разбере.

— До коляното. Не бой се, и мене куршум до самата задница ми го откъсна и пак съм жив.

— Ако отрежат само болното място и ще оздравея?…

— Като с ръка ще ти махнат болката… но трябва да идеш в болница…

— Не, страх ме е, не, не в болница…

— Щурчо!…

— Там режат хората живи… там… Ти го изрежи, ти… каквото вече поискаш, ще ти заплатя, изрежи го… не ща в болница, по-добре тука да псовисам…

— И ще псовисаш… само доктор може да я отреже. Ще ида още сега при кмета да изпрати утре да те откарат в града.

— Напразно ще ходиш, защото в болница няма да ида… — рече решително Куба.

— Хм, тебе ще питат, щурчо!

— Да се отреже и веднага ще оздравее… — повтаряше тихо Куба, когато Ямброжи си отиде.

След превързването кракът престана да го боли, беше се само вдървил чак до горе. По цялата си страна той усещаше като че ли мравки го лазят, но не обръщаше на това внимание, защото се бе дълбоко замислил.

— Бих оздравял! Може и така да е, нали Ямброжи е с един крак… ходи с патерица… Като с ръка, каже, ще отнемат болките… Но Борина ще ме изпъди… разбира се, ратай без крак… нито за плуга, нито за друга работа. И какво ще правя? Само говеда да паса или да тръгна по просия… по света, някъде при някоя черква?… Или като вехта обувка на купището… да пукна там до плета. Божичко милостиви! Божичко!

Изведнъж той ясно разбра всичко и чак подскочи от заслепителна тревога.

— Исусе! Исусе! — повтаряше в треска той, безпаметно и цял разтреперан.

И се унесе в дълбок и жален плач, с вик на отчаян човек, който потъва в пропаст, без да може да се спаси.

Той дълго виеше и се късаше в мъка, но през сълзите и отчаянията му се явяваха и някакви решения, някакви размишления. Полека-полека се успокояваше и тъй се вдълбочаваше в себе си, че нищо не чуваше; като насън му се мяркаше някакво свирене, песни, близки крясъци.

Тъкмо по това време сватбата идваше у Боринови.

Довеждаха Ягуша у мъжа й.

Малко по-напред доведоха хубава крава и пренесоха раклата, с пухени юргани и различна покъщнина, която получаваше като вено.

Сега пък, малко нещо след залез, когато се мръкваше и мъгли падаха над земята, защото изглеждаше, че времето ще се промени, наизлязоха от Доминиковица.

Напред вървеше музиката и буйно свиреше. След нея майка, братя и сродници водеха Ягуша, нагиздена като невеста, а след това вече, кой къде намерил, вървяха останалите сватбари.

Движеха се бавно покрай вира, който, притискан от тъмнината, почерняваше и гаснеше. Вървяха през все по-гъстата мъгла, през тишината на заглъхналата и сляпа тъмнина, така че тропотът и свиренето се разнасяха отсечено и бумтяха като изпод водата.

Понякога младежите запяваха или някоя от жените заплакваше, или пък някой мъж изкрещяваше „да дана“, но веднага замлъкваха — още нямаше настроение и влажна хладина пронизваше човека.

Едва когато свиха към Бориновата порта, шаферките запяха:

Пред прага под пруста вече чакаха Борина, ковачът с жена си и Южка.

Доминиковица внесе най-напред вързопче с резен хляб, малко солчица, въглен, восък от свещи и връзка класове, осветени на Голяма Богородица, а когато и Ягуша влизаше, жените хвърлиха подире й разбридани нишки и паздер, за да не дохожда дяволът при нея и всичко да й върви.

В същото време се поздравяваха, целуваха се, пожелаваха на младоженците щастие, здраве и каквото бог даде и влизаха в стаята; изведнъж се заеха всички столове и кътове.

Музикантите тихо подрънкваха и нагласяваха инструментите си, за да не смущават черпенето, което Борина бе започнал.

Той ходеше с пълна кана от приятел на приятел, черпеше, канеше, прегръщаше и пиеше с всекиго наздравица; ковачът, от друга страна, му помагаше, а Магда и Южка разнасяха с чинии баница с мед и сирене, която Магда бе изпекла специално за довеждането на невестата, за да направи мили очи пред баща си.

Но веселбата някак не вървеше разпалено; разбира се, никой не изливаше през рамо пиенето, нито се отказваше от чашките, дори сладко си пиеха, само че някак не идваше сватбарско настроение и не закипяваше, а едва зашумяваше като вода на слаб огън; седяха омърлушени, тежко и неразположено се движеха, малко и тихичко си приказваха, тук-там някой от по-старите се и прозяваше крадешком, и тъжно мислеше само по-скоро да се прибере да спи.

А пък жените, макар че са най-кресливите и най-веселите в такива случаи, изпонасядаха по пейките, криеха се из кътовете и твърде малко разговаряха помежду си.

Ягуша отиде в мъжовата си стая и веднага се преоблече с обикновени, само че празнични дрехи и излезе да приема и гощава, но майка й не й позволи до нищо да се допре.

— Насватбувай си се, дъще! Ще се наработиш и ще се натрудиш! — шепнеше й тя и постоянно я прегръщаше и с плач я притуляше, та дори мнозина се чудеха, защото не беше отишла някъде далече, нито на друго село, нито на сиромашко място.

Подсмиваха се на това майчино умиление и точеха зъби за подигравки, защото тъкмо сега, когато доведоха Ягуша като господарка на този дом, с толкова земя и толкова друг имот, им се отвориха очите и ревност задавяше не една от майките с мома за женене, па и на девойките беше някак чоглаво и нерадостно.

Отиваха отвъд, дето седяха по-рано Антекови и дето сега Йевка и Ягустинка готвеха вечерята, та огнището бумтеше и Витек едва смогваше да донася дърва и да ги пъха под грамадните гърнета.

Навсякъде из къщи ходеха и на всяка зирка хвърляха завистливи погледи.

Та как да не позавидиш на такъв късмет?…

Самата къща е най-хубавата в цялото село, голяма, лична, висока, стаи като на дворянски дом, чисти, варосани, с дъсчени подове! А пък що мебели, що покъщнина, какво ли не! Само икони към двайсет, все в стъкла! Па обори, конюшни, плевня, сушина! И малко ли стока имат? Само крави пет глави, да не смятаме бика, от който също има полза! Три коня, ами земята, ами гъските, свинете!…

Жално въздишаха и тук-там някоя тихичко се обаждаше:

— Боже мой, на такива господ дава, дето не са и заслужили!

— Знаяли как да си се наредят, знаяли!

— Така е, всякога който излезе напред, все той получава.

— Защо ваша Улиша не излезе?

— Защото е скромно момиче и има страх от бога.

— И други все зарад това.

— Да беше друга, щяха ли да я оставят така, само веднъж да видеха някоя по нощите с момък, по целия свят щяха да я раздрънкат.

— Такава има късмет…

— Защото няма срама.

— Хайде, елате — викаше Йенджих. — Музиката свири, а в къщи нито една фуста — да има с кого да потанцува човек!

— Колко му се е прищяло пък на тоя да танцува, ами майка ти ще ти позволи ли, бре?

— Само гледай да не си изгубиш панталонците и да не ти се лъсне нещо, както си се засилил.

— И не замятай мотовилите си по хората!

— Иди с Валентовица да танцуваш, две грозотила ще станете.

Йенджих само изруга нещо, улови първата, която му попадна, и я поведе, без да слуша какво дрънкаха след него.

В къщи вече танцуваха, все още бавно и сякаш без желание. Само Настка Голембова се въртеше живо с Шимек Доминиковичиния. Бяха се отнапред сговорили, та щом засвири музиката, и те се притиснаха здравата и истински и дълго танцуваха; при почивката се разхождаха из къщи, хванати през кръста, та чак сластно потреперваха, или пък весело си приказваха, смееха се високо и ходеха долепени един до друг, а Доминиковица гледаше неспокойно сина си.

Но едва когато дойде кметът — закъснял беше, че трябваше да води новобранците в града, — хората се пораздвижиха, защото щом влезе, щом гаврътна една-две чашки, започна да се разговаря с мъжете и да се шегува с „младоженците“.

— Младоженеца блед като стена, а невестата — червено сукно.

— Утре ще си приказваме…

— Бива си те, Мачей, не си оставил да мине напразно времето.

— Ами не е гъсок… няма да вземе пред очите на всички…

— И за петаче не бих се обзалагал след това! Абе то, хвърлиш ли камък в храстите, все ще изхвърчи птичка, аз, кмета, ви казвам това!

Гръмнаха в смях, защото Ягна избяга в другата стая.

И жените бъбреха каквото им дойдеше на езика.

Скоро врявата се усили и веселие обхвана душите; и кметът помогна доста за това, ама и водката направи своето. Борина не я жалеше и често пущаше в ход бутилката; и танците тръгнаха по-живо и повече двойки затанцуваха, захващаха вече да пеят, да притупват и все по-голям кръг се понасяше из къщи.

По това време влезе Ямброжи, седна веднага току до прага и с лакоми очи следеше бутилката.

— Пък твоята глава все натам се върти, където чашките дрънкат! — подметна кметът.

— Звънливи са; а който напои жаден, заслуга му се пише на оня свят — отговори важно Ямброжи.

— На̀ ти вода, мешино такава.

— Което за говедата е вкусно, то за човека е вредно! Казват: „Когото водата спаси, спасява го, а водката всекиго на крак поставя.“

— Тогава пий водка, щом си толкова пресметлив.

— Пий наздраве, кмете! Казват и това: „Кръщавай се с вода, венчавката с водка поливай, а смъртта — със сълзи.“

— Хубаво казват, пийни още веднъж…

— Няма да избягам и от трети път! Винаги пия за първата жена една чаша, а за втората две чаши.

— Защо така?

— Защото навреме умря, та да си потърся трета.

— За жена сънува, а още привечер му се склапят очите…

— И по тъмно макар, все още бих напипал с тоягата си женска кълчица!

Къщата гръмна от смях.

— Да ви сгодим с Ягустинка! — завикаха жените.

— И тя устатница, па и водката обича — добавиха други.

— Нали казват: „Работен мъж и устата жена половин свят превземат.“

Кметът седна до него, а другите заеха кой къде смогна местата по пейките наоколо, а понеже не можаха да се поберат, натискаха се прави в купчина, заеха едва ли не половината стая, без да обръщат внимание на танцуващите.

Скоро тръгнаха шеги, остроумия, приказки, весели закачки, поговорки, та чак къщата се тресеше от смехове, а най-вече приказваше Ямброжи. Измисляше, проклетникът, и лъжеше, без да мига, тъй майсторски и смешно, че си изпокапваха. От жените Вахниковица никому не позволяваше да я надприказва и първа дърдореше. Кметът също гърмеше със своя бас, доколкото му позволяваше служебното положение.

Музиката гръмна живо, младежта буйно затанцува, викаше и тупаше здраво по пода, а насядалите така весело се забавляваха, че забравяха за божия свят. Най-сетне някой съгледа в пруста Янкел. Веднага го въвлякоха в къщи. Евреинът сне шапка, разкланя се и се поздравяваше приятелски с всички, без да гледа на това, че обидните думи като камъни летяха покрай ушите му.

— Жлътко! Некръстеник! Кобилешки син!

— Тихо! Посрещнете го с нещо, дайте му водка! — викаше кметът.

— Минавах по пътя, та рекох да видя как се забавляват хората. Господ да ти дава и наддава, господин кмете, ще пийна водка, защо да не пийна — за здравето на младоженците!

Борина изнесе бутилка и черпеше. Янкел изтри с халата си чашката, сложи шапката си, изпи една и повтори.

— Остани, Янкеле, не ще сториш грях за вярата си! Хей! Музиканти, засвирете еврейския танц! Янкел да потанцува! — викаха със смях.

— Мога да потанцувам, това не е грях!

Но докато свирачите разберат какво им казват, Янкел се изхлузи неусетно в отвода и изчезна. Той отиде при Куба да вземе пушката.

И не забелязаха кога излезе, защото Ямброжи не преставаше да лъже, а Вахниковица му пригласяше като на контрабас; така мина до самата вечеря; музиката вече млъкна, маси се примъкнаха и паници затракаха, а те все се смееха.

Напразно Борина канеше на вечеря, никой не го и чуваше. След това Ягуша току повтаряше да дойдат на трапезата, но кметът я примъкна в купчината и я накара да седне при него, като я държеше за ръка.

Най-сетне Яшек с прякора Превратния извика силно:

— Сядайте, хора, да ядете, че изстина!

— Тихо, щурчо, и за тебе ще се намери паница за облизване!

— Ямброжи само лъже, та чак прах се дига, и мисли, че някой му вярва…

— Яшек, каквото ти дават в устата, взимай, то е твое, но с мене не се закачай, не ще устоиш.

— Да се опитаме! — отвърна момъкът, тъй като беше възглупав и не разбра думите му.

— И вол може да каже това, дори по-добре от тебе.

— Ямброжи повтаря след попа, та си мисли, че и самия той е умен!

— Ти го пуснеш под одъра, то се качи на одъра! Глупачка! — промърмори той ядосано.

Защото това бе майката на Яшек, която пожела да защити сина си. И той пръв тръгна към трапезата, а след него и другите засядаха бързо по местата си, тъй като готвачките внасяха вече паници с топли ястия, от които се разнесе приятна миризма по стаята.

Наредиха се по старшинство, както подобаваше в този случай, с Доминиковица и синовете й по средата; шаферите и шаферките седнаха отделно на две купчини, а Борина и Ягуша останаха да прислужват на гостите и да внимават кое къде трябва.

Настана тишина, само през прозорците се чуваше как вън децата крещяха и се боричкаха помежду си, а Лапа с настървение лаеше около дома и влизаше в отвода. Народът тихо се занимаваше с яденето и с готовност се нахвърляше на паниците и чашите дрънкаха при обикалянето.

Ягуша постоянно канеше и почти всекиму поотделно дотуряше било месо, било нещо друго и настояваше да не се стесняват. А това така й прилягаше, така на място всекиму добра дума казваше и към всекиго беше любезна, че не един от момците я поглеждаше с тъжни очи, а майка й просто хвърчеше от задоволство и току оставяше лъжицата, за да я гледа и да й се радва.

И Борина виждаше това и когато тя отиваше при готвачките, той я застигаше в отвода, прегръщаше я здраво и хубаво я нацелуваше.

— Мила моя стопанко! Също като някоя дворянка, така достойно се държиш и разпореждаш!

— Нима не съм господарка! Я върви в къщи, Гулбас и Шимон са се нещо понадули и малко ядат. Почерпи се с тях!…

Разбира се, че той я слушаше и изпълняваше всичко, каквото искаше тя! А Ягуша бе особено весела и разположена. Господарка се почувства тя, и не каквато и да е, почти дворянка, па и нарежданията й някак идеха отръки, а с това и достойнството й растеше в нея самата, и гордостта й пълна със сила и със спокойствие! Тя ходеше свободно из стаите и така умно и бързо ръководеше всичко, като не знам откога да господаруваше на това място.

— Стария скоро ще разбере каква е тя, то си е негова работа, но чини ми се, че много добра домакиня ще стане — шепнеше Йевка на Ягустинка.

— Докато има масло и сирене, и баба знае да прави тутманик! — отвърна злоречиво Ягустинка. — Така ще е, докато й омръзне стария, докато не захване да тича след ергените.

— Това няма да направи, макар че Матеуш е готов и само чака, ех, няма да я остави тъй.

— Море… ще я остави той за едната хубост! Някой друг ще го накара да стори това… ще го накара…

— Борина?

— Пък ти, Борина! Има и някой по-силен от двамата… има… само да му дойде времето, самичка ще видиш… — усмихна се хитро тя. — Витек, я отпъди кучето, че лае, та ми проглуши ушите, разпъди и момчетията, ще изпотрошат стъклата и ще разтурят застилката на стената.

Витек скочи с тоягата, кучето млъкна, но се разнесоха писъци и тропот на шумно бягаща тълпа; чак до пътя ги пропъди и се върна бързо, защото след него се посипа град от кал и камъни.

— Витек, я почакай! — викаше Рохо, който стоеше в сянката до ъгъла откъм двора. — Повикай Ямброжи, кажи му, че работата е бърза, чакам го пред къщи.

Едва след някое време дойде Ямброжи, доста сърдит, че му прекъснаха яденето на най-хубавото място — припеченото прасе с грах.

— Черквата ли гори, какво?

— Не викай, върви при Куба, защото ми се чини, че умира.

— Нека пукне и да не пречи на хората да ядат. Надвечер бях при него и му казах на тоя заплес да се приготви за болница, ще му отрежат крака и веднага ще оздравее!…

— Това ли си му казал? Чини ми се, че сега разбирам защо сам си е отрязал крака…

— Господи, света Богородичке! Какво, самичък си го отрязал?…

— По-скоро върви, ще видиш. Отивах в обора да си легна и щом влезнах, Лапа скочи върху мене, залая, заскимтя, задърпа ме за клашника, не можех да разбера що иска, па току изтичваше напред, сядаше на прага на конюшнята и скимтеше. Отидох, гледам — Куба лежи провесен през прага, с глава в конюшнята! На първо време помислих, че е искал да излезе на чист въздух и е премалял! Отнесох го на леглото и запалих фенера да потърся вода, а той цял в кръв, бледен като платно и от крака му шурти кръв. По-скоро, че ще издъхне…

Влязоха в конюшнята. Ямброжи се залови бързо да го съживява. Куба лежеше отпуснато, едва дишаше и хъркаше през така здраво стиснатите си зъби, че с нож трябваше да ги отварят, за да му налеят малко вода в гърлото.

Кракът му бе прерязан в коляното, едва се държеше на кожата и кръвта обилно течеше.

На прага се червенееха петна от кръв и лежеше окървавена брадва, а брусът за точене, който седеше винаги под стряхата на конюшнята, сега се търкаляше на прага.

— Вижда се, че сам си го е отрязал. Уплашил се от болницата, помислил, глупака, че сам ще си помогне… Бре че корав човек, бре че инат! Божичко, сам да си пререже крака! Просто да не вярва човек! Много кръв е изгубил.

Изведнъж Куба отвори очи и заразглежда твърде съзнателно.

— Отхвръкнал ли е? Два пъти фраснах, но ми притъмня… — прошепна той.

— Боли ли те?

— Никак. Само дето съвсем съм загубил сили, но по-здрав съм!

Той лежеше и нито викна, когато Ямброжи му подреждаше, миеше и превързваше в мокри парцали крака.

Рохо коленичил светеше с фенера и тъй горещо се молеше, че сълзи се лееха по лицето му, а Куба само се усмихваше радостно, някак трогателно и жално, като някое подхвърлено на полето малко детенце, което, преди да разбере, че е без майка, се радва на тревите, които, шумят над него, гледа слънцето, протяга ръчички към прелитащите птички и по своему приказва с всичко, весело му е. Така и той се чувствуваше сега; добре му беше, спокойно и безболезнено, и така леко и весело на душата, та съвсем и не мислеше за болката си, а само се хвалеше тихичко… как добре наточил секирата, наместил крака си на прага… и фраснал в самото коляно… заболяло го, па не могъл отведнъж… та втори път ударил с всичка сила… и ето сега нищо не го боли, вижда се, помогнало му — и само да имаше повече сила, не би гнил на тоя одър, а би отишъл и на сватбата… би се хванал и да танцува… и би си хапнал нещо, защото му се ще и да си хапне.

— Лежи спокойно и никак да не се мърдаш. Ядене веднага ще ти донесат, ще кажа на Южа.

Рохо го погали по лицето и двамата с Ямброжи излязоха навън.

— До утре ще изгасне, ще заспи тихо като пиле, защото кръвта му съвсем е изтекла.

— Свещеника трябва да доведем, докато е в съзнание!

— Ами свещеника отиде тази вечер във Воля у дворяните.

— Ще ида да го извикам, тази работа не чака.

— До Воля има цяла миля, нощно време и през гората не ще улучиш. Тука има впрегнати коне на хора, които след вечеря ще си вървят, вземи ги и заминавай.

Изведоха колата на пътя и Рохо се качи.

— Па не забравяй Куба, трябва да се наглежда! — рече той на тръгване.

— Не ще го оставя сам, няма да забравя.

Обаче веднага забрави, запомни само толкова, та каза на Южа за ядене, а сам се върна на трапезата, прилепи се яко и тъй сърдечно към бутилката, че скоро забрави за всичко на тоя свят.

А пък Южка, понеже беше добро момиче, събра в една паница каквото можа, наля в едно шишенце доста водка и на драго сърце му занесе.

— Куба, хапни си малко да разбереш и ти от сватбата!

— Бог да те награди! Струва ми се колбаса, хубаво мирише, усещам.

— Нарочно я понагреях, та да ти се услади. — И тя му бутна паницата в ръка, понеже в конюшнята беше тъмно. — По-напред си изпий водката.

Той я изпи до дъното.

— Поседни малко, така ми е лихо сам… — рече той и започна да мляска, да гризе, да дъвче, но нищо не можеше да преглътне.

— Веселят се, а?

— Такава сватба, толкова народ, в живота си не съм виждала по-голяма…

— То се знае, Борина се жени, не е за чудене! — прошепна гордо той.

— Разбира се, а татко тъй се весели и все подир Ягуша ходи.

— Може ли инак… угледна, хубава в лицето като някоя дворянка!

— Знаеш ли, а Шимек Доминиковичин все около Настка Голембова се увърта.

— Не ще позволи старата, у Насткини десет гърла са на три морги.

— Затова тя, където й попадне, ги гони и все ги следи.

— Кмета тука ли е?

— Забавлява другите и най-много дрънка, Ямброжи също.

— Така си е редно, щом са на такава сватба, у такъв стопанин! У Антекови не знаеш ли що става? — попита той тихо.

— Как не, на мръкване прескочих до тях, занесох на децата месо, банички, хляб… А той ме изгони от къщи и хвърли след мене, каквото бях занесла… Заинатил се е и така е сърдит, така сърдит, че… пък една немотия и един плач у тях… Ханка само се кара със сестра си, па като че ли и за косите са се хващали вече.

Куба нищо не рече, а само изсекваше носа си и някак по-бързо дишаше.

— Южо — рече той след малко, — кобилата нещо попъшква и току ляга от снощи, сигурно ще се жреби… понаглеждайте я. Нещо да пийне й пригответе. Как пъшка! Бедничката, милата! Пък аз нищо не мога да й помогна… страшно съм отслабнал… съвсем без сили съм останал…

Той се измори и млъкна, сякаш заспиваше.

Южка бързо си отиде.

— Цешке, Цешо! Цешо… — завика той, като идваше, на себе си.

Кобилката заръжа и се дръпна, та юздата се опъна и задрънка.

— Барем веднъж да си хапна до насита! Ще получиш, ще получиш и ти своето, кученце, само недей скимтя…

Напразно се опитваше, облизваше и миришеше, но не можа, ръката му безсилно се отпусна и той я скри под сламата, без да изпуща каквото има в нея.

— Божичко, толкова много! Никога в живота си не съм имал толкова, а не мога!

Мъка притисна душата му и сълзи потекоха по лицето му; плачеше горчиво, та дори захлипваше като оскърбено дете.

— После ще си хапна, ще си почина малко и ще се нагостя — помисли си той.

Но и после не можа, потъна в сън, без да изпусне из ръка колбасата и без да усети, че Лапа тихичко я обгризваше…

Изведнъж той се опомни, защото след вечерята музиката гръмна в къщи тъй силно, че чак стените на конюшнята се затресоха и кокошките закрякаха изплашени в курниците.

Провиквания избухнаха навън и бликаха из къщата като червени огньове в тъмна нощ, като гръмотевици удряха по конюшнята.

Танцуваха разпалено, ечаха смехове, веселба, забава и земята постоянно тътнеше от гонениците и момински крясъци цепеха въздуха.

Куба се вслушваше, но бързо забравяше за всичко, сън го оборваше и отнасяше в някакъв шумен мрак, като че ли под шумни води… в дън размятани от вихрушка гори.

А когато веселбата избухваше още по-силно, когато изглеждаше, че гълчавата и тропотът на удряните до забрава токове раздрусват къщата, той се посъбуждаше, измъкваше душата си из мрака, излизаше от своя унес, връщаше се от страшните далечини и слушаше…

Понякога се опитваше да яде или пък тихо, сърдечно шепнеше:

— Цешке, Цешо, Цешо!

А душата вече бавно го напущаше и се носеше по света като птичка божия; още се въртеше, още блуждаеше, още не можеше да се откъсне и долиташе от време на време до свещената земя, за да си почине от умората, да притули сиротинския си плач в човешката врява; тя наминаваше между любими, вървеше между живи, обръщаше се жално към братя и молеше за помощ от сърцата им, докато, подкрепяна от божията сила и милосърдие, се носеше към някакви пролетни поля, към онези пространни, необхватни, обвити с вечно сияние и радост божии угари.

И все по-нагоре, по-далече летеше, чак там…

… Чак там, дето вече не се чува човешки плач, ни въздишки, ни жални стенания на душата…

… Там, дето само благовонни лилии ухаят, дето цветни поля шумят с медена сладост, дето звездни реки текат по пъстро оцветени дъна, дето е вечен ден.

… Там, дето се чуват само тихи молитвени песни и неспирно се носят като мъгли благовонни пушеци, дето звънчета звънят и органи тихо свирят и постоянно става свето жертвоприношение, дето праведници, ангели и светци в оня свещен, безсмъртен божи храм с песни славят бога! Дето човешката душа само се моли, въздиша, плаче от радост и се весели заедно с господа во веки веков.

Натам се стремеше измъчената и жадна за почивка душа, душата на Куба.

А къщата неспирно танцуваше и от все сърце се веселеше, дори с по-голямо желание от вчера, защото по-обилно черпеха и повече канеха. И танцуваха до припадане.

Кипяха вече като вода над силен огън, а щом малко поотслабнеха, музиката гръмваше с нова сила и те като блъсната от вихър нива се огъваха, втурваха се, тропаха с крака и с песни и викове дружно и разпалено се понасяха в нов танц.

Душите им вече съвсем замираха от жега, кръвта вреше, умът отлиташе, сърцата се забравяха в танци и всяка жилчица трептеше в такт, всяко движение беше танц, всяко провикване песен, всички очи светеха от радост и веселие.

И така продължи през цялата нощ, до зори!

А денят наставаше тежко и тихо, утринният здрач сееше смътни, непрогледни камари облаци, а тъкмо пред изгрев-слънце изведнъж стана мрачно и притъмня, заваля сняг. Отначало прехвърчаше рядко и се въртеше из въздуха като борови иглички във ветровит ден, докато най-сетне заваля здравата.

Снегът се сипеше като през гъсто сито, падаше право, равно, еднообразно и без шум и застилаше покриви, дървета, плетища и цялата земя като с избелено възсиво предиво или като с пух.

Тъкмо и сватбата се свърши, оставаше само да се съберат вечерта в кръчмата на ново пиене, но сега почнаха да се разотиват по домовете си. Само шаферите и шаферките начело с музиката се събраха вкупом на пруста пред къщи и в един глас запяха последната песничка:

А в същото време Куба слагаше душата си под светите нозе на бога.