Селяни

I

Зимата наставаше…

— все още се бореше с есента и с рев блуждаеше по сините далнини като някой лют и гладен звяр, и не знаеше човек кога ще се засили, ще връхлети и ще впие острите си зъби в света…

— все още пършолеше понякога ситен, сив сняг — есенен сняг…

— все още дохождаха вцепенени, посинели от болест дни, досадни, разпъшкали се, гноясали, цели изпълнени с вайкане и мъждиви с ледена светлина — дни като мъртъвци, та птиците бягаха с крясък към горите, и водите по-тревожно бълболеха и течеха лениво, сякаш опечалени от страх, и земята трепереше, а всяко създание вдигаше разтревожени и плахи очи към север — към бездънната шир на облаците…

— все още нощите биваха есенни; слепи, глухи, размътени и пълни с разръфани мъгли и блясъци на мъртви звезди — гнили нощи на тръпно мълчание, пропито със сподавен вик на тревога, пълни с болезнени въздишки, колебания, внезапни затишия, кучешки вой, блъскане на помръзнали дървета, тъжни гласове на птици, които търсят подслон, страшни викове на изгубени в тъмнината пустоши и кръстопътища; с шум от някакви крила, със сенки, спотаени до стените на вдървени къщи, с пълзящи викове, със страшни привидения, неразбрани провиквания, ужасни мляскания, пронизителни стенания…

— все още понякога от мрачните ширини на оловното небе на запад се изтъркулваше червено грамадно слънце и падаше тежко като бъчва с разтопено желязо, от която избухваше кървав кипеж и катранени пушеци, черни, прошарени с пламнали факли, така че целият свят потъваше в отражения на пожари.

И дълго, дълго в нощта гаснеха и застиваха на небето кървави отблясъци, та хората казваха:

— Расте зимата и ще се превърне в люти вихри.

И зимата растеше, растеше всеки ден, всеки час, всеки миг.

Докато най-сетне дойде.

Най-напред долетяха първите вести.

Някак си веднага след Света Варвара, закрилница на леката смърт, в тиха отмаляла утрин дойдоха първите краткотрайни немирни ветрове, обхождаха земята със скимтеж като ловни кучета, хапеха нивите, ръмжеха срещу храстите, поразкъсаха снеговете, раздърпаха градините, изпометоха с опашки пътищата, понесоха се над водите и мълчаливо откъсваха по нещо от старите стрехи и огради. И пак се извиха и със скимтеж избягаха в гората — а след тях още надвечер се запоказваха из мрачините дългите съскави и сякаш бодливи езици на вихрите.

Цяла нощ като глутница изгладнели вълци духаха и ръмжеха из полята; духаха до воля, та на сутринта земята вече се шаренееше под разпокъсания и изпояден сняг, тук-там по долчинките и браздите се белееха разкъсани кръпки, нивите светеха с голи могилки, пътищата се простираха вкочанясали и премръзнали, а студът впиваше острите си зъби в земята и тя звънтеше като желязо. Но щом настана денят, те избягаха с лай, скриха се из горите и зли и сърдити заскачаха из тях.

А небето започна да се прихлупва все по-мрачно; облаците изпълзяваха от всички ями, издигаха страшни чела, протягаха измачкани туловища, развихряха сиви гриви, бляскаха със зеленикави зъби, движеха се като цял орляк — като заплашителна, мрачна и мълчалива тълпа, и се трупаха по небето. Откъм север се движеха черни, грамадни планини, разпокъсани, изподрани, натрупани една върху друга, разклонени като купища от изполомени гори, пресечени от дълбоки пропасти, засипани от зелени ледници и с дива сила и с глух шум напираха напред. От запад, иззад черните неподвижни гори се измъкваха полека сини подути грамади, проблясваха тук-там като огън, движеха се една след друга в безкрайна върволица, все по-големи, като вериги от исполински птици. Откъм изток пък други се провличаха: плоски, ръждясали, кръвясали, гноясали, съвсем гадни като някакви скапани мърши с потекла гной. Идваха и от юг, само че изветрели, червеникави, подобни на малки блата и торфени тресавища, пълни със сини близни и подутини, пълни с петна и страшни гъмжила — сякаш пълни с гмеж от червеи. А отгоре, сякаш от угасналото слънце, падаха мръсни парцали, сипеха се боядисани като нечиста сгур. Всички възлизаха към небето, трупаха се в преграмадни планини и го заливаха с черен и страшен кипеж от кал и развалини…

Светът изведнъж почерня, настана глуха тишина, угасна светлината, сините очи на водата потъмняха, всичко като че ли се вдърви и застана в почуда с притаен дъх, уплаха повя по земята, мраз прониза костите, страх сграбчи хората за гърлата, душите паднаха в прах, лют ужас зашумя над всяко създание — виждаше се как заек тича с развяна козина през селото или пък врани със зловещ грак влизат в плевните и дори в отводите. Кучета като обезумели виеха под стрехите, хората бързо бягаха по домовете си, а край езерото тичаше сляпа кобила с остатъци от колата, блъскаше се в плетища и дървета и с диво цвилене търсеше конюшнята си.

Мътна и задушна тъмнина се разливаше, все по-ниско падаха облаците и като кипнали гъсти мъгли нахлуваха откъм горите и се мъкнеха по нивите като буйни, луди и страшни води — блъснаха се в селото и заляха всичко с ледена и нечиста мъгла. Изведнъж небето се разкъса насред и се проясни, синьо като огледалото на кладенец. Остро съскане прониза тъмнината, мъглите изведнъж се омотаха на кълбо и из небесната пукнатина се изсипа първият вихър, а след него втори, десети, стотен!

Виеха като цели стада, лееха се из това гърло като с нищо необуздаеми реки, сякаш се дърпаха на веригите си, и като разлаяна бясна тълпа удряха в облаците, хвърляха се в тъмнината и я разтуряха до дъно, прорязваха я от край до край и я размятаха като гнила слама.

Врясък се понесе по света, вихър, шум, писъци, прахоляк.

Облаци, изгазени от острите копита на вихрите, някак бързо отлитаха към горите, небето се проясняваше, денят отново светна с оловни очи, всяко създание си въздъхна с облекчение.

Но вихрите непрекъснато виеха почти цяла седмица, без да отслабнат, нито да спрат. Дните, тях човек някак можеше да изтърпи, понеже навън излизаше само този, който имаше нужда, а другите седяха по къщите си и чакаха да престанат виелиците. Но нощите не можеха да се изтраят; а не щеш ли, настанаха чисти, ясни, звездни и във висините тихи нощи, но долу на земята вихрушката устройваше сатанински оргии, сякаш сто човека са се обесили едновременно, та не бе възможно и да се заспи; ами как ще спи при такива ревове, трясъци, шум и тропот, като че ли хиляди празни коли вихрено препущаха по неравния път, и при тези тътнежи, от които земята трепереше, при тези бог знае чии ревове, при този вой!

Къщите трещяха, защото вихърът постоянно напираше с плещи о стените, блъскаше в ъглите, повдигаше стрехите, вкопчваше се за билата, блъскаше като с чело вратите, та много от тях се дори отваряха, притискаше стъклата на прозорците, та трябваше да се става посред нощ и да се затулят с възглавници, защото се вмъкваше вътре, квичеше като дотеглива свиня и така студено шибаше, та хората се смразяваха под пуховите завивки.

Не може да се изкаже колко се намъчиха хората през тези дни и нощи!

И колко пакости направи виелицата, брой нямат: плетища изпосъбори, покриви изпоизкърти, катурна почти новата сушина на кмета, на Бартек Козела взе покрива от плевнята и го отнесе на петдесетина крачки в нивата, на Винчорковите комина събори, на воденицата отпра част от дъсчения покрив… и още колко по-дребни пакости! Па що дървета из градините и горите изкърти! На големия път изскубна двайсетина тополи и ги изнапречка на пътя като жестоко избити и разкъсани трупове.

През тези ветровити и шумни дни Липци беше като умряло. Виелицата бушуваше с такава сила по пътищата, че ако някой се подадеше от къщи, веднага го шибваше по челото и го събаряше, където попаднеше — из ровове, в дървета, в плетища го блъскаше… Дори отвея от моста във вира Яшек Превратния, та едвам се изтътра момчето. Духаше непрестанно, пясък сипеше, клони носеше, трески, снопчета от покривите, понякога и някой по-малък покрив… и всички тези неща хвърчеха из прахуляка като разгонени големи птици, блъскаха се о стените, летяха по света!

И най-старите хора не помнеха такива люти и лоши ветрища.

Селяните се тъпчеха по окадените къщи и се караха от досада, тъй като не можеха и нос да покажат навън. Само по-припрени жени притичваха от време на време покрай плетищата, уж да попредат у приятелките си, а пък то, за да почешат езици и да се пооплачат. Мъжете пък усърдно очукваха жито, бухалките от сутрин до късно вечер бухаха иззад затворените врати на плевните. Студът бе смразил житото, та по-лесно падаше. Надвечер само, когато виелицата малко поутихваше, мнозина от момците се промъкваха с някой шиник към кръчмата.

А виелицата все вееше и все по-люто хапеше, та замръзнаха вече и потоци и рекички, блатата се сковаха, дори вирът се покри с прозрачен почти небесносин лед и само при моста, където бе по-дълбоко, водата още се вълнуваше и не се даваше, но бреговете почиваха вече здраво оковани, та трябваше да се просича ледът за водопой на добитъка.

Едва пред деня на света Луция20 времето се промени.

Студът намаля и се постопли малко, виелицата като че ли умираше, защото само сегиз-тогиз провяваше по света, но вече по-меко и не тъй сърдито. Небето пък се изравни като завлечена с брана нива и покрита с грамадна сива погребална плащаница; то се бе спуснало тъй ниско, сякаш се бе опряло на крайпътните тополи. Но бе посърнало, сиво и глухо.

И щом звъниха за обедня, притъмня, сняг на гъсти едри парцали заваля и покри като с пух всички дървета и могили.

Нощта настана бързо, но снегът не преставаше; все по-гъсто се сипеше той и малко нещо по-сух и сипкав, и не престана цяла нощ.

Към зори беше натрупал повече от три педи, като че кожух бе обгърнал хубаво земята; целият свят бе покрит със синкава белота, а валеше неспирно, без почивка.

Настана такава тишина на земята, че нито лъх полъхваше, нито звук минаваше през тия падащи пухчета. Нищо, всичко млъкна, заглъхна, онемя, застана като че ли пред някакво чудо и понаведено се ослуша тържествено в това едвам чувано пършолене, в това тихо хвърчене, в тази мъртва, трепетна и непрестанно падаща белота.

Образуваше се, растеше и наставаше белезникава тъмнина; бял, треперлив и чист здрач се сипеше като най-бяла, най-мека, най-хубава вълна. Сипеха се безбройните снежинки като замръзнало лунно сияние, като че всички звездни светлини, превърнати в скреж и стрити на прах в небесния им ход, засипваха света. И изведнъж горите се скриха, полята изчезнаха, та с око не можеха да се видят, изгубиха се пътища, цялото село се разтопи и се разнесе в белота, в ослепителна мъгла. В края на краищата очите не можеха да видят нищо друго освен струи от снежен прах, който падаше тъй тихо, тъй равномерно и сладко, сякаш вишнев цвят през лунна нощ.

На три крачки не можеше да се види ни къща, ни дърво, ни плет, ни човек. Само човешки гласове като слаби, заблудени пеперуди хвърчеха из белотата, защото не можеше да се схване откъде и накъде вървяха — и пърхаха все по-слабо и все по-тихо…

И тъй валя два дни и две нощи, та най-после засипа къщите дотолкова, че се издигаха като снежни купчини, които изпущаха нечисти кълба дим, пътищата се изравниха с нивите, градините бяха пълни до оградите, вирът съвсем изчезна под снега, бяла и безбрежна, студена и необгледна, пръхкава и чудна равнина покри земята, а снегът все валеше и валеше, само че вече все по-сух и по-рядък, та през нощите си пробиваха път звездни трепети, а през деня тук-там през прехвръкващия бял паздер се синееше небето. Въздухът ставаше по-звучен, гласовете ясно, отсечено и гръмливо пронизваха мъглата. Селото като че ли се събуди, раздвижи се, тук-там някой изкарваше шейна, но скоро се връщаше пак, защото пътищата бяха непроходими. Тук-там между къщите проправяха пътеки, разчистваха снега пред вратите, разтваряха оборите, веселие обземаше всички, а пък децата лудееха от радост, навсякъде лаеха кучета, поблизваха снега и се гонеха с децата. Разшаваха се по улиците, разнесоха се крясъци по портите, викаха и се биеха с топки, търкаляха се в мекия и пръхкав сняг, правеха страшни снежни човеци и се возеха на шейни. Тези радостни писъци и гоненици изпълваха цялото село, та Рохо трябваше да прекъсне този ден учението, защото не можеше да задържи никого при букварчето.

Към третия ден на мръкване снегът престана. Все още пършолеше тук-там, но тъй слабо, едвам забележимо, като че ли някой изпухваше брашнен чувал над земята, но небето се заоблачи, врани се заблъскаха около къщята и кацаха по пътищата; настана една беззвездна оловна нощ, разбелена от неосветените снегове и тъй тиха, скована и мъртва, сякаш бе лишена от всякаква сила.

— И най-лекия ветрец да духне, пръпор ще се вдигне — пошепна сутринта старият Вилица, като поглеждаше през прозореца.

— Нека се вдигне, все ми е едно! — измърмори Антек, като ставаше от постелята.

Ханка накладе огъня в огнището и погледна през отвода. Беше рано, петлите пееха из село. Още бе много тъмно, сякаш някой бе разбъркал вар наполовина със сажди и бе поръсил света, та не се познаваха ни дървета, ни къщи, ни далечини. Само на изток тлееше като покрита с пепелец жарава здрачът, а върху земята лежеше дълбока тишина и силен студ се носеше.

В къщи също владееше пронизителен, влажен и тъй прихватлив студ, та Ханка обу дървените обувки на босите си крака. В огнището огънят едва мъждукаше, защото суровите пръчки само пращяха и пушеха, докато Ханка цепна от някаква дъска трески и ги тури със слама, от което най-сетне пръчките се разгоряха и поразвиделшя малко нещо къщата.

— Как го навея, ще има за цяла зима — заприказва пак старият, като дъхаше върху отрупаното с дебел зеленикав лед стъкло на прозореца, за да погледне навън.

По-голямото момченце, което беше вече на четири години, захлипа в постелята, а от другата страна на къщата, където живееха Стахови, се разбръмчаваха остри детски караници, сръдни, писъци и трясък на врати.

— Веронка започва деня с молитвата си! — прошепна Антек на подбив, като увиваше краката си с нагрети на огъня партенки.

— Свикнала си е да дърдори и си дърдори, макар че не трябва, но не е от злина, не е… — заекваше тихо старецът.

— Така ли — и децата ли без злина бие?… Нито пък на Стахо добра дума казва, ами вее кър-мър, като на куче, и това от добрина ще е, а? — говореше Ханка, като коленичеше до люлката, за да накърми по-малкото, което също поплакваше и риташе с краченца.

— Колко? — три недели както седим вече у вас и един ден не мина без крясъци, без бой, без разпри! Кучка, не жена! А Стахо гламав, позволява й да му вършее тръни на главата, работи като вол, а от куче е по-зле.

Старецът погледна плахо, дори понечи да каже нещо в защита, но тъкмо тогава вратата откъм отвода се отвори и Стахо подаде глава със снопарски бухалки на рамо.

— Антек, искаш ли да идем да чукаме? Органиста каза да си намеря някой другар за ечемика, сух е и хубаво, леко се рони… На Филип много му се щеше, ама ако ти искаш… хайде, изкарай и ти някоя пара.

— Благодаря, забери Филип, аз у органиста няма да работя.

— Както щеш! Сбогомте!

Ханка дори подскочи от Антековия отговор, но веднага се наведе и завря глава в люлката, за да скрие сълзите и мъката си!

Ами как, такава зима, такъв мраз, такава сиромашия, та живеят само с картофи и сол, няма нито грош, а не ще да работи! По цели дни седи у дома, пуши цигари и мисли! Или пък се скита навън като пощурял, вятъра гони! „Боже мой, боже мой!“ — охкаше тя болно. И Янкел дори не дава на вересия, ще трябва да се продаде кравата; ами що? Запънал се е и ще я продаде, а за работа се не залавя… То се знае, криво му е да ходи по чужда работа, мъчно му е, но какво да захване? Да беше тя мъж, боже мой, не би пожалила ръцете си, ако ще би и до лактите да ги изпотрепе, само и само кравата да не продават, колкото поне пролет да дочакат, зимата да изкарат… „Но какво, какво мога аз, горката?…“ — душата й така се разплака, та не можеше да дойде на себе си.

И тя се залови за обикновените си всекидневни грижи и крадешком поглеждаше мъжа си, който седеше край огнището, зави по-голямото момченце с полата на кожуха, топлеше му крачетата, като нагряваше дланта си, гледаше печално в огъня и въздишаше. Старецът чистеше картофи при прозореца.

Неприятно, тревожно мълчание, преситено със спотайвани жалби, пълно със задушливо чувство за мизерия, витаеше между тях. Не се поглеждаха в очи, не си проговаряха, думите се сплитаха в огорчение, усмивките бяха изгаснали, в погледите блестяха сподавени укори, на бледите им отслабнали лица се виждаше печал и жалби, а в същото време и желязна упоритост. Вече три седмици се минаха, откак ги изпъди Борина, толкова дълги дни, толкова нощи, а и двамата още нищо не забравяха, обидата, която им сториха, още не преболяваше, нито пък се успокояваха от яда си — тъй силно чувствуваха те всичко, като да бе станало в този миг.

Огънят весело пращеше, топлината се разливаше из къщи, та дори ледът по стъклата почна да се топи, затопиха се и навеяните през пролуките на прага ивици сняг, а глиненият под се бе запотил и се покриваше с роса.

— Ще ли дойдат тия евреи? — попита тя най-после.

— Казаха, че ще дойдат.

И нито дума повече. Ами как, кой да се обади пръв и какво да каже? Ханка ли?… Тя се боеше уста да отвори, да не би да пробият насъбралите се жалби в сърцето й и да се излеят, макар и не по волята й. Не, тя всичко таеше и колкото можеше, се въздържаше. Антек ли? Какво да каже пък той? Че му е зле ли — това се виждаше и без казване. А той никога не се сприятеляваше лесно и не беше и разговорлив, па дори и с жена си; нямаше и желание за това! Какво ли и да говори, когато омразата разяждаше душата му, когато след всеки спомен сърцето му се гърчеше от болка и пръстите му се разперваха с такъв яд, та бе готов да се нахвърли върху цялото село!…

Той не лелееше вече сладки спомени за Ягна, като че ли никога не бе я обичал, като че ли не бе я хващал със същите тия ръце, с които сега бе готов да я разкъса. Но не й беше и сърдит.

„Има някои жени като бездомни кучета, които ще тръгнат след всекиго, ако ги подмами с по-голямо коматче.“ Той мислеше за нея, но не често, защото тя изчезваше под наплива на кървавото, живо и болезнено настървение към баща му. Старият бе виновен, бащата бе злосторникът, той бе трънът, който се заби в самото сърце на Антек и му причиняваше все по-люта болка; зарад него, зарад него е всичко!

И събираше, трупаше той в душата си всичкото зло и всичките неправди, които му бяха сторени, и си преповтаряше като незабравима молитва! Болезнена, мъчителна броеница от молитви беше то, но той я промъкваше през сърцето си, за да я запомни още по-добре!

Не му беше за своята беда; здрав мъж, да има само покрив над главата си, повече му не трябва, за децата — жената да се грижи; но обидата, тя го гореше като огън и непрекъснато растеше, разрастваше се в него като парлива коприва! Ами как, едва три недели оттогава, а цяло село вече се отвърна от него, като че го не познаваха, като че бе някой скитник кой знае откъде. Отминаваха го като побъркан, никой не го заговаряше, нито у дома му идваше, никой не го съжали, не му казваше блага дума — а го изглеждаха като някой убиец.

Не и не! Няма да се натрапва, но и по кътищата няма да се крие, не ще се никому покори. Щом е със злом, със злом нека бъде! Но защо е всичко това? Че се сби с баща си? Първица ли е това на село! Нима Юзеф Вахник не се бие всеки няколко дена с баща си?… Нима Стах Плошка не счупи крака на своя? И никой лоша дума не им каза, само него отритнаха, че от когото бог се отвърне, отвръщат се и всички светци. На стария, на стария е работа това, но за всичко, за всичко ще му се плати.

И той живееше само с мисълта за отмъщение и през всичкото време биваше в треска и безпаметство; за работа не се залавяше, за бедата не мислеше, не мислеше и за утрешния ден, а само се притуляше в тежките си мъки и се косеше вътрешно. Неведнъж скачаше нощем от леглото си и тичаше из село, луташе се по тъмнините и замисляше лошо отмъщение, даваше си клетва, че нищо няма да прости.

Закусиха мълчаливо, а той все седеше омърлушен и прекарваше през паметта си спомените като бодлив и мъчителен осил.

Беше вече към пладне, огънят поугасна, а през поразмразените прозорци се втурваше белезникавата студена светлина на снеговете; леденият тъжен здрач се пръскаше по кътищата, развидели къщата и тя се показа в цялата си мизерия.

Боже мой, Бориновата къща изглеждаше като дворец при тая съборетина, каква ти къща, дори оборът на баща му бе по-сгоден за живеене от нея. Това е кочина изгнила, не жилище; камара от проядени дървета, тор и гнила смет. Нито една дъска на земята, глинен изпоизровен под, покрит със замръзнала кал и със затъпкана смет, та само да се позатоплеше от огнището, и се вдигаше по-лоша миризма, отколкото от торище. Това тресавище бе оградено с изкривени, проядени и изгнили стени, от които течеше влага, а в ъглите студът разтърсваше сивата си брада. Стените бяха само дупки, замазани с глина, а на̀мести и със слама и говежди лайна! Ниският потон висеше като скъсано решето и повече паяжини и слама имаше по него, отколкото дъски. Само покъщнината и съдините, както и няколкото икони по стените, покриваха от малко-малко тая мизерия; прътът с накачените дрехи и раклата закриваха преградата от вършина, зад която бяха кравите.

Ханка, макар и полека, но скоро ошета домашната си работа, която не беше и голяма: крава, юница, свиня, няколко гъски и кокошки; това е и целият блясък, и цялото богатство. Тя облече момченцата и те веднага отидоха в отвода да си играят с Веронкините; оттам вече се носеха крясъци и писъци; а тя самата се попристегна, защото търговците щяха да дойдат, па и по селото трябваше да излезе.

Искаше й се преди това да поприказва с мъжа си нещо за продажбата, но не смееше да започне, защото Антек все още седеше пред изгасналото огнище, загледан неопределено къде и мрачен. Нея чак я достраша.

„Какво му е?“ Тя изу дървениците си да го не смущава с тропането им, но все по-често го поглеждаше с тревожна нежност и безпокойство.

„Тежко му е, че не е като другите, тежко му е“ — мислеше си тя и страшно желание я обзе да заговори, да го попита, да го ожали и вече застана отстрана, вече имаше блага дума в трогнатото й сърце, но не посмя. Как можеше да каже нещо, когато той не й обръща внимание, като че ли нищо не виждаше около себе си. И болно си въздъхна; не беше леко на душата й, не — не медена сладост, а горчив пелин усещаше тя в сърцето си! Боже мой, не така са другите хора, па дори и най-бедните са по-добре. А тук всичко на нейната глава е легнало; тревожи се, тичай, грижи се за всичко, трепи се, па нито има с кого да заприказваш, нито кому да се ожалиш! Да би я нахокал, да би я дори набил, но да знае, че в къщи има човек, а не дърво. А той — нищо. Понякога само изръмжи като зло куче или пък погледне, та тръпки те побият — не може да го заприказва човек, нито да се доближи до него с чисто сърце, както бива обикновено между съпрузи и между приятели. Камо ли да му кажеш нещо, да се ожалиш! Какво е за него жената, какво е съпругата му? — Колкото къщата да наглежда, ядене да сготви и децата да пази. Нима обръща на нещо внимание той? Нима ще вземе да поприласкае, да погали, да зарадва с доброта, да прегърне, да се заприказва? Не, не го е грижа него за всичко това! Вирнал глава, държи се като чужд човек, не иска и да знае какво става около него! А ти взимай всичко сама върху главата си, късай се, мъчи се и нито блага дума за отплата!…

Тя не можеше вече да задържи болезнения прилив от жалост и сълзи, та избяга зад преградата при кравите, подпря се на яслите и тихо захълца. А когато Шарка взе да я души и да я ближе по главата и рамото, тя избухна, заплака с глас…

— И тебе, кравичко, ще изгубим, и тебе… скоро ще дойдат… ще те спазарят… ще ти метнат оглавника на роговете… ще те поведат… ще те откарат, хранителко наша… далеко по света… — шепнеше Ханка, като я прегръщаше през шията и притуляше наболялата си душа към това чувствително същество. Не сдържаше нито пъшканията си, нито плача си, тъй като в душата й се надигаше внезапен, силен бунт. Не, така не може да продължава, ще продадат кравата, не ще има какво да се яде, а той си седи и работа не дири, не отива да очуква снопи, дори и когато го канят, па макар и за една злота и двайсет гроша надница, сол биха си купили, мазнинка някаква за готвене; като се свърши вече и тая капка мляко!…

Тя се върна пак в къщи.

— Антек! — рече силно, смело, готова всичко да издума.

Той вдигна тихите си зачервени очи и така тъжно и жално я погледна, та душата й се разколеба, ядът я напусна, а сърцето й милостиво заби…

— Ти каза ли да дойдат за кравата? — рече тя тихо и някак чудно смекчено.

— Навярно вече идат, че на пътя кучетата нещо лаят…

— Не е, в Шикоровата уличка лаят — каза тя, като погледна навън.

— Преди пладне обещаха да дойдат, та трябва да нагледваме.

— Трябва да я продадем, а?

— Ами как, пари трябват и храна няма да стигне за двете… трябва, Ханушо, що да чиня… жалко за кравата… разбира се… ама който си няма пари, няма и да се блажи… — говореше той с такава доброта, че душата на Ханка се разтопи, а сърцето й запърха от радост и надежда. Гледаше тя в очите му като вярно и послушно куче и в този миг дори не жалеше нито кравата, нито нищо. Само внимателно и без мъка поглеждаше милото лице и слушаше гласа, който минаваше като огън през сърцето й и я стопляше с доброта и нежност.

— Трябва, разбира се, ще ни остане юницата, ще ни се отели къде сред пости, ех, ще дочакаме пак млекце — повтори тя, само и само да приказва той повече.

— Па ако не стигне храна и за нея, ще прикупим.

— Овесеница, че ръжената ще стигне допролет. Тате, иди разрови ямата да видим дали картофите не са измръзнали.

— Седи си ти, не е за тебе тая тежка работа, аз ще разровя.

И Антек стана, сне кожуха си, взе лопата и излезе пред къщи.

Снегът бе почти до стряхата, защото къщата беше на открито, почти вън от село, на стотина крачки от пътя, незаградена нито от плет, нито от градина. Няколко изкривени диви череши растяха пред прозорците, но бяха тъй завеяни и те, че промъкваха само клоните си из снега като изкривени от болест пръсти. Пред прозорците още преди съмнало старецът бе изринал снега, а ровникът с картофите беше тъй завеян, та не можеше и да се познае под снега.

Антек се залови здраво за работа, защото снегът бе на цял човешки бой и макар че беше още пресен, беше се вече улегнал и малко понатежал, та трябваше да се реже на кирпичи. Хубавичко се изпоти, докато разрина, но работеше на драго сърце и разположен беше, тъй като често хвърляше топки към децата, които се забавляваха пред прага. Само когато си спомняше старите мъки, ръцете му отмаляваха, преставаше да работи, подпираше се гърбом до стената и разглеждаше наоколо. Въздишаше и душата му пак се залутваше като заблудена овца в тъмна нощ.

А денят бе облачен, сив, избелялото небе висеше ниско, снегът се простираше като дебел мек кожух и докъдето очите виждат, лежеше като синкава, глуха и мъртва равнина. Мъглявият, проникнат от натежал иней въздух закриваше като с прежда целия свят; а тъй като Билицовата къща беше малко на височина, цялото село се виждаше като на длан; редици от купчини или някакви снежни къртичини стърчеха една до друга като венец около засипания вир; цяла къща не можеше да се види, всички изчезнали под снега. Само тук-там се чернееха стени на плевни, издигаха се на кълба кафяви торфени пушеци или пък се сивееха дървета под снежни калпаци; само гласове се разнасяха ясно из тази белота и летяха от единия до другия край на селото, а еднообразното тупане на бухалките при чукането на снопите бумтеше като че ли изпод земята. Пътищата бяха запустели и засипани, а по заснежените поля жива душа не се мяркаше. Само една грамадна бяла пустиня, мъртва и застинала всред снеговете. Замъглените далнини тъй се преливаха, че не можеше да се различи небето от земята, само горите леко се синееха върху бялата шир като надвиснал облак.

Но Антек не блужда много с поглед по снежната пустиня; пак се загледа към селото и диреше бащината си къща, обаче не успя и да помисли за това, защото Ханка влезе в ровника с картофите и викна оттам:

— Не са измръзнали! На Вахникови вятърът така ги измразил, че половината трябвало да хвърлят на свинете, а нашите са здрави.

— Добре. Я излез, струва ми се, че евреите идат! Кравата трябва да се изведе пред къщи!

— Евреите ще да са, та кои други ще бъдат: тия чуми ще да са! — извика ядосано Ханка.

Откъм кръчмата, по напълно завеяната пътечка, едвам отбелязана от следите на Стахо, бродеха двоица евреи, и то се знае, кучетата почти от половин село ги гонеха с голяма радост и лай и толкова настървено ги нападаха, че Антек излезе насреща им да ги брани.

— Как си, а? Закъсняхме, защото такъв сняг, такъв сняг! Знаеш, не може да се изгази ни пеши, ни с кола. А в гората вече разчистват пътя по трудова!

Антек нищо не им рече, само ги въведе в къщи да се посгреят.

Ханка пък почисти измърсените хълбоци на кравата, издои колкото се бе набрало от сутринта мляко и я изведе през къщи на двора. Кравата се опираше, не искаше да върви и като прекрачи прага, протегна муцуна и задуши, после почна да лиже снега и съвсем неочаквано замуча продължително, тихо и жално и тъй се задърпа, че старецът едвам я задържа за оглавника.

Това вече Ханка не можа да понесе, страшна жалост я обхвана и така я зачовърка, че избухна в плач, а по нея и заловилите се за вълненика й деца го удариха на плач и вик. И на Антек не беше весело, не, той само стисна зъби, подпря се до стената и загледа враните, които долетяха върху разгребания от ровника сняг, а търговците бъбреха помежду си, па заопипваха и заоглеждаха кравата от вси страни.

То се знае, на Антекови стана мъчно като при погребение, та дори завръщаха глави от добичето, което напразно дърпаше повода, напразно извръщаше изпулените си и изплашени очи към стопаните, напразно глухо мучеше.

— Божичко!… Затова ли съм те хранила, кравице, затова ли съм тичала и съм се грижила за тебе… за да те заведат на касапин… да те погубят!… — вайкаше се Ханка и удряше глава о стената, а децата също плачливо й пригласяха.

Но напразно бяха и вайканията, и плачовете, напразно, нуждата не можеш да отбиеш, човече, нито да превъзмогнеш участта си и това, което има да стане…

— Колко искаш? — попита най-сетне старият побелял евреин.

— Триста злоти.

— Триста злоти за тоя дъргел! Ти, Антони, болен ли си, или?

— Ти да не ми я наричаш дъргел, че да не огребеш нещо! Виждаш я, млада крава е, едва на пет години е, охранена! — крещеше Ханка.

— Ша… ша… на пазарлък сръдня няма за речено… взимаш ли трийсет рубли?

— Казах своето!

— И аз казвам своето трийсет и една… хайде трийсет и една и половина… хайде трийсет и две… дай си ръката… ха трийсет и две и половина… съгласен ли си?

— Казах!

— Трийсет и три последно! Ако не, не! — каза флегматично по-младият и потърси тоягата си, а старият взе да закопчава халата си.

— За толчава крава!… Та от бога барем страх нямате ли… крава като планина, само кожата й чини десет рубли… за толчава крава… хайдуци, христоубийци!… — заекваше старецът, като потупваше кравата, но никой не му обръщаше внимание.

Евреите разпалено почнаха да се пазарят. И Антек стоеше твърдо на своето, отстъпи им нещичко, има се много, защото кравата наистина струваше и ако я продадеше напролет и на някой стопанин, взел би петдесет рубли като нищо. Но където неволята подкарва, там бедата за процепа тегли. Евреите знаеха добре това и макар все по-силно да викаха и все по-разпалено да друсаха ръката на Антек за съгласие, придаваха по мъничко, най-много по половин рубла…

Дойде вече дотам, че търговците си тръгнаха ядосани, Ханка вече задърпа кравата към обора, дори и Антек се ядоса и беше готов да се откаже от продажбата, но онези пак се повърнаха и почнаха да викат, да се пазарят, да се кълнат, че не могат да дадат повече, да друсат ръце и пак да оглеждат кравата, докато най-после склониха на четирийсет рубли и две злоти на Вилица за воденето.

Веднага заплатиха всичката сума; старецът поведе кравата след тях до шейната, която ги чакаше пред кръчмата, а пък Ханка с децата изпрати Шарка чак до пътя и ту я гладеше по муцуната, ту се облягаше върху нея и не можеше да откъсне поглед от добичето, нито да успокои скръбта и жалбите си…

На пътя пък се поспря да я поизгледа и да покълне с всичката си душа тия жълти некръстени чифути!

Толчава крава да изгубиш, та не е чудно, че на жената сърцето се бе разиграло.

— Като че ли изнесоха някого от дома на гробищата, така пусто — рече тя, като се върна и току поглеждаше зад празната преграда или през прозореца към отбелязаната с лайна и следи от копита пътека и час по час избухваше в плач и вайкане.

— Стига си плакала, мари, разбучала си се като някое теле! — викна Антек, седнал пред сложените на масата пари.

— Когото не боли, той може и да не бучи. Не те заболя, когато продаде кравата на евреите да я заколят!

— Е да, а пари? Из главата си ли да ги изчукам?

— Като най-долните сиромаси останахме, като просяци, ни капчица мляко, ни никаква радост! Толкоз ни беше от богатството, толкоз! Божичко, божичко! Други се борят, като волове теглят и все нещо прикупят за в къщи, а тоя продава и последната крава от моя баща… Сега вече, току-виж, и последната разсипия ще настане, последната! — нареждаше тя унесено.

— Реви, може да ти поолекне; колко си глупава и колко не разбираш! На̀ ти парите, поразплати къде какво има, купи какво трябва, а другите скътай! — тикна той купчината пари, а една книжна петорублевка скри в портфейла си.

— За какво са ти толкова пари!

— За какво ли? Не ще тръгна само с тояга.

— Къде си тръгнал?

— По света, ще подиря работа, тук няма да гния!

— По света! Навсякъде кучета боси ходят, навсякъде на сиромаха духа през гащите! Та аз сама ли ще остана? — несъзнателно навдигаше тя глас и със закана се приближаваше към него, но той не й обръщаше внимание, облече кожуха си, опаса си пояса и взе да си търси шапката.

— На нашенци няма да работя, та ако ще да пукна! — каза Антек.

— Органиста търси чукачи на снопи!

— Ами! Големец, синковеца, теле такова, само бръмчи там при органа и току гледа в ръцете на хората, живее с каквото изпроси или излъже, у такъв не работя аз.

— Мързеливия знае да се оправдае!

— Да мълчиш! — вресна й той ядосано.

— Като ти приказвам постоянно, като ставам лоша, нима не правиш каквото си искаш!

— Ще ида по чифлиците — каза той вече пак спокойно, — ще попитам за някоя работа, може да получа след Коледа и макар като ратай, ама ще отида, само и само тука да не се вмирисвам и да не гледам все тая неправдина, че не ще мога да изтрая. Стигат ми, стигат ми хорските съжаления и да ме гледат като някое окраставяло куче!… Да се махна оттука, където ми видят очите, само по-далече… само по-скоро… — разкрещя се буйно Антек.

Ханка замря от ужас и стоеше като вкопана: не беше го виждала такъв.

— Остани си сбогом, след някой ден ще се върна.

— Антек! — викна тя отчаяна.

— Що? — повърна се той от отвода.

— Дори и една блага дума ми не казваш… дори…

— Що, да взема да се галя сега с тебе или пък любов да правя!… Не ми е до това! — И той тресна вратата след себе си и тръгна.

Посвиркваше си през зъби, подпираше се на тоягата и вървеше бързо, а снегът скърцаше под краката му; след малко се озърна към дома: Ханка стоеше под стряхата и се заливаше от сълзи, а през другия прозорец гледаше Веронка.

— Реве, реве, никаквицата! Колкото за това ума й стига!

— … По света! До света! — шепнеше си той, оглеждаше се наоколо и шареше с очи през заскрежената снежна белота. Някаква мъка го разкъсваше, тласкаше го, подмяташе го напред, та с радост мислеше за други села, за нови хора и за друг живот. Хрумна му то неочаквано, от само себе си му дойде и изведнъж така го грабна, както кога отприщена вода грабне някой храст, та нито може да се противи, нито да се повърне. Съдбата му го подгони по света.

Един час преди това нито мислеше, че ще тръгне по света, нито знаеше. То дойде само отнякъде, навярно вятърът довя това желание и разпали сърцето му с неудържим стремеж да избяга. Печелил, не печелил, само да се махне оттука… Хей! Като птица би хвръкнал, по целия свят би се понесъл, над гори, над тия необхватни земи… Разбира се, защо да умира тука, какво има да чака? Спомените вече тъй го изядоха, че душата му изсъхна като прахан, и какво спечели от това?… Прав е свещеникът, добре му каза, че ако се съди с баща си, нищо няма да спечели, а и пари доста ще пропилее. А за отмъщение — ще почака по-сгодно време, по-сгодно; не се е родил още такъв, комуто би простил… А сега да върви напред, където и да е, само по-далече от Липци.

— Къде най-напред?…

Той застана на завоя на пътя с тополите и малко колебливо почна да се взира по изгубените в леката мъгла поля; студ го прониза, та зъбите му затракаха и цял се разтрепера.

— Ще тръгна през село по пътя за воденицата… — реши бързо той и зави към село; не бе изминал още петдесетина крачки и трябваше да се отстрани под тополите — изсред пътя право към него препускаше бързо някаква шейна със звънци, потънала в кълба от снежен прах.

Пътуваха Борина и Ягна; Борина сам караше конете, които скачаха и подмятаха шейната като перце, а въпреки това старият пак шибаше с камшика, гонеше ги и казваше нещо със смях. Ягуша също високо приказваше, но като забеляза Антек, изведнъж прекъсна; за миг те впиха погледи един в друг и се завърнаха настрани; шейната избърза и скоро изчезна в снежния прах, но Антек не помръдна от мястото си, съвсем окаменя и само гледаше след тях… от време на време се показваха из снежния облак, ту се зачервенееха Ягушините вълненици, ту звънчетата по-силно задрънкваха и изчезваха, губеха се, сякаш хвърчаха през тая белота… под покрива на заскрежените клони, които бяха сплетени като навес, като пробит в снеговете прокоп, подпрян с възчерните дънери на тополите от двете страни на пътя, наведени и прегънати сякаш от мъчителното възлизане по височината… Той все гледаше в очите й, които стояха пред него, бляскаха в снега като цъфнал лен, израстваха навсякъде по пътя и гледаха уплашени и жални, учудени и радостни едновременно, пронизващи и светнали с жив огън.

Душата му замря, помрачи се, като че скреж засипа цялото му тяло и цял го прониза, та само тия сини очи останаха да бляскат. Той наведе глава и се помъкна бавно, обърна се веднъж-дваж, но под тополите нищо не се виждаше, навремени само далече се обаждаше звънчето и се мяркаше повдигнатият от шейната сняг.

И забрави всичко, като че ли душата си изгуби, паметта му го напусна и той безпомощно се оглеждаше, без да знае какво да започне… къде да иде… какво стана — сякаш потъна в сън наяве и не можеше да се оборави.

Почти несъзнателно свърна в кръчмата, като отмина няколко пълни с хора шейни, но никого не позна, макар че разглеждаше внимателно.

— Накъде толкова хора? — попита той Янкел, който бе застанал на прага.

— На съдилище. Делото с чифлика за кравата, за биенето на пастирите, знаеш! Отиват свидетелите, а Борина отиде напред.

— Ще ли спечелят?

— Защо пък да изгубят! Съдят дворянина от Воля, дворянина от Рудка е съдията, защо пък да изгуби и дворянина? А хората ще се поразходят, ще поутъпчат пътя, ще се повеселят — нали и в града трябва да се направи алъш-вериш на нашите. Всеки по малко ще спечели, всеки.

Антек не слушаше подбивките, поръча си водка, облегна се на тезгяха и стоя току-речи цял час загледан напред, почти не на себе си, и не пипваше чашката.

— Какво ти е?

— Е… какво може да ми е… пусни ме в стаичката.

— Не може, има там търговци, тежки търговци, купили са и другото сечище от дворянина, това във Вълчите долове, та имат нужда от спокойствие, може дори и да поспят.

— Ах, тия кучета, ще ги хвана за брадите и ще ги изхвърля на снега! — кресна той и възбудено се спусна към стаичката, но се върна от вратата, взе шишенцето си и се сви при масата в най-тъмния ъгъл.

Кръчмата беше празна, тихо беше, само евреите завикаха нещо на своя език, та Янкел се затича при тях, или някой влезна за чашка водка, изпи я и пак си излезе.

Денят вече преваляше и студът сигурно се усилваше, защото плазовете на шейните скърцаха по снега и в кръчмата вееше студ. А Антек седеше, пиеше полека, като че ли размисляше, но не знаеше какво става с него и наоколо.

Пиеше той шишенце след шишенце, а онези очи все синееха отпреде му, бяха тъй близко, тъй близко, та почти с миглите си ги досягаше; изпи трето шишенце… все яснееха, само че взеха да се въртят, да се клатят и да се носят като лампи по кръчмата. Студ го прониза от страх, той скочи на крака, блъсна шишенцето о масата, та го строши на парчета, и тръгна към вратата.

— Плащай, ей! — викна Янкел, като препречи пътя му. — Плащай, на вересия ти не давам.

— Махай се от пътя ми, кучешки сине, евреино, че тук ще те стоваря! — изкрещя той с такава сила, че евреинът пребледня и се отстрани.

Антек блъсна вратата и излезе.

II

Към пладне денят се поразясни, но само толкова, колкото ако някой бе минал с борина по света, защото изведнъж изгасна и потъмня, сякаш снегът се засилваше във въздуха и се тъкмеше наново да вали.

В къщи у Антекови беше необикновено студено и мрачно, и тъжно; децата си играеха по леглото и тихичко си чуруликаха като изплашени пиленца, а безпокойството така разтърсваше Ханка, че не знаеше какво да прави. Тя ходеше от ъгъл в ъгъл, поглеждаше през прозореца или пък заставаше пред къщи и със запалени очи се взираше по снега. И що да види, ни жива душа по пътищата, нито по полето — няколко шейни се провлякоха към кръчмата и изчезнаха под тополите, сякаш пропаднаха в тая снежна бездна, та нито следа, нито глас остана след тях. Нищо, само една мъртва тишина и неизгледна пустиня.

— Поне просяк някой да се отбие, да заприказва човек с когото и да е! — въздъхна тя.

— Ишу, ишу! — загони тя кокошките по снега, защото се бяха пръснали и си диреха място по черешите. Прибра ги на върлините, а като се върна, отвори уста към Веронка: как да не отвори — онази оставила в отвода чебър с помия за кокошките, а пък проклетите свине го излели на земята, та станало локва пред вратата.

— … Свинете си гледай, щом за къщница се смяташ… прибери си децата… не ща да се калям зарад тебе! — кряскаше тя през вратата.

— … Продаде кравата и сега ще ми заповядва, ха, калта й пречи, голяма господарка, а сама като в кочина седи…

— … Не е твоя работа къде седя и да не се задяваш с моята крава!

— … И ти да не се задяваш с моите прасета, чу ли!

Ханка само тресна вратата след себе си, защото какво можеше да отговори на тая зла жена? Една дума да й каже, трийсет ще отвърне и пак няма да млъкне, па и да се бие беше готова. Тя сложи мандалото на вратата, извади парите и взе да прави сметка. Доста се измъчи над толкова пари, постоянно бъркаше; още беше сърдита на Веронка, за Антек неспокойна, па и понякога й се присторваше, че Шарка нещо промучава… или пък я заливаха спомени за свекъровия дом.

— … И така си е, като в кочина седим, така си е! — шепнеше тя, като се оглеждаше по стаята. — А там и дъсчен под, прозорци за хубост, стени белосани, топло и чисто, и всичко както трябва… Какво ли правят сега там? Южка мие съдините след ядене, а Ягна преде и гледа навън през чистите, незамръзнали стъкла… нима й липсва нещо!… Всичките корали от покойната й дадоха и толкова вълненици, толкова дрехи, кърпи!… Не ще се преработи, за нищо няма да бере грижа, тлъстичко ще си хапне… Нали Стахо казваше, че Ягустинка работи зарад нея, а тя до бял ден се излежава под юргана и пие чай… картофите не я задоволяват… а стария току се умилква и се грижи за нея като за малко дете…

Внезапен яд я обзе, та дори подскочи от раклата и размаха пестници.

— Хайдукиня! Никаквица, хайдукиня, мръсница такава, миткало! — извика тя с глас, та старецът, който дремеше край печката, подскочи уплашено.

— Тате, затикни картофения ровник с огризки от слама, отрупай го със сняг, че на мраз изглежда — прошепна по-спокойно тя, като се залови пак да брои.

На стария някак не спореше работата, сняг цяла камара, а сили малко имаше, пък и двете злотувки за извеждането на кравата не му даваха мира, блестяха на масата двете злотувки почти нови, добре ги помнеше той.

„Може и да дадат… — мислеше си той — кому се падат те?… Ръката чак ми изтръпна от въжето, така се дърпаше Шарка… задържах я… и не хвалих ли я на търговците?… Нашите чуха… все ще дадат… Веднага на по-големия, на Петруш, ще купя на панаира хармоничка… и на по-малкия ще трябва… Па и на Веронкините деца… луди са много и досадни, но трябва… а пък на себе си енфие… само че по-люто, та като поема, чак извътре да ме зачовърка, защото Стаховото е меко… не може и да кихне човек от него…“ — мислеше си и така живо работеше, че когато Ханка след някое време погледна, сламата едвам беше покрита със сняг.

— Ядеш като мъж, ама и колкото едно дете не можеш да свършиш работа…

— Па нали бързам, Ханушо, само че малко се позадъхах, та си поемам душата… ей сега ще бъде… ей сега… — заекваше той, изплашен.

— Вечер вече настава, мрак хваща, а целият ровник открит, като че свине са го ровили. Върви в къщи да наглеждаш децата.

Тя се зае сама да нарива и тъй бързо, че в късо време ямата беше засипана и хубаво притъпкана.

Но вече се смрачаваше, когато свърши, в къщи студът се засилваше, глиненият мокър под се стягаше от студа и бумтеше под дървените обуща като гумно, мразът вече хващаше изведнъж и отново изпъстряше стъклата на прозорците. Децата тихо скимтяха, като че огладнели, но тя не ги усмиряваше, защото нямаше време. Слама за юницата трябваше да насече, прасето да нахрани, защото поквичаваше и буташе на вратата, гъските да напои, па и още веднъж да си преповтори кому колко имаше да плаща; та чак когато свърши всичката работа, се притъкми да излезе.

— Тате, наклади огъня и гледай децата, аз ей сега ще се върна, па ако Антек се върне, има зеле в гърнето на печката.

— Добре, Ханушо, ще го наклада, ще ги гледам и зеле има в гърнето, виждам, Ханушо, виждам…

— А парите за воденето взех, сега ти не трябват, има що да ядеш и дрехи си имаш, що ти трябва повече?…

— Така е… всичко си имам, Ханушо, всичко… — прошепна той тихичко и се завърна бързо към децата, защото сълзи потекоха от очите му.

Вън студът я лъхна, тя притегна по-добре наметката на главата си, снегът скърцаше под краката й; сивкав, сух и чудно прозирен мрак се сипеше върху земята, небето бе ясно като стъкло, бе открито в далнините и тук-там във висините вече трепкаше звезда — една, втора…

Ханка от време на време бръкваше в пазвата си да напипа парите и мислеше да попита тук-там и може би ще намери някоя работа за Антек, а по чужди села не ще му даде да иде. Едва сега си спомни какво й набъбра той, та чак на очите й притъмня. Не, докато е жива, не ще отиде в друго село, не иска между чужди да изсъхне от мъка!

Тя обхвана с поглед пътя, затрупаните къщи, градините, които едвам се виждаха под снега, както и безкрайните поля. Все по-бързо падаше тиха и студена вечер, звездите се появяваха, като че някой ги разсяваше с пълна шепа, а по угасналата земя проблясваха през снежната белота къщните лампи, пушек се усещаше във въздуха, хора сновяха по пътя и гласове се носеха ниско над снега.

— Тук съм пораснала и не искам като вятър да се блъскам по света, не! — шепнеше тя силно и позабави вървежа си, защото потъваше на места до колена в хрупкавия сняг и трябваше да издърпва обувките си.

„Тук господ ме е създал, тук ще си остана и докрай. Само до пролет да изтраем, после по-лесно ще е, по-лесно. Па ако Антек не поиска да работи, пак няма да тръгна по просия, ще се заловя да преда, да тъка, каквото и да бъде, само да има какво да се хване, и пак няма да се дам на сиромашията… нали Веронка с тъкане толкова изкарва, че си и припестяват по малко…“ — разсъждаваше тя, като зави към кръчмата. Поздрави с „Да бъде похвален“, Янкел й отговори „Во веки!“, като се клатеше както обикновено над книгата, без да я погледне, и чак когато тя сложи парите пред него, той се усмихна разположено, повдигна фитила на висящата лампа, помогна й при броенето, па я почерпи и с водка. А за Антековия дълг и за самия Антек ни дума не каза; умен беше синецът, защото какво може да знае жената за работите на мъжа си, не ще схване добре, не ще разбере както трябва, а само ще се разбъбре. Едва когато се тъкмеше да си излезе, той рече:

— Какво прави човека ти?

— Антек ли?… Ами отиде да търси работа!

— Нима в селото се е свършила работата? При воденицата правят стружня и на мене ми трябва един по-сръчен човек за превоз на дървета.

— Не, моя мъж не ще работи на кръчмар! — извика тя.

— Тогава нека си спи, нека почива, щом е такъв господин! Вие имате гъски, подхранете някоя да си купя за празниците.

— Нямам за продан, оставила съм толкова, колкото за развъда.

— Напролет ще си купите млади, мене охранени ми трябват. Ако щеш, можеш всичко на вересия да взимаш, па ще платиш с гъски, ще пресметнем…

— Не, гъски няма да продавам.

— Ще продадеш ти, като изядете кравата, дори и по-евтино ще продадеш.

— Да имаш да взимаш, красто такава! — прошепна тя на излизане.

Налиташе мраз, та дори щипеше носа, по небето искряха вече звезди, а от гората лъхаше мразовит и щиплив вятър. Но Ханка вървеше полека посред пътя и любопитно разглеждаше къщите: у Вахникови, които бяха пред черквата, светеше; из двора на Плошкови се носеше врява от гласове и свинско квичене; в дома на свещеника светеха всички прозорци, а пред входа някакви коне нетърпеливо тупаха копита; у Клембови пък, които седяха до свещеника, също светеше лампа и някой ходеше около оборите, защото се чуваше скърцане на стъпки по снега, а по-нататък, пред черквата, където селото се раздвояваше като две ръце, които обгръщаха вира, едвам можеше да се види нещо в нощта, само тук-там мъждукаше някоя светлина през мрачната белота или пък куче лаеше.

Ханка погледна към свекровата си къща, въздъхна и зави пред черквата по дългата уличка, която водеше между Клембовата и поповата градина към органистови. Пътечката беше засипана, едва протъпкана, тясна и закрита от храстите, приведени под снега, който всеки миг се сипеше върху нея от разклащаните клони.

Къщата беше в дъното на поповия двор, само че с отделен вход; някакви крясъци и плачове се носеха отвътре, а пред отвода се чернееше сандъче, по снега се виждаха разхвърляни дрипи, пухов юрган и някакви стари вещи… Магда, органистовата слугиня, се занасяше от плач и виеше до стената, колкото й глас държеше.

— Изгониха ме! Изпъдиха ме! Като някое куче на света, по света да вървя! А къде сирота ще ида сега… Къде!

— Стига си ми викала, свиньо ниедна! — вресна глас из отворения пруст. — Като взема тоягата, веднага ще млъкнеш! Още сега да се махаш, да вървиш при Франек, развратнице такава! Как си, Боринице! Моля ти се, още от есенеска се позна… а говорих, молих, заклинах, пазих — ама такава развратница може ли да се опази! Всички легнат да спят, а тя навънка, на̀ ти сега копеле от разходките! Веднъж ли съм казвала: „Магдо, спри се, позамисли се, той няма да се ожени за тебе…“ а тя в очите ми всичко отричаше. Разбира се, виждах, че дебелее момичето и расте като шупнало тесто, та за нейно добро й казвам: „Иди, скрий се в някое друго село, доде е време, доде хората още не знаят…“ Ама слуша ли!… Докато днеска я стегнаха болките, като доеше кравите в обора… Цяло ведро мляко разсипа… дотича изплашена моята Франя и вика, че нещо станало на Магда. Господи, в моята къща такъв срам, а какво ще рече за това свещеника! Да се махаш от къщата ми, че ей сега ще заповядам на пътя да те изхвърлят! — изкрещя още веднъж органистката и изскокна пред къщи.

Магда се отмести от стената и с плач и вайкане започна да събира разхвърляните дрехи и да ги връзва във вързопи.

— Ела вътре, че тук е студено. А от тебе и следа да не остане! — извика тя, като си тръгна.

Поведе Ханка през дългия пруст.

Разгорелият се в огнището огън осветяваше обширната ниска стая. Органистът, разсъблечен по риза и със запретнати ръкави, червен като рак, седеше пред огъня и печеше просфорки… току загребваше с лъжица от съда с разбъркано рядко тесто, изливаше го върху желязната форма и стискаше, та дори цвърчеше, па после слагаше формата на огъня, като я подпираше върху изправена на една страна тухла, преобръщаше формата и я изтърсваше върху ниска масичка, пред която седеше малко момче и с ножички изрязваше краищата.

Ханка поздрави всичките, а на органистката целуна ръка.

— Седни, огрей се, какво си правите по дома?

То се знае, изведнъж тя не можа да намери думи, не смееше, а се оглеждаше по къщи и крадешком хвърляше поглед към другата стая, където точно срещу вратата, на дълга маса до стената, се белееха купчини просфорки, натиснати с дъска, а две момичета ги нареждаха на малки купчинки и ги препасваха с книжни панделки; в дъното пък невидимо бръмчеше глас на клавикорд — музиката се точеше като паяжина: ту по-високо, по-горе като в песен, ту затихваше и се чуваше само бръмчене, или пък изведнъж се засилваше и пищеше пронизително, та дори тръпки побиваха Ханка, а органистът викаше от време на време:

— Хей, муцуно, изяде фиса като пръжка от сланина! Повтори от Landamus pueri!…

— За Коледа ли вече? — попита Ханка, защото не беше редно да мълчи като пън.

— Да, голяма енория, разхвърлена, пък на всички трябва да се дадат за празниците просфорки, време е вече да почна.

— Пшенични ли са?

— Опитай ги.

И той й подаде една още гореща просфорка.

— Смея ли да хапна!

Тя хвана просфорката с престилката си и я заразглежда срещу лампата с някакво почитание и вълнение.

— Божичко, какви различни истории са отпечатани на нея!

— Отдясно в първото кръгче са света Богородица, свети Йоан, Исус Христос, а в другото кръгче… нали виждаш… ясли, стълба, добичета… детето Исус върху сено, свети Йосиф, света Богородица, а тук коленичат тримата влъхви — обясняваше органистката.

— Истина, как умно е нарисувано всичко, истина!

Тя зави просфорката в престилката и я скри в пазвата си, защото някакъв мъж влезе и каза нещо, та органистът викна:

— Михале, пристигнали са за кръщенката, вземи ключовете и иди в черквата, защото Ямброжи си има работа у свещеника, той вече знае…

Музиката млъкна и през къщи мина високо и бледо момче.

— Сираче от брат ми, човека ми го учи за органист, по милост го учи, какво да прави, трябва да се потруди човек и на своите да помогне…

Ханка се оглеждаше и полека, плачливо взе да се жали и оплаква. За пръв път от три седмици можа хубаво да се наприказва.

Слушаха я, казваха своето мнение и макар че се пазеха да не кажат нещо за Борина, тъй много я съжаляваха, че тя се дори разрева, а органистката, като умна жена, веднага разсъди и първа рече:

— Може да ти остане време да ми опредеш малко вълна. Щях на Пакулината да дам, но вземи я ти, опреди я на чекрък, че на хурка няма да е равна.

— Благодаря ти, имам нужда от работа, но не смеех да ти поискам…

— Хайде, хайде, недей благодари; човек трябва да помага на другите. Вълната вече е извлачена, ще има около петдесет кила.

— Ще я опреда, знам аз добре да преда, нали сама предях за всички у нашите и тъчех, и боядисвах, нищо не купуваха за дрехи.

— Гледай каква е суха и мека.

— От чифлишки овци ще да е, много хубава вълна…

— Па ако нещо брашно ти потрябва или за булгур нещо, грах, кажи, ще ви дам, ще си направим сметка срещу работата.

И тя я въведе в килера, където бе пълно с чували и каци с жито; брусове сланина висяха по стената, цели връзки прежда накачени по гредите, дебели топове платно бяха натрупани на камари, па що гъби сушени, сирене, буркани, а по полиците цяла редица хлябове като колела и не може да се изброи още какво.

— Ще я изпреда равничко, на чекрък, да ви наспори господ за помощта, но чини ми се, че сама не ще мога да дигна вълната.

— Ще ти я изпратя по момчето.

— Добре, защото и из селото ще трябва да ходя.

Тя поблагодари още веднъж, но някак по-тихо и студено — завист захапа сърцето й.

„Народа дава всичко, донася, трупа, затова са им пълни килерите; па нима не дере хората и с лихви; сит на гладен вяра не хваща! Я да работеха всичко сами, та ще ги питам… Ами!…“ — мислеше си тя, като излизаше на уличката.

От Магда нямаше и следа, само някакъв вехт парцал се чернееше на снега. Тя побърза, защото бе вече късно, заседя се у органистови.

— Къде и кого ли да попитам за работа за Антек?

Когато бе господарка, тогава всички държеха приятелство с нея, все някой ще назърне в къщи, ще поиска нещо и всекиму очите светят от доброта… а сега, ето, стои насред пътя и се мъчи да се сети при кого да отиде… Не, никому няма да се натрапва, би желала само да се наприказва с жените, както по-напред.

Застана пред Клембови, застана пред Шимоновата къща, но не посмя да влезе, като си спомни, че Антек й казваше да си няма работа с хората.

— Не ще те посъветват, не ще ти помогнат, а ще те съжаляват като някое умряло куче! — казваше той.

— Истина е, света истина е! — прошепна тя, като си спомни за органистови.

Ах, да беше мъж, веднага би се заловила за работа и с всичко би се справила. Не би скимтяла тя и не би навирала бедата си в очите на хората.

Тя почувствува в себе си такава жажда за работа, такъв прилив на сили, че се протегна чак и стъпваше по-здраво, по-чевръсто. Нещо я теглеше, теглеше я да мине покрай свекрови си, само от портата да погледне, поне очите си да напълни, но свърна край черквата из проправената по замръзналия вир пъртина, която водеше към воденицата, и вървеше бързо, без да гледа настрани, заета само с мисълта да се не подхлъзне на леда и по-скоро да мине вира, та да не вижда, да не окървавя душата си със спомени. Но не се удържа, защото някак отведнъж се спря тъкмо срещу Боринови и нема сили да откъсне очите си от блещукащата в прозорците светлина.

„Нали е наше това, наше е… как да ида по света… Ковачът веднага ще го заграби… не, не ще се мръдна оттука… Ще пазя като куче, пък Антек щял-нещял… Не е вечен и свекър ми, а все може и нещо да се промени… децата си не ще пусна да скитат, нито пък сама ще тръгна… нали това си е тяхно… наше…“ — мечтаеше тя, загледана в заснежената градина, от която се издигаха очертанията на сгради, бели посребрени покриви, чернееха се стени, а в дъното се очертаваше острият връх на копата. Краката й като че ли зараснаха за леда, та не можеше да се мръдне, нито пък поглед и разтуптяно сърце да откъсне.

Тиха, студена, синя, осеяна със звезди като сребърен пясък нощ обвиваше заснежената земя, дърветата стърчеха неподвижни, наведени под тежината на снега, заспали, непостижими за ума, като бели сенки на привидения, като замръзнали изпарения на тишината, която се разливаше над света. Снегът едва доловимо блестеше, всякакъв глас бе замрял и в ледения въздух трепереше нещо като шум от тръпнещи звезди, като тътнеж на премръзнала земя, като сънно дишане на замрели дървета.

А Ханка все стоеше безчувствена към времето и към острия щиплив студ. Втренчила очи в свекровата си къща, тя я пиеше, прегръщаше я в сърцето си и я поглъщаше с всичката сила на глада и мечтанието.

Сепна я скърцане по снега. Някой се отби от пътя през вира и тръгна към нея, а след малко се срещна лице с лице с Настка Голембова.

— Ханко! — извика учудена тя.

— Чудиш се, като че ли съм някакъв вампир, дошъл да плаши хората!

— Какво ти е дошло на ума, отдавна не съм те виждала, затова се чудя. Накъде отиваш?

— Ами до воденицата.

— И моя път е нататък, че нося на Матеуш вечеря.

— На воденичарите ли работи сега, да не се учи воденичар да става?…

— Какъв ти воденичар! Работи на стружнята, дето я направиха при воденицата, па бързат много, та и вечер работят.

Те вървяха една до друга, Ханка тук-там подхвърляше някоя дума, а Настка дрънкаше безспирно, но се пазеше да не каже нещо за Борина, пък и Ханка не попита, неудобно й беше, макар че й се искаше да чуе нещо.

— Добре ли плаща воденичаря?

— По пет злоти и петнайсет гроша взима Матеуш…

— Чак толкова! Пет злоти и…

— Ами всичко той майстори, та няма какво да се чудиш.

Ханка мълчеше, но като мина покрай ковачницата, през чиито счупени стъкла лумваха светлини, та кървавеха снега, тя прошепна:

— Този юда все има работа.

— Взел си калфа, а той постоянно ходи нагоре-надолу: с евреите ще да е сътрудник за гората и заедно мамят хората.

— Секат ли вече?

— Става нещо, ама не тичам из селото да уча новини.

— Знай тогава, секат, но на купеното.

— То се знае, нашето няма да им позволят и да барнат…

— Само че не се знае кой ще им забрани. Кмета е на страната на дворянина, помощника също, а и всички по-богати.

— Така си е, може ли някой да излезе срещу богатите, може ли да ги спре човек… Настушо, па намини къде нас.

— Хайде сбогом, някой ден ще прескоча с къделя.

Те се разделиха пред воденичарската къща. Настка отиде малко по-надолу, към воденицата, а Ханка през двора към кухнята; едвам можа да се доближи, тъй като кучетата налетяха, започнаха да лаят и да я гонят към стената, докато излезе Йевка, та я отбрани и въведе, но преди да се разприказват, влезе воденичарката и току направо:

— Мъжа ми ли дириш? Той е във воденицата.

Ханка не чака повече, а тръгна нататък, но го срещна.

Той я заведе в стаята и тя веднага му заплати дълга си за булгура и брашното.

— От кравата парите! — каза той, като ги слагаше в чекмеджето.

— Какво да правим, с камъни ли да я изхраним?

Яд я беше.

— Безделник е твоя мъж, това ще ти кажа.

— Я е безделник, я не е! Какво да работи, къде и у кого?

— Малко ли са снопе за чукане из селото?

— Не е бил той ни слуга, ни на чужда работа, та не е чудно, че не му се работи какво да е.

— Ще навикне, ще навикне! Жалко за човека, макар и да е зъл и упорит, макар и баща си да не почита, ама жалко за него…

— Казваха… че при вас имало работа… може би ще вземете Антек да работи… моля ти се… — избухна тя в плач и падна при краката му, зацелува ръцете му и горещо го молеше.

— Нека дойде, няма да го моля, работа има, ама тежка, да дяла дървета за бичене…

— Той ще може, иде му всичко отръки, малцина са такива в селото…

— Знам, затова казвам да дойде да работи, но да ти кажа, лошо пазиш ти мъжа си, лошо.

Тя стана изплашена и нищо не разбираше.

— Жена и деца има човека, а по други се влачи.

Ханка побледня и се разтрепера.

— Истина ти казвам, нощем се скита, нали са го видели хората неведнъж…

Тя въздъхна с облекчение, защото знаеше и разбираше добре, че споменът за неправдата го подгоня нощно време и не му дава да спи… па хората веднага си го мислят по своему.

— Би могъл да се залови за работа и веднага ще му изфиряса от главата да ходи по любов.

— Богатски син, та…

— Дворянски син, синеца, работа ще пробира, като свиня в пълно корито. Щом така пробира, да беше си живял с баща си, а не да се влачи подир Ягуша… че и грях голям е това, и срамота…

— Какво, какво ти е дошло на ума? — извика тя бързо.

— Казвам ти каквото си е, цяло село знае за това, когото щеш, питай — надигна глас той бързо, защото беше буен, казваше веднага истината и отсичаше без заобикалки.

— Та да дойде ли? — попита тя тихо.

— Нека дойде, ако ще и утре. Що ти е, що си се разревала?…

— Нищо, нищо, то е само от студа…

Тя се връщаше бавно, тежко, сякаш нещо я притискаше о земята, та едвам повдигаше краката си. Светът почерня, а снегът тъй посивя, че някак не можа да намери пътеката. Напразно изтриваше тя замръзващите сълзи от ресниците си, напразно… Не я намери, нищо не виждаше и вървеше като в страшна и болезнена тъмнина. Божичко! Колко силна болка й причиняваше.

— Влачи се след Ягуша, след Ягуша…

Не можеше да поеме дъха си, сърцето и трептеше като пребита птичка, а главата й се замайваше, замайваше, та се опря на едно дърво при вира и силно, до болка се притисна до него.

— Може и да не е истина, може и да лъже…

И тя се вкопчи със страх в тази мисъл и се държеше за нея с две ръце.

— Божичко мой, не стига бедата, не стига скитането, ами на всичко отгоре и това се струпа на бедната ми глава! — изпъшка горчиво тя, за да притисне болката си, и се затича бързо до задъхване и до несвяст, сякаш вълци я гонеха; влезе в къщи запъхтяна, едва жива.

Антек не беше си дошъл.

Децата седяха пред огнището върху кожуха на дядо си, който дялкаше въртележка и ги забавляваше.

— Ханушо, донесоха вълна, в три чувала я донесоха.

Тя развърза чувалите и в единия отгоре намери цял хляб, парче сланина и булгур.

— Да ти наспори господ за добрината! — прошепна тя трогната, па веднага приготви сита вечеря и сложи децата да спят.

Скоро цялата къща утихна, защото и Веронкини спяха, и старият след малко си легна до печката и заспа. А Ханка натъкми чекръка, седна пред огнището и запреде.

Седя тя до късно, до първи петли и като нишката все се навиваха в душата й думите на воденичаря: подир Ягна се влачи, подир Ягна.

Чекръкът бръмчеше тихо, монотонно и неуморно, нощта назърташе през прозореца със студено лунно лице и сякаш подрънкваше по стъклата и с въздишка се криеше до стените, а студът пропълзяваше от ъглите, хващаше за краката и като жива плесен се разрастваше по глинения под. Щурец цвъркаше в комина, но понякога, когато някое от децата проплакваше в съня си или пък се мяташе в леглото, прекъсваше и пак наставаше дълбока, замръзнала тишина! Студът все повече се засилваше и стискаше като с железни нокти; от време на време дъските на покрива изпращяваха или пък старите огънати стени издумкваха, сякаш някой стреляше; понякога греда се пукваше и пращеше тихо от студ… Види се, страшен мраз прониза подстенните греди, та изведнъж затрепериха болезнено и заедно с тях цялата къща се засвива, сниши се доземи и се тресеше от студ.

„А пък на мене и на ум не ми идваше! Разбира се, такава стройна, такава охранена, такава усмихната, а аз?… Като някакъв скелет, кожа и кости, какво съм аз!… Нима умея да го привържа към себе си, нима смея? Ако ще би и всяка жилчица да си разпоря зарад него, пак нищо няма да стане, щом сърцето му не е с мене. Какво, какво съм аз?…“

Обзе я слабост, голяма слабост, тиха и болезнена, та не можеше и да плаче, сили нямаше, само трепереше като вцепенено от студ дръвце, което нито може да избяга от мъката си, нито да си измоли спасение, нито пък да се защити — като такова дръвце се сви Ханкината душа. Тя подпря глава на чекръка, отпусна ръце и се загледа пред себе си, в клетата си участ, в горчивото си безсилие и дълго-дълго стоя така неподвижна; понякога само се търкулваше изпод сините й клепачи гореща сълза, падаше върху вълната и замръзваше там в кърваво манисто от болки.

Но на сутринта тя стана малко по-спокойна, нима имаше време за тревоги като някоя дворянка!… Може и така да е, както воденичарят каза, па може и да не е! Да отпусне ръце, да започне да плаче и нарежда, когато всичко на нейната глава тежи: и деца, и домакинство, и цялата сиромашия! Кой ще се погрижи за всичко това, ако не тя? Само се помоли горещо пред света Богородица Скърбяща и за да й помогне Исус Христос, обеща да отиде напролет на Ченстоховския манастир, да плати за три служби и когато се позамогне, да подари на черквата цял сир восък, за да светят с него пред големия олтар.

Твърде много й олекна, сякаш се изповяда и взе причастие, та се залови бързо за предене, само че денят, макар и слънчев и ясен, й се струваше необикновено дълъг и мъка я разкъсваше за Антек.

Дойде си чак вечерта, за самата вечеря, но страшно сломен, уморен и тих. Благовидно поздрави и даде на децата кифлички, от което тя дори забрави за подозрението си, а когато насече и слама за телицата и й помогна, доколкото можа, да я нагоди, тя се затрогна толкова дълбоко, че трудно би могло да се изкаже.

Не каза само къде е бил и какво е правил. То се знае, че и тя не посмя да го попита.

След вечеря дойде Стахо, както често имаше обичаи да се отбива, макар че Веронка му забраняваше, а малко след това най-неочаквано дойде и старият Клемб.

Доста се зачудиха, защото той беше първият човек от селото, който дойде у тях, откакто ги бяха изгонили; разбраха те, че иде по някаква работа.

— Никой от вас не се е показал навън, та рекох аз да ви повидя — рече той направо.

Поблагодариха му с искрено и дълбоко признание.

Насядаха един до друг на пейката до огнището и заприказваха полека, сериозно, а старецът дотуряше съчки на огъня.

— Хубав мраз, а?

— Без кожух и ръкавици мъчно се чука — каза Стахо.

— И още по-лошо е, че и вълци са се вече появили.

Всички погледнаха смаяно към Клемб.

— Истина ви казвам, миналата нощ са подравяли под кочината на кмета, а трябва нещо да ги е изплашило, та не взели свинята, а само изровили яма чак под гредата на стената; днеска по пладне ходих да видя, най-малко пет ще да са били.

— Не ще и дума, на тежка зима това е знак…

— А студовете едвам започват и толкова вълци…

— Под Воля на пътя за воденицата, знаете го, видях гъста диря, като цяла глутница да е минала през пътя. Презирах се, но си помислих, че са чифлишките ловджийски кучета, а то вълци ще да са били… — рече живо Антек.

— Тогава ти си бил и на сечището? — започна Клемб.

— Не, само слушах да казват, че секат купената гора при Вълчите долове.

— И на мене каза горския, че дворянина не щял да вика никого от Липци на работа, сигурно от яд, че си искаме своето.

— Кой ли пък ще му изсече гората, ако не липчани? — подхвърли Ханка.

— Слушайте, хора, толкова народ седи празен по къщите и чака работа като подаяние. Малко ли са в самата Воля, малко ли заплеси са в Рудка или пък ония катранджии в Дембица! Само да ги повика дворянина и в един ден няколкостотин селяни ще наскачат. Докато секат на купеното, нека си секат, нека се подкрепят, малко е там, а пък и за нашите е далече.

— А като захванат нашата гора?… — попита Стахо.

— Няма да дадем! — рече късо и отсечено Клемб. — Ще се поприхванем един друг! Боляринът ще види кой е по-силен, той или целия народ. Ще види!

Престанаха вече да приказват за това. То твърде дълбоко лежеше на сърцето на всеки и страшно ги измъчваше. Само Билица рече със заекване и нерешително:

— Познавам аз тая дворянска семка от Воля, познавам, ще ви скрои той някоя примка…

— Нека скрои, не сме деца ние, не ще може да ни измами — завърши Клемб.

Приказваха си още и за изгонването на Магда от органистови, за което Клемб каза мнението си:

— То се знае, че това не е човещина, но и болница не могат да правят у дома си; пък и Магда не им е нито брат, нито сват.

Поприказваха си за туй-онуй и се разотидоха твърде късно; на излизане Клемб каза по своему направо и накъсо да отидат при него и ако нещо им дотрябва, само да кажат — било вариво, било храна за юницата, па дори и някоя злота — все ще се найде по съседски…

Антекови останаха сами.

След дълго колебание, след много несмели въздишки най-сетне Ханка попита:

— Намери ли някоя работа?

— Не, ходих и в единия, и в другия чифлик, разпитвах и хора, но няма… — отвърна той тихо, без да вдига очи, защото макар че наистина бе ходил тук-там, за работа не бе се погрижил, а само се бе скитал през всичкото време.

Легнаха си. Децата, сложени откъм краката на леглото за по-топло, вече спяха; тъмнина заля стаята, само лунната светлина се лееше през замръзналите и блещукащи стъкла и пронизваше като светла ивица стаята; но те не спяха; Ханка се обръщаше ту на една, ту на друга страна и обмисляше: сега ли да му каже за стружнята или чак утре сутринта?

— Търсих, но и да бях намерил, няма да напусна селото, не ща да се влача по света като бездомно куче — прошепна той след дълго мълчание.

— Същото и аз мислех, същото! — рече зарадвана тя. — Защо да търсиш по света хляб, когато и в село може да се намери добра работа; воденичаря ми каза, че имал за тебе работа на стружнята, от утре можеш да идеш; плаща по две злоти и петнайсет гроша.

— Ходила си да питаш ли? — вресна той.

— Не съм; платих му само каквото имахме да му даваме. Той сам ми каза, че щял да изпрати да те повика: не съм му и загатнала дори — оправдаваше се тя изплашена.

Той вече нищо не отвърна, па и тя мълчеше; лежеха един до друг неподвижно, без нищо да си кажат; съвсем се разсъниха, кроеха нещо в дълбока тайна, понякога въздишаха или разтапяха душите си в глухата и мъртва тишина. Някакви кучета полайваха далече-далече и едвам чуто из село; петлите тупаха криле и още от среднощ запяха; шум като от вятър се понесе над къщи.

— Спиш ли? — попита тя и се приближи до него.

— Как ще спя, като съм се разсънил.

Той лежеше възнак, с ръце под главата си, тъй близо до нея и тъй далеко със сърце, тъй далеко с мисли — лежеше неподвижно, почти без да диша, без памет, защото Ягушините очи пак погледнаха през тъмнината и се синееха в месечния светлик.

А Ханка се приближи още повече до него, притули до рамото му топлото си лице, притули се с цялото си сърце. — Не, у нея вече нямаше никакви подозрения, нито жалби, нито скърби, а се притисна до сърцето му с блага милувка, пълна със задушевна любов, доверие и преданост.

— Янтошко, ще идеш ли утре на работа? — попита тя плахо, само и само да каже нещо, само да чуе неговия глас, да се заприказва с душата му.

— Може и да ида, разбира се, трябва да се иде, трябва… — отвърна той, без да мисли за това.

— Иди, Янтошко, иди — молеше го тя галено, преметна ръката си на шията му и търсеше с топлите си устни неговите, които едва дишаха.

Но той дори и не трепна, не отвърна, не усети прегръдката й, не мислеше за нея, а с широко отворени очи гледаше очите на онази, сините очи на Ягуша.

III

Беше вече доста късно, след закуска; воденичарят доведе Антек на работното място; остави го на двора между големите купища трупи и отиде при Матеуш, който чевръсто нагаждаше едно дърво на стружнята и пущаше трионите, поприказва нещо с него и извика:

— Тук ще работиш, Матеуш оставям да ме замества, слушай го каквото каже — и веднага си отиде, защото неприятен, пронизителен студ вееше откъм реката.

— Навярно нямаш брадва? — заприказва Матеуш, като слезе надолу и се поздрави вежливо с Антек.

— Дойдох с топор, че не знаех.

— Все едно, че със зъби… дърветата са премръзнали и се трошат като стъкло, нищо не би направил с топор; той не лови или ако лови, то е колкото със зъб. Ще ти дам за днеска брадва, само че ще трябва да я наточиш и повече на плоско тъй, виждаш ли… Бартек, вземете заедно с Борина и пригответе по-скоро тоя дъб, че трионите там вече ще изкарат онзи.

Иззад грамаден труп, прострян в снега, се изправи сух, висок и малко прегърбен мъж с лула в уста, със сива овча шапка на глава, жълто кожухче, дървени обуща и с червени шарени панталони. Той се подпря на излъскана брадва, цвъкна през зъби и рече весело:

— Ела, ела тука да се сродим ние с тебе, па се не бой, такава двойка станем, че все в съгласие ще си живеем, ни ще крещим, ни ще се бием.

— Добра гора, дървета като свещи.

— Но съковити пущините, та бог да е на помощ, като че с кремъци са набити, рядко минава ден да не нащърбя брадвата. Само че своята много да не изтъниш, ей така, като влакно лекичко да опира на камъка — все от едната страна, така по-силно точи; и с желязото е като с човека: улучиш ли какво му се харесва, можеш да го поведеш като куче за ремък, където си искаш; точилото е във воденицата до сандъка с просения булгур…

Наскоро след това Антек застана срещу Бартек, започна да отпаря едри трески и да дяла по дължината на дървото под ъгъл по набелязаното от Бартек, но не се обаждаше, понеже му беше обидно, че такъв човек като Матеуш заповядва нему, на Борина… но гладен корем свилена риза не търси и той току плюваше в шепата си и извиваше ядосано брадвата.

— Добре, добре караш — забеляза Бартек.

Разбира се, че Антек можа да се справи с дадената му работа, знаеше той да дяла, па и всичко му идеше отръки, но работата беше тежка за отвикнал човек. Затова той скоро се измори и изпоти, та трябваше да си свали кожуха.

А студът бе силен, не намаляваше и понеже трябваше постоянно да стои и да се рови в снега, ръцете му се вкочаниха и прилепнаха към държалето, пък времето тъй бавно вървеше, че едвам дочака пладне.

На обед хапна малко сух хлебец и се напи вода направо от реката, дори не отиде с другите на подслон във воденицата: страхуваше се да не срещне познати, които чакаха ред да мелят. Ще му се чудят и ще се радват помежду си на унижението и злочестията му — това няма да го бъде!… Остана на студа, приседна до воденицата, гризеше хляб и разглеждаше стружнята, която беше цяла над водата и само с единия ъгъл се допираше до стената на воденицата; беше тъй поставена, че водата от четирите воденични камъни се изливаше под дебелото и зеленясало колело и движеше трионите.

Но още неотдъхнал напълно, неотпочинал си добре, и Матеуш на връщане от обед у воденичарите отдалече извика:

— Излизай! Излизай!

Ще не ще, като попъшкваше поради недостатъчна почивка, й Антек трябваше да става за работа заедно с другите.

Бързо се движеха, защото студът хубаво стягаше.

Воденицата неспирно тракаше, а водата с рев се втурваше изпод колелата, обрасли в лед като в зелени, навити на дълги чорли коси; тя бухаше с шум под стружнята, трионите непрестанно пращяха, като че някой гризеше стъкло, и плюваха железни стърготини. А Матеуш неуморно наглеждаше, нагаждаше трупи, спираше водата, пущаше я, заковаваше с железни скоби трупите към възглавниците, отмерваше и постоянно хокаше и подвикваше на хората да работят; и беше навсякъде, движеше се между хората като щиглец из коноп, червеното му със зелени резки сако и сивият му овчи калпак току се мяркаха из двора по изтъпкания и отрупан с трески сняг, където дялаха дърветата, ту тичаше към воденицата, ту с хората заприказваше, разпореждаше, подканяше, смееше се, разправяше шеги и свиреше с уста, но работеше чевръсто, най-често обаче можеше да се види при трионите, още повече че стружнята беше открита и отстрани, та се виждаше през нея. Тя се издигаше доста високо над водата, върху четири яки стълба, о които водата тъй биеше, че тръстиката на покрива, закрепена само на билото, трепереше понякога като ветрило на вятър.

— Сръчен синеца! — прошепна Антек с признание, но не и без яд.

— Малко ли му плащат! — промърмори Бартек.

Те удряха ръце о плещите си, защото студът все повече се усилваше, и продължаваха мълчаливо да работят.

Имаше много работници, само че време за разговор нямаше — двама при трионите наглеждаха, сваляха избичените трупи наземи и слагаха нови, други двама отцепваха недорязаните краища и трупаха дъските на грамадни камари, а по-тънките и по-суровите слагаха под сушина зарад студа; още други двоица обелваха кората на дъбовете, елите и смърчовете; към тях Бартек често подвикваше шеговито:

— Хей, хубостници, хайде вървете пак да ловите кучетата из града!

Сърдеха се за това, защото не кучета деряха, а дървета белеха, но да се карат с него за тая закачка, нямаха време. Матеуш така ги гонеше да работят, че само крадешком някой изтичваше до воденицата да разгрее вкочанясали ръце и се връщаше като стрела, защото и работата не допущаше разтакаване.

Хубаво се беше вече мръкнало, когато Антек се потътрузи към дома, но беше тъй измръзнал, уморен и отпаднал, че всички кокали го боляха. Веднага след вечеря се зави в леглото и заспа като заклан.

Ханка нямаше сърце за нищо да го пита, но колкото можеше, угаждаше му, постоянно усмиряваше децата, на стареца се скара да не тропа с ботушите си, а тя ходеше боса из къщи, само и само да не го събуди. На зазоряване, когато Антек се стягаше да отиде на работа, тя свари чаша мляко и го сипа в картофите да си хапне и да се постопли по-добре.

— Мама му стара, така ме болят кокалите, та не мога да се помръдна! — оплакваше се той.

— Защото е за пръв път, не си още привикнал… — обясняваше старецът.

— Ще мине, знам аз! Ханушо, ще ли ми донесеш обед?

— Ще ти донеса, ще ти донеса, защо да биеш толкова път оттам дотука…

Той излезе веднага, защото още на съмнало трябваше да бъде на работа.

И започнаха за него дни на тежък, усилен труд.

И когато най-силен студ стягаше, и когато виелица вееше и шибаше със сняг, та очите си не можеше да отвори човек, и мокреж когато наставаше, та по цял ден трябваше да се стои в размекналия се сняг, а неприятен и влажен мраз проникваше до костите, и когато сняг се сипеше, та брадвата в ръцете не можеше да се вижда — винаги трябваше пред съмнало да става, да тича на стружнята и по цели дни да работи, та чак кокалите му пращяха и всяка жила на тялото му се отпаряше поотделно от умора. А четирите триона тъй ядяха дърветата, че едвам можеха да им насмогват.

Но нито тежката работа му омръзна, нито лошите виелици, нито студовете, валежите и големите студеше. Той беше вече попривикнал, защото, както казват умните хора, като свикне човек, и в пъклото не му е зле. Само едно не можеше да понася — главатарството на Матеуш и неговите постоянни натяквания.

Другите не придирваха на това, а той за всяка обида винаги кипеше от яд и неведнъж дори така му отвръщаше, че онзи само се изпулваше. Матеуш като че ли нарочно за всичко се задиряше, уж не тъй направо в очите, но винаги сполучваше в най-слабото място, та чак кожата на Антек потръпваше и ръцете му се свиваха на пестници, обаче още се въздържаше, доколкото можеше се успокояваше и само набираше в паметта си тия хапливи изрази. Той чувствуваше добре, че Матеуш само чака случай да го изгони от работа…

На Антек не му беше толкова много за работата, а да не би да позволи с това на един какъв да е човек да вземе връх над него — на такъв голтак като Матеуш.

Важното е, че все повече се заяждаха помежду си, защото на самото дъно на яда им като остра, забита под кожата треска се криеше Ягуша. Те и двамата отдавна, още от пролетта, па може би и от заговезни ходеха след нея на смяна, скришом се отбутваха един друг и много добре знаеха това. Само че Матеуш го вършеше пред очите на всички и разправяше явно за своята любов, а Антек трябваше да крие, затова глуха и парлива ревност ядеше сърцето му.

Никога не бяха имали приятелство помежду си, винаги страняха един от друг и се заканваха един другиму пред хората, тъй като се смятаха за най-яките мъже в селото. Но сега от ден на ден злобата помежду им растеше, та след някоя седмица престанаха и да се поздравяват, а минаваха един край друг и мигаха като два разярени вълка.

Матеуш не бе лош, нито егоист, напротив, имаше милостиво сърце и широка ръка, но бе прекалено много самоуверен, прекалено горделиво се държеше и смяташе другите за нищо, па имаше и слабост да се смята за такъв ергенин, комуто не може да се опре нито една мома, и обичаше да се надува с това, да се хвали, само и само да бъде над всички. Та и сега му се харесваше това и с удоволствие разправяше, че Антек работи при него, че му е подчинен и като някой треперко го гледа в очите, само да не го прогони от работа.

Онези, които познаваха Антек, се чудеха, но си мислеха, че се е покорил и е преклонил глава, само работата си да запази, а пък други уверяваха, че ще излезе нещо от това, защото Антек не беше от ония, които прощават, и ако не днес, утре ще си го изкара, и дори бяха готови да се обзаложат, че ще смачка Матеуш като пита.

Разбира се, Антек не знаеше за тия разговори, защото не се отбиваше по къщите, отминаваше познатите си без приказки, а от работа отиваше право у дома си и обратно. Но той чувствуваше добре, че има такова нещо, и просто пронизваше с поглед Матеуш.

— Ще ти оскубя аз тебе перушината, хубостнико, та и кучетата да не те щат, ще ти омекне мутрата и няма нито да се надуваш, нито да се ребчиш — откъсна се от устата му веднъж през време на работа, та дори Бартек дочу и рече:

— Остави го там, за това му плащат, да не дава почивка на хората! — Старецът не беше разбрал за какво се карат.

— И кучето, когато лае на вятъра, не мога да го търпя.

— Много присърце го взимаш, корема ще те заболи, па ми се чини, че и на работата залягаш много…

— Защото ми е студено! — отговори Антек, колкото да каже нещо.

— Всичко полека трябва да караш, наред, полека… И дядо господ е могъл да сътвори света за един ден, ама по-добре му е било да го създаде за една седмица с почивка… Работата не е заек да избяга, а що ти трябва да се мъчиш зарад воденичаря или за някой друг там… Матеуш пък е като някое куче, което пази стока — ще му се сърдиш ли, че те лае?…

— Казах, каквото мисля. Лятоска къде беше, та не те виждах в селото? — попита Антек, за да промени разговора.

— Работих това-онова, по божия свят малко поскитах, та си напълних очите и душата си наситих… — разказваше Бартек полека, като дялаше от другата страна дървото, сегиз-тогиз се изправяше, протягаше се, та чак ставите му пукаха, а луличката не изпущаше от зъбите си и с радост разправяше:

— С Матеуш работих на една нова чифлишка къща, но много натискаше на работата, па беше една пролет, хубаво време, та го зарязах. Тогава отиваха едни хора на Калвария — тръгнах с тях да измия греховете си и да видя нещо от света.

— Далече ли е тая Калвария?

— Две недели ходихме, чак отвъд Краков, ама аз не стигнах дотам. В едно село, дето пладнувахме, един стопанин градеше къща, па разбираше от това колко свиня от кладенчова вода. Хвана ме яд, нахоках го, че само дърветата хаби, и останах при него, пък ме и помоли. За два месеца му направих къщата, та заприлича на чифлишка, поиска чак да ме ожени за сестра си вдовица, която живееше досам него, с пет морги имот.

— Навярно стара.

— Нима пък млада искаш да е? Но това още нищо не беше, ами как, само че косата й окапала малко, кривокрака и кривогледа, а лицето й гладко като сух хляб, дето са го гризали няколко седмици мишките, инак харна женица, добра; гощаваше ме хубавичко — ту пържени яйца с колбаса, ту водка и нещо тлъстичко, ту някакви други сладки работи и така се привърза към мене, че още някой ден и щеше да ме пусне под юргана си, докато една нощ офейках!…

— Не би било зле да си се пооженил, все пак пет морги…

— И един въшкав кожух от покойния й. А на мене какво ми остана от жената!… Отдавна вече ми е омръзнала тая женска вяра, отдавна! Нищо не е, току само крещи, вряска, лети като сврака по плет, ти речеш една, а тя двайсет като град ти ги изтърси… ти с ум й приказваш, а тя с езика си плеще. Приказваш й като на човек, а тя нито разбира, нито мисли, само клепе каквото й дойде до устата. Казват, че дядо господ дал на жената само половин душа. Истина трябва да е… а другата половина оставил дявола да дотъкми…

— Е, сигурно има и умни, има… — рече меланхолично Антек.

— То и бели врани може да има, само че никой не ги е видял!

— Ти жена не си ли имал?

— Имах, имах!… — рече изведнъж Бартек, изправи се и впери сивите си очи в далечината. Беше вече стар, сух като треска, жилест и прав човек — само че сега малко се попрегърби, задвижи лулата между зъбите си и бързо-бързо замига.

— Излиза, прикарвайте! — крещеше работникът при трионите.

— По-скоро там, Бартек, недей стоя, че и трионите ще спрат — изкрещя Матеуш.

— Бре, глупак такъв, по-скоро не може от това. Качила се гарга на черква, грачи и си мисли, че е поп на амвона — промърмори ядосано той, но трябва нещо да му беше станало, защото по-честичко си почиваше, въздишаше и гледаше кога ще дойде пладне.

Добре, че то скоро настана, па и жените се показаха с ушатките; и Ханка излизаше иззад ъгъла на воденицата. Стружнята спря и всички тръгнаха към воденицата да се хранят. А пък Антек, понеже се познаваше добре с воденичарския калфа, с когото не една бутилка бяха изпили заедно, се вмъкна в стаичката му. Не избягваше вече хората, не странеше от тях и така ги поглеждаше, че те сами го отминаваха.

В непоносимата топлина на собичката седяха няколко облечени с кожуси мъже и си приказваха весело; това бяха мливари от по-далечни села и чакаха реда си. Те слагаха торф в зачервената вече печка, пушеха обилно цигари, та собичката бе потънала в дим, и си приказваха.

Антек седна на някакви чували при прозореца, сложи ушатката между колене и лакомо заяде грах със зеле, а после картофена юфка с мляко. Ханка бе приклекнала отстрана и го гледаше разчувствувана: той бе изсъхнал от работа, почернял, а на някои места по лицето му кожата се белеше от студа; но въпреки всичко виждаше и се хубав като никой друг на света. То се знае, че беше тъй: висок, изправен, строен, тънък в кръста, с широки плещи, гъвкав. Лицето му беше продълговато, сухо, носът като човка на ястреб, само че не толкова гърбав, очите големи и сивозелени, а веждите като че ли някой с въглен изписал черта през цялото чело — от едното сляпо око до другото, та когато ядосан ги свиеше, страшно беше дори да се гледа! Челото му беше високо, но наполовина закрито с равно отрязана тъмна, почти черна коса, а мустаците си бръснеше, както всички други, та само белите му зъби играеха между червените устни като наниз маниста… беше много хубав и тя никога не можеше да му се нагледа.

— Не можа ли баща ти да донесе яденето, ами ти всеки ден да биеш толкова път!

— Имаше да почисти тора под юницата, пък и на мене ми се щеше аз да ти го донеса.

Винаги така нагласяваше, че тя да занесе яденето, та поне да си го погледа.

— Какво е това там? — попита той, като си дояждаше.

— Какво ще да е! — изпредох вече единия чувал вълна и занесох на органистката пет пасма. Остана много доволна… Само че Петруш се е нещо разсърдил, та не ще да яде и все се чумери…

— Вял се е, затова.

— То че е така, така си е… И Янкел дохожда за гъските…

— Ще продадеш ли?

— Ами, па напролет да купувам!

— Както искаш, така направи, твоя воля.

— А Вахниковите пак се изпотрепаха, та изпратиха дори за свещеника да ги помири… На Пачешови телето като че ли се е задавило с моркови.

— Що ме интересува това — промърмори нетърпеливо Антек.

— Органиста ходи по село за коледна дажбина — каза след малко тя някак плахо.

— А ти даде ли?

— Две хватки извлачен лен и четири яйца… Каза, че ако ни дотрябва, ще ни даде една кола овесеница, па за парите ще почака до лято, може и да си я отработим. Не обещах, защо да взимаме пък от него… нали още ни се пада от нашите, взели сме само две кола, а от толкова морги…

— Няма да ида да искам, па и на тебе забранявам. Вземи от органистката срещу работа, иначе ще продам и последното добиче, но доде съм жив, за нищо няма да се моля на тате, разбираш ли?…

— Разбирам, от органиста да взема…

— Па може и да изкарам толкова, че да си я платим, само да не ревеш пред хората!

— Та аз не плача, но… но вземи от воденичаря половин шиник ечемик за булгур, по-евтин ще ни излезе, отколкото да го купим наготово.

— Добре, ще кажа днеска и някоя вечер ще остана да го смелят.

Ханка си излезе, а той остана да си пуши цигарата и не се намесваше в разговора на селяните, които тъкмо говореха за брата на дворяните от Воля.

— Яцек го викаха, познавам го добре! — рече Бартек, който в това време влезе в собичката.

— Може да знаеш, че се върна от далечни земи.

— Не, мислех дори, че отдавна вече е умрял!

— Жив е, нещо към две недели, откак си е дошъл.

— Върнал се, ама казват, че не е с всичкия си. Не иска да живее в чифлика, ами се пренел в гората, при горския, всичко сам си прави — храна, дрехи, та се чудят хората, а вечерно време свири на цигулка; много често го срещат да свири и по пътищата, и по могилите…

— Казват, че ходи по селата и разпитва всички за някой си Куба.

— За Куба! Едно ли куче е Караман.

— Презиме не казва. Някой Куба търси, който ще да го е измъкнал от войната и го е спасил от смърт!

— Имаше един Куба у нас, който отишъл с господата в гората, но той умря! — рече Антек и стана да си върви, защото Матеуш вече крещеше зад стената:

— Хайде излизайте, до вечеря ли ще пладнувате!

Яд обзе Антек, та изтича и извика:

— Стига си се драл на вятъра, всички чуваме.

— Преял е месо, та с кряскане иска да му олекне на червото — рече Бартек.

— Ех, крещи, та да се покаже пред воденичаря — добави някой.

— Ще седнат да ядат, па ще си полегнат, ще си поприказват като господари, синковците, а гъза им натегнал от парцали… — все мърмореше Матеуш.

— За тебе се отнася, Антони, за тебе!

— Да си затваряш устата и да си прибираш езика, че го отрязвам, ей, а господарите остави на мира! — закрещя Антек, готов вече на всичко.

Но Матеуш млъкна, само поглеждаше като някой разбойник и вече цял ден дума не каза никому, обаче внимателно следеше и наглеждаше на всяка крачка работата на Антек. Само че не можеше да му намери никаква вина, защото той работеше тъй добросъвестно, та самият воденичар, който няколко пъти на ден дохождаше при тях, забеляза това и при първото седмично плащане му увеличи надницата на цели три злоти.

Матеуш побесня след това: щеше очите да извади на воденичаря, но той му рече:

— И ти си добър за мене, и той, па и всеки, който работи добросъвестно.

— Ти само от яд към мене му увеличи.

— И той заслужава, колкото Бартек, па може и повече, ей за това му придадох. Нека всеки знае, че съм справедлив човек.

— Тогава ще зарежа всичко по дяволите, та сам да си гледаш работата — закани се Матеуш.

— Зарежи, потърси си бял хляб, щом черния не ти се харесва, върви си, стружнята ще ми управлява Борина и при това за четири злоти на ден! — каза воденичарят със смях, тъй като добре си правеше сметката да има по-евтин работник.

Матеуш веднага поразсъди, че воденичарят няма да отстъпи и не ще се уплаши, та не се опъва повече; скри дълбоко злобата си към Антек, която като жив огън гореше в гърдите му, но пред хората стана някак по-мек и по-разбран, те забелязаха веднага това, а Бартек плюна и рече на другите:

— Глупав като онова куче, което не само че не могло да изяде ботуша, ами си изкъртило и зъбите, па отгоре и опашка му върти. Мислеше си, че вече е галеник тука, а то и него ще го изгонят за едната хубост, само да се намери някой по-добър… ех, с богаташите винаги е така…

А на Антек му беше все едно, нито се радваше много за повишението, нито пък на това, че Матеуш омекна и че по селото му се подиграваха, както работниците разправяха, а него това го интересуваше толкова, колкото ланският сняг, па дори и по-малко. Той не работеше за заплата, това само Ханка радваше. Работеше той, защото му беше приятно, ако би искал възнак да се излежава, би се излежавал, та каквото ще да става. Но понеже му се хареса работата, увлече се в нея и вървеше като кон в градинарски долап, който без гонене обикаля, докато не го спрат.

И така вървеше ден след ден, неделя след неделя до самите празници в тежка и непрестанна работа. Душата му полека-лека се успокои и като че ли се втвърди на лед, та никак не приличаше на предишния. Чудеха се хората на това и различно си го обясняваха. Но то беше само отвън, за хорските очи, а в душата му беше съвсем друго — като в някоя бърза и дълбока вода, която студът сковава в ледове и снегове я засипват, но постоянно клокочи, шуми, бучи, та човек не може и да предположи кога ще се пропука покривката и водите ще бликнат… Също тъй беше и с него: работеше, парите до грош даваше на жена си, вечерно време прекарваше у дома си, добър като никога, тих, спокоен, децата залисваше, помагаше в домашната работа, никому лоша дума не казваше, не се оплакваше и сякаш за всички злини беше забравил — но с всичко това той не измами Ханкиното сърце, не; наистина, тя се радваше на настаналата промяна и благодареше горещо на бога, грижеше се за него, колкото можеше, и все в очите го гледаше, за да отгатне какво иска, слугиня най-вярна и най-предана му беше; но често гълташе с очи и неговите тъжни погледи, често тревожно се заслушваше в тихите му въздишки, често отпадаха ръцете й и със замряло сърце се оглеждаше наоколо в желанието си да предвиди откъде ще дойде бедата, защото чувствуваше добре, че нещо страшно става в него, притаило се е и смуче ли, смуче душата му…

А той нито дума не казваше дали му е добре, или зле; от работа право у дома си се връщаше, ставаше в зори, щом забиеше камбанката за утринна, всеки ден минаваше покрай осветлената черква, всеки ден се спираше срещу притвора да послуша свиренето на органа, ония музикални гласове, ония звънливи, тихи, проникващи в душата бръмчения, които звънтяха като че ли от студовете, които сякаш от предутринната сивота се раждаха, сякаш самите медни зори подрънваха, носеха се по тая заледена покривка и по премръзналата земя като тъжно, мъчително мечтание в дълъг сън, тежък зимен сън. Всякога след това ускоряваше крачките си, да не би да го видят, че се е заслушал, и тичаше от другата, по-дългата страна на вира, за да не мине покрай бащината си къща и да не срещне никого.

Никого!

Затова и неделно време седеше като пън у дома си въпреки молбите на Ханка да иде с нея на черква. Не, та не! Боеше се да не се срещне с Ягна, знаеше добре, че няма да изтрае, няма да издържи!

При това знаеше от Бартек, с когото се беше доста сдружил, па и сам чувствуваше, че селото постоянно се занимава с него, че го наблюдават и следят на всяка крачка като крадец, сякаш са се наговорили срещу него — защото неведнъж бе забелязал притаени зад ъглите очи, неведнъж чувствуваше как го дебнат, как хвърчат подире му любопитни, зорки погледи, готови да проникнат до дъното на душата, да изгледат всеки помисъл в нея, да я пронижат. Болка му причиняваха тези очи, като свредел въртяха душата му, страшно боляха.

— Не ще ме изядете, гадове, не ще можете — шепнеше с омраза той и още повече се ядосваше, и още повече избягваше хората.

— Никой не ми трябва. Толкова добри чувства имам у себе си, че едва бих могъл с тях да се разправя — каза той веднъж на Клемб, който го укори, че никога не се отбил на гости у него.

И право си каза, че едвам можеше със себе си да се разправи, право си беше; яко бе хванал той сам себе си, стегнал душата си като в някаква желязна юзда и здраво стискаше, без да отпуща — но все по-често душата му отмаляваше от изтощение, все по-често му се щеше да захвърли всичко и да се предаде на съдбата. Беше му все едно дали добра или лоша ще бъде тя, защото и така животът му бе дотегнал и скръб го разяждаше — дълбока скръб, която като ястреб впиваше нокти в сърцето му и късаше, и раздираше.

Тежко, отегчително, тясно и задушно му бе в този ярем, като на спънат в ограда кон, като на вързано куче, като… нима може да се изкаже!

Той се чувствуваше като изпочупено от вихъра и осъдено на смърт плодно дърво, което бавно съхне посред цъфтяща и здрава градина.

Защото наоколо живееха хора, село беше, животът кипеше с обикновеното си дълбоко клокочене, плискаше като бързотечна вода, постоянно се разливаше в еднообразен, немирен, буен поток. Липци живееше обикновения си всекидневен живот: у Вахникови имаше кръщенка, у Клембови ставаше годеж, макар и без музика, но се веселяха, както прилича на коледни пости; или пък някой умираше, както например онзи Бартек, когото зет му по вадене на картофите така беше бил, че залиня, заболя, докато най-сетне се пресели на оня свят; или Ягустинка отново бе дала в съд децата си да я издържат. Та и други, трети работи ставаха, почти във всяка къща се случваше нещо ново и хората имаше какво да си приказват, с какво да си се посмеят или да се грижат; а жените, събираха се в една или друга къща, прекарваха дългите зимни вечери с хурки и къдели — и колко смях падаше там, боже мой, що игри, що приказки и крясъци, та по пътищата се чуваше чак! И навсякъде що свади, приятелства, любезности, уговаряния, престояване пред къщите, тичане, побоища, радостни увещания — като в някой мравуняк или кошер — само току бръмчеше по къщите.

И всеки си живееше по своему, както му се ревнеше, както му беше на сгода, и заедно с другите, както бог е наредил.

Един теглеше теглото, мъчеше се, грижеше се, друг се забавляваше и с удоволствие чукаше чашките с приятели, някой се надуваше и надигаше пред другите, друг тичаше подир момите, трети боледуваше и береше душа, някой се излежаваше до топлата камина — на едни радост, на други печал, на трети и едното, и другото — но всички живееха шумно, с все сила, с цялата си душа.

Само Антек бе някак като че ли вън от селото, извън хората и се чувствуваше като чужда птица, страхлива и гладна, която, макар че се скита около светналите прозорци, макар че въздиша около пълните с храна сушини, макар че с цялата си душа би искала да бъде заедно с хората — но не влиза при тях; само обикаля, назърта, ослушва се, храни се с мъката си, пои се със сълзите си — но не влиза при тях.

Би влязъл навярно, но ако бог променеше нещо… и то на добро.

Но се боеше и да мисли още за такава промяна.

Няколко дена преди Коледа една сутрин се срещна случайно с ковача и поиска да го отмине, но онзи го спря, подаде пръв ръка и рече някак меко и жално:

— Чаках да дойдеш като при свой… бих помогнал с нещо, макар че и у мене не блика.

— Могъл си да дойдеш и да помогнеш!

— Как, пръв аз да дойда, да ти се натрапя, та да ме изгониш, както Южка…

— Така си е, когото не боли, той не бърза.

— Не боли ли! Еднакво зло ни сполетя и двамата, еднакво ни боли.

— Недей ме само лъга в очите, я го виж ти, мисли човека, че с глупав има работа…

— Господ ми е свидетел, казах ти самата истина.

— Лисица такава; тича, души, върти се насам-нататък, а следите замита с опашката си, та и дъх от нея да не се долови, и пакостта да остане ненаказана.

— Виждам, сърдиш ми се, че ходих на сватбата! Истина, ходих, не отричам, но трябваше да отида, сам свещеника ме предумва и накара, за да не сторим тоя грях: бащата на една страна, децата на друга.

— Накарал те е свещеника да отидеш… другиму кажи ти това, друг може и да ти повярва, но не и аз. Скубеш ти стария с това приятелство, кога каквото ти падне, с празни ръце не си излизаш!

— Не съм глупав да не взимам, като ми дават, но против тебе не съм, не, цяло село нека каже, питай и Ягустинка, тя е все у стария, дори говорих с баща ти да се помири с тебе… и то ще стане… ще се нареди… ще се изглади, та чудо…

— Ти да идеш да помиряваш кучетата, а не мене, чуваш ли! Не съм те калесвал при скарването, та и с погаждане не ме сватосвай! Я го гледай ти какъв приятел! Спогодил би ти, само за да можеш да смъкнеш и последния кожух от гърба ми… Още веднъж ти казвам: остави ме на мира и се махай от пътя ми, че като ме вземат дяволите, ще ти изпоскубя катеришкия чумбас и ребрата ще ти изтроша, та няма и стражарите да те спасят, макар че си приятел с тях. Запомни това!

Той се обърна и тръгна, без да го погледне дори, а ковачът остана насред пътя със зяпнала уста.

— Лъжец, мръсника му неден, и със стария държи, и с мене приятелство иска да прави, а и двамата ни на просия би изпратил, стига да можеше.

След тази среща той не се успокои лесно, защото още от сутринта някак не му вървеше; току-що бе започнал да дяла и брадвата му се нащърби на сък, а после веднага след пладне дървото натисна крака му и по едно чудо не го смачка, но трябваше да изува ботуша и да налага с лед, защото кракът беше отекъл и много болеше… на това отгоре и Матеуш днес беше зъл като куче, с всички се караше, все не му харесваше, все малко работили, та викаше, хокаше, а с него явно търсеше само да се кара… По чудо не дойде до нещо по-лошо.

Всичко така опако се случи, че Антек не се погрижи дори и за булгура, който Франек трябваше днес да приготви и за който Ханка всеки ден го печеше: оправдаваше се, че нямал време.

И в къщи беше някак особено. Ханка се движеше угрижена и разплакана, защото Петруш го бе втресло и лежеше цял в огън, та трябваше да повика Ягустинка да го прегледа и да го прекади, че навярно беше урочасан.

И тя дойде по време на вечеря, седна пред огнището, заразглежда скрито по къщи и чудно желание имаше да заприказва, но тъй като и двамата отговаряха не много разположено, тя се зае да преглежда и лекува момченцето.

— Ще вървя на воденицата да пристоя, че ако не съм там, няма да смелят булгура! — рече Антек, като вземаше шапката си.

— Тате не би ли могъл да иде да го сипе!…

— Аз ще ида, така е по-сигурно, че ще го смелят! — И той бързо излезе. Беше сърдит, възбуден и цял разбит като самотно изпречено на буря дърво, па и всичко в къщи го дразнеше, безпокоеше го, а най-вече онези хайдушки опипващи Ягустинкини очи.

Беше тиха, нестудена вечер, защото още от сутринта времето някак доста поомекна, имаше малко звезди, само тук-там като през завеса трепкаше някоя в далнините; вятър повяваше откъм гората и носеше далечен, тих като пред промяна на времето шум. Кучетата лаеха на много места из селото, от време на време се дигаше облак от сняг, отърсен от дърветата… пушеците от комините се влачеха из пътищата, а въздухът беше влажен, резлив.

Във воденицата, като пред празници, имаше много свят; тези, чието зърно се мелеше, чакаха пред вратниците, а другите бяха насядали в собичката; посред тях Матеуш разправяше, види се, нещо интересно, та често избухваха да се смеят.

Антек се повърна почти от прага на собичката и отиде из воденицата да търси Франек.

— Разправя се там на яза с Магда, знаеш, онази, изпъдената от органистови. Воденичарят рекъл, че ще го изгони, ако още веднъж я срещне във воденицата, а тук прекарвала тя по цели нощи. Па и къде ли на друго място ще иде, сирота! — обясни един от селяните.

— Който пролет с нещо разполага, зимно време то от него бяга! — подметна насмешливо друг.

Антек приседна под валеца, където ставаше най-хубавото брашно, и някак тъй срещу разтворената врата на собичката, та виждаше гърба на Матеуша и главите на другите, наведени към него и заслушани. Той можеше дори да чува какво приказват, защото беше близо, но шумът на воденицата не позволяваше, па и сам той не желаеше.

Почти полегна върху чувалите и леко дремеше от умора.

Воденицата неспирно тракаше, цялата се тресеше, трепереше; всички камъни мелеха, перките тъй силно шумяха, като че сто жени удряха с бухалки, без да престават. Водата с гръмлив трясък шибаше в тях, разбиваше се на кипнала пяна, на снежни парцалчета и с рев падаше в реката.

Антек почака Франек близо цял час и най-сетне стана да иде на двора да го подири, па и да се разсъни, защото сънят го бе налегнал. Изходната врата беше също при собичката. Доближи се той до нея, хвана дръжката на вратата и изведнъж се спря, защото чу Матеуш да разправя:

— … а стария сам вари млякото или чая и й носи в леглото… — казват дори, че сам наглежда кравите и всичко върши с Ягустинка, само и само тя да не си нацапа ръчичките… па като че ли купил от града и цукало да не ходи да мръзне зад плевнята чак…

Избухнаха в силен смях и остроти като град се посипаха. Антек неволно се отдръпна на предишното си място, строполи се върху чувалите и безсмислено се загледа в дългата червена ивица от светлина, която излизаше през отворената врата на собичката. Нищо не чуваше, шумът заглушаваше разговора, воденицата непрестанно трепереше, сивата мъгла от паспал затуляше воденичните камъни, окачените на потона лампички мъждукаха тук-там из праха, жълтееха се като дебнещи котешки очи и се подрусваха от време на време на вървите си. Но той не доседя, стана пак и тихо на пръсти се доближи до самата врата и заслуша.

— … обяснила му всичко — казваше Матеуш, — уж се била прекачвала през плета, та от това… Доминиковица потвърдила, че с момичетата често се случва това, че и нея, когато била мома, я сполетяло същото… Всяка днес може да се оправдае с прекачване през плет… оня стар пръч повярвал… Такъв умен, а повярвал…

Така се изсмяха, че кикотът се разнесе по цялата воденица, превиваха се от смях.

Антек се доближи повече, застана почти на прага и бледен като мъртвец, стиснал пестници и свит на кълбо, той бе готов да скочи.

— А пък това, дето казваха за Антек — започна Матеуш отново, след като се понасмяха, — че били много близки с Ягуша, това не е истина, това аз най-добре знам. Слушах сам как веднъж като куче скимтеше пред вратата на стаята й, та трябваше тя с метлата да го изпъди. Закачил се за нея като репей за кучешка опашка, но тя го гонеше…

— Ти видял ли си това?… По село друго разправяха… — рече някой.

— Ами как, веднъж ли съм бивал в стаята й? Веднъж ли ми се е оплаквала от него?

— Лъжеш като циганин! — изкрещя Антек и прекрачи прага.

Матеуш скочи веднага към него, но преди да се оборази, Антек като бесен вълк се хвърли върху него, хвана го с едната ръка за гърлото, стисна го, та онзи не можа дори дъха си да поеме, с другата го прехвана през кръста, изскубна го от мястото му като храст, тласна с крак вратата навън и бързо го понесе зад стружнята, към оградената с плет река, и с всичка сила го хвърли, та четирите греди като сламки се залюляха, а Матеуш като тежка клада цопна в реката.

Вдигна се страшен вик и олелия, защото на това място реката бе бърза и дълбока. Спуснаха се хора да го спасят и скоро го извлякоха, но той бе изгубил съзнание, едвам го свестиха… Веднага долетя воденичарят, след малко доведоха и Ямброжи, намериха се селяни, та го пренесоха в жилището на воденичаря, защото все повече отпадаше и кръв храчеше. Изпратиха дори и за свещеника, защото отиваше на зле и мислеха, че не ще изтрае до сутринта.

А пък Антек, като изнесоха Матеуш, седна на неговото място при огнището, грееше ръцете си и си приказваше с Франек, който вече беше дошъл — и щом хората се върнаха и насядаха, поуспокоени вече по местата си, рече силно, за да чуят всички и да запомнят:

— Всеки, който ме ухапе и настъпи, това ще го сполети, па може и нещо по-лошо!

Никой не се обади, гледаха го с дълбоко учудване, с почит. Ами как, да вземеш такъв мъж като Матеуш и леко, като сноп слама да го понесеш и да го хвърлиш в реката! Никой досега не е чувал за такава хала!… Е, да бяха се сбили, да бяха премерили силите си и един от тях да беше надвил, да му бе счупил костите, да го бе дори убил — нещо обикновено! Но не, току да вземеш човека като кученце за ушите и да го запокитиш във водата! Да бяха му потрошени ребрата от някоя греда, нищо не би било, щеше да се излекува, но такъв срам, такъв срам, сигурно Матеуш няма да понесе това!… Да посрамиш тъй човека за цял живот!…

— Да, да, такова чудо, знаете, още не е бивало — шепнеха помежду си.

Но Антек не им обръщаше внимание; той смля булгура си и към среднощ си отиде у дома. У воденичаря още светеше в онази стая, дето сложиха Матеуш.

— Няма вече да се хвалиш, че си бил, сине майчин, в стаята на Ягна! — прошепна с омраза и плюна.

Антек не каза нищо у дома си, макар че Ханка не спеше, а беше заета с предене. На сутринта той не отиде на работа, сигурен беше, че ще го отстранят; но веднага след закуска дотърча сам воденичарят.

— Ела си на работа, каквото имате с Матеуш помежду си, то си е ваша работа, мене не ме интересува, а стружнята не може да стои така. Доде оздравее, ще управляваш работата, ще ти плащам четири злоти и обед.

— Няма да ида. Ако ми дадеш заплатата на Матеуш, съгласен съм и по-добре ще водя работата.

Воденичарят се ядосваше, пазареше се, но бе принуден да се съгласи, защото нямаше как, па го забра веднага и излязоха.

Ханка нищо не разбра от това, тъй като нищо не знаеше.

IV

Още от зори на Бъдни вечер в цялото Липци кипеше бързо и трескаво движение.

През нощта, па и сега на съмнало, отново хвана як студ, а понеже бе дошъл след няколко меки и мъгливи дни, отрупа дърветата с иней като със стъклени стърготини или пък с най-бял пух. Слънцето се бе напълно издигнало и светеше на синьото и сякаш омотано с тънка и прозрачна мъгла небе, но беше бледо, изстинало, като някоя просфора, скрита в дарохранителница, никак не топлеше, а напротив — студът се повече усилваше и тъй бе студено, че не можеше дъха си да поеме човек. Всяка живина се движеше в пари от дишания като в кълба от мъгла, а целият свят се беше ослънчил, облян в такива трепетни, ярки блясъци, в такива остри светлини, сякаш някой бе покрил снеговете с диамантова роса, та очите чак заболяваха от гледане.

Затрупаните от сняг поля наоколо се простираха бели и блеснали, но глухи и мъртви, само от време на време някоя птица зашумеше в променящата се белота и само черната й сянка се мернеше по нивите или пък ято яребици закрякваше под засипаните храсти и плахо, внимателно поемаха към жилищата на хората, към пълните с храни сушини; намести пък, макар и рядко, зайче някое се зачернееше, подскачаше по снега, изправяше се на задните си крака и дращеше вкоравения сняг, за да се доближи до житото, но изплашено от кучешки лай, отново побягваше към заскрежената, отрупана със сняг и замряла от студ гора. Пусто и глухо ставаше по тия неизгледни снежни равнини, а някъде само в синкавите далнини се мяркаха села, сивееха се градини, гори се тъмнееха, проблясваха замръзнали потоци.

Пронизителен и светликав от мразовитата дрезгавина студ вееше навред и проникваше през вледенената тишина.

Никакъв крясък не нарушаваше вкочаненото мълчание на полята, никакъв жив глас не трепваше, нито дори съскане на вятър не зашумяваше по сухия разискрен сняг. Само тук-там понякога откъм загубените в преспи пътища се зачуваше проточен глас на звънче и скърцане на шейни, но тъй слабо и тъй далече, че още преди да е разбрал добре човек откъде и накъде отива, отзвъняваше и се изгубваше в тишината.

А по улиците на Липци от двете страни на вира беше пълно с хора и се носеше голям шум; радостно празнично настроение трептеше във въздуха, проникваше в душите на хората, дори и в добитъка. В студения въздух звучеха крясъци и се чуваха необикновено ясно като музика. Силни и весели смехове се носеха от край до край село, от сърцата бликаше радост; кучетата като обезумели се търкаляха по снега, лаеха от задоволство и плашеха враните, които се тълпяха около къщите, по конюшните пърхаха коне, из оборите се носеше продължително и тъжно мучене, дори снегът някак по-радостно скърцаше под краката, плазовете на шейните пищяха по твърдите и изхлъзгани улици, пушеците се издигаха на прави като стрели сини стълбове, а прозорците на къщите тъй блестяха на слънцето, че дори заслепяваха очите — всъде бе пълно с врява, деца, суетеж, гласове на разкрякали се гъски, които се бутаха около просечения лед, и провиквания. Из улиците, пред къщите и портите беше пълно със свят, а през заснежените градини час по час се червенееха вълнениците на жени, които пребягваха от къща на къща, и час по час закачените при тичането овошки сипеха дъжд от иней като някаква сребърна мъгла.

Днес дори и воденицата не бучеше, тя беше спряна за през всичките празници, само студеният поток на прозрачната, отбита на ставилото вода клокочеше шумно, а някъде зад нея в блатата и тресавищата от димните мъгли се долавяше крекот на диви патици, които на цели ята се въртяха по тия места.

А във всяка къща — у Шимонови, у Мачкови, у кмета, у Клембови и нима може човек да ги изброи и каже всичките, проветряваха, миеха, чистеха и посипваха с пресни борови листа стаите, отводите, па дори и снега пред праговете, а тук-там избелваха и почернелите комини и навсякъде бързаха да пекат хляб и празнични козунаци, приготвяха херинги, триеха в негледжосани паници мак за юфката.

Защото идваше Коледа, празникът на божия син, радостният ден на Исусовото чудо и благоволение над света, благословен край на дълги и пълни с труд дни, та и човешката душа се събуждаше от зимното си вцепенение, отърсваше се от сивотата, възвишаваше се и се носеше радостна и силно разчувствувана да посрещне раждането на господа!

У Боринова бе същото тичане, шетня и приготовления.

Старият и Петрек, когото бе ценил за конете на мястото на Куба, преди съмнало още заминаха за града да пазаруват това-онова.

А в къщи работеха усилено. Южка си попяваше тихичко и изрязваше с ножици чудни изрезки от цветни хартийки, за да ги налепи било по гредите, било по рамките на иконите, та да изглеждат като шарени с живи бои, които ей тъй да играят в погледа! А Ягна, запретнала до раменете ръкави, месеше в нощвите тесто и заедно с майка си печеше козунаци, продълговати като ония градински лехи, по които сеят магданоз, и бели хлябове от чисто брашно; тя усилено шеташе, понеже тестото беше вече втасало и трябваше да се размесва; нагледваше ту работата на Южка, ту пък питата със сирене и мед, която се загряваше под юрган и чакаше да приготвят пещта, напалена със силен огън, та трябваше и към нея да тича от време на време.

Витек бе получил заповед да наглежда огъня и да му притуря дърва, но го видяха само на закуска, след което веднага изчезна някъде. Южка и Доминиковица напразно го търсиха и викаха наоколо, не се обади, хубостникът му; той седеше зад сенарника откъм полето под храстите и залагаше примки за яребици, посипваше ги обилно с плява за примамка и прикритие. С него бяха Лапа и щъркелът, който той още през есента бе прибрал болен, та го излекува, отгледа и изхрани. Научил го бе на разни фокуси и тъй се сприятели с него, че само да му свирнеше, както си знаеше, и щъркелът тръгваше след него не по-зле от Лапа. И с Лапа се много погаждаше, защото заедно ловяха плъхове в обора.

А пък Рохо, когото Борина бе прибрал в къщи за през целите празници, още от сутринта беше в черква и заедно с Ямброжи украсяваха олтарите и стените с елови клонки, които ратаят на свещеника беше докарал от гората.

Наближаваше пладне, Ягна привърши месенето, сложи хлябовете на дъската, приплескваше ги още с ръце и ги мажеше с белтък, за да не се напукват много в пещта, когато Витек показа глава във вратата и извика:

— Коледа носят!

Още от сутринта по-голямото момче на органиста, Яшо, което ходеше на училище, и по-малкото му братче разнасяха по селото коледни просфорки.

Ягна ги видя едва пред входа, та не можа и да разтреби нещо по къщи, когато те влязоха и поздравиха.

Затревожи се тя много, че такава безредица заварили, та току скри само запретнатите си ръце под престилката и ги канеше да седнат да си починат, че кошниците им бяха големи, а по-малкият носеше и големшки, препълни торби.

— Още половин селото трябва да обходим, па времето ни е малко… — отказваше Яшо.

— Огрей се барем, Яшо, такъв е мраз!

— Па може и малко топло мляко да ви сваря — предложи Доминиковица. Те отказаха, но седнаха на раклата до прозореца. А Яшо се загледа в Ягна, та тя се изчерви, па дори и взе да смъква запретнатите си ръкави, а и той почервеня като рак и задири просфорки из кошницата. Извади по-дебеличко вързопче вързопче, защото бе препасано със златна панделка и поразмесено с цветни просфорки. Ягуша хвана през престилката си вързопчето и го сложи в чиния под разпятието, после изнесе едно голямо гърне ленено семе и шест яйца.

— Отдавна ли си дошъл, Яшо?

— В неделя, преди три дена.

— Навярно ти е дотегнало в онова училище? — попита майката.

— Не много, но не остана вече, само до пролет!

— Казваше майка ти още на моята сватба, че за свещеник се учиш.

— Да, от Великден нататък, да! — рече той по-тихо и наведе очи.

— Господи, тогава вече ще има да се радва баща ти, отсега нататък ще се развесели, че свещеник ще станеш, па може да даде господ и в нашата енория!

— Какво ново у вас? — попита Яшо, за да прекъсне нежеланите въпроси.

— Какво ще е; дал господ, та нищо лошо няма. Караме полека, въртим се полека като коне в долап, така сме си ние, селяните.

— Исках, Ягушо, да дойда на сватбата ти, но не ме пуснаха.

— А толко много се веселиха, цели три дена танцуваха! — извика Южка.

— Куба като че ли тогава умря!

— Умря си, умря сиромаха, кръвта му изтече, свърши неизповядан. Разправят из селото, че бил наказан за това: виждали как нещо се мъкне по пътищата нощно време, стене по кръстопътищата или се изправя до кръстовете и чака божията милост!… Все трябва Кубовата душа да е, не ще да е друга!

— И ти ли това казваш!

— Разбира се, истината казвам, не съм го видяла с очите си и не мога да се закълна, но може да е, може да е, стават такива неща по света, които човешкия ум, колкото и голям да е, пак не може да ги разбере, не може да ги прозре… Божи работи са това, не човешки, не, защото каквото ние безсилните можем — можем, по-нататък господ може!

— Жалко за Куба, сам свещеника, като ми разправяше за смъртта му, плачеше от жал.

— Защото беше толкова честен ратай, че втори не може да се намери, па тих, набожен, работен, чуждото не пипваше, а пък за бедните беше готов последната си дреха да даде.

— Така се променя Липци постоянно, че кога и да дойда, не мога да го позная. Днеска бях у Антекови, детето им болно, сиромашия до шия, а той така се променил, така отслабнал, че едвам го познах!

Нито дума не отвърнаха на това, само Ягна бързо извърна глава и започна да слага хляб на лопатата, а старата изпули очи. Той веднага разбра, че има нещо неприятно за тях в тоя разговор, та пожела да поправи положението, като помисли за какво друго да заприказва, но Южка се приближи пламнала до него и го молеше да й даде няколко цветни просфорки.

— Трябват ми за слънца да си направя, имаше от лани, ама се много развалиха, когато беше сватбата.

То се знае, че й даде десетина-двайсет от около пет цвята.

— Толкова много! Божичко, та те ще ми стигнат и за слънца, и за месечини, и за звезди! — викаше тя зарадвана, па си пошепна нещо с Ягна и засрамена, закрила лице с престилката си, му изнесе шест яйца за тях.

В същото време Борина се върна от града и влезе в стаята, а подир него летяха Лапа и щъркелът, тъй като и Витек се появи едновременно с господаря си.

— Бързо затваряйте вратата, че ще изстине тестото — викаше старата.

— Когато жените се залавят да редят из къщи, мъжете трябва да се дяват където видят, та било и в кръчмата, ако не искат да стоварят на техен гръб клисавината на хляба, който са пекли! — засмя се Борина, като грееше вкочанелите си ръце. — Път като стъкло, за шейни чудесен, ама и такъв студ, та не може да седи човек в шейната! Ягушо, дай на Петрек малко хляб да хапне, че се е вдървил в тази войнишка шинела. Докога имаш отпуска, Яшо?

— Чак до Богоявление.

— Добра отмяна си има баща ти с тебе, и при органа, и в канцеларията! То се знае, че не му се ще да напуска топлото легло при такъв студ.

— Не е за това, ами днеска ни се отели кравата, та остана около нея.

— На хубаво време ви се е отелила, цяла зима ще си имате мляко.

— Витек бре, даде ли на жребчето да пие?

— Аз сама му носих, но не щя нито капка да пие, само дяволува и страшно насилва майка си, та я заведох в по-голямата преградка.

Момчетата си излязоха, но Яшо чак от портата се обръщаше за Ягна, защото като че ли беше станала по-хубава, отколкото през есента преди сватбата.

Затова не беше и чудно, че бе завладяла стария, та нищо друго освен нея не виждаше. Много приказваха по село, че твърде сглупи той с тази своя любов, защото, ако и да беше твърд и неотстъпчив за другите по-рано, сега Ягуша правеше каквото си иска с него, слушаше я във всичко и все в очите я гледаше, съветваше се с нея, па и с Доминиковица, че здраво го бяха овладели! Добре му беше от това, работата в къщи вървеше, всичко бе наред, всичко му бе на сгода, имаше кому да си се пооплаче и с кого да се посъветва, та и за нищо друго не мислеше, нито го беше грижа, само за Ягуша мислеше, като писано яйце я гледаше.

Ето и сега, грееше се на огъня, а все я следеше с влюбени очи, като преди сватбата, все галени думи й думаше и само мислеше как още повече да й се подмилква.

Но Ягна обръщаше толкова внимание на любовта му, колкото на ланския сняг. Тя беше нещо невесела, недоволна от любовното му настроение, сърдита, всичко я дрезнеше, та се носеше като лют вихър из къщи. Работата стоварваше било на майка си, било на Южка, па често и стария редеше троснато, а тя отиваше на друга страна да нагледа пещта или жребчето в конюшнята, и то най-вече да остане сама и да може да си помисли за Антек.

Яшо й науми за него, та като жив, като жив се изправяше пред очите й…

Близо три месеца не беше го виждала, много преди сватбата, само тогава, когато минаваха по пътя под тополите… разбира се, времето течеше като вода; пък и сватба, пренасяне в новия дом, различни грижи, домакинство, нима имаше време да помисли за него! Не го виждаше, та не се и сещаше, па и хората се боеха да говорят за него пред нея… А сега, неизвестно защо, той изведнъж застана пред погледа й и я гледаше с такава жалост, с такъв укор, че душата й се затресе от мъка.

„Не съм ти в нищо крива, не съм! Защо тогава се изправяш пред мене като наказана душа, защо ме плашиш?“ — мислеше си жално тя, като се бранеше от спомените… но чудно й беше защо тъкмо него тъй силно си припомни, а не нито Матеуш, нито Стахо Плошек, нито другиго?… Никого другиго, само него! Трябва да я е запоил с нещо, та сега страда, разкъсва се и се топи в мъка, защото такава мъка я разпъваше, под лъжичката я душеше и нещо така унасяше душата й по света, че би тръгнала, където очите й видят, из бораци, из гори.

„Какво ли прави там, сиромашкия, какво ли си мисли? Нито има как да си поприкаже човек с него, нито… ех, забранено е! Истина, забранено е, божичко мой, то би било смъртен грях, смъртен грях! — това го каза свещеника на изповедта, каза… — иначе бих си поприказвала с него веднъж, ако ще пред свидетели… а пък то нито днес, нито утре, нито никога! На Мачей е тя за вечни времена…“

— Ягушо, хайде ела де, хляба трябва да се прехвърли! — викна старата.

Тя затича към къщи, бързаше, колкото можеше, но не преставаше да мисли за него, той все се връщаше пред очите й и навсякъде бяха в ума й сините му очи, черните вежди и онези червени, сладки, лакоми негови устни!

Напразно се залови тя до забрава за работа, ръцете й разпалено работеха; разтреби стаята, зае се надвечер да нареди кравите, което почти никога не правеше, но нищо не й помогна, той непрестенно беше пред нея и мъката растеше в нея и късаше душата й, а това я тъй силно разтревожи, че седна на раклата при Южка, която бързаше да направи слънцата, и избухна в плач.

Утешаваше я майка й, утешаваше я изплашеният й мъж, въртяха се около нея като около разплакано дете, галеха я, в очите я гледаха, нищо не помогна; тя се наплака до воля и нещо изведнъж се промени в нея, защото стана от раклата почти весела, заприказваше със смях и беше дори готова да пее, ако не беше в навечерието на Рождество!

Погледна я учудено Борина, погледна я и майка й, па дълго и многозначително се споглеждаха помежду си и излязоха в отвода, та си пошепнаха нещо, после се върнаха зарадвани, весели, засмени и току я запрегръщаха, зацелуваха и бяха толкова добри, че майка й рече разпалено:

— Недей вдига нощвите, Мачей ще ги изнесе!

— Не ми е първица да вдигам и по-тежки от тия!

Нищо не разбра тя.

Но старият не позволи, изнесе ги той, а после, като му се удаде случай, притисна я нейде в килера, разцелува я хубаво и й пошепна нещо, за да не чуе Южка.

— И на тебе, и на мама нещо ви е влязло в главата… не е истина това, което смятате, не е!…

— Ние двоицата с майка ти разбираме от тия работи, ти мене слушай, така ще е. Чакай, какво е днеска? Коледа… През юли чак ще дойде, в разгара на жътвата… Не е удобно време, жега, работа, но няма какво да се прави, и за това трябва да сме благодарни на бога… — И пак искаше да я целуне, а тя ядосано се изскубна из ръцете му и се затича към майка си с укори. Но старата решително потвърди.

— Не е истина, само така ви се чини! — трескаво отричаше Ягна.

— Не те радва това, виждам аз?

— Трябвало и да ме радва, малко ми са грижите, та отгоре и тая мъка.

— Не се оплаквай да не те накаже господ.

— Нека ме накаже!

— Защо пък си се заоплаквала такава?

— Защото не искам и толкоз!

— Ами ако има дете, в случай че, недай боже, стария умре, и неговата част ще се прибави към приписаната, па може и на всичкия имот да останеш наравно с всички други…

— На тебе само това ти е в главата: имот, та имот, пък за мене то нищо не струва…

— Защото си още млада и глупава, та плещеш, каквото ти дойде на езика! Човек без имот е като без крака, щура се само, щура и доникъде не може да стигне. Само пред Мачей да не си казала това, че ще му стане мъчно…

— Няма да го тая в себе си, не ме е грижа за Мачей!

— Тогава брътви по цял свят, щом нямаш ум, а мене остави на мира да извадя хляба, че ще стане на въглен. По-добре е да хванеш нещо работа, я вземи да извадиш херингите от водата и да ги сложиш в мляко, по-добре ще обезсолеят така. Южка пък да счука мак, още толкова много работа има, а вечер стана.

Тя имаше право, вечерта беше вече на прага, слънцето се скриваше зад гората и червени отражения като кървави заливи се разливаха по небето, та изглеждаше като да гори, посипано с жарава. А селото глъхнеше и затихваше. Още носеха вода от вира, дърва сечеха или някой бързаше с шейните, та чак слабините на конете играеха, още тичаха през вира, врати скърцаха, тук-там се чуваха различци гласове, но полека-лека, заедно с угасването на лъчите и пепеливата синина, която се сипеше върху земята, замираше и движението, затихваха входовете към дворищата, запустяваха улиците. Далечните поля затъваха в мрак, зимната вечер бързо настъпваше и подчиняваше със силата си земята, а студът се усилваше и тъй щипеше, че снегът още по-остро скърцаше под дървените обуща, а по стъклата се рисуваха чудни клончета и цветя…

Селото потъна в сивия снежен мрак и като че се стопи, та не можеха да се видят нито къщи, нито плетища, нито градини, само светлините по къщите трепкаха рязко и по-гъсто от обикновено, защото всякъде се тъкмяха за Бъдни вечер.

Във всяка къща и у богати, и у бедняци, па дори и у последния сиромах се обличаха и чакаха благоговейно, всякъде поставяха в източния ъгъл неочукан сноп жито, покриваха лавици или маси с бяло платно, постилаха сено и поглеждаха през прозореца да видят първата звезда.

Някак отначало звезди не можеха да се видят, както обикновено бива при студени вечери, преди да се е хубаво здрачило, защото, щом догоряха последните зари, небето почна да се покрива като със сини пушеци и напълно потъна в мрачини.

Южка и Витек бяха хубаво измръзнали, защото чакаха пред къщи да видят първата звезда.

— Ето! Ето! — вресна изведнъж Витек.

Борина излезе да види, загледаха се и другите, а най-после и Рохо.

Разбира се, че имаше. Там над изтока като че се раздраха мрачни завеси и из дълбоките сини бездни се беше родила звездата и изглеждаше като да расте пред очите, летеше, пръскаше светлина, все по-бързо гореше и все по-близко идеше, та Рохо коленичи на снега, а след него и другите.

— Ето витлеемската звезда, звездата на тримата влъхви, при блясъка на която се е родил нашия бог, да се слави светото му име!

И другите повториха набожно след него и опиха очи в онази далечна светлина, в онази свидетелка на чудото, на онзи видим знак на божието милосърдие над света.

Сърцата им забиха с дълбока благодарност, с топла вяра, с надежда и приемаха в себе си тази чиста светлина като свещен огън, който побеждава злото като свето причастие.

А звездата растеше, носеше се като огнено кълбо, от нея се отделяха синкави лъчи като спици на свещено колело, искряха над земята и като запалена борина разкъсваха тъмнината, а подир нея като верни прислужници се появяваха на небето много други в неизброимо и необхатно множество. Небето се покри с бляскава роса и се разгъваше над света като синкава, накована със сребърни гвоздеи плащаница.

— Време е да се вечеря, щом словото стана плът — рече Рохо.

Всички влезнаха вътре и веднага насядаха около високата и дълга пейка.

Най-напред седна Борина, седна и Доминиковица със синовете си, защото бе пожелала да празнуват заедно Бъдни вечер, по средата седна Рохо, па Петрек, седна и Витек до Южка. Само Ягуша сядаше за малко време, защото трябваше да се грижи за ястията и да принася.

Тържествена тишина зацари в стаята.

Борина се прекръсти и подели просфорката си с другите; изядоха я с почит, като същински хляб божи.

— В този час се е родил Христос, нека и всяко създание се подкрепи с този свещен хляб! — рече Рохо.

А при все че бяха гладни, понеже цял ден на сух хляб бяха прекарали, ядяха бавно и с достойнство.

Най-напред поднесоха борш от цвекло, варен с гъби и цели картофи, а после херинги, оваляни в брашно и изпържени в конопено масло, подир това пшеничена юфка с маково семе, после зеле с гъби, запържено също с конопено масло, а най-сетне Ягуша донесе истинска приядка — питки от елда, намазани с мед и изпържени с маково масло. И всичко това ядяха само с хляб, защото нито банички, нито козунаци, които се правеха с масло и мляко, не биваше да се кусват този ден.

Ядоха дълго време и много рядко някой да кажеше някоя дума, та се чуваше само стържене на лъжици и мляскане. Само Борина се надигаше от време на време да помага на Ягуша и да я отменя, докато старата го скастри:

— Седи тука, нищо няма да й стане, още е много далече, па и първа Коледа е на свое, нека привиква!…

Лапа тихо скимтеше, побутваше отдире хората с челото си, галеше се и се умилкваше да му дадат по-скоро, а щъркелът, който си имаше място в отвода, често почукваше с човка по стената и тракаше, та кокошките чак се разкрякваха по върлините.

Още не бяха свършили, когато някой почука на прозореца.

— Недейте пуща, нито се обръщайте натам, това е злото, ще влезе и цяла година няма да излезе оттук! — извика Доминиковица.

Оставиха лъжиците и се заслушаха разтревожени, чукането се повтори.

— Душата на Куба — прошепна Южка.

— Не дрънкай, някой иде за нещо; днеска никой не трябва да остане гладен, нито без подслон — обади се Рохо, като стана да отвори.

Ягустинка беше. Тя застана покорно на прага и през сълзи, които лееше като град, рече тихо:

— Пуснете ме да се свия в някое ъгълче и да хапна не от това, което ще дадете на кучето! Съжалете се под бедната… Чаках да ме поканят децата ми… чаках… накъщи лед студено, измръзнах за тоя, що духа… Божичко мой… и сега като някоя просякиня… като… децата ми, дето съм ги родила… оставиха ме сама без дрошица хляб… по-зле от куче… а у тях глъчка, пълно с хора… ходих около къщи, назъртах в прозорците… и нищо…

— Седни при нас, трябваше да дойдеш още щом се мръкна, а не да чакаш милост от децата… само на погребалния ти ковчег най-после с готовност ще забият гвоздеите, за да се уверят, че няма да се върнеш за нищо — рече Борина и твърде любезно й стори място до себе си.

Но тя нищо не можеше да преглътне, макар че Ягуша й даваше от всичко и от все сърце я канеше да яде. Ами като не можеше, седеше тя кротко, свита и затворена в себе си, та само по трепването на рамената й можеше да се познае каква мъка я късаше.

В къщи стана тихо, топло, сърдечно, набожно и тъй тържествено, сякаш светото пеленаче Исус лежеше при тях.

Грамадният и постоянно подклаждан огън в огнището весело пращеше и осветляваше цялата стая, та стъклата на иконите лъщяха и замръзналите прозорци се червенееха, а те седяха на трапезата пред огъня и тихо и важно си приказваха.

След това Ягуша свари кафе, те го подсладяваха обилно и пиеха полека…

А Рохо извади из пазухата си обвита с броеница книга и зачете с тих и дълбоко покъртващ глас:

— „И стана чудо, дева роди син; чак в юдейска земя, във Витлеем, не много малък град, роди се господ в нищета; на сено, в бедна кошара, всред добичета, които през тази радостна и ведра нощ му бяха братя. И същата тая звезда, която и днес свети, изгря тогава за това свето детенце — и показваше пътя на тримата мъдреци, които, макар и езичници и черни като черни котли, но имаха чувствителни сърца и от далечни страни, през необгледни морета, през сурови планини дотичаха с дарове, за да засвидетелствуват истината.“

Дълго чете той тоя разказ, гласът му се повишаваше и ставаше молитвен, преминаваше почти в песен, сякаш свещен молебен правеше, и всички седяха в набожно мълчание, в тишината на заслушаните сърца, в трепета на озарените от чудото души и в най-искрено усещане на дадената на хората божия милост!

„Хей, мили мой Исусе! Така ти се паднало в беден оборец да се родиш там, в ония далечни страни, между чужди хора, между мръсните евреи, между зли еретици! И в такава бедност, в такъв мраз! О пресвета бедност, о детенце сладко!…“ Тъй мислеха те и сърцата им тупаха в съчувствие, душите им се откъсваха и се понасяха като птици по света, та отлитаха чак до земята на Христовото раждане, до онази кошара, пред онези ясли, над които ангели пеят, коленичеха със сърцата си до крачката на детенцето и с всичката сила на огнената си вяра и упование като най-верни слуги му се отдаваха во веки веков, амин!

А Рохо все четеше, докато Южка, която беше милостиво и твърде чувствително момиче, заплака жално над тежката участ на Исуса. Ягуша също, скрила лице в дланите си, плачеше, сълзите й течеха чак през пръстите, та криеше главата си зад Йенджих, който слушаше зяпнал до нея и тъй много се чудеше на слушаното, та час по час удряше Шимек по клашника и викаше:

— Ей!… Чуеш ли, Шимек! — но веднага млъкваше, стрелнат от строгия поглед на майка си.

— Люлчица дори си нямало сиромашкото!

— Чудно как не е замръзнало!

— И как Исус е искал толкова много да претегли! — казваха и разсъждаваха, когато се свърши четенето, а Рохо им отвърна:

— Защото само със своята жертва и със страданието си е могъл да спаси народа. Ако това не е било, сега дявола вече да е заел напълно света и да събира за себе си душите.

— И без това той пак не малко се разпорежда тука — прошепна Ягустинка.

— Грехът владее, злобата управлява, а те са приятелките на дявола!

— Ех… знае ли се там кой владее и кой управлява, само това се знае, че злата участ и страданието държат във властта си човека.

— Не говори така, за да не сгрешиш, заслепена си от яд към децата си!…

Рохо я смъмра строго и тя вече не се противеше. Всички млъкнаха и мислеха, а Шимек стана от мястото си и понечи бързо да излезе.

— Къде си се забързал! — скръцна му със зъби старата, от чийто поглед нищо не избягваше.

— Ще ида из селото, много ми е горещо… — изломоти той изплашено.

— При Настка а, да щръклеете?

— Забраняваш ми а, не позволяваш?… — рече той по-остро, но бе хвърлил вече шапката си на раклата.

— Вървете с Йенджих в къщи, оставили сме къщата на божия грижа, назърнете при кравите и ме чакайте, ще дойда след вас, та ще идем заедно на черква. — Тя се разпореди, но момците предпочетоха да останат тук, отколкото да идат и да седят в празна къща; а тя ги не подкани вече, но веднага стана и взе просфорката си от масата.

— Витек, запали фенера да идем при кравите. В тази нощ на Рождество всяко добиче разбира езика на човека и може да говори, защото между такива се е родил господ. Само който е праведен и заприказва, с човешки език му отговарят. Днеска те са еднакви с хората и заедно с тях усещат, та затова трябва и от просфорката да им дадем…

Тръгнаха всички към обора, а Витек с фенера пред тях.

Кравите лежеха една до друга наред и бавно преживяха, но като чуха гласове и видяха светлината, почнаха да мукат, тромаво се канеха да станат и обръщаха тежките си големи чела.

— Ти си стопанка, Ягушо, и ти трябва на всичките да дадеш от просфорката си. По-добре ще им бъде и няма да боледуват; само че утре сутринта не бива да ги доиш, а чак вечерта, че ще си изгубят млякото.

Ягна разчупи на пет части просфорката си, навеждаше се над всяка крава и правеше свещен кръст между роговете им и втикваше по парченце в устата им върху широките и бодливи езици.

— Ами на конете няма ли? — попита Южка.

— В онова време не е имало коне при раждането, та не бива.

Връщаха се към къщи и Рохо разправяше:

— Всяко създание, всяка тревица, па била тя и най-слабичката, най-малкото камъче, дори и едва видимата звездица, всичко днес усеща, всичко знае, че бог се е родил.

— Мили Исусе! Всичко! И земята, и камъните! — възкликна Ягна.

— Истина ви казвам, така е, всичко си има своя душа. Каквото има по света, всичко усеща и чака своя час, когато Исус ще се смили и ще рече: „Стани, душо, оживей, заслужи царството небесно!“ Защото и най-малкото червейче, и най-слабата тревичка, всичко по своему заслужава и всичко очаква божията похвала. А в тази едничка през годината нощ всичко става, събужда се, ослушва се и чака тази дума! За едни тя дохожда, за други още не е ред да дойде, после всички ще легнат в тъмнината и ще чакат търпеливо зората, кое като камък, кое като земя, вода, дърво, кое като нещо друго, както бог му е отредил!…

Млъкнаха и обмисляха думите му, защото умно каза, право в сърцето. Но на Борина и на Доминиковица то не се видя чиста истина, защото всякак го премятаха в главите си и пак не можаха да го разберат. То се знае, силата на бога е неизповедима и прави чудеса, но камъните и всичко да има своя душа… това те не можеха да си представят. И не мислиха повече за това, защото дойдоха ковачът с жената и децата.

— Ще поседим заедно при татко и заедно ще тръгнем на черква — обясняваше ковачът.

— Сядайте, сядайте, по-мило е заедно, събрали сме се всички свои, само Гжеля го няма.

Южка втренчи поглед в баща си, защото си спомни за Антекови, но се страхуваше да отвори дума за това.

Насядаха пак по лавиците пред огъня, само Петрек остана вън на двора да сече дърва, да не би да не стигнат за през празниците, а Витек пренасяше наръчи и ги слагаше в отвода.

— Ах, щях да забравя! Настигна ме кмета и ми каза да отидеш, Доминиковице, още сега у тях, замъчила се е вече и заревала, сигурно още тая нощ ще ги зарадва!…

— Щеше ми се да ида с всички на черква, ама щом казваш, че вече се мъчи, ще се затърча да видя. Отзарана бях, мислех си, че ще почака още някой ден.

Тя си поприказва нещо тихичко с ковачката и затича към болната, защото разбираше от болести и не едного беше излекувала по-добре от докторите.

А Рохо заразправя различни истории като за днешния ден, между тях и следната:

— Отдавна ще да е било, че толкова години има, откак се е родил Исус, един богат селянин се връщал от панаир, където бил продал няколко едри телета; скрил добре в обущата си парите, а в ръце носел замашна тояга, па и той бил най-силен в селото, но бързал да стигне у дома си преди мръкнало, че по ония времена из горите се криели разбойници и пресрещали добрите хора.

Лятно време трябва да е било, защото гората била зелена, миризлива и оживена от гласове, а духал силен вятър, та дърветата се люлеели и страшен шум се носел от планината. Побързвал човека, колкото могъл, и плахо се оглеждал, но нищо не виждал — ела до ела, дъб до дъб, бор до бор и нийде жива душа, само дето птичките прелитали от дърво на дърво. Все по-голям страх го обземал, защото минавал покрай един кръст, през такъв гъсталак, дето и с очи не може да проникне човек и където най-често излизали разбойници. Тогава той се прекръстил, изрекъл молитва и побягнал, колкото му сили държали…

Излязъл благополучно из високата гора и минавал през дребен борак и смрикаш. Виждал вече зеленото и разлюляно поле, чувал шума на реката, чучулиги пеели, видял хора да орат, дори щъркели на цяло ято се носели към блатата, дори подушил по вятъра и миризмата на разцъфнали вишневи градини… когато от последните храсти изскочили разбойници! Дванайсет души били и всички с ножове! Бранил се той, но скоро му надвили и понеже не искал да даде доброволно парите и викал, те го тръшнали по гръб, натиснали го с крака, вдигнали ножовете и току да го заколят… но в този миг изведнъж се вкаменили, и останали така с вдигнати ножове, наведени, намръщени и неподвижни — и в същия миг всичко замръзнало на мястото си… Пилците замлъкнали и увиснали във въздуха… реките се спрели… слънцето като че ли застанало… вятъра замрял, дърветата останали тъй, както вятъра ги бил навел… житата също… а щъркелите като че ли зараснали на небето с разперени крила… дори орача се спрял с вдигнат остен — целия свят се изплашил в този миг и се вкаменил!

Не се знае колко време е продължило това — когато над земята се разнесло ангелско пение:

„Бог се роди, мощ трепере!“21

Изведнъж всичко се раздвижило. Но разбойниците оставили човека, като виждали в това чудо предупреждение, и всички заедно тръгнали след ангелските гласове към онази кошара да се поклонят на новородения младенец! А заедно с тях и всяка живина по земята и по въздуха.

Много се чудиха на това, което разказа Рохо, а след него и Борина и ковачът разправиха различни истории.

Накрай Ягустинка, която през всичкото време седеше мълчалива, рече недоволно:

— Разправяте си вие, разправяте, колкото да ви минава времето! Може ли да е било истина, че някога са слизали от небето разни закрилници, които не са давали да загине беден и потиснат човек! А защо сега не дохождат? По-малко беди би имало, по-малко сиромашия, по-малко тежки мъки човешки?… Човек е беззащитен като птичка, пусната на свобода — или ястреб, или някой звяр, или гад, или най-сетне смърт ще я удуши, — а те разправят за милосърдие, залъгват и мамят глупавите с обещания, че ще дойде избавление! Ще дойде, но Антихрист и той ще отмери правдата, той ще се смили като ястреб над пилетата.

Рохо скочи и завика със силен глас:

— Не сквернослови, жено, недей греши, не слушай какво ти подшепва дявола, защото отиваш към наказание, и вечен огън! — И падна на пейката, сълзи го задавиха, цял трепереше от свещен гняв, от болка за тая загубена душа, а когато дойде на себе си, с всички сили на вярващата си душа почна да проповядва истината и да напътствува към правия път.

И дълго, дълго говори той, както и свещеникът от амвона не би могъл да говори.

А пък в това време Витек, трогнат дълбоко от думите, че през тази нощ кравите говорят като човеци, повика тихичко Южка и отидоха заедно в обора.

Хванати за ръце и разтреперани от страх, като се кръстеха час по час, те се промъкнаха в обора между кравите.

Коленичиха при най-голямата, като при майка на целия обор; дъх не можеха да си поемат, душите им трепереха, сълзи бликаха в очите им, а сърцата им пронизваше свещен страх като в черква по време на пренос. Но те бяха изпълнени с искрена надежда и вяра, защото Витек се наведе над самото й ухо и разтреперан зашепна:

— Сивуше, Сивуше!…

Не му отвърна нито думица тя, само постенваше, преживяше, движеше устата си и млящеше с език.

— Нещо й се е случило, та не отговаря, може за наказание.

Коленичиха при другата и Витек пак попита, но вече почти с плач…

— Шарке, Шарке!…

И двамата се притиснаха до муцуната й и слушаха със затаен дъх, но нищо не чуха, нито дума, нищо…

— Навярно сме грешни, затова не чуваме, само на праведните отговарят, а ние сме грешни.

— Истина, Южо, истина, грешни сме, грешни. Божичко мой… истина… разбира се, аз откраднах едни въженца на господаря… па и стария му ремък… и… — той не можа повече да говори, разплака се, обзе го жалост и чувство за виновност, та чак се занесе, а Южка от все сърце му пригласяше. Плакаха те така заедно неукротимо, докато си изповядаха всичките провинения и грехове…

Но в къщи никой не забеляза отсъствието им, сега там пееха черковни песни, понеже преди полунощ не се пееха веселите коледни.

В другото отделение на къщата пък Петрек се миеше, чистеше и цял се преобличаше, тъй като Ягна му беше извадила из килера нови дрехи.

Всички ахнаха от учудване, когато той влезе в къщи; защото беше хвърлил шинела и другите войнишки дрехи и застана облечена по селски.

— Смееха се с мене, Сивчо ми викаха, но ето че се премених! — измърмори той.

— Приказката си да промениш, а не дрехите! — подхвърли Ягустинка.

— Тя сама ще му дойде на място, сама, защото, види се, още не е изгубил напълно душата си.

— Пет години бил по чужди краища, своя реч не чувал, та не е чудно!…

Изведнъж млъкнаха, защото пронизителният рязък глас на камбанката се промъкна в къщи.

— Камбанката вече бие, трябва да се приготвим!

Наскоро излязоха всички освен Ягустинка, която остана да пази къщата и главно да успокои сломеното си сърце.

Нощта бе мразовита, синкава, осеяна със звезди.

Камбанката непрекъснато звънеше, чуруликаше като птичка и приканваше на черква.

И народът вече излизаше от къщите, тук-там из отворените врати се изливаше светлина и блясваше като светкавица; тук-там прозорци угасваха, понякога глас се понасяше в тъмнината, кашляне или скърцане на снега под стъпките, или поздравляване: и все по-често се мяркаха хора в сивосинкавата нощ, прииждаха на тълпи и само тропот на крака се носеше из сухия въздух.

Всичко живо се запътваше към черквата; по къщите останаха само старците, болните или сакатите.

Още от далече се виждаха пламналите прозорци и разтворената, силно осветена главна врата на черквата, а народът течеше непрестанно през нея като вода и изпълваше полека вътрешността й, окичена с елови и смърчови клони. Вътре бе сякаш изникнала гъста гора, притисната до белите стени, обрасла по олтарите, издигаше се от чиновете и с върховете си стигаше дори до сводовете, па се клатеше и люлееше под натиска на тази жива вълна и затуляше олтарите с мъглата и с парите от дишанията, през които едвам мъждукаха запалените светила.

А народът все прииждаше и течеше без край…

На цяла дружина пристигна народ чак от Полски Рудки. И всички вървеха рамо до рамо, здраво и тежко, че бяха едри мъже, израстни и със сини клашници, а самите те бели, сякаш косите им бяха от лен изпредени, и жените им хубави до една, с двойни престилки, със забрадени върху шапчиците червени кърпи.

Прииждаха малко по-рядко, по двама, по трима от Модлица, страшно бедни хора и болнави, със сиви закърпени клашници и с тояжки в ръцете, защото пеша пътуваха. По кръчмите се смееха с тях, че се хранят само с блатска риба, защото живееха в ниски места между блата, а от тях лъхаше на торфен пушек.

И от Воля прииждаше народ, водеха се на цели семейства като смрикови храсти, които винаги накуп растат; не особено високи, все средни и издути като чували, но бързи, дърдорковци, все по съдилища ходеха, големи побойници и пакостници в гората, облечени със сини клашници, обточени с черни върви, и опасани с червени пояси.

Пристигнаха и жепечани, за които имаше поговорка: „само торба и одеяло“ или че петима се издържат с една мършава крава, а трима една шапка имат. Те вървяха вкупом, мълчаливи, гледаха изпод вежди и отвисоко, а помежду си водеха жените, облечени като дворянки, хубавици, белолики, приказливи, и много ги ухажваха.

Веднага след тях нахълтаха хора от Пшиленк, идеха израстни като борова гора, стройни, силни и в редици, да им се не нагледаш. Клашниците им бели, жилетките червени, панделките на ризите зелени, а панталоните им на жълти ивици, и без да обръщат никому внимание, мушеха се неотстъпно по средата, пред самия олтар.

А след тях, почти най-после като някои дворяни, влизаха дембичани. Те не бяха много и всеки вървеше сам, горделиво, надуто, тъпчеше се и сядаше на чиновете пред големия олтар, вземаше първенство пред другите, горд със своето богатство. А жените им бяха с молитвеници в ръце, с вързани под гушите бели шапчици, с къси от тънко сукно дрехи… Най-подир вече идеха от по-далечните села и селца, от пръснатите из горите колиби, от стружните, от чифлиците и така нататък без край!…

А в това сбито множество, залюляло се и зашумяло като гора, се виждаха често белите клашници на липчени и се червенееха забрадките на жените им.

Черквата беше претъпкана до последното място в притвора, та които бяха последни, се молеха на студено.

Свещеникът започна първа служба, органът засвири, народът се залюля, наведе се и коленичи пред величието на бога.

Настана тишина, никой вече не пееше, всеки се молеше и се вглеждаше в свещеника и в свещта, която гореше високо над олтара, органът бучеше тихичко и тъй трогателно, че тръпки побиваха човека. Понякога свещеникът се обръщаше, разперваше ръце, изричаше високо по латински свещени думи, а народът издигаше рамена, въздъхваше дълбоко, навеждаше се с набожно разкаяние, удряше се в гърдите и горещо се молеше.

След като свърши службата, свещеникът се качи на амвона и дълго приказва, проповядва за този свещен ден, предпазваше от зло и укоряваше, махаше с ръце и гърмеше с огнено слово, та някой тежко въздъхваше, друг се биеше в гърдите, а трети се разкайваше на ум за прегрешенията си. Някой се замисляше, а някой с по-меко сърце и особено жените плачеха, защото свещеникът тъй мъдро и тъй разпалено говореше, че проникваше всекиму направо в сърцето и ума — разбира се, само ония, които слушаха, защото имаше мнозина, на които се дремеше от топлината.

А едва през втората служба, когато народът беше вече съкрушен от молене, гръмна пак органът и свещеникът запя:

Народът се залюля, изправи се на крака, па подхвана песента и гръмна с пълни гърди и в един глас:

Разтресоха се дърветата, затрепераха светлините от тая сърдечна вихрушка от гласове.

И така се сляха с думите си, с гласовете си и с вярата си, че сякаш един глас пееше и една мощна, от всички сърца откъсната песен удряше под светите крака на Исуса.

Когато изслушаха и втората служба, органистът засвири тъй игриво коледни песни, че не бе лесно да се въздържи човек, хората се огъваха, потупваха с нозе, обръщаха се към органа и весело му пригласяха.

Само Антек не пееше с другите. Той беше дошъл с жена си и със Стахови, които пусна да минат напред, а сам остана между чиновете, не искаше вече да заема предишното си място между заможните пред олтара и като разглеждаше къде да седне, забеляза баща си с всички от дома, които се промушваха през средата, а Ягна вървеше напред.

Той се отдръпна зад един смърчов клон и вече не свали очи от нея, защото тя се виждаше отдалече, тъй като беше висока. Тя седна на края на един чин, до самата пътека, и той дори без да мисли за това, несъзнателно и упорито се натискаше през навалицата, докато дойде при нея, а когато през време на службата коленичеха, коленичи и той и така се наведе, че докосваше с глава колената й.

Тя не го забеляза веднага, защото свещицата, с която светеше в молитвеника си, тъй слабо гореше, па и еловите клони тъй затуляха, че нищо не можеше да види встрани; едвам когато свещеникът издигна причастието, когато тя коленичи, заудря се в гърди и наведе глава — погледна несъзнателно настрана — сърцето й замря, окаменя от радост, не смееше да се помръдне, не смееше да погледне втори път, защото й се видя като сън, като привидение и нищо повече… Тя затвори очи и дълго, дълго коленичи наведена, прегърбена до земята, почти изгубила съзнание от вълнение… докато седна бързешком на мястото си и го погледна право в лицето.

Да, той беше, той, Антек, много отслабнал, почернял, отпаднал, та лесно го съзря тя в мрака, а големите му дръзки и горди очи гледаха тъй мило и бяха тъй пълни със скръб, че душата й се присви от тревога и съчувствие, а сълзите сами напираха в очите й.

Тя седеше неподвижно, както и другите жени, но нито една буква не можеше да различи, нито дори страниците, нищо, защото тези негови тъжни, парливи с блясъка си очи бяха пред нея, светеха като звезди, затъмниха целия свят и тя се изгуби цяла, изчезна съвсем — а той беше все на колене; тя чуваше честото му и топло дишане, чувствуваше онази сладка, онази страшна сила, която идеше от него, проникваше право в сърцето й и сякаш с въжета я обвързваше и я пронизваше със страх и сладост, с трепет, от който умът напускаше човека, пронизваше я с тъй мощен любовен клик, та се разтреперваше всяка частичка в нея, а сърцето й пърхаше като птичка, на която заради палавост са приковали крилете о стената!…

Литургията премина, свърши се и проповедта, всички пееха, молеха се, въздишаха, плачеха, а те двамата като че ли бяха вън от света, нищо не чуваха, нищо не виждаха и нищо друго не чувствуваха освен себе си.

Страх, радост, любуване, спомени, обещания, клетви и пожелания едно след друго горяха в тях, минаваха от сърце в сърце, преплитаха се, та чувствуваха вече еднакво, еднакво туптяха сърцата им, с един и същи огън играеха очите им.

Антек застана още по-близо, опря се с рамото си о бедрото й, та свят й се замая и цяла се изчерви, а когато отново коленичи, той пошепна с горещи като огън уста досам ухото й:

— Ягушо! Ягушо!

Тя се покърти и едвам не припадна от вълнение, тъй приятно я прониза тоя глас като с някакво пресладко острие и с радост.

— Излез някой ден зад сенарника… всяка вечер ще чакам… не се бой… много искам да си поприказвам с тебе… излез — шепнеше той страстно и тъй близко, та чак лицето й гореше от дишането му…

Тя не отговори, силите я напуснаха, гласът й замря в гърлото, сърцето й скачаше и тъй силно биеше, че сигурно са го чули наоколо — но се поизправи, сякаш искаше вече да отиде там… където той молеше… където я зовеше с любов… зад сенарника…

Някак навреме гръмна първата коледна песен, черквата се залюля от пеене, та Ягна се поопомни и седна, като разглеждаше хората и черквата…

Но Антек вече не беше вътре. Той незабелязано се бе отдръпнал и полека бе излязъл на гробищата.

Дълго стоя той на студа под камбанарията, разведри се и се нагълта с въздух, дойде на себе си… но такава радост разпъваше сърцето му, такъв вик се надигаше в него, такъв силен вихър, че не чуваше песента, която бухаше през черковната врата и се разнасяше по цял свят, нито тихите скимтящи гласове, които се носеха от камбанарията… Нищо и за нищо не знаеше, нагреба шепа сняг и лакомо загълта, а после скочи през оградата на пътя — и като вихър полетя към полето.

V

Едва призори Боринови се върнаха от черква и малко след това целият дом захърка, та се чуваше надалече, само Ягна, макар че беше страшно уморена, не заспиваше. Напразно натискаше глава към възглавниците, напразно затваряше очи, дори се завиваше презглава с пуховия юрган — нищо не помогна, сън не идваше, а като че ли някаква мора я връхлетя и притисна гърдите й с такава тежина, че не можеше нито дъха си да поеме, нито да извика, нито да стане от леглото. Лежеше тя неподвижна, вдървена, в едно полубудно и полусънно състояние, в което разумът нищо не може да разбере, душата й сама се изприда от спомените като от някоя къделя и омотава със себе си целия свят, вижда разни чудеса, носи се над земята, в слънце се облича — а тя самата е като отражение в бистра развълнувана вода… В такова състояние беше Ягна, та макар и незаспала, всичко изчезна от паметта й, а душата й като птичка се носеше по чудни неща — към ония угаснали дни, към мъртвите времена, подхранвани само в спомен… усещаше се като да е в черквата… като че Антек беше коленичил до нея… постоянно приказваше и я гореше с очи, гореше я с думи, изпълваше я едновременно със сладка мъка и със страх… ту някакво пение се разнасяше и органът така пронизително гърмеше, та чувствуваше в себе си отделно всяка нота… ту й се привиждаше червеното и строго лице на свещеника и протегнатите му над народа ръце… ту светлини… ту след това други, отдавнашни спомени й дохождаха на ум… срещи с него… целувки… прегръдки… та чак жар и такава слабост я обземаше, че се протягаше и притискаше силно глава във възглавниците… ту пък ясно го чуваше високо да казва: „Излез! Излез!“… дори ставаше и като да вървеше, вървеше… наведена под дървета, в мрачини… а в нея трепереше страх, някакъв вик се носеше подире й, ужас вееше от мрака.

И все така като в колело към нея идваше ту едно, ту друго, ту десето, та нито можеше да се опомни, нито да се отскубне от всичко това — нищо, само мора я душеше или пък дявол като да я изкушаваше и подсторваше към грях.

Късно през деня стана тя от леглото, но се усещаше като от гроб извадена, всички кости я боляха, беше бледа, разбита и страшно тъжна.

Студът бе поотслабнал, но някак си светът бе потъмнял, навремени сняг пършолеше, а навремени пак завиваше силен вятър, блъскаше дърветата, та се скриваха в снежната виелица, и свиреше по улиците. Но въпреки това селото шумеше в празнична радост, много хора сновяха по улиците, често някой профучаваше с шейна или пък на тълпи стоеха на разговори по портите, ходеха на гости у съседи, а децата като стадо, като кончета на паша, лудееха по вира и виковете им се носеха из цялото село.

Но на Ягушиното сърце не беше нито весело, нито драго, не!… Мраз я пронизваше, макар че в огнището пращеше весел огън, така глухо й беше, въпреки постоянния шум и Южкините песни, които звъняха из къщи. Между своите тя се чувствуваше чужда, толкова чужда, че със страх ги гледаше и й се струваше, че е между разбойници.

И често пъти, като не можеше да се противи, тя се заслушваше в горещия Антеков шепот, който неспирно и с еднаква сила звънеше в сърцето й…

„Гняв божи и вечно наказание за такива!“ — чу тя ясно гласа на свещеника и видя пред себе си червеното му лице и протегнатите със заплаха ръце.

Изплаши се силно тя, изгуби се цяла в дълбокото чувство за виновност. „Не, няма да изляза! Смъртен грях би било, смъртен грях“! — повтаряше тя, като се подкрепяше с тоя израз и отпъждаше с кръстене злото, но душата й крещеше в жалба и мъка, защото се стремеше към него, стремеше се с все сила, с цялата мощ на живота, както поваленото от бури дърво се стреми на пролет към слънцето, както земята се протяга при първия топъл полъх…

Но страхът от грях надделя и тя можа да се съвземе, като правеше усилие да го забрави, да го забрави завинаги… Тя не излизаше от къщи, страхуваше се да се подаде на портата, че може би там някъде той чака затаен и ще я повика… а тогава ще ли му се опре тя, ще ли задържи душата си да не полети след тоя глас?!…

Тя се зае усилено с шетане из къщи, но какво да прави, като нямаше много работа. Южка вече всичко беше разтребила, пък и старият постоянно ходеше подире й и нищо не й даваше да хване.

— Почини си, недей се мъчи, да не би без време нещо лошо да ти стане.

И тя не работеше, само се щураше безцелно из стаите, гледаше навън, заставаше пред външната порта и все по-голямо отегчение и раздразнителност я обземаха, защото я сърдеха зорките мъжови очи, сърдеше я радостта и шумът в цялата къща, сърдеше я дори щъркелът, който ходеше из стаята, та нарочно го шибаше с вълненика си, докато най-сетне, като не можа да издържи и като намери удобно време, изтича до майка си. Но мина напреко през вира и все се обръщаше тревожно, да не би той да стои скрит зад някое дърво!…

Нямаше я майка й в къщи, отбила се сутринта, колкото да види дома, и пак се върнала у кмета. Йенджих пък палеше огъня и час по час изтичваше пред къщи и поглеждаше към пътя, защото Шимек се контеше в килера.

Настроението й веднага се промени, мъката на душата й отпадна. Щом се почувствува по старому в своята стая, на старото бунище, съвсем се развесели и несъзнателно зашета, назърна при кравите, прецеди млякото, оставено още от сутринта във ведрата, хвърли храна на кокошките, помете къщата, разтреби каквото имаше и весело разговаряше с момчетата, понеже Шимек, пременен с нов клашник, беше излязъл в стаята и се решеше пред огледалото.

— Къде се стягаш?

— Из селото, у Плошкови се събират момчета.

— Мама ще ли те пусне?

— Всякога пък до нея няма да се допитвам я, имам си и аз свой ум и воля си имам… каквото ми се ще, това ще направя!…

— Ще направи, защо пък да го не направи! — мърмореше Йенджих и поглеждаше неспокойно към пътя.

— Да видиш, че ще го направя, хем ще го направя на инат, ще отида у Плошкови, в кръчмата ще ида, ще пия с ергените! — подвикваше Шимек гордо.

— Остави глупавия на волята му, ще се понесе по цял свят като теле, макар че само да бозае му трябва! — рече тихо Ягна, без да го укорява, задето се сърдеше на майка си и се перчеше доста; тя дори и не слушаше много, понеже трябваше вече да си върви у дома, а пък тъй й бе жал да си излезе оттука, та стана почти с плач и бавно и тежко тръгна към дома си.

У Боринови бе още по-шумно и весело, отколкото преди това. Дотърчала бе Настка Голембовата и беснееха с Южка, та чак на пътя се чуваше.

— Знаеш ли, моето клонче цъфнало! — извика тя към Ягна, която влизаше.

— Какво клонче?

— Това, дето на Свети Андрея го отрязах, бучнах го в пясък и го турих зад печката и то цъфнало! Вчера го гледах, ни едно цветче нямаше, а нощеска се цяло разцъфтяло, виж!

И тя донесе внимателно пълно с пясък гърненце, в което бе забучила вишнево клонче, обсипано с нежни цветове.

— Череша, розови и миризливи цветчета! — шепнеше сериозно Витек.

— Истина, череша!

Заобиколиха го всички и радостно и с почуда гледаха покритото с цветове клонче; в това време влезе Ягустинка. Днес тя беше самоуверена, креслива и словоохотлива както преди и току гледаше кого хубавичко да ухапе.

— Цъфнало ти е клончето, Южке, ама не е за тебе, ти още от ремък имаш нужда или от нещо по-кораво! — рече тя веднага щом влезе.

— За мене се е разцъфтяло, аз си го отрязах още на Свети Андрея през нощта, аз…

— Още си мъничка, сигурно на Настка предрича женитба! — обясняваше Ягуша.

— Заедно го посадихме в гърнето, но аз го отрязах, та за мене се е разцъфтяло… — викаше Южка и чак й се доплакваше, че не потвърждават нейното.

— Още много има да се занасяш по ергените и да висиш по прелезите, на по-старите по-напред е редът, на по-старите! — казваше тя, без да гледа в никого, и се усмихваше на Настка. — Я тихо, Южо. Знаете ли, че тази нощ Магда, изгонената от органистови, родила в притвора на черквата!

— Измислици разправяш!

— Да би било измислици — добре, ама е самата истина! Ямброжи отишъл да бие камбаните и я настъпил.

— Божичко! И не е ли замръзнала!

— Как да не е, детето умряло от студ, а Магда едва си държи душата в зъбите. Прибрали я у попови и още я свестяват… но по-добре да не я свестяват… в каква неволя ще живее, какво ли пък добро я чака: само мъка и страдание.

— Матеуш казвал, че като я изпъдили органистови, ходила постоянно на воденицата и там седяла, но после Франек я набил и изпъдил, навярно по заповед на воденичаря.

— Какво да прави човека, да я тури в рамка и да я окачи на стената! И той е мъж, както и другите; когато му се искало, клел се; като получил, отрекъл се! Истина, и той не е без вина, но най-много са криви органистови! Докато беше здрава, караха я като вол на работа, сам-сама всичко им вършеше, а малка ли им е шетнята! Само крави пет, ами толко дечурлия, свине, кокошки, гъски, патици, толко ниви! А като се разболя, изгониха я, мръсници, не човеци!

— Ами защо се е мъкнала с Франек! — извика Настка.

— И ти би направила същото дори и с Яшек, щом повярваш, че ще се ожени за тебе!

Настка се наежи при тия думи и започна да се препира, но тъкмо тогава влезе Борина, та млъкнаха и двете.

— Знаете ли за Магда! Съживила се вече, свестили я, Ямброжи казва, че още малко и щяла да хвърли топа; Рохо още я трие със сняг и й дава да пие, ама изглежда, че много трябва да се лекува.

— Къде ще се дене, сирота, къде?

— Може би Козелите ще я приберат, роднина нали им е.

— Козелите ли! И те живеят с това, що смъкнат, що излъжат или що откраднат, та нея с какво ще я лекуват! Толко стопани в селото, толко богат свят, а никой не се притича на помощ!

— Как не, у стопаните прелива, у тях само пада от небето, та току да раздават на всички страни! Всеки си има доста свои грижи, не са му притрябвали чуждите! То това ми и остана да събирам по пътя всеки изпаднал в нужда и да го стоварям у дома си, да го храня, да го лекувам, па може и на доктора да плащам! Стара си, ама в главата ти вятър вее! — рече Борина.

— Право е, че никой не е длъжен да помага на другите, ама и човек не е добиче да псовисва покрай плетищата.

— Така е създаден света, така ще си и бъде, ще ли го промениш?

— Помня, че по-рано преди войната22, още по времето на болярите, в селото имаше болница за бедните, в същата къща, където живее органиста, добре помня, защото плащахме според кой колко морги има.

Борина изгуби търпение и не пожела да говори повече за това.

— Твоето дъдрене ще помогне толкова, колкото на умрял тамян! — завърши намръщено той.

— То се знае, то се знае, че няма да помогне! Който няма сърце за хорските мъки, при него и плачовете нищо не помагат! Комуто си е добре, нему се чини, че на света всичко отива на добре, както господ е наредил!

Но Борина вече не се обаждаше, та Ягустинка се обърна към Настка.

— Какво станаха слабините на Матеуш, дали са по-добре?

— Матеуш ли? Какво му е?…

— Не знаете ли?… — извика Настка. — Ами още преди празниците, струва ми се, във вторник, ваш Антек го беше набил; хванал го за гърлото, изнел го из воденицата и тъй го бухнал в оградата, че четири греди се пукнали, па паднал във водата и едвам не се удавял. Сега е болен, храчи кръв и не може да мръдне. Ямброжи казва, че сърцето му се превърнало и четири ребра му били счупени. А пък той все пъшка и така охка!…

И Настка се разплака.

При първите й думи Ягна подскочи, като че някой я жегна в самото сърце, защото веднага си помисли, че навярно зарад нея е станало всичко това, но изведнъж седна пак на раклата и запритиска към вишневите цветове разплаканите си клепачи, за да ги разхлажда…

Всички в къщи се слисаха, защото нищо не знаеха. Още от началото по цялото село приказваха за това, а до тях не бе дошло.

— Намерили се от един дол дренки — побойник и побойник, голяма пакост няма да си направят! — промърмори старият, но трябва да го беше яд, защото се намръщи и захвана да слага съчки на огъня.

— Защо са се били? — попита след малко Ягна.

— За тебе! — изръмжа ядовито Ягустинка.

— Ама право кажи.

— Казах! Матеуш се хвалел пред мъжете във воденицата, че бивал често в стаята при тебе, Антек чул това и го набил! Като кучета за кучка се ядат за тебе.

— Не приказвай така на смях, че не мога да слушам!

— Питай из селото, щом не ми вярваш. Всеки ще ти потвърди същото, пък и не казвам, че Матеуш е говорел истината, а само това, което е приказвал пред хората…

— Мръсен циганин, лъжец!

— Може ли човек да се запази от клюкари! Често пъти и след гроба не спират.

— Добре, добре, че го е набил, и аз бих притурила! — изсъска злобно Ягна.

— Гледай я ти, как и на малкото пиле ноктите като на ястреб се обтягат.

— За неправдата веднага бих убила! Мръсник такъв, лъжец!

— И аз казвам така на всички, ама не вярват и все за тебе си приказват.

— Антек като им отреже езиците, ще млъкнат!

— Ами, с цял свят ли ще поведе той война зарад тебе, а? — изблещи й се злобно Ягустинка.

— А ти като някоя юда подсказваш какво си мислиш и се радваш на чуждата беда.

Ягуша се ядоса много, може би за пръв път до такава степен. Така я беше яд на Матеуш, че бе готова да се залети и да го разкъса, ако ще би с ноктите си! И не би пренесла този яд, ако Ягустинка не споменаваше и за Антек, и за добрината му! Голямо умиление я обземаше, неизказана благодарност гореше в сърцето й, че я е защитил и че не е дал да я обидят. Но въпреки това така се мяташе по къщи, така подвикваше за нищо на Южка и Витек, че старият захвана да се безпокои. Той седна до нея, взе да я гали по лицето и питаше:

— Какво ти е, Ягушо, какво ти е?

— Какво ще ми е, нищо не ми е. Остави ме, пред хората ще се галиш!

И тя рязко го отстрани.

„Ами, ще ме гали, па ще ме и прегръща, дъртак такъв изкуфял!“ — мислеше си ядосано тя, тъй като за пръв път забеляза старостта му, за пръв път у нея се пробуди отвращение към него и дълбоко нежелание, почти омраза. Със скрито и радостно презрение се вглеждаше тя сега в лицето му, защото в действителност той много бе застарял в последно време, повлече крака, попрегърби се и ръцете му трепереха.

„Старец такъв, нескопосник!“

Тя потръпна от отвращение и толкова по-усилено мислеше за Антек, че вече не се бранеше от спомени и не бягаше от ония изкусителни, сладки шепоти!

А денят сякаш нямаше край, не можеше да издържи човек; всеки миг тя излизаше пред вратата или до градината зад къщи и гледаше през овошките към полето… или пък се облягаше на плета, който отделяше градината от пътя навън от селото, все покрай къщи и градини, и с печални очи се носеше по света, по белите полета, до тъмнеещите се гори… но нищо не различаваше, такава дълбока радост я пронизваше, задето той се е застъпил за нея и не е допуснал да я обидят!

„Такъв би поставил всекиго на място! Силен си е той, силен!“ — мислеше си Ягна с умиление. Ако се появеше в тоя миг, не би могла да му се опре, не!…

Сенарникът не беше много далече, току зад пътя, малко в полето. Врабци чуруликаха в него и на цели ята се подслоняваха в голямата дупка в сеното; мързяло го ратаят да се качва и да хвърля отгоре сено, макар че така бе заповядал Борина, ами скубал по малко отдолу, та изскубал цяла дупка, колкото няколко души да се съберат в нея.

— Излез! Излез зад сенарника! — повтаряше тя несъзнателно молбата на Антек.

Тя избяга в къщи, защото удари камбаната за вечерня, а ней й се искаше сама да отиде в черква с глуха и неясна надежда, че пак ще го срещне там.

Ех, нямаше го в черква, но пък още при влизането в притвора се срещна с Ханка. Поздрави я с „Да бъде похвален“, като задържа ръката си пред съда със светената вода, та онази първа да натопи пръста си. Но Ханка не отвърна на поздрава й и не посегна към светената вода, а отмина и я стрелна с очи, сякаш с камък я замери.

Чак сълзи се появиха в очите й от това незачитане и от нескриваната злоба, но тя седна на чина и не можеше да откъсне очите си от нейното отслабнало и бледо лице.

„Антекова жена, пък тъй слаба, тъй изпосталяла“ — се въртеше в ума й. Скоро обаче забрави за нея, защото пееха в хор и органът тъй хубаво пригласяше, тъй тихо и тържествено, че тя съвсем потъна в музиката. Никога досега не й е било тъй хубаво и приятно в черква, никога; тя дори не се молеше, молитвеникът стоеше неразтворен; а броеницата беше неподвижна между пръстите й; тя само въздъхваше, шареше с очи по мрачините, които навлизаха бавно през прозорците, по иконите, по блясъците на светила и позлати, по едва видимите багри и се носеше с душата си в отвъдни светове, в ония небесни образи и чудеса, в пригасналите и стихващи звукове, в молитвените песни, в свещеното спокойствие на екстаза и пиеше такава забрава за всичко, та вече и не гледаше къде е, само й се струваше, че светците слизат от иконите, приближават се към нея с пресладка усмивка, че над нея се протягат благославящи ръце и отминават нататък над целия народ, който се навежда като някоя нива, и над нея повяват небесносини одежди, червени одежди, милосърдни погледи, неизказани мелодии, благодарствени песни, дето не могат и да се изкажат!

Сепна се тя, когато вечернята свърши и органът млъкна, тишината я събуди от тая сънна мечтателност. Тя стана с прискърбие и заизлиза с другите, но пред черквата се срещна пак с Ханка, която се изпречи пред нея като да искаше да каже нещо, но само я погледна с омраза и си отиде.

„Пули очи и мисли, че ще ме уплаши, глупачката“ — помисли си Ягна, като се връщаше към дома.

Свечерило се беше вече. Тиха, уморена някак, празнична вечер. Вън беше мрачно, звездната светливост поотслабна на мътното небе и само тук-там проблясваше някой лъч, сняг пършолеше, падаше бавно, безшумно, мяркаше се наспоред прозорците и се виеше като безкрайна власата прежда.

И в къщи беше тихо и възсънно. Веднага след мръкване дойде Шимек уж на гости, пък то — да се срещне с Настка; те седяха един до други и се разговаряха. Борина още го нямаше. Ягустинка седеше пред огнището и белеше обиварени картофи, а в другото отделение на къщата Петрек свиреше тихо на цигулка, но някак тъй жално, че Лапа от време на време скимтеше и виеше провлечено. И Витек и Южка бяха там, а Ягна, която това свирене просто разкъсваше, викна през вратата:

— Престани, Петре, че на човека чак се плаче от свирнята ти!

— Аз пък най-сладко бих си поспала при свирене — засмя се Ягустинка.

Цигулката млъкна и след някое време едва дочуваната й мелодия се обади зад конюшнята, тъй като Петрек беше отишъл там и свири дълго през нощта. И вечерята беше готова, когато старият се върна.

— Кметицата родила, такава глъчка е там, че Доминиковица пъди хората, толкова много са надошли. Трябва, Ягушо, да наминеш утре при нея.

— Ами още сега да отърча! — рече тя бързо и цяла пламна в огън.

— Можеш и още сега, ще те заведа.

— Ех… може и утре… казваш, че много народ имало, денем искам да ида, сега и сняг вали, и тъмно!… — обясняваше тя, изведнъж изгубила желание да иде, а и той се съгласи и не пожела да настоява, толкова повече, че в тоя миг влезе ковачката с децата.

— Къде е човека ти?

— Вършачка се повредила във Воля, та го викнаха, че чифлишкия ковач не могъл да я поправи…

— Нещо често започна да ходи той до чифлика! — подметна многозначително Ягустинка.

— На тебе влиза ли ти в работа?

— Какво ще ми влиза, гледам само, па си мисля и чакам да видя какво ще излезе от това…

И с това се свърши, защото никому не се искаше да разговаря на високо за другите, всеки промълвяше по нещо тихо и лениво, почти всички бяха сънливи от вчерашното недоспиване, така че и вечерята мина без сладост, само този-онзи поглеждаше с почуда към Ягуша, която шеташе трескаво из стаята, канеше ги да ядат, макар че бяха оставили вече лъжиците, ни в клин, ни в ръкав прихваше от смях или пък сядаше при момичетата, дрънкаше, каквото се сетеше, и още недовършила, ставаше да мине в другото отделение, но от отвода пак се връщаше. Беше в мъчителна треска, понеже я бе обзел страх и неспокойствие. Вечерта се мъкнеше бавно, натежало, сънно, а у нея упорито растеше и се възмогваше желанието да изтича зад къщата… към сенарника… Но не можеше да се реши, страхуваше се, че ще я забележат… от грях се страхуваше… с всичката си сила се въздържаше и трепереше от мъка, душата й като вързано куче скимтеше в нея, сърцето й се късаше… не, не можеше, не можеше… а той може би вече да е там… да я чака… да поглежда… може би вече ходи около къщи… може би притаен някъде в градината назърта през прозореца и сега я гледа… и моли, и тръпне от жал, че не е излязла… Навярно тя ще се затича, не ще изтрае повече… само за минутка, само колкото една дума да му каже: „Иди си, няма да изляза, грехота е…“ Вече търсеше престилката си, вече вървеше към вратата… вървеше… но нещо като че ли я сграбчи за тила и я прикова на мястото й… страхуваше се… и Ягустинкините очи я следяха като копои, Настка също някак чудно я поглеждаше… па и старият… Дали знаят?… Досещат ли се?… Не, не, няма да изляза днес, не…

Най-сетне се въздържа, но така разбита се усещаше, че не знаеше какво става наоколо й. Стресна се едва когато Лапа залая пред къщи; в стаята бе почти празно, само Ягустинка дремеше пред огнището, а старият гледаше през прозореца, защото кучето лаеше все по-настървено.

„Сигурно е Антек, не е могъл да ме дочака и…“ Тя скочи уплашена.

Но на вратата застана старият Клемб, а след него, като отупваха о прага снега от ботушите си, влизаха полека Винчорек, куцият Гжеля, Михал Цабан, Франек Вилица, брат на Ханкиния баща, Валенти с кривата уста и Юзеф Вахник.

Борина се почуди на тази процесия, но, разбира се, нищо не каза, а отговаряше на поздравите, ръкуваше се, канеше да седнат, подаваше столове и черпеше с енфие…

Насядаха наред, с готовност шмъркаха енфие: този кихне, онзи нос изтрие, трети пък очите си — че силно беше енфието, друг пък разглеждаше по къщи, някой каже някоя дума, а друг важно и след намисляне му отговаряше — един разправяше за снега, друг грижите си излагаше, а трети одобрително му кимаше с глава — и всички заедно водела умен разговор и полека-лека караха към целта, за която бяха дошли…

Борина се въртеше на стола, заглеждаше в очите им, опитваше и се мъчеше да откопчи нещо от езиците им.

Но те не се оставяха. Седяха си един до друг, всички побелели, сухи, избръснати, връстници, още здрави, макар че от старост и труд превити към земята, обрасли като покрити с мъх камъни по полето, сурови, твърди, недостъпни и мъдри, та се предпазваха да се изкажат предивременно, а обикаляха по междите на работата като умни овчарски кучета, които искат да вкарат овцете в кошарата.

Най-сетне старият Клемб се прокашля, плюна и рече тържествено:

— Какво ще го бавим и усукваме, дойдохме да узнаем с нас ли си?

— Без тебе не можем да решим…

— Ти си първия в селото.

— Па и с ум господ щедро те е надарил…

— Макар и да не си чиновник, ама ти ръководиш народа…

— Всеки на тебе се надява.

— И толкова повече, че всички са засегнати.

Всеки си каза думата и с ласкателство, та Борина се изчерви, разпери ръце и извика:

— Мили хора, като не знам за какво сте дошли?

— За нашата гора, след Водици ще я секат!

— Ами на стружнята вече бичат някакви дървета.

— Еврейски са тия от Рудка, не знаеш ли?

— Не знаех, нямам време да ходя по тоя-оня и да разпитвам…

— А сам най-напред се закани на дворянина…

— Защото смятах, че е продал нашето сечище…

— Ами чие е продал, чие? — извика Цабан.

— Ами продал е на купеното.

— Продал е и на купеното, па е продал и на Вълчите долове и ще сече…

— Без наше позволение няма да сече.

— Не е така, вече са маркирали дърветата, размерили са гората и след Водици ще захванат да секат.

— Щом е тъй, трябва да идем да се оплачем на комисаря — рече Борина, като помисли.

— Дорде се мъдрите намъдруват, лудите се налудуват — промърмори Цабан.

— А когато заумира някой, триста доктори за пара! — добави Валенти кривоустият.

— Оплакването толкова ще помогне, че докато властта дойде и забрани, от нашата гора и дънерите няма да останат, нима не помните как беше в Дембица?

— Дворянина е като вълк, една овца щом опита, веднага цялото стадо издавя.

— Не бива да го оставяме да си разиграва коня!

— Умно го каза ти, Мачей; утре след черква по-видните селяни ще се съберат у дома, за да решим, та дойдохме и тебе да поканим.

— Всички ли ще дойдат?…

— Всички, веднага след черква…

— Утре… Ами като утре непременно трябва да ида на Воля, истина ви казвам, роднини мои делят имота си, карат се, съдят се, па съм обещал да ги спогодя, та да не ощетяват останалите сираци; трябва да ида, но вие каквото решите, ще го приема, като да съм бил с вас.

Те си излязоха малко недоволни, защото, макар че одобряваше и се съгласяваше на всичко, което казваха, все пак усетиха, че не държи искрено с тях.

„Така, правете каквото правите, ама без мене! — мислеше си той. — Нито кмета, нито воденичаря, нито по-първите хора от селото ще дойдат с вас! Щом дворянина се научи, че той не е бил против него, по-лесно ще му плати кравата… и ще поиска да се помирят… Глупци! Не вземат да го оставят да я изсече до корен… па след това да вдигнат една врява, та съд, та арестуване, да го притиснат — ще даде повече, отколкото ако се помири. Нека решават, ще почакам настрана, много не бързам, не!…“

Всички вече легнаха да спят, само Мачей седеше и пишеше с тебешир по пейката; той дълго смята и мисли през нощта.

Сутринта, веднага след закуска, заповяда на ратая да запретне шейната.

— Както казах вчера, ще ида до Воля, а пък ти, Ягушо, гледай тук дома и ако някой пита за мене, казвай, че трябваше да отида, па намини и към кметови.

— Късно ли ще се върнеш? — попита тя със скрита в сърцето радост.

— Надвечер, па може и по-късно.

Той се преобличаше празнично, а тя му носеше дрехите от килера, върза му панделката на яката, помогна му във всичко и с трескаво нетърпение подканяше Петрек по-скоро да впряга, цяла се тресеше, не можеше да стои на едно място. Радост напираше в нея, радост, че той ще замине за цял ден, ще се върне късно, а може и през нощта, пък тя ще остане сама и като се мръкне — като се мръкне, ще отиде зад сенарника… Ще излезе! Хей! Душата й вече пърхаше да изхвръкне, очите й се смееха, ръцете й се протягаха, разпъваха се гърдите й и като жарки светкавици минаваха по нея огньове и я заливаха със сладка мъка… Но изведнъж, ненадейно я обзе чуден страх и стисна сърцето й, та тя млъкна, затихна в себе си и гледаше като обезумяла Борина, когато той опаса пояса си, сложи шапката и даваше някакви заповеди на Витек.

— Вземи ме със себе си! — пошепна тихо тя.

— Я пък ти… Кой ще остане в къщи? — зачуди се силно той.

— Вземи ме, свети Стефан е днес, няма много работа, вземи ме, така ми е тежко, вземи ме — молеше тя тъй горещо, че макар и да се учуди, той не се опря и се съгласи.

За няколко мига тя беше вече готова и веднага тръгнаха, запрепущаха още от дома, та шейната просто хвърчеше.

VI

— Мислех си, че си затънала нейде в снега! — шепнеше той на подбив.

— Може ли да се бърза в такава виелица, дошла съм пипнешком, че снега тъй шиба, очите си не може да отвори човек, а пък по пътищата такива преспи, такава фъртуна, че на две крачки пред себе си не може да види човек.

— Майка ти в къщи ли е?

— То се знае, къде може да е в такова кучешко време: отзарана беше у Козелите, но с Магда работата е съмнителна, на умирачка гледала и нищо не могат да й помогнат — отговаряше Ягна, като се отърсваше от снега.

— Що има по селото? — попита Борина насмешливо.

— Иди питай, ще се научиш, не съм търчала по новини!

— Дворянина минал оттука, не знаеш ли?

— На такава виелица куче не може да се задържи, та на дворянина да се е прищяло…

— Когото неволята кара, той не гледа лошото време.

— Така си е, който има неволя… — усмихна се тя съмнително.

— Сам обеща, никой го не е молил — рече строго Борина. И той сложи настрана оберъчката, стана от станчето за дялане и се приближи до прозореца да види, но вън беше такава виелица, такава фъртуна, че не се виждаха нито огради, нито дървета.

— Чини ми се, че не вали вече — рече по-спокойно той.

— Не, само върти, събаря, отвява и така го пръска, така шиба, че не можеш пътя да познаеш — рече Ягна, нагрея ръцете си и се зае да мотае прежда от вретена на мотовилка, а Борина седна пак да работи, но все по-нетърпеливо поглеждаше през прозореца и се ослушваше.

— Ами Южка къде е? — попита той след малко.

— Навярно у Насткини, все там седи.

— Скитник момиче, не я свърта нито час в къщи.

— Дотягвало й, казва.

— Е да, и все игри търси.

— Така казва само и само от работа да изклинчи.

— Не можеш ли да й заповядаш?

— Как? Веднъж и дваж ли съм казвала, ама отвори ми една уста като на куче; ти като не я постегнеш, колко й струват моите заповеди.

Но старият си направи оглушки за тия оплаквания и все по-нетърпеливо се ослушваше, а пък никакъв човешки глас не се чуваше отвън, само вихърът виеше, върлуваше по света, удряше сякаш с гръб по стените, та чак къщата пращеше и пъшкаше.

— Ще идеш ли? — попита тя тихо.

Той не отвърна нищо, защото чу, че вратата в отвода се отвори и в същия миг Витек влезе задъхан и извика от прага:

— Дворянина вече дойде!

— Отдавна ли? Затваряй бързо вратата.

— Още се чуват звънчетата!

— Сам ли пътуваше?

— Такава виелица е, че само конете познах.

— Тичай още сега да се научиш къде е спрял!

— При него ли ще идеш? — запита Ягна тихо и с притаен дъх.

— Ще почакам да ме повикат, няма да се натрапвам, но без мене нищо няма да свършат…

И двамата млъкнаха. Ягна мотаеше, като броеше нишките и ги превързваше на глави, а старият, понеже работата не му вървеше поради нетърпение, захвърли всичко и се запременя да излезе. Но още несвършил, и Витек долетя.

— Дворянина седи у воденичаря в стаята откъм пътя, а конете стоят в двора.

— Що си се такъв навърдалял?

— Вятъра ме събори в пряспата…

— Ами! Навярно здравата си се дърпал с момчетията и търкалял по снега!…

— Вятъра ме събори…

— Късай, късай дрехите, хубостнико, като те изпаша аз тебе с каиша, ще има да ме помниш!

— Ама истина ти казвам… тъй духа, така шиба, че не може да се задържи човек…

— Махай се от огъня, нощеска ще се сгрееш добре. Кажи на Петрек да вземе да чука жито и ти му помогни, па да не летиш по село като куче с изплезен език.

— Отивам, само да донеса още дърва, господарката ми каза… — прошепна жално и с мъка Витек, че не бе можал да разкаже какво е видял из селото. Завъртя се из стаята, свирна с уста на Лапа, но кучето се сви на кълбо и не искаше да чуе, та тръгна сам, а Борина, облечен за излизане, ходеше от ъгъл в ъгъл, притуряше дърва в огнището или пък ту до плевника отиваше, ту през прозореца поглеждаше, ту излизаше пред къщи и все по-нетърпеливо чакаше, но никой не дохождаше да го потърси.

— Може би са забравили… — забележи Ягуша.

— Как, мене да забравят?…

— Защото вярваш на ковача, а той е най-големия лъжец…

— Глупава си ти, не бъбри, като не разбираш…

Тя млъкна обидена, а той напразно заприказваше по-меко, докато най-сетне се ядоса, тури си шапката и тресна вратата след себе си.

Ягуша притъкми къделя, седна при прозореца и почна да преде, като поглеждаше сегиз-тогиз развилнялата се навън снежна виелица.

Вятърът страшно фучеше, снежните разпокъсани облаци се носеха по света като кълба, големи като къщи или като исполински дървета и час по час удряха в къщата, та всичко в стаята затреперваше, чиниите задрънкваха в шкафа, просфорните слънца и звезди на потона се люлееха. Пронизителният студ така проникваше през прозорците и вратата, та Лапа диреше все по-топло легло, а Ягна се наметна с престилка.

Витек се вмъкна тихичко и плахо рече:

— Господарке!

— Какво?

— Знаеш, дворянина пристигна с жребци! Теглачи като лами, целите черни с червени мрежички, с пера на челата им, звънчета по ремъците, лъщят от злато като иконите в черквата! Па като вървят, вятър, вятър ти казвам!

— Не е чудно, дворянски са, не са селски!

— Божичко, такива змейове още не бях видял!

— Ами нищо не работят и само ги хранят с овес.

— Така си е, па и ние да охраним нашата кобилка, да й отрежем опашката, да й сплетем гривата и да я спрегнем с кметовата Сивка, и те ще хвърчат така, а, господарке?…

Кучето скокна изведнъж, наежи се и залая.

— Я виж, има някой пред вратата.

Но докато Витек успее да излезе, един отрупан със сняг човек застана на прага, поздрави с „Да бъде похвален“, заотупва шапка от ботушите и се оглеждаше по стаята.

— Позволете да се огрея и да си почина малко! — рече той умолително.

— Седнете! Витек, дотури дърва на огъня — поръча тя смутено.

Непознатият седна при огнището, огрея се малко и запуши луличка.

— Тази ли е Бориновата къща, на Мачей Борина? — заприказва той, като четеше от една бележка.

— Е да, Бориновата е — потвърди тя със страх, защото й се стори, че е някакъв чиновник.

— Тука ли е баща ти?

— Мъжа ми излезе из селото.

— Позволете ми, ще го почакам тука при огъня, премръзнал съм.

— Седете си, нито стола, нито огъня ще ми изядете.

Непознатият сне кожуха си, но личеше, че му бе студено, защото цял трепереше, триеше ръце и се примъкваше все по-близо до огъня.

— Тежка зима тази година — прошепна той.

— Така си е, не е лека. Ами да ви сгрея едно мляко да се постоплите.

— Благодаря, да бихте имали чай!…

— Имаше, имаше, бях донесла от града още есенеска, когато мъжа ми го болеше корем, но се свърши и сега из селото не знам къде може да се намери…

— А свещеника казват, че постоянно пие чай — подхвърли Витек.

— Ха, иди поискай от него, а!

— Няма нужда, няма нужда, аз си имам чай, вие само вода ми стоплете…

— Вряла вода!

Ягуша сложи на огъня грънче с вода и пак седна при къделята, но не предеше, врънваше от време на време вретеното, колкото да се рече, че преде, и внимателно разглеждаше непознатия, обзета от глухо неспокойство и любопитство: „Какъв ще да е тоя, какво търси, чиновник може да е с някакво нареждане, защото постоянно гледаше в една книжка?… Облеклото му почти градско, сиво и зелено, каквото носят дворянските стрелци! Кожуха му пък и шапката селски! Някакъв чудак или скитник! Па може и друго нещо!“ — мислеше си тя и разговаряше чрез погледи с Витек, който уж огъня подклаждаше, а главно — разглеждаше непознатия и страшно се учудваше, че той чмокна на Лапа.

— Ще те ухапе, зло е кучето! — прошепна Витек неволно.

— Не бой се, мене кучета ме не хапят — усмихна се чудно и гладеше притуленото в колената му кучешко чело.

Наскоро дойде и Южка, а веднага след това се отби и Вавжоница, дойдоха и някои други от съседите, защото се беше разчуло наоколо, че у Боринови има някакъв чужд човек.

А той все се грееше, без да обръща внимание на хората, нито на шепота им, и чак когато водата завря, извади от една книжка чай, сипа го вътре, взе сам от полицата бяла чаша, наля си вряла вода и като гризваше по малко захар, сръбваше си и ходеше из стаята, взираше се в иконите, в покъщнината или пък заставаше насред и така втренчено се вглеждаше в очите на хората, та им прилошаваше.

— Кой е излепил тия работи? — показа той към окачените на потона слънца.

— Аз! — писна зачервена Южка.

Той пак закрачи дълго из стаята, а Лапа — стъпка по стъпка след него.

— Кой е рисувал това? — рече учуден той, като се спря пред книжните изрезки, които бяха налепени по рамките на иконите, а тук-там и по стената.

— Това не е рисувано, а изрязано от хартия!

— Не може да бъде! — извика той.

— Сама съм ги рязала, та знам!

— И сама ли си го измислила, а?

— Сама! Тук всяко дете в село може да го направи.

Той пак млъкна, наля си втори път чай, седна при огнището и дълго време не каза ни дума.

Хората се поразотидоха, защото вечер наставаше и бурята утихваше, само понякога се повдигаше силен вихър, завъртяваше се, разбъркваше въздуха и шибаше в къщата, но все по-рядко и слабо зашумяваше като някоя птица, изгубила сили от дълго хвърчане.

Най-сетне и Ягна остави къделята и се залови за вечерното си шетане.

— Слугувал ли е у вас Якуб Соха? — рече непознатият.

— Куба, нали! Ами слугуваше, но умря клетника още през есента.

— Каза ми за това свещеника. Боже мой, от лятоска го търся по всички села наоколо и го намерих след смъртта му…

— Наш Куба ли сте търсили? — извика трогнато Витек.

— А, навярно вие сте брата на дворянина от Воля?

— Откъде ме знаете?

— Често разправяха хората, че брата на дворянина се върнал от далечни земи и дири по селата някой си Куба, но никой не се досещаше кой Куба.

— Соха, едва днес се научих, че у вас е слугувал и е умрял.

— Стреляха го, изтече му кръвта, умря… — рече през сълзи Витек.

— Дълго ли слугува у вас?

— Откак се помни, все у Боринови е бил.

— Навярно е бил добър? — попита той плахо.

— И още как, цялото село може да каже, всички, свещеника дори плака на погребението и нищо не взе за опелото.

— А мене на молитви ме е учил, и да стрелям ме научи, и се грижеше за мене като същински баща! Понякога и десетаче ми даваше, и… — Витек се заля с плач при този спомен.

— Па беше един набожен, тих работен ратай, та неведнъж сам свещеника го хвалеше.

— Във вашите гробища ли е погребан?

— Ами къде другаде?

— Аз знам къде, ще ви покажа. Ямброжи му направи кръст, а Рохо написа всичко на дъската, та ако снега не го е завеял, ще го намеря и ще ви заведа! — извика Витек.

— Тогава да тръгнем още сега, преди да се е стъмнило.

Непознатият облече кожуха си и дълго стоя насред стаята, загледан нейде пред себе си. Стар беше вече, малко прегърбен, побелял, сух като треска; лицето му беше набръчкано и бледо като пръст, на дясната буза личеше дупка — стара следа от куршум, дълга рязка над окото, дълъг нос, разчорлена рядка брадичка и тъмни, дълбоко вкопани и силно блестящи очи. Лулата си нито за миг не изпущаше из зъбите и все я палеше. Най-сетне той се раздвижи и искаше да даде някакви пари на Ягуша, но тя скри ръце зад гърба си и се изчерви.

— Знаете, по света нищо не дават даром…

— Може по света да е така; аз не съм евреин или търговец, та да искам да ми плащат огъня и водата! — прошепна тя обидена.

— Благодаря за гостоприемството! Кажете на мъжа си, че е идвал Яцек от Воля. Той ще си спомни за мене, ще дойда пак някога, сега бързам, че се мръква; хайде, останете си сбогом.

— Хвала на бога.

Ягна искаше да му целуне ръка, но той се дръпна и бързо излезе от къщи.

Първият, едва доловим мрак падаше на земята, вихърът престана, само от препречените като бентове по пътя преспи прехвърчаше сух, дребен сняг, като че някой тупаше сито с брашно над тях. Мъглявост и мътило имаше само ниско над земята, а горе беше вече всичко утихнало, та къщите и овощните градини се показваха ясно и се виждаха в уморената, синкава примъгленост на здрача.

Селото като че ли се пробуди от вцепенение, оживиха се улиците, закипяха гласове по дворовете, тук-там се залавяха да разриват снега пред къщите, просичаха леда във вира, вода носеха, разтваряха вратите на плевниците, та ударите на бухалките по снопите се разнасяха по-надалече по улиците, тук-там вече и шейни си проправяха път, дори врани се показаха по дворищата, което беше сигурен знак за промяна на времето.

Господин Яцек разглеждаше с любопитство наоколо, питаше за срещнатите хора или за някои къщи и тъй бързо вървеше, че Витек едвам го догонваше, само Лапа тичаше напред и радостно полайваше.

Пред черквата се издигаха такива големи преспи, че бяха съвсем превишили оградата и достигаха почти до клоните на дърветата. Трябваше да отидат откъм другата страна, покрай дома на свещеника, срещу който цяла тълпа момчета се гонеха с врясък и се замеряха със сняг, а понеже Лапа ги лаеше, някой го хвана за гърба и го хвърли в сипкавата още неулегнала пряспа. Витек се спусна да го спасява, но и на него му излезе скъпо — отрупаха го със снежни топки, та едвам се изтътрузи, върна им и той малко нещо и бързо полетя, защото господин Яцек не чакаше.

Едвам се добраха до гробищата, но и там имаше сняг цял човешки ръст, та само рамената на кръстовете се чернееха над гробищните могили и над снежните гърбици; а мястото бе малко открито, вятърът още духаше от време на време и час по час повдигаше сняг и покриваше като с мъгла всичко, та само голите дървета се люлееха и мяркаха в нея. А полето наоколо беше покрито с бяло, съвсем потъмняло и синьо от мрачината, нищо не можеше да се различи по него, ни дървета, ни храсти, ни гори — само по пътеката току зад гробищата идеха петнайсетина души, тежко натоварени и превити доземи. Развяваният сняг често ги засланяше, та съвсем се изгубваха от погледа, но когато поутихнеше, все по-близко се червенееха женски вълненици и можеха да се виждат поотделно.

— Какви са тия хора, от пазар ли се връщат?

— Не, безимотни са, ходили са за дърва в гората.

— И на гръб ли ги носят?

— То се знае, нямат си коне, на гръб трябва да носят.

— Има ли много такива в селото?

— Не са и малко. Само селските стопани имат земя, а другите седят на чуждо и работят или пък се ценяват да слугуват.

— И често ли ходят за дърва?

— Веднъж в седмицата от чифлика позволяват на всеки да иде с дървен чук, та колкото сухорляк може да си набере в платнището и да понесе на гръб, толкова: само стопаните имат право да отиват в гората с кола и със секира… Ние с Куба често ходехме и неведнъж сме се връщали весели-весели… че Куба умееше така да отсече някой габърец и да го скрие между клоните, та и горският не можеше да познае! — рече той с гордост.

— Куба дълго ли боледува? Разкажи ми всичко!

Разбира се, че Витек и не чака да го молят и разправи всичко, каквото знаеше. Господин Яцек го прекъсваше с въпроси, чак се поспираше от разпаленост, разгръщаше ръце, викаше нещо високо, но момчето не разбираше защо бе това, за какво се отнасяше и защо се тъй учудваше, пък и наистина не внимаваше добре и малко страх го обземаше, понеже вече се стъмваше и целите гробища като че ли се обличаха в някакво погребално покривало и приказваха с различни гласове, та той изтичваше напред и с изплашени очи търсеше Кубовия кръст. Най-сетне го намери, до самата ограда беше, наред с пръснатите гробове на убитите през войната, при които гробове той се моли на задушница.

— Тука ще да е, на кръста е написано: Якуб Соха! — изсрича той, като движеше пръст по големите бели букви. — Рохо написа това, а кръста направи Ямброжек!

Господин Яцек му даде две злоти и му каза веднага да си иде у дома.

Момчето затича презглава, обърна се само веднъж, колкото да свирне на Лапа и да види що прави онзи.

— Божичко! Брат на дворянина, а коленичи пред гроба на Куба — прошепна си Витек, но понеже се беше стъмнило и огънатите дървета някак страшно се клатеха, обзе го такъв страх, че се спусна в галоп и напреко към селото. Спря се чак при черквата да си поеме дъх и да погледне парите, които стискаше здраво в ръка, па и кучето го настигна и бавно тръгнаха заедно към къщи.

При вира той срещна Антек, който се връщаше от работа, кучето се хвърли към него да се погали, да полае и да поскимти от радост, а и Антек взе да го милва.

— Добро куче, добро, добро! Откъде идеш, Витек?

Витек всичко разказа, но, разбира се, за парите премълча.

— Що не дойдеш някога при децата?

— Ще прескоча, ще прескоча, направил съм дори за Петруш количка и една дяволийка…

— Донеси я, на̀ ти едно десетаче, та да не забравиш!

— Веднага ще дотърча, да видя само дали господаря не си е дошъл…

— Няма ли го у дома? — рече Антек уж равнодушно, но чак се разтрепера.

— У воденичаря е, нещо разговарят с дворянина и с други!

— Господарката ти у дома ли си е? — попита той по-тихо.

— У дома си е, шета из къщи. Само ще видя и веднага ще дойда…

— Ела, ела! — шепнеше той; искаше да го пита, да узнае нещо, но не посмя, хора се въртяха наоколо, макар че вече тъмнееше, пък и това просто момче би разправило, би разнесло по селото. Той тръгна бързо към дома си, но при черквата се огледа внимателно дали няма някой да види, и зави настрана по пътеката, която водеше зад плевните.

А Витек изтича към къщи.

Борина още не беше си дошъл. В къщи бе тъмно, само главните на огнището горяха. Ягна се занимаваше с вечерната си работа, но беше ядосана, защото Южка пак бе изчезнала някъде, а пък толкова много шетня имаше, че не знаеше с кое по-напред да се залови! Не слушаше дори и разказа на Витек и само когато той спомена за Антек, тя се спря внезапно и наостри уши…

— Никому не казвай, че ти е дал десетаче.

— Щом заповядаш, ни гък няма да кажа.

— На̀ ти още едно, па помни добре. Дома ли си отиде?…

Тя не дочака отговора, скочи изведнъж от мястото си и като уплашена започна да вика Петрек и с плах и дебнещ поглед кръстосваше градината и улицата. Погледна дори зад сушината под сенарника — никого нямаше… Успокои се веднага, но такава мъка я обзе, че захвана да крещи на Южка и да я праща да напои по-скоро кравите и да я гълчи, че постоянно се влачи по махалата и нищо не работи. То се знае, че и момичето не мълчеше, беше надменно, устато и упорито, та на всичко отвръщаше и се караше.

— Бъбри, бъбри, баща ти ще се върне и веднага ще те укроти с ремъка! — заплаши я Ягна, като палеше лампата и се залавяше пак да преде. Тя не отговаряше вече на Южкините мърморения, защото й се стори, че някой ходи зад страничния прозорец.

— Витек, я погледни навън, свиня трябва да е излязла от кочината и току ходи по градината.

Но Витек я уверяваше, че вкарал всичките свине в кочината и затворил вратата. Южка отиде в другата половина на къщата и изнасяше с Петрек чебури с пиене на кравите, а после долетя за ведрата за доене.

— Сама ще ги издоя, почини си, щом толко си се преуморила!

— Дой ги сама, пак ще оставиш половината мляко неиздоено! — рече хапливо Южка.

— Да си затваряш устата! — вресна ядосано Ягна, па надяна дървените си обувки, подпаса вълненика, взема ведрата и тръгна към обора.

Беше се вече мръкнало, вятърът бе спрял, снежната виелица бе утихнала, но небето висеше отрупано с облаци — черно, безвездно и ниско; снеговете тъжно се сивееха, някаква жална, мъчителна тишина притискаше света, никакъв глас не се чуваше из село, само нейде от ковачницата се носеха далечни и глухи удари на чукове.

В обора беше тъмно и задушно, кравите смучеха пиенето, шумно стържеха с езиците си дъната на чебурите и час по час тежко постенваха.

Ягна напипа столчето, приседна до първата, намокри вимето, изтри го с престилката си и като подпря глава в корема на кравата, започна да дои.

Обгърна я такава тишина, че можеше добре да слуша и най-малкия шум; млякото струйка по струйка шуртеше във ведрото, откъм конюшнята се чуваше тропотът на конете, а от къщи се разнасяха сподавените и пискливи приказки на Южка.

— Разправя, а картофи не бели! — промърмори тя, изведнъж млъкна и се заослушва, защото снегът по двора заскърца, като че ли някой идеше отдясно, откъм сушината, както изглежда, бавно… спираше се дори… защото стихваше за миг… пак вървеше… снегът все по-близко скърцаше… тя отдръпна глава и погледна към сивия отвор на вратата… Някаква фигура се мяркаше там…

— Петрек!… — извика тя.

— Тихо, Ягушо, тихо!

— Антек!

Тя се вцепени съвсем, всички сили така я напуснаха, че не можа ни дума повече да промълви, не можеше да се помръдне, не можеше и да помисли, а теглеше несъзнателно вимето и млякото пръскаше по вълненика й и по земята. Обля я топлина, сякаш горещ пламък като вихър повя над нея, като светкавица забляска в очите й и разпъваше сърцето й със сладост, а нещо я хвана за гърлото и я задави, та едвам не падна мъртва…

— От Коледа съм те зачакал всеки ден, всяка вечер дебнех като куче под сенарника, ти не излезна!… — шепнеше той.

И тоя задъхан, страстен, напращял от любовна сила, пълен със сладост глас я заля като с вряла вода, като с огън, със страст, с вик на сила… Той стоеше срещу нея, тя почувствува, че се облегна на кравата, наведе се и я гледаше тъй от близко, че горещото му дишане палеше главата й…

— Не бой се, Ягушо! Никой не е видял, не бой се. Не изтраях, не мога да си помогна, и ден и нощ, по всяко време ти си все пред мене, в очите ми си влязла, Ягушо, нищо ли няма да ми кажеш?

— Какво да ти кажа, какво? — шепнеше тя с разплакан глас.

Млъкнаха и двамата. Гласът им ги напусна, задавяше ги вълнение и тази близост, тази възмечтана самотност, тази нощ като болест се стовари върху тях, като сладко бреме, но и като чуден страх. Така копнееха един за друг, а сега и една думичка им беше трудно да изрекат, желаеха се един друг, а не можеха и ръцете си да подадат — мълчеха.

Кравата шумно пиеше, шибаше с опашка по хълбоците си и често го удряше по лицето, докато най-после той хвана здраво тая опашка, наведе се повече над кравата и зашепна отново:

— Нито спя, нито ям, не мога да работя без тебе, Ягушо, без тебе…

— И на мене не ми е лесно…

— Мислеше ли понякога за мене, Ягушо, мислеше ли?…

— Можех ли да не мисля, когато винаги си ми в главата, винаги, та не мога да се съвзема. Истина ли е, че си бил Матеуш зарад мене?

— Истина. Лъжеше за тебе, затова му смачках муцуната и всекиму същото ще направя!

Къщната врата силно се хлопна и някой бързо затича през двора право в обора, та Антек едва успя да скочи в яслите и там да почака.

— Южа каза да взема чебурите, че трябва на свинете да се забърка.

— Вземи ги, и двата вземи! — едва можа да изрече Ягна.

— Ама Лиса още не е изпила, ще дотърча после.

Витек припна бързешком, чу се как вратата пак се хлопна и Антек едва тогава се измъкна от скривалището си.

— Ще се върне, хубостника му… ще ида под сенарника и ще почакам, ще излезеш ли, Ягушо?

— Страх ме е…

— Ела, ако ще би час и два ще чакам, ела!… — молеше я той.

Той се приближи отдире, защото тя все седеше при кравата, прегърна я силно през гърдите, изви главата й назад и тъй силно впи устните си в нейните уста, че тя не можа да си поеме дъх, ръцете й се отпуснаха и ведрото падна на земята… тя се замая, но все по-силно се напрягаше и тъй безумно притискаше устата си към неговите, че се съединиха на смърт, отпуснаха се един върху друг и дълго останаха в тая безумна, дива и безпаметна целувка.

Най-сетне Антек се откъсна и избяга бързо от обора.

Скочи после и тя да го догони, но той вече се мярна като сянка на прага и изчезна в нощта. Изчезна, само онзи тих, парлив шепот звучеше в нея тъй силно и тъй заповеднически, че тя слисано се оглеждаше по обора… Разбира се, че нямаше никого. Само кравите преживяха и шибаха с опашки. Ягна погледна към двора, отвъд прага нощта стоеше в непрогледни мрачини, тишина притискаше света, само удари на чукове позвънваха надалеко… А пък беше тука, беше… при нея стоеше, прегръщаше я, целуваше я… още горят устата й, още пълзят огньове като светкавица по нея, а в сърцето й напира такъв радостен вик, че не можеше да се изкаже! Господи боже мой! Нещо я поде и понесе, та ако ще би по цял свят, още сега, в същия миг би тръгнала с него!… — „Янтоше!“ — извика тя несъзнателно и едва от собствения си глас се оборави малко. И се зае с всички сили да дои, но беше тъй разсеяна, че често търсеше виметата под предниците на кравите, и тъй разчувствувана от щастие, та едва когато отиваше към къщи, на студеното усети, че лицето й е мокро от плач. Тя отнесе млякото, но забрави да го прецеди и изтича към другата страна на къщата, защото чу гласа на Настка. На нея тя нищо не каза, а се повърна и взе да се докарва пред огледалото, па ту дърва притуряше на огъня, ту се замисляше каква ли бърза работа имаше да върши… какво да прави… но като не можеше нищо да си припомни, нищо… защото само това й беше в мисълта, че Антек чака под сенарника, чака… Повъртя се още като замаяна из стаята, наметна се с престилката си и излезе.

Промъкна се тя тихо покрай прозорците, сви покрай другата стена на тесния прелез между градината и сушината, който бе покрит с покрив от приведените под снега клони, та трябваше да се снишава.

Антек се таеше при прелеза, скочи към нея като вълк и почти я пренесе на ръце под сенарника, който бе току зад пътя.

Но днес никак не им провървя, защото тъкмо влязоха под сенарника, тъкмо се притиснаха в целувка и се раздаде резкият, силен глас на Борина:

— Ягушо, Ягушо!…

Сякаш гръм ги тресна, така се пръснаха: Антек отскочи настрана и се спусна бързо покрай градините, а Ягна избяга към двора, без да гледа, че клоните смъкнаха преписката от главата й и я посипаха цяла с кит. Тя изтри със сняг лицето си, събра под сушината наръч дърва и бавно, спокойно се върна в къщи.

Борина някак странно я гледаше изпод вежди.

— Назърнах до Сивуша, че се беше проснала и постенваше…

— Търсих те в обора и не те видях…

— Сигурно съм била под сушината тогава, дърва събирах…

— Ами къде си се навърдаляла така със сняг?…

— Къде? Снега е надвиснал по стрехите, та само да го закачиш, и се сипе по главата ти — обясняваше тя спокойно, но завръщаше лице от огъня, за да скрие червенината си.

Обаче не можа да измами стария. Наистина той не я гледаше право в очите, но добре знаеше, че е цяла като огън червена, а пламналите й очи блестят като в треска. Някакво глухо, неясно подозрение пропълзя в сърцето му, хаплива ревност заръмжа в него като куче и като куче се притаи. Дълго се измъчва той и мисли, докато най-сетне предположи, че може Матеуш да я е срещнал и притиснал до някой плет.

Тъкмо тогава влезе Настка и той я заразпитва, за да узнае нещо.

— Що, като че ли Матеуш е оздравял вече, излиза ли?…

— Къде ти оздравял!

— Някой ми казваше, че го видели привечер, ходел вече из селото… — подхвърляше хитро той и внимателно се вглеждаше в Ягна.

— Дрънкат си, каквото им дойде на езика. Матеуш едва шава, не може и от леглото да стане, само дето вече не храчи кръв, Ямброжи днеска му тури чаши, а сега нареди с водка с мас да го мажем. Тъй хубавичко се лекуват там двамата, та чак на пътя се чуват песните им.

Борина повече не попита, но не се освободи от подозренията.

И понеже на Ягуша тежеше неговото мълчание и зорките му очи не я оставяха на мира, тя взе да разказва надълго и нашироко за господин Яцек.

Много се учуди Борина от това и започна да си мисли какво можеше да значи то, измъчваше се много, разсъждаваше, тълкуваше на ума си поотделно всяка дума и най-сетне от всичкото стана ясно, че дворянинът е изпратил при него господин Яцек да узнае какво приказва народът за сечището.

— Ама нищичко не попита за сечището.

— Ех, такъв ще те върже тебе, та няма и да усетиш как всичко ще си изкажеш. Хо, хо, знам го аз този дворянски синец.

— Нали ти казвам, само за Куба пита и за тия изрезки.

— Заобикаля по междите, за да огледа добре пътя! Тука има нещо, пак някакъв план на дворянина, как инак, брата на дворянина за Куба ще се интересува! Само глупавия ще повярва на такива измишльотини. Казват, че този Яцек е малко нащурничав, че постоянно се развява по селата, свири под крайпътните кръстове с цигулка и бръщолеви пет за четири. И каза ли, че пак ще дойде?

— Каза и разпитва за тебе.

— Виж, не мога да го разбера.

— Ами ти видя ли се с дворянина? — подхвана внимателно тя, за да не му даде възможност да се размисля.

Той подскочи, като че стършел го ухапа.

— Не, през всичкото време бях у Шимонови — каза той и млъкна.

Тя не посмя повече да го пита, защото той се мяташе като бесен по стаята, крещеше за най-малкото нещо, хокаше, заплашваше. Настана гробна тишина. Всеки намери за добре да се махне от очите му, за да не си изпати нещо.

В такава неприятна тишина сядаха да вечерят, когато влезе Рохо, седна както обикновено при огъня, не пожела да яде и като свършиха, рече тихо:

— Не идвам от свое име, изпратиха ме. Из селото се говори, че дворянина се ядосал на Липци и не щял да повика нито един липченин да сече, дойдох да попитам, истина ли е?

— Господи боже мой, откъде да знам, за пръв път чувам.

— Имало е съвещание днеска у воденичаря, оттам се е разнела тая новина.

— Съвещавали са се кмета, воденичаря и ковача, ама не и аз!

— Ами казват, че у вас е бил самия дворянин и ти си тръгнал с него.

— Не съм се съвещавал с тях, ако щеш вярвай, казах ти каквото е право…

Той не призна колко го болеше, че не го бяха зачели и се бяха съвещавали без него!

Отново се ядоса при мисълта за това, но си премълча, само предъвкваше в себе си като трици тази обида и доколкото можеше, се въздържаше, да не би Рохо да се досети какво става с него!

„Ами как, чака той, поглежда като глупав, а те без него се съвещавали! Няма да им прости това, ще го запомнят те него. Те го не зачитат за нищо, но ще им покаже кой е той в селото. И не някой друг, а воденичаря да направи това, ратай такъв, развейпрах. Забогатя от гърба на народа, па сега се големее, измамника, но той знае такива работи за него, че и в затвора може да го вкара, знае… Пък и кмета! Бива го за говедар, а не да управлява по-старите, пияница; направиха го кмет, а утре могат да го смъкнат и да изберат ако ще би и Ямброжи, все една полза. И ковача, неговия зет смахнат! Само да му дойде в къщи! А пък дворянина като някой вълк току обикаля около народа и току тича насам-натам и души къде какво да смъкне! Господар, кучия му син, седи на селска земя, селска гора продава, живее по милост на селяните, па на това отгоре и заговор против народа ще прави! Мръсник такъв, не вижда, че и по неговия гръб като по всеки могат да играят тояги!“ — Но нито дума от тия размисли той не каза, че не беше жена да се ожалва пред другите и да търси съчувствие! Много го дразнеше всичко, дори страшно го болеше, но грижа ли го е някой за това! И той бързо съобрази, че не е прилично да се седи пред чужд човек със затворена уста, та стана от стола и рече:

— Чудни работи казваш, но ако дворянина рече да не ни повика, никой не може да го накара насила.

— Така е, но ако някой по-достоен му обясни колко народ страда от това, може би ще отстъпи.

— Няма да го моля! — извика Борина рязко.

— А двайсетина безимотни има в селото, поглеждат за работа като за милостиня! Сам знаеш кои са, а зимата е тежка, снегове, студове, на мнозина вече премръзнаха и картофите, а никаква работа. Преди да дойде пролет, такъв глад ще настане, че страшно е да си помислиш! А и сега вече е такава сиромашия, та мнозина само по веднъж на ден хапват гореща чорбица и с гладен стомах си лягат! Всички си правеха сметка, че щом дворянина вземе да сече гората при Вълчите долове, за всички ще се отвори работа! Пък то виж, разсърдил се е навярно и няма да вземе нито един липченин да работи! Ядосал се е, че са били писали оплакване до комисаря против него.

— И аз го подписах и ще държа твърдо на това, ни дръвче да не отсече, докато не се спогоди с нас и докато не ни даде, което си е наше.

— Щом е така, може и да не секат гората.

— Нашето няма да секат.

— Ами сиромасите какво ще правят? — простена Рохо.

— Нищо не мога да помогна, а пък няма и да дам своето, само и само работа да им отварям. Брани другите, застъпвай се за тоя, за оня, а когато тебе сполети зло, кучето ще ти дойде на помощ.

— Виждам от това, че не си с дворянина.

— Със себе си съм и с правдината, така да знаеш. Друга грижа ми е на главата. Няма да седна да плача, че някой си Войтек или Бартек няма какво да яде, това е на свещеника работа, не моя! Един и да иска, не може да излезе наглава.

— Но много може да помогне, много — рече тъжно Рохо.

— Опитай се да носиш вода в решето и ще видиш колко ще донесеш, така е и със сиромашията; така си е наредено от бога и чини ми се, така и ще си остане — един има, а друг гони вятъра в полето.

Рохо само поклати глава и си излезе наскърбен, защото не очакваше такова кораво сърце за хорската беда у Борина. Старият го изпрати до портата и както обикновено всеки ден, отиде да назърне при кравите и при конете, защото беше вече късно.

Ягна постилаше и тъкмо разпухваше своя юрган и си казваше полугласно молитвата, когато влезе Мачей и хвърли в краката й някаква дреха, цялата в сняг.

— Наметките си губиш, при прелеза я намерих! — каза той тихо, но толкова твърдо и така я прониза с поглед, че тя примря от смущение и чак след малко почна да обяснява със заекване.

— То… този Лапа… каквото му попадне… изнася из къщи… вчера обущата ми беше до колибата си чак занел! Мръсно куче такова…

— Лапа ли?… Ха… е да… — прошепна той, защото никак не повярва.

VII

На Богоявление, което тази година се падна в понеделник, преди да свърши вечерната служба и още се чуваше органът и пеенето в черквата, народът вече излизаше и се запътваше към кръчмата, защото този ден за пръв път след постите и Коледа щеше да свири музика, па тъкмеше се и годеж на Малгошка Клембова с Витек Соха. При все че носеше същото име, както и покойният Куба, той отричаше да му е роднина, понеже беше надменен момък и много се гордееше с моргите си.

Казваха също, че и Стахо Плошка, който още от ваденето на картофите се лъжеше с Улиша помощниковата, навярно днес ще направи годеж и ще изглади всичко със стария, защото онзи не го харесваше и не му даваше дъщеря си, че Стахо беше голям побойник, страшна хала и постоянно се караше с родителите си, а като зестра на Улиша искаше цели четири морги или две хиляди на ръка и две крави.

И у кмета имаше кръщенка днес, само че у дома му, но някои, които го познаваха, си правеха сметката, че като се разпусне веднъж, няма да издържи у дома, ами ще нахлуе с цялата дружина в кръчмата и там ще черпи.

Освен тези примамки имаше и още по-големи и по-важни работи, които засягаха всички.

Защото тъй стана, та на черковната служба се научиха от другоселци, че дворянинът вече намерил хора, които му били потребни за сечене, и дал вече капаро. От Рудка десет души щели да идат, от Модлица — петнайсет, от Домбица към осем, от жепечката шляхта23 почти двайсет души — а от Липци нито един. Това беше вече чиста истина, и самият горски, който беше на черква, и той потвърди.

Страшна, тежка грижа налегна сиромашта от Липци.

То се знае, в Липци имаше и твърде богати, имаше и средни, които не се нуждаеха от припечелване с работа на чуждо, имаше и други, голи като соколи, но не се признаваха за сиромаси, само и само да са приятели с богатите и винаги да се нареждат с тях заедно — но имаше и безимотни, па и такива, които само къща имаха: кои чукаха снопи у по-богатите, кои на стружнята с брадва, кои пък където вече се намереше работа, все изкарваха колкото да преживеят с божията помощ, но оставаха още около пет челяди, за които зимно време нямаше никаква работа, и те именно чакаха сеченето като спасение.

А сега с какво да се заловят?

Зимата беше люта, малцина имаха някой и друг спестен грош, на мнозина и картофите се бяха привършили; сиромашията бе в къщи и гладът вече се зъбеше из пътищата, до пролет още далече, а помощ от никъде, та не е чудно, че тежка грижа падна на душите им. Събираха се по къщите, размисляха и най-напред отидоха вкупом у Клемб да ги заведе при свещеника — той да ги научи. Но Клемб отказа под предлог, че ще прави годеж на дъщеря си, други също тъй се изплъзнаха като мренки, понеже се грижеха само за себе си или пък си имаха свои сметки. Бартек от стружнята, който, макар че имаше работа, винаги беше на страната на бедните, твърде много се ядоса на това, взе със себе си Филип отвъдния, Стахо — зетя на Билица, Бартек Козела и Валек кривоустия и отидоха при свещеника да го молят да настои за тях пред дворянина.

Дълго ги нема да излязат, чак след вечерня Ямброжи долетя у Кобусови и каза, че приказват със свещеника и оттам ще дойдат право в кръчмата.

В това време вече се бе свечерило, последните зари догоряха, само тук-там на запад се червенееха като угаснали главни между сива пепел, а светът бавно се покриваше със синкавата и люта плащаница на нощта. Месечината още не беше изгряла, само от сухите премръзнали снегове се отразяваха застинали, ледени отблясъци, в които всеки предмет изглеждаше като погребално облечен и напълно умрял. И звездите почнаха да се сипят по тъмното небе и така растяха и трептяха в далнините, така ярко светеха, че дори и снегът искреше от тях. А такъв лют студ приковаваше и такъв мраз наставаше, та чак в ушите звънеше и най-слабият звук дори би се разнесъл по целия свят.

По къщите запаляха лампи и бързаха с вечерните грижи, още носеха вода от вира, още понякога изскърцваха врати или някое добиче се обаждаше, или пък някой прелиташе с шейна, а хората тичаха из дворовете, защото студът щипеше лицата като разкалено желязо и спираше дишането; но вече цялото село утихваше.

Само от кръчмата все по-буйно се разнасяха гласове на музика, пък и почти от всяка къща някой бе излязъл да повиди що става вън, други пък, на които не беше толкова за годежите, нито пък имаха друга работа, все пак отиваха натам, защото им миришеше на водка. Понеже и на жените не им се седеше у дома, а момичетата вече пищяха за лудории и потропваха като за танци, час по час, преди да се стъмни добре, изтичваха до кръчмата, уж да повикат мъжете, пък там си и оставаха. Разбира се, че след бащите тръгваха и по-големите деца, момчетата се свикваха със свиркане по портите и отиваха задружно, като заемаха отвода или заставаха под стрехите на кръчмата, макар че студът пареше като жив огън.

В кръчмата имаше вече доста навалица.

Силен огън бумтеше в огнището и половината кръчма се заливаше от кървавата светлина на боровите трески, които евреинът постоянно караше слугинята да слага, та който влезеше, отърсваше ботушите си о края на огнището, нагряваше вкочанясали ръце и отиваше в навалицата да намери близки, тъй като въпреки огъня и лампата на тезгяха беше тъмно по кътищата и трудно можеше да разпознаеш човека. В един ъгъл откъм пътя върху куп кочани от зеле седяха музикантите и подрънкваха от време на време като от немай-къде, защото още не бяха започнали да танцуват добре, само някаква нетърпелива двойка се въртеше.

А пък вътре, до стените, при масите, се бяха насъбрали компании, но само тук-там някой държеше чаша и пиеше, а инак си приказваха, гледаха насам-натам и изглеждаха влизащите.

Само при тезгяха имаше по-голям шум, защото беше цялата дружина Клембови гости и роднините на Соха, но и те още рядко попийваха, а си приказваха и се хвалеха, както бива при годеж.

И всички често и бегло поглеждаха към прозорците, където седяха до масите петнайсетина жепечани; те още през деня бяха дошли и останали тука. Никой нищо лошо не им правеше, но никой не се разправяше с тях, само дето Ямброжи веднага се сприятели, смучеше здраво водката им и лъжеше, каквото се сетеше. До тях седеше Бартек от стружнята и разправяше какво им рекъл свещеникът, и яростно се заканваше на дворянина, в което му пригласяше Войтек Кобус, сух мъж, дребен и тъй избухлив, че постоянно ставаше, биеше с пестници по масата и се мяташе като птицата, чието име носеше24. Те правеха това нарочно, защото се досещаха, че жепечаните бяха дошли, за да секат утре гората, но никой от тях като че ли не чуваше нищо, тъй спокойно си седяха и приказваха помежду си.

Никой от селските стопани не слушаше тия предизвикателства, нито пък се опечаляваше от това, че свещеникът не искал да се застъпи за тях пред дворянина, а напротив, всякой се отвръщаше и колкото по-високо крещяха онези, толкова повече всички избягваха в навалицата, която изпълваше кръчмата, всеки се присъединяваше, където му харесваше и където беше възможно без да гледа съседите си. Само Ягустинка ходеше от група на група, дразнеше ги, шегуваше се, пущаше новини в ушите на хората, но гледаше внимателно къде потракват бутилки и къде обикаля чашка.

И така полека, бавно, незабелязано народът се отдаваше на веселба, защото все по-силен шум пълнеше помещението, все по-често подрънкваха чашки и навалицата ставаше все по-голяма, та вратата почти не се затваряше, така прииждаха докато почерпените от Клемб музиканти подхванаха игрива мазурка и като първа двойка се спуснаха Соха с Малгошка, а след тях всички, които желаеха.

Но малцина станаха да танцуват. Всички поглеждаха за първите липченски ергени, за Стахо Плошка, за Вахник, за кметовия брат и други, които си шепнеха с девойките по ъглите, приказваха си весело и се шегуваха с жепечани, на които Ямброжи постоянно пригласяше.

Тъкмо тогава се появи Матеуш, който още се подпираше на тояга, защото току-що беше станал от легло. Беше му домъчняло за света, та си поръча веднага греяна водка с мед, седна отстрани на огнището, попийваше и подхвърляше по някоя весела дума към познатите, но изведнъж млъкна, защото на вратата се изправи Антек, видя го, вирна горделиво глава, премига с очи и мина покрай него, като че не го забеляза.

Матеуш стана и извика:

— Борина, я ела при мене.

— Ако ти трябвам, ела ти при мене — каза Антек рязко, като смяташе, че Матеуш само се закача.

— Бих дошъл, само че без тояга още не мога да ходя — каза той меко.

Антек не повярва, намръщи грозно вежди и пристъпи, но Матеуш го хвана за ръката и го накара да седне на пейката.

— Сядай тук! Посрами ме пред цял свят, наби ме тъй, сине майчин, че попа трябваше да довеждат, но не ти се сърдя и пръв ида да се помирим. Да се чукнем. Никой още не беше ме бил и си мислех, че такъв няма на света. Хала си ти истинска, да хвърлиш като сноп такъв мъж като мене, да, да…

— Защото постоянно ме насиляше в работата, а след това и такива едни ги плещеше, та не изтраях и не гледах какво правя.

— Имаш право, имаш, сам казвам това и не от страх, а от доброта… Ама ме докара на един ред, ох, кръв храчех, ребрата ми се изпотрошиха, пия за твое здраве, Антек, каквото било — било, зарежи злобата, аз вече забравих, макар че още ме болят плешките… ами ти сигурно си по-як и от Вавжек от Воля, а?…

— Не го ли бих по жътва на събора, та като че ли още се лекува.

— Вавжон ли! Казваха за това, но не можех да повярвам. Евреино, още в тоя миг донеси арак с есенция, че те пребивам, хей! — извика Матуш.

— Но това, дето го разправяше пред мъжете, нали не е вярно? — попита тихо Антек.

— Не е вярно, говорех така само от яд, тъй само… не, къде ти… — отричаше Матеуш, като гледаше бутилката на светлината, за да не прочете онзи истината в очите му.

Пийнаха веднъж и два пъти, после поръча Антек и пак пиха и си седяха един до друг напълно побратимени и така приятелски, че в кръчмата се чудеха. А пък Матеуш, понеже беше вече здравата пийнал, подвикваше на музиката да свири по-отсечено, потупваше, смееше се високо на момчетата, докато най-сетне утихна и взе да шепне на ухото на Антек:

— Ех, вярно е, че исках насила да я взема, но тя така ме издра с ноктите си, като да бе превлякъл някой през тръни лицето ми. Ти й беше по-мил, добре знам това, не отричай, ти, и затова не искаше да ме гледа!… Не е лесно да водиш един вол, когато сам не иска да ходи; такава ревност ме ядеше, дето не може да се изкаже! Момиче — чудо, по-хубаво не се намира по света, а отиде за стария напук на тебе, това вече не мога да разбера…

— Напук на мене и за моя гибел! — изпъшка тихо Антек и дори подскочи, огън забушува при тоя спомен, та той само запсува и промърмори нещо на себе си.

— Тихо, хората ще чуят и чакат да го разнесат.

— Нима нещо съм рекъл?

— Истина, аз не чух, но други може и да са чули.

— Защото не мога вече да изтрая, така ме разкъсва тука в гърдите и само излиза, самичко…

— Казвам ти, докато е време, не се предавай — съветваше го хитро Матеуш и тайно се опитваше да чуе нещо от него.

— Мога, ама любовта е по-лоша и от болест, минава като огън по костите, клокочи като вряла вода в сърцето и с такава мъка обзема душата, та човек не може ни да яде, ни да спи, ни да работи, а току да си блъска главата от стената или пък съвсем да се лиши от живота!

— Нима не знам! Боже мой, нима сам не тичах по Ягна! Но само едно спасение има в любовта: да се ожениш, като с ръка ще премахнеш всичко. И друга би се намерила; а не можеш ли да се ожениш, дръж някоя женена, веднага ще ти мине желанието за нея и любовта ще свърши! Право ти казвам, защото и аз имам не по-малък опит! — хвалеше се той.

— Ами ако и тогава не мине? — рече тъжно Антек.

— То се знае, който хленчи зад плета, който се крие зад кьошетата и когато зашуми фуста, му затреперват пищялите, на такъв лесно не минава, но такъв човек е теле, не е мъж, за такъв и грош не бих дал! — рече презрително Матеуш.

— Самата истина казваш, но чини ми се, че има и такива мъже, има… — замисли се Антек.

— Хайде да се чукнем, страшно ми е пресъхнало гърлото! Ах, кучешка им вяра на тия жени; някоя такава слабуша, само да я духнеш, и ще падне, а води за носа и най-силния мъж като теле за повод, и силата му взема, и ума му взема, па отгоре го направи и за смях на хората! Дяволско племе, мърша… казвам ти. Да се чукнем!…

— Наздраве ти, братко, за твое здраве!

— Благодаря, казвам ти, плюй на това дяволско племе, нали имаш ум в главата си…

Чукнаха се веднъж-дваж и си приказваха. Антек беше вече пийнал и понеже си нямаше никого, пред когото да се ожали, сега почувствува лудо желание да си излее душата и едвам се въздържа, само тук-там изпущаше по някоя дума, от която Матеуш всичко се досещаше, само че не даваше да се разбере.

Веселбата в кръчмата беше в разгара си, музиката гърмеше с все сила, танци след танци вървяха, вече по всички ъгли пиеха, тук-там започваха да се препират и навсякъде говореха толкова силно, че врявата препълняше кръчмата, а тупането на танцувачите се разнасяше като удари от бухалки по снопи. Компанията на Клемб премина в малката стаичка, откъдето се носеше също тъй не малък шум. Само Соха и Малгошка лудо танцуваха или пък, хванати през кръста, изтичваха навън, на чист въздух. Бартек от стружнята и дружината му си бяха все на едно място и пиеха вече втора бутилка, а Войтек Кобус подвикваше направо към жепечаните:

— Шляхта, синковците му, дрипльовци! — понеже те се смятаха за благородници.

— Дворяни, половин село една крава дои! — подмятаха злобно други.

— Пършивци, нямат коне, а те самите са пълни с конски въшки.

— Еврейски ратаи!

— Дворянски пометала, бива ги за кучета, щом тъй добре подушват!

— Подушили са и сега мърша в чифлика и тръгнали.

— На хората работата ще отнимат.

— Ще ви начешем пършивите чорли, та без глави ще изпобягате!

— Пачаври, скитници, свършило се топливото на евреите, та затова са дотърчали.

Гълчеха силно против тях, а някой и с пестница се заканваше и крещеше и все повече хора кипваха, все по-разпален от водката кръг ги обграждаше. Но ония не се обаждаха, седяха си накуп, стискаха тоягите между краката си, попийваха си бира, хапваха от колбасата, която си носеха, и надменно, безстрашно гледаха към липчени.

Може би веднага щяха да се сбият, но дотърча Клемб и започна да ги помирява, да увещава, да моли, а след него и други по-стари, и Ямброжи, така че Кобус престана да брътви, другите също се отдръпнаха при тезгяха да се черпят, после музиката силно засвири, а Ямброжи пак захвана да разправя разни небивали истории за войната, за Наполеон, за войводата и други весели неща, та мнозина се превиваха от смях; а той, развеселял и здравата пийнал, се беше разпуснал при масата и разправяше:

— Накрая ще разкажа още една история, къса е, защото бързам да танцувам, па и на момите е криво, че не отивам при тях! Знаете, днеска е годежа на Клембовата мома с Вицек Соха. Да бях искал, аз щях да се сгодя с Малгошка, аз! Ето как беше:

В четвъртък дойдоха годежари при Клемб! По едно и също време дойдоха от Сохови и от Причкови; едните черпят с арак, другите с подсладена водка, а Клемб пие от едните, па и на другите не отказва. И едните са добри, и другите не са лоши!

Годежарите пот ги избива и хвалят ли, хвалят ергените си.

Този има чудо морги, от чучулигите наторени, и другия също, на които само кучетата сватбите си правят.

Единия има къща, в която свинете под стените влизат, и другия не по-лоша.

И двоицата големи богаташи, втори по света се не намират!

Соховия има цяла яка от кожух, защото другото кучетата разпокъсали, а пък Причковия — гащник от празнични гащи и копче, лъскаво като злато!

Единият измичен като копен, па на другия корема надут от картофи!

Момчета и половина!

На Соховия лигите от устата текат, а Причковия с гуреливи очи!

Еднакви във всичко и тъй работни и бързи, че половин шиник картофи изяждат наведнъж и за друга половина поглеждат.

И двоицата ги бива за зетьове, и двоицата могат да пасат крави, да пометат стаята, тора да изхвърлят; и двоицата нищо лошо няма да направят на момичето, че с щъркелчетата не обичат да дружат.

Харни момци са, разговорливи, умни и разумни, когато ядат, винаги в устата си турят, а не другаде.

Що да се прави, като и двоицата еднакво се харесват на стария, па той току се върти, човърка нос и пита Малгошка: кого искаш?…

— Хвани единия, татко, та удари другия, ами току да си избера Ямброжи!…

Старият върти глава, дълго мисли, както знаете, умник е той в къщата си, а момците напират, сватовете все разправят своето, па той пийна арак от едните, пийна сладка от другите и рече:

— Донесете кантара!

Донесоха кантара, нагласиха го, а той казва:

— Хайде, момчета, премерете се; който доде по-тежък, него ще избера за зет.

Загрижиха се сватовете, изпратиха да донесат още водка и си мислят: кой ли ще е? Че и двоицата бяха като изсъхнали дървеници!

Досетиха се Причковите сватове, та му натуряха в пазвата камъни, па и в джобовете му сложиха, но и Соховите не бяха глупави, нямаше какво друго, та му напъхаха под клашника един гъсок — па го туриха на кантара… и гледат, а в това време нещо вика „с-с-с“, Соха шавна и гъсока пух наземи! Разсмяха се всички, а Клемб рече:

— Умен е синеца и макар че не надтежа на кантара, ама… ти ще си ми зет!

Разбра се, че тука освен меренето друга истина нямаше, но Ямброжи толкова смешно разправяше, та чак сълзи потекоха от очите на хората от смях и така се кискаха, че по цялата кръчма се чуваше.

И внезапно Клембовите гости наизлязоха от стаята и на цяла тълпа се спуснаха да танцуват, вдигна се един врясък, тропот, викове и нито един глас отделно не можеше да се различи.

Пара се вдигаше от главите, пръскаха се от топлина, веселбата ставаше все по-буйна, младите танцуваха с всички сили, а по-старите заемаха масите, сдружаваха се кой с когото можеше и кой където можеше, защото танцуваните разбутваха и очистваха все по-голям кръг и всякой приказваше високо, чукаше се и се радваше с другите, доказваше своето, празнуваше.

А музиката разпалено гърмеше и танците безумно летяха, макар че беше толкова пълно — глава до глава, рамо до рамо, та се блъскаха, носеха се по кръчмата, провикваха се весело и тропаха с токове, така че дъските на пода скърцаха и тезгяхът подскачаше.

Веселбата беше голяма, защото всички вземаха участие с всички сили и с цяла душа!

Та зима беше, народът, откъснал отрудени ръце от майката земя, изправяше наведени вратове, издигаше угрижени души, заставаше гордо, порастваше, изравняваше се един с друг в свободата, в почивката и в свободното си мислене, така че всеки човек се открояваше отделно и ясно — като гора, в която лятно време не можеш да отличиш отделните дървета, защото всяко стои враснало в майката земя с еднакво зелен листак, а падне ли сняг и покрие земята, изведнъж виждаш всяко дърво поотделно и веднага го познаваш: дъбика ли е, габър ли, или осика!

Същото беше и с народа.

Само Антек и Матеуш не мърдаха от местата си. Седяха един до друг като приятели, приказваха си за това-онова и постоянно някой се присъединяваше към тях и взимаше участие в разговора; дойде Стахо Плошка, дойде Валцерек, дойде братът на кмета, други надойдоха, всички по-първи момци от селото, които бяха шафери на Ягушината сватба. Отначало се спираха нерешително, защото не знаеха дали Антек няма да изтърси някоя остра дума. Но не, той всекиму подаваше ръка и го гледаше с доброта. Ето защо те в скоро време го обградиха и внимателно слушаха, държеха се с него приятелски и по същия начин се умилкваха и за всичко бяха съгласни с него, както и по-рано, когато още ги предвождаше. И сега той се усмихваше, но някак горчиво, защото си спомняше как до вчера същите тези го отминаваха по пътя.

— Не може да те види човек, нито пък в кръчмата идваш! — рече Плошка.

— Работя от сутрин до вечер; кога ще ми остане време да дойда в кръчмата?

— Така е, така е! — потвърждаваха всички полугласно, а после полека-лека преминаваха към разни селски работи. Ту за бащите разправяха, ту за момите, ту за зимата, защото разговорът някак се затягаше. Антек приказваше малко и постоянно поглеждаше към вратата с надежда, че Ягна ще дойде. Чак когато Валцерек отвори дума за съвещанието, което е станало на Коледа у Клембови относно гората, той се вслуша внимателно и попита:

— Какво са решили?

— Какво… скимтяха, ругаха, ожалваха се и никакво решение не взеха освен това, че не бива да позволим да секат гората.

— Нима могат нещо умно да решат тия сламени гъжви! — извика Плошка. — Съберат се, жулнат водка, поядосват се, попсуват и толкова ум е от съвещанието, колкото от ланския сняг, а дворянина, ако поиска, може да изсече и цялата гора.

— Не бива да позволим — подхвърли кратко Матеуш.

— Кой ще го спре, кой ще му забрани? — завикаха всички.

— Кой друг, ако не ние?

— То си е тъй, но ще ли позволят да направим нещо? Обадих се веднъж, а тате ме скастри да си налягам парцалите, че то не било моя работа, а тяхна, на стопаните! То се знае, че имат право, защото те държат всичко в ръце, па дори и сега, и няма да позволят, а ние какво значим, колкото едни слуги! — горещеше се Плошка.

— Лошо, много лошо.

— А не е редно да бъде така!

— Разбира се, че и на младите е редно да се даде имот и да управляват.

— А пък те да си гледат старините!

— Ето, аз изслужих във войската, на години съм вече, а моето, което ми се пада, не ми го дават — викаше Плошка.

— Всекиму ще дойде времето.

— И всички тука сме онеправдани.

— А най-много Антек.

— Ред трябва да се тури в това село! — пошепна твърдо Шимек, Ягушиният брат, който бе дошъл скоро и стоеше мълчаливо отдире. Погледнаха го учудени, а той се промъкна напред и заприказва за своите неволи, гледаше всички в очите и се изчервяваше, защото още не беше свикнал да приказва пред хора, па и от майка си се побояваше.

— Настка го е научила на тоя ум! — пошепна някой. Разсмяха се всички, а Шимек млъкна и се отдръпна малко в сянката. Тогава братът на кмета, Гжеля Ракоски, макар че не беше приказлив и малко заекваше, заразправя:

— Лошо е, дето старите държат имота в своите ръце и не дават на децата си, разбира се, че е лошо, защото не е справедливо — но най-лошото е това, че глупаво управляват. Ето, с тази гора отдавна всичко да е свършено, ако се бяха погодили с дворянина.

— Как тъй, даваше по две морги, когато ни се полагаше по четири на всеки петнайсет морги.

— Полагало ли се е, или не се е полагало, това още не се знае, там вече чиновниците ще решат.

— Ами като те държат страната на дворянина!

— Хайде де, държат страната му; нали самия комисар каза да не се съгласяваме на две морги, че дворянина е длъжен да даде повече! — обясняваше Валцерек.

— Я тихо, че ковача иде със старшията! — пошепна Матеуш.

Погледнаха към вратата; наистина ковачът се водеше под ръка със старшията и двамата бяха здравата пияни, блъскаха се силно през навалицата и право към тезгяха теглеха; но не останаха дълго там, евреинът ги въведе в стаичката.

— У кмета на кръщенка са се гостили.

— Днеска ли е кръщавал? — попита Антек.

— А че бащите ни са там. Помощника е кръстник с Валцерековица, защото като че ли Борина се е разсърдил и не е искал — обясняваше Плошка.

— Този пък какъв е? — викна Валцерек.

— Това е господин Яцек, брата на дворянина от Воля — обясняваше Гжеля и чак подстанаха всички, за да видят по-добре, защото господин Яцек си проправяше бавно път и търсеше с поглед някого, докато се натъкна на Бартек от стружнята и отиде с него към стената при жепечаните.

— Какво ли може да му е потрябвал?

— Какво, нищо, само тъй, ходи си по селата, приказва със селяните, на мнозина помогне, свири на цигулката си, момите на песни учи, изглежда, че е врътнат.

— Хайде, Гжеля, довърши, каквото беше почнал!

— Та ви казвах за гората; моят съвет е да не оставяме тази работа само на старите, че ще я объркат.

— Какво, само едно спасение има тука: започнат ли да секат, да скочим цялото село, да ги разгоним и да не позволим дотогава, докато сам дворянина не дойде и не се погоди с нас! — рече високо Антек.

— Същото и у Клембови са решавали.

— Решавали са, ама няма да го направят, защото кой ще тръгне с тях?

— Стопаните ще тръгнат.

— Няма всички да тръгнат.

— Ако Борина ги поведе, всички ще тръгнат.

— Само че не се знае дали Мачей ще пожелае.

— Антек тогава ще ни води — извика разпалено Балцерек.

Всички горещо одобриха, само Гжеля се противопостави и понеже беше ходил много по света и четеше вестник „Зора“, захвана учено и като от книга да разправя, че не може с насилие, че ще се намеси съдът и освен затвор нищо повече няма да спечелят, че селото трябва да повика адвокат от града, който всичко справедливо щял да уреди.

Не искаха да го слушат дълго, а някои се и подсмиваха. Той се ядоса и каза:

— Сърдите се на бащите, че са глупави, а пък самите вие нямате ум ни за грош, като някои деца сте, които още лазят, и само повтаряте чуждите думи!

— Борина с Ягуша и с момичетата — забеляза някой.

Антек, който искаше да отговори на Гжеля, млъкна и стрелва очи към Ягна.

Дойдоха късно, след вечеря, защото старият дълго се опираше на Южкините хленчове и на уговарянията на Настка, чакаше Ягуша да го помоли, но тя веднага след обед бе заявила решително, че ще отиде да слуша музика. Той й отвърна остро, че крака си няма да помръдне от къщи: щом не бил ходил на кръщенка у кмета, и другаде не щял да иде.

Тя не го помоли повече, разсърди се и не каза вече нито дума, а само си поплакваше по ъглите, блъскаше вратите, излизаше пред дома на студа и летеше като хала из къщи, та чак студ лъхаше от лютината й, и когато седнаха да вечерят, тя не отиде да яде, а заизважда вълнениците си от раклата и взе да ги мери и да се облича.

И на стария друго не оставаше: хокаше, бъбреше, заявяваше, че няма да иде, и накрай трябваше да й се извини и ще не ще, отведе я в кръчмата.

Той влизаше надменно, горделиво, поздравяваше се с малцина, тъй като и малцина равни на него имаше там, защото първенците бяха на кръщене у кмета, а сина си не забеляза, макар че внимателно се оглеждаше по кръчмата из навалицата.

Антек пък не сваляше очи от Ягуша. Тя стоеше при тезгяха, а момците се спуснаха да я канят да танцува; тя отказваше на всички, като говореше весело и се озърташе крадешком из навалицата — такава стройна изглеждаше днес, че макар и всички да бяха пияни, с възхищение я гледаха. От всички най-хубава. Нали беше и Настка там, прилична на ружа с червените си дрехи и с ръста си, беше и Веронка Плошкова, румена като гергина и горделива, беше и Соховата, току-що израснала подявка, гъвкавичка и със сладка като захар устица, бяха и други хубави, стройни, пленяващи очите на момците като Мариша Балцерекова, израсна за чудо, бяла и като грудка мома, първа танцувачка в селото — но никоя, никоя не можеше да се сравни с Ягна. Надминаваше тя всички по красота, стройност и снага и със сините си пламнали очи. Както розата надминава по хубост и латинките, и гергините, и ружите, и маковете, които при нея изглеждат много по-грозни, така и тя превъзхождаше всички и царуваше над тях. Па беше се и пременила днес като за сватба; облякла бе топложълт вълненик на зелени и бели ивици, а елече от синьо кадифе, обточено със златни нишки, изрязано досред гърдите, а върху тънката риза, бухкаво накъдрена около шията и ръкавите, беше навесила огърлици от корали, кехлибари и седефи, косата си бе вързала с копринена синя кърпа, с розови шарки, чиито краища падаха по раменете.

Жените я одумваха за това гиздене и злобно приказваха, но тя не им обръщаше внимание; изведнъж съзря Антек, зачерви се от радост като вода при залез, отвърна се от стария, на когото евреинът нещо приказваше и го въведе в стаичката, където и остана.

Разбира се, Антек това и чакаше, защото изведнъж си проправи път покрай стената и спокойно се поздрави с тях, макар че Южка се завърна нарочно на другата страна.

— Зарад музиката ли дойдохте или зарад Малгошкиния годеж?

— Зарад музиката — отговори тя тихо, защото вълнението съвсем й бе отнело гласа.

Стояха те някое време мълчаливо един до друг, само по-бързо дишаха и се споглеждаха крадешком с очи, танцувачите ги бяха изтикали до стената, Шимек хвана Настка да танцува, Южка и тя се запиля някъде и те останаха сами.

— Всеки ден чакам, всеки ден… — пошепна той тихичко.

— Та мога ли да изляза?… Пазят ме… — отговори тя разтреперана, ръцете им сами се някак срещнаха, те се притискаха с бедра, пребледняха и двамата, дишането им замря, очите им святкаха, а в сърцата им звучеше такава музика, че не може да се изкаже.

— Отстъпи малко, пусни ме!… — молеше го тя тихичко, защото беше пълно с хора наоколо.

Той не каза нищо, а я сграбчи силно през кръста, разбута тълпата, въведе я при танцувачите и викна на музикантите:

— Обертас, момчета, живо!

Разбира се, че гръмнаха с все сила, та басът чак ревна; нали го знаеха, че като се разпусне, готов е да черпи цялата кръчма!

След него се впуснаха да танцуват и другарите му: Плошка, Балцерек, Гжеля. Танцуваха и други, а Матеуш, комуто счупените ребра не бяха още зараснали, само потупваше с крак и подвикваше за насърчение.

А Антек безумно хвърчеше, излезе напред, надмина всички и пръв се носеше така буйно, че забрави всичко, нищо друго не гледаше, тъй като Ягуша сладко се притискаше до него и току го молеше силно задъхана:

— Още, още мъничко, Янтоше!

Танцуваха те дълго. Спряха само колкото да си поемат дъх и да пийнат бира и пак се впуснаха в танц, без да марят, че хората се заглеждат в тях, шепнат си, мръщят се и ги одумват с глас.

Но на Антек му бе все едно днес; щом я усети до себе си, щом я притисна тъй, че тя се виеше и притваряше милите си сини очи, той напълно се забрави! В душите им грееше такава радост и тъй весело им бе, сякаш пролет наставаше. Забрави той и хората, и целия свят, кръвта закипя в него и той стана тъй горд в силата си, тъй непоколебим, та чак гърдите му се пръскаха! И Ягуша беше като че ли цяла потопена в умиление и забрава! Сякаш змей я носеше и тя не се противеше, а и как ли ще се противи, нима можеше, като я носеше, въртеше и притискаше, та понякога й притъмняваше, от паметта й изчезна целият свят, а в душата й бе такова веселие, младост и радост, че не виждаше нищо друго освен черните му вежди, бездънните очи и червените и примамливи устни!

Цигулката сечеше здравата и проточено унасяше като песничка, която пареше като вятър по жътва и от която кръвта става на огън, а сърцето заиграва в сила и веселие; басът пък боботеше скокливо в такт, та краката сами се повдигаха и блъскаха токове; флейтата подсвирваше и мамеше като кос на пролет и пронизваше с такова умиление, така разтваряше сърцето, че тръпки те побиваха, главата се замайваше, дъхът спираше и на човека се искаше едновременно и да плаче, и да се смее, и да вика, и да се гуши, и да целува, и да лети някъде по целия свят, в забрава — и те танцуваха така разпалено, че кръчмата се тресеше и бъчвите, на които седяха музикантите, подскачаха.

Има петдесет двойки да се редуваха из тоя грамаден водовъртеж от стена до стена, унесен в песни и пиян от радост, и с такава сила, че бутилките се катурваха, лампи гаснеха, тях ги обземаше нощ и трепетен мрак, защото само главните на огнището, раздухвани от вихъра на танца, сипеха искри и бухаха кървав пламък, в който едва се мяркаше свитото кълбо от хора, завъртяло се наоколо и така преплетено, та не бе възможно да се познае кое е мъж и кое жена! Клашниците се вееха като бели крила, вълненици, панделки, престилки, разпалени лица, светнали очи, безпаметни туптежи, песни, провиквания — всичко се смесваше и въртеше наоколо като вретено, от което бликаше неизразим шум и се носеше през отворената откъм отвода врата към снежната, мразовита зимна нощ.

А Антек вилнееше все начело, биеше най-силно с токове, въртеше се като вихрушка, приклякваше до земята, та хората си мислеха: ще падне! Къде ти! Той вече се бе изправил, понасяше се отново, провикваше се вече, понякога по някоя песничка подмяташе на музикантите и се носеше между навалицата, разбутваше, разтъпкваше, вървеше като буря, та чак страх обземаше мнозина и рядко някой можеше да го стигне.

Има цял час да се въртя така, защото, докато другите преставаха от умора, дори на музикантите ръцете отмаляваха, той им хвърляше пари, караше ги да свирят и танцуваше, та накрай почти само двамата останаха в кръга.

То се знае, жените вече се възмущаваха с глас от тая бясна игра, клатеха глави, мелеха с езици и съжаляваха Борина. Дори Южка, сърдита на Антек и още повече на мащехата си, се затича при стария.

— Тате, Антек танцува с мащехата, та свят се чуди! — пошепна му тя.

— Нека танцуват, та това е кръчма! — отвърна й той и пак взе да се чука със старшията и ковача и да разправя нещо.

Южка се върна безуспешно, но взе да ги следи внимателно, защото след танца те стоеха при тезгяха с цяла група моми и момци. Весело им беше, защото Ямброжи, вече съвсем пиян, им разправяше такива приказки, че момичетата закриваха лица с престилките си, а момчетата се смееха с глас и притуряха по нещо отгоре. Антек черпеше всички с бира, пръв дигаше чашата, прегръщаше момчетата, стискаше ги, а на момичетата пъхаше в пазухите цели шепи бонбони, за да може по такъв начин да сложи и на Ягуша, и въпреки умората се смееше най-силно и радостно разговаряше.

И другаде в кръчмата се веселяха здравата. Народът вече съвсем се отпусна и разгорещи, постоянно танцуваха двойки, та другите трябваше да се притискат, където могат, и приказваха, черпеха се, побратимяваха се един с друг и се веселяха от все сърце. Жепечаните се раздвижила зад масата си, защото се бяха сприятелили при водката с липчени, а някои се залавяха и да танцуват, от което момите не се отказваха, понеже те се държеха по-деликатно и по-учтиво ги канеха.

Антековата дружина пък се забавляваше отделно, тъй като беше само от младежи, и то най-видните от селото, а той, макар че разговаряше с всички, почти не виждаше божия свят и просто като че бе забравил днес, немареше вече за нищо, нищо не укриваше, па дори и не би могъл да укрие — и не виждаше, че хората наоколо зорко наблюдават и внимателно се вслушват. Къде там ще го е грижа за това, той постоянно й говореше на ухото и току я притискаше до стената, прехващаше я през половината, за ръце я улавяше и едвам се въздържаше да не я целува! Очите му само играеха безумно и в гърдите му напираше такава буря, та беше готов да се реши на всичко, ако ще би ей сега пред нея, защото виждаше и почуда, и любов в сините й пламнали очи! И затова все повече и повече се надигаше в себе си, надуваше се и фучеше като вихър, преди да удари. При това пиеше здраво и настояваше и Ягуша да пие, та чак главата й се замая и не знаеше какво става с нея. Понякога, когато музиката спираше и кръчмата утихваше, тя дохождаше малко на себе си, обземаше я страх, оглеждаше се смаяно, сякаш търсеше спасение, искаше дори да бяга, но той стоеше до нея и така я гледаше, такъв жар лъхаше от него, такава любов изпълваше и нея, че за миг тя всичко забравяше.

Това продължи доста дълго, защото Антек поръчваше вече за цялата компания. Евреинът с готовност даваше и всяка половница по два пъти пишеше на вратата.

На цялата компания главите се размътиха и всички се впуснаха да танцуват, за да поизтрезнеят; разбира се, Антек и Ягуша бяха начело.

Тогава излезе из стаичката Борина. Изведоха го възмутените жени. Той погледа и веднага разсъди всичко, обзе го силен гняв, но само стисна зъби, закопча клашника си, натисна шапка и се запровира към тях. Всички му сториха път, защото беше блед като платно и очите му светеха диво.

— Да си вървим! — рече той високо, когато се приближи до тях, и искаше да я хване за ръка, но в същия миг Антек я завъртя на място и я понесе по-нататък, а тя напразно искаше да се откопчи. Тогава Борина подскочи, разби колелото, откъсна я от ръцете на Антек, не я изпусна и без да обръща внимание на сина си, я изведе от кръчмата.

Изведнъж музиката спря, внезапна тишина настана, всички се вдървиха като вкопани, никой не рече ни дума, защото виждаха, че става нещо страшно, а Антек се спусна след тях, разбута навалицата като снопове и излезе от кръчмата, но щом студът го лъхна, сполитна към едно дърво, което бе проснато пред къщата, и падна в снега, обаче бързо се изправи и ги стигна на завоя при вира.

— Върви си по пътя и не закачай хората! — викна старият, като се обърна към него.

Ягна изписка и избяга в къщи, а Южка втикаше в ръцете на стария някакъв кол и врещеше:

— Удри тоя разбойник, удри, тате!…

— Пусни я, пусни я! — бъбреше Антек съвсем безпаметно и се приближаваше с готови за бой пестници.

— Махни се, казвам ти, заричам се в бога, ще те убия като куче! Чуваш ли? — викна пак старият, готов на всичко. Антек се отдръпна несъзнателно, ръцете му се отпуснаха, обхвана го такъв силен страх, че започна да трепере, а старият бавно тръгна към дома си.

Той не скочи след него, а застана разтресен, замаян и разглеждаше с пусти очи наоколо; никого вече нямаше, месецът ясно светеше, снеговете блестяха и навсякъде се виждаше само тъжната белота. Той не можа да си обясни нищо от станалото. Дойде малко на себе си едва в кръчмата, където го доведоха приятели, изскочили да ги разтървават, защото някои извикаха, че се бие с баща си.

Свърши се и забавата. Разотидоха се по домовете си, защото беше вече късно. Само по улиците още някое време тук-там се чуваха викове и песни; останаха само жепечаните, които щяха да нощуват тук, а господин Яцек им свиреше на цигулка много жални песни, та седяха, подпрели глави на лактите си върху масата, и въздишаха. Самотно в къта беше седнал и Антек. С него те не можеха да се разберат, защото нищо не отговаряше. Напуснаха го всички. Седеше той като мъртъв и забравил се, евреинът напразно му напомняше, че затваря, не слушаше и нищо не разбираше. Сепна се едва когато чу гласа на Ханка, на която бяха казали, че пак се сбил с баща си.

— Какво искаш! — попита я той.

— Ела си у дома, късно е вече — молеше го тя, като задържаше сълзите си.

— Иди си сама, няма да тръгна с тебе! Казвам ти, махай се! — кресна той страшно, а после изведнъж, неизвестно защо, се наведе към нея и рече в самото й лице: — Ако ще в окови да ме оковат, в дупка да ме затворят, бих бил по-свободен, отколкото при тебе, по-свободен, разбери!

Ханка жално заплака и си отиде.

Тогава той стана, излезе вън и се помъкна към воденицата.

Нощта ясна, осветена от месеца, дърветата хвърляха дълги синкави посребрени сенки и такъв студ стягаше, та час по час се чуваше пукане на греди и сякаш тихо, пронизващо скимтене се разнасяше по разискрените снегове. Мъртва мразовита тишина прикътваше света, селото вече спеше, нито един прозорец не светеше, нито куче полайваше, нито воденицата тракаше, нищо — само откъм кръчмата се носеше пресипналото пеене на Ямброжи, който по свой навик си пееше насред пътя — но слабо, като през сън.

Тежко и бавно се влачеше Антек покрай вира, поспирваше се, оглеждаше се замаян и с тревога се ослушваше, защото страшните думи на баща му постоянно звучеха в главата му, постоянно виждаше разярените му, пронизващи го като с нож очи, та неволно отстъпваше, страх го стискаше за гърлото, сърцето му замираше, косата настръхваше — и от паметта му изчезваше и смелост, и любов, изчезваше всичко, оставаше само смъртният грях, трепетният ужас и едно отчаяно, жално безсилие…

Той сам не знаеше кога е тръгнал към дома си и току пред черквата дочу болезнен плач и вайкане с глас, под разпятието пред самата порта на гробищата някой лежеше кръстом на снега, но в сянката, която падаше от стобора, не можеше нищо да се различи. Той се наведе, като мислеше, че е някой другоселец пътник или някой пиян, а то — Ханка бе легнала и молеше милосърдие от бога.

— Ела си у дома, я виж какъв студ е, ела си, Ханушо! — молеше той; по чудо душата му омекна и понеже тя не се обади, той я вдигна и я поведе към дома.

Нищо не си казаха, защото Ханка неукротимо плачеше.

VIII

У Боринови беше като в гроб след този празник — не плач, не викове, не закани, а само една тежка, зловещо притаена тишина, пълна с въздържан гняв и жалби.

Цялата къща млъкна, обви се в загриженост и заживя в постоянна тревога и очакване на нещо страшно, което беше сякаш под покрива и можеше всеки миг да падне върху главите.

Като се прибра у дома си, дори и на следния ден старият не каза лоша дума на Ягуша, нито се оплака на Доминиковица, като че ли нищо не бе се случило.

Само че се разболя от тези потуляни ядове и не можеше от леглото си да се вдигне: все повече отслабваше, бодежи му се явиха отстрани и в огън гореше.

— Нищо друго не е, черния дроб ти се е запекъл или сърцето ти е спаднало — рече Доминиковица, като мажеше страните му с горещ зехтин; той нищо не отговори, само болезнено попъшкваше и гледаше втренчено в потона.

— Не е, не е в Ягуша вината! — започна тя тихо, за да не чуят в стаята, защото много се безпокоеше, че той ни дума не каза за вчерашната случка.

— А у кого? — измърмори той.

— Та що е виновна? Оставил си я сама и си влезнал в стаичката да пиеш; музика свири, всички танцуват, веселят се, а тя — като дръвник е трябвало да стои в ъгъла; млада е, здрава, има нужда и от забава. Накарал я насила и се хванала да танцува. Могла ли е да не се хване? Всеки в кръчмата има право да танцува с всяка, с която му харесва, па ако е избрал нея и не я е пуснал тоя разбойник, то е само напук на тебе, само напук!

— Мажи ме ти и гледай по-скоро да оздравея, па недей ме учи на ум. Много добре знам как беше, та няма нужда ти да ми казваш.

— Щом си толкова умен, тогава трябва и това да знаеш, че жената е млада, здрава, та има нужда и от забава! Не е нито дърво, нито бабичка, оженила се е за мъж и мъж й трябва ней, а не старец да си премята броеница с него, не!

— Тогава защо ми я даде? — рече той заядливо.

— Защо? А кой скимтеше като куче на вратата ми? Не дойдох аз да ти дотягам да я вземеш, нито аз ти я натрапих, нито тя самата! Можеше за всеки друг да се ожени, и то за най-първите в селото; колцина имаше…

— Имаше, но не за женитба!…

— Дано езика да ти откапе за това кучешко лаене!

— Като коприва те попари истината, та подскочи такава!

— Мръсна лъжа е това, не е истина! Лъжа!

Той притегли завивката върху гърдите си, обърна се към стената и не каза нито дума повече на горещите й доказателства; чак когато тя го удари на плач, прошепна язвително:

— Кога една жена не свърши работа с бухалката, мисли, че с плач ще направи нещо!

Той много добре знаеше какво казва. Сега, когато не можеше да стане от леглото, му идваше на ум какво говореха хората по-рано за нея, мислеше си той за това, подреждаше го, слагаше го накуп, разсъждаваше — и такава злоба го обземаше, такава ревност го ядеше, та не се сдържаше спокойно да лежи, ами се мяташе на леглото, ругаеше тихичко и току се обръщаше с лице към стаята и следеше със злите си ястребови очи Ягна… А тя бе някак бледа и отпаднала, ходеше като сънена из къщи и все поглеждаше към него с жален поглед на обидено дете и така въздишаше, та чак му дожаляваше и сърцето му поомекваше, но от това и ревността му растеше още повече.

Провлече се така близо цяла седмица и мъчно беше да се изтрае в къщи. Тя имаше силно чувствителна душа, като някой цвят, който от едно полъхване на студа веднага измръзва и се разтреперва от болка. И очите й угаснаха, не можеше ни да спи, нито пък яденето й се услаждаше, не можеше да се свърти на едно място и да се залови на работа, тъй като всичко изпадаше от ръката й и постоянно някакъв страх я преследваше; можеше ли да бъде другояче, когато старият все лежеше, пъшкаше и добра дума не казваше, а поглеждаше като някой разбойник. Постоянно чувствуваше тя очите му върху себе си, постоянно, и не можеше вече да издържа. Тежеше й животът: неизказани мъки я разкъсваха, че и за Антек нищо не знаеше, а той не се вести цяла неделя, макар че неведнъж по мръкнало със смъртен страх отскачаше тя до сенарника! Пък не смееше никого и да допита. Тъй и омръзна вече в къщи, че по няколко пъти на ден тичаше у майка си. Но и Доминиковица малко се свърташе у дома: ту при болни ходеше, ту в черква. Ако пък беше у дома, показваше се сърдита и й правеше горчиви укори. И момчетата ходеха мрачни и угрижени, защото старата бе набила Шимек с бухалката за гръсти, че на Водици беше пропил в кръчмата цели четири злоти. После Ягна се отбиваше у съседите, само и само да мине някак денят, но и там не й беше добре; истина, не я пъдеха, но всички процеждаха като през зъби думите, поглеждаха твърдо и всички до един окайваха стария зарад болестта му и се оплакваха жаловито какви лоши времена са настанали!

Пък и Южка, хапеше я на всяка крачка, дори Витек се боеше да плеще по своему пред господаря, та нямаше с кого и дума да си каже. Само това й беше и удоволствието, и разтухата — да слуша как Петрек вечер след работа свиреше тихо на цигулка в конюшнята, защото в къщи старият не позволяваше.

А зимата беше все тъй зла, студена и ветровита, та трябваше да се стои в къщи.

Едва в събота старият, макар и още неоздравял, се свлече от леглото, облече се топло, защото пукаше от студ, и излезе из селото.

Влиза той в разни къщи уж да се огрее малко или пък по работа, дори се спираше с готовност и с такива, които по-рано мълком отминаваше. И навсякъде пръв започваше за кръчмата и представяше всичката работа на смях, като разказваше весело как здраво се бил напил и от това се разболял!

Чудеха се на това, потвърждаваха, клатеха глави, но никой не се хвана на въдицата. Знаеха добре неговата упорита гордост и това, че щом е рекъл, на жив огън да го припекат, глас няма да издаде; знаеха и как винаги се големееше, надуваше се, че има най-хубавото в село, и внимаваше много да го не емнат на езиците си.

Разбираха също, че тича и гаси сплетните, които бяха вече тръгнали из село.

Дори старият Шимон, помощникът, му каза право в очите, както си обичаше:

— Приказвай си ти, кой ли ще ти повярва! Хорските приказки са като огън: с нокти не можеш го угаси, сам трябва да си догори. Ще ти припомня това, което ти казах преди сватбата: когато стар взима млада, дявола не можеш отпъди и със светена вода!

Ядоса се той на това и се върна право у дома, а пък Ягуша, понеже мислеше, че щом е станал, всичко му е вече минало и ще се върне към предишното, си отдъхна с облекчение и взе да го заприказва, да го заглежда в очи, да се умилква и да тананика из къщи тъй сладко, както и по-рано… Но той я стресна изведнъж с такава тежка дума, че тя съвсем премаля; и след това не се промени, не я галеше, не я милваше, не отгатваше мислите й, нито търсеше нейната любезност, а сопнато като на слугиня й подвикваше за безредието в къщи и я редеше на работа.

От този ден той пое всичко в свои ръце, наглеждаше всичко и нищо не изпущаше. По цели дни, щом оздравя, очукваше снопи с Петрек и работеше около житото в плевнята, без да излиза крачка от дома, тъй като дори вечерно време поправяше сбруята и хамутите на конете, или пък седеше на рогатката, стържеше разни стопански потреби и така внимателно следеше Ягуша, че тя ни крачка не можеше да направи, без да погледне подире й, дори празничните й дрехи заключи и ключа държеше у себе си.

Настрада се тя, настрада! Не стига, дето за нищо нещо й подвикваше и добра дума не казваше, но всичко правеше така, като че ли не тя беше стопанката, и само на Южка даваше разпореждания какво трябва да се направи, с Южка се разговаряше за различни работи, от които момичето не разбираше, на Южка заповядваше да внимава за всичко!

А Ягна сякаш я нямаше в къщи, по цели дни предеше, ходеше като замаяна или пък изтичваше до майка си да й се ожали и оплаче. Нищо не можа да направи и майка й, защото Борина троснато й рече:

— Господарка беше, правеше каквото си искаше, не й липсваше нищо; щом не съумя да цени това, сега нека опита нещо друго! Казвам ти да й речеш, че дорде мога да шавам, ще пазя своето и няма да позволя да се смеят с мене хората като с палячо, хубаво да знаеш…

— Не влизай в грях, Мачей, та тя нищо лошо не е сторила!

— Да беше сторила, не бих ни дума продумал и не така бих постъпил! Но стига й това, дето с Антек се е мъкнала!

— В кръчмата на танца, пред всички хора, нали!

— Ами, само в кръчмата! Ами!… — понеже си пресметна, че когато намери наметката й до плета, трябва с Антек да беше се срещала.

И така той не се остави да го убеди старата, не вярваше на нищо, стоеше твърдо на своето и накрай рече:

— Добър човек съм и примирителен, всички знаят, но когато някой ме шврасне с камшик, готов съм с климия да му върна.

— Удри, който ти е виновен, но не обиждай, защото от всяка обида отмъщение расте.

— Който пази своето, той не обижда!

— Само че навреме трябвало да видиш докъде ще бъде твоето!

— Заплашваш, а!

— Само казвам, а пък ти много се гордееш. Помни и това, че който другиму дума вади, сам той е такъв!

— Стига с твоите поуки и поговорки, и аз имам ум! — разсърди се Борина.

И с това се свърши, защото Доминиковица, като видя неговата упоритост и неотстъпчивост, не повтори да се разправя, а вярваше, че всичко ще премине само и някак ще се изглади; но той не омекна нито за един ден, дори му харесваше тази негова сърдитост и макар че неведнъж през нощта, като чуваше плачовете на Ягуша, скачаше несъзнателно да отиде при нея, но навреме се сдържаше и се правеше, че е станал или да погледне през прозореца, или пък да види дали вратата е затворена.

Така продължи непрекъснато цели няколко седмици. Толкова тежко, тъжно и толкова зле беше на Ягна, че едвам понасяше, не смееше да гледа хората, срам я беше от селото, защото всички добре знаеха какво става у Боринови.

Домът напълно се помрачи: движеха се из него тихо и плахо като сенки.

Наистина, рядко някой ги навестяваше, понеже всеки си имаше доста свои грижи. И кметът не се вестяваше, разсърден, задето Борина не пожела да му кръсти детето; само момчетата на Доминиковица се отбиваха понякога, Настка Голембова дотичваше с къделя, и то повече при Южка и колкото да се срещне с Шимек, така че нямаше никаква полза и от нея, или пък Рохо наминаваше сегиз-тогиз, но като виждаше тъжните им сърдити лица, и той не оставаше дълго.

Само ковачът дохождаше всяка вечер и дълго престояваше, подстрекаваше, както вече можеше, стария против Ягна и се слагаше да спечели ново благоволение. То се знае, че и Ягустинка идваше често и на драго сърце притуряше, каквото можеше, щом има скарване. И Доминиковица идваше всеки ден и всеки ден повтаряше на Ягна да спечели Мачей с покорност. Но какво да стори, когато Ягна не можеше да се помири, за нищо на света не можеше, напротив — негодувание въставаше у нея и все по-често злоба я обземаше. За това много й помагаше Ягустинка, понеже веднъж я подхвана:

— Ягушо, страшно ми е жал за тебе като за мое дете! Това дърто куче те оскърбява, а ти като агне страдаш! Не, други жени не правят така, не!…

— Ами как? — попита тя твърде любопитно, тъй като това положение й беше омръзнало.

— Злото ти с добром не ще премахнеш, а с още по-голямо зло! Той те има като слугиня, а ти нищо не му правиш; навярно и дрехите ти е заключил в раклата, на всяка крачка те следи, добра дума ти не казва — а ти що? Въздишаш, тровиш се и чакаш милост от бога! Бог дава, ала в кошара не вкарва! Да беше на мене, знам какво бих направила! Южка бих насвила да не се разпорежда тя в къщи, господарка си ти, а пък на мъжа в нищо не бих отстъпила! Щом иска война, дай му една война, но такава, че гръкляна му да изскочи! Ами, дай веднъж воля на мъжа да вземе връх, веднага ще почне и да бие, и не се знае докъде ще я докара! А най-главното — сниши тя гласа си и й шепнеше на ухото — отлъчи го като теле от крава, не го допущай ни за миг при себе си, дръж го като куче пред прага! Веднага ще видиш как ще омекне и ще се сдобри!

Ягна бързо се изви от къделята, за да скрие червенината по лицето си.

— Защо се срамуваш, глупава? Нищо лошо няма в това! Всички така правят и ще правят; не съм го аз първа измислила! Нали се знае, че с фуста по-далече можеш да отведеш мъжа, отколкото куче със сланина, защото кучето по-лесно се досеща. А стария по-лесно се лъже от младежа, че е по-лаком и му е трудно да митка по чуждите къщи! Направи така и скоро ще ми бъдеш благодарна! Па каквото бръщолевят там за тебе и за Антек, не го взимай присърце. Да си ако ще би като пресен сняг, пак ще ти намерят сажди! Такъв е тоя свят, че който се поддаде, и пръста си да поклати, няма да му простят, който не задирва какво си приказват за него, той и силен, и горд, и може да прави, каквото му се харесва. Никой и думица няма да каже, а, напротив — ще се умилкват като кучета около него! На силните, неотстъпчивите и упоритите е целия свят! За мене какво не приказваха, какво, ами за майка ти също, че в онзи Фльорек уж…

— Мама не закачай!

— Нека е светица тя за тебе! И това е истина, че всеки има нужда от някаква светиня.

Дълго още разправя тя и я учи, пък полека, макар и да не я питаха, разказваше и за Антек, каквото й дойдеше на езика! Ягуша жадно слушаше това, без да се издаде обаче ни с думица, но здраво се вслуша в съветите й и цял ден мисли за тях. А вечерта, когато бяха в къщи Рохо, ковачът и Настка, тя рече на Мачей:

— Я ми дай ключовете от раклата; трябва да проветря дрехите.

Той даде ключа малко нещо засрамен, че Наска прихка да се смее, но въпреки това, когато тя свърши изваждането, той протегна ръка да му го върне.

— Само моите дрехи са там и аз ще го пазя! — рече тя твърдо.

И от тази вечер започна адът в къщи. Борина не се промени, но и тя не отстъпваше, на една дума с цял куп отговаряше и тъй високо, че крясъците й се чуваха чак на пътя. Това не помагаше твърде, та и тя започна да прави всичко напук.

С Южка на всяка крачка се заяждаше, неведнъж тъй люто й се караше, че момичето с плач тичаше да се оплаква. Нищо не помагаше: още по-проклета ставаше, ако не вървеше по волята й. А вечерно време нарочно отиваше да спи в другата страна на къщата, като оставяше Борина в първата стая. Там караше Петрек да й свири, а тя до късно през нощта му пригласяше разни песнички; или пък в неделя се премени, колкото може по-хубаво, и без да чака мъжа си, отиде сама на черква, като се спираше на разговори с момците по пътя.

Борина се видя в чудо от тази нейна промяна, побесняваше от яд, опитваше се да не позволява, грижеше се да не се разнесе това по селото, но нищо не можа да стори срещу нейните прищевки и за да му е мирна главата, отстъпваше все по-често.

— Моля ти се! Изглеждаше като агне, като покорна овчица, а сега като пукал се е ококорила! — викна веднъж той на Ягустинка.

— От слободия е това! — отвърна тя с възмущение, тъй като винаги се съгласяваше с този, който се съветваше с нея. — Но и това ще ти кажа, че докато е време, с нещо по-коравичко трябва да изпъдиш тия прищевки от нея, че сетне и с климия не ще можеш.

— У Боринови това го няма! — рече той гордо.

— Струва ми се, че и у Боринови ще се дойде до това — прошепна тя злобно.

Няколко дена по-късно, веднага след Сретение, Ямброжи извести, че на другия ден свещеникът ще ходи по селото.

Още от сутринта се заловиха да шетат, та дори старият, за да не се ядосва, тъй като Ягна страшно хокаше Южка, сам се залови да разрине снега от портата до къщи. Проветриха стаите, изметоха стените от паяжини, Южка посипа жълт пясък по отвода и пред вратата и всички бързо се премениха празнично, понеже свещеникът беше вече наблизо у съседите, у Балцерекови.

Не след много шейната на свещеника спря пред къщи и той в подплатено с кожи расо влезе вътре, воден от двете момчета на органиста, облечени като за литургия. Той прочете на латински някои молитви, поръси, па излезе в двора да поръси със светена вода и сградите, и всичката стока. Борина носеше на поднос пред него светената вода, а той четеше молитвите на глас и ръсеше всичко наред. Момчетата пък вървяха след него и пееха коледни песни, като честичко подрънваха звънчетата, а останалите идваха отподире като на лития.

Като свърши, свещеникът се върна в къщи, седна да си почине и докато Борина с ратая сипваха в шейната половин шиник овес и четвъртинка грах, той се заслуша в молитвите на Южка и Витек.

Те тъй хубаво ги знаеха, че свещеникът се чак почуди и ги попита кой ги е научил.

— Молитвата ме научи Куба, а на катехизиса и на букварчето — Рохо! — отговаряше смело Витек, та свещеникът дори го поглади по главата, а Южка се тъй смути, че само се изчерви, заплака и не можа думичка да каже. Той им даде по две иконички и ги посъветва да слушат по-старите, да четат молитви и да се пазят от грях, защото дяволът дебне на всяка крачка и прелъгва хората за в пъклото. А след това повиши глас, погледна Ягна и рече строго:

— Казвам ви, че пред окото на божията справедливост нищо не може да се укрие, нищо! Пазете се от деня на страшния съд и от деня на наказанието, покайвайте се и се поправете, докато е време!

Децата ревнаха, защото им се стори, като да бяха в черква по време на проповед; сърцето на Ягуша се разтуптя в тревога и руменина изби по лицето й, защото тя хубаво разбра, че това се отнасяше до нея, но щом се върна Мачей, тя веднага излезе и не посмя да погледне свещеника в очите.

— Искам да си поприказвам нещо с тебе, Мачей! — пошепна той, когато останаха сами; накара го да седне при него, изкашля се, подаде му енфие, изтри носа си с кърпичка, от която се носеше аромат като от кадилница, както казваше после Витек, изпука със ставите на пръстите си и започна тихичко:

— Казваха ми хората за случката в кръчмата, казваха ми.

— Разбира се, че то беше пред очите на всички! — рече печално старият.

— Не ходете в кръчмата и не водете там жените; толкова забранявам, гърдите си дера, моля, нищо не помага, вие все своето си знаете, но да благодарите горещо на бога, че не е станал по-голям грях, че не е станал, ти казвам!

— Не стана! — Лицето на Борина просветля, защото вярваше на свещеника.

— Казваха ми също, че строго я наказваш за това; не си прав, а който постъпва несправедливо, греши, казвам ти, греши!

— Не е то тъй! Исках само да я постегна малко, само…

— Антек е виновен, не тя! — прекъсна го бързо свещеникът. — Нарочно, напук на тебе я е принудил да танцува; види се, че е искал скандал да прави с тебе, скандал ти казвам! — уверяваше го той тържествено, нагласен за това от Доминиковица, на чиито думи се основаваше. — Ах, какво исках още да кажа… аха… Жребицата ходи насам-натам из конюшнята, трябва да се затвори в котората, че конят ще я ритне и ето ти нещастие; миналата година нали също така се изхаби моята кобила! От чий жребец е?

— От воденичарския!

— Познах веднага по козината и по лисината на челото. Силен жребец!… Но с Антек трябва непременно да се помириш: зарад тия сръдни тръгнал е човека по лош път.

— Не съм се сърдил с него, та няма и да се моля за помирение — каза решително Мачей.

— Аз те съветвам като свещеник, пък ти прави, както съвестта ти диктува, но ти казвам, че по твоя вина човекът се разваля. Ето и днес ми казваха, че все в кръчмата кисне, бунтува всички младежи, въстава срещу по-старите и като че ли замисля нещо против чифлика.

— Нищо такова не са ми казвали.

— Когато една шугава овца се промъкне в стадото, всички се заразяват! А пък от тия завери против чифлика може голямо нещастие да излезе за селото.

Но Борина не искаше да говори за това, та и свещеникът поприказва за други неща и накрая рече:

— Съгласие само, мили мои, съгласие — па смръкна емфие и сложи шапката на главата си. — Целият свят се крепи на съгласието, със съгласие, с добром и чифлика би се сдобрил с вас. Дворянина ми е говорил, споменавал ми е нещо за това. Добър човек е той и би желал да се уреди всичко по съседски…

— Вълче съседство, а на такъв — хубав кол или желязо.

Свещеникът се стъписа, погледна го в лицето, но като срещна сивите му студени, неумолими очи и свити устни, завърна се бързо настрана и закърши нервно ръце, понеже не обичаше да се препира.

— Трябва да вървя вече. Ще ти кажа още, че не бива с прекалена строгост да съсипваш жената; тя е млада и още е лекомислена като всяка жена, ще трябва мъдро и справедливо да се отнасяш с нея. Прави се, че едно не виждаш, че друго не чуваш, а пък на трето не задирвай, за да избегнеш по такъв начин караниците, от които произлизат най-лошите неща. Бог винаги ще благослови тия, които живеят в съгласие! Какъв дявол е пък това! — извика той, като подскочи, защото застаналият неподвижно до раклата щъркел го клъвна с все сила по лъскавия ботуш.

— Щъркел, Витек го прибра тук есенес, че беше останал горкия, излекува го, че крилото му беше счупено, а сега седи в къщи и лови мишките като котка.

— Знаеш, още не бях видял питомен щъркел; чудно, чудно нещо!

И свещеникът се наведе към него, искаше да го погали, но щъркелът не позволи да го докосне; изви шия, извърна се отстрани и пак клъвна по ботуша свещеника.

— Знаеш, толкова ми харесва, та с удоволствие бих го купил; ще ли го продадеш?

— Какво ще го продавам, момчето веднага ще го отнесе у вас.

— Ще изпратя Валек да го вземе.

— Не позволява никой друг да го докосне; само на Витек се подчинява.

Извикаха Витек, свещеникът му даде една злотувка и заръча да му го занесе привечер, когато се върне от обиколка, но Витек удари да плаче и щом свещеникът излезе, той занесе щъркела в обора и рева там почти до вечерта, та Борина трябваше с ремъка да го накара да млъкне и да му напомни да занесе птицата. Няма какво, момчето трябваше да послуша, но сърцето му плачеше от жал и болка, дори ремъка твърде не усещаше, ходеше като оглупяло с подпухнали от плач очи и колчем се сещаше, спускаше се към щъркела, прегръщаше го, целуваше го и се заливаше с жален плач.

А като се мръкна, когато свещеникът се върна от обиколка, Витек уви щъркела в своя клашник, за да го запази от студа, и заедно с Южка, понеже птицата беше доста тежка, го понесоха към дома на свещеника, като поплакваха горчиво. И Лапа се затича с тях, и той лаеше някак тъжно.

Колкото по-дълго размисляше върху думите на свещеника и неговите искрени уверения, толкова по светваше на Борина. Той се успокояваше и неусетно променяше обноските си с Ягуша.

Всичко се връщаше към старото положение. Не се върна само предишната приказливост в къщи, онова вътрешно спокойствие и онова тихо, дълбоко доверие.

Беше като някое счупено гърне, което, макар и да е добре стегнато с тел25 и да изглежда напълно като здраво, все някъде тече, и то на такова място, че и на светло не може да се познае къде.

Така беше и в къщи, понеже през невидимите пукнатинки на помирението изтичаха притаени недоверия, жалбите поутихваха малко, но подозренията бяха още живи и съвсем нестихнали.

Защото старият, въпреки най-искрените усилия, не можа да се отърве от своето недоверие и почти неволно, но постоянно следеше всяко движение на Ягна, а пък тя нито за миг не забравяше неговата злина и тежките му думи, постоянно кипеше от желание да отмъщава и все не можеше да избегне от очите му, които я пронизваха и следяха.

Може би тъкмо затова, че я следеше и не й вярваше, тя го намрази още повече и все по-силно се стремеше към Антек.

Тя умееше тъй майсторски да нарежда работата, че всеки няколко дена се виждаше с него зад сенарника. В това им помагаше Витек, който зарад щъркела съвсем отстина към господаря си и мина на страната на Ягна, още повече, че сега тя му даваше вече по-хубаво да си хапне преди вечеря, с повече масло, честичко и по някой грошец капваше от Антек. Но най-много им помагаше Ягустинка; тя бе успяла така да спечели благоволението на Ягна и такова доверие да възбуди у Антек, та те просто не можеха да се срещат без нейна помощ. Тя беше връзката помежду им, тя седеше на пост при стария и ги пазеше от изненади! И всичко това тя вършеше от чиста злоба против целия свят! Отмъщаваше си на другите за собствената си зла участ и неправда; защото не можеше да търпи ни Ягна, ни Антек, но още повече стария, както впрочем и всички богаташи в селото, че имат всичко, а тя няма дори де глава да подслони, няма ни лъжичка чорбица! Но не обичаше и сиромасите и още повече ги подиграваше.

Просто посестрима на дявола или нещо повече, както казваха за нея.

„Ще се хванат за косите и ще се изпоядат като бесни кучета“ — си мислеше тя често, твърде доволна от работата си, тъй като беше зимно време и нямаше какво друго да прави, затова се мъкнеше с къделя по къщите и подслушваше, подкустряше едни към други и се подиграваше с всички. Никой не смееше да й затвори вратата си, защото се боеха от езика й и главно от това, че — както казваха — има зли очи… Навестяваше и Антекови, но с него се срещаше най-често, когато той се връщаше от работа, и тогава му нашепваше новините от Ягна.

Около две седмици от идването на свещеника у Боринови тя издебна Антек при вира.

— Знаеш ли, стария се оплаква много от тебе пред свещеника.

— За какво е лаял пак? — попита той небрежно.

— Че надумваш хората срещу дворянина, че трябва да те обадят на полицията и друго още…

— Нека се опита! Преди да ме задържат, такъв петел ще му пусна на покрива, та камък върху камък не ще остане! — рече той пламенно.

Тя се затича веднага с тази новина при стария. Той дълго мисли и рече тихо:

— Прилича му, прилича му, такъв разбойник…

И повече не рече; не му се щеше да се доверява много на тази бабичка, но вечерта, щом дойде Рохо, той му се изповяда.

— Не вярвай на всичко, което Ягустинка ти донася; зла жена е тя.

— Може и да не е истина, но е имало такива случаи. Стария Причек нали запали шурея си, че го ощетил при делбата; после лежа в затвора, ама го запали. Та и Антек може да направи това, все ще да е рекъл нещо, не ще всичко да е измислила тя от себе си.

И Рохо, който беше добър човек, твърде се угрижи от това и взе да го увещава:

— Погодете се, дай му малко земя, нали и той трябва да живее, по-скоро ще си нареди стопанство и няма да има вече причини за караници и заплашвания…

— Не, ако ще да се разсипя, ако ще да тръгна по просия — ще тръгна, на докато съм жив, леха няма да му дам. Дето ме наби и дето ме унизи като куче, бих му простил, колкото да ми е тежко и мъчно, но ако той мисли и друго нещо!…

— Хорски клюки и ти ги взимаш присърце!…

— Разбира се, това не е истина, разбира се… но да би то станало… ума ми изскача и чак костите ми студ пронизва… като си помисля, че би могло да стане…

Борина стисна пестници и се вкамени от ужас от самото допущане на тая възможност. Нищо не знаеше, никога не бе мислил за това, беше дори дълбоко уверен в невинността на Ягуша, но почувствува, че в тая омраза на неговия син трябва да има нещо повече, а не само яд и жал за ниви, че онази самозабрава, която видя тогава в очите му, блика от друг извор, добре чувствуваше той това — и тъкмо в този миг усети в душата си също такава студена, отмъстителна, неумолима омраза, па се обърна към Рохо и рече тихо:

— Много е тясно за двама ни в Липци!

— Какво, какво пак ти иде на ума? — извика Рохо изплашено.

— И да не му дава господ да ми падне на ръцете в такъв случай…

Рохо го успокояваше, обясняваше му, но нищо не постигна.

— Ще ме запали, ще видиш!

И от този миг той рядко виждаше спокойствие. Всяка вечер на мръкване той незабелязано стоеше на стража, таеше се зад ъглите, обикаляше къщата и другите сгради, назърташе под стрехите, а нощем често се будеше, по цели часове се ослушваше, скачаше от постелята при най-малкия шум и обикаляше с кучето тичешком всички кътища. Веднъж съзря някакви полузавеяни от снега следи от утъпкано при сенарника, после забеляза такива и при прелеза и още повече утвърди у себе си мисълта, че Антек дохожда нощно време и само търси сгода да го запали. Друго нещо още не му идваше на ума.

Той купи от воденичаря страшно зло куче, направи му колиба под сушината и постоянно го дразнеше, не му даваше много да яде, насъскваше го и кучето тичаше нощно време и се дърлеше като бясно, хвърляше се на всекиго, ухапа няколко души, за което хората се оплакаха.

Но покрай тая бдителност и предпазване старият отслабна и толкова отпадна, че поясът се свличаше на кълките му, почерня, прегърби се, повлече крака и съхнеше като тресчица от тия мисли и тревоги, а очите му светеха като на болен. А понеже не допущаше никого по-близо до себе си, та нямаше и кому да повери душата си, кому да се оплаче, още повече го измъчваха и горяха тия пожари.

И никой не се досещаше какво е на душата му и какво го разяжда.

Той обръщаше по-голямо внимание на стоката, зло куче намери, но цели нощи бдеше и хората мислеха, че е зарад многото вълци, които като за чудо се бяха появили тая зима и рядко минаваше нощ да не се явят на глутници край селото; неведнъж ги бяха чували да вият, а често подкопаваха обори и тук-там бяха извлекли нещо. При това, както бива преди пролет, все по-често се носеха слухове за крадци; казваха, че на един селянин от Дембица задигнали няколко кобили, в Рудка шипар откраднали, другаде — крава и всичко като вдън земя пропадаше, та и в Липци мнозина бяха неспокойни, наглеждаха заключалките и пазеха конюшните, защото най-добрите коне в околията бяха там.

И така си вървеше времето — бавно и равномерно, като часовете на часовника: ни можеш да го подкараш, нито да го задържиш!

Зимата беше все така люта, макар и много променлива; имаше такива студове, каквито не помнеха и най-старите, ту наваляваха дълбоки снегове, ту цели седмици омекваше и в рововете се набираше вода, а тук-там и нивите прокопняваха, ту задухваха такива ветрове, такива виелици, та нищо не можеше да се види, после наставаха спокойни, тихи дни и слънцето така припичаше, че по улиците загъмжаваше от деца, врати се изпоразтваряха, радост обземаше хората, а старите излизаха пред къщите на припек.

В Липци животът течеше по старому: комуто било писано да умре — умираше, който имаше да се весели — веселеше се, когото бе сполетяла беда — оплакваше се, който бе болен — изповядваше се и чакаше края си. И така вървеше някак с божията помощ из ден в ден, от седмица на седмица, само да дочакат пролетта или кому каквото е определено.

В същото време обаче всяка неделя музика свиреше в кръчмата, танцуваха, пееха, понякога се караха, понякога се хващаха гуша за гуша, та после свещеникът ги порицаваше от амвона, и ставаха разни други истории. Стана сватбата на Клембовата мома, три дни се веселиха и тъй шумно, та казваха, че Клемб взел назаем от органиста още петдесет рубли за тая сватба. И помощникът направи хубав годеж на дъщеря си с Плошка. Някъде кръщенка станеше, но твърде рядко, не беше още време, защото повечето жени се надяваха чак към пролет.

И на стария Причек се нещо заумира по това време, не боледува и седмица, а беше сиромахът едва на шейсет и четири години. Цяло село беше на погребението, защото децата му направиха богата помана.

Понякога се събираха вечерно време на преденки. Толкова моми и момци дохождаха там, че ставаше такава веселба, смехове, радост — да му е мило на човека да гледа, а пък и Матеуш беше напълно оздравял, та предвождаше младежите и самият той най-вече се проявяваше.

Селото се тресеше от постоянни разговори, уговаряния, недоразумения, караници, съседски спречквания, новини. Понякога пристигаше някой стар просяк, разправяше разни истории за далечния свят и със седмици седеше в селото.

Понякога пък писмо дойдеше от някое момче от войската, та що четене падаше, що приказки, раздумки, момински въздишки и майчински плачове — стигаха за цяла седмица!

И други работи ставаха: ту Магда се ценила слугиня в кръчмата, ту Бориновото куче ухапало момчето на Валек, та се заканваха със съдилище, ту Йенджейовата крава се задавила с картофи, та Ямброжи трябвало да я коли, ту Гжеля взел от воденичаря сто и петдесет рубли и заложил срещу тях ливадата си, ту ковачът купил два коня, та се много чудеха на това и най-различно го тълкуваха, ту свещеникът боледува цяла седмица, та идваше свещеник от Тимов да го замества — или приказваха за крадците, жените пък за разни други страшни неща бъбреха; за вълците често ставаше дума, понеже били издушили овцете на чифлика; говореха за работите около дома, за света, за хората и различни други неща, дето нито могат да се запомнят, нито някой може да ги изкаже! И все се намираше нещо ново, та на всички стигаше и за дните, и за дългите вечери, тъй като през зимата всеки имаше свободно време.

Със същото се развличаха и у Боринови, само с тази разлика, че старият седеше като камък у дома си и не ходеше на никакви разговорни, па и на жените не позволяваше, та Ягуша изпадаше чак в отчаяние, а Южка мърмореше от яд по цели дни, защото страшно й дотягаше да стои в къщи. Едничкото й удоволствие беше, дето не й забраняваше да ходи с къделя по съседите, но само у ония, където се събираха по-стари жени.

Та затова вечерно време си седяха повече в къщи. Една вечер към края на февруари се бяха събрали неколцина в другото отделение на къщата, където Доминиковица тъчеше платно на лампа, а другите поради страшния студ се бяха натрупали покрай огнището. Ягуша и Настка предяха, та вретената им бръмчеха, вечерята се доваряваше, Южка се въртеше насам-натам из къщи, а Борина смучеше лулата си, пущаше дима в комина и се беше дълбоко замислил, защото почти не се обаждаше. На всички дотягаше тази тишина; само огънят пращеше, щурец цвъртеше в ъгъла, станът похлоцваше, а някак никой не продумваше. Най-сетне Настка поде:

— Ще идете ли утре на седянка у Клембови?

— Мариша канеше днеска.

— Рохо обещал, че утре ще чете там из книга за царете.

— Бих дошла, ама още не знам… — рече Ягуша и погледна въпросително стария.

— И аз ще отида, тате… — примоли се Южка. Борина не отговори, защото кучето силно прилая пред къщи и веднага някак плахо се вмъкна Яшек, дето на подбив му казваха Превратния.

— Затваряй вратата, заплесо, това не е обор! — вресна му Доминиковица.

— Не бой се, няма да те изядат, какво се оглеждаш? — попита Ягна.

— Щър… щъркела сигурно се е сгушил някъде и ще ме клювне… — заекваше той и заничаше с изплашени очи по ъглите.

— Охо, господаря даде щъркела на дядо поп, та не се бой! — измърмори Витек.

— Па не знам и защо ли трябваше да го държите; само правеше пакост на хората!

— Сядай, стига си дрънкал! — заповяда му Настка, като му сочеше място до себе си.

— Брее, кому ли пък е направил пакост! Може, ама само на щураците и на чуждите кучета! Ходеше си като дворянин из къщи, ловеше мишките, никому път не минаваше, и взеха та го дадоха! — шепнеше с укор момчето.

— Тихо, тихо, ще си опитомиш друг напролет, щом ти е толкова жал за щъркелите!

— А мислиш, че няма да си опитомя ли, па и тоя пак ще си е мой, само да се постопли; такова нещо съм измислил за него, че не ще може да изтрае у свещеника и сам ще дотърчи тука!

Яшек искаше непременно да узнае това средство, но Витек измърмори:

— Щурчо! Не се вижда какъв е, ами мисли, че ще направи нещо по-хубаво. Който има ум, той ще си измисли и свой начин, а няма да пита другите!

Настка го скастри и защити Яшек, защото много държеше за него; наистина глупав беше и хората се смееха с него, нестроен беше, но беше един на десет морги имот, та си смяташе момата, че Шимек Доминиковичин има само пет, па още и не се знаеше дали Доминиковица ще му позволи да се жени, та затова тя го коткаше и той постоянно се мъкнеше след нея, а тя го държеше в запас, за всеки случай.

И сега той седеше при нея, поглеждаше я в очите и си мислеше какво да каже, когато влезе кметът, който вече се беше помирил със стария, и извика още от вратата:

— Донесоха ти призовка, утре по пладне имаш дело, да се явиш.

— В съда за кравата ли?

— Така и пише, за кравата, с чифлика.

— Трябва още сутринта да се тръгне, че не е малко път до града. Витек, още сега иди при Петрек и пригответе каквото трябва; и ти ще дойдеш с мене за свидетел. На Бартек съобщено ли е?

— Днеска бях в общинската канцелария и на всички донесоха призовките. Ще бъдете цяла дружина, но чифлика е виновен, нека плаща.

— Как да не е виновен, толчава крава!

— Ела в другата стая, имам да ти кажа нещо! — рече му тихичко кметът.

Минаха в другото отделение и тъй дълго се забавиха там, че Южка им занесе и вечеря.

Кметът го увещаваше вече не за пръв път да се присъедини към тях, да не скъсва с дворянина, да отложи делото за кравата, да почака и да не отива заедно с Клемб и с другите тям подобни. Досега Борина се колебаеше, правеше си сметка, не отказваше, но не проявяваше съчувствие нито на едната, нито на другата страна, защото се беше много ядосал, че тогава дворянинът не го бе повикал на съвещанието у воденичаря.

А кметът видя, че няма да успее, и рече най-сетне като за примамка:

— Знаеш ли, аз и воденичаря, и ковача се уговорихме с дворянина само ние да прекарваме материала от гората до стружнята и след това дъските до града.

— Разбира се, че знам, нали доста ви се заканваха, че не давате на други да спечелят.

— Малко ме е грижа какво дрънкат, нямам време за това, ами искам да ти кажа какво сме уговорили тримата — слушай само.

Борина врътна очи и правеше сметка каква хитрост се крие тук.

— Решихме да те приемем и тебе при нас. И ти превозвай, колкото и ние; имаш добра кола и добри коне, ратая само се развява, а пък тука сигурни пари ще се изкарат, на кубик плащат. Докато настане работата на полето, като нищо ще изкараш стотина рубли.

— Кога започвате да превозвате? — каза Борина след дълго мислене.

— Ако искаш, и от утре може да се започне. Секат вече на по-близките сечища, па и пътищата не са лоши, и докато може с шейната, много нещо ще се навози. Моя ратай тръгва в четвъртък.

— Мама му стара, поне да знам как ще излезе моята работа с кравата…

— Ти само ела с нас, па тя ще излезе добре; аз като кмет ти казвам…

Старият дълго мисли, като внимателно поглеждаше кмета и пишеше нещо с тебешир по масата, чешеше се по челото и най-после рече:

— Добре, ще дойда с вас и ще возя.

— Щом е така, намини утре, като се върнеш от делото, при воденичаря, ще поговорим още, а сега трябва да бързам, че ковача ми подковава шейната.

Той си отиде твърде радостен, като си мислеше, че е подкупил стария с това превозване и го е привлякъл на своя страна.

Разбира се, че на воденичаря беше лесно да бъде приятел с дворянина: имотът му не беше зарегистриран, па и за гората не го беше много грижа; и кметът държеше някогашна черковна земя, също и ковачът, но не бе тъй с Борина! Той си правеше сметка, че превозването си е превозване, а въпросът за гората е нещо отделно; преди да настане помирение с дворянина или преди да се дойде до война с него, много време ще мине… па що му пречи да се съгласява с онези, да се прави на глупав, да бъде с тях, когато и така няма да прости своето, само да му се падне, а сега не е зле да изкара петдесетина рубли: така и така конете трябва да се хранят и да се плаща на ратая! Той се усмихваше, потриваше ръце и мърмореше със задоволство:

— Глупави, синковците, като овце. Мислят, че са ме пратили за зелен хайвер, глупаци!

Той се върна при жените много зарадван. Ягуша я нямаше в къщи.

— Къде е Ягуша?

— Занесе храна на свинете — отвърна Настка.

Той заговорваше весело, шегуваше се с Яшек или пък с Доминиковица и все по-неспокойно чакаше жена си, защото нещо дълго не идваше. Но не издаде тревогата си и излезе на двора. Момчетата стягаха шейната в плевнята на тока, защото върху плазовете трябваше да се завържат кошовете. Поразгледа, поприказва с тях, назърна при конете, назърна при свинете, в обора, Ягна я нямаше никъде. Поспря се малко в сянката под стряхата и почака. Нощта бе тъмна, студен вятър се напъваше и шумеше, големи, тежки облаци летяха като цели стада по небето, понякога пършолеше сняг.

Малко след това някаква сянка се замярка откъм прелеза. Старият бързо се измъкна, скочи до нея и като побеснял прошепна:

— Къде беше, а?

Но Ягна, макар че изпърво се изплаши, отвърна презрително:

— Подуши срещу вятъра и лесно ще разбереш! — и си влезе.

В къщи той вече не отвори дума за това, а когато се тъкмяха да спят, каза добродушно и съвсем меко, без да вдига очи към Ягуша:

— Искаш ли утре да идеш у Клембови?

— Щом позволяваш, ще отидем с Южка.

— Ако искаш, не те спирам, но аз ще ида в съдилището, къщата остава без човек, та е по-добре да си останеш у дома…

— Та няма ли да се върнеш до мръкване?

— Чини ми се, че ще се върна чак късно през нощта… изглежда да завали сняг, далече е, та няма да успея… но като настояваш, иди — не те спирам…

IX

Още от ранно утро времето клонеше на виелица; настана облачен, ветровит и страшно лош ден. Дребен сняг пършолеше като сух и едромлян булгур. Същевременно се повдигаше все по-буен вятър, който силно бучеше и се въртеше наоколо с неочаквани извивки, та се мъкнеше по всички посоки като някой пияница, скимтете, свиреше и духаше с остървение.

Без да гледат обаче на времето; веднага след закуска Ханка, старият Билица и няколко други бедни жени отидоха за сухорляк в гората.

Неизказано противно беше времето; вятърът се блъскаше по полето, шибаше дърветата, бучеше над село и час по час вдигаше облаци от сняг, завъртяваше се с писък и го разпръсваше по света, като че ли някакви чаршафи, пълни с бял и бодлив паздер, та всичко потъваше в неразличима мътилка и съскане.

Щом излязоха от селото, дърварките тръгнаха една след друга като гъски по завеяните слогове към гората, чиито върхове едвам се виждаха през виелицата и която беше все още далече.

Вятърът все повече се усилваше, от вси страни блътанцуваше, въртеше се и така шибаше по тях, че те едва се задържаха на краката си и все повече се навеждаха към земята. Но той изтичваше напред, загрибаше сух сняг, измесен с пясък, и го фраскаше в лицата им, та трябваше да си затварят очите.

Вървяха те мълчаливо, понеже вятърът спираше и разкъсваше думите им; пъшкаха по-малко и разтриваха ръцете си със сняг, защото студът ги пронизваше през тънкото облекло, а при всеки камък или дърво се образуваха преспи и препречваха пътя, та всяка трябваше да се избикаля, а това доста удължаваше пътя им.

Ханка вървеше напред и често се обръщаше за баща си, които, превит, с омотана в престилка глава, облечен в стария Антеков кожух и препасан с въже, се тътреше последен и едва се движеше срещу вятъра. Постоянно го задушаваше, та трябваше често-често да се спира, за да си поотдъхне и да изтрие просълзените си от вятъра очи, а после забързваше с всички сили, като простенваше тихо:

— Ида, ида, Ханушко… Не бой се, няма да остана!

Разбира се, той би предпочел да остане в къщи при печката, но даваше ли му сърце, когато тя, горката, отиваше! „Па и в къщи бе студено, та не се търпеше; децата зъзнат, нямаше вече с какво чорбица да се сготви, само сух хляб си похапваха… а пък тука студеният вятър като с ледени клинци пронизва костите…“ — си мислеше той, като наваляше след тях.

Така си е, когато нуждата дойде и те хване за гърлото, не ще можеш да се отървеш, човече, не!

И Ханка само стискаше зъби и отиваше за дърва заедно с безимотните. Истина, стигна дотам, че се изравни с Филипица, с Кракалина, със старата Кобусовица и с Магда Козелова, с най-сиромасите на един ред заедно.

Току въздишаше тежко, стискаше зъби и вървеше, и то не за пръв път, не…

— Нека! Нека! — шепнеше тя твърдо и събираше в себе си сили и търпеливост.

Нека е така. Ще ходи тя за дърва, ще мъкне на гръб, ще застава наред с просякини като Филипица, но няма да плаче, нито да се оплаква, нито ще се бори да се отърве от това.

И къде ли да иде? Ще й дадат може би само някоя дума за съжаление, от която по чудо кръвта не ще изпръсне от сърцето й… Исус Христос я изпитва, изпраща й страдания, па може някога и да я награди… Нека, всичко ще издържи, не ще загине с децата си и няма да отпусне ръце, но няма и да се остави на хорската милост, нито пък на хорския присмех!

В последно време тя толкова изстрада, че всяка нейна костичка се тресеше и поотделно се чупеше от тия болки — толкова изстрада тя!

Не това, че беше сиромашия и унижение, че често гладуваха, та едва стигаше за децата, не, че Антек пие с другари в кръчмата и не се грижи за къщи, а се мъкне като пребито куче у дома и за каквото и да е напомняне хваща тоягата. Това често се случва и другаде, та може и да му прости човек; ето, случи се и с него такъв лош час, то само да претърпи човек, и може би ще мине. Но тази изневяра тя не можеше да забрави, да му прости и да понесе!

Не, не можа. Ами как, жена и деца има, а всичко забравя заради оная… Сякаш разкалени клещи стискаха сърцето й, сякаш нещо я прояждаше и се разрастваше в нея като мъчителна неотстъпчива мисъл.

— След Ягна тича, нея обича, зарад нея е всичко туй!

Стори й се, че дяволът върви до нея и постоянно й нашепва тия страшни мисли, та нито може да избяга от тях, нито да ги забрави. Не! Болка от горчива изневяра, от унижение, от срам, ревност, отмъщение и всички фурни на злочестината завираха бодливите си глави в сърцето й и тъй го късаха, че й идваше да вика, та до небето да се чуе, идеше й да блъска главата си о стената!

— Съжали ме, господи, облекчи ме, Исусе Христе! — плачеше тя и стенеше, като издигаше към небето разплаканите си и никога неизсъхващи от сълзи очи.

Тя почна да ускорява крачките, защото на тия възвишения при гората тъй духаше, че вече не можеше да издържа от студ; а пък жените малко поизостанаха и вървяха бавно като някакви едва видими червени кълбета във фъртуната, а гората беше вече близко. Когато мъглата за миг се разнесеше, тя изведнъж израстваше от белотата като грамадна тъмна стена от сбити едно до друго стъбла, през които се тъмнееха тихи, ледени дълбини.

— По-бързо вървете, в гората ще си починете! — викаше ги нетърпеливо тя.

Но на жените не им се бързаше. Те често си почиваха, приклякваха в снега като яребици, завърнали глави от вятъра, и тихо разговаряха, а когато Ханка ги подкани, Филипица недоволно измърмори:

— Пък Ханка се е залетяла като куче след врана и мисли, че по-скоро ще докопа нещо.

— Какво я сполетя и нея, сирота — прошепна съчувствено Кракалина.

— Греяла се е доста у Боринови, хапвала си е тлъстичко, видяла е и добро, та сега може да опита и от сиромашията. Цял живот някой умира отглади и тегли като вол, а никой не го пожалва.

— А някога дори и добър ден не ни казваше…

— Да ви кажа ли, дето е речено: богатството дава рога, а глада — крака.

— Веднъж й поисках назаем седло; рече, че нямала за даване.

— Истина, че нямаше тя ръка да подаде на другите нещо, големееше се като всички Бориновци, но пак си е жалко за жената, жалко си е.

— Що е право, право е; тоя Антек си е женкар и туйто!

— То се знае, женкар е. Ама и това си е истина, че дорде кучка не навири опашка, кучетата не тръгват подире й, и всеки мъж ще се залети, щом го фуста подмами.

— Да беше на мене, насред пътя бих хванала Ягна за косата, ще я навикам, ще я нахокам и ще я изскубя, та цял живот да ме помни.

— И това ще стане, ако не се свърши с нещо по-лошо!

— Пачешовско семе, и Доминиковица не беше друга, не.

— Да вървим; вятърът духа ниско, та може и да престане за нощес.

Скоро се дотътриха до гората и се пръснаха, но се държеха не много далече една от друга, за да могат да се свикат на връщане.

Мрачината ги обгърна и погълна съвсем, та само тук-там оставаха следи от тях.

Стара, едра и величествена беше гората; бор до бор безбройно множество, гъсти, непроходими, изглеждаха като исполински колони от зеленясала мед и се мяркаха като непрогледна редица в мрачината под сивозелените покриви. Мрачни ледени отблясъци се излъчваха от снега под тях, а горе през мъхнатите клони като през продрани стрехи просветваше белезникавото и мътно небе.

Вихърът брулеше високо, а понякога наставаше тишина като в черква, когато изведнъж органът млъкне и песните престанат и зашушнат само последни въздишки, угаснали молитви и притихнали, замиращи тонове. Тогава гората ставаше неподвижна, занемяваше, сякаш заслушана в гръмливата врява, а онзи див крясък на полята, тъпкани от вихъра, който се въземаше някъде и се носеше високо, далече и само като плачливо чуруликане закачаше върховете.

Скоро обаче вихърът почваше да удря с всичката си сила и в гората, с всички острия блъскаше стълбата, въвираше се в страхотните дълбочини на гъсталака, прореваваше в мрачините, разклащаше великани, но напразно, не можеше да надвие, той падаше, заглъхваше и умираше с квичене в гъстите и ниски храсти, лишен от силите си — а гората нито трепваше, нито един клон не изпращя, нито едно стъбло не се заклати, тишината беше още по-дълбока и още по-поразителна и само някоя птица се чуваше да зашуми нейде из мрачините.

Понякога вихърът отново връхлиташе изведнъж, неочаквано и мощно, както връхлита изгладнял ястреб, и тъй шумно раздърпваше с крила върхарите, притискаше и събаряше с бесен рев всичко по пътя си, че гората трепваше като пробудена, отърсваше се от мъртвината си, заклащаше се от край до край, люлееше се дърво до дърво, грозен, сподавен рев се понасяше и изведнъж гората се изправяше, издигаше се, като че ли тръгваше, огъваше се и удряше тежко със страшен трясък, удряше тя като някой великан, заслепен от гняв и отмъщение, та врясък се повдигаше, в гората сякаш се водеше сражение, страх обземаше всички създания, притаени в шубраците, а обезумелите от тревога птици се блъскаха из снеговете, които се преливаха на развълнувани струи между размятаните клони и върхари.

Но после наставаха дълги и съвсем мъртви затишия, в които се чуваха ясно някакви далечни и тежки трясъци.

— Секат гората при Вълчите долове, често събарят — шепнеше старият, като се вслушваше в глухите тътнежи.

— Не се размайвай, няма да седим до мръкнало.

И те навлязоха във висока млада гора с толкова гъсто сплетени и сбити клони, че едва можеха да се промъкват навътре. Обгради ги гробна тишина, никакъв глас вече не проникваше там, дори светлина мъчно си пробиваше път през дълбоката снежна покривка, която висеше по върховете като покрив. Пепелява сивота със землист цвят се простираше в гъсталака, сняг почти нямаше на земята, а само отдавна нападали и загнили сухи клони покриваха намести земята до колена. Тук-там се зеленееха лехи от мъхове или сякаш затулили се от зимата пожълтели кичури боровинки, или пък някоя изсъхнала гъба мухоморка.

Ханка трошеше с дървения си чук по-дебели клони, чупеше ги на еднаква дължина, като ги слагаше в простряното платнище, и работеше тъй чевръсто, че дори забрадката си сне от горещина и за един час нареди такъв товар дърва, та едва можеше да ги вдигне. И старият събра хубав вързоп, стегна го с въжето и го повлече, като търсеше с очи някой дънер, за да може на него по-лесно да се задене.

Те извикаха жените, но в голямата гора пак се повдигна вихър, та не можаха да се свикат.

— Ханушо, по-добре ще бъде да излезем на широкия път, отколкото през полето.

— Да вървим тогава, па далече не оставай и гледай да ме не изгубиш.

Свиха веднага наляво през един малък стар дъбак, но трудно беше, снегът беше до колена, а на места бе натрупан на лехи, понеже дърветата бяха редки и голи, само тук-там между прострените силни клони се тресяха сиви брадати лишеи; тук-там някой млад дъб, покрит с почервенели кичури, се огъваше шумно до земята. Вятърът духаше с все сила и тъй развяваше снега, че не можеше да се върви. Старият веднага се умори, па и Ханка я напуснаха силите, та току се подпираше с товара си до дърветата и търсеше с уплашен поглед по-добър път.

— Не ще можем да минем оттука, а зад дъбака има мочури, да свием къй нивите.

Свърнаха някак в голямата и затворена борова гора, където беше по-тихо и снегът не беше толкова дълбок. След малко излязоха на полето, но там беше такова турло, че не можеше да се види нищо на цял хвърлей — само бяла, замотана и търкаляща се тъмнина. Вихърът постоянно напираше към гората, удряше се като в стена, отскачаше търкулнат на полето, но пак се възмогваше, обсипваше цялата гора със сняг и като с някакъв бял облак шибаше дърветата, та чак ечеше из гората и тъй увиваше, тъй спъваше, свърташе и шибаше, че едва добрали се до нивите, и старецът падна на земята, та Ханка трябваше да го вдига, когато и тя самата едвам се държеше на краката си.

Върнаха се в гората и приклекнали зад дърветата, размисляха откъде да тръгнат, защото съвсем не можеше да се разбере кой път да изберат.

— По тая пътека наляво право при кръста на пътя с тополите ще излезем.

— Ами като не виждам никаква пътека.

Той дълго й обяснява, защото тя се боеше да тръгне по несигурен път.

— Е, сещаш ли се на коя страна да вземем?

— Чини ми се, на лява страна.

И се помъкнаха покрай гората, като изменяха по малко посоката под напора на вятъра.

— Върви по-бързо; току-виж, че сме замръкнали.

— Само да си поема дъха, Ханушо, и тичам, тичам…

Наистина, не им беше лесно да вървят, пътеката напълно засипана, при това отстрани, откъм полето, постоянно ревеше вихърът и шибаше със сняг. Напразно се затуляха зад дърветата или се присланяха като зайчета зад смриките. Навсякъде вятърът пронизваше до костите, а по-навътре бе страшно да се върви: дърветата диво шумяха, цялата гора се люлееше и почти брулеше земята с клоняща, съчките шибаха по лицата, а понякога борове падаха с такъв трясък, та изглеждаше, като че целият борак ще се съборяса разбит на парчета.

Те бързаха с всички сили, за да излязат по-скоро на пътя и да си отидат, преди да се стъмни, тъй като всеки миг можеше да падне нощ. По полето вече се сивееше и през разбъркания сняг във въздуха се извиваха мрачини като едвам видими пушеци.

Най-сетне се дотътраха до пътя и едва живи паднаха под кръста.

Кръстът бе на края на гората до самия път; бранеха го от бурите четири грамадни брези с бели наметала, с увиснали като косичници клони; на черно дърво бе разпънат тенекиен Христос, набагрен с такива бои, та изглеждаше като жив. Види се, вятърът го бе отпрал, защото висеше само за едната си ръка, блъскаше се о дървото и скърцаше с ръждясал глас, сякаш молеше за милост и спасение. Люшканите от вятъра брези постоянно го покриваха, тресяха се, огъваха се, снежната виелица го засипваше, та целият потъваше в мъгла, през която се мяркаше посинялото Исусово тяло, а бледото му окървавено лице час по час се показваше от белотата, та чак сърцето заболяваше човека.

Старият поглеждаше с ужас към него, кръстеше се, но не смееше да се обади, защото Ханкиното лице беше сурово, твърдо, неузнаваемо като нощта, която вече дебнеше през вихрите, снеговете и мъглите — през целия свят.

Изглеждаше, че тя нищо не вижда и на нищо не обръща внимание, седеше потънала в мрачни мисли, а в същност все за едно мислеше: за изневярата на Антек; пълна с кървави въздишки мъгла кипеше в нея, както Исусовото тяло на кръста, пълна със замръзнали на лед и парещи сълзи, пълна с живи и съсирени от болка гласове.

— Няма срам, нито страх от бога, то е като да мърсува с родната си майка!… Божичко! Божичко!

Ужас като ураган я понесе, страх я разтърси, а после кипна в такъв див и отмъстителен гняв, като гората, която се огъваше и изведнъж се спущаше разярена срещу вихъра.

— Да вървим, по-скоро да вървим! — рече тя, задяна товара си, огъната под него, и излезе на пътя, без да се оглежда за стария, подгонвана от непреодолима бясна злоба.

— Ще ти платя, за всичко ще ти платя! — скимтеше тя диво, като голите, разкрещели се и борещи се с вихрушката тополи.

— Стига вече! И камъка би се пукнал, ако го проядеше такъв червей. Щом Антек иска, нека гине, нека седи в кръчмата, но няма да й простя за злото, което ми стори тя на мене; не, ще й заплатя за всичко! В затвора ще се скапя, но не би имало справедливост на тоя свят, ако такава една жена спокойно ходи по свещената земя… — Така премисляше тя сърдито, но полека-лека злобата угасваше в нея и избледняваше като цветя на мраз, защото силите я напущаха, товарът й я притискаше, съковете се впиваха в плещите й и дори и през наметката и кафтана се вбиваха в живо месо, рамената страшно я боляха, а пък възелът на платнището, завит на тоягата, се врязваше в гърлото й и я задушаваше; тя все по-бавно и по-тежко вървеше.

Пътят бе завеян, засипан с преспи и открит от двете страни за ветровете, та тополите от двете му страни едва се виждаха във виелицата, стоеха в разлюляна, безкрайна редица, шумяха отчаяно и се мятаха като птици в примки, които безумно бият крила и крещят. Вихърът като че ли вече отслабваше и утихваше на високото, но затова пък все по-бясно се носеше по полето от двете страни на пътя. По равнината, в посивелите и мътни долове върлуваше неспирна фъртуна, хиляди вихрушки играеха юдинско хоро, хиляди кълба се вдигаха от земята, въртяха се, нарастваха и бръмчеха като исполински вретена, хиляди грамадни камари, развихрени копи и могили се носеха по полето, движеха се, мотаеха се, растяха пред очите й; издигаха се нагоре, та като че ли небето досягаха, забулваха света и се пръсваха с писък и врява. Цялата земя изглеждаше като кипнал котел, препълнен с бяла, завряла с ключ вода, покрит с оскрежена и ледена пара. И отвсякъде заедно с нощта идваха хиляди гласове, издигаха се от земята, съскаха нагоре, гърмяха по всички страни, някакви писъци като с бичове удряха наоколо, ту непонятни свирения трептяха над земята, ту шумът на гората бучеше като музика на орган във време на пренос, ту някакви проточени жални крясъци като крясъците на заблудени птици цепеха въздуха, някакви скимтящи, страшни хълцания, ту затишия, ту пък тези остри, сухи съскания на тополите, разлюлени в белите виелици като страшни привидения с протегнати към небето ръце!

Нищо не се виждаше дори на една крачка; Ханка се мъкнеше почти пипнешком от топола до топола и често си почиваше, като се вслушваше с ужас в тези гласове.

Под една топола се чернееше сгушено зайче, което при нейната поява се втурна във виелицата, а тя го грабна като с нокти, та болезненият му врясък се разнесе из сприята. Ханка го гледаше със съжаление, защото не можеше вече да се движи, огъваше се все по-ниско и едва успяваше да измъква краката си от снега, а товарът тъй я притискаше, та понякога й се струваше, че носи на гърба си земята, снеговете, вихрите и целия свят и че винаги е вървяла тъй смъртно уморена, едва жива и отрудена, с окървавена и чрезмерно тъжна душа и винаги, винаги ще се влачи все така до края на света. Страшно дълго й се виждаше, пътят като че ли нямаше край, а бремето й така я натискаше, та все по-често се опираше на дърветата и все по-дълго седеше мрачна, в полусъзнание, разхлаждаше със сняг пламналото си лице, потриваше очи, освежаваше се както можеше и все като че ли пропадаше в дъното на този разкрещял се и лют вихър на стихиите. Само жално си поплакваше, сълзите сами се лееха, извираха от най-дълбоките и скрити човешки скърби, от самото дъно на разкъсаното й сърце, от онова страшно скърцане със зъби на безпомощно загиващи. Понякога пък, но рядко, защото забравяше всичко, се молеше, шепнеше с плачлив глас молитви, чуруликаше ги в душата си с разкъсани думи като измръзнала птичка, която от време на време само трепне с крила, но останала без всякаква сила, свива крачка, притуля се, пиука и заедно с това потъва във все по-дълбока дрямка.

Изведнъж тя трепваше и ставаше изплашена от мястото си, защото й се струваше, че чува някакви детски плачове и гласове, като че ли Петрушек я вика!…

И пак завързваше, колкото сили имаше, спъваше се о навеяния сняг, затъваше в преспите и подгонвана от тревога за децата, каквато се надигна изведнъж в нея и я шибаше като с бич, тя не усещаше вече ни умора, ни студ.

Вятърът донесе някакъв звън, дрънкане на звънчета и човешки гласове, но тъй разкъсани, че макар и да се спря и да се ослуша, не разбра ни дума; някой обаче пътуваше с шейна след нея и все повече я доближаваше, докато най-сетне из виелицата се показаха глави на коне.

— Свекровите — пошепна тя, като забеляза бялата лисина на кобилата, и тръгна, без да чака.

Не беше сгрешила. Борина се връщаше от съдилището с Витек и Ямброжи; те караха бавно, понеже едвам се минаваше през преспите, а при по-лошите места трябваше дори да превеждат конете за юздите; види се, бяха хубаво пийнали, защото приказваха високо и се смееха, а Ямброжи често си пееше, без да обръща внимание на виелицата.

Ханка се отстрани от пътя и свлече забрадката си ниско над очите, но въпреки това старият, като я настигнаха, я позна веднага от пръв поглед и удари по камшик на конете, за да отмине по-скоро. Конете скочиха изведнъж и ненадейно задълбаха в нова пряспа; тогава той се огледа и ги спря, а когато тя се показа из виелицата и се изравни с шейната, рече й:

— Сложи дървата в шейната и се качи да те закарам до село.

Тя беше тъй свикнала със свекровите си заповеди, че изпълни всичко без колебание.

— Бартек качи Билица, беше седнал под едно дърво и плачеше; идат след нас — каза Борина.

Тя не рече нищо, загледана мрачно в мътилката на нощта и в сприята, която вилнееше наоколо, седеше превита на предното седалище и трепереше от умора, без да може още да събере мислите си, а старият се вглеждаше дълго и внимателно в нея. Беше тъй изнемощяла, та чак съжаление обземаше човека, като гледаше отслабналото й синьо, измръзнало лице, очите й бяха подпухнали от плач, а устата й болезнено обтегната; тя цяла се тресеше от умора и студ и напразно се загръщаше в покъсаната наметка.

— Трябва да се пазиш, в такова състояние лесно се заболява…

— А кой ще ми върши работата — пошепна тя тихо.

— И в такова време си отишла в гората!

— Свършиха се дървата, та нямаше с какво и чорба да се сготви…

— Децата здрави ли са?

— Петруш боледува няколко недели, но сега вече оздравя и би ял за двамина — отговаряше тя смело, като се пробуждаше от вкочанелостта си. Вдигна забрадката от лицето си и поглеждаше право в очите му без някогашния страх и без плахата покорност, а старият все я заприказваше и питаше, и страшно се чудеше на нейната промяна, защото не можеше да познае в нея някогашната Ханка. Чудно смразяващо спокойствие лъхаше от нея и в обтегнатите й устни се виждаше някаква вкаменяла и неотстъпчива сила… Тя не се плашеше от него както по-рано, сега тя говореше за разни неща, като с равен и чужд човек, без нито дума да се оплаче, да се ожали… Отговаряше направо, смислено и с чудно суров, престрадал глас и затова някак стегнат в грапава буца от скрити болки; само в сините й разплакани очи тлееше жаравата на силно разчувствувана душа.

— Променила си се, виждам.

— Неволята по-лесно прековава човека, отколкото ковача желязото.

Той се учуди на отговора и не знаеше какво да каже, та се обърна към Ямброжи да приказва за делото с дворянина, което въпреки уверенията на кмета изгуби, а отгоре на това и разноските трябваше да плаща.

— Ще си го взема, каквото съм изгубил, ще си го взема… — рече той спокойно.

— Мъчно ще бъде, дълги са ръцете на дворянина и всякъде успява да се защити.

— И на защитата има леснина, на всичко има леснина, само търпение трябва и да се чака времето.

— Имаш право, Мачей, ама такъв студ, че заслужава да се отбием в кръчмата да се постоплим.

— Да се отбием; ако ще бъде кисело, да бъде като оцет. Но казвам ти, че само ковач кове, докато желязото е горещо, а ако човек иска да спечели, трябва да кове участта си на студено и търпеливо да чака.

Приближаваха до селото. Гъст мрак беше вече паднал и вихърът преминаваше, по пътя още се виеше снегът, та къщите не се различаваха, но полека-лека започна да притихва.

Срещу пътеката към къщата на Ханка Борина спря конете и когато тя слезе, помогна й да си задене товара и накрая й каза тихо:

— Па намини някой ден към мене, утре ако щеш. Чини ми се, че сте много зле; тоя хубостник всичко пропива, та ти навярно умираш отглади с децата.

— Смея ли да дойда, като ни изгони…

— Каква си глупава! Това е друга работа, вината не е твоя; ела, казвам ти, ще се намери още и за вас.

Тя му целуна ръка и си тръгна, без дума да каже; толкова се разчувствува, че не можа глас да намери в гърлото си.

— Ще дойдеш ли? — попита я той чудно смекчено и топло.

— Ще дойда. Бог да ти заплати! Щом казваш, ще дойда…

Той подкара конете и веднага зави пред кръчмата, а Ханка, без да чака баща си, който тъкмо слизаше от Бартековата шейна, се затича към къщи.

Вътре беше тъмно и така студено, та изглеждаше по-лошо от вън. Децата спяха завити в леглото под пухения юрган; тя се зае бързо за готвене и за другите вечерни грижи; и постоянно мислеше за тази чудна среща с Борина.

— Не, ако ще да пукнеш, няма да дойда; Антек ще ме утрепе! — викна тя със злоба, но в същото време се появиха и други, твърде спокойни мисли у нея, а с тях и бунт срещу мъжа й.

Ами как, зарад кого изстрада тя най-много, ако не зарад него! Наистина, Борина приписа земята на оная свиня и ги изгони, но Антек пръв налетя да го бие и винаги лаеше срещу него; ето затова стана той толкова зъл… Имаше право, всеки би сторил това, земята е негова и на децата, но докато е жив, ако ще, ще даде, ако не ще, няма. А пък как меко рече: „Ела!“ За децата, за всичко пита! Разбира се, и половината на тази беда и унижение нямаше да ги сполети, ако Антек не беше се повлякъл с оная кучка! Тук старият не е виновен, не!

Различно мислеше и тълкуваше тя и ядът към стария все повече намаляваше у нея.

Довлече се и Билица, тъй премръзнал и тъй страшно изморен, че цял час се разгрява пред огнището, преди да започне да разказва как бил вече съвсем капнал и щял да умре от студ под дървото, ако не бил Борина.

— Видя ме и искаше да ме вземе на шейната, но като му казах, че ти си напред, остави ме на Бартек, а той препусна конете да те стигне…

— Така ли! Нищо не ми каза за това.

— Корав е той само наглед, за да го не познае човек.

След вечеря, когато добре нахранените деца заспаха пак, увити в юргана, Ханка седна пред огъня да преде останалата вълна на органистката, а старият все се грееше, поглеждаше плахо, храчеше, събираше решителност и на края рече боязливо:

— Помири се с него; не гледай Антек, а гледай себе си и децата!

— Лесно е да се каже.

— Ами нали той пръв ти рече добра дума, ти забрави яда си. В къщи у него е ад… ако не днеска, утре ще изгони Ягна и ще остане сам… Южка не ще може да излезе наглава с толчава къща. Борина не е още стар, ама и той всичко не може да направи, да нагледа… Добре ще е да имаш за тогава неговата милост… трябва да се погрижиш за това… Ще си му подръки, когато му дойде времето… то не се знае как ще стане… може пък да ви повика… няма да изтраеш тая сиромашия ти, няма…

При тия думи тя изпусна вретеното, подпря глава на хурката и се замисли дълбоко върху своята участ, като обмисляше полека бащините си съвети.

А старият си нареди постелята и попита тихо:

— Говори ли по пътя с тебе?

Тя му разказа всичко.

— Тогава иди, дъще, тичай, ако ще би още утре иди при него, щом те вика, тичай… само за себе си и за децата си гледай… дръж се със стария… бъди му слънце… бъди добра към него… кроткото агне от две майки суче… със злина никой още не е покорил света… и Антек ще се върне при тебе… дявола го е подлудил и го размята по света… но веднага ще разбере и ще се върне… Господ ти дава добър час да се измъкнеш от тая беднотия, та не слушай никого и тичай…

Дълго я наговорва и убеждава той, но като не дочака никакъв отговор, млъкна загрижен, оправи постелята си и си легна тихичко. Ханка остана да преде, като мислеше върху съветите му.

Понякога поглеждаше през прозореца да види дали Антек не си иде, но нищо не се чуваше.

Пак сядаше да работи, но днес не можеше да преде — нишката й се късаше или пък вретеното изпадаше от ръцете й, защото все по-внимателно разсъждаваше върху думите на баща си.

„Може и тъй да стане; може би ще дойде и такъв час, та да я повика…“

И полека-лека, още не определено, пълно с колебание, се възмогваше у нея желанието за помирение и връщане у стария.

„Трима теглим неволята, а не след дълго ще бъдем и четирима! — де ще мога тогава да излезна наглава?“

Тя вече не мислеше за Антек — в този миг не го слагаше в сметката, — виждаше само себе си и децата, сама се чувствуваше готова да се застъпи за всички. Ами как, към кого ще се обърне? Кой ще й помогне? Навярно само един бог или Борина!

Замечта се тя: нека само да се докопа пак до стопанството, нека само да усети пак почва под краката си, и така ще се прилепи към нея, така ще се забие с цялата си душа и с ноктите си в нея, че никой не ще я откъсне и не ще й надвие. Надеждата у нея растеше заедно с такъв изблик на сили, че тя се разпъваше от вътрешна мощ, неотстъпчивост и смелост, огньове преминаваха по нея, очите й засвяткаха… чувствуваше се вече там, у Боринови, разпореждаше всичко, господарка беше…

Дълго, може би досред нощ, прекара тя в мечти и едновременно вземаше решение веднага на сутринта, както й каза, да забере децата и да отиде при стария, та ако ще би Антек не знам как да забранява, ако ще би и да я пребива, няма да го слуша и този добър случай няма да напусне. Тя почувствува в себе си непреодолима сила за борба, ако ще би с цял свят, не се колебаеше вече и от нищо не се боеше!

И пак погледна навън; вятърът съвсем бе престанал, утихнало бе напълно. Нощта бе тъмна, снегът едва се сивееше, по небето се търкаляха грамадни облаци и плуваха като вода, от далечните гори и от тази непрогледна тъмнина идваха някакви глухи шумове.

Тя угаси лампата, зашепна молитвата си и почна да се съблича.

Изведнъж някакъв далечен, сподавен врясък затрептя в тишината, растеше, разнасяше се все по-силно и в същото време кървав блясък удари в прозореца.

Тя изтича изплашена пред къщи.

Имаше пожар, нейде всред село избухваха стълбове огън, пушеци и искри.

Камбаната заби тревога и виковете се усилваха.

— Пожар! Ставайте, пожар! — викна тя у Стахови, облече се набързо и изскочи на пътеката, но изведнъж почти се сблъска с Антек, който тичаше с всички сили откъм село.

— Къде е пожара?…

— Не знам, връщай се в къщи.

— Може да е у вашите, че някак към сред селото е! — бърбореше тя в страшно вълнение.

— Връщай се, дявол да го вземе! — изрева Антек и я потътра насила към къщи.

Той бе окървавен, без шапка, с разкъсан кожух, лицето му нацапано със сажди, а в очите му див, лудешки огън.

X

Същия ден, след привършване на домашната работа, вече по тъмно почнаха да се събират на предянка у Клембови.

Клембовица бе поканила най-вече стари жени, роднини и приятелки. Устояли на обещанието, жените пристигаха една след друга навреме и не закъсняваха много, тъй като всяка приятелка с удоволствие отиваше при друга, за да се поразговори и да чуе нещо ново.

Най-напред, както си имаше обичай, дойде Вахниковица с вълна в престилката и със запасни вретена под мишница; после дойде Голембовица, майката на Матеуш, начумерена, сякаш оцет пила, с превързано лице, вечно недоволна и оплакваща се от всичко; а след нея като някоя настръхнала, разхлопана квачка — Валентовица; подир нея Шикожиница, суха като клечка, дърдорка жена и най-пламенна в съседските свади; след нея се намъкна дебелата като бъчва Плошковица, червендалеста, охранена, винаги добре облечена, горделива, дигноглава и устатница, каквато рядко се намираше, за което никой не я обичаше; току след нея се вмъкна тихо и дебнешком като котарак Балцерековица, суха, дребна, повехнала, мрачна и страшна любителка на съдилищата — тя се беше хванала за косите с половин село и всеки месец ходеше на съд; след тях влезе горделиво, макар и неканена, Кобусовица, жената на Вонтек, най-лоша сплетница и неизказана завистница — от нейното приятелство се пазеха като от огън. Дойде задъхана и измъчена и жената на Гжеля с кривата уста, пияница жена, подигравачка и сплетница, каквито рядко се срещат, и най-лошата пакостница на чуждото. Дойде и старата Соховица, майка на Клембовия зет, тиха и много набожна жена, която заедно с Доминиковица най-много седеше в черква, дойдоха и други още, но вече такива, дето нямаше какво да се каже за тях, защото си приличаха като гъски в стадо, та не можеха да се различат една от друга освен по облеклото — събра се сума женски свят коя с каквото имаше: ту с вълна за предене, ту с лен, ту с дреб, а някои с шиене или пък с наръч перушина за цепене, колкото да не се рече, че са отишли без работа, само на приказки.

Насядаха в голям кръг насред къщи под висящата на гредите лампа, като тръни на широка нива, разраснали, узрели и осланени от късна есен, тъй като бяха вече стари и почти връстнички.

Клембовица се радваше еднакво на всички, с всяка се поздравяваше тихо, защото беше с болни гърди и гласът й бе слаб и задъхан, а пък Клемб, като човек общителен, умен и сговорчив с всички, приветствуваше мило и сам подаваше столчета да седнат…

Малко по-късно дойдоха Ягуша, Южка и Настка, заедно с тях и няколко момичета, след което се заточиха един по един и момците.

Събра се много народ, защото вечерите бяха дълги, а работа никаква нямаха хората. Зимата беше тежка и дните досадни, на хората не им се щеше да си лягат с кокошките, понеже до сутринта имаше още толкова много време да се наспят и належат, та хълбоците да ги заболят.

Насядаха кой как можа: кои на пейки, кои върху ракли, на някои момчета пък Клембовчетата донесоха пънчета от двора и още сума място оставаше в стаята, защото къщата беше голяма, макар и ниска, строена по стара мода, може би още от Клембовия прадядо, тъй че пресмятаха я на около сто и петдесет години и повече. Вече потъваше в земята, прегърбена като старец, стрехите й опираха до плетищата, та трябваше с подпори да я подкрепят, за да не се събори съвсем.

Шумът бавно се засилваше; приказваха още тихичко помежду си; само вретената врънкаха и тропаха по пода, а тук-там и чекръче бръмчеше, но рядко, защото не вярваха много на тези модерни измислици и предпочитаха да си предат по старому, с хурки.

Клембовчетата, а те бяха четири юноши, израснали като борики и с наболи мустаци, сучеха въжета при вратата, а останалите момчета бяха насядали по кътищата, пушеха цигари, като се усмихваха и шегуваха с момичетата, та често цялата къща се тресеше от кикотения, па и по-старите с готовност добавяха нещо, за да има повече смехове и веселие.

Най-сетне дойде и очакваният Рохо, а веднага след него и Матеуш.

— Още ли духа? — попита някоя.

— Утихна съвсем и изглежда да се промени времето.

— Откъм гората нещо ечи; възможно е да омекне — добави Клемб.

Рохо седна настрана при сложената паница, понеже сега обучаваше децата у Клембови и там живееше и се хранеше. Матеуш пък се поздравяваше с някои, без дори да погледне Ягна, като че ли не я виждаше, макар че тя седеше насред и първа му се хвърли в очите, на което тя лекичко се усмихна и пазеше незабелязано с поглед входната врата.

— А днеска тъй духаше, че бог да е на помощ! Жените едва живи се довлекли от гората, а Ханка и Билица като че ли още не са се върнали — заговори Соховица.

— Така си е, то все на сиромаха ще се случи — промърмори Кобусовица.

— И тая Ханка какво я сполетя пък и нея! — започна Плошковица, но като забележи, че Ягна се изчерви, бързо прекъсна и заприказва за друго.

— Ягустинка не е ли идвала? — попита Рохо.

— С клюки и одумки не може тя у нас да се нахрани, затова пет пари не дава за такава дружина.

— Сплетница жена, така подкустрила днес Шимековите, че помощничката се скарала с кметицата и ако не са били хората, щяла е до бой да дойде.

— Защото й позволяват да ги води за носа.

— И отстъпват като пред почтен човек.

— И никой не се намира да й плати за тия непрекъснати свади и заяждания.

— Нали всички я знаят каква е, защо ли вярват на това лапацало.

— Може ли някой да разбере кога казва истината и кога лъже!

— Всичко е зарад това, че всяка на драго сърце слуша, когато одумват друга — завърши Плошковица.

— С мене само да се залови, няма да й простя! — извика Тереска, жена на войник.

— Ех, като че ли не плещеше всеки ден и за тебе из селото — пошепна подигравателно Балцерековица.

— Щом си чула, кажи го! — завика тя зачервена, защото се знаеше, че доста дружи с Матеуш.

— Ще го кажа хем право в очите ти, само нека се върне мъжа ти от войската!

— Мене да оставиш на мира! Я гледай, щяла да разправя кой знае какви!…

— Стига си се драла, щом никой те не закача — скара й се строго Плошковица, но Тереска дълго време не можа да се успокои и тихичко мърмореше нещо.

— Дохождаха ли с мечката? — попита Рохо, за да отклони разговора.

— Ей сегичка ще дойдат; у органистови са.

— Кои са?

— Ами че ония Гулбасовите обесници и Филипкините момчета!

— Ето ги, идат вече! — завикаха момичетата, защото пред къщи се разнесе проточен рев, а след него почнаха да се разнасят от отвода разни други животински гласове: петел пееше, овци блееха, кон цвилеше и някой ги предвождаше със свирка. Най-сетне вратата се отвори и най-напред влезе момче, облечено с обърнат навън с вълната кожух, с висок калпак, с начернено със сажди лице, та изглеждаше като циганин, и водеше за дълго въже мечка — друго момче, облечено цяло в грахови стъбла, с кожена маска, с движещи се книжни уши и с червен, на цял лакът изплезен език. За ръцете му бяха привързани тояги, увити с граховина и вкарани в обувки, та изглеждаше, че ходи на четири крака. След мечката вървеше друг мечкар със завързана в кърпа сламена топка и с чепата тояга, по която имаше остри шипове, а по тях бяха забучени парчета сланина и хляб или пък висяха натъпкани торбички, и чак след тях Михал органистовият свиреше със свирка и цяла тълпа момчета с тояги се разтупаха по пода и се провикваха, колкото им глас държеше.

Мечкарят поздрави с „Да бъде похвален“, после запя като петел, заблея като агне, зацвили като разпален жребец и завика:

— Ние сме мечкари от страни далечни, отвъд море широко, от гори тилилейски, където хората ходят нагоре с краката, където със суджуци си градят плетищата и с огън се разхлаждат; където оставят гозбите си на слънце да се варят, свинете по вода плават и вместо дъжд водка вали. Страшна мечка ние водим и по света ходим! Казаха ни, че в това село има богати хора, щедри стопанки и хубави моми! Па дойдохме от край далечен, отвъд широкия Дунав да ни дарувате, любезно посрещнете и за път нещо да дадете! Амин!

— Покажете си майсториите, па може би ще се намери в килера нещо за вас — рече Клемб.

— Ей сега ще покажем! Хей, свири, свирко, играй, мецо, играй! — рече мечкарят, като удари мечката с тоягата, при което свирката подхвана съответна песен, момчетата тупнаха с тояги по пода и заподвикваха след нея, водачът издаваше различни животински гласове, а мецата почна да скача на четири крака, движеше уши, клатеше език, дърпаше се, подгонваше момичетата, а водачът уж я възпираше, но биеше с топката наоколо, когото стигнеше, и викаше:

— Щом не си найде мъжина, на ти, бабо, граховина!

Вдигна се шум, врясък, бъркотия, тичане насам-натам, гоненици, писъци и такава веселост настана в къщи, че се хващаха за коремите от смях, а пък мечката все правеше шеги и фокуси, търкаляше се по пода, ревеше, скачаше смешно или пък прегръщаше момичетата с дървените си ръце и ги помъкваше да танцуват в такта на Михаловата свирка, а набедените мечкари така пригласяха, та чудно как старата къща не се събори от тия гоненици, врясъци и смехове.

Клембовица ги дари богато, те излязоха най-сетне, но дълго време още се чуваха по пътя крясъците и лаенето на кучетата.

— Кой беше мечката? — попита Соховица, когато поутихна малко.

— Яшек Превратния, не го ли позна?

— Не можах да го позная под тая кожена маска.

— Колко за дяволии има ум, глупака му — забеляза Кобусовица.

— Казваш това, като че ли Яшек е съвсем глупав! — защищаваше го Настка, а Матеуш й помагаше и разказваше различни неща за него, че той е само нерешителен, но не и глупав, и тъй го бранеше, че никой не му се противеше, само досетливи, тайни усмивки започнаха да се явяват на лицата.

Насядаха пак на предишните си места и весело разговаряха, а момичетата начело с Южка като най-смела натиснаха Рохо при огнището и почнаха да настояват, да му се умилкват да им разправи някоя история, както през есента у Боринови.

— А помниш ли, Южке, какво приказвах тогава?

— Как да не помня! За кученцето на Исус Христос!

— Щом искате, ще ви разкажа сега за царете.

Те примъкнаха столчето му под лампата, поразстъпиха се малко, та седна насред също като някой стар, посивял дъб на поляна, заграден в полукръг с гъсти наведени храсти, и почна да разказва бавно и тихо.

Тишина обзе цялата стая, само вретената бръмчеха, понякога огънят изпращеше в огнището или прошумеше някоя въздишка — а Рохо разказваше различни чудесии и истории за царе, за страшни войни, за планини, в които спи омагьосана войска и чака да затръбят тръби, за да се събуди и да нападне неприятелите, да ги разбие и да очисти земята от злото; за грамадни замъци със златни стаи, където омагьосани царски дъщери, облечени в бели наметала, плачат през лунни нощи и чакат да се яви спасителят им, където из празните стаи всяка нощ свири музика, устройват се забави, хора се събират, но щом петелът пропее, всичко изчезва и ляга пак в гробовете; за страни, където хората са като дървета, където има юнаци, които мятат планини, където има неизчерпаеми съкровища, пазени от пъклени змейове, където има жар-птици, където има набити с гвоздеи легла, тояги, които сами бият, божества Лели-Полели, самодиви, вампири, страхотии, магии, чудесии! И много още други чудни неща, дори не за вярване, та слушателите изпущаха вретената си, а душите им се носеха по омагьосани светове, очите горяха, сълзи течеха от неизказано умиление и чудно как сърцата не изскачаха из гърдите от прискърбие и почуда.

Най-сетне той разказа за оня цар, когото велможите за присмех наричали селски цар, защото бил народен господар, справедлив и правел добро на целия народ. Разказа за неговите страхотни войни, за странствуването му, за преобличането му в селски дрехи, с които ходел из селата, сприятелявал се с хората, узнавал къде какво лошо ставало, поправял злото, потушавал злобата, а след това, за да бъде наедно със селяните, оженил се за дъщерята на един селски стопанин близо до Краков, София се казвала, от нея той имал деца, завел ги в краковския замък и оттам управлявал дълго време като най-добър баща и пръв владетел на народа.

Всички все по-внимателно слушаха, не продущаха нито дума и дори задържаха дъха си, само и само да не прекъснат тази верига от чудеса. А пък Ягуша съвсем не можеше да преде, ръцете й отпаднаха, тя наведе глава и подпряла буза на къделята, потопи сините си просълзени очи в лицето на Рохо, който й се струваше като някой светия, слязъл от иконите, понеже и приличаше на светия — с побелялата си коса, с дългата си бяла брада и с онези бледи, загледани нейде в друг свят очи, — слушаше го с цялата си душа, с всичката сила на твърде чувствителното си сърце и тъй топло поглъщаше разказите му, че едвам дишаше от вълнение, всичко като живо й се представяше и вървеше там, където я водеше той с думите си, но най-вече плени сърцето й историята за царя и дъщерята на селския стопанин. Божичко, колко хубаво й се стори!

— И самия цар ли живеел така със селяните? — попита след дълго мълчание Клемб.

— Самия цар!

— Божичко, умряла бих си да ми проговореше самия цар — прошепна Настка.

— Зарад една думичка бих тръгнала по цял свят с него, по цял свят! — извика страстно Ягна, обзета от толкова силно и безумно вълнение, че само да се явеше в този миг, само да й кажеше тази думичка, и би тръгнала, както си е, в тази нощ, в този студ — по целия свят!

Изведнъж Рохо бе отрупан с въпроси къде има такива замъци, къде има такива войски, такива богатства, сили, такива хубости, царе, къде?

Той разправяше малко тъжно и в същото време тъй мъдро разни истини и сказания, та слушателите размисляха и тълкуваха тия световни работи и тежко въздишаха.

— Днеска нещо може да е в ръцете на човека, а утре е в силата на бога! — рече Клемб.

Рохо си почиваше уморен, а понеже всички души бяха още обхванати от онези чудноватости, започнаха да разказват кой каквото знаеше отначало тихо помежду си, а после вече на глас и за всички.

Каза една, след нея втора, па и на трета дойде нещо на ума, и на четвърта и всяка прибавяше по нещо ново, та се засноваха ония ми ти приказки като нишките на къделите, като лунен блясък, който трепка с багри по замрелите ослепели води, притаени в горите. Разправяха ту за русалката, която идва нощем да кърми гладното си дете; за вампири, на които трябва да прободат сърцата с осинови колове в погребалните ковчези, за да не пият кръвта на хората; за самовилите, които удушват хората по слоговете, за говорещите дървета, за върколаци, за страшни среднощни видения, за страхотии, за обесеници, за магьосници и за каещи се души, и за такива чудни поразителни неща, от които косата настръхваше на човека, сърцата замираха от вълнение, студени тръпки пронизваха всички, та изведнъж млъкваха, като се озъртаха и с тревога се ослушваха, защото им се струваше, че нещо ходи по тавана, че нещо се притайва зад прозорците, че през стъклата се червенеят като кръв някакви очи, че в тъмните кътове се мержелеят някакви неразличими сенки… докато някоя бързо се прекръсти и зашепне в тишината с тракащи зъби молитва… но всичко това преминаваше бързо като сянка, когато облак закрие слънцето, та дори не се знае след това дали я е имало… И пак разказваха, предяха и продължаваха да размотават ония безкрайни приказки, които сам Рохо внимателно слушаше. Най-сетне той разказа нова история за коня:

— Един беден стопанин на пет морги земя имал кон, но страшно разгален и мързелив. Напразно му угаждал и с овес го хранел; не сполучил да го оправи, конят не искал и не искал да работи, късал хамута, ритал, та не се доближавало до него… Веднъж човека се много разлютил, защото видял, че с добро не ще може да излезе наглава с него, ами го впрегнал в плуга и започнал нарочно да оре стара угар, за да го преумори и да го накара да се покори, но конят не искал да тегли. Тогава той го нашибал едно хубаво с копралята и го принудил; конят работил, но много се обидил и запомнил добре, та само чакал сгоден случай и когато веднъж стопанинът се навел да му снеме спънката, така го ритнал със задните си крака, че го убил на място, и побягнал, където му очите видят, на свобода!

Лятно време било, не му било зле, излежавал се под сенките, пасял си по чуждите ниви, но щом дошла зимата, паднали снегове, хванал студ, нямало паша и мраз пронизвал костите му, той се залетял да дири друга храна; тичал той дни и нощи, понеже все било зима, снегове и студове, а след него вълците — много от тях вече хубаво му изподрали хълбоците с ноктите си!…

Тича, тича, тича, докато излезнал в края на зимата на една лъка, където било топло, трева имало до колене, изворчета щуртели и блестели на слънцето, хладни сенки падали покрай бреговете, лек ветрец повявал; намъкнал се оня ми ти изгладнял кон и захванал да пасе, но щом захапал със зъби тревата и стиснал, а то камъни — тревата изчезнала! Поискал вода да пие — скрила се, останала само вмирисана локвичка! Поискал да си легне на сянка — сенките избягвали, а слънцето прежуряло като жив огън! Мъчил се цял ден така, но напразно. Искал да се върне вече в гората, но нямало гора! Зацвилил жално бедния кон, отговорили му отдалече някакви коне, помъкнал се натам и най-сетне видял зад лъките хубав чифлик, като че ли цял от сребро, прозорците му от безценни камъни, покрива му като от наковано със звезди небе и някакви хора ходели там. Потътрал се към тях, че вече бил готов и тежка работа да работи, само и само да не умре мърцина от глад… Престоял на жегата цял ден, защото никой не дошъл да му сложи юзда, и чак надвечер излиза при него един човек, като че бил самия стопанин. А то бил Исус Христос, пресветия, небесния господар, и му казва:

— Ти нямаш работа тук, скитнико такъв и убиецо! Когато те благословят тия, които сега те проклинат, ще наредя да те пуснат в конюшнята.

— Той ме би, та се защищавах!

— За биенето аз отговарям, но и справедливостта е в мои ръце.

— Толкова съм гладен, толкова съм жаден, па и болен съм страшно! — пъшкал бедния кон.

— Казах, каквото казах, махни се, че ще заповядам на вълците да те подгонят и изпъдят…

И върнал се бедния кон пак в зимната страна и се мъкнал измръзнал, гладен и с голям страх, че вълците като божии кучета постоянно го преследвали, плашели го с воя си, и най-сетне в една пролетна нощ се спрял пред портата на господаря си и зацвилил да го приберат пак. Като чули цвиленето, излезнали вдовицата и децата й, познали го, макар че бил така изпосталял, и захванали да го бият с каквото им попаднало, пъдели го и го клели за злото, което им причинил, защото поради смъртта на мъжа й вдовицата осиромашала и живеела с децата си в най-голяма нужда.

Завърнал се той в гората, защото не знаел вече какво да прави; нападнали го зверове, а той дори не се бранел, че му било все едно дали ще живее, или ще умре, но те го само огледали, а по-стария звяр рекъл:

— Няма да те изядем, че си гърчав, само кожа и кокали си, не си заслужаваш труда, но ще те съжалим и ще ти помогнем…

Забрали го помежду си и го завели рано сутринта на нивата на стопанина му и го впрегнали в плуга, който бил там: вдовицата била орала с една крава и с децата.

— Ще поорат с тебе, ще те хранят, а ние ще се завърнем наесен да те изпрегнем! — казали те.

Като се съмнало, дошла вдовицата и извикала от почуда, че коня се бил върнал и стоял запретнат, но жалбата от спомените веднага я обзела и тя пак почнала да го кълне и бие, колкото вече могла! Продължила след това да работи и да го бие за причиненото й зло. Цялото лято преминало в такава тежка, мъчителна работа, но бедния кон нито кръкнал да се обади, макар че кожата му се отпаряла от хомота, защото знаел, че справедливо страда. Чак след няколко години, когато вдовицата се сдобила с друг мъж и с още ниви, тия, що й били на слог, омекнала към коня и рекла:

— Ти ни направи зло, но зарад тебе дядо господ даде, та се роди повече, и добър мъж ми се случи, и нивата до моята прикупих, затова ти прощавам от сърце.

И веднага, в същата нощ, когато в къщи имало кръщенка, дошли Христовите вълци, извели го от конюшнята и го повели към небесния чифлик.

Всички се чудеха на тази неизповедима божия нареда и се замисляха най-вече как господ наказва злото, а възнаграждава доброто и не забравя нищо, та ако ще да бъде например и един такъв кон.

— Ако ще би и червейче, дето човърка в стената, и то не може да се укрие от погледа му…

— Ни най-тайния помисъл дори, нито лошо желание — добави Рохо.

При тия думи Ягна трепна, защото и Антек тъкмо влезе, но малцина го забелязаха, макар че беше тихо, тъй като Валентовица разправяше такива чудеса за омагьосаната царкиня, та вретената престанаха да бръмчат, всички отпуснаха ръце, затаиха дъх и седяха като замаяни, заслушани с цялата си душа.

И така се изнизваше тази февруарска студена вечер.

Душите се възнасяха, израстваха до небесата и горяха като борина; само шум от въздишки, мечти и желания, които като цветни пеперуди трептяха по стаята.

Преплитаха се в жива, многоцветна, разтреперана прежда от чудноватости, от която очите се премрежиха напълно за този сив, тъжен и беден свят!

Бродеха по тъмните поля, просветляни от видения, които излъчват кървави пожари като запалени факли; към сребърни потоци, пълни с понятни песни, с тайнствени призиви и плисъци; в омагьосани гори, където има рицари, великани, замъци, страшни призраци, змейове, които бълват адски огньове; заставаха разтревожени по кръстопътища, където с кикот прехвърчат вампири, където със сподавени гласове стенат обесени и прелитат чудовища с прилепови крила; блуждаеха по гробове подир сенките на разкайващи се самоубийци; и запустели съборени замъци и черкви слушаха чудни гласове, гледаха безкрайното хоро на страшни призраци, участвуваха в боеве, под води, където всяка пролет света Богородица събужда заплетените в гирлянди заспали ластовици и ги пуща по света.

Носеха се по небето и ада, през всички страхотии, през тъмниците на бога и през яснотата на неговата света милост, през неизказани страни на чудеса и магии, чудесии и очарования, през такива светове, където само човешките души се лутат като заслепени от гръмотевици и светкавици птици, през такива места, до които човек само в часа на чудото или насъне може да назърне: гледа ослепен от блясък, чуди се и сам не знае дали е още между живите!

— Хей! Сякаш цяло море се издигна пред погледа като непрогледна вълна, вълна от магии, блясъци и чудеса, та пред очите изчезна цялата земя, стаята, лютата нощ, целият свят, пълен с грижи, всякакви неволи, несрети, плачове, жалби и очаквания — очите се отвориха за друг, нов и тъй чуден свят, че никоя уста не би могла да го изкаже!

Обгради ги приказният свят, приказният живот ги обхвана с небесни дъги, приказните мечти ставаха действителност — почти умираха от възторзи и заедно с това възкръсваха в онзи светъл, голям, юнашки, буен и свет живот, изпъстрен с чудеса като узрели жита с грахор и макове, там, където всяко дърво приказва, където всяко поточе пее, всяка птичка е омагьосана, където всеки камък има душа, всяка гора е пълна с магии, всяка буца пръст е напоена с незнайни сили, където всичко грамадно, свръхчовешко, невидено живее свещения живот на чудесата!

Натам се стремяха с всичката сила на душите си, там се вмъкваха омагьосани, където всичко се сплиташе в здрава верига от мечти и живот, от чудеса и стремежи, в едно чародейско хоро на сънувана действителност, към която отрудените им и болни души се стремяха непрестанно през цялата нищета на земното си съществуване!

Що е този сив и жалък живот, що е този обикновен ден, приличен на погледа на болник, прикрит като с мъгла от скърби — само тъмнина, печална и тежка нощ, през която ще видиш тези чудеса и навярно само в часа на смъртта!

Живее човек като добитък, прегънат доземи под ярема, тича, тревожи се, за да преживее деня, и не мисли какво става около него, какви благоухания от кадилници се носят по света, от какви свети олтари се носят гласове, какви тайни чудеса има навсякъде!…

Като някой сляп камък в дълбока вода живееш, човече…

Ореш, човече, нивата на живота в тъмнина и плач, и труд, и болка засяваш…

И в кал валяш, човече, звездната си душа, в кал…

Те продължаваха да разказват и Рохо на драго сърце им помагаше, и той се чудеше, и той въздишаше, и той плачеше, когато и другите плачеха…

Понякога наставаше дълго и дълбоко мълчание, та се чуваше туптенето на развълнуваните сърца, овлажнелите блясъци на очите светеха като роса, носеха се въздишки от почуди и скърби, душите падаха пред краката на бога в този храм на чудесата и пееха мощен благодарствен химн. Пееха тихо всички сърца, изпълнени с прелест, разтреперани, упоени от свещеното причастие на бляновете — както тръпне земята, когато се къпе в пролетно слънце, като води в хубава и тиха надвечер, та само трепети се носят над нея и небесни дъги и багри; както млади жита в първата майска вечер, които сладко се люлеят, продължително шепнат и разтърсват перца като в благодарствена молитва.

А пък Ягуша беше като възнесена. Тя тъй дълбоко чувствуваше всичко, тъй го поглъщаше и тъй всичко смяташе за истина, че то растеше и заставаше като живо пред погледа й, та можеше от хартия да го изреже. Децата й дадоха няколко изписани листове, по които Рохо беше преподавал, и тя, като слушаше разказите, изрязваше едно подир друго било страшилища, било царе, било змейове или разни други неща и тъй сполучваше, та всеки можеше от пръв поглед да ги познае.

Изряза тя толкова, че можеше да се облепи с тях цяла греда, па още ги и нашари с червена и синя креда, които Антек й подаде. Тя беше тъй заета със слушане и работа, че бе забравила за света, не обръщаше внимание дори и на Антек и не виждаше, че той вече бе изгубил търпение и крадешком й даваше някакви знаци… но и никой друг не забеляза това във възцарилата се тишина.

Изведнъж кучетата залаяха силно и заквичаха към портата, та едно от Клембовите момчета изскочи вън и после каза, че някакъв мъж избягал от прозорците.

Не обърнаха внимание на това и никак не видяха, че после, когато кучетата млъкнаха, някакво лице мина под прозореца и тъй бързо изчезна, та само едно от момичетата извика уплашено, като търкаше смаяно очите си.

— Там някой ходи до прозорците! — извика то.

— Чува се как снега хрупти под краката му.

— Като че ли се покачваше по стената!

Всички замряха, като се вслушваха и се страхуваха да се помръднат от мястото си; изведнъж ги обзе тревога.

— Кой за каквото бае, това ще го замае! — шепнеше някоя уплашено.

Разправяхте за дявола, та може и да е чул и да оглежда сега кого да вземе!

— Господи, света Богородичке!

— Я вижте, момчета, никого няма там; навярно кучетата лудеят по снега.

— Ами, нали видях добре през прозореца, глава като шиник и очите червени!

— Така ти се е сторило — рече Рохо и понеже никой не пожела да погледне, той сам излезе вън, за да успокои всичките.

— Ще ви разкажа историята за Божата майка и веднага ще изчезнат всичките ви привидения — рече той и седна на предишното си място. Поуспокоиха се, но час по час някой вдигаше поглед към прозореца и трепереше от таен страх.

Това било много отдавна, преди векове, само в старите книги го има написано… В едно село при Краков живеел един селянин. Името му било Казимеж, а му викали на прякор Ястреба. Отдавна живеел той там, бил от добър род и богат, сеел много ниви, имал си и гора, къща като чифлик и воденичка на потока. Дал му господ, та всичко му вървяло: сенарниците му винаги пълни, парички си имал скътани, децата му били здрави и жената добра, защото бил добър човек, умен, разумен, смирен и справедлив за всяко създание.

Той ръководел селското събрание като баща, грижел се за бедните, защищавал правдината, не претоварвал хората с данъци, във всичко бил честен и пръв, когато трябвало да се помогне на ближния и да се подкрепи.

Живеел си той тихо, спокойно и честито като в рай.

Веднъж царят почнал да свиква народа на война против неверниците.

Ястреба се силно загрижил, защото му било мъчно да остави дома си и да отиде в лютия бой.

Но царския пратеник стоял на вратата и настоявал.

Голяма война изглеждало да бъде: мръсен турчин идвал към полската държава, селата палел, черквите разграбвал, свещениците клал, а народа избивал или навръзвал и откарвал в погански краища.

Трябвало да се приготви и да тръгне за защита.

Вечно спасение чака онзи, който на драго сърце дава главата си за своите и за светата вяра.

Тогава Ястреба свикал селско събрание, избрал по-силните момчета, събрал коне, коли и сутринта след черковна служба тръгнал с тях.

И цялото село с плач и вайкане ги изпратило чак до Ченстоховския кръст, който бил на кръстопътя.

Година-две бил той на война и после вече нищо не се чувало за него.

Другите отдавна се завърнали по домовете си, а Ястреба го нямало и нямало; мислили или че е убит, или че го е турчина поробил, за което изтихом просяците и скитниците различно приказвали…

Най-сетне на третата година, рано през пролетта се завърнал, но самичък, без слугите си, без колите и конете, пеши, избеднял, съсипан, само с патерица като същински просяк…

Поблагодарил той горещо на света Богородичка, че му помогнала да си отиде в своята земя, и забързал към селото си…

Никой го не посрещнал, никой го не познал, дори от кучетата трябвало да се брани.

Пристига той пред своята къща, потрива очи и нищо не може да познае…

Господи, света Богородичке! Няма ни гумна, няма ни конюшни, няма ни градини, плетища дори няма, а от добитъка нито следа… от къщата пък само обгорели стени… децата ги няма… пусто… страшно… само болната му жена се измъкнала из купчина слама, за да го срещне, и заплакала с горчиви сълзи!

Сякаш гръм го ударил!

Ето какво било: когато той воювал и побеждавал божиите врагове, настанал мор и изморил всичките му деца… гръм запалил къщата му… вълци издавили стадата му… лоши хора разграбили… съседите отнели земята му… суша изгорила посевите… градушка убила останалото… и не останало нищо, само една земя и едно небе.

Седял той на прага като убит, а надвечер, когато камбаната забила за вечерня, скочил и със страшен глас почнал да проклина и да се заканва!

Жена му всуе го успокоявала, всуе падала пред краката му и го молила; той проклинал и проклинал, че нахалос проливал кръвта си за бога, нахалос защищавал черквите, нахалос мъкнел ранените, търпял глад, нахалос и нахалос бил честен и набожен — въпреки това господ го напуснал и обрекъл на гибел!

Хулил той страшно божието име и крещял, че е готов цял да се предаде на дявола, защото само той не напущал хората си в беда.

То се знае, че при такъв позив дяволът изведнъж се явил пред него.

Ястреба не се опомнил в злобата си и извикал:

— Помогни ми, дяволе, ако можеш, че голямо зло ме е сполетяло.

Не се и сетил, глупака, че с това господ искал да изпита вярата му.

— Ще ти помогна, ама ще ми дадеш ли душата си? — изгракал дявола.

— Още сега, ако искаш!

Написали договор и селянина го подписал с кръв от безименния си пръст.

И от този ден му тръгнало всичко; самия той не работел много, а само наглеждал и управлявал; Михалек, с това име казал дявола да го нарича, работел зарад него, а други дяволи, преоблечени като ратаи и като немци, му помагали, та в кратко време стопанството му станало още по-голямо и по-богато, отколкото по-рано.

Само нови деца не му се родили, че как би могло да стане това без божията благословия!

Страшно се измъчвал от това Ястреба и нощем понякога мислел, че ще гори във вечното пъкло, и не го радвало нито богатство, нито нищо… Михалек трябвало да му обади, че всички богаташи, господари, царе, учени, дори и най-големите владици са се продали още приживе на дявола и никой от тях не се грижи, нито мисли какво ще бъде след смъртта, а се веселят и си угаждат до насита с всичко.

След това Ястреба се успокоил и още повече роптаел против бога, дори съсякъл кръста при гората, изхвърлил иконите от дома си, па се канел да премахне и Ченстоховския кръст, защото му пречел при орането; жена му едвам го възпряла с плач и молби да не стори това.

И тъй годините си текли като бързотечна река, богатствата му неизказано се увеличавали, а с тях също и славата му, та дори сам царя идвал при него, канел го в палатите си и го слагал между своите придворни.

Надувал се Ястреба с това, надигал се над другите, презирал сиромашта, изгубил всякаква човещина и не искал да знае за целия свят.

И не виждал, глупака, каква отплата ще настане за това…

Докато най-сетне дошъл часа на равносметката. Господ вече не можал да търпи и да бъде снизходителен към закоравелия грешник…

Настанал часа на съд и наказание.

Най-напред го налетели тежки болести и не го оставили нито за миг.

После добитъка му измрял.

После гръм запалил всичките му сгради.

После градушки очукали житата му.

После работниците му избягали.

После настанали такива суши, че всичко изгоряло на пепел, дърветата изсъхнали, водите пресъхнали, земята се попукала.

После го напуснали всички хора и бедата заседнала на прага му.

А той боледувал тежко, тялото му се разкапвало, костите му изгнивали.

Напразно молел той с плач Михалек и другарите му за помощ: и дявола дори не може нищо да направи, когато се надвеси над някого ръката на божия гняв!

А дяволите не се грижели вече за него: техен бил той и за да свърши по-скоро, духали в лютите му рани и ги развреждали.

Само божията милост можела да го избави!

През една късна есенна нощ се вдигнал страшен вихър, та отнесъл и покрива на къщата и изпокъртил всички врати и прозорци. Заедно с това налетяла цяла дружина дяволи и започнали да танцуват около къщата и да се пъхат вътре с вилите, защото Ястреба вече берял душа…

Жена му го пазела, както вече могла, закривала го ту със светата икона, ту пък със светен тебешир слагала черти по прагове и прозорци, но вече отпадала от голяма грижа, да не би да умре непричестен и непомирен с бога; макар че той забранявал, толкова упорит бил до последния си час, макар че дяволите й пречили, тя издебнала време и изтичала при свещеника.

Но свещеника се стягал за някъде и не искал да отиде при безбожника.

— Каквото господ напусне, дяволите трябва да го вземат; там аз нямам работа… — рекъл свещеника и отишъл да играе карти в чифлика.

Заплакала жената горчиво и угрижено, коленичила пред Ченстоховския кръст и с кървав плач и с мъка на сърцето молила за милост.

Съжалила се над нея пресветата Дева и продумала:

— Не плачи, жено, чути са молбите ти…

И слиза тя така, както си била на параклисчето със златна корона на главата, със синя, обсипана със звезди мантия и с броеница на пояса… светнала от добрина… Пресвета и прилична на звезда зорница… Жената паднала по очи пред нея.

Тя я вдигнала със свитите си ръце, изтрила сълзите й, притиснала я до сърцето си и й рекла развълнувано:

— Заведи ме в къщи, вярна служителко, може нещо да ти помогна.

Погледнала тя болния и страшно се угрижило милостивото й сърце.

— Не може без свещеника — рекла, — аз съм жена и нямам тая сила, каквато Исус е дал на свещениците. Безделник е той, не се грижи за хората, много лош пастир, ще отговаря тежко за това, но само той има право да разгрешава… Сама ще отида в чифлика при тоя картоиграч… На̀ ти броеницата, брани грешника с нея, докато се върна.

Но как да отиде?… Нощта тъмна, вятър, дъжд, кал, па не било и близо, а отгоре на това навсякъде й пречели дяволите.

От нищо не се уплашила майката небесна, от нищо!… Само се загърнала с шал от дъжда и тръгнала из тъмнината…

Стигнала в чифлика, капнала от умора и измокрена до кости; почукала и покорно молила да отиде свещеника бързо при болния, но той, като я видял бедна жена и понеже било такова кучешко време, поръчал да й кажат, че ще отиде на сутринта, сега нямал време, и продължил да играе, да пие и да се забавлява с господата.

Света Богородица само въздъхнала с болка за неговата непочтеност и направила така, та в същия миг се появила златна кочия с коне и лакеи, тя се преоблякла като госпожа управителка и влязла в чифлика.

Разбира се, свещеника веднага тръгнал с готовност, колкото може по-скоро.

Навреме пристигнали, но смъртта вече била на прага и дяволите напирали да влязат при селянина, да го грабнат още жив, преди да се приближи при него свещеника с причастието, само дето жената го бранела с броеницата и притваряла вратата ту с иконата, ту с молитва, ту с божието име.

Изповядал се Ястреба, съжалил за греховете си, помолил бога за прошка и получил опрощение; в същия миг предал богу дух. Самата пресвета Богородичка му затворила очите, благословила жена му и казала на изплашения свещеник:

— Върви след мене!…

Той още не могъл да се оборави, но тръгнал; оглежда се пред къщи и нито кочията, нито лакеи има, а само дъжд, кал, тъмница и смърт върви по следите му… Страшно се изплашил и затичал по-нататък след Дева Мария към параклисчето!

Гледа: тя вече с мантия и корона, обиколена от ангелски хорове, се покачва връз параклиса на предишното си място.

Тогава познал той небесната царица и обзет от страх, паднал на колене, ревнал да плаче й протегнал ръце за милост.

А света Дева го погледнала сърдито и рекла:

— Цели векове ще прекараш тъй на колене зарад греховете си, ще плачеш, преди да ги изкупиш…

И той веднага се превърнал на камък и така си останал; а нощно време плаче, ръцете си държи протегнати, чака помилване и коленичи така от веки веков.

Амин!

И днес може да се види оная фигура в Домброва при Пшедбор; до черквата стои тя за вечен спомен и предупреждение на грешниците, че наказанието за злото никого няма да отмине.

Настана дълго и дълбоко мълчание. Всеки мислеше върху чудото и всеки бе пълен със свещена тишина, удивление, добрина и страх.

Какво може да се каже в такъв миг, когато душата на човека се отпусне като разкалено в огън желязо, когато набъбне от чувство и светлина, та само да я докосне човек, и ще се пръсне като звезден дъжд й като небесна дъга ще се простре между небето и земята.

И тази тишина трая, докато последните пламъчета в тях не започнаха да угасват.

Матеуш извади флейтичката си и засвири задушевна, тихичка и многоцветва мелодия, сякаш някой движеше росни капчици по някакви паяжини, а Соховица запя „Под твоята защита, о боже!“. Другите тихо й пригласяха.

А после, както обикновено, заприказваха полека-лека за разни неща.

Младежта започна да пуща помежду си шеги, защото Тереска войнишката казваше на момчетата различни весели гатанки; а понеже някой каза, Борина се вече върнал от съдилището и сега пие в кръчмата с хората си, Ягуша се загърна тихичко й излезе, без дори да повика Южка; подире й се измъкна също тъй крадешком и Антек, стигна я още при прага в отвода, хвана я здраво за ръка и я поведе през външната врата към двора и от там — през градината зад плевнята.

Насъбраните почти не ги забелязаха, защото Тереска викаше с глас:

— „Без снага, без душа, а под черга се гуши.“ Що е това?

— Хляб, хляб, всеки го знае! — викаха и се трупаха около нея.

— Или това: „Гонят се гости по липови мости?“…

— Дърмон и грах!

— И децата ги знаят тия гатанки.

— Тогава кажете други, по-умни!

— „Във риза се роди, а след това голо ходи?“

Дълго лучкаха, докато най-после Матеуш каза, че е сиренето26, и сам добави такава гатанка:

— „Липово дърво весело пее, кон върху агне опаш си вее.“

Мъчно се досетиха, че значи цигулка и лък.

А Тереска каза една още по-мъчна:

— „Няма си ни нозе, ни ръце, ни глава, навредом се муши, навсякъде шава!“

Вятър означаваше това. Започнаха да се препират, да се смеят и да си казват все по-весели гатанки, та къщата чак се тресеше от шум и веселие.

И дълго още през нощта дружно се забавляваха така.

XI

… Скочиха в градината, крадешком се промъкнаха под нависналите с клони и бързо, развълнувано, като изплашени еленчета, изтичаха зад плевнята в помръкналия сняг, в беззвездната бездънна тишина на помръзналите поля.

Изгубиха се в нощта; изчезна селото, изведнъж утихна и хорската врява, заглъхнаха дори и най-слабите отзвуци на живота, та те забравиха за всичко и хванати през кръста, силно притиснати един до друг и малко понаведени, радостни и развълнувани, замълчали и изпълнени с музика, те хвърчеха с всички сили из целия този свят, забулен с тъмна синина и мълчание.

— Ягушо!

— Какво?

— Ти ли си това?

— Как да не съм!…

Само това си казваха и от време на време спираха, колкото да си поемат дъх.

Тревожен туптеж на сърцата им и мощен вик на притаена радост възпираха гласовете им в гърлата. Те всеки миг се заглеждаха един в друг, погледите им светваха като горещи неми светкавици, а устата им падаха една върху друга с гръмотевична сила и с такъв алчен и унищожителен огън, та се залюляваха от упоение, дишането им замираше и по едно чудо сърцата им не се пръснаха. Земята изчезваше изпод краката им, те летяха като в огнена пропаст, оглеждаха се наоколо със заслепени от блясък очи и изведнъж пак полетяваха, без да знаят докъде и накъде, само по-далече да е, та ако ще би и в най-дълбоката нощ, чак там, в ония извити валма от сенки…

Още стотина крачки… още двесте… по-далече… по-дълбоко… докато всичко изчезна от погледа им: и целият свят, и споменът за него, докато потънаха напълно в забрава като в неуловим, само с душата разбиран сън, сякаш в онзи чуден сън, едва преди миг сънуван наяве там, у Клембови; те още потъваха в светливия сноп от тихи, мистични приказки и още бяха изпълнени с ония чудноватости и явления, още ги затрупваха ония сънувани приказни сили с чудните цветове на очарования, на свещени тревоги, на най-дълбоки почуди, унеси и неутолени копнежи!

Все още бяха обгърнати от вълшебна небесна дъга от чудеса и мечти, та плуваха сякаш с хорото на тия чудеса, повикани преди малко, движеха се из приказни страни, през сред онези свръхчовешки сцени, през всичките произшествия, през всичките чудеса, през най-дълбоките кръгове на смайване и очарование. В сенките се люшкаха привидения, блуждаеха по небето, израстваха при всеки техен поглед, през сърцата им плуваха, та понякога чак дъхът им секваше, те замираха в тревога и притиснати един до друг, онемели, изплашени, се вглеждаха в бездънната мътна дълбочина на бленуването, та душите им чак цъфваха в цвета на изумленията, в пресветия цвят на вярата и на молитвените унеси и падаха на дъното на очарованието и забравата.

А след това се оборавяха, блуждаеха дълго с погледи из нощта, без да знаят добре дали са още между живи хора, дали не ставаха с тях онези чудеса, дали всичко това не е сън, не е измама?!…

— Не те ли е страх, Ягушо, а?

— Та с тебе накрай света бих отишла, на смърт! — шепнеше с усилие тя, като се притуляше в забрава до него…

— Чакаше ли ме? — попита той след малко.

— Ами как! Само като влезеше някой в отвода, подскачах от стола си… нали само за това отидох у Клембови… за това… мислех, че няма да дойдеш…

— А като влязох, направи се, че ме не видиш…

— Колко си глупав… нима да те гледам, та всеки да се сети! Ох, така ми се стегна душата, че само дето не паднах от стола… и вода пих, за да дойда на себе си…

— Душице моя!…

— Ти седеше зад мене, усещах, но се боех да те погледна, боех се да заприказвам… а сърцето ми тъй удряше, тъй чукаше, че хората ще да са го чули… Божичко! Насмалко не се развиках от радост!…

— Предполагах, че ще те заваря у Клембови и ще излезем заедно…

— Исках дома да избягам, ама ти ме принуди…

— Не искаше ли, а, Ягушо?…

— Ех, неведнъж си мислех да се случи тъй… неведнъж…

— Мислила си! Мислила си — прошепна той страстно.

— Как да не съм мислила, Янтоше! Винаги, винаги… Там зад прелеза не е добре…

— Вярно… тука никой няма да ни изплаши… сами сме…

— Сами!… И такава тъмница е… и… — шепнеше тя, като се хвърляше на шията му и го прегръщаше с всичката сила на лудостта и любовта си…

По полето вече не духаше, само от време на време вятърът кротко полъхваше като нежен шепот и разхлаждаше разпалените им лица. Нямаше ни луна, ни светли звезди, небето висеше ниско, омотано в нечистите и разкъсани руна на облаците и покриваше пустите и голи угари като черда кафяви волове, а далнините се мяркаха като през сив провлечен дим и целият свят изглеждаше като изтъкан от мъгли, от трепетен мрак и от развълнуван мътеж.

Дълбок, обезпокоителен и едва усещан шум се носеше из въздуха, сякаш плуваше откъм потъналите в нощта гори или от облаците, от онези диви пропасти, из които час по час излитаха стада бели облаци и бързо избягваха като гонено от ястреби ято от пролетни птици.

Нощта бе тъмна и мъчителна, глуха и пълна с чудно движение, пълна с уплаха и неуловими трепети, тревожни шумове, притаени привидения и внезапни явления на необясними и ужасяващи неща. Понякога изведнъж изпод лавините на мрака проблясваше призрачната бледност на снеговете или някакви ледени, влажни, загнили блясъци пълзяха със змиевидни извивки през сенките; ту за миг нощта затваряше клепачи и мрачина падаше като черен, непрогледен, проливен дъжд и целият свят изчезваше, та очите не можеха за нищо да се заловят, потъваха безсилно на самото дъно на ужаса и душата се вкаменяваше, притисната от глухата гробна мъртвина; понякога се продираха завесите на сенките, разпукваха се, сякаш от гръм разпрани, и през страхотните пропасти на облаците можеше да се видят в далечината сините голини на обсеяното със звезди тихо небе.

Ту пак откъм полето или откъм къщите, от небето или от потъналите далнини, неизвестно откъде, се носеха разпръснати, сякаш пълзящи гласове, някакви блясъци, някакви залутани екове, привидения от звуци и от отдавна умрели и блуждаещи по света неща, течеха в скръбно хоро и неизвестно къде изчезваха като мъртвите звездни светлини.

Но те бяха ослепели за всичко, буря възбушува в тях, растеше и всеки миг се усилваше, преливаше се от сърце в сърце като порой от парливи и неизразими желания, от светкавични погледи, от трепети на болка, внезапни тревоги, горещи целувки, преплетени, несвързани и с ослепителен блясък думи, като удари на диви гръмотевици — от смъртни онемявания, от трогателност и в същото време от такава прелест, че се задушаваха в прегръдки, мачкаха се до болка, дращеха се просто с нокти, сякаш искаха да изтръгнат вътрешностите си, да се окъпят в насладите на мъката и премрежили очи, не виждаха нищо, дори и себе си.

И понесени от любовен вихър, ослепели за всичко, обезумели, лишени от памет, стопени един в друг като две пламнали главни, те се носеха в тази непрогледна нощ, в пустошта и в глухата самота, за да се отдадат един на друг до смърт, до дъното на душите си, изяждани от вечния глад на очакването.

Не можеха вече да говорят, само несъзнателни викове се изтръгваха някъде от вътрешността им, само сподавени, откъслечни и бързи като огнени извори шепоти, думи, изгубени и опиянени от лудост, погледи, които разяждаха до мозъка на костите, погледи, обезсилени от безумие, погледи на урагани, които връхлитат един върху друг, докато ги обхванаха такива страшни тръпки на желание, че се притиснаха в диво скимтене и паднаха в пълна несвяст…

Целият свят закипя и заедно с тях се сгромоляса в огнени пропасти…

— Ума си губя вече…

— Не викай… тихо, Ягушо!…

— Не мога да не викам… ще побеснея!

— Сърцето ми ще се пръсне!

— Ще изгори… за бога, пусни ме… дай ми да си поема дъх…

— Божичко… ще умра… Божичко!

— Едничка моя…

— Янтоше! Янтоше!…

… Както някои скрити под земята живителни сокове се събуждат всяка пролет, набъбват от безсмъртно желание, стремят се един към друг през всички житейски пречки, плуват чак от краищата на земята, по небесата обикалят, докато се срещнат и загинат един в друг и заченат в светата тайна, за да застанат след това със смаяни очи: като пролетно време или като цвят, като човешка душа или като шум на раззеленели дървета — също така и те се стремяха през дълъг копнеж един към друг, през дни на мъка, през сиви, дълги, празни дни, докато се намериха и с еднакъв, непобедим вик на похотта паднаха в прегръдките си, притискаха се силно като борове, когато ги буря из корен изтръгне и разбити ги хвърли един връз друг, та се прегърнат с отчаяние, с всичката си сила, та се люлеят с предсмъртни усилия, борят се, поклащат се, докато потънат заедно в лютата смърт…

А нощта ги засланяше и оплиташе, за да стане това, което е предназначено…

Нейде в тъмнината почнаха да се свикват яребици и тъй близко, че можеше да се чуе как цялото им ято иде насам, разнесе се бързо шум като на криле, които се повдигат за хвърчене и се удрят от снега, или пък отделни тъжни гласове цепеха тишината, а откъм село, което, види се, не бе далече, се откъсваха потиснати и мощни кукуригания на петли.

— Късно е вече… — шепнеше тя неспокойно.

— Далече е още до среднощ, времето ще се промени, затова пеят петлите…

— Ще се постопли то…

— Разбира се, снега поомекна…

Близко някъде, сякаш зад купчината камъни, под която седяха, заврякаха и се загониха зайци, залудуваха като на сватба, цяла дружина прелетя край тях, та те дори подскочиха уплашени.

— Пърцат се, дяволите, и така заслепяват, че и човека не виждат. На пролет мирише.

— Помислих, че е някакъв звяр…

— Я по-тихо, приклекни! — прошепна той с изплашен глас.

И те се сгушиха мълчаливо до купчината камъни. Из разбелената от снежния блясък тъмнина почнаха да се показват някакви дълги и пълзящи сенки… движеха се бавно… крадешком или пък съвсем изчезваха, сякаш в земята потъваха, та оставаха да светят само едни очи като светулки из шубраците; имаше може би петдесетина крачки до тях, те веднага се превлякоха и изчезнаха напълно в мрака, когато изведнъж се разнесе кратък, болезнен, смъртен заешки врясък, после силно тупане, шум от хъркане, някаква ужасна борба, хрущене на мачкани кости, грозно ръмжене и пак дълбоко и ненарушимо мълчание се възцари наоколо.

— Вълци изядоха едно зайче.

— Дали не са подушили и нас!

— Оттатък духа вятъра, не ще да са.

— Страх ме е… да си идем вече… студ ме пронизва… — рече Ягна и потръпна.

Той я прегърна и я разгряваше с такива целувки, че изведнъж забравиха за всичко, прехванаха се яко през кръста и тръгнаха по една пътека, която се случи под краката им. Вървяха те и тежко се поклащаха като движение на дървета, натегнали от извънредно много цвят и леко полюлявани в бръмченето на пчелен рояк…

Мълчеха. Само млясък на целувки, шум на въздишки; страстни възклицания, глухо мъркане на опиянение, радостен туптеж на сърцата ги обгърна — като трепетен жар на пролетни поля: те бяха като цъфнала напролет полска шир, потънала в светъл звън на радост, защото също така разцъфваха и техните очи, също така дишаха с горещото дихание на нажежените в слънчев пожар поля, дишаха с трептенето на растящите треви, с ромона и блясъка на потоците, със сподавения писък на птиците. Сърцата им туптяха в едно с тази свещена земя, погледите бяха като тежък, плодоносен ябълков цвят, а тихите, редки, смислени думи извираха от самото дъно на душите им като ослепителни пъпки по дърветата в майски зори, а дишането им беше като полъх, който гали току-що поникнала нива, душите — като пролетен слънчев ден, като вретенили ниви, огласяни от песни на чучулиги, изпълнени с блясъци, шум, лъскава зеленина и с несломима радост от живота…

Или пък изведнъж млъкваха, спираха се и потъваха в мрака на някаква пропаст, както когато облак закрие слънцето и светът утихне, помрачи се и изчезне за миг в жалба и уплаха…

Но веднага пак се сепваха от своето онемяване, радост като пожар избухваше в душите им и ги окриляше с такава сила на щастие и така ги подемаше към поднебесен полет, че без да знаят, избухваха в страстна и съвсем безсъзнателна песен…

Люлееха се в такта на гласовете, които сякаш удряха с крила от небесни дъги и се пръскаха като звезден и разпален изблик от звукове в замрялата и пуста нощ.

Нищо вече не знаеха. Притиснати един до друг, те вървяха безволни, изгубени в себе си и безпаметни, пияни само от оная свръхчовешка сила на чувството, която ги носеше извън света и се късаше в нестройна, сплетена, почти без думи песен.

… Дива и възбудена песен се лееше като луд поток из накипелите сърца и се носеше по цял свят с победния вик на любовта…

И като огнен храст пламтеше в хаоса на мрака и на нощната непрогледност…

И понякога беше като тежък гръмлив клокот на води, които разкъсват ледени окови…

Звънеше като едва чуто позвънване и сладко шумолене, като вълна по разлюлени в слънцето ниви…

Разкъсваха се златните вериги на бремето, разпръсваха се по вятъра и ръждясали се влачеха тежко по нивите, та се чуваха като крясъци на нощта, ту като безсилно хлипане, ту като сиротинско призоваване, като глас на погибел и уплаха…

И замираха в гробна тишина.

Но след миг политаха безумно като уплашени птици към слънцето, сърцата им се изпълваха с такава мощ да полет и гибел във всичко, че избухваха като ослепителен химн на унес, като молитвена песен на цялата земя, като безсмъртен вик на битието.

— Ягушо! — шепнеше той с изумен глас, като че ли сега я забелязваше при себе си.

— Ами ето ме! — отвърна тя някак сълзливо и тихо.

Те се озоваха на пътеката, която водеше покрай селото зад плевните, но вече откъм Боринови.

Изведнъж Ягна започна да плаче.

— Що ти е?

— Та знам ли?… Нещо ме стегна и сълзите сами се леят.

Той се много угрижи; седнаха върху издадените кръстосани греди на една плевня, той я прехвана силно и я прегърна, тя като детенце се сгуши на гърдите му, загледа нейде в себе си, а сълзите като роса от цветове капеха от очите й. Той ги изтриваше с длан или с ръкава си, но те постоянно течеха…

— Страх ли те е?

— Защо пък ще ме е страх! Само че такава тишина ме обзема, като че смъртта е застанала отпреде ми и така ме повдига, така ме понася, че на небето бих увиснала и с облаците бих се понесла по целия свят.

Той нищо не отвърна, млъкнаха и двамата. Изведнъж в душите им притъмня, някаква сянка падна и помрачи ясните им глъбини, проникна ги с чудно болезнена мъка, та се устремиха още повече един към друг, все повече търсеха в себе си някаква опора и все повече се унасяха към някакъв възмечтан свят…

Задуха вятър, дърветата тревожно се залюляха и ги посипваха с мокър сняг. Награмадените и тежки облаци изведнъж погнаха да се разкъсват и да бягат в разни посоки и тих разтреперан стон повея над снеговете.

— Трябва да си вървя, късно е вече — пошепна тя, като подстана.

— Не бой се, още не ще да са заспали, чуват се гласове по пътя, навярно се разиждат от Клембови.

— Оставила съм при доенето чебурите, та кравите ще си изпотрошат краката.

И млъкнаха, защото някакви гласове се раздадоха наблизо и се изгубиха; но нейде отстрана, като че в същата пътечка, захрущя снегът и някаква висока сянка се замярка тъй очертано, че те скочиха на крака.

— Има някой там… само че се притаи до плета.

— Така ти се е видяло… понякога такива сенки вървят след облаците.

И те дълго се вслушваха и се взираха в тъмнината.

— Да идем в сенарника, там е по-тихо! — пошепна той разпалено.

Всеки миг те се озъртаха с тревога, заставаха със затаен дъх и слушаха, но наоколо беше тихо и мъртво; бързо и предпазливо се доближиха до сенарника и се пъхнаха в дълбоката дупка, която се чернееше току над земята.

Пак потъмня светът, облаците се сгъстиха в непрогледна маса, бледите светлини угаснаха, нощта сякаш склопи клепачи и потъна в дълбок сън. Вятърът отмина без следа, още по-дълбока и още по-неспокойна тишина лъхаше, та можеше да се чуе треперенето на наведените под снега дървета и далечен далечен шум на вода, пусната върху воденични колела, а след доста време снегът по пътечката пак захруптя: вече ясно се чуваха тихи, предпазливи, сякаш вълчи стъпки… Някаква сянка се откъсна от стените и наведена се промъкваше по снега, беше все по-близко, ставаше по-голяма, спираше се всеки миг и пак тръгваше… сви зад сенарника откъм полето, допълзя почти под дупката и дълго се ослушваше.

После се промъкна към прелеза и се скри под дърветата…

Не мина много и сянката отново се показа, като влачеше след себе си грамадно бреме слама, спря се за миг, ослуша се и скочи към сенарника, затъкна дупката с бремето… драсна кибрит и огънят мигом засвети по сламата, зашумя, блеснаха хиляди езици и след миг избухна като кървав плащ и обгърна цялата страна на сенарника…

А Борина, наведен, страшен като мъртвец, седеше на пост с вила в ръка.

Те изведнъж разбраха какво става: кървавите блясъци взеха да се провират вътре и хаплив пушек запълни ямата, те скочиха с писък, удряха се в стените и не знаеха къде остана изходът, полудяха от страх и едвам дишаха, докато най-сетне Антек по някакво чудо улучи втикнатото бреме, наблегна с все сила и заедно с него падна на земята, но преди да скочи, старият се хвърли върху му и забоде вилата в земята; не го засегна, тъй като Антек скочи и преди старият да повтори, блъсна го с пестници в гърдите и изчезна.

Тогава Борина се спусна към сенарника, но нямаше я вече и Ягна. Тя му се мярна само и изчезна в нощта, а той зарева като обезумял с напълно несвестен глас:

— Пожар! Пожар! — и тичаше с вилата около сенарника, та изглеждаше като дявол в кървавата светлина, понеже огънят бе обхванал вече целия сенарник, мяташе се шумно, съскаше и се извиваше нагоре в страшен стълб от пламъци и дим.

Дотърчаха хора, развикаха се по село, някой удари камбаната, тревога заразкъсва сърцата, а пожарът растеше и се развяваше като огнен плащ на всички страни и пръскаше дъжд от искри по сгради, по цялото село.

XII

Каквото ставаше в Липци след онази паметна нощ, мъчно би запомнил и разказал човек, та ако ще би и не знам каква глава да има. Закипя в селото като в мравуняк, когато някой нехранимайко го разрови с тоягата си.

Съмнало-несъмнало, а хората разтъркаха очи от нощния сън и всеки бързаше към мястото на пожара, мнозина дори дочитаха сутрешните си молитви из пътя и тичаха като на някой панаир.

Настанал беше тежък и тъй замъглен ден, че макар да бе време за проясняване, още повече притъмняваше като призори, защото захвана да вали сняг на мокри парцали и забули света с разрошена, кристалеста и омекнала покривка, но никой не обръщаше внимание на покривката, от вси страни се събираха на пожарището, стърчеха там по цели часове, приказваха си тихо за вчерашното събитие и наостряха уши да чуят нещо ново.

Вдигна се голям шум, понеже все повече хора прииждаха; цели тълпи се бяха събрали при портата, дворът беше пълен, а при сенарника беше същинска блъсканица и се аленееше от женски дрехи.

Сенарникът беше цял изгорял, само две от подпорите стърчеха на пожарището опалени като главни, а покривите на кочините и на сушината бяха оголени от сламата до самите стени и всичко беше разхвърляно, та цялата пътека и околността на петдесетина метра бяха завеяни и затрупани с огорели снопчета от покрива, почупеци летви, изгоряла слама, наполовина овъглени дървета и всевъзможни други обгорели неща.

Снегът непрестанно валеше и бавно покриваше всичко с изтъкано от кристалчета покривало, на места се топеше от скрития отдолу огън, а на места из разпръснатите купове сено излизаше черен дим или избухваше с пращене блед пламък, та мъжете веднага се спущаха с куки, тъпчеха го с крака, удряха с тояги и затрупваха със сняг.

Тъкмо бяха разбичкали една такава купчина, някой от Клембовите момци напипа с куката някакъв обгорял парцал и го дигна високо.

— Ягушината наметка! — извика подигравателно Козеловица, тъй като знаеха добре какво бе станало.

— Я поразбъркайте, момчета, може да намерите там и някои гащи!…

— Ех, пък вие! Цели си ги е отнесъл човека, най-много по пътя да си ги е изгубил.

— Търсиха вече момичетата, някой им беше казал.

— Да ги занесат на Ханка — бъбреха и прихваха да се смеят.

— Тихоте, врескала такива! Я гледай, събрали се на забава да се подсмиват на чуждата беда! — викна сърдито помощник-кметът. — Ха вървете си, жени! Що сте застанали тука? Стига сте дрънкали! — и се спусна да ги разгони.

— Ти каква работа имаш с нас! Гледай си работата, за която си поставен! — викна Козеловица тъй силно, че той само я погледна, плюна и тръгна из двора. Никой не се и мръдна от мястото си, а пък жените заподритваха наметката и я разглеждаха, като си приказваха нещо тихо и със злоба.

— Такава из селото с ръжен да се изгони като магьосница! — рече високо Кобусовица.

— Ами! Зарад нея е всичко това! Зарад нея! — дорече Шикожица.

— То се знае, но и господ запази, та не пламна цялото село! — прошепна Соховица.

— Истина, че чудо, същинско чудо!

— И вятър нямаше, и овреме забелязаха.

— А някой удари и камбаната, че селото беше заспало пръв сън!

— Като че ли мечкарите, когато се връщали от кръчмата, те първи са видели.

— И как да стане! Сам Борина да ги хване в сенарника и едва ги изпъдил, и огънят избухнал. Така си и мислех вчера у Клембови, че все нещо ще стане, щом излязоха заедно.

— Навярно дълго ги е следил.

— Ами как! Моето момче ми казваше, че вчера през всичкото време се разхождал по пътя пред Клембови и ги дебнел — мънкаше на носа си Кобусовица.

— То се види, че от яд Антек го е запалил.

— Па не беше ли се и заканвал?

— Цялото село знаеше.

— Трябваше, трябваше да стане това! — добавяше Козеловица.

В друга група от по-стари жени също тъй си приказваха, само че по-тихо и по-сериозно.

— Знаете ли… старият като че ли така е набил Ягна, та сега лежи болна у майка си.

— Така, така! Още не съмнало, казват, изгонил я и й изхвърлил и раклата, и всичките парцали — добави мълчаливата дотогава Балцерековица.

— Я не приказвай намерки, сега нали ида от тях, раклата си е на мястото — поясни Плошковица.

— Ама аз още на сватбата казах, че така ще свърши тая работа — подлови тя пак по-високо.

— Божичко! Какви работи стават! — изпъшка Соховица и се хвана за главата.

— Ами какво? Ще го откарат в затвора, па това си му е!

— Пада му се: цялото село можеше да изгори!

— Тъкмо си бях най-сладко заспала, и току Лука, който бе тичал с мечкарите, удря по прозореца и вика: „Пожар!“ Господи, света Богородичке! Червено в прозорците, като че ли някой с жар ги бе отрупал, изгубих се от страх… па току заби камбаната… па завикаха хора… — разправяше Плошковица.

— Щом само казаха, че Боринови горят, нещо като че ли ми рече, че е Антекова работа — прекъсна я някоя.

— Мълчи, мари, казваш, като че ли си видяла с очите си.

— За виждане не съм видяла, ама щом всички думат…

— Още на заговезни тук-там дрънкаше за това Ягустинка…

— То се знае вече, че ще му турят веригите и — в затвора.

— Какво ще му сторят там? Кой го е видял? Има ли свидетели за това, а? — забележи Балцерековица, тъй като постоянно се мъкнеше по съдилищата и ги разбираше тия неща.

— Нима баща му не го е хванал?…

— Хванал го е, ама в друго нещо, па дори и да го е видял, че подпалва, не може да бъде свидетел, защото е баща и враждуваха помежду си.

— Това е на съдилищата работа, не е наша, но кой е виновен пред бога и пред хората, ако не оная кучка Ягуша, а? — отново надигна строг глас Балцерековица.

— Разбира се! Ами! Такова безпътство, такъв грях! — шепнеха по-тихо всички, притиснаха се накуп и почнаха да изреждат една през друга греховете й.

Все по-високо приказваха и все по-разпалено укоряваха Ягна и изкарваха наяве всичко — и което е било, и което не е било, каквото само бе чула някоя някъде или пък сама си бе съчинила; всички някогашни обиди и зависти сега засъскаха в душите, та като град от камъни хвърчеха към нея хулни прякори, измислици, зли заплахи, ненавистни думи, разбунтувана злоба, и ако тя се явеше в този миг, без друго биха се нахвърлили с пестници върху нея.

А мъжете в друга купчина се разговаряха по-спокойно, но не по-малко злобно роптаеха против Антек; полека-лека яд обземаше всички сърца, дълбоко и люто негодуване вълнуваше тълпата, святкаше като гръмотевица в очите, не една пестница се протягаше застрашително и бе готова да удари, та дори Матеуш, който беше в негова защита, махна с ръка и рече накрай:

— Трябва да му се е бил побъркал ума, ако е направил това!

Но ядосаният ковач скочи и взе да обяснява на хората, че Антек отдавна се е заканил с палеж, че старият отдавна вече знаел това и че с всички сили бдял.

— А че той е направил това, готов съм да се закълна, па има и свидетели, ще кажат, а за такива трябва да има наказание! Ами не се ли сговаряше постоянно с момчетията, не ги ли бунтуваше против по-старите, не ги ли наговаряше към престъпление? Знам дори и с кои, знам, виждам ги дори и сега ме слушат като говоря, па смеят и да го бранят! — крещеше той сърдито. — Зараза е плувнала от него по цялото село, зараза! В затвора да го закарат, на Сибир, с кърпели като бясно куче да го убият, че му не стига греха със собствената му мащеха… ами и ще пали! Само по едно чудо, дето цялото село не хвръкна! — крещеше той разпалено, види се, пак с някаква сметка.

Рохо, който стоеше с Клемб настрана, обмисли всичко туй и рече:

— Много сте го нагрозили, а до вчера пиехте с него в кръчмата.

— Всеки, който може да превърне селото в просяшко, ми е враг — отвърна ковачът.

— Но дворянина не ти е враг! — подхвърли сериозно Клемб.

И взе да ги навиква, закрещяха и други, а ковачът се пъхаше между хората, подстрекаваше, подбуждаше към отмъщение, измисляше небивали неща за Антек, докато и народът, вече твърде възбуден, се обърка съвсем и се раздвижи, развикаха се да доведат подпалвача, във вериги да го оковат и да го заведат в управлението, а други, по-разгорещени, търсеха вече тояги и бяха готови да се залетят, да го извлекат от къщи и така да го набият, та цял живот да не забрави!… Най-много настояваха за това онези, на които Антек неведнъж беше налагал ребрата с тоягата си…

Вдигна се такава шумотевица, крясъци, клетви, заплашвания, настана такава бъркотия, че народът се струпа, мяташе се като блъскан от вихъра шубрак, залюля се, заудря като вълна о плетищата и взе да напира към портата, за да излезе на пътя. Напразно кметът скочи да ги успокоява, напразно помощникът и по-старите обясняваха и увещаваха, гласовете им се губеха в адска врява и самите те, повлечени от течението, тръгнаха заедно с другите. Никой нито слушаше, нито обръщаше внимание на думите им, всеки се дърпаше, хвърляше се, крещеше с всички сили, сякаш някаква полуда като вихър на отмъщението понесе всички…

Изведнъж Козеловица си запробива път напред и закрещя до небесата:

— И двоицата са виновни, и двоицата да ги домъкнем тука, на пожарището, да ти накажем!…

Жените, особено безимотните и всички бедни, й запригласяха с нечовешки врясък, разперили ръце и напълно обезумели, те се натискаха покрай нея към челото на навалицата като някой бесен, гръмлив поток; в тесния проход между двата плета при портата се вдигна врясък и писък, понеже всички се натискаха, всички крещяха, всички блъскаха с пестници, промъкваха се насила. Само очите им святкаха грозно и объркана дива врява се вдигна всред тях като клокочене на бурни води, като глас на някакъв всеобщ гняв, обхванал в пламъци всички сърца. И тъй се натискаха те все по-силно и по-напред, докато предните завикаха:

— Свещеника! Свещеника с причастието!

Тълпата се раздвижи като на връзло, залюшка се и се втурна на пътя, възпираше се, разпадаше се поединично, утихваше, докато изведнъж млъкна напълно, падна на колене и се наведоха голи глави…

Свещеникът идваше откъм черква с причастието. Ямброжи вървеше напред със запален фенер и дрънкаше звънчето…

Те отминаха бързо и се виждаха вече като през замръзнало стъкло, потънали в гъстата снежна мъгла, когато народът започна да се изправя.

— При Филипица отива, вчера тъй измръзнала в гората, че от зори едва диша; казват, че не ще дочака да се мръкне.

— И при Бартек от стружнята са го викали…

— Болен ли е?

— Ами как, не знаеш ли? Притиснало го дърво, та като че ли няма да го бъде… — шепнеха си, като поглеждаха след свещеника.

Няколко жени тръгнаха след него да го придружат, а цяла тълпа от момчета полетя направо през вира към воденицата, останалите стоеха безпомощно като стадо овце, когато внезапно ги подгони куче. Ядът изчезна някъде, онзи напор на сила се пръсна, шумът затихна, та започнаха да се оглеждат като събудени от дълбок сън; пристъпяха от крак на крак, почесваха се по челата, тук-там казваха по нещо и понеже мнозина ги досрамя, плюха, нахлупиха шапки и бързо тръгнаха през навалицата, която се разливаше като вода по пътя, губеше се полека-лека и се отбиваше по портите и по къщите. Само Козеловица въпреки всичко крещеше силно и се заканваше на Ягна и Антек, но като видя, че всички се отдръпнаха, изнадума клетви, за да й поолекне, скара се с Рохо, който й каза права дума, и отиде из селото. Така че най-сетне останаха твърде малко хора и онези, които гледаха и пазеха пожарището, за да се притекат на помощ, в случай че се разгори отново.

На двора остана и ковачът, но така ядосан от станалото, че мълчеше, въртеше се неспокойно, разглеждаше по кътищата и току подгонваше Лапа, който постоянно го лаеше и заяждаше…

Борина пък през всичкото време не се показа нито веднъж. Казаха, че се заровил под юргана и спи, само Южка с подпухнали от плач очи излизаше пред къщи, поглеждаше народа и се скриваше пак. Оставаше само Ягустинка да се грижи за стоката, но и тя днес беше като хаплива оса и като никога недостъпна, та хората се боеха да я питат, защото така отговаряше, че сякаш с коприва жулваше.

По пладне пристигна писарят със стражари и взеха да описват изгорялото и да разследват причините за пожара, затова, разбира се, и останалите хора се пръснаха по всички посоки, да не ги пишат свидетели.

Улиците изведнъж почти напълно опустяха. Истина, снегът постоянно валеше, дори и още по-мокър: преди да падне на земята, се топеше и покриваше всичко с рядка кал, но в къщите бръмчеше като в кошери, защото този ден в Липци стана като неочакван празник, рядко някой работеше и мислеше за друго нещо, тъй че тук-там и крави промучаваха над празни ясли. Навсякъде приказваха, често някой се промъкваше от къща на къща, жените тичаха готови да бъбрят и новините се виеха като врани от комин на комин. В прозорците и по вратните, пред портите назъртаха любопитни лица и чакаха да видят дали стражарите не ще поведат Антек!

Любопитството и нетърпението растяха от час на час, но нищо сигурно не се знаеше, понеже често се явяваше някой задъхан и казваше, че отишли вече за Антек, а други се кълняха, че той набил стражарите, че се изскубнал от ръцете им и дим да го няма, трети пък съвсем друго плещеха.

Само това беше истина, че Витек тичаше за водка до кръчмата и че Бориновият комин много пушеше, и от това заключаваха, че готвят за стражарите.

А привечер премина бричката на кмета с писаря и стражарите, но без Антек.

Смайване и разочарование от несбъдналото се очакване обзе селото, защото всички бяха уверени, че ще го отведат в затвора, окован във вериги. Напразно блъскаха умовете си и обмисляха какво е признал старият при дознанието. Това знаеше само кметът и помощникът, но те не искаха нищо да кажат, та любопитството неизмеримо растеше и се пущаха все по-различни, съвсем невероятни слухове…

Бавно настъпи тъмната и доста тиха нощ. Снегът бе престанал и изглеждаше като че ще хване мраз, защото, макар че тъмни облаци се гонеха по небето, но тук-там във високите пролуки блясваше светла звезда и остър полъх леко стягаше омекналия сняг, та хрупкаше под краката. По къщите бляскаха светлини и хората се събираха из тесните стаи пред огнищата и се успокояваха след вълненията през целия ден, без обаче да престанат да сноват догадки и предположения!

Наистина имаше за какво: щом не откараха Антек, значи, не той е запалил, тогава кой? — Не е и Ягна, на това никой не би повярвал, и старият не е — такава мисъл не можеше и да дойде някому в главата!

Затова блуждаеха сякаш пипнешком, без да могат да намерят никакъв изход от мъчителната загадка… По всички къщи приказваха за това и никой не узна истината, но от тези обсъждания излезе само това, че най-сетне гневът им към Антек попремина, млъкнаха дори и неприятелите му, а приятелите като Матеуш надигнаха пак гласове за защита; затова пък се възбуди страшна омраза към Ягна и достигаше до опасност от страшен, смъртен грях. Жените я подеха на езиците си и така я мъкнеха от уста на уста като по остри тръни, та не оставяха здраво нито късче от кожата й! Изпати си от това не малко и Доминиковица, изпати си… и още повече ги беше яд на нея, че никой не знаеше що става с Ягна, тъй като старата отпъждаше от прага любопитните като омразни кучета.

Но това, в което бяха съгласни и което всички еднакво изпитваха, беше дълбокото съчувствие към Ханка, всички искрено и сърдечно я съжаляваха и окайваха и дори още вечерта Клембовица и Шикорица отидоха у нея с добра дума и й занесоха нещо във вързопче.

Така изтече този ден, който дълго ще се помни, а сутринта всичко се върна към старото. Любопитството угасна, ядът изстина, яростта утихна и отпадна и всеки се върна към обикновения си живот, наведе глава под ярема и понесе, както бог дал, участта си — без шум и с търпение.

То се знае, тук-там още приказваха за тези случки, но все по-рядко и по-немарливо, защото всекиму са по-близки собствените грижи и печали, които всеки ден поотделно му донася.

Дойде март и настанаха непоносими времена: тъмни и печални дни, прокиснати от влага, от дъжд или от мокър сняг, та едва можеше да се подаде човек из къщи. Слънцето сякаш се скри нейде из ниските зеленикави бездни на облаците, та не светваше дори за миг — снеговете бавно се топяха или пък омекнали и влажни се зеленееха от мокрота, сякаш обраснали с плесен; водата се задържаше в браздите и обливаше ниските места и дворищата, а нощем хващаше мраз, та беше трудно да се застои човек по заледените пътища и пътеки.

В такова кучешко време по-скоро се забрави за пожара, още повече, че нито Борина, нито Ягна, нито Антек дразнеха със себе си хорските очи. Забравиха ги като потънал на дъното камък, над който само от време на време водата се раздвижи, набръчка се, разклати се, разлюлее се, зашуми и пак затече спокойно.

Така минаха няколко дена, чак до последния — сирния вторник.

Понеже последните дни на сирница бяха като полупразници, още от сутринта наставаше голямо движение из къщите, защото украсяваха стаите и почти от всяка къща по някой отиваше в града, за да накупи туй-онуй, най-вече месо и някое парче колбаса или пръжки, само сиромашта трябваше да се задоволи с херинга, взета на вересия от евреина, и с картофи и сол.

У богатите още от пладне пържеха понички, та въпреки дъжда по цялото село се носеше миризма на прегоряла мас, на пържени меса и други още повече дразнещи вкуса неща.

Мечкарите се мъкнеха пак от къща на къща със своите причудици, та постоянно и в различни посоки избухваха вресливите гласове на момчетата.

Вечерта пък след вечеря стъкмиха музика в кръчмата, където и куцо, и сляпо побърза да отиде, без да гледа лапавицата, която заваля още на мръкване.

Веселяха се от все сърце, понеже беше за последен път пред великите пости. Матеуш свиреше на цигулка, Петрек, Бориновият ратай, пригласяше с флейтата, а Яшек Превратния удряше дайрето.

Танцуваха от все сърце, както рядко биваше, и до късно, докато черковната камбана удари в знак, че е полунощ и че сирница се свърши. Изведнъж музиката млъкна, танцуването спря, набързо доизпиха шишенца и чаши и народът тихо се разотиде, като остана само Ямброжи, напил се яката, и по своя навик започна да пее пред кръчмата.

До късно светеше само у Доминиковица, казват, че до втори петли, защото седели там кметът и помощникът и спогаждали Ягна с Борина.

Селото отдавна спеше, мълчание обгърна света, тъй като дъждът от среднощ престана, а те още разговаряха…

Само у Антекови не беше тихо, нито имаше спокоен сън, нито весели последни заговезни.

Какво ставаше в душата на Ханка през тия дълги дни и нощи от оная минута, когато във време на пожара той я срещна пред къщи и я принуди да се върне, това може би само един господ знаеше и никакво човешко слово не можеше да го изкаже.

Разбира се, още същата нощ тя узна всичко от Веронка.

Душата й замря от мъка и тя лежеше като някой гол, страшен в смъртта си труп. През първите два дена тя почти не стана от хурката, за предене не предеше, а само движеше неволно ръце като човек в смъртна дрямка, загледана с празен, догорял поглед в себе си, загледана в лютите вихри на скърбите, в жалните мътилки на парливите сълзи, на бедата и неправдата, та нито спеше, нито ядеше, нито знаеше добре какво става около нея през това време; дори за детските плачове бе забравила и за себе си, та Веронка се съжали над нея и се погрижи за децата и за стария, който на всичко отгоре заболя след ходенето в гората, лежеше до печката и тихо пъшкаше.

Антек също като че ли не беше у дома: той излизаше в зори и се връщаше късно през нощта, без да поглежда нито нея, нито децата, пък и тя не можеше да преодолее себе си, за да му каже поне една дума — не би успяла. Душата й бе тъй потисната от жал, че беше сякаш вкаменяла.

Чак на третия ден тя се поокопити, стресна се сякаш от страшен сън, но тъй променена, сякаш съвсем друга след тази мъртвина: лицето й посивяло съвсем като пепел, набраздено от бръчки, състарила се беше с години и беше тъй студена, като че някой от дърво я беше изрязал. Само очите й святкаха сухо и устата й още повече бе стисната. При това съвсем измършавя, та дрехите висяха на нея като на окачалка.

Стана тя пак за живот, но променена вътрешно, защото при все че душата й беше като сплавена на пепел, в сърцето си усети някаква чудна, отдавна неусещана сила, упорита сила за живот и борба, смела увереност, че ще превъзмогне и ще надделее над всичко.

Тя отиде веднага при децата, които жално поплакваха, прегърна ги и чудно как не ги задуши с целувките си; заедно с тях тя избухна в дълъг облекчителен плач, от което й олекна и паметта й се възвърна.

Понареди набързо къщата и отиде при Веронка да й благодари за доброто сърце и да й поиска извинение за някогашните обиди; веднага настана помирение, на което сестрата не се чудеше, а само не можеше да разбере защо Ханка не се оплакваше от мъжа си, не му се заканваше, не окайваше съдбата си, не, сякаш тези неща бяха отдавна умрели и отдавна забравени — само дето най-после рече:

— Сега се чувствувам като вдовица, та разбира се, че и сама ще трябва да се грижа за децата си и за всичко.

И още същия ден привечер отиде у Клембови и у други познати да се научи какво става с Борина… защото добре помнеше думите му, казани, когато се разделяха.

Но не отиде веднага при него, изчака още няколко дена, защото се пазеше да се мярка пред очите му тъй скоро след всичко станало.

Едва в първата сряда от постите, без да приготви дори закуска, огърна се, колкото можа по-добре, повери децата си на Веронка и се тъкмеше да излезе.

— Къде се стягаш тъй рано? — попита Антек.

— На черква, празник е, пепелива сряда27 е днес — отвърна тя неохотно и уклончиво.

— Закуска няма ли да приготвиш?

— Върви в кръчмата, евреина ще ти даде на вересия — рече тя неволно.

Той скочи на крака, сякаш някой го удари с тояга, но тя излезе, без да обръща внимание на това. Тя вече не се страхуваше от крясъците и от гнева му, струваше й се като чужд и тъй далечен, та дори сама се чудеше на това, и макар че понякога в нея трепваше нещо като последен пламъчец на някогашна любов, като огнец, отрупан с печали и притъпкан, тя го гасеше съзнателно, със силата на спомените от онези непреболени обиди.

И други хора отиваха на черква, когато тя сви по големия път с тополите.

Настана ясен и хубав ден, слънцето още от сутринта грееше, силният мраз от нощта още не бе омекнал, от стрехите капеше като нанизи от лъскави маниста, заледените води по пътищата и изкопите светеха като огледала, а осланените дървета искряха на слънцето, пламтяха и като че ли в сребърна прежда се носеха по земята; чистото синьо небе, обсеяно с малки млечни облачета, трепкаше в слънцето като цъфнала нива с лен, когато стадо овци се втурнат в нея и така се наблъскат, че едвам се виждат белите им вълнести гърбове. Въздухът полъхваше чист, студен и тъй пресен, че човек с наслада го дишаше. Цял свят се развесели, локвите лъщяха, вкоравелите като стъкло снегове проблясваха като злато, децата разпалено се пързаляха по улиците и радостно кряскаха, тук-там под стрехите някой старец се беше припекъл на слънце, дори кучетата радостно лаеха и подгонваха присламчилите се за храна ята врани — и чуден слънчев топлик заливаше целия свят с яснота и с почти пролетна топлина.

Но в черквата Ханка бе облъхната от пронизителна хладина и дълбоко молитвено мълчание. Тиха служба вече се отслужваше пред големия олтар, народът в набожно съсредоточение, унесен в молитви, бе гъсто изпълнил средната част на черквата, заляна от потоци светлина, а окъснели все още прииждаха.

Ханка не отиде при другите. Тя тръгна, в страничната част на черквата, съвсем празна и тъй мрачна, че само тук-там позлатите лъщяха от ледените и съвсем оскъдни ивици светлина; тя искаше да остане сам-самичка с душата си и с бога, коленичи пред олтара на Възнесението, целуна пода, разгърна ръце и вгледана в благото лице на Богородица милостива, потъна в молитва.

Едва тук тя избухна в жалби, пред светите крака на утешителката тя принесе с най-дълбоко смирение и безкрайна надежда окървавената си в рани душа и правеше сърдечна изповед. Пред майката и господарката на целия народ тя се каеше за всички прегрешения, защото, разбира се, е била грешна, щом господ я е наказал, грешна е била! „И недоброжелателна към другите, и горделива, и крамолница, и немарлива, и да си хапна добре обичах, и помързяваше ме, и за божия служба небрежна — грешна бях“ — викаше тя с разпалена, обляна с кръв болка на сърдечно съкрушение, че е чудно как не се пръсна сърцето й, и се молеше за милост, просеше милосърдие и за тежките прегрешения на Антек и се блъскаше в сърдечна молба като някоя птичка, която бяга от смъртта и удря крила о прозореца, пърпори и писка жално да й помогнат.

Плачът й се раздрусваше и обгаряше от жаравата на молбите; от душата й като от жива рана изтичаше струя от молитви и плачове, които като кървави бисери се пръскаха на студения под.

Свърши се службата и всички в съкрушение, а мнозина и с плач пристъпваха към олтара и навеждаха покорно глави под пепелта, която свещеникът с гласна молитва на покаяние посипваше върху коленичилите.

Без да чака церемонията с пепелта, Ханка излезе вън и се чувствуваше с повишени сили и вече напълно уверена в божията помощ.

С вдигната глава отговаряше на хорските поздрави, мина неустрашимо между любопитните погледи и смело, макар и разтреперана, сви в Бориновата порта.

Боже мой, колко време кракът й не бе стъпвал тука, а като някое куче винаги отдалече и жално заобикаляше и сега с любовен поглед обгръщаше и къща, и сгради, и огради, и всяко блеснало в своята посивялост дърво и тъй незабравимо, като че ли всичко това бе от нейното сърце израсло и беше от нейната кръв. Душата й се разсмя от радост и тя бе готова да разцелува тази свещена земя. И едва стъпила пред къщи, Лапа се хвърли върху й с такова радостно скимтене, че Южка чак излезе в отвода да види и застана учудена, сякаш не вярваше на очите си.

— Ханка! Господи! Ханка!

— Аз съм, аз съм, не ме ли познаваш? Тука ли си е тате?

— В къщи е… в къщи… добре си дошла… Ханке!… — и момичето се разплака и целуваше ръцете й като на майка рождена.

А старият, като чу гласа, излезе сам да я посрещне и я въведе в къщи. Развълнувана от появата му и от спомените, които я облъхваха от всяко кътче на любимата й къща, тя се хвърли в краката му и заплака. Бързо се успокои, защото старият я заразпитва за децата и съчувствено съжаляваше и нея, и дето беше отслабнала. Всичко му разказа, нищо не скри, само че я уплаши голямата промяна в него; той се беше състарил в това късо време, беше много измършавял и страшно се беше прегърбил, лицето му беше както и по-рано, но още по-обтегнато и още по-строго.

Приказваха си дълго, без да споменат нито веднъж нито за Антек, нито за Ягна: и двамата се пазеха да се докоснат до тия назрели болки и когато след един час тя тръгна да си върви, той поръча на Южка да й приготви в една торба всичко, каквото може, та Витек трябваше да я закара с шейничката, защото тя не би могла да я повдигне, а на изпроводяк й даде няколко злоти, колкото да има за сол, и рече:

— Идвай по-често, всеки ден ако щеш, не се знае какво може да стане с мене, та наглеждай дома, Южка не ти е нищо крива.

И тя си тръгна, като мислеше по пътя върху думите на свекъра си и почти не чуваше Витек, който й шепнеше, че кметът и помощникът идват всеки ден и настояват пред стария да се помири с Ягна, че той веднъж ходил дори при свещеника с Доминиковица, която вчера до късно през нощта разговаряла със стария. И бъбреше всичко, което знаеше, за да й се умилква.

В къщи тя завари Антек, който беше още там и си поправяше ботуша при прозореца; той не я погледна дори, едва когато видя Витек и торбата, се обади ядосано:

— Гледам, по просия си ходила…

— Щом съм изпаднала като просякиня, трябва от хорска милостиня и да живея.

А когато Витек си излезе, той избухна разгневен:

— Казвал съм ти, дявол да го вземе, да не ходиш у баща ми!

— Сам той ме повика, затова отидох; сам ми даде, затова взех; няма да умирам от глад, нито пък ще дам децата ми да умрат, щом ти се не грижиш!

— Веднага да му го върнеш, нямам нужда от нищо негово! — завика той.

— Но аз и децата ми имаме нужда.

— Казвам ти, върни го или сам ще го занеса; ще му го натъпча в гърлото да се задуши от своята добрина, чуваш ли, или всичко ще изхвърля през вратата!

— Само се опитай, само да се допреш, и ще видиш! — изръмжа тя и хвана кобилицата, готова да се брани докрай, така намръщена и разярена, че той се отдръпна смутен от тоя неочакван отпор.

— Евтино те е купил, с комат хляб като някое куче — промърмори той мрачно.

— Още по-евтино ти продаде и нас, и себе си за една Ягнина фуста! — кресна тя, без много да му мисли, а той се сви като с нож прободен, но Ханка изведнъж като че ли побесня; заляха я спомените от обидите, та избухна в неочакван, придошъл поток от вечно таени припомняния и жалби, нищо не му прости, не забрави нито една негова вина, нито една пакост, а току шибаше по него като с бухалка; да би могла, в същия миг би го убила!…

Антек се уплаши от нейното побесняване; нещо се раздвижи в гърдите му, той се наведе и не знаеше какво да каже. Гневът го напусна и горчив, хаплив срам заля душата му, та взе шапката си и избяга от къщи.

Дълго не можа да разбере той промяната в нея и като изоставено куче само вървеше напред, съвсем безпаметен — както впрочем всеки ден…

От онзи ужасен миг на пожара с него ставаше нещо страшно, сякаш съвсем беше побеснял. На работа не ходеше, макар че воденичарят изпраща няколко пъти да го викат, а само скиташе из селото, седеше и пиеше в кръчмата, кроеше все по-кървави планове за отмъщение и нищо повече не виждаше — та дори не го интересуваха и подозренията за пожара.

— Нека, нека само да ми каже някой в очите! — рече той високо на Матеуш в кръчмата, за да чуят и другите.

Той продаде на евреина и последната юница и я пропиваше с другарите си, понеже се беше сприятелил с най-лошите хора в селото. Към него се бяха прилепили такива като Бартек Козела, като Филип Отвъдния, Франек воденичарския и най-лошите Гулбасови обесници, които при всеки скандал бяха винаги първи и постоянно се скитаха из село като вълци и оглеждаха какво биха могли да откраднат и да занесат на евреина за водка. Но на него му беше все едно какви са те, стига само да имаше дружина, защото му се подмазваха и като кученца го гледаха в очите, така че макар и да ги биеше понякога, често им поръчваше шишенца и ги бранеше от другите.

И всички заедно правеха такива скандали, нападения и побоища из село, че всеки ден се оплакваха от тях на кмета, дори и на свещеника.

Матеуш го съветваше, но напразно; напразно и Клемб от искрено приятелство го заклеваше да се опомни и да не се погубва сам, напразно го увещаваше — Антек нито слушаше, нито позволяваше да му се говори, все повече и повече се забравяше, пиеше и се заканваше, и негодуваше вече против цялото село.

И тъй потъваше в своята гибел, сякаш по някоя стръмна урва, без да мари за нищо и за никого, но селото не преставаше да го следи зорко и макар че различни хора различно приказваха за подпалването, но като го виждаха какво прави, все повече се наежваха против него. Па освен това, понеже и ковачът подстрекаваше прикрито, дори предишните му приятели полека-лека се отвръщаха, избягваха го отдалеко и първи явно негодуваха срещу него. В същност той малко държеше на това, заслепен от жаждата за отмъщение, защото живееше само с тази грозна мисъл и я раздухваше като жарава, за да пламне.

При това, като напук на всички той не изостави и Ягна; любов ли го теглеше към нея, или нещо друго, един господ знае — те се срещаха в Доминиковичината плевня, разбира се, тайно от майката, само дето Шимек с готовност им помагаше, уверен, че Антек ще му помогне да се ожени за Настка.

Ягуша му излизаше без желание и винаги със страх, понеже любовта и като че ли съвсем беше изчезнала след камшика на мъжа й, от който тя носеше болезнени следи, но я беше страх и от Антек, защото я бе заплашил, че ако не излезе винаги, когато я повика, посред бял ден, пред всички ще влезе в къщи и ще я набие още повече от Борина.

Разбира се, ако някой извърши грях по вина на другиго, той не е вече така разположен към него, но нали я принуждаваше, тя, ще не ще, излизаше.

Обаче това не трая дълго, защото още в пепеливия четвъртък Шимек дотърча при него в кръчмата, дръпна го в къта и му каза, че помирили Ягна със стария и тя пак отишла при него.

Сякаш с климия го блъснаха по темето, така му притъмня от тази новина, понеже вчера по мръкнало се беше видял с нея, а тя не му спомена ни дума за това.

„Крила е от мене!“ — помисли си той и сякаш някой жарава изсипа в сърцето му, та едва изчака до вечерта и изтърча.

Дълго обикаля той около бащината си къща, разглежда и чака при прелеза, но тя не се и показа. Той толкова се разлюти от това и стана тъй дързък, че измъкна един кол и влезе в двора, готов на всичко, решен дори да влезе и в къщи — беше вече при вратата и дори хващаше дръжката, но в последния момент нещо го отблъсна от вратата, споменът за бащиното му лице се изпречи пред погледа му с такава сила, че той се отдръпна развълнуван, разтрепера се цял от ужас, не можа да се реши и тихо, боязливо и бързо се върна назад.

Не можа после да разбере от какво се уплаши, какво стана в него — също като някога при вира.

Но той не можа да се види с нея и следните дни, макар че прекарваше и дебнеше като вълк по цели вечери при прелеза.

Не я срещна дори и в неделя, макар че дълго стоя на пост пред черквата.

Затова намисли да отиде на вечерня, уверен, че ще я срещне и ще намери някакъв начин да поговори с нея.

Беше закъснял малко; вечернята беше почнала, черквата бе пълна и тъй мрачна, че само под покрива малко се сивееха последните останки от деня, а долу в сумрака, между тук-там тлеещите пламъци на свещи гъмжеше народът, шумеше като река и се люшкаше към бляскаво осветения олтар. Той се промъкна чак до решетката и се огледа крадешком, но не видя нито Ягна, нито някой от бащиния му дом, затова пък често долавяше насочени към него любопитни погледи и чувствуваше, че го следят, защото често някой пошепваше нещо на съседа си и сочеше, незабелязано към него.

Пееха вече „Горки печали“, понеже беше първата неделя от постите. Свещеникът с бяла одежда стоеше настрана от олтара с книга в ръка и час по час поглеждаше строго към него.

Органът гърмеше и музиката му проникваше в душата. Целият народ пееше в един глас, а от време на време гласовете прекъсваха, органът млъкваше и от балкона, като че ли нейде изпод небето, се разнасяше плачливият прекъсван глас на органиста, който четеше разсъждения върху мъките Христови.

Антек нищо не слушаше, защото полека-лека забрави за какво беше дошъл и къде се намира, песните го пронизаха и обвиха с нежна люлееща мелодия и той някак чудно изгуби сили; дрямка и дълбока тишина го налегна, като че ли потъваше някъде или летеше в някаква светлина, и колчем дохождаше на себе си и отвореше очи, срещаше погледа на свещеника, който постоянно го гледаше, защото беше на по-високо от другите и се виждаше отдалече. Този поглед тъй го пронизваше, та Антек извръщаше натежала глава и пак забравяше всичко; изведнъж той се сепна.

гръмна черквата, като че ли викът изскочи из едно необхватно гърло и избухна с такава печална сила, с такова жално стенание, че стените чак се разтресоха. Народът се изправи на крака, раздвижи се и всички гласове гръмнаха изведнъж, запяха с цялата си душа и с всичкия плач на покаяние.

Изпяваха, а дълго след туй по черквата се носеха звънливи, болезнени екове и шум от хлипания, въздишки и горещи молитви.

Службата се проточи още дълго, но той се бе вече напълно съвзел. Дрямката го напусна, само някаква тежка, непобедима тъга се вкопча в душата му и така я разпъваше, че ако не го бе срам, не би задържал сълзите, които напираха на очите му. Той искаше вече да излезе, да не дочака края, но в същия миг органът затихна, свещеникът застана пред олтара и започна поучението.

Народът пристъпи напред, та не можеше и да се помисли за излизане. Той дори не можеше да мръдне — тъй бе притиснат до преградата пред олтара. Тишина зацари в черквата и всяка дума на свещеника можеше ясно да се чуе. Той разказваше за Исусовите мъки, а като свърши за тях, почна да укорява грешните, да разтърсва застрашително ръце и час по час поглеждаше към Антек, който стоеше тъкмо срещу него, само че малко по-ниско, и не можеше да откъсне очи, сякаш прикован и омагьосан от палещите погледи на свещеника…

В струпаната и заслушана навалица вече се обаждаха плачове; тук-там се дочуваше жал на въздишка или пък свещената дума „Исусе“ звучеше като стенание, а свещеникът приказваше все по-силно и по-страшно. Той като че ли растеше в очите на всички, приемаше исполинскн размери, мяташе светкавици с очите си, издигаше ръце и думите му падаха като камъни върху главите и като нажежено желязо пареха сърцата — защото почна да шиба и укорява всички провинения и безпътства, каквито биваха допускани: и закоравелост в грехове, и непомнене божиите заповеди, и вечните свади, побоища и пиянства. Тъй разпалено говореше, че душите се затресоха в мъката на своите грехове и плачове, и въздишки на покаяние зашумяха като ситен дъжд. А свещеникът изведнъж се наведе към Антек и с гръмлив глас завика за изродените синове, за подпалвачите на родните си бащи, за такива съблазнители и грешници, които няма да избягнат вечния огън, нито човешкото наказание!

Целият народ изгуби и ума, и дума. Изведнъж всички утихнаха и притаиха дъх в гърдите си, всички погледи като град от светкавици паднаха върху Антек, понеже разбраха кого съдеше свещеникът. А той стоеше изправен, блед като платно и едвам дишаше, защото тия слова връхлитаха върху му с такъв трясък, сякаш цялата черква се събаряше отгоре му. Той се само озърна наоколо като че ли за помощ, но около него се образуваше празно пространство: той видя плахи и страшни лица, които неволно се отдръпваха от него като от обезумял, а свещеникът викаше вече с всичкия си глас, проклинаше го и го приканваше към покаяние, а после се обърна към народа, простря ръце и викна да се пазят от такъв разбойник, да се вардят от него, да не дават на такъв ни огън, ни вода, ни храна, дори от стряхата си да го пъдят като молепсан от грях, защото заразява всичко, замърсява, па ако се не поправи, ако не се откаже от злото, ако се не покае — да го изтръгнат като коприва и да го махнат, да го унищожат.

Антек внезапно се обърна и бавно тръгна към изхода. Хората отстъпваха от пътя му, та вървеше като по изведнъж сторена улица, а гласът на свещеника летеше подире му, шибаше и му нанасяше кървави рани.

Някакъв отчаян вик се нададе в черквата, но той не слушаше, а вървеше напред, бързаше, за да не падне мъртъв от мъка, да избяга от тия хищни погледи, от този страшен глас.

Излезе на улицата и без да знае накъде върви, втурна се по тополовия път към гората, спираше се изплашен за миг и слушаше гласа, който постоянно бръмчеше като камбана в ушите му и тъй тежко удряше, че по едно чудо главата му се не пръсна.

Нощта бе тъмна и ветровита, тополите шумно се огъваха, та понякога някоя клонка го удряше по лицето, или пък отново утихваше и дребен, неприятен мартенски дъжд шибаше в лицето, но Антек не гледаше нищо, тичаше като луд, поразен и пълен с неизказан ужас.

— По-лошо от това не може и да бъде! — прошепна най-сетне той, като се спря. — Право е! Право каза! Божичко, божичко мой! — ревна изведнъж той и се хвана за главата, понеже в този миг като че ли прозря своите провинения и грехове, та просто нечовешки страх сграбчи душата му и я раздра на късове.

Дълго седя той под едно дърво, загледан в нощта и заслушан в тихата, тревожна и страховита музика на дърветата.

— Зарад него, всичко зарад него! — почна да крещи той и някакъв бесен гняв и омраза го обзеха. Всички някогашни жалби се събудиха и всички диви замисли за мъст се струпаха и нахлуваха в него като забързалите по небето облаци.

— Няма да ти простя! Няма да ти простя! — започна да вие в него някогашното му безумие и той бързо тръгна обратно към село.

Черквата вече бе затворена, из къщите светеше, а тук-там по улиците срещаше застанали на купчини хора, които си приказваха нещо, въпреки дъжда и студа.

Запъти се към кръчмата, видя през прозореца, че там има много народ, но не се поколеба, влезе смело и като че ли нищо не бе станало, приближи се до най-голямата група и пожела да се ръкува с познати; някой му подаде ръка, но другите сръчно отстъпиха на вси страни и бързо започнаха да излизат.

Докато се усети, той остана почти сам в кръчмата; един просяк седеше при печката и евреинът зад тезгяха.

Той разбра, че зарад него избягаха всички, но преглътна и това; поръча си чаша водка, обаче я остави недопита и бързо излезе.

Мъкнеше се той замаяно около вира и се вглеждаше в ивиците от светлини, които падаха тук-там из прозорците върху омекналия сняг и лъщяха във водата, която покриваше леда.

Душата му отново се размекна и неизказано бреме се стовари върху сърцето му; той се почувствува тъй самотен, тъй убит и злочест, такава потребност почувствува да се ожали някому и да влезе между хора, да поседи макар при някое огнище, че тръгна към първата къща, която се случи отпреде му, у Плошкови.

Всички бяха у дома си, но щом той влезе, скочиха изплашени от местата си, дори Стахо не намери какво да каже.

— Като че съм заклал някого, така ме гледате! — рече Антек тихо и тръгна към други, към Балцерекови, но и те го приеха студено, процеждаха това-онова през зъби, а никой не го и покани да седне.

Отби се и на други някои места, но вред същото намери.

И като че ли за последен опит, да не си спести никаква мъка и унижение, отиде у Матеуш. Него го нямаше у дома, само старата Голембовица, още щом го видя, такова намръщено лице му показа, нахока го и като куче го изгони от къщи.

А той нито думица не отвърна, нито се разсърди, защото го бяха напуснали всякакъв яд и всякакво разбиране на това, което става с него. Помъкна се бавно из нощта, заобиколи вира, спираше се тук-там и гледаше из потъналото в мрак и отбелязано само с осветените прозорци село; гледаше го учуден, сякаш за пръв път го виждаше, а то го окръжаваше с притиснатите си до земята къщи, заграждаше го отвсякъде, та като че ли не можеше да мръдне и да се отскубне от тия плетища, градини и светлини! Не можеше той да разбере нищо, само чувствуваше, че някаква непреодолима сила го стиска за гърлото и го прегъва към земята, навежда го под ярем и го пронизва с необясним страх.

И той поглеждаше с дълбока тревога светналите прозорци, защото му се струваше, че го наблюдават, че го гледат и като непрекъсната редица идат към него, притискат го и го сковават във вериги, та не можеше вече да се мръдне, нито да извика, нито да бяга, затова се сниши под едно дърво и смутен до дъното на душата си, слушаше как из къщите, из всички сенки, из полята, из самото небо се струпват върху му грозни укорни думи и всичкият народ се насочва към него.

— Право е! Справедливо е! — шепнеше той с най-дълбоко смирение, с прекомерно съкрушено сърце, обзет от смъртен страх и от непреодолимата сила на селото.

Светлините гаснеха полека една след друга, селото заспиваше, само дъждът ръмеше и пършолеше из наведените дървета. Понякога куче залайваше някъде и отново поразително мълчание обгръщаше света, когато най-сетне Антек дойде напълно на себе си и скочи на крака.

— Право казваше… каза той своята истина… но и аз няма да дам своето… ако ще да пукна, но няма да го дам, гадове такива!…

Той викна като безумен и заплашваше спестници цялото село и целия свят!…

Нахлупи шапката си и тръгна към кръчмата.

XIII

Към пролет отиваше; настана онази безкрайна върволица от разкиснали мартенски дни — размекнали, студени и мъгливи — напълно кучешко време. Всеки ден валеше дъжд, размесен със сняг, всеки ден наставаха такива застудявания и такива бури, че не можеше човек да излезе навън; всеки ден нечисти, разбъркани мрачини се мъкнеха по нивите и тъй задушваха всяка светлина, та тъжна и тежка тъмнина висеше над земята от зори до вечер, а понякога, ако слънцето се покажеше из сивите бездни на мъглите, то биваше колкото за миг, та докато душата да се зарадва на проясняването и кокалите да усетят топлина, нови мрачини налитаха над света, завиваха нови вихри, дохождаха нови дъждове и лапавици и не един ден изглеждаше като мръсно, изплескано с кал и скимтящо от студ куче.

На хората бе неизказано тежко на душите; само с това се подкрепяше и радваше всеки, че още една-две недели да изтрае, и пролетта вече ще надвие напълно и ще заплати за всичко, но засега времето постоянно бурлееше, та се не изтрайваше. Покривите прокапаха, намести шибаше през стените и през прозорците, от всички страни течеше, та вече не можеше човек да излезе наглава с тази вода, която постоянно прииждаше от нивите, пълнеше изкопите, а пътищата лъщяха като бистри потоци, наводняваше уличките и дворищата, седеше на кални локви по дворовете и понеже снегът от ден на ден все повече се топеше и постоянно валеше дъжд, земята се бързо размръзваше, ледовете се топяха и по някои изложени на слънце места ставаше такава кал, че трябваше да слагат пред къщи дъски или пък да правят пътеки със слама.

И нощите бяха тежко поносими, разбучали се, дъждовити и толкова тъмни, та често изглеждаше, че всякаква светлина за вечни времена е изгаснала. Дори вечерно време рядко в някоя къща палеха огън; хората си лягаха още при мръкване, толкова отегчително беше времето, само там, където се събираха на преденки, светеха прозорци и се носеха тихи песни: „Горки печали“ и други такива тъжни за мъките Христови, а вятърът, дъждовете и шумът на дърветата, които се блъскаха в плетищата, им пригласяха.

Та не беше и чудно, че Липци като че ли потъна в тази мокрота, защото мъчно се различаваха къщите от размекналите ниви и от дъжделивия свят; селото едва прозираше в тези сиви, приведени доземи, мокри, почернели и съвсем жалки къщи; а пък туй ниви, градини, пътища и небе се виждаха като една синя пропаст и съвсем не можеше да се разбере къде е началото, къде краят.

При това беше такъв неприятен и пронизителен студ, та рядко понякога се мяркаше човек по улиците, а дъждът все ръмеше, вятърът духаше, дърветата се люшкаха и по целия свят лъхаше тъга, наоколо бе пустош, цялото село утихнало като умряло, едничките живи гласове бяха, дето някое добиче измучаваше над празна ясла или петли пропяваха от време на време, или пък гъсоци, отделени от мътещите гъски, се разгакваха по дворищата.

И понеже дните биваха все по-дълги, и на хората все повече омръзваше, тъй като никой нямаше никаква работа: неколцина работеха на стружнята, неколцина превозваха на воденичаря материал от гората, а другите се мъкнеха от къща на къща и седеха по съседите си, колкото ден да мине. Тук-там някой по-трудолюбив се заемаше да поправя било плугове, било брани или друго някое сечиво, потребно при орането при идващата пролет, но и тази работа вървеше тежко и не спореше, защото неспирният валеж омръзваше и угриженост пронизваше сърцата на хората, защото есенниците много пострадаха от застудяванията — на някои от по-ниските места изглеждаха съвсем измръзнали, на мнозина се свършваше храната за добитъка и гладът назърташе вече из оборите, някъде пък картофите бяха измръзнали, другаде болести се настанили в къщи, а мнозина привършваха и храната за себе си.

В много къщи готвеха чорба само веднъж на ден с едничка приправка — солчица, и все по-често се запътваха към воденичаря за крина храна срещу кърваво отработване, защото той беше страшен кожодер, а никой нямаше нито грош спестена пара, нито да закара нещо на пазар да продаде. Други пък отиваха при евреина да му се молят я кривачка сол да им даде на вересия, я кило булгур, я пита хляб.

Нямаше как, гладен корем не пита.

Изгладнял народ имаше много, а припечелване никакво и никой не даваше работа. Самите по-заможни стопани нямаха какво да работят, пък дворянинът, като се зарече, че няма да даде на липчани да изкарат нито грош от гората, не отстъпи пред никакви молби, макар че ходи цяла делегация при него. То се знае, у безимотните и у по-бедните стопани немотията бе тъй голяма, че добре бяха и благодаряха на бога ония, които имаха поне малко картофи със сол и горчиви сълзи като подправка.

Разбира се, че по тия причини в селото наставаха и постоянни оплаквания, свади и караници, па и побои, защото народът изнемогваше, ходеше угрижен, несигурен за утрешния ден, отровен от тревоги и току търсеше случай да върне тъпкано на другите това, което го ядеше отвътре — па и без това къщите чак се тресяха от сплетни, закани и одумки.

На всичко отгоре се струпаха над селото и разни дяволски болести, както впрочем си биваше обикновено подпролет в нездраво време, когато излизат ония смрадливи изпарения из разкисналата се земя. И най-напред се появи шарката, която като някой ястреб въз гъсета се спусна върху децата, душеше ги на десетици, па взе тук-там и някои по-възрастни, дори и двете най-малки деца на кмета доведените доктори не можаха да спасят и ги отнесоха на гробищата, после пък трески, бодежи и разни други болки се струпаха върху старите и във всяка втора къща някой пъшкаше, беше пътник за оня свят и чакаше божието милосърдие, та Доминиковица не смогваше да лекува, а понеже започнаха и кравите да се телят, па и някои жени зараждаха, бъркотията в селото ставаше все по-голяма и смущението още повече се увеличаваше.

Поради тия работи народът се бунтуваше в себе си и все по-нетърпеливо ожидаше пролетта, тъй като всекиму се чинеше, че само да се стопят снеговете, да се оттече водата и изпръхне земята, да пекне слънцето, за да може да се излезе с плуг на нивата, ще се свършат и бедствия, и скърби.

Но на всички се струваше, че пролетта тази година идва по-бавно, отколкото през миналите години, защото постоянно валеше, а земята по-бавно се отцеждаше, водите по-лениво се оттичаха, и което бе по-лошо — кравите още не линееха и дългата им козина все още седеше, а това показваше, че зимата ще трае по-дълго.

И щом само настанеше един час по-сух и със слънце, веднага пред къщите наизлизаха хора, едни издигаха глави и гледаха небето дали не се тъкми за по-дълга промяна, а където имаше бабички, заставаха под стрехите да нагреят изнемощели кости и всички деца от къщята изтичваха с врясък по улиците като кончета, пуснати пръв път на паша.

И в такова време колко радост, колко веселие и смехове имаше!

Целият свят се заливаше от слънчевите пламъци, всички води горяха в светлина, изкопите бяха догоре пълни сякаш с разтопено слънце, а пътищата изглеждаха направени като от разтопено злато, измитият от дъждовете лед на вира бляскаше възчерен като цинкова тепсия, дори дърветата изпущаха искри от неопадалия иней по тях, а набраздените от бари полета лежеха още онемели, черни и сякаш вече дишащи топлина и пълни с пролет, с искри и шум на води. Нестоплените тук-там снегове светеха с белината си като простряно на белилки платно; небето посиняваше, разкриваха се примъглени далнини, омотани сякаш в паяжини, та погледът ги пронизваше и отлиташе татък хе-е към необхватните поля, към тъмната редица на селата, към окрайнините на горите, по целия напоен с радост свят, а из въздуха се носеха такива мили пролетни ухания, че в сърцата хората се обаждаше радостен вик, душите се устремяваха навън, всекиму се искаше да литне в това слънце като птиците, които вече идваха нейде откъм изток и се къпеха в чистия въздух; всеки излизаше весел пред къщи и с доволство повеждаше разговор дори с неприятелите си.

И тогава замлъкваха свади, угасваха препирни, доброта обхващаше сърцата, по село се понасяха весели възклицания, които изпълняха с радост къщите и трепкаха като чуруликания из топлия въздух.

Разтваряха широко къщите, откачваха прозорците, за да пуснат малко въздух в стаите, жените излизаха да предат пред къщи, дори изнасяха на слънце децата в люлки, из отворените обори се чуваше час по час тъжно мучене на добичета, коне пръхтяха и се дърпаха от юздите навън, а гъските избягваха от полозите си и се разгакваха с гъсоците из градините, петли пееха по плетищата, а кучетата лаеха като безумни из улиците и тичаха заедно с децата из калта.

Народът заставаше пред портите и с примижали от светлината очи гледаше радостно потъналото в слънце село, чиито прозорци сякаш горяха. Жените се разговаряха през градините със съседките си, та се чуваше по цялото село, казваха си, че някой чул вече чучулига да пее, че и стърчиопашка видели на тополовия път; или пък някой видял високо под облаците верига от диви гъски и веднага половината село изтичваше да гледа, а друг след това разказваше, че вече и щъркели имало в лъките зад воденицата. Но на това не повярваха, защото нямаше още средата на март! А някой пък, като че ли от Клембовите момчета, донесе първата съсънка: тичаше от къща на къща с нея, та гледаха учудено този блед цветец като най-голяма светиня!

Това измамно затопляне караше хората да мислят, че пролетта започва, че току ще излязат по нивите с плугове, ето защо с толкова по-голямо неспокойствие и с дълбока печал гледаха как изведнъж небето се заоблачи, слънцето се скри и студен вятър повея, лъчите угаснаха, светът потъмня и пак заръмя ситен дъжд!… А вечерта захвана така да вали един мокър сняг, че в няколко мига пак побеляха и село, и поля.

Всичко се върна към предишния живот така бързо, че през новите дъждовити, виелични и пълни с калища дни онези слънчеви часове на мнозина се виждаха само като просънуван сън.

В такива работи, радости, скърби и печали минаваше времето на народа, та не беше чудно, че делата на Антек и животът на Борина или други някои истории, смъртта на този или онзи потъваха като камъни на дъното на паметта, понеже всеки имаше достатъчно свои грижи и едва се справяше с тях.

А дните минаваха неудържими, нарастваха като прииждаща от огромно море вода, та не можеше да се разбере нито началото, нито краят им, вървяха-вървяха, така едва човек отворил очи, едва се озърнал, едва разбрал това-онова и пак мръкваше, пак нощ, пак ново съзоряване и нов ден с нови грижи, и тъй неспирно като колело, само и само да се изпълни волята божия!

Един ден, като че ли на средопостница, времето стана много по-лошо от всеки друг път. Макар че ръмеше ситен дъжд, хората се чувствуваха тъй зле като никога дотогава, мъкнеха се като обезумели низ село и поглеждаха жално към небето, претъпкано с облаци, чиито набъбнали кореми се деряха дори от върховете на дърветата. Тъжно, мокро, студено и толкова мрачно беше вън, че на човек му идеше да плаче от непреодолима мъка. Никой не се караше, нито приказваше днес, всекиму бе все едно, защото всеки гледаше само тихия си кът, да си легне и за нищо да не се грижи.

Печален беше денят като погледа на болник, който едвам отвори очи и познае това-онова, и пак потъва в мрака на болките, тъй като едвам звъниха за обедня, изведнъж потъмня, напъна се страшен вятър и зашиба с дъжд по почернелите къщи.

Улиците бяха пусти и никакъв шум от хора не се чуваше, само вятърът фучеше и се премяташе по калта, ту дъждът плющеше като с тежки зърна по разперените клони на дърветата и по почернелите стени, ту вирът се бореше с пукащия се лед, та от време на време се разнасяше трясък и грохот, а водите с рев се плискаха о брега.

Ето в такъв ден надвечер гръмна новината, че дворянинът сече селската гора.

Отначало никой не вярваше на това; щом досега той не я бе сякъл, как ще я сече сега, към средата на март, когато земята се размръзва и дърветата вече почват да пущат мъзга?

Наистина, работеха в гората, но всеки знаеше, че само дялат по-рано отсечения материал.

Че беше лош дворянинът, беше, ама никой не го смяташе толкова глупав.

А само глупав човек би сякъл строителен материал през март.

Не се знаеше дори кой пусна тая новина, но въпреки това в селото закипя, затряскаха се врати, кал пръскаше под краката, така тичаха от къща в къща с новината, спираха се по улиците с нея, отиваха да се разговарят в кръчмата и да попитат евреина. Но онзи жълт синковец мълчеше и се кълнеше, че нищо не знае, та тук-там започваха и да викат, па и лоша дума се изтръгваше, и женско вайкане се понасяше, а негодуванието бързо растеше, неспокойствие, гняв и тревога едновременно обхващаха целия народ.

Най-сетне старият Клемб нареди да се провери новината и без да мари за дъжда, изпрати към гората с коне своите момчета на разузнаване.

Дълго време не се виждаха да се върнат; нямаше къща, от която да не поглеждаха към пътеката за гората, по която отидоха, вече се мръкна съвсем, а тях ги още нямаше; върху цялото село падна възбунена тишина, страшна и насила възпирана, защото гняв като щиплив дим омотаваше душите и макар че още никой да не вярваше напълно, всички бяха уверени, че ще се потвърди тая злокобна новина, та този-онзи току псуваше, блъсваше вратата и излизаше на пътя да види дали не се връщат момчетата…

А Козеловица подкустряше хората и тичаше, колкото силите й държеха, разтворила една уста, и където я слушаха, потвърждаваше, като се кълнеше във всичко свято, че видяла с очите си, че близо петнайсет морги отбрана селска гора била осечена, като се позоваваше на Ягустинка, с която в последно време се беше много сдружила. То се знае, и старата потвърждаваше всичко и с доволство очакваше смут, а като насъбра по къщите разни новини, запъти се към Боринови.

Те бяха там и тъкмо бяха запалили лампата в общата стая; Южка и Витек белеха картофи, Ягуша гледаше вечерната си работа, а старият дойде малко по-късно. Ягустинка взе да му разказва внимателно за всичко, като притуряше нещо и от себе си.

Той не отвърна нищо, а само рече на Ягна:

— Вземи лопатата и тичай да помогнеш на Петрек, трябва да се отприщи водата от градината, че може да нахлуе към картофените ровници. По-скоро шавай, когато ти казвам! — викна той.

Ягна измърмори недоволно нещо, но старият й показа такова сурово лице, че тя полетя с всички сили, а пък той също излезе на двора да наглежда и час по час се раздаваше сърдитият му глас ту в конюшнята, ту в обора, ту при ровниците, та чак в къщи се чуваше…

— Все така ли е проклет? — попита Ягустинка и се тъкмеше да раздуха огъня.

— Все така — отвърна Южка, като се ослушваше тревожно.

Пък така си и беше, защото от деня на помиряването с жена си, за което тъй бързо се съгласи, та всички се почудиха, той се промени до неузнаваемост. Винаги е бил твърд и мъчно отстъпчив, но сега стана съвсем като камък. Прие той Ягна у дома, нищо не й надумваше, но се отнасяше към нея също като към слугиня — тъй я смяташе и като такава я зачиташе. Не помогна нито умилкването й, нито хубостта й, нито дори злината й, нито така наричаното дуене и сърдеж, с които жените воюват против мъжете. Той никак не мареше за това, сякаш тя беше чужда, а не негова венчана жена, та дори и не гледаше що върши тя, ако и да знаеше добре за срещите й с Антек.

Не я дори и следеше, като че ли не искаше и да знае за нея. Няколко дена след помиряването той отиде в града и се върна чак на другия ден; приказваха си из село от ухо на ухо, че правил някакви приписи при нотариуса, а други пък бърбореха тихо, че навярно е отнел приписа на Ягуша. Разбира се, че никой не знаеше истината освен Ханка, която сега беше любимка на свекър си и той на нея доверяваше всичко и с нея се съветваше. Но тя нито зъб не обелваше пред никого, отбиваше се всеки ден при стария, а децата й почти не излизаха от дома му и често дори спяха при дядко си, тъй много ги обичаше той.

Борина пък от този момент като че ли се окопити, ходеше както и по-рано изправен, гледаше смело на живота, само че стана много сърдит, за малко нещо избухваше и за всички беше тежък, просто нетърпим, защото всичко трябваше да му се прекланя доземи и трябваше да бъде както той иска, ако не — да се маха.

Наистина, никому нищо лошо не вършеше, но и добрини изобщо не правеше: това много добре чувствуваха съседите. Пое той домашните работи в свои ръце и нито за миг не ги оставяше, внимателно пазеше килера, а още повече джоба си, всичко сам плащаше и пазеше строго да не пилеят нищо, към всички в къщи беше строг, особено към Ягуша. Никога не й казваше добра дума, а я хокаше като някой мързелив кон и в никой случай не омекваше; не минаваше ден без караници, а често играеше и ремъкът или нещо по-кораво, защото и у Ягна бе влязъл някакъв дявол и я тласкаше все да върви напук.

Колкото за подчинение, тя се подчиняваше, принуждаваше я, защото той я хранеше и неговата воля трябваше да бъде, но на всяка негова лоша дума тя с десет отговаряше, на всяко подвикване вдигаше такъв крясък, такъв ад причиняваше, че по цялото село се чуваше. Този ад кипеше постоянно в къщи, сякаш и на двамата се харесваше това, и в своята злина правеха всички усилия да си надвият един на друг и никой не искаше да отстъпи пръв.

Напразно Доминиковица се опитваше да ги сдобри; не успя да победи нито упоритостта им, нито жалбите им, нито обидите, които растяха в сърцата им. Любовта на Борина отмина като ланската пролет, за която никой не помни, а остана само живият спомен за нейната изневяра, кървавият срам и лютата неумилостивима злоба. Значително се промени и душата на Ягна; зле й беше, тежко и толкова противно, че повече не можеше да бъде. Още не бе в състояние да прецени вината си, а чувствуваше наказанието по-болезнено, отколкото други жени, понеже имаше и по-чувствително сърце, па беше и по-галено отгледана и много по-нежна от другите.

Как се мъчеше, боже мой, как се мъчеше!

Наистина, тя всичко правеше напук на стария, без принуда не отстъпваше, бранеше се, както можеше, но този ярем все по-тежко и по-мъчително превиваше врата й, а спасение отникъде. Колко пъти искаше тя да се върне при майка си, но старата не се съгласяваше, а отгоре на туй я и заплашваше, че ще я върже и насила ще я заведе при мъжа й… И какво да прави? Какво? Когато не успя да живее с мъжа си както другите жени, които не се оплакват от мъжете си, но и радости никакви в къщи си нямат, а търпеливо понасят домашния ад, дето всеки ден се бият с мъжете си и всеки ден помирени лягат да спят при тях. Не, не успя да направи тя това, животът все повече й омръзваше и някаква неизказана тъга се разрастваше в душата й. Нима знаеше защо?

Вярно е, че на злото със зло отплащаше, но в душата си беше постоянно изплашена, винаги се чувствуваше страшно онеправдана и беше тъй нажалена, че неведнъж проплакваше цели дълги нощи, та чак възглавницата й се измокряше, а неведнъж дните на свади и караници й омръзваха дотолкова, че беше готова да бяга където й видят очите!

Но къде да иде?

Светът наоколо беше открит, но толкова страшен и непроницаем, толкова чужд и глух, че тя примираше от страх като някоя птичка, когато я хванат деца и я захлупят под гърне.

Та не беше и чудно, че поради всичко това тя се стремеше към Антек, макар че го обичаше като че ли само от страх и отчаяние: защото тогава, след онази страшна нощ, когато избяга при майка й, нещо се скъса в душата й и умря, та не я теглеше вече към него с цяла душа, както по-рано, не тичаше с разтуптяно сърце и с радост на всяко негово повикване, а отиваше като че ли по принуда и затова, че в къщи й беше зле и досадно и понеже искаше да го направи напук на стария, а и понеже й се струваше, че ще се върне някогашната силна любов — но дълбоко в дъното на сърцето й се разрастваше люта като отрова жалба против него, че всичко, което я сполетя, всичките тези скърби и измами, целият този тежък живот, всичко това е зарад него, както и по-тихата и никога неизказана жалба, че той не е същият, когото тя обичаше в душата си — дива, разкъсваща жалба от измама и разочарование. Нали по-рано той й се виждаше някакъв друг, който с любовта си се издигаше до небето, приневоляваше с добротата си, беше най-мил от всичко на света и така се различаваше от другите, че не си приличаше по нищо с тях — а сега й се струваше също като другите мъже, дори по-лош, защото от него повече се боеше, отколкото от Борина, защото я плашеше със своята мрачност и страдание и я ужасяваше с упоритостта си. Беше я страх от него, той й се струваше див и страшен като разбойник из горите, ами как, самият свещеник го укори в черквата, цялото село се отдръпна от него, хората го сочеха с пръст като най-лош човек; от него лъхаше някакъв ужас на смъртен грях, така че неведнъж, като слушаше гласа му, замираше от страх, защото й се струваше, че в него беше самият сатана и целият ад наоколо. Тогава в душата й ставаше страшно, като когато свещеникът укорява хората и ги заплашва с мъките!

Дори на ум не й идваше, че и тя носи същите негови грехове, къде ти, и ако понякога размисляше, то беше само върху неговата промяна. Тя не можеше дотам ясно да пресметне, а само силно чувствуваше, че сърцето й все повече изстива към него, и неведнъж се вцепеняваше в прегръдките му като тресната от гръм, оставяше се да я прегръща, защото не можеше да се опре на такъв змей… При това беше млада, силна, с такава гореща кръв, а пък той чудно как не я задушаваше, и въпреки всичко, което мислеше, тя му се отдаваше все тъй страстно, с оная стремителност на ожаднялата за вечно топли дъждове и слънце земя, само че нито веднъж душата й не падна в краката му с оная невъздържана радост, нито веднъж чувството й не се помрачи от такова щастие, което сладостно води чак до прага на смъртта, нито веднъж не се забрави напълно, не! Тогава тя мислеше за дома, за работите и какво още да направи напук на стария, а понякога желаеше по-скоро да я пусне и да си отиде.

Сега именно се въртеше всичко това в главата й, тя оправяше водата от ровниците към двора, работеше от немай-къде, по заповед, като внимателно следеше гласа на стария и го търсеше из двора. Петрек работеше усърдно, под ръцете му шумеше изхвърляната пръст и кал, а тя само толкова, колкото да се види, че работи, и щом старият си отиде в къщи, тя намъкна наметката на глава, прескочи внимателно прелеза и отиде под Плошковата плевня.

Антек я чакаше вече.

— Чакам те цял час — прошепна той с укор.

— Могъл си и да не чакаш, щом си имал другаде работа — измърмори тя неразположено, като се оглеждаше наоколо, тъй като нощта беше доста светла, дъждът беше престанал, само студен сух вятър подухваше откъм гората и блъскаше шумно из градините.

Той я прегърна силно към себе си и зацелува лицето й.

— Миришеш на водка като бъчва! — пошепна тя и се отвърна с отвращение.

— Защото съм пил, вонее ти вече устата ми…

— Пък ти, само за водката си мислех! — каза тя по-меко и по-тихо.

— И вчера бях тук, защо не излезе?

— Много студено беше, па и страшна работа имам.

— Вярно, па и стария трябва да галиш и завиваш с юргана — рече той през зъби.

— Та той не ми ли е мъж! — рече тя твърдо и нетърпеливо.

— Ягно, недей ме дразни!

— Щом ти не харесва — не идвай, няма да плача за тебе.

— Дотяга ти да излизаш при мене, дотяга ти…

— Ами как, току постоянно хър-мър на мене като на куче някое…

— Помни, Ягушо, че и аз имам толкова грижи, та не е чудно да изпусне човек някоя тежка дума, но то не е от зло сърце, не е — шепнеше покорно той, като я прегърна, притискаше я сърдечно към себе си, но тя бе вцепенена, сърдита и ако го целунеше, то биваше като по принуда, и ако кажеше нещо, то само тъй, колкото да не мълчи, и все се оглеждаше и искаше да си отиде.

Той чувствуваше добре всичко това и сякаш коприва сложиха в пазвата му, така го парна, та пошепна с плах укор:

— По-рано не бързаше толкова…

— Страх ме е, всички в къщи може да ме търсят…

— То се знае, по-рано цяла нощ да останеше, не те беше страх, много си се променила…

— Не дрънкай, защо пък да съм се променила?…

Млъкнаха, като се прегърнаха силно, понякога се притискаха по-горещо, обзети от внезапна похот, и търсеха страстно устата си, понесени от общата вълна на спомените, от чувството за виновност един към друг, от укори към себе си, от страшно желание да потънат един в друг — но не успяваха, защото душите им бягаха далече една от друга, не намираха нежни и успокоителни думи, защото в сърцата им кипяха горчиви и толкова живи обиди, та ръцете им неволно се отпущаха. Те охладняваха един към друг и стоеха като студени стълбове, само сърцата им биеха неспокойно, а на устните им се въртяха думи на сърдечност и утешение, каквито искаха да си кажат, но не успяваха.

— Обичаш ли ме, Ягушо?

— Веднъж ли съм ти казвала? Не излизам ли при тебе винаги, когато поискаш… — отвърна тя уклончиво, като избягваше погледа му и притискаше бедрата си към него, защото някаква мъка стягаше душата й и напълни очите й със сълзи, та й дойде да заплаче пред него и да иска извинение, че вече не ще може да го обича. Но той веднага разбра това, тъй като този глас падна като лед на сърцето му, та цял потрепера от болка, и пълна с укори и невъздържани жалби злоба заля сърцето му.

— Лъжеш като циганка; всички ме отбягват и ти бързаш след другите, обичаше ме, то се знае, като някое зло куче, което може да те ухапе и от което мъчно можеш да се отбраниш! Разбира се! Виждам душичката ти, знам те аз добре и знам, че ако рекат да ме обесят, ти първа не би пожалила въжетата от конете; ако рекат с камъни да ме убият, първа би хвърлила камък по мене — говореше той бързо.

— Янтоше — простена тя в ужас.

— Да мълчиш, когато аз говоря — викна той страшно и издигна пестници. — Казвам самата истина. А щом е дошло дотам, все ми е едно, все ми е едно!

— Трябва да си бягам, ето викат ме! — простена тя страшно изплашена и искаше да си отиде, но той я хвана за ръка, та не можеше да трепне, и говореше с пресипнал, зъл, пълен с омраза глас:

— Ще ти кажа още и това, защото ти с щурата си глава не можеш да го разбереш, че ако дойдох дотам, та станах като последното куче, то е зарад тебе, затова, че те обичах, разбираш ли, затова! За какво свещеника ме нахока и изгони из черква като разбойник? — Зарад тебе! За какво цяло село се отдръпна от мене като от крастав? — Зарад тебе! Всичко претърпях, пренесох, дори не отмъстих и за това, дето стария ти приписа толкова много от моя роден имот… А ти вече ме мразиш, виеш се като риба, лъжеш, бягаш, боиш се от мене и както всички гледаш на мене като на някой убиец, и то най-лошия! Друг, друг ти трябва вече, иска ти се да тичат ергените след тебе като кучета пролетно време, ти!… — викаше той безумно и всичките ония обиди, злини, с които се хранеше отдавна, с които живееше, струпваше върху нейната глава, за всичко нея обвиняваше, нея проклинаше за това, което изстрада, докато най-сетне гласът му пресекна и такава злоба го обзе, че се нахвърли върху й с пестници, но в последния миг се опомни, блъсна я само към стената и бързо си отиде.

— Божичко! Янтоше! — викна тя силно, като изведнъж разбра какво стана, но той не се върна. Тя се спусна отчаяна след него, пресрещна го, увисна на шията му, но той я откъсна като пиявица от себе си, хвърли я на земята и полетя, без дума да каже, а тя падна в страшен плач, сякаш целият свят се събаряше върху нея.

Едва след доста време дойде малко на себе си, без да може още да разбере всичко, само чувствуваше страшно, че я сполетя зло, че страшна несправедливост й сториха, че сърцето й се пръска от болка, че се задушва, и й идеше да вика с всички сили, по целия свят да се чуе — че не е виновна, не е виновна!

Вика тя след него, макар че затихнаха и стъпките му, вика из цялата тази нощ — напразно.

Дълбока, тежка покруса, сърдечна жалба и глух, угнетяващ, ужасен страх, че той не ще се върне вече, и предишната, изведнъж възкръснала любов я връхлетяха като тежко твърдо бреме от неутолими скърби и тя, без да обръща на нищо внимание, ревеше с глас, упътила се към къщи…

На входа Ягна се срещна с едно от Клембовите момчета, което само надникна в стаята и викна:

— Селската гора секат! — и полетя по-нататък.

В един миг тази вест се разля по селото, избухна като пожар и обзе всички сърца с грижи и страшен гняв, та вратите вече не се затваряха; така тичаха с новината от къща на къща.

То се знае, че работата бе важна за всички и толкова страшна, та цялото село изведнъж утихна, като че гръм беше ударил; ходеха плахо, на пръсти, приказваха си шепнешком и отмерваха думите, като се оглеждаха неспокойно и внимателно слушаха, никой не викаше, никой не се вайкаше и никой не се заканваше, защото всеки чувствуваше в тази минута, че това не е шега, че е работа, на която женски брътвежи няма да помогнат, а само умно размисляне и общо решение.

Беше вече късна вечер, но никому не се спеше, мнозина пропуснаха да вечерят, забравяха за вечерните грижи в къщи, забравяха и себе си, а само сновяха по улиците, стоеха пред портите или край вира и тихи, тревожни, спотаени шепоти като бръмчене на пчели се носеха из тъмнината.

И времето бе по-тихо, дъждът престана, дори малко се проясни, по небето като стада се носеха облаци, а долу ниско повяваше студен вятър, та земята започна да се стяга на буци, мокрите черни дървета побледняха от иней, а гласовете, макар и спотаени, се носеха по-ясно.

Изведнъж се разчу, че някои стопани се събрали и отиват при кмета. Преминаха Винчорек и Гжеля куцият; минаха Михал Цабан и Франек Билица, братовчед на Ханкиния баща; мина Соха, мина Валек с кривата уста, Юзеф Вахник, Кажимеж Шикора, дори и старият Плошка — само Борина никой не бе видял, но казаха, че и той бил отишъл…

Кметът не беше у дома, защото веднага след пладне бе заминал в града за канцеларията, затова всички вкупом се запътиха към Клемб; след тях вървеше доста свят — жени, деца, но затвориха вратата, не пуснаха никого вътре, а пък Войтек, Клембовото момче, имаше заповед да наглежда по улиците и към кръчмата дали няма да се покаже някъде стражар.

А пред къщи, пред портата, дори и на пътя се събираше все повече народ. Всеки беше любопитен да узнае какво ще решат старите, а пък и те дълго време се съвещаваха, но никой не знаеше какво и как, защото през прозореца се виждаха само наведените им в кръг край огнището, побелели глави, пред тях гореше огънят, а старият Клемб разправяше нещо, навеждаше се ниско и час по час удряше силно с пестница по масата.

Нетърпението у застаналите отвън растеше от минута на минута, докато Кобус, па и Козеловица и някои момчетии започнаха да вдигат шум и да негодуват с глас срещу съвещаващите се, че нищо добро няма да решат за народа, защото гледат само себе си, че са готови дори да се погодят с дворянина, а другите кучета ги яли!…

Кобус заедно с коморниците и с другите бедни се беше вече така разсърдил, че увещаваше открито да не гледат ония там, а да помислят за себе си, да вземат едно решение, но бързо, докато е време, докато онези още не са ги продали.

В този миг се появи Матеуш и извика да отидат в кръчмата и там да обмислят по-свободно, а не да лаят като кучета на чужд плет…

Това се хареса на народа и всички вкупом тръгнаха към кръчмата.

Евреинът вече гасеше лампите, но се принуди да отвори и гледаше развълнувано нахлуващата навалица. Те влизаха мълчаливо и спокойно, заемаха всички пейки, маси и кътища, защото никой не пиеше, а само се събираха сбито накуп и разговаряха тихо, като чакаха някой да започне пръв…

Не липсваха готови да вземат първи думата, но всеки още не се решаваше да почне и се оглеждаше към другите, докато Антек стана, скочи насред и веднага започна остро да се заканва на дворянина…

Но макар че на всички допадна на сърцето, малцина одобряваха речта му, страняха от него, гледаха го накриво, намръщено, дори му обръщаха гръб, защото още твърде живо помнеха укорите на свещеника, па и неговите греховни простъпки. Той се правеше, че не забелязва това, и понеже изведнъж се унесе и като че ли някакъв див, войнствен бяс го обзе, накрай завика с всички сили:

— Дръжте се, селяни, не отстъпвайте, не прощавайте злото, което ви правят! Днес ви взимат гората, а ако не се браните, утре ще протегнат ноктите си за земята ви, за къщите ви, за стоката ви! Кой ще им забрани, кой ще излезе насреща?…

Изведнъж народът се раздвижи и глухо ръмжене се понесе из кръчмата, тълпата се залюля енергично, очите диво засвяткаха, стотина пестници се издигнаха вкупом над главите и стотина гърди ревнаха изведнъж като гръмотевици…

— Няма да дадем! Няма да дадем! — гърмяха те, та чак кръчмата се затресе от сила.

Водачите това и чакаха, защото Матеуш, Кобус, Козеловица, а после и други внезапно наскачаха в средата и току почнаха да викат, да заплашват, да подбуждат… кръчмата внезапно се заля от крясък, от заплахи, от ругатни, тропане с крака, удряне пестници по масите и с гръмлива страшна врява на разгневен народ.

Всеки викаше, каквото си знаеше, всеки се мръщеше, всеки съветваше различно, та се блъскаха безумно като затворени в котора кучета, които нямаше кой да пусне навън и да ги насъска въз неприятеля… Вдигна се страшна врява, крясъци и закани, защото народът беше побеснял и изливаше недоволството си от неправдата, която му се правеше, а не можеше да дойде до едно съгласие, че нямаше такъв човек, който да преодолее всички със сила и да ги поведе към отмъщение…

Събраха се на отделни купчини и във всяка имаше по някой устатник, които най-силно крещеше и се заканваше, а водачите сновяха из навалицата, подхвърляха, където трябва, по някоя остра дума и най-накрай никой никого не слушаше, защото всички викаха едновременно.

— Половината гора изсекли и такива дъбе, дето петима не могат ги обгърна.

— Клембовчето, Клембовчето видяло!

— И другата, и другата ще изсекат, няма да ви молят за позволение! — изкряска Козеловица, като се провираше към тезгяха.

— Всякога, по всякакъв начин са пакостили на народа.

— Щом сте такива щури овци, нека ви гонят, където искат…

— Дръжте се, дръжте! Да идем всички да ги разгоним и да си вземем гората!

— Да ги изтрепем тия пакостници!

— Да ги изтрепем! — креснаха всички заедно и пестниците пак се вдигнаха заплашително, страшен рев избухна, цялата тълпа закипя от омраза и закани, а когато поутихна, Матеуш викаше при тезгяха на своите другари:

— На всинца ни е тясно като в мрежа; отвред все чифлици, като стени притискат от всички страни селото и го задушават: кравата речеш да си напасеш зад селото — веднага в дворянско ще нагазиш; конете си изпуснеш — зад слога чифлишко; камък да хвърлиш, в чифлишко ще падне!… Веднага хващат, веднага съдилища, веднага глоби!

— Вярно! Вярно!… Ливадата добра, два пъти се коси — чифлишка, най-хубавите ниви, разбира се — чифлишки, гората — всичко чифлишко — добавяха и другите в съгласие.

— А ти, народе, ори пясъците, топли се с лайна и чакай милост от бога!

— Да си вземем горите, земята да си вземем! Нашето си да не даваме!…

Дълго крещяха тъй, блъскаха се насам-натам и се заканваха ядовито, а понеже приказваха нависоко и твърде разпалено, мнозина почувствуваха потребност от водка, за да подкрепят силите си, други пък пиеха бира, за да се поразхладят, а трети си спомниха за недоядените вечери, та викаха на евреина за хляб и херинги.

И когато си хапнаха и пийнаха, остървението поохладя и захванаха да се разотиват полека-лека, без да решат нещо.

А пък Матеуш, Кобус и Антек, който през всичкото време стоеше настрана и си пресмяташе нещо, отидоха у Клембови и като завариха там стопаните, решиха заедно с тях нещо за следния ден и се разотидоха тихо по домовете си.

Беше вече късна нощ, лампите по къщите бяха угаснали, тишина зацари по селото, тук-там само куче залайваше или вятър зашумяваше, та премръзналите овошки се блъскаха като неприятели една о друга в тъмнината, а после дълго и неспокойно шумоляха. Доста студено беше, плетищата побеляха от слана, но веднага след полунощ звездите се скриха, притъмня, стана мрачно и някак страшно…

Всички спяха, но сънят им бе тежък и трескав, сегиз-тогиз се понасяше тих детски плач или някой се пробуждаше цял изпотен и така някак чудно изплашен, че трябваше с молитва да подкрепя душата си; другаде някакви гърмежи смущаваха съня, та скачаха да гледат да не са крадци. Някои викаха в съня си и после казваха, че нещо ги душело; или пък някъде кучета тъй жално завиха, че дори сърцата отмаляваха от тревога, от ужасни предчувствия, от страх…

Провлече се дълга и тежка нощ, която омотаваше душите с тревога, неспокойствие и страшни сънища, пълни: с призраци и видения.

А щом се зазори и малко нещо се раздени, та тук-там някой бе вече отворил очи и повдигаше сънна и тежка глава, Антек се залетя към камбанарията и заби камбаната като за пожар…

Напразно Ямброжи и органистът го спираха. Той ги изпсува, налиташе дори да ги бие и с все сила си вършеше своето.

Камбаната биеше бавно, непрекъснато и тъй тъжно, че страх обземаше сърцата, хората разтревожени й изплашени изтичваха полуоблечени навън да питат какво се е случило и още пред къщи се заслушваха като вкаменени, защото камбаната продължаваше да бие с тъжен и гръмлив глас в дрезгавината на съзоряването, та земята тътнеше й изплашените птици побягваха към горите, а разтревоженият народ се кръстеше и укрепяше духа си, тъй като Матеуш, Кобус и другите вече тичаха низ село, чукаха с тоягите си по плетищата и викаха:

— Към гората! Към гората! Хайде! Всичко живо да излиза! Пред кръчмата! Към гората!

И всички презглава се заобличаха, мнозина дори се закопчаваха и довършваха молитвата си по пътя и тичаха към кръчмата, където бяха вече Клемб и някои други стопани.

Улиците, портите и дворищата изведнъж загъмжаха, изведнъж закипяха всички къщи, децата вдигнаха силен врясък, жени викаха през градините, настана такава бъркотия и тичаница, като че ли беше избухнал пожар в селото…

— Към гората! Кой с какво има, било коса, снопарски бухалки, климии, брадви — грабвайте!

— Към гората! — Въздухът се тресеше и цялото село гърмеше от този вик…

Настана вече денят — тих и ясен, но все още замъглен и студен, дърветата стърчеха в иней като че ли в паяжини, слабият скреж хруптеше под краката, водите се бяха стегнали, та навред бе пълно със замръзнали локвички, сякаш нахвърляни по пътя изпочупени стъкла. Остър, пресен въздух щипеше в носа и толкова много се чуваше, та виковете и врявата се носеха сякаш по цял свят.

Но полека-лека утихваше, понеже упоритост завладяваше сърцата и някаква сурова самоувереност и неотстъпчива сила вкамени душите и ги обличаше в такава сериозност, че те несъзнателно млъкваха и потъваха в себе си.

Навалицата постоянно се увеличаваше; застанал гъсто, рамо до рамо, народът зае целия площад пред кръчмата чак до пътя, а все още прииждаха закъснели…

Поздравяваха се мълком, всеки заставаше, където намереше, разглеждаше наоколо и търпеливо чакаше старейшините, които отидоха за Борина.

Нали беше първият в селото и нему се падаше да ги предвожда, без него нито един от стопаните не би мръднал от мястото си.

Стоеха те търпеливо и тихо като гъста гора, заслушана в гласовете, които излизаха от самата нея, и в шуртенето на струите нейде между корените… само понякога прехвръкнеше някоя дума, понякога нечия пестница се вдигнеше нагоре, ту някои очи блеснеха изведнъж, ту калпаци се разлюляваха по-силно, ту нечие лице се зачервяваше и пак заставаха неподвижни, подобни на сложени близо един до друг снопи.

Долетя ковачът, провря се през навалицата и захвана да раздумва народа и да заплашва, че това, което са намислили да правят, ще отведе във вериги и ще погуби цялото село; след него повтаряше същото и воденичарят, но никой не ги слушаше, защото знаеха добре, че и двамата служат на дворянина и че имат интерес да пречат.

Дойде и Рохо и със сълзи на очи също ги увещаваше, но това не помогна.

Най-сетне дойде и свещеникът и почна да говори — те не го слушаха, стоеха неподвижно, дори шапка никой не свали, никой не му целуна ръка, а някой дори извика с глас:

— Плащат му, затова така приказва!

— С проповед неправда не се изкупува — подметна някой язвително.

Те гледаха тъй мрачно и упорито, че свещеникът се разплака и не преставаше да ги заклина във всичко свято да се опомнят и да отидат по домовете си, но не можа да довърши, защото дойде Борина и всички се обърнаха към него.

Мачей бе блед като стена и тъй строг, че студ лъхаше от него, но очите му светеха като на вълк; той вървеше изправен, мрачен и самоуверен, поздравяваше познатите си с кимване на глава и разглеждаше насъбралите се; разстъпваха се пред него, като му правеха път; той се покачи върху гредите, които бяха пред кръчмата, но преди да заговори, тълпата завика:

— Води ни, Мачей! Води ни!

— Към гората! Към гората! — деряха гърла други.

Едва когато поутихнаха, той се наведе, протегна ръце и завика със силен глас:

— Християнски народе, честни поляци, имотни и безимотни! Голяма беда сполетя всички ни, беда еднаква за всички, която нито може да се претърпи, нито може да се прости!… Доворянина сече нашата гора, дворянина не даде работа на никой от нашите и ние трябва да се разсипем!… Де могат да се помнят щетите, глобите, вредите и страданията, които понася целия народ! Съдихме го — кой какво ще му стори! Ходихме да се оплакваме — напразно. Но чашата преля, той сече нашата гора! Ще позволим ли ние това, а?

— Не, не! Няма да позволим! Ще ги разгоним, ще ги избием, няма да позволим! — викаха те и сивите, мрачни, загрижени лица проблеснаха изведнъж като гръмотевица; стотина пестници се размахаха във въздуха и стотина гърла зареваха, а сърцата се разтресоха от гняв.

— Правото е наше, а никой не ни го признава; наша е гората, а той я сече! Какво ще правим тогава ние клетите, когато никой не се грижи за нас, а всички ни пакостят, какво?… Драги селяни, християни, поляци, казвам ви, че няма друго спасение, ние сами трябва да браним имота си, да се вдигнем всички да отидем и да не позволим да секат гората ни! Всичко живо, което може да ходи, цялото село, всички като един да отидем! Не бойте се, от нищо се не бойте, хора, гората е наша и волята е наша, и правото е наше, а цялото село не могат да накажат… След мене, селяни, смело след мене! Към гората! — ревна той силно.

— Към гората! — отвърнаха гръмко всички изведнъж, вдигна се шум, тълпата се залюля, отприщи се и всички с все сила полетяха към домовете си, за да се приготвят; настана трескаво бързо тичане насам-нататък, обличане, запрягане, извличане шейни, цвилене на коне, детски врясъци, клетви, женски вайканици, та селото се тресеше от приготовления и много наскоро всички стъкмени поемаха низ тополовия път, където вече чакаха в шейните Борина, Плошка, Клемб и някои други първенци.

Наредиха се кому както дойде: мъже, момчета, жени, дори по-възрастните деца бяха тръгнали; кой с шейна, кой на кон, кой с кола, а останалите, почти цялото село — пешком и вървяха в гъста навалица като някоя дълга нива със зашумяло жито, прошарена от аленото облекло на жените, над която се клатеха яки колове, ръждясали вили, бухалки за снопи, па тук-там като светкавица се мернеше и коса, сякаш отиваха на работа в полето, само че нямаше ни смехове, ни шеги, ни веселост. Всички бяха мълчаливи, мрачни и навъсени, решени на всичко, а дойде ли вече време, Борина се изправи на шейната, обхвана с поглед народа и викна, като се прекръстваше:

— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин, да вървим!

— Амин! Амин! — повториха другите и понеже в този миг зачурулика малката черковна камбанка, види се свещеникът служеше, захванаха да се кръстят, сваляха шапки, удряха се в гърдите, а някой и друг жално въздъхна, но вървяха дружно, здраво и мълчаливо почти цялото село. Само ковачът се бе притаил нейде до един плет, промъкна се до дома си, метна се на коня и препусна по странични пътища към чифлика, а Антек, който отначало беше там, когато баща му дойде, се скри в кръчмата, но щом потеглиха, взе една пушка от евреина, скъта я под кожуха си и тръгна към гората пряко през полето… без дори да поглежда към народа…

А народът вървеше бързо след Борина, който караше шейната напред.

Току след него тръгнаха Плошковци, всички, колкото бяха от три къщи, със Стахо начело; не бяха красиви хора, но устати, шумни и страшно самонадеяни.

Подир тях — Соховци, водени от помощника.

На трето място Вахниковци — дребни и сухи мъже, ама задорици като оси.

Четвърта група бяха Голембовци, предвождаше ги Матеуш; те не бяха мнозина, но стигаха за половин село — все упорити побойници и едри като дъбове.

На пето място — Шикорци, набити като дънери, жилести и мърморковци.

След това — Клембовите момчета и другата младеж, стройна, буйна, заядлива и жадна за каквито и да са побоища. Водеше я Гжеля, братът на кмета.

Най-накрай вървяха Билицовци, Кобусовци, Причковци, Гулбасовци, Пачешовци, Балцерци и… кой би могъл да ги спомене всичките!…

Вървяха твърдо, та чак земята се тресеше, мрачни, решителни и страшни като някой градоносен облак, който само святка, надува се от гръмотевици, заглъхва и всеки миг може да падне и да смаже цял свят.

А след тях се носеха плачовете, писъците и жалбите на останалите в селото.

Светът бе още помъртвял от нощния студ, пълен със сънена тишина и повит от люти и искрести мъгли.

Тишина владееше в горите, остър студ повяваше и слаб отблясък на зората поруменяваше върховете на дърветата, а тук-там се сипеше и върху бледия сняг.

Само във Вълчите долове гърмяха трясъците на час по час заваляните дървета, ударите на секирите и пронизителното остро стържене на трионите.

Събаряха гората!…

Още от зори работеха повече от четирийсет души; налетяха те в гората като ято кълвачи, залепиха се по дърветата и усърдно, упорито заудряха и дърветата почнаха да падат едно след друго, сечището растеше, отсечените великани лежеха натъркаляни като утъпкана нива. Само тук-там като твърди бодли стърчеха оставени за подраст гъвкави дървета, които се навеждаха тежко като жалостни майки и оплакваха убити синове, тук-там глухо шумоляха недосечени храсти или някое жалко дръвце, което брадвата не е могла да хване, трепереше от тревога, а навред върху изпотъпканите снежни покривала като на погребални постелки лежеха избити дървета, купчини клони, мъртви върхари и могъщи трупове, прилични на одрани и насечени тела, а струи от жълти стърготини се разливаха из снега, сякаш бяха печалната кръв на гората.

Наоколо, надвесена над сечището като над зинал гроб, стоеше гъстата, извисена и непрогледна гора. Застанали притиснати едно до друго, наведени и тревожно смълчани, дърветата като приятели, роднини и познати се вслушваха със сподавен вик на отчаяние в загиващите и гледаха вкаменени безмилостната сеч.

Защото секачите вървяха все напред, пръснали се в широка редица, и бавно, мълчаливо се врязваха в наглед непобедимата гора, която им препречваше пътя като мрачна, извисена стена от гъсти стъбла и така ги засланяше със своята огромност, че те се губеха в сянката на клонаците й, само секирите бляскаха в мрачината и неуморно удряха, само стърженето на трионите не спираше нито за миг и час по час някое дърво се олюляваше и изведнъж, като измамно хваната в примка птица, се откъсваше от близките си, удряше с клони и със смъртно охкане падаше на земята — а след него второ, трето, десето…

Падаха грамадни борове, вече позеленели от старост, падаха ели, сякаш наметнати с конопени плащове, падаха клонести смърчове, падаха потъмнели, обрасли със сиви брадати лишеи дъбове — като някои старци, които нито гръмотевици са могли да сломят, нито столетия са съкрушили, а секирите ги отмъкваха в гроба, и толкова много други по-долни дървета, да може да ги изкаже човек!…

Гората умираше със стенание, дърветата падаха като упорити в бой мъже, натиснали се един други, неотстъпчиви, яки, но ги биеше непреодолима сила, та не смогваха и „Господи!“ да извикат, а изведнъж цели вериги се накланяха и падаха в ръцете на лютата смърт.

Гората ечеше, земята непрестанно трепереше от падането на дърветата, брадвите удряха неспирно, стърженето на трионите не преставаше и съскането на клоните като последно издихание пронизваше въздуха…

И така се нижеха часове след часове, и все по-нови откоси от дървета осейваха сечището, и работата не спираше.

Свраките крещяха и се люлееха по оставените за подраст самотни дървета, ту понякога ято от врани прелетеше над това поле на смъртта, ту дивеч някой се измъкнеше от гъсталака, заставаше на края и дълго гледаше с изблещени очи развеяните пушеци на огнищата, които падаха по дърветата, и като съгледаше хора, избягваше с рев.

А селяните упорито сечеха и се врязваха в гората като вълци, връхлетели върху стадото, което, притиснато на куп и смъртно вцепенено, поблейва и чака, докато не падне и последната овчица под зъбите на зверовете.

Чак след втора закуска, когато слънцето се беше толкова издигнало, та инеят бе почнал да се топи и закапаха капки от клоните, а златните паяци на светлината запълзяха низ гората, някой дочу далечната врява.

— Някакви хора, цяла дружина идат — рече той, като прилепи ухо към дървото.

Говорът ставаше все по-близък и по-доловим, внезапно се раздадоха отделни викове и глух тропот на много крака, а не се мина много и по пътеката от селото се мярна шейна и в същия мнг дойде на сечището; в нея беше Борина, а след него на коне, кола и пеши нахлу гъста тълпа от жени, мъже, момчетии и всички със страшен вик се втурнаха към секачите.

Борина скочи от шейната и се спусна напред, а след него тичаха другите, кой където допаднеше: кой сопа, кой вила махаше страшно, кой снопарска бухалка стискаше яко в ръце, други коса, някои с прав клон, а жените направо с нокти и с врясък — всички се спуснаха към ужасените секачи.

— Спрете! Не барайте гората! Не позволяваме, наша е гората! — крещяха всички заедно и никой не можеше да разбере какво искат. Едва тогава Борина се спря при изплашените секачи и ревна, та по цялата гора се разнесе:

— Слушайте, модличани, жепечани и други, каквито и да сте! Слушайте!…

Поутихнаха малко и той викна пак:

— Вземете си торбите и си вървете, забраняваме ви да сечете, а който не иска да се подчини, с цял народ ще се разправя…

Те не се спряха, защото суровите лица, сопите, вилите и бухалките и многобройният разгневен, готов да се бие народ ги изплаши, та взеха да се одумват, да се свикват и да запасват брадвите си, да прибират трионите и да се трупат накуп с ядовито ръмжене, особено жепечаните, понеже бяха шляхтичи и от векове имаха съседски караници с липчани, та хокаха високо, тряскаха брадвите, заплашваха, но, щат не щат, отстъпваха пред силата, а народът викаше страшно, настъпваше към тях и ги натикваше към гората.

Други пък се разтичаха по сечището да гасят огньовете и да разтурят наредените стенжини, а жените с Козеловица начело, като забелязаха скованите от дъски колиби на края на сечището, се затичаха да ги разтурят и да ги развлекат из гората, та и следа да не остане от тях.

Борина, щом секачите отстъпиха тъй лесно, свика по-имотните липчани и ги увещаваше да отидат заедно до чифлика и да заявят на дворянина да не смее да пипа гората, докато съдът не реши що е негово и що е селско. Но докато се сговорят, докато обмислят какво да правят, за да бъде най-добре, жените запищяха и почнаха да бягат в безредие от колибите, защото десетина-двайсет конника изскочиха из гората и се спуснаха право към тях…

Чифликът, предупреден, идваше на помощ на секачите.

Начело на слугите яздеше управителят на чифлика; те нахлуха стремително в сечището и като достигнаха жените, веднага ги зашибаха с бичове, а управителят, мъж като бик, биеше пръв и викаше:

— Хайдуци, въшкари! Удрете с бичовете! Да се извържат и в затвора!

— Не се пръскайте, не се пръскайте, към мене елате, дръжте се! — ревеше Борина, тъй като народът вече се пръскаше изплашен, но като го чуха, веднага се спряха и въпреки бичовете, които падаха вече по главите на мнозина, закриваха глави с ръце и тичаха към него.

— Удрете с тояги тия кучи синове! По конете с бухалките! — крещеше старият и като дограби един кол, пръв се хвърли въз чифлишките хора; удряше, дето попаднеше, а след него, като обхваната от гневен вихър гора, селяните, сбити рамо до рамо, бухалка до бухалка, вила до вила, със страшен вик се втурнаха върху чифлишките хора и млатеха кой с каквото досегнеше, та забумтя като когато чукат грах с тояги на пода.

Вдигнаха се нечовешки врясъци, проклятия, процвилвания на пребити коне, охкания на ранени, тъпи и чести удари от колове, отчаяни борби и диви провиквания из побоището.

Чифлишките здраво се бранеха, псуваха и се биеха не по-зле от селяните, но накрай започнаха да се объркват и да отстъпват, защото шибаните с бухалки коне се изправяха на задните си крака и с цвилене се връщаха назад, а управителят, като видя какво става, пришпори своя бял кон и се хвърли всред народа, към Борина, но се загуби, защото изведнъж зафучаха бухалките и няколко десетки се стовариха върху него, няколко десетки ръце го хванаха от всички страни и го смъкнаха от коня, та като подровен от свине храст изхвръкна във въздуха и падна в снега под краката на хората. Борина едвам го спаси и го отмъкна в безсъзнание на безопасно място.

Тогава всичко изведнъж се замота, като кога вихрушка неочаквано удари в копа сено, та се образува едно разбъркано кълбо, което се търкаля по полето и по нивите; вдигна се страшен вик и такъв смут, такъв водовъртеж, че нищо друго не се виждаше, освен разбъркани купчини от хора, които се тътреха по снега, освен бясно удряни пестници, а понякога някой се изскубваше от групата и изтичваше като обезумял, но внезапно се връщаше пак и с нов крясък, и с ново настървение се хвърляше в битката…

Биеха се и поединично, и по групи, теглеха се за яки, за коси, мачкаха се коленешки, кървавяха се, но все още никои не можеха да надвият, защото чифлишките наскачаха от конете и не отстъпваха нито крачка, толкова повече, че постоянно им идваше помощ: секачите минаха на тяхна страна и здраво ги подкрепяха; първи се спуснаха да помагат групово и мълчаливо като зли кучета жепечаните, предвождани от горския, който се яви в последния миг, а се славеше по цялата околия със силата си, беше як като бик, при това беше заядлив и имаше разправии с липчани, та пръв се хвърляше сам срещу цели групи, разбиваше глави с приклада на пушката си, разгонваше и тъй млатеше, че боже пази!

Тръгва срещу него Стахо Плошка да го възпре, защото народът захвана да бяга от него, но той го хвана за яката, завъртя го над себе си и го хвърли като очукан сноп на земята, та Стахо падна чак в несвяст. Скочи към него един от Вахниковците и го цапароса нейде по рамото с бухалка, но оня с един замах го удари с пестница между очите, та успя само да разгърне ръце и с „Божичко!“ на уста се сгромоляса наземи.

Накрай не изтрая и Матеуш и се хвърли върху му, но макар че беше мъж равен по сила само на Антек, не удържа нито на минута: горският го надви, блъсна го, навърдаля го със сняг и го принуди да побегне, а сам той тръгна към Борина, който с цяла група се бореше гуша за гуша с жепечани, но преди да се доближи до него, нападнаха го жените с такъв врясък и се вкопчиха с нокти в него, вчепкаха се за чумбаса му, преплетоха му се, наведоха го към земята и се заловиха с него като зли псета, когато нападнат овчарско куче, забият зъби в кожата му и го размятат насам-натам.

Но в това време и народът вече вземаше връх, струпаха се и се разбъркаха като листа, всякой пипнал някого, душеше го и се тътреше с него по снега, а жените налитаха отстрани и скубеха за косите.

Закипя тя една такава бърканица, премятаница, че едва можеше да познае свой своя, но най-сетне селяните надвиха, неколцина чифлишки хора лежеха окървавени, а другите, изморени и отслабнали, бързо избягаха в гората, само секачите още се бранеха с последни сили, тук-там дори някои молеха за милост, но понеже народът беше ядовит повече на тях, отколкото на чифлишките хора, понеже се беше разгорял като главня на вятър — нито молби слушаше, нито мареше за нещо, само млатеше с всичкия си бяс.

Захвърлиха тояги, бухалки, вили и се заловиха с голи ръце — мъж с мъж, пестница срещу пестница, сила срещу сила, мачкаха се, душеха се, деряха се, върдаляха се поземи, крясъците вече замлъкваха, а се чуваха само хъркания, клетви и боричкане.

Такова второ пришествие настана, че не можеше и да се изкаже!

Хората бяха почти полудели, мятаха се от настървение, кипяха от ярост, особено Кобус и Козеловица изглеждаха напълно побеснели, дори страшно бе да ги гледа човек: така бяха окървавени и пребити и пак връхлитаха върху цели групи.

И така, те още се бореха за надмощие, липчаните все повече крещяха, тъй като започваха да гонят побягналите и вече по-рядко биеха, когато горският отпъди от себе си жените, но страшно смутен и поради това още повече побеснял, започна да свиква хората си, а като съзря Борина, хвърли се върху него, прехванаха се през кръста, вкопчаха се като мечки и искаха да се повалят, затътрузиха се насам-натам и се удряха о дърветата, защото бяха навлезли вече в гората.

Тъкмо тогава дотърча Антек. Той беше много окъснял, та застана на края на гората да си поеме малко дъх, и внезапно видя какво става с баща му.

Огледа се с ястребовите си очи наоколо. Никой не гледаше към него, всички бяха увлечени в такъв бой, така избъркани, че той не позна ни едно лице, а се отдръпна, бързо се приближи до Борина и се спря на няколко крачки зад едно дърво.

Горският напрягаше сили, мъчеше се, защото бе твърде изтощен, па и старият се държеше яко, строполиха се наземи, върдаляха се като две кучета и се удряха о земята, но все по-често старият биваше отдолу, шапката му отхвръкна и само побелялата му глава подскачаше по корените.

Антек се огледа още веднъж, измъкна изпод кожуха си пушката, приклекна и като се прекръсти несъзнателно, примери се в главата на баща си… Преди обаче да дръпне спусъка, те скочиха на крака, изправи се и Антек и нагласи пак пушката до окото си — но не стреля, внезапен, ужасен страх сви сърцето му и той едвам поемаше дъха си, ръцете му се тресяха като в треска, цял затрепера, притъмня му пред очите, главата му така се завъртя, та дълго стоя, без да знае какво става с него. Внезапно се раздаде кратък, пронизителен вик:

— Помощ, хора!… Помощ…

Тъкмо в този миг горският бе блъснал с приклад главата на Борина, швирна кръв, старият извика, вдигна ръце и падна като труп на земята…

Антек дойде на себе си, захвърли пушката и скочи при баща си; старият само хъркаше, кръвта обливаше лицето му, главата му бе почти разцепена на две, жив беше още, но очите му вече мътнееха и риташе с крака…

— Тате! Божичко! Тате! — вресна Антек със страшен глас, вдигна го на ръце, притисна го до гърдите си и завика колкото можеше:

— Тате! Убиха го! Убиха го! — Виеше като някоя кучка, когато удавят малките й.

Неколцина, които бяха най-близо, чуха и се притекоха на помощ сложиха ранения върху клони, почнаха да налагат главата му със сняг и се заеха да го спасяват, както вече можеха. А пък Антек седна наземи, скубеше косата си и викаше в безсъзнание:

— Убиха го! Убиха го!

Помислиха си някои, че внезапно се е побъркал.

Ненадейно той утихна, изведнъж си припомни всичко и се спусна с ужасяващ вик и с такова безумие в погледа към горския, че горският се изплаши и побягна, но като усети, че Антек го настига, обърна се бързешком и изстреля почти право в гърдите му, но по някакво чудо не го улучи, само дето му опърли лицето, а Антек се хвърли върху него като мълния.

Напразно се бранеше, напразно се откопчваше, напразно молеше за милост, обзет от отчаяние и смъртен страх — Антек го сграбчи с нокти и като бесен вълк го сдави за гърлото, та чак гръклянът му захрущя, издигна го нагоре и го заблъска о едно дърво, докато оня издъхна.

А после сякаш се забрави и вече не знаеше какво върши, хвърли се в битката и където се появеше, сърцата изтръпваха, хората избягваха изплашени, защото беше страшен, оплескан с бащината и своя кръв, гологлав, със слепена коса, посинял като мъртвец, ужасен и някак така свръхчовешки силен, че почти сам изпреби и изпотрепа останалите, които се противяха, та накрай трябваше да го усмиряват и да го оттеглят назад, защото на смърт ги би избил…

Свърши се боят и липчани, макар и изтощени, изпоосакатени, окървавени, изпълниха гората с радостна глъчка.

Жените се грижеха за по-тежко ранените и ги пренасяха на шейните, а такива не бяха малко: на един от Клембовите синове ръката бе счупена, на Йенджих Пачеш кракът пребит, та не можеше да го опре на земята и викаше до небесата, когато го пренасяха. Кобус пък бе тъй смазан, че не можеше и да мръдне, Матеуш хъркаше кръв и се оплакваше от болки в кръста. И другите си пострадаха не по-малко, нямаше почти ни един, който да излезе невредим от битката, но понеже победиха, па и не държеха много на болките си, подвикваха високо и весело — и се тъкмяха за връщане.

Борина качиха на шейната и караха бавно, защото се страхуваха да не умре по пътя; беше в безсъзнание, а изпод превръзките постоянно пробиваше кръв и обливаше очите му и цялото му лице, беше блед като платно, същински мъртвец…

Антек вървеше до шейната, ужасен, впил поглед в баща си, подкрепяше главата му, където пътят беше неравен, и час по час мълвеше тихо, умолително и жално:

— Тате! Тате, за бога!…

Хората се движеха разбъркано, на групи, кому както попаднеше, и то из гората, защото посред пътя вървяха шейните с ранените; тук-там някой охкаше и попъшкваше, а другите се смееха високо, подвикваха весело и шумно.

Започнаха да си разказват това-онова, да се хвалят с надмощието си и да се подиграват с победените, тук-там и песни се обаждаха, някой пък се провикваше, та екваше цялата гора, всички бяха пияни от триумфа, ето защо мнозина сполитаха в дърветата или се препъваха о нищо и никакви корени!…

Малцина усещаха отпадналост и умора, защото неизказана радост от победата окриляше сърцата им, всички бяха весело настроени и пълни с такава сила, че само някой да се възпротивеше, и биха го смазали на прах, срещу цял свят биха въстанали.

Вървяха те с бодра стъпка, с глъчка и шум, оглеждаха със светнали очи тази вече спечелена гора, която се полюшваше над главите им, шумеше сънно и пръскаше по тях капки от стопения иней — сякаш със сълзи ги ръсеше.

Ненадейно Борина отвори очи и дълго гледа в Антек, като че ли не вярваше на себе си; дори дълбока, тиха радост просветли лицето му, помръдна няколко пъти устни и с най-голямо усилие прошепна:

— Ти ли си, синко!… Ти ли си!

И падна пак в несвяст.