Сенчеста зона

86

Амелия Сакс и Том Рестън влетяха в болницата. Никой от тях не говореше.

Фоайето и коридорите бяха тихи — странно явление за подобно място в събота вечер за град като Ню Йорк. По това време обикновено в здравните заведения цареше хаос — катастрофи, отравяне с алкохол, свръхдози и понякога ранени от огнестрелно оръжие или нож.

Но тук атмосферата беше необичайно, дори малко зловещо спокойна.

Сакс спря и се огледа. Посочи с ръка и двамата тръгнаха по един мрачен и тъмен коридор към сутерена на болницата.

При първото разклонение спряха отново.

— Натам ли? — попита шепнешком Сакс.

— Няма обозначения. Трябваше да сложат някаква табела.

Сакс усети раздразнението в гласа на Том, но не го прие лично. Знаеше, че се дължи на шока.

— Натам.

Те продължиха към стаята за медицинските сестри. Вътре, скрити зад високото гише, няколко жени бъбреха.

В стаята се виждаха купчини с работно облекло, документи и папки, чаши от кафе, пръснати гримове и парченца от пъзел. Сакс зърна и една книжка със судоку, и за пореден път се запита какво толкова харесваха хората на тази игра. Тя лично нямаше търпение за нея.

От видяното предположи, че в това отделение на сестрите явно не им се налагаше да тичат като побъркани из коридорите, както ставаше в спешните отделения на телевизионните сериали.

Те стигнаха до второ гише, където седеше самотна медицинска сестра на средна възраст. Сакс се доближи и произнесе една-единствена дума:

— Райм.

— Ах, да — вдигна поглед сестрата. Не й бе необходимо да проверява в регистъра или в други документи. — А вие сте?

— Негов партньор — отвърна Сакс. Няколко пъти бе използвала термина, имайки предвид и професионалната, и интимната страна на взаимоотношенията им, но едва сега забеляза колко нелепо и неточно беше това определение. Не хареса думата. Направо я намрази.

Том се представи като „неговия болногледач“.

Това съчетание също изшумоля като найлонова торбичка из празния коридор.

— Съжалявам, но нямам подробна картина за състоянието му — каза сестрата, отговаряйки на немия въпрос на Сакс. — Елате с мен.

И ги поведе по друг коридор, още по-тъмен от предишния. Безукорно чист, подреден. И отблъскващ.

Каква по-точна дума за описание на болница?

Те стигнаха до стая с отворена врата и сестрата каза с нотка на съчувствие:

— Изчакайте тук. Скоро някой ще се появи.

И си тръгна веднага, сякаш се изплаши, че може да я вържат за стола в стаята и да я подложат на разпит. Което не беше далече от намеренията на Сакс.

Двамата с Том завиха зад ъгъла и влязоха в чакалнята. Помещението беше празно. Лон Селито, братовчедът на Райм Артър и съпругата му Джуди вече си бяха тръгнали. Майката на Сакс — също. Горката жена, наложи й се да дойде дотук с метрото, защото Сакс настоя да оставят колата й на сервиз.

Те седнаха и зачакаха мълчаливо. Сакс взе една книжка със судоку и я прелисти. Том я погледна, стисна ръката й и отново потъна в мислите си. Любопитно беше да го види как абдикира от обичайното си спокойствие.

— Не каза нищо. Нито дума — промълви той.

— Учудва ли те?

Той понечи да каже, че наистина го учудва. Но размисли и приведе рамене.

— Не.

Появи се мъж с черен костюм и вратовръзка, загледа се в лицата им и реши да чака някъде другаде. Сакс му влезе в положението.

В подобни ситуации хората не обичаха да стоят до непознати.

Тя облегна глава на рамото на Том и той я прегърна здраво. Беше забравила колко е силен.

Тази вечер беше кулминацията на най-странните и напрегнати дванайсет часа за всичките години, откакто се познаваше с Райм. Тя прекара нощта в Бруклин и когато сутринта се върна, завари Том в коридора с втренчен във вратата поглед. Веднага погледна зад нея и се намръщи.

— Какво? — попита тя и също погледна назад.

— Не е ли с теб?

— Кой?

— Линкълн.

— Не.

— Дяволите да го вземат! Изчезнал е.

С помощта на бързия и надежден инвалиден стол Райм беше не по-малко мобилен от всички останали и често се разхождаше сам из Сентрал Парк. Въпреки че за него навън нямаше нищо интересно. Предпочиташе да седи в лабораторията, заобиколен от своите машинарии, и да си блъска главата с поредния заплетен случай.

Помощникът му го бе нагласил, облякъл и пренесъл в стола, както всяка сутрин. После Райм му бе казал:

— Имам среща за закуска.

— Къде отиваме? — бе попитал Том.

— „Имам“ е глагол в първо лице единствено число, Том. Ако ставаше дума за нас, щях да кажа „имаме“. Също е в първо лице, но за множествено число, и двете думи нямат нищо общо. Ти не си поканен и мисля, че е за твое добро. Ще ти бъде скучно.

— Никога не ми е скучно, щом съм с теб, Линкълн.

— Ти какво, обясняваш ли ми се? Успокой се, ще се върна бързо.

Райм беше толкова свеж и весел, че Том отстъпи.

Но той не се върна.

След пристигането на Сакс двамата изчакаха още един час. И тъкмо когато любопитството им премина в тревога, двамата получиха едновременно имейли. Компютрите и мобилните им телефони записукаха. Писмата и на двамата бяха напълно в стила на Линкълн — сдържани и лаконични, пълни с практически съвети.

— Не! — простена Том.

— Чети!

А сега чакаха в тази отблъскваща болница.

Най-после се появи медицинско лице. В стаята влезе висок мъж с прошарена коса и зелени дрехи.

— Вие ли сте Амелия Сакс?

— Да.

— И Том?

Том кимна.

Оказа се, че мъжът е главен хирург в клиниката „Пемброк“.

— Операцията приключи, но господин Райм все още е в безсъзнание.

Той им обясни всички технически подробности. Сакс кимаше и попиваше всяка негова дума. Някои неща й звучаха добре, други — не толкова. Но тя забеляза, че хирургът избягваше да отговори на един съществен въпрос — не за успешния изход от операцията, а кога и главното дали Линкълн Райм ще дойде в съзнание.

Тя постави директно въпроса и лекарят отговори:

— Не знаем. Трябва да чакаме.

87

Въртящото се триизмерно изображение на пръстови отпечатъци се появи не за да помогне на криминалистите да идентифицират и уличат престъпниците, а просто за да ни убеди, че нашите пръсти имат сигурна опора и няма да позволят онова ценно, необходимо и непознато, което искаме да задържим за себе си, да се изплъзне от крехката човешка ръка.

Ние нямаме нокти като хищниците и мускулите ни — съжалявам, запалени членове на всички клубове за здравословен начин на живот — са просто жалки, сравнени с онези на диво животно с нашето тегло.

Всъщност това, което ни интересува при пръстовите отпечатъци (както и тези на краката), са папиларните линии.

Линкълн Райм погледна за миг към Амелия Сакс, свита на стола до него и заспала в странно свенлива поза. Червената й коса падаше пред лицето й и го разделяше на тъмни и светли части.

Беше почти полунощ.

Той се върна към своите размишления за папиларните линии. Има ги на пръстите на ръцете и краката, но и по дланите и ходилата. Престъпникът може да бъде идентифициран както по пръстовите отпечатъци, така и по тези от петите му, въпреки че естеството на престъплението, включващо отпечатъци на ходило или длан на местопрестъплението, явно ще е доста необичайно.

Хората отдавна знаят за уникалността на папиларните линии. Затова още преди стотици години са подписвали официални документи с отпечатък от пръст. Но чак през деветдесетте години на деветнайсети век са видели в тях възможност да свържат престъплението с извършителя. Първият отдел за взимане на отпечатъци от силите на реда за нуждите на разследването бил създаден в Калкута, Индия, от сър Едуард Ричард Хенри, дал името си на системата за сваляне на отпечатъци, използвана от полицията през следващите сто години.

Причината за научните размишленията на Райм върху пръстовите отпечатъци беше фактът, че от известно време насам се взираше в собствените си папиларни линии. За пръв път от години.

За пръв път от онзи инцидент в подлеза.

Дясната му ръка се вдигна, сви се в лакътя, китката и дланта му се обърнаха така, че да може да я вижда, и той огледа съсредоточено всяка линия по нея. Изпита невероятно щастие. Чувството беше сравнимо с онова, което го изпълваше, когато откриеше влакно, фибра, отпечатък в калта или някаква малка следа, която щеше да му позволи да направи връзка между заподозрения и престъплението.

Операцията — имплантацията на компютър, свързан с жички и управляван с движения на главата и раменете му над мястото на травмата — беше успешна. Той стисна мускулите на врата и раменете, вдигна ръката си и я завъртя с дланта към себе си. Отдавна си мечтаеше да види собствените си отпечатъци и си бе обещал, ако някога успее да си възвърне подвижността на ръцете, първото нещо, което щеше да направи, ще е да огледа всичките си папиларни линии.

Естествено, предстояха му още много манипулации. И още операции. Пренасочване на нерви, което щеше да има слаб ефект върху двигателната активност, но щеше да подобри в значителна степен някои физиологични функции. После щяха да му присадят стволови клетки. И рехабилитация, разбира се: механичната пътека, велоергометъра и система от двигателни упражнения.

Нямаше да си възвърне подвижността на сто процента, така че Том нямаше защо да се страхува от уволнение. Дори и с подвижни ръце, с функциониращ бял дроб, нормализиране и регулиране на изпразването на стомаха и мехура, той все още нямаше да усеща нищо и вероятно никога нямаше да може да ходи, поне не и в близките години. Но Линкълн Райм не се тревожеше за това. Работата му в полицията го бе научила, че човек рядко получава всичко, което иска. С много труд и при определено стечение на обстоятелствата — Райм никога нямаше да го нарече „късмет“ — много често полученият резултат беше достатъчен… за идентификация на престъпника, за арест и осигуряване на присъда. Райм беше от хората, които се нуждаеха от цели пред себе си. Той живееше, за да ги постига, за да си начеше крастата, както обичаше сам да казва — и Сакс го знаеше много добре. Животът му щеше да изгуби смисъл, ако нямаше към какво да се стреми. Всеки ден. Всеки час.

Внимателно, с леки движения на мускулите на врата, той обърна дланта си и я положи на леглото, съсредоточен върху координацията като новородено жребче в опита си да се изправи на крака.

Скоро изтощението и упойката взеха надмощие. Сънят го обори, но той успя да го отложи с няколко минути, за да погледа още мъничко лицето на Амелия Сакс или по-точно онази част от него с формата на полумесец, останала незакрита от косата й.