Сенчеста зона

1

Седнал в контролния център на „Алгонкуин Консолидейтед Пауър енд Лайт Къмпани“ — доставчик на електрическа енергия за района на Ийст Ривър в Куинс, Ню Йорк, главният диспечер от сутрешната смяна видя появилия се на монитора мигащ в червено надпис и се намръщи.

Под него беше посочен точният час на аварията: 11:20:20:003.

Той наведе картонената чаша за кафе с плътно изрисувани един до друг древногръцки атлети в синьо и бяло и седна на въртящия се стол. Пружините под него изскърцаха.

От контролния център на електрическата компания следяха работата на отделните подстанции като контролите за въздушния трафик. Просторното помещение беше ярко осветено и голяма част от него се заемаше от масивния плазмен монитор, предаващ данните за потока на енергията по електропреносната мрежа, позната като Североизточна интервръзка, доставяща електричество за Ню Йорк, Пенсилвания, Ню Джърси и Кънектикът. Архитектурата и дизайнът на контролния център можеха да минат за последна дума на модата… ако годината беше 1960.

Диспечерът се взря в изобразения на таблото път на прииждащата енергия от генериращите съоръжения из целия щат: парните турбини, ядрените реактори и водните електроцентрали при Ниагарския водопад. В една малка част от порцията спагети, защото схемата на проводниците приличаше точно на това, нещо се бе объркало. На едно място светеше червена точка.

— Какво става? — зачуди се диспечерът.

Беше мъж с прошарена коса, щръкнал корем, подаващ се изпод бялата риза с къси ръкави, и трийсетгодишен стаж в електрификацията. Любопитството го загложди. И друг път се бе случвало индикаторът за авария да светне, но критичните инциденти бяха рядкост.

Отговори му един от младите техници:

— Изглежда, че е главният прекъсвач в МХ-12.

Тъмна, изцяло автоматизирана и мрачна електрическата подстанция на „Алгонкуин Консолидейтед“ номер дванайсет, разположена в Харлем, съкратено МХ-12, където МХ означаваше Манхатън, беше най-голямата подстанция в района. Тя получаваше електричество с напрежение 138 000 волта и захранваше града с енергия чрез трансформаторите, които я сваляха до десет процента от това ниво, разпределяха я и я изпращаха по различните направления.

На големия екран под цифрите на часовника и стряскащия надпис за авария изгряха други червени букви.

Диспечерът зачатка по клавиатурата на компютъра, припомняйки си дните, когато тази работа се вършеше с радио и телефонни връзки и отделни прекъсвачи, сред мирис на масло, месинг и бакелит. Прочете наситената със сложни технически термини информация и промърмори:

— Предпазителите са изключили? Защо? Натоварването е нормално.

Появи се ново съобщение:

— Трябва да пренасочим голямо количество — изкоментира ненужно някой.

В предградията и провинцията мрежата беше видима — голите жици с високо напрежение над главите ни, електрическите стълбове и свързващите ги с отделните къщи обслужващи кабели. Но когато всичко влизаше под земята, беше много трудно да се открие проблемът и да се отстрани. В повечето градове, включително и в Ню Йорк, електрическата енергия се пренасяше под земята чрез изолирани кабели. И понеже след време изолацията се разпадаше и подпочвените води причиняваха къси съединения и загуба на захранване, електрическите компании разчитаха на двойно, а някъде и на тройно подсигурена мрежа. Ако подстанция МХ-12 се сринеше, компютърът автоматично щеше да задоволи нуждите на консуматорите от други места.

— Няма драстично увеличение или намаление на консумацията — обади се друг от техниците.

Електричеството в мрежата е като водата, която идва в дома ти през една централна тръба и се излива през множество отворени канали. Когато един от тях се запуши, налягането в другите се увеличава. При електричеството системата е същата, въпреки че то се движи много по-бързо от водата — приблизително с един милиард километра в час. И понеже Ню Йорк се нуждае от голямо количество енергия, затова напрежението — електрическият еквивалент на налягането на водата — в подстанциите, извършващи допълнителната работа, се покачва.

Но това беше предвидено в системата и индикаторите за напрежението все още светеха в зелено.

Въпросът, който тревожеше диспечера, беше защо прекъсвачите на веригата в МХ-12 бяха изключили. Най-честата причина беше или ниско потребление на електроенергия, или рязкото му покачване в пиковите часове — рано сутрин, рано вечер или когато температурите се покачат и домакинствата включат климатиците.

Но нищо от това не съвпадаше с часа 11:20:20:003 сутринта в този приятен априлски ден.

— Изпрати електротехник в МХ-12. Някой от кабелите вероятно е дал накъсо. Или се е скапал…

В този момент на екрана се появи втори светлинен надпис.

Още една подстанция, тази близо до Пъремъс, Ню Джърси, беше изключила. Онази, която бе поела работата на МХ-12.

Диспечерът издаде звук — нещо средно между смях и кашляне. На лицето му се появи объркване.

— Какво става, по дяволите? Натоварването е в рамките на нормалното.

— Сензорите и индикаторите работят нормално — обади се един техник.

— Проблеми в контролния компютър? — попита диспечерът.

Електрическата мрежа на „Алгонкуин“ се управляваше от сложна програма за диспечерски контрол и управление на огромни Юникс компютри. Легендарното затъмнение в Североизточна Америка през 2003, най-голямото в историята на страната, беше предизвикано отчасти от софтуерни грешки. Днес системите не биха позволили да се случи отново подобно бедствие, но това не означаваше, че е невъзможно някой от компютрите да излезе от строя.

— Не знам — отвърна замислено един от помощниците му, — но трябва да е нещо такова. Диагностиците твърдят, че няма проблеми с проводниците и комутациите.

Диспечерът се взря в екрана на монитора в очакване на следващата логична стъпка: да ги информират коя подстанция — или подстанции — ще се включи, за да запълни дупката след изключването на НЮ-18.

Но такова съобщение не се появи.

Трите подстанции в Манхатън — 17, 10 и 13, продължаваха да подават електроенергия към двата засегнати района в града, които иначе щяха да потънат в мрак. Програмата за управление не действаше според очакваното: не достави ток от други подстанции, за да помогне. Сега количеството енергия към и от всяка от тези три подстанции растеше драматично.

Диспечерът потърка брадата си и след няколко минути чакане да се появи името на подпомагащата подстанция, се обърна към старшия си помощник:

— Прехвърлете ръчно запаси от НЮ-14 в източната част на МХ-12.

— Разбрано, сър.

След миг изчакване диспечерът извика:

— Веднага.

— Хм. Опитвам се.

— Опитваш се? Какво искаш да кажеш с това „опитвам се“? Задачата изисква няколко удара по клавишите.

— Системата не отговаря.

— Невъзможно!

Диспечерът направи няколко крачки до компютъра на операторите и бързо написа командите, които не би сгрешил дори и насън.

Нищо.

Индикаторите за напрежение бяха на края на зеленото. Жълтото вече присветваше.

— Лоша работа — измърмори някой. — Имаме сериозен проблем.

Диспечерът изтича до бюрото си и седна пред компютъра. Гранолата и чашата с гръцките атлети паднаха на пода, но той не им обърна внимание.

И ето че още една плочка от доминото падна. Трета червена точка, като лазерен лъч от автоматично оръжие, запулсира на екрана и компютърът докладва с безстрастния си глас:

— Не, не и още една! — прошепна някой.

И както преди, нито една подстанция не се включи, за да задоволи огромната нужда на нюйоркчани от електричество. Сега две подстанции вършеха работата на пет. Температурата на електрическите проводници, влизащи и излизащи от тези подстанции, започна да се покачва и показателят за нивото на напрежението навлезе в жълтата зона.

Диспечерът извика:

— Прехвърлете повече енергия в онези райони! Не ме интересува как, но го направете.

Една жена от съседния контролер се обади първа:

— Имам четирийсет хиляди мегавата от захранващата линия за Бронкс.

Четирийсет хиляди мегавата не бяха много и беше сериозно предизвикателство да ги придвижиш през захранващите кабели, предвидени поне за три пъти по-високо напрежение.

Друг оператор съумя да отклони малко енергия от Кънектикът.

Индикаторите продължаваха да се движат нагоре, но вече много по-бавно.

Може би щяха да овладеят положението.

— Още!

Но жената, успяла да открадне електричество от Бронкс, сподавено изрече:

— Чакайте малко. Трансмисията се редуцира до двайсет хиляди. Не знам как и защо.

Случваше се в мига, когато енергията навлизаше в засегнатия район. Щом някой от техниците успееше да налее малко повече енергия, за да намали напрежението, донесеното от друго място се редуцираше.

И всичко се развиваше със спираща дъха скорост.

Милиони километри в час…

И ето ти нова червена точка, нова рана.

Шепот:

— Не може да бъде.

Все едно да източиш огромен резервоар с вода под налягане през малка канелка, като онази за вода на вратата на хладилника. Напрежението нахлу в МХ-10, разположена в стара сграда на Западна петдесет и седма улица в квартал „Клинтън“ в Манхатън. Сега беше между четири и пет пъти по-високо от нормалното и продължаваше да се повишава. Прекъсвачите щяха да изключат всеки момент, за да предотвратят евентуална експлозия и пожар, но щяха да върнат голяма част от града в годините на колониализма.

— Нещата на север като че ли са по-добре. Опитай да изтеглиш малко енергия от там. От Масачузетс може би.

— Прехвърлих около петдесет-шейсет хиляди от Пътнам.

— Добре.

И после:

— Боже мой! Боже мой! — извика някой.

Диспечерът не разбра веднага какво става; всички гледаха в мониторите, слисани от случващото се.

— Какво! — извика той като луд. — Защо мълчите? Какво става?

— Прекъсвачите в „Манхатън 10“! Виж! Прекъсвачите!

О, не! Не…

Прекъсвачите на веригата в МХ-10 бяха шунтирани. Сега можеха да пропуснат десет пъти по-високо напрежение от допустимото.

Ако контролният център на „Алгонкуин“ не успееше да намали натоварването, подстанцията нямаше да издържи, напрежението щеше да нажежи всичко и тя щеше да хвръкне във въздуха. Но преди това да се случи, енергията щеше да достигне до електропреносната мрежа, оттам да тръгне към захранващите кабели в земята и от трансформаторните кутии да се насочи към блоковете на юг от центъра „Линкълн“ в мрежите на административните сгради и големите небостъргачи. Някои прекъсвачи щяха да изключат електрозахранването, но по-старите трансформатори и табла щяха да се превърнат в разтопена електропроводима буца метал и да оставят тока да продължи напред, да причини пожари и експлозии на волтови дъги, да изгори хората наблизо или да взриви стените на сградите.

През главата на диспечера за пръв път мина мисълта за терористи. Това беше терористична атака.

— Звънете на Национална сигурност и на полицията. И опитайте да ги включите отново, мамка му! Включете шибаните прекъсвачи!

— Не реагират. Не мога да вляза в МХ-10.

— Как така не можеш да влезеш?

— Не мога…

— Има ли някой вътре? Господи! Ако има хора, веднага ги изкарай оттам!

Подстанциите се управляваха дистанционно, но от време на време вътре влизаха хората от поддръжката за рутинна проверка и дребни ремонти.

— Добре.

Индикаторите вече влизаха в червената зона.

— Сър? Не трябва ли да изключим частично захранването?

Диспечерът обмисли възможността със стиснати зъби. Познато като постъпателно прекъсване на тока, спирането на електрозахранването беше изключителна мярка. „Захранване“ наричаха количеството енергия, използвано от клиентите. Спирането беше ръчно контролирано изключване на определени части на мрежата, за да се предотврати по-голяма авария.

Това беше последното оръжие в борбата на компанията за избягване на срив на цялата мрежа и щеше да има ужасни последици за подложените на риск, гъсто населени части на Манхатън. Нанесените само на компютрите щети щяха да достигнат десетки милиони долари, освен това съществуваше опасност за здравето, дори и за живота на хората. Телефон 911 щеше да прегрее, линейките и полицейските коли щяха да задръстят града, асансьорите щяха да замръзнат. Щеше да настъпи паника. При спиране на тока из града неизбежно плъзваха крадци, мародери и изнасилвачи, дори и през деня.

Електричеството правеше хората честни.

— Сър! — чу се отчаяният вик на помощника му.

Диспечерът не отместваше поглед от движещите се нагоре индикатори за волтажа. Трябваше да направи нещо. Грабна телефона и се обади на шефа си, вицепрезидента на „Алгонкуин“.

— Хърб, имаме сериозен проблем.

И бързо го запозна със случващото се.

— Как е могло да се случи?

— Не знаем. Мисля, че са терористи.

— Боже мой! Обадихте ли се на Национална сигурност и на полицията?

— Да, току-що. Опитваме се да пренесем повече енергия към засегнатите райони, но не успяваме.

Докато говореше, той продължаваше да следи с поглед повишаващите се показатели на екрана.

— Какво предлагаш? — попита вицепрезидентът.

— Нямаме голям избор. Частично изключване на подаването.

— Голяма част от града ще остане без ток минимум за ден.

— Не виждам друга възможност. Ако напрежението продължи да нараства, подстанцията ще експлодира. Трябва да направим нещо.

Шефът се замисли за момент.

— През „Манхатън 10“ има втора трансмисия, нали?

Диспечерът погледна нагоре към таблото. Една високоволтова линия минаваше през подстанцията и продължаваше на запад, доставяйки електроенергия за част от Ню Джърси.

— Да, но не е онлайн. Тя само минава през канала.

— Не може ли да я включиш и да заместиш с нея изключените линии?

— Ръчно… може би, но… но това означава да вкараме хора в подстанцията. И ако не можем да удържим енергията, докато свършат работа, ще избухне. Всички ще загинат.

Пауза.

— Чакай, ще се обадя на Джесън.

Джесън беше изпълнителният директор на „Алгонкуин Консолидейтед“, тайно наричана от всички „Всемогъщата“.

Докато чакаше, диспечерът огледа наобиколилите го техници. После отново вдигна поглед към мигащите червени точки на таблото.

Най-после вицепрезидентът се върна на линия. Гласът му внезапно бе пресипнал. Прочисти гърло и заговори:

— Трябва да изпратиш хора вътре. Свържете ръчно проводника.

— Това ли каза Джесън?

Друга пауза.

— Да.

— Не мога да им наредя такова нещо — прошепна диспечерът. — Това е убийство.

— Тогава намери доброволци. Джесън каза да не изключваш, повтарям, да не изключваш захранването при никакви обстоятелства.

2

Автобус М-70 излезе от Петдесет и седма улица и се насочи към мястото, където Десето Авеню се вливаше в „Амстердам“. Настроението на шофьора беше отлично. Автобусът беше съвсем нов модел, на спирките се накланяше към тротоара, за да улесни слизането на пътниците, имаше рампа за инвалидни колички, голям волан и най-важното — мека и удобна седалка за шофьора.

Бог му беше свидетел каква огромна нужда имаше от това. Прекарваше осем часа на ден в нея.

Той не признаваше подземния транспорт, не обичаше онези влакове до Лонг Айлънд и Северното метро. Не, той беше влюбен в автобусите, въпреки ужасния трафик, въпреки ядовитите клаксони и гневните изблици на пътниците. За него автобусите бяха най-демократичният обществен транспорт; тук можеш да видиш всеки — адвоката, уличния музикант, вестникарчето. Такситата бяха скъпи и миришеха лошо; метрото невинаги те отвеждаше там, където искаш. Ами пешеходците? Това беше Манхатън все пак. Ако имаш време, беше чудесно, но кой имаше?

Освен това той обичаше хората. Харесваше му да им кима за поздрав, да им се усмихва и да ги посреща с „добър ден“. Ако питаха него, нюйоркчани изобщо не бяха темерутите, за каквито ги смятаха някои. Просто бяха малко срамежливи, неуверени, предпазливи, разсеяни.

Но понякога беше достатъчно само кимване, усмивка или една-единствена дума… и те се превръщаха в твои приятели.

И той се радваше, че е сред приятели.

Дори и само за няколко спирки.

Дългогодишният контакт с различни хора му позволяваше веднага да различи откачалките, дрогираните, пияните, хората с тикове и маниаците. И да помисли дали да не натисне алармата.

Това беше Манхатън, все пак.

Днес денят беше чудесен, ясен и свеж. Април. Един от любимите му месеци. Единайсет и половина сутринта. Автобусът беше пълен с хора, някои бързаха за среща с приятел за обяд, други използваха обедната почивка да свършат нещо. Потокът от коли се движеше бавно и никой не му попречи да стигне безпрепятствено до спирката, където чакаха четири-пет души.

Той спря автобуса, и докато оглеждаше чакащите на тротоара, погледът му попадна на старата кафеникава сграда зад знака на спирката. Строена в началото на двайсети век, тя имаше решетки на прозорците и вратата, но вътре винаги беше тъмно; той лично никога не беше виждал хора да влизат или да излизат оттам. Мястото беше мрачно и призрачно, като затвор.

Отпред се виждаше табела с олющени бели букви на син фон.

Шофьорът избягваше да поглежда натам, но днес нещо привлече погледа му, нещо, което според него не биваше да е там. От един от прозорците висеше кабел с диаметър около един сантиметър и се поклащаше във въздуха на около десетина метра от земята. Беше покрит с тъмна изолация, но в самия край пластмасата или гумата беше обелена и откриваше сребърни жички, стегнати с нещо като шина, като че ли от мед. „Какъв дебел кабел — помисли си той. — И защо виси от прозореца… Не е ли опасно?“

Натисна спирачката и отвори вратата. Механизмът се задейства и автобусът се наклони към тротоара, долното метално стъпало се оказа на няколко сантиметра от бордюра.

Шофьорът обърна широкото си, грубовато лице към вратата и изчака да се отвори с познатия хидравличен звук. Хората започнаха да се качват.

— Добро утро — поздрави весело той.

Възрастна жена, стиснала здраво стара пазарска чанта „Хенри Бендел“, му кимна в отговор и подпирайки се на бастуна си, се заклатушка навътре, подминавайки определените за възрастни и инвалиди места в предната част.

Как може да не ги обичаш тези нюйоркчани?

Последва внезапно движение в огледалото за задно виждане. Блесна жълта светлина. Един камион с надпис „Алгонкуин Консолидейтед“ зад него приближи с бясна скорост и спря. От него излязоха трима работници, спряха се и заговориха. В ръцете си държаха куфарчета с инструменти, предпазни ръкавици и жилетки. После тръгнаха бавно към сградата. Не изглеждаха много ентусиазирани, докато я оглеждаха и спореха за нещо. Единият рязко поклати глава в знак на несъгласие.

Шофьорът се обърна към последния човек, който се канеше да се качи в автобуса, млад латиноамериканец, стиснал метро карта в ръка. Беше спрял до вратата и гледаше озадачено към подстанцията. Шофьорът забеляза, че той сякаш души въздуха.

После сам я усети. Остра задушлива миризма. Нещо гореше. Напомни му за пералната машина на жена му, когато даде на късо и изолацията й изгоря. Припомни си, че му се повдигна от нея. В същия момент от входа на подстанцията се понесе тънка струйка дим.

Ето защо хората на „Алгонкуин“ бяха тук.

„Сега ще настане голяма бъркотия“, помисли си шофьорът и се зачуди дали това означава, че токът ще спре и светофарите няма да работят. Пресичането на центъра щеше да се превърне в ад. Пълна лудница. При нормални обстоятелства го изминаваше за двайсет минути, но сега щяха да отидат часове. Каквото и да ставаше, по-добре беше да тръгва, за да освободи място за колите на пожарната. Той махна с ръка към младежа до вратата.

— Хей, господине, трябва да тръгвам. Качвайте се…

И докато човекът, все още душейки въздуха, се обръщаше и слагаше крак на първото стъпало, от подстанцията се разнесе звук, приличащ на този от изстреляни куршуми. От автомат. Проблесна светкавица и светлина като от хиляди слънца плисна по тротоара между автобуса и висящия от прозореца кабел.

Латиноамериканецът изчезна в облак от бели пламъци.

Образът в огледалото на шофьора се разпадна като празен телевизионен канал. Мощен грохот разтърси земята и в същото време го оглуши залп като от изстрели. Предпазният колан го задържа на седалката, но горната част на тялото му залитна към страничното стъкло и се удари в него.

Чу писъците на пътниците с оглушалите си уши. Видя пламъците с полуслепите си очи.

И докато губеше съзнание, се запита дали не беше той причината за всичко това.

3

— Трябва да те разочаровам. Изпуснали са го на летището. Преди час е забелязан в центъра на Мексико Сити.

— Не! — въздъхна Линкълн Райм и затвори очи. — Не…

Седнала до инвалидната количка на Райм, чийто червен цвят напомняше захаросана ябълка, Амелия Сакс се наведе към черната кутия на говорителя и попита:

— Какво стана?

И докато слушаше хвана дългата си, червена коса и я усука на стегната опашка.

— Докато получим информация за полета му от Лондон, самолетът вече беше кацнал — гласът на жената едва се чуваше. Говорителят пращеше при всяка нейна дума. — Изглежда се е скрил в буса за вътрешното зареждане и се е измъкнал през служебния вход. Ще ви покажа доклада от мексиканската полиция. Имам линка. Изчакайте минутка.

Гласът й заглъхна, тя се отдалечи от микрофона и даде някакви нареждания на колегата си за видеото.

Беше няколко минути след дванайсет на обяд. Райм и Сакс бяха на първия етаж, превърнат в криминологична лаборатория, в дома на Линкълн в западната част на Сентрал Парк — викторианска сграда в готически стил, принадлежала (поне така му се искаше на Райм) на не толкова праведни викторианци. Безскрупулни бизнесмени може би, лукави политици или мошеници от висока класа. Или честен полицай със склонност да разбива главите на лошите. Райм беше автор на класически роман за престъпление, извършено в далечното минало в Ню Йорк, и докато го пишеше, бе използвал източниците си, за да събере подробности за историята на къщата, но нищо не успя да открие.

Жената от другата страна на телефона работеше в по-модерна структура (Райм трябваше да го признае) на Калифорнийското бюро по разследвания в Монтерей, на разстояние пет хиляди километра от тях. Агент Катрин Данс бе работила с Райм и Сакс преди няколко години по един случай, свързан със същия човек, когото сега искаха да пипнат. Той се казваше Ричард Логан, поне се надяваха това да е истинското му име. Въпреки че когато Линкълн мислеше за него, използваше главно прякора му: Часовникаря.

Логан беше професионалист, планираше ударите си с прецизността и страстта, с която се посвещаваше на хобито си — изработването на часовници. Райм се бе сблъсквал няколко пъти с убиеца; бе успял да осуети един от плановете му, друг не можа. Равносметката не беше в негова полза — щом Часовникаря беше на свобода, значи губещият беше той.

Райм облегна глава назад и си представи Логан по време на разпита в полицията при последния случай. Слаб и висок, с тъмна, по момчешки буйна коса, по очите му личеше, че се забавлява, докато отговаряше на въпросите, нищо в лицето му не издаваше планираното от него масово убийство. Спокойствието изглежда беше в природата му и именно това според Райм беше най-обезпокояващото в характера на този тип. Емоциите водят до небрежност и грешки, а какъвто и да беше Ричард Логан, никой не можеше да го нарече емоционален.

Логан ставаше за крадец, мошеник и търговец на оръжие, но най-често го наемаха за убийства на ключови свидетели, предатели, политици или важни фигури в корпоративния бизнес. Последните сведения сочеха, че е нает да убие човек някъде в Мексико. Райм се бе обадил на Данс, тя имаше много контакти на юг и преди няколко години самата тя за малко не бе станала жертва на Часовникаря. Предвид това тя настоя да представлява американския народ в операцията по залавянето и екстрадирането на убиеца, като работеше в сътрудничество с един агент от федералната полиция в Мексико — млад, усърден офицер на име Артуро Диас.

Рано тази сутрин бяха научили, че днес Часовникаря ще пристигне със самолет в Мексико Сити. Данс се бе обадила на Диас и той бе изпратил няколко момчета на аерогарата, за да го посрещнат. Но от последните сведения на мексиканеца се разбра, че са закъснели.

— Готови ли сте за видеото? — попита Данс.

— Давай.

Райм помръдна един от малкото си подвижни пръсти и инвалидният стол се премести по-близо до монитора. Криминологът имаше четвърта степен на квадриплегия и беше парализиран от раменете надолу.

На един от четирите монитора с плазмени екрани в лабораторията се появи летище. Площадката беше осеяна с боклуци — празни кутии от кола и бира, картонени чаши и всякакви опаковки. В кадъра се появи малък частен самолет и спря, капакът отзад се отвори и оттам излезе мъж със сак в ръка.

— Това е той — каза тихо Данс.

— Не виждам добре — присви очи Райм.

— Със сигурност е Логан — увери го тя. — Ще помоля да увеличат картината, след минутка ще го видиш.

Мъжът се протегна, после огледа наоколо. Метна сака на рамо, приведе се напред и прибяга до някаква барака отстрани на пистата. Минути по-късно се появи човек с работно облекло. Носеше пакет с размера на голяма кутия за обувки. Логан го поздрави и размени кутията за пощенски плик. Работникът се огледа и бързо се отдалечи. Не след дълго се появи камион, приближи се и спря. Логан се качи отзад. Камионът изчезна от кадър.

— А самолетът? — попита Райм.

— Продължи за Южна Америка, чартърен полет. Пилотът и помощникът му се кълнат, че не знаят да е имало пътник на борда. Естествено лъжат. Но нямаме правомощия и не можем да ги разпитаме.

— А работникът? — попита Сакс.

— Федералната полиция го отведе. Оказа се, че току-що е започнал работа с минимална надница. Твърди, че някакъв непознат го попитал дали иска да спечели няколкостотин американски долара, за да достави кутията по предназначение. Парите бяха в плика. Взети са отпечатъци от него и от банкнотите.

— Какво е имало в кутията.

— Задържаният се кълне, че няма представа, но и той лъже. Изгледах записа от разпита. В момента го разпитват нашите хора от Агенцията по наркотиците. Исках да се опитам да измъкна някаква информация от него, но ще ми трябва цяла вечност, докато получа разрешително.

Райм и Сакс се спогледаха. „Да се опитам“ беше доста скромно от страна на Данс. Тя беше специалист по езика на тялото и една от най-добрите в цялата страна в изкуството на разпита. Но сложните юридически отношения между двата щата бяха такива, че трябваше да напише няколко килограма молби и декларации, за да влезе в Мексико и да проведе официален разпит, докато Отделът за борба с наркотиците вече беше на място.

— Къде в града е забелязан Логан? — попита Райм.

— В бизнес центъра. Проследили са го до един хотел, но не е отседнал там. Явно се е срещнал с някого, така поне мислят хората на Диас. Докато организират наблюдението, той вече бил изчезнал. Хубавото е, че вече всички полицейски участъци и хотели имат снимката му — Данс добави, че шефът на Диас, високопоставен човек от федералната полиция, щял лично да се заеме с разследването. — Обнадеждаващо е, че имат сериозно отношение към случая.

„Да, обнадеждаващо е“ — помисли си Райм. Но в същото време се ядоса. Да си на крачка от залавянето на престъпника и да не можеш да контролираш положението… Чак се задъха от яд. Припомни си последния път, когато, двамата с Часовникаря се изправиха един срещу друг; тогава Логан успя да надхитри всички. Без проблеми откри и уби човека, изпратен да убие него. Райм имаше всички факти, трябваше да разгадае ходовете му. Но ги разчете неправилно и обърка всичко.

— Между другото — чу Сакс да пита, — как мина романтичният ти уикенд?

Това явно се отнасяше до любовния живот на Данс. Тя беше майка на две деца и вдовица от няколко години.

— Прекарахме чудесно — докладва агентът.

— Къде бяхте?

Райм се зачуди за какво, по дяволите, й беше на Сакс да се интересува от личния живот на Данс, но тя не обърна внимание на нетърпеливия му поглед и продължи разговора:

— В Санта Барбара. Спряхме за малко при замъка Харст… Слушай, искам в най-скоро време да ми дойдете на гости. Децата ще се зарадват. Уес имаше задача да напише есе за работата на полицията и писала за теб, Линкълн. Оказа се, че преди да дойде при нас, учителката й е живяла в Ню Йорк и е чела всичко за теб.

— Да, много мило — отвърна Райм, но мислите му витаеха някъде из Мексико Сити.

Сакс долови раздразнението в гласа му, усмихна му се и се сбогува набързо с Данс.

После избърса потта от челото му — той не усещаше нищо — и двамата останаха мълчаливи за момент, загледани през прозореца в неясните очертания на реещия се в небето сокол, попаднал случайно пред погледите им. Хищната птица направи един кръг, после зави рязко към гнездото си на втория етаж на къщата. Соколите не бяха необичайно явление за големия град, където беше пълно с вкусни охранени гълъби, но обикновено гнездяха някъде нависоко. По необяснима причина този сокол, както и няколко поколения преди него, бяха обявили къщата на Райм за свой дом. Той се радваше на присъствието им. Те бяха умни, красиви за гледане и идеалните гости — не искаха нищо от него.

Мъжки глас прекъсна интимния момент:

— Пипна ли го?

— Кого? — обърна се рязко Райм. — И дали глаголът „пипна“ е най-подходящ?

— Часовникаря — уточни Том Рестън, болногледачът на Райм.

— Не — изръмжа той.

— Но си близо, нали? — попита елегантният мъж с тъмни панталони, колосана като на бизнесмен жълта риза и вратовръзка на цветя.

— Близо — измърмори Райм. — Какво значи „близо“? Ти как би се почувствал, ако те нападне планински лъв и горският стреля много близо до него? Не е като да го уцели, нали?

— Планинските лъвове не са ли защитен вид? — попита Том, без да обръща внимание на ироничните отклонения на Райм. Той работеше за криминолога от дълги години, повече отколкото успяваха да издържат много семейни двойки, беше обръгнал и непробиваем за куршумите му, като вярна съпруга.

— Ха! Много смешно! Защитен вид.

Сакс мина зад стола на Райм и започна да масажира лекичко врата му, за да го подготви за процедурите. Тя беше висока и силна, в много по-добра форма от повечето детективи на нейната възраст в нюйоркската полиция, и въпреки че артритът често мъчеше коленете и долната част на краката, ръцете й бяха силни и здрави.

Двамата с Райм бяха облечени като за работа: той беше по черен анцуг и плетена тъмнозелена блуза. Тя бе свалила морскосиньото си сако, но панталоните й бяха в същия цвят. Носеше бяла риза с едно разкопчано копче при яката, откъдето се подаваше перлена огърлица. Глокът беше прикрепен високо на бедрото в специален полимерен кобур, удобен за бързо изваждане. До него имаше два магазина в отделни кобури и тейсър1.

Райм усети пулсирането на върховете на пръстите й; сензорите му за допир над четвъртия шиен прешлен — мястото на получената преди няколко години, когато едва се размина с фаталния край, фрактура на гръбнака — бяха изключително развити. Тогава той прецени, че операцията крие сериозен риск и избра различен метод на рехабилитация. С помощта на режим от изтощителни упражнения и масажи успя да раздвижи няколко пръста на ръката си. Можеше да си служи и с безименния пръст на другата ръка, който по някаква причина остана незасегнат от онази греда в метрото, която падна върху него и му счупи врата.

Той се отпусна и се наслади на движението на пръстите й по кожата си. Въпреки ниския процент на чувствителност усещането беше прекрасно. Погледна към безполезните си крака и затвори очи.

Том се вгледа в него.

— Добре ли си, Линкълн?

— Дали съм добре? Като оставим настрана факта, че търсеният от години престъпник ни се изплъзна отново и сега се крие във втория по големина метрополитен в тази част на хемисферата, съм направо супер.

— Не говоря за това. Видът ти не ми харесва.

— Прав си, не съм добре. Имам нужда от лекарство.

— Какво лекарство?

— Имам нужда от едно уиски. Ако пийна малко, веднага ще се оправя.

— Не е вярно.

— Искаш ли да проведем експеримент? Научен. Картезиански. Рационален. Кой би се противопоставил на това? Аз знам как се чувствам сега. Ще пийна едно уиски и ще ти докладвам за резултата.

— Не. Още е рано — заяви невъзмутимо Том.

— Вече е следобед.

— От няколко минути.

— По дяволите!

Райм се държеше рязко, както винаги, но под пръстите на Сакс част от грубостта му се изгуби. Няколко кичура от червената й коса се измъкнаха от стегнатата с черен ластик опашка и погъделичкаха лекичко врата му, но той не реагира. Загубил битката за малца, реши да забрави за Том, но болногледачът бързо си възвърна вниманието му с думите:

— Докато гледахте видеото, се обади Лон.

— Защо не ме извика?

— Защото каза никой да не те безпокои, докато говориш с Катрин.

— Добре, какво каза?

— Че пак ще се обади. Ставало дума за някакъв случай. Имали проблем.

— Така ли?

Новината изтласка на заден план случая с Часовникаря. Райм знаеше добре, че за лошото му настроение си има конкретна причина: скуката. Тъкмо беше приключил с анализа на доказателствения материал за едно сложно организирано престъпление и се питаше с ужас какво ще прави през следващите седмици. Надеждата за нова работа го ободри. За разлика от Сакс, която жадуваше за действие с ясни правила, той имаше нужда от проблеми, предизвикателства, заплетени случаи. Един от големите проблеми на инвалидите беше липсата на новини. Едни и същи неща, едни и същи хора, едни и същи действия… Същите банални фрази и уверения от същите лекари.

Постепенно започна да мисли за самоубийство. Това, което му спаси живота, в буквалния и преносния смисъл, беше връщането към голямата му страст — разрешаване на криминални случаи с научни методи.

Човек не може да скучае, когато е изправен пред загадка.

— Сигурен ли си, че си готов за нов случай? — настояваше Том. — Изглеждаш малко блед.

— Това е, защото напоследък не съм ходил на плаж.

— Добре де, просто питам. Ох, забравих да ти кажа, че Арлен Копецки ще намине. Къде искаш да го поканя?

Името звучеше познато, но остави в устата му объркващ вкус.

— Арлен кой?

— Той е от онова сдружение на инвалидите. Във връзка с наградата. Иска да ти я връчи.

— Точно днес ли?

В главата му изникна неясен спомен за някакво телефонно обаждане. Той рядко обръщаше внимание на шума около себе си, освен ако не беше свързано със случая, по който работеше в момента.

— Ти го определи за днес. Каза, че ще се срещнеш с него.

— Ох, да, защото адски се нуждая от тая награда. Какво ще я правя? Преспапие! Я ми кажи, познаваш ли някого, който ползва такова нещо? Ти самият използвал ли си някога преспапие?

— Линкълн, тя ти се дава, защото с дейността си вдъхновяваш младите хора с двигателни проблеми да продължат живота си.

— Мен никой не ме е вдъхновявал като млад. Пък виж, че оцелях.

Което не беше съвсем вярно — онова с вдъхновението, де — но Райм винаги започваше да се заяжда, когато го отвличаха от работата му, особено ако беше свързано с посещение от вежливост.

— Половин час, Линкълн.

— Нямам толкова свободно време.

— Късно е да отказваш. Той вече пътува насам.

Понякога му беше невъзможно да надделее над помощника си.

— Ще видим.

— Копецки не ти е придворен, няма да потрива крака и да чака кралят да благоволи да го приеме.

Райм обичаше метафорите.

Но в този момент телефонът иззвъня и когато зърна на екрана номера на детектив-лейтенант Лон Селито, всички мисли за награди и кралски почести изчезнаха.

Той използва пръста на лявата си ръка, за да отговори.

— Лон?

— Линк, слушай, имам нещо за теб — гласът му прозвуча тревожно и съдейки по страничния шум и микрофонията, явно караше колата нанякъде с пълна скорост. — Изглежда, имаме работа с терористи.

— Работа? Това не е много конкретно.

— Добре, какво ще кажеш за това: някой току-що прецака голяма електрическа компания, като изпрати във въздуха пет хиляди градусова електрическа искра и спря електрозахранването на пет квартала на юг от центъра и „Линкълн“. Това достатъчно конкретно ли ти се струва?

4

Хората на закона и реда пристигнаха след няколко минути.

Представителят на Националната сигурност беше млад, но по чин беше старши офицер. Имаше вид на роден в Кънектикът или Лонг Айлънд и отраснал около кънтри клубовете на градчето, но за Райм това беше по-скоро демографски проблем, отколкото недостатък. Острият му и блестящ поглед имаше за цел да опровергае факта, че офицерът всъщност няма ясна представа къде точно в йерархията е неговото място, но това можеше да се каже почти за всеки работещ в АНС. Името му беше Гари Ноубъл.

Федералните, естествено, също бяха на линия, в лицето на специален агент Фред Делрей, с когото Райм и Селито работеха често. Едгар Хувър, основателят на ФБР, щеше да се втрещи от изненада, ако можеше да види отнякъде афроамериканския агент, защото, очевидно за всички, той не беше от Ню Ингланд, но основният извор на изумлението му вероятно щеше да е пълната липса на какъвто и да е намек за онзи „стил Девета улица“ у агента, препоръчителен, дори задължителен, за един ръководител на отдел на ФБР в окръг Вашингтон. Делрей обличаше бяла риза и вратовръзка само когато работеше под прикритие, изискващо подобна маскировка, това беше единствената причина да държи в гардероба си подобни одежди. Днес той беше облечен в типичен „Делрей“ стил: тъмнозелен кариран костюм и розова риза, характерна за веселяците от Уолстрийт. Но оранжевата вратовръзка стресна дори и Райм.

Делрей беше в компанията на наскоро назначения за заместник-шеф на нюйоркския клон на ФБР специален агент Тъкър Макданиъл. Започнал кариерата си във Вашингтон, после изпратен на мисии из Близкия изток и Южна Азия, откъдето се бе завърнал наскоро, специален агент Макданиъл беше добре сложен мъж с гъста черна коса и смугла кожа, но с яркосини очи, които се вторачваха в теб така, сякаш те упрекваха, че лъжеш, докато му казваш „Здрасти“.

Подобен поглед беше голям плюс за офицер от ръководния кадър на ФБР, но Райм прецени, че някак си не пасва за конкретния случай.

От страна на полицията тук беше обемистият Лон Селито, облечен в сив костюм и с необичайна за него бледосиня риза. Вратовръзката — петната по нея си бяха от дизайна, а не защото беше купена от магазин за дрехи втора употреба и поради това малко зацапана — беше единственият неизмачкан атрибут от целия му тоалет. Вероятно беше подарък за рождения му ден от Рейчъл, момичето, с което живееше, или от сина му. Зад детектива от Главно управление на полицията стояха Сакс и Рон Пуласки — рус, младолик офицер от патрулиращия отряд. Официално той се водеше на работа при Селито, но неофициално сътрудничеше на Райм и Сакс, беше техните очи и уши на местопрестъплението. Пуласки беше в полицейска униформа, ръбът на тениската му се виждаше под яката на ризата.

Разбира се, Макданиъл и Ноубъл бяха чували за Райм и виждайки парализирания криминолог-консултант да се движи сръчно с инвалидния си стол из лабораторията, демонстрираха различни степени на изненада, симпатия и неудобство. Но притеснението и неудобството изчезнаха бързо, както ставаше с всички, освен с най-притеснителните, и вниманието им бе грабнато от нещо друго: изумителното кръгло помещение, облицовано с дърво и претъпкано с оборудване за каквото едно разследващо управление в средно голям град можеше само да си мечтае.

След общото представяне Ноубъл взе думата:

— Господин Райм…

— Линкълн — поправи го Райм.

Винаги се дразнеше от излишното официалничене: за него обръщението по фамилия беше като снизходително потупване по главата, придружено с думите: „Горкичкият! Колко ми е мъчно, че си прикован към инвалидния стол за цял живот! Затова ще внимаваме и ще бъдем изключително любезни с теб“.

Сакс долови раздразнението в гласа му и вдигна вежди. Райм преглътна усмивката си и успя да остане сериозен.

— Да, разбира се. Линкълн — покашля се Ноубъл. — Ето каква е ситуацията. Какво знаеш за мрежата… електрическата мрежа?

— Почти нищо — призна той.

В колежа беше учил физика, но електричеството не успя да привлече вниманието му, затова не знаеше друго, освен че електромагнетизмът е една от четирите основни енергии в природата, наред с гравитацията, слабите и силните ядрени взаимодействия. Основният му интерес към електроенергията се заключваше в грижата да си я плаща редовно, за да е сигурен, че оборудването в лабораторията ще бъде захранено. Високотехнологичните машинки гълтаха огромно количество ток, беше му се наложило да сменя инсталацията два пъти, за да може да издържи голямата мощност.

Но Райм съзнаваше, че е жив и функционира единствено благодарение на електричеството: всичко в дома му — апаратът, който вкарваше кислород в дробовете му, батериите за инвалидния стол, контролното табло, задвижвано с гласова команда или с едно докосване, и компютърът, разбира се — беше на ток.

Ако не бяха кабелите, той не можеше да живее нормално. Най-вероятно изобщо нямаше да живее.

— Ето в основни линии фактите: неизвестно лице проникнало в една от подстанциите на голяма електрическа компания и прокарало кабел през прозореца навън.

— Неизвестно лице? Значи ли това, че извършителят е един?

— Още не знаем.

— Кабел навън. Ясно.

— После влязъл в контролния компютър, откъдето се управлява мрежата, манипулирал го и изпратил високо напрежение към подстанцията — продължаваше Ноубъл, докато въртеше нервно копчетата на ръкавелите си във форма на някакво животно, Райм не успя да определи какво.

— И напрежението избило — пое щафетата Макданиъл. — В такива случаи то се стреми да стигне до земята. Нарича се искров електрически заряд или волтова дъга. Става експлозия. Като при мълния. Една пет хиляди волтова искра…

Помощник-специалният агент добави:

— Толкова е мощно, че образува плазма. Това е особено състояние на материята…

— Което не е нито твърдо, нито течно или газообразно — довърши припряно Райм.

— Точно така. Един сравнително малък искров разряд има силата на половин килограм тротил, а този изобщо не е бил малък.

— И целта му е била автобуса? — попита криминологът.

— Така изглежда.

— Те имат гумени колела — намеси се Селито. — При буря автомобилите са най-безопасното място. Случвало ми се е да видя с очите си подобно шоу.

— Така е — кимна Макданиъл. — Но неизвестният извършител е знаел това. Автобусът е бил с накланящо се устройство. Надявал се е или последното стъпало да докосне тротоара, или в точния момент някой да се окаже с един крак в автобуса, а с другия на земята. Това би било достатъчно да се образува дъга.

Ноубъл намести отново малкия сребърен бозайник на копчето си.

— Но не е синхронизирал времето. Или целта. Или нещо му е попречило. Искрата ударила железния знак до автобуса. Убила един пътник, оглушила хората наблизо, пръснала няколко стъкла и причинила пожар. Ако беше улучила автобуса директно, щетите щяха да бъдат много по-големи. Вероятно половината от пътниците щяха да са мъртви, другите да получат изгаряния от трета степен.

— Лон спомена за прекъсване на тока.

Макданиъл отново се включи в разговора:

— С помощта на компютъра извършителят успял да изключи четири други подстанции в този район, така че цялата енергия да мине през онази на Петдесет и седма улица, където е станал инцидентът. След дъгата тя също изключила, но от „Алгонкуин“ успели да включат другите и да захранят града с ток. В момента само шест квартала в „Клинтън“ са на тъмно. Съобщиха по новините.

— Аз не гледам новини — отвърна Райм.

Сакс се обърна към Макданиъл:

— Шофьорът видял ли е нещо? Или някой друг?

— Нищо, което да ни е от полза. Имало е работници в подстанцията. От електроцентралата са им наредили да влязат вътре и да се опитат да пренасочат ръчно тока, ако съм разбрал правилно. Слава богу, че все още са били отвън, когато се е образувала дъгата.

— Значи вътре не е имало хора? — попита Делрей. Агентът взимаше думата за пръв път и Райм предположи, че Макданиъл не е имал време да го запознае с подробностите.

— Не. Подстанцията се управлява автоматично и никой не влиза там, с изключение на техниците за рутинна проверка.

— Как е успял да хакне компютъра? — запита Селито и се намести на един от столовете, който въздъхна шумно под тежестта му.

— Не сме сигурни — отвърна Гари Ноубъл. — Сега проверяваме възможните сценарии. Нашите хакери се опитаха да разиграят възможните варианти, но все още не успяват да влязат в системата. Знаете как е: лошите момчета са винаги една крачка пред нашите специалисти.

— Някой да се е похвалил с успех? — попита Рон Пуласки.

— Още не — отвърна Ноубъл.

— Тогава защо решихте, че е терористичен акт? — попита Райм. — Според мен някой е намерил хитър начин да обезвреди алармите и охранителните системи и… Докладвано ли е за убийства или големи обири?

— Засега не — отвърна Селито.

— Има няколко причини да мислим за тероризъм — започна Макданиъл. — Първо, нашият софтуер за изследване и сравняване на профилите мисли така.

Той спря за момент и ги изгледа, сякаш искаше да предупреди, че никой не бива да изнася информацията, с която имаше намерение да ги запознае. Райм заключи, че става дума за разузнавателните служби извън закона — държавни агенции за подслушване без право на юрисдикция в щата, поне не и официално, които се движеха по ръба на закона. Агенцията за национална сигурност, където работеха най-добрите подслушвачи в света, се помещаваше в Мериленд.

— От разузнавателните служби пристигна нов сигнал и вътре има доста интересни неща.

Сигнал от разузнавателните служби. Следене на мобилни и сателитни телефони, имейли… изглеждаше правилен подход, когато си изправен пред престъпник, използващ електричеството като оръжие за атака.

— В общи линии, има признаци, че в района действа нова терористична група. Досега не сме я регистрирали.

— Кои са те? — попита Селито.

— Името започва със „Справедливост“ и някъде в него има и „за“ — обясни Макданиъл.

Справедливост за…

— И нищо друго? — запита Сакс.

— Нищо. Може да е „Справедливост за Аллах“, „Справедливост за онеправданите“. Всичко. Нямаме представа.

— Но думите са английски, нали? — попита Райм. — Не са арабски, сомалийски или индонезийски?

— Да — отвърна Макданиъл, — но аз проверявам из мултиезиковите програми и диалектите във всички възможни комуникационни системи.

— Легални — добави бързо Ноубъл. — Можем да се доберем само до легалните.

— Но по-голямата част от комуникацията им се намира в сенчестата зона — заяви Макданиъл, без да обясни термина.

— Ъхъм, какво е това, сър? — попита Рон Пуласки.

— Сенчеста зона ли? — помощник-специалният агент го погледна, сякаш си имаше работа с малоумен. — Названието идва от последния метод за компютризация… това е складиране на данните и програмите в сървъри, но някъде, а не в собствения ти компютър. Писал съм анализ по въпроса. Използвам термина за обозначаване на новите комуникационни технологии. Днес лошите играчи рядко използват стандартни клетъчни телефони и имейли. Те изпращат съобщенията си чрез нови техники като блогове, Туитър и Фейсбук. Вмъкват закодирани съобщения в музикални и видеоклипове, които потребителите свалят и качват. И по мое мнение имат напълно нови системи, различни видове модифицирани телефони и радиовръзки с алтернативни честоти.

Сенчестата зона. Лошите играчи…

— Кое ви дава основание да мислите, че „Справедливост за…“ стоят зад атаката? — попита Сакс.

— Не сме сигурни — призна Ноубъл.

Макданиъл изплю камъчето:

— Вижте, има сведения от разузнавателните служби за парични преводи през последните няколко дни, за раздвижване сред определени кръгове и дочути коментари от рода на „Този път ще е голяма работа“. И когато днес стана този инцидент, решихме, че нещата може да са свързани.

— И не бива да забравяме, че Денят на Земята наближава — напомни Ноубъл.

Райм не беше съвсем сигурен какво означава „Денят на Земята“, съчетанието не будеше в него нищо друго, освен известна доза раздразнение, като при всеки друг празник. Блокираните от демонстрантите улици ангажираха полицията, която иначе би могъл да използва за конкретния си случай.

— Може да е повече от съвпадение — отбеляза Ноубъл. — Срив в електрическата мрежа ден преди Деня на Земята. Това предизвика интереса на президента.

— На президента? — вдигна вежди Селито.

— Точно така. В момента той присъства на някаква конференция по въпросите на възобновяемата енергия и тя се провежда съвсем близо до засегнатия район.

— Някой иска да насочи вниманието на обществеността към проблема — замисли се Селито. — Екотероризъм.

Но в Ню Йорк този проблем не беше наболял. Тук изсичането на дървета и обедняването на почвата не бяха превърнати в индустрия.

— Може да е „Справедливост за природата“ — предположи Сакс.

— Има и още нещо — продължи Ноубъл. — Един от докладите на разузнавателните служби свързва думите „Справедливост за…“ с името Рахман. Не е фамилно. В нашите неправителствени списъци за ислямистки терористи открихме осем пъти думите „за Рахман“. Обектът е неидентифициран.

Ноубъл заряза мечките или тюлените по ръкавелите си и се заигра с красивата си химикалка.

— Ние в Националната мислим, че Рахман е част от неактивно ядро на ислямистка организация, съществуваща тук от години, може би още от единайсети септември. Стои далеч от джамиите, не се набива в очи и страни от арабите.

— Извикал съм човек от моя Т и К отряд от Куонтико — добави Макданиъл.

— Т и К? — попита рязко Райм.

— Технологии и комуникации. Отговарят за проследяването на сигналите. И един специалист по телефонно подслушване, ако се наложи. Имам двама прокурори от Министерството на правосъдието. И събираме още двеста агенти.

Райм и Селито се спогледаха. Това беше стряскащо голям екип за един инцидент, за който дори не беше сигурно, че е част от текущото им разследване. При това свикан с невероятна бързина. От атаката бяха минали по-малко от два часа.

Агентът забеляза смайването им.

— В Бюрото сме убедени, че тероризмът вече има нов профил. Затова и ние прилагаме нов подход в борбата си с него. Нали разбирате, като онези самолети с дистанционно управление в Близкия изток и Афганистан? Всички знаем, че пилотите се намират не в тях, а близо до търговския център в Колорадо Спрингс или Омаха.

Сенчестата зона…

— Хората от Т и К работят усилено и скоро ще сме в състояние да прихващаме повече сигнали. Но засега не можем да се откажем напълно от традиционните методи — довърши и погледът му обиколи лабораторията. „В лицето на един прост криминолог“, довърши наум мисълта му Райм. Агентът спря поглед на Делрей. — Работа с информатори например. Въпреки че Фред не постигна голям успех.

Талантът на Делрей да работи под прикритие можеше да се мери единствено с уменията му да открива и доставя конфиденциална информация за нуждите на разследването. След единайсети септември той заедно с голяма група агенти се сближи с ислямисткото общество в града и се зае сам да научи арабски, индонезийски и фарси. И досега си сътрудничеше успешно с наистина впечатляващо добрия антитерористичен отдел към нюйоркската полиция. Той потвърди думите на шефа си.

— Не чух и една дума за „Справедливост за…“ нито за този Рахман, въпреки че го пуснах на момчетата от Бруклин, Джърси, Куинс и Манхатън.

— Защото се е случило току-що — напомни шефът.

— Да — каза замислено Макданиъл. — Но подобно нещо се планира предварително. Може би месец?

— Най-малко — съгласи се Ноубъл.

— Ето, виждате ли? Това е онази проклета сенчеста зона.

Райм долови ясно нотката на недоволство от страна на Макданиъл към Делрей: смисълът на информацията беше да научават за нещата, преди те да се случат.

— Добре, Фред, продължавай — кимна Макданиъл. — Справяш се добре.

— Разбира се, Тъкър.

Ноубъл приключи играта с химикалката и се прехвърли на часовника си.

— И така, Национална сигурност поддържа връзка с Вашингтон и Държавния департамент, ако се наложи, имаме подкрепата и на посолствата. Както обикновено случаят се разследва едновременно и от полицията, и от Бюрото. Линкълн, всички знаем, че си ненадминат при огледа на местопрестъплението и анализа на веществените доказателства, и разчитаме на експертната ти преценка. Екипът вече е събран. До двайсет минути трябва да са в района на подстанцията. Максимум трийсет.

— Разбира се, ще помогнем — отвърна Райм. — Но държим да поемем изцяло огледа на мястото. От входа до изхода. И околностите. Не просто да съберем доказателства, а да разплетем цялото кълбо.

Той погледна бързо към Селито и детективът му кимна леко.

Настъпи неловко мълчание. Присъстващите осмисляха подтекста на казаното. Големият въпрос беше кой ще води разследването. В наши дни работата на полицията беше организирана така, че случаят най-често се поемаше от криминолозите, организирали огледа на местопрестъплението. Тази практика се наложи като следствие от бързото развитие на разследващите технологии през последните десетина години. Докато провеждаха огледа и анализираха намереното, криминолозите добиваха най-добра представа за природата на престъплението, за профила на извършителя и заподозрените и тръгваха първи по следите.

Триумвиратът — Ноубъл и Макданиъл от страна на ФБР, и Селито — от страна на нюйоркската полиция, трябваше да вземе стратегическо решение. Ако приемеха Райм да води разследването на местопрестъплението, това на практика означаваше да му предоставят ролята на водещ следовател. Не че имаха нещо против. Той бе разкривал престъпления в този град много преди те да започнат работа и понеже нямаше никакви заподозрени или насочващи следи освен очевидните, да сложат начело един утвърден криминолог беше мъдро решение.

Райм от своя страна искаше отчаяно случая. Факторът скука…

Вярно, имаше и малко его, разбира се.

Затова изложи възможно най-силния си аргумент. Не каза нищо. Просто се втренчи в лицето на мъжа от Национална сигурност, Гари Ноубъл.

Макданиъл се размърда неспокойно, все пак неговите хора щяха да бъдат извън случая. Ноубъл попита:

— Какво мислиш, Тъкър?

— Аз познавам работата на господин… на Линкълн. Нямам нищо против да проведе огледа. При положение, че координира действията си с нас.

— Разбира се.

— Искаме да има наш представител на местопрестъплението. И незабавен достъп до данните от анализа на доказателствения материал — той се вгледа в очите на Райм. Не в тялото. — Най-важното за нас е да получаваме информацията навреме.

„В смисъл, дали някой в твоето положение може да действа бързо?“, преведе си наум Райм. Селито се размърда неспокойно, но в забележката на агента нямаше ирония. Беше си основателен въпрос, насочен към Райм.

— Ясно — кимна криминологът.

— Добре. Ще наредя на хората си да бъдат на ваше разположение — увери го агентът.

— Сега — зае се с подробностите Ноубъл — ще се опитаме да отклоним вниманието на пресата от идеята за терористична атака. Ще поддържаме версията, че е инцидент. Но информацията вече изтече. Хората са изплашени.

— Така е — допълни го Макданиъл. — В кабинета си имам монитори, които следят трафика на информация в интернет. Наблюдава се огромно търсене на файлове, свързани с къси съединения, изключване на тока, волтови дъги и така нататък. В Ю-Туб има запис на волтова дъга на електрическо табло, после всичко лумва в пламъци и виждаш как тялото на един тип с гръб към камерата гори.

— И всички се страхуват, че тези електрически дъги може да се образуват не само в подстанция, но навсякъде. В домовете и офисите им.

— А могат ли? — попита Сакс.

Макданиъл очевидно не бе изучил всичко необходимо за електрическите дъги. И си го призна.

— Мисля, че могат, но не знам каква мощност е нужна за това.

Погледът му неволно се спря на близкия двеста и двайсет волтов контакт.

— Добре — кимна отново Райм и погледна към Сакс. — Време е да се захващаме за работа.

Сакс тръгна към вратата и извика през рамо:

— Рон, ела с мен.

Пуласки се присъедини към нея. След секунда външната вратата се затвори, а малко след това чуха ръмженето на двигателя на колата й.

— Сега предлагам да се концентрираме върху разигравания от компютрите сценарий — поде Макданиъл. — Ние смятаме, че този инцидент е само опипване на почвата, изпробване на мрежата като възможна мишена на терористична атака. Всичко беше направено доста неумело и жертвата е само една. Вкарахме данните в системата и алгоритмите посочиха, че следващия път ще опитат нещо различно. Дори има предположения за необичайност.

— Моля? — извика Райм, ядосан от странния начин на изразяване на специалния агент.

— Необичайност или изолиран случай — софтуерният анализ определя петдесет и пет процента неповторяемост на факторите за инцидента. Това не е най-лошата прогноза на света, нали?

— Но не е ли това друг начин да кажем, че има четирийсет и пет процента шанс още някой из улиците на Ню Йорк да бъде убит с ток? — възрази Райм. — И това може би се случва в момента.

5

Сградата на подстанция МХ-10 на електрическа компания „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“ беше разположена в тих квартал на юг от центъра „Линкълн“ и приличаше на миниатюрен средновековен замък. Беше построена от неодялан пясъчник, потъмнял от трупаната с десетилетия мръсотия по нюйоркските улици. Ъглите бяха изронени, но на един от камъните до входа все още можеше да се прочете ясно: 1928 година.

Малко преди два часа следобед Амелия Сакс намали скоростта и спря мощния форд до тротоара пред подстанцията, точно зад разбития автобус. Автомобилът и гъргорещият му ауспух предизвикаха любопитството и възхищението на стеклите се в района полицаи и пожарникари. Тя излезе от колата, постави полицейската табела на таблото, сложи ръце на кръста и огледа местопрестъплението. Рон Пуласки излезе през другата врата и я затръшна със сила.

Сакс веднага забеляза несъответствието. Наоколо имаше само модерни сгради, високи най-малко двайсет етажа, но архитектът на подстанцията по незнайни причини бе решил да добави на върха на сградата няколко бойни кули за красота. Благодарение на градските гълъби, завърнали се веднага след експлозията, камъкът беше нашарен с разтекли се надолу бели ивици. Прозорците бяха от гладко стъкло с боядисани в черно решетки.

Масивната метална врата зееше отворена и вътре беше тъмно.

Чу се сирена и след малко се появи полицейска бронирана кола. Спря отпред и от нея слязоха трима техници от главната лаборатория в Куинс. Сакс бе работила вече няколко пъти с тях и сега кимна на един латиноамериканец, жена с азиатски черти и техния шеф — детектив Гретхен Сахлоф, която й махна с ръка за поздрав, после заобиколи зад големия микробус и заедно с колегите си започна да облича защитния екип за оглед на местопрестъплението.

Сакс насочи вниманието си към заградената с жълта лента част от тротоара и улицата, където се бяха струпали петдесетина зяпачи. Автобусът — обект на атаката — беше изоставен пред входа на подстанцията, наклонен на една страна, празен, със спукани предни гуми. Боята отпред беше обгорена. Прозорците — опушени до черно и матирани.

Една ниска набита афроамериканка от медицинската служба се приближи. Сакс я поздрави.

Жената кимна в отговор. Медиците от спешното бяха виждали какво ли не, но този път бяха потресени.

— Детектив, елате да видите.

Сакс я последва до линейката. В носилката имаше труп, готов да бъде откаран в Съдебна медицина. Тялото беше покрито с тъмнозелен брезент.

— Явно се е качил последен. Опитахме се да го спасим, но… само удължихме мъките му.

— Токов удар?

— По-добре вижте сама — прошепна жената и повдигна зеления плат.

Сакс потръпна от зловещата миризма на изгоряла кожа и коса, въпреки това се наведе и огледа внимателно жертвата — латиноамериканец в делови костюм, ако се съдеше по останалите по него парцали. Гърбът и дясната му страна бяха покрити с ужасна смес от изгорял плат и кожа. Изгаряния от втора и трета степен, прецени тя. Но не това я шокира. В работата си беше виждала много жертви на пожар, случаен и умишлен, и гледката не беше нова за нея. Ужасът я обзе, когато медиците срязаха останалия плат и разкриха плътта, нашарена с безброй еднакви по размер пробивни рани, които покриваха цялото тяло. Сякаш беше улучен от сачми на огромна ловна пушка.

— Повечето от тях имат вход и изход — обясни жената.

И са преминали през тялото като през масло?

— От какво са причинени?

— Не знам. През цялата си практика не съм виждала подобно нещо.

Сакс се вгледа внимателно. Всички рани се виждаха ясно.

— По тях няма кръв.

— Каквото и да ги е причинило, то е обгорило раните — каза жената. — Ето защо… — гласът й се пречупи. — Ето защо не изпадна в безсъзнание.

Амелия си представи каква нечовешката болка е бил принуден да изтърпи този човек.

— Как е станало? — запита, но скоро сама откри отговора.

— Амелия — извика я Рон Пуласки.

Тя го потърси с поглед.

— Виж автобусния знак. Боже…

— … мой — измърмори тя и се приближи до жълтата лента.

На шест стъпки от земята, на металния пилон се виждаше голяма дупка, около дванайсет сантиметра в диаметър. Металът беше разтопен, сякаш е нагряван с горелка. Сакс вдигна поглед към прозорците на автобуса и на спрелия наблизо микробус за доставки. Бе решила, че стъклото е матирано от пламъците. Грешка. И по двете превозни средства имаше малки точковидни следи от шрапнел, като онези по тялото на жертвата. Броните им също бяха надупчени.

— Виж — прошепна тя, сочейки към тротоара и фасадата на подстанцията. По камъка се виждаха стотици малки кратерчета.

— Дали не е бомба? — попита Пуласки. — Може да са ги пропуснали при началния оглед.

Сакс отвори едно найлоново пликче и извади оттам сини ръкавици. Сложи ги, наведе се и вдигна от основата на пилона малък метален диск с формата на сълза. Беше толкова горещ, че ръкавицата омекна. Когато осъзна какво държи в ръцете си, потръпна.

— Какво е това? — попита Пуласки.

— Електрическата дъга го е стопила.

Тя се огледа и съзря стотици, може би хиляди капчици по земята, по бронята на автобуса и по камъните на сградата.

Ето какво бе убило младия пътник. Дъжд от разтопен метал. Капките се бяха забили в него със скорост от хиляди метри в секунда.

Младият полицай изпъшка.

— Да те удари нещо такова… и да прогори всичко, докато преминава през теб.

При мисълта за разкъсващата болка Сакс отново потръпна. Едва сега осъзна колко опустошителни можеха да бъдат последствията от тази атака при други обстоятелства. Тази част на улицата беше сравнително пуста. Ако подстанцията се намираше в центъра на Манхатън, най-малко десет-петнайсет души щяха да са мъртви.

Тя вдигна поглед и се взря в полюшващото се „оръжие“ на престъплението. Кабелът висеше на около две стъпки от земята през един от прозорците на подстанцията с изглед към Петдесет и седма улица. По него имаше черна изолация, но краят му беше оголен и жиците бяха прикрепени към малка обгорена месингова пластина. Беше най-обикновен кабел, поставен там от професионалист, и човек никога не би си помислил, че може да предизвика такава ужасна експлозия.

Сакс и Пуласки се присъединиха към хората от Агенцията за национална сигурност, ФБР и федералната полиция, както и нещатните сътрудници на ФБР — общо около двайсетина човека. Някои бяха с бойни екипи, други — с работни гащеризони. Трети носеха обикновени костюми или униформи. Работата вече беше разпределена между тях. Една част получиха задача да намерят свидетели, други щяха да проверят района за взривни устройства. Поставянето на пост-инцидентни капани, както ги наричаха, беше популярна практика сред терористите.

Един висок и много слаб мъж около петдесетте бе застанал със скръстени ръце пред входа и оглеждаше подстанцията. На врата му имаше окачен на верижка бадж с логото на „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“. Очевидно беше представител на електрическата компания. Вероятно отговарящият за тази част от мрежата диспечер. Сакс му се представи, помоли го да й даде подробностите по инцидента и той я запозна с всички детайли, които тя записа прилежно в бележника си.

— Имате ли охранителни камери?

— Съжалявам, но нямаме — отвърна мършавият. — Нямаме нужда от тях. Вратите са снабдени с няколко вида ключалки. Но вътре няма нищо за крадене. А и високото напрежение само по себе си е охрана, нали? Като голямо и зло куче.

— Тогава как извършителят е проникнал вътре според вас? — попита Сакс.

— Когато дойдохме, вратата беше заключена — вдигна рамене той. — Ключалките бяха непокътнати.

— Колко души знаят кодовете им?

— Всичките ни служители. Но той не е влязъл през вратата. Вратите ни са снабдени с чип и всяко отваряне се записва. Проверихме и се оказа, че не са отваряни от два дни. А при предишната проверка онова — той посочи към поклащащия се кабел — не е било там. Не, проникнали са по друг начин.

Сакс извика на Пуласки:

— Когато свършиш тук, огледай наоколо. Провери прозорците и покрива — после отново се обърна към служителя на компанията: — Има ли подземен вход?

— На мен поне не ми е известно — отвърна той. — Електрическите линии влизат и излизат от подстанцията по тесни канали и никой не би могъл да се промъкне оттам. Но може да има и други тунели, не знам.

— Въпреки това провери, Рон.

После разпита шофьора на автобуса. Човекът имаше десетки порезни рани и сътресение на мозъка. Зрението и слухът му бяха извън строя за момента, но той настояваше да остане и да помогне с каквото може. Не че беше много. Каза им, че висящият от прозореца кабел е привлякъл вниманието му; не го бил виждал досега. Изведнъж усетил дим и чул гърмежите отвътре. После видял онази ужасяваща дъга.

— Стана толкова бързо — прошепна закръгленият мъж. — Досега не съм виждал нещо да пламва толкова бързо.

Ударната вълна го запратила в стъклото, загубил съзнание и дошъл на себе си след десет минути. Мъжът замлъкна и се загледа в разбития автобус. Беше силно разстроен и по израза на лицето му се виждаше, че приема станалото като предателство.

Сакс отиде към скупчилите се цивилни и униформени служители на реда и им каза, че тя и Пуласки ще проведат огледа. Запита се дали Тъкър Макданиъл е информирал хората си за уговорката им. Не беше рядкост шефовете на Бюрото привидно да се съгласят с условията ти и после съвсем случайно да забравят напълно за уговорката. Но този път федералните бяха информирани навреме. Някои изглеждаха ядосани, че полицията поема огледа и разследването, но други — най-вече отрядът за събиране на доказателствен материал — нямаха нищо против и посрещнаха Сакс с възторжени и любопитни погледи. Все пак тя беше част от екипа на легендарния Линкълн Райм.

— Хайде да започваме — обърна се към Пуласки тя.

И тръгна към бронираната кола, докато прибираше разкошната си червена коса в стегнат кок.

Пуласки погледна малките застинали метални капки по тротоара и пред сградата и се поколеба.

— Сигурно ли е, че вътре няма ток?

Сакс не отговори, само го подкани с жест.

6

Облечен с тъмносин работен комбинезон на „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“, бейзболна шапка без лого и защитни очила, мъжът забърза към служебния вход на гърба на фитнес клуба в района на Челси, Манхатън. Отвори електрическото табло и започна работата си. Докато оголваше жиците и ги свързваше, той мислеше за атаката от тази сутрин. По телевизията говореха само за това.

„Не си сам“ — помисли си мъжът.

Хората познават електричеството повече от пет хиляди години, страхуват се от него и го обожествяват. Думата „електричество“ идва от гръцката дума „амбер“ — кехлибар, който древните гърци търкали в парче кожа, за да получат статично електричество. Много преди новата ера древните учени описали подробно парализиращия ефект от електричеството, произведено от змиорките и някои риби в реките и по бреговете на Египет, Гърция и Рим.

Потънал в размисли за подводния свят и зает със своята работа, той погледна крадешком към петимата плуващи бавно в басейна клиенти. Три жени и двама мъже — всички на пенсионна възраст.

Най-достойна за възхищение в това отношение беше една конкретна риба, електрическо торпедо, дала името си на оръжията, изстрелвани от подводниците. Първоизточникът на наименованието й е латинската дума „torpor“, със значение „сковавам“ или „парализирам“. Рибата има в тялото си две електрически батерии, съставени от стотици хиляди желатинови пластини. Те генерират електричество и то се транспортира из тялото им от цяла армия нервни влакна, изпълняващи ролята на кабели. Рибата използва това електричество за защита, но понякога и за лов. Спотаява се и чака жертвата си, парализира я и понякога направо я убива. По-големите риби могат да генерират до двеста волта напрежение, произвеждат повече ампери, отколкото са необходими за една електрическа бормашина.

Просто очарователно…

Той приключи и огледа творението си. Като всеки специалист по телефонни и телеграфни линии и майстор-електротехник усети гордост от чистата работа. Напоследък беше започнал да възприема боравенето с електричеството не просто като занаят, а като наука, дори като изкуство. Затвори таблото и тръгна към срещуположната част на клуба, близо до шкафчетата с дрехите на клиентите. Прикри се зад един ъгъл и зачака.

Като електрическо торпедо.

Кварталът беше отдалечен от центъра на Уест Сайд; сутрин из него не можеше да видиш тичащи за здраве или плуващи работници и служещи, но след работно време клубът се пълнеше с хора, нетърпеливи да изкарат от себе си потта и напрежението от изминалия ден.

Но на него не му трябваха много хора. Не и в момента. Всичко по реда си.

Знаеше, че клиентите щяха да го вземат за един от работниците по поддръжката и нямаше да му обърнат внимание, затова беше спокоен. Докато чакаше, махна панела на противопожарното табло и разгледа вътрешността му без особен интерес. Мислите му отново се върнаха към електрическите риби. Онези, които живееха в солени води, провеждаха електричеството в паралелни кръгове и произвеждаха по-нисък волтаж, защото солената вода беше по-добър проводник и нямаха нужда от висока мощност, за да убият плячката си. Обитателите на реките и езерата бяха „окабелени“ в серии последователно свързани нерви и произвеждаха по-голямо напрежение, за да компенсират ниската проводимост на сладката вода.

Това беше не само очарователно, но и релевантно на конкретния момент — тъкмо щеше да тества електропроводимостта на водата. Интересно му беше да разбере дали е изчислил правилно нещата.

Наложи се да чака още десетина минути, преди да чуе стъпки и да зърне един от плувците, оплешивяващ мъж към шейсетте, да шляпа с чехли покрай него на път за душовете.

Мъжът с работния комбинезон го изчака да завърти кранчетата за душа и да застане под струята.

Три минути. Пет. Сапунисване. Търкане…

С нарастващо притеснение да не бъде разкрит, той стисна здраво дистанционното управление, подобно на онова за автоматично отключване на кола, и усети как напрежението стяга мускулите му.

„Торпор“, си каза наум и беззвучно се изсмя. Това го отпусна.

Най-после плувецът излезе изпод душа и започна да се бърше. Уви хавлията около кръста и пъхна крака в чехлите. Приближи се до вратата на съблекалните и хвана дръжката. Мъжът с работния комбинезон натисна последователно два бутона на управлението.

Възрастният мъж извика и за миг замръзна на място. После отстъпи назад, втренчен в металната дръжка. Огледа ръката си и посегна бързо втори път към нея.

Глупаво, разбира се. Електричеството беше много по-бързо от човека.

Но този път нямаше шок и плувецът имаше време да размисли дали изтръпването беше от докоснат остър ръб по метала, или острата пробождаща болка се дължеше на артрита му. Всъщност мъжът му бе пуснал само няколко милиампера. Нямаше за цел да го убива. Всичко беше просто експеримент за проверка на две неща: първо, да разбере дали направеното от него дистанционно управление щеше да работи от такова разстояние през бетон и стомана. Работеше и това беше добре. Второ, какъв беше ефектът на водата върху проводимостта, измерен в цифри. Учените непрекъснато говореха за това, но никой досега не бе определил количественото му измерение за практически цели — практически цели за него означаваше да разбере колко ток ще му трябва, за да парализира човек, стъпил на мокра кожена повърхност със залепена по нея влакнеста материя, и колко — за да го убие.

Отговорът беше: съвсем малко.

Много добре.

„Изплаших се…“

Отново се замисли за рибите и електричеството. Този път не за производителите на ток, а за другите, които го откриваха. И по-точно за акулите. Те имаха, буквално казано, шесто чувство за тока: удивителна способност да усещат биоелектрическата активност в организма на плячката си на километри, много преди да са я съзрели.

Той погледна часовника си и предположи, че разследването в подстанцията вече е в пълен ход. За нещастие на разследващите обаче човешките същества нямаха шесто чувство.

Съвсем скоро тази липса на усет щеше да донесе беда и на много други хора в Ню Йорк.

7

Сакс и Пуласки облякоха бебешкосините защитни костюми с качулки, сложиха си маски, ботуши и очила и залепиха гумени ленти на подметките на обувките си, както ги бе учил Райм, за да различават по-лесно своите отпечатъци от другите. Сакс препаса през кръста колан с прикрепен към него радио- и видеопредавател, нагласи го до личното си оръжие и прекрачи жълтата лента. Действието предизвика болка във възпалените й от артрита стави. При влажно време, след трудни случаи или преследване, когато коленете й направо крещяха от болка, тя тайничко завиждаше на Райм за загубата му на чувствителност. Разбира се, никога не би изрекла подобно нещо на глас и никога не бе посвещавала на тази мисъл повече от секунда-две, но тя беше в нея наред с друга: всяко състояние си имаше своите предимства.

Спря на тротоара, точно в центъра на заградения периметър. Докато ръководеше криминалния отдел и отговаряше за местопрестъплението и веществените доказателства, Райм държеше хората му да разследват сами периметъра, освен ако не заемаше прекалено голяма площ. Според него от психологическа гледна точка, когато човек знае, че ако пропусне нещо, след него има други, които ще го открият, не си върши достатъчно добросъвестно работата. Другият проблем беше, че както криминолозите оставяха свидетелства за присъствието си, същото правеха и останалите оперативни работници, въпреки че всички бяха със защитни костюми. Това замърсяване на местопрестъплението можеше да провали случая.

Сакс погледна към зеещата черна врата на входа, откъдето все още се процеждаше черен дим, и несъзнателно докосна прикрепения към колана кобур с глока. Боже, толкова много метал!

Токът е спрян…

„Хайде, влизай! — подкани се сама. — Колкото по-скоро се озовеш на мястото на престъплението, толкова по-добро ще е качеството на уликите.“ Капчиците пот, удобни за извличане на проба за ДНК анализ, се изпаряваха бързо и след това вече нямаше как да се забележат. Ценните люспи кожа и космите се разлетяваха наоколо и бяха заменяни от други, изпуснати от преминаващите наблизо хора. Това можеше да обърка криминолозите и да ги поведе по грешна следа.

Тя сложи слушалката в ухото си, оправи качулката и намести микрофона. Включи предавателя и чу гласа на Райм.

— Там ли си, Сакс? Какво… добре. Вече си на линия. Тъкмо започвах да се тревожа… Какво е това? — попита той.

Благодарение на малката цифрова камера с висока разделителна способност, прикрепена към лентата на главата й, той виждаше всичко, каквото виждаше и тя. Без да иска, Сакс се бе загледала в дупката върху знака на спирката. Веднага му обясни всичко за искрата и стопените капчици метал.

Той помълча, после отбеляза:

— Имаме си работа със сериозно оръжие. Добре, продължавай. Влез в сградата.

В полицейската практика се използваха няколко начина за оглед на местопрестъплението. Най-популярният от тях беше да тръгнеш от външния ъгъл и да вървиш в малки концентрични кръгове, като стесняваш постепенно диаметъра, докато стигнеш до центъра.

Но Линкълн Райм предпочиташе решетъчния модел. Някога учеше студентите си да влизат в решетката, сякаш косят трева, само че трябваше да минават навсякъде по два пъти. Тук разследващият тръгваше от единия ъгъл на периметъра и вървеше по права линия до другия ъгъл, после се обръщаше, правеше крачка наляво или надясно и се връщаше в посоката, откъдето току-що бе дошъл. Когато свършеше, се обръщаше перпендикулярно на линиите, по които е вървял, и започваше отново същата разходка, напред-назад, напред-назад.

Райм държеше на това повторение, защото първото претърсване на местопрестъплението беше решаващо. Ако си направил огледа повърхностно, ти заблуждаваш себе си и околните, че няма нещо, което да си заслужава труда. След това, колкото и хора да претърсват след теб, всичко ще бъде напразно.

Сакс се приготви да извърви решетката или мрежата, както я наричаха някои, като част от една съвсем различна мрежа — електрическата. Замисли се и се усмихна на играта на думи. Трябваше да каже това на Райм. Но по-късно. Сега беше време да се концентрира.

Работата на мястото на престъплението беше като обхождането на района при лов. Целта беше проста: да намериш нещо, каквото и да е, оставено от извършителя — защото той непременно е оставил някаква следа. Големият френски криминалист Едмон Локард е казал преди близо сто години, че при всяко престъпление има размяна на улики между престъпника и местопрестъплението или между престъпника и жертвата. На теория можеше и да е така, но номерът беше да откриеш тази улика, затова трябваше да си много търпелив и прецизен в работата.

Тя започна огледа от мястото, където висеше кабелът.

— Изглежда, че той…

— Или те — коригира я Райм през слушалката. — Ако зад атаката седи онази „Справедливост за…“, участниците вероятно са много.

— Прав си, Райм.

Явно искаше да я предпази от „проблем номер едно“ при събирането на улики: създаването на предварителна теория за случилото се, която те кара да действаш предубедено. Труп, кръв и димящ пистолет предполагаха, че жертвата е простреляна. И щом търсиш с вече оформен в главата си сценарий, може да стане така, че да не забележиш ножа — истинското оръжие на престъплението.

— Добре, той или те са действали отвътре — продължи тя. — Но според мен в един момент е излязъл навън, на тротоара, за да провери разстоянието, ъгъла и всичко.

— За да е сигурен, че ще уцели автобуса?

— Да.

— Добре, тогава обиколи и тротоара.

Тя тръгна по тротоара, забила поглед в краката си.

— Фасове, капачки от бира. Но около вратата и прозореца с кабела е чисто.

— Не си губи времето с тях. Не вярвам да е застанал там да пуши и да пие бира. Имайки предвид как е сглобил всичко, мисля, че е умен и съобразителен тип. Но въпреки това може да е оставил някаква следа на мястото, където е стоял. Някъде близо до сградата.

— Тук има перваз. Виж го — тя се наведе и погледна към ниско разположения издялан в камъка перваз на метър от земята. Отгоре му имаше метални шипове, за да не позволяват гълъбите и хората да се качват там, но издатината определено би могла да се използва като подстъп към прозореца. — Намерих отпечатъци на перваза. Но недостатъчно за електростатика.

— Дай да видя.

Тя наклони глава надолу и се наведе напред, така че той да може да види следата. Приличаше на отпечатък от предната част на обувка. Беше съвсем близо до сградата.

— Няма ли начин да вземеш отпечатък?

— Не. Не е достатъчно ясен. Но на пръв поглед мога да кажа, че вероятно принадлежи на мъж. Пръстите са широки, формата е квадратна. Няма пета и свод, така че не мога да кажа повече. Но това ми говори, че дори и да са били „те“, само един е действал отвън.

Тя продължи огледа на тротоара, но не откри други улики.

— Продължавай, Сакс. После влез в подстанцията.

Под нейно наблюдение двама от техническия екип от Куинс разположиха мощни халогенни лампи точно до входната врата. Тя направи снимки, после взе проби от перваза и тротоара около висящия кабел.

— И не забравяй… — започна Райм.

— … долния слой — довърши Сакс.

— Винаги си една крачка пред мен.

Всъщност не беше така. Той беше неин учител от години и ако не беше изучила решетъчния метод на претърсване, сега нямаше да е тук. Премести се в самия край и взе проби извън заградения периметър. Винаги се вземаше такава контролна проба отвън за сравнение с първата. Всяка разлика между събраното на известно разстояние от местопрестъплението и мястото, където неизвестният извършител вероятно е стоял, можеше да им покаже нещо единствено по рода си за него или за нея.

Разбира се, можеше да не открият нищо… но такава беше природата на тяхната работа. Няма нищо сигурно, но ти трябва да направиш всичко необходимо по възможно най-добрия начин.

Сакс предаде пликчетата с материалите на техниците и махна с ръка на диспечера от „Алгонкуин“, с когото бе говорила по-рано. Строг и официален не по-малко отпреди, мъжът забърза към нея.

— Кажете, детектив?

— Сега ще вляза вътре. Искам да ми кажете за какво да се оглеждам. Как точно е свързал кабела? Трябва да открия къде е стоял, какво е докосвал…

— Почакайте да открия някой от поддръжката тук — той огледа работниците си и извика един младеж с работен комбинезон на „Алгонкуин Консолидейтед“ и жълта каска. Работникът хвърли фаса си на земята и се приближи. Районният диспечер ги представи един на друг и запозна работника с искането на Сакс.

— Разбира се, госпожо — очите на електротехника се отместиха от подстанцията за бърза разходка из бюста на Сакс, въпреки че фигурата й бе скрита под безформения защитен светлосин костюм. Тя едва се сдържа да не се втренчи в огромния му корем, но, разбира се, не го направи. Колкото и да им забраняваш, кучетата пикаят, където си искат. Няма как, не можеш вечно да ги следиш.

— Искам да видя мястото, където е свързал кабела с източника на енергия — обясни тя.

— Ще го видите — отвърна той. — Предполагам, че е близо до прекъсвачите. Те са на първия етаж. Щом влезете, надясно.

— Попитай го дали линията е работела, когато е свързвал кабела — каза в ухото й Райм. — Това ще ни даде информация за уменията на извършителя.

Тя предаде въпроса му.

— О, да. Сложил го е, без да изключва напрежението.

Сакс се изненада:

— Как е успял да го направи?

— Бил е с ЛЗО — лично защитно облекло. Бъдете сигурна, че разбира от изолация.

— Имам още един въпрос — обади се Райм. — Питай го как успява да свърши някаква работа, при положение, че губи толкова време да зяпа по женските гърди.

Сакс сподави усмивката си.

Но докато вървеше към входа, стъпвайки по застиналите на тротоара метални капки, усмивката й се стопи. Спря и се обърна към диспечера.

— Нека да потвърдим още веднъж. Вътре няма напрежение, нали? — попита и кимна към сградата. — Електроподаването е прекъснато?

— Да, разбира се.

Тя се обърна отново към входа и чу:

— Освен батериите.

— Батерии ли? — спря отново тя.

— Батериите задействат веригата от прекъсвачи. Но те не са част от системата. Не са свързани с кабелите.

— Добре. Тези батерии… може ли да бъдат опасни?

— Да, естествено — въпросът й явно беше наивен, — но клемите им са изолирани.

Сакс се обърна и тръгна към входа.

— Влизам вътре, Райм — уведоми го тя.

После тръгна бавно към вътрешността на сградата. Незнайно защо мощните халогенни лампи правеха мястото да изглежда още по-зловещо.

„Врата към ада“, й мина през ума.

— Ще ме хване морска болест, Сакс. Какво правиш?

Това, което правеше, беше да се колебае и да оглежда несигурно зейналия пред нея вход. Райм не можеше да види, но тя установи с изненада, че е забила нокът в меката част на палеца си. Понякога натискаше толкова силно, че разкъсваше кожата и спираше чак, когато видеше кръвта. Това беше лошо, а сега беше и недопустимо. Определено не искаше да разкъса латексовите ръкавици и да замърси мястото със собствената си ДНК. Разтвори пръсти и каза:

— Просто оглеждам.

Но двамата се познаваха твърде добре.

— Какво не е наред? — попита той.

Сакс пое дълбоко въздух и най-после изплю камъчето:

— Призраци от миналото може би. Тази електрическа дъга… Този надупчен труп… Гадна работа.

— Защо не изчакаш малко? Или извикай специалисти от „Алгонкуин“? Нека да те придружат.

Но от тона му разбра, че не му се иска да го направи. Ето какво харесваше най-много в него — уважението. Засвидетелстваше й го, като не я глезеше. У дома, на вечеря, в леглото, там беше друго. Но тук те бяха криминолог и ченге. Толкова.

Тя си повтори наум мантрата, наследена от баща й: „Щом се движиш, не могат да те гепят“.

„Така че, давай. Движи се.“

— Няма нужда, Райм. Добре съм.

И Амелия Сакс влезе в ада.

8

— Виждаш ли добре?

— Да — увери я Райм.

Сакс бе включила прикрепената към главата й халогенна лампа. Малка, но мощна, тя осветяваше ясно сумрачното помещение. Но въпреки мощния лъч в него оставаха много тъмни ъгли и ниши. Подстанцията се оказа по-голяма, отколкото си я представяше. Заприлича й на обширна пещера, въпреки че гледана отвън изглеждаше малка и схлупена — истинско джудже, в сравнение със заобикалящите я сгради.

Очите и носът й потекоха от все още стелещия се из стаята дим. Райм настояваше разследващият местопрестъплението да подуши въздуха. Миризмите можеха да ти кажат много за извършителя и за естеството на престъплението. Но тук единствената миризма беше парфюмът с аромат на изгоряла гума, метал и масло, което й напомни за автомобилен двигател. В главата й изникнаха спомени за далечни неделни следобеди. Видя себе си и баща си, привели гръб над поредното мощно шеви или додж, търпеливо да придумват механичните му нервна или кръвоносна системи и да ги будят за нов живот. Картината отмина, след нея се заредиха спомени и от по-близкото минало — Сакс и Пами, младото момиче, заместило несъществуващата племенница, настройват торино кобрата, а малкото кученце на Пами — Джаксън, седи търпеливо на тезгяха с инструментите и наблюдава внимателно работата им.

Сакс завъртя глава, за да огледа цялото помещение. Видя огромни купчини работни костюми, бежови и сиви, сравнително нови, но някои от тях бяха произведени през миналото столетие: тъмнозелени с метални табелки с името на производителя и мястото на производство. Някои от тях нямаха пощенски код на адреса — доказателство, че са шити и доставени много отдавна.

Първият етаж на подстанцията беше кръгъл, отворен към сутерена, който се виждаше над тръбните перила на около десет метра надолу. Подът горе беше бетонен, но площадката около стълбата и стъпалата й бяха стоманени.

Метал.

Сакс не знаеше много за електричеството, но беше наясно с едно — металът беше добър проводник.

Скоро откри мястото, където извършителят бе свързал висящия през прозореца кабел към таблото, за което й бе говорил електротехникът. Определи на око точката, където вероятно е стоял, докато е работил, и тръгна бавно напред, очертавайки първата линия от решетката.

— Какво е онова блестящо нещо на пода? — попита Райм.

— Изглежда грес или масло — отвърна тихо тя. — Предполагам, че част от таблото се е разтопила при пожара. А може вътре да се е образувала втора дъга.

Тя огледа внимателно десетките черни концентрични кръгове около мястото, където искрите са се удряли в стените и в останалото оборудване.

— Добре.

— Какво?

— Отпечатъците там ще бъдат по-ясни.

Това беше истина. Но докато се навеждаше към мазното петно, й мина през ума, че маслото, подобно на метала и водата, също е добър проводник.

И къде бяха тези проклети батерии?

Тя успя да открие ясни отпечатъци от обувка до прозореца. Извършителят бе застанал там, за да изреже дупка в стъклото и да извади смъртоносната жица навън. Сне един отпечатък и близо до мястото, където я беше свързал с мрежата на „Алгонкуин“.

— Може да са оставени от техниците — каза тя, докато оглеждаше находките си. — Нали са дошли тук след инцидента?

— Ще проверим.

Тя или Рон Пуласки щяха да вземат отпечатъци от обувките на техниците и да ги сравнят с намерените, за да ги елиминират като заподозрени. Дори да се окажеше, че „Справедливост за…“ са отговорни за атаката, това не изключваше възможността да са наели вътрешен човек, за да осъществят плана си.

Но Сакс беше на друго мнение. Докато поставяше картончетата с номерата и фотографираше отпечатъците, се наведе към микрофона и каза тихо:

— Мисля, че са от нашия човек. Същите са като онези на перваза. И пръстите са същите.

— Отлично — отвърна Райм.

Тя посипа електростатичен прах и сложи листовете близо до вратата. После вдигна поглед и разгледа кабела над главата си. Оказа се по-тънък, отколкото си го представяше, с диаметър не повече от сантиметър. Беше покрит с черен изолиращ слой, от който се подаваха оплетени една в друга сребристи жички. За нейна изненада се оказа, че не са от мед. Общата дължина на кабела беше около четири и половина метра. Беше свързан за мрежата на „Алгонкуин“ посредством два месингови или медни болта с двусантиметрови дупки в средата.

— Значи това е причинило дъгата?

— Да.

— Тежък ли е?

Тя хвана кабела и го повдигна.

— Не. Алуминиев е.

Изведнъж я хвана страх. Как можеше нещо толкова малко и леко да причини такъв взрив?

Огледа таблото с апаратурата и прецени каква отвертка щеше да й трябва, за да свали панела. После се върна да си вземе чантата с инструментите от багажника на колата. Наборът си беше лично неин, използваше го за ремонти по колата и къщата. Тези инструменти й бяха познати и по-удобни от служебните, чувстваше ги като свои приятели.

— Как върви? — попита я Пуласки, когато излезе от сградата.

— Върви — изсумтя тя. — Разбра ли как е влязъл в сградата?

— Проверих покрива, но оттам няма вход. Каквото и да говорят техниците от компанията, аз съм сигурен, че е намерил път под земята. Мисля да огледам подземните галерии и сутерена. Не се виждат отвори, но това може да се окаже добра новина. Ако е решил, че няма как да го проследят, може да е станал самонадеян и небрежен. И ако имаме късмет, може да открием нещо интересно.

Райм не спираше да повтаря на хората си, че едно престъпление винаги е свързано с няколко сцени на действие. Местопрестъплението обикновено беше едно, но освен него винаги имаше вход и изход и те трябваше също да се огледат. Ако извършителите бяха повече, тогава маршрутите можеше да са няколко. Имаше голяма вероятност за междинни спирки при преходите. Или места за срещи. Например близък мотел, където заговорниците се събираха след това и разделяха плячката. В девет от десет случая престъпниците забравяха да си сложат ръкавици и оставяха следи именно на тези места. Понякога в регистрационните книги откриваха имената и адресите им.

Райм чу коментара през микрофона на Сакс и се намеси:

— Отлично, новобранец. Само че зарежи тази дума „късмет“.

— Да, сър.

— А заедно с нея и ироничната усмивка. Видях те.

Лицето на Пуласки застина. Беше забравил, че Райм използва Амелия за свои очи, уши и крака. Обърна се и продължи да търси външен вход към подстанцията. Сакс уви в найлон инструментите, за да предпази местопрестъплението от замърсяване, и се върна в помещението. Отиде при прекъсвача на кръга, мястото, където нападателят беше свързал своя кабел посредством болтовете. Пресегна се към металната част на кабела, но малко преди да го докосне, спря. Загледа се в проблясващия под лъча на халогенната лампа студен метал.

Линиите са затворени…

Но какво щеше да стане, ако допре ръка до метала и в същото време някой, седнал в комфортна малка контролна станция, реши изведнъж да ги включи? Да пусне тока, без да знае, че тук се провежда разследване?

И къде бяха скапаните батерии?

— Сигурен съм, че тук ще намерим нещо — обади се Райм.

— Надявам се.

Тя уви главата на гаечния ключ с найлон, за да не оставя следи по болтовете и гайките. Знаеше, че лесно биха могли да ги объркат с оставените от извършителя резки. Наведе се напред и след момент на колебание намести ключа около първия болт. Разхлаби го с известно усилие, действайки възможно най-бързо, като очакваше всеки момент да усети разтърсване, макар да подозираше, че с подобен волтаж надали изобщо ще усети нещо.

След няколко секунди вторият болт също беше разхлабен и тя освободи кабела. Нави го бързо и го сложи в найлонова торба. Болтовете и гайките също отидоха в пликчетата с доказателствения материал. Остави всичко отвън до вратата на подстанцията, за да ги прибере Пуласки или някой от техническия екип, и продължи огледа. Забеляза още стъпки по пода. На пръв поглед съвпадаха с онези, които според нея принадлежаха на неизвестния нападател.

Изведнъж спря и вдигна глава.

— Зави ми се свят от теб, Сакс.

— Какво беше това? — попита тя по-скоро себе си, отколкото Райм.

— Чу ли нещо?

— Да, а ти?

— Ако го чувах, нямаше да те питам.

Някъде капеше вода. Като от чешма. Тя се приближи до перилата и погледна надолу. Там всичко тънеше в мрак.

Въобразяваше ли си?

Не, нямаше как да сбърка този звук.

— Чувам го — прошепна Райм.

— Идва от сутерена.

Равномерен такт. Не беше от действие на човек.

Детонатор с часовник, замисли се и отново се ядоса, че толкова лекомислено влезе в капана. Престъпникът беше умен. Знаеше, че полицията няма да пести средства и хора за претърсване на сградата. И щеше да се опита да ги спре. Сподели тази мисъл с Райм.

— Но ако е заложил капан, защо не го е направил близо до кабела? — възрази той.

И двамата достигнаха до заключението едновременно, но той го изрече на глас:

— Защото нещо в мазето представлява заплаха за него. Щом електричеството е изключено, откъде може да идва този звук?

— Струва ми се, че не отмерва секунди. Може да не е таймер. — Тя продължи да се взира в тъмния сутерен, като внимаваше да не докосва перилата.

— Тъмно е. Не виждам добре.

— Слизам. Искам да видя какво става там — заяви тя и тръгна бавно по спираловидната стълба.

Металната стълба.

Десет стъпала, петнайсет. Двайсет. Лъчът на халогенната лампа осветяваше отделни участъци от стените, но само по високата част. Долу всичко беше в мъгла, димът все още беше много гъст. Тя задиша плитко, опитвайки се да не се задави. Оставаха й само две стъпала до мазето, откъдето се чуваше звукът, но беше трудно да види какво става там. Макар и силна, светлината от халогенната лампа не й даваше възможност да види ясно общото разположение. За съжаление разполагаше единствено с нея. Раздвижи глава и лъчът пробяга от край до край, осветявайки десетките електрически табла, машинариите, кабелите и кутиите по стените.

След миг колебание тя хвана оръжието си, стъпи на пода и изохка.

— Сакс? Какво става?

Сакс бе пропуснала да види, че подът е покрит с няколко сантиметра мръсна вода. Нямаше как да я забележи през димната завеса.

— Вода, Райм. Не очаквах да има вода. Виж — тя фокусира камерата върху една тръба на три метра над главата си, откъдето капеше водата.

Ето откъде идваше звукът. Не беше часовник, а капки. Мисълта за вода в електрическа подстанция беше толкова неуместна… и толкова опасна… че кожата й настръхна.

— Може да се е спукала от ударната вълна?

— Не. Той е пробил дупка. Виждам я. Две дупки. Водата от втората се стича по стената… и пълни помещението.

Не беше ли и водата добър проводник като метала, запита се тя и се огледа. Стоеше в средата на цяло езеро, точно до кабелите, връзките и комутаторите и над един знак с надпис:

Гласът на Райм я стресна:

— Наводнява сутерена, за да унищожи уликите.

— Взе ми думите от устата.

— Какво е онова, Сакс? Ето там. Не го виждам добре. Онази кутия. Погледни надясно… да, точно там. Какво е това?

Най-после!

— Това е батерията, Райм. Поддържащата батерия.

— Заредена ли е?

— Казват, че е заредена. Но аз не…

Тя нагази смело във водата и я огледа внимателно. Съдейки по показателите, батерията наистина беше заредена. Дори изглеждаше презаредена. Стрелката сочеше сто процента. Припомни си думите на служителя от „Алгонкуин“: да не се страхува, защото батерията била изолирана.

Но тя не беше. Сакс знаеше как трябва да изглеждат предпазителите на батерията, но там нямаше нищо подобно. Двете метални клеми бяха непокрити.

— Водата се покачва. След няколко минути ще достигне до клемите.

— Има ли достатъчно ток, за да предизвика една от онези дъги?

— Не знам, Райм.

— Сигурно има — промърмори той. — Ще я използва, за да унищожи следа, която би могла да ни отведе до него. Нещо, което не е могъл да вземе със себе си или да изличи, докато е бил там. Можеш ли да спреш водата?

Тя се огледа.

— Не виждам кранове… Чакай малко — продължи да оглежда внимателно помещението. — Не виждам и какво би искал да унищожи.

В този момент го забеляза. Точно зад батерията, на четири стъпки от пода, имаше врата. Не беше голяма — квадрат със страна около четирийсет сантиметра.

— Открих го, Райм. Открих как е влязъл тук.

— Трябва да е някакъв канал или тунел. Остави го. Пуласки ще го проследи откъм улицата. Хайде, излизай от там.

— Не, Райм, погледни. Отворът е много тесен. Трябвало е да лази, за да се провре. Няма начин да не е оставил ясни следи. Влакна, косми, ДНК. Защо иначе ще иска да го вдигне във въздуха?

Райм се поколеба. Знаеше, че тя е права, но не искаше да рискува и да я остави там при положение, че имаше вероятност за нова експлозия.

Тя се приближи до малката метална врата. При движението краката й раздвижиха водата и вълничките почти достигнаха до върха на батерията.

Тя замръзна на място.

— Сакс?

— Шшшт!

Трябваше да се концентрира. Тръгна съвсем бавно. При всяка стъпка се преместваше не повече от няколко сантиметра и така успяваше да държи вълнението под ръба на източника на енергия. Но в същото време прецени, че разполага с минута, най-много две, после водата щеше да достигне до клемите.

При следващото движение беше до вратата. Започна да отвърта болтовете на рамката й.

Водата вече докосваше батерията. Всеки път, когато се наведеше напред, за да развие запечатания с блажна боя болт, се надигаше нова вълна и мръсната вода плискаше в горната й част, преди да се оттегли.

Напрежението в батерията сигурно беше по-ниско от онези сто хиляди волта, образували електрическия разряд, но нападателят явно не желаеше да предизвиква големи щети. Целта му беше да произведе взрив, достатъчен, за да унищожи вратичката към изхода и следите по нея.

Амелия искаше тази врата.

— Сакс! — прошепна Райм.

Тя не му обърна внимание, забрани си да мисли за онези ужасяващи дупчици от разтопения метал по кожата на Луис Мартин.

Най-после освободи и последния болт. Натрупаните през годините пластове боя задържаха рамката на място. Сакс пъхна върха на отвертката в процепа между нея и стената и натисна с всички сили. Металът изскърца и вратата заедно с рамката увисна върху ръката й. Оказа се по-тежка, отколкото си представяше, и едва не я изпусна. Но успя да я хване и да се закрепи на краката си, без да предизвика цунами.

През отвора се виждаше тесен тунел, вероятно извършителят го бе използвал, за да влезе в подстанцията.

— Бързо в тунела — прошепна й Райм. — Там ще си в безопасност.

— Опитвам се.

Но металната врата не минаваше през отвора дори и по диагонал, пречеше й прикрепената към нея рамка.

— Не мога — изпъшка тя и му обясни проблема. — Ще се върна по стълбата.

— Не, Сакс! Зарежи вратата. Излез през тунела.

— Мисля, че е ценен доказателствен материал.

Тя притисна вратата към гърдите си и тръгна към стълбата, като от време на време хвърляше поглед назад към батерията. Движеше се изключително бавно, но въпреки това всяка нейна стъпка повдигаше водата до накрайниците на батерията.

— Какво става, Сакс?

— Почти стигнах — отвърна тя шепнешком, сякаш силният глас можеше да предизвика по-мощна вълна. Беше на половината път, когато нивото се покачи рязко, вълните се завихриха около първия от накрайниците, после и около другия.

Никаква дъга.

Нищо.

Раменете й се отпуснаха, сърцето й затупка в ушите.

— Нищо, Райм. Няма нужда да се трево…

Изведнъж пред очите й избухна бяла светлина, чу се силен пукот, Амелия Сакс полетя назад и след миг мътната вода я покри.

9

— Том!

Помощникът се появи веднага и се вгледа внимателно в Райм.

— Какво има? Как се чувстваш?

— Не аз — извика шефът му и кимна с глава към тъмния екран. — Амелия. Беше на едно местопрестъпление… някаква батерия… втора дъга. Камерата и микрофоните не работят. Потърси Пуласки. Обади се на някого!

Очите на Том Рестън се свиха от тревога, но той работеше като болногледач от години и знаеше, че каквото и да става, трябваше да запази самообладание и да изпълни задълженията си. Вдигна спокойно слушалката на домашния телефон, потърси номера в бележника и натисна бутона за бързо набиране.

Центърът на паниката не е в стомаха, тя не протича по гръбнака ти, като… електричество по кабел. Паниката разтърсва цялото тяло и душата ти, дори и да си парализиран. Райм се ядосваше на себе си. Трябваше да заповяда на Сакс да се махне в мига, когато видяха батерията и покачващото се ниво на водата. Винаги постъпваше така, до такава степен се вторачваше в конкретната задача, толкова силно искаше да намери влакънце, част от полезен отпечатък, нещо, което би го приближило до престъпника, че забравяше за хората около себе си.

Така беше постъпил и със себе си. Тогава беше капитан от полицията, завеждащ криминален отдел, и се зае да претърси лично местопрестъплението. Наведе се да вземе едно влакно до трупа, в същия момент гредата падна върху него и промени живота му завинаги.

Сега постъпи по същия начин и с Амелия. Само че беше още по-лошо, защото тя можеше и да не е жива.

Том се свърза със съответния номер.

— Кой е? — втренчи поглед в помощника си. — С кого говориш? Тя добре ли е?

Том вдигна ръка.

— Какво означава това? Какво може да означава?

От челото на Райм рукна пот. Усети, че не му достига въздух. Сърцето му заби бясно, странното беше, че го усещаше по-ясно във врата и челюстите, отколкото в гърдите.

— Рон е — отвърна болногледачът и отдръпна слушалката от ухото си. — Той е в подстанцията.

— Знам къде е, по дяволите! Какво става там?

— Имало е… произшествие. Така го нарече той.

Произшествие…

— Къде е Амелия?

— Издирват я. Пратили са няколко души, когато са чули експлозията.

— Знам, че е имало експлозия! Разбира се, че имаше. Нали видях!

Болногледачът отдръпна слушалката от ухото си и се взря в Райм.

— Как се чувстваш, Райм?

— Стига глупости, Том! Кажи какво става там?

Том продължи да се взира в лицето му.

— Зачервен си.

— Добре съм — отвърна криминологът, този път кротко, за да върне вниманието на Том към телефонния разговор. — Честна дума.

За негов ужас болногледачът се заслуша, без да го информира за хода на разговора. Раменете му се повдигнаха леко.

Не…

— Добре — каза в телефонната слушалка Том.

— Какво „добре“? — изръмжа Райм.

Том му обърна гръб и продължи да говори:

— Дай ми информацията.

И затискайки слушалката между врата и рамото си, затрака по клавиатурата на главния компютър.

Екранът оживя.

Райм заряза кроткото си изражение, усещаше, че нервите му са опънати до скъсване. На екрана се появи образът на Амелия Сакс, без видими наранявания, но мокра до кости. Червените кичури бяха залепнали по лицето й като водорасли по повърхността на акваланг.

— Извинявай, Райм, но изгубих камерата, когато паднах — тя се закашля и изтри чело, после огледа гнусливо пръстите си. Движенията й бяха нервни и резки.

Облекчението замени паниката, но гневът към него самия остана. Погледът на Сакс му се стори някак зловещ, гледаше го, но изглежда не го виждаше.

— Говоря от лаптопа на един от работниците на електрокомпанията. Виждаш ли ме?

— Да, да. Добре ли си?

— Носът ми се напълни с гадна вода. Но иначе съм добре.

— Какво стана? Имаше ли дъга? — продължи да я разпитва той.

— Не беше дъга. Батерията не беше свързана. Момчетата от „Алгонкуин“ ми казаха, че нямало достатъчно напрежение за това. Ето какво се случи: нашият човек е заложил бомба. Явно не е трудно да превърнеш една батерия в бомба. Запечатваш клапите и я презареждаш. Образува се водород.

— Прегледаха ли те?

— Не, няма нужда. Трясъкът беше силен, но експлозията — слаба. Нямам дори една синина. Вълната ме потопи, но успях да задържа вратата над повърхността. Мисля, че спасих уликите.

— Браво, Аме… — изведнъж млъкна. По някаква причина още преди години двамата бяха сключили негласно споразумение никога да не използват малките си имена. Този път за малко да наруши това условие. — Добре. Значи е влязъл оттам.

— Няма как иначе.

Райм видя Том да се приближава към него с апарата за кръвното налягане. Наведе се и го сложи на ръката му.

— Остави сега…

— Млъквай, Райм! — извика Том и го остави безмълвен от изненада. — Зачервен си и се потиш.

— Защото на местопрестъплението току-що имаше произшествие, Том.

— Боли ли те глава?

Болеше. Но той отрече.

— Не ме лъжи!

— Само малко. Не е проблем.

Том постави стетоскопа на ръката му.

— Извинявай, Амелия, но трябва да остане спокоен за трийсет секунди.

— Разбира се.

Райм понечи да протестира отново, но съобрази, че колкото по-бързо приключат с кръвното, толкова по-скоро ще се върне към работата си.

Загледа се в Том. Най-после болногледачът вдигна глава и отлепи шумно велкрото.

— Високо е. И искам да съм сигурен, че няма да се качи още. Сега трябва да се погрижа за някои неща.

Учтив евфемизъм за това, което Райм наричаше директно „пикнята и лайната“.

— Какво става там, Том? — попита Сакс. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Райм вместо него, като внимаваше гласът му да звучи нормално. Побърза да прикрие факта, че се чувства странно уязвим и слаб. Никога нямаше да си признае, че причината за състоянието му беше мисълта, че можеше да я загуби. Защото се срамуваше от това.

— Кръвното му се е повишило — каза Том.

— Добре, стига вече. Сакс, донеси ми уликите. До половин час да си тук.

Том беше готов да прекъсне връзката, когато нещо в главата на Райм прищрака. Прищракването не беше физическо, разбира се.

— Чакай — извика силно, обръщайки се едновременно към Том и Сакс.

— Линкълн! — погледна го остро болногледачът.

— Моля те, Том, само две минути. Важно е.

Учтивата молба накара Том да застане нащрек, но той кимна неохотно.

— Рон търси мястото, откъдето извършителят е влязъл в тунела, нали?

— Да.

— При теб ли е в момента?

Тя се огледа наоколо.

— Да.

— Нека застане пред камерата.

Той чу, че Сакс извика полицая, и след няколко секунди го видя на екрана.

— Да, сър?

— Откри ли откъде извършителят е влязъл в подстанцията?

— Ъхъ.

— „Ъхъ“ ли? Откъде го измисли това, новобранец? И какво означава?

— Извинете, сър! Да, открих го.

— Къде?

— В една от алеите по-нагоре има шахта. За достъп до тръбите за парното. Каналът не води до самата подстанция, но двайсетина стъпки по-надолу, може би трийсет, открих решетка. Някой е изрязал отвор в нея, достатъчно голям, за да премине човек. После отново я е заварил, но си личи ясно къде е рязана.

— Наскоро ли е станало?

— Да.

— Защото не си видял ръжда по срязаните места?

— Ъхъ, имам предвид да. Проходът води до тунела. Тунелът е много стар. Сигурно някога оттам са доставяли въглища, но е било отдавна. От него се стига до металната врата, която Амелия свали. Бях в тунела, когато тя я свали, и видях светлина, после чух взрив и писъка й. Промуших се през отвора и след миг бях при нея.

Грубостта на Райм моментално изчезна.

— Благодаря, Пуласки.

Настъпи неловка тишина. Похвалите на Райм бяха толкова редки, че хората му не знаеха как да реагират.

— Внимавах да не замърся мястото на престъплението, сър.

— Щом се отнася до човешки живот, не мисли за замърсяването. Не го забравяй!

— Да, сър.

Райм продължи:

— Значи влезе в шахтата, премина през срязаната решетка и после през тунела.

— Точно така, сър.

— Откри ли нещо?

— Само следи от стъпки. Но имам отпечатък.

— Ще видим какво ще ни покаже.

— Линкълн! — прошепна твърдо Том.

— Само минутка. Новобранец, искам от теб още нещо. Виждаш ли онзи ресторант или кафене отсреща, през улицата?

Полицаят погледна надясно.

— Видях го… Чакайте. Откъде знаете, че има такова нещо там?

— Видях го, докато се разхождах из квартала — изкиска се Райм.

— Аз… — младежът се смути и замлъкна.

— Трябваше да има нещо подобно. Нашият нападател със сигурност е искал да наблюдава подстанцията, за да не изпусне шоуто. Не би могъл да си наеме стая в хотел, защото щеше да му се наложи да се регистрира, не би влязъл и в офис сграда, би събудил подозрения. Следователно трябва да има място, където би могъл да влезе и да прекара спокойно известно време.

— Сега разбрах. Разсъждавали сте като психолог. Искал е да наблюдава фойерверките.

Времето за комплименти свърши.

— За бога, новобранец, ти какво, реши да му правиш профил ли? Нали не си забравил какво ми е мнението за профилите?

— Ъхъм. Не сте им голям фен.

Райм забеляза усмивката на Сакс.

— Трябвало е да се убеди, че системата му ще сработи. Създал е нещо уникално — високоволтово оръжие, но то не може да се тества на стрелбището. То е ефективно само ако се свърже към захранването и прекъсвачите. Затова е искал да знае дали ще гръмне точно в момента, когато автобусът пристигне на спирката. Влязъл е в компютърната мрежа на компанията в единайсет и двайсет и след десет минути всичко е било готово. Иди да разпиташ управителя на ресторанта…

— На кафенето.

— … на кафенето и разбери дали някой там е седял близо до прозореца около времето на експлозията. Не вярвам да си е тръгнал преди идването на полицията и пожарната. И разбери дали заведението има достъп до интернет.

Сложил ръкавици на ръцете си, Том вече му махаше нетърпеливо.

Пикнята и лайната…

— Разбрано, шефе — отвърна Пуласки.

— И после…

Младият полицай го прекъсна с думите:

— Затвори ресторанта и огледай мястото, където е седял по метода на решетката.

— Точно така, новобранец. После и двамата се връщате при мен на бегом — рече Райм и прекъсна връзката с един от работещите си пръсти, изпреварвайки този на Том с част от милисекундата.

10

Сенчестата зона, ето за какво мислеше Фред Делрей.

По-рано този ден специален агент Тъкър Макданиъл, новак в офиса на ФБР в Ню Йорк, събра хората си в кабинета и им изнесе лекция на тема, близка до разискваната от него в лабораторията на Райм: новите методи на комуникация, използвани от лошите момчета и развитието на технологиите, улесняващи престъпниците и затрудняващи тяхната работа.

Сенчестата зона…

Делрей разбираше основната концепция. Всички в групата осъзнаваха предимствата на високотехнологичния метод, на който залагаше Макданиъл, за да открие и задържи престъпника. Но това не означаваше, че харесваше тази концепция. Никак даже. Главно заради скритото зад този подход послание — знак за огромни, може би драматични промени в живота на отдела.

И в частност — в неговия.

Докато пътуваше с метрото към търговската част на града, Делрей се замисли за баща си, професор в колежа „Меримаунт“ в Манхатън, автор на няколко книги по афроамериканска философия и критичен анализ на съвременната култура. Той бе влязъл в академичната общност на трийсет години и остана там до смъртта си. Умря в кабинета, превърнал се в негов втори дом още преди десетилетия, стовари се върху коректурите на научното списание, основано от него още по времето, когато хората си спомняха смъртта на Мартин Лутър Кинг.

Баща му бе преживял драстични промени в политиката — краха на комунизма, расовата сегрегация и раждането на международния тероризъм. Подмяната на пишещите машини и библиотеките с компютрите. Въздушните възглавници в колите. Телевизионните канали, наплодили се от четири — плюс университетския — до стотици. Но всичко това не бе променило начина му на живот дори и на йота. Старият Делрей си живееше в своя затворен академичен свят и по-специално във философския му отдел, и мечтаеше, как само мечтаеше, синът му да заоре на същата нива, да изследва природата на съществуването и тази на човешкия фактор. Цял живот се бе опитвал да му предаде любовта си към науката.

И донякъде успя. Любознателен и умен, ученолюбивият Фред беше запленен от човешкия фактор във всичките му проявления: метафизика, философия, теология, епистемология, етика и политика. Всичко му харесваше. Но му беше нужен само месец като дипломиран асистент, за да осъзнае, че ще се побърка, ако не приложи знанията и способностите си в практиката.

И упоритият младеж избра най-трудната и най-опасна практическа страна на философията, за която успя да се сети.

Започна работа във ФБР.

Промяна…

Бащата се примири с предателството на сина и двамата често се наслаждаваха на компанията си на чашка кафе из града или правеха дълги разходки из парк „Проспект“, по време на които постепенно осъзнаха, че макар да работеха в различни лаборатории и с различни средства, възгледите им за човешкия фактор бяха еднакви. Бащата го изучаваше с научни методи, а синът получаваше информацията от първа ръка, директно от практиката.

Работата под прикритие беше трудна, но интересът и познанията на Фред за човешката природа го превърнаха в истински виртуоз в професията. За разлика от повечето свои колеги с ограничен репертоар и актьорски способности, Делрей се въплъщаваше напълно в играния от него образ.

Веднъж, докато играеше бездомник из улиците на Ню Йорк, недалеч от сградата на федералното бюро, тогавашният специален агент на Манхатънския офис на ФБР, шефът на Делрей, мина покрай него и пусна в кутията му двайсет и пет цента, без да го разпознае.

Това беше едно от най-високите признания за способностите му.

Той беше истински хамелеон. Един ден беше отчаяно пристрастен маниак с изпечен от амфетамините мозък, на другия — дипломатически пратеник от Южна Африка, дошъл да продаде тайна рецепта за ядрено оръжие. После се превръщаше в сомалийски лейтенант, бълващ омраза към Америка, обилно подправена с цитати от Корана.

Фред притежаваше всякакви сценични костюми, купувани или събирани оттук-оттам през годините. Беше ги складирал в мазето на къщата им в Бруклин, купена от него и Серина в началото на брака им. Кариерата му вървеше нагоре с бързи крачки — неизбежен резултат за човек с неговата енергия, предприемчивост, умения и липса на всякакво желание да действа подмолно срещу колегите си. В момента той отговаряше за работещите под прикритие агенти и за тайните информатори — разбирай, доносниците — въпреки че понякога го викаха и за работа на местопрестъплението. Винаги бе обичал оперативната работа.

Но после дойде промяната.

Сенчестата зона…

Делрей не можеше да отрече, че напоследък и добрите, и лошите бяха захитрели, и боравеха с високи технологии. Промяната беше очевидна. HUMINT — събирането на плодовете на разузнаването от човек на човек и от ухо на ухо — даваше път на SIGINT, събирането на информация чрез сигнали или иначе казано — с технически средства.

Но Делрей не харесваше новите методи на работа. Като момиче Серина се бе опитала да пробие в шоубизнеса с изпълнение на стари любовни песни. Беше добра в танците, в балета, в джаза и модерните стъпки, но не я биваше в пеенето. Делрей беше същия — чудесен работник, но не разбираше нищо от новите методи на събиране на информация, беше скаран с цифровите технологии.

Той продължаваше да поддържа мрежа от информатори, да работи под прикритие директно на улицата и имаше резултати. Но като се наредеше до новия Тех и Ком отдел… ох, извинявай, Тъкър, Т и К отдел, представителят на старата школа се чувстваше вече стар. Шефът му работеше здраво, по шейсет часа в седмицата, истински боец. Беше готов да защитава своите момчета техничари, ако се наложи дори и пред президента. А те наистина вършеха работа; миналия месец бяха измъкнали важни подробности от закодирани разговори по сателитен телефон и успяха да разбият гнездо на фундаменталисти близо до Милуоки.

Посланието към Делрей и по-старите агенти беше ясно: вашето време отминава.

Особено го заболя от пренебрежителното отношение на Тъкър, най-вероятно непреднамерено, по време на срещата при Райм.

„Добре, Фред, продължавай. Справяш се добре…“

В смисъл: „Не съм и очаквал да откриеш нещо за «Справедливост за…» и Рахман“.

Макданиъл може би имаше основание за критика. Мрежата от информатори на Делрей беше не по-лоша от тази на криминалистите в полицията, достатъчна да засече и най-малката терористична дейност из града. Той поддържаше редовен контакт с тях, осигуряваше защита на страхливите, салфетки за сълзите на виновните, пари за едва свързващите двата края, сплашване и психологическа атака за онези, които по думите на баба му забравяха къде им е мястото.

Но от цялата събрана информация нямаше и една дума за нова терористична група, за Рахман, за „Справедливост за…“ и за проклетата електрическа дъга.

Докато хората на Макданиъл бяха идентифицирали заплахата, без да си мръднат задниците от кожените столове.

„Нали разбирате, като онези самолети с дистанционно управление в Близкия изток и Афганистан? Всички знаем, че пилотите се намират не в тях, а близо до търговския център в Колорадо Спрингс или Омаха…“

Междувременно към грижите на Делрей около появата на напористия Макданиъл се бе прибавила още една: може би вече не беше толкова добър в занаята.

Рахман можеше да си плете кошницата под носа му, членовете на „Справедливост за…“ в момента можеха да следват инженерни науки в Бруклин или Ню Джърси, също като бандитите от единайсети септември, а той нищичко нямаше да разбере.

И още нещо. Трябваше да си признае, че напоследък беше много разсеян. Промяна бе настъпила и в „другия му живот“, както сам го наричаше, в живота му със Серина, който пазеше далеч от работата си, като огън от бензин. Фред Делрей стана баща. Преди една година Серина роди момченце. Двамата бяха обсъждали въпроса надълго и нашироко и тя бе настояла той да не променя работата си. Дори и да беше рискована. Тя разбираше, че професията му определя неговата същност, както танцът определяше нейната, и ако останеше зад бюро, последиците можеше да се окажат много по-страшни.

Дали бащинството пречеше на работата му като агент от ФБР? Делрей нямаше търпение да се върне вкъщи и да изведе Престън в парка, да го нахрани, да му почете. Веднъж Серина влезе в детската стая, грабна от ръцете му екзистенциалния труд на Киркегор „Трепетно очакване“ и със смях го замени с „Лека нощ, луна“. (Делрей не бе отчел, че думите имат значение дори и в най-крехка детска възраст.)

Метрото стигна спирка „Вилидж“ и вагоните се напълниха с хора. Инстинктът му на таен агент веднага отдели от тълпата четирима души: двама от тях със сигурност бяха джебчии, после хлапе с нож или нещо подобно в джоба си и млад запотен бизнесмен, впил пръсти толкова силно в джоба на сакото си, че ако не внимаваше, щеше да разкъса скритото вътре пликче с кока.

Улицата… колко много обичаше той улицата.

Но тези четиримата нямаха нищо общо с конкретната му мисия и той остави образите им да избледнеят в съзнанието му, докато си казваше: „Добре, ти се провали. Пропусна Рахман и «Справедливост за…», но жертвите и щетите са минимални. Макданиъл те клъвна, но не те превърна в изкупителна жертва, нали? Ако беше друг, щеше да го направи на мига.“

Все още не беше късно да хване следите на престъпника и да го спре, преди да последва нова разрушителна атака. Все още можеше да оправи нещата.

Той слезе на следващата спирка и пое на изток. След малко стигна до евтините жилища, кръчмите, старите задимени клубове, смърдящите на гранясало олио гостилнички и стоянките за радиотаксита с надписи на испански, арабски и фарси. Тук нямаше забързани чиновници и специалисти като в Уест Вилидж; тук хората не се движеха много, просто седяха, предимно мъже, на столове или по стъпалата, и единствената разлика между младите и старите беше, че едните бяха слаби и стройни, другите — дебели и отпуснати. И всички гледаха с подозрение непознатите. Тук беше мястото, където Делрей вършеше сериозната работа. Тук беше офисът му.

Той отиде до кафенето и надникна през прозореца. Не успя да види много, защото стъклата не бяха мити от месеци.

Да, там беше. Човекът, който можеше да бъде неговото спасение, но и неговият провал.

Последният му шанс.

Той чукна единия глезен в другия, за да е сигурен, че скритият пистолет не се е разместил, отвори вратата и влезе.

11

— Как се чувстваш? — попита Сакс още с влизането в лабораторията.

— Добре съм. Къде са материалите? — отвърна лаконично Райм.

— Техниците и Рон ги носят насам. Аз взех със себе си само ториното.

Значи е летяла насам като на състезание от формула едно.

— Ти как се чувстваш? — попита я Том.

— Мокра.

Отговорът й мина без коментар. Косата й вече изсъхваше, но дрехите й все още бяха мокри. Важното беше, че състоянието й не беше на дневен ред. Виждаше се, че е добре. Това беше достатъчно. По-рано Райм преживя истински шок, но всичко приключи благополучно и той нямаше търпение да започнат работа.

„Не е ли това друг начин да кажем, че има четирийсет и пет процента шанс още някой из улиците на Ню Йорк да бъде убит с ток… И може би се случва в момента.“

— Добре, къде са…

— Какво стана? — обърна се тя към Том, поглеждайки към Райм.

— Казах, че съм добре.

— Аз питам него.

Явно нервите на Сакс не бяха в по-добро състояние от неговите.

— Вдигна кръвно. Беше доста високо.

— Но сега вече не е високо, нали? — сопна му се Райм. — Сега е нормално, направо чудесно. Като новината, че руснаците са изпратили ядрени ракети в Куба. Стряскащо, нали? Но понеже Маями не е радиоактивен кратер, мисля, че проблемът вече е решен? Всичко вече е минало. Сега, обади се на Пуласки и на техниците от Куинс. Искам материалите тук.

Но болногледачът не му обърна внимание и продължи да обяснява на Сакс:

— Не се наложи да го тъпчем с лекарства. Но го държа под око.

Сакс му хвърли нов изпитателен поглед. После обяви, че отива горе да се преоблече.

— Някакъв проблем ли има? — го попита Лон Селито, пристигнал от Даунтаун няколко минути по-късно. — Как се чувстваш, Линк?

— Господи! Оглушахте ли всички? — развика се Райм. — Защо никой не ме чува? — обърна глава към вратата и изпъшка: — Най-после някой от друга планета ме чу. Пуласки, слава богу, че сутринта си измил ушите си. Какво носиш?

Младият мъж, отново в полицейска униформата, внесе щайгите за мляко, използвани от полицията за транспортиране на пликовете с уликите от местопрестъплението до лабораториите.

Няколко минути по-късно две от момчетата от отдела в Куинс внесоха обемист предмет, увит в найлон: кабела — убиец. Най-шантавото оръжие, виждано някога от Райм. И едно от най-ефективните. След кабела внесоха металната врата от сутерена на подстанцията, опакована по подобен начин.

— Какво стана в кафенето, Пуласки?

— Бяхте прав, сър. Имам нещо за вас.

Вдигнатата вежда на шефа му напомни, че тук титулуването не е задължително. Райм беше пенсиониран капитан от полицията. Вече нямаше право да бъде наричан „сър“, или имаше, колкото и всеки друг. Райм упорито се опитваше да отърве Пуласки от пристъпите му на неувереност. Те бяха характерни за годините му, но в тях се криеше и нещо повече. При работата по първия им съвместен случай Пуласки получи сериозна рана на главата. Това за малко не сложи край на кариерата му в органите на реда, но той успя да се задържи на борда. Ала пристъпите на объркване и дезориентация все още го навестяваха от време на време. (Решението на Пуласки да остане на работа беше предизвикано от това на Райм, който въпреки състоянието си продължаваше да работи в системата.)

Опитвайки се да помогне на младия полицай да се издигне в службата, Райм знаеше, че едно от най-важните неща в техния занаят е непробиваемо самочувствие. Може да си събрал в себе си всички таланти на света, но всичко ще е напразно, ако ти липсват топки, за да застанеш зад тях. Преди да умре, Райм искаше да види Пуласки израснал в йерархията на нюйоркската полиция и знаеше, че желанието му е осъществимо. Имаше основание да мисли така. Затова бе взел Пуласки да работи по случая заедно със Сакс. Двамата бяха неговото наследство.

Той благодари на момчетата от техническия отдел. Видя изпълнените им с възхищение погледи и предположи, че причината е модерната му лаборатория. Но всъщност причината беше друга. В криминалния отдел не бяха много хората, срещали се с Линкълн Райм. Той заемаше специално място в йерархията на полицията. Наскоро там настъпиха големи промени и шефът на отдела им беше преместен в Маями Каунти. Сега работата се движеше от няколко по-стари детективи, докато бъде назначен нов шеф. В отдела се носеха слухове, че Райм може да бъде върнат на стария си пост. Когато изпълняващият временно длъжността му бе подметнал за тази възможност, той бе напомнил, че няма начин да издържи стандартния тест — важна част от изискванията за заемането на поста. Изпитът по физическа подготовка изискваше от кандидатите много добра форма — бягане до триметрова бариера, прескачане, задържане на закононарушител, влачене на деветдесеткилограмов манекен по стълби, натискане на спусъка на пистолета шестнайсет пъти с доминиращата ръка и петнайсет с другата.

Райм отказа предложението, призна си честно, че не е в състояние да премине теста. Вероятно щеше да се справи със стена от метър — метър и половина, но нищо повече. Въпреки това предложението го поласка.

Сакс слезе по стълбите. Носеше лека светлосиня блузка, прибрана в дънките. Косата й беше измита, все още влажна и стегната с черен ластик на опашка.

В същия момент се разнесе звън, Том отиде да отвори вратата и нов гост прекрачи прага на лабораторията.

Смущението на влезлия строен и слаб мъж на средна възраст му придаваше вид на счетоводител или продавач на обувки, но Райм знаеше, че Мел Купър е един от най-добрите специалисти из криминалните лаборатории в цялата страна. С дипломи по математика, физика и органична химия, заемащ важни постове в Международната служба по идентификация и Международната лаборатория по кръвен анализ, той беше на постоянна служба в криминалния отдел на нюйоркската полиция. Но понеже именно Райм го бе отклонил преди години от пътя му към висшите етажи на властта в Ню Йорк и го бе довел в полицията, беше разбираемо защо той зарязваше всичко и хукваше към Манхатън всеки път, когато криминологът или Селито имаха нужда от него.

— Радвам се, че си на разположение, Мел.

— Хм, „на разположение“. Не се ли обади лично на шефа и не го ли заплаши с какво ли не, ако не ме освободи от случая „Хановър-Стърн“?

— Направих го заради теб самия, Мел. Само си губеше времето с тия търговски престъпления.

— Благодарен съм ти за това.

Купър поздрави с кимане останалите в помещението, намести смешните си като на Хари Потър очила и тръгна с тихите си обувки „Хъш Пъпис“ към работната маса с материалите. Като оставим настрана факта, че Райм не бе виждал по-хилава и неатлетична фигура от неговата, Мел Купър се движеше с грацията на футболист и това му напомни, че плюс всичко останало специалистът беше и шампион по класически танци.

— Време е да чуем подробностите — обърна се Райм към Сакс.

Тя разлисти бележника си и им предаде казаното от диспечера на електрокомпанията.

— „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“ доставя електричество — те го наричат „сок“, за огромен район — Пенсилвания, Ню Йорк, Кънектикът, Ню Джърси.

— Това са онези комини при Ийст Ривър, нали?

— Да — кимна към Купър тя. — Там е електроцентралата им. Имат парен генератор. Диспечерът на засегнатия район заяви, че извършителят може да е влязъл по всяко време през последните трийсет и шест часа. Като цяло подстанциите са автоматични. Тази сутрин малко след единайсет той или те са проникнали в компютъра на „Алгонкуин“, започнали да изключват подстанциите в района една по една и прехвърлили цялата електроенергия през линиите на онази на Петдесет и шеста улица. Когато мощността на тока нарасне до определена стойност, кръгът трябва да се затвори. Не можеш да спреш процеса. Обикновено скача на друг кабел или върху нещо заземено. В нормалния случай прекъсвачите изключват електроподаването, но извършителят ги е шунтирал, за да може по линията да протече десет пъти по-високо напрежение и с помощта на това — тя посочи кабела — да избухне като язовирна стена. Напрежението се е покачило и токът е трябвало да избие отнякъде. Ето как работи електропреносната мрежа в Ню Йорк. Един от техниците ми го скицира и мисля, че ще ни е от полза.

Сакс извади лист хартия, на който имаше диаграма. Приближи се до бялата дъска и прехвърли написаното с тъмносин маркер.

— Сега за „Манхатън 10“, подстанцията на Петдесет и седма улица — продължи Сакс. — Тя е местна подстанция. Входящата линия е била с високо напрежение. Извършителят би могъл да свърже кабела навсякъде по нея, но сигурно ще бъде сериозно предизвикателство заради високото напрежение. Затова е предпочел да работи, след като напрежението се трансформира до 13 800 волта.

— Само! Ха! — изсумтя Селито.

— След свързването на кабела е шунтирал прекъсвачите и е пуснал в подстанцията всичкия входящ ток.

— И тя е гръмнала — довърши Райм.

Сакс вдигна един от пликовете с веществени доказателства, пълен с капковидни парченца метал, и каза:

— Да, гръмнала е. Земята около мястото беше осеяна с такива неща. Като шрапнели.

— Какво е това? — попита Селито.

— Разтопени парчета метал от пилона на знака за спирката. Пръснати са навсякъде. Залепнали са за бетона и по броните на близките коли. Жертвата е прогорена на много места, но не това я е убило — Райм забеляза, че гласът й премина почти в шепот. — Приличаше на разрив от оръдеен снаряд. Раните бяха като от нажежено желязо — лицето й се сгърчи. — Това го е държало в съзнание известно време. Вижте сами — завърши и кимна към Пуласки.

Полицаят вкара флаш картите в близкия компютър и създаде отделен файл за случая. Минути по-късно снимките се появиха на високочестотните монитори. След дълги години работа и оглед на десетки местопрестъпления Райм беше привикнал и не се стряскаше дори и от най-ужасяващи гледки, но видяното наистина го разтърси. Тялото на жертвата беше осеяно с малки капчици метал. Те бяха обгорили раните, затова по трупа имаше малко кръв. Дали престъпникът е знаел, че оръжието му запечатва раните, държи жертвата в съзнание и така я подлага на дълги мъки? Беше ли това част от плана му? Сега Райм разбираше какво бе покъртило Сакс на местопрестъплението.

— Боже мой! — простена Селито.

Райм тръсна глава, за да прогони образа, и попита:

— Какво знаем за жертвата?

— Казва се Луис Мартин, помощник-управител в музикален магазин. На двайсет и девет години. Няма досие.

— Има ли връзка с „Алгонкуин“? Други нарушения? Някаква причина да искат смъртта му?

— Нищо такова — отвърна Сакс.

— Просто е попаднал на грешното място в грешното време — обобщи Селито.

— Рон — обърна се Райм към полицая. — Какво откри в кафенето?

— В десет и четирийсет и пет е влязъл мъж в тъмносин работен комбинезон. Носел е лаптоп и е искал достъп до интернет.

— Син комбинезон? — попита Селито. — Някакво лого? Идентификационен номер?

— Никой не е забелязал. Но видях, че служителите на „Алгонкуин“ носеха същите тъмносини униформи.

— Имаш ли описание на човека? — запита Райм.

— Вероятно бял, вероятно към четирийсетте, очила и тъмна шапка. Но двама от свидетелите твърдят, че не е имал очила, нито шапка. За косата — руса, червена, тъмна.

— Свидетели! — сви устни Райм.

Ако гол до кръста убиец застреля някого пред десетина свидетели, всеки от тях щеше да ти каже, че е бил с тениска в десет различни цвята. През последните години съмненията му по повод истинността на свидетелските показания намаляха благодарение на уменията на Сакс в разпитите и особено на Катрин Данс, доказала, че анализът на езика на тялото е наука и този подход в много случаи дава добри резултати. Но все пак това не успя да го отърве напълно от скептицизма му.

— И какво е правил там този приятел?

— Никой не си спомня със сигурност. След взрива настъпил хаос. Хората разказват за оглушителния трясък, улицата побеляла от ярката светлина, после всички хукнали навън. Никой не си спомня да го е виждал след това.

— Взел ли е чашата от кафето със себе си? — попита Райм.

Той обичаше контейнерите за пластмасови чаши. ДНК информацията и пръстовите отпечатъци по пластмасата бяха като лични карти, а залепналите по нея следи от мляко, захар и други добавки бяха допълнителна екстра.

— Страхувам се, че да — отвърна Пуласки.

— По дяволите! Какво откри по масата?

— Ето това.

Рон извади един от запечатаните найлонови пликове от щайгата.

— Празен е — отбеляза Селито, примижа и почеса огромния си корем. Или го сърбеше, или се питаше разсеяно защо последната диета не е подействала.

Но Райм огледа торбичката и се усмихна.

— Браво, новобранец.

— Браво ли? — измърмори лейтенантът. — Но вътре няма нищо.

— Това са любимите ми улики, Лон. Невидимите неща. Ще се заемем с него след минутка. Питам се дали са намесени хакери — замисли се Райм. — Пуласки, какво ще ми кажеш за безжичната връзка в кафенето? Бас ловя, че нямат такава.

— Прав сте. Как разбрахте?

— Той не би рискувал връзката да се загуби неочаквано. Сигурно използва мобилен телефон. Но ние трябва да разберем как е влязъл в системата на „Алгонкуин“. Проверете дали Родни е свободен.

Отделът за компютърни престъпления към полицията беше елитна група от трийсет детективи и помощен състав. Райм работеше предимно с един от тях — детектив Родни Шарнек. Мислеше за него като за млад човек, но всъщност нямаше представа за годините му; съдеше само по хлапашкото му поведение, смъкнатите панталони и рошавата коса. Външният вид и заниманията му подхождаха на младеж — хакер.

Селито набра номера, размени няколко думи, затвори и докладва, че Шарнек ще се обади незабавно в компютърния отдел на „Алгонкуин“ и ще разпита за хакерски следи по мрежата.

Купър погледна кабела със страхопочитание.

— Значи това е оръжието — вдигна плика със застиналите капчици метал и поклати глава. — Добре, че наоколо не е имало много хора. Ако се бе случило на Пето Авеню, жертвите щяха да са най-малко две дузини.

Райм не обърна внимание на излишните разсъждения на специалиста, вниманието му бе насочено към Сакс. Въпреки че изглеждаше спокойна, очите й не се откъсваха от металните дискове.

За да отклони вниманието й, извика по-грубо от необходимото:

— Хайде, хора. Да се хващаме на работа.

12

Фред Делрей нахълта в малкото магазинче и се намери пред блед и мършав мъж на трийсетина години, но състарен преждевременно, или на петдесет, но добре запазен.

Мъжът беше със спортно яке, взето или от магазин втора употреба, или от нечия закачалка, докато никой не бе гледал натам.

— Начо Джип.

— Ъмм, вече не се казвам така.

— Не се казваш Начо Джип? Вече не си „Начо“ чипс със сирене? Тогава к’во със сирене си?

— Не ти схващам…

— К’во ти е името сега? — попита Делрей и смръщи вежди, влизайки в определена роля, запазена за хора като този тук.

Начо или Неначо беше садистично копеле, отчаян наркоман, вързан на каишка от агента на ФБР чрез сложна схема, изискваща включване с весел смях, докато онзи разказваше подробно как измъчвал едно колежанче, решило да зареже наркотиците. След смеха дойде времето на разжалването и след известен период на преговори и няколко дни в килията той се превърна в едно от кученцата на Делрей. Но агентът знаеше, че трябваше да го държи на къса каишка, и от време на време да го подръпва.

— Беше Начо Джип. Но реших да го променя, Фред. Сега съм Джим.

Промени. Вълшебната думичка за деня.

— Ох, ох, като говорим за имена, откъде дойде това „Фред“? Да не съм ти приятел? Или любовница? Не си спомням да съм се представял така, нито като попълвах бележника ти за танците на бала, нито като се запознавах с родителите ти.

— Извинете, сър.

— Знаеш ли к’во. По-добре се върни на Фред. Не ти вярвам, като ми казваш „сър“.

Мъжът беше срам за човешкия род, но Делрей се бе научил да лавира при такива случаи. Никога не обиждай, но никога не се колебай да нараниш пръст или два, да му пази страх.

Страхът поражда уважение. Открай време си беше така.

— Кажи сега к’во правим. Това е важно. Доколкото си спомням, скоро ще имаш среща с големите чичковци, нали?

Ставаше дума за изслушване във връзка с искане от страна на Джип за преместване на юрисдикцията. Делрей не се тревожеше, че ще го загуби като информатор, ако съдът разреши преместването. Отдавна нямаше нужда от него. В този занаят нещата стояха така. Непрекъснато се нуждаеше от свежа кръв. Джим-Джип щеше да кандидатства пред комисията по условно освобождаване за разрешение да отиде в Джорджия. От всички щати бе избрал точно Джорджия.

— Ще бъде чудесно, ако кажеш някоя дума за мен, Фред… сър — обърна огромните си сълзливи очи към него Джим.

Уолстрийт трябваше да се поучи от майсторите по измъкване на поверителната информация. Без деривати, без просрочени сделки, без застрахователни полици и шмекерии със залаганията. Беше съвсем просто. Даваш информация с ниво на важност Х и получаваш нещо със същата степен на важност.

Ако не ти снесе, не получава нищо. Ако не си платиш, получаваш боклук.

И всичко е напълно прозрачно.

— Добре — отвърна Делрей, — каквото искаш е на масата. Да видим сега какво искам аз. Искам предварително да си наясно, че времето не чака. Нали разбираш к’во искам да кажа?

— Че някой ще го отнесе много скоро.

— Точно така. Сега слушай внимателно. Трябва да ми намериш Брент.

Пауза.

— Уилям Брент ли? Че откъде да знам къде да го търся?

Джип-Джим или Слим-Джим вдигна октавата толкова високо, че Делрей разбра веднага: той знаеше къде да открие въпросния човек.

— Джорджия в мислите ми… — запя той.

Минаха шейсет секунди в спор между Джип и Джип, докато най-после чу отговора:

— Амии… може би мога нещо… проблемът е, че има вероятност…

— Ще свършиш ли това изречение или аз да го доям?

— Чакай да проверя нещо.

Джип-Джеймс-Джим се надигна, отиде в ъгъла и започна да пише съобщение, оставяйки Делрей да се чуди откъде се взима тази параноя у хората, че някой би могъл да „чуе“ съобщенията им. Това момче ще плува в свои води в Джорджия, помисли си той и си наля от току-що сервираната му вода. Надяваше се мършавият да си свърши добре работата. Уилям Брент беше един от най-големите му успехи — бял мъж на средна възраст, не просто дебел, а разплут като портиер в „Уолмарт“. Навремето той му бе дал ключа към разплитане на един наистина мръсен заговор. Местна терористична група — расисти и сепаратисти — беше планирала серия от бомбени атентати над синагоги в петък вечер, като искаше да го направи така, че да излязат виновни ислямистките фундаменталисти. Групата имаше пари, но нямаше достатъчно хора, затова се бе сдушила с местна престъпна фамилия, също враждебно настроена към евреите и мюсюлманите. Брент бе нает от фамилията, но се запозна и скоро се хвана на въдицата на печения герой на Делрей — търговец на оръжие от Хаити, дошъл да продава ракетни гранати. Агентът му замая главата и го вербува. Изненадващо за всички Брент пое работата с вещина и сърце, сякаш цял живот се бе подготвял за този занаят. Внедри се дълбоко и в расистката група, и в семейството, и провали заговора. Така си плати дълга към обществото, но продължи да работи с Делрей в различните му проявления: като гаден наемен убиец, изкусен банков обирджия, крадец на бижута, радикален борец срещу абортите и какво ли още не. Доказа се като един от най-интелигентните му информатори. Беше истински хамелеон, втората страна на монетата с облика на Фред Делрей (преди няколко години възникна съмнение, че Брент ръководи собствена мрежа от доносници — включително и от полицията, но не намериха доказателства).

Делрей работи с него две години, докато не стана опасно за Брент и той се оттегли под топлия юрган на програмата за защита на свидетелите. Напоследък обаче се носеше слух, че в едно от новите си превъплъщения той остава в играта и има ключова роля в престъпния свят на града.

И понеже собствените му източници не донесоха нищо за Рахман и „Справедливост за…“, Делрей се сети за Уилям Брент.

Джим—Джип се върна на масата и седна на скърцащата пейка.

— Мисля, че мога да те свържа. Но за какво е всичко това, човече? Не искам онзи да ме приклещи.

„Ето ти още една сериозна разлика между Уолстрийт и бизнеса с доносници“, помисли си Делрей.

— Не, не, Джими, не ме слушаш добре. Нямам намерение да те превръщам в размазана по стената муха. Искам да те направя сватовник. Само ме слушай добре и ти обещавам, че скоро ще си ядеш прасковите под някое дърво в Джорджия.

Той плъзна по масата към него визитка само с телефонен номер.

— Кажи му да се обади на този номер. Хайде, върви.

— Ама сега ли?

— Сега.

Джип кимна към кухнята.

— Но аз още не съм обядвал.

— Боже, що за място е това? — извика Делрей и се огледа възмутено наоколо.

— Какво искаш да кажеш, Фред?

— Не можеш ли да си вземеш храната за из път?

13

Бяха изминали пет часа след атаката и напрежението в дома на Райм се бе покачило драстично. Нито една от следите не водеше до съкровището.

— Кабелът — изръмжа нервно Райм. — Откъде идва?

Купър намести за пореден път очилата на носа си. Ръкавиците бяха сложени, но преди да докосне уликата, първо ги изчетка с ролер за събиране на животински косми и тогава отвори плика. След като веднъж при анализ на веществените доказателства за един случай на щатската полиция в Ню Джърси екипът му откри няколко влакънца не от заподозрения, а от вътрешния джоб на сакото на разследващия детектив, Райм следеше зорко хората му да спазват тази манипулация. Онзи детектив беше извадил ръкавиците си от вътрешния джоб, а с тях и влакната. Гледал в един известен телевизионен сериал, че ченгето прави така и жестът му бе харесал. Следите бяха съвсем слаби, но работата на криминалистите не беше само да открият доказателствата и да ги анализират, трябваше да се убедят, че са чисти и неоспорими, за да издържат на острите нападки на адвокатите на защитата и в крайна сметка да тикнат лошите в затвора.

След онзи позорен случай в Ню Джърси Райм настояваше хората му да използват или току-що разпечатани ръкавици, или да ги изчеткат внимателно.

Купър сряза найлона с хирургическа ножица и огледа кабела. Беше дълъг около четири метра и половина и в по-голямата си част беше покрит с черна изолация. Вътре имаше не една, а много сребристи жички. В единия край се виждаше обгоряла медна пластина. Към другия край бяха прикрепени два големи медни болта с дупка в средата.

— Разбрах от момчетата от „Алгонкуин“, че ги наричат сплит болтове — каза Сакс. — Служат за разделяне на кабели. С тях е прикачил кабела към главната линия.

Тя обясни как е окачил пластината — наричаха я шина, както й бяха казали електротехниците — към висящия през прозореца край. Беше я прикрепил към кабела с два осеммилиметрови болта. Дъгата се бе получила между шината и най-близкия заземен източник — железния пилон на знака.

Райм се загледа в палеца на Сакс. Беше грапав, зачервен, със засъхнала по него кръв. Докато говореше, не спираше да го чопли, да гризе ноктите си и да се почесва по главата. Напрежението й идваше в повече, като напрежението в линията на онази подстанция на Петдесет и седма. Той видя как задълба с нокът в палеца, после, сякаш за да принуди пръста си да спре, сложи ръкавици.

Лон Селито се свърза с полицаите, изпратени да потърсят свидетели. Райм му хвърли въпросителен поглед, но детективът направи гримаса — по-грозна от онази, която обикновено изкривяваше лицето му. Беше ясно, че усилията на момчетата са били напразни. Райм отново се загледа в кабела.

— Придвижи камерата нагоре, Мел — нареди той. — И по-бавно.

Специалистът придвижи бавно ръчната камера от единия до другия край на кабела, обърна го и отново го проследи. Видяното от камерата изплува на високочестотния екран пред Райм. Той изследва внимателно всеки сантиметър.

— Завод за електропроводи „Бенингтън“, Южно Чикаго, Илинойс — измърмори. — Модел АМ-МВ-60, калибър нула, номинал 60 000 волта.

Пуласки се засмя.

— Откъде знаеш това, Линкълн? Да нямаш диплома и за жичкаджия?

— Написано е отстрани, новобранец.

— О! Не забелязах.

— Очевидно. Нашият човек е искал да отреже точно такава дължина. Какво мислиш, Мел? Според мен не е срязано на ръка.

— Съгласен съм с теб — Купър взе лупата, наведе се над края, който е бил свързан за електрическата мрежа посредством сплит болтовете, и го огледа. После насочи камерата към отрязаните краища. — Амелия?

Личният домашен механик на Райм също изследва срезовете.

— Ръчна ножовка — предположи тя.

Оказа се, че сплит болтовете бяха уникални за електро индустрията, но се използваха на много други места. Болтовете, с които кабелът беше прикрепен към железния пилон на спирката, бяха съвсем обикновени.

— Хайде да започнем със списъците — предложи Райм.

Пуласки бутна напред стоящите в ъгъла на помещението бели дъски. Сакс написа на една от тях:

Другата дъска беше определена за профила на извършителя. Тя попълни и двете с откритото до този момент.

— От подстанцията ли е взел кабела? — попита Райм.

— Не. Там нямаше никакви кабели — отвърна младият полицай.

— Тогава разберете откъде се е снабдил. Звънете на „Бенингтън“.

— Разбрано.

— Добре — кимна Райм и продължи: — Имаме метални съоръжения и апаратура. Това предполага следи от инструменти. Ножовката. Да огледаме отблизо кабела.

Купър включи свързания с компютъра микроскоп за големи предмети и огледа срязания край като използва леко увеличение.

— Ножът е бил нов. Много остър.

Райм погледна със завист ръцете на специалиста, който нагласяваше сръчно фокуса и боравеше с микроскопа, но побърза да се върне към екрана.

— Да, нов е, но има счупен зъб.

— Близо до дръжката.

— Точно така.

Преди да отрежат нещо, хората обикновено поставяха три или четири пъти острието върху подготвения за рязане предмет. Ако той беше от мек алуминий, както беше в случая, счупените и изкривените зъбци, както и другите уникални за инструмента характеристики, се откриваха веднага и това помагаше използваните по време на престъплението инструменти да се свържат лесно с намерените у извършителя.

— Сега сплит болтовете.

Купър откри ясни драскотини по всички болтове и предположи, че са оставени от гаечния ключ на извършителя.

— Обичам месинга! — въздъхна доволно Райм. — Явно е работил с често използвани инструменти. Все повече ми прилича на вътрешен човек.

Селито приключи разговора си и се върна при тях.

— Нищо. Някой видял някого в син работен комбинезон. Но било около час след взрива. Когато целият шибан квартал е бил пълен с хора на „Алгонкуин“, облечени в шибани сини работни облекла.

— Ти какво откри, новобранец? — изгърмя гласът на Райм. — Искам да знам откъде се е снабдил с кабела.

— Чакам да ме свържат.

— Кажи им, че си ченге.

— Казах им.

— Кажи им, че си шефът. Голямата клечка.

— Аз…

Но Райм вече мислеше за друго: железните пръчки на решетката в тунела.

— Как ги е срязал, Мел?

Внимателният оглед им разкри, че тук не беше използвана ножовка, а резач за болтове.

Купър изследва срязаните краища под микроскопа, нагласи цифровия фотоапарат и направи снимки. Прехвърли ги на централния компютър и ги разположи една до друга на екрана.

— Някакви характерни следи? — попита Райм. Както при счупения зъбец на ножовката и драскотините по болтовете и нитовете, всяка необичайна следа върху резача би помогнала да свържат собственика на инструментите с престъплението.

— Какво ще кажеш за това? — посочи Купър към екрана.

На някои от пръчките имаше следа във формата на полумесец приблизително в една и съща позиция.

— Това може да свърши работа.

Пуласки се напрегна и се приготви да записва, докато чакаше някой от „Бенингтън“ да вдигне телефона и да говори с „голямата клечка“ от нюйоркската полиция.

Най-после му обърнаха внимание, той проведе кратък разговор и затвори.

— Какво става с кабела, Пуласки? — ревна Райм.

— Първо, този кабел се среща много често. Те…

— Как често?

— Те продават всяка година милиони метри от него. Използва се за пренасяне на електричество със среден волтаж.

— Шейсет хиляди волта среден волтаж ли е?

— Предполагам, че да. Освен това може да се купи от всеки магазин за електрочасти, но от завода ми казаха, че „Алгонкуин“ го купува в огромни количества.

— Кой го поръчва? — попита Селито.

— Отдел „Снабдяване“.

— Ще им се обадя — заяви той. Свърза се бързо, зададе си въпросите и след малко съобщи: — Ще проверят дали липсва нещо от инвентара.

Райм заби поглед в решетката.

— Значи се е промъкнал по-рано през отвора и оттам е тръгнал по тунела за тръбите на парното.

— После е забелязал решетката на тунела към мазето на подстанцията — добави Сакс.

— Всички следи сочат, че е бил служител на компанията — Райм се замоли да се окаже така. Вътрешните престъпления улесняваха работата на полицията. — Продължаваме нататък. Какво знаем за обувките?

— Намерени са отпечатъци по входа на тунела и на мястото, където кабелът беше свързан с мрежата. На пръв поглед са идентични — докладва Сакс.

— Имаме ли отпечатъци от кафето?

— Онзи там — отвърна Рон и посочи към електростатичния отпечатък.

Мел Купър го огледа и откри съвпадение с другите.

Младият полицай продължи:

— Амелия ме накара да проверя обувките на работниците от „Алгонкуин“. Нито един чифт не съвпадна с този.

Райм се вгледа в отпечатъка.

— Според теб каква е марката, Мел?

Купър вече ровеше из базата данни на полицията, съдържаща хиляди мостри от обувки и ботуши и съответните отпечатъци. В по-голямата си част образците бяха мъжки, защото по-сериозните углавни престъпления бяха извършвани от мъже.

Преди години Райм способства за създаването на обширната база данни. Работеше с всички по-големи обувни фабрики в извънработно време и засне отпечатъците на всичките им модели.

Когато след онзи ужасен инцидент с гредата започна да работи от дома си, той продължи да събира материали за всички база данни на полицията, включително и за тази. След един скорошен случай, изискващ работа с тях, му хрумна идея, използвана в момента в работата на много полицейски участъци из цялата страна: убеди (добре де, принуди) полицията да наеме програмист за създаване на графични образи на подметката на всяка обувка от базата данни на различни етапи на износване — нови, след шест месеца, след една и две години. След това изиска да покажат подметките на хора с широки ходила и със странни походки. Накрая помоли компютърният гуру да създаде модел според височината и теглото.

Проектът беше скъп, но влезе в употреба изненадващо бързо и отговори мигновено на безкрайните въпроси за марката и степента на износеност на обувките, за височината, теглото и походката на собственика им.

Базата данни помагаше за идентифицирането на трима от четирима извършители.

— Намерих съвпадение — извика след минутка Купър и прочете. — „Албъртсън-Фенуик — ботуши и ръкавици“, модел Е-20. Не е чудно. Те имат специална изолация. Правят се за работници в постоянен контакт с източници на електроенергия. Отговарят на стандарта за електроизолационни материали F2413-05. Тези са единайсети размер.

Райм примижа, за да ги види по-добре.

— Грапава повърхност. Това е добре.

Защото означаваше, че са задържали достатъчно материал от трасето от и до подстанцията.

Купър продължи:

— Нови са, затова не се виждат характерните за определено тегло изменения. По тази причина не можем да кажем нищо за височина, нито за други особености.

— Все пак бих казал, че в походката му няма нищо особено. Съгласен? — взря се Райм в изображението на екрана, предавано от насочената към масата с материалите камера.

— Да.

Сакс записа резултата на дъската.

— Добре, Сакс. Новобранец, разкажи ни сега за невидимата улика в плика — кимна Райм към найлоновия плик с надпис: „Кафене срещу мястото на взрива; масата, където е седял заподозреният“.

Купър вече изследваше намереното от Пуласки.

— Руса коса. Дължина — около два и половина сантиметра. Естествена, небоядисана.

Райм се радваше на всеки открит на местопрестъплението косъм. Ако беше с луковица, от него можеше да се вземе ДНК, но дори и да не беше, даваше богата информация за външния вид на извършителя, за цвета, състава и формата на косата му. Годините и полът също биха могли да се определят, разбира се, до известни граници. Анализът на косата все по-често се използваше за нуждите на криминологията, както и от работодателите, защото космите задържаха следите от наркотици по-дълго от урината и кръвта. Един двусантиметров косъм носеше в себе си двумесечната история на използването на наркотици от индивида. В Англия този анализ се използваше за доказване на злоупотреба с алкохол.

— Не сме сигурни, че е негов — напомни Селито.

— Не сме, разбира се — изсумтя Райм. — На този етап не сме сигурни в нищо.

Но Пуласки се обади:

— Все пак вероятността да е негов е голяма. Говорих с управителя на заведението. Той ме увери, че момчетата забърсват масите след всеки посетител. Уверих се, че е истина. Но заради експлозията никой не е забърсал масата след извършителя.

— Браво, новобранец.

Купър продължи с огледа на косъма.

— Няма естествено или изкуствено накъдряне. Прав е. Няма следи от депигментация, затова мога да твърдя, че е под петдесетте.

— Искам токсичен анализ възможно най-бързо.

— Ще го изпратя в лабораторията.

— Намери частна лаборатория — нареди му Райм. — Размахай пред очите им пачката и донеси резултатите бързо.

— Нямаме излишни пачки и в Куинс си имаме отлична лаборатория — намръщи се Селито.

— Не е отлична, ако не може да ми даде резултатите, преди нашият човек да е убил още някого.

— Какво ще кажеш за „Ъптаун Тестинг“? — попита Купър.

— Съгласен. Не забравяй за пачката.

— Боже, Линк, светът не се върти около теб.

— Така ли? — попита Райм и изненадата в очите му беше колкото престорена, толкова и искрена.

14

С помощта на СЕМ-ЕРС — сканиращ електронен микроскоп и енергийно разсейващ рентгенов спектроскоп, Мел Купър направи анализ на събраните от Сакс улики от мястото, където извършителят беше свързал кабела за мрежата.

— Намерих минерал, различен от тези във взетия около подстанцията субстрат.

— Какъв е съставът?

— Около седемдесет процента фелдшпат, кварц, магнетит, слюда, калцит и амфибол. И малко анхидрит. Изненадващо голям процент силикон.

Райм познаваше добре геологията на Ню Йорк. Докато беше подвижен, той обикаляше редовно из града, събираше проби от прах и камъни и постепенно създаде база данни, изключително полезна при уточняване местонахождението на извършителя. Но споменатата комбинация от минерали му беше непозната. Със сигурност не беше от района.

— Трябва ни геолог.

Той замълча, замисли се за момент, после набра един телефонен номер с бутона за бързо набиране.

— Ало? — отговори мек, приятен мъжки глас.

— Артър — Райм поздрави братовчед си. Артър живееше наблизо, в Ню Джърси.

— Здрасти, Райм. Как си?

„Днес всички ме питат за здравето — помисли си Райм, — дори и Артър.“

— Добре.

— С Джуди много се зарадвахме на посещението ви миналата седмица.

Райм бе подновил наскоро връзките си с Артър Райм, с когото навремето, докато растяха из предградията на Чикаго, бяха като братя. Той не обичаше уикендите в провинцията, но миналата седмица изненада Сакс с предложение да приемат поканата на Арт и жена му Джуди и да им отидат на гости в малката им вила край брега на океана. Артър го бе уверил, че е направил рампа за инвалидния му стол и вече няма никакви пречки. Те заминаха за два дни заедно с Том, Пами и кучето й Джаксън.

Райм си прекара чудесно. Докато жените и кучето се разхождаха из плажа, двамата с Артър поговориха за наука, за академията и за света като цяло. Трудностите в изразяването на мненията растеше правопропорционално с изпитото количество малцово уиски; подобно на Райм, Артър също притежаваше внушителна колекция.

— Артър, пуснал съм те на говорителя и те слушам с… шайка ченгета.

— Гледах новините. Обзалагам се, че са ти поверили разследването на този инцидент. Ужасно нещо. В пресата го наричат инцидент, но… — той се засмя скептично.

— Никакъв инцидент. Но още не знаем дали е недоволен работник на електрокомпанията или тероризъм.

— Мога ли да помогна с нещо?

Артър беше учен и знанията му имаха широка и стабилна основа.

— Всъщност, да. Имам един бърз въпрос към теб. Поне се надявам да е бърз. На местопрестъплението намерихме следи от странен земен слой, непривичен за града и околностите. Не отговаря на нито една геологична картина в района, поне от познатите ми.

— Държа в ръката си химикалка. Кажи ми какво си открил.

Райм му продиктува резултатите от анализа.

Артър замълча. Райм си представи как братовчед му, потънал в мисли, се взира в листа със съставките, докато умът му проверява възможностите. Накрая той попита:

— Колко големи са частиците?

— Мел?

— Здрасти, Арт. Мел Купър е на телефона.

— Здрасти, Мел, още ли танцуваш?

— Миналата седмица спечелихме конкурса за танго в Лонг Айлънд. В неделя сме на регионалните. При положение, че не се наложи да остана при Райм, разбира се.

— Мел! — извика му Райм.

— Частиците ли? Много са малки. Около нула цяло и двайсет и пет милиметра.

— Добре. Почти съм сигурен, че е тефра.

— Какво? — вдигна вежди Райм.

Артър го произнесе буква по буква.

— Вулканична прах. Идва от гръцката дума за „прах“. Докато е във въздуха, след изригването на вулкана, се нарича пирокласт — разтрошена скала, но на земята се нарича тефра.

— Местна ли е?

Братовчед му отговори замислено:

— Все накъде ще я нарекат местна. Но ако имаше предвид местна за Ню Йорк, вече не. Предвид големия взрив на Западния бряг и силните ветрове някога е могло да се намери в минимални количества на Североизток, но не и сега. В тези пропорции бих казал, че източникът най-вероятно е някъде из Северозападния Пасифик. Може би Хаваи.

— Искаш да кажеш, че щом го има на местопрестъплението, явно е донесен от извършителя или от някой друг?

— Това е моето предположение.

— Благодаря, Арт. Ще се чуем по-късно през седмицата.

— Джуди каза, че ще изпрати по имейла рецептата, за която питаше Амелия.

Райм явно бе пропуснал тази част от разговора между двете жени. Сигурно е било на една от разходките им по крайбрежието.

— Не е спешно — обади се Сакс.

След прекъсването на връзката Райм не можа да се въздържи, вдигна вежди и я погледна учудено.

— Да не си решила да ходиш на курс по готварство?

— Пами ще ме учи — вдигна тя рамене. — Колко трудно може да е? Представям си го като възстановяване на карбуратор, само че с нетрайни материали.

Райм върна поглед на таблицата.

— Тефра… Нашият приятел може да е ходил наскоро в Сиатъл, Портланд или Хаваи. Но не мисля, че тази следа ще ни отведе до нещо ценно. Обзалагам се, че е забрал малко прах от някакъв музей или училище, където има геоложки експонати. Някой знае ли къде се използва вулканична прах? При полиране на скъпоценни камъни например? Като карборунда.

— Съставът й варира и не е постоянен, за да го мелят за промишлени цели. Освен това е много мека.

— Хм. Какво ще кажете за бижутерията? Може пък да правят бижута от лава.

Никой не беше чувал за такова нещо и Райм заключи, че източникът трябва да е изложение в музей или галерия, посетена от извършителя, или пък той просто живееше наблизо. Или беше от мястото, избрано за следващата атака.

— Мел кажи на някого от Куинс да позвъни в музеите и галериите и да разбере кои от изложбите и изложенията в района, пътуващи и постоянни, имат нещо общо с вулкани и лави. Да започнат от Манхатън — той погледна към увитата в найлон метална врата. — Време е да видим какво ни е донесла Амелия, докато е плувала към нас. Новобранец, твой ред е. Накарай ни да се гордеем с теб.

15

След като почисти ръкавиците с ролера за събиране на косми и получи одобрителен поглед от Райм, младият полицай вдигна вратата, заедно с все още прикрепената към нея рамка. И двете бяха боядисани в тъмносиво.

Сакс беше права. Тя наистина беше тясна. Нямаше начин извършителят да не е оставил нещо от себе си, докато е влизал в подстанцията.

Вратата се отваряше с четири малки резета от двете страни. Беше трудно човек да ги отвори с ръкавици, затова се надяваха да е използвал голи ръце. На тази мисъл навеждаше и фактът, че се е готвел да взриви вратата с бомбата при батерията, за да унищожи уликите.

По принцип пръстовите отпечатъци се деляха на три вида: видими (от рода на кървав палец върху бяла стена), релефни (оставени върху гъвкави материали, като пластичен експлозив) и латентни (невидими за невъоръжено око). Имаше десетки начини да се вземат невидими отпечатъци, но един от най-добрите, особено при метални повърхности, беше с купено от магазина „Моментно лепило“, цианоакрилат. Обектът се затваряше херметически с лепилото и се нагряваше, докато цианоакрилатът премине в газообразно състояние. Изпаренията се свързваха с всички оставени от пръстите субстанции — млечни и аминокиселини, глюкоза, калий, карбон триоксид — и тези реакции правеха отпечатъка видим.

Процесът беше истинска магия, сваляше напълно невидими отпечатъци.

Но не и в този случай.

— Нищо — измърмори разочаровано Пуласки, оглеждайки вратата с лупа. — Само петна от ръкавици.

— Не се учудвам. Досега доказа, че е изключително предпазлив. Добре, опитайте да намерите нещо от вътрешната страна на рамката, където прави контакт с вратата.

Пуласки изпълни задачата. Взе натривка от цялата повърхност с помощта на мека четка и листове вестникарска хартия. После отиде до работната маса с намереното — почти нищо, по думите на Райм — постави всичко в отделни найлонови торбички и ги занесе на Купър за анализ.

Телефонът на Селито звънна, той отговори и след секунда каза:

— Чакай, ще те пусна на говорителя.

— Здравейте — долетя до тях мъжки глас.

Райм вдигна поглед към Селито и попита:

— Кой е?

— Шарнек.

Компютърният специалист.

— Имаш ли нещо за нас, Родни?

От микрофона се разнесе тиха рок музика.

— Мога да ви гарантирам почти сто процента, че който и да си е играл със сървъра на „Алгонкуин“, е разполагал с кодовете. Всъщност го гарантирам. Първо, не открихме никакви доказателства, че някой се е опитвал да проникне незаконно. Няма никакви следи. Нито от руткит, нито от подозрителни драйвъри или ядрени модули…

— Премини на заключението, ако нямаш нищо против.

— Добре, исках да кажа, че проверихме всеки портал… — въздишката на Райм го разколеба. — В заключение, било е работа на вътрешен човек…

— Което означава? — изръмжа Райм.

— Проникнали са в компютъра не от сграда на „Алгонкуин“.

— Това го знаем.

— Но извършителят е трябвало да вземе кодовете от централния офис в Куинс. Лично или чрез сътрудник. Кодовете се пазят на хартиен носител и на случаен кодов генератор, изолиран от мрежата.

— Значи — обобщи криминологът за всеки случай, — няма външни хакери, местни или международни?

— Най-вероятно не. Не, наистина, Линкълн. Няма руткит…

— Ясно, Родни. Разбра ли как е осъществил интернет връзка от кафенето отсреща?

— Осъществил е клетъчна връзка чрез USB-вход. Чрез пълномощие от Европа.

Райм беше достатъчно грамотен технически, за да разбере, че отговорът на въпроса му е отрицателен.

— Благодаря, Родни. Все се канех да те питам как работиш при тази музика?

Мъжът отсреща се изкиска.

— Обади се, ако имаш нужда от още нещо.

Безмилостното думкане на барабани изчезна с прекъсването на връзката.

Купър също говореше по телефона. Затвори и обясни:

— Открих връзка в централната лаборатория в Куинс. Жената е завършила геология. Знае много за институтите с постоянни изложби за посетители. Сега проверява вулканичната прах и лавата.

Пуласки се надвеси над металната врата и присви очи.

— Мисля, че открих нещо.

Той посочи един участък от вратата близо до горното резе.

— Изглежда го е забърсал — грабна лупата и огледа отново. — Виждам метален ръб. Остър. Мисля, че се е порязал и е пуснал малко кръв.

— Наистина ли? — оживи се Райм. От всички улики нямаше по-важно доказателство от ДНК на местопрестъплението.

— Но ако го е почистил, може да не е останало нищо — усъмни се Селито.

Преди Райм да отговори, Пуласки, все още надвесен над находката си, отвърна замислено:

— С какво би могъл да го изтрие? С плюнка? Тя е добра, колкото и кръвта.

Такова беше заключението и на Райм.

— Звънете на АСИ.

„Алтернативни светлинни източници“ можеха да открият всякакви телесни източници, като следи от слюнка, семенна течност, кръв и пот, всички съдържащи ДНК.

Правоохранителните органи вече взимаха задължителни проби за ДНК от заподозрените при определен тип престъпления — например сексуални — а много от тях правеха и нещо повече. Вкарваха данните в комбинираната ДНК индекс система КОДИС и ако техният заподозрян е пристъпвал закона и друг път, го откриваха в базата.

Пуласки сложи специални очила и продължи да оглежда вратата там, където се опираше в рамката. Видя тънка жълтеникава ивица.

— Да, сър — извика той, — открих нещо. Не е много.

— Новобранец, знаеш ли колко клетки има в човешкия организъм?

— Ами… не.

— Над три трилиона.

— Това е доста…

— А знаеш ли колко са необходими, за да се извлече ДНК?

— В твоята книга пише хиляда.

Райм вдигна вежди и го погледна одобрително.

— Впечатляващо — после додаде: — Мислиш ли, че петното съдържа хиляда клетки?

— Вероятно.

— Не вероятно, а сигурно. Сакс, ето че твоето морско пътешествие не е било напразно. Ако бяхме оставили вратата на мястото й, батерията щеше да гръмне и следите щяха да хвръкнат във въздуха. Мел, покажи му как да събере пробата.

Пуласки предостави трудната задача на специалиста.

— ПВР? — погледна го с надежда Райм. — Или няма да стане?

В криминологията стандартният метод за ДНК тест беше полимеразно верижната реакция — най-бърз и най-надежден, с най-висока прецизност на резултатите. Чрез този метод можеше също да се определи полът на човека, от когото е взета пробата. Не изискваше голямо количество материал, но трябваше да е чист и качествен. Ако водата или топлината в подстанцията го бяха повредили, трябваше да използват друг, митохондриален ДНК метод. При него се изискваше повече време.

— Мисля, че ще успеем.

Купър събра ДНК пробата и се обади в лабораторията да дойдат да я вземат.

— Знам, възможно най-бързо — обърна се към Райм точно когато криминологът си отваряше устата да каже същото.

— И не щади средства.

— Надвишаваш бюджета, Райм — избухна Селито.

— Ще ти направя отбивка от хонорара си, Лон. Браво, Пуласки, свърши добра работа.

— Благодаря, аз…

Но Райм бе приключил с комплиментите за днес, затова го прекъсна и се обърна към Купър:

— Мел, какво ще кажеш за следата от вътрешната страна на вратата? Между другото, не знам защо имам чувството, че не напредваме много бързо.

Купър взе проби от съответното място, едни от тях сложи пред камерата, други разгледа под микроскопа.

— Нищо съвпадащо с досегашните проби, освен това — показа той на екрана.

Беше малка розова точица.

— Мини го през хроматографа — нареди Райм.

След няколко минути Мел вече четеше резултатите от газовия хроматограф, комбиниран с мас спектрометър.

— Имаме киселинност на рН… около две… лимонова киселина и захароза. После… най-добре да го подам на екрана.

Появи се следното:

— Добре — каза нетърпеливо Райм. — Плодов сок. С това рН, най-вероятно лимонов.

Пуласки не можа да сдържи смеха си.

— Откъде знаете това? Извинявай, откъде го знаеш?

— Запомни, новобранец, от една работа получаваш толкова, колкото вложиш в нея. Научи си уроците, момче.

После отново се обърна към Купър:

— Имаме още някаква растителна мазнина — продължи специалистът, — много сол и някаква съставка, но ми се изплъзва.

— От какво е направена?

— Богата на протеини. Аминокиселините са аргинин, хистидин, изолевцин, лизин и метионин. Има също и много липиди — предимно холестерол и лецитин. После… витамин A, витамини B2, B6, B12, ниацин, пантотенова киселина и фолиева киселина. Голямо количество калций, магнезий, фосфор и калий.

— Звучи вкусно — отбеляза Райм.

Купър кимна.

— Да, това със сигурност е храна. Но каква?

Въпреки че вкусовите му усещания останаха непроменени след инцидента, за Райм храната беше най-вече гориво и той не изпитваше особено удоволствие от нея, за разлика от уискито.

— Том?

Отговор не последва. Той пое дълбоко въздух, готов да извика, но преди да го направи, болногледачът подаде глава през вратата.

— Как си? Всичко наред ли е?

— Защо непрекъснато ме питаш?

— Какво искаш?

— Лимонов сок, олио, яйца.

— Гладен ли си?

— Не, не. Къде могат да се открият тези съставки?

— В майонезата.

— Райм вдигна поглед към Купър, но специалистът поклати глава.

— Не. Зърнесто е и е леко розово.

Болногледачът се замисли.

— Тогава бих помислил за тарама.

— Какво? Това ресторант ли е?

Том се засмя.

— Това е гръцко предястие. За мазане.

— Аха, хайвер. Яде се с хляб, нали? — попита Сакс.

Том се обърна към нея:

— Да, хайвер е, но от треска, а не от есетра. Затова не го наричат хайвер.

Райм кимна и заключи:

— Ясно, рибешки яйца. Често ли се среща?

— В гръцките ресторанти, бакалиите и деликатесните магазини.

— Има ли район, където е по-разпространен? Например в гръцкия квартал?

— Куинс — обади се неочаквано Пуласки. Той живееше в градчето и бе запознат с предлаганите деликатеси. — В квартал „Астория“. Там има много гръцки ресторанти.

— Може ли вече да си гледам работата? — попита Том.

— Да, да, да…

— Благодаря, Том — усмихна му се Сакс.

Том махна с ръка и изчезна.

— Дали това не означава, че за следващата си атака е избрал място някъде в Куинс? — попита Селито.

Райм сви рамене, един от малкото жестове, на които все още беше способен, и се замисли. Извършителят трябваше да огледа и да подготви района за следващата си атака, това беше истина. Но според него работата беше друга.

Сакс долови посоката на мислите му.

— Мислиш, че централният офис на „Алгонкуин“ е в квартал „Астория“, нали?

— Да. Намерените улики също говорят, че това е работа на вътрешен човек… — после вдигна глава и попита: — Кой стои на президентския стол на компанията?

Рон Пуласки съобщи, че при разговора си с момчетата от „Алгонкуин“ пред подстанцията станало дума за техния президент и изпълнителен директор.

— Името му е Джесън. Анди Джесън. Всички като че ли се страхуват от него.

Райм задържа за момент поглед върху белите дъски, после каза:

— Сакс, искаш ли да разходиш малко новите гуми на колата си?

— Само кажи — усмихна се тя и веднага се свърза със заместника на изпълнителния директор. Назначи си среща след половин час.

Мобилният телефон на Селито звънна. Той го извади от джоба си и погледна номера. „Алгонкуин“. Веднага натисна бутона.

— Детектив Селито слуша.

Райм видя, че лицето му застина, докато слушаше. После каза:

— Сигурни ли сте? Добре. Кой би могъл да има достъп… Благодаря — прекъсна връзката и процеди през зъби: — Копеле гадно!

— Кой? Какво става?

— Беше директорът по снабдяването. Каза, че миналата седмица в един от складовете на „Алгонкуин“ в Харлем е станала кражба. На Сто и единайсета улица. Смятат, че е вътрешен човек, защото не е имало взлом. Влезли са с ключ.

— И е задигнал оттам кабела, нали? — попита Райм.

Селито кимна.

— И онези сплит болтове.

Но Райм видя и друго послание в кръглото лице на детектива.

— Колко? — попита шепнешком. — Колко жица е откраднал?

— Двайсет и два метра и половина и една дузина болтове. Приказките на Макданиъл за „необичайност“ и за единичен удар са чисти глупости! Този изрод ще продължава да го прави.

• Жертва (починала): Луис Мартин, помощник-управител в музикален магазин

• Няма пръстови отпечатъци по повърхностите

• Шрапнел от разтопен метал като резултат от електрическата дъга

• Многожичен изолиран алуминиев кабел

— произведен в завод за електроматериали „Бенингтън“; АМ-МВ, издържа до 60 000 волта

— срязан ръчно с ножовка, нов лист, счупен зъб

• Два сплит болта с двусантиметрови отвори в тях

— неустановен източник

• Отчетливи следи от инструменти по болтовете

• Болтове с диаметър шест милиметра за прикрепване на кабела към металния пилон на знака на автобусната спирка

— неизвестен източник

• Следи от обувки

— „Албъртсън-Фенуик“, модел Е-20, за работа с електричество, размер 11

• Срязана решетка, за да се открие достъп до тунел към подстанцията, ясни знаци от резач за болтове

• Метална врата от сутерена с рамка

— взет материал за ДНК анализ. Изпратен в лабораторията

— гръцка храна — тарама хайвер

• Косъм от руса коса, дължина два сантиметра и половина. Естествена, от човек под петдесет години; открит в кафене на улицата срещу подстанцията

— изпратен за токсико-химичен анализ

• Следи от минерали: вулканична прах

— не се намира в почвата около Ню Йорк

— изложби, музеи, институти по геология?

• Проникването в софтуера на контролния център на „Алгонкуин“ е станало с вътрешни кодове; не са замесени хакери отвън

…

• Мъж

• Около четирийсетте

• Вероятно бял

• Възможно е да носи очила и шапка

• Тъмносин работен комбинезон, подобен на работното облекло на служителите в „Алгонкуин“

• Познава отлично електрическата система

• Отпечатък от обувката; не предполага нарушено телосложение и походка

• Голяма вероятност извършителят да е същият, откраднал 25 метра кабел и 12 болта от склада на „Алгонкуин“. Планирал ли е други атаки? Проникването в помещението е станало с ключ

• Вероятност да работи в „Алгонкуин“ или да има контакт с вътрешен човек

• Връзка с терористични организации? Със „Справедливост за (неизвестно)“? Терористична група? Включен ли е човек с име Рахман? Неизяснено движение на парични средства, оживление сред определени кръгове и слухове за нещо „голямо“

16

Внушително.

Това беше думата, изникнала в главата на Амелия Сакс, докато излизаше от своя фиат торино на паркинга пред „Алгонкуин Консолидейтед Пауър енд Лайт“ в Астория, Куинс. Съоръженията й заемаха няколко квартала от района, но централните офиси на компанията бяха разположени в неугледна сграда със сложна архитектура, построена от грозни червени и сиви панели, стърчащи на около стотина метра над земята. На нейния фон работещите там хора, които сега, в края на деня, излизаха на тълпи през летящите врати, изглеждаха като джуджета.

Около сградата се виждаха дузина тръби, и както очакваше, беше опасана с жици, само дето „жици“ не беше подходящата дума, защото бяха дебели, неогъваеми кабели. Някои от тях имаха изолация, други не и сребристият метал блестеше под ярката светлина на охранителните прожектори. Те провеждаха електричество с напрежение стотици хиляди волта от утробата на сградата през серия метални, керамични — поне така смяташе тя — и други комуникационни съоръжения към още по-сложни системи от подпори и пилони. Оттам кабелите се разделяха и тръгваха в различни посоки като кости от рамото към китката и оттам по пръстите.

Тя вдигна глава и видя високо над себе си четирите комина, също боядисани в тъмночервено и мрачно сиво, с мигащи предупредителни светлини — ярки точки в мъгливата привечер. Беше ги виждала милион пъти, разбира се, никой посетил Ню Йорк не би могъл да не ги забележи, те бяха характерна част от иначе сивия индустриален бряг на Ийст Ривър, но никога не бе минавала близо до тях. Откри, че пробиващите им сивото небе бетонни снаги я очароват. Спомни си, че през зимата бе виждала от тях да излиза дим, но сега от тях не излизаше нищо, освен горещ въздух и газ, насищайки гладката небесна равнина над нея с малки прозрачни вълнички.

Сакс чу гласове и отново погледна към паркинга. Видя петдесетина протестиращи, образували голяма агитка пред централата. Държаха плакати над главите си и скандираха нещо, вероятно се оплакваха от големия страшен вълк, гълтащ тонове петрол. Изобщо не забелязваха, че нейната кола харчи пет пъти повече черно злато от техните тойоти.

Стори й се, че усеща под краката си грохот, като онзи от огромните генератори от деветнайсети век. Но всъщност се чуваше само леко бръмчене.

Затвори вратата на автомобила си и тръгна към главния вход. Двамата мъже от охраната на входа я загледаха. Заинтригувани от появата на високата червенокоса жена със стар, подходящ по-скоро за мъже автомобил, те видимо се забавляваха от изумлението й при вида на чудовищната сграда. По лицата им се четеше: „Да, наистина е голяма работа, нали? След толкова години работа тук все още не можем да свикнем с нея.“

Но когато видяха картата и значката й, бързо станаха сериозни. Очевидно беше, че очакваха пристигането на ченгетата, не в подобна опаковка, разбира се, защото веднага я поведоха по коридора към определената за директорското тяло част на „Алгонкуин Консолидейтед“.

За разлика от красивата офис сграда в Мидтаун на голямата минна компания, замесена в един скорошен случай, по който работиха с Райм, тази на „Алгонкуин“ представяше умален модел на живота през петдесетте години на миналия век: мебели от светло дърво, поставени в грозни рамки снимки на електрически далекопроводи и други съоръжения, землистокафяв килим. Облеклото на служителите, почти всичките мъже, беше ултраконсервативно: бели ризи и тъмни костюми. Косите им бяха съвсем къси, подстригани по войнишки.

Тримата продължиха по безличните коридори, украсени със снимки от списания и статии за „Алгонкуин“ със заглавия: „Епохата на електричеството“, „Първенец в месечната трансмисия на електричество“, „Мрежата“.

Беше почти шест и половина, но наоколо все още се виждаха работещи хора с разхлабени вратовръзки, навити ръкави и тревожни лица.

Мъжете от охраната я придружиха до кабинета на А. Р. Джесън, в дъното на коридора. Въпреки че пътуването дотук беше напрегнато и включваше шофиране с над 150 километра в час на една отсечка на магистралата, Сакс бе успяла да разучи някои неща за президента на компанията. Анди не идваше от Андрю, както си мислеха предварително, а от Андрея. Сакс винаги си подготвяше старателно домашното и гледаше да научи колкото може повече за началниците, с които й предстоеше да се срещне. Това беше важно, за да не изпуска контрола над разговорите с тях и над разпитите. Рон бе предположил, че изпълнителният директор и президент е мъж. Тя знаеше, че щеше да изгуби доверието на директорката в мига, когато потърси господин Джесън. Сакс се забави не повече от минутка в чакалнята пред кабинета. Една секретарка или личен асистент в тясна черна блузка и остри обувки се изправи предпазливо на високите си токчета и погледна към вратата на кабинета. Къса руса коса, в началото на четирийсетте или края на трийсетте, отбеляза автоматично Сакс. Беше намръщена, може би се ядосваше, че не може да открие нещо, искано от шефката й.

На прага на големия кабинет стоеше внушителна жена с прошарена коса в строг тъмнокафяв костюм. Тя също се намръщи, като видя извадените по бюрото документи, и скръсти ръце.

— Аз съм детектив Сакс. Обадих се преди няколко часа на секретарката ви… — заговори Сакс, когато жената до вратата се обърна към нея.

По-младата от тях най-после извади от шкафа търсената папка, връчи я на по-възрастната жена и каза:

— Намерих я, Рейчъл. Грешката е моя. Забравих да я потърся, докато беше на обяд. Моля те да направиш пет копия. Благодаря.

— Разбира се, госпожо Джесън — отвърна другата и отиде при ксерокса. Изпълнителният директор се изправи на опасните си токчета, погледна към Сакс и кимна сдържано.

— Заповядайте в кабинета ми, детектив — каза тя. — Струва ми се, че разговорът ни няма да е кратък.

Сакс плъзна поглед към личната асистентка със строгия кафяв костюм и тръгна след истинската Анди Джесън.

„Прекалено много домашно“ — помисли си.

17

Андрея Джесън усети неловкото положение, в което се оказа Сакс с неволната си нетактичност.

— Аз съм втората млада жена и единствената директорка тук, в една от най-големите електрически компании в тази страна. Въпреки че имам последната дума при назначаването на персонала, само една десета от служещите тук са жени. Същото е положението и в останалите електро компании в САЩ. Браншът ни е такъв.

Сакс тъкмо щеше да попита защо Джесън се е спряла на този бранш, когато изпълнителната директорка я изпревари:

— Баща ми работеше в този бизнес.

Това предизвика у нея желание да сподели, че и тя е станала детектив заради своя баща, патрулиращ полицай с дълъг трудов стаж из нюйоркските улици, но Сакс се въздържа.

Джесън беше слаба, с ъгловато лице и лек грим. Бръчиците по лицето й бяха съвсем фини, като малки лъчи, тръгващи от външните ъгли на очите и меките й устни. Иначе кожата й беше гладка и бяла. Явно не прекарваше много време на открито.

Джесън на свой ред огледа Сакс, после кимна към голямата маса за кафе, заобиколена от столове. Детективът седна, а тя грабна телефонната слушалка с думите:

— Извинете ме за момент.

Добре оформените й нокти без лак затракаха по бутоните.

Тя се обади на трима души и всичките разговори бяха свързани с атаката в подстанцията. Първият беше с някакъв адвокат, както предположи Сакс, вторият с „Връзки с обществеността“ или външна фирма за пиар. Най-много време отдели на третия разговор, очевидно искаше да се увери, че допълнителната охрана вече е разположена по всички подстанции и другите сгради на компанията. Нахвърляйки кратки бележки с позлатен молив в красивия си настолен бележник, тя говореше рязко и бързо, дори сливаше думите и изреченията, като не използва нито веднъж изрази като „мисля, че“ и „знаеш ли“. Докато чакаше президентът да приключи с инструкциите, Сакс огледа кабинета и се спря на голямото бюро от тиково дърво. Видя снимка на Джесън като момиче със семейството й. От наредените в единия ъгъл фотографии предположи, че жената има брат, по-млад от нея с няколко години. Двамата доста си приличаха, но той беше с кестенява коса, а тя — с руса. От по-новите снимки се виждаше, че момчето се е превърнало в красив и строен мъж във военна униформа. Бюрото й беше пълно с негови фотографии от различни места, явно често пътуваше. На много от тях беше с ръка върху раменете на красива жена, различна на всяка снимка.

Но нямаше нито една романтична фотография на самата Джесън.

Стените на кабинета бяха покрити с библиотечни рафтове и стари копия на фотографии, взети може би от някоя изложба на историята на електричеството. Под една от тях имаше надпис „Първата мрежа“ и показваше ниската част на Манхатън около Пърл Стрийт. Сакс видя и някакъв ръкопис с уголемен подпис под него. Най-отдолу пишеше „Томас А. Едисон“. Тя предположи, че е оригиналният подпис на великия учен.

Най-после Джесън затвори телефона, опря лакти на бюрото и се приведе напред; очите й бяха натъжени, но устните й — твърдо стиснати.

— Минаха седем часа от онзи… инцидент. Мислех че вече сте го пипнали. Но ако имахте заподозрян, предполагам, че щяхте да се обадите, не да ме посещавате лично.

— Права сте. Дойдох да ви задам няколко въпроса, възникнали в хода на следствието.

Отново преценяващ поглед.

— Вече говорих с кмета, губернатора и шефа на ФБР в Ню Йорк. Ох, и с Агенцията по национална сигурност. Очаквах да видя един от тях, а не полицейски служител.

Сакс прецени, че казаното нямаше за цел да я засегне, затова го подмина без коментар.

— Полицията отговаря за огледа на местопрестъплението. Моите въпроси са свързани с това.

— Това обяснява нещата — каза Джесън и чертите на лицето й омекнаха. — Ще ви призная като жена на жена, свикнала съм от самото начало да действам много предпазливо. Подозирах, че големите мъжаги няма да ме вземат насериозно — лека заговорническа усмивка. — Защото се случва. По-често, отколкото човек си мисли.

— Мога да си представя.

— Сигурна съм в това. Значи детектив, а?

— Да — отвърна Сакс, нетърпелива да премине към същинската част от посещението си. — Може ли вече да се заемем с въпросите?

— Разбира се.

Телефонът не спираше да звъни, но след инструкциите на Джесън към завърналата се зад бюрото в малката стаичка асистентка системата изписука само веднъж, после жената пое разговорите и стаята утихна.

— Преди всичко искам да попитам сменихте ли кода за достъп до софтуерната мрежа?

Джесън леко се смръщи.

— Естествено. Това беше първото, което направихме. От Националната не са ли ви информирали? Или вашите шефове?

„Никой не се сети“ — отбеляза си наум Сакс.

Джесън продължи:

— Сложихме и допълнителна защита. Хакерите вече не могат да ни пробият.

— Много вероятно е да не са хакери.

— Но тази сутрин Тъкър Макданиъл каза, че е било терористична атака. Макданиъл е специален агент от ФБР.

— Вече разполагаме с нова информация.

— Как иначе би могло да се случи това? Външен човек е разстроил подаването и шунтирал прекъсвачите в МХ-10, подстанцията на Петдесет и седма улица.

— Извинете, но ние сме сигурни, че е взел кодовете отвътре.

— Това е невъзможно. Трябва да са терористи.

— За съжаление това е единствената възможност и в тази връзка бих искала да ви задам няколко въпроса. Дори и да са терористи, за нас е ясно, че са използвали вътрешен човек. Един от нашите хора в „Компютърни престъпления“ разговаря с вашите специалисти. Той потвърди, че няма доказателства за атака на хакери.

Джесън забави отговора си. Очите й зашариха из бюрото. Настроението й изведнъж се промени. Заради новината, че има вътрешен човек? Или защото някой от компанията е говорил с полицията без нейно знание? Тя надраска набързо нещо в бележника и Сакс се запита дали не си напомня по-късно да скастри шефа на охраната на компютърната зала.

Амелия продължи:

— Забелязано е, че заподозреният е бил в униформа на „Алгонкуин“. Най-малкото, в тъмносиньо работно облекло, подобно на онова, което носят вашите работници.

— Заподозрян?

— Един мъж е бил забелязан в кафенето срещу подстанцията около часа на инцидента. Носел е лаптоп.

— Имате ли подробности за него?

— Бял мъж около четирийсетте. Нищо друго.

— Колкото до униформата, всеки може да си купи такава или да си ушие.

— Да, но има и още нещо. Използваният от него кабел, виновен за електрическата дъга, е марка „Бенингтън“. Какъвто вашата компания използва ежедневно.

— Да, знам. Повечето електро компании използват тази марка.

— Миналата седмица от един от складовете ви в Харлем са откраднати двайсет и пет метра кабел от тази марка, заедно с дванайсет сплит болта. Те се използват за разделяне…

— Знам за какво се използват — прекъсна я Джесън. Бръчките около очите й изведнъж се откроиха ясно.

— Крадецът е проникнал в склада ви с ключ. И е влязъл в тунела под подстанцията през една от шахтите за тръбите за парното.

— Искате да кажете, че не е използвал електронен ключ за входната врата? — засече я бързо Джесън.

— Не.

— За вас това не е ли доказателство, че не е наш служител?

— Както споменах, това е една от възможностите. Но има и друго.

Сакс й каза за откритите следи от гръцка храна, предполагаща връзка с този район.

Видимо удивена от подробната информация, изпълнителната директорка повтори смаяно:

— Тарама хайвер?

— Около централата ви има пет гръцки ресторанта и до всички може да се стигне пеша за няколко минути. И още двайсет и девет на разстояние десетина минути с кола. И понеже следата е съвсем прясна, логиката сочи, че е ваш служител или най-малкото е взел кодовете от ваш служител. Вероятно са се срещнали в един от ресторантите наблизо.

— О, моля ви се, такива ресторанти има из целия град.

— Нека да допуснем за момент, че кодовете са взети отвътре. Кой има достъп до тях? — попита Сакс. — Това наистина е изключително важно.

— Достъпът е ограничен и строго контролиран — отвърна бързо Джесън, сякаш я обвиняваха в небрежност. Изглежда, изречението беше предварително репетирано.

— Кой все пак?

— Аз. И пет-шест души от ръководния състав. Това сме. Но всеки един от тези хора работи от години за компанията, детектив. Не вярвам някой от тях да направи такова нещо. Звучи невероятно.

— Доколкото разбрах, вие пазите кодовете отделно от компютрите, нали?

Джесън примигна изненадано при тази информация.

— Да. Те са разположени на случаен принцип от нашия главен инспектор на контролния център. И се пазят в сейфа в съседна стая.

— Бих искала да ми дадете някакви имена и да попитате дали напоследък неоторизиран човек е имал достъп до онази стая.

Въпреки яростната съпротива срещу идеята извършителят да е вътрешен човек, Джесън отвърна:

— Ще извикам шефа на охраната ни. Той ще ви даде нужната информация.

— И искам имената на всички работници, ангажирани с поправка или преглед на тръбите за парното в района през последните няколко месеца.

Джесън вдигна телефона и нареди на асистентката си да извика в кабинета й двама от нейните служители. Тонът й беше учтив. Много хора с нейния пост биха изкрещели заповедите си в телефона, но Джесън запази добрия тон. За Сакс това беше сериозен знак за самообладание и твърдост на характера. Избухванията бяха характерни за слабите и несигурните. Докато разследваше, често се сблъскваше с подобно поведение.

Джесън затвори телефона и почти веднага се появи един от търсените служители. Сигурно кабинетът му беше до нейния. Мъжът беше нисък и набит човек, със сиви панталони и бяла риза.

— Какво ново, Анди?

— Няколко неща. Сядай — отвърна тя и се обърна към Сакс: — Това е Боб Кавано, директор на техническия отдел. Кавано, запознай се с детектив Сакс.

Двамата си стиснаха ръцете и той попита веднага:

— Някакви идеи? Заподозрени?

Преди Сакс да отговори, директорката каза безизразно:

— Мислят, че е вътрешен човек, Боб.

— Вътрешен?

— Така изглежда — кимна Амелия и обясни какво са открили досега. Кавано на свой ред се изуми, че в компанията може да се спотайва предател.

— Би ли могъл да се свържеш с хората по поддържане на парната инсталация и да разбереш кой е отговарял за поддръжката на тръбите в района на МХ-10 през последните няколко месеца? — попита го Джесън.

— Колко месеца?

— Два-три — уточни Сакс.

— Не съм сигурен, че пазим документацията, но ще проверя в тяхната централа.

Той набра някакъв номер, поиска нужната информация, после се върна към разговора си с двете жени.

— Сега ми се иска да поговорим малко по-обстойно за възможна връзка с терористична организация — продължи Амелия.

— Мислех, че обвинявате някой от нашите работници.

— Не е необичайно да се наема вътрешен човек за нуждите на терористичен акт.

— Може да прегледаме работниците ни, които изповядват исляма? — предложи Кавано.

— По-скоро си мислех за организации като тази отвън — каза Сакс. — Екотерористи.

Той сви рамене.

— Пресата критикува „Алгонкуин“, защото според тях не била достатъчно зелена — изрече го предпазливо, без да поглежда към Джесън. Явно темата често беше дискутирана и трудна и за двамата.

Джесън се обърна към Сакс:

— Имаме програма за производство на възобновяема енергия и работим върху нея. Но сме реалисти и не искаме да губим ценно време. Политиката изисква от нас да развеем знамето на възобновяемата енергия. Добре, но повечето хора дори не са чували за нея — махна пренебрежително с ръка тя.

Имайки предвид яростта, на която бяха способни защитниците на зелената енергия, Сакс я помоли да й разкаже малко повече за новите източници на енергия. Въпросът сякаш засегна болна тема.

— Хидрогенна енергия, биогориво, енергия от вятъра, слънчеви ферми, геотермална енергия, метан, генератори за океански вълни… Знаете ли какво количество произвеждат всички те? По-малко от три процента от цялата предвидена за консумация електроенергия в страната. Половината от енергията в Съединените щати се добива от въглища. „Алгонкуин“ използва природен газ — около двайсет процента. Ядрената енергия заема около деветнайсет процента. Водните централи — седем. Естествено, процентът на енергията от възобновяеми източници ще расте, но много, много бавно. През следващите сто години той ще си остане капка в чашата с енергиен сок, ако мога да цитирам себе си — президентът на компанията все повече се разпалваше. — Сумата на първоначалните разходи е сквернословна. Съоръженията за добиване на енергията са безумно скъпи и ненадеждни и понеже генераторите обикновено са разположени извън населените места, транспортирането също ще струва цяло състояние. Да вземем соларните системи. Нашето бъдеще, нали така говорят по вестниците? Знаете ли, че те са едни от най-големите консуматори на вода в енергийния бизнес? И къде ги строим? Там, където има най-много слънце и съответно, най-малко вода. Но ако го кажеш, медиите ще се нахвърлят върху теб. Вашингтон и Олбани също. Чухте ли, че онези сенатори ще дойдат в града за Деня на Земята?

— Не.

Джесън продължи:

— Те са в подкомисията по енергийни ресурси, работят с министъра на околната среда и с президента. Ще присъстват на организираното честване в Сентрал Парк във вторник вечерта по случай Деня на Земята. И какво мислите, че ще правят там? Ще ни критикуват. Няма да споменат директно името „Алгонкуин“, но съм сигурна, че някой ще ни посочи с пръст. Нашите комини се виждат от парка. Бас държа, че точно заради това са издигнали сцената на онова място… Ето, това е моето мнение по въпроса. Мислите ли, че то е достатъчно основание да превърнат „Алгонкуин“ в мишена? Аз лично се съмнявам. Ако става дума за разни политически или религиозни организации, повели война срещу американската инфраструктура — да. Но не и екология.

Кавано се съгласи:

— Екотерористи, казвате. Доколкото си спомням, никога не сме имали подобен проблем. А аз съм тук от трийсет години. Работя за компанията още когато тук управляваше бащата на Анди. Тогава горяхме въглища и всеки ден очаквахме саботаж от „Грийнпийс“ или от радикалите. Но не е имало нищо подобно.

— Така е — кимна Анди. — Ограничиха се само с протести и митинги.

Кавано се усмихна накриво:

— И изобщо не виждат ирония във факта, че всяка сутрин половината от тях се качват от „Ню Енерджи Експо“ в центъра и пристигат да протестират тук с метрото, което се движи с доставена от „Алгонкуин“ енергия. И че предишната вечер са правили плакати на светлина, доставена от нас. Оставете иронията настрана, това си е чисто лицемерие.

— Не можем да изключим вероятността от еко тероризъм, докато не научим нещо повече за престъпника — вдигна рамене Сакс. — Чували ли сте нещо за организация, чието име започва с думите „Справедливост за…“?

— За какво — обърка се Кавано.

— Не знаем.

— Аз не съм чувала — отвърна Джесън.

Кавано също не бе чувал, но обеща да провери в регионалните офиси на „Алгонкуин“ и да види дали те не знаят нещо.

Телефонът му звънна, той отговори и след малко вдигна поглед към Анди Джесън. Изслуша мълчаливо информацията, затвори и докладва:

— Не са изпращани хора по шахтите за тръбите повече от една година. Тези линии вече не се употребяват.

— Добре — кимна Сакс, но новината я обезкуражи.

— Ако нямате повече въпроси към мен, ще отида в кабинета си, за да разпитам из регионалните офиси — каза Кавано.

След излизането му на вратата се появи висок афроамериканец — вторият от извиканите по телефона — и Джесън му кимна да седне. После ги представи един на друг. Шефът на охраната Бърнард Уол беше единственият чернокож без син комбинезон в централата, осъзна Сакс. Снажният мъж беше облечен с черен костюм, бяла риза с колосана яка и червена вратовръзка. Главата му беше обръсната и голото му теме блестеше на светлината на лампата. Сакс вдигна поглед към тавана и забеляза, че електрическата крушка е само една. Икономии ли правеха? Или предвид анти екологичната позиция на президента на компанията Джесън бе решила, че намаленото потребление на електрическа енергия ще е предимство за имиджа на „Алгонкуин“? Уол подаде ръка на Сакс и хвърли поглед към издатината на бедрото й, където беше нейният глок. Професионалистите в органите на реда нямаше да проявят интерес към оръжието й, за тях то беше просто част от екипировката, като мобилния телефон или химикалката. Само аматьорите в бранша се прехласваха по оръжията и тя си отбеляза този факт.

Анди Джесън го запозна с искането на Сакс и му поиска имената на хората, имащи достъп до кодовете за мрежата.

— Кодовете ли? Ами знаят ги само шепа хора. И са все директори. Би било прекалено очевидно… Сигурни ли сте, че не е работа на хакери? Сега хлапетата се раждат научени.

— Деветдесет и девет процента сме сигурни — отвърна Сакс.

Уол извади телефона и натовари асистента си със задачата. Прекъсна връзката и каза:

— Очаквах да ми дадете име на терористична организация. Но вие смятате, че е вътрешен човек.

— Или е работа изцяло на вътрешен човек, или някой отвътре им е помогнал. Но искахме да проверим и за евентуални заплахи от еко терористи.

— Не и през тези четири години, откакто управлявам аз. Имали сме само протести — отвърна Джесън и кимна към прозореца.

— Чували ли сте за група с име „Справедливост за нещо си“? Нещо, свързано с околната среда?

— Не, госпожо — отвърна Уол. Тонът му беше съвсем спокоен.

Сакс продължи:

— Напоследък да сте имали проблеми с наскоро уволнени служители? Оплаквания срещу компанията от тяхна страна?

— От компанията? — вдигна възмутено вежди Уол. — Опитаха се да вдигнат във въздуха градски автобус, детектив. Това няма нищо общо с компанията.

— Акциите ни са паднали с осем процента, Бърни — напомни му Джесън.

— О, да. Не се бях замислял за това. Да, има няколко недоволни. Ще ви направя списък.

— Искам и имената на служителите с психически и нервни разстройства, онези, влезли в пререкания с мениджърите, изобщо — всяка проява на нестабилно поведение.

— Охраната не записва имената им, ако конфликтът е без последствия и хората не представляват заплаха за другите и за себе си. В момента не мога да се сетя за конкретен случай. Но ще се свържа с „Човешки ресурси“ и здравната служба. Някои данни са поверителни, но ще ви предоставя имената. Може да започнете от там.

— Благодаря. Сега да поговорим за друго. Ние смятаме, че кабелът и болтовете са откраднати от склада на „Алгонкуин“, онзи на Сто и деветнайсета улица.

— Спомням си случая — направи гримаса Уол. — Направихме разследване, но щетите бяха само за няколкостотин долара, а нямаше никакви следи.

— Кой би могъл да има ключове от склада?

— Те са стандартни. Всички полеви работници имат такива комплекти. В района са деветстотин души. Плюс диспечерите.

— Имате ли уволнени или заподозрени в кражба?

Той хвърли поглед към Джесън, за да разбере кой ще отговори на въпроса, и получи ясно послание, че ще е той.

— Не, поне не знаем за подобни прояви — телефонът му изписука и той погледна дисплея. Извини се за прекъсването и отговори: — Уол на телефона.

Сакс се взря в лицето му. Явно новините не бяха добри. Той вдигна поглед към едната, после към другата и затвори телефона. Прокашля се и заговори с приятния си баритон, но без обичайното спокойствие:

— Възможно е… не съм сигурен… но е вероятно да имаме пробив в охраната.

— Какво?! — извика Джесън. Лицето й пламна.

— Някой е проникнал в Изток-9 — той обърна поглед към Сакс. — Това е крилото, където се намират стаите на контролния център и секретният архив.

— И? — попитаха двете жени едновременно.

— Между контролния център и архива има врата. По принцип се затваря сама, но записът от заключващата система показва, че преди два дни е останала отворена за около два часа. Причината може да е неизправност на механизма. Или е била блокирана.

— Два часа? Без наблюдение?

— Да, госпожо — отвърна през зъби той, потърка блестящия си от пот скалп и продължи: — Но все пак това не означава, че всеки външен би могъл да влезе там. Не е имало нарушение по коридорите.

— Какво показват записите от охранителните камери? — попита Сакс.

— Там няма камери.

— Някой пази ли пред вратата?

— Не. Коридорът е празен. Дори не е в схемата за охрана.

— Колко души биха могли да влязат там?

— Всички, които имат достъп до Изток-9 през Изток-11.

— Колко души са?

— Много — призна той и сведе поглед.

Новината беше отчайваща, но Сакс не бе очаквала друго.

— Бихте ли ми изготвили списък с всички, имали достъп до онези стаи през съответния ден?

Уол набра някакъв номер и проведе друг телефонен разговор. Джесън също грабна слушалката на стационарния телефон и вдигна всички на крак, за да установят кой е проникнал в стаята. Няколко минути по-късно едно младо момиче с разкошна златиста блуза и буйна коса пристъпи срамежливо прага на кабинета. Погледна към Анди Джесън и подаде някакви документи на Уол.

— Ето исканите списъци, Бърни. Прибавила съм и онзи от „Човешки ресурси“.

После побърза да се обърне и напусна леговището на лъва.

Сакс се вгледа изпитателно в Уол, докато той прехвърляше списъците. Задачата не му бе отнела много време, но резултатите явно не бяха добри. Той вдигна глава и им съобщи, че през въпросния ден до стаята са имали достъп четирийсет и шест души.

— Четирийсет и шест? Боже мой! — изпъшка Джесън и побърза да обърне поглед към прозореца.

— Добре. Сега трябва да разберем кой от тях — Сакс посочи към списъка — има алиби и кой притежава нужните умения да проникне в компютъра и да свърже кабела с мрежата в подстанцията.

Джесън се загледа в празния екран на компютъра пред себе си.

— Аз не съм технически експерт. От баща си съм наследила умението да правя бизнес в електрическата индустрия — производство, пренос и пласмент… — тя се замисли за момент, после продължи: — Но знам кой може да ни помогне.

Проведе още един телефонен разговор и съобщи:

— Ще изчакаме няколко минути. Кабинетът му е от другата страна на Фурната.

— Фурната…

— Турбинната зала — обясни тя и посочи през прозореца към онази част на сградата, където се издигаха комините. — Там произвеждаме парата за електрическата енергия.

Уол прегледа по-краткия списък.

— Това са служителите с наказания и други проблеми през последните шест месеца. Няколко с ментални заболявания, няколко провалили се на тестовете за наркотици и трети, хванати да пият на работа.

— Само осем — отбеляза Джесън.

Имаше ли гордост в гласа й?

Сакс сравни двата списъка. Нито едно от имената в по-късия — проблемните служители — нямаше достъп до компютърните кодове. Поредното разочарование. Тайничко се бе надявала да си струва усилието.

Джесън благодари на Уол.

— Детектив, ако мога да помогна с още нещо, ми се обадете.

Сакс кимна и също благодари на завеждащия охраната. Той излезе и тя се обърна към Джесън:

— Искам копия от досиетата им. На всички от списъка. Ако правите профили, искам и тях. Автобиографии… всичко.

— Ще го уредим.

Джесън помоли асистентката си да направи копие на списъка и да добави за всеки исканата информация.

След малко в кабинета влезе, леко запъхтян, друг служител. Около четирийсет и пет годишен, прецени Сакс. Лицето му беше бледо, косата — кестенява, тук-там прошарена. Отговаряше идеално на определението „сладур“. Имаше нещо хлапашко в него. Искрящи очи, вдигнати вежди, подвижен. Ръкавите на измачканата раирана риза бяха навити до лактите. По панталоните му имаше трохи.

— Детектив Сакс — представи го Джесън, — това е Чарли Сомърс, директор „Специални проекти“.

Мъжът се ръкува със Сакс.

Президентът на компанията погледна часовника си, стана, избра едно сако от голям гардероб с дрехи и го облече. Сакс се запита дали може да заспи тази нощ. Джесън махна невидима прашинка или влакънце от рамото си и каза:

— Аз трябва да се срещна с нашата фирма за пиар, после съм на пресконференция. Чарлз, би ли завел детектив Сакс в твоя кабинет? Тя иска да ти зададе няколко въпроса. Помогни й, с каквото можеш.

— Разбира се, с удоволствие.

Джесън се загледа през прозореца към своите владения — масивната сграда, огромните стълбове на далекопроводите, кабелите. На фона на бързата Ийст Ривър в далечината тя напомни на Сакс за капитан на огромен кораб. Забеляза, че жената търка вманиачено показалец в палец — сигурен признак за стрес, разпознат на мига, защото тя самата го правеше често.

— Детектив Сакс, колко метра кабел е използван за атаката? — попита тя.

Амелия й каза.

Джесън кимна и продължи да гледа през прозореца.

— Значи има достатъчно за пет-шест удара. Ако не го спрем.

Явно не очакваше отговор. Думите й не бяха адресирани към никого в стаята.

18

След края на работния ден атмосферата в парка „Томпкинс Скуеър“ на Ийст Ривър рязко се променяше. Млади двойки, някои в костюми от „Брукс Брадърс“, други с пиърсинги и спортно облекло, излизаха на разходка с децата си. Появяваха се музиканти, влюбени, групи от двайсетгодишни, запътили се към дома след досадния работен ден и изпълнени с надежда за предстоящата вечер. Из парка се носеше миризма на урина, къри, тамян и секс.

Фред Делрей седеше на пейка близо до голям бряст. На ствола му имаше табела. Той я прочете и разбра, че през 1966 година на това място основателят на движението „Харе Кришна“ събрал група и Великата мантра била изпята за пръв път извън Индия.

Това беше ново за Делрей. Той предпочиташе философията пред теологията, но въпреки това бе изучавал всички големи религии и знаеше, че сектата „Харе Кришна“ включва четири основни правила за следване на дармата — праведният път: милосърдие, самоконтрол, честност и чистота на тялото и духа. Замисли се как ли успяват последователите да впишат тези ценности в съвременния Ню Йорк, толкова различен от Южна Азия, но мислите му бяха прекъснати от нечии стъпки.

Още не бе успял да хване пистолета, когато чу глас:

— Фред.

Делрей се ядоса, че го хващат неподготвен. Уилям Брент не беше заплаха, но лесно можеше да се превърне в такава.

Поредният знак, че губи усета си?

Той даде знак на мъжа да седне до него. Облечен в черен костюм, който със сигурност е имал и по-добри времена, Брент имаше неопределени черти на лицето, леко издадена долна челюст и остър поглед под зализаната, леко прошарена коса. Носеше очила с метална рамка, модерни по времето, когато работеше под опеката на Делрей. Сега бяха демоде, но все още практични. Типично за Уилям Брент.

Агентът кръстоса крака и се загледа в дървото. Над евтините му мокасини се показаха карирани чорапи.

— Как си, Фред?

— Добре. Много работа се насъбра.

— Винаги е било така.

Делрей не си направи труда да попита Брент как е. И как е името му в момента. Нито какво работи. Би било загуба на време и енергия.

— Джип ме намери. Странно създание, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се Делрей.

— Според теб колко живот му остава?

Делрей реши да отговори честно:

— Най-много три години.

— И аз мисля така. Но ако му потръгне в Атланта, може да устиска още малко. Стига да не върши глупости.

Делрей се обнадежди от широтата на познанията на Брент. Дори и той не знаеше къде точно се е запътил Джип.

— Фред, знаеш ли, че вече съм работещ човек? Работя легално. Не разбирам защо съм тук?

— Защото имаш уши.

— Имам уши?

— Затова обичах да работя с теб. Винаги слушаше внимателно. Чуваше разни неща. И имам чувството, че и сега си чул нещичко.

— За експлозията на автобусната спирка ли?

— Ъхъ.

— Някаква повреда в мрежата — усмихна се Брент. — Така казаха по новините. Винаги съм се чудил каква е тази обсебваща страст у хората към медиите. Защо трябва да им вярваме? Те ни разказват разни скандални истории за разни треторазредни актьори, за застаряващи поп звезди с огромни цици и проблеми с кокаина. Защо това да струва повече дори и от един милиграм от нашия мозък? Ето и тази спирка… Нещо друго се е случило там.

— Така е, случило се е нещо друго — Делрей си имаше различни роли. С Джип беше мелодраматичен герой от телевизионен сериал. Но с Уилям Брент предпочиташе ролята на методичен човек. Достоверен и съсредоточен в работата си. Подробностите бяха изпипвани с годините, но изпълнението идваше от сърцето му. — И аз искам да знам какво.

— Знаеш ли, аз обичах да работя с теб, Фред. Ти беше… труден, но винаги си бил искрен.

„Значи съм извървял една четвърт от пътя до развръзката“ — каза си Фред.

— Ще продължим ли напред?

— Аз се уволних. Доносничеството е вредно за здравето.

— Непрекъснато уволняват хора отвсякъде, Брент. Икономиката ни се разпада. И социалните осигуровки не растат, както ни се иска — отвърна Делрей и повтори въпроса си: — Ще продължим ли напред?

Брент се обърна и се загледа в бряста.

— Ще продължим. Дай ми подробности и ще преценя дали си струва времето и риска. И за двама ни.

„За двама ни!“ — повтори изненадано Делрей. После изрече:

— Подробностите са малко. Но може да е намесена група с име „Справедливост за нещо си“, не знаем за какво. Лидерът им вероятно се казва Рахман.

— Те ли стоят зад атаката на спирката?

— Има такава вероятност. И един човек, свързан с електрическата компания. Още не сме го идентифицирали. Не знам дали е мъж или жена.

— Какво всъщност се е случило, че не казват нищо? Бомба ли е било?

— Не. Някой е манипулирал мрежата.

Веждите на Брент изскочиха над архаичните очила.

— Мрежата? Електрическата? Виж ти! Това е по-лошо от експлозив. Мрежата е скрита бомба във всеки дом, във всеки офис. И всичко може да стане само с прещракване на няколко прекъсвача. Аз ритам камбаната, ти риташ камбаната и готово.

— Затова съм тук.

— Справедливост за нещо си… Някакви предположения каква е целта на играта?

— Не. Ислямисти, арийци, политически, местни, чужденци, екоактивисти. Нямаме представа.

— Откъде идва името? Превод ли е?

— Не. Подслушали са ги в интернет. Първо са чули „справедливост“, после и „за“. На английски. Има и други думи. Но не са могли да ги уловят.

— Те? — лицето на Брент се нагъна в усмивка и Делрей се запита дали хитрата лисица не се досеща, че Делрей е тук, защото новият свят на електрониката СИГНИТ го е сритал отзад. Мъжът попита тихо. — Някой да си е приписал заслугата?

— Още не.

— За такова нещо са необходими ясен план и сериозна работа. Има да се изплетат много нишки.

— Абсолютно вярно.

Мускулите по лицето на Брент заиграха и Делрей разбра, че той вече съпоставя фактите. Беше доволен да види това, но не издаде радостта си.

— Чух нещо по този въпрос — призна шепнешком Брант. — Някой обичал да си прави лоши шеги.

— Разкажи ми — каза Делрей, опитвайки се да скрие нетърпението си.

— Няма много за казване. Само приказки. И хора, които може би знаят повече. Но не мога да те свържа с тях.

— Би ли могло да е свързано с терористи?

— Не знам.

— Но не можеш да го отречеш?

— Не мога.

Делрей усети пристягане в гърдите. Работеше с информатори от години и винаги усещаше, когато напипаше нещо важно.

— Ако тази група или който и да е, продължи с ударите… може да пострадат много хора. И то лошо.

Уилям Брент издаде звук, сякаш гасеше свещ. Което трябваше да означава, че не дава пукната пара и всичко свързано с патриотизъм и справедливост за него е пълна глупост.

Уолстрийт трябва да си вземе урок…

Делрей кимна разбиращо. Преговорите продължаваха.

— Ще ти дам имена и адреси — увери го Брент. — Каквото открия, имаш го. Но работата върша аз.

За разлика от Джип, Делрей бе открил, още докато работеше с Брент, че той притежава някои от дарма добродетелите. Самоконтрол. И ако не чистота на духа, поне на тялото.

И най-важното — честна игра.

Делрей беше сигурен, че може да му се довери.

— Няма проблем. Ще преживея факта, че искаш да ме изместиш. Но няма да преживея забавянето.

— Ето нещо, за което ще трябва да си платиш. Бързите отговори.

— Което ни води до?

Той нямаше проблем с плащането. Предпочиташе бартерните сделки — намаляване на присъди, сделки с патрулиращи полицаи, отпадане на обвинения. Но парите също вършеха работа.

Плащаш много, получаваш много.

— Светът се променя, Фред — каза Брент.

„О, значи ще се пазарим“ — помисли си Делрей.

— Имаме добри възможности и не искам да ги изпуснем. Но какъв е проблемът? Къде според теб се крие винаги проблемът? В парите, разбира се.

— Колко? — попита делово Делрей.

— Сто хиляди. В аванс. Ще ти дам гаранции. Няма да съжаляваш.

Делрей сподави смеха си. Никога не бе плащал повече от пет хилядарки на информатор. Дори и тази кралска сума беше отпусната само веднъж за един тежък случай на корупция по доковете.

Сто хиляди долара? Ха!

— Това е невъзможно, Уилям — отсече, без да се усети, че човекът вероятно не е използвал името „Брент“ от години — това е повече от цялата торба с пари, заделена за информаторите. Повече от всички торби с пари за информатори в целия щат.

— Хмм…

Брент не каза нищо повече. Ако беше от другата страна на масата за преговори, Фред Делрей също щеше да постъпи така.

Той се наведе напред и плесна с кокалестите си ръце по бедрата.

— Дай ми минутка.

Стана и се отдалечи, разминавайки се с един скейтбордист, две смеещи се азиатски момичета и един мъж, който раздаваше листовки. Беше изненадващо бодър, с ясната мисъл, че според календара на маите светът така или иначе ще свърши през две хиляди и дванайсета. Спря до дарма дървото и се обади по телефона.

— Тъкър Макданиъл е на телефона — чу отривистия поздрав на шефа си.

— Здрасти. Фред се обажда.

— Да не си открил нещо? — попита го Макданиъл и Фред долови изненада в гласа му.

— Може би. Един мой човек. От миналото. Нищо конкретно. Но преди беше железен. Само че иска пари.

— Колко?

— Колко имаме?

Макданиъл замълча за момент.

— Не е много. Какво има да ни съобщи?

— Още нищо.

— Имена, адреси, действия, телефонни номера? Нещо, каквото и да е?

Като компютър, изписващ данни от някакво проучване.

— Не, Тъкър. Нищо още. Приеми го като инвестиция.

Най-после специалният агент изплю сумата:

— Бих могъл да уредя шест, най-много осем хиляди.

— Само толкова?

— По дяволите, колко иска тоя?

— В момента преговаряме.

— Дори и тази сума е много. Ще трябва да реорганизираме перата заради него. Ти ни изненада, Фред. Знаеш как е.

Нежеланието на Макданиъл да даде пари беше повече от очевидно. Сигурно бе прехвърлил всички средства в оперативната сметка на СИГНИТ и на своя Т и К отдел. И първата съкратена сметка, естествено, беше тази за работа с информатори.

— Започни с шест. Виж стоката. Ако си заслужава, може да отпуснем девет или десет. Но и това ни е пряко сили.

— Аз мисля, че от този храст ще излезе птиче, Тъкър.

— Добре де… искам да видя доказателства… Чакай малко… Виж, Фред, търсят ме от Т и К на другата линия. Трябва да затварям.

Делрей затвори телефона и остана загледан в дървото. До ушите му долетяха гласовете на преминаващите. „Тя беше много секси, но просто не ми се стори редно…“, „Не, от календара на маите е, но може да беше и Нострадамус…“, „Изобщо, загазил съм го…“, „Хей, виждали ли сте кучето ми?…“

Но в главата си чуваше единствено гласа на своя партньор: „Няма проблем, Фред. Аз ще го поема“. Беше го казал преди няколко години и бе поел задачата, определена по график за Фред.

После чу гласа на оглавяващия по онова време нюйоркския офис на Бюрото. Два дни по-късно го извика и му каза задавено, че партньорът му е сред загиналите при бомбения атентат над сградата на Федералното бюро в Оклахома Сити. Намерили го в конферентната зала, на стола, където по презумпция трябваше да седи Делрей.

В онзи момент той, удобно наместил се в друга конферентна зала с климатик на стотици километри от димящия кратер в Оклахома Сити, реши, че отсега нататък преследването на терористи и всякакви убийци на мъже, жени и деца щеше да стане негова основна задача, независимо от мотивите на убийците, независимо дали беше в името на някаква политическа, религиозна или социална идея.

Специалният агент го избута в ъгъла. Не прие сериозно тази работа. В главата на Фред се оформи план. Това, което се канеше да направи, нямаше за цел да реабилитира в очите на шефовете нито него, нито старите методи на работа.

Щеше да го направи, за да предотврати най-отвратителното престъпление в неговата собствена класация: убийството на невинни хора.

Той се върна при Уилям Брент, седна и каза спокойно:

— Добре. Сто хиляди.

Размениха си телефонните номера — и двата бяха с предплатени карти и без проблеми можеха да ги изхвърлят след ден-два. Делрей погледна часовника си и каза:

— Да се видим тази вечер. На Уошингтън Скуеър. Близо до правния колеж, при шахматните дъски.

— В девет добре ли е? — попита Брент.

— Нека да е девет и половина.

Делрей стана, придържайки се към установения ред, напусна парка сам и остави Уилям Брент да се преструва, че чете вестник или че размишлява над връзката на бряста с „Харе Кришна“.

Или над въпроса как най-добре да похарчи парите.

Информаторът беше забравен бързо, Делрей вече планираше как точно да постъпи, каква част от хамелеона да изиграе, накъде да гледа, как да лъже, убеждава и ласкае, за да получи достъп до парите на Бюрото. Знаеше, че ще успее; уменията му бяха изпробвани нееднократно през годините.

Но никога не си бе представял, че ще използва таланта си, за да открадне сто хиляди долара от собствените си работодатели — американското правителство и американския народ.

19

Докато следваше Чарли Сомърс по сложния маршрут към кабинета му от другата страна на „фурната“, Амелия Сакс усети, че въздухът в коридорите става все по-горещ. Боботенето на невидимите турбини също се усилваше с всяка стъпка.

Постепенно изгуби напълно ориентация. Стълби нагоре, стълби надолу. Докато вървеше, изпрати и получи няколко съобщения на мобилния си телефон, но когато започнаха да слизат надолу, към сърцето на централата, тя реши да се съсредоточи върху обстановката. Коридорите ставаха все по-мрачни, температурата се покачваше стремглаво нагоре. След малко покритието на клетъчната мрежа изчезна и тя прибра телефона.

Сомърс спря пред дебела метална врата. До нея имаше закачалка със защитни каски.

— Тревожите ли се за косата си? — попита високо той, за да надвика силния тътен от съседната стая.

— Не искам да я загубя — извика в отговор тя, — но иначе не.

— Просто се замислих за миг… Това е най-прекият път до кабинета ми, но ако трябва…

— По-кратко, по-добре. Аз бързам.

Тя взе каска и я сложи на главата си.

— Готова ли сте?

— Предполагам. През какво точно ще минем?

Сомърс се замисли за момент.

— През ада — отвърна и кимна към вратата.

Тя си спомни надупченото от металните пръски тяло на Луис Мартин. Усети, че се задушава и осъзна, че насочената й към дръжката на вратата ръка забавя движението си. Пое въздух, грабна решително металната дръжка и отвори тежката стоманена врата.

Да, това наистина беше адът. Огън, дим, серни изпарения — цялата сцена като в Библията.

Температурата в помещението беше непоносима, със сигурност надминаваше трийсет и осем градуса, и Сакс усети не само иглички по кожата си, но и изненадващо отслабване на болката в ставите. Явно горещият и сух въздух влияеше добре върху артрита й.

Вече беше късно — почти осем часът вечерта, но във „Фурната“ работниците бяха в пълен състав. През деня гладът за електричество нарастваше, вечерта намаляваше, но никога не спадаше до нулата.

Задименото помещение, високо най-малко шейсет метра, беше пълно със скелета и стълбове за далекопроводи, пръснати навсякъде инструменти и сложно оборудване. В центъра имаше масивни светлозелени машини. Най-голямата от тях беше дълга, с полукръгло сечение, като конструкция за оранжерия, откъдето излизаха много тръби, канали и кабели.

— Това е МОМ — извика Сомърс и посочи към конструкцията. — МОМ идва от „Мидуест Оперейтинг Машинари“, Гари, Индиана. Построена е през шейсетте години.

Всичко това беше изречено с гордост в гласа. Сомърс й обясни, че това е най-големият от петте електрически генератора в Куинс и добави, че по времето, когато го инсталирали, МОМ бил най-големият генератор в цялата страна.

Към другите генератори, които имали само номера, но не и имена, имало още четири агрегата, доставящи гореща пара за Ню Йорк Сити.

Амелия Сакс беше искрено впечатлена от огромната машина. Тя забави крачка и загледана в огромните й компоненти, се опита да отгатне кое за какво служи. Генераторът предизвика у нея възхищение от силата на строителния и техническия гений на човека.

— Онези там са бойлерите — посочи Сомърс към нещо, което приличаше на сграда в самата сграда. Сигурно бяха високи десет-дванайсет етажа. — Те произвеждат пара с налягане над сто атмосфери. Оттам парата отива в две турбини, за високо и за ниско напрежение — той й посочи една определена част от MOM. — После стига до генератора. Неговата производителност е постоянна — трийсет и четири хиляди ампера, осемнайсет хиляди волта, но веднъж излязла оттам за транспортиране, стига до триста хиляди.

Въпреки смазващата горещина Сакс потръпна, когато чу тези числа, и отново си припомни надупчената с метал кожа на Луис Мартин.

Сомърс добави, както й се стори, с известна доза гордост, че цялото произвеждано количество от МОМ и останалите по-малки турбини в Куинс възлиза на 2250 мегавата. Около двайсет и пет процента от необходимата електроенергия за целия град.

После посочи към друга група резервоари:

— Ето тук парата се кондензира до вода и се връща в бойлерите. После всичко започва отново — гордостта и децибелите в гласа му продължиха да се покачват. — МОМ има двеста километра тръби, канали и кабели.

Но в този момент въпреки възхищението и смайването Сакс усети присвиване в стомаха в пристъп на клаустрофобия. Шумът беше безмилостен, а и тази ужасна горещина…

Сомърс изглежда разбра.

— Елате — направи й жест да го последва и след пет минути те преминаха през друга врата в срещуположния край на помещението и свалиха каските. Сакс едва дишаше. Макар и топъл, коридорът беше истинско спасение, сравнен с огнения ад.

— Направо те изпича, нали?

— Направо.

— Добре ли сте?

Тя изтри ручейчетата пот от челото си и кимна. Сомърс й предложи салфетка от рулото, явно оставено за попиване на потни лица и вратове, и тя подсуши дразнещите кожата й вадички.

— Елате насам.

Той я поведе по коридори и скоро се намериха в друга сграда, срещуположна на първата. След още няколко изкачвания и слизания по стълби и коридори двамата най-после стигнаха до кабинета му. Сакс огледа царящия вътре хаос и едва не се изсмя на глас. Видяното трудно можеше да се нарече кабинет. Помещението беше пълно с компютри и непознати за нея инструменти, стотици части от всякакви машинарии, кабели, електронни компоненти, клавиатури, метални, пластмасови и дървени елементи във всякаква форма и цвят.

И опаковки от храна. Виждаха се навсякъде. Чипс, бисквити, сода, „Марс“, „Туинкс“. И пудра захар от „Дънкин Донатс“. Което обясняваше приличните на пърхот следи по дрехите му.

— Съжалявам, но ние в „Специални проекти“ работим така — извини се той, докато разчистваше натрупаните върху един стол компютърни части, за да й даде възможност да седне. — Поне аз работя така.

— Какво точно правите?

С известна свенливост той обясни, че е изобретател.

— Знам, че звучи малко като от деветнайсети век, дори абсурдно, но аз правя точно това. И съм най-щастливият човек на света. Изкарвам си прехраната така, както мечтаех, докато бях дете и строях динамомашини, мотори, електрически крушки…

— Изобретили сте електрическа крушка?

— Не, само подпалих на два пъти стаята си. Всъщност три пъти, но викахме пожарната само първите два.

Тя се загледа в снимката на Едисон на стената.

— Моят герой — проследи погледа й той. — Невероятен човек.

— Анди Джесън също има нещо за него на стената си. Снимка на електрическа мрежа и някакъв документ.

— С оригиналния подпис на Томас Алва. Но Джесън е по-скоро Самюел Инсул.

— Кой?

— Едисон е бил ученият, а Инсул — бизнесменът. Той оглавил „Консолидейтед Едисон“ и създал първата монополна компания в бранша. Електрифицирал тролейбусната система в Чикаго и раздал безплатно първите електроуреди — ютии, за да привлече хората. Бил е истински гений. Но завършил позорно. Звучи ли ви познато? Натиснал прекалено силно лоста и в годините на Депресията компанията фалирала. Хиляди акционери загубили всичко. Историята напомня за тази на „Енрон“. Искате ли да ви кажа една любопитна подробност? Счетоводната фирма „Артър Андерсън“, обслужвала Инсул, е работела и с „Енрон“. Аз ли? — върна се на въпросите й той. — Аз оставям бизнеса за другите. Предпочитам да създавам разни неща. Деветдесет и девет процента от тях са безполезни. Но… имам двайсет и осем патента на мое име и съм създал близо деветдесет продукта за „Алгонкуин“. Хората се забавляват, като сядат пред телевизора или пред видеоиграта. Аз… изобретявам разни неща — той посочи към голяма кутия, пълна със сгънати във формата на триъгълник или квадрат салфетки. — Това е салфетъчният ми архив.

— Салфетъчният какво?

— Тук сме далече от „Старбъкс“ и от други кафенета. Един ден отидох да си взема нещо за ядене и неочаквано ми хрумна една идея. Записах я на салфетка и се върнах в кабинета си, за да я препиша на чисто. Но запазих оригинала, хвърлих го в кашона. Оттогава винаги нахвърлям идеите си първо на салфетка, после в компютъра.

— Значи един ден, ако направят музей за вас, ще има и салфетъчна стая.

— Мислил съм за това — измънка Сомърс и се изчерви.

— И какво точно изобретявате?

— Правя обратното на това, което е правил Едисон. Той е искал хората да използват електричеството. Аз искам да се откажат от него.

— Вашият шеф знае ли за това?

Той се засмя.

— Може би не се изразих правилно. Искам хората да го използват по-ефективно. Аз съм негаватният гуру на „Алгонкуин“. „Нега“, не „мега“.

— Никога не съм чувала за това.

— Много хора не са чували и това е лошо. Терминът е въведен от известния учен и борец за чиста природа Ейвъри Лъвинс. Това е наскоро въведена единица за ефективност на използваната енергия. Идеята е да създаваме среда за намаляване на нуждите от електричество и да използваме наличната енергия по-ефективно, вместо да строим нови централи и да увеличаваме запасите. Обикновената електрическа централа губи близо половината от генерираната топлина, издухва я във въздуха през комините. Половината! Представяте ли си? Но в „Алгонкуин“ имаме серия от термални колектори на комините и на охлаждащите мачти. И губим само двайсет и седем процента от енергията… Имам идеи за портативни ядрени генератори — на баржи, за да могат лесно да се местят от място на място — той се наведе към нея с искрящи очи. — Знаете ли кое сега е голямото предизвикателство? Съхраняване на електроенергията. Тя не е като храната. Не можеш да я произведеш и да я оставиш в шкафа за след месец. Трябва да я използваш или я губиш. На мига. Аз създавам нов начин за запазването и складирането й. Махови колела, системи за въздушна херметизация, нови технологии за батерии…

Напоследък използвам половината от времето си да пътувам из страната, да свързвам и обединявам малки компании, използващи алтернативни и възобновяеми източници на ток, за да могат да влязат в големите мрежи като Североизточна интер връзка — това е нашата — и да ни продават своята енергия, вместо ние да продаваме на тях.

— Доколкото разбрах, Анди Джесън не разчита на алтернативните и възобновяемите технологии.

— Така е, но тя не е глупава. Тези технологии са нашето бъдеще. С нея просто не можем да се разберем кога ще настъпи това бъдеще. Аз залагам на по-близко време — той се усмихна иронично. — Естествено, трябва да сте забелязали, че кабинетът й е колкото целия ми отдел, при това е на деветия етаж, с изглед към Манхатън, а аз… съм в мазето — изведнъж стана сериозен. — Сега кажете с какво мога да ви помогна.

Сакс заговори:

— Имам списък със служители на „Алгонкуин“, които може да са свързани с атаката тази сутрин.

— Някой от нашите ли? — Сомърс изглеждаше поразен.

— Така изглежда. Най-малкото някой е ползвал услугите на вътрешен човек. Вероятно мъж, въпреки че би могло и да е жена. Той или тя е имал достъп до компютърните кодове и чрез тях е влязъл в софтуера за управление на мрежата. Изключвали са подстанциите една по една, за да пренасочат потока от електроенергия към онази на Петдесет и седма улица. И са нагласили прекъсвачите да се задействат на по-висока степен, отколкото е нормално.

— Значи така е станало — произнесе замислено Сомърс. В очите му се появи тревога. — Компютрите. Чудех се как го е направил. Не знаех подробностите.

— Някои от тях сигурно имат алиби. Ние ще имаме грижата да ги проверим. Но искам от вас да ми помогнете да разбера кой би имал уменията да пренасочи електричеството и да предизвика електрическа дъга.

Той хареса идеята.

— Поласкан съм. Нямах представа, че Анди знае какво изобщо правим тук — после ангелският израз на лицето му изчезна и на негово място се появи крива усмивка. — Заподозрян ли съм?

Когато Джесън спомена за Сомърс, Сакс потърси името му в списъците и го откри.

— Името ви е в списъка — погледна го в очите тя.

— Хм. Сигурна ли сте, че можете да ми се доверите?

— Били сте на конференция от десет и половина почти до дванайсет на обяд, а атаката е осъществена точно в този период. И сте се намирали извън града в деня, когато извършителят е откраднал компютърните кодове. Данните от ключалката показват, че не сте влизали в сейфа и в друго време.

Сомърс вдигна въпросително вежда.

Тя извади телефона си.

— Написах съобщение, докато идвахме насам. Помолих в полицията да проверят за вас. Вие сте чист — обясни, надявайки се всичко това да му прозвучи като извинение за липсата на доверие към него.

Очите на Сомърс блеснаха и той я изгледа възхитено.

— Томас Едисон щеше да ви хареса.

— Какво имате предвид?

— Той е казал, че геният е талантлив човек, който си върши работата добре.

20

Амелия Сакс не искаше да показва целия списък на Сомърс. Беше твърде вероятно той да познава лично служителите и да отхвърли възможността някой от тях да се окаже заподозрян само от лични симпатии. Или обратното, да насочи вниманието й към някого, защото по принцип му се струва съмнителен.

Тя не обясни мотивите си, поиска само да й направи профил на човек, способен да организира атаката и да използва компютъра.

Сомърс отвори пакет „Доритос“ и й предложи. Тя отказа и той напъха в устата си една шепа. Видът му с нищо не напомняше на изобретател. С рошавата си глава и измачканата риза на бели и сини райета по-скоро имаше вид на автор на реклами на средна възраст. Имаше си и леко коремче, и очилата му бяха модерни, въпреки подозренията й, че след думите „made in“ на етикета следваше името на азиатска държава. Бръчките около очите и устните се забелязваха само отблизо.

Сомърс отпи глътка газирана вода и каза:

— Първо да помислим за пренасочването на тока към подстанцията на Петдесет и седма. Това би стеснило периметъра. Не всеки от работещите тук би могъл да го направи. Всъщност само малцина ще се справят. Трябва да познават СКАДА. Това е нашата програма за наблюдение и контрол на данните. Тя се управлява от Юникс. Трябва също така да е запознат и с ГТУЕ — програмата ни за управление на енергията. Нашата е „Енетрол“. Също базирана на Юникс. Юникс е сложна оперативна система. Използва се при големите интернет рутери. Не е като Уиндоус и Епъл. Затова не може просто да погледнеш в интернет и да се научиш да работиш с нея. Ще ти трябва учител, познаващ добре СКАДА и ГТУЕ. Трябва да изкараш курс или най-малкото да чиракуваш в контролната зала между шест месеца и година, за да се научиш да работиш с тях.

Сакс записа чутото, после попита:

— А за електрическата дъга? Кой би могъл да свърже кабела?

— Кажете ми как точно го е направил.

Тя му разказа за кабела и за железния знак.

— И е бил изваден навън през прозореца? Като пушка?

Тя кимна.

Сомърс замълча за момент. Мислеше за нещо.

— Той би могъл да убие десетки хора… и после пожарът. Ужасно.

— Кой би могъл да го стори? — върна го на земята Сакс.

Той се отплесваше за пореден път. Явно го правеше често. След няколко секунди заговори:

— Знам, че питате за хората от „Алгонкуин“. Но трябва да знаете, че дъговите искри са първото нещо, което научава всеки електротехник. Независимо дали работи като частник, в строителството, за електроцентрала, за армията или за флота… Щом работи с достатъчно ток, човек трябва да знае правилата, за да може да предотврати авария.

— Искате да кажете, че който знае как да предотвратява дъга, знае и как да я предизвика?

— Точно така.

Тя записа още нещо в бележника си, после отново го погледна.

— Нека сега да се съсредоточим върху служителите на компанията.

— Добре. Кой от нашите би могъл да свърже правилно кабела? Човекът явно знае как да работи с кабели под напрежение, значи трябва да е лицензиран електротехник, телефонен техник или отговорник по авариите.

— По авариите ли?

Сомърс се засмя.

— Интересна работа, нали? Това са главните техници, които отговарят за аварийните екипи в случай на прекъсване на електроподаването, късо съединение или друг проблем по веригата. Имайте предвид, че по-голямата част от висшия състав са тръгнали именно от този пост. Не бива да мислите, че понеже са станали бизнесмени и седят зад бюра, няма да ви свържат трифазен работен панел дори и насън.

— И да предизвикат волтова дъга.

— И да предизвикат волтова дъга. Трябва да търсите човек, обучен да работи с програмите за контрол и управление на Юникс. И със стаж като телефонен техник. Или авариен техник в нашия бранш. Също и в армията. Армията, флотът и военновъздушните сили произвеждат много електричество.

— Благодаря за това сведение.

Разговорът бе прекъснат от почукване на вратата. Появи се млада жена с обемиста папка в ръце.

— Госпожица Джесън ви изпраща това. От „Човешки ресурси“ е.

Сакс пое резюметата и досиетата на служителите и й благодари.

През това време Сомърс се зае с десерта — малък кейк с надпис на опаковката „Домашен“. Изяде го и разопакова още един. Отпи от газираната вода и я погледна:

— Искате ли да ви кажа нещо? — тя вдигна вежди. — Може ли да ви изнеса кратка лекция?

— Лекция ли?

— По безопасност.

— Съжалявам, но нямам много време.

— Ще бъда кратък. Важно е за вас. Току-що си помислих, че късметът ви е изиграл лоша шега, като ви е изпратил да издирвате този… как го наричахте?

— Извършител или престъпник.

— Извършител е по-секси. Ако бяхте по следите на обикновен извършител, банков обирджия, крадец, убиец… там е друго. Вие знаете, че може да има пистолет или нож. Свикнали сте с това. Знаете как да се защитите. Учили сте се как да се справяте с такива. Но електричеството е оръжие и капан… това е нова игра за вас. Тук става дума за енергия. Нещо невидимо. И я има навсякъде.

В съзнанието на Амелия веднага се появиха парченцата разтопен метал. И онези ужасни кръгли дупчици по кожата на Луис Мартин. Спомни си и обгарялото място на престъплението и потръпна от отвращение.

Сомърс посочи към знака на стената си.

Сакс бързаше да продължи разследването, но искаше да чуе какво ще й каже той.

— Имам много работа, но моля ви, продължете.

— Първо, трябва да знаете, че електричеството е много опасно оръжие. Затова трябва да научите поне нещичко за амперите и за волтовете му. Знаете ли какво означават тези думи?

— Аз… — смяташе, че има някакви познания, но сега изведнъж осъзна, че е пълен дилетант.

— Нека да сравним електрическия кръг с водопроводната мрежа: водата върви по тръби. Налягането на водата се създава в тръбите. То придвижва по тях определено количество вода с определена скорост. В една или друга степен тя се придвижва лесно, в зависимост от диаметъра и състоянието на тръбите. При електричеството е същото, само че вместо вода, имате електрони, вместо тръби — кабели или други пренасящи съоръжения, и вместо помпа — генератор или батерия. Налягането, което движи електроните, се нарича напрежение. Количеството електрони, придвижващи се по кабела, се нарича ампераж или сила на тока. Съпротивлението се измерва в омове, определя се от диаметъра, дължината и вида на кабела или проводника, по който тече токът.

„Това беше полезно“ — помисли си Сакс.

— Никога не са ми го представяли по този начин.

— Сега да поговорим за силата на тока. Запомнете, това е количеството на движещите се електрони.

— Добре.

— Колко ампера са необходими, за да убият човек? При петнайсет милиампера ще изпитате мъчителна болка и ще усетите дихателни проблеми. При сто милиампера на заряда ще получите фибрилация на сърцето и ще умрете. А това количество се равнява на една десета от един ампер. За сравнение, вашият сешоар харчи десет ампера.

— Десет? — прошепна Сакс.

— Да, детектив. Един прост сешоар. Десет ампера, между другото, са напълно достатъчни за електрическия стол.

Сякаш вече не беше достатъчно изплашена.

Той продължи:

— Електричеството е като Франкенщайн. Помните ли, че беше съживен от мълния? Точно като чудовището, нашият ток е едновременно глупав и умен. Глупав, защото, веднъж създаден, той иска да прави само едно: да се върне обратно в земята. Умен, защото инстинктивно намира най-лесния начин да го направи. Винаги тръгва по най-малкото съпротивление. Може да хванете в ръка кабел, пренасящ стотици хиляди волта напрежение, но ако за него е по-лесно да се върне назад, вие сте в пълна безопасност. Но ако се окажете най-добрият проводник към земята… — красноречивият му поглед направи излишно обяснението на последствията. — Ето го моят урок. Запомнете моите три правила за работа с ток. Първо: при всяка възможност избягвайте съприкосновение с него. Този ваш „извършител“ сигурно ще разбере, че сте по следите му и не е изключено да ви заложи капани с кабели под напрежение. Стойте далеч от метал — метални парапети, врати и дръжки, непокрити подове, електрически уреди и машини. Влажни мазета и застояла вода. Виждали ли сте някога на улицата трансформатор или телефонна кутия?

— Не.

— Виждали сте. Но не сте знаели какво представляват, защото градската управа ги замаскира. Работещите части в трансформаторите са грозни и плашещи. В града ги крият под земята, в невзрачни сгради или в боядисани в неутрален цвят заградени места. Може да стоите до трансформатор с протичащ през него тринайсет хиляди волта ток и нищо да не забележите. Така че си отваряйте очите за всичко, което би могло да има нещо общо с „Алгонкуин“. И стойте по-далеч от него, ако можете. Но трябва да знаете, че дори да си мислите, че го избягвате, пак не сте в безопасност. Има нещо, наречено „остров“ или резервно захранване.

— Да кажем, че електроподаването е спряно в една част на града, както стана днес. И вие си мислите, че във веригата няма ток, нали? И сте в безопасност. Но може и да не е така. На Анди Джесън много й се иска ние да сме единствените доставчици в града, но истината е, че не сме. Сега градът се снабдява с енергия чрез разпределящи генератори и по-малки производители вливат ток в нашата мрежа. И ако „Алгонкуин“ спре електроподаването, но друг, по-малък източник все още налива енергия в мрежата, в празното пространство се получава остров, захранен с електричество. Освен това има и обратно захранване. Изключваш прекъсвачите и отиваш да работиш, сигурен, че в мрежата няма ток. Но линиите с ниско напрежение може да започнат да връщат енергията обратно към трансформатора…

Сакс разбра.

— И трансформаторът го предава обратно.

— Именно. И мъртвият кабел в буквалния смисъл на думата оживява.

— Има ли достатъчно енергия да нарани човек?

— О, да. Да не забравяме и за индукцията. Дори да си сигурен, че си изключил кръга и не се забелязват никакви признаци на живот, няма и острови, кабелът, по който работиш, може отново да се захрани, ако наблизо има кабел под напрежение. Причината е в индукцията. Потокът енергия от един кабел може да наелектризира съседен, ако той е достатъчно близо.

И така, правило номер едно: избягвай електрическия ток. Ако не можеш да го избегнеш, вземи предпазни мерки. Облечи защитно облекло. Гумените ботуши и ръкавици са задължителни, и не онези префърцунени ръкавици, дето ги гледаме в шоуто „Разследвай престъпление“. Вземи дебели ръкавици за работа на обект. Използвай изолирани инструменти или още по-добре стик, какъвто използват нашите техници. Те са от фибростъкло като стиковете за хокей, с прикрепени към тях различни инструменти. Те са незаменими при работа с линии под напрежение.

Вземи предпазни мерки — повтори той. — Помни правилото за най-малкото съпротивление. Човешката кожа е лош проводник, ако е суха. Но ако е влажна, особено от пот, съпротивлението спада драстично от солта. Ако имаш рана или изгорено място, тогава кожата става отличен проводник. Сухите кожени обувки са надежден изолатор. Мокрите обувки са като човешката кожа, особено ако си застанал на проводима повърхност, като влажна земя или под на мазе. А ако нагазиш в локва? Олеле!

Ако ви се наложи да пипнете нещо, вероятно свързано с електричество… да кажем, да отворите метална врата, уверете се, че ръцете ви са сухи и обувките ви са с изолация. Използвайте специалния стик или инструменти с изолация и по възможност работете само с едната ръка — по-добре дясната, защото е по-далече от сърцето. Другата ръка дръжте в джоба си, за да сте сигурна, че няма случайно да пипнете нещо и да затворите веригата. Внимавайте къде стъпвате. Виждали ли сте накацали по голи кабели птици? Те не използват специално облекло. Как тогава е възможно да си дремят на металната жица с напрежение от стотици хиляди волта? Защо не виждаме от небето да падат печени гълъби?

— Защото не докосват друга жица.

— Именно. Щом не докосват друга жица или мачта, няма проблем, токът не минава през тях. Ах, искам да съм като тези птици — размечта се Сомърс.

И това напомни на Сакс колко уязвим е човекът.

— Преди да работите с ток, махнете всичко метално от себе си. Особено бижутата. Чистото сребро е най-добрият проводник в света. След него идват медта и алуминият. Златото също. На другия край са диелектриците — изолаторите. Стъклото и тефлонът, после керамиката, пластмасата, гумата, дървото. Всички те са лоши проводници. Като говорим за това, едно съвсем тънко покритие от тях може да ви спаси живота. Това е и правило номер две: защити се — продължаваше Сомърс. — И накрая правило номер три: ако не можеш да избегнеш допира и не можеш да се предпазиш, откъсни му главата. Всички кръгове — големи или малки — могат да бъдат изключвани. Всички имат прекъсвачи, всички имат предпазители и шалтери. Можете да спрете веднага тока, като натиснете шалтера, изключите прекъсвачите или извадите предпазителите. Дори не е необходимо да знаете къде да ги търсите. Какво става, ако пъхнем две жички в контакта и допрем другите им краища?

— Бушонът изключва.

— Именно. Можете да направите това с всеки кръг. Но помнете правило номер две. Вземете предпазни мерки, ако се наложи да го направите. Защото при по-голямо напрежение допирът на двата края ще произведе мощна искра и ето ви електрическа дъга.

Сомърс се нахвърли на бисквитите, преглътна и каза:

— Мога да продължа часове, но основното е това? Стана ли ви ясно сега?

— Да. Наистина беше полезно, Чарли, благодаря.

Съветите му изглеждаха прости, но Сакс бе изслушала всичко с огромно внимание. Както беше казал и той, не биваше да се пренебрегва факта, че това оръжие беше съвсем ново за нея.

Би ли могъл Луис Мартин да избегне смъртта? Отговорът беше: не.

— Ако имате нужда от техническа помощ, обадете се — завърши той и й даде два телефонни номера. — И… чакайте малко…

Подаде й черна пластмасова кутия с бутон отстрани и екран от течен кристал отгоре. Приличаше на удължен мобилен телефон.

— Това е едно от моите изобретения. Безконтактен детектор за електрически ток. Волтметър. Стандартните отчитат до хиляда волта и трябва да си съвсем близо до кабела или клемата, за да го измери правилно. Но този отчита до десет хиляди. И е много чувствителен. Ще усети напрежението от пет-шест метра и ще ти даде точния волтаж.

— Благодаря. Това ще ми е необходимо — тя огледа уреда и се засмя. — Колко жалко, че не са изобретили подобно нещо, което да показва, дали човекът, задаващ се срещу теб по улицата, носи оръжие.

Сакс се пошегува, но изобретателят кимна бавно, явно обмисляше думите. Сбогува с нея, налапа няколко царевични пръчици, обърна се и започна трескаво да чертае скица. Тя забеляза, че първата хартия, към която посегна, беше салфетка.

21

Том застана на прага на стаята. Зад гърба му се подаваше непознат посетител.

— Линкълн, доктор Копецки е тук.

Линкълн погледна разсеяно към вратата. Беше някъде към осем и половина вечерта и въпреки че напрежението около случая „Алгонкуин“ пулсираше из стаята, докато Сакс не се завърнеше от срещата с президента на електрическата компания, той нямаше какво да прави. Затова се съгласи да приеме представителя на Сдружението за правата на инвалидите, макар и без особено желание, и да получи наградата.

Копецки не ти е придворен, няма да потрива крака и да чака кралят да благоволи да го приеме.

— Моля, наричайте ме Арлен.

Арлен Копецки имаше мек подкупващ глас. Носеше консервативен костюм, бяла риза и вратовръзка, която заприлича на Райм на оранжево-черна захарна пръчка във формата на бастун. Той се приближи със ситни крачки към домакина и кимна за поздрав, без да протяга атрофиралата си ръка. И без да погледне краката на Райм, нито инвалидния стол. Все пак работеше в асоциация на хора с увреждания, нормално беше състоянието на Райм да не го шокира. Линкълн хареса поведението му. Той лично смяташе, че всички хора са инвалиди в един или друг аспект, като започнеш от емоционалните рани, минеш през артрита и стигнеш до болестта на Лу Гериг2. Животът увреждаше хората. Въпросът беше прост: какво може да се направи срещу това? Но истината беше, че той рядко се замисляше върху проблема. Не искаше да става борец за правата на тези хора: това би отклонило вниманието му от неговата работа. Той беше криминалист, просто се бе случило така, че се движеше по-трудно от колегите си. Компенсираше го, доколкото можеше, с повече умствен труд и продължаваше напред.

Райм хвърли поглед към Мел Купър, кимна към коридора, за да го предупреди, че ще се оттегли за малко в кабинета си, после се обърна към Том. Болногледачът покани с ръка Копецки и забута количката на Райм след него. Вкара инвалидния стол в кабинета, затвори вратата след себе си и изчезна.

— Заповядайте, седнете, ако желаете — покани го Райм. Последната част от изречението бе изречена с надеждата, че човекът ще остане прав, ще си изпълни задачата и ще си тръгне.

Копецки носеше малко куфарче. Сигурно преспапието беше вътре. Той седна и заговори:

— От известно време следя с интерес кариерата ви, господин Райм.

— Така ли?

— Запознат ли сте с работата на Съюза на инвалидите?

Том му бе разказал накратко за какво става дума. И Райм си спомни части от монолога му.

— Вие правите много добри неща.

— Така е.

Тишина.

„Ако може да побързаме… — Райм хвърли изпълнен с очакване поглед към прозореца, сякаш новините щяха да долетят до дома му на крилете на птица, като онзи сокол по-рано през деня. — Много съжалявам, но трябва да вървя, дългът ме зове…“

— През тези години съм работил с много инвалиди. Увреждания на гръбначния стълб, спина бифида, множествена склероза и всякакви други проблеми. Също и с болни от рак.

Колко интересно! Райм никога не бе мислил за тази болест като за недъг, но предположи, че някои видове сигурно отговаряха на определението. Погледна към часовника на стената. Тиктакаше съвсем бавно. Том внесе табличка с кафе и, о, за Бога, бисквити. Хвърли поглед към помощника си — това не ти е шибано чаено парти — но той не му обърна внимание.

— Благодаря — каза Копецки и взе чашата си ръка. Райм видя, че не си сложи мляко и се разочарова. То щеше да охлади кафето по-бързо, човекът можеше да го изпие набързо и да си тръгне.

— За теб, Линкълн? — погледна го Том.

— Не, благодаря — отвърна с леден тон той, но болногледачът не се обезпокои от тона му и от смразяващия му поглед. Остави таблата и се върна в кухнята.

Доктор Копецки се облегна назад и коженият фотьойл въздъхна под тежестта му.

— Чудесно кафе.

Колко мило.

— Знам, че сте зает, затова ще мина директно на въпроса.

— Ще съм ви благодарен за това.

— Детектив Райм… Линкълн. Религиозен ли сте?

Тези от Съюза на инвалидите сигурно се бяха сдушили с някаква църква.

— Не.

— И не вярвате в живота след смъртта?

— Досега не съм видял нито едно доказателство за съществуването му.

— Много хора мислят така. Значи за вас смъртта е равна на… да го наречем, пълен покой?

— Зависи как ще си отида.

Гостът се усмихна.

— Аз нарочно пропуснах да се представя пред вашия помощник. И пред вас. Но си имам основателна причина.

Райм не се разтревожи. Ако човекът се представяше за друг, само за да проникне вътре и да го убие, досега щеше да е мъртъв. Вдигнатата му вежда означаваше: добре, признай всичко и да приключваме.

— Аз не съм от Съюза на инвалидите.

— Не сте?

— Не. Но понякога се представям за член на една или друга асоциация, защото когато кажа името на истинската си организация, някои хора веднага ме изритват от домовете си.

— Да не сте от „Свидетелите на Йехова“?

Човекът тихо се изсмя.

— Аз съм от „Да умрем с достойнство“, организация за защита на евтаназията. Седалището й се намира във Флорида.

Райм беше чувал за тях.

— Някога обмисляли ли сте самоубийство?

— Да, преди няколко години, но реших да живея.

— Но го виждате като вероятна възможност?

— Има ли човек, който да не го е обмислял? Инвалид или не?

Кимване.

— Прав сте.

— Не разбирам защо сте тук. Ясно е, че няма да ми връчите награда за най-достоен начин за завършване на земния път. Тогава какво мога да направя за вас?

— Вижте, ние имаме нужда от защитници. От познати на обществото хора като вас. Те биха могли да накарат хората да се замислят за промяната.

Промяната. Евфемизъм ли е или става дума за нещо друго?

— Бихте могли да пуснете видео в Ю-Туб. Да направите няколко интервюта. И един ден да прибегнете до нашите услуги.

Той извади някаква брошура от куфарчето. Хартията беше мека и луксозна, с цветя. Не бяха лилии и маргарити. Рози. Заглавието над розите гласеше „Избор“. Мъжът я остави на масата до Райм.

— Ако се съгласите да ви използваме като наш говорител, ние не само ще ви обслужим безплатно, но ще ви осигурим и малка компенсация. Вярвате или не, но за малка група като нашата се справяме доста добре.

И се подразбира, че плащат предварително, помисли си Райм.

— Не мисля, че аз съм вашият човек.

— Всичко, което се иска от вас, е да разкажете на хората, че никога не сте спирали да мислите за възможния вариант да сложите край на живота си. Ще направим няколко снимки. И…

Гласът от вратата накара Райм да подскочи на стола.

— Махай се веднага оттук!

Копецки стана и погледна изплашено към вратата.

Том връхлетя в стаята и от страх докторът седна обратно на стола и изпусна чашата. Тя се разби на парчета и кафето се разля по пода.

— Чакайте, аз…

Том обикновено се контролираше, но сега лицето му бе почервеняло като домат.

— Казах да се махаш!

Копецки стана отново, но вече си бе възвърнал спокойствието.

— Вижте, имам важен разговор с детектив Райм — изрече хладнокръвно той. — Не знам защо се ядосвате.

— Вън! Веднага!

— Няма да му отнема много време…

— Напуснете!

— Том… — започна Райм.

— Тихо! — извика болногледачът.

Погледът на доктора беше красноречив: „И вие позволявате на вашия болногледач да ви говори по този начин?!“.

— Не искам да повтарям отново.

— Ще си тръгна, когато приключа разговора — смело отвърна Копецки и направи крачка към Том. Като всички лекари този също беше в добра физическа форма.

Но Том беше болногледач, което включваше разнасяне на задника на Райм от стола до леглото и от него до стола по няколко пъти на ден. Той застана точно пред Копецки, готов да му забие един в носа.

Всичко продължи само няколко секунди. Докторът отстъпи.

— Добре, добре — вдигна ръка той. — Боже, няма защо…

Том вдигна куфарчето на мъжа, притисна го към гърдите му, после го хвана за лакътя и го поведе към изхода. След малко Райм чу затръшването на външната врата. Картините по стените се раздвижиха.

Минутка по-късно помощникът му се появи с гробовна физиономия. Почисти с парцал петната от кафе и събра парчетата от чашата.

— Съжалявам, Линкълн. Проверих ги. Беше истинска организация… поне така мислех… — гласът му се пречупи. Той поклати отчаяно глава. Красивото му лице беше посивяло, ръцете му трепереха.

Райм задвижи стола към лабораторията и каза през рамо:

— Всичко е наред, Том. Не се тревожи… Дори съм доволен.

Помощникът обърна учуден поглед към него и откри, че шефът му се усмихва.

— Няма да губя време в писане на благодарствени слова за тъпата награда. Мога спокойно да се върна към работата си.

22

Електричеството поддържа живота ни; импулсът от мозъка към сърцето и дробовете е поток като всеки друг.

Електричеството може и да убива.

Не можеш да го разделиш от смъртта.

В девет часа вечерта, точно девет часа и половина след атаката в подстанцията МХ-10, мъжът в тъмносиния работен комбинезон на „Алгонкуин Консолидейтед“ огледа сцената, избрана за второ действие на неговото представление.

Електричество и смърт…

Стоеше на една строителна площадка и оглеждаше внимателно мястото. Никой не му обръщаше внимание, защото беше работник сред колеги. Различни работни облекла, различни защитни каски, различни компании. Но нещо ги свързваше: те изкарваха прехраната си с двете си ръце и „истинските хора“, онези, които разчитаха на техните услуги, богатите, неблагодарните, жестоките, ги гледаха отвисоко.

Сигурен, че е невидим за останалите, той се готвеше да инсталира много по-мощно от изпробваното по-рано във фитнес центъра изобретение. Съгласно номенклатурата на електроцентралите „висок волтаж“ се нарича напрежение над 70 000 волта. За да е сигурен, че всичко ще протече, както го е планирал, той трябваше да се убеди, че всички системи щяха да издържат поне два, дори три пъти по-високо напрежение.

Мъжът погледна по посока на мястото на сутрешната атака. И докато гледаше, не можеше да не мисли за волтове, ампери и… смърт.

Според него голяма част от думите на Бен Франклин бяха предадени неточно от журналистите, особено разказа за онзи идиотски ключ под гръмотевиците. Всъщност Франклин е стоял не на мокра земя, а в една плевня, и между ръката му и мокрия конец на хвърчилото е имало суха копринена панделка. Хвърчилото не е улучено от мълния, просто е събрало статично електричество от вилнеещата наоколо буря. Резултатът не е мълния, а една красива синя искра, затанцувала по ръката на Франклин, проблясвала в тъмното като риба, подскачаща над повърхността на езерото.

Няколко години след това един европейски учен повторил експеримента. Но не оцелял.

Още от първия ден производството на електричество било съпроводено със смърт. Непрекъснато загивали работници, изгаряли в пожари или сърцето им спирало от токов удар. В началото електрическите мрежи убивали много коне заради металните им подкови по мокрите павета на градовете.

Томас Алва Едисон цял живот се борил срещу великия си помощник Никола Тесла, мъчил се да докаже преимуществата на правия ток DC (Едисон) пред променливия АС (Тесла), опитвайки се да убеди хората, че вторият е опасен и убива. Конфликтът станал известен под името „Войната на електрическите токове“ и темата не слизала от първите страници на вестниците. Едисон тръбял от всички възможни трибуни, че променливият ток е смъртоносен и който го използва е в опасност. Истина е, че за да убиеш някого, ти трябва много по-малко количество променлив ток, отколкото прав, при това умираш по ужасен начин, но е истина също, че всеки достатъчно силен ток би те убил със същия успех.

Първият електрически стол е изобретен от хората на Едисон. Това било тактически ход, за да видят хората докъде води употребата на променливия ток на Тесла. Първата екзекуция с новата машина се провела през 1890 година, извършена не от екзекутор, а от „държавен електротехник“. Затворникът починал, но се мъчил цели осем минути. Добре поне, че докато дъгата го убивала, вече бил в безсъзнание.

След това дошли електрошоковите оръжия. В зависимост от това, кой е удареният и коя част от тялото е била поразена, смъртта, причинена от тях, би могла да се брои за случайна. Така всички работещи в тази индустрия започнали да се страхуват, особено от електрическите дъги, като предизвиканата тази сутрин от него.

Ток и смърт…

Мъжът тръгна през строителната площадка, симулирайки умора в края на работния ден. Наоколо гъмжеше от хора, дневната смяна се сменяше с нощната. Той се приближи необезпокояван до мястото. Продължаваха да не го забелязват. Беше скрил очите си зад предпазни очила с дебела рамка, а на главата си носеше жълтата каска на „Алгонкуин“. Беше невидим като електричество в кабел.

Първата атака изпълни страниците на вестниците, въпреки че цялата работа беше сведена до „инцидент“ в една от подстанциите в Мидтаун. Репортерите говореха за късо съединение, електрически искри и временно прекъсване на електроподаването. Имаше подмятания за терористи, но никой не откри неоспорима връзка с тях.

Все още.

Очакваше в един момент някой да спомене за възможността работник от „Алгонкуин“ да поставя капани из района, причинявайки болезнена смърт, но това не се случи.

Мъжът напусна мястото на бъдещата атака и влезе под земята. Никой не му обърна внимание. Работното облекло и идентификационният бадж бяха като вълшебен ключ. Той свърна по друг горещ тунел, сложи прозрачната предпазна маска и започна да монтира кабела.

Ток и смърт…

Да отнемеш живот по този начин — колко елегантно, сравнено например със стрелба по жертвата от… от пет метра.

Беше толкова чисто, просто и естествено!

Електричеството е странно нещо. Можеш да го спреш, можеш да го направляваш. Но не можеш да го измамиш. Веднъж създадено, то щеше да направи всичко възможно, за да се върне в земята, и ако най-директният начин беше да отнеме човешки живот, щеше да го направи на секундата.

Токът нямаше съвест и не чувстваше вина.

Това го очароваше най-много в неговото оръжие. За разлика от хората електричеството беше вярно на природата си.

23

По това време на вечерта градът сякаш възкръсваше за нов живот.

Девет часът вечерта беше като зелена светлина за автомобилни състезания по улиците на Ню Йорк.

В Ню Йорк мъртвото време не беше вечерта и през нощта; по ирония на съдбата градът беше най-тих, когато всички бяха най-заети: в пиковите часове, в късната сутрин и ранния следобед. Но паднеше ли здрачът, хората разпръскваха сънливото спокойствие на работния град и пълнеха въздуха с живот, докато взимаха важни решения: в кой бар, с кои приятели, с коя блуза? Със сутиен или без сутиен? Презервативи?… И после, хайде навън.

Фред Делрей вдиша дълбоко от хладния пролетен въздух и усети прилив на енергия, като онази, която течеше през електрическите кабели под краката му. Той не шофираше редовно, нямаше собствена кола, но чувството в него му напомни за онова, което човек усеща, когато натисне газта докрай и се понесе с пълна скорост напред към съдбата си.

Две пресечки след метрото, три, четири.

Нещо прогаряше джоба на панталона му. Стоте хиляди долара.

Фред Делрей вървеше бързо и непрекъснато се питаше: „Провалих ли се? От морална гледна точка постъпвам правилно. Бих рискувал кариерата си, бих рискувал дори да вляза в затвора, ако това ще доведе до разкриването на извършителя, било то «Справедливост за…» или някой друг.“

Да, той беше готов на всичко, за да спаси човешки живот. За тази цел сто хиляди долара не бяха нищо. И благодарение на късогледството на бюрократите може би никой никога нямаше да забележи липсващата сума. Но проблемът не беше в това. Дори да станеше така, дори и Уилям Брент да го отведеше до птичето и той да успееше да предотврати последващите атаки, нямаше ли извършеното престъпление да отрови целия му живот и вината му да започне да нараства като тумор?

Този грях щеше да тормози съвестта му, може би щеше да промени живота му завинаги и да го превърне в безчестен човек.

Промяна…

Беше готов да се върне в сградата на федералните и да остави парите.

Но не. Той знаеше, че постъпва правилно. И щеше да приеме последствията, каквито и да са те. Но, за Бога, Уилям, само не ме предавай!

Делрей пресече улицата и се оказа точно пред Уилям Брент, който примига изненадано, сякаш не бе вярвал, че агентът ще дойде. Останаха един до друг. Това не беше постановка, операция под прикритие или опит за вербуване. Сега те бяха просто двама приятели, срещнали се на улицата по някаква работа.

Зад тях един младеж с кървяща от последния пиърсинг устна дрънкаше на китара и мучеше нещо, което трябваше да мине за песен.

Делрей и Брент побързаха да се отдалечат от разнасящата се воня на нечисто и нечленоразделните звуци.

— Откри ли нещо? — попита агентът.

— Да.

— Какво? — попита бързо Делрей, като внимаваше да не издаде нетърпението си.

— На този етап не бих могъл да кажа нищо конкретно. Просто следа, водеща до друга следа. Но ти гарантирам, че до утре сутрин ще имаш нещо.

Гаранция? Не беше дума, дето се чуваше често от устата на информатор.

Но сред цялата паплач Уилям Брент беше неговият Армани.

Освен това Делрей нямаше друг избор.

— Успя ли да набавиш хартийките — попита безизразно Брент.

— Естествено. Вземи — отвърна също така безизразно Делрей и му подаде пакет, увит в днешния брой на „Ню Йорк Пост“.

Бяха го правили и друг път, разбира се. Поне сто пъти. Информаторът пусна вестника в дипломатическото си куфарче, без дори да погледне плика, да не говорим за отваряне и броене.

Докато парите изчезваха в куфарчето, Делрей гледаше така, сякаш наблюдаваше как спускат ковчег в земята.

Брент не попита за източника на парите. И защо да пита? Това не беше негова грижа.

Информаторът въздъхна и обобщи фактите:

— Значи бял мъж на средна възраст, вътрешен или свързан със служител на компанията. „Справедливост за нещо си“ и Рахман. Възможна терористична атака. Но може да е друго. Познава електричеството. И замисля нещо голямо.

— Това е всичко засега.

— Не мисля, че ми трябва повече — отвърна Брент. Делрей прие думите и поведението му за обнадеждаващи. Обикновено, когато се разделяше с типичния хонорар за доносници — около петстотин долара — винаги имаше чувството, че го ограбват. Но сега инстинктът му подсказваше, че Брент си заслужава парите.

— Да се видим утре — предложи той. — „Кармела“ във Вилидж. Знаеш ли го?

— Да. Кога?

— По обяд.

Набръчканото лице на Брент се набръчка още повече.

— Пет часа?

— Нека е три.

— Добре.

Делрей беше готов да прошепне „Моля те“. Никога не бе мислил, че може да каже подобно нещо на информатор. Успя да спре навреме, но трябваше да използва цялата си воля, за да не гледа към дипломатическото куфарче, чието съдържание можеше да превърне кариерата му в купчина прах. Както и целия му живот. В главата му се появи усмихнатото лице на неговия син, но той побърза да го прогони.

— Удоволствие е човек да работи с теб, Фред — усмихна се Брент и му кимна за довиждане. Светлината се отрази в дебелите стъкла на очилата му. Той се обърна и бързо се отдалечи.

24

— Сакс се връща.

Автомобилният двигател избоботи край къщата.

Райм разговаряше с Тъкър Макданиъл и Лон Селито и двамата дошли малко след като Доктор Смърт бе изгонен най-позорно от дома му.

В този момент Сакс сигурно слагаше полицейската карта на предното стъкло и после щеше да тръгне към входната врата, изчисли Райм. И наистина, миг по-късно вратата се отвори и стъпките й отекнаха по коридора.

Тя влезе, кимна на присъстващите и отдели една секунда повече, за да огледа Райм. Той забеляза израза на лицето й: нежност, примесена с клинично око, типично за всички близки на тежко болни хора и инвалиди. Тя бе чела много повече за квадриплегията от него, можеше да се справи с всички задачи, включени в ежедневието му, и понякога го правеше. В началото Райм се срамуваше, но когато тя отбеляза с чувство за хумор и дори леко флиртувайки: „С какво това е по-различно от всяка друга възрастна съпружеска двойка?“, той се предаде. „Добро попадение“ беше единственият му коментар.

Което не означаваше, че не й крещеше като на останалите и не я тормозеше с капризите си.

Той също я изгледа, после се обърна към таблото с веществените доказателства.

— Къде е наградата? — огледа се тя.

— Оказа се, че нещата са представени невярно.

— Какво искаш да кажеш?

Той й разказа за малката хитрост на доктор Копецки.

— О, не!

— Да. Никакво преспапие.

— И ти го изгони?

— Не аз, а Том. Представи се отлично. Но сега не искам да говорим за това. Имаме по-важна работа — той погледна към чантата й. — Какво носиш?

Тя извади оттам няколко дебели папки и отвърна:

— Взех списък на хората с достъп до компютърните кодове на „Алгонкуин“.

— Ами на недоволните служители? И онези с психически отклонения?

— Никой от тях не е свързан с кодовете.

Сакс разказа подробно за срещата си с Анди Джесън: нямало архив на работилите в тунелите за парното близо до подстанцията на Петдесет и седма улица. Нямало явни терористични заплахи, но шефът на охраната ще провери още веднъж в архивите.

— Говорих и със завеждащия отдел „Специални проекти“. Най-общо това е отделът, който се занимава с алтернативните енергии. Казва се Чарли Сомърс. Симпатяга. Той ми направи профил на човека, който би могъл да свърже кабела и да предизвика електрическа дъга. Трябва да е работил с ток, занаятчия, военен електротехник, телефонен техник, специалист по авариите…

— Това твое определение ли е? — погледна я Селито.

— Не, така се нарича. Специалист по авариите, старши майстор, така да се каже. И е много вероятно да е такъв. За да предизвикаш една от тези дъги, ти трябва известен практически опит. Не може просто да го прочетеш в интернет.

Райм кимна към бялата дъска и тя написа резултатите си в резюме.

— Колкото до компютъра, трябва да си изкарал курс на обучение или да си работил дълго време в такъв отдел. Това също е сложна работа.

Тя обясни, че извършителят трябва да е компетентен и в програмите СКАДА и ПУЕ. Добави и тези подробности на дъската.

— Колко имена съдържа списъкът? — попита Селито.

— Над четирийсет.

— Олеле! — измърмори Макданиъл.

Райм предположи, че вероятността едно от имената в този списък да е на престъпника е голяма. Надяваше се Сакс и Селито да намалят броя на възможните извършители до приемливо число. Но това, което искаше най-много в момента, бяха улики. Разполагаха със съвсем малко, поне онези, които можеха да се окажат полезни.

Изминаха дванайсет часа от атаката, а те не бяха мръднали и крачка напред с идентифицирането на човека от кафенето, нито на някой друг.

Липсата на всякакви следи беше изнервяща, но още по-плашещо беше следното изречение от профила на извършителя: „Голяма вероятност извършителят да е същият човек, откраднал 25 метра кабел «Бенингтън» и 12 сплит болта. Планирал ли е други атаки?“.

Дали в момента не свързваше някъде кабел към друг кръг? За атаката над автобуса нямаше никакво предупреждение. Дали това не беше неговото modus operandi? Всеки миг отнякъде можеше да долети новината, че е имало втора електрическа дъга, убила десетки души.

Мел Купър направи копие на списъка. Сакс, Пуласки и Селито взеха половината, Макданиъл щеше да предаде останалите на федералните агенти, за да ги проследят. После Сакс взе донесените от „Алгонкуин“ лични досиета, задържа онези, които съвпадаха с избраните имена от списъка, другите подаде на Макданиъл.

— Този Сомърс според теб заслужава ли доверие? — попита я Райм.

— Да. Проверих го. Той ми даде това.

Тя извади малкия електронен уред и го насочи към контакта близо до Райм. Натисна един бутон и прочете съобщението на екрана.

— Хм. Двеста и четирийсет волта.

— Я го насочи към мен. Аз съм зареден до дупка.

Тя се засмя и насочи уреда към Райм. После вдигна съблазнително (както му се стори) вежди. Телефонът й избръмча и тя го вдигна, загледана в дисплея. Проведе кратък разговор и затвори.

— Беше Боб Кавано, вицепрезидент на „Алгонкуин“ и производствен директор. Трябваше да провери за евентуална връзка между служителите им и терористични организации. Нямало сведения за заплахи от страна на еко терористи или атаки срещу заводите на „Алгонкуин“. Но има доклад за проникване в една от големите им подстанции във Филаделфия. Бял мъж, към четирийсетте. Никой не знае кой е бил и какво е правил вътре. Няма доклад от охраната, защото нямало щети. Полицията не е открила нищо. Това е станало миналата седмица.

Раса пол, години…

— Това е нашият човек. Но какво е търсил там?

— Няма други опити за проникване в подразделенията на компанията.

Дали мисията на извършителя не е била да събере информация за охраната на подстанциите и на цялата мрежа? Райм можеше само да размишлява над това и когато му дойде времето, да намести инцидента на точното място.

Телефонът на Макданиъл иззвъня. Той го вдигна и се загледа с отсъстващ поглед в написаното върху бялата дъска, после затвори.

— Т и К са прихванали нов разговор за терористичната група „Справедливост за…“.

— Какво са чули? — попита припряно Райм.

— Нищо съществено. Но едно е интересно: чули са кодови думи, използвани преди за едрокалибрени оръжия. Нашият алгоритъм изолира думите „хартия и материали“.

Той им обясни, че терористите често закодират съобщенията си, като използват такива безобидни думи. Наскоро във Франция била предотвратена атака, благодарение на подслушан разговор между известни негативисти, използвали думи като „gateau“, „farine“ и „beurre“, френските съответствия на „торта“, „брашно“ и „масло“. Оказало се, че наистина се отнася за съставки на бомба: експлозиви и детонатор.

— От „Мосад“ твърдят, че групировките на „Хизбула“ понякога използват съчетанията „офис материали“ или „материали за парти“, а всъщност става дума за експлозиви. Подозираме, че освен Рахман в групата участват и поне още двама души. Компютърът ги определя като мъж и жена.

— Казахте ли на Фред? — попита Райм.

— Добре, че ме подсети — Макданиъл извади отново телефона и пусна говорителя.

— Фред, обажда се Тъкър. Пуснах те на микрофона у Райм. Някакви попадения?

— Моят информатор действа. Напипал е следа.

— Напипал следа? И няма нищо конкретно?

Кратка пауза. После Фред изрече:

— Нямам нищо. Не още.

— Т и К откриха някои неща.

И той информира агента си за кодовите думи и за вероятността да са замесени мъж и жена.

Делрей го увери, че ще предаде информацията на своя човек.

— Значи се съгласи да работи при този бюджет?

— Да.

— Знаех си. Ако ги оставиш, тези хора ще ти се качат на главата, Фред. Така работят информаторите.

— Случва се — отвърна глухо Делрей.

— Ще поддържаме връзка — Макданиъл изключи. — Тази проклета сенчеста зона. Няма как да бръкнем навсякъде.

Да бръкнем? Негативисти?

Селито потупа купчината досиета на служителите на „Алгонкуин“ пред себе си.

— Аз отивам в управлението. Ще раздам това на хората си. Ох, ще бъде дълга нощ, братле.

Часът беше единайсет и десет.

„Нощта наистина ще е дълга — помисли си Райм. — За мен също.“ Главно, защото на този етап той нямаше какво да прави.

От всичко най-много мразеше да чака!

Загледан в оскъдната информация на бялата дъска, той си каза ядосано: „Движим се прекалено бавно, а се опитваме да хванем престъпник, действащ със скоростта на светлината“.

• Мъж

• Около четирийсетте

• Вероятно бял

• Възможни очила и шапка. Вероятно с къса руса коса

• Тъмносиньо работно облекло, подобно на носеното от работниците на „Алгонкуин“. Познава отлично електрическата система. Отпечатъкът от обувка предполага добро физическо състояние без малформации в краката и затруднения при придвижването. Голяма вероятност извършителят да е същият човек, откраднал 25 метра кабел „Бенингтън“ и 12 сплит болта. Планирал ли е и други атаки? Проникването в склада на „Алгонкуин“ е станало с ключ

• Вероятно работи в „Алгонкуин“ или има контакт с техен служител

• Връзка с терористични организации? Със „Справедливост за (неизвестно)“? Терористична група? Включен ли е човек с име Рахман? Закодирани съобщения за движение на парични средства, оживление сред определени кръгове и слухове за нещо „голямо“?

пробивът в охраната на склада на „Алгонкуин“ във Филаделфия вероятно има връзка с атаките

— разкрития от СИГНИТ: кодови думи за оръжие, „хартия и оборудване“ (оръжие и експлозиви)? Бойната група включва мъж и жена

• Вероятно е изучавал СКАДА — програма за управление и контрол на данните, и ПУЕ — програма за управление на енергията

• Управленските програми на „Алгонкуин“ и „Енетрол“ са базирани на „Юникс“

• За да произведе дъга, вероятно е телефонен техник, специалист по авариите, електротехник, конструктор на електрически машини, старши инспектор или военен