Селяни

I

Така си умря Мачей Борина.

В къщи се бяха поуспали малко, че беше неделя; събудиха се едва когато Лапа залая и така скимтеше, така виеше, така се хвърляше към вратата, а като му отвориха, така дърпаше за дрехите и пак изтичваше навън и се обръщаше да види дали идват подире му, че нещо жегна Ханка.

— Я виж, Южко, какво иска това куче!

Южка затича весело след него, като подскачаше по пътя.

Доведе я до бащиния й труп.

Тя страшно изпищя. Изведнъж всички се насъбраха на нивата при стария, но виждаше се, че бе вече напълно вдървен. Той лежеше по очи, както бе паднал във време на кончината си, и с разперени кръстом ръце, сякаш в последна задушавана и гореща молитва.

Отнесоха го у дома и все още опитваха да го спасят.

Но напразно бяха всички опити, напусто беше всяка грижа и всяка помощ: труп си беше вече той, студен човешки труп.

Страшен плач се вдигна в къщи; Ханка се развика до небето, Южка с рев се блъскаше о стената, Витек бучеше заедно с децата, дори Лапа виеше на пътя, само Петрек се повъртя насам-натам, погледна към слънцето и пак отиде да спи в конюшнята.

А Мечей, проснат и вдървен, лежеше на леглото си с широко разтворена и оваляна в пръст уста, приличен напълно на изсъхнала на слънцето буца или на прогнил пън. Във вкочанелите си шепи стискаше пясък, а широко отворените му очи гледаха с такъв възторг и нейде тъй далеко, сякаш в широко разтвореното небе.

Но такъв страшен ужас на смъртта лъхаше от него и такава пронизителна суровост, че го покриха с плащ.

Понеже за един миг се разчу из селото, щом слънцето изскочи над къщите, и хората тичаха да видят. Час по час някой влизаше, повдигаше покривалото, вглеждаше се в очите му, коленичеше и изчиташе молитва; други пък кършеха отчаяно ръце и заставаха в жално смирение, съкрушени от божията сила над човешкия живот.

Само жалните оплаквания на осиротелите, които се носеха по цялото село, не утихваха нито за миг.

Чак когато дойде Ямброжи, той изпъди всички навън и заключи стаята, та заедно с Ягустинка и с дошлата да се помоли за душата на покойника Агата да подредят мъртвеца. Ямброжи правеше винаги с готовност това и често с шеги, но днес бе някак тежко на сърцето му.

— Толко ти е от човешкото щастие! — мърмореше той, като разсъбличаше умрелия. — Когато умирачката си хареса някого, сграбчи те за гръцмуля, прасне те по мутрата и ти метнеш петалата, де можеш да се опираш?…

Дори Ягустинка беше някак опечалена, защото рече жално:

— Трепеше се горкият по света и по-добре, че си умря.

— Ех, пък и лошо ли му беше!

— Ала и добро много не видя.

— Кому ли пък на тоя свят е много доброто! Ако ще да е и най-големия дворянин, ако ще да е и царя, и той се грижи, и той се мъчи и страда.

— Ех, това си му и остана, дето не видя глад и студ.

— Що е глада, старо! Грижите съсипват най-много човека.

— Право си е, не го ли знам по себе си! А нему Ягуша му вадеше душата, пък и децата не го жалеха.

— Децата му са добри и нищо лошо от тях не е видял човека — намеси се Агата, като прекъсна казваната си на глас молитва.

— Ти по-добре си гледай молитвата! Виж я пък нея, нарежда жалби за умрелия, а ушите й щръкнали за новини — изръмжа Ягустинка.

— Защото лошите деца не биха плакали толкова. Я чуй само…

— Да беше и на тебе някой толкова оставил, и ти седем пъти би се изпотила от рев по него!

— Я мълчете, Ягуша тича насам! — усмири ги Ямброжи.

Ягуша се втурна в стаята, застана насред като вкопана и не можеше ни дума да каже.

Тъкмо обличаха чиста риза на Мачей.

— Умрял! — изохка най-сетне тя, като впи в него изплашените си и обезумели очи. Страх схвана гърлото й, сърцето й като че ли се смръзна и тя едва успя да поеме дъха си.

— Не знаеше ли? — попита меко Ямброжи.

— У мамини спах и Витек току-що долетя, та ми каза. Истина ли е умрял? — попита тя изведнъж, като се приближи към него.

— Истина ами, нали за погребение го справяме, а не за сватба.

Тя още не можеше да разбере това, облегна се на стената, защото й се стори, че сън я натисна и мора я души, пък не може да се пробуди, ами се върти цяла в пот и в страшна мъка. Тя току излизаше от стаята, пак се връщаше и не можеше да откъсне очи от трупа, час по час скачаше от мястото си да бяга някъде и пак оставаше, час по час изтичваше зад къщи до прелеза и безсмислено гледаше към полето или сядаше на пейката до Южка, която ревеше, късаше косата си и жално нареждаше:

— О, татенце мой! О, татенце мой!

То се знае, че целият двор и цялата къща бяха пълни с плачове и жални хлипания. Едничка само Ягна, макар всяка костичка да се тресеше в нея, макар и някаква тежка болка да притискаше гърдите й, не порони нито сълза, не можа да извика, а само ходеше бледна и измъчените й от ужас очи блестяха.

Добре, че Ханка скоро дойде на себе си и ако и да поплакваше още, но вече внимаваше за всичко и се разпореждаше, както обикновено, та когато дотърчаха ковачът и жена му, тя вече беше съвсем спокойна.

Магда избухна в плач, а само ковачът разпитваше.

Тя му разправи поред как е станало.

— Добре, че му даде господ лека смърт! — пошепна той.

— Толкова се настрада, та му се и падаше такава.

— Бедният, чак на полето е бягал от смъртта!

— Снощи го видях, лежеше си тихичко както всякога.

— И нищо ли не каза? — попита ковачът, като търкаше сухите си очи.

— Ни думичка. Позавих го с юргана, дадох му, та пийна и си отидох.

— И останал самичък! Може би не щеше да умре, ако имаше някой да го пази — простена Магда през дълбоки хлипания.

— Ягуша спеше у майчини си, че старата е тежко болна. Все това ще се случи.

— Имало да стане и станало! И той ако не се належа болен, ами как, повече от три месеца има! А пък няма ли оздравяване, току по-скоро да си умре човек. Благодарим на бога, че вече се не мъчи — рече ковачът.

— Е па, нали знаеш, колко по доктори отиде, що лекове и всичко за нищо.

— То писано ли е да се мре, триста доктори за пара.

— Такъв домакин, такъв умник, божичко! — оплакваше Магда.

— Жал ми е само, че Антек не можа да го затече жив.

— Не е дете, няма да плаче. По-добре да се помисли за погребението.

— Истина, то пък като за пакост и Рохо го няма.

— Ще свършим и сами. Не се грижи, аз всичко ще направя.

Тъй отговаряше ковачът, който си придаваше тъжно лице, но друго нещо таеше в душата си, уж въздишаше, уж жалеше и бършеше сълзи, а не смееше да погледне човека в очите. Залови се да помага на Ямброжи и да приготвя облеклото на тъста си, зарад което дълго се рови между кълбетата прежда и другите вехтории в килера, по кътищата търси, дори и на тавана се качва уж за ботушите, които висяха там. Въздишаше синецът като мях, молитви четеше по-гласовито от Агата и все споменуваше добротата на покойния, но очите му непрестанно търсеха нещо по къщи, а ръцете му току се пъхаха под възглавниците или жадно тършуваха из сламата на леглото.

Дори Ягустина се обади хапливо:

— Дано намериш там нещо изсъхнало… па намериш ли, дръж да не ти избяга от кривачката, че е хлъзгаво…

— То не е твоя работа! — пробъбра ковачът и продължи вече нескривано да търси, където му попаднеше, дори не обърна внимание на Михал органистовия, който дотърча задъхан за Ямброжи.

— Ела в черквата, четири деца донесоха за кръщаване.

— Да почакат, няма да оставя човека неуреден.

— Аз ще те отменя, хайде иди, Ямброжи! — рече ковачът, сякаш искаше да се отърве от него.

— Дошъл съм, ще го притъкмя. Друг път я ми се случи, я ми се не случи такъв стопанин. Направи, Михале, каквото трябва в черквата, замести ме сега там, па нека обиколят със запалени свещи кръщелния олтар, все ще ти капне някой грош и друг. За органист се учи, а при нищо и никаква кръщенка не може да услужи — подхвърли той насмешливо след него.

Ханка доведе Матеуш да вземе мярка за ковчег.

— Къщата да му не жалиш, нека барем след смъртта си да се разположи клетия — рече тъжно Ямброжи.

— Божичко, приживе му беше тясно на толчав имот, а сега в четири дъски ще се смести — пошепна Ягустинка, а Агата прекъсна молитвата си и застена плачливо:

— Господар беше човека, господарски ще го и погребат, а сиромаха… знае ли до кой плет ще му е последното издихание. Вечна светлина да ти бъде! Вечна… — увлече се тя пак в молитвите си.

Матеуш поклати глава, отмери трупа, прочете молитва и излезе, па макар че беше неделя, веднага се залови за работа; в къщи имаше всички дърводелски сечива, а и сухи дъбови дъски отдавна вече чакаха на тавана.

Той набързо си притъкми тезгях в градината и току подвикваше на Петрек, когото му бяха дали в помощ.

Денят отдавна бе напреднал, слънцето весело и горещо светеше, та веднага след закуска жегата хубаво запрежуря и всички градини и ниви бавно потъваха в този развълнуван белезникав кипеж на разжарения въздух.

Повехналите овошки от време на време помръдваха листовце като потънала в жегата птица крилото си; празнична тишина обгърна цялото село, само ластовичките чуруликаха по-упорито и се совваха като безумни над вира. По пътищата всред сиви прахуляци затрополяха коли, народ от съседните села запристига на черква, та всеки миг някой забавяше хода на конете или спираше пред Боринови, дето седеше разплаканото семейство, поздравяваше и въздъхваше жално, като назърташе вътре през разтворените врата и прозорци.

Ямброжи залягаше усилено и бързаше до изпотяване да натъкми тялото на умрелия; бяха вече изнесли леглото в градината и постилките бяха проснати на плета, когато той завика на Ханка да му донесе хвойнови плодове, за да накади с тях стаята.

Но тя не го чу и като избърсваше сякаш последните сълзи, които сами се лееха по лицето й, гледаше непрестанно към пътя и се надяваше всеки миг за Антек.

Обаче часовете си течеха, а той не идваше; най-после тя реши вече да изпрати Петрек до града, за да разбера що става.

— Само ще измори коня и нищо няма да разбере… ами… — обясняваше Билица, който току-що беше дошъл с Веронка.

— Та в управлението нали знаят?

— Е, така е… знаят… ама едно, че днеска е затворено, нали е неделя, и после, без да подаде тук-там нещичко, никъде няма да му отворят.

— Ама не издържам вече — оплакваше се Ханка на сестра си.

— Ще му се радваш, ще има да ти тегли главата — процеди през зъби ковачът, като поглеждаше към седналата до стената Ягуша.

— Да ти изсъхне тоя зъл език! — проръмжа тя.

— Болят го от веригите краката, та не може да бърза — добави със злоба той, ядосан от напразното търсене на парите.

Тя не рече нищо и пак заглеждаше към пътя.

В това време камбаната заби за литургия, Ямброжи се тъкмеше да иде в черквата и нареждаше на Витек да намаже с мас ботушите на Борина, защото се бяха спекли и по никой начин не можеха да се обуят.

Ковачът и Матеуш отидоха нейде из селото, Веронка забра баща си и Ханкините деца да ги отведе у дома, а в къщи останаха само жените и Витек, който без желание мажеше ботушите, напичаше ги силно на огъня и час по час отиваше да види господаря си или все по-тихо хлипащата Южка.

По улиците нямаше вече никакво движение, тъй като всички бяха отишли на черква, а пък у Боринови стана съвсем тихо; само дето през отворената врата и през прозорците Агатината заупокойна молитва се разнасяше като птичи цвъркот заедно с хвойновия пушек, с който Ягустинка кадеше отводите и стаите.

Изглежда, че наскоро започна и службата в черква, защото в предпладнешката тишина почнаха да се разнасят песни и звуците на органа като някакъв възвишен, недосегаем и сладък шум.

Ханка не можеше да си намери място и отиде чак при прелеза да изреди молитвите си.

„Умря си той, умря си!“ — мислеше си жално тя, като премяташе зърната на броеницата, но молитвата само от време на време идваше до устните й, защото в ума й и в сърцето й сякаш бе заседнало някакво разбъркано кълбо от най-различни чувства и ужасен страх.

— Трийсет и две морги и пасища, и гори, и сгради, и добитък, толчав имот! — въздъхна тя, като обгърна с умиление широките поля и целия този божи свят.

— Да поизплати човек дяловете и да остане на всичко това! Да е, както свекър ми беше! — Тя изведнъж почувствува гордост у себе си, погледна смело в самото слънце, усмихна се многозначително и с обнадеждено сърце, па зашепна думите на молитвите.

— Но петнайсетте морги не отстъпвам; и половин къща е моя, и тия млечни крави не изпущам от ръцете си — рече тя малко жаловито.

И пак взе да се моли доста дълго, като шареше с насълзените си очи по простряната като в златна наметка слънчева земя; изкласилата буйна ръж поклащаше увиснали ръждиви стръкове, възчерните ечемици полъсваха като дълбока вода, а яснозелените овеси, изпъстрени начесто с жълт полски синап, се къпеха трепетно в тихия нагрян въздух. Някаква голяма птица се виеше във въздуха над цъфналата детелина, която се простираше като окървавена кърпа на склона на възвишението. Тук-там бакла с хиляди бели очички стоеше като на стража при картофите, някъде из низините се синееха бледничките цветове на лена като примрежени от блясъка детски очи.

Чудно бе на този свят! Слънцето грееше все по-силно и топлината, наситена с миризма на безбройни цветове из житата и другаде, повяваше с такава мила и животворна сила откъм полята, че разпъваше от радост душата и сълзите сами бликваха от очите.

— Свещена майко! Свещена — изрече тя и наведе глава.

Камбанката зачурулика като птичка из въздуха.

— Ти си създал всичкия този свят, господи мили, Исусе! Ти си го сътворил! — шепнеше горещо тя и захващаше пак молитвата си.

Нейде наблизо нещо изпращя, тя се озърна внимателно; под вишните, облегната на плета, стоеше Ягуша и някак тъжно въздишаше.

„Да няма човек мира ни минутка! — рече недоволно Ханка, понеже спомените я шибнаха като парлива коприва. — Истина, тя има припис! — припомни си изведнъж. — Цели шест морги! Крадла недна!“ Сърцето й се сви от яд. Тя се обърна гърбом, но не успя да започне пак молитвата си, защото някогашните рани и жалби я връхлетяха като зли разлаяни кучета.

Минаваше вече пладне, мършави сенки запълзяваха изпод дървета и къщи, а из житата, които се накланяха малко под слънцето, тихо зацвъркаха щурци, тук-там бръмбар бръмваше или пъдпъдъци се обаждаха.

Но жегата все повече се усилваше и немилостиво прежуряше.

Черквата скоро пусна и край вира почнаха често да насядват жени, за да изуят обущата си, а улиците загъмжаха от хора, коли и разговори, та Ханка побърза да се прибере в къщи.

Борина беше вече напълно стъкмен.

Той лежеше насред стаята на широка пейка, покрита с чаршаф и обградена със запалени свещи; беше измит, вчесан и хубаво избръснат, само че на бузата му имаше дълга рязка, оставена от Ямброжиевия бръснач; тя бе залепена с книжка. И най-хубавите дрехи бяха му облекли: белия клашник, що го бе правил за сватбата си с Ягуша, шарени панталони и ботуши почти съвсем нови.

В отрудените си съсухрени ръце държеше иконичка на света Богородица Ченстоховска, под пейката имаше леген с вода, за да охлажда въздуха, а на глинени похлупаци от съдини пушеха хвойнови плодове и изпълваха цялата къща със синкава мъгла, от която се надигаше страшното величие на смъртта.

Лежеше си тъй пременен Мачей Борина в оная мъртвешка тишина, лежеше той, справедливият и умен човек, истинският християнин, селски стопанин от деди и прадеди и пръв богаташ в селото.

За последен път сложи той отрудена глава под бащин покрив, както в топлите краища птицата, преди още да литне на воля към небесата, тръгва насам, накъдето от вечни времена са литвали всички.

Той бе готов вече да се сбогува с познати и роднини, готов за далечния път.

Душата му стоеше вече смирена пред божия съд, само този нищожен труп, тези човешки останки, напуснати от оживителното дишане, лежеха и сякаш леко се присмиваха между свещи, кадежи и непрестанни молитви.

И прииждаха, непрестанно прииждаха хора; кой жално въздъхваше, кой се удряше в гърди и горещо се молеше, кой мислеше, клатеше тъжно глава и избърсваше тежка сълза на печал, та молитвен шепот, сподавени хлипания и пълни с въздишки разговори трептяха и обзимаха човека като ръмеж на есенни дъждове. А хората влизаха ли, влизаха безкрай; идваха стопани и безимотни, идваха жени и девойки, идваха стари и млади, цяло Липци се блъскаше вече в стаята и отвода, а по прозорците се трупаха толкоз много деца и тъй вдигаха шум, че Витек, като не успяваше да ги разгонва, насъскваше Лапа върху им, но кучето пък не го слушаше, днес то се увърташе около Южка, а понякога тичаше около къщи и виеше като обезумяло.

Над цялото село натегна Бориновата смърт; денят беше прекрасен, слънчев, с дъх на пролет и неизказано приятен, а чудна тъга бе обгърнала къщята, чудна тишина залегна по всички улици. Хората вървяха посърнали, мрачни и страшно угрижени, всеки въздишаше жално, разгръщаше ръце и се замисляше върху печалната човешка орис.

Мнозина, които бяха приятели на покойния, останаха пред къщи, а някои стопанки утешаваха Ханка, Магда и Южка, от приличие поплакваха заедно с тях и учтиво ожалваха осиротелите.

Само при Ягуша не пристъпи никой с добра и утешителна дума. Разбира се, тя не изпитваше нужда от съжаления, но все пак така я заболя от тази изоставеност, че избяга в градината, мушна се в гъсталака и там престоя цели часове, като се вслушваше само в работата на Матеуш около ковчега.

— Нима смее да се показва пък и на очи! — процеди през зъби кметицата.

— Остави я на мира! Не е време сега за това! — смъмра я някоя.

— Бог нека я съди — добави миролюбиво Ханка.

— Зарад тия ти думи кмета хубавко ще я възнагради! — засмя се ковачът. Добре, че го повикаха у воденичаря, понеже кметицата се бе вече наежила като пуйка и бе готова да се кара.

Ковачът избухна в силен смях и забърза, а те останаха и си приказваха за това-онова все по-тихо и сънно, сякаш поради тежките грижи или горещината, която ставаше наистина непоносима. Ставаше страшно тъжно и задушно, и най-лекичък ветрец не полъхваше, нито един листец, нито едно клонче не се поклащаше и макар че отдавна беше превалило пладне, слънчевият жар още се изливаше като жив огън и тъй припичаше, та стените плачеха със смола и вехнеха бурени и цветя.

Изведнъж се разнесе продължително и тъжно мучене: един селянин водеше крава отвъд вира.

— Навярно на поповия бик! — обади се Плошковица и следеше с поглед кравата, която се дърпаше на повода.

— Воденичаря още по-добре мучи за него, само че от яд! — подзе Ягустинка, но на никоя не се щеше да приказва.

Седяха те разкрачени като квачки на пясък и едва дишаха от горещина. Жегата, тишината и плачливият непрестанен глас на молещата се при умрелия Агата ги обезсилваха.

Чак когато камбаните биха за вечерня, се разотидоха по домовете си и Ханка изпрати да повикат ковача, та да идат заедно при свещеника да уговорят за погребението на свекър й.

Витек се върна скоро, но самичък.

— Страх ме беше да се доближа, че Михал седи заедно с дворянина у Воденичарови и пият чай — рече той задъхан.

— С дворянина ли?

— Е па, нали го познавам! Пият си чай и си похапват козунак, нали видях. А жребците стоят на сянка и току пристъпят, пристъпят с крака!

Тя много се учуди на това, но след вечерня се премени и без да чака ковача, се запъти с Магда към дома на свещеника.

Той не беше вътре, макар че всички врати и прозорци бяха разтворени; те поседнаха да го чакат, но след малко прислужницата каза, че бил на двора и казал да отидат при него.

Той седеше на сянка до оградата, а насред двора покрай охранена кравица се въртеше и ревеше як шарен бик; ратаят едвам го удържаше за повода.

— Валек, почакай още, нека се поразпали повечко! — викна свещеникът и като изтриваше изпотената си глава, повика при себе си жените, заразпитва ги за всичко и сърдечно ги утешаваше и укрепяше духом, а когато заприказваха за опелото и за разноските, той ги прекъсна остро и нетърпеливо:

— После за това. Не дера кожите на хората. Мачей бе пръв стопанин в селото, та и погребението не трябва да бъде какво-годе. Казвам ви, не какво-годе! — повтори той намръщено, както си имаше обичай.

Жените му прегърнаха краката и не посмяха нищо да му противоречат.

— Ще ви науча аз! Я ги гледай я, нехранимайковци недни! — кресна той на органистовите момчета, които назъртаха иззад плетищата. — Как ви се вижда моето биче, а?

— Много е хубаво, по-харно от воденичарското — одобри Ханка.

— Прилича неговия на моя, колко вол на карета! Я го вижте по-добре! — и той ги поведе по-близо и потупваше галено бика, който налиташе вече като бесен към кравата. — Какъв врат! А пък гръб какъв има, какви гърди! Змей, не бик! — викаше той, та чак присумтя от радост.

— Истина, още не бях виждала такъв.

— Хе, хе, истина! Чист холандец, триста рубли ми струва.

— Толкова пари! — учудиха се жените.

— Ни грош по-малко! Валек, пущай го… но внимателно, че кравата не е много яка… От един път ще я покрие… Разбира се, че е скъп, ама само по рубла и двайсет гроша взимам на крава, искам липчени да си развъдят породисти крави. Воденичаря ми се сърди, ама не ми се гледат вече тия таралежи, които имате от неговата порода. Я дръж добре, заплесо, дръж кравата досам муцуната, че ще ти се изтръгне! — кресна на селянина. — Хайде, идете си със здраве! — обърна се към жените, като видя, че се позавърнаха засрамени настрана. — А утре го отнесете в черква! — викаше още след тях и се залови да помага на селянина, който не можеше да удържи кравата.

— И отгоре ще ми благодариш за телето, още не си виждал такова. Валек, я го разведи да се поразхлади! Впрочем какво значи една муха за такъв змей! — хвалеше се той.

Жените се запътиха към органиста, че и с него отделно трябваше да уговарят за погребението, но понеже органистката ги почерпи с мляко и кафе, та се малко позаприказваха, когато се върнаха в къщи, слънцето вече залязваше и кравите се прибираха от паша.

Пред къщи стоеха господин Яцек и Матеуш; господин Яцек пухкаше с луличката си и увещаваше Матеуш да нареже дърветата за Стаховата къща.

Матеуш някак не беше доволен и току кръшкаше.

— Дърветата ще изрежа, не е голяма работа, ама не знам дали ще мога да построя къщата… Може да се запилея нейде по света… Не ми се стои вече в селото… Та знам ли какво ще заловя… — говореше той и поглеждаше към Ягуша, която доеше кравата при обора. — Утре ще свърша ковчега и пак ще си приказваме — завърши бързо Матеуш и си отиде.

Господин Яцек влезе при умрелия и изчете дълга сърдечна молитва, като бършеше обилните си сълзи.

— Дано поне синовете му да са се метнали на него — рече после той на Ханка. — Добър човек беше и истински поляк. С нас беше във въстанието, доброволец дойде в отряда и не си жалеше кожата. Виждах го как работеше. Разсипа се човека заради нас… Проклятие тежи над нас… — приказваше сякаш на себе си, а Ханка, макар че не проумяваше всичко, все пак му беше благодарна за хубавите думи и прегърна краката му.

— Остави ме! Такъв човек съм, каквито сте и вие! — викна сърдито той. — Защо си такава глупава, дворяните да не са светци? — Той погледа още малко Борина, запали луличката си от свещите и си излезе, без да отговори на поздрава на ковача, който тъкмо влизаше в отвода.

— Нещо е горд днес! Просяк такъв! — рече той ядовито след Яцек, но понеже бе някак възрадван, седна до жена си и й зашепна: — Работите вървят добре! Знаеш ли, Магдушо, дворянина иска да се сдобри със селото. Уговаря ме да му помагам. То се знае, че нещо полза все ще излезе от това. Само че никому нищо, жено. Големи работи ще станат.

Той се приближи до мъртвеца, повъртя се насам-натам из къщи и изтича пак из село да събира народа на съвещание в кръчмата.

Мръкваше се вече, слънчевите зари изстинаха и изглеждаха като ръждясали, покрити с пепел тенекии, тук-там само някое облаче светеше, озарено от златистата светлина на залеза.

А като мръкна хубаво и привършиха грижите около стоката, цялата челяд пак се събра при мъртвеца. Около възглавето на Борина ставаше все по-светло от запалените свещи. Ямброжи час по час чистеше фитилите и пееше от молитвеника, а останалите повтаряха след него, поплакваха и се повайкваха.

Други пък от съседите, понеже беше тясно и задушно в къщи, бяха коленичили до прозорците отвън и проточваха дълга и жална молитвена мелодия, та изглеждаше, като че цялата градина пее.

Късна нощ наставаше над света, зацари пълна тишина; тук-там си лягаха да спят, из градините се белееха постилки, прозорците на къщите гаснеха един по един, само петлите пееха някак тревожно и такъв задух настана като при промяна на времето.

До късно през нощта пяха при Борина, а когато се разотидоха, останаха само Ямброжи и Агата да го пазят до сутринта.

И пееха те отначало с глас, но като престана всяко движение и ги притисна бездънната тишина на нощта, и тях ги налегна дрямка: вкопча се яко за главите им и те запровличаха все по-тихо и по-неразбрано, не се сепваха дори тогава, когато Лапа влизаше и с тихо скимтене лижеше намазаните с мас ботуши на покойника.

Почти посред нощ гъста тъма притисна земята, угаснаха звездите, заоблачи се навред и още повече утихна; само от време на време някое дърво се полюлееше и тихичък, плах шум се понесеше или отнейде се откъснеше някакъв странен глас — нито крясък, нито гръм, нито далечен вик — и изчезнеше неизвестно къде…

Селото почиваше в дълбок сън и сякаш на самото дъно на тъмнината. Само стаята на Борина светеше бледо в тази мрачна бездна и през разтворените прозорци се виждаше простреният между жълти светлинки Мачей, забулен от пушека на кадилниците като от някакъв синкав облак. Ямброжи и Агата, облегнали на него глави, вече спяха здравата, та хъркането им се разнасяше надалече.

А тази къса лятна нощ минаваше скоро, като че бързаше за някъде, преди първи петли да пропеят; свещите догаряха една по една и гаснеха като очи, изморени от гледане в умрелия, така че към съмване остана най-голямата и трепкаше като златно копие.

Най-сетне и сивата, замъглена зора, извлякла се лениво от полята, назърна в стаята, право в лицето на Борина, което като че ли се посъживи, като че ли се пробуди от тежък сън и вслушано в първите чуруликания из гнездата, гледаше през почернелите клепачи в още далечните зари на изгрева.

Светлината се усилваше и като снежна виелица се пръскаше по земята.

Небето се проясни като платно на белилки, огряно от слънце; откъм полята полъхна хлад, вирът въздъхна и сънно се раздвижи, а изпод мрачните бездни на нощта се появиха очертанията на горите, които се издигаха над земята като черни облаци, а някои самотни дървета виреха горделиво кичури в разбеления въздух като китки от черни пера; повея и първият вятър, разлюшна овошките из градините и почна да облъхва заспалите по пейките.

Но рядко още някой трепваше и отваряше очи. Всичко лежеше в сладко доспиване и се ленеше, както бива обикновено след празник или след панаир.

Не след дълго се показа и самият ден, само че някак замъглен и печален. Слънцето още го нямаше, но чучулигите вече звъняха своите молитви, водите по-шумно заклокочиха и житата се раздвижиха и заудряха със съскащи класове по слогове и пътища, някъде из дворищата се понасяше тъжно блеене на овце, другаде гъски кресливо гакаха или петли деряха гърла. Чуваха се вече човешки гласове, хлопане на вратни, конски пръхтеж; наставаше оживление, народът се вдигаше, цяло село се събуждаше и се залавяше за всекидневния си труд, само у Боринови бе още тихо и спокойно.

Заспали бяха от онези скърби и тежки грижи, та чак на двора се чуваха хърканията им.

Вятърът всеки миг нахлуваше през отворените прозорци и врати, блъскаше се с шум из къщи и напразно развяваше косата на мъртвеца и пламъка на последната свещ.

Не мръдна Борина, не отвори очи, не скочи да работи и другите не караше да работят… Лежеше си той мъртъв, тих, състинал се като камък и за всичко вече глух.

А вятърът се усили и мощно удари в овощната градина, та всичко наоколо почна да се люшка, да шуми, да се блъска, разклати се и сякаш назърташе към посинялото лице на Борина; гледаше го замъгленият ден, гледаха го разлюлените дървета, а онези стройни и гъвкави като девойки ружи се навеждаха в ниски поклони през прозорците; час по час откъм двора влизаше някоя бръмчива пчела или пеперуда долиташе право към светлината на пламъка; ту заблудена ластовичка зачуруликваше над него, ту мухи хвърчеха, припълзяваха бръмбарчета и всевъзможни божи гадинки, а заедно с тях навлизаше в стаята тихо бръмчене и шум, и пърхане, и църкане, като че ли в един глас на жива сърдечна жалба:

— Умря! Умря! Умря!

И всичко живо се тресеше, хлипаше и се унасяше като в сподавено горчиво оплакване. По едно време току изведнъж настана тревожно затишие, всичко като че ли спотаи дъх и падна ничком на земята, тъй като из здрача на зората изгря червеното грамадно слънце, издигна се над света, обгърна го с властното си и животворно око и пак се скри в сплъстените облаци.

Целият свят посивя и не след много заръси ситен и топъл дъжд с обилни капки, та изведнъж цялото поле и всички градини зазвъняха в сипкав непрестанен шепот.

Разхлади се доста, замирисаха на хубаво пътищата, птиците запяха с все сила и в сивия разигран прахуляк, който обгърна света, пиеха зажаднелите жита, пиеха отпадналите листа, пиеха дърветата, пиеха пресъхналите гърла на потоците и спечената земя, пиеха дълго и с наслада и дишаха като че ли с благодарност.

— Бог да те възнагради, братко дъжде! Бог да те възнагради, братче облаче! Бог да ви възнагради!

Този именно упорит дъжд събуди Ханка, която спеше до самия прозорец, и тя първа скочи на крака.

Отърча и се развика към конюшнята:

— Петрек! Хайде ставай! Дъжд вали! Трябва да се бърза и да се прибере детелината, че за нищо няма да стане, като я навали! Витек, хайде бре, мързеливецо, изкарвай кравите! Хората ги вече изкараха! — викаше тя сърдито, като пущаше от гъсарника гъските, които с радостно погакване се затичаха към локвите.

Назърна при кравите и тъкмо изпъждаше свинете на двора, когато дотърча ковачът; решиха какво трябва да се купи за утрешната трапеза на третините, той взе пари и щеше веднага да замине за града, но вече от бричката я повика и рече тихо:

— Ханко, дай ми половината, зъб няма да обеля, че си опипала стария. С добром да е.

Тя почервеня като рак и буйно викна:

— Дрънкай си, ако щеш, пред цял свят. Я го гледай ти! Мисли човека, че всички са като него готови току да грабят.

Той я стрелна с очи, дръпна мустаци и шибна конете.

А Ханка се зае усърдно за работа, нали толчаво стопанство на нея гледаше; трябваше здраво да стъпи на краката си и главата да си поблъска, за да успее всичко. И заповедният й глас, както всеки ден, се разнасяше отсечено по целия двор.

На Борина запалиха две нови свещи и го покриха с чаршаф. Агата мърмореше молитви около него и често слагаше хвойнови зърна върху въглените.

Ягуша дойде от майкини си чак след закуска, но понеже и бе страшно да гледа мъртвеца, все се въртеше из двора и честичко поглеждаше към Матеуш, който бе пренесъл работата си на тока в плевнята; той бе свършил ковчега и тъкмо рисуваше на капака му бял кръст, когато тя застана на вратата.

Ягуша мълчеше и тревожно поглеждаше черния капак.

— Вдовица си сега, Ягушо, вдовица — пошепна той съчувствено.

— Е па — отвърна тя насълзено и тихичко.

Той гледаше кротко Ягуша, сега отслабнала и бледна като просфорка и тъй жаловита като обидено дете.

— Такава е орисията на човека — рече той тъжно.

— Вдовица съм, вдовица! — повтори и Ягна и сълзи напълниха сините й очи, а тежките въздишки дори късаха сърцето й; тя избяга зад къщата и без да се пази от дъжда, плака тъй дълго и с цялата си душа, та трябваше дори Ханка да я отведе в стаята, като се опитваше да я успокои и разтуши.

— С плач не ще го върнеш. И на нас не е леко, ала на тебе, сирота, навярно ти е много мъчно — говореше й тя благо.

— Плач като плач, ама и година няма да мине, па ще й запея ней такава нова сватбена песен, че ще се замае — обади се по своему Ягустинка.

— Не е сега време за шеги — скастри я Ханка.

— Самата истина си казвам, не е ли млада, не е ли хубава, не е ли богата? Като от кучета с прът трябва да се брани от мъжете.

Ягна нищо не отвърна, а Ханка изнесе на двора храна за прасетата и погледна към пътя.

— Какво ли пък става там? — мислеше си смутено тя. — Щяха да го пуснат в събота, пък ето понеделник стана, а него го няма никакъв.

Но нямаше време за тъжни мисли, защото трябваше да иде да помага да спластят останалото сено и всичката детелина, тъй като дъждът се засили вече здравата и не преставаше ни за миг.

А наскоро след пладне дойдоха свещеникът и органистът, дойдоха и членовете на братството със свещи, събра се и малко народ. Сложиха Борина в ковчега, Матеуш закова капака, свещеникът прочете молитвите, поръси го със светена вода и го откараха в черквата, като попяваха тихичко по пътя, а Ямброжи вече биеше камбаната на умряло.

А когато се върнаха от черквата, в къщи изглеждаше тъй пусто и страшно тихо, че Южка избухна в плач, а Ханка се обърна към Ягустинка, която шеташе из стаята:

— От толко време беше като мъртъв, ама все усещаше човек, че господар има в къщи.

— Ще се върне Антек, пак ще има господар — рече малко угоднически Ягустинка.

— Дано само по-скоро се върне — въздъхна мрачно Ханка.

Но понеже сиви и влажни завеси покриваха света и дъждът не преставаше, тя изтри сълзите си, въздъхна веднъж-дваж и пак взе да разпорежда.

— Хайде, мърдайте, хора! Да умре, който ще да е, ако ще би и най-големия, иди го спасявай ти него, все едно камък в море да падне, а пък земята не чака и трябва да я работиш.

И тя поведе всички към прелеза да загърлят картофите, само Южка остана да наглежда децата. Момичето, и без това беше малко болно и не можеше още да се свести от плач. От него не се делеше Лапа, а в отвода Витековият щъркел стоеше на един крак като на стража.

И дъждът ни за миг не спираше и валеше ситен, гъст и топъл, та престанаха и птичките да пеят и всяка гадинка тихичко се притули и утихна, целият свят полека-лека онемя и като че ли се заслуша в това звънливо и непрестанно ръмолене, само сегиз-тогиз гъски закрякваха из сините и разпенени локви.

Едва при самия залез се показа пламналото в огън слънце и запали червени пламъци в росата и в локвите.

— Утре — хубаво време! — казваха хората, като се прибираха от нивите.

— Да ще още да повали! Чисто злато е това, не дъжд.

— Картофите вече беряха душа.

— Ами овесите да не бяха по-добре?

— Всичко ще се оправи сега.

— Да беше барем три дни поваляло тъй — въздъхна някой.

И не щеш ли, валя тъй кротичко и гъсто, без прекъсване, до късна нощ, та хората с умиление излизаха пред къщите на хладен и ароматен въздух, а Гулбасовите момчета викаха момичета и момчета да търчат извън село по по-високите места и да палят собутки37, защото на сутринта бе Еньовден. Но понеже бе тъмно и дъждовито, малцина се полъгаха и само тук-там край гората светнаха слаби огньове.

Витек още от мръкване се мъчеше да склони Южка да тичат заедно на собутки, но тя жално му рече:

— Не ща, не ми трябват игри мене, нищо ми не трябва…

— Ама само ще запалим, ще прескочим огъня и пак ще си дотърчим — молеше я горещо той.

— Стой си в къщи, че ще кажа на Ханка! — заплаши го Южка.

Но той отърча и се върна чак след вечеря, гладен, овалян с кал като прасе, защото дъждът не престана ни за миг и валя цяла нощ. Престана чак късно сутринта, когато народът вече отиваше на опелото.

Обаче слънцето не се показа; светът бе обвит със сивкава мъгла, в която още повече зеленееха и ниви, и градини, а водите се влачеха като сребърни прежди. Въздухът бе свеж, хладничък и ароматен, при всеки полъх падаше обилна роса от дърветата, птичките като безумни се късаха от песни, кучетата весело лаеха и се гонеха с децата по улиците; всеки човешки глас хвръкваше високо и радостно; земята дори, пропита с вода и набъбнала от сила, сякаш кипеше в необуздан растеж.

А в черквата свещеникът отслужи опелото и заедно със слупския свещеник и с органиста, седнали един срещу други на чиновете пред големия олтар, запровличаха латински песни.

Борина лежеше високо на подставката, обградена от бяла гора запалени свещи, а наоколо коленичеше цялото село, всички унесени в молитва и заслушани в дългите плачевни латински песни, които понякога избиваха в тъй страшен вик, та чак косата настръхваше и сърцето се свиваше на човека; понякога затихваха в пронизителни жални стонове, от които душите отмаляваха безсилни и сълзите сами течеха от очите; ту отново се извишаваха, чудни и недосегаеми като гласове на ангелски песни и на вечно щастие, та народът тежко въздишаше, често триеше очи, а някои не издържаха и избухваха в сърдечен плач.

Цял час продължава това и като свършиха да пеят, вдигна се глъчка, коленичилите хора наставаха и Ямброжи почна да събира свещите от подставката и да им ги раздава. Свещеникът още допяваше около ковчега и го окаждаше с кадилницата, докато въздухът стана син от пушека, поръси със светена вода, изпя още нещо и тръгна след кръста към вратата.

Черквата се затресе от викове, плачове и хлипания, защото най-личните стопани вече вземаха ковчега и го понесоха към колата. Положиха го в плиткия кош, който бе постлан със слама. В тази слама Ягустинка зарови тайно, за да не видят свещениците, един хляб, увит в чисто платно, Петрек хвана късо юздите на конете, плющеше с камшика и нетърпеливо се оглеждаше за свещениците.

Заечаха скръбно камбаните, изнесоха черните хоругви, светнаха кандилата. Стахо понесе кръста, а свещениците запяха:

— „Miserere mei, Deus!“38

И страшната песен, песента на смъртта зарида над главите с безбрежна печал и ужас.

Тръгнаха бавно по тополовия път към гробищата.

Черната хоругва със скелетното изображение на смъртта запърпори на вятъра като някаква страшна птица и се понесе напред; след нея блещеше сребристият кръст и се отваряше дългата улица от членовете на братството със запалени свещи в ръце, и вървяха в черни одежди свещениците.

По средата караха ковчега, сложен на високо върху слама, та всички го имаха все пред очи, а веднага след него вървяха бавно домашните на Борина с бурен плач и вайкане, а отстрани и отдире, кой където бе намерил място, се натискаше цялото село и вървеше в дълбока скръб и мълчание.

И болните, и сакатите дори бяха излезли да го изпроводят.

Замъгленото, сиво небе висеше ниско, сякаш опряно на наведените над пътя грамадни тополи. Всичко стоеше неподвижно и прегънато, като че ли заслушано в тия скръбни песни, и когато повея вятър и раздвижи ниви и дървета, посипа се роса като тих и жален плач, а разлюлените жита се поклащаха бавно с тежките си класове и все по-ниско се навеждаха, сякаш падаха в краката на господаря в последен смирен поклон.

Песента на свещениците се разнесе далече из въздуха и страшна тишина се стовари на душите. Само камбаните непрестанно ечаха, биеха с тъжен глас, викаха нещо към мрачното небе, към горите и към замъглените далечини. Чучулигите пееха над полята, някъде кола заскърца, хоругвите пърпореха, калта шляпаше под краката и болезнени, сиротински плачове непрестанно се носеха.

— „Miserere mei, Deus!“ — запя отново свещеникът, а след него повториха заедно скупският свещеник, органистът и ковачът, който държеше чадър над свещениците, защото пак започна да ръми.

И тъй страшно, тъй отчайващо, тъй плачевно пееха, та чак сълзи извикваха; сърцата замираха, а тревожните очи, унесените в човешкото безсилие очи се рееха по света и по облачното небе и просеха милост. Лицата бледнееха, душите страдаха, болезнен трепет обземаше хората и те въздъхваха все по-тежко, а някои вече бършеха сълзите си или шепнеха молитви с посинели устни, удряха се в гърдите и се каеха сломени; всички бяха помрачени от тежка безнадеждна тъга, бяха потиснати от безгранична жал, та като някакви люти пушеци се носеха в душите им тревожни размисли и стенания.

Божичко, смили се над нас, грешните! Господи!

О, съдбо човешка, съдбо неотстъпчива!

А защо са всичките тия трудове с пот на челото? Какво е този човешки живот, който се стопява като сняг без следа, та дори и родните деца не си го спомнят?

Само една скръб, само плачове, само страдания…

И какво е това щастие, добруване, надежди?

Празен дим, тление, измама, нищо…

А ти, човече, какво си ти, който се големиш и се държиш гордо над всички други създания?

Само вятър си и ти, който не се знае откъде дохожда, не се знае защо вее, не се знае накъде отвява…

И ти, човече, се смяташ господар на целия свят?

Рай да ти дадат — ще трябва да го оставиш.

Всичките сили да ти даде някой — смъртта ще ти ги изтръгне.

Най-големия разум да ти признаят — пак на прах ще станеш.

И не ще превъзмогнеш съдбата си, окаянико, смъртта не ще победиш, не…

Защото си безпомощен, слаб и излишен като лист, който вятъра отбрулва и завява по света.

Защото, човече, си в ноктите на смъртта като птичка, грабната от гнездото, която си писука радостно, скача и пее, без да знае, че скоро зла ръка ще я стисне за гърлото и ще я лиши от сладкия живот.

О, душо, защо движиш човешкия труп, защо?

Тъй чувствуваше народът, тъй размисляше и гледаше печално зелените поля, блуждаеше със скръбни очи наоколо и тежко въздишаше от тези неизказани болки, та лицата каменееха и душите се разтреперваха.

Но те знаеха също, че едничката човешка надежда е в Христовото снизхождение, а едничкото прибежище на душата — в неговото свето милосърдие.

— Secundum magnam misericordiam Tuam…39

Тежките латински изрази падаха като замръзнали буци пръст върху душите, та хората неволно навеждаха глава, сякаш под неумолимата коса на смъртта, но вървяха, без да спират. Вървяха те твърди и примирени, сиви и силни като камъните, които се виждаха по слоговете, готови вече на всичко и безстрашни, прилични едновременно и на угарите, и на буйните цъфнали поля; еднакви по сила и по слабост на дърветата, които всеки миг можеше гръм да ги тресне и да ги предаде в ръцете на смъртта, а те гордо се извисяват към слънцето и пеят мъдрата, радостна песен на живота…

Цялото село вървеше, натискаха се из пътя, но всеки бе потънал в скръб и като че вървеше в неизмерима пустош и усамотение и всеки гледаше нейде далече, като да виждаше през замрежените си от сълзи очи своите бащи, деди и прадеди, носени там, на гробищата, които прозираха вече през дебелите дънери на тополите…

Камбаните не преставаха да бият и мрачната песен се издигаше като все по-силен стон, гробищата бяха вече близко и израстваха между житата с кичурите дървета, кръстове и гробове и сякаш се разтваряха като страшен, никога незапълнен дол, в който бавно и безспирно се стича целият свят, та на мнозина вече се струваше, като че в този дъждовит въздух от всички страни бият камбани, от всички страни свещи светят, черни хоругви се веят и погребални песни се пеят; струваше им се, че от всяка къща изнасят мъртвешки ковчези, по всички пътища се движат погребални шествия и всеки оплаква някого, вие и тъй хлипа, та дори цялото небе и цялата земя се изпълват с жални стонове и се изливат потоци от непрестанни горчиви като пелин сълзи…

Шествието вече завиваше по пътя към гробищата, когато дворянинът го застигна, слезе от колата си и тръгна отстрана на ковчега, страшно притискан, защото пътят бе тесен, гъсто насаден отстрани с брезички, а и житата го обграждаха от двете страни.

Когато свещениците престанаха да пеят, Доминиковица, хванала се за Ягна, прегърбена и полусляпа, запя по своему: „Който се в грижи“…

Не ще и дума, че всички й запригласяха усърдно и подкрепяха изплашените си души с тази сърдечна песен.

И с тази песен, пълна с някаква надежда, те влязоха в гробищата.

Най-личните стопани вдигнаха на рамената си ковчега, дори и самият дворянин заподпира на средата и го понесоха по жълтите пътечки между потъналите в цветя гробове, треви и кръстове, зад параклиса, където в гъсталака от лески и лиляци чакаше вече прясно изкопаният гроб.

Страшни плачове и крясъци раздрусаха въздуха.

Хоругвите и свещите наобиколиха дълбоката яма, народът се смеси, натискаше се и назърташе тревожно в жълтеникавия и празен ров…

Като изпяха още това-онова, свещеникът застана на купчината изхвърлен пясък, обърна се и рече гръмогласно:

— Народе! Християнски народе!

Изведнъж всички млъкнаха. Само камбаните ечеха отдалеко, а Южка, прегърнала с детските си ръце бащиния си ковчег, плачеше в забрава и нищо друго не гледаше.

Свещеникът смръкна енфие, кихна веднъж-дваж и като пренесе насълзените си очи по народа, рече силно:

— Братя, кого погребвате днес, кого?

„Мачей Борина!“ — казвате вие.

Пък аз прибавям: и първия стопанин, почтен човек и истински католик погребвате… Защото аз от години го познавам и мога да заявя, че той живя примерно, хвалеше бога, изповядваше се, причестяваше се, па и на бедните помагаше.

Казвам ви: помагаше! — повтори той, като дишаше тежко.

Плачове започнаха да се чуват наоколо и все по-често се откъсваха въздишки, а той пое въздух и продължи, само че по-жално:

— И умря си, бедният, умря!

Смъртта си го избра, както вълк избира най-тлъстия овен от стадото, и то посред бял ден, пред очите на всички, и никой не може да му попречи.

Както гръм удря в най-високото дърво, та то пада разцепено, така и той падна под лютата коса на смъртта.

Но той не е напълно умрял, както казва светото писание.

Защото ето го застанал този пътник пред вратата на рая, чука и се моли, и плаче жалостиво, докато свети Петър го попита:

— Кой си ти и що искаш?

— Борина съм аз от Липци и моля за божието милосърдие.

— Тъй ли много те измъчиха твоите братя, та напусна живота?

— Всичко ще кажа — отговаря Мачей, — само отвори ми врата, свети Петре, да се постопля макар мъничко от божието милосърдие, че съм изстинал като лед от земното лутане.

Свети Петър поотваря малко, но все още го не пуща и казва:

— Само че говори истината, че тук не можеш никого да излъжеш. Говори смело, душо, защо избяга от земята?

Мачей се строполи на колене, защото чу отдолу ангелско пение и звън от звънчета като във време на пренос в черква, и рече разплакан:

— Истината ще кажа като на изповед: не можах по-дълго да остана на земята, защото хората там вече като вълци въстават един срещу друг, защото там има само свади, караници и незачитане на бога… Не са хора това, свети Петре, не са това божи създания, а бесни псета, мръсни свине… И тъй лошо върви на земята, дето не може да се каже.

Изчезна всяко послушание, изчезна всяка почтеност, изчезна милосърдието, брат срещу брата въстава, деца срещу бащи и майки, жени срещу мъжете си, слуги срещу господарите… Никой никого не тачи, ни старост се почита, ни власт, ни свещеника дори…

Дявола царува в сърцата на хората и под негово водителство разпуснатост и пиянство, и злини се разрастват все по-бурно в душите.

Навсякъде измамник до измамник и на измамник налита.

Навсякъде само хитрост, шмекерия, потискане и кражба; току каквото имаш, стискай здраво в ръце, че ще ти го грабнат.

Най-добрата ти ливада — ще я опасат, ще я изпогазят.

Бразда една, ама ще преорат от чуждото.

Дори кокошка да излезе из двора ти, ще я хванат като вълци.

Парче желязо да забравиш или въженце, па ако ще и на свещеника да са, и него не пропускат, ще го задигнат.

Само пият водка, развратничат и за божията служба никак немарят; кучешките безверници и христоубийци, евреите дето са, сто пъти са по-почтени и повече страх имат от бога.

— И това в липченската енория ли става — прекъсна го свети Петър.

— И другаде не е по-добре, но в липченската вече е най-зле.

Свети Петър почна да кърши пръсти, да мръщи вежди, да върти очи, да раздрусва пестница към земята и рече:

— Такива ли сте били вие, липчените? Такива! Разбойници отвратителни, безверници от немците по-долни! А тези хубави години, дето ги имате, тези плодородни поля, пасища, гора на всеки… и тъй се ядете помежду си!… Ояли сте се, негодници такива! Ще разправя за това на бога, ще разкажа, за да ви постегне малко юздите той на вас…

Мачей започна усърдно да брани своите, но свети Петър се разсърди още повече, тупна с крак и викна:

— Не брани такива синове! Ще ти кажа само това: тия юди да се поправят в срок от три недели, да се покаят, че ако не послушат, ще ги притисна с един глад, пожар и болести, та ще ме запомнят измамниците недни!

Свещеникът говореше силно, та чак в сърцата проникваха думите му. Тъй укорително и с такъв гняв божи заплашваше той, тъй разтърсваше пестници, че хлипане се разнесе наоколо: народът плачеше, биеше се в гърдите и се покайваше…

А свещеникът се пооткашля и пак заговори за покойника как бе пожертвувал живота си зарад всички. И призоваваше към сговор. Призоваваше към справедливост. Призоваваше към разкайване за греховете, защото не се знае кому ще удари още сега последният час и ще трябва да се изправи пред страшния божи съд…

Дори самият дворянин изтриваше с длан очите си.

Но свещениците скоро свършиха опелото и си отидоха заедно с дворянина, а когато спуснаха ковчега в гроба и засипваха пръстта отгоре му, та затропа по капака, господи, то се вдигна писък, вик, вайкане, че и най-коравото сърце би се пръснало.

Ревеше Южка, ревеше Магда, ревеше Ханка и братовите деца, плачеха близки и далечни роднини, сродници и съвсем чужди, но най-сърцераздирателно виеше Ягуша, на която нещо тъй бе стиснало гърдите, та се бе забравила в плач.

— Ех, квичи сега, а какви ги не прави с покойника! — измърмори някой отстрана, а Плошковица добави, като изтриваше очите си:

— Така се изплаква милост да не я изпъдят от къщи.

— Мисли си, че някой е глупав да й повярва! — рече високо органистката.

Но Ягна вече е забравила за божия свят. Тя се строполи нейде на пръстта и така жално плачеше, като че връз нея се сипеше тая тежка и рохкава пръст, като че ли за нея бучеха тези тъжни камбанни звуци, като че ли нея оплакваха…

А камбаните непрестанно биеха, сякаш се оплакваха на небесата, и всичките плачове, хлипания и окайвания над пресния гроб бяха оплаквания от неумолимата участ и от вечната човешка несправедливост.

Скоро започнаха бавно да се разотиват. Тук-там само още някой произнасяше молитви за умрелите или печално замислено блуждаеше между гробовете. Другите се движеха бавно към домовете си и се оглеждаха в очакване, понеже Ханка и ковачът канеха някои на помена, както бива обикновено след погребение.

Когато притъпкаха пръстта върху гроба и забиха черния кръст над него, заобиколиха осиротелите и на голяма група си тръгнаха, като приказваха тихо, ожалваха ги и поплакваха от време на време.

В Бориновата стая бе наредено всичко, каквото трябва. Покрай стените бяха наслагани маси и дълги столици до тях, та щом насядаха, веднага им поднесоха водка и хлебчета.

Пийнаха, както е редно, в мълчание и достойнство, хапнаха по малко и органистът зачете от книга молитви, па после запяха упокойна за умрелия; пригласяха му с готовност и от сърце, като прекъсваха само когато ковачът пущаше пак в ход бутилката, а Ягустинка раздаваше хляба.

Жените се събраха в другото отделение, у Ханкини; пиеха чай и похапваха сладка пита, па запяха след органистката и пяха тъй искрено и жално, та чак кокошките закудкудячиха из градината, и така, като споменуваше почтено покойния, народът си хапваше, пийваше, поплакваше и пееше набожни песни за душата му, тъкмо както подобаваше за такъв случай и такъв стопанин…

Поменът бе богат, Ханка сърдечно подканваше, не жалеше ни ядене, ни пиене, та дори към пладне, когато мнозина се заоглеждаха за шапките си, поднесоха юфка с мляко, после изпържено месо със зеле и тлъсто сготвен грах.

— Някои и сватба такава не правят! — пошепна Болеславица.

— Та малко ли им остави сиромаха, а?

— Има на какво да си се радват, има.

— И сухи пари трябва доста да са пипнали…

— Ковачът се оплаква, че имало, ама уж се подянали някъде.

— Оплаква се, ама харно ще да ги е скрил.

Тъй приказваха тихичко помежду си жените, като изгребваха до дъно паниците и се пазеха да ги не види Ханка, която постоянно гледаше да не би да не стигне нещо. В другото отделение органистът, пийнал малко стана от мястото си до масата и с чаша в ръка заспоменува покойния тъй високо и с такива латински поговорки, та макар и малко да го разбираха, на всички насъбрани се доплака като при проповед в черква.

Глъчката се усилваше и лицата пламваха, тъй като бутилката с водка често обикаляше и приятно къркореше, та мнозина вече пипнешком търсеха по масата чашите си, а с другата ръка прегръщаха около врата съседа си и фъфлеха със заплетен език. Все още сегиз-тогиз някой повлечеше жална песен и се опитваше да изкаже помен за покойния, но вече никой не пригласяше, нито слушаше, защото всички приказваха на групи, кой с когото му се харесало, като се уверяваха в приятелство едни други и час по час се чукаха, а някои по-жадни за пиене се измъкваха тихичко навън и поемаха към кръчмата. Само Ямброжи днес съвсем не приличаше на себе си. То се знае, и той пи толкова, колкото и другите, па може и повече, понеже сам си искаше да му наливат, но седеше нейде в къта страшно посърнал, постоянно търкаше очи и тежко въздишаше.

Някой го побутна и искаше да изтръгне весела приказка от него.

— Не ме закачай, че съм нажален! — изломоти той. — Скоро, скоро ще умра… Само кучетата ще завият по мене и жена някое счупено гърне ще задрънка — мърмореше плачливо. — Ами как, бях на кръщенето на Мачей!… На сватбата му съм танцувал! Баща му, дядо му съм погребвал! Хубаво помня! Господи мой, Исусе, и толко много народ изпратих, на толко много други съм бил камбаната… Сега е време и за мене…

Внезапно стана от стола и излезе бързо в градината; Витек казваше после, че старият седял до късно зад къщи и плакал…

Разбира се, никой не се загрижи за него: всеки си имаше достатъчно свои грижи, при това към мръкване дойдоха съвсем неочаквано свещеникът и дворянинът.

Свещеникът успокояваше ласкаво осиротелите, галеше децата, разговаряше с домашните, дори с удоволствие пиеше чая, който Южка му бе поднесла, а дворянинът поприказва с тоя-оня за различни неща, взе подадената му от ковача чаша, пи за здравето на всички и рече на Ханка:

— Ако някому е мъчно за Мачей, на мене е най-мъчно, защото, да беше сега жив, на драга воля бих се сдобрил със селото. Може би щях да дам и онова, което по-рано искахте… — рече той по-силно, като се оглеждаше наоколо. — Но има ли с кого да поговориш за такова нещо? Чрез комисаря не искам, а от селото никой не се обажда пръв!…

Слушаха го внимателно и мислеха върху всяка негова дума.

Още нещо приказва той, но като че ли на стена приказваше: никой не се обади, уста дори не отвори, само одобряваха, почесваха се по челата и се споглеждаха многозначително. Като видя, че не ще успее да сломи тая зорка предпазливост, той покани свещеника и си тръгнаха, изпратени от всички чак до портата.

Едва след като си отиде той, те взеха да се чудят и усилено да размислят:

— Я гледай, я гледай, самия дворянин да дойде на селско погребение!

— Има нужда от нас, затова се докарва — рече Плошка.

— Защо пък да не е дошъл човека така, от добро сърце? — защити го Клемб.

— Стар си вече, но още ум нямаш. Кога ли е дошъл с добро сърце в село дворянина, а?

— Нещо го стяга чепика, щом е взел да търси помирение той!

— Само че такова, дето ще е по-потребно на него, отколкото на нас.

— Пък ние можем да почакаме, защо да не можем! — рече пияният Шикора.

— Ти можеш, ама другите не могат! — вресна ядосано Гжеля, братът на кмета.

Почнаха вече да се карат и обиждат, защото един приказваше едно, друг друго, трети нито с тези, нито с другите се съгласяваше, а някои мърмореха:

— Да даде гората и нивите, ще се спогодим.

— Няма нужда от спогодба, ще дойдат и нови дялове, па и без това всичко ще бъде наше. Нека тоя син майчин по просия да тръгне зарад пакостта, дето ни направи.

— Душат го евреите, затова скимти сега за помощ от селяните.

— А по-рано само знаеше да крещи: махай се оттук, простак такъв, че с камшика!

— Казвам ви: не му вярвайте на дворянина, че всеки дворянин само злото мисли на селския народ — викаше някой по-пиян.

— Я слушайте, стопани! — викна изведнъж ковачът. — Нещо умно да ви кажа: щом дворянина търси да се спогоди с нас, трябва да приемем, да се спогодим, да не чакаме на върба грозде.

При тия думи стана Гжеля, кметовият брат, и викна:

— Истина, самата истина ви казва човека! Хайде в кръчмата, там ще се поразговорим.

— А аз плащам за цялата компания — добави с готовност ковачът.

И без да се бавят, тръгнаха всички към портата.

Падаше вече вечерният здрач, кравите се връщаха от паша и по цялото село се разнасяха мучене, гакане, кръшни мелодии на цафари и детски песни и врясъци.

Въпреки несъгласието и възпротивата на жените, мъжете се запътиха наедно към кръчмата. Само Шикора вървеше малко надире, хващаше се за оградите и нещо дълго бълбочеше край тях.

Дълго време се чуваха по пътя, тъй шумно отиваха; мнозина дори, за да пооблекчат душата си, запяваха или пък разпалено викаха.

А у Боринови, щом си излязоха гостите и настъпи тъмната вечер, стана някак чудно тихо, пусто и тъжно.

Ягуша се мяташе из стаята си като птичка в клетка. Час по час изтичваше при Ханка, но като виждаше как всички се движат посърнали и убити, избягваше, без дума да каже.

Също като в гроб бе в цялата къща и след като привършиха работата около добитъка и вечеряха, макар че дрямка налягаше всички, никой не ставаше да отиде да спи. Седяха пред огнището и загледани в огъня, се вслушваха с тревога във всеки шум.

Беше тиха вечер, само понякога полъхваше вятър и зашумяваха дърветата; понякога плет изпращеше, стъклата на прозорците подрънваха или Лапа заръмжаваше и страшно се наежваше, а после наставаше дълго, безкрайно, напълно гробно затишие.

А те седяха все по-тръпнещи и тъй разтревожени, та час по час някой се прекръстваше и захващаше с разтреперани устни молитва, защото на всички вече се струваше, че нещо се движи някъде, че ходи по тавана, та чак гредите пукат, че слуша под вратите, че назърта през прозорците и се трие покрай стените, като че ли натиска ръчките на бравите и с тежки стъпки обикаля цялата къща.

Слушаха те пребледнели и със затаен дъх, сякаш замаяни.

Изведнъж кон запръхтя в конюшнята, Лапа силно залая и се спусна към вратата, Южка не можа да изтрае повече и изписка:

— Тате! Господи! Тате! — и заплака изплашена.

При тия думи Ягустинка щракна три пъти с пръсти и рече сериозно:

— Я недей рева! Пречиш на душата с миром да си отиде; плачовете я само задържат тука на земята. Разтворете вратите, нека си хвръкне тая пътница към божиите полета… Нека си полети с миром.

Отвориха вратата. В стаята зацари тишина и мъртвота, никой не се помръдваше, само пламналите очи блестяха и Лапа душеше по ъглите, поскимтяваше и въртеше опашка, като че ли се радваше някому, и сега вече всички най-дълбоко чувствуваха как помежду им някъде броди душата на покойника.

Най-после Ханка запя с развълнуван и сподавен глас:

И всички запригласяха с безкрайно облекчение.

II

Беше чудно хубав, истински летен ден.

Трябва да беше десет часът сутринта, защото слънцето висеше насред между изгрев и пладне и все по-горещо се издигаше по небето, когато всичките липченски камбани загърмяха с все сила.

Онази камбана, която наричаха Петър, гърмеше най-силно и пееше с цяло гърло, като когато някой пийнал мъж върви из пътя, сполита от единия край до другия и напевно разправя с гърлестия си глас на целия свят своите радости.

И другата, по-малката, за която Ямброжи казваше, че била кръстена Павел, биеше не по-тихо, а пригласяше разпалено, взимаше висок тон, провличаше и пееше до забрава с чистия си глас; звънеше тя като някоя девойка, когато я обземе любовен копнеж, или като някой пролетен ден, който се втурва в полята, провира се между житата и с цялото си сърце пее на ветровете, на нивите, на ясното небе и на собствената си радостна душа.

Третата — сигнатурката, чуруликаше като птичка и напразно се мъчеше да надпее големите, но не можеше, ако и да вдигаше врява с отсечения си и бърз глас, сякаш с детинско упорство. Звъняха те и образуваха отличен оркестър, в който и бас бръмчеше, и цигулка провличаше, и дайре весело звънкаше с дрънкулките си. Гърмяха те заедно и проглушаваха ухото с тържествения си и силен глас.

На събор тъй радостно приканват те богомолците, защото днес е свети Петър и Павел. Винаги този ден се празнува тържествено в Липци.

Пък и време отлично бе настанало: тихо, слънчево и хубава жега предвещаваше, но въпреки това още от зори на мегдана пред черквата продавачи бяха започнали да разполагат най-различни бараки, сергии и маси с платнени покриви.

Щом забиха камбаните и радостният им глас се понесе по света, скоро по сухите пътища и в облаци прахуляк все по-често затрополиха коли, па и пеши много се точеха: докъдето поглед стигаше, по всички посоки, по всички пътища и пътеки и между нивите се аленееха женски премени и се белееха развени клашници.

Идваха те, проточили се едни след други като гъски, и трепкаха в маранята и между зелените жита.

Слънцето все по-високо и по-високо изскачаше и плуваше като златна птица по ясното синьо небе. То блещеше и тъй щедро припичаше, че въздухът вече затрептя над полята. Понякога само още полъхваше приятен хлад откъм ливадите и залюляваше побелелите жита. Тогава и овесите зашумяваха тихичко, и младите пшенични класове се разтърсваха, а цъфналите ленове потичаха в синкави потоци като реки; но скоро всичко пак потъваше полекичка в слънчевата жарава и затишие.

Хей, радостен и истински ден за събор беше туй! Камбаните дълго биеха, звучните им гласове се носеха с такава сила по света, че чак билките се полюляваха и птичките пръхваха изплашени, но бронзовите им сърца биеха непрестанно, отмерено, силно и възвишено и към слънцето се въздигаше пленителна песен и вик!

— Помилуй ни! Помилуй! Помилуй!

— Майко пресвета! Майко! Майко!

— И аз моля! И аз! И аз! И аз!

Пееха те от все сърце и в същото време разгласяха тържествения празник.

И във въздуха някак се чувствуваше светият съборен ден: празник бе в окичените със зеленина къщи, които проблясваха отдалече като запалени свещи, в радостните гласове и в онова нещо, което човек не може да изкаже и което се издигаше над полята и изпълваше сърцата с мила тишина и радост.

Народът на тълпи бързаше на събора и прииждаше от всички страни. Над всички пътища непрестанно се виеха кълба от прахуляк, трополяха коли, коне цвилеха, прелитаха най-разнообразни гласове, високи разговори се преплитаха; понякога някой се навеждаше от каруцата и викаше на пешаците или пък окъснял просяк бързаше и жалостно си припяваше, а в колите някои шепнеха молитви и се оглеждаха наоколо с няма почуда, защото земята бе пременена като за сватба — цяла окичена с цветя и зеленина, цялата в птичи песни, в шум на жита и жужене на пчели; тя бе тъй чудна, необхватна, сватбена и свещена в своята животворна сила, та чак дъхът замираше на човека.

По слоговете дърветата стоеха като на стража, изправени и загледани в слънцето. Долу, докъдето око стига, се простираха зелените и шумни поля като възбунени води и като води понякога се люшкаха насам-натам и се удряха о всички пътища, слогове и ровове, които се мяркаха като цветни панделки, богато преплетени с пухкаво бяло, жълто и виолетово; защото цъфтяха ония тъй разнообразни ралички, цъфтяха съвлеци, които гледаха със спотаени и миризливи очи из гъстите жита, цъфтеше метличината, и то на малко по влажните места тъй гъсто, сякаш там бе слязло небето, на цели острови цъфтяха грахори, та лютичета, та жълтурчета и червени бодили, и огничета, и детелина, и парички, и лайкучки, и хиляди други, които само господ може да знае, защото само за него цъфтят те и така миришат, че просто мъгла се вдига над полята, все едно че свещеникът прекадява светото причастие.

Този-онзи вдъхваше с упоение дълбоко през нос, шибваше с камшик конете и подкарваше по-бързо, защото слънцето все по-разпалено припичаше, та чак на сън караше и не един от каруцарите клатеше вече отпусната в дрямка глава.

Не след много време и Липци се препълни с народ.

Защото прииждаха и прииждаха без край. Навсякъде: по улици, около вира, покрай плетища, из дворове и където вече можеше да се намери малко сянка, разпрягваха коне и оставяха коли, че на черковния площад беше такава навалица и така наблъскани кола до кола, та едва можеше да мине човек.

Липци просто се губеше в това море от хора, коли и коне.

Все по-голяма бърканица наставаше, разговори и крясъци се разнасяха над цялото село. Народът шумеше като разлюляна гора. Жените насядваха покрай вира да натопят крака, да обуят обувките си и да се притъкмят за черква; мъжете, насъбрани на купчини, се разговаряха със съседите си, а пък девойки и момци се трупаха лакомо пред бараки и сергии и най-вече пред свирещата латерна, на която някакво животно от далечни страни, облечено в червено, прилично по мутрата си на стар немец, скачаше тъй смешно и такива дяволии правеше, че си изпокапваха от смях.

Латерната свиреше усилено такава мелодия, че на мнозина краката сами се повдигаха, па като на пригласа и наредените в два реда от черковната врата до площада просяци запровличаха божяшките си песни; на самата гробищна врата седеше пълният сляп просяк, онзи, дето винаги го водеше кучето; той пееше най-разпалено и най-тънко провличаше.

Но щом камбаната удари за служба, народът изостави забавите и като отприщен поток се понесе към черквата и тъй я изпълни, че ребрата им пращяха, а неспирно прииждаха нови хора, тъпчеха се, па дори се и поскарваха, но повечето бяха принудени да останат вън и да се прислонят до стените и дърветата.

Пристигнаха и неколцина свещеници от други енории и веднага насядаха в сложените под дърветата изповедалници да изслушват изповеди, без да гледат нито навалицата, нито жегата.

Вятърът бе напълно престанал и горещината ставаше вече нетърпима, жив огън се изливаше право въз главите, но народът се натискаше търпеливо към изповедалниците, пъплеше из гробищата и напразно търсеше сянка или какъвто и да било заслон.

Тъкмо свещеникът излизаше със светите дарове, когато Ханка и Южка дойдоха, но понеже не можеха да се доближат и до входа на черквата, застанаха на открито слънце до стобора, разглеждаха из навалицата и поздравяваха познатите си с „Да бъде похвален“.

Веднага гръмна органът и започна литургия. Всички паднаха на колене, приседнаха и усърдно се замолиха.

Настана пладне. Слънцето увисна право над главите, лееше страшен врелец и всичко сякаш замря от тази горещина, нито лист трепваше, нито птичка прелиташе, нито какъвто и да било глас из полето се чуваше. Небето виснеше в мъртва тишина като нажежена до бяло стъклена плоча, а разтрептелият се като кипнала вода въздух заслепяваше, изяждаше очите. Земята пареше, пареха разгорещените стени, та хората коленичеха неподвижно, едвам дишаха и сякаш бавно се сваряваха в слънчевия кипеж.

Народът се молеше в дълбока тишина; кой с книга, кой с броеница, а някои само с голи думи и със сърдечни въздишки хвалеха бога. Тържествените гласове на органа се лееха като шумна молитва, понякога откъм олтара се разнасяше пеене или се обаждаха звънчетата, понякога загърмяваше дебелият глас на органиста и пак наставаха дълги, сякаш онемели от жегата мигове и пушекът от кадилницата излизаше през разтворената врата на черквата и омотаваше със синкава и благовонна мъгла главите на коленичилите.

Шумът на молитвите звучеше като едва уловимо и сипкаво бръмчене из нажежената тишина на горещото пладне, а на слънцето трептяха пъстри забрадки, клашници и вълненици, та целите гробища изглеждаха като посипани с цветя, покорно наведени в този свещен час пред бога, който сякаш бе скрит в пламналото слънце и в цялата тишина над света…

От време на време само някой изправяше гръб, разгръщаше ръце и въздъхваше дълбоко или нейде дете се разплакваше, или пък конско цвилене се разнасяше откъм колите.

Дори просяците утихнаха; тук-там само някой се сепваше в полудрямката си, запяваше по-силно „Радвай се, Богородице!“ и заскимтяваше за милостиня.

А жегата все повече се усилваше и слънцето тъй прежуряше, че полята и градините се бяха разгорели като огън и сякаш бели пламъци трептяха над тях.

Затишието ставаше все по-сънно, мнозина вече хъркаха здравата, мнозина климаха наколеничили, а някои излизаха да се поразведрят, та час по час нейде скърцаха геранила на кладенци.

Чак по време на шествието, когато черквата се затресе от песни, когато почнаха да изнасят хоругвите, а след тях излезе свещеникът под червения балдахин с дарохранителницата в ръце, съпровождан от самите дворяни, народът се сепна и тръгна с литията.

Камбаните забиха, песента бликна от всички гърла и отекна чак нейде до слънцето, мощна, гръмлива, сърдечна, а шествието заливаше полека белите разпалени стени на черквата като заприщена река. Червеният балдахин плуваше напред, цял в дим от кадилниците, само понякога блясваше златната дарохранителница и мигаха редиците от запалени свещи. Като птици с криле шумяха разперените хоругви над мравуняка от човешки глави, клатеха се окичените с тюл и панделки икони, камбаните радостно биеха, органът гърмеше. А народът пееше увлечено и от все сърце и с всичката си скръбна душа се възнасяше чак някъде към небесата, чак до пресветото слънце.

А след шествието, когато пак започна служба в черквата и органът пак загърмя трогателно, на гробищата настана предишната тишина, но сега вече никой не дремеше, молитвените шепоти се усилиха, въздишките станаха по-гласни, просяците вече подрънваха паничките си, а тук-там почнаха и да си приказват тихичко.

Дворяните наизлязоха из черква и напразно търсеха сянка да седнат; най-после Ямброжи разпъди селяните изпод едно дърво и наслага столове; дворяните насядаха и поведоха разговор помежду си.

Беше и дворянинът от Воля, но той не седна, ами постоянно се въртеше из гробищата и щом зърнеше някой познат липченец, спираше се и приятелски го заприказваше. Забеляза той и Ханка и веднага си проправи път към нея.

— Човека ти върна ли се вече?

— Ами още не е!

— Ти навярно си ходила при него?

— То се знае, веднага след погребението на свекър ми отидох, ама ми казаха в управлението, че след една неделя ще го пуснат, то се пада в сряда.

— Ами с гаранцията? Ще я внесеш ли?

— Рохо се грижи за това — рече предпазливо тя.

— Ако нямаш пари, аз ще поръчителствувам за Антек.

— Господ да ти заплати! — Тя се наведе до краката му. — Рохо може да я нареди някак, а ако не успее, трябва да се подири нещо друго.

— Не забравяй, че ако стане нужда, ще поръчителствувам за него.

И тръгна по-нататък към Ягуша, която беше заедно с майка си наблизо до стената, увлечена в молитвите си, а той, като не намери съответна дума, усмихна й се само и се върна при своите.

Тя го изпроводи с очи и изгледа внимателно дворянките, които бяха тъй пременени, че да се захласнеш, а такива белички в лицата и такива тънки в снагите… божичко! А пък миришеха на хубаво като от кадилница.

Те ем правеха хлад с нещо като разперена опашка на пуяк. Неколцина млади дворяни ги гледаха в очите и така се смееха за нещо, че на селяните се видя грозно.

Изведнъж нейде към края на селото затрополяха силно коли и облаци плах се вдигнаха над дърветата.

— Някои закъснели — пошепна Петрек на Ханка.

— Идат, когато всичко се свърши — подметна някой.

А други се навеждаха през оградата и любопитно оглеждаха по пътищата покрай вира.

След малко, всред крясъци и лай се показа цяла върволица от грамадни, покрити с бели чергила каруци.

— Немците са! Немците от Подлесието! — викна някой.

Истина беше.

Бяха десетина-двайсет каруци, запрегнати с яки коне; под платнищените кочии се виждаше различна покъщнина, из нея бяха насядали жени и деца, а рижи, охранени немци, захапали лули, вървяха пеши. Едри кучета тичаха отстрани, зъбеха се и лаеха понякога липченските, които дружно ги подгонваха.

Народът се спусна да ги гледа, а мнозина прескочиха оградата, за да видят по-отблизо.

Немците караха полека, като едвам си проправяха път през навалицата от коли и коне, но никой не свали каскета си дори пред черквата, нито поздрави някого. Само очите им горяха и брадите им трепереха като че ли от яд. Те изглеждаха народа надменно като някои разбойници.

— Шалварановци такива!

— Кобилски синове!

— Свински подопашници!

— Кучешко потекло!

Посипаха се прозвища като камъни.

— Е-е, кой излезе отгоре бре, немци? — викна по тях Матеуш.

— Кой кого победи?

— Страх ви е от селския пестник, а?

— Я почакайте! Днеска е събор, да се повеселим малко в кръчмата.

Те нищо не отговаряха, само шибаха конете и много бързаха.

— По-полека бе, шалварановци, панталоните ще си изпогубите.

Един от младежите замери с камък подире им, па и други почнаха да къртят тухли, за да го последват, но намериха се хора, та овреме ги задържаха.

— Оставете ги на мира, момчета, да се махне тая напаст оттука.

— Чума да ви измори, кучета протестантски.

А една от жените протегна пестници към тях и им викна:

— Дано до едни да пукнете като бесни кучета…

Най-после отминаха и се изгубиха на тополовия път, само от сенките и вдигнатия прах се носеха все по-слаби полайвания и тропот на каруци.

Такава радост обзе тогава липчени, че на никой не беше вече до молитви и все повече се струпваха около дворянина. А той, доволен много от това, заприказваше весело с този-онзи, черпеше с енфие и най-сетне каза похвално:

— Здраво ги подпушихте. Целия рояк се вдигна.

— Защото им смърдяха нашите кожуси — засмя се някой, а Гжеля, братът на кмета, рече уж загрижено:

— Не е за съседи на селяндури такъв деликатен народ, веднъж да го халосаш по главата, и се търкулва наземи…

— Някой бил ли се е с тях? — попита любопитно дворянинът.

— И още как! Нали Матеуш само бе барнал едного, че не му отговорил на поздрава „Да бъде похвален“, а той веднага се обрял с кръв и по чудо не умрял.

— Много мек народ, наглед като дъбе, ама мушнеш ли го с пестница, все едно, че възглавница си ударил — обясняваше тихо Матеуш.

— Не им провървяло в Подлесието, казват, че кравите им измрели.

— Истина, не караха нито една със себе си.

— Кобус би могъл да каже! — изпусна се един от момците, но Клемб му викна остро:

— Ти си щур като овен! Измряха от говежда болест, така да знаеш…

Потръпнаха от тайно злорадство, но никой вече зъб не обели. Ковачът се приближи и рече:

— На господин дворянина трябва да благодарите, че се махнаха немците.

— Защото предпочитам на свои да продавам, па ако ще и на половина цена по-долу — уверяваше той разпалено, като разправяше надълго и нашироко как неговите деди и прадеди винаги са били наедно със селяните, винаги с тях са вървели…

При тия думи Шикора се усмихна и рече тихичко:

— А бе то стария дворянин заповяда такива тояги да изпишат на гърба ми, та още ги помня.

Но дворянинът си направи оглушки и тъкмо тогава разправяше колко труд положил само и само да се отърве от немците; разбира се, че селяните го слушаха и политично потвърждаваха думите му, но не забравяха в душите си ония негови добрини, от които си бяха тежко изпатили.

— Благодетел, не можеш го позна какво ти мисли — мърмореше Шикора, та Клемб го дори бутна да престане.

И така си приказваха един на друг, докато едно попче в бяла одежда се запромушва към тях с табла в ръка.

— Я, струва ми се, че това е Яшо органистовия — извика някой.

Наистина бе Яшо, но облечен като свещеник, и събираше дискос за черквата. Той се поздравяваше с всички и събираше хубави волни пожертвования, защото го познаваха и нямаше как да не дадат, та всеки развързваше възелчето и пущаше някой грош, а честичко и злотувка някоя зазвъняваше между медните монети; дворянинът пусна рубла, а дворянките дадоха сребърни пари. Изпотен, почервенял от умора и твърде радостен, Яшо събираше неуморно по целите гробища, като не пропущаше никого и никому не жалеше добрата си дума, а като се натъкна на Ханка, тъй учтиво я поздрави, че тя сложи цели четирийсет гроша. Като се спря при Ягуша и дрънна дискоса, тя вдигна очи и сякаш се вдърви от почуда. И той се пообърка, каза нещо и бързо отмина.

Тя дори забрави да спусне нещо в дискоса, а само гледаше ли, гледаше след него, защото й се стори също като онзи светия, дето е изписан в страничния олтар, такъв млад, строен и хубав. Като че ли я урочаса с огнения си поглед, та напразно триеше очите си тя и току се кръстеше. Нищо не помогна.

— Син на органист, па как хубаво се е докарал.

— И майка му се надува като пуяк.

— От Великден вече е в училището за свещеници.

— Свещеника е изискал да го пуснат да му помага на събора.

— Баща му е скръндза и кожодер, ама за него не жали парите.

— То се знае, малка чест ли ще е, когато стане свещеник?

— И ползичка ще пада.

Така шепнеха наоколо, но Ягуша нищо не слушаше, а го следеше с поглед, където и да мръднеше.

Скоро се свърши и службата, само дето свещеникът съобщаваше от амвона за станали годежи и напомняше за нередности, но народът вече започна да излиза, просяците надигаха страдалчески гласове и хорово провличаха и скимтяха просяшките си песни.

И Ханка си тръгна към изхода, когато Балцерековица си проправи път до нея с голямата новина.

— Знаеш ли — бъбреше тя задъхана, — свещеника вече каза от амвона за годежа на Настуша с Шимек Доминиковичиния.

— Ами Доминиковица какво ще каже сега?

— Какво ли, ще стане тя една… ще се хванат за косите майка и син…

— Нищо не ще може да му стори, Шимек си има право, па е и на години вече.

— Харничко, харничко пъкло ще настане у тях — обади се Ягустинка.

— Не са малко свадите и без това, стигат тия грехове! — въздъхна Ханка.

— Чу ли вече за кмета? — заприказва Плошковица като тътреше покрай нея угоения си корем и тлъстото и червено лице.

— Толкова грижи около погребението се струпаха на главата ми и все нови ядове, та не знам какво става по хората.

— Старшията казал на човека ми, че много нещо липсвало от касата на селото. Кмета тича сега по селото и се увива около тоя-оня за заем, баре малко да събере, че всеки ден чакал да дойде ревизор…

— Още свекър ми казваше, че такъв край го чака него.

— Гордееше се, надуваше се, все той да е начело, ама сега ще плаща за това си големство!

— Ами могат и имота му да вземат!

— Могат, защо да не могат, па ако не стигне, ще си го и излежи в затвора — дъдреше Ягустинка. — Поживя си кучето, сега нека му излиза из носа.

— Чудно ми беше, че дори на погребението не се мярна.

— Потрябвал му е Борина, когато с вдовицата му е завързал приятелство.

Млъкнаха, защото току пред тях се яви Ягуша, повела майка си; майка й вървеше прегърбена и с още вързани очи, но Ягустинка не изпусна случая.

— Ами кога ще е сватбата на Шимек? Никой се и не надяваше, че свещеника ще обади от амвона за тоя годеж! Разбира се, мъчно е да се забранява на момчето, щом вече му е омръзнало женско къщуване. Настуша ще го отмени сега… — говореше тя с присмех.

Доминиковица изведнъж се изправи и рече твърдо:

— Води ме, Ягушо, води ме по-бързо, че ще ме изяде тая кучка!

И тръгна бързо, като че ли бягаше, а Плошковица се засмя тихичко:

— Уж сляпа, па хубаво видя…

— Сляпа е, ама все още може да докопа чорлите на Шимек.

— Пази, боже, да не докопа и нещо друго…

Ягустинка вече не отговори, при това настъпи и блъсканица при вратата на черковния двор, та Ханка се изгуби и остана нейде след всички, но дори беше доволна от това, защото й бяха омръзнали тия неприлични заяждания, и захвана да раздава по два гроша на просяците, без да пропусне никого, а на оня слепия с кучето пусна цяло десетаче и рече:

— Ела, дядо, у нас да обядваш! У Боринови!

Просякът вдигна глава и облещи слепите си очи.

— Антековица, чини ми се! Бог да те възнагради! Ще дойда, може ли, ще дойда.

Вън от портата бе малко по-празно, но и там имаше просяци, наредени в два реда, та образуваха цяла улица и викаха по най-различни начини. На самия край бе коленичил някакъв млад просяк със зелена козирка над очите. Той свиреше с цигулка и пееше песни за царе и стари времена, та при него се бяха спрели цяла група и често-често хвърчеше по някой грош към шапката му.

Ханка се спря край гробищата, оглеждаше се за Южка и най-неочаквано съзря баща си.

Той седеше в редицата между просяците и протягаше плачливо ръка за милостиня.

Като че ли някой я с нож прониза; помисли си да не й се е сторило така, та разтърка веднъж-дваж очи; но той, той беше!…

„Тате при просяците! Господи!“ Огън я обзе от срам.

Тя надвеси повече кърпата над очи и се приближи до него изотзад, откъм колите, до които той бе седнал.

— Тате, какво правиш пък ти, а? — простена тя, като приклекна зад него, за да се пази от хорските очи.

— Ханушо… ами аз… ами…

— Още сега върви у нас! Господи, какъв срам! Хайде, върви!

— Не ща… Отдавна съм си намислил това… Защо да ви тежа, когато добри хора ще ми помогнат… Ще се помъкна с другите по света… Ще видя свети места… ще понауча нещо ново… Дори и някой грошец ще ви донеса… На̀ ти тая злотувка, купи някоя играчка за Петрушек… купи му…

Тя го хвана здраво за яката и почти го измъкна между колите.

— Още сега да вървиш у дома. Не те е срам!

— Пусни ме, ще се разсърдя!

— Скоро да хвърлиш тая торбичка, докато не е видял някой!

— Каквото си ща, това ще правя, така ами… защо да ме е срам?… Кому глада е кръстница, нему торбата е майка. — И той се откъсна от нея, мушна се между колите и конете и изчезна някъде.

Не бе възможно нито да го търси, нито да го намери в голямата навалица, на площада пред черквата.

Слънцето припичаше, та чак лъщеше кожата на човека, прах задушваше гърдите, а народът, въпреки че беше изморен и нажежен до последна жилчица, се движеше весело и вреше като в някой кипнал котел.

Латерната свиреше и се чуваше по цялото село; просяците провличаха по своему, деца свиреха с глинени петленца, кучета лаеха, коне се хапеха и пръхтяха, тъй като днес мухите особено много досаждаха; всеки приказваше, привикваше познатите си, отиваше при тях и се натискаше към сергиите, при които гъмжеше като в кошер и се чуваха тънки гласове на девойки.

Палатките с труфила чак се люлееха от навалицата на жените. Не по-малка блъсканица бе и дето продаваха колбаси, които висяха на пръти като дебели въжета. По-нататък бяха натрупани камари от хляб и симидчета. Някъде евреин викаше с шекерчета, на друго място изпод платнищените покриви се развяваха панделки и най-разнообразни върви маниста. И навред страшна блъсканица, бърканица и крясъци като в някоя хавра.

Мина доста време, докато народът взе да се по успокоява и да утихва; едни отиваха към кръчмата, други се стягаха да си вървят, а трети, изморени от жегата и от стоене на крака, се разполагаха под сянката на колите, било край вира, било на дворищата или градините, за да си похапнат и отпочинат.

Нажеженото пладне вече тъй пареше, че едвам можеше да се диша и никому не се искаше да приказва, нито дори да се движи, като и на премалелите в жаравата дървета, а понеже и из селото насядаха да обядват, току-речи, всичко се успокои. Само деца вдигаха тук-там врява и коне се дърпаха при колите.

А в попския дом свещеникът гощаваше гостите си свещеници и дворяните, през разтворените прозорци се виждаха глави, чуваха се разговори, разнасяше се звънтене на чаши и чинии, смехове и такива миризми, че мнозина преглъщаха слюнките си от тях.

Ямброжи, пременен празнично и с медали на гърдите, се въртеше постоянно в отвода и често изтичваше с вик пред къщи:

— Ще се махнеш ли, бре песоглавецо! Или ще те наложа с патерицата, та ще ме запомниш.

Но не можеше да разпъди пакостниците, които като врабци наобикаляха стобора, а по-смелите дори минаваха и под прозорците, та току ги заплашваше с дългия чибук на свещеника и кълнеше.

В това време дойде Ханка и застана при портичката.

— Търсиш ли някого? — попита той и закривуца към нея.

— Тате не си ли видял някъде?

— Билица ли? Такава жега е, че бог да те пази. Сигурно спи някъде под сенките… Брей, ячка е тоягата! — викна той пак и подгони едно момче.

А Ханка твърде загрижена тръгна направо към дома си и разправи всичко на сестра си, която бе дошла на обед.

— Ех, няма да му падне короната от главата, че е тръгнал с просяците, а пак на нас, че ще ни е по-леко, по-леко ще ни е. Такива не умират по пътищата.

— Господи, какъв срам, родния ми баща на просия! Ами Антек какво ще каже? Сега вече ще ни емнат хората на вили и мотовили и ще кажат, че сме го изпъдили по просия.

— Да лаят каквото щат. Всеки може да дрънка за другите, ама да ти помогне — никой.

— Няма да позволя тате да тръгне просяк.

— Тогава вземи го у дома си и го храни, щом се боиш да не ти падне честта.

— Ще го взема! Толко ли ти се свиди за лъжичката чорба, дето ще му даваш! Ето, сега вече разбирам, че ти си го накарала да проси.

— А у мене да не прелива? На децата от залъка ли да взема, та да го храня?

— Ти трябва да го гледаш, не помниш ли?

— Като нямам, из корема си ли да го изкарам?

— Изкарай и дай, баща ти е! Колко пъти ми се е оплаквал, че го мъчиш от глад и за свинете повече се грижиш, отколкото за него.

— Истина ти е казал: баща си мъча с глад, а пък аз ям и пия като някоя дворянка. Тъй съм се охранила, че вече фустата ми пада от кълките и едвам влача крака. Живеем само на една вересия.

— Стига си дрънкала, би помислил някой, че е истина.

— Така е. Да не беше Янкел, и за картофи със солчица щяхме да поглеждаме. Така си е, сития на гладния вяра не лови! — приказваше Веронка полуразплакана и все по-жално. В това време се намъкна в двора просякът с кучето.

— Седни пред къщи! — обърна се Ханка към него, като шеташе около обеда.

Той седна на пейката, остави настрана патериците си, пусна кучето на свобода и душеше с носището си да разбере дали вече ядат и на коя страна.

Те тъкмо бяха насядали да обядват под дърветата. Ханка беше насипала в паници ястието, та мирисът му нашироко се разнесе.

— Булгур със сланина, хубаво е. Да ви е наздраве — мърмореше просякът, като поемаше миризмата и се облизваше лакомо.

Хранеха се бавно и духаха всяка лъжица от гозбата. Лапа се въртеше с тихо скимтене около тях, а кучето на просяка дишаше зяпнало, с изплезен език до стената, защото беше страшна жега, сенките дори не можеха да спасят човека и чудно как всичко не се разтопи. В тази разгряна и сънна тишина само лъжиците стъргучеха и от време на време ластовица зачуруликваше нейде под стряхата.

— Да може тъй малко квасено млекце да се поразхлади човек! — въздъхна просякът.

— Сега, сега ще ти донеса! — успокои го Южка.

— Много ли си изпроси днеска? — запита го Петрек, като посягаше сънено с лъжицата.

— Смили се над нас грешниците, господи, и забрави обидите на просяците! Къде ти много? Кой как види просяк, или в небето се загледа, или пък от петдесет крачки се отбива. Други пък ще ти пусне някой грошец, а иска десетаче да му върнеш! Отглади ще си умре човек.

— За всички е тежка тая година пред ново жито — прошепна Веронка.

— Истина, ама за водка всеки намира.

Южка пъхна паницата в ръката му и той усилено заяде.

— Приказваха си на гробищата — заговори отново, — че Липци ще се погоди днеска е дворянина, истина ли?

— Ако получат, което им се полага, може и да се погодят — рече Ханка.

— А немците си заминаха вече, знаете ли? — обади се буйно Витек.

— Мор да ги измори! — изохка просякът и раздруса пестници.

— И на тебе ли направиха нещо лошо?

— Отбих се снощи у тях, а те насъскаха кучетата си въз мене. Еретици проклети, кучешко потекло! Сигурно са ги натиснали липчени, та затова са избягали! Кожата им бих одрал на такива — казваше просякът и сладко кусаше из паницата, па като свърши, нахрани и кучето и се накани да стане от пейката.

— Жътварско време, та бързаш за работа — обади се насмешливо Петрек.

— Бързам; лани бяхме шестима на събора, а сега четирийсет и пет души деряха гърла, проглушиха ушите на хората.

— Па ела да спиш нощеска — покани го Южка.

— Господ здраве да ти дава, че не забравяш сиротия.

— Сирота, хубостника, а едвам повдига шкембето си — присмя се Петрек, като гледаше как се тътре по улицата, дебел като клада, и опипва с тояжката пречките по пътя си.

Не след много опустя и къщата. Едни легнаха да поспят на сянка и вече хъркаха, а другите отидоха на събора.

Зазвъниха и за вечерня. Слънцето се бе вече доста наклонило на запад, жегата като че ли понамаля. Макар че все още мнозина си почиваха край къщите, но все повече хора излизаха на черковния площад при палатките и сергиите.

Южка отиде с момичетата да купува иконички и главно да се нагледа хубавко на всичките ония панделки, маниста и разните други чудесии на събора.

Латерната пак засвири, просяците пак запровличаха жалби и задрънкаха паничките си, разговорите се засилваха полека и изпълваха цялото село, та бръмна като кошер преди роене.

Понеже всеки бе сит и отморен, с готовност се събираше с други и се веселеше с тях, едни си приказваха с приятели, други току пулеха очи във всичко, трети се натискаха, където и останалите; кой бе седнал по на чашка със събеседници, кой отиваше в черквата или заставаше нейде в сянка и си мислеше нещо, но всички бяха обзети от еднаква празнична радост. Па не е и чудно, ами как — всеки си се помоли и повъздиша до насита; нагледаха се на позлати, на свещи, на икони и на други свети неща; от все сърце си отплакаха. Наслушаха се на орган и на песни и като че ли се изкъпаха в този празник, душите си очистиха и укрепиха, видяха толкоз много народ, насъбраха спомени и макар само за този едничък ден забравиха всички грижи!

Па и редно си е, че най-първите стопани или сиромашта, безимотните или най-простите просяци, всички заедно се веселяха и правеха такава шумна и развълнувана навалица край сергиите, че не беше лесно да се доближи човек там. То се знае, че най-високо приказваха жените, като се натискаха една през друга до палатките, колкото поне да се допрат и да се нагледат на тия хубости.

Шимек бе купил на Настуша кехлибари, панделки и червена забрадка. Тя веднага се бе докарала с тях и хванати през кръста, ходеха от сергия на сергия, весели и сякаш пияни от радост.

С тях се движеше Южка, само се пазареше и разглеждаше разните изложени по масите неща и час по час с жална въздишка правеше сметка за нищо и никаква си злотувчица.

Ягуша се тътреше нейде далече от тях и се преструваше, че не забелязва брат си. Тя вървеше сама, странно тъжна и убита. Не я радваха днес нито разветите панделки, нито музиката на латерната, нито навалицата и крясъците. Подбрана от тълпата, тя вървеше с другите и се спираше там, накъдето я тласнеха, без да знае защо е дошла и къде ще иде.

Матеуш се доближи до нея и покорно пошепна:

— Не ме пъди от себе си!

— Ех, кога ли пък съм те пъдила?

— Та веднъж ли! Нима не ме нахока?

— Тежка дума ми каза, та трябваше. Който ме… — и тя изведнъж млъкна.

Яшо полека си проправяше път през навалицата към нея.

— И той на събор! — пошепна Матеуш, като посочи попчето, което се дърпаше със смях да не му целуват ръка.

— Като дворянски син! Какъв се е докарал! А помня добре как доскоро търчеше след кравите.

— Разбира се! Такъв човек крави пасе ли? — възрази тя, неприятно засегната.

— Нали ти казвам. Помня как веднъж органиста го напердаши, че изпуснал кравите в Причековия овес, па заспал нейде под една круша.

Ягуша отмина и макар нерешително, си проправяше път към него. Той й се усмихна, но понеже всички го гледаха като писано яйце, накупи иконки от една сергия и почна да ги раздава на момичетата и на други, които пожелаеха.

Тя застана пред него като вкопана и го загледа е пламналите си очи, а на червените й устни цъфна кротка, светла, сладичка като мед усмивка.

— На̀ ти, Ягушо, защитница — рече той, като й подаде иконка. Ръцете им се срещнаха и се разминаха като опарени.

Тя трепна и не посмя да отвори уста. Той каза още нещо, но тя като че ли потъна в очите му и почти нищо не можа да разбере.

Навалицата ги раздели, та тя скъта иконката в пазвата си и дълго гледа след него из народа. Никъде го нямаше вече. Той отиде в черквата, защото камбаните биха вечерня, но беше постоянно пред погледа й.

— Като някой светец изглежда! — пошепна неволно тя.

— Затова и момите си изгледаха очите по него. Глупачки, не е той за тяхната уста лъжица.

Ягна бързо се озърна. До нея стоеше Матеуш.

Тя промърмори нещо и искаше да се откачи от него, но той неотстъпно вървеше до нея и след дълго мислене я попита:

— Ягушо, а майка ти какво рече за годежа на Шимек?

— Какво ли? Щом иска да се жени, нека се жени, воля му.

— Ще му даде ли, каквото му се пада от имота?

— Отде да знам аз! Не ми е казвала. Да попита нея.

Шимек и Настуша се приближиха до тях, намери се отнейде и Йенджих, та се събраха цяла група и пръв започна Шимек:

— Ягушо, не дръж страната на мама, когато иска да ми пречи.

— Разбира се, че съм с тебе. Но ти си се променил оттогава, я виж… Съвсем друг си станал! — чудеше се тя, защото той бе застанал пред нея много издокаран, изправен, хубаво избръснат, накривил шапка и с бял като мляко клашник.

— Защото се изскубнах от майчиното си опекунство.

— И сега по-добре ли ти е на свобода? — присмя се тя на надменността му.

— Пусни птичето на свобода, па ще видиш! Чу ли как свещеника съобщи за годежа?

— Ами сватбата кога ще е?

Настуша галено се гушна в него и го прехвана през кръста.

— След три недели, пред жътва — пошепна тя изчервена.

— Ако ще в кръчмата ще я направя, но на мама няма да се моля.

— А имаш ли къде да заведеш невестата?

— Имам я! Ще се настаня в другата половина на къщата. Няма да търся чужда къща в селото. Тя само да ми даде моя дял от нивите, ще си се наредя аз! — хвалеше се от сърце той.

— И аз, Ягушо, ще му помогна, във всичко ще му помогна — потвърждаваше Йенджих.

— Пък и ние не изпращаме Настуша току-тъй без нищо. Хиляда злоти суха пара ще получи — рече Матеуш.

Ковачът го дръпна настрана, пошепна му нещо и бързо се отдалечи.

Поприказваха си още това-онова, особено Шимек бленуваше как ще стане стопанин, как ще си прикупи още имот, как ще се залови за земята и скоро ще го видят какъв е той, та Настуша чак с учудване го поглеждаше. Йенджих потвърждаваше, но Ягуша рееше поглед по народа и слушаше разсеяно. Все едно й беше.

— Ягушо, ела после в кръчмата, ще има музика — помоли я Матеуш.

— И кръчмата не може да ме развесели мене — рече тя тъжно.

Той я погледна в замъглените очи, нахлупи каскета на главата си и се затича, като разбута народа. Пред дома на свещеника срещна Тереска.

— Къде се развяваш? — заприказва го тя.

— В кръчмата! Ковача събира хората на съвещание.

— Да дойда с тебе.

— Не те пъдя, има място. Гледай само да не те вземат хората пак на езиците, че все по мене се мъкнеш.

— И без това са ме взели, та ме носят като кучета умряла овца.

— Ами защо им позволяваш? — Той беше ядосан и неспокоен.

— Защо? Не знаеш ли защо? — заоплаква се тихичко тя.

Той се впусна напред и тя едвам го догонваше.

— Ревеш вече като теле! — изтърси той, като се обърна внезапно.

— Не, не… напраших си окото.

— Видя ли плач, като че с нож ме промушва някой!

Той тръгна до нея и й рече някак особено сърдечно:

— На̀ ти някой грош, купи си нещо от събора, после ела в кръчмата, ще си потанцуваме.

Тя го погледна с такива очи, които като че ли коленичеха пред него от благодарност.

— Защо ми са пари, ти си тъй добър, тъй… — прошепна тя с пламнало лице.

— Ела довечера, по-рано не ще имам време.

Той се обърна да я види пак от прага на кръчмата, усмихна се и влезе.

Там беше нетърпима блъсканица и жега. В голямото помещение се бе натъпкал много и всякакъв народ, който се черпеше и разговаряше, а в малката стая се бяха събрали по-младите липчени начело с ковача и кметовия брат Гжеля. Дойдоха и някои стопани като Плошка, помощника, Клемб, Адам, чичовия син на Боринови, вмъкна се дори и Кобус, макар че никой не беше го канил.

Тъкмо когато влезе Матеуш, Гжеля разправяше разпалено и пишеше нещо с тебешир по масата.

Беше думата за спогодбата с дворянина, който обещаваше за една морга гора да им даде по четири морги ниви и още по толкова друга земя на изплащане; искаше дори да им даде на вяра и дървен материал за къщи.

Гжеля излагаше всичко подробно и бележеше с тебешира как щяха да си поделят земята и по колко ще се падне на всеки.

— Помислете хубаво за това, което ви казвам! — рече той. — Работата е чиста като злато.

— Обещалка залъгалка, а глупавите се радват! — измърмори Плошка.

— Чиста истина, никаква обещалка! Всичко ще ни подпише при нотариуса. Само да разберете добре! Толкова земя е това, че по цяло ново стопанство на всеки от село ще се падне. Помислете си…

Ковачът повтори още веднъж каквото му бе поръчал дворянинът.

Изслушаха го внимателно и никой не се обади. Само гледаха белите черти по масата и дълбоко размисляха за всичко.

— Истина, истина е като злато, ама дали ще се съгласи комисаря? — обади се най-напред помощникът, като се чешеше загрижено по чорлавата глава.

— Длъжен е! Щом народа реши, не се пита за позволение от властта! Искаме ли ние, и той е длъжен! — извика силно Гжеля.

— Длъжен-недлъжен, ти много не си дери гърлото. Я виж дали старшията не души нейде покрай стената?

— Току-що го видях пред тезгяха! — обясни Матеуш.

— Ами дворянина за кога обещал да ни подпише? — попита един.

— Той каза, че дори още утре може да стори това. Само ние да се съгласим, и веднага ще подпише, а след това ще дойде мерач да размери кому колко.

— Значи, като мине жътва, ще може да се вземе тая земя.

— И насен да се обработи хубаво.

— Ах, господи, тогава ще падне работа!

Тъй си приказваха те весело, един през друг. Всички бяха обзети от радост, очите им излъчваха сила, гордост изправяше гърбовете и ръцете им сами се протягаха да вземат тази възмечтана земя.

Не един вече тананикаше от удоволствие и подвикваше на евреина за водка, не един бърбореше наизуст за дяловете и всеки бленуваше за новите стопанства, богатства и радости. Бръщолевеха като пияни и се смееха, удряха с пестници по масите и притупваха разпалено с крака.

— Тогава вече ще дойде празник в Липци!

— Хей, и какви забави, какви музики ще стават тогава!

— И сватбици през сирница множко ще станат.

— Момите в село ще се свършат.

— Ще си прикупим гражданки, не сме ли достойни за такива?!

— Ех, майката, жребци, жребци ще впрягам тогава!

— Я тихо бе — викна старият Плошка, като удари с пестница по масата, — разкрещели сте се като евреи в събота! Исках да кажа само дали в това обещание на дворянина няма някаква подмамка? Разбирате ли, а?

Всички притихнаха, сякаш някой със студена вода ги поля. Едва след малко се обади помощникът:

— И аз не мога да разбера защо е такъв щедър.

— Разбира се, че ще има някаква въдица тука, ами как можеш да дадеш толко земя почти даром — продължи някой от старите.

При тия думи Гжеля скочи и извика:

— Ще ви кажа, че сте глупави като овце!

И пак почна да разправя и да тълкува пламенно, та се изпоти като мишка; ковачът също усилено разправяше и обясняваше всекиму поотделно. Но старият Плошка не се поддаде. Той само клатеше глава и тъй хапливо се подсмиваше, че Гжеля подскочи с пестници към него, като едвам задържаше яда си.

— Кажи тогава кое е правото, щом смяташ нашето за лъжа!

— Ще кажа! Познавам аз, познавам добре това кучешко племе и ви казвам: не вярвайте на дворянина, дорде не видите черно на бяло. Те всякога на наш гръб са се охранвали, та и сега искат да ядат от нас!

— Тъй смяташ ти, добре, тогава недей се съгласява, но и на другите недей пречи! — викна Клемб.

— Ти ходи в гората с тях, та и сега държиш тяхната страна!

— Ходих и ако потрябва, пак ще ида! А държа, не за тях, ами за сговора, за правдината и за цялото село. Защото само щурия не вижда в това ползата за цяло Липци. Само щурия не взима, когато му дават.

— Вие всички сте щури, защото за бълхата цял юрган искате да изгорите. Глупаци! Щом дворянина сам дава толко, може и повече да даде.

И те се запрепираха все по-разпалено, а понеже и другите поддържаха Клемб, стана такъв шум, та чак Янкел дотърча и сложи голяма бутилка водка на масата.

— Мирно, мирно, стопани! Сговор да бъде! Дано Подлесието стане Ново Липци! Дано всеки стане господар! — викаше той и пущаше в ход чашата.

Не ще и дума, че взеха да пият и по-спокойно да се разправят, защото вече всички бяха склонили към сговор освен стария Плошка.

Ковачът, който навярно имаше тлъста облага от това, приказваше най-високо, хвалеше почтеността на дворянина и час по час поръчваше за цялата компания ту водка, ту бира, ту дори арак с мастика.

Тъй хубаво се забавляваха, че мнозина вече бяха накървавили пиянски очи и едвам фъфлеха, а Кобус, който през всичкото време уста не бе отворил, изведнъж задърпа хората за яките и завика:

— Ами безимотните? Да не сме ние на гроб камък? И на нас се пада земя! Няма да допуснем да се съгласите! Справедливост трябва да има! Как така, един едва да носи угоеното си шкембе, а друг да умира отглади! Земята трябва да бъде по равно на всички! Дворяни, синковците недни! На някои се лъскат голите задници, ама вирят нос, като че ли все кихат! Келчовци смахнати! — кряскаше той все по-високо и тъй непристойно ругаеше всички, та не изтраяха и го изхвърлиха из вратата, а той продължи да псува и заплашва пред кръчмата.

Не след много дружината взе да се разотива по домовете, само по-лакомите за веселба останаха в кръчмата, дето вече подрънваше музиката.

Тъкмо тогава и вечер наставаше, слънцето залезе зад горите и цялото небе се покри със зари, та върховете на житата и овошките сякаш се къпеха в червенина и злато. Влажен и гальовен вятър повяваше, жабите закрякаха, обаждаха се и пъдпъдъците, а песента на щурците се разнасяше по полята като непрестанен шум на зрели класове. От събора вече се разотиваха, тропаха каруци, а тук-там някой хубаво пийнал пееше гръмогласно.

Липци утихна, пред черквата опустя, но пред къщите имаше още много народ, който се наслаждаваше на прохладата и на празничната почивка.

Тих здрач се спущаше над света, полята потъваха в мрак, далнините вече се сливаха в едно с небето, всичко се успокояваше. Сън обземаше полека земята и я поръсваше с топла роса, а из градините тук-там бликаха птичи гласове сякаш във вечерна молитва.

Кравите се връщаха от паша. Час по час се чуваше продължително жално мучене и рогати чела се очертаваха покрай пламналия в кървавите блясъци на залеза вир. Нейде зад воденицата лудееха и вряскаха къпещи се момчета, а из дворищата звъняха момински песнички или се чуваше блеене на овце и гакане на гъски.

Само у Боринови бе тихо и пусто. Ханка отиде с децата у една приятелка, Петрек също се дяна някъде, а Ягуша не се бе вестила още от вечерня. Само Южка залягаше около вечерната работа.

Слепият просяк седеше в пруста, излагаше лицето си на хладния ветрец, шепнеше молитва и се ослушваше внимателно за Витековия щъркел, който се въртеше около него и насочваше дебнешком човката си към краката му.

— Брей… Дано пукнеш, разбойнико недин! Клъвна ме! — мърмореше той, като прибираше под себе си крака, и замахна с голямата си броеница; щъркелът отхвръкна няколко крачки и пак се приближи хитро отстрана с протегнат клюн.

— Чувам те, хубаво те чувам аз! Не ще ме измамиш. Я го виж ти хитреца! — шепнеше старецът, но понеже в двора се раздаде свирене, той се заслуша с наслада в музиката, като се бранеше с броеницата си.

— Южо, кой скрибуца така хубаво?

— Ами Витек! Изучи се от Петрек и сега все си стърже, ушите ти чак да проглуши! Витек, я стига, па тури детелина на кончетата! — кресна му тя.

Цигулката млъкна, а просякът се нещо позамисли и щом Витек дотърча при къщи, рече му твърде добродушно:

— На̀ ти това десетаче, задето така хубаво свириш.

Момчето страшно се зарадва.

— Ами можеш ли да посвириш и някоя набожна песен, а?

— Само да чуя нещо, и го изсвирвам.

— Ех, всяка лисица хвали опашката си. Ами ей такава песен би ли могъл, а? — И просякът заблея по своему пискливо и проточено.

Но Витек дори и не го дослуша докрай. Той донесе цигулката, седна отстрана и изсвири веднага същото, а след това засече и други, каквито бе слушал в черквата. Той тъй правилно свиреше, че просякът се зачуди.

— Я гледай, та тебе за органист те бива!

— Всичко, всичко бих изсвирил, дори и дворянски песни, па и такива, дето из кръчмите ги пеят — хвалеше се Витек, като сечеше по слух, та чак кокошките закудкудякаха по върлините. В това време дойде Ханка и веднага го изпъди да помага на Южка.

Притъмня напълно, последните зари гаснеха, високото тъмно небе се оросяваше със звезди. Селото вече си лягаше, само откъм кръчмата долитаха проточени провиквания и бръмчивите гласове на музиката.

Ханка седеше пред къщи, кърмеше малкото и приказваше за това-онова с просяка. Той, синецът, лъжеше, та чак дим се вдигаше, но тя не му противоречеше, а продължаваше да си мисли за своето и да се вглежда печално в нощта.

Ягна не се беше върнала, не беше и у майка си, защото още от вечерта отиде по село при момите, но никъде седка я не ловеше. Сякаш някой я теглеше за косата навън, та най-сетне остана само да се скита из селото. Тя дълго гледа в угасналите и трептящи от лекия ветрец води на вира, в разлюлените сенки, в светлините, които падаха от прозорците върху гладката повърхност на водата и умираха неизвестно къде и защо. Идеше й да литне някъде, та затича зад воденицата чак на лъките, където вече се бяха прострели топлите кожуси от бели мъгли, а калугериците се совваха с писък над тях.

Тя слушаше шума на водата, която падаше от ставилото в черното гърло на реката под високите и сякаш заспали елхи, но тоя шум й се стори като някакъв жален вик и пълно със сълзи оплакване.

Избяга оттам и погледна в силно осветените прозорци на воденичаря, откъдето се чуваше силен разговор и дрънкане на чинии.

Блъскаше се от единия край на селото до другия като вода без корито, която напразно търси изход и удря жално в непроходими прегради.

Разяждаше я нещо, което бе трудно и да се изкаже: не бе то нито жал, нито мъка, нито любов, очите й бяха изпълнени със суха жарава, а в сърцето й напираше кипнало, страшно хълцане.

Кой знае защо, се намери при дома на свещеника. Пред пруста някакви коне нетърпеливо тупаха с копита, светеше само в една стая, играеха на карти.

Хубаво се нагледа и тръгна из уличката между Клембовия имот и градината на свещеника. Примъкваше се плахо под живия плет, увисналите клони на вишните закачаха с оросени листенца лицето й. Тя вървеше безволно и не знаеше накъде я води пътят, докато отпреде й се изпречи високата органистова къща.

И четирите й прозореца светеха и бяха отворени.

Тя се притули в сянката до плета и погледна вътре.

Всички органистови седяха под висящата лампа и пиеха чай, а Яшо ходеше по стаята и разправяше нещо.

Ягна чуваше всяка негова дума, всяко скръцване на пода под краката му, непрестанното тракане на часовника, дори тежкото сумтене на органиста.

А Яшо разправяше такива чудни неща, че тя нищо не разбираше.

Гледаше го само, като да бе образ на светия, и гълташе всеки звук на гласа му като най-сладък мед. Той не се спираше, често изчезваше нейде в дъното на стаята и пак изливаше в светлото; понякога се изправяше до прозореца, та тя тревожно се притискаше към плета, за да не я види, но той гледаше само към осеяното със звезди небе или пък казваше нещо весело, та всички се смееха и радост като слънце светваше по лицата им. Най-сетне той седна до майка си, а малките му сестрички се закатериха по коленете му и се увисваха на врата му. Той ги прегръщаше нежно, люлееше ги, гъделичкаше ги, та къщата гърмеше от детински смехове.

Часовникът удари някакъв час и органистката рече, като подстана:

— Те край нямат приказките, а време е ти да си легнеш! Още преди съмнало ще трябва да пътуваш!

— Трябва, мамичко! Боже, колко лесно мина тоя ден! — въздъхна жално той.

Като че ли някой стисна до болка сърцето на Ягуша, та сълзи се поляха по лицето й.

— Ама скоро ще дойде ваканцията! — обади се пак той. — Свещеник-ректора обеща да ме освободи за някое време, ако нашия свещеник му пише.

— Не бой се ти, ще му пише, аз ще го помоля! — рече майката и взе да му постила на канапето, току срещу прозореца. Всички й помагаха, дори и органистът донесе едно големичко гърне и със смях го пъхна под канапето.

Дълго се прощаваха с него, като си отиваха в другата стая, а най-вече майка му, която с плач го притискаше до гърдите си и го целуваше.

— Поспи си, синко, сладко си поспи, детето ми.

— Ще си кажа молитвите и веднага ще си легна, мамичко.

Най-сетне се разделиха.

Ягуша видя как в съседната стая всички ходеха на пръсти, приказваха тихичко, притваряха прозорците и не след дълго цялата къща потъна в тишина, само и само да не пречи на Яшо да спи.

И тя искаше да си тръгне, дори бе подстанала малко, но нещо като че ли я задържа за краката, та не успя да се откъсне от мястото си. Още по-силно притисна гръб към плета, още повече се приведе и остана като омагьосана, втренчила поглед в последния отворен и осветен прозорец.

Яшо прочете нещо в една дебела книга, после коленичи до прозореца, прекръсти се, събра молитвено ръце, вдигна поглед към небето и зашепна трогателно молитвата си.

Беше вече дълбока нощ. Бездънна тишина обгърна света, във висините трептяха звезди, топъл миризлив вятър повяваше откъм полята, понякога само зашушваха листа и птичка някаква запяваше.

А Ягуша не беше вече на себе си: сърцето и като безумно биеше, очите й горяха, горяха и пълните й устни, ръцете й сами се протягаха към него и макар че се гърчеше в себе си, разтърсваше я такъв чуден, неодолим трепет, та неволно се натискаше към плета, и то с такава сила, че един от коловете изпращя.

Яшо подаде глава, поогледа се и пак продължи да се моли.

А с нея ставаше нещо непонятно; такъв огън пълзеше по костите й и я обливаше с врелец, че по чудо не крещеше от тая сладка мъка. Тя забрави къде се намира и едвам дишаше, така се тресеше и пламтеше всичко в нея. Цяла трепереше, като светкавици бушуваха в нея някакви бурни, безумни викове, някакви огнени вихри я понасяха, някакви страшни желания я разпъваха й огъваха… Искаше вече да допълзи там, близо до него, поне да докосне с уста белите му ръце, да коленичи пред него, да гледа отблизо лицето му и да му се моли като на чудотворни икона. Но тя не се мръдна, защото я връхлетя някакъв чуден страх и ужас.

— Божичко, божичко милостиви! — изтръгна се от гърдите й тихо стенание.

Яшо се изправи, наведе се цял през прозореца навън и като че ли вгледан в нея извика:

— Кой е там?

Тя замря за миг, дишането й спря, сърцето й престана да тупти; вкамени се сякаш в някакъв свещен страх, душата й потъна някъде в гърлото и изпълнена с щастлива тревога, тя се вълнуваше в очакване.

Но Яшо само погледна към портата и като не видя нищо, затвори прозореца, съблече се набързо и лампата угасна…

Нощ падна и в нейната душа, но тя стоя още дълго, вгледана в черния и ням прозорец. Хлад я прониза и като че ли поръси с бисерна роса възнесената й душа, понеже всичко, което кипеше в нея от похотливата й кръв, сега угасна и се разля като неизказана благост по жилите й. Осени я тържествена и света тишина като замислянето на цветята пред изгрев и тя изпадна в блажена молитва без думи, в която се преплиташе чудната благост на възхищенията, пресвещената почуда на душата и непонятната радост на пробуждащ се пролетен ден и се преплитаха с едрите зърна на блажени сълзи, сякаш наниз от божия милост и благодарност.

III

— Ще вървя вече, Ханушо! — молеше Южка, сложила глава на чина.

— Навири опашка като теле и тичай! — смъмра я Ханка, като откъсна очи от молитвената си броеница.

— Ами като ме боли нещо под лъжичката и така ми се вие свят…

— Не ми бъркай, ей сега ще се свърши.

И наистина свещеникът свърши тихата панихида за Борина, която правеха домашните на осмия ден след смъртта му.

Всички най-близки роднини седяха на страничните чинове, само Ягуша и майка й бяха коленичили пред самия олтар; нямаше чужди хора, само Агата шепнеше молитвите си нейде към входа.

Черквата бе тиха, хладна и мрачна, само на средата трептеше грамадна ивица от ярка светлина, защото слънцето нахлуваше през разтворената врата и се разливаше чак до амвона.

Органистовият Михал прислужваше на свещеника и както винаги така раздрънкваше звънчетата, че проглушаваше ушите на човек, подхващаше ектенията и следеше с поглед ластовичките, които сегиз-тогиз се совваха заблудени из черквата и тревожно чуруликаха.

Нейде откъм вира се разнасяха удари на бухалки, врабци цвъртяха извън прозорците, а откъм гробищата час по час някоя разквакала се квачка въвеждаше в притвора на черквата цяло ято разпиукали се пиленца, та Ямброжи току ги гонеше.

Но щом свещеникът свърши, всички тръгнаха към гробищата.

Бяха вече при камбанарията, когато Ямброжи им викна:

— Я почакайте, свещеника иска нещо да ви каже!

Не мина много и свещеникът дотърча задъхан, с молитвеник под мишница и като бършеше лисата си глава, поздрави ги приветливо и рече:

— Исках да ви кажа, мили мои, че по християнски постъпихте, като отслужихте панихида за покойника. Това ще облекчи душата му и ще помогне за вечното му спасение. Казвам ви, ще му помогне!

Той смръкна енфие, кихна хубаво няколко пъти, изтри носа си и попита:

— Навярно днес ще приказвате по делбата, а?

— Ами нали такъв е обичая, та чак на деветини — потвърдиха те.

— Ето на̀! Тъкмо за това исках да поговоря с вас! Делете се, но помнете: сговорно и справедливо. Да няма ни свади, ни препирни, че от амвона ще съдя! Покойния в гроба си ще се обърне, ако види, че разкъсвате изграденото с труд от него, като вълци овца кога късат. Да пази бог, ако ощетите сираците! Гжеля е далече, а Южка е още глупава малчуганка. Кому каквото се пада, честно да му се даде до последния грош! Каквото той е наредил с имота, наредил го е, волята му трябва да се изпълни. Може в тоя миг той, сиромаха, да ви гледа там отгоре и да си мисли: „Отхраних ги да станат хора, хубав имот им оставих, та няма сега да седнат да се изядат като кучета при делбата.“ Постоянно казвам от амвона: всичко на тоя свят на сговора и съгласието се крепи, с караници още никой нищо не е създал. Нищо, казвам ви, освен грях и божия обида. Па помнете и за черквата. Покойния бе щедър и не жалеше гроша било за осветление, било за служба, било за други нужди, затова и господ му даваше.

Дълго приказва той, та жените чак се разплакаха и от благодарност запрегръщаха коленете му, а Южка дори с рев се хвърли в ръцете му. Той я прегърна до гърдите си, целуна я по главата и й рече благодушно:

— Не реви, не реви, глупаво дете, дядо господ се грижи най-вече за сираците.

— И роден баща няма по-мило да го каже — шепнеше трогната Ханка. И самият свещеник като да бе трогнат, понеже изтри крадешком очите си, почерпи ковача с енфие и побърза да заговори за друго.

— Е, какво, ще стане ли работата с дворянина?

— Ще стане! Отидоха вече днес при него петима…

— Е, слава богу! Безплатно ще отслужа тогава служба за тая спогодба.

— Струва ми се, че селото трябва да заплати една служба с богата трапеза! Ами как, това е като нов имот, и то съвсем без пари!

— Умен си ти, Михале, говорих за тебе на дворянина. Хайде сега сбогом, па не забравяйте: със сговор и справедливо! Михале — викна той след отиващите си, — намини после да видиш моето кабриолетче, десния му ресор нещо се търка о оста…

— От лазновския свещеник се е смачкал така…

Свещеникът не отвърна нищо, а те тръгнаха право към дома си. Ягуша водеше майка си най-наподире, защото тя с мъка се влачеше и час по час си почиваше.

Беше делник и по улиците около вира беше пусто, само деца си играеха тук-там из пясъка и кокошки риеха из разхвърляния по пътя тор. Рано беше още, но слънцето вече здравата припичаше. Добре, че вятър поразхлаждате въздуха. Вееше той буйно, та се люлееха градините, пълни с вече червени вишни, а житата се удряха в оградите като възбунени води.

Къщите бяха отворени, портите вредом зинали, тук-там по плетищата се проветряваха постелки, а всичко живо работеше на полето. Някой още прекарваше късно окосено сено, от което лъхаше силна миризма, а по надвисналите над пътя клони, под които минаваха натоварените коли, увисваха хлъпки сено, прилични на отскубнати еврейски бради.

Те вървяха бавно и си приказваха за делбата.

Някъде откъм нивите, където хората обкопаваха картофи, се носеше песничка и чезнеше неизвестно къде с вятъра, а под воденицата една жена тъй бухаше с пералката, че гърмеше навсякъде. Водата шумно падаше върху долапите на воденицата.

— Сега воденицата няма почивка! — обади се най-напред Магда.

— Пред жътва за воденичаря е същинска жътва.

— По-тежка е тая година пред ново жито, отколкото беше лани. Немотията пищи навсякъде, а пък безимотните просто си гладуват — въздъхна Ханка.

— Козелите и те току гледат само по селото къде нещо по-ячко да смъкнат — подметна ковачът.

— Не думай празни приказки! Борят се, сиромашиите, както могат, вчера Козеловица продаде на органистката патичета, та малко нещо да си помогне…

— Скоро ще опапат и това. Нищо лошо не казвам за тях, но чудно ми е, че перушината на моя паток, дето изчезна при татевото погребение, моя Мачуш я намерил зад техния обор — рече Магда.

— Ами нашите черги кой ги взе тогава? — намеси се Южка.

— Как върви делото им с кмета?

— Бавно върви, ама щом Плошка ги подкрепя, добре ще си изпатят и кмета, и кметицата.

— То и Плошка обича току да си пъха носа в чужди работи.

— Ами как, лови си приятели човека, кметлък му се ще.

Янкел, който теглеше за гривата един спънат кон, им пресече пътя. Конят хвърляше чифте и се опираше с всички сили.

— Турни му пипер под опашката, да видиш как ще скочи като жребец!

— Смейте се вие! Ама аз що си изпатих с тоя кон!

— Натъпчи го със слама, приший му нова опашка и го изкарай на панаира, може би някой ще го купи вместо крава, че за кон не го бива! — пошегува се Михал и изведнъж всички избухнаха в смях, защото конят се изскубна от ръцете на Янкел и без да слуша нито молбите, нито заплахите му, скочи във вира и най-спокойно почна да се къпе.

— Умен, синеца, от цигани трябва да е!

— Сложи му един половяк водка, може би ще излезе! — засмя се органистката, която седеше при вира и пазеше плаващите по края като жълти пискюлчета малки патенца; наежената квачка крякаше по брега.

— Хубави патенца, да не са тия от Козеловица? — попита Ханка.

— От нея са и все току гледат да избягат към вира. Пи, пи, пи! — мамеше ги тя, като им подхвърляше с шепа просо.

Но патичетата плаваха към срещния бряг, та тя отърча след тях.

— По-скоро, жени — подканяше ги ковачът и когато влязоха в къщи и Ханка се зае да приготви закуска, той пак взе да разглежда из стаите, из двора, не забрави дори и картофените ями, та Ханка му рече:

— Разглеждаш, като че ли имаш нещо загубено!

— Котка в торба не купувам!

— Ти по-добре знаеш от мене! — рече тя хапливо, като наливаше кафе в канчетата. — Доминиковице, Ягушо, хайде елате да хапнем! — завика тя към другото отделение, дето се бяха затворили.

Насядаха около лавицата и засърбаха кафето, като си хапваха и хляб.

Всички мълчеха, всекиму беше неудобно да захване пръв, всеки се въздържаше и очакваше другите. И Ханка бе някак чудно въздържана. Наистина, тя постоянно ги приканваше да се хранят, като доливаше всекиму, но почти не спущаше поглед от ковача, който все се въртеше на мястото си, оглеждаше стаята и често храчеше. Ягуша седеше някак мрачна и непрекъснато въздишаше, очите й святкаха като след неотдавнашен плач, а Доминиковица, разкрачена като квачка, й шепнеше нещо на ухото. Само Южка бъбреше, каквото й дойде на устата, и шеташе около пълните с врящи картофи гърнета.

На всички дотегна това мълчание, докато най-сетне ковачът започна:

— Е, как да направим с делбата?

Ханка трепна, изправи се и рече спокойно, види се след като хубаво го беше обмислила:

— Как! Аз само пазя тук имота на мъжа си и нямам право нищо да решавам. Ще се върне Антек и ще се разделите.

— Кога ли ще се върне той, а пък това не може така да остане.

— Ще остане! Щом е могло да седи така, докато свекъра боледуваше, ще може да почака и докато се върне Антек.

— Не е само той, който има право на дял.

— Ала той е най-стария и нему се пада да поеме стопанството след баща си.

— Ех, такова право има, каквото и другите деца.

— Може и ти да вземеш дял, щом дойдете с Антек до съгласие. Няма да се карам пък сега с тебе, тук не се гледа моята воля.

— Ягушо — повиши глас Доминиковица, — я и ти си кажи думата за своето.

— Ех, защо пък, нали добре помнят?…

Ханка страшно почервеня, ритна Лапа, който се беше свил в краката й, и процеди през зъби:

— Как да не помним, добре помним каква пакост ни направи.

— И таз добра! Думата е за шестте морги, дето стария й приписа, а не за щуротии някакви!

— Щом имате припис, никой няма да ви го вземе! — промърмори ядосано Магда, която през всичкото време седеше мълчаливо с детето си на гърди.

— Имаме я, в управлението пред свидетели направен.

— Всички чакат, та и Ягуша може да почака.

— Вярно е, че трябва да почака, ама което си е нейно, веднага ще си го вземе, нали и крава с теле има, и свиня, и гъски…

— Тия неща са общи и ще влязат в делбата — възпротиви се твърдо ковачът.

— В делбата ли? Иска ви се! Което е получила като прид, никой не може да й го вземе! Може да поискате и фустите й, и завивките й да си разделите, а? — надигаше все по-високо глас Доминиковица.

— Аз го рекох на смях, пък ти веднага показа ноктите си…

— Ами, ами… разбирам ви добре аз…

— Пък и защо ли да си дрънкаме само езиците. Право каза ти, Ханке, че трябва да почакаме Антек. Аз бързам за дворянина, че ме чакат там. — Той стана и като съгледа кожуха на тъста си, окачен на пръта в ъгъла, взе да го смъква.

— Тъкмо би станал за мене.

— Не барай го, нека се суши — забраняваше Ханка.

— Ама ботушите ще ми дадеш. Само горнищата им са цели, па и те са кърпени веднъж — обясняваше той и ловко ги смъкваше от пръта.

— Нищо не давам да барнете! Малко нещо ще вземете, па после ще кажат, че половината имот съм разсипала. Най-напред да направят опис. Дори кол от плета не давам да пипнете, докато не дойдат тук властите да опишат всичко!

— Опис нямаше, а завивките на тате изчезнаха някъде…

— Нали ти казах как стана! Веднага след смъртта му ги разпростряхме по плета и през нощта ги откраднал някой. Не можех за всичко да следя.

— Чудно кък така веднага се намери крадец…

— Какво? Да не съм ги взела аз, па сега да лъжа?

— По-тихо, бре жени! Само ще се караме. Остави, Магдушо! Който ги е откраднал, дано го погребат с тях.

— Само пуховия юрган тежеше петнайсетина кила.

— Млъкни ти казвам! — кресна ковачът на жена си и изведе Ханка на двора уж да прегледат прасетата.

Тя тръгна след него, но беше нащрек.

— Исках да ти кажа нещо.

Тя наостри уши и искаше да разбере накъде ще избие.

— Знаеш ли какво? Преди да са направили описа, трябва някоя вечер да докараш у дома две от кравите. Свинката дай у чичови, па и друго, каквото може, попрекарай го у хората… Ще ти кажа къде… Когато дойдат да описват, кажи, че житото отдавна е продадено на Янкел, той няма да откаже да потвърди, ще му се даде за това някоя крина. Жребицата ще вземе воденичаря, ще я пусне да попасе малко в неговите ливади. А от покъщнината може и в картофените ями да поприкриеш нещо, и в житото на нивата. Казвам ти това от най-чисто приятелство! Всички, които имат ум в главата си, така правят. Ти си теглила като вол, та с право ти се пада повече. На мене ще дадеш от него малко нещо, някоя дреболия. И от нищо да не те е страх, във всичко ще ти помагам. Колкото да останете вие на имота, моя грижа ще бъде. Ти само да ме послушаш, където аз кажа дума, да знаеш, че става работата… Самия дворянин ме слуша какво му казвам. Е, какво ще речеш?

— Само това, че своето не давам, ама и за чуждото не съм лакома! — отвърна тя полека и вторачи в него презрителен поглед. Той се завъртя като халосан с тояга по темето, изгледа я и процеди през зъби:

— Нямаше и дума да кажа, че хубаво опипа свекър си…

— Кажи, пък аз ще кажа на Антек да си поприказва с тебе за тоя съвет, дето ми даваш.

Той едвам се въздържа да не изпсува, плюна само и като забърза да си отиде, викна през отворения прозорец в стаята:

— Магде, внимавай за всичко, да не задигнат още нещо крадците.

Ханка го гледаше с подигравателна усмивка.

Той побягна като опарен, но се срещна с кметицата при портата и се заприказва нещо дълго с нея, като размахваше пестници.

Кметицата донесе едно официално писмо.

— За тебе, Ханко, разсилния го донесе от канцеларията.

— Може да е за Антек! — прошепна развълнувано тя, като хвана писмото през престилката си.

— За Гжеля като че ли е. Нашия го няма, отиде до града, а разсилния каза, че в писмото било написано, че Гжеля се поминал, кой го знае…

— Господи, света Богородичке! — викна Южка.

И Магда скочи на крака.

Всички гледаха със страх и ужас хартията и безпомощно я обръщаха в разтрепераните си ръце.

— Ягушо, ти не можеш ли да го прочетеш? — помоли я Ханка.

Всички се изправиха над нея, пълни с тревога, но след дълго сричане Ягна отговори отчаяно:

— Не е написано на наш език и не мога да го разбера.

— Не е писано като за нея! Ама да е друго нещо, по-добре от нея никой не може да го направи — процеди подигравателно кметицата.

— Върви си по пътя и не закачай хората, когато те заобикалят отдалече, за да не им вонееш — измърмори старата.

Но кметицата, като че ли доволна от случая, й изтърси отведнъж:

— Другите можеш да съдиш, а на щерка си защо не забраниш да мами хорските мъже, а?

— Остави сега това, Петровице! — намеси се Ханка, като разбра вече накъде тръгна работата, но кметицата все повече се запалваше.

— Барем веднъж да си издумам, та да ми олекне! Толкова се трових все зарад нея, толкова изстрадах, че докато съм жива, няма да й простя!

— Лай си тогава! Кучето ще ти приглася! — продума старата твърде спокойно, а Ягуша почервеня като рак и макар че гореше от срам, отмъстително упорство обземаше сърцето й, тя все повече вдигаше глава и като че напук, нарочно я пронизваше с подигравателните си очи и юдински присмех се виеше по устните й.

Кметицата отвори уста като порта и разярена до дън душа от погледа й, хокаше и заядливо изброяваше греховете й.

— Лаеш, каквото се сетиш, че си се опила от злина — прекъсна я старата, — но и мъжа ти тежко ще отговаря за Ягушиното злочестие.

— Ами, ще отговаря, че е подмамил невинно дете! Така де, дете, което с всекиго е готово да се засълне зад храстите!

— Затваряй си муцуната, че ако и да съм сляпа, все ще напипам чорлите ти — заплаши я тя и стисна в ръка тояжката си.

— Опитай се! Барни ме, барни ме само! — крещеше кметицата предизвикателно.

— Гледай я ти нея, охранила се с чужда беда и сега току се лепи за хората като репей за кучешка опашка.

— Какво мари, какво съм ти напакостила?

— Когато натикат мъжа ти в дранголника, ще видиш какво!

Кметицата скочи с пестници към нея. Добре, че Ханка успя навреме да я задържи и викна строго и на двете:

— Божичко, жени, та вие обърнахте дома ми на кръчма.

Те веднага млъкнаха и продължаваха само да дишат тежко и да сумтят. На Доминиковица чак сълзи потекоха изпод превръзките на очите й и се изливаха като порой по отслабналото й лице. Тя първа се опомни и като приседна, въздъхна и разпери ръце:

— Господи, бъди милостив към мене грешната!

Кметицата изтърча като побесняла навън, но се върна чак от пътя, пъхна глава през прозореца и завика към Ханка:

— Казвам ти да изгониш тая пачавра от къщата си! Изпъди я, докато е време, да не съжаляваш после! Нито един час да не седи повече под твоя покрив, че пъклената й зараза ще те изяде! Казвам ти, Ханко, пази се! Без милост и без милосърдие да си към нея! Тя само чака да се върне мъжа ти, ще видиш каква ще ти я скрои тя! — и още повече се наведе навътре, като се заканваше с пестници и крещеше с всички сили:

— Почакай ти, проклетнице ниедна, почакай! Няма да умра спокойно, на света изповед няма да отида, докато не дочакам да видя как с тояги ще те изгонят от селото! При курвите да вървиш, кучко проклета! Там, там ти е мястото, свински бълвочо!

И избяга. В стаята стана тихо като в гроб.

Доминиковица чак се тресеше от спотаен плач. Магда люлееше детето на ръце, Ханка замислено се бе загледала в огнището, а Ягуша, макар и още с гордо изражение на лицето си и онази зла усмивка на устните, бе побеляла като платно, понеже последните думи на кметицата я ужилиха в самото сърце. Тя почувствува, като че ли сто ножа изведнъж я пронизаха и от всички рани с все сила заизтича кръвта от сърцето й и оставяше само неизразима мъка, някаква съвсем нечовешка мъка, та й идеше да блъска глава о стената и да вика, колкото й глас държи. Но тя надви себе си, сграбчи майка си за ръкава и рече като в треска:

— Да си вървим, майко! По-скоро да си вървим! Да бягаме!

— Добре! Съвсем вече ослабнах, но ти трябва да се върнеш пак тук и докрай да пазиш своето.

— Не оставам тук! Тъй ми е омразно всичко, че повече не мога да изтрая! Да бях си краката счупила, но тук да не бях влизала!

— Толкова ли лошо ти беше при нас? — пошепна Ханка.

— По-лошо, отколкото на вързано куче, и в пъклото ще да е по-добре.

— Чудно тогава как си изтраяла толкова време, а пък никой не те е връзвал за краката. Могла си да си идеш! Не бой се, няма да ти се кланям и да ти се моля да останеш…

— И ще си ида, а пък вас болест да ви изтръшка, щом сте такива!

— Не кълни, да не ти изтърся в очите всичко, що си ми ти направила!…

— Че всички са викнали против мене, цяло село, всички!…

— Живей честно, никой няма лоша дума да ти каже!

— Мълчи, Ягушо, нали видиш, че Ханка ти нищо не вика. Мълчи де!

— Ами нека и тя залае! Нека! Много ме е грижа от лаенето й! Та какво пък съм направила? Откраднала ли съм? Убила ли съм някого, а?

— И още смееш да питаш какво? — рече учудено Ханка, като се изправи пред нея. — Не ме подпитвай, да не ти кажа нещо!

— Кажи де! Лай де! Все ми е едно! — крещеше все по-разпалена Ягна, злината й ставаше все по-страшна като някой пожар, тя бе готова вече на всичко, дори на най-лошото.

Изведнъж сълзи наляха очите на Ханка, споменът за измените на Антек тъй болно заби нокти в сърцето й, че едвам пробъбли:

— А с мъжа ми какви ги не прави, а? Няма да ти остави господ това така, ще видиш!… Мира му не даваше… тичаше по него като кучка разбесувана… като някоя… — тя се задъха и се унесе в хлипане.

А Ягуша се изправи като нападнат в леговището си вълк, готов вече да се хвърли със зъби върху каквото му попадне, омраза нахлу в главата й, отмъстителност изпъна ноктите й, та чак подскочи в стаята и побесняла до крайност, зашиба със сподавени думи, сякаш плющеше с камшик:

— Аз ли съм тичала след него, аз ли! Лъжеш като циганка! Всички знаят как го пъдех от себе си. Не скимтеше ли той като куче на вратата ми поне обувката си да му покажа! Не ме ли насилваше той! Не ме ли замайваше и пощуряваше, та правеше, каквото си искаше с мене, глупачката! А сега ще ти кажа истината, та да не ти е мъчно. Той така ме обичаше, дето не може да се изкаже повече. А ти си му омръзнала като някой стар мръсен парцал, до гуша му бе дошла, горкия, твоята любов, та се оригваше чак от нея като от гранива сланина, само плюваше, когато си спомнеше за тебе. Беше дори готов да си направи нещо лошо, само и само да не те гледа повече пред очите си. Щом искаш, на̀ ти самата истина! Па запомни и това, което ще добавя: поискам ли, и краката му да целуваш, ще те отритне и ще полети по мене, ако ще би накрай света! Помисли си това и да не се мериш с мене, разбра ли?

Тя викаше заядливо, със самообладание, без страх и като никога хубава. Дори майка й я слушаше смаяна и изплашена. Ягна се издигаше някак друга, съвсем чужда и в същото време някак страшна, зла и всяваща ужас като мълниеносен облак.

А думите й поразиха до смърт Ханка, шибаха я безмилостно, окървавяваха тялото й, мачкаха го като нищожен червей; тя се заваляше вече като ударено от гръм дърво без сили и без памет. И едвам успя да си поеме дъх с пребледнели устни, строполи се на лавицата и от болка всичко в душата й се разпиляваше на пух и прах, та дори сълзите престанаха да текат по посивялото й като пепел от мъка лице, макар че тежко и бурно ридание късаше гърдите й. Тя гледаше уплашено пред себе си сякаш в неочаквано разтворила се пропаст и трепереше като младичко клонче, което вятърът немилостиво брули…

Ягуша отдавна вече бе млъкнала и отиде с майка си в другото отделение на къщата и Магда си излезе, като не можеше вече да приказва с Ханка, дори Южка изтича след патенцата към вира, а Ханка все седеше на мястото си като премряла птичка, на която са грабнали пиленцата, та не може вече ни да писка, ни да се брани, нито да бяга, само от време на време затупа крилца и жално запиука.

Най-сетне господ се съжали над нея и облекчи измъчената й душа — тя се сепна, падна пред иконите, избухна в сърдечен плач и даде обет да иде на Ченстохова, само и само всичко това, което чу, да не бъде истина!

А към Ягуша дори не изпитваше омраза, само я овладяваше страх пред нея и като слушаше гласа й, кръстеше се, сякаш да отгони дявола от себе си…

Най-сетне се залови за работа. Привикналите й ръце работеха почти сами, тъй като мисълта й беше нейде далече, и не разбра кога изведе децата в градината, разтреби къщата и като насипа гозба в ушатките, каза на Южка да ги отнесе по-скоро на нивата.

И когато остана сама и се поуспокои, взе да размисля и тълкува всяка казана дума. Умна и добра жена беше тя, лесно отхвърли настрана всички оскърбления и прегрешения към нея, но не можа да забрави засегнатата си гордост, та час по час я заливаше огън, сърцето й се свиваше от мъка, а в главата й се въртяха замисли за кърваво отмъщение, докато най-сетне превъзмогна и това и пошепна:

— То се знае, че не мога да се меря по хубост с нея, какво да се прави! Но пък съм му венчило и съм майка на децата му! — тя се изпълни с гордост и самоувереност. — Дори да се помъкне по нея, пак ще се върне! Та няма да се ожени за нея! — утешаваше се горчиво тя и поглеждаше навън.

Стана вече пладне, слънцето увисна над вира, жегата се засили, та земята дори пареше и разпаленият въздух повяваше като из пещ. Хората се вече връщаха от полето, а откъм тополовия път заедно с облаците прах се носеше мучене на каран да пладнува добитък, когато изведнъж Ханка като че ли се стресна от някакво решение. Тя се облегна о стената, помисли още някое време, избърса очите си, мина през отвода, отвори вратата на Ягушиното отделение и рече заповедно и напълно спокойно:

— Още сега да напуснеш къщата ми!

Ягна се вдигна от пейката. Застанаха двете една срещу друга и дълго се измерваха с погледи, докато Ханка поотстъпи малко от прага и повтори с пресипнал глас:

— Още в тоя миг да се махнеш или ще кажа на ратая да те изхвърли… Още в тоя миг! — добави тя решително.

Старата взе да я увещава и да й обяснява, но Ягуша само сви рамене:

— Не приказвай на тая отрепка! Знаем какво иска тя.

И извади от дъното на раклата си някаква хартия.

— Приписа ти трябва на тебе, моргите. Вземи си ги и се наяж с тях! — рече тя надменно и захвърли хартията в лицето й.

— Да ти преседнат, та ако ще да пукнеш от тях!

И без да гледа майчината си съпротива, почна бързо да събира и обвързва багажа си в бохчи и да го изнася към портата.

Ханка се зашемети, като че ли някой я удари между очите, но взе хартията и заговори със заплаха:

— По-скоро, че ще насъскам кучетата по тебе! — Задушаваше я слисване, в ума й не можеше да се побере истина ли е това. „Ами как, цели шест морги ниви, хвърли ги като счупено гърне! Ами как! Трябва да й е хлопнала дъската!“ — мислеше си тя, като я следеше с очи.

Ягна не я и поглеждаше, а се зае да снема иконите си от стените, когато дотърча Южка и се развряска:

— Коралите да ми дадеш, мои са си, от мама ми са…

Ягна взе да ги откача от шията си, но неочаквано се спря.

— Не, не ги давам! Мачей ми ги подари и мои са си.

Южка така забръщолеви, че Ханка трябваше да я смъмре да миряса, защото Ягна като че ли оглуша за укорите, изнесе всичкия си багаж и изтича за Йенджих.

Доминиковица вече не се противеше на нищо, но и не отговаряше на приказките на Ханка и на Южкините крясъци. Чак когато натовариха нещата в колата, тя стана, вдигна пестници и рече заплашително:

— Най-лошото да те сполети!

Ханка чак изтръпна, но си направи оглушки и завика:

— Като си дойде Витек с говедата, ще ти докара кравата у дома, а за другото нека някой дойде довечера и него ще забере да ти откара.

Те мълчаливо си отидоха, свиха в пътя и вървяха бавно, като заобикаляха вира по самия бряг и се отразяваха във водата му.

Ханка гледа дълго след тях с някаква особена мъка и тъга, но понеже нямаше време за мислене, тъй като работниците се връщаха вече от полето, тя скри приписа в раклата си, която заключи, затвори и другото отделение на къщата и се зае да приготви обед. Но през всичкото време ходеше като отровена, мълчалива, дори не даваше много ухо на ласкателните думи на Ягустинка.

— Добре направи! Отдавна трябваше да я изпъдиш. Отпуснала му е края като не знам какво, че може ли някой да й стори нещо, нали майка й се е побратимила с попа! Да беше друга, отдавна да я бе проклел от амвона!

— Така си е! — потвърждаваше Ханка и се отдалечаваше, за да не я слуша повече, а когато всички пак се пръснаха по работа, тя поведе Южка и отидоха заедно да плевят лена, че на места кукувичата прежда така гъсто се бе разрасла, та някои лехи отдалече се жълтееха.

Тя се залови бързо да плеви, но въпреки това заплахите на Доминиковица я измъчваха и я изпълваха с голям страх, а главно мисълта какво ще каже за всичко това Антек.

„Като му покажа приписа, ще му мине яда. Глупачка! Шест морги, то е току-речи цял имот!“ — мислеше си тя, като поглеждаше по нивите.

— Знаеш ли какво, ами ние съвсем забравихме писмото за Гжеля.

— Вярно бе! Остави работата, Южо, пък аз ще отърча до свещеника, той ще ми прочете писмото.

Тя дори бе доволна, че ще отиде между хората и ще чуе какво се приказва за тях.

Постегна се малко в къщи, извади иззад иконата писмото и отиде с него в дома на свещеника. Не го завари, бил отишъл на нивата при работниците си, които прекопаваха морковите. Тя го съгледа отдалече, стоеше без расо, само по панталони и със сламена капела на главата, но не посмя да иде при него, защото се боеше, че вече знае за станалото и ще я нагълчи пред хората. Затова сви към воденичаря, който тъкмо тогава пущаше с Матеуш на проба стружнята.

— Преди малко жената ми каза как си духнала под опашката на мащехата! Хо-хо, като буболечка изглежда, а има ястребови нокти! — засмя се той и взе да чете писмото, но щом хвърли поглед, и извика: — Лоша новина! Гжеля ваш се удавил! На Великден още! Пишат, че вещите му можете да получите от околийския началник…

— Гжеля умрял! Господи! Такъв млад и здрав! Едва на двайсет и шест години. Щеше вече да си дойде за жътва. Във вода се удавил! Исусе милостиви! — простена тя и закърши ръце, съкрушена от новината.

— Е, добре, добре ви иде за наследството на вас! — обади се на подбив Матеуш. — Остава сега да изпъдите Южка и всичко на вас с ковача ще остане…

— Свърши вече с Тереска, сега за Ягуша ли си се замислил, а? — захлупи го тя, та воденичарят прихна да се смее, а Матеуш се залови внимателно да нагажда нещо около триона.

— Не пада по гърба си, бива си я! — рече след нея воденичарят.

По пътя тя се отби при Магда, която, като чу новината, се разплака и с трогателно хълцане нареждаше през сълзи:

— Воля божия, мили мои. Ех, мъж като дъб, рядко е имало такъв в Липци, о човешка съдбо, о злочеста съдбо! Днес живееш, а утре гниеш! Михал ще отиде за вещите му, защо да пропаднат и те! Сироткия, а така го теглеше към дома!…

— Всичко е в ръката на бога. А пък за него водата винаги е била пагубна. Нали помниш кога се дави във вира, та едвам го спаси тогава Клемб. Види се, писано му е било от нея да си умре!

Поожалиха се една на друга, поплакаха си и се разделиха, че всяка си имаше доста свои всекидневни грижи и залисии, особено Ханка.

А новините мигом се разнесоха по селото, та като се прибираха от къра, хората вече само за това си приказваха; то се знае, че за Гжеля много съжаляваха, но за Ягуша селото се раздели, защото всички жени, особено по-старите, бяха на страната на Ханка и ядовито негодуваха срещу Ягна, за която нерешително се застъпваха мъжете, та някъде достигаше и до караници…

Преди да се мръкне, цялото село зашумя като кошер, жените тичаха една при друга да поразменят по някоя дума; други се превикваха през плетища и градини или пък, докато доеха кравите близо до портите, разговаряха с минувачите. Наставаше приятен здрач, миришеше на хубаво и хладец повяваше, небето бе цялото още в бледната позлата на залеза, от полята се носеха църканията на щурците и гласовете на пъдпъдъците, а из рововете и блатата крякаха сънно жабите. Селото се тресеше от детски врясъци, песнички, мучене на говеда, цвилене, блеене, гакане и тропот на коли, а по пътищата край вира и където и да се срещнеха, жените оживено приказваха за случките през деня или с какви новини ще се върнат мъжете от дворянина.

На връщане от стружнята Матеуш се поослушваше тук-там, но само плюваше, псуваше тихичко и отминаваше разкрякалите се жени. Едва разбрътвилите се пред Плошкови го ядосаха дотолкова, че не можа да се сдържи и рече възбудено:

— Не е имала право да я пъди Ханка, на свой имот си е. За тая история Антековица може хубаво да поседи в дранголника и скъпо да й излезе!

Дебелата и зачервена Плошковица го навика:

— Хората знаят, че Ханка не й спира имота! Но нали всеки ден се надява да се върне Антек, та от друго се е бояла жената! Па и така си е, можеш ли да се опазиш от домашен крадец! Или да се прави, че не вижда, а?

— Е… дрън-дрън ярина! Плещете, каквото ви дойде на езика, ама не че е право, а тъй само от чиста завист!

Като че ли в очите им с клечка бръкна, та всички се нахвърлиха върху него:

— Та за какво пък ще й завидим? За какво? Че е скитница и шаренка, че тичат подире й като кучета, че всеки с готовност би лежал с нея, че срам и грях пред бога пада на цялото село зарад нея, а?

— Може и за това да ви е жал, кой дявол ще ви разбере! Пачаври такива, страх ги е от хубавото. Да беше като Магда кръчмарската и да вършеше, ако ще и най-лошото, ще й простите, но понеже е най-хубава от всички, всяка е готова в капка вода да я удави.

А те му вдигнаха такава врява, че трябваше да избяга.

— Езиците ви дано окапят, клюкарки такива! — кълнеше той и като минаваше покрай Доминиковичини, назърна през отворения прозорец. В стаята светеше. Той не можа да види Ягуша, а не се реши да влезе, поколеба се и свърна към дома си, но след малко срещна Веронка, която отиваше при сестра си.

— Току-що бях у вас. Стахо одяла дърветата и изкопа трапа, може вече да се режат. Кога ще дойдеш?

— Кога ли? Може на свети Никога! Така ми е омръзнало вече селото, че ми иде да прасна оземи всичко и да се запилея, където ми очи видят — развика се ядосано той и избяга.

„Трябва хубаво да го е ужилило нещо, та се е разфучал такъв“ — помисли си тя, като свърна към Боринови.

Ханка раздигаше вече вечерята, но веднага я отведе настрана и й разправи всичко, както беше. Веронка нарочно не каза нищо за Ягушината работа и рече само за Гжеля:

— Щом е умрял, и неговата част ще си разделите.

— Истина, още не съм помислила за това.

— А с това, което дворянина ще даде за гората, близо по седем-осем морги на всекиго ще се паднат, вие сте само троица! Боже мой, на богатите и чуждата смърт е от полза — въздъхна тя жално.

— Много ми е притрябвало това богатство! — бранеше се Ханка, но щом се разотидоха да спят, тя почна да смята по своему и скрито да се радва.

А после, като коленичи за молитва, шепнеше с примирение:

— Щом е умрял, такава ще да е била волята на бога. — И тя въздъхна искрено за душата му.

На другия ден към пладне влезе в къщи Ямброжи.

— Къде си ходил? — попита го Ханка, която кладеше огън в огнището.

— У Козелови бях, дете им се страшно зле изгорило. Повика ме Козеловица, ама ковчеже и погребение ще трябва.

— Кое дете?

— Ами по-малкото, дето пролетос го доведе от Варшава. Паднало в казанчето с вряла вода и току-речи се сварило.

— Не върви й нещо с тия подхвърленичета.

— Не върви й. Тя нищо не губи, дават й за погребение! Но за друго дойдох аз при тебе.

Тя вдигна към него неспокоен поглед.

— Знаеш ли, Доминиковица отпътува с Ягуша за съдилището навярно да се оплаква против тебе, че си изпъдила дъщеря й…

— Нека се оплаква, какво ще ми стори!

— Отзарана бяха на изповед и после дълго приказваха със свещеника. Разбира се, не съм подслушвал, а казвам само това, което чух случайно. Така се оплакваха от тебе, че свещеника дори с пестници ти се заканваше.

— Свещеник, а си пъха носа в чуждите работи! — издума тя рязко, но беше така съсипана от тази новина, че ходеше цял ден като замаяна, пълна с тревога и с най-грозни предположения.

На мръкване една кола спря пред портата.

Тя изтича изплашена и разтреперана от къщи, в каруцата беше кметът.

— За Гжеля знаеш ли вече? — захвана той. — Нещастие, какво да прави човек! Но имам и нещо хубаво да ти кажа: днеска или най-късно утре Антек ще си дойде!

— Да не ме лъжеш? — тя не смееше да повярва на това.

— Щом кмета ти казва, трябва да вярваш! В управлението ми съобщиха…

— Хубаво, щом се връща, крайно време беше да си дойде! — рече тя хладно, сякаш съвсем без радост, а кметът помисли нещо и каза твърде приятелски:

— Зле сте я захванали с Ягуша! Подала е заявление против тебе, може да те накажат за своеволие и насилие. Не си имала право да я буташ, на свое си е седяла. А сега каква ще стане тя, като се върне Антек, а тебе те затворят! Казвам ти като приятел, вземи да изгладиш тая работа! Ще сторя всичко, каквото мога, само и само да оттеглят от съда заявлението си, но скандала ти сама трябва да уредиш.

Ханка се изправи и му тръсна в очите:

— Кого браниш, пострадалата или любовницата си?

Той фрасна такъв камшик на конете, че те веднага полетяха.

IV

Поради тия различни случки и тежки преживявания Ханка не можа никак да заспи тая нощ и все й се струваше, че чува нечии стъпки към портата, ту на пътя, ту досам къщи. Ослушваше се с разтуптяно сърце, но целият дом спеше дълбоко, дори децата не се кошлевеха. Нощта бе глуха, макар и ясна, звездите назъртаха през прозорците; понякога прошумяваха дърветата, тъй като от среднощ бе излязъл вятър.

В стаята беше задушно и топло, лоша миризма се носеше от патетата, които спяха под леглата, но на Ханка не се щеше да отвори прозорците; тя съвсем се разсъни, завивката я пареше, а възглавниците й се струваха като нагорещена печка, та току се обръщаше все по-неспокойно ту на едната, ту на другата си страна. Най-различни мисли се рееха в главата й като в мравуняк; пот избиваше по цялото й тяло и такава треска я обхвана, че не можеше вече да надвие страха си, скочи изведнъж от леглото и боса, по риза и с брадва в ръка, която някак сама се пъхна в ръката й, излезе на двора.

Там всичко беше широко разтворено, но навред цареше дълбоката тишина на съня. Петрек хъркаше, проснал се до конюшнята, конете хрупаха храната си и подрънваха с оглавниците, а кравите, невързани за през нощта в обора, бяха наизлезли вън, лежеха, преживяха и мляскаха с влажните си муцуни и вдигаха към нея тежките си рогати глави и черните загадъчни топки на очите.

Тя се върна в леглото си и легнала с отворени очи, пак се ослушваше с тревога, защото наставаха такива мигове, когато главата си залагаше, че ясно се разнасят някакви гласове и глухи далечни стъпки.

— Може някъде да не спят и си приказват! — опитваше се тя да си обясни тия гласове и стъпки, но щом малко-малко посивяха прозорците, тя наметна кожуха на Антек и излезе пред къщи.

На пруста Витековият щъркел спеше на един крак, пъхнат под крило клюн, а край портата се белееха купчини от свити гъски.

Върхарите на дърветата се измъкваха вече от нощта, обилна роса капеше от тях и тупаше по шумата им и по тревата, пресен и укрепителен хлад полъхваше.

Ниска синкава омара покриваше полята и само тук-там над нея се показваха по-високите дървета и се устремяваха като черни гъсти пушеци нагоре.

Вирът полъсваше като грамадно сляпо око, покрито с мрачина, елхите около него си приказваха тихо и с тревога, понеже всичко наоколо спеше, потънало в сив непроницаем мрак и тишина.

Ханка поседна на пейката, притисна се до стената и неочаквано задряма дълбоко, а когато се сепна, та се събуди, нощта бе вече съвсем побеляла и на изток се разгаряха червени зари като отражения от далечни пожари.

— Ако са излезли по хлад, току-виж, че ще се покажат! — мислеше си тя, като поглеждаше към пътя. Тя се усещаше тъй укрепнала от този кратичък сън, че не отиде отново да си легне и за да дочака по-лесно слънцето, изнесе дрешките на децата и отиде да ги изпере на вира.

А денят все по-бързо наставаше, наскоро пропя първият петел, а веднага след него и други затупаха криле и закукуригаха оглушително по цялото село, после запяха чучулиги, но все още рядко, а от приземния здрач изплуваха вече белите стени на къщите, оградите и пустите оросени улици.

Ханка усърдно переше, когато неочаквано нейде наблизо се чуха тихи стъпки. Тя се сниши като заек на мястото си и внимателно разглеждаше наоколо: някаква сянка излизаше из Балцерековата порта и се промъкваше дебнешком под дърветата.

„Вижда се, че от Мариша излиза тоя, ама кой ли ще е? — мислеше тя, като не можа да го познае, защото сянката скоро и безследно се изгуби. — Такава горда и високомерна, с хубостта си, па пуща ергените при себе си нощно време! Да се не надяваш!“

Такива нерадостни мисли й минаваха през ума, когато отново забеляза, че воденичарският ратай идва откъм другия край на селото.

— От кръчмата, от Магда навярно! Като вълци се скитат по нощите. Какво не става по света! — въздъхна тя, но и нея я обзеха някакви тръпки, та час по час се протягаше с удоволствие. Но понеже водата бе студеничка, всичко премина и тя затананика с тих и пълен с тъга глас:

Песента се понесе ниско по росата и попиваше в зарозовялото съмване.

Беше време за ставане. Из селото се чуваше скърцане на отваряни прозорци, тропане на налъми и най-различни гласове.

Щом простря на плета изпраните дрешки да съхнат, Ханка отърча да буди своите хора, но всички бяха още тъй погълнати от сън, че която и глава да се понадигнеше, изведнъж падаше тежко като замаяна.

Ядоса се страшно, че отгоре на това Петрек й викна:

— Брей, мама му стара! Рано е още, до слънце ще спя! — и не се и помръдна.

И децата се разцивриха, а Южка жално се оплакваше:

— Още мъничко, Ханушо! Та току-що си легнах!…

Тя усмири децата, изгони кокошки и патици из курниците и като почака още малко, пред самия изгрев, когато извишеното небе съвсем се разгоря и вирът почервеня от зората, Ханка почна така да гълчи, че всички трябваше да се извличат от постелите си. Веднага се залови с Витек, който се тътреше още сънен, зажуляше се о ъглите и се почесваше.

— Като те прасна с нещо по-кораво, ще се събудиш! Защо не си навързал кравите на яслите им, бре хубостнико! Или искаш да си изпорят коремите през нощта?

Той й отвърна нещо, та тя се спусна към него, но добре, че й избяга. Тогава тя назърна в конюшнята и подхвана Петрек.

— Конете тракат зъби по празни ясли, а ти се излежаваш до слънце!

— Разкрякала си се като сврака на дъжд. Цялото село те слуша! — измърмори той.

— Нека слуша! Нека знаят какъв си мързелан и безделник! Чакай ти, ще си дойде господаря ти, ще ти даде да разбереш, ще видиш! Южко — развика се пак от другата страна на двора, — на шарената крава е кораво вимето, по-добре стискай, да не оставиш половината мляко неиздоено! И по-скоро да доиш, че вече започнаха да изкарват кравите! Витек! Вземай си закуската и изкарвай, па гледай пак да загубиш овците като вчера, та ще те науча тогава! — разпореждаше се тя и се носеше като фъртуна; хвърли две-три кривачи зърно на кокошките, на квикналите пред къщи свине изнесе чебърчето с храна, на отбитото от майка му теле приготви пиене, изсипа на патенцата варен булгур и ги изпъди към вира. На Витек удари пестница по гърба и му даде ядене в торбичката, не забрави дори щъркела, и нему сложи в отвода чугунения котел с вчерашни картофи, та и той задебна, затрака с клюна си, закълва и заяде. Навсякъде беше, всичко помнеше и всичко уреждаше.

Щом Витек изкара кравите и овците, тя се зае с Петрек, че не можеше да търпи да се клати без работа.

— Изрини тора от обора! Горещо е на кравите нощем и се мърсят като свине.

Слънцето току се показваше в далнината и обгръщани света с червено огнено око, когато почнаха да пристигат безимотните жени, които работеха срещу нива за лен и за картофи.

Викна и Южка да върви да отбира картофи, даде на детето да суче, запаса си престилката и рече:

— Внимавай за всичко! Па ако се върне Антек, обади ми на зелището. Хайдете, жени, дорде е роено и по-хладно, ще поскопаем малко зеле, па след закуска ще се върнем на вчерашната работа.

Тя ги отведе зад воденицата, на ниските ливади и мочурищата, още сиви от росата и падащата мъгла. Торфената почва се вдаваше като кожени ремъци под краката им, а понейде бе тъй меко, че трябваше да избикалят; в дълбоките като изкопи бразди имаше плесенясала вода, покрита със зелена водна леща.

Още никого нямаше по зелищата. Само калугерици се въртяха над нивите и щъркели ходеха, клатеха се и внимателно шляпаха из водата. Миришеше на блато и на зелениш, на папур и тръстика, с които бяха обрасли старите пропаднали торфови дупки.

— Хубаво време, ама все ми се чини, че е на суша — обади се една.

— Добре, че вятър малко разхлажда.

— Защото сутрин повече суши той, отколкото слънцето.

— Отдавна не помнят хората толкова сухо лято! — приказваха си, като се залавяха за работа на издигнатите лехи на зелищата.

— Колко много е пораснало, някои вече свиват зелчета.

— Само червей да не го изяде. Такава суша, може и да се появят тия гадини.

— Може. Във Воля го вече съвсем изяли.

— Пък в Модлица изсъхнало всичкото, та трябвало да го садят отново.

Тъй си приказваха те, ровеха с мотички пръстта и възкупваха лехите, по които зелето бе хубаво израснало, но бяха и яко буренясали, защото лютичетата бяха до колена, а патешкото биле и тръните — като гора.

— Което човек не сее и което не е за потреба, расте като лудо — забеляза една от жените, като отърсваше корена на някакъв изкопан бурен.

— Като всяко зло! Греховете никой ги не сее, а е пълно с тях по света.

— Защото са плодовити! Мили мои! Дорде има грях, и човеци ще има. Та нали казват: без грях не би имало смях или: без грехът хората щяха да измрат! Все ще да е нещо потребен, както и тоя бурен, нали и това, и онова все господ го е създал! — разправяше по своему Ягустинка.

— Господ да е създал лошотиите ли! Как не! Човека е като свиня, всичко трябва да измърси с рилото си! — рече остро Ханка, та всички млъкнаха.

Слънцето беше високо изскочило и мъглите се бяха вдигнали, когато откъм село заприиждаха жени по зелищата.

— Работници! Чакат да им се вдигне росата, та да си не намокрят краката! — присмиваше се Ханка.

— Не всеки е стръвен за работа като тебе!

— Защото не всеки тегли така! — въздъхна тя тежко.

— Ще се върне човека ти, ще си починеш.

— Реших да ида пеши до Ченстохова на Богородица, само да се върне. Кмета каза, че днеска ще си дойде.

— От управлението му съобщили, вярно ще да е. Ами това лято много народ се кани да иде на Ченстохова. Като че ли и органистката ще иде и казва, че сам свещеника ще води поклонниците!

— Ами на него кой ще му носи шкембето? — засмя се Ягустинка. — Сам не ще може да го мъкне през толко път. Обещава, както всякога.

— Няколко пъти вече съм ходила така дружински, ама всяка година бих ходила — въздъхна Филипица, дето живееше отвъд реката.

— За шляене всеки е готов.

— Господи! — продължаваше разпалено тя, като си правеше оглушки на подбивките. — Та то човек като че ли към небето върви, така му е леко и добре по пътя. А пък на колко свят се нагледа, па що се наслуша, що се намоли! За няколко недели, а чини ти се, че си се отървала от тегла и грижи за цели години. Като че отново се ражда човек след това!

— Истина, то божията милост крепи човека! Така си е — потвърдиха другите.

Откъм село, по пътечката край реката, между шаварите и гъстите млади елхи се промъкваше някакво момиче към тях. Ханка прислони с ръка очите си от слънцето, но не можа да го познае. Едва по-отблизо позна, че е Южка, която тичаше с всички сили и още от далече викна и замаха с ръце:

— Ханушо! Антек се върна! Ханушо!

Ханка копна с мотичката и се засили като птица кога да хвръкне, но в миг се опомни, спусна запретнатия си вълненик и въпреки че не я сдържаше, въпреки че сърцето й блъскаше, та се задъхваше и едвам можеше да говори, рече спокойно, като че ли нищо й нямаше:

— Работете сами, па за закуска елате в къщи.

Тя си отиде спокойно, без да бърза, като разпитваше Южка за всичко.

Жените се споглеждаха, крайно слисани от спокойствието й.

— Само за пред хората е такава спокойна. Да не би да й се смеят, че й е домъчняло за мъж. Аз не бих могла да изтрая! — говореше Ягустинка.

— И аз! Само да не се прииска нова любов на Антек…

— Не му е вече подръки Ягуша, та може и да му се отще.

— А бе! Замирише ли му на мъж фуста, по цял свят е готов да тича след нея.

— Истина си е, говедото не е така стръвно за пакост, колкото кога някой мъж…

Бърбореха те и вече едва-едва работеха, а Ханка вървеше все тъй спокойно и като че ли нарочно заприказваше със срещнатите, ако и да не знаеше нито какво приказва, нито какво й отговарят, понеже в главата й беше само това, че Антек се е върнал и я чака.

— И с Рохо ли дойде — питаше тя постоянно.

— С Рохо! Нали ти казах!

— Ами какъв е, а? Какъв е?

— Знам ли какъв? Дойде си, още от прага пита: къде е Ханка? Казах му и полетях да те викам, и това си е.

— За мене питал! Господ да ти… Господ дано… — унесе се тя от радост.

Тя го видя още отдалече, че седеше пред къщи с Рохо, а той, като я забеляза, излезе към портата да я срещне.

Все по-бавно и по-натежало се приближаваше тя към него и се прихващаше за плета по пътя си, защото коленете й се пресичаха, не можеше да си поеме дъх и едва успя да изрече:

— Ти си това! Ти си! — сълзи заляха останалите й пълни с радост думи.

— Аз съм, Ханушо! Аз съм! — прегърна я той силно до гърдите си и я притискаше с доброта и с цялото си сърце. И тя се притискаше до него вече съвсем без памет, само щастливите й сълзи се лееха като поток по бледното й лице и устните й трепереха, тя цяла като нажалено детенце се отпусна в обятията му.

Дълго не можа да проговори, па и какво ли можеше да каже и как да изкаже всичко, което ставаше в нея! Коленичила би пред него, праха би измела, затова само сегиз-тогиз се откъсваше от гърдите й някаква дума и падаше като тежко зърно, като цвят с дъх на радост и оросен с кръв от самото сърце, а верните й и предани очи се подлагаха под стъпалата му като кученца и се отдаваха на неговата воля и на неговата милост.

— Отслабнала си, Ханушо! — пошепна той и я погали по лицето.

— Как да не съм… толко претърпях, толко дълго те чаках…

— Пресили се в работа жената — обади се Рохо.

— А-а, и ти си тука! Съвсем забравих за тебе! — И тя го поздрави и зацелува ръцете му, а той рече шеговито:

— Не е чудно. Обещах да ти го доведа, сега ти е дошъл…

— Дошъл ми е! Дошъл! — викна тя и застана в неочаквана почуда пред Антек, той като че беше избелял, бе станал по-деликатен и тъй строен, силен и като господин изглеждаше, сякаш бе съвсем друг; не можеше да разбере тя това.

— Променил ли съм се, защо ме гледаш тъй?

— Божем не си се променил, а си някак съвсем друг.

— Почакай, ще тръгна по къра на работа и веднага ще стана предишния.

Изведнъж тя скочи в стаята да вземе най-малкото дете.

— Ти още не си го видял — викаше тя, като изнасяше развряскалото се момченце, — погледни само, като две капки вода си приличате.

— Голям юнак! — И той го зави в полата на клашника си и го залюшка.

— Рохо му е името! Петрасчо, хайде ела и ти при татко си. — И тя сложи по-голямото момченце, което взе да се катери по бащините си колене и бълболеше нещо. Антек прегърна с особена нежност и двете.

— Мили червейчета, милите ми мальочета! Колко е пораснал вече Петрас и си приказва нещо по своему.

— Па да знаеш какъв е пакостник, па какъв е умник, само да му падне тояга, веднага удря и гъските гони. — И тя приклекна при тях: — Петрасе, кажи: тате! Кажи тате!

Детето избълболи дори нещо повече и задърпа баща си за косата.

— Южке, защо стоиш настрана, та не дойдеш? Я ела — каза той.

— Та смея ли да дойда — обади се срамежливо тя с пискливия си глас.

— Ела де, ела, не бъди такава глупава! — И той я прегърна сърдечно, по братски. — Сега вече да ме слушаш за всичко, като баща. Не бой се, няма да съм много строг към тебе и нищо лошо няма да ти правя.

Момичето жално се разплака, като споменуваше за баща си и брат си.

— Като ми каза кмета за смъртта му, сякаш че някой с климия ме блъсна по главата, та ми притъмня. Такъв мил момък, такъв добър брат. Кой би се надявал на това! Вече си мислех как ще си поделим имота, и за жена замислях коя да му вземем — рече той тихо с дълбока болка, та Рохо, за да ги отклони от всички тези мрачни мисли, стана от мястото си и извика:

— Хубаво си приказвате вие, ама на мене вълци ми вият в корема.

— Господи! Съвсем забравих. Южко, я хвани тия жълтите петлета! Църрр, тъка-тъка-тъка! Или по-рано може малко яйца, а? Може малко хляб, пресен е, и малко масло, вчера съм го избила! Заколи ги и ги попари с вряла вода! Ей сега ще ви ги сготвя. Ех, че и аз се заплеснах, та забравих!

— Остави, Ханко, петлетата за после, па направи нещо нашенско. Тъй ми се е прияло нещо селско, че с готовност ще седна пред паница с картофи и борш — смееше се весело Антек. — Само за Рохо сготви нещо друго.

— Да наспори господ. Тъкмо това и мене ми се ще да си хапна!

Ханка се спусна да готви, но понеже картофите вече вряха в гърнето, извади само колбаса за борша.

— За тебе съм я запазила, Антошко. Това е оная свиня, дето ни бе заръчал да я заколим за Великден.

— Бре, бре, голямо парче, ама ако е рекъл господ, ще му видим сметката. Рохо, ами де останаха нашите подаръци?

Старецът му подаде една голяма торба и Антек почна да изважда най-различни неща, като ги подаваше на всеки поотделно.

— На̀ ти, Ханушо, това е за тебе за в празник — подаде й вълнен шал, също такъв, какъвто имаше органистката, съвсем черен, със зелени и червени черти на кутийки.

— За мене. Не си забравил, Антошко — простена тя с безкрайна благодарност.

— Ба, да не беше Рохо, щях да забравя, ама той ме подсети и отидохме заедно да избираме и купуваме.

А много неща бе накупил, защото даде на жена си и обуща, и копринена забрадка, синя с жълти цветчета. На Южка даде също такава, само че зелена; даде й якичка и няколко върви маниста с дълга панделка за връзване. За децата бе донесъл тестени сладки и хармонички. Имаше дори и за сестра си Магда, защото остави настрана нещо, обвито в хартия, па не бе забравил ни Витек, ни другия ратай.

Ахнаха чак, възхитени от все по-новите чудесии, с такава радост ги гледаха и мереха, че Ханка дори се просълзи, а Южка се хващаше за главата от почуда.

Рохо се усмихваше и триеше ръце, а Антек само подсвиркваше.

— Заслужили сте за подарък. Рохо ни каза как всичко вървяло наред в домакинството. Оставете това, не съм ги донел, за да ми благодарите — викаше той, като се бранеше, защото жените се спуснаха да го прегръщат и целуват.

— Не съм и сънувала такива чудесии — шепнеше насълзено Ханка и седна да мери обущата си. — Тесни ми са малко, набъбнали са ми краката от босо ходене, ама зимъска ще ми бъдат по мяра.

Рохо взе да разпитва за селото и за разни други работи, а тя му разправяше пет за четири, като бързаше около яденето. И не след много сложи пред тях възголяма паница с хубаво подмазнени картофи и друга не по-малка с борш, в който като подкова плуваше колбасата.

Заловиха се бързо да закусят.

— Те това се казва ядене — повикваше Антек весело, — колбаса да ти напълни очите. Нея като изядеш, та да усетиш, че си ял. А в затвора ме хранеха като с трици.

— Бедния, добре си се измъчил и нагладувал.

— Така си е, накрая вече нищо не можех да ям.

— Казваха другите мъже как хранят там, че само гладно куче би яло такава храна, истина ли?

— Истина я, но най-лошото е, че трябваше затворен да седиш. Докато бе студено, все се търпеше, ама като започна да грее онова слънце и ми замириса на земя, чинеше ми се, че ще полудея. Свободата ми миришеше по-хубаво от колбаса. Опитах се дори решетките да изкъртя, ала ми попречиха.

— Истина ли е, че бият там? — попита тя.

— Бият, защото там има и такива разбойници, които по право всеки ден заслужават бой. Ама мене не посмяха с пръст да ме барнат. Само да беше посмял някой кучи син, имаше да ме запомни!

— Та би ли могъл да ти надвие някой, такъв юначага? — потвърдяваше радостно тя, като го гледаше и отгатваше и най-малкото му желание.

Те скоро се нахраниха и веднага отидоха да спят в плевнята, където Ханка им занесе завивки и възглавници.

— Какво правиш пък ти, на пръжки ще се стопим — засмя се Рохо.

Тя нищо не рече, но като затвори портата на плевнята, усети се съвсем отслабнала и избяга в градината да плеви магданоза. Огледа се един миг наоколо и бухна да плаче. Плачеше тя от радост, плачеше, че слънцето я грееше в гърба, че зелените дървета се вееха над главата й, че птиците пееха, че всичко цъфтеше и миришеше на хубаво и че й беше тъй добре, тъй тихо и тъй сладко на душата, като след света изповед, дори и по-добре.

— Божичко, ти направи всичко това! — простена тя и вдигна насълзени очи към небето с най-искрена, неизказана благодарност за всички добрини, които й дойдоха.

— Че всичко се вече промени! — въздъхваше тя смаяна, щастлива, почти в небесата възнесена. През всичкото време, докато спяха, тя ходеше като да не бе на себе си от щастие. Бдеше над тях като квачка над пиленцата си. Отнесе децата далече в градината, да не би да се развикат случайно. Изгони от двора всички животни, без да задирва, че свинете ровят ранните картофи в градината, а кокошките рият поникналите краставици. Забрави всичко друго на света и постоянно назърташе към заспалите.

А пък денят така мъчително се продължаваше, че тя не можеше вече място да си намери. Мина вече време за закуска, мина обед, а те все още спяха. Разпрати всички на работа и не надзираваше как работят там без нея, само пазеше и все тичаше от плевнята до къщи.

Сто пъти изважда подаръка да си го мери, като се оглеждаше и казваше:

— Какъв друг е станал, какъв добър и паметен като…

Най-сетне отърча по селото при някои жени и щом само зърнеше някого, отдалече му викаше:

— Знаеш ли, върна се човека ми. Сега спи в плевнята.

И смееха се и очите й, и лицето й; от цялата се излъчваше такава радост и веселост, че жените се дори чудеха.

— Дали не я е омагьосал тоя обесник? Съвсем е изгубила ума си.

— Веднага ще почне да се гордее и да вири нос, ще видите!

— Нека само Антек захване предишните си истории, ще й омекне носа — приказваха си жените.

Разбира се, тя не чуваше тия приказки, а като дотича в къщи, залови се бързо да приготви хубав обед; но щом чу разкрякалите се във вира гъски, залетя се да ги усмири с камъни, та едва не се скара за това с воденичарката.

Тъкмо бе изпратила следобедна похапка за работниците на нивата, когато мъжете дойдоха от плевнята. Сложи им обед пред къщи на сянка и на хлад, като ги почерпи с водка и бира, а за приядка им даде половин сито добре узрели вишни, които бе донесла от домакинката на свещеника.

— Обед богат като на сватба — пошегува се Рохо.

— Господаря се е върнал, малка ли сватба е това? — отговори тя, като шеташе около тях и тук-там само хапваше по нещо.

Като свършиха, Рохо веднага излезе по селото и обеща да дойде вечерта, а тя попита нерешително мъжа си:

— Искаш ли да видиш имота?

— Добре! Свърши се вече празника, трябва да се заловя за работа! Боже мой, не се и надявах, че тъй скоро ще наследя баща си!

Той въздъхна и тръгна след нея; отведе го тя най-напред в конюшнята, където пръхтяха три коня, а в оградката се въртеше едно жребче; после в празния обор, после при плевника, при тазгодишното сено; назърна дори в кочините и под навеса, дето бяха разните оръдия и сечива.

— Бричката трябва да се премести на тока, че тук много ще се разсъхне.

— Та един път ли съм казвала на Петрек! Ама какво да правя, като не ме слуша?

Тя захвана да мами прасетата и птиците и се хвалеше с многото приплод, па като видяха и това, заразправя надълго и нашироко за полските работи, къде какво е посято, и за много други неща и при това внимателно гледаше в очите му с очакване какво ще каже, но той всичко наред премисляше, подпитваше за това-онова и най-после рече:

— Чак не може да повярва човек, че всичко това сама си нареждала.

— Зарад тебе и повече бих направила — пошепна тя с жар, страшно зарадвана от похвалата.

— Бива си те, Ханушо, бива си те! Не се и надявах да си такава.

— Като се налагаше, то се знае, че не може човек да жали ни ръце, ни крака.

Антек разгледа дори и градината, пълна с вече полуузрели вишни и с лехи от магданоз, кромид и оставени за семе зелки.

Върнаха се към дома и като минаваха покрай бащината им половина на къщата, той назърна през отпорения прозорец вътре.

— Ами Ягна къде е? — мяташе той учуден поглед по празната стая.

— Къде? При майка си! Изпъдих я! — рече тя твърдо и го погледна в очите.

Той сви вежди, премисли някое време, запали цигара и рече спокойно, колкото да каже нещо:

— Зло куче е Доминиковица, няма да ни се размине без съд.

— Чух, че вчера са търчали вече да подават тъжба в съдилището.

— От тъжба до присъда дълъг път. Но трябва добре да се внимава да не ни скрои някоя примка.

Тя му разказа откъде тръгна и как стана всичко това, разбира се, като много нещо премълчаваше. Той не я прекъсваше, а само мръщеше вежди и святкаше с очи; чак когато тя му подаде приписа, той се засмя хапливо:

— Струва толкова, колкото да клекнеш с него зад къщи.

— Така е, ама нали е същия, дето тате й го беше дал.

— Не струва и пукнат грош! Ако се е отписала при нотариуса, то би било друго нещо! На смях го е хвърлила.

Той сви рамене, взе Петрушек на ръце и тръгна към прелеза.

— Ще навидя нивите и ще се върна! — рече, а тя остана, макар че страшно й се искаше да тръгне подире му. А той, като минаваше край сенарника, вече отново направен и пълен със сено, изгледа го под око.

— Матеуш го направи. За покрива му взе слама от сто и осемдесет снопчета — викаше Ханка след него, застанала на прелеза.

— Добре, добре — измърмори той. Не беше тъй любопитен за всичко. Отмина картофите и тръгна по-нататък по слога.

Това лято откъм селото бяха току-речи само есенници и затова малцина срещна той на пътя си, а като срещнеше някого, поздравяваше се набързо и отминаваше. Но малко по малко намаляваше хода си, защото Петруш му тежеше и някак чудно го разхлабваше тоя тих, нагрят въздух. Той се спираше или сядаше, като не преставаше да разглежда поотделно почти всяко късче от дългата нива.

— Хо, хо! Кукувичата прежда души лена! — извика той, като застана при лехите, посинели от цвят, но начесто пожълтели от кукувичата прежда. — Купила е нечисто семе и не го е отвеяла.

После се спря при ечемика, който бе слаб, подгорял вече и едва се виждаше под тръните, лайкучките и киселеца.

— Посели са го на мокро! Изорал е като свиня с рилото си! Ах, да се не видиш, кучешки сине, с такова оране! Па как го е завлякъл, синеца! Боклук и буци!

Той плюна ядосан и навлезе в обширната част от нивата, засята с ръж, която се полюляваше до краката му като обляна от слънцето вода и удряше с тежки и шумящи класове. Много се зарадва, защото бе хубаво израсла, имаше дебела слама и класове като камшици.

— Като гора върви! Още тате я е сеял! И в чифлика не е по-добра! — И той стри един клас в шепата си. Зърната бяха пълни, но още меки. — След две недели ще стане за жътва! Град само да не я очука.

Но най-много гледа и се радва той на пшеницата, защото макар и нееднаква навсякъде, макар на хорища, на хорища, но от черните, лъскави стръкове вече често се показваха големи класове.

— Не ще е по-долу от ръжта. Трябва на места да се попрореже, че е много буйна. На височинка е, но не е подгоряла! Като чисто злато!

Все по-далече отиваше той, като възлизаше бавно въз полегатия хълм, на който вече се възправяше черната стена на гората. Селото оставаше зад него като че ли на самото дъно, потъваше в градините, а през пролуките между къщите полъсваше вирът или някой прозорец светваше на слънцето.

Нейде под гробищата косяха детелина и косите бляскаха като сини светкавици над земята, на друго място се червенееха женски вълненици и стада бели гъски пасяха по тесните угари, а зад селото в зеленото поле с картофи като мравки се движеха хора; още по-високо, нейде в непрогледните далнини, се мержелееха някакви села, самотни къщи, наведени над пътищата дървета, грамадни поля — и всичко това изглеждаше като потопено в кипнала вода.

Високо над земята владееше дълбока тишина. Разгретият въздух чак ослепяваше с блясъка си и лъхаше такава жар, че през белезникавата мараня само от време на време прехвръкваше тежко на премалели криле щъркел или прелитаха задъхани врани.

Нейде пееха невидими чучулиги, небето висеше високо, разпалено и чисто, само тук-там по тия небесни поля стоеше сякаш на пост някое бяло облаче като изгубена овца.

А по земята играеше сух и горещ вятър, търкаляше се като пиян, понякога се спущаше с писък, та чак птиците се изплашваха, или издебнал отнякъде, връхлиташе неочаквано в житата и ги смотаваше, разиграваше, развълнуваше ги до корен и пак пропадаше неизвестно къде, а разлюшканите ниви още дълго и тихо шумяха, сякаш се оплакваха от този немирник.

Антек се спря в една угар до гората и пак се ядоса.

— Още неизорана! Конете стоят без работа, тора гори на камара, а тоя синковец никак не го е грижа! Ах, кучи сине! — запсува той и тръгна край гората към кръста на тополовия път.

Усещаше се уморен, в главата му шумеше и прах задавяше гърлото му. Седна в сянката на брезичките до кръста, сложи заспалия Петруш върху клашника си и като изтри обилната пот от лицето си, загледа се в света и се замисли.

Слънцето се наклони над горите и първите плахи сенки излязоха изпод дърветата и запристъпяха към житата. Гората приказваше нещо тихо с пламналите в слънцето върхари, а гъстите шубраци от лески и трепетлики по края се тресяха като в треска. Кълвачи усърдно чукаха, а някъде далече крякаха свраки. Понякога между обраслите с мъх дъбове се мернеше авлига, сякаш някой хвърлеше клъбце от намотана небесна дъга.

Хлад повяваше от тихите мрачни гъсталаци, прокъсани само тук-там от слънчевите нокти.

Миришеше на гъби, на смола и на горещи блата.

Изведнъж над гората изскочи ястреб, понесе се насам-натам над полето, застоя се за миг и като мълния се спусна в житата…

Антек скочи да отърве жертвата, но беше вече късно, разсипа се облак от перушина, разбойникът избяга, плачливо запискаха яребици, а един изплашен заек препусна с всички сили, та само задницата му се бялкаше.

„Как го съгледа! Хайдушкия му син! — шепнеше той, като сядаше пак. — Какво пък, нали и ястреба трябва да се храни, най-малкия червей дето е, и той иска да живее. Така е нареден света!“ — мислеше си той и покриваше личицето на Петруш, понеже пчели и един космат бръмбар усилено бръмчеха над него.

Спомни си как доскоро той самият се стремеше към свобода, към тия поля, и как душата му по чудо не изсъхна от мъка!

„Измъчиха ме, кучите му синове!“ — изохка той, без да се движи от мястото си, понеже току пред него из нивата показаха плахите си глави пъдпъдъци, като се свикваха по своему, но в същия миг се скриха, тъй като цяло ято врабци накацаха по брезичките, смъкнаха се след това в пясъка, разцвърчаха се като обезумели, блъскаха се, биеха се и се караха, докато внезапно млъкнаха и се сгушиха на местата си: ястребът отново се завъртя във въздуха, и то тъй ниско, че сянката му се виждаше из нивите.

„Даде ви да разберете, пискачи такива! Тъкмо така става и с хората! С мнозина повече можеш да постигнеш, като ги сплашиш, отколкото с молба“ — мислеше си той.

Отстрани на пътя се показаха стърчиопашки. Те клатеха опашките си и вървяха съвсем близо до него, а щом мръдна ръка, хвръкнаха зад рова.

„Какви са глупави! За малко щях да хвана една за Петруш!“

От гората излязоха врани, замаршируваха в ред наоколо, кълвяха, каквото им попаднеше, но като усетиха, че има човек, почнаха внимателно и с извърнати глави да гледат към него и да го избикалят отдалече, като подскачаха все по-близко и държеха щръкнали разбойническите си човки.

„Няма да ме ядете!“ И той хвърли буца пръст и те избягаха тихо като крадци.

А после, понеже седеше като вцепенен, загледан в света и заслушан с цялата си душа в неговите гласове, всевъзможни гадинки запъплиха смело към него. Мравки лазеха по гърба му, пеперуди час по час кацваха по косата му, калинки-малинки търсеха нещо по лицето му, а зелени тлъсти гъсеници пълзяха бързо по ботушите му, горски птички нещо зачуруликваха над главата му и катеричка се премъкна от гората и навирила кафява опашка, сякаш се замисли за миг дали да скочи на него. Но той нищо вече не знаеше, защото потъваше в нещо, което извираше със сила от необятната земя и насищаше душата му с упоителна и напълно неизказана сладост.

Стори му се, че се премята заедно с вятъра по житата; струваше му се, че блести като мекичкия влажен злак на тревите, че се лее като поточе по нагретите пясъци между пропитите с миризма на прясно сено ливади; или пък, че хвърчи заедно с птичките високо нейде над света и вика с непонятна сила към слънцето; или пък, че се превръща в шума на полята, люшкането на горите, силата и растежа на всяко растение и в цялата мощ на тая свещена земя, която ражда всред песни и радост. И той съзнаваше себе си, съзнаваше и всичко друго, защото тук беше и това, което се вижда и усеща, до което се докосва човек и което може да се разбере, пък и онова, което дори не е възможно да се помисли и което само някоя душа в мига на смъртта прозира, което само се трупа и набира в човешкото сърце и издига тази душа в някаква непозната страна, извиква сладки сълзи на очите и я притиска с неутолима скръб като с камък.

Всичко това минаваше като облак пред него, та преди да разбере добре едни неща, прииждаха други, по-нови и по-непонятни.

Буден беше, а дрямка замрежваше очите му и го водеше над долове, развеждаше го над възхитителни краища, така че той се почувствува най-сетне като по време на черковен пренос, когато душата се възнася нейде и плува, коленичила в някакви ангелски градини, в някакви пълни с щастие небеса и райове.

Корав мъж беше той и неподатлив на нежности, но в тия чудни минути бе готов да падне на земята, да прилепи горещи устни до нея и да прегърне целия този любим свят.

„Нищо, само въздуха ме малко разслабва“ — бранеше се той от себе си, като триеше с длан очи и мръщеше вежди, но къде можеше да превъзмогне всичко това, къде можеше да сподави в себе си задоволството, което го изгаряше?

Защото пак се почувствува на земята, на бащините и прабащините си буци, между свои хора, та не е чудно, че цялата му душа се радваше и всеки удар на сърцето му изглеждаше като да вика силно и радостно по цял свят:

— Ето ме пак! Тук съм и тук ще остана!

Изпитваше устрем в себе си, беше готов да полети към този нов живот, по който вече е вървял баща му, по който са минали дедите и прадедите му и също като тях и той навеждаше плещи, за да поеме тежкия труд и да го понесе безстрашно и неуморно, докато Петруш го замести на свой ред…

„Тъй трябва да бъде! Млад след стар, син след баща, един след друг и все така, докато бъде волята ти, боже милостиви“ — мислеше сурово.

Той наведе ниско подпряната си на ръце натежала глава, защото го налетяха множество най-различни мисли и спомени, а някакъв твърд и укоризнен глас, сякаш гласът на съвестта му, почна да разказва горчиви и болезнени истини. Той се наведе и се смири пред него, като призна всичките си провинения и грехове…

Тежка бе тая изповед и съвсем не лесно покаянието, но той превъзмогна гордостта си, сподави своята надменност и твърдост, като гледаше на целия си живот с неумолимите очи на опомнянието. Всяка своя постъпка той разглеждаше сега от край до край и я подлагаше на разумна и строга преценка.

„Глупав съм бил и нищо повече! На този свят всичко трябва по ред да върви! Наистина умно казваше тате: когато всички карат колите в една страна, горко томува, който падне от колата, ще се намери под колелата! Коне пеша не се стигат! Че всеки човек трябва всичко да разбере със своя ум! На мнозина скъпо излиза!“ — мислеше си тъжно той и горчива усмивка се яви на устните му.

Из гората задрънкаха клопотарчета и вече се чуваше мученето на проточили се към село стада.

Той взе Петруш и тръгна отстрани на тополовия път, като оставяше да минава идващият от горските пасища добитък.

Изпод копитата се вдигаше прах и се издигаше като облак над тополите. В зачервеното от залеза турло се мяркаха рогатите тежки глави и често се струпваха на купчини овцете, прибирани оттук-оттам от кучетата, защото все се дърпаха в крайпътните жита; свине поквикваха, шибани с тояги, телци с рев търсеха изгубените си майки, няколко пастири яздеха на коне, а другите вървяха пеша със стадата, чукаха с тоягите си, приказваха и подвикваха. Някой пееше, та огласяше наоколо.

Антек бе изостанал вече след всички, когато го съзря Витек и дотърча да му целуне ръка за добре дошъл.

— Много си порасъл — продума ласкаво Антек.

— Вярно, нали панталоните, дето есенес ми ги дадохте, ми са до коленете.

— Не бой се, господарката ще ти даде нови! Има ли какво да пасат кравите?

— Къде ти има, напълно изгоря вече тревата. Да не им подтуря господарката у дома, съвсем биха пресушили млякото. Дай ми Петруш да го покарам малко на кон — помоли му се Витек.

— Не може да се държи, ще падне!

— Малко ли съм го карал на кобилата! Нали ще го държа, детето чак пищи за кон. — И той го взе и го качи на една стара кранта, която се тътреше с отпусната глава. Петруш се хвана за гривата с ръчичките си, заудря с голи пети по хълбоците на коня и радостно завика.

— Виж го какъв юнак! Милото ми синче! — прошепна Антек и веднага свърна през нивите и се насочи по слоговете към пътя, който водеше зад плевните.

Слънцето току-що залезе. Цялото небе беше в позлата и бледа зеленина, вятърът спря, житата отпуснаха натегнали класове, а по росата летяха някакви далечни песни и шум от селото.

Той вървеше бавно, сякаш обременен от спомените, понеже в паметта му се появи Ягуша. Час по час виждаше той пред себе си сините й очи, лъскавите зъби и червените кипри устни, които дъхаха някак тъй близко, та чак трепваше и се спираше. Тя заставаше като жива отпреде му, той разтриваше очи, пъдеше я от паметта си, но тя като че ли напук вървеше до него, притиснала бедрото си до неговото както някога и както някога му се струваше, че такъв жар лъха от нея, та чак кръвта нахлуваше в главата му.

„Може би добре е направила, че я е изпъдила от къщи! Като трън, като болезнен трън се е забила под нокътя ми. Но няма да се върне, което е било — въздъхна той с чудно свито сърце. И като се изправи, каза строго на себе си: — Свърши се вече кучешката сватба!“ — и влезе в двора.

Там беше много шумно, всички се бяха прибрали и бързаха да свършат вечерната работа: Южка доеше кравите при обора и врещеше с пискливия си глас, а Ханка правеше юфка пред къщи.

Антек рече нещо на Петрек, които поеше конете, и влезе да разгледа онази страна, в която бе живял баща му; след него дотича и Ханка.

— Трябва да почистим и да се пренесем тук. Вар има ли?

— Купила съм още от панаира; утре ще повикам Стахо, той ще белоса. Истина, тук ще ни е по-сгодно.

Той мислеше нещо и обхождаше всички ъгли.

— Ходи ли по нивите? — попита тя нерешително.

— Ходих, всичко е хубаво, Ханушо. И аз да съм бил, по-добре не съм щял да го наредя.

Зарадвана от похвалата, тя силно се изчерви.

— Само че на Петрек му дай свини да пасе, а не да оре ниви! Мърляч!

— Нима не знам аз това! Дори питах вече за нов ратай.

— Ще го стегна аз, па ако и мене не слуша, ще го изпъдя, та няма и да се види.

Тя искаше още нещо да каже, но децата се развикаха, та отърча при тях, а Антек излезе на двора и разглеждаше всичко тъй внимателно и тъй строго, че макар и само нарядко да казваше по някоя дума, на Петрек му настръхваше кожата, а Витек, от страх да не се навира в очите му, се измъкваше още отдалече настрана…

Южка доеше вече третата крава и все по-високо пееше:

— Какво си се развикала, като че те дерат! — сгълча я той.

Тя спря изведнъж, но понеже беше горда и упорита, продължи по-нататък, само че вече по-тихо и някак плахо:

— Я да си затваряш устата я, господаря е в къщи! — скара й се Ханка, като носеше пиене за последната крава. — Послушание да има отсега нататък тука! — добави тя.

Антек взе чебърчето от нея, сложи го пред кравата и рече със смях:

— Врещи, Южо, врещи да изплашиш плъховете, та по-скоро да избягат от къщи…

— Ще правя, каквото си искам! — избъбра тя надменно и заядливо, но щом си отидоха, изведнъж утихна, като странеше от брат си и сумтеше с нос.

Ханка се занимаваше сега със свинете и тъй чевръсто вдигаше тежките чебърчета с храна и пиене, че той я съжали и рече:

— Нека ратаите занесат това, виждам, че е много тежко за тебе! Знаеш ли какво? Ще ти ценя някое момиче, защото Ягустинка така ти помага, та да се доплаче на човек. Къде се е дянала тя днеска?

— При децата си изтича, отиде да се помирява с тях. Наистина, добре ще е да има едно момиче, ама ще ни излезе скъпо! И сама си мога, ама като искаш… твоя воля… — Тя едва се въздържа да не целуне ръцете му от благодарност, но само добави зарадвана: — И гъски ще може повечко да се отгледат, па и друго прасе ще се охрани за продан!

— На господарски сме сега имот и по господарски трябва да я караме, както е било и при бащите ни! — каза той след дълго мислене.

А след вечеря излезе пред къщи, защото взеха да идват познати и приятели. Всички го поздравяваха със завръщането и му се радваха.

Дойдоха Матеуш и Гжеля, кметовият брат, дойде Стахо Плошка, Клемб със сина си, братовчед му Адам и други.

— Поглеждахме като жаби на сухо за дъжд да си дойдеш! — рече Гжеля.

— Задържаха ме тия синове, като вълци ме държаха! Не можех по никакъв начин да се изкопча!

Насядаха на пейката под стряхата в тъмното. Само Рохо седеше при прозореца на светлината, която падаше на широк сноп чак в градината.

Беше тиха, топла и богато осеяна със звезди вечер. През дърветата бляскаха светлините на къщите, вирът помърморваше, като да въздишаше. Навред пред къщите хората бяха излезли на хладовина.

Антек разпитваше за това-онова и Рохо току го прекъсна:

— Знаете ли, началника извести, че след две седмици липчени трябва да се съберат и да вземат решение за училище!

— Не е наша работа това, бащите ни да решават! — изтърси Плошка, но Гжеля го скастри:

— Лесно е да стоваряш всичко връз бащите, а ти да се излежаваш възнак! Ето затова, че никой от младите не иска да се главоболи за нищо, е процъфтяло селото ни!

— Да ми даде имот баща ми, тогава ще се грижа.

Запрепираха се здравата за това, най-сетне се намеси и Антек:

— И дума да не става, на Липци е потребно училище, само че за такова, дето иска началника, нито грош не бива да се дава.

Подкрепи го и Рохо, като ги заплашваше и наговаряше да се съпротивяват.

— Ще решите да се даде по злотувка на глава, а после ще ви заповядат по рубла да давате… Как беше с решението за изграждане на съдилището в града? Хубавичко се охраниха от парите ви. Пораснаха им коремите.

— Аз вече съм за това да не се взима решение — пошепна Гжеля и приседна до Рохо, който го отведе настрана, подаде му някакви списания и книжки и тихо и сериозно му заприказва нещо.

Другите поговориха още за това-онова, но някак заспало и без голямо желание, дори Матеуш беше днес неразположен, малко приказваше, а само разглеждаше внимателно Антек.

Канеха се вече да си вървят, че всички щяха да стават рано сутринта и да ходят на работа, когато долетя ковачът; оплакваше се, че току-що се върнал от дворянина, и псуваше всички и цялото село.

— Какво те е пак ужилило? — попита Ханка, като се подаде през прозореца.

— Какво ли? Срамно е да се каже, ама прости са нашенци и толкоз! Дворянина ги има за хора, за стопани, а те като гъскари! Погодиха се вече с дворянина, всички бяха на едно, а като дойде ред да се подписват, един се чеше по главата и мърмори: „Та знам ли!“, друг казва: „Да поговоря с жената в къщи!“, трети скимти да му добави и близката ливадка. Иди върши работа с такива. Дворянина тъй се ядоса, та не иска и да чуе вече за спогодба, дори даде заповед да не пущат липченски добитък на пасищата из гората, а което се хване, че пасе, да му се взима глоба.

Разтревожиха се от тази неочаквана новина и започнаха да псуват виновните и да се препират все по-разпалено помежду си. Тогава Матеуш се обади навъсено:

— Всичко е затова, че хората са заблудени и оглупели като овци, а няма кой да ги вразуми!

— Та малко ли им разправя Михал на всеки?

— Какво ти там Михал! Търчи той за своя облага по тая работа, държи страната на дворянина, то се знае, че народа няма да му вярва. Слушат, ама след него няма да отидат…

Ковачът скочи и разпалено обясняваше, че гледа само доброто на селото, че дори и от себе си харчи, само и само да свърши тая работа.

— Ако ще би в черква да се закълнеш, пак няма да ти повярват — измърмори Матеуш.

— Нека тогава се опита някой друг, ще видим дали ще успее! — рече той.

— То се разбира, че някой друг трябва да се заеме с тая работа.

— Ама кой? Да не би свещеника или воденичаря? — се чуваха насмешливи гласове.

— Кой ли? Антек Борина! Па ако и той не докара ума на селото, тогава по дяволите всичко…

— Какво аз? Кой ще ме послуша мене? — заекна смутено Антек.

— Умен си, пръв си сега в селото и всички ще те слушат.

— Истина! Разбира се! Само ти! С тебе сме! — завикаха в надпревара, но това някак не допадна на ковача; той се въртеше неспокойно, дърпаше мустаците си и се засмя закачливо, щом Антек рече:

— Наистина, не е бог знае какво нещо, мога аз да опитам; ще поговорим някой ден за това.

Започнаха да се разотиват, но всеки поотделно го отвеждаше настрана и го уговаряше, като му обещаваше, че ще тръгне с него, а Клемб му рече:

— Над народа всякога трябва да има един, който да седи по-високо и по ум, и по сила, и по чест.

— Па когато потрябва, да може и с тояга да наложи ребрата някому! — засмя се Матеуш.

Всички се разотидоха. Останаха само Антек и ковачът до прозореца, защото Рохо бе коленичил в пруста, потънал в молитвите си.

Те дълго разговаряха в дълбоката тишина. Чуваше се само как Ханка шета из стаята: оправяше леглата, обличаше юрганите в нови калъфи, дълго време се ми като за някакъв голям празник, а после взе да разчесва косата си при прозореца, все по-нетърпеливо поглеждаше навън към тях и наостряше внимателно уши, когато ковачът почна тихо да го съветва да не се залавя с тая работа, защото не ще може да дойде до съгласие със селяните, па и дворянинът не е приятелски настроен към него.

— Не е истина това! Той му стана гарантин в съда! — рече тя през прозореца.

— Щом ти по-добре знаеш, тогава за друго да си приказваме… — Ковачът беше сърдит като куче.

Антек стана и се запротяга на дрямка.

— Само това ще ти кажа: хванаха те в тая работа, нали? Ще се заловиш с чуждите интереси, ами ако след това те осъдят?…

Антек седна пак и тъй дълбоко се замисли, че ковачът не дочака отговор и си отиде.

Ханка се въртеше край прозореца и час по час поглеждаше към него, но той не я забелязваше. Най-после тя плахо и умолително му се обади:

— Ела си, Антоше, време е да спим… Много си уморен днеска…

— Ида, Ханушо, ида — и стана тежко.

Тя бързо се зае да се съблича и шепнеше с разтреперани устни молитвата си.

„Па ако ме осъдят на заточение в Сибир, та що?“ — мислеше загрижено той, като влизаше в стаята.

V

— Петрек, я донеси дърва за огъня — викна Ханка пред къщи, разкопчана и цяла набрашненена, че месеше хляб.

В пещта бумтеше вече силен огън. Тя често го разравяше и тичаше да размесва хляба и да го изнася пред къщи на дъската, изложена малко на слънце, за да възиде по-лесно. Тя много бързаше, защото тестото вече кипеше в покритите с юрган големи нощви.

— Южке, дотури дърва в пещта, че още не се е добре опалила!

Но Южка я нямаше, а и Петрек много не бързаше. Той товареше тор на двора, притупваше натоварената с връх кола, за да не се разсипва по пътя, и спокойно си приказваше със слепия старец, който сучеше въжета при плевнята.

Следпладнешкото слънце все още припичаше, та смола течеше по стените, земята пареше, въздухът гореше като жив огън и едва можеше да се движи човек. Само мухите се въртяха и бръмчеха над колата и конете малко оставаше да скъсат въжетата и да изпочупят краката си от тъпчене поради хапливите мухи.

Над двора висеше сънна, угнетителна жега, размесена с острата миризма на тора, та и птиците бяха млъкнали в градината, кокошките лежеха като мъртви край оградите, а прасетата с пъшкане се валяха в калта при кладенеца. Изведнъж просякът закиха силно, защото от обора замириса още повече.

— Наздраве, дядо!

— Не мирише на тамян, не. Божем съм привикнал на тая миризма, ама сега ме зачопли в носа от енфие по-силно.

— Кой на каквото е привикнал, това му е и сладко.

— Ех, че си глупав! Та какво, аз да не душа само лайна по света!…

— Рекох го, защото си спомних, че същото ми каза моя старши във войската, когато при учение за пръв път ме зашлеви по лицето…

— И ти свикна с това, а? Хи-хи-хи.

— Къде ти свикнах! Така скоро ми омръзна тази наука, че като пипнах тоя синковец веднъж насаме, наложих го едно хубаво, та чак муцуната му се наду като тиква. После вече не смееше да ме бие…

— Дълго ли време служи?…

— Цели пет години! Нямаше с какво да се откупя и трябваше да нося пушката. Само че отначало, докато бях глупав, комуто скимнеше, той ме подритваше и хубаво се натеглих. Ама другарите ме научиха, та ако нещо ми се изгубеше, открадвах си го или ми го даваше една мома слугиня, че й бях обещал да се оженя за нея. А как ми викаха на прякор, задето обичах картофите, как се смееха на езика ми и на нашите молитви…

— Ах, безбожници проклети, на молитвата се смеят.

— Като наместих ребрата на тоя-оня, оставиха ме на мира!

— Я гледай какъв юнак си бил!

— Юнак-неюнак, ама на трима ще видя сметката! — хвалеше се усмихнат.

— На война бил ли си?

— Как да не съм, бил съм се с турците. Натупахме ги здравата!

— Петрек, къде са дървата? — завика пак Ханка.

— Там, където и по-рано — отвърна той под носа си. Просякът дочу и го смъмра:

— Господарката ти те вика!

— Нека си ме вика, няма да взема и паниците й да мия!

— Ти глух ли си, бре! — кресна тя, като изтича пред къщи.

— Не ща да ти паля пещта, не съм се ценил за това — отвърна той.

Тя го нахока, както си знаеше.

Но и ратаят твърде надменно й отговаряше и не мислеше да я послуша, а когато с някаква дума тя го бодна по-силно, той бучна вилата в тора и викна ядосано:

— Това не ти е Ягуша, не ще можеш с викане да ме изпъдиш.

— Ще видиш какво мога! Ще ме запомниш! — заплашваше тя, засегната на болното място, и силно ядосана, така се разбърза около хляба, че облак от брашно изпълни стаята и излизаше от прозореца навън. Тя мърмореше против вироглавеца, изнасяше хляба пред къщи, подтуряше дърва в пещта и в същото време поглеждаше и към децата. Уморена бе от работа и жега, защото в стаята горещината просто задушаваше човека, а в отвода, където гореше пещта, също едва се дишаше, при това и мухите непрестанно бръмчеха по стените, страшно досадно хапеха, та почти с плач ги пъдеше с клонче и тъй бе изпотена и раздразнена, че все по-бавно и по-неспокойно работеше.

Тъкмо размесваше последната топка тесто, когато Петрек изкара из двора колата.

— Почакай, ще ти дам да похапнеш!

— Тпруу! Дай, че вълци ми вият в корема след обеда.

— Малко ли ти беше?

— Е-е, слабо ядене… Минава през корема като през решето.

— Слабо! Виж го ти него! Да не взема месо да ти давам? Като че аз съм седнала по ъглите само колбаси да ям. Хората по това време и хляб нямат. Я виж как живеят безимотните!

Тя сложи в отвода гърне с кисело мляко и един хляб.

Той седна лакомо до яденето и започна полека да се храни, като подхвърляше сегиз-тогиз залци хляб на щъркела, който се бе домъкнал от градината и чакаше при него като куче.

— Рядко, само цвик — мърмореше той, като си похапна.

— Да не би да искаш чиста сметана, ще има да чакаш!

А когато се натъпка хубаво и хвана юздите, тя му подметна хапливо:

— Уцени се у Ягуша, тя ще ти дава по-тлъсто.

— Защо не, докато тя беше тука господарка, никой не умираше от глад — па зашиба конете с камшика, побутна с рамо колата и тръгна.

Улучи я на слабото място, но преди да успее да му отговори, той отмина.

Ластовички зачуруликаха под стряхата и ято гълъби кацнаха с гъргорене на отвода, а когато ги отпъждаше, дочу някакво квичене откъм градината. Тя се уплаши, че свинете ровят в лехата с кромида, но добре, че не беше това, съседската свинка ровеше под плета.

— Само да си провреш рилото и да ровиш, аз ще те науча.

Едва се зае отново за работа, и щъркелът скочи в прустчето, притаи се и като погледа ту с едното, ту с другото око, закълва по хляба и загълта тестото на големи късове.

Тя се спусна с крясък към него.

Щъркелът избяга с протегната човка и усилено преглъщаше, а когато го достигна и замахна да го удари с дървото, той подскочи и хвръкна на плевнята, където остана дълго време, като тракаше и изтриваше клюна си о билото на сламения покрив.

— Чакай, крадецо, ще ти потроша аз пищялите — заканваше му се тя, като подмесваше отново надупчените хлябове.

В това време дотърча Южка, та всичкото се струпа на нея.

— Къде се току рееш? Скиташ само като лингурка! Ще кажа аз на Антек каква си работница! По-скоро да изметеш пещта!

— Бях само при Каша Плошкова. Всички излезнали на къра, а на нея, бедната, няма кой и вода да й подаде.

— Що й е, болна ли е?

— Навярно баба шарка, че е червена и пламнала в огън.

— Ха, донеси болестта със себе си, тогава ще те пратя в болница.

— Е па, не съм ли гледала болни! Не помниш ли как главата си не можех да вдигна от работа, когато ти беше родилка? — И Южка продължаваше да бърбори, както си знаеше, пъдеше мухите от тестото и се залови да изгриба въглените от пещта.

— На работниците следобедна похапка трябва да се носи — прекъсна я Ханка.

— Сега ще отърча. Да опържа ли яйца на Антек?

— Опържи, само че сланина много не туряй.

— Свиди ли ти се?

— Ех, свиди ми се. От много тлъсто може да не му е добре.

На Южка се искаше по-скоро да отиде, та в същия миг се залови за работа и още Ханка необлепила пещта, тя взе три ушатки с мляко и хляб в престилката си и полетя.

— Виж платното дали е изсъхнало, та да го натопиш, като се върнеш; все ще изсъхне още веднъж до заход слънце — викна й тя през прозореца, но Южка бе вече отвъд прелеза, само песничка се чуваше след нея и тук-там из ръжта се мяркаше русата й като коноп главичка.

На угарта до гората работнички разхвърляха изкарвания от Петрек тор, а Антек го заораваше.

Понеже земята бе глинеста, въпреки неотдавнашното й завличане с грапата беше спечена и твърда, та се къртеха буци като балвани, а конете теглеха с такова усилие плуга, че дори въжетата се късаха.

Антек като сраснал в ръчицата на плуга ореше усилено, забравил напълно за света. Понякога шибаше конете с камшика по хълбоците, а по-често ги подкарваше само с чмокане, когато много се изморяваха. Работата беше тежка и мъчителна, но той управляваше плуга с твърда и опитна ръка и захлупваше бразда след бразда, като изкарваше последователно дълги и прави лехи, защото оранта бе за пшеница.

Врани се разхождаха из браздите и кълвяха глистите, а дорестото жребче, което щипеше трева по слога, час по час се спущаше лакомо към кобилата и посягаше към вимето й.

— Я виж какво си спомня, галеник такъв — промърмори Антек, като го фрасна през краката, та то навири опашка и отскочи настрана. Той продължаваше да оре търпеливо и само понякога прекъсваше разпалената тишина, като подвикваше на жените, но беше вече тъй уморен от работа и от жегата, че щом Петрек дойде, викна му сърдито:

— Жените чакат, а ти се влачиш като смола!

— Така е, път тежък, а коня едва мърда краката си.

— А защо толкова време стоя при гората? Видях те аз.

— Можеш да видиш, не го заривам като котка с пясък.

— Устатник, синеца. Дий, стари, дий!

Но конете все повече се уморяваха и бяха вече целите в пяна, пък и на него, въпреки че бе съблечен по бели гащи и по риза, пот обливаше лицето и ръцете му отмаляваха от работа. Затова, като видя Южка, завика радостно:

— Тъкмо навреме идеш, че вече едва държим душите си в зъбите.

Изкара той браздата до гората, изпрегва конете, свали им юздите и ги пусна по тревясалия крайгорски път, а сам седна на сянката край гората и като прегладнял вълк заяде от ушатката. Южка му заприказва това-онова.

— Остави ме, не ме интересуват твоите новини — избъбра ядосано той, та тя отвърна нещо също ядовито и отърча за боровинки из гората.

Гората беше тиха, напечена, ароматна и малко по-примъглена в този слънчев порой, само понякога зелените шубраци по края тихо се раздвижваха, из дълбочината полъхваше ветрец с дъх на смола или се дочуваха някакви заблудени гласове и птичи песни.

Антек се опъна на земята и запуши цигара, но като че виждаше през все по-гъста мъгла как дворянинът препуска на кон през полето край гората и някакви човеци с пръти в ръце.

Грамадни борове, сякаш изковани от мед, се издигаха над него и хвърляха отгоре му разиграна и приспиваща сянка. Когато се бе вече напълно отпуснал, затропа някаква кола.

„Органистовия ратай превозва дървета на стружнята, това ще е“ — помисли си той, като повдигна натежала глава и пак я отпусна. Но не можа вече да заспи, понеже някой рече:

— Похвален!

Безимотни жени излизаха една по една с товари дърва на гръб, а най-сетне се мъкнеше Ягустинка, прегърбена почти доземи от тежината.

— Я си почини, че вече очите ти ще изскочат.

Тя седна до него, като подпря до дървото товара си и едва поемаше дъх.

— Не е за тебе такава работа — пошепна съчувствено той.

— Вярно е, съвсем съм останала без сили.

— Петрек, по-гъсто, по-гъсто стоваряй куповете! — викна той на ратая. — Защо те не отменят синовете ти?

Тя само намръщи лице и завърна зачервените си болни очи.

— Тъй си нещо отпаднала, че не може да те познае човек.

— И камъка що е, и той се троши под чука — простена тя, като отпусна глава. — Бедата по-скоро яде човека, отколкото ръждата желязото.

— Тежка година пред новото жито е тази дори и за стопаните.

— Който има лобода с трици, той не бива да говори за беда.

— Не приказвай така. Ела довечера, все ще се намери за тебе някоя крина картофи. Ще си ги отработиш по жътва.

Тя сърдечно заплака, като не можеше да изрече благодарността си.

— Па може и нещо повече да намери Ханка — добави е доброта той.

— Да не беше Ханка, всички бихме изпукали — шепнеше насълзено Ягустинка. — То се знае, че ще си го отработя, кога дотрябва. И не казвам за себе си. Бог да ти заплати! Що съм аз? — Смет, дето с ботуша се тъпче, дето никой я не знае, па съм и привикнала добре на глад, ама когато запищят милинките ми червейчета: „Бабинко, искаме да ядем“, па като няма с какво да запълни човек гладните им коремчета, то, казвам ти, краката си бих отрязала или от черквата бих смъкнала нещо, да го занеса на евреина, само и само да ги нахраня.

— Ти пак ли си при децата си?

— Майка нали съм. Да ги оставя ли в такава беда? А това лято като че ли всички злини все на тях се струпаха. Крава им умря, картофите им изгниха, та трябваше и за семе да купуват, вятър плевнята им събори, на това отгоре и снахата след последното раждане все боледува и всичко е оставено така, на божията милост.

— Така е, защото на Войтек само водка му дай и все в кръчмата го тегли.

— От мъка се напиеше някога, само от мъка, ама като му дадоха работа в гората, и не помирисва към евреина, нека ти кажат хората — защищаваше тя горещо сина си. — На сиромаха всяка чаша броят! Омекна гнева на господ, омекна, та остави на мира един глупав човечец. И за какво? Какво ли пък лошо е направил? — бъбреше тя, като издигна към небето страшните си изпитателни очи.

— Малко ли ги кълнеше и ти? — рече натъртено той.

— Ех, ще слуша господ глупаво лаене! Ами — добави като че ли по-тревожно и по-неспокойно тя — дори и когато кълне децата си, майката в душата си не им желае злото. В яд езика няма граница. Ами как…

— Войтек продаде ли вече ливадата?

— Воденичаря донесе цели хиляда злоти, но аз не дадох, че като попадне в ноктите на тоя вълк, и дявол не може да му я вземе. Па може и някой друг да се намери с пари?

— Чудесна ливада. Две коситби в годината като в кърпа вързани, да имах готови пари! — въздъхна той и се облизваше като котка за мляко.

— И Мачей още искаше да я купи, че е тъкмо на слог с Ягушината земя.

Той трепна при това име, но едва след някое време попита уж случайно, зареял поглед далече низ полята:

— Ами у Доминиковица що става?

Но тя го прониза с поглед, усмивка премина по бледите й устни, очите й блеснаха и като се приближи до него, заприказва състрадателно:

— Какво! Същинско пъкло! В къщи е като след погребение, студено е чак от скръб, отникъде ни радост, ни спасение! Изплакват само очите си и чакат божията милост! А най-много Ягуша…

И размотаваше тя като прежда най-различни неща за Ягушините мъки, жалби и изоставеност. Говореше разпалено, подмазваше му се и като че ли го подпитваше да изкопчи нещо от него, но той упорито мълчеше, понеже неочаквано го обзе такава скръб, та цял се разтрепера.

За добра чест върна се Южка и донесе половин престилка къпини. Насипа му от тях в шапката, събра ушатките и затича с всички сили към дома.

А Ягустинка, като не изкопчи ни дума от него, почна да се вдига с пъшкане.

— Остави ги! Петрек, я ги качи на колата! — заповяда кратко той.

Улови пак плуга и търпеливо реза някое време спечената твърда земя, огъваше се като вол в ярем, отдаваше се цял на работата, но пак не можа да задуши мъката си.

Денят почна да му се вижда дълъг, та час по час поглеждаше слънцето и с нетърпелив поглед измерваше нивата: имаше още доста неизорано. Все повече се дразнеше той, неизвестно защо биеше конете и остро подвикваше на жените по-живо да работят. Нещо тъй го разпъваше, та едва изтрайваше, и такива мисли се мотаеха из главата му и премрежваха очите му, че плугът все по-често се клатушкаше в ръцете му, като заораваше в камък, а при гората запъна в някакъв корен и лемежът се счупи.

Не можеше да оре по-нататък, затова сложи плуга на влакчето, запрегна единия кон и подкара към дома за нов плуг.

В къщи нямаше никой и всичко бе разхвърляно и набрашнено, а Ханка се караше с някого в градината.

— Лапацало! За караници има време! — мърмореше той, като вървеше из двора, но там се ядоса още повече, че другият плуг, който изтегли изпод навеса, също не беше в ред. Дълго поправя нещо по него все по-нетърпеливо и се вслушваше в караницата, защото Ханка вече се развика като бясна:

— Плати ми пакостта, ще ти пусна свинята, ако не, в съд ще те дам! Плати ми платното, дето ми го скъса лятоска на белилките, плати ми и изровените картофи. Свидетели имам за всичко! Гледай я ти каква умна била, свинята си с моето ще храни! Няма да ти простя! Па друг път и на свинята ти, и на тебе ще пребия пищялите! — тъй заядливо крещеше тя, но и съседката не оставаше длъжна, та се караха и махаха стиснати пестници през плета, готови да се избият.

— Ханко! — викна той, като нарами плуга.

Тя доприпка разкрещяна и разперена като квачка.

— Дереш се, та по цялото село се слуша!

— Браня си своето! Ами как да позволя аз на хорските свине да ми ровят лехите! Толкова пакост ми правят, полека ли да им викам? Да имат да вземат, не прощавам! — крещеше тя, та той остро я прекъсна:

— Загърни се, че си заприличала на плашило!

— Ами… за работа ще се обличам като за черква…

Той я погледна с укор, защото беше като из възглавница изтътрузена, сви рамена и излезе.

Ковачът работеше; отдалече се чуваха звънките силни удари на чуковете, а в ковачницата бухаше огън и бе горещо като в пъкло. Михал тъкмо изковаваше с помощника си някакви дебели железа. Пот обливаше нацапаното му лице, но ковеше неуморно и сякаш с настървение.

— Чии са тия толкоз яки оси?

— За Плошковата кола! Ще вози дървета на стружнята!

Антек седна на прага и засвива цигара.

Чуковете все удряха с настървение и пееха непрестанно с трясък: едно-две, едно-две, и червеното желязо, чукано с всичка сила, се изработваше полека като тесто, измесвано според нуждата, та цялата ковачница трепереше.

— Ти не би ли желал да превозваш? — попита го Михал, като слагаше в огнището желязото и раздвижваше меха.

— Нима ще ме допусне мене воденичаря? Той и органиста навярно са взели всичката работа по превоза и са се побратимили с евреите.

— Коне имаш, всички наредби за това имаш, а ратая само краката си клати около дома. Плащат добре — шепнеше съблазнително ковачът.

— То се знае, че все ще е добре да се изкара някой грош за жътва, ама що, няма да отида да се моля на воденичаря.

— Трябва да поприказваш с търговците.

— Не ги и познавам! Ако искаш, поговори ти вместо мене!

— Щом ме молиш, ще поприказвам, още днес ще отърча.

Антек бързо се отдръпна вън пред ковачницата, защото чуковете пак заиграха и искри като огнен и парлив дъжд се сипнаха.

— Ще дойда ей сега, да видя само какви дървета прекарват.

И на стружнята работата кипеше като в кошер. Трионите непрестанно се движеха, с глухо стържене прояждаха дългите трупи, а водата с шум падаше от колелата в реката и разпенена, изморена, вреше с клокочене между тесните брегове. От колите стоваряха едва окастрени от клоните борове, та земята чак тътнеше при падането им. Шест души ги одялваха, за да им придадат четвъртита форма. Други изнасяха дъските на слънце.

Матеуш ръководеше цялата фабрика. Всеки миг можеше да го видиш на друго място, залягаше усърдно, разпореждаше и всичко внимателно наглеждаше.

Поздравиха се приятелски.

— Ами Бартек къде е? — попита Антек, като се вглеждаше между работниците.

— Омръзна му в Липци и тръгна да гони вятъра.

— То някои все така ги тегли по света! Вижда се, че имаш работа за дълго време. Доста материал!

— За някоя година, па и повече ще стигне. Ако дворянина дойде до съгласие с всички, до половин гората ще изсече и продаде.

— На Подлесието пак размерват земята днес.

— Защото всеки ден дохожда някой да се пазари. Овци такива, не послушаха да се сдружим селски, тогава дворянина щеше повече да даде, а сега всеки за себе си тайно работи, само и само по-скоро да стане.

— Има някои също като магарета: ако искаш да вървят напред, за опашката ги дърпай! Разбира се, че са овни, дворянина отскубва от всеки по нещичко, защото поотделно си уреждат работата — рече Антек.

— Ти взе ли си вече имота?

— Още не е изтекъл срока след смъртта на тате и не можем да се делим, ама си определих вече нивите.

Между елите отвъд реката се мярна някаква жена. Стори му се, че е Ягуша, та ако и да приказваше, все по-неспокойно се взираше в крайречния гъсталак.

— Тъй е горещо, та ще ида да се изкъпя — рече най-сетне той и тръгна по реката надолу, уж да избере сгодно място, но щом се скри зад дърветата, спусна се бързешком.

Наистина тя беше. Отиваше с мотика на зелето.

— Ягушо! — извика той, като се изравни с нея.

Тя се огледа внимателно и като позна гласа му и показващото се между шавара лице, спря се развълнувана, без да знае какво да прави, съвсем безпомощна и изплашена.

— Не познаваш ли ме? — пошепна разпалено той и се опитваше да премине на другата страна при нея. Но реката бе дълбока на това място, макар и тясна само няколко крачки.

— Как, тебе ли да не познавам? — И тя поглеждаше страхливо зад себе си към зелището, където се червенееха някакви жени.

— Ами къде се криеш, та не може да те види човек?

— Къде? Изгони ме жена ти от къщи и сега седя при мама…

— Ето и за това бих искал да поговоря с тебе. Излез, Ягно, довечера зад гробищата. Ще ти кажа нещо, ела! — молеше я горещо той.

— Ами… да ме види някой! Стига ми вече това, що говорят за по-рано… — отвърна решително тя.

Но той тъй се молеше, тъй скимтеше, че смути сърцето й и започна да й става жал за него.

— Какво ново ще ми кажеш? Защо ме викаш?

— Нима вече толкова съм ти чужд, Ягушо?

— Не си ми чужд, ама и свой не си ми! Не ми е до това…

— Ти ела само, па няма да съжаляваш. Ако те е страх зад гробищата, ела зад поповата градина, не помниш ли къде? Не помниш ли, Ягушо?

Такава червенина изби по лицето й, че тя дори се завърна.

— Не думай такива, че ме е срам… — И тя се страшно засрами.

— Ела, Ягушо, до среднощ макар ще чакам…

— Почакай тогава… — И тя бързо се обърна и полетя към зелището.

Той гледаше след нея и такава услада го обзе, такива пламъци възбуниха кръвта му, че бе готов да припне след нея и да я хване, ако ще би пред очите на всички… Едвам се въздържа.

„Нищо, жегата ме така разслаби“ — помисли си той, като се събличаше бързо да се изкъпе.

Поразхлади се хубаво и се замисли за себе си.

„Като клечица е слаб туй човека, нищо ветрец може да го духне…“

Срам го обзе. Той се огледа дали някой не ги е видял, и с усилие размисляше върху всичко, каквото му бяха казали за нея.

„Такова, такова си ти цвете!“ — мислеше той с презрение и като че с жал, но изведнъж се спря под едно дърво и притвори клепачи, защото тя сякаш израсна с всичката си хубост пред очите му.

— Надали има в целия свят друга такава! — простена той и страшно закопня да я види още веднъж, още веднъж да я прегърне, да я притисне до сърцето си, да пие от тия червени устни, да пие до забрава този сладък мед, до дъното да го изпие…

— За последен път, Ягушо! За последен! — прошепна той умолително, като че ли на нея. Дълго след това търка очите си и разглежда дърветата, докато дойде на себе си и отиде в ковачницата. Михал бе самичък и тъкмо се залавяше за плуга.

— Ще издържи ли твоята кола такава тежина? — попита ковачът.

— Да има само що да товаря…

— Аз като ти казвам, все едно, че си натоварил вече.

Антек започна да пише с тебешир на вратата и да смята.

— До жътва бих изкарал триста злоти! — рече весело.

— Тъкмо за делото ти — обади се неволно ковачът.

Антек изведнъж се намръщи и очите му мрачно заблестяха.

— Душата ми яде това мое дело. Щом си го спомня, всичко пада от ръцете ми, отщява ми се дори да живея…

— Нищо чудно, само че не мога да разбера защо още не се грижиш за някакво спасение.

— Какво бих могъл да направя?

— Все нещо трябва да направиш! Ами как, да не отидеш сам да си сложиш главата под ножа като теле на касапин?

— С глава стена не мога да пробия! — въздъхна жалостно той.

Михал почна пак да кове с настървение, а Антек потъна в неспокойни и страшни мисли: такива мисли го налитаха, че дори цветът на лицето му се променяше, той подскачаше от мястото си и мяташе безпомощно поглед насам-натам. Но зет му го остави дълго да се помъчи, като скрито го наблюдаваше, и най-сетне рече тихо:

— Кажимеж от Модлица можа да си помогне…

— Този, дето избяга в Америка ли?

— Той същия. Умен, синчагата, разбра той добре какво го чака.

— Защото доказаха, че е убил стражаря ли?

— Не чака и да докажат! Не бе той глупав да изгние в затвора…

— Лесно му е било, ергенин човек.

— Който има нужда, той се спасява. Аз не искам да ти давам никакви съвети, да не би да помислиш, че си кроя някакъв план, ами само казвам какво в такива случаи са правили други. Прави, каквото ти харесва. Войтек Гайда от Воля току по празниците се върна от затвора. Е та що, десет години… то още не е цял живот… ще го понесе човек…

— Десет години, господи мили! — простена Антек и се хвана за главата.

— Толко е излежал на каторжна работа… то се знае, доста време си е.

— Всичко съм готов да претърпя, само не и затворен да седя. Божичко! Седях тези няколко месеца, та ума си щях да изгубя.

— А след три недели ще бъдеш вече зад морето, нека ти каже Янкел…

— Много далече! Та как да отиде човек! Да зарежеш всичко, да оставиш къща, деца, земя, село и да се запилееш по света, завинаги! — Ужас го обхвана.

— Толкова много доброволно са отишли, па никому и наум не идва да се върне в този рай.

— А мене ме е страх и да си помисля за това!

— Така е, ама я виж Войтек и чуй какво разправя за затвора, тогава още повече ще се угрижиш! Ами как, мъж още четирийсет години няма, па вече е побелял, прегърбил се, жива кръв плюва и едвам се влачи. Току-виж, че умрял. Ама защо ли ти приказвам? Ти си имаш ум, слушай си него.

Ковачът млъкна, като разбра, че е посял тревога в душата му, а останалото остави на времето и само се радваше тайно на плодовете, които се надяваше да пожъне. Но като поправи плуга, обади се весело:

— Сега ще отърча при търговците, а ти приготви колата за утре да прекарваш. Пък за делото недей мисли: не си заслужава да се трови човек. Ще бъде то, каквото ще бъде и бог милостив каквото нареди. Ще дойда довечера при тебе.

Но Антек не забрави тъй скоро. Той глътна приятелските му съвети като риба въдица. Давеше се с нея, та късаше дроба му, и едвам се движеше вече под ужаса на мъчителните мисли.

— Десет години! Десет години! — шепнеше той от време на време и се вкочаняваше от страх.

Мръкваше се вече. Хората напущаха работата в полето и си тръгваха, в двора се вдигна голяма глъчка, когато Витек докара добитъка, а жените се въртяха около доенето и вечерната работа. По селото чак гърмеше от разговори и крясъци на деца, които се къпеха във вира.

Антек изтегли зад плевнята колата, за да я прегледа и приготви за сутринта, но веднага му се отщя всичко, та викна на Петрек, който поеше при кладенеца конете:

— Намажи колата и я приготви, от утре ще прекарваш дървета на стружнята.

Ратаят ядосано запсува. Не му се харесваше такава работа.

— Много не дрънкай, а прави, каквото ти казвам! Ханушо, дай една-две крини овес да хапнат конете, пък ти, Петрек, донеси им от полето детелина…

Ханка искаше да го запита за това-онова, но той измърмори нещо и като се повъртя из двора, отиде пак при Матеуш, с когото сега се бяха много сдружили.

Матеуш току-що се бе върнал от работа и ядеше пред къщи кисело мляко, за да се поразхлади.

Отнейде, като че от градината, се носеше тих и жален плач.

— Кой скимти така нататък?

— Настуша. Да полудее вече човек от тая любов и тия женитби: известието за годежа вече стана, сватбата трябва да бъде в неделя, а Доминиковица съобщила вчера чрез помощника, че имота е записала на себе си, а на Шимек ни леха не ще даде, нито пък ще го пусне в къщата си. И ще го направи тя тъкмо както е рекла, знам я аз тая кучешка семка.

— А Шимек какво прави?

— Какво? Седнал е още от сутринта в градината и не мърда оттам като дърво. Дори и на Настуша не отговаря. Страх ме е вече да не би да се побърка.

— Шимек! — викна Матеуш през градината. — Я ела при нас; Борина е тука, може нещо да ти помогне…

След някоя минута се яви Шимек и седна на пейката под стряхата, без да се поздрави с никой. Момъкът беше твърде отслабнал и изсъхнал като липова дъска; само очите му горяха, а в изпадналото му лице се криеше някакво твърдо решение.

— Какво намисли? — попита го меко Матеуш.

— Какво ли, да взема секирата и да я съсека като куче!

— Глупак! Приказките остави за кръчмата.

— Казвам ви честна дума, ще я съсека. Какво друго ми остава, какво? Бащиния ми имот не дава, от къщи ме пъди, пари не ми дава срещу дела, какво да правя? Къде да се дявам, сиромах, къде? И то родната ми майка такива въртели да ми прави! — изпъшка той, като изтри сълзите си с ръкав, но изведнъж скочи и се развика: — Няма да й простя, кучка такава, своето не прощавам, па ако ще да се скапя в затвора, няма да й простя!

Те го поуспокоиха, та седна мрачен и така ядосан, че не отговаряше дори и на Настушините сълзливи шепоти. А те размисляха как да му помогнат. Но нищо не можеха да измислят, защото на Доминиковица главата й не увираше от нищо. Най-сетне Настка отведе брат си настрана и му каза нещо.

— Жена, ама умен съвет намерила! — викна зарадван Матеуш, като се върна при другите. — Казва да купим шест морги на Полесието от дворянина на изплащане! Какво, добър съвет ли е? А пък Доминиковица ще остане с пръст в устата, та ще побеснее от яд…

— Съвета като всеки съвет е добър, само че пари?

— Настуша има свои хиляда злоти, ще стигнат за капаро.

— Ами къща, други сгради, сечива, семе за посев откъде?…

— Откъде? Ето ги! Ето ги! — кресна изведнъж Шимек, като скочи пред тях и разтърси стиснатите си пестници…

— Така се приказва то, ама дали ще можеш? — промърмори недоверчиво Антек.

— Дайте ми, дайте ми само земя вие, па ще видите! — извика силно Шимек.

— Тогава няма какво да му мислиш, ами току върви при дворянина и купувай!

— Почакай, Антек, ей сега, да премисля всичко. Ще видите как ще се наредя аз — приказваше бързо Шимек. — А кой е орал имота на мама? Кой е сеял? Кой е прибирал? Нали все аз! Лошо ли съм уработвал нивите? Да не съм безделник, а? Нека каже цялото село, нека каже и мама! Земя ми само дайте, помогнете ми, братя рождени, па докато съм жив, ще ви се отплащам за това. Помогнете ми, мили хора! — викаше той и ту се смееше, ту плачеше, съвсем пиян от радостната надежда.

А като се поуспокои, почнаха и тримата да размислят върху всичко това.

— Само дворянина да се съгласи на изплащане! — въздъхна Настка.

— Ще станем поръчители с Матеуш, все ми се чини, че ще даде.

Настуша искаше чак ръце да му целува за добрината.

— Настрадал съм се и аз така, та знам какво е! — рече той тихо и стана да си върви, защото се беше вече напълно мръкнало, само дето небето бе ясно и зарите догаряха на запад.

Антек стоя някое време край вира и се колебаеше накъде да тръгне, но след малко се запъти към дома си.

Вървеше бавно, като че насила, и току се спираше с познати, тъй като улицата бе пълна с хора, разшавали се животни и деца. Песни се извиваха по портите, нейде изплашени гъски изкрякаха, зад воденицата вдигаха врява къпещи се момчета, някакви жени се караха отвъд вира, като че ли пред Балцерекови, от другаде пищялка пронизваше ушите.

Макар че не му се бързаше и с готовност се спираше да приказва с който се случеше, най-сетне стигна до къщи. Прозорците бяха разтворени и осветени, детето плачеше отвън, из двора се носеше кресливият глас на Ханка, а сегиз-тогиз и пискливото отвръщане на Южка.

Отново се поколеба дали да си отиде, или не, но когато Лапа заскимтя и заскача радостно по него, ритна го внезапно ядосан и пак свърна към селото. Тръгна из поповата пътека, премъкна се тъй тихо покрай органистови, че и псетата не можаха да го усетят, и веднага, при широкия слог, който делеше Клембовия имот от имота на свещеника, се пъхна в неговата овощна градина.

Скри се в дебелата сянка на клонестите дървета.

Сърпът на луната бе увиснал вече на потъмнялото небе и звездите все по-треперливо се разгаряха. Наставаше роена и много топла, същинска лятна вечер. Пъдпъдъците се чуваха из житата, откъм далечните ливади долитаха гърлестите гласове на дърдавците, а над полята висеше тъй дъхава тишина, та чак главата се замайваше.

Но не щеш ли, Ягуша не идваше.

Вместо нея на трийсетина крачки от Антек се разхождаше в бяло облекло и с гола глава свещеникът, така потънал в четене на молитви, та сякаш не виждаше, че конете му, както пасяха по мършавата и изгоряла угар, минаха в Клембовата детелина, която се чернееше като гора, израсла хубаво и цялата в цвят.

Свещеникът все ходеше и мърмореше молитви, рееше поглед към звездите, спираше понякога и се вслушваше внимателно, а когато низ селото нещо се раздвижваше, бързо се обръщаше и викаше уж ядосано на конете:

— Къде отиде бре, Сивчо? В Клембовата детелина, а? Я ги гледай, шмекерите! Чуждо ви се ще, а? А камшик по слабините не щете ли? Камшик, казвам ви! — заплашваше ги строго той.

Но кончетата тъй вкусно хрупаха, че на свещеника домиляваше да ги изпъди от чуждото, а само се оглеждаше наоколо и говореше тихо:

— Е, хапнете си, хапнете… ще прочета някоя молитва за душата на Клемб или пък ще му дам нещо за вредата! Лакомци, как са се нахвърлили на прясната детелина!

И пак продължаваше да ходи насам-нататък, четеше молитви и пазеше, без да се надява, че Антек го гледа, ослушва се и с все по-голямо безпокойство очаква Ягуша.

Доста време мина така, когато на Антек внезапно му хрумна да се приближи до свещеника и да изповяда мъката на душата си.

„Такъв учен, може да намери някакъв съвет!“ — размисляше той, като се отдръпваше в сянката на плевнята, и чак когато излезе смело на слога, прокашля се силно.

А свещеникът, като чу, че някой иде, викна:

— Пакостници такива! Да мигнеш само, и веднага в чуждото, свине такива! Оррт, Дорчо! — и като повдигна дрехата си, бързо ги изпъди.

— Борина! Как си? — извика той, като го позна отблизо.

— Вас търся, отче, наминах у дома ви.

— Пък аз излязох да прочета молитвите си и да наглеждам конете, че Валек отърча до чифлика. Ама такива настървени пакостници, че боже сохрани, не мога да изляза наглава. Гледай каква детелина е израснала на Клемб, като гора! Аз му дадох семето… А пък моята тъй измръзна, че остана само лайкучката и тръните! — въздъхна жално той и седна на един камък. — Я поседни да си поприказваме! Чудесно време! След три седмици ще зазвънят косите! Аз ти казвам!…

Антек седна до него и заприказва полека за какво бе дошъл. Свещеникът слушаше внимателно, поемаше с носа си енфие, подвикваше час по час на конете и силно кихаше.

— Къде натам! Сляп ли си, че е чуждо? Я ги виж, свине такива настървени!…

На Антек някак не му вървеше. Той заекваше и се заплиташе.

— Виждам, че нещо тежко те мъчи. Признай си чистосърдечно, ще ти олекне, признай си! Та пред кого ще изплачеш душата си, ако не пред свещеника? — Той го поглади по главата и го почерпи с енфие, та Антек събра сили и изповяда всичките си мъки.

Свещеникът мисли дълго върху думите му, въздиша и най-сетне рече:

— Зарад горския аз бих ти определил църковно покаяние: отбранявал си баща си, а понеже той беше такъв безумец и фармасонин, не е голяма бедата. Но съда няма да ти прости. Най-малко четири години ще поседиш. Какво да ти кажа? Боже мой, и в Америка живеят хората, и от затвора се връщат. Но и едното е лошо, и другото не е по-добро.

Ту му казваше ако ще би още утре да бяга, ту го съветваше да остане и да излежи наказанието си, а най-сетне рече:

— Най-сигурно е това: да се отдадеш на грижите на всевишния и да чакаш неговата милост.

— И ще ме оковат, и ще ме откарат в Сибир…

— Все пак мнозина се връщат, сам аз познавах не един…

— Истина е, само че какво ще сваря след години в къщи? Какво ще може сама жена ми? Всичко ще се разсипе! — шепнеше безпомощно той.

— От душа и сърце бих желал да ти помогна, но какво мога да сторя… Чакай, ще отслужа за тебе една литургия на Преображение господне. Вкарай конете ми в обора. Късно е вече! Късно е, казвам, да вървим да спим!

Антек бе тъй обзет от грижите си, та едва когато излезе от двора на свещеника, се сети за Ягуша и бързо изтича при нея.

То се знае, че тя чакаше приклекнала до плевнята.

— Чаках ли, чаках!

Гласът й бе като че ли пресипнал от росата.

— Можех ли така лесно да се откача от свещеника? — Поиска да я прегърне, тя го отблъсна.

— Не ми е до закачки, нито до милувки!

— Ти си съвсем друга! — рече той, почувствувал се обиден.

— Каквато си ме оставил, такава съм си…

— Ама не приличаш на себе си… — И той се приближи повече до нея.

— Толкова време не се затъжи за мене, а сега се чудиш!

— Колко съм тъгувал, повече не може да бъде. Но можех ли да дотърча при тебе?

— А аз останах сама с оня труп и с мъките си! — Тя потръпна от студ.

— И през ум не ти мина да дойдеш да ме видиш, друго си мислила ти!…

— Антошко, ами ти чакал ли си ме? — измънка недоверчиво тя.

— И още как! Като щур всеки ден висях до решетките и очите ми се изгледаха за тебе, всеки ден те чаках! — Изведнъж жал го разтърси.

— Мили божичко! А така ме изхока там зад сенарника! И така лош бе преди! А когато те подкараха, нито ме погледна, нито ми продума… Помня много добре, за всички имаше добра дума, дори и за кучето, само за мене не! Струваше ми се тогава, че ще полудея!

— Не ме е било яд, Ягно, на тебе, не. Но като се скорави на човек душата от мъка, би погубил и себе си, и цял свят.

Застанали долепени един до друг, те мълчеха. Месецът светеше право в лицата им. Дишаха тежко, шибани от люти спомени, очите им плуваха в застинали сълзи на жалба и мъка.

— Не така ме посрещаше ти по-рано! — рече той мрачно.

Внезапно тя се разплака неутешимо като дете.

— А как да те посрещна, как? Малко ли беда ми навлече, та сега хората гледат на мене като на куче…

— Аз да съм ти навлякъл беда? Зарад мене ли е това! — Яд го обзе.

— Зарад тебе! Зарад тебе ме изгони из къщи тая разпасница, тоя свински изхвърляк! Зарад тебе съм станала за присмех на цяло село…

— А кмета забрави ли вече? А другите? — избухна страшно той.

— Всичко, всичко е зарад тебе! — шепнеше тя все повече и повече разплакана. — Защо ме накара да ти дойда като някое куче? Нали си имаше жена? Аз бях глупава, а ти ме тъй замая, че целия свят забравих заради тебе! И защо след това ме остави сама да ме разкъсат?

Но и той, възбуден от жалбите й, просъска със стиснати зъби:

— Аз ли ти казах да ми станеш мащеха? И аз ли те принуждавах да се мъкнеш с всеки, който пожелае, а?

— Тогава защо не ми забрани? Ако ме обичаше, нямаше да ми позволиш, нямаше да ме оставиш сама, а щеше да ме пазиш от злина, както други правят!

Така се оплакваше с болка тя и бе изпълнена с такава бездънна мъка, че той вече не можеше да се защитава. Всичкият яд го напусна и сърцето му затупа от любов.

— Мълчи, Ягушо, мълчи, детенце! — прошепна той сърдечно.

— И такова зло се струпа върху ми, па и ти, и ти си против мене, както всички, и ти! — хлипаше тя, опряла глава о плевнята.

Той я накара да седне до него на междата и почна да я притиска до сърцето си, да я гали по косата, бършеше разплаканото й лице, целуваше разтрепераните й устни и залетите с горчиви сълзи очи, тези мили и тъй опечалени очи. Галеше я той, милваше я и я успокояваше, както можеше, а тя вече плачеше все по-тихо, притискаше се до него, доверчиво увисна на врата му и склопи глава на гърдите му, сякаш на майчино сърце, където е тъй мило да изплаче човек всичките си болки и скърби…

Но главатана Антек бе вече замаяна, понеже такава сладост лъхаше от нея, тъй го топеше топлината й, та все по-разпалено я целуваше и по-силно я притискаше до себе си…

Отначало тя не схващаше накъде клони работата и какво става с нея. Чак когато се почувствува напълно във властта му и когато той започна да мачка устните й със страстни целувки, взе да се дърпа и да го моли тихо, почти с плач:

— Пусни ме, Янтоше! Пусни ме! Пусни ме, че ще викам.

Но как да се откъсне от тоя змей, който я стискаше, та не можеше дори дъх да си поеме и цяла пламваше в огън и тръпки я обземаха.

— За последен път ми позволи, за последен! — скимтеше той и едвам дишаше вече.

Светът се завъртя с нея и тя полетя към дъното на някакъв рай, а той я взе, пак така лудо, както я вземаше някога в омаята на любовта, и тя му се отдаваше също както някога в сладостната мъка на безсилието да я носи към неизмеримо блаженство, към самата смърт…

Както някога, божичко мой! Както по-рано! Както винаги!

Нощта бе звездна, месецът висеше високо насред небето. Топлият, изпълнен с ухание въздух обгръщаше заспалите поля в бездънна тишина. Цял свят потъваше с притаен дъх в опиянението на забравата и в сладката нежност на унеса.

А и у тях вече нямаше нищо освен забрава, нищо освен огън и буря, нищо освен вечна жажда и вечно неутолима мъка. Също както изсъхнало дръвче се ожени с гърма и избухне в пламъци към небето, та умират заедно и възгласят сватбената песен на гибелта, така и те пропаднаха в някакви ненаситни жарави. Оживя в тях някогашната любов, съединиха се и неговата, и нейната и избухнаха в радостния огън на едничък миг забрава, на една минутка последна радост.

И когато седнаха отново един до друг, нещо вече тъй помрачи душите им, та се гледаха тревожно, крадешком, отбягваха погледите си като че със срам и жал.

Напразно той търсеше с устните си, както някога, нейните жадни за целувки устни: тя се отвръщаше с нежелание.

Напразно й шепнеше най-сладките галени имена: загледана втренчено в месеца, тя не отговаряше. И той кипваше в себе си и изстиваше, обзет от странна мъка и жал.

Седяха те, без да знаят вече какво да си говорят, само се безпокоеха и чакаха кой пръв ще стане и ще се махне.

У Ягуша като че всичко изгасна до искрица и се разсипа като пепел, защото тя се обади с потаен яд:

— Като някой разбойник ме насили!

— Не си ли моя, Ягушо, не си ли? — Той поиска да я прегърне, но тя яростно го отблъсна.

— Нито твоя, нито ничия, разбираш ли? Ничия!

И пак се разплака, но той вече не я успокояваше, нито я галеше, а след някое време рече със сериозен глас:

— Ягушо, би ли тръгнала по света с мене?

— Къде? — вдигна тя разплаканите си очи към него.

— Ако ще и в Америка! Би ли тръгнала с мене?

— Ами жена ти какво ще прави?

Той скочи, като че ли някой с бич го удари.

— Искам да ми кажеш право! Ще я отровиш ли, или какво?

Той я хвана през кръста, прегърна я силно и като я целуваше страстно по лицето, започна да я моли и заклина да тръгне с него по света, където завинаги ще бъдат заедно. Доста време й говори той за своите планове и надежди, защото като слепец за тояга се бе хванал изведнъж за мисълта да бяга с нея, и бъбреше като пиян, обзет от трескава възбуда. Тя изслуша докрай всичко и рече хапливо:

— Насили ме към грях и смяташ, че съм вече съвсем оглупяла и ще ти повярвам на тия вятър приказки…

Той й се кълнеше във всичко, че казва светата истина. Но тя дори не желаеше да го слуша, изскубна се из ръцете му и прошепна:

— И през ум не ми минава да бягам с тебе. За какво да бягам? Лошо ли ми е самичка? — Загърна се с престилката си и внимателно се заоглежда. — Късно е, трябва вече да си ходя.

— Къде бързаш, никой не поглежда из къщи за тебе.

— Но за тебе е време. Ханка там вече проветря завивките и въздиша…

Той страшно се ядоса от тия думи и процеди презрително през зъби:

— Аз не ти казвам кой те очаква тебе по кръчмите…

— Ами ти ако знаеше, че мнозина са готови да ме чакат дори до съмнало, ако знаеше! Много се големиш и смяташ, че си само ти! — приказваше тя, като се смееше заядливо.

— Тичай тогава, ако щеш, и при евреина тичай! — се откъсна от гърлото му.

Но тя не мръдна от мястото си; те все още продължаваха да стоят един до друг, дишаха тежко, поглеждаха се с разярени очи и сякаш търсеха в себе си най-обидни думи.

— Ако си имал да ми кажеш нещо, казвай го, че вече няма да ти изляза…

— Не бой се, няма да те викам, няма…

— Ако ще би в краката ми да скимтиш, няма да ти изляза.

— То се знае, не ти стига време, на толкова трябва всяка нощ да излизаш…

— Да пукнеш като куче!… — И тя скочи направо през нивите.

Но той не се спусна подире й, нито пък я повика, а я гледаше как тича през лехите като сянка и се изгуби зад градините; само търкаше като от дрямка очите си и мрачно въздишаше.

— Вече съвсем оглупях! Божичко, докъде може да те доведе една жена.

Обзе го чуден срам, когато се връщаше в къщи; не можеше да си прости това, което направи, и страшно се мъчеше и ядеше отвътре.

Постелята му го чакаше вече готова в градината, в коша от колата, понеже в къщи не можеше да се заспи от горещина и мухи.

Но той не заспа. Загледан в далечните трепети на звездите и заслушан в тихите стъпки на нощта, той лежеше и мислеше за Ягуша.

„Нито с нея, нито без нея! Пусто да остане!“ — прокле той тихо, жално въздишаше, обръщаше се ту на една, ту на друга страна и отхвърляше завивката, като изкарваше краката си на хладката оросена трева, но нито дрямка му дохаждаше, нито мислите за нея преставаха за миг поне.

Едно от децата заплака в къщи и Ханка нещо замърмори. Той повдигна глава, но след миг всичко пак утихна. Отново го налетяха размисли и минаваха през него като миризливи пролетни ветрове и полюляваха в сладки спомени душата му; но той не им се покори, напротив — разглеждаше ги трезво и най-сетне дойде до това, че си рече тържествено като на света изповед:

— Веднъж завинаги трябва да се тури край! Това е срам и грях! Какво ще кажат пак хората! Ами баща с деца съм и стопанин! Край трябва да се тури.

Решаваше той, но му беше жал за нея, неизразимо жал.

„Веднъж само да се отпусне човек, навеки е вече приятел с дявола, та и смъртта не може да ги раздели!“ — мислеше си той горчиво и унесено.

Раззаряше се вече и цялото небе се покриваше като с погребален плащ, но Антек още не спеше, а когато бял ден назърна в очите му, Ханка дотърча да го буди. Той я погледна с намръщено лице, но беше някак чудно добър с нея и щом му разправи за какво е идвал ковачът снощи късно, той я погали по невчесаната коса:

— Щом се е наредила работата с превозването, ще ти купя нещо от панаира.

Зарадвана от тази любезност, тя го помоли да купи един остъклен бюфет за чиниите, какъвто имаше у органистови.

— След малко ще ти се поиска и дворянско канапе! — засмя се той, като обеща да купи бюфет, и стана бързо, защото работата чакаше и трябваше да впрегне шия и да тегли както всеки ден.

Поприказва още малко с ковача и веднага след закуска изпрати Петрек да изкарва тор, а самият той с два коня и кола отиде в гората.

На сечището гърмеше от работа; множество народ кастреше и режеше изсечените още през зимата дървета; като чукане на кълвачи се чуваха ударите на брадвите и стърженето на трионите, а в буйната трева на сечището пасяха липченски стада и пушеха огнища.

Той си спомни какви работи ставаха тук някога и клатеше глава, като виждаше как сега работят дружно липчени с жепчани и други.

— Неволята ги вразуми. И имало ли е нужда от всичко това? — рече той на Филип, Ягустинкиния син, който кастреше един бор.

— Никой друг не беше крив за това, само дворянина и стопаните от селото! — отвърна мрачно селянинът, като не преставаше да кастри.

— А може би най-много злобата и глупавите подбуждания.

Антек застана на това място, дето бе убил горския, и някакво лошо чувство тъй притисна гърдите му, та изруга:

„Гад проклети, зарад него е всичката ми разсипия сега! Да бих могъл, още бих ти притурил!“ — плюна и се залови за работа.

И по цели дни прекарваше материал на стружнята и с такова усилие залягаше на работата, сякаш искаше живота си да вложи в нея. Все пак той не отпъди спомените за Ягуша, не му помогна и онази нещастна среща.

Един ден Матеуш му каза, че купили земя в Подлесието, дворянинът я дал на изплащане, па обещал да даде и греди и летви за къща, а сватбата отложили, докато Шимек поуреди малко стопанството си.

Какво го интересуваха него чуждите грижи, малко ли са неговите? А при това ковачът току-речи всеки ден и по разни начини го плашеше с делото му и полека, внимателно и много хитро подговаряше, че ако се яви наложителна нужда, този или онзи биха дали пари…

Антек бе вече сто пъти готов да захвърли всичко и да бяга, но погледнеше ли селото и помислеше ли, че завинаги ще го напусне, обземаше го такъв страх, че предпочиташе затвора, предпочиташе всичко най-лошо, само не това.

Но и за затвора мислеше с отчаяние в душата.

И поради тази борба със себе си той отслабна, опроклетя и в къщи стана зъл и неразбран. Ханка си блъскаше главата и напразно искаше да узнае какво му е станало. Дори отначало подозираше, че той пак се е заловил с Ягуша. Но тя имаше зорко око и хлевоустата Ягустинка също го следеше, па и други твърдяха, че те явно странят един от друг и никъде не се срещат, затова бе спокойна от тази страна. Какво от това, че му служеше, колкото можеше, най-вярно: и яденето му отбрано и винаги навреме, и у дома пълен ред, та стопанството вървеше от добре по-добре, когато бе постоянно сърдит, намръщен, за нищо и никакво се караше и добра дума не й казваше.

А най-тежко беше, когато ходеше тих, опечален като есенна нощ и нито се ядосваше, нито дотягаше някому, а само въздишаше тежко и по цели вечери пиеше с приятели в кръчмата.

Да го пита открито, не смееше, па и Рохо се кълнеше, че не знае нищо, което си беше истина, защото старецът се прибираше само да нощува у тях, а по цели дни скиташе по другите села с книжките си да поучава към набожност, към сърцето на Исуса, което властите забраняваха да прави из черквите.

Една вечер, когато още седяха на трапезата в къщи, защото след залез се бе надигнал вятър, множество кучета се разлаяха край вира. Рохо остави лъжицата и внимателно се ослуша.

— Някой външен човек! Трябва да видя.

Щом излезе, върна се пребледнял и рече набързо:

— Сабли дрънкат на пътя! Като че ли питаха за мене дали съм в селото!

Мушна се в градината и изчезна.

Антек пребледня като смъртник и скочи на крака. Кучетата лаеха вече при портата и на пруста се чуха тежки стъпки.

— Може пък да са и за мене? — простена той развълнувано.

Всички примряха, като видяха на прага стражари.

Антек не можеше да се мръдне, само хвърляше поглед към разтворените прозорци и врати. Добре, че Ханка съвсем спокойно ги канеше да седнат и им подаваше пейка.

Те поздравиха любезно и в същото време си правеха устата за вечеря, та трябваше да им изпържи яйца.

— Къде така късно? — попита най-сетне Антек.

— По служба! Доста работа имаме! — отговори старшията, като разглеждаше насъбраните в стаята.

— Навярно по крадци? — подметна по-смело Антек, като изнасяше от килера шише с водка.

— И по крадци, и по друго! Я да се почерпим, стопанино!

Той се почерпи с тях, а те се заловиха с пържените яйца, та чак лъжиците звъняха.

Всички седяха тихичко като изплашени зайчета.

Стражарите изтопиха чинията, сякаш я измиха, а таршията изтри мустаците си и рече тържествено:

— Отдавна ли те пуснаха от затвора?

— Като че ли господин старшията не знае!

И Антек се поразтрепера.

— Ами Рохо къде е? — попита изведнъж старшията.

— Кой Рохо? — Той веднага разбра и доста се успокои.

— Като че ли у вас живее какойто40 Рохо?

— Да не казва господин старшията за онова старче, дето ходи по селата? Истина, че Рохо го викат!

Стражарят скочи нетърпеливо и рече заплашително:

— Не правете шутки, защото се знае, че у вас живее!

— Наистина, че неведнъж е бивал у нас, но седял е и у други. Просяк човек, където му се случи, там прислони глава да преспи. Днес в къщи, утре в обора, а понякога просто край плета. Какво се е вторачил господин старшията в него?

— Нищо, само тъй, познати сме, та затова…

— Добър човек, никому не би размътил водата — намеси се Ханка.

— Ну, знаем ние, знаем какъв е той! — измънка многозначително старшията, като се мъчеше по различни начини да разпитва за него. Дори черпеше и с енфие, но понеже всички казваха все едно и също, та нищо не можа да разбере, старшията стана ядосан от мястото си.

— А аз ви казвам, че живее у вас, в къщи!

— Та да не съм го скрил в джоба си! — измърмори Антек.

— По служба съм аз тука, понимаеш ли, Борина! — викна страшно старшията, но някак омекна, като получи за път петнайсет яйца и голяма буца прясно масло.

Витек ги проследи по петите им и после разказваше как влизали у помощника и се опитвали да назърнат в някои още осветени прозорци, но кучетата така ги връхлитали, че не успели никъде да видят нещо тайно и си отишли с празни ръце.

Но тази случка някак тъй чудно подействува на Антек, че щом остана насаме с жена си, започна да й изповядва мъките си.

Тя слушаше внимателно с разтуптяно сърце и не пропущаше нито дума. Едва когато най-сетне й обади, че нищо друго не им остава, освен да продадат всичко и да избягат, ако ще би и в Америка, тя застана отпреде му бледа като стена.

— Няма да ида и не ще позволя да погинат децата ми! — рече страшно тя. — Няма да ида! Па ако ме насилиш, с брадвата ще разбия главите на децата си и сама ще се хвърля в кладенеца! Истина ти казвам, бог ми е свидетел! Запомни това! — викаше тя и коленичеше пред иконите като за тържествена клетва.

— Тихо! Само казвам тъй!

Тя си отдъхна малко и рече по-тихо, като едвам задържаше сълзите си:

— Ще си го излежиш и ще се върнеш! Не бой се, ще се справя самичка… нито леха няма да пропадне от имота ти, не ме познаваш още… Няма да изтърва нищо из ръцете си. Ще ми помогне господ, та и това наказание ще пренеса — плачеше тя тихо.

Антек дълго мисли и най-сетне рече:

— Ще бъде, както бог даде! Трябва да изчакаме делото.

И хитрите сметки на ковача пропаднаха.

VI

— Легни си пак и не ми пречи! — измънка ядосано Матеуш, като се обръщаше на другата страна.

Шимек утихна за малко и щом оня захърка отново, почна тихо да се облича, защото му се стори, че в плевнята, където спяха, се промъква вече дрезгавината на първата зора.

Той събираше пипнешком по тока приготвените още от вчера сечива и така бързаше, че всеки миг нещо падаше от ръцете му и силно издрънчаваше, та Матеуш изръмжаваше през сън.

Но над земята лежеше още мрак, само звездите бяха вече по-бледи, към изток малко се раззаряше и първите петли тупаха с крила и пееха пресипнало.

Шимек събра каквото можа в количката и тихичко, крадешком покрай къщата излезе при вира.

Селото спеше като заклано, дори куче не полайваше, а в тишината се чуваше само шумът на водата, която падаше през отворените ставила на воденицата.

По засенчените от градини улици бе още тъмно и само тук-там се мернеше някоя бяла стена, а вирът се виждаше само толкова в нощта, колкото се отразяваха в него светлите звезди.

Но като наближи майчината си къща, той намали крачка и се ослуша, защото като че ли някой ходеше към портата и постоянно мърмореше тихичко.

— Кой е? — чу изведнъж гласа на майка си.

Той се смръзна, затаи дъх и не смееше да мръдне, а старата, недочакала отговор, пак започна да ходи.

Видя я как се мъкнеше като сянка под дърветата, опитваше пътя с тояжката си и шепнеше полугласно молитва.

„Блъска се в нощта като грешник в пъклото — помисли си, но въздъхна някак жално и тихичко и страхливо се промъкна по-нататък. — Яде я неправдата към мене! Яде я!“ — повтори си доволен, като излезе на широкия изровен път зад воденицата, и в същия миг се затича, сякаш нещо го гонеше, без да гледа нито дупки, нито камъни.

Спря се чак под кръста, където се разделяха подлеските пътища. Беше още много тъмно за работа, та поседна под кръста да си почине малко и да почака.

— Потайно време, не можеш да познаеш кое е нива, кое е гора — мърмореше той, като разглеждаше наоколо. Полята лежеха още потънали в раздвижените мрачини, но по небето все повече заблестяваха златните ивици на зората.

Времето много бавно течеше, та се залови да чете молитвата си, но докоснеше ли с ръка оросената земя, думите го напущаха и той си спомняше с умиление, че отива вече на свое стопанство.

„Имам си те и няма да те пусна“ — мислеше той гордо и радостно и с неизмерим любовен унес се взираше с пламнали очи в кълбестата тъмнина под гората, където вече го чакаха ония шест морги, които бе купил от дворянина.

— Ще ви поема в ръце, милички сироти, и додето съм жив, няма да ви пусна! — мърмореше той, като загръщаше с кожуха разголените си гърди, защото му стана малко студено, облегна се с гръб на кръста, загледа се в зората и захърка, надвит бързо от съня.

Когато скочи на крака, полята вече бледнееха като широко разлята вода, а сивите от росата жита го закачаха с раздвижените си класове.

— Вече е сред ден, време е за работа — прошепна той, като протегна кокали и коленичи под кръста за молитва. Но не бързаше, както правеше винаги, само и само да свърши, да се навъздиша повече, да се наудря по гърдите и да се накръсти, та ръката му чак да отмалее. Днес беше другояче, защото се молеше усърдно за божията помощ, с цялата си душа, та чак сълзи потекоха от очите му, и като прегърна краката на Исус, заплака, приковал поглед в неговото измъчено и свето лице.

— Помогни ми, Исусе милостиви! Родната майка ми напакости, само на тебе се отдавам, сиромах! Помогни ми! Като последен в селото се залавям с тежка работа! Знам аз, грешен съм, но помогни ми, боже милостиви, па ще платя за една служба в черква или за две! Ще купя свещи, а като спечеля, може дори и балдахин да направя! — Тъй се молеше и обещаваше, притискаше горещо устни към кръста, заобиколи го коленешком, целуна покорно земята и стана, твърде укрепнал и самоуверен.

И той се почувствува силен, за всичко вече готов и така добър, че хвана тежката количка, затика я като перце и гордо гледаше към селото, което лежеше ниско, цялото още в мъгли, от които стърчеше само камбанарията и светеше с позлатения си кръст в зората.

— Ще видите! Хей! Ще видите! — викна радостно, като навлезе в своя имот. Той беше до гората, с едната си страна до липченското землище, ама, боже сохрани, какво място беше! Един къс от дива целина, пълна с дупки от тухларница и обрасли с тръни купчини камъни. Мащерика, лайкучка и конски щавел буйно растяха по възвишенията, а тук-там едва се издигаше разкривено борче или китка от ели или хвойна, а по долчинките и млаките бяха избуяли шавари и тръстики като някоя млада гора. С една дума, такава земя, дето и кучетата не я искат, дори и дворянинът сам не го съветваше, но момъкът се опря и не послуша.

— Само като за мене! Ще я уредя и такава!

И Матеуш се опитва да го отклони, като гледаше съд страх това диво ветрилище, където само чифлишките кучета си правеха сватбите, но Шимек все своето си знаеше и най-после твърдо рече:

— Казах! Всяка земя е добра, щом човек я работи!

И я взе, защото дворянинът я продаде евтино, по шейсет рубли моргата, па обеща да помогне и с материал, и други работи за къща.

— Ами… защо пък да не изляза наглава! — викна той, като се взираше с пламнал поглед в имота си, остави количката на слога и тръгна по набелязаните с набучени вейки граници.

Вървеше бавно и с тъй дълбока и тиха радост, та сърцето му затуптя като чук и му задавяше гърлото. Ходеше той и обмисляше какво да прави и откъде да започне. Нали щеше да работи за себе си, за Настуша, за бъдещото Пачешово поколение… И така бе напрегнат от силно и бурно желание, като кога изгладнял вълк докопа овца и заръфа живото й месо.

Обиколи целия си имот и започна внимателно да избира място за къща.

„Това е най-доброто, насреща — селото, отстрана — гората, по-удобно ще е за дърва през зимата и по на завет“ — мислеше си той, означи четирите ъгъла с камъни, съблече кожуха си, хвърли го, прекръсти се, плюна си на ръцете и се залови да подравня земята и сухите пънчета.

Настана вече златист ден. Откъм село се носеше мучене на изкарваните на паша говеда, скърцаха геранила на кладенци, хората излизаха на работа, по пътищата трополяха коли и различни други гласове се носеха с лекия вятър, който заигра по житата. Всичко вървеше като всеки ден. Само Шимек, без да мари за нищо, сякаш забравил се в работа, поизправяше от време на време гръб, отдъхваше, бършеше налените си с пот очи и пак като ненаситна пиявица усилено се залавяше за земята и по обичая си постоянно мърмореше с всеки предмет като с нещо живо.

А когато взе да разклаща един голям камък, заприказва и на него:

— Отлежал си се, починал си си и сега можеш да ми подпреш къщата.

А като отсичаше трънливите храсти, казваше на подбив:

— Не се пази, бре глупчо! Мисли, че ще ми се опре! Ами, ще те оставя тук да ми късаш панталоните, така ли!

А на натрупаните от веки камарки камъни рече:

— И вас ще ви поразмърдам, тежко ви е да се притискате така накуп! Ще си направя от вас едно калдъръмче около обора като у Боринови!

А понякога, като си отдъхваше, обгръщаше с любовен поглед земята и си шепнеше горещо:

— Моя си! Моя! Никой няма да ми те вземе!

И от съчувствие към тази буренясала земя, ялова, неплодовита и запустяла, той добавяше галено като на малко детенце:

— Почакай малко, бедничката ми, ще те изора, ще те наторя, ще те наредя хубавичко, та и ти ще раждаш като другите. Не бой се, ще ти угодя аз, ще ти угодя.

Слънцето се издигна над полята и засвети право в очите му.

— Благодаря ти, господи! — рече и премрежи очи. — Иде пак жега и суша — прибави той, защото слънцето бе твърде зачервено.

Наскоро се обади и малката черковна камбана, а над липченските комини бавно се издигаха синкави стълбове дим.

— Да беше си хапнал, стопанино, а? — и попритегна ремъка си. — Само че майка ти няма да ти донесе храна, не — въздъхна печално той.

И по нивите на Подлесието загъмжа от хора. И те, както и той, се залавяха за работа на току-що купените имоти. Шимек съгледа Стахо Плошка, който ореше с два силни коня.

„Божичко, кога ще ми дадеш барем едничък“ — помисли си той.

Юзеф Вахник караше камъни за основи на къща, Клемб и синовете му обкопаваха своята част с ров, а Гжеля, кметовият брат, нещо дълго размерваше с прът при самия кръст над пътя.

— Като че ли за кръчма място — забележи Шимек.

Гжеля означи с колчета отмереното място, дойде при Шимек и поздрави.

— Охо! Та ти, както виждам, работиш за десет души! — и го изгледа с удивление.

— Ами какво да правя? Какво друго имам? Едни панталони и голи ръце! — продума Шимек и не преставаше да работи.

Гжеля го посъветва това-онова и се върна на своята работа, а след него дойдоха и други — кой да го поздрави, кой да си поприкаже, а някой само колкото да изпуши цигара и да се посмее, но Шимек все по-нетърпеливо им отговаряше и най-после викна сърдито на Причек:

— Ти да си гледаш своята работа и да не пречиш на другите! Обърнали го на празник, синковците!

И остана сам, защото хората вече го отминаваха.

Слънцето се издигаше все по-високо, висеше вече над черквата и се носеше неспирано от никого, като заливаше света с ясен блясък и жар. Вятърът се бе дянал някъде, та горещината вече свободно обгръщаше земята с трепкаща покривка, в която житата се къпеха като в тиха кипнала вода.

— Мене лесно не ще прогониш — рече той като че ли на слънцето, когато видя Настуша със закуската, посрещна я и лакомо се нахвърли на ушатките. А Настуша някак тъжно гледаше имота.

— Дали ще се роди нещо на такъв камънак и мочурища!

— Всичко ще се роди! Ще видиш, че и пшеница за баница ще имаш.

— Трай, коньо, за зелена трева, докато умреш!

— Няма да умре, Настушо. Имаме ли земя, по-лесно ще се дочака, та цели шест морги са това — казваше той, като се хранеше бързо.

— То се знае, земя ще яде! Ами как ще презимуваме?

— Моя работа е това, ти не се грижи! За всичко съм мислил и на всичко ще изляза наглава! — И той отмести празната вече ушатка, протегна кокали и я поведе, като й показваше и обясняваше.

— На това място ще направим къщата — рече той радостно.

— Ще направим! Да не я излепиш от кал като ластовица!

— С дървета, с клони, с глина, с пясък, с каквото вече се случи, само и само да прекараме в нея няколко години, докато се позамогнем.

— Виждам, че хубав чифлик си замислил! — отвърна неразположено тя.

— По-добре в колиба, отколкото по хорските къщи под наем.

— Плошковица ми казваше да отидем у тях за през зимата, самичка ми рече да ни даде стая така, от драга воля.

— От драга воля! Я виж ти! Навярно иска да го направи напук на мама, нали се ядат като кучки една друга. Смахната такава, нямам нужда от добрината й. Не бой се, Настушо, ще ти направя аз на тебе такава къща, че и прозорец ще има, и комин, и всичко там каквото трябва. Ще видиш като две и две четири как за три недели ще бъде готова. Само ръцете ми да са здрави да работя, и тя ще стане!

— Пък ти! Да не я направиш сам!

— Матеуш ще ми помогне, обеща ми!

— Майка ти няма ли да помогне с нещо? — рече тя плахо.

— Ако ще да пукна, пак няма да й се моля! — подвикна той, но като видя, че тя се натъжи още повече, страшно се загрижи, та приседнаха до една ръж и започна боязливо да й се обяснява:

— Ама мога ли, Настушо? Ами как, мене ме изгони и против тебе вика.

— Боже мой, да бяха поне кравичка някоя дали, пък то като най-долните просяци, без нищичко, страх да го е човек да си помисли.

— Ще има, ще има и крава, Настушо, хвърлил съм вече око на една.

— Че нито къща, нито говедце, нито нищо! — заплака тя, като се гушеше до него.

Той бършеше очите й, галеше я по главата, но и нему страшно дожаля, та едвам не ревна. Затова скочи на крака, пипна лопатата и викна уж страшно ядосан:

— Бре жено, пък ти що правиш? Толкова работа, а ти си седнала да надумваш!

Тя се изправи, обзета от тежки грижи и големи безпокойства.

— Ако не измрем от глад, вълци ще ни изядат на тоя ветрилник.

Той се ядоса много и като се залавяше за работа, рече натъртено:

— Щом ще ми ревеш и ще ми дрънкаш, каквото ти дойде на ума, по-добре си стой у дома!

Тя поиска да се притули до него и да се придобрят, но той я отблъсна.

— Ех, само за галене е сега време! — но все пак се остави да го погали, макар че още се сърдеше на женските й приказки, та тя си отиде спокойна, дори весела.

— Какво нещо е то! Божем и жената е човек, а не разбира човешки. Само плачове и вайкане… Нищо не пада готово от небето, докато не се изработи с ръце. Също като децата: ту смях, ту плач, ту ядосване и надумки! Божичко!

Така си мърмореше и залягаше усилено, та скоро забрани за всичко друго.

И той работеше всеки ден; ставаше в зори и в късна вечер се връщаше. Често пъти по цял ден не отваряше уста с никого. Ядене му носеше Тереска, защото Настка отработваше на свещеника на картофите.

Изпърво някой се отбиваше при него, но понеже той не обичаше да приказва, гледаха само отдалече и се чудеха на неуморимостта му.

— Корав синеца! Да му се не надяваш! — каза Клемб.

— Доминиковичино семе! — викна със смях друг, но Гжеля, който още от началото внимателно го наблюдаваше, рече:

— Истина, мъчи се като вол, но трябва да му се помогне малко.

— То се знае, сам не ще може, редно е, заслужава човека! — повтаряха и други. Обаче никой не се погрижи пръв да му помогне, а чакаха той да отиде и да ги помоли.

Но Шимек не молеше, нито му идваше наум такова нещо, та се страшно зачуди, когато един ден видя, че една кола се приближава към него.

Беше Йенджих и още отдалече викаше:

— Покажи ми къде да захвана да ора! Не ме ли познаваш?

Шимек дълго не можа да повярва на очите си.

— Как си се решил, ще има да ядеш бой ти, нещастнико!

— Нека ям! А като ме набие, тогава вече съвсем при тебе ще дойда.

— Сам ли си намислил да ми помагаш?

— Сам, разбира се! Отдавна се канех, ама ме беше страх, тя ме пазеше, па и Ягуша ме съветваше да не идвам — разправяше Йенджих надълго и нашироко, като се залавяше за работа, та ораха цял ден, а вечерта, като си отиваше, обеща да дойде на другия ден.

И дойде точно с изгрев-слънце, а Шимек веднага забеляза, че бузите му бяха малко посинели, но чак надвечер го попита:

— Има ли много бой?

— Ех, сляпа, не е лесно да ме допипа, а сам няма да й вляза в ръцете — отвърна някак невесело.

— Ами Ягна не издаде ли те?

— Ягуша не ни издава нас.

— Докато не влезе някоя муха в главата й. Жена, можеш ли да я разбереш? — въздъхна той и му забрани да дохожда вече.

— Сега сам ще се оправя. После ще ми помогнеш на сеитбата.

И пак остана сам и неуморно работеше като кон на градинарско колело, без да гледа ни умора, ни жега, защото дните се нижеха тъй горещи, напечени и задушни, че земята се пукаше, водите пресъхнаха, тревите пожълтяха, а житата стърчеха едва живи в този адски пожар. Полята опустяха и заглъхнаха, не можеше да се изтрае на работа: като че жив огън се лееше от небето и слънцето просто изяждаше очите. Побелялото мътно небе висеше като огнена, трепкаща покривка, която засланяше с такъв пек цялата земя, че ни ветрец полъхваше, ни дървета се поклащаха, нито птичка запяваше, ни човешки глас нейде се откъсваше. И всеки ден тъй пътуваше слънцето от изток до запад и немилостиво сееше жар и суша.

И всеки ден неизменно Шимек се залавяше за работа и не се оставяше да го изпъди жегата. Той дори нощуваше на полето, само и само да не губи време, та Матеуш трябваше да го възпира, но той му отвърна кратко:

— В неделя ще си почина!

И в събота вечерта си дойде в къши, но тъй съсипан от работа, че заспа още на вечерята, а на другия ден спа почти целия ден. Едва надвечер се измъкна от постелята си, премени се празнично и седна пред пълните догоре паници. Жените шетаха около него като около някоя важна личност, често притуряха ядене и внимаваха за всеки негов знак. А пък той се натъпка хубаво, отпусна ремъка си, изправи кости и гръмна весело:

— Бог да ти наспори, майко! А сега да идем да се повеселим малко!

И тръгна с Настуша към кръчмата, а след тях Матеуш и Тереска.

Евреинът ниско му се кланяше, слагаше пред него водка, без да е поръчал още, наричаше го стопанин, от което Шимек много се надуваше, и като си пийна добре, почна да се навира между най-предните селяни и за всичко си даваше мнението.

В кръчмата имаше много народ и музиката посвирваше, за да им се пие повече, но още никой не започваше да танцува, само се черпеха помежду си и се оплакваха от жегата или от безхлебие, както бива обикновено в кръчма.

Дойдоха и Боринови с ковачите, но отидоха в страничната стая и трябва хубавичко да си пийваха, защото евреинът час по час им носеше водка и бира.

— Антек гледа днеска жена си като писано яйце, та чак да не го познаеш — оплакваше се навъсено Ямброжи, който назърташе напразно в стаята, отдето се разнасяха звънливи и мили гласове.

— Защото му е по-добре със свои обувки, отколкото с ботуши, в които всеки крак влиза — рече на подбив Ягустинка.

— Абе то в такива е по-добре, че не стискат! — прибави някой и цялата кръчма избухна в смях, като разбраха, че ставаше дума за Ягуша.

Само Шимек не се смееше, защото бе сграбчил за шията Йенджих, целуваше го и разправяше с вече пиянски глас:

— Ти трябва да ме слушаш мене, я си помисли само кой ти приказва.

— Та нали знам… само че мама заповеда — заекваше плачливо Йенджих.

— Каква ти майка! Мене трябва да слушаш, аз съм стопанина.

Музикантите засвириха танц, вдигна се врява, удариха токове, заскърцаха гредите на стените, песни се понесоха, двойки се завъртяха, та и Шимек прехвана през кръст Настуша, разкопча клашника си, накриви шапка и гръмна „да дана“, измъкна се на първо място и викаше най-силно, в най-голяма забрава тропаше по пода, още по-силно се обръщаше и се въртеше буйно, весело и шумно като напращял с пролетна сила поток.

Но като изтанцуваха веднъж-дваж, подчини се на жените да го изведат из кръчмата и вече поизтрезнял хубаво, седеше с тях пред дома им, па дойде и Ягустинка и заедно си поприказваха, макар че беше късно и Шимек се канеше да си отива, но някак не му се искаше, туткаше се, отлагаше, все до Настка се увърташе и въздишаше. Най-после майка й му рече:

— Остани в плевнята, къде ще се мъкнеш сега по тъмнините.

— Ама постелята му е там, в колибата — обясни Настка.

— Тогава пусни го в леглото си, Настушо — обади се Ягустинка.

— Какво те е прихванало да дрънкаш! Ами!… — бранеше се Настка засрамено.

— Нали ти е мъж! Че щяло малко по-рано, преди попа да благослови, то не е грехота… А пък момчето тегли като вол, та има право и на награда.

— Това е истина! Настушо! Настушо! — скочи Шимек като вълк към момичето, притисна я нейде из градината и хванал я здраво в ръцете си, целуваше и скимтеше:

— Ще ме изпъдиш ли, Настушо? Ще ме изпъдиш ли, моя миличка, в такава нощ?

Майка й си намери някаква работа в отвода, а Ягустинка стана да си върви и рече:

— Не го отблъсквай, Настушо! Не е много доброто на света, та падне ли на човека в ръцете, като зрънце на сляпа кокошка, да го стиска и да не го изпуща.

При портата тя се размина с Матеуш, който видя през прозореца какво става в стаята и викна на Шимек:

— На твое място отдавна да съм сторил това!

Подсвиркваше си и отърча по село да си търси развлечение.

На сутринта Шимек стана за работа, както винаги в зори, и пак неуморно работи, а когато Настка му донесе закуска, той по-лакомо посягаше към червените й устни, отколкото към ушатките.

— Само да си посмял да се похвалиш някъде, с врела вода главата ще ти попаря — заплашваше го тя и се притискаше до него.

— Моя си, Настушо… самичка ми се даде… не те изпущам вече — бърбореше той и загледан в очите й, прибави по-тихо: — Първото трябва да бъде момче.

— Глупчо, гледай го ти какви шеги си прави! — Тя го отблъсна и избяга зачервена, тъй като наблизо се появи господин Яцек, пушеше си луличката и стискаше цигулката под мишница. Поздрави с „Да бъде похвален“ и заразпитва за разни неща. Шимек с удоволствие му се хвалеше с онова, което бе вече извършил, и изведнъж занемя и опули очи, защото господин Яцек остави цигулката настрана, хвърли палтото си и се залови да меси глината.

Шимек дори изпусна лопатата и зяпна удивен.

— Какво се чудиш?

— Ами как? Вие, господин Яцек, с мене ли ще работите?

— Ще работя я, ще ти помогна на къщата. Мислиш, че не мога ли? Ще видиш.

И заработиха двамата. Наистина старият нямаше много сила и не бе свикнал на селската работа, но тъй майсторски пипаше, че работата му вървеше по-бързо и по-хубаво. Разбира се, че Шимек го слушаше внимателно за всичко, само от време на време мърмореше:

— Господи, това още не е било на света… Дворянин да…

Господин Яцек само се усмихваше и започна да разправя за това-онова, за различни чудесии по света, та Шимек едва-що не падна в краката му от благодарност и почуда, но не намираше смелост, а вечерта отърча да обади всичко на Настуша.

— Казват хората, че бил глупав, пък той е като някой най-мъдър свещеник! — завърши Шимек.

— Някой умно говори и глупаво върши! То се знае, че ако имаше ум в главата, щеше ли да ти помага? И би ли пасъл кравите на Веронка?

— Истина, това човек не може да разбере!

— Нищо му няма, само му е хлопнала едната дъска на човека.

— Ама и по-добър човек не можеш намери на света — рече Шимек.

И той му беше безкрайно благодарен за добрината, но макар че работеха заедно, от едни ушатки ядяха и под един кожух спяха, Шимек не можеше да се сдружи напълно с него.

„Все пак той е от дворянски род“ — мислеше с дълбока почит и благодарност, защото с негова помощ къщурката растеше като тесто с квас. А когато дойде и Матеуш да помага, и Адам Клембовият докара материала от гората, стана тъй хубава къщичка, та чак от селото се виждаше. Матеуш почти цяла седмица работи усилено и подканяше и другите да работят. А като свърши в събота след пладне, затъкна зелено клонче на комина и отърча по своята работа.

Шимек още варосваше къщата, почисти треските и сметта, а господин Яцек си прибра вещите, взе цигулката под мишница и рече с усмивка:

— Гнездицето е готово, сега да насадиш квачката…

— Та нали утре след обедня ми е сватбата? — Шимек се спусна да му благодари.

— Не съм работил напразно! Като ме изгонят от село, ще дойда у тебе под наем. — Той запали луличката си и се запъти към гората.

А Шимек, макар че беше вече всичко привършил, псе още се въртеше наоколо, протягаше изморени кокали и гледаше с неочаквана радост къщата си.

— Моя, разбира се, че моя! — приказваше си той и сякаш не вярваше на очите си, та току пипаше стените, обикаляше я, назърташе през прозореца и с умиление поемаше прокисналия дъх на варта и на суровата глина; едвам надвечер си тръгна към село, за да се стяга за сутринта.

Разбира се, вече всички знаеха за сватбата и на Доминиковица някоя от съседките бе съобщила, но тя се престорила, че не разбира за какво й приказва.

А на другия ден, в неделя, още от ранно утро Ягуша час по час се измъкваше от къщи и тихичко, през градините, отнасяше тежки вързопи у Настушини. Но старата, ако и да усещаше добре какво става, на нищо не се възпротиви и само се тътреше мълчалива и така намръщена, та Йенджих едвам след черковен отпуск се реши да се приближи до нея.

— Да ида вече, мамо! — пошепна той внимателно, като се пазеше отдалеко.

— По-добре ще направиш да изкараш конете на детелината…

— Днеска е сватбата на Шимек, не знаеш ли?…

— Слава богу, че не е твоята! — засмя се тя презрително. — Па само да се напиеш, ще видиш какво ще те правя! — заплаши го тя ядосано и когато момчето взе да се пременява, тя се помъкна някъде по селото.

— Ще се напия, напук ще се напия! — мърмореше си той, като тичаше през селото към Матеушовата къща. Тъкмо тръгваха към черквата, само че тихо, без песни, без викове и музика. И венчавката стана твърде бедно, само с две свещи, та Настуша се разплака неутешимо, а Шимек се мръщеше и гордо, предизвикателно гледаше по хората и празната черква. Добре, че при излизането от черквата органистът засвири тъй игриво, та краката заподскачаха и на душите стана някак по-светло и по-весело.

Веднага след венчавката Ягуша се върна при майка си и после само от време на време назърташе при сватбарите, защото Матеуш свиреше с цигулка, Петрек, Бориновият ратай, му пригласяше с флейта, а някой усилено притупваше на дайре. Затанцуваха в тясната стая, а някои по-пъргави излязоха и пред къщи между масите, където бяха насядали сватбарите, хапваха, попийваха и тихичко приказваха, защото не бе редно да се вдига голям шум през деня и още на трезвено.

Шимек все ходеше след булката си и тъй страстно я целуваше, че дори му се смееха, а Ямброжи рече угрижено:

— Радвай се днеска, човече, защото утре ще плачеш! — и преследваше с поглед чашите.

Което си е право, и голямо желание нямаше, нямаше и изглед за голямо веселие, тъй като мнозина, щом похапнаха и поседяха колкото беше прилично, щом слънцето залезе и небето потъна в пламъците на зарите му, почнаха да се разотиват по домовете си. Само Матеуш се бе страшно развеселил, та свиреше, пееше, хващаше момичетата да танцува и черпеше с водка, а щом се появи Ягуша, залепи се за нея, взираше се в очите й и нещо тихо и топло разказваше, без да гледа насълзените очи на Тереска, които неотстъпно го следяха.

Ягуша не странеше от него, той с нищо не й пречеше; слушаше го търпеливо и само внимаваше дали няма да дойдат Антекови, с които не искаше да се срещне. Добре, че те не дойдоха. Нямаше никого и от по-заможните стопани, макар че на поканата не бяха отказали и бяха изпратили подарък на сватбата, какъвто си бе обичаят. И щом някой спомена за това, Ягустинка викна, както си знаеше:

— Да бяха изнаготвили хубави ястия, па да замиришеше бъчва водка, с прът не можеше да се отбрани човек от най-богатите, ама така без нищо не обичат да подрусват шкембетата си и да дрънкат на сухо езиците си.

А понеже бе малко пийнала, щом съгледа Яшко Превратния, че въздиша нейде в къта, потрива нос и поглежда с глупавите си очи Настуша, помъкна го за смях към нея:

— Потанцувай си с нея, барем това не напущай, щом майка й не ти я даде, па се увъртай около нея, може от милост и да се посъжали над тебе, тя сега си има мъж, та й е все едно един ли е, или са повече.

И такива шеги дърдореше, та да гръмнат ушите на човек, а когато и Ямброжи докопа чаша и отвори, както си знаеше, и той уста, така задрънкаха заедно, та всички в къщи си изпокапаха от смях и не забелязаха в тази веселба как мина късата нощ.

Докато по едно време от чуждите остана само Ямброжи, който изцеждаше до дъно бутилките, а младоженците решиха веднага да се пренесат в своята къща. Матеуш уговаряше Шимек да останат някое време у него, но той се опря, зае коня от Клембови, натовари в колата ракли, постелки и покъщнина, качи тържествено Настка, поклони се в краката на майка й, целуна шурея си, на всички от домочадието се поклони ниско, прекръсти се, шибна коня и тръгна, а отстрани вървяха изпращачите.

И се изпровождаха мълчаливо. Слънцето току-що бе се показало, полята блестяха в роса и ечеха от птичи песни, раздвижиха се тежки класове, а по цял свят нахлу сватбената радост на новия ден, който като света молитва лъхаше от всяко стръкче и се издигаше към ясното небе.

Чак зад воденицата, когато два щъркела взеха да се въртят високо над тях, майка й се обади, като щракна с пръсти:

— Да не са ви уроки, това е хубав знак — късмет в децата.

Настуша се поизчерви, а Шимек подпираше колата по изровените дупки, засвири с уста самонадеяно и гордо метна поглед наоколо.

А когато останаха вече сами, Настуша разгледа своето ново стопанство и се разплака жално, та Шимек й викна:

— Не реви, мари! Други и това нямат! Ще ти завиждат дори — добави.

И понеже бе много изморен и пийнал, търкулна се на сламата в ъгъла и веднага захърка, а тя седна до стената и си поплакваше, като гледаше през овощните градини белите стени на Липци.

И още много пъти тя оплаква своята сиромашия, но все по-рядко, понеже като че ли цялото село се бе сдумало да ги подпомогне. Най-напред дойде Клембовица с квачка под мишница и рояк пиленца в кошница. Види се, полезът й бе добър: почти всеки ден някоя от стопанките се отбиваше да я види и все с нещо в ръце.

— Мили хора, ами с какво ще ви се отплатя? — шепнеше тя развълнувана.

— Ех, ако ще би с добра дума — отговори Шикорица, която й даде парче платно.

— Като поспечелиш, ще дадеш пък на по-бедни — рече задъхана Плошковица и измъкна изпод престилката си едър брус сланина.

И толкова им надонесоха, че за дълго можеше да им стигне. А една вечер Яшек им доведе своя Кручек, върза го до къщата и избяга като опърлен.

Смяха се много, като разправяха това на Ягустинка, която се връщаше от гората. Старата се начумери презрително и рече:

— Към пладне береше, Настушо, боровинки за тебе, но майка му ги взе.

VII

Ягустинка тръгна към Боринови, за да занесе на Южка червени боровинки. Но понеже в това време Ханка доеше кравите пред къщи, тя седна на пейката под стряхата и заприказва надълго и нашироко как носят подаръци на Настуша.

— Това правят напук на Доминиковица — завърши тя.

— За Настка е все едно, но трябва и аз да й занеса нещо — пошепна Ханка.

— Ти приготви, пък аз ще й го занеса — предлагаше с готовност услугите си Ягустинка, когато откъм къщи се чу слабият умолителен глас на Южка:

— Ханушо, дай й моето женско прасе! Аз навярно ще си умра, та нека се помоли някога за мене.

Това, види се, допадна на Ханка и тя веднага поръча на Витек да върже с въже прасето и да го закара на Настуша, понеже нещо не се решаваше да иде сама.

— Витек, па да й кажеш, че свинката е от мене! И нека веднага дотича да ме види, че аз не мога да мръдна! — заоплаква се болно тя.

Разболяло се беше горкото момиче от една седмица и лежеше в другото отделение на къщата, подпухнало, в треска и цяло в изрив. Отначало я изнасяха под дърветата в градината, защото жално плачеше за това.

Ама какво да се прави, като все по-лошо й ставаше, та Ягустинка каза да не я изнасят вън.

— Трябва да лежиш на тъмно, защото на слънце целия изрив ще влезе в корема.

И така си лежеше самотно Южка в мрачната стая, пъшкаше и се оплакваше тихичко, че не пущат ни деца, ни никоя от приятелките й при нея, понеже Ягустинка, която я наглеждаше, пъдеше всички с тояжката си.

А сега, щом си поприказва с Ханка, отнесе на болното боровинки и се залови да приготви мехлем от чисто елдено брашно с множко несолено масло и жълтъци от яйца. После наложи дебел пласт от него върху лицето и шията на Южка, па натрупа отгоре и мокри кърпи. Момичето се подлагаше търпеливо на това лекуване и разпитваше тревожно:

— Ама нали няма да ми останат дупки по бузите?

— Ако не ги чешеш, ще преминат и няма да останат белези от тях, както беше на Настуша.

— Ами като ме тъй сърби… божичко! По-добре вържете ми ръцете, че не ще изтрая! — молеше се Южка със сълзи на очи и едвам се въздържаше от чесане. Старата измърмори над нея някаква баилка, прекади я с изсушена тлъстига, привърза ръцете й отстрани и отиде да си гледа работата.

Южка лежеше тихо, заслушана в бръмченето на мухите и в оня чуден шум, който постоянно бучеше в главата й, като насън чуваше, че сегиз-тогиз някой от домашните идва при нея да я види и пак си отива, без нито дума да каже, ту й се струваше, че натежали с ябълки клони се свеждат тъй ниско над нея, а тя напразно скача да ги досегне и не може, ту пък, че овце с чудно някакво блеене се трупат около нея, но щом Витек влезе в стаята, тя веднага го позна.

— Закара ли свинчето? И какво рече Настуша?

— Така се зарадва на прасето, че само дето не го целуна под опашката.

— Я го виж, с Настуша ще се подиграва!

— Истина ти казвам! И ми поръча да ти кажа, че утре ще дотърчи те види.

Изведнъж тя се замята на леглото и тревожно завика:

— Изпъди ги, че ще ме стъпчат, изпъди ги, бре! Ваклушки! Рей! Рей!

И сякаш заспа, така спокойно лежеше. Витек си отиде, но час по час идваше да я види. Тя го попита неспокойно:

— Пладне ли е вече?

— Къде среднощ ще да е, всички спят.

— Истина, тъмно е! Иди да извадиш изпод билото врабчетата, пищят като оскубани.

Той заприказва нещо за гнезда, но тя се развика и се мъчеше да се надигне:

— Ами къде е Сивуша? Пази я, Витек, да не направи пакост, че тате ще те бие!

Един път му каза да седне по-близо до нея и шепнешком му разправяше:

— Ханка не ми дава да ида на Настушината сватба, ама аз напук ще ида и ще си облека синьото елече и оная фуста, дето я бях облякла на събора. Ще си изгледат очите по мене хората, ще видиш! Витек, набери ми ябълки, само гледай да не те види Ханка! То се знае, само с момчетата ще танцувам! — и тя изведнъж млъкна и заспа, а Витек по цели часове прекарваше при нея, пазеше я с вейка от мухите, вода й подаваше и я чуваше като квачка, защото Ханка го бе оставила да й помага покрай дома, а вместо него кравите им пасеше заедно със своите Мачуш Клембовият.

Отначало му беше мъчно за гората и за лудуванията по къра, но болестта на Южа го тъй много нажали, че да можеше, чудо би направил за нея, и все размисляше с какво да я поразвлече и развесели.

Един ден донесе цяло гнездо малки яребички.

— Южо, погали пиленцата, погали ги, те ще ти запиукат.

— Как да ги погаля, имам ли с какво? — изпъшка тя, като повдигна глава.

И когато той отвърза ръцете й, тя хвана с изтръпналите си безсилни длани пърхащите птичета и ги запритиска към лицето и очите си.

— Така тупкат сърчицата им, тъй се плашат, бедничките! Пусни ги, Витек!

— Затова ли ги хванах, та да ги пущам! — дърпаше се той, но ги пусна.

Друг път й донесе малко зайче и както го държеше за ушите, сложи го пред нея на завивката.

— Мило зайченце, миличко зайченце, от маминка, от маминка са те взели.

Тъй шепнеше тя, притискаше го като детенце до гърдите си и го галеше, но заекът изврещя като раздран, изскубна се от ръцете й и скочи в пруста посред навлезлите на цяло ято кокошки, които се разхвърчаха със страшен шум, бухна се в отвода и през задрямалия Лапа се шмугна в градината. Кучето се спусна подире му, а след кучето и Витек със страшен вик, вдигна се такава врява, че дори Ханка дотича от двора, а Южа се пукаше от смях.

— Кучето хвана ли го? — попита после тя малко неспокойно.

— Ами! Отгледа му задницата, заека се шовна в житото и потъна като камък във вода, толкова бързо! Не се грижи, Южо, друго нещо ще ти донеса!

И донасяше всичко; каквото можеше: пъдпъдъчета, сякаш поръсени със златен прах, таралеж, опитомена катеричка, която скачаше много смешно по стаята, малки ластовички, които тъй жално писукаха, че старите се втурваха чак в стаята, та Южка му каза да им ги върне пак, или разни други неща, да не говорим, че беше надонесъл толкова ябълки и круши, колкото можеха да изядат скришом от по-старите. Но всичко това вече не я радваше, та често гледаше като че ли равнодушно и се обръщаше на другата страна отегчена и без желание.

— Не ща, друго нещо ми донеси! — викаше тя, като отвръщаше очи и дори не поглеждаше към щърка, който се тътреше по стаята, кълвеше по всички гърнета и напразно дебнеше при вратата за Лапа. Едва когато й донесе жив кълвач, тя се малко оживи.

— Господи мили, каква е хубост, като че е изписан!

— Пази се да не те клъвне по носа, като куче е зъл.

— Я гледай, не иска дори и да бяга, да не е питомен?

— Крилата и краката му съм вързал, а пък очите му съм със смола залепил.

Забавляваха се някое време с птицата, но кълвачът беше все така неподвижен и невесел, не искаше да яде и умря за голямо огорчение на всички в къщи.

Тъй минаваха дните.

А вън бе постоянна жега и колкото повече наближаваше жътва, толкова повече и горещината се усилваше, та не можеше да се покаже човек през деня на полето. Нощите също не донасяха разхлада, а бяха задушни и напечени, та и в градините не можеше да заспи човек от топлина, същинска напаст бе сполетяла селото. Тревата вече бе тъй изгоряла, че добитъкът се връщаше гладен от паша и ревеше в оборите, картофите вехнеха, завързаха колкото лешници на корените си и тъй си и останаха, прегорелите овеси едвам бяха израсли над земята, ечемиците пожълтяха, а житата зрееха без време и белееха с празни класове. Селяните страшно се тревожеха от това и с мрачна надежда поглеждаха към всеки залез — дали няма да наклони на промяна времето. Но небето беше все безоблачно и цялото като че ли озарено от стъклен, белезникав пожар, а слънцето залязваше чисто, незабулено дори от най-леко облаче.

Мнозина вече се молеха от все сърце пред иконите на Преображение господне, но нищо не помагаше. Полята все повече посърваха, увяхваха, недозрелите овошки капеха от дърветата, кладенците пресъхваха, па дори и във вира водата толкова намаля, че и дъскорезницата не можеше да работи, воденицата бе затворена, а народът, доведен до отчаяние, прибягна към молебен с шествие, на което се събра цялото село.

И тъй горещо и от все сърце се молиха, че и камъкът би се смилил.

И като че ли господ даде воля на своето милосърдие, при все че на следния ден стана така горещо и знойно, така задушно и така прежуряше, та птиците падаха замаяни, кравите жално мучеха по пасищата, конете не искаха да излизат от конюшните, а измъчените до краен предел хора без сили се щураха из напечените градини и се боеха да погледнат към засаденото със зеленчуци. Но по пладне, когато изглеждаше, че всичко вече изпуща последен дъх в този бял, разтреперан врелец, слънцето внезапно помътня и потъмня, като да бе хвърлил някой шепа пепел върху лицето му; след малко нейде високо забуча като с крила на орляк от исполински птици, набъбнали сини облаци се стичаха от всички страни и слизаха все по-ниско и по-страшно.

Страх повея, всичко заглъхна и застана в притаени тръпки.

Забоботиха далечни гръмотевици. Появи се за кратко вятър, по пътищата се вдигна прахуляк, слънцето се разля като жълтък в пясък, изведнъж потъмня и на небето се нароиха рояци от светкавици, сякаш някой зашиба със златни въжета. Първият гръм удари нейде наблизо, та хората дори изскочиха пред къщите си.

Внезапно всичко закипя, слънцето угасна, небето помътня, разрази се такъв вихър, та в сплъстения мрак се лееха само порои от ослепителни блясъци, мълнии удряха, гръмотевици се преваляха по небето, шумеше проливен дъжд, ечеха вихри и дървета.

Мълниите биеха една след друга, очите чак ослепяваха от светкавици; валеше порой, та нищо не се виждаше, а някъде настрани падаше и градушка.

Близо един час трая бурята. Житата полегнаха, а по пътищата потекоха цели реки от разпенена вода. За миг дъждът преставаше и почваше да се прояснява, но после отново загърмяваше, като че ли хиляда коли препущаха по замръзнал неравен път, и пак лееше като из ведро.

Хората с тревога поглеждаха навън. Тук-там вече запалваха кандила и пееха „Под твоя закрила“; на други места бяха изнесли на пейките под стрехите икони за предпазване от беда, но благодарение на бога бурята минаваше, без да направи големи щети. Едвам когато вече почти съвсем се успокои и валеше все по-дребен дъжд, от последния надвиснал над селото облак удари гръм в плевнята на кмета.

Бухнаха пламъци и пушеци. В един миг цялата плевня бе в огън. В селото се вдигна страшен писък и който можеше, тичаше към пожара, но за гасене и дума не можеше да става: плевнята гореше от горе до долу като камара натрупани трески. Антек, Матеуш и други най-усилено пазеха само къщата на Козелови и други някои сгради; добре, че не липсваше вода и кал по пътя, защото някои покриви вече започваха да пушат, а искри често прехвърчаха към близките дворове.

Кметът не беше у дома си, още сутринта бил отишъл в общината, а кметицата тичаше разплакана наоколо като разквакана квачка. И когато вече мина опасността и хората се разотиваха, при нея се доближи Козеловица.

— Видиш ли? Даде ти, даде ти господ, госпожо кметице! За моите жалби ти даде!

До бой щеше да стигне, защото кметицата се хвърли да я сграбчи, но Антек успя да ги разтърве и така нахока Козеловица, че тя като сритано куче си отиде у дома с ръмжене и последно лаене:

— Надувай ми се, госпожо кметице, надувай ми се, ще ти го върна аз тъпкано!

Но никой вече не я слушаше. Плевнята догоря, насъбралите се покриха с кал още неизгасналото пепелище и се разотидоха по домовете си. Остана само кметицата да се окайва пред Антек, който я слуша търпеливо донякъде, па най-сетне махна с ръка и си отиде.

Бурята вече отмина към горите, слънцето се показа, по синьото небе се точеха стада от бели облаци, птички запяха, въздухът бе хладен, а хората излизаха да отприщват водите и да заравнят изровените места.

Почти пред сам къщи Антек срещна Ягуша, която вървеше с кошничка и мотичка, поздрави я бързешком, но тя го изгледа с вълчи очи и мълком отмина.

— Фръц! Каква горделива! — измърмори той и като забеляза Южка на двора, скара й се, че ходи по влагата.

Момичето бе дотолкова оздравяло, че можеше по цели дни да лежи в градината, изривът се бе вече изгубил и зарасъл, без да остави никакви следи; Ягустинка я мажеше с мехлема само крадешком, понеже Ханка се мръщеше, че хаби много масло и яйца.

Така лежеше тя и бавно оздравяваше, току-речи самотна по цели дни, защото Витек пак пасеше кравите. Само нарядко някоя от другарките й дотичваше да си поприказват или Рохо посядваше за някоя минута, или пък старата Агата й разправяше все едно и също: че навярно по жътва ще си умре в стаята у Клембови и ще я погребат по господарски. Южка прекарваше най-вече с Лапа, който не се отделяше от нея, и с щъркела, който пристигаше, щом го повика, и с птичетата, които долитаха за хвърляните им трохи.

Един ден, когато в къщи нямаше никого, при нея дойде Ягна и й донесе цяла шепа бонбони, но още неуспяла Южка да й благодари, отнейде се разнесе гласът на Ханка, та Ягна изхвръкна подплашена.

— Да ти са наздраве — извика тя през плета и се изгуби.

Тя бързаше при брат си и му носеше нещо в пазва.

Там завари Настуша, която поеше една крава с ведро, а Шимек пристройваше нещо и силно си свиреше с уста.

— Имате си вече и крава? — учуди се безкрайно тя.

— Имаме си, я! Що, не е ли хубава? — рече гордо Настка.

— Много добра крава, от чифлишките ще да е, кога я купихте?

— Наша си е кравата, макар че не сме я купували! Да взема да ти разправям, ще се хванеш за главата и няма да повярваш! Вчера къде зори усетих, че нещо се дръгне о ъгъла, та чак къщата се клати. Мисля си — изкарват хората стоката на паша, та някоя свиня ще се е отбила да си ожули калта. Легнах си пак и още незаспала, слушам, нещо тихичко поревнува. Излезнах, гледам — крава, вързана за вратата, и хлъпка детелина пред нея. Вимето й напращяло и тя току протяга глава към мене! Разтърках очите си, че ми се стори като да съм още заспала, но не, жива крава стои, помучава и лиже пръстите ми. Ех, смятах си, че се е отлъчила от говедата, па и Шимек казва: сега ще дотърчи някой да си я забере! Чудех се само на това, че бе вързана. Ами как, та не е взела сама да се върже. Но мина пладне и никой не иде да си я подири. Аз я издоих да й олекне, че млякото почна да тече из бозките й. Мръкна се, мина се и нощта, питах по селото, питах дори и чифлишкия пастир, никой не е чул да се е изгубила крава някому. Стария Клемб каза, че може би е някоя крадена и по-добре да я заведем в канцеларията! То се знае, че ми беше жал, ама нямаше що да се прави. След пладне дойде Рохо и рече:

— Добра си и нуждаеща си, та господ Исус с крава те надарил.

— Като че кравите падат от небето. И глупавия няма да повярва това.

Той се засмя и каза, като си тръгна:

— Кравата си е ваша, не бойте се, никой няма да ви я вземе!

Разбрах, че е от него, хвърлих се в краката му да му благодаря, но той се дръпна.

— Па като срещнете господин Яцек — казва със смях, — не му благодарете за кравата, че ще вземе с бастуна да ви напере, не обича той да му се благодари!

— Значи, господин Яцек ти я е дал!

— Та има ли друг някой така добър за бедния народ!

— Истина си е, нали даде на Стахо материал за къща, па и толкова много помага!

— Просто светия, всеки ден се моля за него.

— Само да не ти открадне някой добичето.

— Що, кравата да ми откраднат! Господи, аз очите им ще издера, по цял свят бих тръгнала след нея! Бог няма да позволи такава пакост! В къщи ще я вкарвам нощем, докато Шимек не направи обор. Яшковия Кручек ще пази. Милинката ми, моя радост си ти! — шепнеше тя, като прегръщаше шията й и я целуваше по муцуната, та кравата засумтя, кучето радостно залая и кокошките се разкрякаха изплашени, а Шимек все по-силно свиреше.

— Вижда се, че господ ви благославя! — въздъхна като че ли с тиха жалба Ягуша и се взираше по-внимателно и в двамата. Струваха й се съвсем други, особено я учудваше Шимек: тя го познаваше като мухльо, неспособен на две магарета сламата да раздели; у дома при майка си той беше като парцал и който си искаше, той го подмяташе. А сега бе съвсем друг, работеше умно, държеше се достойно и приказваше като мъдрец.

— Ами коя е вашата земя? — попита тя след дълго премисляне.

Настуша взе да й посочва, като казваше къде какво ще сеят.

— Ами семе откъде ще вземете?

— Шимек каза, че ще има. Щом казва, сигурно ще има, той току-така никога не приказва.

— Брат ми е, а пък като че за съвсем друг човек слушам.

— Ама такъв добър, такъв умен и работен, че едва ли има друг на света — казваше разпалено Настуша.

— Сигурно — повтори тъжно Ягна. — Чии са тия ниви, отмерени с камарки камъни?

— На Антек Борина! Не ги работят, навярно чакат да ги разделят след Мачея.

— Ще има около петнайсет морги! Върви им на тях.

— Господ да му даде десеторно повече, че той стана поръчител пред дворянина за нашия имот, па и колко друго ни помогна!

— Антек помагал на Шимек! — дори се слиса тя от почуда.

— И Ханка не е по-лоша от него. Тя ми даде пък свинка, прасе е още, ама харно ще стане, че е от добра порода.

— Какво ми разправяш, Ханка да ти даде свинка, просто да не повярваш.

Те се върнаха при къщата и Ягуша развърза кърпичка десет рубли и ги втъкна в ръцете на Настуша.

— Вземи тия няколко гроша, не можах по-рано, че евреина не ми беше дал парите за гъските.

Те й благодариха от все сърце, а на излизане тя рече:

— Почакайте, мама ще се придобри и все ще ви даде нещичко.

— Не искам, нека с това, що ми отне, погребалния си ковчег да постеле! — избухна изведнъж Шимек тъй ядовито, та Ягна си отиде, без ни дума да каже.

Тя се връщаше към дома си страшно замислена, тъжна и опечалена.

— А аз какво съм? Един сух стрък, ненужен на никого — въздъхна тя сиротно.

Нейде на половин път срещна Матеуш. Той бързаше към сестра си, но се върна с Ягна и внимателно слушаше разказа й за Шимекови.

— Не на всички е тъй добре — рече той мрачно.

Разговорът им не вървеше. Той нещо въздишаше и се чешеше загрижено по главата, а Ягуша се загледа към потъналото в пожара на залеза Липци.

— Хей, задушно и тясно е на този свят — рече той сякаш на себе си.

Тя го погледна въпросително в очите.

— Какво ти става? Чумериш се, като че оцет си пил.

И той започна да се оплаква, че му омръзнало и живот, и село, и всичко и сигурно ще се запилее по света, където му очи видят.

— Тогава ожени се, ще се промени живота ти — пошегува се тя.

— Да ме щеше тази, която аз си искам… — и той я погледна втренчено в очите, а тя отвърна глава някак недоволна и смутена.

— Попитай я! Всяка ще те вземе и не една вече очаква да й пратиш годежари.

— Ами ако ми откаже? Да се изяде човек от срам!

— Тогава на друга ще изпратиш!

— Не съм аз от тия: харесал ли съм си една, към друга не ме тегли.

— На мъжа всяка еднакво мирише и с всяка е готов да бъде малко тъй по-близко.

Той не се защити, а обърна разговора на друга страна.

— Знаеш ли, Ягушо, че момчетата само чакат да ти дойде времето, та да ти изпратят годежна водка.

— Да си я плюскат сами! Никого няма да взема! — рече тя натъртено, та той се стъписа. Но тя го рече искрено, защото никой не й се виждаше по-мил от Яшо, но Яшо…

Тя въздъхна тежко и се отдаде с умиление на спомените си за него, а Матеуш, като не можа повече да изкопчи дума от нея, тръгна пак към сестра си.

А Ягна шареше с плахи очи по света и си мислеше:

— Какво ли прави той сега там, какво?

Неочаквано тя се задърпа, някой изневиделица я прегърна и застиска.

— Не можеш ми вече избяга — пошепна страстно кметът.

Тя се изскубна разярена из ръцете му.

— Още веднъж ако се допреш до мене, очите ти ще извадя и така ще се развикам, та цялото село ще се събере.

— Тихо, Ягушо, подарък съм ти донел — и втикваше корали в ръцете й.

— Натъпчи си ги в задника, твоя подарък за мене не струва лула тютюн.

— Какво, какво правиш, Ягушо? — заекваше слисано той.

— Такова, че си свиня, и толко! Да не си посмял да ме пипнеш!

Избяга от него разярена и като буря се втурна у дома си. Майка й белеше картофи, а Йенджих доеше кравите на двора, та тя се залови живо за привечерните работи, но цяла се тресеше от яд и като не можа да се успокои, щом се мръкна, пак отърча по селото.

— Ще намина у органистови — рече тя на майка си.

Често ходеше тя сега там и им услужваше това-онова, само и само поне понякога да чуе нещо за Яшо.

И сега тя отърча жадна за такава новина и с някаква тиха надежда, че днес ще чуе нещо ново.

И след малко засветиха в тъмнината прозорците на Яшовата стая, където сега Михал пишеше нещо под висящата лампа, а органистът и жена му седяха пред къщи на хладовина.

— Яшо си пристига утре след пладне! — с тази новина я посрещна органистката. Ягна едва не падна мъртва от това, краката й се подкосиха, сърцето й заби, та дъха си не можеше да поеме. Тя пламна в огън и цяла се разтрепера, па поседна, колкото да не се издаде, и пак побягна като подгонена чак нейде по тополовия път, към гората…

— Мили мой боже! — избухна тя и протегна благодарствено ръце. Сълзи потекоха от очите й, такава радост пееше в душата й, че й се искаше да се смее, да вика, да тича нанякъде, дърветата да целува, да прегърне тия задрямали на лунната светлина полета.

— Иде си, Яшо си иде — шепнеше от време на време тя, подскачаше внезапно като птица и летеше, грабната от всичката сила на очаквания и мъки, сякаш да посрещне собствената си участ и неизказаното си щастие.

Беше вече късна вечер, когато се връщаше у дома си. Прозорците бяха вече тъмни. Светеше само у Боринови, където се бе събрал доста народ. Тя си отиде у дома да чака следния ден и да сънува завръщането на Яшо.

Но напразно се въртеше в леглото и щом майка й захърка, пак стана, позагърна се с престилката и седна пред къщи да чака или сън, или зора.

У Боринови отвъд вира още светеше от едната страна и понякога долитаха тихи отгласи на разговори.

Изпърво тя се вгледа в трепкащите върху водата отблясъци на светлините и забрави всичко; тя потъна в сумрачни и трепетливи мъгли, които я бяха омотали като паяжина и я понесоха в някаква тиха привечер, зачервена от зари, в един свят на неутолим копнеж.

Месецът бе вече залязъл и сива мрачина покриваше полята. Звездите светеха високо и сегиз-тогиз някоя падаше с такава бързина и нейде тъй страшно далеко, че дъхът замираше в гърдите и студени тръпки минаваха по костите. Понякога лекичък топъл полъх галеше като любими ръце, понякога се надигаше откъм полята гореща, пълна с благоухание въздишка на нивите и затрогваше сърцето, та Ягна се протягаше и разтваряше ръце. Или седеше потънала цяла в размисли и изпитваше неизказана сладост като кълн, който се напряга и изпълва със сокове… а нощта я обгръщаше тихо и внимателно, сякаш не искаше да плаши човешкото щастие.

У Боринови продължаваше да свети, а на пътя Витек бе на стража, да не би някой неканен да подслушва, понеже се бяха събрали на тихо приятелско съвещание преди утрешното събрание в канцеларията, на което кметът бе поканил всички липченски стопани.

В стаята бе възтъмно. Една свещ мъждукаше на поличката над огнището, та само някои глави можеха да се различат от множеството, тъй като се бяха събрали двайсетина души, всичките, които държеха страната на Антек и Гжеля.

Рохо, който седеше някъде в тъмното, обясняваше какво ще стане, ако се съгласят да се отвори училище в Липци. След това Гжеля учеше всеки поотделно какво да каже на началника и как да гласува.

Дълго през нощта се съвещаваха, тъй като не мина и без караници и противене, но най-сетне се съгласиха на едно и преди да се зазори, се разотидоха бързо, понеже на сутринта трябваше доста рано да тръгнат.

Само Ягуша остана да седи още на пейката под стряхата, вече съвсем потънала в мъглите и нощта, седеше сляпа и глуха за всичко и само понякога шепнеше сякаш горещи слова на безкрайна молитва:

— Ще дойде, ще дойде!

И се навеждаше неволно сякаш пред утрото, сякаш искаше да съзре какво й носи тая посивяла зора над земята и със страх и радост се отдаваше на онова, което имаше да стане.

VIII

Наближаваше пладне. Жегата все повече се усилваше и вече всички се бяха събрали пред канцеларията, но началникът още не беше дошъл. Писарят час по час излизаше на вратата и заслонил очи с ръка, гледаше по широкия, засаден отстрани с разкривени върби път. Но по него лъщяха само локвите, останали след вчерашния проливен дъжд, някаква окъсняла кола се мъкнеше полека и тук-там между дърветата се бялкаше мъжки клашник.

Всички чакаха търпеливо, само кметът тичаше като опърлен, гледаше пътя и все по-силно подвикваше на селяните, които запълваха дупките на площада пред канцеларията.

— По-скоро, момчета! По-скоро да свършите, докато не е пристигнал.

— Ти гледай само да не изпуснеш нещо от страх — обади се един от групата.

— Шавайте брей, хора! Сега съм по служба тука, не е време за шеги.

— Хой, кмете, хой, от бога се бой! — засмя се някой от жепчаниге.

— Ако още някой се обади, в дранголника ще заповядам да го затворят — развика се кметът и отърча да види от гробището, което беше на високо и до което беше залепена с калкана си канцеларията.

Грамадни вековни дървета се издигаха над нея. Камбанарията се сивееше между клоните, а черните рамене на кръстовете се навеждаха иззад каменната ограда към покривите и към пътя, който водеше през селото.

Като не видя нищо, кметът остави при работниците един от помощниците и влезе в канцеларията, където постоянно влизаше и излизаше този-онзи, защото писарят току извикваше някого от стопаните и му припомняше тихичко за изостанали данъци, за незаплатена вноска за съдилището или нещо повече. То се знае, че никому не се харесваха такива напомняния, но слушаха и въздишаха, защото какво можеха да направят сега при тая тежка оскъдица пред ново жито? Нима можеха да платят, когато на мнозина и за сол не стигаха парите? И само се кланяха ниско на писаря, някои и ръка му целуваха, а някои и последната си злотувчица му втикваха в протегнатата ръка и всички заедно го молеха да почака било до жътва, било до най-близкия панаир.

Хитрец и умник беше този писар, дереше хората, та пушек се вдигаше. Уж всичко обещаваше, пък едни със стражари заплашваше, на други правеше вятър, на някого за побратим се докарваше и от всекиго измъкваше по нещичко; ту овесът му се свършил, ту млади гъски му трябвали за началника, ту слама за въжета си дрънчеше, та щат не щат, обещаваха, каквото си поискаше, а като си излизаха, отвеждаше по-познатите настрана и божем приятелски ги наговаряше:

— Па да решите нещо да се събере за училище, че ако се противите, началника може да се разсърди и е готов да ви развали работата с дворянина за гората — предупреждаваше той липчени.

— Ама как, ние по добра воля си се пазарим с дворянина! — почуди се Плошка.

— То е тъй, ама нали знаете: гарван гарвану око не вади, а пък бие…

Плошка излезе много угрижен, а писарят продължаваше да привиква и от другите села и всекиго плашеше с нещо друго и никого не пропущаше да не го понасили, та това веднага се разчу между насъбралите се.

А много се бяха събрали, можеше да има повече от двесте души, които отначало стоеха на купчини по села: свои при свои, та лесно можеше да ги познае човек кои са от Липци, кои от Модлица, кои от Пшиленк или от Жепки, тъй като всяко село се отличаваше с друга носия. Но щом се разчу, че трябва да се гласува за училище, защото тъй искал началникът, те почнаха да се размесват, да минават от група в група и да се сдружават кому както бе удобно. Само жепечките шляхтичи се държеха отделно настрана и горделиво и надменно поглеждаха към другоселците, макар че бяха всички бедняци и другите им се присмиваха, че на трима се пада една кравешка опашка. Останалият народ, измесен като граховина, се разхождаше по площада, а мнозина се криеха из сенките на гробищата и на колите.

Най-вече отиваха в голямата кръчма, която беше срещу канцеларията между дърветата, сякаш в сенчеста горичка. Там се трупаха най-бързо, защото макар че прохладен ветрец люлееше житата, все пак наставаше страшна жега и тъй печеше, та мнозина вече едва дишаха и отиваха да се разхлаждат с бира. Ето защо и кръчмата беше препълнена, и под дърветата имаше групи, които разговаряха тихо и размисляха върху тази новина, като същевременно наблюдаваха канцеларията и жилището на писаря от другата страна на общинското здание, където шумът и шетнята ставаха все по-големи.

От време на време жената на писаря подаваше през прозореца охраненото си лице и викаше:

— По-скоро, Магдо! Дано си потрошиш джонгалите, мешино такава!

Слугинята час по час претичваше през стаите, та чак бумтеше под краката й и стъклата на прозорците забръмчаваха. Едно дете надигна рев до небесата, някъде зад къщи закудкудякаха изплашени кокошки, а запъхтеният разсилен загони пилетата, пръснали се по житата и по пътя.

— Изглежда, че началника ще гощават — рече някой.

— Вчера писаря като че ли докара цял кош пиене.

— Ще се наплюскат здравата.

— Лесно им е. Малко ли народ им трупа данъци, а никой не им гледа в ръцете — рече Матеуш, но някой завика:

— Ей, я мълчете, стражарите дойдоха!

— Мъкнат се като вълци, та не можеш да разбереш кога и накъде.

Но млъкнаха разтревожени, тъй като стражарите насядаха пред канцеларията, наобиколени от куп хора, между които бяха и кметът, и воденичарят, а изотдалече се въртеше и ковачът и внимателно се вслушваше.

— Воденичаря се мазни като гладно куче.

— Защото най-мил му е тоя, от когото се бои!

— Щом са дошли стражарите, и началника скоро ще пристигне! — викна кметовият брат Гжеля и отиде настрана, където стоеха Антек, Матеуш, Клемб и Стахо Плошка. Поговориха си, пръснаха се между хората и им заприказваха и обясняваха нещо важно, та слушаха в пълна тишина. От време на време само някой въздъхваше, почесваше се загрижено или пък хвърляше поглед към стражарите и същевременно все повече се натискаше в купа.

Антек, облегнат о ъгъла на кръчмата, приказваше кратко, твърдо и сякаш заповеднически, в друга група под дърветата приказваше шеговито Матеуш, та мнозина се разсмиваха, а в третата група при гробищата Гжеля разправяше тъй умно, сякаш четеше от разтворена книга, та мъчно беше да го разбере човек.

И тримата уговаряха хората към едно: да не слушат началника, нито онези, които винаги държеха с властта, и да не гласуват за училище.

Народът в групите се вслушваше и се поклащаше ту на една, ту на друга страна също като гора, когато повее силен вятър.

Никой не вземаше думата. Всички само кимаха одобрително с глава, понеже и най-глупавият разбираше, че ползата от това училище ще е само дето ще наложи нови данъци, затова и никой не бързаше.

Но неспокойствие обземаше събраните. Те пристъпваха от крак на крак, взеха да храчат, да се покашлюват и никой не знаеше как да започне.

Наистина и Гжеля приказваше умно, и Антек улучваше право в сърцето, но се страхуваха да се противят на началника и да се заяждат с властта.

Всеки един гледаше какво ще направи другият, всеки поотделно си блъскаше главата, а всички се оглеждаха към по-богатите. Но воденичарят и най-първите от другите села се държеха някак настрана и стоеха като че ли нарочно все пред очите на стражарите и на писаря.

Антек се приближи към тях, за да ги уговори, но воденичарят процеди намръщено:

— Който има ум, той си знае за какво ще гласува — и се обърна към ковача, който се съгласяваше с всички, но се въртеше неспокойно между народа, за да подушва какво се тъкми, па отиваше и при писаря, и с воденичаря разменяше думи, черпеше Гжеля с тютюн и тъй тайно криеше намеренията си, че до края не можа да се разбере на чия страна е.

Но мнозинството вече бе склонно да гласува против училището. Всички се пръснаха по площада и без да гледат пладнешката жега, разговаряха все по-шумно и самоуверено. В това време писарят завика:

— Я да дойде тука някой!

Но никой не се помръдна, сякаш не чуха.

— Я някой да изтича до чифлика за риба. Още отзарана щяха да изпратят, а не знам защо нещо не изпращат! Само по-скоро! — гърмеше заповеднически той.

— Не сме дошли тука да слугуваме — обади се един смел глас.

— Сам да изтича, или му е жал да поразтърси шкембето си! — засмя се някой, понеже писарят имаше шкембе като тъпан.

Писарят запсува, а след малко откъм двора влезе кметът, заобиколи кръчмата и иззад селото полетя към чифлика.

— Преповил е и поизбрисал децата на госпожа писарката, та излезе сега да се попроветри малко.

— То се знае, че госпожа писарката не обича такъв смрад в стаите си.

— Скоро ще му заповядат да им изнася и цукалата! — Присмиваха му се селяните.

— Ами дворянина се нещо не вижда — учуди се един, но ковачът отвърна на това с хитра усмивка:

— Не е щур да излиза налице.

Всички го погледнаха въпросително.

— Разбира се, кой ще му заповяда да се заяжда с началника, а пък за училище няма да гласува, малко ли ще трябва да плаща и за него! Умен е той!

— Ами ти, Михале, нашата страна ли държиш? — притисна го направо Матеуш.

Ковачът се виеше като настъпен глист, измърмори нещо и се запровира към воденичаря, който се бе приближил до селяните и говореше на стария Плошка с висок глас, та и другите да слушат:

— Аз те съветвам да гласуваш, както властта иска. Училището ни е нужно. И най-лошото да е, все ще е по-хубаво от никакво. А каквото бихте искали вие да бъде, няма да дадат. Жалко, с глава зид не се пробива. И да не гласувате, пак ще го направят и без вашето позволение.

— Като не дадем пари, с какво ще го направят? — обади се един от групата.

— Глупак! Сами ще си вземат, не дадеш ли доброволно, и последната ти крава ще продадат, па и в дранголника ще идеш за упорство! Разбираш ли сега! Това не ви е дворянина — обърна се той към липчените, — с началника шега не бива. Казвам ви, правете, каквото ви заповядват, и благодарете богу, че не е по-лошо.

Тези, които мислеха същото, подкрепиха думите му, а старият Плошка след дълго мислене се обади неочаквано:

— Право казваш. На този народ Рохо разбърка ума и го тика към беда.

При тия думи се изстъпи един стопанин от Пшиленк и каза високо:

— Защото Рохо държи с господата41 и затова бунтува народа против управниците.

Върху него се спуснаха от всички страни и го нахокаха, но той не се уплаши и щом поутихнаха малко, пак извиши глас:

— А глупавите му помагат! Казах — и той се огледа с умни очи, — а комуто не се харесва, нека дойде при мене, в очите ще му кажа — глупците! Защото не знаят, че винаги така е било, че господата се бунтуват, подбуждат народа, докарват го до беда, па като дойде ред да се плаща, кой плаща? — селяните. Па като разквартируват казаци по селата ви, кой ще яде камшиците? Кой ще страда? Кого ще мъкнат по затворите? Само вас, селяните! А господата и зъб няма да обелят за вас, не, от всичко ще се откажат като юди, па отгоре и старшията ще гощават по чифлиците си.

— Защото колко им струва на тях народа? Толкова, колкото да пати зарад тях.

— Па ако можеха, още утре биха върнали крепостното робство — завикаха някои.

— Гжеля каже — започна пак той, — щом не дават да учим на наш език, тогава и ние нито грош не даваме за училище, ще се възпротивим. То се знае, на ратая е лесно да викне на господаря си: няма да ти работя, да ти пикая в паницата — и да избяга, за да не отнесе боя. Ама народа не може да избяга и за бунта ще си понесе тоягите, защото никой няма да подложи гърба си да го отмени… И ви казвам: по-евтино ще ви излезе да решите за училище, отколкото да се противите на властта. Истина, че няма да учат по нашенски децата ни, ама и така да е, пак не могат да ги направят руснаци, защото никой няма да разговаря и да казва другояче молитвите си, а тъй, както го е майка научила! Накрай ще ви кажа и това: да държим своята страна! Па ако господата се ядат помежду си, то не е наша работа. Нека се карат и ядат, и едните, и другите са ни толкова братя, че по-добре мор да ги измори!

Натрупаха се върху него и се развикаха като по бясно куче. Напразно воденичарят се зае да го защити, напразно я някои взеха негова страна. Привържениците на Гжеля му показваха вече пестници и може би щеше да стигне и до нещо по-лошо, но старият Причек викна:

— Стражарите слушат!

В миг всички утихнаха, а старият излезе пред тях и захвана почти ядосано:

— Светата истина каза човека: да пазим своето! Мълчи сега, ти си каза думата, сега позволи и други да си я кажат! Дерат гърлата си и мислят, че те са най-умните глави! То се знае, ако кряскането беше ум, всеки нищо и никакъв дърдорко би бил по-умен и от свещеника! Смейте се вие, синковци, ама аз ще ви кажа как беше в ония години, когато господата се бунтуваха; помня добре как ни замотаваха главите и ни се кълняха, че като се освободи Полша, и ние, селяните, ще бъдем свободни, и земя ще ни дадат, и гора, и всичко! Обещаваха, приказваха, па тук-там някой даде това, дето го имаме сега, но го наказаха и не облекчиха с нищо положението на народа! Слушайте господата, щом сте глупави, ама мене не могат ме измами. Знам аз какво нещо е тая тяхна Полша: то е само камшик по нашия гръб, да работиш на господата и да те притискат! Иди им вярвай…

— Няма ли кой да го цапне по муцуната, та да престане? — откъсна се нечий глас.

— А сега — продължаваше той — и аз съм също такъв господин, както и другите, имам свое право и никой не смее с пръст да ме барне! Там е за мене Полша, където ми е добре, където имам…

Подигравателни гласове се зачуха от всички страни в го прекъснаха:

— И свинята поквиква от задоволство и се хвали, като има кочина и пълно корито!

— И за това хранене получава после сопа и нож в гърлото!

— Един стражар го нашляпа на панаира, а казва, че никой не смее с пръст да го барне.

— Плямпа, ама има ум колкото една конска опашка.

— Голям господин, каквото си иска, това прави, то се знае, с въшките си се разхожда на свобода!

— И ланската ми шапка знае толкова!

— Не знае откъде пикае кокошка, а седнал да проповядва! Смъкльо такъв! Овен!

Старият много се ядоса, но каза само:

— Проклетници! Дори и бялата коса не почитат на човека!

— Излиза, че и всяка бяла кобила трябва да се почита само за това, че е бяла, а?

Избухна смях и същевременно почнаха да се разстъпват и да насочват погледи към покрива на канцеларията, където се качи разсилният, хвана се за комина и загледа в далечината.

— Юзек, затваряй си устата, че някой от тия ще ти влезе в нея! — викаха му на подбив, защото цяло ято гълъби се въртеше над него, но в същото време той закрещя!

— Иде! Иде! На завоя е вече при Пшиленк!

Навалицата почна да се събира към канцеларията, да се притиска накуп и търпеливо да поглежда към празния още път.

Тъкмо и слънцето се беше наклонило малко към билото на сградата, та под стряхата се простираше все по-широка сянка, в която сложиха покрита със зелено маса и кръст на средата. Рижокос пълнобузест помощник-писар изнасяше книжа, слагаше ги на масата и все човъркаше нещо в носа си.

Писарят взе набързо да се облича празнично и пак се разнесе по цялата къща кресливият глас на жена му, дрънкане на чинии, шум от премествани мебели и тичане, а след малко пристигна и кметът. Той застана на прага, червен като рак, изпотен и задъхан, но вече със служебната верижка на шията, и като погледа народа, извика строго:

— Тихо там, хора, това не е кръчма!

— Петре, я ела, имам да ти кажа нещо! — викна му Клемб.

— Де пък ти, никакъв Петър няма тука, а чиновник! — пробъбра горделиво кметът.

И те подхванаха на езиците си тия му думи, та чак се запревиваха от удоволствие. А кметът изведнъж завика тържествено:

— Я се отдръпнете, хора! Началника!

Един кабриолет се показа на пътя, подскачаше по изровеното и зави пред канцеларията.

Началникът подигна ръка към челото си, селяните сваляха шапки, настана мълчание. Кметът и писарят дотърчаха да го свалят от кабриолета, а стражарите се изправиха като тояги при вратата.

Началникът се остави да го свалят и да му съблекат горната бяла дреха, па се обърна, изгледа насъбралите се, поприглади червеникавата си брадичка, наежи се, кимна с глава и влезе в жилището, където го канеше превитият като подкова писар.

Кабриолетът се отдалечи, а селяните пак се натрупаха около масата, като смятаха, че веднага ще започне събранието. Но мина доста време, а началникът не се показваше; из стаите на писаря се чуваше дрънкане на стъкла, чуваха се смехове и някакви миризми се носеха оттам, та чак дразнеха ноздрите.

И понеже на хората вече им омръзна да чакат, па и слънцето прежуряше все по-силно, някои отиваха набързо към кръчмата, но кметът се развика:

— Не се разотивайте! Глоба ще има, който отсъствува!…

То се знае, че все още се въздържаха да псуват, но все по-стръвно и нетърпеливо поглеждаха към прозорците на жилището на писаря, понеже някой отвътре ги затвори и заслони.

— Срам ги е да плюскат пред хорските очи!

— По-добре! Че всеки тук отвънка само преглъща на вятър лигите си! — обаждаха се някои.

От ареста, който бе наред с канцеларията, се разнесе жално и проточено му чене, а след малко излезе разсилният и теглеше за въже едно едро теле, което с все сила се дърпаше. Но изведнъж телето го шибна с глава, та човекът се строполи наземи, пък то навири опашка, побягна и прах се вдигна по него.

— Дръжте го! Дръжте крадеца!

— Сипи му солчица под опашката, то ще се върне!

— Какъв юнак, избяга от ареста, па отгоре и опаш навири на господин кмета!

Така си приказваше народът и се смееше с разсилния, който тичаше след телето и едвам с помощта на помощник-кметовете можа да го вкара в двора. Още неотдъхнали си от това гонене, и кметът заповяда да изметат ареста, като сам той наглеждаше, внимаваше и усърдно помагаше, от страх да не би тъй някак началникът да пожелае да назърне там.

— Кмете, трябва сега малко да прекадиш с тамян, че може да подуши какъв арестантин е имало вътре.

— Не бойте се вие, след водката не ще може никак да подуши.

Тук-там подмятаха по някоя острота, та кметът святкаше с очи и стискаше зъби, но най-сетне им се втръснаха дори и шегите, а така им омръзна да чакат на слънце и гладни, та всички вкупом тръгнаха към дърветата, без да гледат забраната на кмета. Само Гжеля му рече:

— Народа не е куче и няма да дойде при краката ти, ако ще би до довечера да викаш! — И доволен, че се махнаха от очите на стражарите, той пак се завъртя между хората и всекиму поотделно напомняше как трябва да гласува.

— Само да не се боите! — добавяше той. — Правото е наше! Каквото решим, това ще бъде; каквото народа не ще, никой не може да го принуди да го направи!

Но още не успели да се понаместят в сенките, нито да си похапнат нещичко, помощник-кметовете завикаха, а кметът дотърча и закрещя:

— Началника излиза! По-скоро елате! Започваме!

— Намирисал се на хубаво ядене, та сега го не сдържа! Ние много не бързаме! Нека почака!

Тъй бърбореха ядосано те и бавно се събираха пред канцеларията.

Помощниците застанаха начело на своите села, а кметът седна отстрани до масата с помощник-писаря, който си човъркаше носа и подсвирваше на уплашените от вдигнатата врява гълъби, които хвръкнаха от покрива и закръжиха като шумен бял облак.

— Молчать — кресна изведнъж един от изправилите се на прага стражари.

Всички очи се насочиха към вратата, от която обаче излезе само писарят с книжа в ръка и се промъкна към масата.

Кметът дрънна звънчето и рече тържествено:

— Започваме, драги селяни! Тихо там, модличани! Господин секретаря ще прочете за училището! Слушайте внимателно, та всеки да разбере каква е работата!

Писарят сложи очилата си и зачете бавно и изразително.

Чете той доста длъжко при пълна тишина, когато някой извика:

— Нищо не разбираме!

— На наш език да се чете! Не разбираме! — откъснаха се много гласове.

Стражарите взеха да оглеждат внимателно събранието.

Писарят се поначумери, но продължи четенето, като превеждаше на полски.

Настана тишина, всички слушаха съсредоточено, мислеха над всяка дума и гледаха писаря като икона.

Той провличаше по-нататък:

— … че се заповядва да се отвори училище в Липци, което ще служи и за Модлица, Пшиленк, Жепки и другите по-малки села.

После дълго доказва каква полза ще имат от това, какво благодеяние е туй просветата, как властта и ден и нощ мисли по какъв начин да помогне на народа, да го подкрепя, да го просвещава, да го пази от злото. Накрай правеше сметка колко пари ще трябват за училищен двор и за оземляване, колко за самата сграда и колко за обща издръжка и за учител, а за всичко това ще трябва да се гласува допълнителен данък по двайсет копейки на морга. Замлъкна, отри очилата си и рече като че ли на себе си:

— Господин началника каза, че като решите днес, ще позволи още тази година да се започне строежа и на следната година децата ще тръгнат на училище.

Той свърши, но никой не се обаждаше. Всеки мислеше и подгъваше колене, сякаш под тежината на новия данък. Най-сетне кметът се обади:

— Чухте ли добре какво рече господин секретаря?

— Чухме! То се знае, не сме глухи! — обадиха се тук-там.

— Който е против това, нека излезе напред и си каже думата.

Почнаха да се спобутват с лакти, да се избутват напред, да се почесват, да се споглеждат помежду си и към по-старите, но никой не се решаваше да се откъсне пръв.

— Щом е тъй, да гласуваме набързо данъка и да си ходим — предложи кметът.

— Значи, всички като един се съгласявате? — попита писарят тържествено.

— Не! Не желаем! Не! — викна Гжеля и няколко десетки други след него.

— Не ни трябва такова училище! Не искаме! Стигат ни вече данъци! Не! — викаха вече от всички страни все по-смело, по-силно и по-гордо.

При този крясък излезе началникът и застана на прага. Всички млъкнаха, като го видяха, а той поглади брадичката си и рече твърде любезно:

— Как сте, стопани?

— Благодарим на бога — отвърнаха първите, като се клатеха под натиска на другите отдире, които се тикаха напред, за да чуят началника. Той се облегна на рамката на вратата и заприказва нещо по руски, като постоянно се оригваше.

Стражарите скочиха между народа и завикаха:

— Шапки долой! Шапки!

— Махни се, сине майчин, не се мотай в краката ми! — запсува някой към тях.

А началникът, макар че приказваше сладко, завърши заповеднически и по полски:

— Гласувайте веднага данъка, че нямам време за бавене! — и загледа строго в лицата на събралите се.

Страх обзе мнозина, тълпата се залюля, понесоха се тревожни шепоти.

— Е какво, ще гласуваме ли за училището? Кажи, Плошка! Какво да правим?… Къде е Гжеля? Заповядва да гласуваме! Да гласуваме, да гласуваме, хора!

Все по-шумно закипя тълпата; най-после Гжеля излезе напред и смело каза:

— За такова училище не ще гласуваме нито грош.

— Не ще гласуваме! Не искаме! — подкрепиха го стотина гласа.

Началникът грозно се намръщи.

Кметът изгуби и ума и дума, а на писаря чак очилата паднаха от носа. Само Гжеля не се уплаши, а втренчи гордо поглед в началника и искаше да каже нещо, но старият Плошка излезе малко напред, поклони се ниско и започна покорно:

— Моля за благосклонността ви, почитаеми господин началник, да кажа как аз разбирам тая работа: то се знае, ако е за гласуване, ще гласуваме за училището, само че една злота и десет гроша на морга са много. Сега са тежки времена и грош се мъчно изкарва! Само това исках да кажа.

Началникът не отговаряше. Потънал в свои размишления, той кимаше понякога божем одобрително с глава и потъркваше очите си. Окуражен от това, кметът ревностно уговаряше хората за училището; след него и другарите му напираха за същото. Най-много държеше воденичарят, без да гледа острите възражения на Гжельовите привърженици. Най-после Гжеля завика ядосано:

— Преливаме само от пусто в празно! — и като долови удобен момент, излезе и рече решително:

— Като какво ще бъде това ново училище?

— Както всички други! — рече началникът и отвори очите си.

— Та ние тъкмо такова не искаме!

— За свое училище ще гласуваме, ако ще и половин рубла на морга, но за чуждо — ни пукната пара!

— Защо ни е такова училище? Моите деца три години учиха в такова, а сега ни гък не знаят!

— По-тихо, по-тихо, хора!

— Разиграли се овцете, а вълка гледа само как да се хвърли на стадото!

— Дърдорковци, синковците, нова беда ще издърдорят за всички ни!

Така подвикваха един през друг, та се вдигна страшна глъчка, понеже всеки доказваше, че има право, и искаше да убеди другите. Разпалваха се все повече, трупаха се на купчини и навред закипяха препирни и караници. Особено Гжельовите другари бъбреха най-високо и най-яростно против училището. Напразно кметът, воденичарят и стопани от другите села обясняваха, молеха, дори заплашваха неизвестно с какво. Мнозинството настръхваше все по-самонадеяно и приказваше кому каквото дойдеше на устата.

А началникът седеше, сякаш нищо не чува, шепнеше си тихичко нещо с писаря и им даваше възможност да си се наприказват. А когато сметна, че им стига лаене на вятъра, каза на кмета да удари звънчето.

— Тихо там! Тихо! Слушайте! — умиряваха ги помощниците.

И преди още да се бе утишило напълно, разнесе се заповедническият му глас:

— Училището трябва да стане, разбирате ли! Слушайте и правете, каквото ви заповядват!

Той изрече това строго, но никой не се уплаши, а Клемб изтърси без заобикалки:

— Никому не заповядваме да ходи на главата си, та нека позволят и на нас да ходим, както са ни израсли краката.

— Затваряйте си устата! Тихо, кучи синове! — изруга кметът, като дрънкаше напразно звънеца.

— Пак ще повторя, каквото казах, че в нашето училище на наш език трябва да се учи.

— Карпенко! Иванов! — ревна на стражарите, които бяха всред навалицата, но селяните в един миг ги притиснаха помежду си, а един им пошепна:

— Само някой да барне някого… триста души сме… правете му сметка…

И веднага се разстъпиха, направиха пътека и се струпаха след стражарите около началника със сподавена яростна врява, като само сумтяха, псуваха и разтърсваха пестници. Час по час някой изскачаше напред и викаше:

— Всяка гадина има свой език, само на нас заповядват да имаме чужд.

— И все заповеди, а ти, селянино, слушай, плащай и земята забрисвай с шапката си, като се кланяш!

— Скоро ще дойде дотам, че без позволение и по нужда да не можеш да отидеш.

— Щом могат толкова, нека заповядат и на свинете да им запеят като чучулиги! — гръмна Антек. Понесоха се смехове и той викаше разярено: — Или гъска да им замучи. Като направят това, ще им гласуваме за училище.

— Данъци заповядват — плащаме, новобранци заповядват — даваме, но от това…

— Тихо, Клембе. Сам най-светлейшия цар е издал закон и там е написано с ей толчави букви, че училищата и съдилищата ще бъдат на полски език! Така е заповядал сам царя и него ще слушаме ние! — крещеше Антек.

— Ти кто такой?42 — попита го началникът с втренчен в него поглед.

Антек затрепера, но рече смело, като показа книжата, които бяха на масата:

— Там пише. Не съм на път намерен — добави той надменно.

Началникът поприказва нещо на писаря и след малко писарят обяви, че Антони Борина, който е под съдебно следствие, няма право да взема участие в общинското събрание.

Антек почервеня от яд, но преди да се осмели да каже нещо, началникът кресна:

— Пашол вон!43 — и го посочи с поглед на стражарите.

— Не гласувайте, момчета, законът е на наша страна! От нищо не се бойте! — викна смело Антек.

Той се отдръпна бавно към селото и като вълк към кучета поглеждаше към стражарите, които оставаха все по-далече от него.

Но в събранието изведнъж закипя като в котел. Всички почнаха да приказват заедно, да викат, да се карат настървено, та началникът не можеше вече да чуе никой поотделно, а само откъслечни думи от псувни, заплашвания и подигравки хвърчеха като камъни над главите. Сякаш дявол се всели в душите им, така разпалено се развикаха, и никой не можеше да разбере откъде и за какво дойде всичко това.

За училището се препираха, за Антек, за вчерашния дъжд, някой миналогодишни щети припомняше на съседа си, някой само яда си изливаше, а друг се зъбеше само колкото да бъде против и настана такава бъркотия, та изглеждаше, че всеки миг ще се хванат за гушите и косите. Опита се Гжеля, опитаха се и други да ги успокоят, но не можаха да преодолеят помрачението. Кметът звънеше, та ръцете му чак отмаляваха, приканваше към ред, но напразно. Като разярени пуяци скачаха към очите си едни на други, слепи и глухи вече за всичко.

Едва когато един от помощниците заудря с тояга по оставената под капчука празна каца, та забумтя като тъпан, тогава се малко поопомниха и взеха да се усмиряват един друг.

Началникът, като не можа да дочака пълна тишина, завика ядосано:

— Тихо там! Стига сте се съвещавали! Когато аз говоря, да мълчите и да слушате. Гласувайте за училището.

Изведнъж настана дълбока тишина, страх овладя всички, тръпки ги побиха, та застанаха като вдървени и се споглеждаха безпомощно и нямо. Дори и не мислеха да се противят, защото той стоеше заплашително и следеше с очи смутените им лица.

Той седна пак, а кметът, воденичарят и други навлязоха между народа да го приканват към покорство и да заплашват.

— Да гласуваме, да гласуваме за училището.

— Лошо може да стане, да?

В това време писарят проверяваше присъствуващите, та час по час някой се обаждаше:

— Тук! Тук!

А след проверката кметът се качи на един стол и изкомандува:

— Който е за училището, да излезе надясно и да вдигне ръка.

Мнозина минаха, но много повече от народа останаха на мястото си. Началникът се намръщи и заповяда за по-голяма точност да гласуват поименно.

Гжеля се обезпокои от това, защото добре разбираше, че щом всеки вземе да гласува поотделно, не ще посмее да се противи.

Но нямаше какво да се прави. Помощник-писарят започна да извиква и всеки поред отиваше отделно, а писарят отбелязваше с чертичка срещу името му, ако беше за училището, или с кръстче, ако беше против.

Дълго се протака гласуването, понеже народът беше много, но най-сетне съобщиха:

— Двесте гласа за училището и осемдесет против.

Хората на Гжеля се развикаха:

— Наново да се гласува! Тук има измама!

— Аз рекох: не, а той ми писа чертичка! — крещеше някой, след него мнозина казаха същото, а по-буйните завикаха:

— Да не се позволи, книжата да се скъсат!

В това време файтонът на дворянина пристигна пред канцеларията, та, щат-нещат, хората трябваше да поотстъпят настрана, а началникът прочете листа, който слугата му подаде, и заяви тържествено:

— Да, много добре, в Липци ще има училище.

То се знае, че никой зъб не обели. Всички стоеха като стена и го гледаха спокойно.

Той подписа някакви книжа, качи се на файтона и потегли.

Хората му се покланяха покорво, а той нито погледна някого, нито кимна с глава, а поприказва малко със стражарите и сви по страничния път към модлицкия чифлик.

Гледаха някое време мълчаливо след него, най-сетне един от Гжельовите другари рече:

— Агънце, като го гледаш — мехлем на рана, а не можеш и да видиш кога ще те разкъса със зъбите си от вълк по-лошо или ще те стъпче под копитата си.

— Ами с какво биха могли да държат глупавите в ръцете си, ако не със заплашвания?

Гжеля само въздъхна, погледна навалицата и тихо прошепна:

— Изгубихме днес, няма какво да се прави, народа още не е привикнал да се бори.

— Бои се от нищо и никакви работи, та не е лесно и да навикне.

— Какъв човек, моля ви се, пет пари не дава за закона.

— То се знае, нали закона са го писали те за нас, а не за себе си.

Един селянин от Пшиленк дойде да се оплаква пред Гжеля:

— Исках да гласувам на ваша страна, ама като ме прониза с очите си като със свредел, глътнах си езика и писаря писа, каквото си искаше.

— Толко много измама беше, че можем да направим оплакване против избора.

— Вървете в кръчмата бе! Ах, дано чума ги ръгне — закълна Матеуш и като се обърна към навалицата, се развика: — Знаете ли, хора, какво забрави да ви каже началника? Това, че сте подлеци и овци… И добре ще заплатите за послушанието, но нека ви дерат кожите, щом сте такива глупаци.

Започнаха да му отвръщат, един дори отвори уста да се кара с него, но млъкнаха, защото мина една еврейска каруца, в която беше органистовият Яшо.

Липчени го заобиколиха, а Гжеля му разправи всичко. Яшо ги изслуша, поприказва малко и каза на каруцаря да кара.

Всички други се запътиха към кръчмата, а след втората чаша Матеуш загърмя:

— Казвам ви, че за всичко са виновни кмета и воденичаря!

— Вярно, те най-много говореха и заплашваха — добави Стахо Плошка.

— А пък началника заплашваше, като че знаеше за Рохо — пошепна някой.

— И да не знае, ще се намерят такива да му обадят!

— Стражарите къде са? — попита Гжеля неспокойно.

— Като че ли към Липци тръгнаха.

Гжеля се завъртя из кръчмата и не го забелязаха кога излезе и се запъти по слоговете на нивите към Липци, като внимателно се оглеждаше наоколо.

IX

Антек обръщаше поглед към навалицата като отпъден от чиния котарак и мислеше дали да се върне пак. Но като видя, че идват стражари, внезапно му дойде някаква мисъл, защото откърши по пътя възголям клон, подпря се на един плет и започна да го кастри, като го премерваше към ръката си и внимаваше в ония кучета, които макар че вървяха колкото можеха по-бавно, след малко се изравниха с него.

— Къде така, господин старши, на разузнаване ли? — започна подигравателно Антек.

— По служба, господин стопанино, като че ли пътя ни е общ, а?

— Много би ми било драго, ама ми се струва, че нашите пътища ще се разделят.

Антек бързо се огледа. По пътя нямаше жива душа, само дето канцеларията беше твърде близо. И той тръгна с тях, като се държеше все близо до плета и много внимаваше да не се хвърлят внезапно отгоре му.

Старшията се сети и продължи приятелския разговор, като се оплакваше, че още от сутринта не бил турил залък в уста.

— Писаря не пожали нищо за началника, трябва и за господин старшията да са оставили нещо недоядено. А из селата де ще намерите такива вкусни ястия? Така е, юфка и зеле не са за такива господа — подиграваше се нарочно той, та дори по-младият, стегнат момък с раздалечени едно от друго очи, забърбори нещо, но старшията нищо не каза.

А пък Антек само се подиграваше и правеше все по-големи крачки, та едвам успяваха да вървят заедно с него и вече не гледаха дупките и локвите по пътя. Селото бе празно, сякаш измряло, а слънцето тъй прежуряше, че само тук-там някой поглеждаше към тях или нейде-нейде се бялваха из сенките детски главички. Само кучетата ги изпращаха неизменно със силен лай и ръмжене.

Старшията запали цигара, цвъкна през зъби и взе да се оплаква, че никога не намира ни нощ спокойна, ни ден — постоянно служба и служба.

— Сега надали е лесно да изтръгнете и нещо дребно от селяните…

Стражарят запсува дори на майка, но Антек, понеже му бяха вече омръзнали тия хитрувания, стисна по-здраво тоягата си и рече направо заядливо:

— Да си кажа правичката, от вашата служба ползата е само това, дето псетата се налайват по селата и някой се лишава от последната си злотувка.

Старшията преглътна и това, но позеленя от яд и посягаше към шашката си, а когато дойдоха при последната къща, той неочаквано се хвърли към Антек и викна на другаря си:

— Дръж го!

Но зле подловиха работата си, защото, преди да успеят да го задържат, той ги отблъсна като кучета, отскочи настрана към къщата, озъби им се като вълк, размаха тоягата и засъска със сподавен прекъсван глас:

— Вървете си по пътя… не съм аз плячка за вас… и четворица да сте, няма да ви се дам… като на кучета избивам зъбите ви. Що искате от мене?… В нищо не съм виновен… Па ако търсите бой, добре… но по-рано поръчайте кола за кокалите си… И само да ме барне някой, само да се опита! — развика се Антек и ги заплашваше с тоягата си, готов дори да убива.

Стражарите застанаха като вкопани, понеже селянинът беше грамаден, побеснял, сопата чак ръмжеше в ръцете му. Старшията видя, че Антек не си играе, и се опита да обърне всичко на шега.

— Ха-ха! Славно! Харна шега излезе! — и се хвана за хълбоците божем от смях, върна се назад, но като мина двайсетина крачки, заплаши го с пестник и закрещя вече съвсем другояче:

— Пак ще се видим ние, господин стопанино, пак ще си поприказваме!

— Дано преди това болест те намери! — отвърна Антек, без много да му мисли. — Гледай го ти него, изплаши се, а на шеги ще ми го извърта. Ще си поприказвам и аз с тебе, само да те пипна нейде насаме — мърмореше той и ги изгледа, докато се изгубиха от очите му.

„Онзи ги насъска да се нахвърлят въз мене и си мислеше, щурака, че ще ме хванат като кучета заек. То се знае, че не му се хареса упорството ми“ — мислеше си Антек и като дойде до чифлишката овощна градина, доста вън от селото, седна да си почине на сянка, защото още цял трепереше и беше изпотен като мишка.

През дървената ограда се виждаше бялото здание на чифлика във висока горичка от лиственици. Разтворените прозорци се чернееха като ями, а на колонадния пруст седяха мъже и жени и изглежда, че се хранеха, тъй като постоянно се въртяха около тях слуги, прибори дрънкаха, а понякога дълго звучеше весел смях.

„Добре им е на тези! Ядат си, пият си и все им е едно“ — мислеше си той и вадеше хляба и сиренето, които Ханка му бе сложила в джоба.

Похапваше си той и гледаше грамадните липи, които обграждаха пътя, отрупани с цвят и бръмнали пчели. Сладката, напечена от слънцето миризма го изпълваше с умиление, нейде из вирчетата закряка патица и се разнасяше сънен жабешки крекот, из шубраците се чуваха тихички гласовце на различни гадинки, из полето музиката на щурците ту се усилваше, ту затихваше, а след някое време вече всичко утихна, сякаш залято със слънчев врелец. Светът занемя и всичко живо се скри из сенките от жегата, само ластовичките се совваха непрестанно из въздуха.

Такава пладнешка жега кипеше, та чак очите боляха от блясък и горещина. Дори сенките пареха. И последните локви бяха вече изсъхнали, а отгоре на всичко откъм почти узрелите ниви и от угарите полъхваше като от пещ.

Антек си отдъхна хубаво, стана и тръгна бързо към близката гора, но щом излезе из сянката и се намери на обления в слънце път, чак тръпки го полазиха и вървеше като през разпалени бели пламъци. Той съблече клашника си, но и без това ризата му бе прилепнала като нажежена тенекия до потното отстрани тяло, събу и ботушите си и ровеше с крака в пясъка като в гореща спуза.

Поизкривените тук-там брезички още не хвърляха сянка, житата навеждаха над пътя обременени класове и ослепелите в жаравата цветя висяха увехнали.

Гореща тишина цареше във въздуха. Нийде не се виждаше ни човек, ни птица, ни някакво създание, нийде ни листец не трепваше, ни дори най-нищожната тревичка, сякаш в този час самата Пладненка44 се бе спуснал над света и смучеше със загорели устни всичката мощ на отмалялата земя.

Антек вървеше все по-бавно и мислеше за събранието, та час по час ту яд го обземаше, ту смях го напушваше, ту пък отчаяние го налягаше.

„Иди върши работа с такива! От нищо и никакъв стражарин ще се изплашат… да им заповядат ботуша на началника да слушат, и него ще послушат. Овци, глупави овци! — мислеше си той с гняв и съжаление. — Наистина никой не е добре, всеки се вие като настъпен червен и всеки едвам стиска душа от беднотия, та де може да се занимава и с такива работи. Неграмотен и одрипавял народ, дори не разбира какво му трябва“ — загрижи се той твърде много зарад всичко и от сърце се опечали.

„И човека е като свинята, не му е лесно да издигне рилото си към слънцето.“

Мислеше той и въздишаше и печалбата от тия мисли и грижи бе, дето почувствува, че и неговата работа не е добре, а може би и по-зле, отколкото на другите.

„Защото само на ония е добре, които нямат за какво да мислят!“

Той махна с ръка и вървеше тъй дълбоко замислен, че насмалко щеше да се сблъска с амбулантния продавач евреин, седнал до житото.

— Вижда се, че си се уморил, такава горещина — заговори той пръв, като се поспря.

— Пещ е това, от бога наказание, а не горещина — избухна евреинът и като се понадигна, надяна на стария си понаведен врат ремъка, залепи се като пиявица за количката и я затика пред себе си с голямо усилие, понеже бе натоварена с чували вехтории и дървени кутии, а отгоре им имаше още и кошница с яйца и клетка с пилета. Освен това и пътят беше песъчлив, и жегата непоносима, та макар че напрягаше последни сили и буташе, все пак често трябваше да почива.

— Нухим, ще закъснееш за съботната молитва! — укоряваше се плачливо той. — Нухим, тикай, ти си як като кон! — мърмореше си насърчително. — Хайде, Нухим, раз… два… три — и продължаваше да тика с отчаяно пъшкане количката, тикаше я двайсетина крачки и пак спираше.

Антек му кимна с глава и го отмина, но евреинът замоли плачливо:

— Помогни ми, стопанино, добре ще ти платя, никак вече не мога — па се отпусна върху количката бледен като мъртвец и едва дишаше.

Антек се повърна мълком, метна клашника и ботушите си на количката, хвана я здраво и тъй бързо я затика, та колелото й заскърца и прах се вдигна. Евреинът ситнеше отстрани, гълташе въздух със задъхани гърди и приказваше одобрително:

— Само до гората, там пътя е добър, не е вече далеко, цял десетак ще ти дам.

— Поврага ти десетака! Глупак, много ми е дотрябвал! Гледай сега как мислят пък тия евреи, че всичко на света само с пари става.

— Не се сърди, ще ти дам хубави играчки за децата, а? Или конци, или панделки някакви? Не! Или пък кифлички, бонбони, гевречета или още нещо? Аз имам всичко. Може пакет тютюн да си купи господин стопанина? Може да дам чашка екстра водка? Имам я за своя душа, ама зарад приятелство. Кълна се, само зарад приятелство!

Евреинът се закашля, та чак очите му изскочиха, а когато Антек позабави крачка, той се хвана за количката, влечеше се и го поглеждаше сълзливо.

— Добро хлебородие ще има, ръжта вече спадна — промени той разговора.

— И да не се роди, пак по-малко ще платят на стопаните. Все на загуба за нас.

— Хубаво време даде господ, зърното е вече сухо — и евреинът стриваше класове и слагаше в уста зърната.

— Разбира се, така го даде господ, та ечемиците вече пропаднаха.

Така си приказваха бавно те за това-онова, докато стана дума за събранието, за което евреинът знаеше, понеже се огледа неспокойно наоколо и каза:

— Знаеш ли, още зимъс началника направил контракт с един майстор да построи училището в Липци.

— Още зимъс ли? Преди да е гласувано? Що думаш пък ти?

— Та да не седне да иска позволение? Той не е ли господар в своята околия?

Антек взе да го поразпитва, понеже евреинът знаеше различни интересни неща и с готовност отговаряше, а най-сетне рече угоднически:

— Тъй трябва да бъде. Стопанина живее от земята, търговеца — от търговия, дворянина — от чифлик, свещеника — от енория, а чиновника — от всички. Така трябва да бъде и така е добре, нали всеки иска да живее. Не е ли истина?

— Чини ми се, че не е редно едни да дерат кожите на други, а всеки да живее справедливо, както бог е заповядал.

— Какво можеш да направиш на това? Всеки живее, както може.

— Знам аз, че всеки дърпа чергата към себе си, та затова е тъй лошо.

Евреинът само кимна с глава, но продължаваше да си мисли своето.

Стигнаха до гората и стъпиха на по-корав път. Антек спря количката, купи за цяла злотувка бонбони за децата, а когато евреинът почна да му благодари, избъбра:

— Глупак, помогнах ти, защото така ми беше воля.

И тръгна бързо към Липци. Приятна хладина го облъхна, клонестите дървета тъй закриваха пътя, че само посред се виждаше тясна ивица небе, а по земята трептеше поток от разискрена слънчева светлина. Гората бе стара и едра. В гъста размесена навалица се натискаха дъбове, борики и брези, а ниско, около дебелите дънери се гушеше дребното горско население: лески, осики, хвойни и габъри; тук-там смърчови шубраци се изправяха гордо и алчно устремени към слънцето.

По пътя още често лъщяха локви от вчерашния проливен дъжд и се търкаляха изпочупени връшки и клони, а тук-там някое стройно дръвче, изскубнато от корен, запречваше като мъртвец пътя. Беше тихо, свежо и мрачно, миришеше на плесен и на гъби, дърветата стоеха неподвижно, сякаш загледани в небето, а през сплъстените клони само нейде се провираше слънцето и пълзеше като златни паяци по мъховете, по разпръснатите като състинали се капки кръв червени боровинки и по бледите треви.

Тази хладина и тази дълбока тишина на гората така разхлабиха Антек, та той поседна под едно дърво и неволно задряма. Събуди се чак когато чу конски тропот и пръхтене, а като видя дворянина, който пътуваше с коня, приближи се към него.

Поздравиха се най-просто, по съседски.

— Ама жега ли е, а? — заприказва дворянинът и гладеше неспокойната кобила.

— Страшна горещина, след някоя седмица ще трябва вече да се излиза на жътва.

— В Модлицко вече жънат, да ти е мило да гледаш.

— Пясъци са там, ама туй лято жътвата е по-ранна навсякъде.

Дворянинът попита за събранието в канцеларията и като чу как бе станало всичко, разтвори широко очи от почуда.

— И ти тъй гласно, открито си настоявал за полско училище?

— Ами казах, не се отмятам от думата си.

— А как се реши да излезеш с това пред самия началник?

— В закона е написано с ей такива букви, затова имах право.

— Но откъде на къде ти дойде на ум да се застъпваш за полско училище?

— Откъде! Ами поляци сме, не сме нито немци, нито някакви други.

— А кой ви наговори за това? — попита той по-тихо, като се наведе над него.

— Децата понякога и без учител поумняват — отговори хитро Антек.

— Виждам аз, че Рохо ненапразно се върти по селата — продължаваше дворянинът.

— И заедно с вашия чичо поучават народа, както могат.

Той рече натъртено това и го гледаше открито в очите, а дворянинът се засуети някак неспокойно и заприказва за нещо друго, но Антек нарочно довеждаше думата все за това и за различни други неволи на селяните, като постоянно се оплакваше от непросветеността и изоставеността, в която живее народът.

— Защото този народ не слуша никого! Нали знам как работят над него свещениците, как го призовават към труд, но всичко отива на вятъра.

— Е да, с проповед толкова ще му се помогне, колкото на умрял с кадилница.

— Ами с какво? Виждам, че си поумнял в затвора — подметна той хапливо, та Антек дори почервеня и примига, но отвърна спокойно:

— Поумнял съм, защото знам, че за всичко господа дворяните са виновни.

— Глупости дрънкаш. А какво лошо си видял от тях?

— Това, че в свободна Полша са обръщали внимание на народа, само колкото с камшик да го подгонват и да го притискат, а пък те се разпущали така, че разпуснали до крайност и целия народ, та сега трябва всичко отначало да се започва, всичко отново.

Дворянинът беше сприхав човек, та се разсърди и кресна:

— Селяндур такъв! Ти да не се занимаваш с това, което дворяните са вършили, а по-добре ще направиш да си гледаш там тора и вилата, разбираш ли? А езика си дръж зад зъбите, да не ти го отрежат!

И той изплющя с камшика и препусна, та чак коремът на кобилата се разигра.

Антек тръгна по пътя си също така сърдит и разгневен.

— Кучешко племе! — мърмореше си той ядосан. — Благородни господа, кучешките му синове! Когато имаше нужда от помощта на селяните, побратимяваше се с всекиго. Гадове такива! Самият той не струва и колкото заешка дърдонка, а другите нарича селяндури! — бушуваше ядно той и подритваше мухоморките, които се изпречваха по пътя му.

Тъкмо излизаше вече из гората на тополовия път и дочу някакви като че ли познати гласове. Той се огледа внимателно: под кръста, в сянката на брезите се гушеше една прашна каруца, а в края на гората стоеха Яшо органистовият и Ягуша.

Антек разтърка очи. Беше напълно уверен, че само му се е сторило така. Но не, те бяха и стоеха едвам на двайсетина крачки от него, загледани един в друг и радостно усмихнати.

Той много се зачуди и се ослушваше, но при все че чуваше гласовете им, не можеше нито дума да схване и разбере.

„Връщала се е от гората, той пътувал и се срещнали“ — помисли си Антек, но в същия миг нещо го бодна в сърцето. Той посърна и глухо и мъчително подозрение се раздвижи нейде в душата му.

„Не е така, ами са се наговорили!“ — Но като видя Яшовото свещеническо облекло и някак си светото му лице, се поуспокои и въздъхна с неизмеримо облекчение. Не можа обаче да разбере защо Ягуша се бе тъй пременила за в гората. И защо така синееха разискрените й очи. Защо така играеха червените й устни и такава радост лъхаше от нея. Яшо я обгръщаше с гладни вълчи очи, особено когато тя излъчваше напред пълните си гърди и му подаваше кошничката с боровинки, от която той си избираше и ядеше, па слагаше и на нея в устата.

— Току-речи свещеник, а му се ще като дете да се забавлява — пошепна Антек със съжаление и тръгна бързо към дома си, като виждаше по слънцето, че вече наближава привечер.

„Щом се допра до тоя трън под нокътя, и ме заболи — мислеше си той за Ягуша. — А как лакомо го гледаше, насмалко да го изяде. Ах, дано да те…“

Обаче напразно искаше да мине на друго, тоя трън и без това опираше до живо месо.

„А от мене бяга като от чума. То се знае, още една нова любов. Добре че с Яшо нищо няма да успее — все повече кипваше Антек в душата си. — Има жени като кучки: който не им подсвирне, по него не налитат.“

Той вървеше бързо, но не успя да се отърве от горчивите спомени. Някакви хора го отминаваха, а той не забелязваше никого. Едва при селото се поуспокои, понеже видя органистката, която седеше над изкопа и плетеше чорап, най-малкото й дете топуркаше пред нея из пясъка, а малкото стадо подскубани гъски щипеха тревата между тополите.

— Чак тук ли дойде с гъските, госпожо? — рече Антек, спря се и изтриваше изпотеното си чело.

— Излезнах да причакам Яшо, всеки миг може да пристигне.

— Току-що го задминах при гората.

— Яшо ли? Иде си вече! — развика се тя, като скочи на крака. — Мъни-мъни! Къде, пакостници ниедни? — вресна тя, понеже гъските някак случайно се бяха наврели в една ръж над пътя и стръвно почнаха да вършеят.

— Каруцата бе спряла до кръста, а той приказваше с някаква жена.

— Някоя позната ще да е срещнал и си приказват. Ей сегичка ще си дойде. Милото ми момченце, той дори и чуждото куче не пропуща да не го погали. Ами коя ли е срещнал?

— Не загледах добре, но ми се стори, че беше Ягуша. — А като видя, че тя се начумери някак неприятно, добави с многозначителна усмивка: — Не познах, че се изгубиха от очите ми някъде из шумака… навярно от горещината…

— Светци божи! Какво пък ти е влезнало в главата? С такива ще се занимава Яшо…

— Толко добра е тя, колко и другите, а може да е и по-добра! — ядоса се той.

Органистката задвижи по-бързо иглите и се вгледа някак по-втренчено в чорапа. „Дано езика ти да изсъхне, плескало ниедно — мислеше си тя, дълбоко докачена, — с такава никаквица ще се занимава Яшо… току-речи свещеник вече…“ — Но тя си спомни различни свещенически истории и я обзе безпокойство, почеса се с една от иглите по главата и реши да го разпита по-подробно, но Антек го нямаше вече. Затова пък на пътя откъм гората се вдигна облак прах и се движеше все по-бързо към нея; не мина много и Яшо вече я прегръщаше с всички сили и скимтеше:

— Миличка мамичко! Мамичко!

— Светци божи! Пък ти ще ме удушиш! Пусни ме бре, змею, пусни ме! — А като я пусна, тя сама взе да го притиска, да го целува и да го разглежда с изпълнени с обич очи.

— Отслабнал си, мъничкото ми дете! Тъй си ми бледничък, синко! Тъй си се стопил!

— Супи от светена вода не охранват! — смееше се Яшо и полюляваше на ръце братчето си, което чак пищеше от радост.

— Не бой се, ще те охраня аз сега — шепнеше майката и го галеше нежно по лицето.

— Тогава да се качим, мамо, по-скоро ще стигнем у дома.

— Ами гъските? Светци божи! Пак в нивата!

Яшо скочи да ги изкара, понеже пак се бяха докопали до ръжта и жулеха класовете, та да ти е драго да ги гледаш. После качи братчето си в каруцата, подкара гъските напред и тръгна насред пътя, като разказваше на майка си за пътуването.

— Я гледай това топарлаче как се е изцапало! — забеляза майката, като посочи малкия в колата.

— Напипал е боровинките ми. Яж, Сташо, яж! Срещнах край гората Ягуша, връщаше се от боровинка, та ми насипа малко… — рече той и се изчерви засрамено.

— Преди малко ми каза Борина, че ви срещнал…

— Не съм го видял, трябва нейде отстрана да е минал.

— Дете мое, на село хората дори през стените виждат и това, което не е било! — рече тя натъртено и наведе поглед към излъсканите плетачни игли.

Яшо сякаш не разбра, а като видя полетялото ниско над житата ято гълъби, хвърли камък по тях и викна весело:

— По пълните им гуши веднага можеш да ги познаеш, че са на свещеника.

— Я мълчи, Яшо, ще чуе някой! — смъмра го тя кротичко, като се размечта в душата си как ще стане той свещеник, а тя ще се настани при него да си доживее старините в спокойствие и щастие.

— А Фелек кога ще си дойде на ваканция?

— Ама ти, мамо, не знаеш ли, че го арестуваха?

— Светци божи! Арестували го! Ами що е направил? Всякога съм казвала и предсказвала, че няма на добре да изкара той! Такъв непрокопсаник, бива го само за писарушка, ама на воденичарите доктор се поиска да го правят! И така се държеха наголемо с него, така виреха нос, а сега синчето им в затвора, хубава радост! — Тя чак се тресеше от някакво отмъстително злорадство.

— Ама то е съвсем друго нещо, в цитаделата45 е затворен.

— В цитаделата? То ще да е нещо политическо? — понижи глас тя.

Яшо не можа или не пожела да отговори, а тя шепнеше развълнувано:

— Малкото ми момченце, ти само не се мешай в нищо.

— При нас не е позволено дори да се приказва за такива работи. Веднага биха те изпъдили.

— Видиш ли? Ще те изпъдят и няма да станеш свещеник! Бих умряла тогава от срам и мъка! Боже мой, смили се над нас!

— Не бой се, мамо, за мене.

— Нали виждаш как се измъчваме, как тичаме, та поне на вас, на децата ни да е по-добре. Самичък знаеш как е тежко, как все по-малко приходи падат, а пък толкова народ сме в къщи и ако не е тая малко земица, дето я имаме, бихме си умрели отглади при тоя наш свещеник. Знаеш ли? Свещеника сега сам си се пазари със селяните за венчавки, за погребения, сам, де се е чуло такова нещо! Казва, че баща ти скубел хората! А той благодетел за чужда сметка.

— Защото наистина ги скубеше! — изрече нерешително Яшо.

— Що думаш пък ти?! Против татко си приказваш! Против своя роден баща! Та ако е скубал, за кого е било това? Нали не за себе си, а за вас, за тебе, за науката ти — заоплаква се тя с болка.

Яшо започна да й се извинява, но някакво, резливо звънтене откъм вира прекъсна думите му.

— Чуваш ли, мамо? Навярно свещеника отива при болен с причастие.

— По-скоро звънят на пчели да не избягат, от поповия пчелин ще да са се роили. Свещеника сега си гледа повече бика и пчелина, отколкото черквата.

Тъкмо се доближиха до гробищата, и изведнъж ги връхлетя шумно бръмчене, та Яшо едвам успя да викне на каруцаря:

— Пчели! Дръж конете, че ще се уплашат!

Над черковния площад хучеше грамаден рояк пчели, носеше се нависоко като разбръмчан облак, въртеше се и търсеше удобно място, ту се снишаваше и се промъкваше между дърветата, а след него свещеникът, по панталони и риза само, без шапка, тичаше задъхан и постоянно махаше ръсилото, Ямброжи пък се прокрадваше отстрани из сенките, продължаваше усилено да звъни и крещеше. Те заобиколиха няколко пъти площада и не се застояха нито за миг, тъй като пчелите слизаха все по-ниско, сякаш имаха намерение да кацнат върху покрива на някоя къща. Децата, които бяха под стрехите, хукнаха да бягат, а пчелите изведнъж се поиздигнаха и се насочиха към Яшовата каруца. Органистката изписка, закри главата си с престилката и се скри някъде из крайпътния ров, конете се задърпаха, та каруцарят трябваше да скочи долу да им закрие очите, гъските се разхвърчаха, само Яшо стоеше спокойно с вдигната нагоре глава: роякът изведнъж изви току над него и се понесе право към камбанарията.

— Вода! — ревна свещеникът, като препусна след пчелите, настигна ги и тъй ги наръси с вода, че те не можеха вече да се движат с измокрени крила и започнаха да кацат по прозорчето на камбанарията.

— Ямброжи! Стълбата, ситото, по-скоро, че ще избягат! Побързай, куцако! Как си, Яшо, я запали огън в кадилницата, трябва да ги подкадим, ще се успокоят! — разпалено крещеше свещеникът и не преставаше да ръси по рояка, който кацаше. Не мина много време и стълбата бе вече изправена въз камбанарията; Ямброжи звънеше със звънчетата, Яшо пушеше с кадилницата като от комин, а свещеникът се катереше по стълбата и като достигна пчелите, взе да рови между тях да намери царицата.

— Ето я! Слава богу, няма вече да избягат! Подкади, Яшо, отдолу, че вече се разпълзяват! — даваше заповеди той и с голи ръце събираше накуп пчелите. Никак не се страхуваше от тях, макар че накацаха по главата и залазиха по лицето му. Той само им приказваше нещо тихичко и ги събираше, събираше в ситото, тъй като роякът бе много голям.

— Внимавайте! Сърдят се, може да жилят! — предупреждаваше той, като слизаше по стълбата, обграден от цял облак, който се виеше с бръмчене и с шум над него, а щом слезе, понесе пред себе си ситото с пчелите важно и тържествено, сякаш потир с причастие носеше. Яшо полюляваше кадилницата и окаждаше оттук-оттам около него, а Ямброжи подрънваше звънчетата и току ръсеше. В такова шествие вървяха те към пчелина зад къщата, дето в отделна градинка имаше няколко десетки кошери, тъй бръмнали, като че във всеки от тях имаше роене.

А когато свещеникът се залови да нагажда пчелите, Яшо, хубаво изгладнял и изморен, се измъкна към дома си.

То се знае, че му се израдваха неизказано, а пък що писъци бяха, що целуване и въпроси, то нямаше край. Щом мина първата радост, сложиха трапеза, па като взеха да принасят и да му сипват най-различни вкусни неща, па като го замолиха, па като го подканяха да яде, та цялата къща се тресеше от тичане, нали всички гледаха да му услужат и да бъдат по-близо до него. Тъкмо в тази врява влезе запъхтян Гжеля, кметовият брат, и попита неспокойно дали не са видели Рохо. Но никой не бе го видял.

— Не мога никъде да го намеря — оплакваше се загрижено Гжеля и без да влиза в разговор, отърча по-нататък да го дири по къщите. Веднага след неговото излизане повикаха Яшо при свещеника. Той не искаше, бавеше се, но трябваше да отиде.

Свещеникът го чакаше на пруста при сложена следобедна закуска, целуна го бащински и като го накара да седне до него, рече му твърде любезно:

— Радвам се, че си дойде. Ще имам с кого да чета молитвеника! А знаеш ли колко тазгодишни рояци имам? Петнайсет! Пък силни като стари, някои вече напълниха по четвърт кошер с мед! Повече от тях се изроиха. Казал бях на Ямброжи да нагледва, ама той, тиквеника му, заспи и пчелите… фиут! — в гората. Един рояк воденичаря ми открадна! Открадна го, ти казвам! На неговата круша избяга, а той го взе като да е негов, па сега не иска и да чуе за връщане! Яд го е на мене зарад бика и ми отмъщава, както вече може, крадец ниедин. Ами за Фелек чул ли си вече? Тия гадове хапят като оси, е-ех! — простена свещеникът и се бранеше с кърпичка от мухите, които постоянно кацаха по лисата му глава.

— Само това, че е запрян в цитаделата.

— Дано само с това се и свърши. Счупи си врата най-после, а? А колко му приказвах, що му не обяснявах, не послуша, магарето, и ето му сега участ! Стария е простак и фанфарон, ама за Фелек е жалко, способен дявола, латински превъзходно знае, и епископа по-добре не би могъл да чете. Ама какво да се чини, когато е още много неопитен и мисли, че морето е до колене… А казано е: как беше… аха! — непозволеното не пипай, а забраненото отдалече отбягвай. Кроткото агне от две майки бозае… да… — продължаваше по-нататък и все по-тихо свещеникът, като се бранеше от мухите. — Запомни това, Яшо! Казвам ти, запомни го! — И свещеникът отпусна глава и потъна в дълбокото кресло, а когато Яшо се надигна от стола, отвори очи и замърмори:

— Пчелиците ме измориха! Па идвай вечерно време да четем молитвеника. Но внимавай за себе си и много-много не се отпущай със селяните, че който рови из плявата, и него свинете изяждат! Казвам ти, ще го изядат и свършено! — И той покри с кърпичка лисата си глава и захърка здравата.

Види се, същото мислеше и органистът, защото, когато пастирът изкарваше конете на паша и Яшо скочи на един кон, той викна:

— Слизай веднага! Не е прилично свещеник да язди на голица и да се разправя с пастирчетата!

Страшно му се искаше да си поязди, но слезе засрамено и понеже вече се мръкваше, отиде зад градината да изчете вечерните си молитви. Но можеше ли да събере мислите си, когато наблизо звънеше някаква момичешка песничка, жени приказваха в някоя градина, та всяка тяхна дума хвърчеше по росата, а децата се къпеха и крещяха във вира, някъде ечеха кръшни смехове, крави мучеха или пък поповите токачки крякаха пронизително — цялото село ехтеше от разни гласове като бръмнал кошер и той постоянно бъркаше молитвите, а когато най-сетне им хвана нишката, коленичи зад ръжта, устреми молитвено очи в осеяното със звезди небе и душата му се понесе нейде отвъд световете. Но откъм селото избухнаха такива страшни викове, вайкания и клетви, че той затича твърде неспокоен и изплашен у дома си.

Майка му тъкмо излизаше да го вика за вечеря.

— Какво е станало там? Бият ли се, какво?

— Юзеф Вахник се върнал малко пиян от общината, та се посбил с жена си. Отдавна й се падаше на тая жена един хубав бой. Гледай си работата, нищо няма да й стане.

— Ама вика, като че я дерат.

— Обикновени женски врясъци. Да беше я бил с тояга, не би викала така! Ще си му го върне тя още утре! Ще! Хайде, синчето ми, че ще изстине вечерята.

Едвам докоснал вечерята, той се усети страшно изморен и веднага си легна да спи. Но на сутринта, още щом изгря слънцето, стана на крак. Изтича на полето, донесе детелина на конете, подразни пуяците на свещеника, те се разгълготиха, поздрави кучетата, та едва не изкъсаха веригите си от радост, сипа зърна на гълъбите, помогна на малкото си братче да изкара кравите и наряза дърва вместо Михал. После назърна да види недозрелите круши в градината, па се позакачи и с жребчето. Навсякъде беше, всичко поздравляваше с целуващи очи като сърдечни приятели, като родни братя, дори обсипаните с цвят ружи, дори изтегналите се на слънце прасенца, копривите и бурените, които се гушеха под плетищата. А майка му, която неотстъпно го следеше с влюбени очи, шепнеше с покровителствена усмивка:

— Полудял ми си, полудял ми си!

А той сновеше насам-натам, лъчезарен като тоя юлски ден, ясен, засмян, слънчев, пълен с топлина и готов да обгърне цял свят с любеща душа, но щом удари камбанката, остави всичко настрана и бързешком отиде в черква.

Свещеникът излезе да служи. Пред него вървеше Яшо в нова одежда, украсена с червени панделки. Органът засвири кръшна, гръмлива мелодия и от балкона се разнесе дебел глас, от който затрепераха пламъците на кандила и свещи, петнайсетина души коленичеха пред олтара — и службата започна.

Макар че помагаше при литургията, а в прекъсванията се молеше унесено, Яшо все пак забеляза Ягуша, която бе коленичила малко отстрана, и повдигнеше ли глава, виждаше сините й блеснали очи, вперени в него, и някаква прикрита усмивка на полуразтворените й червени устни.

Веднага след службата свещеникът го взе със себе си да пишат, та чак след пладне можа да се изскубне и да отиде по познати из селото.

Най-напред се отби у Клембови, понеже бяха най-близо, само през уличката. Но в къщи не завари никого. Само в отвода, отворен и от двете страни, нещо се раздвижи в къта и някакъв пресипнал глас се обади:

— Това съм аз, Агата! — И тя се надигна и разпери учудено ръце. — Исусе, господин Яшо!

— Лежи си спокойно. Болна ли си? — попита я загрижено той, попримъкна едно трупче, седна близо до нея и едва различаваше изсъхналото й като пръст лице.

— Чакам само кога ще се смили господ. — Гласът й звучеше тържествено.

— Какво ти е?

— Нищо, смъртта расте в мене и чака да ме пожъне. Прибраха ме Клембови у тях да си умра, та само си се моля на бога и чакам търпеливо тоя час, кога умирачката ще почука и ще каже: ела, измъчено душо.

— Ами защо те не пренесат в стаята?

— Е-ех, докато още не е дошло време, защо ще им заемам там мястото… и тъй трябваше да преместят телето из отвода зарад мене. Но ми обещаха, че в последния ми час ще ме пренесат в стаята, на легло, под иконите, и свещ ще ми запалят… и свещеника ще повикат… после ще ме облекат в празнични дрехи и ще ме погребат като господарка. То се знае, за всичко съм дала… хората са добри, надали ще оставят сиротата. Няма, няма дълго да им преча тука… и пред свидетели ми обещаха, пред свидетели…

— Ами не домъчнява ли ти, като си самичка? — Гласът му бе пълен с жал и сълзи.

— Много ми е добре, господине. А малко ли свят виждам през вратата? Кой по път мине, кой заговори някъде, кой дори и при мене назърне и каже някоя блага дума, все едно като по село да ходя. А пък като отидат всички на работа, кокошки поровят в сметта, свине загърдят под стената, кучета назърнат, врабчета влязат в отвода, слънце ми погрее пред залез, па случи се, та някой немирник хвърли буца пръст и деня мине, докато видиш. Па и нощем ми идват, то се знае… мнозина…

— Кой? Кой ти идва? — рече Яшо и се вгледа в разтворените й и сякаш невиждащи очи.

— Моите, ония, дето отдавна измряха… роднините ми и познатите. Истина ти казвам, господине, идват… А веднъж — шепнеше тя с усмивка на неизказано щастие и сладост — дойде тихичко при мене света Богородичка и ми каза: „Лежи си, Агато, Исус Христос ще те възнагради!…“ Самата Ченстоховска Богородичка, познах я веднага… с корона, загърната с мантия и цяла в злато и корали… Поглади ме по главата и рече: „Не бой се, сирота, господарка ще бъдеш, първа господарка в небесния чифлик, госпожа ще бъдеш, дворянка…“

Така си приказваше старицата като птичка, когато заспива, а наведеният над нея Яшо слушаше и гледаше сякаш в някаква неразгадаема пропаст, в която клокочи нещо тайно и приказва, и святка, и става нещо такова, което човешкият ум не може да го разбере. Някак страшно му стана, но не можа да се отдели от тази човешка прашинка, от този вече изнемощял стрък, който трепкаше като угасващ в мрака лъч и сънуваше вече дните на новия живот. Той за първи път назърна отблизо в неумолимата участ на човека, та нищо чудно, че го овладя грозен страх, жал притисна душата му, сълзи напълниха очите му, съчувствено съжаление го прегъна доземи и гореща сърдечна молитва сама се отронваше от разтрепераните му устни.

Старата се сепна от унеса, вдигна глава и прошепна с възхищение:

— Пресвети ангеле! Сърдечни мой месечко!

А после той стоя дълго до някаква стена, припичаше се на слънце и погледът му се радваше на този ясен ден и на живота, който кипеше наоколо.

Пък и какво от това, че някаква душа скимтеше там в ноктите на смъртта!

Слънцето не преставаше да свети, житата шумяха, бели облаци плуваха високо-високо, деца играеха по улиците, из градините червенееха зрели ябълки, в ковачницата биеха чукове, та по цялото село се чуваше: кой кола потягаше, кой коса ковеше и се тъкмеше за жътва, току-що изпечен хляб миришеше, жени разговаряха, забрадки съхнеха по плетищата, движение по нивите и дворищата, както биваше всеки ден, както винаги. Човешкият рояк гъмжеше насам-натам всред грижи и труд и дори не мислеше кой пръв ще си отиде по реда.

Нима някой би имал полза от това?

Та и Яшо скоро се отърси от скръбта и отиде по селото.

Поседя малко при Матеуш, който вече изкарваше стените на Стаховата къща; постоя край вира с Плошковица, която белеше платна; посети болната Южка; наслуша се на вайканиците на кметицата; погледа в ковачницата как ковачът близничеше коси и назъбваше сърпове. По-нататък той назърна и в градините, където работеха най-вече моми и жени. Всякъде му се радваха много, поздравяваха го приятелски с добре дошъл и с гордост го гледаха: нали беше липченско чедо, един вид роднина на всички.

Най-сетне се отби и у Доминиковица; старата седеше пред къщи и предеше вълна; той се почуди как преде, като й бяха превързани очите.

— С пръсти пипам и знам каква е нишката, тънка ли е, дебела ли е — обясни тя, много зарадвана от посещението му, и извика Ягуша, която бе заета нейде из двора.

Веднага дотича и тя, малко нестегната, само по вълненик и риза, но щом видя Яшо, закри с ръце гърдите си, изчерви се като вишна и избяга в къщи.

— Ягушо, я изнеси мляко, може господин Яшо да се поразхлади!

След малко Ягуша изнесе пълна кана и чаша. Тя бе вече забрадена с кърпа, но някак тъй смутена, че като взе да налива мляко, ръцете й трепереха, а лицето й ту бледнееше, ту червенееше. Не смееше да го погледне.

През всичкото време не каза ни дума и чак когато той си тръгна, изпрати го до пътя и го изгледа, докато се скри от очите й.

Нещо неизразимо я теглеше към него и тъй страшно я бе завладяло, че за да не изпадне в изкушение и да припне подире му, влезе в градината, хвана се с двете ръце за едно дърво и сгушена до него стоеше почти без да диша и почти в несвяст, покрита сякаш с плащ от натежали с ябълки клони. Стоеше тя със затворени очи и със затаена в ъглите на устните й усмивка, щастлива и плаха едновременно, пълна с някакви сладки сълзи и с мил трепет, също както тогава, когато го гледаше през прозореца в оная пролетна нощ.

Но и Яшо като че ли го теглеше към нея, защото, макар и неволно, все се отбиваше за малко у тях и си отиваше странно зарадван, а всеки ден я виждаше в черква, винаги коленичила през цялата служба и така унесена в молитви, сякаш в небесата възнесена, та той я поглеждаше със сладко вълнение и веднъж разправи у дома за нейната набожност.

Майка му само сви рамене.

— Има за какво да моли прощение от бога, има…

Яшо имаше чиста като най-бял цвят душа, та и не разбра какво искаше да каже майка му. И понеже Ягуша често дохождаше у тях, понеже всички я обичаха, понеже знаеше каква е набожна, и на ум не му идваше каквото и да било подозрение; само това го учудваше, че откакто си бе дошъл, тя не бе идвала нито веднъж.

— Ей сега изпратих да я повикат, че имам много за гладене — рече майка му.

И тя наскоро пристигна, тъй пременена, че Яшо се учуди.

— Какво, да не идваш на сватба?

— Може годежари да са ти дохождали? — писна едно от момичетата.

— Само да посмее някой, ще го изгоня из къщи, та няма и да се види! — засмя се тя и се зачерви като роза, понеже всички я гледаха.

Старата я нареди веднага да захваща гладенето. След нея изтичаха органистовите момичета с Яшо и наскоро стана тъй весело при тях, тъй се кискаха за нищо и никакви глупости, тъй крещяха, та органистката трябваше да ги усмирява:

— Мълчете, бре свраки! Яшо, ти по-добре ще направиш да отидеш в градината, не е прилично за тебе да се смееш тука!

Ще не ще, той взе книга и се потътра както обикновено към нивите, нейде далече, вън от селото; там той поседяваше под крушите и до купчините камъни по слоговете, задълбочен в четене или само замислен.

Но Ягуша знаеше добре тия самотни скривалища, добре знаеше къде да го търси със закопнелите си очи, къде да литне към него макар и само с радостната си мисъл; защото тя се въртеше около него като пеперуда около запалена свещ и трябваше да се върти: нещо необуздаемо, нещо непреодолимо я влечеше към него… И тя се отдаде до забрава на волята на тази сладка сила, отдаде й се като на разпенени води, та я понесоха в някакви бленувани светове на щастие, отдаде им се с цялата си душа и сърце и не мислеше дори нито на какъв бряг ще я изнесат, нито за каква участ.

И когато в късна нощ си лягаше да спи и когато сутрин ставаше, сърцето й постоянно трепереше от една и къща молитва:

— Ще го видя пак, ще го видя!

И много пъти, когато коленичеше пред олтара и свещеникът излезеше да служи, и органът засвиреше трогателна мелодия, и се понесеше тамянов дим, и затрептяваха горещите молитвени шепоти, и тя се загледаше в молитвено унесените очи на Яшо, който, облечен в бяло, строен, хубав, сновеше със сгънати за молитва ръце из кадилничния дим и из пъстрите разноцветни светлини от прозоречните стъкла — струваше й се, че жив ангел е слязъл от иконата и ето, носи се към нея със сладка усмивка… идва… струваше й се, че раят се отваря в душата й, и тя падаше ничком в праха и притискаше устни до местата, където беше стъпвал той, и обзета от възторг, пееше с всичката сила на човешкото щастие:

— Светецо! Светецо! Светецо!

А неведнъж и службата бе свършила, и хората се разотиваха, и Ямброжи вече дрънкаше ключовете по празната черква, а тя още коленичеше, загледана в празното след Яшо място, унесена в пресветата тишина на молитвено упоение, в изпълващата я до болка радост, в ония сълзи, които течеха сами от очите й като зърна пълни, тежки и пречисти.

Защото дните бяха за нея като непрекъснати празници, като тържествени грехоопрощения в непрестанната радост на литургията, която се отслужваше неспирно в душата й; защото погледнеше ли към полето, същото нещо й звъняха узрелите класове, звънеше й спеклата се земя, звъняха натегналите от плодове градини, звъняха далечните гори и онези облаци-скитници, и онази пресвета дарохранителница — слънцето, издигната високо над света, и всичко пееше заедно с нейната душа един извисен до небето химн на благодарност и радост:

— Светецо! Светецо! Светецо!

Хей, колко е хубав този свят, когато го гледат влюбени очи!

И колко е силен човек в такъв свещен час! С бога би се борил, на смъртта не би се дал, дори на участта си би се противил. Животът му е непрекъсната веселба, а дори и най-нищожната гадинка му е брат. Пред всеки ден би коленичил с благодарност, всяка нощ би благославял и на всяка крачка цял би се раздавал на ближните и пак богат си остава, и все му приижда сила, любов и още по-чудни дни.

Неговата душа се носи високо из световете, оглежда отблизо звездите, самонадеяно докосва небето и за вечно щастие копнее, защото й се струва, че няма граници, нито пречки за нейната сила и любов.

Същото се струваше и на Ягуша в това време на любовта.

Наставаха обикновени дни, дни на усилени приготовления за жътва, а тя тичаше на работа, разпяла се като чучулига, неуморно радостна и сватбено разцъфтяла като розата в градинката й, като ружите стройна, като онзи цвят на божията нива, най-хубава и тъй привличаща погледите, тъй примамлива със светнали очи и все усмихната, че дори и старите я следяха с погледи, а момците започнаха отново да се увъртат около нея и с въздишки да се спират край дома й. Но тя отпращаше всекиго по пътя му.

— Ако ще би да пуснеш корен тук пред къщи, пак нищо няма да те огрее — казваше им тя на подбив.

— С всекиго се вече подбива! И като дворянка се големи! — оплакваха се пред Матеуш, а той само жално въздъхваше, понеже и него го огряваше само толкова, че можеше понякога привечер да поприказва с Доминиковица и да гледа как Ягуша шета в стаята и си пее. Гледаше я той и слушаше тъй горещо, че все по-печален си отиваше и все по-често се отбиваше в кръчмата, след което вдигаше скандали в къщи. То се знае, че най-много си изпащаше Тереска, та ходеше вече едвам жива от мъки, а веднъж, като срещна Ягуша, отвърна лице от нея и плюна.

Но Ягуша, загледана нейде пред себе си, отмина и дори не я забеляза.

Ядосаната Тереска свърна към момите, които перяха на вира.

— Видяхте ли я каква се пери като паун! Минава и не поглежда човека.

— Па пременена като за черква.

— Как не, като седи до пладне да се реши.

— И току само си купува кордели и накити — приказваха те завистливо, защото от някое време, щом се покажеше из село, все я следяха женски погледи, остри като нокти и като змии отровни. При най-незначителния повод я емваха на езиците си и я разтърсваха от всяка една страна, та бог да пази, понеже не можеха да й простят, че се облича като никоя друга и че е най-стройна от всички, да не говорим за това, което правеше с мъжете.

— Държи се на голямо, та не може да я търпи човек.

— Па се гизди като дворянка и откъде ли взима за всичко това?

— Хе, па за какво е така любезна с кмета?

— Казват, че и Антек не жали парите си… — думаха си на ухо стопанките, събрали се при портата на Плошковица.

— Толкова го е грижа Антек за нея, колкото куче за рога — намеси се Ягустинка, — друг сега е там на реда! — И тя се засмя така многозначително, че захванаха да я умоляват най-настоятелно да каже, но тя нищичко не издума, само накрая им рече:

— Не разнасям сплетни. Имате очи, гледайте си сами!

И от този миг още сто чифта очи тръгнаха да следят стъпка по стъпка Ягуша като ловни кучета заек.

Но Ягуша, ако и да срещаше на всяка крачка тия притаени да дебнат погледи, нищо не се досещаше; какво я интересуваха те, когато всеки ден можеше да вижда Яшо и да потъва до смърт в неговите очи?

У органистовица тя отиваше току-речи всеки ден и винаги в такова време, когато Яшо биваше у дома си. Често пъти, когато той седеше наблизо до нея и тя усетеше върху себе си погледа му, едва не припадаше от сладост: сякаш вряла вода я обливаше, краката й се разтреперваха и сърцето й биеше като чук, а веднъж, когато той учеше сестра си в другата стая, тя чак дишането си спотайваше и се вслушваше в гласа му като в някакъв сладък звън, та органистката забеляза:

— Защо тъй внимателно се прислушваш?

— Защото господин Яшо тъй умно разправя, пък аз нищо не мога да разбера.

— Иска ти се и тебе да учи! — засмя се тя снизходително. — Ами това се учи в големите училища — добави с гордост тя, като се увлече в дълъг и широк разговор за сина си, понеже обичаше Ягуша и с радост я канеше у тях. Па и Ягуша с готовност й помагаше във всяка работа и честичко донасяше това-онова: било круши, било боровинки, било дори и по топчица прясно масълце.

Ягуша слушаше тия разговори винаги с еднакъв жар, но щом Яшо излезеше от къщи, и тя ставаше уж да иде при майка си, защото страшно обичаше да го следи с поглед отдалече, и неведнъж, скрита в житото или зад някое дърво, тя гледаше след него дълго и с такова умиление, че не можеше да сдържи плача си.

Но най-мили й бяха онези къси, затоплени и ясни нощи, когато, щом майка й заспиваше, тя изнасяше постелята си вън в градината и легнала възнак, загледана в небето, което трепкаше през клоните, потъваше в някакви пресладки безкрайни мечти. Топлият нощен полъх я галеше по лицето, звездите я гледаха в широко отворените очи. Изпълнените с благоухания гласове на мрачините, гласове накипели от тревожен жар и умиление, задъханите шепоти на листа, сънните, прекъсвани шумоления на някакви създания, сякаш сподавени въздишки, сякаш викове нейде изпод земята, сякаш тревожни кикоти, се лееха като чудна музика в нея и я пронизваха с жар и трепет, спираха дишането й и я разпъваха в такова протягане, че тя се свличаше на хладната роена трева и падаше тежко като узрял плод… И лежеше безсилно, преизпълнена с някаква свещена родилна сила като зреещите ниви, като натежалите от плод клони, като узрялата пшеница, готова да се предаде на сърповете, на птиците или на вихрите, защото вече с еднакъв копнеж чакаше каквато и да било участ.

Такива бяха тези къси, горещи и ясни нощи за Ягуша, такива жежки, знойни юлските дни, които отминаваха като сладък, постоянно жадуван сън.

Тя и ходеше като насън, и едва вече съзнаваше кога е ден и кога е нощ.

Доминиковица усещаше, че с нея става нещо особено, но не можеше да го разбере, та само се радваше на неочакваната й и разпалена набожност.

— Ще ти кажа, Ягушо, че който е с бога, и бог е с него! — повтаряше с доброта майката.

Ягуша само се усмихваше, пълна с тихо и покорно щастие и очакване.

И един ден съвсем неочаквано срещна Яшо. Той седеше до една гранична могилка с книга в ръка; тя не можа да се върне и застана пред него, облята в руменина и силно засрамена.

— Какво правиш тука?

Тя заекваше от вълнение, да не би да се досети той нещо.

— Седни, виждам, че си уморена.

Тя се колебаеше и не знаеше какво да прави. Тогава той я дръпна за ръката и тя седна до него, като скри набързо босите си крака под вълненика.

Но и Яшо бе смутен и се оглеждаше безпомощно наоколо.

По нивите бе пусто, липченските покриви и овощни градини се издигаха като далечни острови над житата, вятърът полюляваше класовете, миришеше на напечена мащерика и на ръж, някаква птица прелетя над тях.

— Страшно горещо е днеска! — каза той, само и само да започне.

— И вчера припичаше също така! — Някаква радостна уплаха я хвана за гърлото, та едвам можа да отговори.

— Скоро ще почне жътва.

— Така е, то се знае — потвърждаваше тя, вперила тежък поглед в него.

Той се усмихна и се опита да говори по-свободно, почти шеговито:

— Пък ти, Ягушо, всеки ден ставаш все по-хубава…

— Ех, не ми е до хубост сега! — И тя плувна в червенина, пламъци лумнаха от потъмнелите й очи, а устните й затрепкаха в притаена усмивка от радост.

— Истина ли не искаш да се жениш, Ягушо?

— И насън не ми идва да се женя, лошо ли ми е самичка?

— И никой ли не ти се харесва? — набираше той все повече смелост.

— Никой, никой! — поклащаше тя глава и го гледаше със сладко замечтани очи.

Той се наведе и погледна дълбоко в тези небесносини пропасти; в погледа й имаше най-дълбока, най-сладка и най-доверчива молитва, пламенен вик на сърце, разтуптяно като при пренос. Душата й пърхаше като слънчевите трептения над полята, като птица, унесена в песен високо над земята.

Той се отдръпна някак чудно неспокоен, потърка очи и стана.

— Трябва да си вървя! — Кимна й за сбогом и тръгна по широкия слог към село, като четеше от време на време от книгата или блуждаеше с поглед. Но по едно време се озърна и спря.

Ягуша вървеше на няколко крачки след него.

— Защото и на мене оттука ми е най-близо — обясняваше тя някак изплашена.

— Тогава да вървим заедно — промърмори той, не твърде доволен от присъствието й, прикова поглед в книгата и с бавен ход четеше полугласно.

— За какво пише? — попита тихо тя и поглеждаше в страниците на книгата.

— Щом искаш, ще ти почета малко.

Тъй като тъкмо там, недалече от слога, имаше клонесто дърво, той седна на сянка и зачете. Ягуша приклекна срещу него и подпряла с пестница брада, се заслуша с цялата си душа, без да махва поглед от него.

— Как ти се харесва? — рече той след малко и вдигна глава.

Тя се изчерви, погледна настрани и измънка засрамено:

— Та знам ли… Не е ли това история за царете?

Той само се начумери и зачете пак, но вече бавно, изразително и дума по дума: четеше той за поля и ниви, за някаква дворянска къща в брезова горичка, като че ли за дворянски син, който се върнал у дома си, и за дворянска госпожица, която била с децата в градината… А всичко бе нагодено в стихове, също както в черковните песнопения, като че някой го казваше от амвона, та много пъти й идеше да си въздъхне, да се прекръсти и да заплаче, така трогваха сърцето й.

Но страшно горещо бе в тоя завет, в който седяха. Наоколо се изправяше гъстата стена на ръжта, изпъстрена с метличина, грахор и миризлив съвлек, та нито един полъх не прохлаждаше, а в тази гореща тишина понякога се сипваше само шумът на надвисналите класове, понякога врабци зацвъртяваха между клоните, пчела някоя бръмваше над тях, звънеше и Яшовият глас, пропит с чудна сладост, но Ягуша, макар че бе загледана в него като в най-хубава икона и не изпусна нито една дума, все пак климна веднъж-дваж глава, понеже топлината я така разслабваше и така я притискаше дрямка, та едвам изтрайваше.

Добре, че Яшо прекъсна четенето и погледна дълбоко в очите й.

— Много хубаво, нали?

— Истина, колко е хубаво… като че ли съм слушала това слово.

На Яшо чак очите му светнаха, а на лицето му се показа червенина, когато започна да излага и чете още веднъж ония места, в които се говори за гори и поля, но тя го прекъсна:

— Та то и децата знаят, че в горите растат дървета! Защо ли пък го печатат това?

Яшо чак се отдръпна от почуда.

— А на мене ми харесват ей такива истории за царе, за змейове или за таласъми, та като слуша човек, чак тръпки го полазват и сякаш жарава посипват на сърцето му. Такива истории, каквито често разправя Рохо, и ден и нощ бих ги слушала. Ти, господин Яшо, имаш ли такива книги?

— Кой ще се занимава с такива празни работи? — рече презрително той, дълбоко огорчен.

— Как да са празни! Ами нали Рохо ги чете от напечатано.

— Чел е глупости и чисти лъжи!

— Ами как, само за да лъжат ли са измислили такива чудесии?…

— Да, всичко е приказки и измислици.

— И за самовилите, и за змейовете ли не е истина? — попита тя все по-жално.

— Не е истина, нали ти казвам! — отговаряше Яшо, изгубил вече търпение.

— Та и това ли не е истина как Исус Христос пътувал със свети Петър?

Яшо не можа да отговори, защото Козеловица изниква като из земята пред тях и ги гледаше с присмехулни очи.

— А господин Яшо го търсят по цялото село — рече сладникаво тя.

— Какво е станало там?

— Цели три каруци джандари надойдоха при дома на свещеника.

Той скочи развълнувано и отърча с всички сили.

А Ягуша тръгна към село, но някак особено мрачна.

— Като че ли ви попречих на молитвите, а? — изсъска Козеловица, като вървеше до нея.

— Ех, молитви! Четеше ми от една книга такива едни истории… като песен наредени.

— Ха… пък аз си мислех съвсем друго нещо. Органистката ме прати да го търся… залетях се насам, гледам… никого няма… нещо като че ли ми рече да надзърна под крушата… гледам… седят си някакви гугутчици… гугукат си… То се знае, мястото си го бива… далече от хорските очи… то се знае…

— Ах, да ти изсъхне тоя мръсен език! — избухна Ягна и затича напред.

— Барем ще има кой да ти опрощава греховете! — викна хапливо след нея Козеловица.

X

Още щом влезе в село, Ягуша разбра, че там става нещо важно. Кучетата някак усилено лаеха по дворищата, деца се криеха из градините и поглеждаха иззад плетищата и дърветата, народът вече се връщаше от полето, макар че слънцето бе още високо, някъде се трупаха жени и тихо си приказваха, по всички лица се четеше силна тревога и всички очи бяха пълни с уплаха и очакване.

— Какво става? — попита тя Балцерековица, която поглеждаше иззад ъгъла на къщата.

— Не знам, като че ли войска иде откъм гората.

— Божичко, света Богородичке! Войска! — и краката й се подкосиха от страх.

— Ами Клембовото момче току-що каза, че казаци идат откъм Воля — добави Причековица, затичала нанякъде.

Ягуша ускори крачки и вече с голямо вълнение дойде до къщи. Майка й седеше с къделя на прага и при нея няколко раздрънкали се жени.

— Както тебе виждам сега, така ги видях: седят в отвода, а по-старшите в стаите на свещеника.

— А Михал органистовия изпратиха да повика кмета.

— Кмета да вика! Казвам ви аз, мили мой, не е шега тая работа, ще излезе тя някаква…

— Може да са дошли само данъци да събират.

— Ех, за това толкова народ ли ще дохожда? Друго нещо ще да е.

— Така е, ама ще видите, че не ще да е на добро, помнете ми думата.

— Да ви кажа ли защо са дошли? — подзе Ягустинка, като пристъпи до тях.

Жените се приближиха една до друга и проточиха шии като гъски, заслушани любопитно.

— Вас ще ви записват за войници — засмя се тя кресливо, но никоя не й отвърна, само Доминиковица рече язвително:

— Ти все с тия кучешки шеги.

— Защото от влакното валмо правите, всички са си глътнали езиците от страх, а всяка иска да стане нещо. Голяма работа — стражари!

Плошковица се намъкна в портата с шишкавия си корем и захвана да разправя как веднага нещо я жегнало, щом току забелязала каруците, как…

— Мълчете, мари! Гжеля и кмета тичат към поповия дом.

Вдигнаха очи към отсрещната страна на вира и съпровождаха двамата братя.

— Я виж, и Гжеля викат.

Но не бяха прави, защото Гжеля пусна брат си да влезе вътре, а той разгледа оставените пред дома каруци, поразпита каруцарите, изгледа седналите в отвода стражари и силно разтревожен отърча при Матеуш, който работеше на Стаховата къща. Матеуш тъкмо бе възседнал слемето и врязваше жлебчета да сковава мертеците на покрива.

— Още ли не са си отишли? — попита той, без да престава да дяла.

— Не са и там е лошото, че не се знае за какво са дошли.

— Нещо недобро има в тая работа — почна да заеква старият Билица.

— Може за събранието да е! Началника нещо заплашваше, а стражарите поразпитваха тук-там кой бунтува Липци — рече Матеуш, като се смъкваше на земята.

— Тъкмо това ще да е, за мене са дошли! — пошепна Гжеля, огледа се неспокойно, побледня и задиша тежко.

— Мене ми се чини, че по-скоро за Рохо! — забеляза Стахо.

— Истина, нали за него и подпитваха! Пък и наум не ми идваше! — отдъхна с облекчение Гжеля, но загрижен доста за Рохо, рече тъжно:

— То се знае, че ако задържат някого, само Рохо ще вземат!

— Ами как, нима ще го дадем? Родния ни баща, а? — викна Матеуш.

— Де можеш да им се противиш, и дума да не става…

— Той само да се скрие някъде, трябва да му се обади, то се знае… — заекваше Билица.

— Може пък друго нещо да е, може да е някаква кметова работа — намеси се несмело Стахо.

— За всеки случай аз ще отърча да го предупредя! — викна Гжеля, втурна се в житата и се промъкна през градините до Боринови.

Антек седете пред къщи и клепеше върху една наковалничка сърпове. Той скочи разтревожен, щом узна каква е работата.

— Да, да, видях ги, че пристигнаха. Рохо, я ела при нас! — викна Антек.

— Какво има? — попита Рохо, като подаде глава през прозореца, но преди да му кажат, дотича с изплезен от умора език Михал органистовият.

— Знаете ли, Антони, у вас идат джандарите! При вира са вече…

— За мене са! — изстена Рохо и отпусна тъжно глава.

— Господи! Божичко! — писна Ханка, като застана на прага и го удари на плач.

— Тихо! Трябва да се направи нещо! — шепнеше Антек и мислеше напрегнато.

— Селото ще събера и няма да те дадем, Рохо! — ежеше се Михал, като откърши един як клон и святкаше страшно с очи.

— Не дрънкай глупости! Рохо, по-скоро зад сенарника и в житото, по-скоро! Причакай там в някоя бразда, докато те повикам. Бързо, докато не са дошли…

Рохо се завъртя из стаята, хвърли някакви хартии на Южка, която лежеше в леглото си, и й пошепна:

— Скрий го под себе си и не ги давай!

И както си беше, без шапка и без клашник, шмугна се в градината и пропадна като камък във вода, само житото нейде зад сенарника се пораздвижи.

— Върви си, Гжеля! Ханко, гледай си работата! Бягай, Михале, и ни гък! — даде заповед Антек, па седна пак при прекъснатата си работа и започна да клепе тъй равничко и спокойно, както и по-рано, само че час по час поглеждаше острието срещу светлината и мяташе погледи на всички страни, понеже кучетата лаеха все по-близо и скоро се раздадоха тежки стъпки, дрънкане на саби и разговори…

Сърцето му затуптя, ръцете му затрепереха, но той чукаше равномерно, едно след друго, без да откъсва очи от работата, докато най-сетне те застанаха отпреде му.

— Тук ли е Рохо? — попита кметът страшно изплашен.

Антек обгърна с поглед всички и отговори бавно:

— Из селото ще да е, от сутринта не съм го видял.

— Отворете! — заповяда гръмогласно един старшия.

— Та разтворено е! — отвърна Антек, като се надигна от пейката.

Чиновникът влезе заедно с жандармите в къщи, а други стражари отърчаха да наглеждат градината и двора.

На улицата вече се насъбра половината село и гледаха мълчаливи как претърсват къщата, сякаш е копа сено. Антек трябваше всичко да отваря и да им показва, а Ханка седеше при прозореца с детето на гърди.

Разбира се, че търсиха напразно, но тъй разглеждаха навред и тъй не пропущаха нищо, та един дори и под леглото назърна.

— Там е той, чака ви да го намерите! — промърмори Ханка.

Старшията съзря на масата някакви книжки, притиснати с металическо кръстче. Той скочи като рис към тях и почна внимателно да ги разглежда.

— Откъде ги имате?

— Рохо ще да ги е оставил, така си седят там.

— Жената е неграмотна — обясни кметът.

— Кой от вас може да чете?

— Никой, така са ни учили в училището, че сега никой не може да разбере дори и молитвеника! — отговори Антек.

Старшията предаде на един стражар книжките и мина в другото отделение на къщата.

— Какво, болна ли имате? — рече той и се приближи до Южка.

— Болна, от няколко недели лежи от сипаница.

Чиновникът бързо се отдръпна към отвода.

— В тази ли стая живееше? — разпитваше той кмета.

— И в тази, и където му се случеше, като просяк.

Разглеждаха всички кътчета, дори и зад иконите; Южка ги следеше с разпалени очи и тъй разтреперана от страх, че когато един от тях се доближи до нея, тя се развика като обезумяла:

— Да не съм го скрила под мене? Търсете!…

А когато привършиха, Антек пристъпи до старшията, поклони му се ниско и го попита с покорен глас:

— Извинявайте, ама да не би Рохо да е направил някакво престъпление?

Чиновникът го изгледа някак отблизо в лицето и му рече натъртено:

— Вижда се то, че го укриваш, затова заедно ще отпътувате, чуваш ли?

— Чувам, само че не мога да разбера какво има! — рече Антек и се почеса угрижено, а чиновникът го погледна свирепо и отиде по селото.

Те ходиха и в други къщи, тук-там назърнаха и поразпитаха кого де се случеше, докато слънцето залезе и пътищата се претъпкаха с подкарани от паша стада. Тогава те си отпътуваха, без да намерят нищо.

Селото си отдъхна. Изведнъж на всички се отвориха устата, защото всеки разказваше как претърсвали у Клембови, как у Гжеля, у Матеуш, и всеки най-добре бе видял всичко, най-малко се страхувал и най-много се ядосвал.

А когато останаха сами, Антек рече тихо на Ханка:

— Виждам, че работата е опряла дотам, та не ще можем да го държим в къщи.

— Ами как, ще го изпъдиш ли! Такъв свет човек, такъв благодетел!

— Ай дявол да го вземе! — завайка се Антек и не знаеше вече какво да прави. Добре, че след малко дотичаха Гжеля и Матеуш и за да решат нещо сигурно, затвориха се в плевнята, понеже в къщи все някой дохождаше да пита нещо.

Тъмнината вече напълно заслони света, Ханка издои кравите и Петрек си дойде от гората. Чак тогава излязоха. Антек веднага се залови да стяга бричката, а Гжеля и Матеуш, за да замажат очите на хората, тръгнаха по село да търсят Рохо.

Всички се чудеха на това, защото бяха дълбоко убедени, че е скрит някъде у Боринови.

— Веднага след обеда изчезна някъде, та и следа не може да се намери от него! — казваха приятелите.

— Какъв късмет, а то сега щеше да пътува в окови!

И мигом се разнесе, както желаеха тримата, че Рохо от след обед го няма вече в село.

— Подушил е и дим да го няма, където очите му видят! — казваха те задоволени.

— Дано само не се връща вече, не ни е дотрябвал! — рече старият Плошка.

— Пречи ли ти? Нещо да не ти е напакостил? — изръмжа Матеуш.

— А малко ли глави размъти? Малко ли ви възбунтува? Зарад него ще пострада цялото село…

— Тогава хванете го и го предайте!

— Ако имахте ум, отдавна да сте го…

Матеуш изпсува и посегна да го набие, та едва ги разтърваха, а той само го нахока като куче, закани му се с пестник и си отиде. А понеже се беше вече напълно стъмнило, и народът се разотиде по домовете си.

Тъкмо това чакаше Антек, тъй като, щом улиците опустяха и хората седнаха да вечерят, а по селото се разнесе миризма на пържена сланина, стържене на лъжици и тихи разговори около софрите, той доведе Рохо в стаята, където лежеше Южка, и не позволи да се запали лампа.

Рохо хапна нещо набързо, посъбра каквото имаше свое и се сбогува с жените. Ханка падна в краката му, а Южка избухна в жалостен сърдечен плач.

— Останете си сбогом, може пак да се видим! — шепнеше насълзен Рохо, притискаше ги до гърдите си и целуваше главите им като роден баща, но понеже Антек го подканяше да бърза, той благослови децата и къщата, прекръсти се и тръгна към прелеза при сенарника.

— Бричката ще чака у Шимек на Подлесието, а Матеуш ще те закара.

— Трябва да се отбия до някои хора из селото… Къде ще се срещнем?…

— При кръста до гората, ей сега тръгваме за там…

— Добре, защото имам още доста нещо да си поприказвам с Гжеля.

И той изчезна в мрака, та и стъпките му дори заглъхнаха.

Антек впрегна конете, сложи някоя крина ръж и чувал картофи в бричката, поприказва надълго нещо настрана с Витек и рече високо:

— Витек, откарай конете при Шимек на Подлесието и веднага се връщай! Чу ли?

Момчето само метна поглед, пипна юздите на конете и тъй силно ги подкара, че Антек викна след него:

— По-полека, лудетино, че ще ми разсипеш конете!

А в това време Рохо се промъкна тихо у Доминиковица, където имаше някакви неща, и се затвори в килера.

Йенджих пазеше на пътя, Ягуша постоянно наглеждаше към портата, а старата седеше в къщи и неспокойно се ослушваше.

Мина доста време, докато той излезе, поприказва още малко настрана с Доминиковица, преметна торбата си на рамо и щеше да тръгне, но Ягуша настоя да му я отнесе поне до гората. Той не се възпротиви на това, сбогува се със старата и тръгна през градината към полето.

Вървяха те бавно, предпазливо и мълчаливо по слоговете.

Нощта бе ясна и изпъстрена с безброй звезди, заспалата земя почиваше в тишина, само нейде в селото лаеше куче…

Стигнаха вече до гората, когато Рохо се спря и хвана Ягна за ръка.

— Ягушо — пошепна благо той, — внимавай какво ще ти кажа!

Тя слушаше внимателно, разтърсвана от някакво лошо предчувствие.

Той й говори като свещеник на изповед и й напомняше за Антек, за кмета и най-много за Яшо! Молеше я и я заклеваше във всичко свето да се опомни и да започне другояче да живее!

Тя отвърна засраменото си лице, горещ срам я обзе цялата, сърцето й се сви от мъка, но когато спомена за Яшо, тя вдигна гордо глава.

— Ами какво лошо правя пък с него?

Той започна да я убеждава, както си знаеше, и да и представя с добром какви изкушения стават и до какъв грях и до какви престъпления може да ги доведе дяволът…

Тя не слушаше, а само въздишаше и се носеше с мисъл към Яшо, и сочните й пълни с кръв устни шепнеха сладко, горещо и безумно: „Яшо! Яшо!“, а разпалените й очи се носеха някъде като разпели се птичета и се въртяха над неговата най-мила глава…

— Ами аз след него накрай света бих отишла! — се изтръгна от устата й, та Рохо се разтрепера, погледна в широко отворените й очи и млъкна.

На края на гората при кръста се забеляза нещо като клашници.

— Кой е там? — и той се спря неспокойно.

— Ние сме? Свои!

— Преплитат се вече краката ми, та ще си почина малко — рече Рохо, като сядаше между тях. Ягуша сне торбата и седна малко настрана под кръста, в дълбоката сянка на брезите.

— Само някои нови грижи да нямате…

— Е-ех… най-лошо е, че си отиваш вече от нас! — рече Антек.

— Може би ще дойда пак някога, може би!…

— Ах, гадове такива, да гонят човека като краставо куче! — избухна Матеуш.

— И защо, боже мой, защо? — простена Гжеля.

— За това, че искам правда и справедливост за народа! — обади се тържествено Рохо.

— За всекиго на света е лошо, ама най-лошо е за справедливия човек.

— Не грижи се, Гжеля, ще дойде, ще дойде и добро…

— Така и аз смятам, защото тежко е да се помисли, че всички усилия ще отидат напразно.

— Трай, коньо, за зелева трева! — въздъхна Антек, загледан в сянката, където му се белееше лицето на Ягуша.

— Казвам ви, че който плеви бурените и сее добро семе, той ще и да жъне, когато му дойде времето!

— Ами ако не се роди? Нали и това може да се случи?

— Е да, но всеки сее с надежда, че двойно повече ще му се роди.

— То се знае, иначе кой би се заел да се трепе напразно?

Всички се замислиха дълбоко над тия думи.

Вятър повея, над тях зашумоляха брезите, глухо зашумя гората, а по полята се понесе съскавият шум на житата. Месецът изплува и се носеше по небето като из улица между натрупани в редици бели облаци, дърветата хвърляха рехави от светлината сенки, сови тихо и лекичко хвърчеха около главите им, а някаква скръб обземаше сърцата.

Ягуша неизвестно защо заплака тихичко.

— Какво ти е, какво? — попита я благо Рохо.

— Та знам ли, нещо ми е мъчно…

Но и на всички бе мъчно и някаква жалба разпъваше душите им, та седяха отпуснати и с угаснали погледи обгръщаха Рохо, който в тоя миг им изглеждаше като бог и светец. Той седеше под кръста, от който тежко увисналият Христос като че ли благославяше с окървавените си ръце побелялата му измъчена глава. И ето че заговори с пълен с надежда глас:

— А за мене да се не грижите, аз съм една прашинка, един стрък от буйна нива, ще ме хванат, ще ме унищожат и какво от това, когато ще останат още толкова много като мене и всеки е готов да даде живота си за делото… Па ще дойде време, когато ще се появят хиляди такива. Ще дойдат от градове, от селски къщи, от чифлици и в тази непрекъсната върволица ще положат главите си, ще дадат кръвта си, ще паднат един след друг, ще се трупат като камъни, докато от тях не се изгради онази света, възмечтана църква… Казвам ви, че ще се издигне тази църква и ще трае во веки веков, и никаква лоша сила няма да я победи, защото ще израсте от жертвена кръв и от любов…

И разправя той надълго и широко, че нито една капка кръв, нито една сълза, нито едно усилие не отива напразно, че постоянно, като житата на наторени ниви, се раждат все нови борци, нови сили, нови жертви, докато най-сетне дойде онзи свещен ден, ден на възкресение, ден на правда и справедливост за цял народ…

Говореше разпалено, а понякога тъй мъдро, че дори не можеше всичко да се разбере. Но тях ги обзе свещен огън, сърцата им се напрегнаха от унес и от такава вяра, мощ и копнеж, че Антек дори извика:

— Божичко… поведи ме само… па ако ще на смърт, ще отида, ще отида…

— Всички ще идем и каквото се изпречи на пътя ни, ще го унищожим!

— И кой ли ще ни се опре, кой ще ни надвие? Само да се опита…

Така избухваха те един след друг и все по-разпалено, та той трябваше да ги усмирява, и като се приближи повече до тях, почна да им говори какъв ще бъде оня възмечтан ден и какво трябва да правят те, за да го ускорят…

Рохо приказваше тъй важни и съвсем неочаквани неща, а те слушаха с притаен дъх, с тревога и с радост в същото време и приемаха всяка негова дума с трепет на сърдечна вяра, като пресвето причастие… Защото той отваряше сърцата им, рая им показваше, та душите им падаха на колене от очарование, очите виждаха неописуеми чудеса, а сърцата се хранеха с ангелското пресладко пение на надеждата…

— От вас зависи да стане това — завърши той вече доста уморен.

Месецът се скри зад облак, небето посивя и полята помътняха, гората нещо тихо заприказва, житата тревожно зашушнаха, нейде от далечните села се носеше кучешки лай, а те седяха неми, чудно тихи и още вслушани, сякаш опиянени от думите му и тъй тържествени като след велика клетва.

— Време е вече да тръгвам! — рече Рохо, като стана. Той прегръщаше всекиго, притискаше го до себе си и го целуваше за сбогом. Едва не се разплакаха от жал, а той коленичи, каза късичка молитва, падна ничком и прегърна земята като майка, с която завинаги се разделя.

Ягуша чак се занесе от хълцане, а мъжете крадешком бършеха очи.

И веднага се разотидоха.

Само Антек и Ягуша се върнаха в село, а другите се изгубиха нейде край гората.

— Па пред никого да не казваш какво си чула! — рече след дълго Антек.

— Това ми е работа да търча да разправям по къщите — каза ядосано тя.

— Да пази господ кмета да не се научи — напомни той строго.

Тя нищо не отвърна, само ускори крачките си, но той не се остави да го изпревари, а вървеше отстрани и час по час поглеждаше разплаканото й и ядовито лице…

Месецът отново изгря и висеше над самия път, а те вървяха като по сребриста межда, оградена от разкривените сенки на дърветата. Изведнъж сърцето на Антек затрептя, копнеж протегна ненаситните ръце, той се доближи тъй близо до нея, че стигаше само да посегне и да я притегли към себе си. Но не посегна, не се реши, а и упоритото й и надменно мълчание го възпираше, та само рече хапливо:

— Бързаш, сякаш искаш да избягаш от мене…

— Така си е! Ще ни види някой и ето ти нови клюки.

— Или пък при някой друг бързаш!

— То се знае, нямам ли право! Не съм ли вдовица!

— Виждам, че ненапразно казват, че се тъкмиш за домакиня на свещеник…

Тя се спусна вихром, а сълзите като буйни горещи потоци потекоха из очите й.

XI

По краищата, по песъчливите места и по по-слабите ниви излизаха със сърпове, а тук-там по височините блясваха вече и коси, но в селата, чиято земя беше по-тлъста, още се стягаха и жътвата всеки ден можеше да започне.

Та и в Липци няколко дена след Роховото бягство усилено почнаха да се готвят за жътва. Набързо натъкмяваха ритли и киснеха във вира разсъхнали се коли, разтребваха плевните, та вратите им стоеха разтворени и от двете страни, тук-там из сенките на градините сучеха въжета за снопи и почти при всяка къща със звънтеж клепеха коси, жените бързаха да пекат хляб и да тъкмят, храна. От всичко това наставаше такава шетня и припряност, та селото изглеждаше като да е пред някакъв голям празник.

А понеже от другите села беше надошъл много народ, по улиците и при воденицата кипеше като на панаир, защото най-вече прииждаха да мелят жито, но за пакост водата бе тъй намаляла, та само един камък работеше, а и той едвам-едвам се въртеше. Но народът чакаше търпеливо реда си, че всеки искаше да има достатъчно брашно за жътвата.

Не бяха малцина и тези, които се трупаха пред дома на воденичаря да купуват брашно, разни булгури и дори готов хляб.

Воденичарят лежеше болен, но изглежда, че нищо не ставаше без негово позволение, тъй като викна на жена си, която седеше отвън при отворения прозорец:

— Па на жепечани ни за грош не давай, те водеха кравите си на поповия бик, нека сега свещеника да им даде на вересия и брашно.

Не помогнаха никакви молби и хленчове. Напразно се застъпваше и жена му за по-бедните. Заинати се той и никому, който бе водил кравата си при поповия бик, не позволи да се даде ни половин крина брашно.

— Щом им се харесва поповия бик, нека си го доят — подвикваше той.

Воденичарката също така нещо мърмореше, оправдаваше се и свиваше рамене, но колкото можеше, крадешком даваше на доста хора на вересия.

Дойде Клембовица и помоли за половин крина булгур от просо.

— Ако си платиш сега, ще вземеш, на вяра ни зрънце не давам.

Тя много се угрижи, защото, то се знае, беше дошла без пари.

— Томек държи страната на свещеника, нека иде и булгур да си изпроси от него.

Клембовица се докачи и рече предизвикателно:

— Истина е, че държи страната на свещеника и ще държи, но неговия крак вече няма да стъпи тука.

— Бълха ще ме ухапе! Опитайте се другаде да си мелете.

Жената си отиде силно загрижена, понеже нямаха нито грош в къщи, а като видя седналата при затворената ковачница ковачка, оплака й се от воденичаря и заплака.

А ковачката се обади на подбив:

— Само това ще ти кажа, че скоро ще му се свърши царството.

— Ех, кой може да навие врата на такъв богаташ, кой?

— Като направят една вятърница до неговата воденица, ще му го навият.

Клембовица чак се опули от смайване.

— Мъжа ми ще направи вятърница. Току-що отидоха с Матеуш да оглеждат материал в гората, на Подлесието при кръста ще я построят.

— Я виж… Михал прави вятърница, това и насън не ми е идвало! Ама нека, нека на тоя кожодер да му се посмъкне малко шкембето.

И тъй олекна на душата й, че тръгна по-бързо към дома си, но като видя Ханка, която переше пред къщи, отби се да сподели с нея неочакваната новина.

Антек майстореше нещо около колата и като чу разговора, рече:

— Право ти е казала Магда. Ковача купи вече на Подлесието от дворянина двайсет морги току до самия кръст и там ще направи вятърница! Воденичаря ще побеснее от яд, ама нека му поомекне малко муцуната! Толкова е омръзнал на всички, та никой няма да го пожали.

— Не знаете ли нищо за Рохо?

— Нищичко — рече той и някак бързо обърна лицето си на друга страна.

— Чудна работа, трети ден вече, а нищо не се знае какво става с него.

— Та малко ли пъти се е случвало — отиде някъде, а после пак си дойде.

— Кой от вас ще ходи на Ченстохова на манастира? — попита Ханка.

— Нашата Йевка и Мачуш ще идат. Това лято малцина от селото се тъкмят.

— И аз ще ида. Затова си препирам някои по-лекички дрехи за из път.

— Ама като че ли от други села мнозина се тъкмят.

— И те време са избрали, тъкмо по най-голямата работа — измърмори Антек, но на жена си не възразяваше, защото отдавна знаеше за какво бе дала обет да иде на манастира.

Бяха почнали да се разправят това-онова, когато дойде Ягустинка.

— Знаете ли какво — изкряска тя, — има-няма един час, откак си е дошъл Яшек от войската.

— На Тереска мъжа й! Ами нали тя казваше, че наесен по картофи щял да си дойде?

— Току-що го видях. Добре изглежда и страшно му е домъчняло за домашните му.

— Харно е момчето, ама и от лесните не е. Тереска у дома ли си е?

— Тя скубе лен на свещеника. Още не знае какво я чака в къщи.

— Пак ще се вдигнат разправии из село, нали ще му кажат още щом го видят?

Антек слушаше внимателно, понеже новината силно го заинтригува, но не се обади, а Ханка и Клембовица съжаляваха искрено Тереска и започнаха да предсказват най-лошото, което можеше да я сполети. Накрай Ягустинка ги прекъсна:

— Кучешка правдина си е това! Ами, запилее се някой мъжкар за цели години по света, жена самичка остави, па сетне, като й се случи нещо на сиротата, може и да я заколи! И викнат из едно гърло всички: удри, бре, утрепи я! Та право ли е това? На мъжа никой не задирва, нему като на куче е позволено и никой за това лоша дума няма да му продума! От глупав по-глупав е тоя ред на света. Ами как, жената не е ли жив човек, или тя е от дърво издялана? Щом трябва да се отговаря, нека и любовника да си плати дела, нали и двоицата еднакво са грешили. Защо пък за него да е само наслада, а тя само да си оплаква дните?

— Ех, мили мои, така е наредено, откак свят светува, така ще си и остане — пошепна Клембовица.

— Ще остане да се разсипва народа, да се радва дявола. Но аз другояче бих наредила: тръгне ли някой с чужда жена, да си я вземе за всякога, па ако не ще, че друга му се харесала повече, да му наложат хубаво задника и в дранголника!

Антек се разсмя на нейната разгорещеност, а тя скочи с крясък към него.

— Тебе ти е смешно, а? Разбойници такива! Всяка ви е най-мила, докато ви падне в ръцете! Па сетне й се присмиват отгоре!

— Разкрякала си се като сврака на дъжд! — подхвърли той неразположено.

Тя отърча по селото и се върна чак привечер, но доста разплакана.

— Какво ти се е случило? — попита я Ханка разтревожено.

— Какво ли, нагледах се на човешки мъки, та чак свят ми се замая. — И тя се разплака пак и продължи да разказва през сълзи и хлипания: — Козеловица подбра Яшек у себе си и вече всичко му разправи.

— Ако не е била тя, друга е щяла да му каже. Такива работи не могат да се укрият.

— Казвам ти аз на тебе, нещо лошо се готви в тая къща! Отърчах до дома им, никого няма. Сега назърнах, седят и той, и тя и плачат, на масата наслагани подаръците, дето й донесъл. Божичко, тръпки ме побиха, като че ли в гроб, а не в къща надникнах. Нищо не си приказват, а плачат. Майката на Матеуш ми разправи какво било, косата на главата ми настръхна!

— Не знаеш ли дали е приказвал за Матеуш? — попита неспокойно Антек.

— Така му се заканва, че бог да е на помощ! Яшек няма да му прости това, няма!

— Бъди спокойна, и Матеуш няма да иде да му се моли за прошка — отвърна ядосано Антек и без да слуша по-нататък, изтича към Подлесието да предупреди приятеля си.

Намери го чак у Шимекови, седяха там до стената с Настуша и си приказваха нещо тихичко. Той веднага го повика и като извървяха доста път, разправи му всичко.

Матеуш чак се задави и се разпсува.

— Триста гръмотевици да треснеха такава новина!

Те се връщаха към селото. Матеуш се мръщеше и дишаше болезнено и тежко.

— Виждам, че ти е тежко и мъчно — подхвърли предпазливо Антек.

— За нея ли да жаля, тя ми беше като кокал в гърлото. Друго нещо ме мъчи мене.

Антек се учуди, но не му се искаше да го разпитва.

— Време не би ми стигнало, ако взема да жаля за всяка! Падна ми в ръцете, взех. Който и да беше, щеше да направи същото! Ама и то из носа ми е излезнало, че колко хленчове и укори съм се наслушал, стига ми и престига. Бягал съм, а тя като сянка подире ми. Нека и Яшек сега да й се понарадва. Не любовница ми е в главата сега, а съвсем друго нещо.

— Навярно, че трябва да се жениш вече.

— Тъкмо това. И Настка сега същото ми думаше.

— В селото момичета с лопата да ги ринеш, лесно ще си избереш.

— Отдавна вече съм се вгледал в една — откъсна се неволно от устата му.

— Тогава покани ме за годежар и прави сватба, ако ще би веднага след жътвата.

Това предложение не се хареса на Матеуш. Той се начумери и заприказва за Яшек, па като узна всичко, каквото имаше, започна да разправя за стопанството на Шимек, като при това уж неволно се изпусна, че Йенджих тайно казал на Настка, че Доминиковица се канела да подава в съда жалба за дела на Ягуша от имота на Мачей.

— Тате й е приписал, никой не й го спира. То се знае, че самия имот няма да дам, но ще й го заплатя честно, колкото струва! Крамолиица недна, иска по съдилища да се влачи!

— Истина ли е, че Ягуша върнала приписа на Ханка? — попита Матеуш предпазливо.

— Това нищо не значи, нали не се е отказала пред нотариуса.

При тия думи Матеуш стана някак по-весел и като не можеше вече да се сдържа, час по час заговаряше за Ягуша и явно я хвалеше.

Антек разбра накъде бие, и рече подигравателно:

— Ти чу ли какво приказват пак за нея?

— Жените все ще намерят трески за дялане.

— Разправят, че по Яшо органистовия се е разлетяла като кучка — добави той нарочно.

— Ама ти видял ли си? — И Матеуш почервеня от гняв.

— Няма да тръгна да я следя, пък и не ми влиза в работа, но има хора, които виждат как всеки ден се среща с Яшо било в гората, било по междите…

— Един бой да удариш на една-две, ще видиш как ще престанат да клюкарствуват.

— Опитай се, може да се уплашат и да престанат! — рече полека Антек. Внезапно го обзе страшно хаплива ревност за Ягуша, а мисълта, че Матеуш може да се ожени за нея, го ръфаше като бясно куче.

Не отговаряше на закачливите му и често неприятни думи, само и само да не издаде мъката си, но когато се разделяха, не можа да се въздържи и рече със зъл присмех:

— А който се ожени за нея, ще си има доста кумове…

И те се разделиха твърде хладно.

Като измина няколко крачки, Матеуш се изсмя тихо и си помисли:

„Навярно не му пее много петела при нея, та затова й е тъй сърдит и я напада. Па нека тя си се занася по Яшо, такъв хлапак. По-скоро ще да я привлича там бъдещия свещеник, а не самия момчурляк.“

Така си мислеше той снизходително, защото, като узна от Антек как стои работата с приписа, вече окончателно реши да се ожени за нея. Той забави хода си и се унесе в пресмятания: по колко трябва да изплати на Йенджих и на Шимек, за да остане сам на целия имот, на всичките двайсет морги.

„Дъртата е досадна, то се знае, ама тя няма да векува.“

Припомни си различните историйки на Ягуша и това го малко позагрижи:

„Било каквото било, па ако й се приискат нови кръшканици, лесно ще й ги избия из главата.“

Пред портата го чакаше майка му.

— Яшек се е върнал — пошепна му разтревожена тя, — разправили му вече за онова.

— По-добре, не ще има нужда да го лъжем.

— Тереска дотичва няколко пъти, заплашва, че ще се дави… че не…

— Сигурно, сигурно, тя може да стори това — шепнеше той изплашен и тъй се обезпокои, та макар че седна при вратата да вечеря, не можа да яде, а все слухтеше към градината на Яшек, от която ги делеше само един плет. Все по-голямо безпокойство го обземаше. Той отмести паницата, пушеше цигара след цигара и напразно се бореше с трепета на тревогата си, напразно ругаеше и себе си, и всички жени, напразно искаше да обърне всичката тая работа на шега, защото страхът за Тереска се разрастваше в него все повече и го измъчваше непоносимо. Няколко пъти вече ставаше да излезе някъде из селото, да иде между хора, но пак сядаше и очакваше неизвестно какво.

Нощ вече настана, когато той чу изведнъж някакви стъпки и докато разпознае откъде идват, Тереска увисна на шията му.

— Спаси ме, Матеуше! Божичко, тъй те чаках, тъй поглеждах за тебе.

Той я сложи да седне до него, но тя се хвърли като дете на гърдите му и през сълзи, които се лееха като дъжд, с мъка и отчаяние шепнеше:

— За всичко му казала! По-скоро се надявах да умра, отколкото той да си дойде. Бях на лена на свещеника… дотича една и ми каза… насмалко щях да умра… вървях като на смърт… тебе те нямаше у дома… тръгнах да те търся… никъде те няма по селото… цял час се въртях нагоре-надолу, но трябваше да си ида… влизам в къщи… той застанал насред стаята, блед като стена… налетя с пестници връз мене… истина ли е, пита… истина ли…

Матеуш се чак затресе и току бършеше от чело студената, ледена пот.

— Признах му… видях, че лъжата няма да помогне… Той грабна секирата… Свърши се вече, помислих си и първа му рекох: „Убий ме! И на двама ни ще олекне!“ Ама и с пръст не ме барна! Погледа ме само, па седна до прозореца и заплака!… Божичко милички, да беше ме поне набил, сритал, смазал, по-лесно щеше да ми бъде, а той седи и плаче! Ами сега какво аз, сирота, да чиня, какво? Де да се дяна? Спаси ме или ще скоча в кладенеца, или нещо друго ще си сторя, спаси ме! — писна тя и падна в краката му.

— Какво, какво да ти помогна, сирота? — заекваше безпомощно Матеуш.

Тя внезапно скочи с дива ярост и бесен гняв.

— Тогава защо ме подмамваше? Защо ме омагьоса? Защо ме вкара в грях?

— Я мълчи, цялото село ще дотърчи тука!

Тя пак се хвърли на гърдите му, прегърна го, зацелува го и захленчи с всичката сила на страха, любовта и отчаянието:

— Ах, едничък мой, ах, избранико мой от хиляда, убий ме, но не ме пъди! Обичаш ли ме? Обичаш? Прегърни ме тогава за последен път, вземи ме, прегърни ме и не ме предавай на мъка, на плачове, на гибел! Само тебе имам на тоя свят… Остави ме при себе си. Като вярно куче, като последна слугиня ще ти служа!

Тя стенеше с трогателни думи, изтръгвани от самото дъно на дълбоко измъчената й душа.

А Матеуш се виеше като в клещи и доколкото можеше, избягваше да даде решителен отговор, само се задоволяваше с целувки и ласки, съгласяваше се с всичко, каквото кажеше тя, и се оглеждаше нетърпеливо и тревожно наоколо, понеже му се видя, че Яшек стои на прелеза.

Но след няколко минути Тереска разбра напълно истината, отблъсна го от себе си, закрещя и го зашиба с думи като с бичове:

— Лъжеш като циганин! Всякога си ме лъгал! Ама сега вече няма да ме измамиш! Страх те е от сопата на Яшек, затова се виеш като стъпкан червей! А аз му повярвах като на най-добрия! Боже мой! Боже мой! Яшек е такъв добър, надонел ми е подаръци, никога лоша дума не ми е рекъл, а аз как му се отплатих! Да вярвам на такъв неверник, на такъв разбойник, на такова куче! Върви си при Ягуша! — закрещя тя, като подскачаше с пестници към него. — Върви! И нека кучкар да ви ожени, приличате си един на друг: пачавра и разбойник!

Тя падна на земята и се захласна в страшен и безумен плач.

Матеуш стоеше над нея и не знаеше какво да прави, майка му хлипаше нейде до стената, когато Яшек излезе от градината, приближи до жена си и й зашепна трогателни, пропити със сълзи и доброта думи:

— Ела си, ела си у дома, клетнице. Не бой се, нищо лошо няма да ти сторя, стига ти това, що си претърпяла, ела си, жено…

Той я взе на ръце и когато вече я пренесе през прелеза, викна на Матеуш:

— Доде съм жив, няма да ти простя това, що си й направил, господ нека ми е на помощ!

Матеуш мълчеше. Срам го задушаваше и заливаше сърцето му с такава горчивина, с такава прекомерна мъка, че отиде в кръчмата и пи там цяла нощ.

В миг цялата история се разнесе по селото и за общо учудване разправяха за Яшковата постъпка с голямо уважение.

— Със свещ да търси, няма да намери друг като него — казваха с умиление жените, като в същото време страшно негодуваха против Тереска, но Ягустинка разпалено я бранеше.

— Тереска не е виновна! — врещеше тя по людските порти, където дочуеше, че я одумват. — Тя беше още дете, когато Яшек отиде войник, остана сам-самичка, дори и без дете, та чудно ли е, че през толкова години й е домъчняло за мъж. А Матеуш подушил като куче и почна да се подмилква, да й разправя чудесии, да я води по танци, докато прелъга глупавата женица.

— Няма ли съд за такива съблазнители? — въздъхна една.

— Главата му вече побелява, а още се мъкне по жени.

— Ергенско тегло, откъде да си вземе, бедния, ако не от чуждото — присмиваха се ергените.

— И Матеуш не е виновен, нали знаете, дето има една дума, че ако кучката не дава, и кучето не може да вземе! — засмя се Стахо Плошка, за което по чудо не го набиха.

Но скоро престанаха да приказват за това, понеже жътвата хлопаше на вратите, настъпиха хубави, сухи и горещи дни. По възвишенията житата просто плачеха за коса и ечемиците вече узряваха, та всеки ден някой излизаше да нагледа нивите си, а по-богатите вече подпитваха за работници.

Най-напред тръгна органистът. Петнайсетина жътварки изведе, дори и самата органистка бе взела сърпа, дъщерите й също жънеха, а старият само наглеждаше. Яшо дотърча след черковната служба, но не остана дълго, понеже, щом запрежуря пладнешката жега, майка му го изпъди, да не му изгори главата на слънцето.

— Ще си потърси сянка у Ягушини, това му дай на него — процеди Козеловица.

Но у дома му бе горещо, досадно и мухите така страшно хапеха, та излезе по селото. Като минаваше покрай Клембови, дочу някакви сподавени охкания, които излизаха от широко разтворената врата.

Агата лежеше в отвода при прага. В къщата нямаше никого, всички бяха отишли на жътва.

Той я пренесе в стаята, сложи я на леглото, подаде й вода и тъй се грижеше за нея, докато най-сетне тя дойде на себе си и отвори насълзените си очи.

— Свършвам вече, господарче — усмихна се тя като пробудено дете.

Той пожела веднага да изтича за свещеника, но тя го задържа за расото му.

— Света Богородичка ми каза днеска: „Тъкми се за утре, измъчена душо!“ Имам още време, господарче! Утре… благодаря ти, боже милостиви, благодаря ти! — охкаше тя все по-слабо. На устните й затлея усмивка, тя скръсти ръце и загледана нейде, в някаква далечина, потъна като че ли в дълбока, задушевна молитва. Като разбра, че настъпва вече краят, Яшо изтича да вика Клембови.

Той намина отново чак след пладне. Тя лежеше на леглото в пълно съзнание. На пейката край нея беше раклата й и тя с изстиващи ръце изваждаше всичко, каквото си бе приготвила за тоя последен час: чиста кърпа за под себе си и чисти чаршафи за леглото, светена вода, още добре запазено ръсило, големичка част от погребална свещ и иконка на света Богородица Ченстоховска за в ръка, нова риза, хубав широк вълненик, богато украсен с набор, над челото чепец заедно със забрадка и съвсем нови обуща — цял погребален чеиз, изпросен през цял живот. Тя го бе разпростряла около себе си, като се радваше на всяко нещо и се хвалеше пред жените, а пък чепеца дори го премери на главата си, оглеждаше се в огледалце и шепнеше твърде щастлива:

— Много ще бъде хубаво, на голяма господарка ще приличам.

Тя нареди още от сутринта на другия ден да я пременят с цялото това съкровище.

То се знае, никой не й се противопостави. Всички ходеха на пръсти около нея, за да й подсладят, колкото можеха, последните минути.

Яшо стоя при нея до мръкнало и й четеше молитви, а тя повтаряше след него и час по час заспиваше с някаква лекичка усмивка.

Когато седнаха да вечерят, поиска да й дадат от пържените яйца, но хапна само веднъж-дваж и веднага отстрани ястието. През всичкото време лежеше тихичко и едва когато се тъкмяха да спят, тя повика Томек.

— Не бой се, няма дълго да ти досаждам, няма — рече тя тихо.

На сутринта я премениха, както бе наредила, сложиха я в леглото на Клембовица, но на нейната собствена постеля. Самата тя наглеждаше да бъде всичко, както трябва, самата тя разтреперана отупваше изтънелия юрган, самата тя наля светената вода в паничката и положи върху нея ръсилото. И като видя добре, че всичко е наред, както трябва да бъде в такъв случай у господари, помоли да повикат свещеника.

Свещеникът дойде с причастието, приготви я за последния й път и поръча на Яшо да остане при нея докрай, понеже бързал за някъде.

Яшо седна при нея и четеше тихо от молитвеника. И Клембови останаха у дома си, а наскоро дотърча и Ягуша и се сгуши като зайче някъде в ъгъла. В стаята бръмчеха само мухите, понеже хората се движеха безшумно като сенки и само поглеждаха тревожно към Агата… Тя лежеше с броеница в ръка още напълно в съзнание и се сбогуваше с всеки, който влезеше вътре, а на събралите се в отвода или под прозорците деца раздаваше и по някой грош.

— На̀ ти, па се моли за Агата! — шепнеше тя с умиление.

А после цели часове никому не проговорваше.

Лежеше си достойно, по господарски, на креват и под икони, както бе мечтала през цял живот. Лежеше тя, изпълнена с тиха гордост и неизразимо щастие, радостни сълзи блестяха в очите й. Помръдваше леко устни, блажено усмихната и загледана през прозореца в бездънното небе, в необхватните поля, където вече тук-там звънливо святкаха коси и се поваляха зрели тежки жита, гледаше в някакви далечини, доловими само за угасващата й душа.

Но по едно време, когато денят вече си отиваше и стаята бе залята от червените зари на залеза, тя изведнъж се стресна, седна и като протегна ръце, извика със силен и сякаш чужд глас:

— Време ми е вече, време ми е.

И падна възнак.

В стаята стана страшно, избухна плач, всички наколеничиха около леглото, Яшо зачете молитвата за смъртници, Клембовица запали свещта, умиращата повтаряше след Яшо, но все по-слабо, все по-тихо, все по-неразбрано, очите й гаснеха като изнурения от пек летен ден, лицето й потъваше в мъглата на вечния мрак. Тя изпусна свещта и свърши.

Така си умря тази просякиня, като да бе най-богатата в село, а Ямброжи, който пристигна на самия край, затвори очите й, Яшо й отчете от все сърце молитва и цяло село се изпровърви да се помоли пред останките й, да поплаче и да се почуди със завист на щастливата й смърт и леката кончина.

Само Яшо, щом видя мъртвите й очи и състиналото се на буци, издраскано от ноктите на смъртта лице, се разтресе от такъв страх, че избяга у дома си, хвърли се на леглото, зарови глава във възглавниците и заплака.

Веднага след него дотърча Ягуша и макар че самата бе изпълнена с ужас и жал, залови се да го успокоява и да изтрива разплаканото му лице. Той се притули към нея като към майка, сложи оболялата си глава на гърдите й, прегърна я през шията и задавен от хлипания, взе да се оплаква от сърце:

— Боже мой, как страшно, как грозно е това!…

В това време влезе органистовица, видя ги и страшен гняв забушува в душата й.

— Какво става тук? — Тя застана насред стаята и засъска, като едва се владееше. — Виж я ти нея каква нежна опекунка! Жалко само, че Яшо няма вече нужда от бавачка и може сам да си избърше носа.

Ягуша вдигна разплаканите си очи към нея и разтреперана от уплаха, започна да разправя за смъртта на старицата. Яшо също се хвърли чевръсто към майка си и обясняваше какво му е станало, но тя, изглежда, вече добре надумана от приятелки, му се озъби:

— Глупав си като теле! Ти по-добре да мълчиш, за да не ядеш бой!

И скочи изведнъж към вратата, разтвори я цялата и закрещя към Ягуша:

— Пък ти се махай и крака ти вече да не стъпи тук, че ще насъскам кучетата по тебе!

— Па какво съм виновна аз, какво? — заекваше Ягуша, вече забравила се от срам и болка на душата.

— Вън, и още сега, че ще кажа да насъскат кучетата по тебе! Не ща аз да плача като Ханка или кметицата зарад тебе! Ще те науча аз тебе, гиди маймуно недна, на една любов, та ще ме запомниш ти мене, пачавро такава! — дереше тя гърло, колкото глас й стигаше.

Ягуша избухна в плач, изскочи от къщи и избяга, където очите й видяха.

А Яшо стоеше сякаш от гръм поразен.

XII

Изведнъж той скочи да я гони.

— Къде сега? — изръмжа страшно майка му и се изпречи на вратата да му прегради пътя.

— Защо я изгони, мамо, за какво? Че е тъй внимателна към мене ли? Не е право това, аз няма да позволя такова нещо! Какво лошо направи тя? Какво? — надигаше той трескаво глас и искаше да се изскубне от коравите ръце на майка си.

— Седни спокойно или ще повикам баща ти… За какво ли? Ей сега ще ти кажа: ти свещеник ще ставаш, затова не искам в моята къща любовница да си гледаш, не искам да доживея такъв срам и позор, та хората с пръст да те сочат! За това я изгоних, разбра ли сега?

— Господи боже! Какво разправяш пък ти, ма мамо! — изохка той, дълбоко възмутен.

— Разправям това, което знам! Разбира се, знаех, че я срещаш тук-там, но бог ми е свидетел, нищо безпътно не подозирах! Винаги си мислех, че щом сина ми носи вече свещеническо расо, той не ще се реши да бъде то опетнено! Аз бих те навеки проклела и от сърцето си изскубнала, па ако ще би в същия миг то да се пръсне… — Очите й пламнаха в такъв свещен и неумолим гняв, че Яшо окаменя от страх. — Та едва Козеловица ми отвори очите, а сега и сама видях докъде иска да те докара тая кучка…

Той жално се разплака и захлипа при тия страшни обвинения и с такава искреност разказа за всички свои срещи, че тя му повярва напълно, прегърна го и започна да изтрива сълзите му и да го успокоява.

— Да не ти е чудно, че се изплаших за тебе, ами че тя е най-лошата разпътница в селото…

— Ягуша! Най-лошата в селото! — Той не повярва на ушите си.

— Срам ме е, ама за твое добро трябва всичко да ти разкажа.

И тя му разказа най-различни истории за нея, без да скъпи на това отгоре и сплетните, нито различните измислици.

Косата на Яшо настръхна и той чак скочи от мястото си и извика:

— Не е истина, никога няма да повярвам, че Ягуша е такава долна, никога…

— Майка ти казва това, разбираш ли? От пръстите си не съм го изсмукала.

— Приказки, нищо повече! Та това би било страшно! — И той отчаяно закърши ръце.

— Защо пък я браниш така настървено?

— Браня всеки, който не е виновен!

— Глупав си като овца. — И тя се ядоса, жестоко обидена от невярването му.

— Както щеш си мисли. Но щом Ягуша е такава най-долна, защо й позволяваше да идва у нас? — изпъчи се той разпалено като малко петле.

— Сметка на тебе няма да давам, щом си тъй глупав, та не можеш нищо да разбереш, но ти казвам: стой далеко от нея, че ако ви придебна някъде заедно, па ако ще пред цялото село да бъде, така ще я наредя аз нея, та доде е жива, ще ме помни! Па и ти може би ще си огребеш нещо…

И тя си отиде, като тряскаше вратите от яд.

А Яшо, без дори да разбира защо толкова го интересува мнението за Ягуша, предъвкваше като остри тръни майчините си думи, задавяше се с тях и тровеше с пелиновата им горчивина душата си.

„Значи, такава си ти, Ягушо! Такава!“ — оплакваше се той с жалостен укор, че ако му се бе мярнала в тоя миг, би се отвърнал от нея с яд и презрение. Защото могъл ли е да се надява за нещо подобно? Не е могъл дори и да си помисли за такива страшни неща. И той размисляше с все по-голяма душевна мъка и има сто пъти щеше да отърчи при нея, да се изправи пред очите й и да хвърли в лицето й целия този поменик от грехове… Нека чуе какво разправят за нея и нека отрече, ако може… Нека каже с висок глас: не е истина! Трескаво мислеше той, но все по-дълбоко вярваше в нейната невинност и жал го обземаше, тиха скръб се надигаше в него и сладките, радостни спомени за срещите им се събуждаха, някаква слънчева омара на непозната наслада заслони очите му и мъчеше сърцето му и той изведнъж скочи и завика сякаш срещу цял свят:

— Не е истина! Не е истина! Не е истина!

Но по време на вечерята той гледаше упорито в чинията и избягваше майчините си очи; и макар че се приказваше за Агатината смърт, той не се намесваше в разговора, а само се мръщеше, не харесваше ястията, заяждаше се със сестрите си, оплакваше се от жега в стаята и щом вдигнаха трапезата, отиде при свещеника, който седеше пред къщи с лула в уста и нещо важно разговаряше с Ямброжи. Яшо ги заобиколи отдалече, взе да се разхожда под дръвчетата и мислеше загрижено:

— Може пък и да е истина! Мама не го е съчинила.

От прозорците на къщата се лееха ивици светлина върху кръглата леха, където се боричкаха кученца и ръмжеха приятелски едно на друго, а откъм преддверието се разнасяше дебел глас:

— А ечемика на Свинския дол преглежда ли?

— Сламата е още малко зелена, ама зърното е сухо като барут.

— Трябва да ми проветриш утре одеждите, ще мухлясат. Белите одежди занеси у Доминиковица, нека Ягуша ги опере. Ами кой беше докарал крава днеска след пладне?

— Един от Модлица. Воденичаря го срещнал на моста и се опитал да го отмъкне при своя бик, обещавал му дори нищо да не му вземе, ама човека тука искал да си я докара…

— Умен е бил човека, една рубла ще плати, ама ще има полза за цял живот, поне крави ще си навъди. Не знаеш ли Клембовите дали ще правят погребение на Агата?

— Ами цели десет злоти е оставила жената за това.

— Като господарка ще бъде погребана, тържествено. Я кажи там на членовете на братството, че ще им продам восък, те нека само си докупят от избеления. Утре Михал ще прислужва в черквата, а ти иди с работниците на нивата и ги подканяй да работят, да не се размайват, че барометъра нещо се колебае, може и буря да има. За кога се тъкмят поклонници за Ченстохова?

— Заплатиха за служба в четвъртък, то се знае, че след службата веднага ще тръгнат…

Този разговор дразнеше малко Яшо и той се отстрани чак до ниския плет, който отделяше градината от пчелина. Излезе на тясната обрасла пътека и се разхождаше по нея, като от време на време закачаше с глава натежалите и увиснали от ябълки клони.

Беше топла и задушна вечер. Миришеше на мед и ръж, окосена нейде близо до градините. Въздухът беше тежък и спечен. Белосаните дънери на овошките се мяркаха в мрачината като навесени за сушене парцали, нейде край вира заядливо полайваха кучета, а откъм Клембови сегиз-тогиз достигаха жални и проточени оплаквания.

Изморен най-сетне от размисли, Яшо се запътя към дома си, но изведнъж чу като че ли от пчелина някакви сподавени горещи шепоти. Никого не виждаше, но се спря и се заслуша със затаен дъх.

— … да се скапеш дано… пусни ме, че ще викам!…

— … защо си такава проста, мари… защо се дърпаш? Лошо ли ти мисля, лошо ли?

— … па и ако чуе някой. Моля ти се, ребрата ще ми смачкаш… пусни…

Петрек, Бориновият ратай, и Марина, слугинята на свещеника! По гласовете ги позна и се отстрани с усмивка. Но след няколко крачки пак се върна на предишното си място и се вслушваше със странно разиграно сърце. Гъсти храсти и тъмнина ги засланяха, не можеше да ги различи човек, но той чуваше все по-ясно кратки, откъслечни и кипнали от страст изрази, които избухваха като пламъци, а понякога дълго време вреше трескаво, сподавено дишане и боричкаие.

— … такавачка, като моята Ягуша, ще видиш… само ми позволи, Маришко, само…

— … нима ще ти повярвам… да не съм аз такава… ох, дай ми да си събера душата.

Изведнъж храстите зашумяха, нещо падна тежко на земята, но не след много се разклатиха и — пак къси, разгорещени шепоти, тихи смехове и целувки.

— … сън ме вече не лови, само за тебе, Маришо… за тебе, най-миличка…

— … на всяка все същото разправяш… до среднощ те чаках… при друга си бил…

Яшо като че ли внезапно оглуша и затрепера като трепетлика. Вятър се понесе из градината, разклатиха се дърветата и зашепнаха тихо като насъне, от пчелина лъхнаха такива медени благоухания, та чак нещо го стисна под гърдите. Очите му се наляха със сълзи, някакъв трепетен кипеж и нещо тъй приятно почна да го измъчва, че той час по час се протягаше и въздишаше.

— … грижа ме е за нея, колкото за ланския сняг… тя сега с Яшо се е сдушила…

Той дойде на себе си, притисна се до плета и слушаше все по-разтреперан.

— … истина… всяка нощ му излиза… Козеловица ги издебнала в гората…

Свят му се зави и му притъмня на очите. Той едва се задържаше на краката си, а там в шубрака целувките непрестанно мляскаха раздразнително, смеховете и шепотите не стихваха…

— … с вряла вода като на някое куче ще ти попаря главата…

— Само веднъж, миличката ми… нищо лошо няма да ти направя… ще видиш…

— … Петруш, какво правиш, Петруш?…

Яшо отскочи и избяга като вятър, съдра о храстите расото си, втурна се в къщи червен като божур, облян в пот и обзет от треска. Добре, че никой не му обърна внимание. Майка му седеше пред огнището, предеше на хурка и пееше тихичко: „Всичките ни дневни грижи“, сестрите му й пригласяха с тъничките си гласове заедно с Михал, който лъскаше черковните свещници, а баща му вече спеше.

Яшо се затвори в стаята си и се залови за молитвеника, но макар че упорито повтаряше латинските думи, той постоянно чуваше ония шепоти, ония целувки. Най-сетне допря чело до книгата и вече неволно се отдаваше на някакви мисли, сякаш на горещи вихри.

„Значи, тъй? — мислеше си с все по-голям ужас, а в същото време и с някакви сладостни тръпки. — Значи тъй!“ — повтори изведнъж гласно и в желанието си да се откъсне от тия отвратителни размисли, взе под мишница молитвеника и отиде при майка си.

— Ще ида да изчета молитва при Агата — рече й той тихо и покорно.

— Иди, сине, и аз ще дойда по-късно. — И тя го погледна много мило.

У Клембови нямаше почти никого в къщи. Само Ямброжи мърмореше нещо от молитвеника при умрялата, която лежеше покрита с покров. Откъм главата, на леглото, прикрепена в каничка, мъждееше дебела свещ. През отворените прозорци надничаха отрупани с плодове ябълкови клони. Нощта бе обсеяна със звезди. От време на време някой закъснял минувач подаваше учудено лице, а в отвода непрестанно ръмжеха кученца.

Яшо коленичи под свещта и тъй горещо се отдаде на молитвите, че не усети кога Ямброжи откуца към дома си. Клембови си легнаха да спят нейде в градината и наскоро пропяха първи петли, обаче майка му не го забрави.

Но какво да прави, когато сън го не хващаше, тъй като, щом го налиташе дрямка, пред него се явяваше като жива Ягуша и той скачаше в леглото, потриваше очи и се оглеждаше изплашен. Разбира се, нямаше никого, цялата къща бе потънала в дълбок сън, а откъм другата стая се разнасяше хъркането на баща му.

„Може би тя затуй… — Той се замисли, като си спомняше нейните горещи целувки, разпалени очи и разтреперан глас. — А аз си мислех!“ — Той се разтресе от срам, скочи от леглото, отвори прозореца и седна на него, като чак до съмване размишляваше и се покайваше за неволните си прегрешения и изкушения.

А сутринта при службата не посмя дори очи да вдигне към народа, нито да се огледа по черквата и толкова по-горещо се молеше за Ягна, защото вече напълно бе повярвал в страшните й прегрешения, но не успя да възбуди у себе си гняв и отвращение към нея.

— Какво ти е, така въздишаше, че малко оставаше да угасиш свещите! — питаше го свещеникът в ризницата.

— Тъй горещо ми е в расото! — оплака се Яшо и бързо обърна лице.

— Като свикнеш, ще го носиш като втора кожа.

Яшо му целуна ръка и отиде да закуси. Той мина под сенките край вира, понеже слънцето непоносимо прежурите. По пътя срещна Марина, слугинята на свещеника, която теглеше слепия кон за гривата и пееше кресливо.

Спомените го прободоха като с шило и той се приближи към нея ядосан.

— Какво ти е тъй весело, Маришо? — и я гледаше със срамежливо любопитство.

— Ами весело ми е! — засмя се тя, та чак белите й зъби заиграха, па удари коня и още по-силно запя.

„От снощната среща е тъй весела!“ — помисли си и бързо отвърна поглед, защото изпод високо запретнатата й фуста лъщяха белите й крака, па разгърна безпомощно ръце и влезе у Клембови. Агата вече лежеше насред стаята с всичкия си блясък. Тя бе облечена в празнична премяна, на главата й чепец с богати бели гънки над челото, с огърлица на шията, с нов вълненик и обуща, завързани с червени връзки; лицето й беше като че ли излято от бял восък и някак чудно зарадвано. Във вкочанелите й пръсти се виждаше сложена накриво иконичка, до главата й горяха две свещи. Ягустинка отпъждаше с голяма вейка мухите, хвойнов дим се провличаше от огнището и се разстилаше по цялата стая. Час по час някой влизаше да се помоли за покойната, а няколко деца сновяха край стените.

Яшо се оглеждаше някак неспокойно по мрачната къща.

— Клембови отидоха в града — пошепна му Ягустинка. — Доста им остави, та трябва и да се подокарат за погребението, роднина нали им е! Надвечер ще я погребват, а Матеуш още не е направил ковчега.

Вътре бе задушно и жълтото, застинало в усмивка лице на мъртвата му навяваше такава тревога, че той само се прекръсти и си излезе. Току на прага се срещна лице с лице с Ягуша, която идваше заедно с майка си. Като го видя, тя се поспря, но той отмина, без нито дума да каже, дори и не поздрави. Едва при портата той неволно се обърна. Тя още стоеше на мястото си, загледана с тъжни очи в него.

У дома си той не пожела да закуси, като каза, че страшно го боляла глава.

— Поразходи се малко, може да ти мине — посъветва го майка му.

— А къде да ида? Веднага ще помислиш кой знае какво.

— Яшо, не приказвай глупости!

— Та нали не ми позволяваш да се мръдна от къщи навън! Та нали ми забрани дори да приказвам с хората! Та… — отмъщаваше си той силно раздразнен. Но свърши с това, че тя му обвърза главата с натопена в оцет кърпа, накара го да си легне в тъмната стая, изпъди децата навън и остана да бди над него като квачка, докато се наспа хубавичко и си хапна до насита.

— А сега иди се поразходи, иди по тополовия път, там е по-сенчесто и прохладно!

Той не каза нищо, но понеже чувствуваше, че майка му твърде много бди над него, напук на нея тръгна в съвсем друга посока; помъкна се по селото, погледа гръмливите чукове на ковачите, надникна във воденицата, влачи се по градините, усърдно заглеждаше по ленищата и навред, където се червенееха женски облекла, поседя с господин Яцек, който пасеше на един слог Веронкините крави, у Шимекови на Подлесието пийна мляко и чак по здрач се върна в село, без никъде да срещне Ягуша.

Видя я едва на следния ден, на Агатиното погребение. През цялото време на опелото тя така гледаше към него, че буквите скачаха пред очите му и той грешеше в пеенето, а когато изпровождаха тялото за гробищата, тя, без да се пази от страшните погледи на органистката, вървеше почти досам него, та той се вслушваше в жалните й въздишки и се топеше в душата си, както се топи сняг под пролетно слънце.

А когато спущаха в гроба ковчега и избухнаха плачове, той чу и нейния сърдечен плач, но разбра, че плаче не зарад умрялата, а поради тежката мъка на бедното си оскърбено сърце.

„Трябва да се поразговоря с нея“ — реши той, когато се връщаха от погребението, но не можа лесно да се освободи, тъй като веднага след пладне почнаха да се стичат в Липци хора от далечните села, па дори и от други енории заради утрешното тръгване на поклонение в Ченстохова. Дружината щеше да потегли рано сутринта, веднага след тържествената служба, затова пристигаха едни след други и изпълваха улиците край вира с коли и с глъчка. Мнозина отиваха и при черковния дом, та Яшо трябваше да бъде там и да услужва в най-различни работи на свещеника. Но някак надвечер намери сгода, взе една книга и се измъкна незабелязано на слога зад плевните, под крушата, където неведнъж бяха поседявали с Ягна.

Разбира се, че той нито погледна в книгата, а я захвърли нейде в тревата и като разгледа из нивите, скочи в житото и бързо, почти пълзешком се добра до Доминиковичината градина.

Ягуша подриваше картофите и не се надяваше, че някой я наблюдава, защото час по час се изправяше тежко и подпряна на мотиката, хвърляше печален поглед наоколо и дълго и тежко въздишаше.

— Ягуша! — извика той плахо.

Тя побледня като платно, застана като вкопана и едва вярваше на очите си, нещо я стисна в гърдите, не можеше дъха си да поеме, но го гледаше като чудно видение и сладка усмивка се разгоря на внезапно почервенелите й устни, заигра на пламъчета и засия като слънце.

Светнаха и на Яшо очите и мед заля сърцето му, но той се овладя, мълчеше, само приседна на лехата и я гледаше с чудно умиление.

— Боех се, че никога вече няма да видя господин Яшо…

Като че благоуханен вятър полъхна от лъките и се блъсна в него, та той дори наведе глава — така звънливо отекваше тоя глас в душата с чувство на почти непонятно щастие.

— А вчера пред Клембови господин Яшо не ме и погледна…

Тя стоеше отпреде му, пламнала като розов храст, като ябълков цвят, изнемогващ в жаравата на тъгата, от хубава по-хубава и също като някакво чудо.

— А то щеше да ми се пръсне сърцето! Щях да полудея.

На ресниците й блеснаха сълзи и като диаманти заслониха сините небеса на очите й.

— Ягушо! — изтръгна се нейде изпод самото му сърце.

Тя приклекна в браздата, притискаше се до коленете му и впиваше в него очи огнени пропасти, очи сини като небето и като небето бездънни, упоителни като целувки и като прегръдки на любими ръце, очи на изкушения, а в същото време и на невинно детинство.

Яшо изведнъж се сепна и като че се бранеше от магии, започна строго да й припомня всички грехове, които му бе казала майка му. Тя гълташе всяка дума, без да спуща поглед от него, но твърде малко можа да разбере, защото знаеше само едно — че пред нея седи той, който е избран над всичко друго, че нещо се говори, че очите му горят, а тя е коленичила пред него като пред светец и се моли с бездънната вяра на любовта.

— Кажи, Ягушо, не е ли истина всичко това? Кажи! — наблягаше той умолително.

— Не е истина! Не е истина — заяви тя с такава искреност, та той изведнъж повярва, трябваше да повярва. А тя, опряла гърди на коленете му и потънала в очите му, признаваше тихичко своята обич… Като на света изповед разтвори тя напълно душата си пред него и я сложи в краката му като заблудена птичка и молитвено, с гореща молба се предоставяше цяла на неговото милосърдие и на неговата добра или зла воля.

Яшо се разтрепера като лист, раздрусан от внезапна буря. Той пожела да я отблъсне и да избяга, но само прошепна с безсилен глас и като че в несвяст:

— Тихо, тихо, Ягушо! Не бива тъй, грехота е, тихо!

От тия думи тя замлъкна, останала съвсем без сили.

Мълчеха и двамата и избягваха погледите си, а в същото време се притискаха един към друг, та чуваха как туптят сърцата им и усещаха горещия си дъх. Неизразимо хубаво и радостно им беше, сълзите и на двамата течеха по бледите им лица, и на двамата червените устни се смееха, а душите им като във време на пренос бяха потънали в някаква най-света тишина и светеща нейде във висотите тайна и се издигаха още по-високо, над всички светове.

Слънцето вече зайде и земята плувна в зари като в златиста роса. Всичко затихна, всичко затаи дъх и като че ли се ослуша в биенето на камбани за вечерня. Всичко като че възнасяше тиха, благодарствена молитва за светата милост на изминалия ден. Те тръгнаха из нивите, засипани от праха на вечерните зари, вървяха по някакви слогове, пълни с цветя, между зрели жита, влачеха ръце по нависналите до колената им класове, вървяха вгледани в отраженията на залеза, в обширните златисти пропасти на небето и с небе в душите си, и с небе в очите си, и сякаш с небесни сияния около главите.

В тях като че ли се извършваше литургия, така бяха изпълнени от свето богослужение, душите им така коленичеха във възхита, възнесените им сърца така пееха за божията милост, изявена само на тях двамата в този час на живота.

Ни дума повече не си продумаха, нито едничка дума, само понякога погледите им се кръстосваха като светкавици, вече напълно прегорели от собствения си огън и забравили всичко за себе си.

Те не знаеха също, че пеят някаква песен, която сама се бе родила от тях и като разпяла се птичка се носеше над помръкналите поля, по цял свят.

Не знаеха дори къде са, къде отиват и за какво отиват.

Внезапно нейде отблизо, над самите им глави проехтя сух и твърд глас:

— Яшо, у дома!

В същия миг той изтрезня. Бяха на тополовия път и майка му стоеше пред тях със страшно и свирепо лице. Той почна да мънка нещо и да говори несвързано.

— Дома да вървиш!

Тя го хвана за ръка и ядосано го потътра след себе си. Той не се опря и покорно тръгна…

Ягуша вървеше подире им като омагьосана, но изведнъж органистката взе камък от пътя и го хвърли със страшен яд към нея.

— Махай се оттук! В кучкарника да си вървиш, кучко такава! — викна тя с презрение.

Ягуша се огледа наоколо и никак не разбираше към кого се отнасят тия думи, но щом те изчезнаха от погледа й, тя дълго се мъкна по пътищата, а после, когато домашните й си легнаха да спят, седя до съмнало при прозореца.

Часовете течеха един след друг, петли пееха, коне пръхтяха при колите до вира, раззаряше се, селото се разбуждаше, вода черпеха от вира, стока изкарваха на паша, някой вече излизаше на работа, някъде жени забъбраха, другаде деца хленчеха, а тя не мръдваше от място и с отворени очи сънуваше наяве Яшо — че разговаря нещо с него, че се гледат тъй отблизо, та чак сладостни тръпки я обземаха, че отиват някъде и пеят нещо такова, което не можеше да си припомни — и все тъй в кръг едно и също.

От тия чудни видения я сепна майка й, а най-много Ханка, която дойде, притъкмена вече за път, и макар нерешително, първа подаде ръка за помирение.

— Отивам в Ченстохова, та прощавайте, каквото съм ви прегрешила…

— Бог да те възнагради за добрите думи, ама неправдата си е неправда! — измърмори старата.

— Да не приказваме за това! Аз ви моля от чисто сърце да ми простите.

— Нямам злоба в сърцето си към тебе! — въздъхна дълбоко Доминиковица.

— Нито аз, макар че не малко изстрадах! — рече гордо Ягна и като чу черковната камбанка, отиде да се преоблече за черква.

— Знаете ли, че Яшо органистовия ще дойде с нас — рече след малко Ханка.

Като чу тази новина, Ягуша изскочи недооблечена от стаята.

— Току-що ми каза самата органистка, приискал и той да иде, та да иде на Ченстохова! По-весело ще ни е да пътуваме с попче, па и по-почетно ще е! Хайде сбогом! — И тя се сбогува приятелски с тях и тръгна за черква, като разправяше новината на срещнатите по пътя. То се знае, че се чудеха на това. Само Ягустинка поклати глава и рече тихо:

— Има нещо тука! Току-така на драго сърце не е тръгнал той!…

Но нямаше време за по-дълги догадки, че половин село се бе събрало в черквата и свещеникът вече излизаше да отслужи за добър път на поклонниците.

Яшо помагаше в службата, както и всеки друг път, но днес лицето му беше по-бледо и някак чудно оболяло, а очите му със сини кръгове и още влажни от сълзи, така че цялата черква му се мяркаше като в мъгла: Тереска, просната на кръст през всичкото време на службата, изплашените очи на Ягуша, майка му, седнала на чина на дворянина, и пристъпващите за причастие поклонници-пътници — като през мъгла виждаше той, през едва сдържаните сълзи, през скръбта, която разкъсваше сърцето му, и през смъртната си печал.

Свещеникът прекръсти от олтара заминаващите, а като наизлязоха пред черквата, поръси ги със светена вода и ги благослови. Вдигнаха веднага хоругвата, кръстът блестеше начело, някои запя и дружината тръгна в далечния си път.

От Липци бяха: Ханка, Мариша Балцерекоте, Клембовица с дъщеря си, Гжеля Кривоустия, Тереска и мъжът й, който се бяха обрекли из целия път нищо топло да не хапнат, и няколко коморнички. Но заедно с другоселците се бяха събрали стотина души.

Цялото село ги изпращаше, а натоварените с вързопи коли вървяха отподире. Въпреки ранния час жегата вече се усилваше, слънцето заслепяваше очите и такъв прах се вдигаше, та вървяха като в задушливи облаци.

Ягуша вървеше с другите и с майка си. Тя бе страшно отслабнала, тресеше се вътрешно от жал, преглъщаше горчивите сиротински сълзи и гледаше в Яшо като в слънце, разбира се, отдалече, понеже органистката с децата си нито за миг не го напущаше, та нямаше възможност ни да си продума човек с него, нито дори да се изпречи пред очите му.

Матеуш й приказваше нещо, ту майка й, ту други й заговорваха, а тя знаеше само едно: че Яшо си отива завинаги, че никога, никога няма да го види.

При кръста на Подлесието се сбогуваха с поклонниците, които незабавно продължиха с песни нататък, отдалечаваха се все повече и повече, докато изчезнаха напълно от погледа и само някъде в слънчевите далнини се вдигаха кълба прах над пътя.

„Защо? Защо?“ — стенеше Ягуша и се тътреше като мъртва след другите към село.

„Ще падна и ще умра!“ — мислеше си тя, сякаш усетила в себе си началото на смъртта. Тя вървеше все по-бавно и по-тежко, лишена от сили поради този пек, умората и страшната мъка на душата си.

„И какво ще правя аз сега, какво?“ — питаше се тя, загледана в този странно опустял и болезнено ослепителен ден.

Тя жадно очакваше нощта и тишината й, но и нощта не й донесе нито облекчение, нито успокоение: до зори се блъска около къщи, излиза на пътя, дори изтича чак на Подлесието, до кръста, където за пръв път бе видяла Яшо, и с изгорели от мъка очи търсеше по широкия песъчлив друм нещо като следи от стъпките му, поне сянка от него, поне грудчица пръст, докосната от него.

Нямаше. Никъде нямаше нищо за нея, нямаше вече милост и спасение.

Накрай тя не можеше дори и сълзи да намери в себе си, убитите й от печал и отчаяние очи светеха като кладенци на бездънна болка.

И само понякога през време на молитва от засъхналите й устни се откъсваше жалостен плач.

„И за какво е всичко това, боже мой, за какво?“

XIII

У Доминиковица стана вече съвсем непоносимо, защото Ягуша се въртеше като замаяна и сякаш откъсната от божия свят, Йенджих също нищо не работеше и все по-често си поседяваше при Шимек, а в стопанството наставаше такава бъркотия и похаба, че неведнъж изкарваха кравите неиздоени на паша, свинете квичеха гладни, а конете изгризваха дърветата на празните ясли и ръжеха, защото старата не можеше да свърши всичко: тя още ходеше опипом с тояжка, още бе с превързани очи, полусляпа, та не бе и чудно, че главата й се пръскаше от грижи.

И как да не се пръска: торът за пшеницата съхнеше разхвърлян на нивата, а нямаше кой да го заоре, ленът вече плачеше за скубане, добре беше и картофите още веднъж да се оплевят и възрият, дървата за огрев се бяха свършили, стопанските уреди се похабяваха, жътвата дойде — работа за десет души да стигне, а то вървеше, като че с игла кладенец копае човек. Тя дори нае една работница и сама тичаше, колкото можеше, и децата редеше на работа, но Ягуша беше като че ли глуха за всички молби и увещания, а пък Йенджих на една нейна заплаха надменно й се озъби:

— Ще зарежа всичко и ще се запилея по света! Ти изгони Шимек, сега си върши сама работата! Не го е грижа там него за тебе. Къща си има, пари си прихваща, жена си има, кравата му крава и е чудо стопанин. — Така й надумваше той нарочно и се попредпазваше настрана.

— Така си е, тоя разбойник успя всичко добре да си нареди — въздъхна тежко старата.

— Наредил е я, дори Настуша му се чуди!

— Трябва да повикаме някого или ратай да главим… — мислеше Доминиковица с глас.

Йенджих се почеса и рече нерешително:

— Ех, чуждия ще търсиш, когато Шимек е готов… само да му речеш…

— Глупак, ти да не се бъркаш, дето не ти е работа — озъби му се тя и много се ядоса, че, тъй или иначе, трябваше да отстъпи и да се помири с него.

Все пак най-много беше загрижена за Ягуша, защото напразно се опитваше да узнае какво й е. И Йенджих не знаеше, а пък да разпитва съседки и приятелки тя не смееше, да не би да притурят още. Целите тия три дена от заминаването на поклонниците за Ченстоховския манастир тя се луташе в най-различни догадки като в досадна тъмнина. Най-сетне в събота след пладне, отчаяна до краен предел, взе под мишница един охранен паток и отиде при свещеника.

Върна се чак вечерта, сърдита като есенна нощ, разплакана и с тежки въздишки. Никому не продумваше, едва след вечеря, като остана насаме с Ягуша, притвори вратата откъм отвода и рече:

— А ти знаеш ли какво се приказва за тебе и за Яшо?

— Не искам и да знам какво дрънкат! — отвърна Ягна недоволно и повдигна разпалените си като от треска очи.

— Искаш не искаш, ти трябва да знаеш, че от хората се нищо не укрива! А който скришно върши нещо, за него явно се приказва! А пък за тебе разправят такива работи, че господ да чува!

И тя надълго и нашироко разказа какво се бе научила от свещеника и от органистови.

— Още през нощта го пресъдили: органиста му наложил кокалците, па и свещеника притурил с чибука си и за да го опазят от тебе, пратили го до Ченстохова. Чуваш ли? Я си помисли какво нещо си направила ти! — викна й гневно тя.

— Божичко! Били го! — скочи Ягна, готова да изтича да го отбрани, но можа само да извика през стиснати зъби:

— Дано ръцете им да откапят, дано чума да ги ръгне! — И тя заплака, от зачервените й очи зашуртяха потоци горчиви сълзи и всички рани на душата й като че плувнаха в жива кръв, кръв от самото й сърце.

Но Доминиковица не обърна внимание на това и я зашиба сякаш с тояга, като й напомняше всички провинения и прегрешения. Нито едно не пропусна и даде израз на всичко, което я ядеше толкова отдавна и над което страшно страдаше.

— Веднъж завинаги това трябва да се свърши, разбираш ли ти! Не можеш повече да живееш така! — викаше тя все по-разпалено, макар че горещи сълзи течеха изпод превръзките на очите й. — Да те имат тебе за най-долната, да те сочат с пръст! Такъв срам на старите ми години, такъв срам, боже мой! — охкаше тя в отчаяние.

— А ти на младини да не си била по-добра! — рече й Ягна хапливо.

Старата така се разгневи, че едва промълви:

— Ако ще светец да бъде, няма да му простят!

Повече не посмя да излива яда си върху нея, а Ягуша се залови да глади някакви диплени якички за другия ден. Наставаше ветровита вечер, дърветата шумяха, по покритото с дребни облаци небе се носеше месецът. Някъде из селото пееха момичета, а една цигулка стъргукаше твърде скоклива мелодия.

Край прозорците се чу гласът на жената на кмета:

— Като замина вчера за общината, там си и остана…

— Още снощи късно отишъл с писаря в околийското. Помощника казва, че началника го бил повикал — отговаряше Матеуш.

Когато отминаха, майката пак се обади, но вече по-меко:

— А защо изпъди от къщи Матеуш?

— Защото ми се втръсна. Па и за какво ще ми кисне тук! Не съм заритала за мъж!

— Време е вече да се поогледаш наоколо за някого, време е! И хората веднага ще престанат все с тебе да се занимават! Па дори и Матеуш да е, и той не е за изхвърляне, разумен мъж, добър…

Тя дълго й бъбра и много я увещава, но Ягуша, заета с работата и с грижите си, не каза нито дума, та старата я остави най-сетне на мира и се залови с броеницата си да чете молитви. Вън вече утихнаха гласовете, само овошките се бореха с вятъра и воденицата бучеше. Беше късна нощ, месецът цял потъна като че ли в преспи и само тук-там светеха краищата на облаци и се процеждаха снопове лъчи.

— Добре е утре да идеш да се изповядаш, Ягушо. По-леко ще ти бъде, като махнеш греховете от себе си.

— Не ми е до изповед, няма да ида!

— На изповед не искаш да идеш! — и гласът й чак се схвана от ужас.

— Няма я. Свещеника знае само да наказва, а да помогне някому, не бърза…

— Я мълчи да не те накаже господ за такива грешни думи! Казвам ти, върви на изповед, покай се и се моли на бога и всичко ще ти тръгне на добре!

— А малко ли покаяние ми мина през главата? Какво съм прегрешила? За какво? Навярно за моята любов и за страданията ми такава награда ми се падна, а? Че всичко най-лошо на света все до моята глава ще дойде! — оплакваше се тя жално.

Тя и не предчувствуваше, бедната, че ще я сполети нещо още по-лошо, по-неочаквано и по-несправедливо.

Защото на сутринта в неделя преди черковна служба гръмна по село новината, че кметът бил арестуван, защото липсвали пари в общинската каса.

Не можеше човек отведнъж да повярва и макар че всеки час някой дотичваше с нова и все по-лоша прибавка, още не вярваха напълно.

— Безделници, измислят си нещо и го раздрънкат само смях да си правят! — казваха по-сериозните хора.

Но когато ковачът се върна от града и потвърди всичко до дума, тогава повярваха. А по пладне Янкел заяви пред цял куп хора:

— Всичко е истина! Пет хиляди липсват от касата, целия му имот ще продадат за това, па ако не стигне, Липци ще трябва да доплаща за него!

Това толкова възбуни всички, че повече не можеше да бъде. Сиромашията върлува навред, няма какво в гърнето си да сложат, мнозина са взели назаем само и само да могат да изживеят някак до жътва, па на всичко отгоре да плащат и за тоя крадец! Това вече беше премного за човешкото търпение, та не бе и чудно, че цялото село сякаш побесня от гняв. Клетви, заплашвания и нападки като камъни се посипаха.

— Да пукнеш като куче, мръснико такъв!

— Не съм ял и пил с него, няма и да плащам!

— Нито пък аз! Угаждал си, а ти тегли за чужди грехове! — обаждаха се тъй угрижени, че на мнозина идеше до плач от мъка.

— Отдавна следях аз тоя човек и казвах докъде ще я изкара той, обяснявах, ама не слушахте и ето ви сега грижи! — добавяше с умисъл старият Плошка. Плошковица му помагаше, като разправяше на тези, които желаеха да слушат:

— Знаете ли, Антек вече пресметнал, че да помогнем на господин кмета, трябва да платим по три рубли на морга, но за такъв хубавец и десет да не жалим…

Тия новини така съсипаха народа, че малцина отидоха на черква. Другите само приказваха и се окайваха един друг. Пълно бе пред къщите, пред портите и особено край вира и напразно си блъскаха главите къде е дянал толкова пари.

— Трябва да са го обрали, къде може един човек да разсипе толкова нещо!

— Вярвал е много на писаря, а пък знае се какво цвете за мирисане е той.

— Жалко за човека. Истина, и на нас е сторил пакост, ама на себе си най-вече! — казваха някои от по-разумните, при което Плошковица промъкваше дебелия си корем помежду им и продължаваше с всички сили божем да съжалява и да трие сухите си очи:

— Мене за кметицата ми е мъчно. Господарка си беше, сирота, па и на голямо се държеше, а сега! Ще й вземат къщата, нивите ще й продадат, та по чуждо ще, сирота, да тръгне, по чужди стрехи. Барем да разбра и тя нещо от кметуването!

— А малко ли нещо изяде и изпи! — вресна Козеловица да й приглася разпалено, само че на друг глас. — Угаждаха си тия гадове като дворяни. Всеки ден месо ядяха! Кметицата по половин кривача захар в млякото си туряше, а пък чист арак с водни чаши пиеха. Нали съм видяла как по половин каруца сладкиши докарваше от града. Ами коремите им от какво се надуха толкова, да не мислите, че от постене!

Всички слушаха и мислеха, макар че накрай тя започна да плеще и глупости. Но най-сетне органистката улучи сърцата на всички. Тя уж случайно се намери там, послуша какво приказват и рече просто:

— Нима не знаете как е прахосал кмета толкова пари?

Всички взеха да се притискат към нея, да я питат и принуждават да отговори.

— Па за Ягуша, разбира се.

Това вече не очакваха, та всички се запоглеждаха смаяно.

— Всичките села наоколо приказват от пролетта за това. Аз няма да ви кажа, ама запитайте когото щете, макар в Модлица, и ще узнаете цялата истина!

Тя тръгна да си върви, като да не искаше да се издаде, но жените не я пуснаха. Те я притиснаха до плета и така я умоляваха, че тя започна уж под секрет да им разправя: какви пръстенчета от чисто злато донасял кметът на Ягуша, какви копринени кърпи, какви тънички басми, па какви корали, па колко суха пара й е издавал! Разбира се, тя лъжеше на поразия, но напълно й повярваха, само Ягустинка се обади ядосано:

— Дрън-дрън ярина! А ти видяла ли си?

— Видяла съм, мога и в черквата да се закълна, че зарад нея е откраднал, зарад нея, па може дори и да го е подкустрила! Хо, хо, тя на всичко е готова, нищо свето за нея няма, тя няма ни срам, ни очи. Като разбесувала се кучка митка по селото и разнася само зло и несрета! Тя дори моя Яшо искаше да прелъсти. Момче невинно като дете, избягало от нея и всичко ми разправи! Това не е ли зло, на свещеника дори мира не дава! — приказваше тя бързо и едвам дишаше от злина.

Като искра въз барут избухнаха всички стари злоби към Ягуша, всичката завист и гняв, и омраза; почнаха да разправят коя какво имаше на сърце, та се вдигна неизказан врясък. Всички викаха една през друга и все по-бясно:

— Как ли тази света земя още носи такава жена!

— А зарад кого умря Мачей? Я си припомнете!

— Цялото село ще има да изплаща грехове зарад такава никаквица!

— И свещеника дори искала да изюди в грях! Исусе, смили се над нас!

— А малко ли пиянство, малко ли прегрешения към бога бяха зарад нея!

— Срам и укор за цяло село! Зарад нея вече сочат с пръст Липци!

— Чумата не е по-лоша от такава зараза.

— Дорде такава седи в селото, дотогава ще има грях и разврат, и зло, че ако днеска кмета е откраднал за нея, утре друг ще направи същото!

— С тояги да се пребие и мършата на псетата да се хвърли!

— Из селото да се изгони, ей там в гората да се изхвърли като някоя зараза.

— Да я изгоним! Друго не остава! Да я изгоним! — закрещяха жените настръхнали, готови вече на всичко и наговорени от органистката, тръгнаха към кметицата.

Тя ги посрещна подпухнала от плач и тъй убита, тъй злочеста и разплакана, та я запрегръщаха, плачеха заедно с нея и я ожалваха от все сърце.

Едва след някое време органистката й науми за Ягуша.

— Светата истина си е! Тя е виновна за всичко — завайка се отчаяно кметицата. — Това миткало кучешко, тая сатана! Дано на пътя да псовисаш за злото, дето ми направи, дано червеи месата да ти разнесат за срама, дето ми го докара, за моето злочестие! — И тя се строполи на пейката, изнемогнала от неизказана мъка и в хлипания.

Всички се наплакаха до насита над нея, навайкаха се и се разотидоха по домовете си, тъй като слънцето вече клонеше към залез. Остана само органистката и като се затвориха двете, уговориха нещо важно и още преди здрач се разтичаха из селото, по къщите и започнаха някаква тиха и тайна работа.

Към тях се присъединиха Плошковите, подбраха и някои други и отидоха заедно при свещеника. Той изслуша всичко, но разпери ръце и рече:

— Не се бъркам в нищо. Правете, каквото искате, аз нищо не знам и утре още от сутринта отивам за цял ден в Жарнов!

Настана страшно неспокойна вечер, изпълнена с наговаряния, разпри и потайни шепоти, а като падна тъмна нощ, всички заговорници се стекоха в кръчмата и черпени от органиста и жена му, отново почнаха да се съветват и да обмислят. Бяха се събрали все първите стопани в селото и току-речи всички женени жени. Съветваха се доста дълго, когато Плошковица закрещя:

— А къде е Антек Борина? Цялото село се е събрало, а той е пръв стопанин в Липци и без него не може. Каквото и да се реши, няма да е в сила без него.

— Истина, я го повикайте! Трябва да дойде! Не може без него! — крещяха.

— А може пък той да я защити, кой знае? — пошепна една.

— Би ли посмял да се противи на цяло село! Щом са всички, всички да са!

Скокна да го повика помощникът и трябваше от леглото да го издърпа, защото вече спеше.

— Трябва да отидеш и да си кажеш думата! Ако не отидеш, ще рекат, че я браниш и че си против цялото село! Жените няма да ти простят старите грехове. Върви, хайде, веднъж завинаги да се свърши с това.

И той отиде, макар и с тежко сърце, защото го принудиха.

Кръчмата беше като натъпкана, игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, и тихо шумеше, защото органистът тъкмо бе застанал на една пейка и говореше, сякаш държеше проповед:

— … и няма друг начин! Селото е като една къща: ако някой злосторник измъкне долната греда, друг се полакоми за горните греди, а на трети се прище да вземе част от стената, тогава и къщата ще се събори и ще смаже и хората в нея! Разберете го добре това! А ако всекиму бъде позволено да краде, да чупи, да прави пакост, да развратничи, тогава какво ще стане със селото? Казвам ви, то няма вече да е село, а дяволска кочина, срам и укор за честните хора! Отдалече ще го отминават и ще се кръстят, колчем споменат името му. Но казвам ви, че рано или късно божието наказание ще сполети такова село, както е сполетяло Содом и Гомора! Ще сполети и всички ще погуби, защото всички са еднакво виновни — както тези, които не вървят в пътя, така и онези, които позволяват на злото да се шири! Свещеното писание ни учи: ако ръката ти те съблазни, отсечи я, а ако окото ти те съблазни, извади го и го хвърли на кучетата! Ягуша, казвам ви, е по-лоша от мор, по-лоша е от чума, защото сее поквара, греши срещу всички заповеди и навлича върху селото ни божия гняв и божието страшно наказание! Изгонете я, докато е още време! Преля вече мярката на греховете и настана време за отплата! — ревеше той като бик, та чак очите му изскачаха от зачервеното лице.

— То се знае! Време е! Народа може да наказва, може и да награждава! Да я изгоним от селото! Да я изгоним! — крещяха все по-високо.

Говори и Гжеля, братът на кмета, говори и старият Плошка, и Гулбас се дърли, но малцина ги слушаха, защото всички приказваха едновременно. Органистката все разправяше каква била работата с Яшо, кметицата също набиваше всекиму в ушите какви пакости й бе сторила, па и други се бяха доста поотпуснали, та кипеше като на панаир.

Само Антек не се обаждаше. Той стоеше при тезгяха мрачен като нощ, стиснал зъби и блед от мъка. Налитаха го такива минути, та му идеше да сграбчи пейката и да замлати по тия разкрещели се муцуни и да ги тъпче като гнусни червеи. Тъй отвратително му се видя всичко това, та пиеше чаша след чаша и само плюваше и псуваше тихо.

При него се приближи Плошка и го попита така високо, че цялата кръчма да чуе:

— Всички вече се съгласиха, че Ягуша трябва да бъде изгонена от селото. Кажи си и ти думата, Антони!

Изведнъж кръчмата утихна. Всички очи се спряха върху него, бяха почти убедени, че ще се възпротиви, но той изфуча, изправи се и рече високо:

— В селото живея и със селото държа! Щом искате да я изгоните, изгонете я! Па ако щете на олтара да я сложите, сложете я! Все едно ми е!

Разблъска с ръце тези, които бяха му заградили пътя, и си излезе, без да погледне никого.

Дълго още след излизането му се наговаряха, почти до зори. На сутринта вече всички знаеха, че е решено да изгонят Ягуша от селото.

Малцина се обявяваха в нейна защита, защото всекиго нахокваха. Само Матеуш, без да се бои от никого, псуваше всички направо в очите и се заканваше на цялото село. Побеснял вече до крайност, той изтича да търси помощ от Антек.

— Знаеш ли за Ягуша? — Беше блед като мъртвец и цял трепереше.

— Ами знам, такъв е обичая! — рече Антек късо, като се миеше на кладенеца.

— Мор да ги измори с такъв обичай! Органистова работа е това! Как, ще позволим ли такава несправедливост? Какво и кому е напакостила? А пък дето я обвиняват, не е истина, чиста лъжа е това! Господи, да решат да изгонят човека като бясно куче. Това не може да бъде!

— Ти против цяло село ли си?

— Казваш го, като че ли си с тях! — изръмжа Матеуш със страшен укор.

— С никого не съм, ама и за нея ме боли колкото ей за тоя камък.

— Помогни, Антек, дай ми някакъв съвет. Ей, казвам ти, нещо ми притъмнява в главата! Помисли само какво ще прави тя, къде ще се дене! Ах, кучите им синове, разбойници, вълци такива. Ще грабна секирата и ще сека, но няма да позволя! Няма да позволя!

— Нищо не мога да ти помогна. Решили са, а какво може един срещу всички? Нищо!

— Ти имаш зъб на нея! — изкрещя неочаквано Матеуш.

— Имам или нямам, това си е моя работа — рече Антек сурово и подпрян на кладенеца, се загледа нейде далече. Като болезнено кълбо се намотаха в него само потулените, но вечно живи любов и ревност и той се люшкаше в душата си с пъшкане като блъскано от вихър дърво.

Изведнъж се озърна. Матеуш вече го нямаше там, а селото му се стори някак чуждо, странно неприятно и страшно разкрещяло се.

Наистина и този паметен ден беше някак необикновен. Слънцето се мъкнеше бледо и сякаш подпухнало. Вън бе задушно и страшно горещо, небето се бе снишило, отрупано с дрипави облаци, всеки миг се напъваше вятър и замиташе, та по улиците се вдигаха кълба от прах. Клонеше на буря, нейде над горите като че ли се святкаше.

И между народа се вдигаше страшна виелица. Хората тичаха като обезумели по селото. Във всички къщи кипяха караници, а едни жени дори се сбиха при вира. Кучетата неспирно лаеха, току-речи никой не излезе на работа по къра. Неизкараните на паша говеда ревяха из оборите. Дори черква нямаше този ден, свещеникът още в зори бе отпътувал. Бъркотията ставаше все по-голяма и безпокойството от минута на минута растеше.

Като забеляза, че пред портата на органистови се събира все повече народ, Антек нарами косата и бързо отиде на нивата при гората.

Вятърът му пречеше, като разбъркваше житото и шибаше пясък в очите му, но той задълба в нивата, започна да коси и в същото време спокойно се вслушваше в далечната гълчава.

„Може би вече…“ мина му внезапно през ума, сърцето му заби като чук, яд го залюшка. Той изправи гръб и ха да захвърли косата и да полети да я спасява, но навреме се овладя.

„Който е сгрешил, да понесе и наказанието си. Нека, нека!“

Житните стъбла с шум се навеждаха в краката му и го шибаха като развълнувана вода, вятърът развяваше косата му и сушеше изпотеното му от мъка лице, очите му почти нищо не виждаха, сякаш целият бе там, при Ягуша, и само коравите му приучени ръце сами размахваха косата и слагаха откос след откос.

Вятърът донесе някакъв дълъг и проточен писък откъм селото.

Той захвърли косата и седна под житната стена, сякаш зарасна към земята, сякаш с всички сили се бе вкопчал в нея и цял бе обгърнат от нея като че ли от железни нокти и се задържа, не се поддаде, макар че очите му летяха над селото като обезумели птици, макар че сърцето му пищеше от тревога, макар че се тресеше и трепереше от вълнение.

„Всичко трябва да върви по реда си! Трябва да ореш, за да сееш, трябва да сееш, за да жънеш, а което пречи, трябва да се оплеви като вреден бурен“ — казваше в него някакъв суров, предвечен глас, сякаш гласът на тая земя и на тия човешки селища.

Той все още се бунтуваше, но слушаше вече все по-покорно.

„То се знае, всеки има право да се пази от вълци, всеки.“

Някакви последни жалби и мисли го сграбчиха като люти, хапливи вихри, обвиха го в гъста мъгла и мигом го понесоха.

Той скочи на крака, заглади с бруса косата, прекръсти се и пак се залови за работа, като поваляше откос след откос с такава самозабрава, че тънкото острие на косата съскаше и стените на ръжта изохкваха.

А в това време в селото настъпи страшният съд и наказание, та не можеше да се изкаже какво ставаше там. Сякаш безумие бе обзело Липци, а хората бяха напълно побеснели, защото по-разумните се изпозатвориха в къщи или бягаха в полето по работа, а останалите, събрани на купчини край вира и като пияни от злина, кипяха все по-разпалено и се възбуждаха един друг с викове всеки крещеше, всеки заплашваше, всеки се наежваше и всички вкупом вдигаха поразителна врява, прилична на далечен и страшен гръм.

По едно време цялото село като дотекъл шумен порой тръгна към Доминиковичини. Водеха ги органистката и кметицата, а след тях налиташе с рев цялото бясно стадо.

Те нахлуха като буря в къщи, стените чак затрепераха. Доминиковица се изпречи на пътя им — стъпкаха я, Йенджих скочи да защищава — в един миг и него постигна същата участ. Най-сетне Матеуш искаше да ги спре пред килера и макар че млатеше с един прът, макар че с всички сили бранеше, не след дълго и той лежеше с разбито чело и в безсъзнание нейде до стената.

Ягуша се бе затворила в килера и когато те разбиха вратата, тя стоеше притулена до стената, не се бранеше, дори не издаде вик, беше бледа като мъртвец, а в широко отворените й очи гореше мрачен пламък на ужас и смърт.

Сто ръце се протегнаха към нея, сто ръце с гладни, хищни нокти я сграбчиха отвред, изскубнаха я като плитко вкоренен в земята храст и я помъкнаха към портата.

— Вържете я, ще вземе да се измъкне и да избяга — разпореждаше се кметицата.

На пътя вече чакаше готова кола, натоварена до горе със свински тор и впрегната с две черни крави. Хвърлиха я върху тора вързана като овца и тръгнаха с адски шум. Издевателски хули, смехове и клетви се сипеха върху нея като стократно убийствен град.

Но пред черквата цялото шествие спря.

— Гола да я съблечем и пред входа с пръчки да я наложим — викна Козеловица.

— Такива всякога пред черквата са ги били! Кръв да пропръска, взимайте я! — крещяха други.

Добре, че портата на черковния двор бе затворена, а на вратичката стоеше Ямброжи с пушката на свещеника в ръка и щом спряха, ревна колкото му глас държи:

— Който посмее да стъпи на черковно място, бог ми е свидетел, ще го застрелям. Като куче ще го утрепя — заплашваше той и тъй страшно гледаше и се примерваше с пушката, та те се отказаха от намерението си и продължиха по тополовия път.

Дори започнаха да побързват, защото бурята можеше всеки миг да избухне. Небето все повече мрачнееше, вятърът удряше о тополите, та чак полегваха, изпод краката се вдигаше турло и засипваше очите, а наоколо бучеха трясъци.

— По-бързо карай, Петрек, по-бързо! — подканяше тълпата и поглеждаше неспокойно към небето. Някак попритихнаха, вървяха отстрани на пътя, понеже по средата имаше много пясък, само сегиз-тогиз някоя по-разпалена прибягваше до колата и облекчаваше душата си със злобни викове:

— Ти, свиньо! Ти, мешино! При солдатите, пачавро ниедна!

— Угаждаше си, наяж се сега срам, виж сега колко е благо! — деряха гърла над Ягуша.

Петрек, Бориновият ратай, който караше колата, понеже друг не се съгласи, вървеше наблизо, шибаше кравите и щом само намереше сгода, шепнеше й съжалително:

— Близо е вече… това е, задето… мъчи се сега…

А Ягуша, увързана с въжета върху тора, смазана до кръв, с разкъсани дрехи, посрамена навеки, опозорена повече от всичко, което може да си представи човек, и злочеста повече от всичко, лежеше, сякаш не чувствуваше какво става наоколо й. Само живи сълзи се лееха на неспирен порой по лицето й, цяло в синини, а понякога в този сякаш окаменял крясък се издигаха гърдите й.

— По-бързо, Петрек, по-бързо — викаха все по-често, понеже нетърпението им нарастваше и като че ли се опомняха, та почти тичешком стигнаха граничните могили при самата гора.

Вдигнаха ритлите на колата и Ягна се изтърси като отвратителна мърша заедно с тора, та чак земята изохка под нея. Тя падна възнак и дори не помръдна.

Приближи се кметицата, ритна я с крак и закрещя:

— Па ако се върнеш в село, ще насъскаме псетата по тебе! — И взе една буца или камък и с все сила я хвърли по нея. — За злото, дето стори на децата ми!

— Задето цялото село осрамоти! — биеше я друга.

— Да се пръждосаш навеки!

— Дано светата земя не те приеме!

— Да пукнеш от глад и жажда!

И я удряха с гласове, с буци пръст, камъни и шепи пясък, а тя лежеше като пън, загледана само в разлюлените над нея дървета.

Внезапно притъмня и заваля едър и зърнест дъжд.

Петрек се нещо позабави с колата, та без да го чакат, връщаха се на групи и някак странно притихнали. Но нейде на средата на пътя срещнаха Доминиковица, която идеше окървавена, с разкъсани дрехи, разплакана и едва опипваше с тоягата си пътя. Като разбра кои хора я срещат, тя избухна със страшен глас:

— Дано мор да ви измори! Чума да ви тръшне! Огън и вода да не ви пощади!

Всяка свиваше глава в рамене и бягаше изплашена.

А тя с големи крачки забърза да спасява Ягуша.

Бурята беше страшна, небето посиня като олово, прах на исполински кълба се замота, тополите с хлипане и с вик се огъваха доземи, зафучаха ветрища и все по-безумно се втурваха в житата, пръсваха се на всички страни и ревяха като бесни бикове, па се хвърляха в горите буйни, разфучали се и с шум до небесата.

Гръм след гръм следваха, търкаляха се с трясък по цял свят, та чак земята трепереше и къщите се тресяха.

Измотаните валма на медно-сините облаци отпуснаха ниско набъбнали и подути кореми и час по час някой се пукваше, трясваше мълния и изригваха потоци от ослепителна светлина.

Понякога се сипеше рядък град и чукаше по листата и клоните.

А в синята мрачина на деня, на мътилката и на градушката се блъскаха отчаяно дървета, храсти и жита, сякаш искаха да побягнат някъде, но удряни отвред от вихъра, ослепявани от светкавици, пощурели от рев, те само се виеха и блъскаха с диво съскане, а нейде отвисоко, през облаци, мрак и виелици прелитаха сини светкавици, хвърчеха като гъмжило от огнени змии, летяха те изтръгнати от нещо и неизвестно къде запокитени, ту летяха мигновено, ту загасваха и ослепяваха цял свят, самите те слепи и неми като човешката участ. И така с прекъсвания продължи чак до вечерта. Едва по мръкнало се успокои напълно и настана тиха, тъмна и възхладна нощ.

На сутринта се отвори чуден ден. Небето беше безоблачно и се синееше като оплакнато, земята блестеше от роса, птички радостно пееха и всички създания се къпеха с умиление в пресния благоуханен въздух.

А в Липци всичко тръгна по старому. Щом слънцето изскочи на няколко остена, всички като наговорени занаизлизаха на жътва: от всяка къща тръгваха на цяла дружина, от всяка къща святкаха сърпове и коси, из всеки двор се източваше кола и тръгваше по междите и полските пътеки.

И когато черковната камбанка зачурулика, всички вече стоеха готови на постатта си и като чуха звъна, а които бяха по-близо — и трогателното свирене на органа, почнаха да четат молитви: кой коленичеше, кой дори с глас се молеше, кой само въздишаше набожно и набираше сили, но всеки се кръстеше, плюеше на ръце, заставаше здраво на постатта, прегъваше гръб, хващаше лакомо сърпа или косата и почваше да жъне и да коси.

Пълна, тържествена тишина обгърна нежънатото поле, настана като че ли свето богослужение на тежкия, неуморен и плодовит труд.

Слънцето все по-високо се издигаше, жегата от час на час се усилваше, огнени блясъци обливаха полето и жътвеният ден се проточи като пшениченото злато и звънеше като злато с тежко, зряло зърно.

Селото опустя и сякаш замря. Къщята бяха изпозатворени, защото всичко живо, което можеше да се мръдне от мястото си, отиде на жътва; дори и децата, дори старите и немощните, дори кучетата късаха връзлата си, напущаха обезлюдените дворища и тръгваха след народа.

Вече по всички ниви, докъдето око можеше да достигне, в страшна жега, между златисти жита, в трепкащия от мараня ослепителен въздух, от зори до късна вечер лъскаха сърпове и коси, ризи се белееха, вълненици се аленееха, мяркаше се неуморим народ и продължаваше тихата и напрегната работа. Никой вече не се ленеше, никой не се озърташе към съседа си, за нищо друго не мислеше, а прегънат като вол на нивата, работеше с пот на челото.

Само нивите на Доминиковица бяха изоставени и сякаш забравени. Зърното им вече течеше из класовете, житото премалняваше от сушата, но никой дори не се показа там. С плаха тъга всеки извръщаше поглед от тях, не един вече въздишаше над тях, не един загрижено се почесваше, заглеждаше тревожно към другите и после още по-чевръсто се залавяше за работа; не беше време да се мисли за такава разсипия, за такива загуби.

Защото жътвените дни се търкаляха като колела, блестяха със златните спици на слънцето, преминаваха един след друг и все по-бързо, но всички еднакво знойни и еднакво отдадени на тежък и радостен труд.

А наскоро, след няколко дена, понеже бързаха и времето беше все хубаво, почнаха да връзват пожънатото на дебели снопи, да ги подреждат на кръстци из нивите и полека-лека да ги превозват в Липци.

И непрекъснато се точеха тежки натоварени коли. Нижеха се отвред по всички пътища, към всички широко разтворени плевни. Сякаш вълни от течно злато се разляха по пътища, дворове и гумна, люшкаха се дори край вира, дори и по дърветата край пътищата висяха златни сламени бради и нейният свят благоухаеше на повехнала слама, на треви и на прясно зърно.

Вече тук-там из плевните удряха бухалки и бързо очукваха зърно за хляб. А по обширните изоставени поля, по златистите стърнища сновяха лакомо за класове стада гъски, пасяха цели стада овце и крави. Тук-там вече пушеха първите пастирски огньове и по цели дни се разнасяха песни на момичета, радостни крясъци, подвиквания, тропот на коли и яснееха опалените щастливи лица на хората.

Още ръжта не беше напълно ожъната, и по могилите овесите вече плачеха за коса, ечемиците зрееха току-речи пред очите, а пшениците ръждавееха все по-златисто, та нямаше време дъх да си поеме човек, нито дори да си хапне като света. Въпреки тежкия труд и голямата умора, та не един заспиваше над яденето, вечерно време, когато се връщаха от полето, Липци чак се тресеше от радостна врява, смехове, разговори, песни и музика.

Защото безхлебието свърши, плевните бяха пълни със снопи, житото беше спорно и всеки, дори най-бедният, вдигаше гордо глава, с упование гледаше на утрешния ден и си бленуваше отдавна жадувано щастие.

През един такъв златен жътвен ден, когато превозваха вече ечемиците, през селото мина слепият просяк, воден от кучето, но въпреки горещината не се отби никъде, защото бързаше към Подлесието. Беше му тежко да носи охранения си корем и разкривените си крака, затова се мъкнеше бавно, постоянно душеше с нос, слухтеше внимателно и като се спираше при жътварите, поздравяваше с „Да бъде похвален“ и черпеше с енфие, а когато капваше неочаквано някой грош в ръката му, замърморваше молитва, но и нарочно, божем случайно, заприказваше за Ягуша и какво има и какво няма в Липци.

Обаче не научи много работи, защото му отговаряха все нещо друго и без желание.

Едвам на Подлесието, когато седна при кръста да се поотмори, срещна го Матеуш, който подготвяше наблизо дървета за вятърницата на ковача.

— Покажи ми пътя за у Шимек! — помоли го просякът, като се вдигаше на патериците си.

— Нищо не ще те огрее у тях! Само плач и печал има сега там! — пошепна Матеуш.

— Ягуша още ли е болна? Казваха, че нещо ума й се побъркал…

— Не е вярно, ала все лежи и много малко помни за божия свят! Камъка би се съжалил над нея! О, хора, хора!

— И тъй да погубиш християнска душа! Ами старата щяла да даде под съд цялото село, а?

— Нищо няма да спечели! Решили са всички, цялото село, обичая е такъв…

— Страшно нещо е, когато се разгневи цял народ, страшно! — рече старецът и чак потръпна.

— Така е то, ама глупаво и несправедливо, и зло нещо е! — избухна Матеуш, доведе го до къщата и сам той назърна вътре, но бързо излезе, като изтриваше крадешком сълзите си. Настуша предеше лен до стената, просякът приседна отстрани и извади едно синьо шише.

— Знаеш, с тази вода да поръсваш Ягуша по три пъти на ден и темето й да натриваш. За една седмица като с ръка ще се махне болестта! Тая вода ми я дадоха калугерките в Пширов.

— Бог да те възнагради! Две недели вече минаха, а тя все лежи безпаметна. Само понякога поиска да бяга нанякъде, плаче и Яшо вика.

— Доминиковица как е?

— И тя е като мъртвец, все при нея си седи. Няма, няма да карат дълго.

— Божичко, божичко, как се народ разсипва! А Шимек къде е?

— В Липци живее, нали всичко на него е легнало сега, а пък аз трябва да седя и при двете.

Тя му сложи в ръката цял десетак, но просякът отказа да го вземе.

— От добро сърце съм донесъл това за нея, па и някоя броеница ще добавя до Преображение господне. Добра беше тя за бедните, рядко има такива на света, добросърдечна.

— Истина си е, добро сърце имаше тя, истина! А може би и поради това трябваше толкова да изстрада! — шепнеше Настка и гледаше с тъжни очи наоколо.

Откъм Липци се разнесе звън за вечерня, а понякога се дочуваше тропот на коли, клепане на коси и далечни далечни песни. Златистият прах на залеза почна да покрива цялото село, всички поля и гори.

Просякът стана, вдигна кучето, оправи торбичките си и като се подпря на патериците, рече:

— Останете си сбогом, мили хора!