Сенчеста зона

55

„Моля, оставете съобщение.“

Седнал до телефона в дома си в Бруклин в седем и трийсет сутринта, Фред Делрей се взираше отчаяно в телефонния апарат. Не си направи труда да остави ново съобщение на Уилям Брент, вече бе оставил дванайсет.

„Прецаках се“ — не спираше да си повтаря той.

Имаше вероятност човекът да не е жив. При положение, че шибаната фраза на Макданиъл (симбиотична структура) се окажеше вярна, имаше вероятност Галт да е привлечен от Рахман, Джонстън и тяхната „Справедливост за Земята“ като вътрешен човек, за да им помогне да сринат „Алгонкуин“ и цялата електрическа мрежа. Ако Брент бе надушил тази връзка, гадовете щяха да го пречукат без никакво колебание.

„По дяволите! — ядоса се Делрей. — По дяволите всички слепи безмозъчни политици, които дават сили и криле на терористите!“

Но Фред не беше в бизнеса от вчера. Интуицията му подсказваше, че Брент си е жив и здрав. Ню Йорк Сити е по-малък, отколкото хората си мислеха, далеч по-малък от Голямата ябълка. Делрей бе потърсил други контакти със свои информатори и някои от агентите под прикритие, с които работеше. Никой не беше чувал за Брент.

Дори и Джими Джип не научи нищо, а той определено имаше мотив да го открие, за да е сигурен, че Делрей ще го подкрепи на предстоящото изслушване за Джорджия. Но не беше чувал и някой да е поръчвал убийството му, нито да е поръчвал наскоро чистач.

Не, заключи Делрей. Отговорът беше очевиден, не биваше повече да си затваря очите: Брент го бе изпързалял.

Той провери при Държавна сигурност, дали някой от неговите доносници, без значение дали Брент или друг, е запазил полет за някъде. Не беше, въпреки че всеки професионалист знаеше откъде да си купи документи за самоличност.

— Скъпи?

Той подскочи при познатия глас и погледна към вратата. Серина стоеше на прага с Престън на ръце.

— Изглеждаш разстроен — каза тя и се вгледа внимателно в него.

Делрей не спираше да се учудва на факта колко много приличаше тя на Джейда Пинкет Смит, актриса и продуцент.

— Легна си умислен, сега пак изглеждаш умърлушен. Подозирам, че мислиш и докато спиш.

Той понечи да я излъже, но се отказа.

— Мисля, да. Мисля, че вчера ме изгониха от работа.

— Какво? — изненада се тя. — Макданиъл те е уволнил?

— Не го каза направо… дори ми благодари.

— Но…

— Но има „благодаря“ и „благодаря“. Неговото означаваше „взимай си парцалките и да те няма“… Нека просто да кажем, че засега нямат нужда от услугите ми. Същата работа.

— Знаеш ли, прекалено много разсъждаваш.

— Той непрекъснато забравя да ми се обади и да ме информира как върви разследването.

— Онова с електрическата мрежа ли?

— Да. Все други ми се обаждат. Линкълн, Селито, асистентът на Макданиъл.

Делрей не искаше да мисли за другия източник на лошото му настроение: кражбата на онези 100 000 долара.

Но най-много се ядосваше от факта, че повярва на приказките на Уилям Брент за солидна следа и уверенията му, че ще помогне да спрат тези ужасяващи атаки. Но информаторът му изчезна, а с него и следата.

Серина влезе в стаята, седна до него и остави Престън в скута си, който грабна енергично големия палец на баща си, залюля го и прогони част от мрачните мисли.

— Съжалявам, скъпи — каза нежно тя.

Той обърна глава към прозореца и се загледа в квадрата от жилищни сгради и зад него към каменната стена на Бруклинския мост. В съзнанието му се появиха строфите от „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман.

Сякаш беше писано за него. И той като поета беше мрачен, свадлив, труден. Човек на улицата. Но понякога, не, не понякога, а често си мислеше: ами ако греша? Началото на следващата строфа от поемата на Уитман удряше право в целта:

„Какво ще правя“, не спираше да мисли той.

„Справедливост за Земята…“

Спомни си с тъга как пропиля шанса да отиде на курс по електронно и спътниково събиране и анализ на данни. В поканата пишеше: „Технологии на бъдещето“.

Тогава Делрей бе посочил улицата отвън и бе казал: „Тук е бъдещето.“, бе смачкал листовката на топка и я бе запратил право в кошчето за боклук като от трета база.

— Значи сега си… вкъщи? — попита Серина и избърса устата на Престън. Момчето се засмя и поиска да го направи пак. Тя се подчини и докато го бършеше, го погъделичка лекичко по гушката.

— Разчитах на един човек за този случай. Но той изчезна. Не, аз го изпуснах. Доверих му се, а не биваше. Мръсникът избяга. Сега съм извън борда.

— Информатор? Да избяга от теб?

Стоте хиляди долара пареха на езика му, но той се въздържа.

— Избяга и се скри — измърмори засрамено.

— Избяга и се скри? И двете едновременно? — лицето на Серина заприлича на театрална маска на печал. — Боже, само не казвай, че е изчезнал и офейкал!

Агентът не можа да сдържи усмивката си.

— Винаги съм работил с талантливи хора — усмивката му угасна. — Той беше най-добрият. И през изминалите години никога не е пропускал среща или телефонен разговор.

„Но досега никога не съм му плащал предварително.“

— И какво мислиш да правиш? — попита Серина.

— Не знам — призна си честно той.

— Тогава може ли да ми направиш една услуга?

— Разбира се. Кажи.

— Нали се сещаш за онези неща в мазето, дето все се каниш да подредиш?

Първата реакция на Делрей беше да извика: „Сигурно се шегуваш!“, но после премисли. Всичко, с което разполагаше по случая „Галт“, беше една кръгла нула. Нямаше нищо. Стана, подпря бебето на хълбока си и я последва по стълбата към мазето.

56

Онзи ужасяващ звук не излизаше от главата на Рон Пуласки. Скърцането, после ударът.

Ох, ударът! Той го подлудяваше.

Спомни си как се запозна с Линкълн и Сакс и започна да работи с тях. Беше много предпазлив, но въпреки това го удариха по главата с бухалка или със стик. Знаеше, че е ударен, но и досега не можеше да си спомни нищо конкретно. Просто непредпазливост. Беше завил зад ъгъла, без да провери къде е заподозреният, и онзи го удари здраво по главата.

Ударът го превърна в страхлив, объркан и дезориентиран човек. Той полагаше огромни усилия — ох, как само се стараеше — но проблемите продължаваха. И ставаше все по-лошо. Защото да те ударят по главата от немарливост към работата беше едно, но от твоята грешка да пострада друг човек — съвсем друго.

Пуласки паркира новата си служебна кола пред болницата. Старата беше конфискувана като веществено доказателство. Ако някой го спреше, щеше да каже, че е дошъл да снеме показания от свидетел, бил в района на последната атака върху мрежата.

„Опитвам се да открия местонахождението на извършителя…“

Ако кажеше такова нещо на брат си, също ченге, двамата щяха да се смеят на надутата професионална терминология. Но сега не му беше смешно. Защото знаеше, че човекът, на когото налетя с колата и удари главата му, не беше „извършител“, а нещастен минувач.

Ами ако съм го убил?

Непредумишлено убийство при пътнотранспортно произшествие. Предполагаше, че това ще бъде обвинението. Или убийство по непредпазливост.

Това щеше да бъде краят на работата му като полицай.

И дори и да не се стигнеше до съд, дори и вътрешните да не повдигнеха обвинение, той пак щеше да бъде съден от семейството на починалия.

Ами ако човекът се парализира като Линкълн Райм? Имаше ли отделът застраховка за такива случаи? Неговата със сигурност нямаше да покрие доживотната грижа за този човек. Жертвата можеше да го съди и да му вземе всичко. С Джени щяха да работят до края на живота си за покриване на разходите на болния. Децата му нямаше да отидат в колеж, малкото спестявания, които имаха, щяха да се изпарят като дим.

— Искам да видя Станли Палмър — каза той на жената на рецепцията.

— Разбира се, полицай. Втора стая на четвъртия етаж.

Униформата му помогна да мине безпрепятствено няколко врати, докато намери търсената стая. Спря пред вратата, за да събере смелост. Какво щеше да стане, ако завари вътре цялото семейство на Палмър? Жена му, децата? Опита се да измисли няколко подходящи за случая думи.

Но всичко, което му дойде наум, беше „бум“ и после „прас“.

Пуласки пое дълбоко въздух и влезе в стаята. Палмър беше сам. Лежеше в безсъзнание, целият в маркучи и тръбички, а до него имаше електронна техника, сложна, колкото онази в лабораторията на Райм.

Райм…

Как можа да го предаде! Райм беше човекът, който му даде сили да остане в системата на полицията. Той самият беше постъпил така след онзи инцидент с гредата. Райм разчиташе на него и не се колебаеше да му поверява отговорни задачи. Защото му вярваше.

А Рон провали всичко.

Пуласки се вгледа в неподвижния Палмър — по-неподвижен и от Райм — защото нито една част от тялото му не се движеше, освен гръдният кош. Дори и онези зелени линии на монитора сякаш бяха замръзнали. Една медицинска сестра мина покрай него и той я спря.

— Как е той?

— Не знам — отвърна тя със силен акцент. — Трябва да говорите с лекуващия лекар.

Пуласки остана загледан в Палмър за известно време, после се обърна и огледа приседналия на съседното легло лекар — мъж на средна възраст в синя болнична униформа. След името му бяха избродирани буквите „М. Д“. Пуласки реши, че униформата ще му помогне и този път. Лекарят нямаше да откаже информация на един полицай. И щеше да каже неща, каквито по друг начин нямаше как да измъкне.

Палмър имаше жестоки вътрешни наранявания и бе претърпял сложна операция. Беше в кома и на този етап лекарите не се наемаха да правят прогнози.

Изглежда, че нямаше роднини в града. Беше ерген. Брат му и родителите му живеели в Орегон и от болницата щели да се свържат с тях.

— Брат — прошепна Пуласки, мислейки за собствения си брат.

— Точно така — отвърна лекарят. Свали медицинския картон на Палмър и погледна разбиращо полицая. — Вие не сте дошли да го разпитвате. Посещението ви няма нищо общо с разследването, нали?

— Какво? — стресна се Пуласки.

На лицето на лекаря се появи благосклонна усмивка.

— Случва се. Не се тревожете.

— Случва ли се?

— Преди да дойда тук, работих дълги години в „Бърза помощ“ в града. Никога не съм виждал възрастни полицаи да идват лично в болницата, за да засвидетелстват тревогата си за жертвата. Идваха все млади.

— Не, грешите. Просто исках да проверя дали бих могъл да взема показания от него.

— Да, бе… Можехте да се обадите и да проверите дали е в съзнание. Не се прикривайте, полицай. Не се срамувайте от доброто си сърце.

Което биеше бясно в гърдите му.

Очите на лекаря се спряха на неподвижното тяло на Палмър.

— Значи чукнал и избягал, а?

— Не, не. Знаем кой е шофьорът.

— Радвам се, че сте го пипнали. Мерзавец! Ще се радвам да го тикнат в затвора.

После се обърна и излезе от стаята.

Пуласки излезе след него, но се отби при сестрите и отново благодарение на униформата се сдоби с адреса и номера на осигуровката на Палмър. Искаше да разбере дали би могъл да направи нещо за семейството му. Разбра, че не е женен, но не беше млад, така че беше напълно възможно да има деца. Щеше да им се обади, да се опита да помогне с нещо. Нямаше много пари, но щеше да направи каквото трябва.

Младият полицай искаше да свали бремето на вината от себе си. Не можеше да се примири с факта, че е причинил такова нещо на този човек.

Сестрата се извини и се отдалечи, за да отговори на повикване по телефона.

Пуласки забърза към изхода и преди да напусне етажа, сложи тъмни очила, за да не видят сълзите му.

57

Малко след девет сутринта Райм помоли Купър да пусне телевизора в лабораторията, но да изключи звука.

Федералните предаваха информацията на полицията прекалено бавно, поне така му се струваше на него, той искаше да е сигурен, че е в час с развитието на случая.

Имаше ли по-добър източник от Си Ен Ен за тази цел?

Естествено, случаят беше първата и главна новина на всички новинарски емисии. Снимката на Галт беше показана милион пъти и близо толкова пъти бе споменато името на „Справедливост за Земята“. Непрекъснато повтаряха и части от обръщението на анти зелената Анди Джесън към извършителя.

Но по-голямата част от информацията беше чиста спекулация. Най-често подхвърляната за обсъждане тема беше дали атаките имат връзка с Деня на Земята.

Което също беше топ тема на деня. Всички телевизии имаха репортажи от честването му и различни прояви, свързани с него: парад, засаждане на дръвчета от ученици, протести на еко защитници, изложбата в „Ню Енерджи Експо“ и голям митинг в Сентрал Парк, където очакваха двама сенатори от западните щати — ключови съюзници на президента по темата за опазването на околната среда. Очакваше се на митинга да присъстват половин милион души. След това на сцената щяха да се качат половин дузина известни рок групи. Навсякъде споменаваха засилената охрана заради електрическите атаки.

Гари Ноубъл и Тъкър Макданиъл бяха казали на Райм, че ще подсилят охраната на града с две хиляди нови агенти и полицаи, а Т и К от ФБР щял да работи съвместно с „Алгонкуин“ за предотвратяване на евентуален саботаж по електрическите линии вътре и около парка.

Рон Пуласки влезе в стаята и Райм вдигна поглед към него.

— Къде беше, новобранец?

— Ъъъ… — измънка младият полицай и му подаде бял запечатан плик.

ДНК тестовете.

Райм веднага разбра, че е бил и другаде, и подозираше къде. Но реши да не го притиска, само каза:

— Не беше важно. Вече знаем кой е извършителят. Ще ни трябва чак за пред съда. Но за да стигнем дотам, първо трябва да го хванем.

— Разбира се.

— Намери ли нещо друго в апартамента на Галт?

— Огледах го отново, Линкълн. Но резултатът е нула.

Пристигна и Селито, по-разчорлен от всякога. Облеклото изглеждаше същото — светлосиня риза и морскосин костюм. Райм заподозря, че тази нощ е спал в кабинета си. Детективът им разказа как се развиват нещата „горе“. Случаят бе станал повод за обществени дебати. Политическата кариера на много висши сановници беше застрашена. Местните, държавните и федералните власти спекулираха с жертвите и се обвиняваха взаимно, всички мислеха, че отговорността е на другите.

Потъвайки в скърцащия плетен стол, Селито шумно засърба кафето.

— Истината е, че никой не знае какво да предприеме — каза между глътките. — Разположили сме въоръжени части на полицията, на федералните и на националната из всички летища, подлези, железопътни гари. Около рафинериите и пристанищата. Изпратили сме специални части при танкерите, въпреки че… нямам представа как, по дяволите, би взривил кораб с електрическа искра или каквото там… имаме хора и около всички подстанции на „Алгонкуин“.

— Той няма да нападне отново подстанциите — отбеляза Райм.

— Знам. Всички са наясно, но просто не знаем къде да го очакваме. То е навсякъде.

— Кое?

— Проклетото електричество — той махна неопределено с ръка, явно имаше предвид целия град. — Във всяка къща — погледът му пробяга по двете прикачени към стената писма на Галт. — Поне нямаме други искания. Боже, вчера имаше две в рамките на няколко часа. Мисля, че му е писнало и е решил просто да убие онези хора в асансьора, без значение дали исканията му са изпълнени или не — въздъхна той. — Ох, нека да си поема въздух от стълбите и ще продължим. Напоследък изкачването и слизането ми дойдоха в повече. Но иначе е добре за фигурата.

Райм плъзна поглед по дъската с уликите. Не можеше да не признае, че случаят сякаш нямаше ръководно начало. Галт беше умен, но не перфектен, и оставяше доста следи след себе си. Но те не водеха доникъде, като се изключи общата идея на нападенията му.

Летище?

Нефтено хранилище?

И още една мисъл тормозеше Линкълн Райм. Дали истината не беше скрита някъде тук, но той просто не я виждаше?

Отново усети струйките пот. Тъпата болка в главата, която го измъчваше от известно време, се завърна отново. Досега успяваше да я държи настрани, но болезненото пулсиране в слепоочията ставаше все по-упорито. Нямаше никакво съмнение, че състоянието му се влошава. Дали не бе засегната и способността му да мисли? Не би признал пред никого, дори и пред Сакс, но това би било най-голямото нещастие за него. Както беше казал и на Сюзън Стрингър миналата вечер, умът беше всичко, което му бе останало.

Погледът му неволно се насочи към кабинета през коридора. Към масата, където лежеше брошурата на Арлен Копецки „Умри с достойнство“.

Избор…

Но веднага прогони нелепата мисъл от главата си.

Телефонът на Селито звънна, той отговори и се заслуша мълчаливо, докато пиеше кафето си.

— Да? Къде? — попита и записа нещо в бележника си.

Всички в стаята насочиха погледи към него. „Ново искане“ — помисли си Райм.

Селито затвори телефона си и се загледа в бележника.

— Добре. Може би има нещичко. Обадиха се от патрула близо до Китайския квартал. Една жена ги спряла и им съобщила, че е видяла нашия човек.

— Галт ли? — попита Пуласки.

— Ти знаеш ли някой друг наш човек, полицай — сопна му се Селито.

— Съжалявам, сър.

— Разпознала го е по снимката.

— Къде? — извика Райм.

— До Китайския има изоставено училище.

Селито им продиктува адреса и Сакс го записа.

— Патрулните са проверили мястото. В момента там няма никого.

— Но ако той е бил там, не може да не е оставил следи — отбеляза Райм.

Кимна към Сакс, а тя на свой ред се обърна към Пуласки:

— Хайде, Рон. Тръгваме.

— По-добре вземи екип — изкриви устни Селито. — Едва ли са останали повече от два-три по управленията. Другите охраняват трансформаторите и кабелите из града.

— Прати от отряда за бързо реагиране — каза тя. — Разположи ги наблизо, но да не се показват. С Рон ще влезем първи. Ако той е там и имаме нужда от подкрепление, ще ти се обадя. Но ако е празно, не искам да се мотаят наоколо и да ми скапват уликите.

Двамата с Пуласки тръгнаха към вратата.

Селито се обади на Бо Хауман от отряда за бързо реагиране и го запозна с обстановката. Разбраха се Хауман да отиде с момчетата си в района и да се свърже със Сакс. Селито затвори и се огледа, вероятно търсеше нещо за хапване. Намери чиния със сладки, оставена любезно от Том, грабна една, огледа я от всички страни и я лапна. После се намръщи.

— Какво? — попита Райм.

— Забравих да се обадя на Тъкър Макданиъл и да го информирам за операцията в училището — направи гримаса и вдига театрално телефона си. — Ох, мамка му! Няма да мога. Не съм си купил СИМ карта за сенчестата зона. Ще го потърся по-късно.

Райм се засмя, без да обръща внимание на болката, която избухна моментално в главата му. Телефонът му избръмча и смехът секна заедно с болката.

Беше Катрин Данс.

Пръстът му зашари из клавиатурата.

— Да, Катрин. Какво става?

— Аз съм с Родолфо. Открили са мишената на Часовникаря — отвърна тя.

„Отлично“ — помисли си той, въпреки че в съзнанието му изникна странният въпрос: — „Защо точно сега?“ Но веднага си каза, че в момента Часовникаря е приоритет. Сега след Галт вървяха Сакс, Пуласки и цял отряд добре обучени момчета. Последния път, когато имаше шанс да хване Часовникаря, се оттегли от разследването заради друг случай. Престъпникът уби жертвата си и се измъкна.

Но не и този път. Този път Ричард Логан нямаше да има този шанс.

— Хайде, дай ми го — подкани той агента от Държавното бюро по разследване и с мъка откъсна поглед от дъската с уликите.

Чу се изщракване.

— Родолфо — извика Катрин, отдалечила слушалката от устата си, — Линкълн е на линия. Ще ви оставя да говорите. Трябва да видя Ти Джей.

— Здравейте, капитане.

— Командире? Какво имате?

— Артуро Диас и четирима от неговите хора работеха под прикритие в бизнес комплекса, за който ви говорих. Преди десетина минути Часовникаря влязъл в сградата, облечен като бизнесмен. Използвал платения автомат във фоайето и се обадил в една фирма на шестия етаж. На срещуположната страна на подадения вчера сигнал за пожар. Както предположихте, сигналът е бил за заблуда. Бавил се десет минути, после напуснал сградата.

— И е изчезнал отново? — извика Райм.

— Не. В момента е отвън, в малък парк между двете главни сгради в комплекса.

— И какво, просто си седи там и диша чист въздух?

— Така изглежда. Провел е няколко телефонни разговора. Но честотата е необичайна или е променена. Така поне ме уверява Артуро. Така че не можем да подслушаме разговорите му.

Райм предположи, че правилата за подслушване в Мексико не са така стриктни като в Съединените щати, щом единствено честотата им пречеше.

— Сигурни ли са, че е Часовникаря?

— Да. Докладваха, че го виждат ясно. Той носи чанта. В момента била на рамото му.

— Така ли?

— Да. Все още не можем да кажем какво има в нея. Подозираме, че може да има бомба. С верижен детонатор. Хората ни са оградили района. Всички са цивилни, но имаме подкрепата и на военните. И отряда по обезвреждане на взривове.

— Къде сте сега, командире?

Чу се смях.

— Много мило от негова страна да избере точно това място. Наблизо е консулството на Ямайка. Те имат защита срещу бомби и ние сме зад нея. Логан не може да ни види.

Райм се надяваше наистина да е така.

— Кога ще влезете?

— Веднага щом хората на Артуро се уверят, че е чисто. В парка има много невинни хора. Деца. Но няма да позволим да избяга. Блокирали сме всички големи пътища.

Вадичка пот залъкатуши по слепоочието на Райм. Той примижа и разтърси глава.

Часовникаря…

Толкова близо.

„Моля ти се, нека този път всичко да е наред. Моля те!“

Стисна зъби, за да прогони надигащия се гняв, че отново трябва да работи по този толкова важен случай от разстояние.

— Добре, скоро ще ви се обадя пак, капитане.

Те затвориха телефоните и Райм си наложи да се съсредоточи отново върху Реймънд Галт. Дали следата беше истинска? Той изглеждаше като всеки друг мъж, наближаващ петдесетте, нито много дебел, нито слаб. И след създадената от него параноя хората несъмнено щяха да започнат да виждат какви ли не неща — висящи кабели, волтови дъги и… самия убиец.

Гласът на Сакс по радиостанцията го стресна:

— Райм, там ли си, ка?

Тя завърши изречението по типичния за полицаите начин при предаване на сведения. Той уведомяваше получателя, че могат да приемат отговора му. В разговорите помежду си Сакс и Райм обикновено пренебрегваха тези формалности, затова използването на знаковата дума разтревожи Райм.

— Тук съм, Сакс. Какво става?

— Току-що пристигнахме. След малко влизаме. Ще те уведомя.

58

Ториното не беше кола, която можеш лесно да прикриеш, затова Сакс я паркира два квартала по-далеч от района, където беше забелязан Галт.

Училището беше затворено преди година и според визуалната планировка на града скоро щеше да бъде разрушено и на негово място щяха да построят сграда на общината.

— Добро скривалище си е намерил — каза на Пуласки тя, докато приближаваха предпазливо триметровата дървена ограда около училищния двор, покрита с графити, плакати на алтернативни театри, музикални групи и други представления — „Седмият печат“, „Властимащите“, „Боло“. По това време тя вече тънеше в мрак.

Пуласки, който полагаше видими усилия да се концентрира, й отговори с кимване. Трябваше да го държи под око. При огледа на асансьора в Мидтаун се беше справил добре, но беше ясно, че инцидентът пред апартамента на Галт не му дава покой.

Те спряха пред оградата. Дейностите по разрушаването все още не бяха започнали. Между крилата на вратата — две закачени на панти шперплатови платна, свързани с верига и катинар — имаше достатъчно място, за да се промъкнат. Вероятно и Галт бе минал оттук, ако изобщо беше идвал. Сакс приближи до пролуката и надникна вътре. Училището беше цяло, въпреки че част от покрива беше паднала. Повечето стъкла бяха изпочупени, но оттук не можеше да се види какво става вътре.

Да, това наистина беше добро скривалище. И ужасно, ако се наложи да го атакуваш. Имаше стотици удобни за защита местенца.

Да извика ли отряда? „Не още“ — размисли тя. Всяка минута забавяне даваше възможност на Галт да приключи с последните приготовления за следващата си атака.

И всяка стъпка на полицай може да унищожи важна следа.

— Може да ни е поставил капан — прошепна Пуласки. Гласът му трепереше от напрежение, погледът му не слизаше от металната верига на вратата. — Да е сложил кабел.

— Не. Не би рискувал някой да я докосне случайно и токът да го удари. Полицията би дошла, преди да е нанесъл сериозния си удар — отвърна тя, но в същия момент си помисли, че би могъл да го направи, за да разбере, ако някой влезе в убежището му. Въздъхна дълбоко, огледа улицата и попита: — Ще можеш ли да прескочиш това?

— Кое?

— Оградата.

— Мисля, че бих могъл. Ако преследвам някого или мен преследват.

— Аз ще мога само ако ме придържаш. Ще влезеш след мен.

— Добре.

Те намериха едно по-ниско място в оградата, така че кракът й да успее да достигне догоре. От другата страна имаше гъсти храсти, които щяха да омекотят приземяването им и едновременно с това да ги прикрият. Тя си напомни, че Галт е въоръжен с мощен четирийсет и петкалибров пистолет. Увери се, че глокът й е стабилно прикрепен към колана, и кимна. Пуласки приклекна и сплете пръсти.

За да му даде възможност да се отпусне, тя каза някак тъжно:

— Искам да ти призная нещо. Много е важно.

— Какво? — разтревожи се той.

— Напоследък сложих няколко кила отгоре. Внимавай за кръста си.

Той едва-едва се усмихна. И все пак това беше усмивка.

Тя стъпи на ръцете му, потръпна от болка и се обърна с лице към оградата.

Галт може да не беше подал напрежение по веригата, но не му пречеше да закачи кабел от другата страна на вратата. Сакс отново видя в съзнанието си дупките по тялото на Луис Мартин. Видя още опушената кабина на асансьора и гърчещите се тела в хотела.

— Без подкрепление? — прошепна Пуласки. — Сигурна ли си?

— Сигурна съм. На три. Едно… две… три.

Той се оказа много по-силен, отколкото си мислеше тя, и я издигна буквално до върха на близо триметровата ограда. Сакс се хвана за горния й ръб и седна веднага. Загледа се в училището. Никакви признаци на живот. Погледна надолу и видя само храсти, нищо, което би вкарало в тялото й пет хиляди градусова дъга. Нямаше кабели, нито табла.

Тя се обърна с гръб към училището, хвана се здраво за ръба и се спусна надолу, докъдето можеше. Сега трябваше да скочи. И го направи.

Достигна земята и се претърколи. Болката прониза коленете и хълбоците й. Но тя познаваше болестта си, както Райм познаваше своята, и като него усещаше докъде се простират възможностите й. Веднага разбра, че болката е плод на моментен протест. Успя да се прикрие зад най-гъстия храст, извади пистолета и докато оглеждаше района за възможни капани, болката в ставите отмина.

— Чисто е — прошепна тя към оградата.

Чу се глух звук, леко изпъшкване и Пуласки като истински кунгфу герой от холивудски филм се приземи безшумно до нея. Неговото оръжие също беше отвън.

Те прецениха, че ако Галт е вътре, няма да могат да приближат отпред, без да бъдат видени. Решиха да минат отзад, но преди това Сакс трябваше да свърши нещо. Огледа внимателно земята наоколо и даде знак на Пуласки да я последва. Като се криеше зад храстите, тя тръгна надясно от сградата към контейнерите за боклук.

Сакс остави Пуласки да я покрива и прибяга до две ръждиви метални кутии, прикрепени към стената. И на двете отстрани пишеше с олющени букви „Алгонкуин Консолидейтед“. Имаше телефонен номер за спешни случаи. Тя извади от джоба си детектора на Сомърс, включи го и обиколи с него кутиите. Захранването беше нулево.

Не беше изненадващо, като се има предвид, че мястото беше изоставено от година, но тя се зарадва на доказателството.

— Виж — каза шепнешком Пуласки и я хвана за ръката.

Сакс погледна през мръсния прозорец, посочен от младия полицай. Беше тъмно и не се виждаше добре, но когато се вгледа, й се стори, че вижда бавно движение на светлина от фенерче. Сякаш някой търсеше нещо. Заприлича й на човек, който рови из документи в тъмна стая. Но не беше абсолютно сигурна, светлината беше измамна. Какъв документ можеше да е? Карта? Графика на електрическа система, която щеше да се превърне в смъртоносен капан?

— Той е вътре — прошепна развълнувано Пуласки.

Сакс извади радиостанцията и се обади на Бо Хауман.

— Какво имате, детектив, ка?

— Вътре има човек. Не мога да кажа дали е Галт. Намира се в средната част на основната сграда. Ние с Рон ще минем по двата фланга. За колко време ще сте тук, ка?

— Осем-девет минути. Ще обградим терена.

— Добре. Ние ще минем отзад. Обади се, когато сте готови. Ще се явим в гръб.

— Разбрано, край.

Тя се обади на Райм, съобщи му, че може би престъпникът е там и ще влязат веднага, след като дойде специалният отряд.

— Внимавай за капани — напомни й той.

— Тук няма електричество. Безопасно е.

Тя прибра радиостанцията и се обърна към Пуласки:

— Готов ли си?

Той кимна.

Сакс се приведе и тръгна бързо към гърба на сградата. Стискайки здраво глока, тя си мислеше: „Хайде сега да те видим, Галт. Тук няма ток, не можеш да се скриеш зад него. Ти имаш пистолет и аз имам пистолет. Сега сме на моя територия.“

59

След разговора със Сакс Райм отново усети потта по челото си. Този път трябваше да извика Том и да го помоли да го избърше. За него това бяха най-трудните моменти. Да разчита на друг за сложните задачи беше поносимо: упражненията за раздвижване, изпразването на червата и мехура, прехвърлянето от леглото на стола и обратно. Храненето.

Но дребните неща го побъркваха. Беснееше вътрешно и… се срамуваше. Прогонването на досадна муха, махането на троха от панталона.

Избърсването на потта.

Болногледачът се появи и веднага се погрижи за него.

— Благодаря — измънка Линкълн.

Том остана като гръмнат от неочакваната проява на благодарност.

Райм се обърна към бялата дъска, но всъщност не мислеше за Галт. Да, този път имаше възможност Сакс и специалният отряд да пипнат най-после шантавия електричар в онова училище.

Но това, което занимаваше прегрялото му съзнание, беше какво правеше Часовникаря в онзи квартал в Мексико Сити. По дяволите, нямаше ли най-после онзи Луна, Катрин Данс или който и да е да се обади и да му даде по-подробно описание на района?

Дали Часовникаря не бе заложил вече бомбата в онази сграда и сега използваше собствената си персона за отклоняване на вниманието? Торбата на рамото му можеше да е пълна с тухли. Защо иначе щеше да се мотае в парка пред офисите като някакъв шибан турист в опит да се ориентира в кой от баровете наоколо сервират най-добрата „Маргарита“? И дали целта му не се намираше в съвсем друг офис?

— Мел, искам да видя какво става на онова място в Мексико Сити. Намери ми го на картата в Гугъл или както там се нарича. Направи го заради мен. Искам да го разгледам по-подробно.

— Няма проблем.

— Авеню „Боске де Реформа“. Колко често обновяват снимките там?

— Не знам. Вероятно на няколко месеца. Нямам представа. Искаш ли часовата разлика?

— Тя не ме интересува.

След няколко минути те вече разглеждаха сателитното изображение на района: широка улица с офис сгради, разделени от парка, където Часовникаря седеше в момента. От другата страна на улицата се намираше консулството на Ямайка, защитено с няколко бетонни бариери — противовзривни щитове — и една врата. Родолфо Луна и хората му бяха от другата страна на вратата. Зад тях бяха паркирани представителните автомобили на посолството.

Загледан в бариерите, Райм неочаквано се намръщи. Наляво имаше перпендикулярен на улицата щит. Надясно се виждаха други шест, те бяха разположени успоредно на нея.

Прикритията му напомниха за буквата I и празните букви от пакета, доставен на Часовникаря на летището в Мексико Сити.

Златните букви…

Малката синя брошура…

Мистериозните числа…

— Мел — извика с всичка сила той и стресна специалиста. — Има ли паспорт, съдържащ буквите СС на корицата? Изписани със синьо?

Миг по-късно Купър вдигна поглед от базата данни на държавния архив и съобщи:

— Да, оказа се, че има. Морскосин с две свързани букви С най-отгоре. Паспорт за Карибския съюз. Това са около петнайсет държави…

— Ямайка сред тях ли е?

— Да.

Бяха приели, че цифрите са групирани в числата 570 и 379. Но трябваше да ги погледнат от друг ъгъл.

— Бързо! Погледни сайта на „Лексус“. Има ли сред тях модел, съдържащ цифри пет-седем-нула или три-седем-девет?

Това стана по-бързо от справката за паспортите.

— Да видим… Да. Лексус пет-седемдесет. Луксозен…

— Набери ми Луна. Веднага!

Нямаше право да губи време да набира сам цифрите, а можеше и да сгреши и да се забави още повече.

Отново усети капките пот, но сега не му беше до това.

— Si?

— Родолфо? Обажда се Линкълн Райм.

— Ах, капитан…

— Слушай ме! Мишената си ти. Офис сградата е за отвличане на вниманието. Помниш ли онази кутия, предадена на Логан? Онези тирета и буквата I? Това е скица на района на ямайското консулство, където се намирате в момента. Правоъгълниците са противовзривните щитове. Ти караш лексус LX пет-седемдесет, нали?

— Да… Смятате, че това означават онези пет хиляди и седемдесет?

— Да. Осигурили са на Часовникаря паспорт от Ямайка, за да може да влезе в двора. Има ли наблизо паркирана кола с цифрите три седем девет в номера?

— Аз не… Защо? Да. Има мерцедес с дипломатически номера.

— Опразнете района! Веднага! Бомбата е там. В мерцедеса.

— Бомба?

— Махай се оттам, Родолфо!

— Да, да!

Райм чу викове на испански, тропот на крака, тежко дишане.

После оглушителна експлозия.

Райм примигна при звука на ужасния взрив, от който спикърите на телефона затракаха.

— Командире? Там ли си? Родолфо?

Още крясъци, викове, статично пращене.

— Родолфо!

И най-после, след цяла вечност:

— Капитан Райм? Ало? — изкрещя командирът, вероятно от временната загуба на слух.

— Командире, добре ли си?

— Ало!

Съскащ звук, стон, пъшкане. Викове.

Сирени и писъци.

— Не трябва ли да се обадим… — започна Купър.

И в същия момент:

— Que?… Там ли сте капитане?

— Да. Ранен ли си, Родолфо?

— Не, не. Нямам сериозни рани. Само няколко драскотини, това е — командирът се задъха. — Изкачихме се по бариерите и минахме от другата страна. Има хора с порезни рани. Кръв. Но доколкото виждам, няма жертви. Ако бях останал на мястото си, сега щях да съм мъртъв заедно с хората до мен. Как разбрахте?

— Ще ти обясня по-късно. Къде е Часовникаря?

— Чакайте малко… Така. След експлозията изчезна. Взривът разсея вниманието на хората на Артуро. Точно както го е планирал, кучият му син. Артуро докладва, че някаква кола влязла в парка и той се е качил в нея. Движат се на юг. Нашите хора ги следват… Благодаря ви, капитан Райм. Никога няма да мога да ви се отблагодаря. Сега трябва да вървя. Ще ви се обадя веднага, щом научим нещо.

Райм пое дълбоко въздух. „Добре, Логан, този път те спряхме — помисли си той. — Провалихме плана ти. Но още не сме те пипнали. Все още. Моля ти се, Родолфо, не го изпускай!“

Докато заклеваше колегата си да хване убиеца, погледът му зашари несъзнателно из дъската с доказателствата. Може би щяха да приключат двата случая по едно и също време. Щяха да хванат Часовникаря в Мексико Сити, а Галт в онова училище до китайския квартал.

Очите му се спряха на едно конкретно веществено доказателство:

Китайски билки, женшен и годжи.

И още една субстанция, открита заедно с билките:

Дизелово гориво.

Първоначално Райм свърза горивото с евентуалното място на новата атака на Галт и насочи вниманието си към рафинериите. Но сега му хрумна, че дизеловото гориво се използва за задвижване на двигатели.

Например електрически генератор.

После му дойде нова мисъл.

— Мел, обаждането…

— Добре ли си, Линк?

— Добре съм — сопна се Райм.

— Зачервен си.

Без да обръща внимание на забележката му, той нареди:

— Намери ми номера на полицая, който ни информира, че Галт е в училището.

Техникът откри номера и го набра. Минута по-късно погледна озадачено към Райм.

— Странно. Взех номера от патрулния отряд. Но телефонът е изключен.

— Дай на мен.

Купър му продиктува бавно цифрите. Райм ги изписа и ги вкара в базата данни за телефонните номера на полицията.

Откри го в списъка с предплатените номера.

— Ченге с предплатен телефон? При това изключен? Невъзможно.

Училището беше в китайския квартал. Ето откъде Галт беше взел билките. Но сцената на следващото действие не беше там, нито скривалището му. Това беше капан. Галт беше прокарал жица от дизеловия генератор, за да убие онези, които щяха да го търсят в училището, и после, преструвайки се на ченге, се бе обадил, за да докладва за себе си. Понеже електричеството в сградата беше изключено, Сакс и другите с нея нямаше да очакват атака.

Тук няма електричество. Безопасно е…

Трябваше да ги предупреди. Насочи пръст към бутона за бързо набиране на компютъра. Номерът на Сакс… Но в същия момент болка експлодира в главата му и го ослепи. Видя светкавици, електрически искри, хиляди електрически искри, истинска волтова дъга. Заля го вълна на дисрефлексия и потта изби по цялото му тяло. Той прошепна:

— Мел, трябва да се обадиш…

И изгуби съзнание.

60

Те стигнаха незабелязано до задната част на училището. Все още приведени, затърсиха входове и изходи от сградата. Тогава чуха и първите писъци.

Пуласки обърна тревожен поглед към Сакс. Тя вдигна пръст и се заслуша.

Женски глас. Виеше от болка. Заложница? Или я измъчваше? Дали не беше жената, подала сигнала за Галт? Или друга?

Писъците заглъхнаха. Но веднага след това се чуха още по-ясно. Те ги слушаха цели десет дълги секунди. Сакс даде знак на Пуласки да се приближи. Двамата се долепиха до задната, воняща на урина, стена с ронеща се мазилка и плесен по нея.

Риданията се засилиха. Какво правеше този Галт, по дяволите? Може би жертвата имаше информация за следващата му мишена?

— Не, не, не!

Или Галт се бе отдалечил драматично от действителността? Отвлякъл е служителка от „Алгонкуин“, за да я измъчва, удовлетворявайки жаждата си за мъст. Служителка от ръководния състав или отговорник по далекопроводите. „Боже — помисли си с ужас Сакс, — дали не е Анди Джесън!“ Втренченият поглед на Пуласки я извади от вцепенението й.

— Не… моля те, не! — пищеше жената.

Тя извади радиостанцията и се обади на Хауман:

— Бо, Амелия е, ка.

— Казвай, ка.

— Той има заложник. Къде сте?

— Заложник ли? Кой?

— Жена. Неидентифицирана.

— Разбрано. След пет минути сме при теб, ка.

— Той я измъчва. Не мога да ви чакам. Ние влизаме.

— Имаш ли представа каква е обстановката вътре?

— Нищо повече от това, което вече ти казах. Галт е в средата на сградата на първия етаж. Има четирийсет и петкалибров пистолет. Няма електричество. Токът е прекъснат.

— Е, поне една добра новина. Добре.

Тя затвори и прошепна на Пуласки:

— Давай. Ще влезем от задния вход.

— Ясно — отвърна младият полицай и погледна уплашено към сградата, откъдето продължаваха да се разнасят стонове и писъци.

Сакс тръгна първа по тясната пътека. Асфалтът беше покрит със счупени бутилки, хартийки и всякакви опаковки. Докато газеха през тях, стъпките им вдигаха шум, но те нямаха избор.

Тя се обърна и даде знак на Пуласки да забърза. Продължиха внимателно напред, като се стремяха да пазят тишина, но нямаше как да избегнат скърцането на стъклата под подметките си.

Докато напредваха, късметът неочаквано им се усмихна. За разлика от Райм тя вярваше в късмета. Някъде наблизо бучеше дизелов мотор и заглушаваше шума от стъпките им.

„Понякога на човек му трябва и малко късмет — помисли си Сакс. — Господ знае колко много ни е нужен в момента.“

61

Том Рестън щеше да направи и невъзможното, но нямаше да изпусне Райм.

Вдигна шефа си от инвалидния стол и го подпря на стената. При атака от автономна дисрефлексия пациентът трябваше да стои прав — в учебниците пишеше за седнала позиция, но Райм беше в стола си, когато съдовете му се свиха, и болногледачът реши да го изправи, за да обърне кръвния поток към земята.

Той знаеше какво да прави при подобни ситуации, дори беше репетирал, когато Райм не беше наоколо, защото знаеше, че шефът му няма да изтърпи една сцена на фалшива тревога. Грабна уверено флакона със съдоразширяващото средство, без дори да погледне натам, повдигна капачето с палец и пъхна малката таблетка под езика на Райм.

— Помогни ми, Мел — извика към специалиста той.

Тренировките не включваха реален пациент; теглото на изпадналия в безсъзнание в момента беше осемдесет и един килограма.

„Не мисли за теглото!“ — заповяда си Том.

Мел Купър дотича веднага и прихвана Райм, докато Том набираше телефонния номер, обект на всекидневни проверки от негова страна. Той лично проверяваше поне веднъж на ден, дали номерът е в списъка за бързо набиране и дали сигналът е добър. След две кратки позвънявания отсреща вдигнаха и след още пет дълги секунди вече говореше с един от лекарите на частната клиника. Линейката беше изпратена на мига. Редовно посещаваната от Райм, за контролни прегледи и специализирана терапия, клиника разполагаше с голямо отделение за лечение на заболявания на гръбначния стълб и два екипа за спешни случаи, необходими за ситуации, при които се налагаше да се действа на място, за да не се губи време за транспортирането на болния.

Райм бе получавал доста подобни атаки през годините, но Том — свидетел на всичките — можеше да се закълне, че не е имало по-остра от тази. Нямаше как да държи Райм в изправено положение и едновременно с това да му мери кръвното, но усещаше, че то е опасно високо. Лицето на шефа му беше мораво, потта се лееше от него като вода. Том можеше само да си представи мъчителната болка в главата, тъй като сърцето, подлъгано от квадриплегията, че организмът има нужда от повече кръв и то по-бързо, помпаше усърдно и предизвикваше допълнително свиване на съдовете.

Това състояние можеше да доведе до смърт или до по-жестокия за Райм вариант — мозъчен инсулт, а оттам — до по-висока степен на парализа. Станеше ли така, Райм сигурно щеше да изтупа от прахта захвърлената на рафта идея за самоубийство, извадена отново на преден план от проклетия Арлен Копецки, и да преразгледа отношението си.

— Какво ще правим? — попита шепнешком Купър. Обикновено спокойното му лице сега беше посивяло от тревога и лъснало от пот.

— Ще го държим прав, докато дойдат.

Том изследва очите на Райм. Те бяха безжизнени. Плъзна под езика му нова доза клонидин.

Никаква реакция.

Той се загледа безпомощно в своя пациент. През съзнанието му преминаха прекараните години в служба на Райм. Двамата често се караха, понякога жестоко, но Том беше болногледач от дълго време и се беше научил да не приема лично изблиците на гняв. Дори изобщо да не им обръща внимание. Даваше толкова, колкото получаваше. Райм го бе уволнявал толкова пъти, колкото той бе напускал. Но никога не бе приемал сериозно мисълта, че може да се разделят за повече от ден. Така и беше.

Загледан в Райм, чудейки се къде, по дяволите, се бави медицинският екип, Том се запита той ли сгреши. Често причина за дисрефлексията беше напрежението от пълния пикочен мехур или червата. Понеже Райм не усещаше кога трябва да ги изпразни, Том водеше сметка за поетата храна и течности и преценяваше интервалите. Дали не беше объркал часовете? Не вярваше да е станало така, но може би стресът от двата случая, по които работеше Линкълн, засилваше допълнително напрежението. Трябваше да го проверява по-начесто.

Трябваше да внимава повече. Трябваше да преценява по-добре…

Да изгуби Райм за него означаваше да изгуби най-добрия криминолог в града, ако не и в целия свят. А това щеше да доведе огромен брой жертви, защото техните убийци щяха да останат на свобода.

Да изгуби Райм означаваше още да изгуби най-близкия си приятел.

Но той запази спокойствие. Болногледачите бързо се научават как да го правят. Ако се предадеш на паниката, как ще успееш да вземеш бързо адекватно и отговорно решение? Постепенно лицето на Райм възвърна цвета си и те го сложиха отново в инвалидния стол. Нямаха сили да го държат повече прав.

— Линкълн? Чуваш ли ме?

Никаква реакция.

Но миг по-късно Райм помръдна глава. И прошепна нещо.

— Линкълн, чуй ме, всичко ще се оправи. Доктор Мец изпрати екип.

Райм продължи да шепне.

— Всичко е наред, Линкълн. Всичко ще се оправи.

— Трябва да й кажа — простена Райм.

— Не се напрягай.

— Сакс.

— Тя е с Рон. В училището, където я изпрати. Още не се е върнала.

— Трябва да й кажеш… — гласът му секна.

— Ще й кажа, Линк. Ще й кажа веднага щом се прибере — отвърна Том.

— Не бива да я разсейваме сега — добави Купър. — Тя е по следите на Галт.

— Кажете й…

Очите на Райм се обърнаха и той отново припадна. Том погледна ядосано през прозореца, сякаш това щеше да ускори пристигането на линейката. Но видя само хора със здрави крака, които се разхождаха, бягаха за здраве, караха велосипеди в парка. На света не му пукаше за болните.

62

Рон Пуласки не изпускаше от поглед всяка промяна в лицето на Сакс, докато тя се опитваше да надникне през прозорците на училището.

Амелия вдигна пръст към устните си, присви очи и търсейки баланс с крака, потърси по-добра гледка към мястото, където се намираше Галт.

От новата позиция жената не се чуваше добре, тъй като от дизеловия двигател или каквото там беше, ги делеше само една ограда.

Но в следващия момент стоновете отново се засилиха.

Тя се обърна, кимна към вратата и прошепна:

— Ще влезем вътре. Ще се покриваме с кръстосан огън. Някой горе, някой долу. От тук ли искаш да влезеш или през аварийния изход?

Пуласки погледна надясно към ръждясала стълба върху метална основа, водеща до площадка, откъдето можеше да се влезе в училището през няколко счупени прозореца. Знаеше, че няма защо да се страхува от тока. Амелия бе проверила. Но въпреки това не искаше да мине оттам. Не можеше да спре да мисли за грешката си пред апартамента на Галт. За Стенли Палмър, който може би умираше в момента. Но дори и да оживееше, никога нямаше да е същия.

— Ще мина отгоре.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Не забравяй, че го искаме жив. По възможност. Ако е заложил нов капан, този път може да е снабден с часовников механизъм и единствено той може да ни каже къде е и кога ще се активира.

Пуласки кимна. Приведе глава и тръгна по мръсния, осеян с боклуци асфалт.

„Съсредоточи се — заповяда си той. — Имаш работа. Не бива да се излагаш отново. Нямаш право на повече грешки.“

Докато се придвижваше безшумно напред, усети, че не се страхува толкова много. Всъщност изобщо не усещаше страх.

Защото беше ядосан.

Галт беше неизлечимо болен. Добре, съжалявам. Ужасно е, разбирам. Пуласки също страдаше от травмата в главата си, но не обвиняваше никого за това. Галт имаше шанс да се оправи. Напоследък науката направи огромна крачка напред в тази област на медицината: лекарства, технологии, всичко. Но не, това хленчещо лайно стоварваше вината за собствената си трагедия на главите на невинните хора. И, боже мой, какво правеше с тази жена вътре? Тя сигурно притежаваше някаква информация, необходима на Галт за бъдещите му атаки. Или беше лекарка, пропуснала да определи навреме диагнозата, и копелето сега си отмъщаваше.

С тези мисли в главата Пуласки забърза напред. Обърна се и видя, че Сакс чака зад полуотворената врата с изваден и насочен навътре глок. Ръката й бе протегната напред в бойна позиция.

Все по-ядосан на онзи вътре, той стигна до тухлената стена и се прикри. Опря гръб на нея и тръгна към стъпалата за аварийния изход. Стълбата беше много стара, по-голямата част от боята по нея беше олющена и заменена с ръжда. В основата й имаше голяма локва застояла вода и той се спря. Водата заобикаляше ламаринената площадка отвсякъде. Вода… електричество. Но тук нямаше електричество. И нямаше как да избегне водата. Той нагази в нея.

Десет стъпки напред.

Потърси с поглед най-удобния прозорец, за да се промъкне по-бързо и безшумно, с надеждата стълбата и ламаринената основа да не се раздрънчат.

Но като помисли, реши, че бученето на дизеловия двигател ще заглуши скърцането.

Пет стъпки.

По дяволите, той щеше да спре този откачен тип.

Пресегна се към стълбата.

В следващия момент чу пукот и мускулите на тялото му се свиха. Райските врати се отвориха пред него със заря от светлина, изведнъж всичко пред погледа му стана жълто, после бавно почерня.

63

Застанали един до друг зад училището, Сакс и Лон Селито оглеждаха прочистеното от полицията място.

— Отново капан — измърмори лейтенантът.

— Да — процеди през зъби Сакс. — Галт е свързал един голям генератор в бараката зад училището с металните врати и аварийния изход. Включил е генератора и е изчезнал.

— Аварийният изход. Пуласки е трябвало да мине оттам.

Тя кимна.

— Горкото хлапе. Той…

Един полицай от специалния отряд, висок афроамериканец, се приближи до тях и ги прекъсна:

— Свършихме, детектив. Лейтенант. Вече е чисто. Целият район. Както ни наредихте, не сме докосвали нищо вътре.

— Цифров диктофон ли беше? — попита тя. — Обзалагам се, че е използвал записващо устройство.

— Права сте, детектив. Звучеше като сцена от телевизионно шоу. Имаше и джобно фенерче, провесено през канап. За да изглежда, че някой го държи.

Никаква заложница, никакъв Галт. Нищичко.

— Ще започна огледа след минутка.

— Миналия път не се е обаждал патрулиращият полицай, нали? — попита полицаят.

— Не. Сигурно е действал с мобилен телефон. Обзалагам се, че е с предплатена карта. Ще проверя.

— И е направил всичко това — махна с ръка към училището полицаят — само за да убие някой от вас?

— Да — отвърна мрачно тя.

Полицаят сви устни и се върна при хората си. Сакс набра номера на Райм, за да му разкаже за последните събития в училището. И за Рон Пуласки.

Странно, но отсреща я препратиха директно към гласовата поща.

Сигурно бе получил нови сведения за случая или имаше новини за Часовникаря в Мексико.

Един от членовете на медицинския екип се зададе срещу нея, вървеше с наведена глава, избирайки внимателно пътя си сред боклуците; задният двор на училището сега приличаше на плажна ивица, из която са пръснали десетки кофи с боклук. Сакс тръгна към него да го пресрещне.

— Имате ли няколко свободни минути, детектив? — попита я той.

— Да, разбира се.

Тя го последва по алеята около сградата към изчакващата отстрани линейка. Рон Пуласки седеше на площадката отпред и държеше главата си с ръце. Тя спря за миг. Пое дълбоко въздух и се приближи.

— Съжалявам, Рон.

Той започна да масажира ръцете си, да раздвижва пръстите.

— Не, детектив… — усетил прекалено официалния тон, той спря и се усмихна. — Аз трябва да ти благодаря.

— Ако имаше друг начин, щях да го направя. Но не можех да викам. Мислех, че Галт е вътре. Въоръжен.

— Аз също.

Преди петнайсет минути, докато чакаше пред вратата, Сакс реши да използва детектора на Сомърс, за да се убеди още веднъж, че в училището няма ток.

За свой ужас откри, че металната врата, през която мислеше да влезе, е заредена с двеста и двайсет волта. И че циментовата площадка, на която стоеше, е мокра. Веднага разбра, че Галт, без значение дали беше вътре или не, им бе подготвил капан и металните части на сградата бяха заредени с електричество. Вероятно от дизеловия генератор, откъдето идваше онзи боботещ звук.

Тя веднага прецени: щом беше свързал вратите, то непременно бе свързал и аварийния изход. Изправи се и хукна след Пуласки. Но той вече беше при стълбата. Не посмя да извика името му, не посмя дори и да го прошепне. Ако Галт беше в сградата, щеше да я чуе и да открие стрелба.

Затова използва електрошоковия пистолет.

Тейсърът беше модел Х-26 с възможност за подаване на ниско и високо напрежение. Беше с разширен обхват от трийсет и пет стъпки и когато разбра, че няма да успее да спре полицая навреме, тя го уцели с две сонди. Парализиращият ефект върху нервите и мускулите го остави на място. Той падна тежко върху рамото си, но за щастие този път главата му не пострада. Сакс успя да го издърпа на безопасно място. Откри и изключи генератора. В същия момент пристигнаха и момчетата от специалния отряд. Разбиха веригата на входната врата и нахлуха в училището.

— Изглеждаш малко замаян.

— Беше доста замайващо — отвърна Пуласки задъхано.

— Спокойно, приятел — каза му тя.

— Добре съм. Помагам за случая — той се олюля като пиян. — Имам предвид, че ще ти помогна за огледа.

— Ще се справиш ли?

— Да, въпреки че няма да мога да се движа бързо. Но не изпускай от ръка онова нещо… уреда на Чарли Сомърс. Дръж го. Няма да докосна нищо, преди да си го проверила.

Първата им задача беше да извървят решетката около генератора зад училището. Пуласки събра и сложи в пликчета кабелите, свързващи генератора с вратите и аварийния вход. Сакс огледа всичко наоколо. Генераторът беше съоръжение, високо няколко стъпки и около метър дълго. Една табела отстрани я осведоми, че максималният електродобив е 5000 вата и произвежда ток със сила четирийсет и един ампера.

Около четиристотин пъти повече от необходимото количество за убийството на човек.

— Искам да опаковате всичко и да го занесете на Райм — каза тя на изпратените за огледа на местопрестъплението полицаи от Куинс и кимна към генератора. — Имайте предвид, че тежи най-малко деветдесет килограма.

— Разбира се, Амелия. Не го мисли.

Тя се обърна към Пуласки:

— Хайде да огледаме в училището.

Двамата тръгнаха към сградата и в същия момент телефонът на Сакс иззвъня. На дисплея се изписа името на Райм.

— Тъкмо навреме — заговори ентусиазирано тя. — Открих…

— Амелия — беше Том, но тя едва разпозна гласа му. — Моля те, ела тук. Ако може веднага.

64

Дишайки тежко, Сакс изтича по рампата и отвори със замах вратата на къщата на Райм. Звукът от тежките й обувки отекна в коридора, докато бързаше по него към кабинета срещу лабораторията.

Видя Том, надвесен над седналия в инвалидния стол Райм. Той чу влизането й и вдигна поглед към нея. Очите на Райм бяха затворени, лицето му — бледо и влажно. До тях стоеше един от лекарите, снажен афроамериканец, бивша футболна звезда от колежа.

— Доктор Ралстън — произнесе задъхано тя.

— Здравей, Амелия — кимна той.

Райм отвори очи.

— Сакс… — гласът му беше съвсем немощен.

— Как си?

— Не, ти как си?

— Аз съм добре.

— А новобранецът?

— За малко да му се случи беда, но сега всичко е наред.

— Генераторът беше, нали? — едва събра сили да попита Райм.

— Да. Как разбра? От полицията ли се обадиха?

— Не, сам се сетих. Дизелово гориво и китайски билки. И фактът, че в училището няма електричество. Прецених, че е капан. Но ми се случи това и не успях да се обадя навреме.

— Няма значение — успокои го Сакс. — Аз също прецених нещата.

Но не му разказа, че Пуласки се размина на косъм със смъртта.

— Добре… Аз… Добре.

Тя разбра. Той мислеше за своя провал. Беше допуснал да се случи нещо с един от тях или и с двамата. При нормални обстоятелства сега щеше да беснее из къщата и да тормози всички наоколо. Щеше да настоява за алкохол, да обижда всички, да ги засипва със сарказма си, но тя и Том знаеха, че цялата злъч щеше да е насочена към него самия.

Този път беше различно. Тя видя нещо ново в погледа му и то не й хареса. Странно, въпреки болестта си Райм изглеждаше неуязвим. Но този път показа слабост. Този път бе припаднал и ги бе оставил сами.

Тя видя всичко това. Стана й неудобно заради него и за да не го гледа, се обърна към лекаря.

— Вече е вън от опасност — успокои я той. — Кръвното му спадна.

После се обърна към Райм. Болните с наранявания на гръбначния стълб мразеха повече от всички други пациенти да говорят за тях в трето лице. А това се случваше често.

— Седи повече на стола, избягвай да лежиш и не претоварвай пикочния мехур и червата. Носи свободни дрехи и чорапи.

Райм кимна и попита:

— Защо се случи?

— Вероятно от напрежение, придружено с високо налягане някъде из тялото. Може да е функционално, но може да се получи от тесни обувки или стегнати дрехи. Не бих казал, че знаем всичко за дисрефлексията. Тя все още е загадка за медицината.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Четирийсет минути с няколко малки светли петна.

Той отпусна глава на облегалката на стола и прошепна:

— Четирийсет минути!

И Сакс разбра, че това ще се повтори. Този път можеше да коства живота на Пуласки и нейния.

Погледът на Райм вече беше към лабораторията.

— Къде са материалите?

— Аз избързах да дойда направо тук. Рон остана с тях. Ще пристигне всеки момент. Взехме няколко души от Куинс, за да докараме генератора. Тежи стотина килограма.

— Рон идва ли?

— Да — потвърди тя, въпреки че му го съобщи преди секунди. Запита се дали дезориентацията му се дължеше на пристъпа, или го бяха натъпкали с лекарства.

Може би лекарят го бе дрогирал. Обикновено дисрефлексията беше придружена от адско главоболие.

— Добре. Ще е тук всеки момент. Рон?

Том погледна объркано към Сакс.

— Всеки момент, Райм — отвърна тя.

Доктор Ралстън реши да разкъса омагьосания кръг.

— Препоръчвам ти да си почиваш до края на деня, Линкълн.

Райм се поколеба. Сведе поглед надолу. Щеше ли да се предаде пред подобно искане?

Но след малко тихо каза:

— Съжалявам, докторе, но просто няма начин. Този случай… е много важен.

— Онова с електричеството ли? Терористичните атаки?

— Да. Надявам се, че няма да възразите — продължаваше да гледа надолу. — Извинявам се, но няма начин да зарежа работата днес.

Сакс и Том размениха тревожни погледи. Извинението беше нетипично за Райм.

И отново тази уязвимост в погледа.

— Знам, че е важно, Линкълн, и не мога да те задължа. Но не забравяй: стой изправен и избягвай всякакъв натиск по тялото си, вътрешен и външен. Предполагам, че е безсмислено да повтарям да избягваш стреса. С този побъркан човек на свобода знам, че ще ти е трудно.

— Благодаря. Благодаря и на теб, Том.

Помощникът му примига и се размърда от неудобство.

Райм отново сведе поглед. Отново колебание. Не профуча с пълна скорост към лабораторията, както правеше друг път. Остана на мястото си с наведена глава. Дори когато входната врата се отвори и той чу забързаните стъпки на Пуласки и другите полицаи по коридора.

— Ли… — чу се да казва Сакс и веднага спря. Онзи техен предразсъдък. — Райм? Искаш ли да отидем в лабораторията?

— Да, да, разбира се.

Но продължи да гледа надолу. Без да задвижи механизма.

Тя се разтревожи. Да не би да получаваше нов пристъп?

Преглътна и задвижи механизма на инвалидния стол. Най-после видя по лицето му да се изписа облекчение и разбра какво става. Райм беше разтревожен, не, ужасен, че пристъпът може да е причинил нови поражения и да му отнеме и малкото останала способност да движи пръстите на дясната си ръка.

Ето какво следеше погледът му — ръката. Слава богу, всичко си беше както преди.

— Хайде, Сакс — подкани я нежно той. — Хайде да си размърдаме задниците.

65

Залата прилича на наркоманско сборище, помисли си Р.К.

Трябваше да обърне внимание на баща си. Трийсетгодишният мъж сключи бледите си ръце около бутилката с бира и се загледа в играта по билярдните маси. Запали цигара и издуха дима към вентилатора. Този закон за тютюнопушенето беше голяма тъпотия. Баща му казваше, че социалистите във Вашингтон били виновни. Идиотите нямаха нищо против да изпращат деца на смърт из разни места с непроизносими имена, но виж, за пушенето надигнаха адски вой.

Очите му зашариха из масите. Онази вдясно накрая можеше да създаде проблеми — там се завъртяха доста пари — но Стип държеше бейзболната бухалка зад бара. И обичаше да я използва.

Като стана дума за бухалки, боже, какво стана с „Метс“? Той грабна дистанционното.

„Бостън“ не допринесоха с нищо за доброто му настроение.

Той превключи на новините за откачения тип, който избиваше хората с електричество. Братът на Р. К. беше много сръчен и у дома той се занимаваше с електричеството, но все се страхуваше, ако се наложеше да свързва жици. А онзи пържи хора из целия град.

— Чу ли за тоя кретен? — попита той Скип.

— За кой от всичките?

Погледът на Скип беше кос, сякаш не гледаше в теб, ако това се наричаше кос поглед.

— Оня с електричеството. Свързал един хотел с мрежата. Хващаш вратата и з-з-з — вече си мъртъв.

— А, за този ли? — засмя се Стип. — С носталгията по електрическия стол.

— Нещо такова. Само че може да те издебне по стълбището, докато се мъчиш да си отключиш вратата, дори и докато си вървиш по тротоара. И в асансьора.

— Да, бе, наистина. Возиш си се най-спокойно и изведнъж засядаш. Натискаш алармата и фют.

— Страшна работа. Или натискаш зеления бутон на светофара. Те са метални. И сбогом, мамо, сбогом, татко.

— Защо го прави?

— Кой знае… Знаеш ли, че хората си напикават панталоните на електрическия стол? И косата им пламва. Понякога ги убива не токът, а огънят. Изгаряш до смърт.

— В повечето щати вече използват смъртоносна инжекция — Стип се намръщи. — Ти и без ток сигурно още се напикаваш в гащите.

Р. К. не му обърна внимание. Съгледа впитата в тялото на Джени блузка и се опита да си спомни кога точно жена му идваше да събере парите от магазина, когато вратата се отвори и в залата влязоха двама мъже. Бяха с униформи на някаква фирма — доставчик, вероятно излизаха от първа смяна, което беше добре, защото щяха да похарчат малко от спечелените сутринта пари.

Веднага след тях влезе един бездомник.

По дяволите!

Чернокож и с мръсни дрехи, човекът заряза празната си пазарска количка на тротоара и нахлу най-нахално вътре. Обърна се с гръб и се загледа през прозореца. Почеса крака си, после повдигна мазната си шапка и се зачеса по главата.

Р. К. улови погледа на бармана и поклати отрицателно глава.

— Хей, приятел — подвикна Стип. — Да помогна с нещо?

— Нещо странно става навън — изсумтя човекът. Замърмори, после повиши глас: — Видях нещо. И то не ми харесва.

И се засмя високо и пронизително. Р. К. реши, че си имат работа с откачен.

— Добре, що не вземеш да излезеш отвън?

— Виждаш ли това? — попита бездомникът. Въпросът му нямаше конкретен адресат.

— Хайде, човече.

Но онзи се замъкна до бара и седна. Извади няколко смачкани банкноти и цял тон дребни монети.

— Съжалявам, брато — каза Скип. — Мисля, че за днес ти стига.

— Не съм пиян. Видяхте ли онзи тип? С кабела?

Кабел?

Р. К. и Чип се спогледаха.

— Ей, хора, страхотии взеха да стават из този град — измърмори просякът и обърна безумния си поглед към Р. К. — Оня шибаняк беше отвън. До уличната лампа. Правеше нещо. Човъркаше из жиците. Вие чухте ли за това? Някой пържи задниците на хората.

Р. К. тръгна към прозореца, минавайки покрай просяка. Той миришеше толкова лошо, че му се повдигна. Погледна към стълба на уличната лампа. Имаше ли прикрепен кабел? Не можеше да каже със сигурност. Изобщо възможно ли беше наоколо да се разхождат терористи? Тук, в Долен Ийст Сайд?

Всъщност защо не?

Ако онзи искаше да убива невинни хора, това място с нищо не беше по-лошо от другите.

Той се обърна към просяка:

— Слушай, човече, я си взимай партакешите и се махай оттук.

— Искам едно питие.

— Няма да получиш — Р. К. се загледа навън. Стори му се, че вижда кабел, жица, изобщо нещо. Какво ставаше? Дали някой не се целеше в бара му? Изброи наум металните части в залата. Тръбата за краката на бара, мивките, топките на вратите, вентилаторите.

По дяволите, тоалетните също бяха метални. Дали токът можеше да стигне до оная ти работа по струята?

— Ти нищо не разбираш, не разбираш! — захленчи бездомникът. С всяка секунда поведението му ставаше все по-странно. — Навън е опасно. Виж сам. Опасно е. Оня задник с жиците… ще остана тук, докато отмине опасността.

Р. К., барманът, Джени, играчите около масата и влезлите преди малко работници — всички обърнаха погледи към прозореца. Игрите бяха прекъснати, Р. К. загуби интерес към Джени.

— Казвам ви, че е опасно. Дай ми една водка с кола.

— Вън! И не ме карай да повтарям.

— Мислиш, че няма да ти платя? Обаче аз имам пари. Я виж, това какво е?

Разнеслата се из целия бар воня от дрехите му стана нетърпима.

Понякога умираш от изгарянията…

— Този гаден електричар, този електричар… — завайка се просякът.

— Излизай веднага! Някой ще вземе да ти открадне проклетата количка.

— Няма да изляза. Не можеш да ме изгониш. Не искам да изгоря като факла.

— Вън!

— Не! — отвратителният просяк стовари юмрука си на плота. — Не щеш да служ… да ме обслужиш — поправи се той, — защото съм черен, нали?

Р. К. видя мълния на улицата. И застина. Но веднага се отпусна. Беше просто отражение от стъклото на преминаваща кола. Изпитаният страх го ядоса още повече.

— Няма да те обслужа, защото смърдиш и си боклук.

Мъжът най-после беше събрал всичките мокри банкноти и лепкави монети от джоба си. Бяха някъде към двайсет долара.

— Ти си боклук — изсумтя той. — Гониш ме навън, за да ми изпържи онзи задника.

— Взимай си парите и се махай — намеси се Скип, вдигна бухалката и я размаха към човека.

Но лудият не се впечатли.

— Само ме изхвърли навън и ще кажа на всички какво става тук. Знам аз какви ги мътите, да не мислиш, че не знам? Видях те как зяпаш циците на онова момиче. Засрами се, носиш халка на пръста си. Помисли ли за горката госпожа Боклук…

Р. К. хвана с две ръце слепналото от мръсотия сако на нахалника.

Бездомникът се разтрепери и започна да крещи:

— Не, недей, човече, не ме удряй! Нямаш право да ме удряш. Аз съм ченге, разбираш ли? Агент под прикритие.

— Добър опит, смръдльо. Точно така си представям агентите — засмя се грубо Р. К. и замахна с юмрук.

Но юмрукът не достигна целта си, защото пред лицето му се появи карта на ФБР. Дулото на глока беше точно зад нея.

— Ох, да му се не види! — измърмори Р. К.

Един от влезлите преди просяка работници каза:

— Свидетели сме ти, Фред. Той се опита да те нападне, след като му се легитимира като служител на реда. Може ли вече да се връщаме на работа?

— Благодаря ви, момчета. Аз ще го поема оттук.

Фред Делрей седна на разнебитения стол в ъгъла на билярдната зала с гръб към масите и с лице към младока. Обърна стола с облегалката пред себе си, така му се струваше по-малко плашещо, а той не искаше да плаши Р. К. дотолкова, че да не може да мисли разумно.

Трябваше му само леко изплашен.

— Знаеш ли кой съм, Р. К.?

Хлапето се затресе неистово.

— Не… искам да кажа… знам, че си от ФБР и работиш под прикритие. Но нямам представа защо се заяде с мен.

Делрей започна директно:

— Аз съм ходещ детектор на лъжата, Р. К. Толкова отдавна съм в бизнеса, че само като погледна едно момиче, и го чуя да ми казва: „Хайде да идем у нас и да се чукаме“, знам дали си мисли: „Докато стигнем до нас, тоя ще е пиян като мотика и аз ще мога малко да поспя.“

— Просто исках да се защитя. Ти ме изплаши.

— Точно така, изплаших те. А ти можеше просто да си затвориш устата и да изчакаш да дойде адвокатът ти и да те хване за ръчичката. Можеше дори да се обадиш на федералните и да се оплачеш от мен. Но и при двата случая новината, че хлапето се е сборичкало с агент от ФБР, ще стигне до ушите на татенцето в „Синг-Синг“. И той ще вземе да си помисли, че ти е поверил едно-единствено нещо — да се грижиш за тоя лайнян бар, докато е вътре — с надеждата да не се издъниш, а ти взе, че се издъни.

Делрей видя, че момчето взе да се сгърчи като червей.

— Виждаш ли? И двамата сме загазили.

— Какво искаш?

За да е сигурен, че облегалката между тях няма да възвърне самообладанието на Р. К., Делрей хвана крака му и стисна здраво.

— Ох! Защо го направи?

— Хей, някога подлагали ли са те на детектор на лъжата?

— Не, адвокатът на татко казва, че никога…

— Това е ри-то-ри-чен въпрос, момче — каза Делрей, въпреки че не беше.

Просто беше начин да сплаши още малко хлапето; като пускането на сълзотворен газ срещу протестанти.

Той стисна още веднъж здраво точно над коляното, за да набие страха в главата му. В същото време си помисли: „Хей, Макданиъл, можеш ли да направиш това, докато подслушваш из сенчестата зона, а? Ако не можеш, толкова по-зле за теб, защото е голям купон.“

Фред Делрей беше тук благодарение на един човек: Серина. Поисканата от нея услуга нямаше нищо общо с почистването на мазето. Просто искаше да го размърда. Заведе го в разхвърляната стаичка, където държеше костюмите за различните си превъплъщения от дните, когато работеше активно на улицата, и измъкна един от тях, запечатан в найлонова торба, като онези, в които хората си държаха сватбените одежди. Костюмът на Бездомния пияница, парфюмиран с човешки миризми и мухъл, с добавка на малко котешка пикня, който му даваше възможност да получи признание само като седне до заподозрения.

Серина му бе казала:

— Изгубил си връзката си. Вместо да ми подсмърчаш тук и да се самосъжаляваш, тръгвай да го търсиш. Ако не го откриеш, тогава се опитай да разбереш какво е открил той.

Делрей се усмихна, прегърна я и се качи в спалнята им да се преоблече.

Когато се появи отново, тя възкликна:

— Ама, че смърдиш! — и го плесна закачливо по задника. Тя беше от малкото хора, които можеха да си позволят подобна волност спрямо него.

И той излезе на улицата.

66

Уилям Брент беше прикрил добре следите си. Той беше майстор в това, но Делрей беше майстор в откриването им. Подозрението, че бившият му информатор все пак е попаднал на нещо, го изпълни с надежда. Той откри доказателства за движението му и стигна до извода, че Брент разполага с нещо за Галт, за „Справедливост за Земята“ или за друго, свързано с атаките.

Захвана се здраво за работа и постепенно достигна до някаква информация. Най-накрая откри, че Брент е идвал тук, в този неприветлив игрален дом, за да търси важна информация от младока, чието коляно в момента стискаше.

— Така. Сваляме картите на масата. Или да се позабавляваме още малко?

— Божичко! — гримасата беше толкова изразителна, че бузите на Р. К. се изгубиха напълно. — Кажи ми какво искаш.

— Така те искам, синко.

Върху масата се появи снимката на Уилям Брент.

Делрей се вгледа в лицето на момчето и видя ясно проблясъка в очите, въпреки че Р. К. се прикри веднага.

— Колко ти плати?

Примигването и кратката пауза потвърдиха предположението, че Брент му е платил, но потвърдиха още, че сумата, която имаше намерение да обяви момчето, беше много по-малка от действителната.

— Хилядарка.

Мамка му. Брент разполагаше нашироко с парите му.

— Не става дума за дрога, човече — захленчи Р. К. — Аз не съм по тия работи.

— Разбира се, че си. Но това не ме интересува. Той е бил тук за някаква информация и сега… сега… сега. Искам да знам какво те е питал и ти какво му каза.

Делрей отново стисна крака му.

— Ох, добре, добре. Ще ти кажа. Бил. Той каза, че името му е Бил — посочи към снимката Р. К.

— Бил не е по-лошо от което и да е име. Продължавай, приятел.

— Чул, че напоследък в квартала се появил някакъв. Бил пристигнал наскоро в града, карал бял микробус и носел патлак. Голям, четирийсет и петкалибров. Светил маслото на някакъв.

— На кого? И защо?

— Не знаеше.

— Име?

— Не знам, той не каза.

Агентът нямаше нужда от полиграф, за да разбере, че Р. К. крие още нещо.

— Хайде, Р. К., приятелю, какво още знаеш за този тип? Бял микробус, току-що пристигнал в града, 45 калибров. Пречукал някого по неизвестни причини.

— Може да го е отвлякъл, преди да го е убил. С такъв човек не бива да се ебаваш.

Делрей подмина коментара му.

— Този Бил или както и да се казва, беше свързан, знаеш ли? С мрежата.

— С мрежата.

— Да. Не онази, която използва лудият електротехник, за да убива хората. Имам предвид престъпната мрежа на улицата.

— О, това ли имаше предвид? — каза Делрей, но Р. К пропусна иронията. — Ти също си свързан с нея, нали, синко? Знаеш всичко в този квартал, прав ли съм? Ти си Етел Мерц3 на Долен Ийст Сайд.

— Кой?

— Давай напред.

— Добре де, може да съм чул нещичко. Обичам да знам кой се навърта наоколо и какво лайно ще изсере. Чух, че този тип бил точно какъвто го описа Бил. Дадох му адреса. Това е всичко.

Делрей му повярва.

— Дай адреса и на мен.

Той спомена името на малка уличка недалеч от бара и даде номера.

— Апартаментът е в сутерена.

— Добре, това беше всичко.

— Ти…

— Няма да кажа нищо на татенцето. Не се безпокой. Освен ако не ме пращаш за зелен хайвер.

— Не, в никакъв случай, Фред.

Делрей вече беше на вратата, когато Р. К. извика след него:

— Не беше, както си мислиш — агентът се обърна. — Не ти сервирахме, защото миришеш много лошо. Не защото си чернокож.

След пет минути Делрей стигна до посочения от Р. К. квартал. Понечи да заобиколи отзад, но размисли и реши да не бърза. Работата на улицата криеше в себе си известен финес. Тук нямаше място за сирени, специални части и хора като Тъкър Макданиъл. Той продължи по улицата, старателно избягвайки тълпите, тръгнали незнайно къде по средата на работния ден. И както винаги си помисли: „Какво, по дяволите, работят всички тези хора?“ Зави два пъти и спря в началото на малката уличка откъм задния вход на въпросния адрес.

Огледа набързо тъмния, вмирисан на гнило каньон.

Пред него един бял мъж с кепе и широка риза метеше паветата на платното. Делрей преброи номерата. Стоеше точно на адреса, където Р. К. бе изпратил Уилям Брент.

Странна работа, помисли си Делрей и тръгна бавно по уличката. Метачът обърна огледалните си слънчеви очила към него и веднага се върна към работата си. Агентът спря до него, намръщи се и се огледа. Опита се да намери смисъл в това.

Най-после метачът се обърна и попита грубо:

— К’во търсиш тук?

— Ще ти кажа. Търся ченге под прикритие, което по някаква шибана причина се опитва да се внедри в квартала ми, като мете улиците, при положение, че спряха да ги метат преди сто и трийсет години — каза той и извади картата си.

— Делрей? Чувал съм за теб — каза полицаят и премина в отбрана: — Правя, каквото ми наредят. Наблюдение над заподозрян.

— Наблюдение? Защо? Какво е това място?

— Не знаеш ли?

Агентът извъртя очи.

Ченгето му разказа и Делрей замръзна на място. Но само за миг. Две секунди по-късно вече събличаше костюма на бездомника и хвърляше парцалите в кофата за боклук. Преди да се затича към подлеза, мерна стреснатия поглед на полицая и предположи, че причината е или от стриптийза, на който беше станал свидетел, или от факта, че под парцаливите дрехи се подаде яркозелен велурен спортен костюм. Вероятно беше и от двете по малко.

67

— Казвай, Родолфо.

— Предполагам, че скоро ще те зарадвам с добри новини, Линкълн. Артуро Диас проследил Часовникаря до „Густаво Мадеро“. Това е един квартал на север от града… можем да го наречем предградие, нещо като Бронкс. Не се слави с добро име. Артуро предполага, че хората, които му помагат, се намират там.

— Сигурни ли сте, че е там?

— Така ми казаха. Открили са колата, с която избяга. Били са на не повече от три-четири минути зад него, но не могли да се преборят с трафика и да го спрат. После са го забелязали пред голяма жилищна сграда близо до центъра на предградието и са обградили района. Ще претърсим щателно мястото. Скоро ще имам нова информация.

Райм прекъсна връзката и потисна нетърпението и безпокойството си. Щеше да повярва, че с Часовникаря е свършено едва когато го видеше изправен пред нюйоркския съд.

Обади се на Катрин Данс да й разкаже последните новини и нейният отговор с нищо не намали опасенията му:

— „Густаво Мадеро“? Това е лош квартал. Бях в Мексико Сити за една екстрадиция и минахме през това място. През цялото време се молех колата да не се развали, за да не се наложи да спираме, въпреки че до себе си имах двама въоръжени агенти. Истински лабиринт. Човек лесно може да се скрие из уличките му. Но добрата новина е, че жителите му не искат да виждат полицаи там. Ако Луна вкара един камион въоръжени ченгета, местните ще побързат да му предадат американеца.

Той обеща да я държи в течение и затвори. Слабостта и замайването от дисрефлексията отново се появиха, трябваше да подпре глава на облегалката на инвалидния стол.

„Хайде, стегни се!“ — заповяда си той, отказвайки да се примири с по-малко от сто и десет процента внимание и работоспособност, колкото изискваше и от другите. Но почувства, че няма сили да достигне желания резултат.

Погледна към надвесения над работната маса Пуласки и мислите за Часовникаря минаха на заден план. Младият полицай се движеше прекалено бавно и Райм се притесняваше за него. Ударът от тейсъра явно е бил доста силен.

Но притеснението беше придружено с друга емоция, която го измъчваше от няколко часа насам: вина. Пуласки и Сакс едва не попаднаха в заложения от Галт капан в училището и вината за това беше изцяло негова. Сакс омаловажи инцидента. Пуласки също. Каза през смях: „Тейсерира ме, братлета“, което очевидно беше някаква вътрешна шега, защото Мел Купър отвърна с усмивка, но Райм не я разбра. Нито имаше настроение за шеги. Беше объркан и дезориентиран… и не само от лекарствата. Не можеше да се отърси от чувството за поражение, от чувството, че е предал Сакс и Пуласки.

Наложи си да се съсредоточи върху събрания в училището и района около него материал. Няколко пликчета с проби, предавател, фенерче. И най-важното — генераторът. Райм обичаше големи и масивни улики. Пренасянето им изискваше продължителен физически контакт, а това означаваше, че по тях оставаха много отпечатъци, влакна, косми, пот, фибри и други следи. Генераторът беше натоварен в количка с две колела, но за да се постави на място, със сигурност беше пипан и с ръце.

Телефонът на Рон Пуласки иззвъня. Той хвърли поглед към Райм и се отдалечи в ъгъла на стаята, за да проведе разговора. Въпреки изтощението лицето му постепенно се проясни. Той затвори и за момент остана загледан през прозореца. Райм нямаше представа за естеството на разговора, но изобщо не се учуди, когато младият мъж тръгна към него с решителен вид.

— Трябва да ти кажа нещо, Линкълн — каза той и с бегъл поглед включи в групата и Лон Селито.

— Ъхъ? — отвърна разсеяно Райм с дума, която би спечелила на младия полицай яростен поглед, ако я бе използвал той.

— Като че ли не бях напълно честен с теб по-рано.

— Като че ли?

— Добре де, не бях.

— За какво?

Вглеждайки се в белите дъски с доказателствения материал и другата с профила на Галт, Пуласки заговори:

— За резултатите от ДНК анализа. Знам, че нямаше нужда да ги взимам. Използвах ги като извинение. Отидох да видя Стан Палмър.

— Кого?

— Човека в болницата. Когото бутнах в задната уличка.

Райм изгаряше от нетърпение момчето да се изкаже и да пристъпят към работа. Новите улики го чакаха. Но това беше важно. Изглежда. Той кимна и попита:

— Добре ли е той?

— Още не могат да кажат със сигурност, но аз имах предвид друго: първо, съжалявам, че не ти казах истината. Щях да го направя, но ми се стори, как да кажа, непрофесионално.

— И беше точно такова.

— Но има и още. Докато бях в болницата, попитах сестрата за осигурителния му номер. И потърсих лична информация за него. Познай какво се оказа. Той е престъпник. Бил е три години в Атика. Списъкът му е дълъг.

— Наистина ли? — възкликна Сакс.

— Ъхъ… исках да кажа, да. И в момента има повдигнато обвинение срещу него.

— Издирват го, значи — замисли се Райм.

— На какво основание? — попита Селито.

— Грабеж, търговия с крадени вещи и изнасилване.

Дебелият полицай избухна в смях.

— Надяна му хомота! Буквално.

Отново се засмя и погледна към Райм, но той не се присъедини към веселбата.

— Значи затова си толкова щастлив?

— Не се радвам, че го бутнах. Все още ми е криво.

— Но щом си налетял на някого, предпочиташ да е той, вместо баща на четири деца, да речем.

— Ами да — отвърна Пуласки.

Райм имаше какво да каже по въпроса, но сега не му беше времето.

— Важното е, че се освободи от тягостните мисли, нали?

— Да.

— Браво. Сега, ако сме приключили със сапунената опера, може ли вече да се хванем на работа?

Той хвърли поглед към часовника. Беше три следобед. Времето вдигаше градуса на напрежението, както… електричеството в кабелите. Идентифицираха извършителя, знаеха и адреса му. Но нямаха никаква представа къде може да се намира.

На вратата се позвъни.

Миг по-късно Том се появи с Тъкър Макданиъл, този път без своя подопечен. Райм веднага разбра какво има да им каже агентът. Всички в стаята се досетиха.

— Ново искане? — запита той.

— Да. И този път вдигна мизата много високо.

68

— Какъв е крайният срок? — попита Селито.

— Шест и половина вечерта.

— Дава ни малко повече от три часа. Какво иска?

— Този път е по-откачено от първите две. Може ли да използвам компютъра?

Райм кимна.

Специалният агент затрака по клавиатурата и след няколко секунди на екрана се появи писмото. Погледът на Райм беше замъглен. Той примига няколко пъти и се загледа в монитора.

— Абсурд! — извика Макданиъл. — Ще настъпи пълен хаос, ще избухнат бунтове, може да се стигне до гражданско неподчинение. Губернаторът и президентът са непреклонни. Няма да се подадем.

— Къде е писмото? — попита Райм.

— Виждаш го пред себе си. Беше изпратено като имейл.

— До кого е адресирано?

— Лично до Анди Джесън. И до компанията. На акаунта на охраната.

— Може ли да се проследи източникът?

— Не. Използвал е пълномощно от Европа. Изглежда, че се готви за масова атака — погледна го Макданиъл. — Вашингтон също се намесва. И онези сенатори, дето работят заедно с президента върху възобновяемите източници, пристигат днес в града. Искат незабавна среща с кмета. Заместник-директорът на централния офис на Бюрото също е на път. Всичко се координира от Гари Ноубъл. Изкарахме още агенти и въоръжени отряди на улицата. И директорът на полицията мобилизира допълнително хиляда редови полицаи — той потърка очи. — Линкълн, разполагаме със специалисти по токовете, пожарната също е на крак, но трябва да имаме поне някаква идея къде да очакваме следващата атака. Разполагаш ли с нещо? Трябват ни конкретни показатели.

Макданиъл намекваше, че бяха поверили криминалната част на случая на Райм с уговорката, че здравословното му състояние няма да попречи на разследването.

От входа до изхода…

Райм бе получил каквото искаше — разследването. Но не успя да открие човека. И здравословното му състояние, въпреки уверенията му, че няма да бъде проблем, бе подложило на риск живота на Сакс и Пуласки, плюс още десетина полицаи от специализираните отряди.

Той погледна гладкото лице на агента, срещна блестящите му като на котка очи и каза равно:

— Имам цял камион с доказателствен материал, Макданиъл. Но трябва първо да го обработя.

Макданиъл се поколеба за миг, после махна с ръка в двусмислен жест.

— Добре. Давай.

Райм вече се обръщаше към Купър, кимайки към цифровия предавател със записа на стоновете на „жертвата“.

— Направи аудио анализ.

Със защитени в ръкавици ръце специалистът включи диктофона към своя компютър и на монитора започна да се изписва диаграма. Миг по-късно, разчитайки синусовите извивки на монитора, той заговори:

— Качеството на сигнала и капацитетът предполагат, че е записано от телевизионна програма. Кабелна.

— Марката на рекордера?

— „Саноя“. Китайски.

Купър натисна съответните команди и изследва базата данни.

— Продава се поне в десет хиляди магазина из страната. Няма сериен номер.

— Нещо друго?

— Няма отпечатъци или други следи по него, освен още малко тарама.

— А генераторът?

Сакс и Купър пристъпиха предпазливо към следващата задача. Макданиъл се отдалечи в ъгъла и проведе няколко телефонни разговора. Оказа се, че генераторът е модел „Пауър Плюс“, вероятно произведен в завода на „Уилям Джонас“ в Ню Джърси.

— Откъде може да го е взел? — попита Райм.

— Ще открием — зае се Сакс.

Два телефонни разговора — до местния търговски представител на завода и генералния представител за областта — им разкриха, че е бил откраднат от Манхатън. Според районното полицейско управление крадците не са оставили никакви следи. На строежа нямало охранителни камери.

— Открих нещо! Много любопитно — оживи се Купър и изтича до хроматографа. След малко из стаята се разнесе бръмченето на машината. — Има нещо тук… — надвеси се над дисплея той. — Хмм.

Подобно изказване обикновено беше последвано от убийствения поглед тип „Какво трябва да означава това?“ на Райм. Но той все още се бореше с последствията от пристъпа и беше много уморен. Затова изчака търпеливо специалистът да му обясни.

— Не мисля, че сме го срещали досега — продължи най-после Купър. — Значително количество кварц и малко амониев хлорид. В съотношение десет към едно.

Райм веднага откри отговора.

— Смес за почистване на мед.

— Медни жици — предположи Пуласки. — Галт ги почиства.

— Добро попадение, новобранец. Но аз не съм убеден — не вярваше, че електротехниците почистват жиците, преди да правят нещо с тях. Беше нещо друго и той го обясни: — Тази смес се използва предимно за почистване на медни части върху сгради. Какво друго откри, Мел?

— Каменна прах, каквато не се среща често в Манхатън. Теракота — Купър приближи до окуляра на микроскопа.

— Виждам гранули… изглежда, че са от бял мрамор.

— Полицейските бунтове през петдесет и седма. Хиляда осемстотин петдесет и седма.

— Какво? — погледна го неразбиращо Макданиъл.

— Преди няколко години имаше такова нещо. Помните ли случая „Делгадо“.

— Помня го — обади се Сакс.

— Ние ли сме работили по него?

Райм отговори с гримаса: нямаше значение кой е работил по случая. И кога. Разследващите полицаи, не, по дяволите, не само полицаите, а всеки служител в силите на реда трябваше да е запознат с всички по-големи случи в града, настоящи и минали. Колкото повече знаеш, толкова по-вероятно е да направиш полезна връзка и да решиш конкретния случай.

Научи си уроците.

Той обясни:

— Преди няколко години Стивън Делгадо (с параноидна шизофрения) извърши серия от убийства, повтаряйки престъпленията от времето на скандалните бунтове на нюйоркската полиция през 1857. Избра да убие своята жертва на същото място, където преди сто и петдесет години се разиграла истинска касапница: Сити Хол Парк — паркът пред общината.

Престъпникът беше заловен веднага след първото убийство, защото Райм го проследи до един апартамент в Горен Уест Сайд, където бе оставил следи, включващи и препарат за почистване на мед, прах от теракота от магазина на „Улуорд“ и гранули от бял мрамор от градския съд, където тогава, както и сега имаше ремонт.

— Мислиш ли, че иска да удари Сити Хол? — попита напрегнато Макданиъл и отдръпна слушалката от ухото си.

— Мисля, че има връзка. Засега мога да кажа само това. Запиши го на дъската и ще го обмислим. Какво друго извади от генератора?

— Още косми — каза Купър и вдигна пинсета на височината на очите си. — Рус, дълъг около двайсет и пет сантиметра. Няма обезцветяване и деградация на цвета. Бих могъл да кажа, че притежателят му не е навършил петдесет. Виждам пречупване в края. Ако искаш, ще го мина през хроматографа, но деветдесет процента съм сигурен, че…

— … е спрей за коса.

— Точно така.

— Вероятно е жена. Нещо друго?

— Друг косъм. По-къс. Кестеняв. Подстриган по войнишки. Също под петдесетте.

— И не е на Галт — заключи Райм. Изглежда, че най-после открихме връзка с онази група „Справедливост за Земята“. Но може да са и други. Продължавай.

Другите новини не бяха така обнадеждаващи.

— Фенерчето може да е купено от хиляда магазина. Няма пръстови отпечатъци. Канапът също е обикновен. Кабелът, използван да свърже вратите на училището, е същият като в предишните случаи: „Бенингтън“. Болтовете са обикновени, подобни на вече използваните.

Райм се загледа в генератора. Усещаше, че мисълта му тече на бавни обороти. Една от причините беше преживяната преди няколко часа атака на дисрефлексия. Но не беше само това. Имаше нещо притеснително в данните по случая. Нещо не беше наред. Прекалено много парченца от пъзела не можеха да намерят мястото си.

Отговорът трябваше да е в доказателствения материал. Какво не виждаше? И още по-важно: какво не беше там. Той огледа внимателно белите дъски, опитвайки се да мисли спокойно и последователно. Не за да изпълни препоръките на доктора и да предотврати нов пристъп, а защото нищо не го изкарваше от строя така, както отчаянието.

• Идентифициран като Реймънд Галт, четирийсет години, адрес: Манхатън, Съфолк Стрийт 227

• Връзка с терористични организации? Със „Справедливост за Земята“? Терористична група? Включен ли е човек на име Рахман? Неизяснено движение на парични средства, оживление сред определени кръгове и слухове за нещо „голямо“

— пробивът в охраната на склада на „Алгонкуин“ във Филаделфия вероятно има връзка с атаките

— разкрития от СИГНИТ: кодови думи за оръжие, „хартия и оборудване“ (оръжие и експлозиви)?

— бойната група включва мъж и жена

— неизяснена връзка между тях и Галт

• Раковоболен; наличие на винбластин и преднизон в големи количества, следи от етопозид. Левкемия

• Галт е въоръжен с армейски колт модел 1911 година, четирийсет и пети калибър

• Дегизиран като работник по поддръжката с тъмнокафяв гащеризон. Също и тъмнозелено влакно?

• Носел е бежови кожени ръкавици

…

• Жертва (починала): Луис Мартин, помощник-управител в музикален магазин

• Няма пръстови отпечатъци по повърхностите

• Шрапнел от разтопен метал като резултат от електрическата дъга

• Многожилен изолиран алуминиев кабел

— произведен в завод за електроматериали „Бенингтън“; АМ-МВ, издържа до 60 000 волта

— срязан ръчно с ножовка, с нов лист, счупен зъб

• Два сплит болта с два отвора в тях

— неустановен източник

• Отчетливи следи от инструменти по болтовете

• Метален прът от знак, прикрепен за кабела с болтове с диаметър половин сантиметър

— неизвестен източник

• Следи от обувки

— „Албъртсън- Фенуик“, модел Е-20, за работа с електричество, размер 11

• Срязана решетка, за да се открие достъп до подстанцията, ясни следи от резач за болтове

• Блиндирана врата от сутерена с рамка

— взет материал за ДНК анализ. Изпратен в лабораторията

— гръцка храна, тарама хайвер

• Косъм от руса коса, дължина — два сантиметра и половина. Естествена, от човек под петдесет години; открит в кафето на улицата срещу подстанцията

— изпратен за токсико-химичен анализ

• Следи от минерали: вулканична пепел

— не се намира в почвата около Ню Йорк

— изложби, музеи, институти по геология?

• Проникването в софтуера на контролния център на „Алгонкуин“ е станало с вътрешни кодове; не са замесени хакери отвън

…

• Доставено в дома на Анди Джесън

— няма свидетели

• Писано на ръка

— изпратено на Паркър Кинкейд за анализ

• Обикновена хартия и мастило

— неизвестен източник

• Няма други пръстови отпечатъци, освен на А. Джесън, на портиера и куриера

• Няма видими следи по хартията

…

• Жертви (починали):

— Линда Кеплер, Оклахома Сити, турист

— Морис Кеплер, Оклахома Сити, турист

— Самюел Ветър, Скотстдейл, бизнесмен

— Али Мамауд, Ню Йорк Сити, сервитьор

— Герхард Щилер, Франкфурт, Германия: рекламен агент

• Дистанционно управление за пренасочване на електропотока

— компонентите са от неизвестен източник

• Кабел „Бенингтън“ и сплит болтове, идентични с онези от първата атака

• Работният костюм на Галт от „Алгонкуин“, каска и чанта с инструменти, с неговите пръстови отпечатъци. Не са намерени пръстови отпечатъци на друго лице по тях

— гаечен ключ със следи, сравними с онези по сплит болтовете от първата атака

— следи от стъклен прах, може да се свърже със стъклото от бутилката, открита в подстанцията в Харлем

— вероятно работи сам

• Следи по нападнатия от Галт електротехник, Джоуи Барзан

— реактивно гориво

— атака на военна база?

…

• Скъпи писалки „BIC“, синьо мастило, сравнимо с използваното за написването на писмото до Анди Джесън

• Бяла хартия за принтер, обикновена, размер А4, като използваната за писмото

• Пощенски плик, обикновен, размер 10, като плика, използван за писмото до Анди Джесън

• Резач за болтове, ножовка със следи, съвпадащи с откритите на първото местопрестъпление

• Принтирани страници от компютъра:

— медицински статии за рака, свързани с работата с кабели под високо напрежение

— блог със статия на Галт: на същата тема

• Обувки „Албъртсън-Фенуик“, модел Е-20 за работа с електричество, размер 11 със следи, идентични с намерените на мястото на първата атака

• Допълнително: следи от реактивно гориво

— атака над военна база?

• Не са открити сведения къде може да се крие в момента, нито накъде би насочил следващите си атаки

…

• Коктейл „Молотов“: бутилка от вино 750 мл, неизвестен източник

• Бензин „Бритиш Петролиум“, използван за катализатор на пожара

• Парче памучен плат, вероятно от бяла тениска, използвано за фитил. Източник — неопределен

…

• Доставено от Бърнард Уол, шеф на охраната на „Алгонкуин“

— нападнат от Галт

— без физически контакт, няма оставени следи

— без индикации за местопребиваването му и място на следващата атака

• Хартията и мастилото съвпадат с откритите в апартамента на Галт

• Още следи от реактивно гориво и алтернативно реактивно гориво върху хартията

— атака над военна база?

…

• Жертви (загинали):

— Лари Фишбийн, Ню Йорк Сити, счетоводител

— Робърт Бодин, Ню Йорк Сити, адвокат

— Франклин Тъкър, Парамъс, Ню Джърси, търговец

• Една оставена от Реймънд Галт резка по метала

• Кабел „Бенингтън“ и сплит болтове, идентични с онези на другите местопрестъпления

• Две ръчно направени дистанционни управления

— едно за прекъсване на тока в асансьора

— едно за затваряне на веригата и подаване на ток в кабината на асансьора

• Болтове и по-малки кабели, свързващи таблото към асансьора; неизвестен източник

• Обувките на жертвите са били мокри

• Следи от:

— китайски билки — женшен и годжи

— космена пружина (план да използва таймер, вместо дистанционно управление?)

— тъмнозелено влакно, вероятно от военна униформа

— съдържа следи от авиационно реактивно гориво

— атака над военна база?

— тъмнокафяво влакно вероятно от военна униформа

— съдържа следи от дизелово гориво

— съдържа още китайски билки

…

• Кабел „Бенингтън“, идентичен с използвания при другите атаки

• Генератор „Пауър Плюс“ на завод „Уилямс — Джонас“, откраднат от строеж в Манхатън

• Цифров гласов рекордер, марка „Саноя“, със записан глас от телевизионно шоу или филм. Кабелна телевизия

— неустановен източник

• фенерче „Брайт Бийм“

— неустановен източник

• Улики, свързващи извършителя с района около Сити Хол

— кварц и амониев хлорид, пуцинг за почистване на медни повърхности

— теракотена прах, подобна на облицовката на сградите в околността

— прах от бял мрамор

• Косъм, дълъг около 20 см, рус, съдържащ лак за коса. Принадлежи на човек под петдесетте, вероятно жена

• Косъм, дълъг 2 см. Кестеняв, на човек под петдесетте

…

• Изпратено по електронна поща

• Източник — неизвестен. Използвал е пълномощно от Европа

Райм беше сгрешил.

През цялото време го усещаше и се оказа истина. Уликите — доколкото ги имаше — не пасваха. Но грешката му беше, че търсеше отговора на загадката в изписаните пред него бели дъски. А той не беше там. Решаващото парченце от пъзела връхлетя в лабораторията заедно с Том под формата на върлинест, потен чернокож мъж с яркозелен велурен костюм.

Фред Делрей кимна забързано към хората в стаята и веднага забрави за тях. Втурна се към Райм и едва поемайки си дъх, изрече:

— Трябва да обсъдим нещо, Линкълн. Искам да прецениш дали виждаш логика в тази идея.

— Фред — започна Макданиъл, — какво, по дяволите…

— Линкълн? — настоя Делрей.

— Разбира се, Фред. Казвай.

— Какво ще кажеш за възможността Галт да е извън играта? Според мен той е мъртъв поне от няколко дни. Някой друг организира всичко това. От самото начало.

Райм замълча за момент — изтощението и слабостта след пристъпа забавяха анализа му на теорията на Делрей. Мина известно време, докато се усмихне и отвърне:

— Какво мисля ли? Мисля, че идеята ти е брилянтна.

69

Отговорът на Тъкър Макданиъл беше:

— Глупости! Цялото разследване е базирано на Галт.

Селито не му обърна внимание.

— Кажи ми какво си измислил, Фред. Искам да чуя теорията ти.

— Моят информатор, надежден човек на име Уилям Брент, напипал следа. Тя го отвела при човек, който или стои зад атаките, или поне е свързан с тях. Но Брент изчезна. Направих собствено разследване и установих, че преди да го изгубя от погледа си, е разпитвал за току-що пристигнал в града мъж, въоръжен с 45 калибров пистолет. Разбрал е, че кара бял микробус. Хората от квартала говорят, че този тип отвлякъл и убил някого. През последните два дни се е намирал на адрес в Долен Ийст Сайд. Отидох на мястото. Оказа се, че наскоро там е извършено престъпление.

— Престъпление? — вдигна вежди Райм.

— Да не повярваш. На този адрес се намира апартаментът на Рей Галт.

— Но Галт не е новопристигнал в града — възрази Сакс. — Живял е на този адрес през целия си съзнателен живот.

— Точно така.

— И какво щеше да ни каже този Брент? — стисна скептично устни Макданиъл.

— Каквото и да е било, няма да ни го каже. Защото вчера е отишъл на уличката зад апартамента на Галт и се е натъкнал на колата на наш полицай. Сега е в болницата в безсъзнание.

— Боже мой! — прошепна Рон Пуласки. — В коя болница? В „Сейнт Винсънт“?

— Да. Точно там.

— Аз го блъснах — едва намери сили да изрече Пуласки.

— Ти? — зяпна Делрей срещу него.

— Но не, не може да бъде — замисли се полицаят. — Човекът, когото ударих, се казва Стенли Палмър.

— Да, същият. Палмър е едно от имената му, когато работи под прикритие.

— Искаш да кажеш, че срещу него не се води следствие? И той не е изнасилил, убил и откраднал никого и нищо?

Делрей поклати глава.

— Докладът беше измислен от нас. Нарочно го пуснахме в системата, та ако някой го проверява, да види, че има досие. Най-голямото му престъпление беше укриване на крадени вещи, после аз го вербувах на наша страна. Брент е момче на място. Работеше за пари, разбира се, но е един от най-добрите в бизнеса.

— Но какво е правил с пазарската количка на онази улица?

— Често използвана техника при работа под прикритие. Хората с пазарски торби и колички изглеждат по-малко подозрителни. Най-добре е с детска количка. Естествено, с кукла, не с бебе.

— Боже мой! — замънка Пуласки. — Боже мой, аз…

Но на Райм не му се слушаха вайканията на младия полицай. Делрей им бе представил теория и тя обясняваше липсата на логика в уликите, която бе усетил още в началото на разследването. Беше тръгнал на лов за вълци, но се оказа, че в гората има само лисици.

Но така ли беше наистина? Дали зад атаките се криеше друг човек? А Галт беше мъртъв?

Макданиъл очевидно беше на друго мнение:

— Но ние намерихме свидетели…

Кафявите очи на Делрей се впиха в сините очи на шефа му.

— Сигурни ли сте, че са надеждни?

— Какво искаш да кажеш, Фред? — в обикновено спокойния глас на специалния агент се прокрадна нотка на раздразнение.

— Може свидетелите да са вярвали, че виждат Галт, защото ние казахме на медиите, че извършителят е той. Те от своя страна го разпространиха из целия свят.

Райм примижа и замислено отбеляза:

— Сложи си защитни очила, облечи работно облекло на компанията и каска… Ако си от същата раса, имаш същата фигура и фалшив бадж с твоя снимка и името на Галт отдолу… Разбира се, защо не.

Сакс също се замисли.

— Техникът в тунела, онзи Джоуи Барзан, каза че го е идентифицирал по името на баджа. Иначе не е познавал лично Галт. А и долу беше много тъмно.

— А шефът на охраната Бърни Уол не е успял да види кой точно му дава второто писмо. Извършителят през цялото време е бил зад него — добави Райм и заключи: — Отвлеченият и убит човек е бил Галт, както е установил и твоят информатор, Фред.

— Точно така — кимна Делрей.

— Ами уликите? — заинати се Макданиъл.

Райм се загледа в дъската и изведнъж трепна.

— Мамка му! Как съм могъл да го пропусна?

— Какво, Райм?

— Обувките от апартамента на Галт. Онзи чифт на „Албъртсън-Фенуик“.

— Но те съвпаднаха — каза Пуласки.

— Разбира се, че ще съвпаднат. Но проблемът не е в това, новобранец. Обувките бяха в апартамента на Галт. Ако са негови, нямаше да бъдат там, а на краката му. Работниците не могат да си позволят по два нови чифта. Тези обувки са скъпи и служителите си ги купуват сами… Не, истинският извършител е видял какви обувки е носел Галт и е купил втори чифт със същия размер. Същото е станало с резача за болтове и с ножовката. Онзи ги е оставил в апартамента на Галт, за да ги намерим. Какви други доказателства имаме за присъствието на Галт на местопрестъплението? Онзи косъм в кафенето срещу подстанцията на Петдесет и седма? Това също ни е било подхвърлено. Прочетете внимателно написаното от Галт в блога — кимна той към листовете, които Пуласки бе изтръгнал от принтера в апартамента на Съфолк Стрийт 227.

— А сега вижте първите няколко параграфа от първото му писмо.

— Прави ли ви впечатление нещо? — попита Райм.

Сакс вдигна рамене.

— Текстът в блога няма правописни грешки — обади се Пуласки.

— Правилно, новобранец, но не това е важното. Компютърният редактор отчита всички грешки и ги коригира. Говоря ви за избора на думи.

Сакс кимна отривисто.

— Да. В блога са подбирани много по-прости думи.

— Правилно. Блогът е писан от Галт, докато писмата са преписани от него. Писани са от собствената му ръка, но са диктувани от истинския извършител. Той е отвлякъл Галт и го е принудил да напише този текст. Използвал е несвойствен за електротехника изказ, затова той е допуснал грешки при сложните думи. В блога няма думи като „осъдително“… В първите две писма се забелязват подобни грешки. В последното писмо всичко е точно, защото извършителят е написал сам имейла.

Селито закрачи из стаята. Дъските заскърцаха жаловито под тежестта му.

— Помните ли какво ни каза Паркър Кинкейд? За почерка? Че писмото е написано от емоционално нестабилен и разстроен човек. Галт отговаря на профила, защото е бил изплашен и е писал под диктовка. Това би разстроило всеки. Онзи го е накарал да докосне прекъсвачите и каската, за да открием неговите пръстови отпечатъци по тях.

Райм кимна.

— Сигурен съм, че писаното в блога е дело на Галт. И подозирам, че истинският извършител го е открил именно там. Прочел е статията му и е разбрал, че той е ядосан на електрическата индустрия.

Погледът му се премести към веществените доказателства: кабелите, гайките и болтовете.

И генератора. Очите му останаха по-дълго върху него.

Отвори текстообработваща програма и започна да пише. Вратът и слепоочията му туптяха, но този път това не беше признак за нов пристъп на дисрефлексия, а знак, че сърцето му се вълнува.

Ловна страст.

Лисици, не вълци…

— Добре де… — измънка Макданиъл, игнорирайки поредното телефонно повикване, — ако това е истина, макар да не мисля така, но все пак, ако е така, кой стои зад всичко това?

Набирайки бавно текста, Райм обясни:

— Нека да разгледаме фактите. Ще отстраним всички пряко свързани с Галт улики. Да допуснем за момент, че всичко е било нагласено. Махаме късия рус косъм, инструментите, обувките, униформата и чантата. Вадим още каската и пръстовите отпечатъци. Така. Какво ни остана? Имаме връзката с Куинс — тарамата. Той се опита да унищожи блиндираната врата, където открихме остатъците, следователно доказателството е истинско. Имаме и пистолета. Значи истинският извършител има достъп до оръжие. Открихме и връзка с района на Сити Хол — от откритите по генератора следи. Имаме косми — дълъг рус и къс кестеняв. Това предполага двама извършители. Единият определено е мъж, той свързва кабелите. Другият е неизвестен, но вероятно е жена. Какво друго знаем?

— Не е от града — добави Делрей.

— Знае как да предизвика волтова дъга и как да заложи капан — обади се и Пуласки.

— Добре — кимна Райм.

— Един от тях има достъп до секретните документи на „Алгонкуин“ — отбеляза Селито.

— Но може да е използвал и Галт за тази цел.

Стаята се изпълни с шумове: бръмчене на машини, тракане на инструменти, дрънчене на монети в нечий джоб.

— Мъж и жена — каза Макданиъл. — Като подслушаната информация от Т и К. „Справедливост за Земята“.

Райм изпусна дълга въздишка.

— Тъкър, готов съм да го приема, но ми трябва поне едно веществено доказателство за наличието на организирана група. Такова няма. Нито едно влакно или отпечатък или някакъв намек.

— Всичко е в сенчестата зона.

— Но ако съществуват, не може да няма физическо доказателство за това — извика Райм. — Каквото и да е. Просто няма за какво да се хвана.

— Добре, тогава как си представяш всичко това?

Райм се усмихна.

Едновременно с това Сакс попита:

— Не мислиш сериозно за това, нали, Райм?

— Знаеш ли какво казвам в такива случаи? Елиминирай всички останали възможности и тази, която остане, колкото и невероятна да ти се струва, е отговорът.

— Не разбирам — обади се Пуласки. Изразът на лицето на Макданиъл говореше същото. — Какво имаш предвид?

— Хайде, новобранец, задай си няколко въпроса. Първо — има ли Анди Джесън коса с дължината на намерения косъм? Второ — има ли тя брат, бивш военен, който живее извън града и има достъп до оръжие от рода на армейски колт, четирийсет и пети калибър? И трето — не прекара ли Анди почти цялото си време в общината през последните два дни, докато даваше пресконференции?

70

— Анди Джесън?

Райм отговори на Макданиъл, като продължаваше да трака по клавиатурата.

— И нейният брат. Той подготвя нещата. Рандъл Джесън. Той избира местата за атака. Но двамата действат заедно. Ето защо има движение на уликите. Тя му е помогнала да пренесе генератора от белия микробус до училището в китайския квартал.

Сакс скръсти ръце и се замисли.

— Чарли Сомърс ми каза, че армията обучава войниците си за работа с електричество. Рандъл може да е научил оттам всичко за електрическите разряди.

— Онези влакна върху стола на Сюзън — обади се Купър. — Базата данни показа, че може да са от военна униформа.

Райм кимна към дъската с уликите.

— Помните ли проникването в подстанцията във Филаделфия? В онова филмче за живота на Анди по телевизията казаха, че Рандъл Джесън живее в Пенсилвания.

— Точно така — потвърди Сакс.

— Косата му тъмна ли е? — попита Пуласки.

— Да. Поне е била тъмна, когато е бил дете. Видях го на снимките на бюрото на Анди Джесън. Тя побърза да каже, че той не живее в града. И нарочно спомена, че няма никаква представа от техническата част в работата на компанията. Че носела в себе си таланта на баща си — онази страна от индустрията, свързана с бизнеса. Но спомняте ли си филма за нея? Преди пресконференцията?

Купър кимна и каза:

— Работела е на линията, преди да наследи стола на татко и да застане на върха — той посочи към бялата дъска. — Явно е, че ни излъга.

— И гръцката храна — добави Сакс. — Не би ли могло да е от нея? Може да се е срещнала с брат си в един от близките ресторанти.

Райм се сети още нещо, свъси вежди и без да откъсва поглед от екрана, произнесе:

— Но защо Бърни Уол е още жив?

— Шефът на охраната в „Алгонкуин“ ли? — Селито се почеса по главата. — Не се бях замислял за това. За Галт… за извършителя щеше да е по-добре да го убие.

— Рандъл би могъл да достави второто писмо по милион различни начини. Целта е била да накара Уол да повярва, че е бил Галт. Той не е видял лицето на извършителя.

Делрей се съгласи:

— Не е чудно, че никой не е виждал истинския Галт, въпреки че пуснахме снимката му по телевизията и в интернет. Защото извършителят е бил друг.

Макданиъл изглеждаше по-малко скептичен.

— Къде е този Рандъл Джесън сега?

— Знаем само, че планира нещо грандиозно за шест и половина тази вечер.

Загледан в последните веществени доказателства, Райм се замисли, после продължи да пише. Беше списък с инструкции кой как да действа оттук нататък. Една буква след друга, редеше ги съвсем бавно.

Но специалният агент отново бе обзет от съмнения.

— Съжалявам, но това е безсмислено. Разбирам накъде биете, но какъв е мотивът й? Така съсипва собствената си компания. Превръща се в убийца. В това няма логика.

Райм поправи една буква и продължи да пише.

Трак, трак…

После вдигна поглед и каза тихо:

— Жертвите.

— Какво?

Той обясни:

— Ако извършителят е искал просто да заяви несъгласието си, както се опитва да ни убеди, е щял да сложи часовников механизъм. Така не би рискувал да се показва наоколо. Знаем, че може да го направи; открихме пружина от таймер на едно от местопрестъпленията. Но не е действал така. Използвал е дистанционно управление и е бил наблизо при всяка от атаките. Защо?

Селито се изсмя.

— Божичко, Линк! Анди и брат й са преследвали конкретен човек? Но тя го прави да изглежда… случайно. Ето защо атакуват малко преди крайния срок.

— Точно така. Новобранец, приближи дъските насам.

Пуласки веднага изпълни заповедта.

— Жертвите. Вижте жертвите.

— Знаем ли нещо за ранените?

Сакс заяви, че не знае.

— Някой от тях може също да бъде предполагаема цел. Трябва да разучим. Но какво знаем за тях. За починалите? — попита Райм, загледан в имената. — Има ли някаква причина Анди да иска някой от тях да умре?

— Семейство Кеплер са туристи, дошли на обиколка из страната — каза Сакс. — Пенсионери от десет години. Ветър беше свидетел. Може затова да са искали да го убият.

— Не, това е планирано най-малко преди месец. Какъв му е бизнесът?

Тя запрелиства страниците на бележника си.

— Президент на „Саутуест Конкрит“.

— Мел, провери ги.

След минутка Купър докладва:

— Чуйте това. Седалището им е в Скотсдейл. Строителна фирма, разработила много инфраструктурни проекти. В уебстраницата се казва, че Ветър е на семинар в хотел „Батъри Парк“ във връзка с финансирането на алтернативна енергия — той продължи да чете: — Наскоро са започнали изграждането на зони с фото галванични елементи.

— Слънчева енергия — поясни Райм и продължи да се взира в дъската. — А жертвите от офис сградата? Сакс, обади се на Сюзън Стрингър и разбери дали знае нещо за тях.

Тя извади телефона си и проведе разговор с жената. След малко затвори и каза:

— Стрингър не познава адвоката и онзи, дето се е качил от шестия етаж. Но има бегла представа от бизнеса на Лари Фишбийн, счетоводителя. Дочула да обяснява на приятеля си, че имало нещо съмнително в счетоводните книги на фирмата, която проверявал в момента. Изчезвали някакви пари. Където и да е било, времето там е било горещо. Толкова горещо, че не можело да се играе голф.

— Може да е Аризона. Обади се и провери.

Селито взе от Сакс телефонния номер на жертвата. Разговорът му продължи около две минути.

— Бинго! — извика той, след като затвори. — Фишбийн е бил в Скотсдейл. Върнал се е във вторник.

— Аха! Скотсдейл… където е фирмата на Ветър.

— За какво ти е това, Линкълн? — попита Макданиъл. — Аз все още не виждам мотив.

След кратка пауза Райм отговори:

— Анди Джесън е против възобновяемите източници на енергия, нали?

— „Против“ е силно казано, но определено не им е фен — отвърна Сакс.

— Ами ако подкупва произвеждащите алтернативна енергия компании да ограничат производството си? Или прави нещо друго, за да саботира работата им?

— И да увеличи нуждата от произвежданата от нейната компания енергия — допълни го Макданиъл. Сега, когато мотивът беше в джоба му, интересът му се повиши.

— Точно така. Ветър и Фишбийн може да са разполагали със съсипваща бизнеса й информация. Ако бяха убити по различно време, но само двамата, разследващите можеха да се запитат дали двата случая не са свързани. Но Анди е нагласила нещата така, че да изглеждат като случайни жертви и никой да не може да събере парченцата. Ето защо исканията в писмата бяха невъзможни за изпълнение. Тя не е искала това. Трябвало е атаките непременно да се проведат.

Райм се обърна към Сакс:

— Вземи имената на ранените и ги провери. Може и сред тях да има потенциални жертви.

— Добре.

— Но ето че имаме и трето писмо, дошло по електронната поща — каза Селито с необичайно за него оживление. — Дали това не означава, че иска да убие още някого? Коя може да е следващата жертва?

Райм продължаваше да пише. Напрягаше сили да приключи бързо, въпреки трудностите.

— Не знам — отвърна той. Очите му се вдигнаха към електронния часовник на стената. — И имаме по-малко от два часа, за да разберем.

71

Въпреки предизвикания от атаките на Галт ужас, Чарли Сомърс не можеше да отрече факта, че цялата работа някак си го зареди с енергия.

Той прекара полагаемата му се почивка за кафе в чертане на диаграми за бъдещо свое изобретение (на салфетка, естествено): начин да доставя водороден газ за гориво до домовете. Но почивката свърши и той тръгна към главния вход на „Ню Енерджи Експо“ в Изложбения център на Манхатън в Уест Сайд, близо до река Хъдсън. В момента едни от най-известните хора в света в областта на науката се намираха тук. Всички те работеха за бъдещето — изобретатели, учени, преподаватели, както и най-големите инвеститори — и всеки от тях бе посветил себе си на една идея: алтернативната енергия. Създаване, доставката, складиране и употреба. Манхатън беше център и на още едно забележително събитие: провеждането на най-голямата конференция по въпросите на алтернативната енергия в целия свят. Тя беше планирана така, че да съвпадне с Деня на Земята и на нея щяха да се съберат всички водещи специалисти, осъзнали важността на енергията, но също така, осъзнали важността да я произвеждат и използват по съвсем различен начин от традиционния. Докато вървеше през футуристичния център — завършен само преди около месец — сърцето на Сомърс биеше като на ученик, посетил за пръв път научна изложба.

Изобретателят беше в състояние на еуфория, гледаше наляво и надясно, не пропускаше нито един от щандовете на фирмите производители на вятърни енергийни турбини, дошли не за директна продажба, а да търсят поддръжници за създаването на микромрежи в отдалечени части на света из страните от Третия свят; компании, произвеждащи ток чрез соларни системи, други, разработващи геотермални източници, и по-малки научни колективи, заложили на производството на фото галванични системи, и други, задвижвани с маховици, с течен натрий или с батерии, свръхпроводими транспортни системи, интелигентни мрежи, управлявани чрез цифрови системи, и така нататък. Списъкът беше безкраен.

И завладяващ.

Най-после стигна до не по-дългия от три метра щанд на своята компания в дъното на залата с надпис:

„Алгонкуин“ беше може би най-голямата компания сред изложителите, но бе наела възможно най-малкия щанд в залата и единственият й представител беше той. Което беше точен показател за отношението на Анди Джесън към новите енергийни технологии.

Но Сомърс не го преживяваше тежко. Беше тук като представител на компанията, но имаше и лични цели. „Ню Енерджи Експо“ му даваше възможност да се запознае с други хора и да създаде свои контакти. Един ден — надяваше се да е скоро — той щеше да напусне „Алгонкуин“ и да се посвети изцяло на собствената си фирма. Никой от шефовете му не знаеше за домашните му занимания. Никой от тях не се интересуваше какво прави в свободното си време. А и никой не би се развълнувал от изобретенията му за бита, неща като неговата „Камила в мивката“ — система за икономии на водата в кухнята, или „волтов колектор“ — малка кутия, използваща движението на превозните средства за създаване енергия и складирането й в батерия, за да може по-късно потребителят да я използва у дома или в офиса, съкращавайки консумацията на електричество от местната електрическа компания.

Кралят на негаватите…

Фирмата му вече бе регистрирана под името „Сомърс Илюминейтинг Иновейшънс“ и в нея работеха трима души — той, съпругата му и брат му. Името беше закачка с корпорацията „Едисон Илюминейтинг Къмпани“ на Томас Едисон — създателя на първата електрическа мрежа и първият собственик на такава.

Сомърс се ласкаеше от мисълта, че притежава малко, съвсем мъничко, от творческия гений на Едисон, но със сигурност не беше бизнесмен. Станеше ли дума за пари, беше абсолютно безпомощен. Когато реши да се занимава със създаване на регионални мрежи, за да могат по-малките производители да имат достъп до „Алгонкуин“ и другите големи компании и да продават продукцията си, един негов приятел от бранша му се изсмя:

— Защо „Алгонкуин“ ще купува тяхната енергия, когато самата тя продава усилено?

Сомърс примига от изненада пред наивното мислене на приятеля си.

— Защото е по-ефикасно. Ще излезе по-евтино за крайните потребители и ще намали риска от прекъсване на електрозахранването.

Човекът му отговори със смях, който трябваше да означава, че наивникът е Сомърс.

Той седна зад щанда, запали осветлението и премести табелата „Връщам се след малко“. Досипа бонбони в купичката. („Алгонкуин“ забрани да наемат модели с къси полички, за да стоят пред щанда и да се усмихват, както правеха други компании на изложението.)

Не, усмивката остана негово задължение и той не я сваляше от лицето си, докато канеше хората да посетят щанда им и разказваше за компанията.

По време на затишията се отпускаше на стола и зяпаше наоколо, питайки се какво ли щеше да си помисли Томас Едисон, ако можеше да се появи отнякъде. Струваше му се, че ученият щеше да остане доволен, но не и смаян. За тези сто двайсет и пет години мрежата и начинът на производство на ток не се бяха променили съществено. Показателите бяха по-високи, ефективността — по-добра, но всяка по-голяма съвременна система е била известна и по онова време.

Вероятно щеше да завиди за халогенните крушки, знаейки колко е трудно да се намерят жички, работещи в такава среда. И щеше да се смее на микроядрените реактори, които трябваше да се пренасят на големи кораби до мястото на експлоатацията. (Едисон бе предвидил още през деветнайсети век, че след време човечеството ще използва ядрена енергия за производство на електричество.) Без съмнение щеше да се възхити от самата сграда на изложбения център; тук дори и подовете бяха облицовани с мед и неръждаема стомана.

Те създаваха усещане, поне за Сомърс, че се намира в огромен комутационен център.

„Трябва да помисля за узаконяването и внедряването на проектите си“ — отплесна се отново той. Това беше най-лошата страна на всяко изобретение. Създаването на електрическата крушка беше предизвикало страховита битка — продължила не само в лабораториите, но при узаконяването й. Стотици хора участвали във войната за отхвърляне на проекта или за инвестирането в него — естествено, заради печалбата. Томас Едисон и англичанинът Джоузеф Уилсън Суон победили, но си спечелили много врагове, десетки съдебни искове, шпиониране и саботажи. И провалена кариера.

Сомърс размишляваше върху нелеката съдба на изобретателя, когато видя мъж с шапка и слънчеви очила. Стори му се подозрителен, защото се мотаеше между два близки щанда с коренно противоположни дейности. Едната фирма произвеждаше оборудване за геотермална енергия — уреди, усещащи горещите точки дълбоко в земята. Другата строеше хибридни двигатели за малки преносни мрежи. Сомърс знаеше, че който се интересува от геотермалните източници, не би обърнал внимание на хибридите.

Човекът дори не погледна към щанда на „Алгонкуин“ и Сомърс, но на изобретателя му хрумна, че онзи можеше без никакъв проблем да направи снимки на някои от нововъведенията и моделите, показвани на екрана над щанда. Сега шпионските камери бяха изключително прецизни.

Той се обърна, за да отговори на въпрос, зададен от някаква жена. Когато потърси с поглед мъжа с шапката — шпионин, бизнесмен или просто любопитен гражданин — той беше изчезнал.

След десет минути посетителите отново намаляха. Той реши да използва момента и да отиде до тоалетната. Помоли човека от съседния щанд да хвърля по едно око към нещата на „Алгонкуин“ и тръгна по безлюдния коридор към мъжката тоалетна. Едно от предимствата на по-евтините места в залата беше, че човек винаги можеше да разчита, че ще намери свободна кабина. Той зави по коридора, загледа се в модерния под от лъскава леко грапава стомана и реши, че идеята е била да се имитира космическа станция или ракета.

Не беше направил повече от двайсет крачки, когато телефонът му иззвъня.

Той не позна номера, видя само, че е с местен код. Помисли за момент, после натисна бутона за отказ.

Продължи спокойно към тоалетната. Забеляза блестящите медни топки на вратите и си помисли: „Тези тук явно не пестят пари. Не е чудно, че участието ни струва цяло състояние“.

72

— Моля ти се, Чарли! — повтаряше разтревожено Сакс. — Моля те, вдигни телефона!

Преди минутка бе набрала телефона на Сомърс, но той иззвъня веднъж и веднага я прехвърли на гласовата поща.

Тя опита отново.

— Хайде, хайде! — измърмори и Райм.

Две позвънявания… три.

Най-после се чу глас.

— Ало?

— Чарли, обажда се Амелия Сакс.

— О, ти ли звъня преди малко? Аз отивах…

— Чарли — прекъсна го тя. — В опасност си.

— Какво?

— Къде си?

— В Изложбения център. Тъкмо щях… Какво искаш да кажеш?

— Наоколо има ли метални части? Нещо, което може да произведе електрическа искра? Някакви кабели?

Той се изсмя прегракнало:

— Стоя върху метален под. И тъкмо щях да отворя вратата на тоалетната, а тя е с метална дръжка — стана сериозен: — Искате да кажете, че може да е капан?

— Възможно е. Веднага се махни от металния под.

— Не разбирам.

— Имаме ново писмо с искания. Крайният срок е шест и половина. Но ние мислим, че атаките в хотела и в асансьора нямат нищо общо със заплахите и исканията. Те са само прикритие, за да се премахнат определени хора. И ти вероятно си един от тях.

— Аз? Защо?

— Първо, махни се от онова място.

— Ще се върна в залата. Подът там е бетонен. Почакайте — миг по-късно той отново беше на телефона. — Добре. Знаете ли, видях тук един човек. Той ме наблюдаваше. Но не мисля, че беше Галт.

— Чарли, Линкълн е на телефона — обади се Райм. — Стигнахме до извода, че Галт е извън играта. И най-вероятно вече е мъртъв.

— Значи друг стои зад атаките?

— Да.

— Кой?

— Анди Джесън. Мъжът, когото си видял, може да е нейният брат Рандъл. Уликите показват, че сигурно действат заедно.

— Какво говорите? Това е невъзможно! И защо аз да съм в опасност?

Сакс продължи:

— Някои от убитите при другите атаки са свързани с производството на алтернативна енергия. Като теб. Подозираме, че тя е подкупила определени компании да спрат производството си и да продължат да теглят електричество от „Алгонкуин“.

Настъпи кратка пауза.

— Наистина, един от проектите ми предполага обединяване на регионални мрежи, за да могат да задоволяват нуждите на районите си и… да започнат да доставят енергия на големи интер връзки като „Алгонкуин“. Предполагам, че това наистина няма да й хареса.

— Ходил ли си скоро в Скотсдейл?

— Наред с други места… Да. Работя и за една соларна ферма в този район. В Калифорния има вятърни системи. В Аризона са предимно соларни.

— Спомних си какво ми каза, когато разговаряхме в централата на компанията — каза Сакс. — Защо тя поиска ти да ми помогнеш в разследването?

Отново пауза.

— Права си. Можеше да повика всеки друг.

— Мисля, че беше нарочно.

— Боже мой! — изпъшка той.

— Какво? — попита Райм.

— Може би не само аз съм в опасност. В тази изложбена зала всички са заплаха за „Алгонкуин“. Цялото изложение на алтернативна енергия, идеите за микромрежи, за децентрализация. При положение, че е обсебена от идеята да превърне „Алгонкуин“ в енергиен доставчик номер едно за Северна Америка, Анди сигурно вижда заплаха във всяка фирма тук.

— Има ли човек от „Алгонкуин“, на когото можем да се доверим? Който да прекъсне енергоподаването за центъра? Без да знае Анди?

— Центърът не приема ток от „Алгонкуин“. Като повечето линии на метрото, той си произвежда собствена енергия. Генераторът е близо до основната сграда. Дали не трябва да евакуираме хората?

— Ще минат ли по метален под, ако трябва да излязат?

— Да, повечето от тях. Подът пред входа и във фоайето е метален. И не е боядисан. И знаете ли колко много електричество харчи място като това? Натоварването в ден като този е близо двайсет милиона вата. Вижте, аз мога да сляза и да намеря източника. Може да успея да го изключа. Ще…

— Не. Трябва да разберем какво точно правят. И как го правят. Ще се обадим веднага, щом разберем още нещо. Стой на линия.

73

Плувнал в пот, Чарли Сомърс напрегнато се вгледа в хилядите посетители на изложението. Някои от тях бяха дошли с надеждата да направят състояние, други — ако не да спасят планетата, то поне да помогнат, трети просто бяха решили да спрат за малко и да разгледат.

Залата беше пълна с млади хора. Също като него преди години след това изложение много от тях щяха да променят решението за своето бъдеще и след гимназията щяха да поемат по друг път. Повече наука, по-малко чужди езици и история. За да се превърнат в едисоновци на своето поколение.

Всички те бяха в опасност.

Бъди на линия, му бяха казали от полицията.

Хората се тълпяха пред щандовете, навсякъде се виждаха цветни пликчета с логото на различни фирми: „Волт Сторидж Текнолоджис“, „Батерии — ново поколение“, „Геотермални иновации“…

Стой на линия…

Но мислите му вече тичаха към мястото, наричано от жена му „Чарли мисли“. Въртяха се като динамо по своя собствена орбита. Като маховик за добив на алтернативна електроенергия. Десет хиляди оборота в минута. Центърът консумираше по двайсет мегавата електричество.

Двайсет милиона вата.

Достатъчно, за да убие хиляди, ако се насочи към проводима структура. С волтови дъги или просто с пускане на електричество по пода. Мощният поток щеше да премине през телата на хората, отнемайки живота им и оставяйки след себе си купища обгорели дрехи, мъртва плът и димяща коса.

Стой на линия…

Не, не можеше.

Като всеки изобретател Сомърс обмисли внимателно практическите подробности. Рандъл Джесън и Анди сигурно не действаха чрез генератора на местната електроцентрала. Не биха рискували евентуален сигнал да накара полицаите да извикат хората от поддръжката и те просто да спрат токоподаването. Но освен захранваща, под тази сграда имаше и голяма трансмисионна линия. И като всяка трансмисионна линия тя провеждаше 138 000 волта напрежение. Щяха да свържат пода или стълбите, или дръжките на вратите с нея. И асансьорите също.

Сомърс знаеше:

Присъстващите в залата не можеха да избегнат досега с електричеството.

Нямаше как да се защитят от него.

Следователно той трябваше да му откъсне главата.

Нямаше да стои на линия.

Ако откриеше входящия кабел, преди Рандъл Джесън да преразпредели потока, можеше да предизвика късо съединение. Да пусне жица от горещата линия по обратното направление. Това щеше да причини късо съединение и електрическа дъга с размерите на онази на автобусната спирка преди няколко дни, да задейства прекъсвачите на местната централа до изложбения център и да елиминира опасността. Аварийните светлини в залата щяха да се включат, но волтажът им беше малък, те вероятно се захранваха от дванайсетволтови оловно-калциеви батерии. С такова напрежение нямаше опасност от токов удар. Няколко души щяха да заседнат в асансьора, хората щяха да се паникьосат. Но щетите щяха да са минимални.

Но действителността бързо го отрезви. Единственият начин да изключи системата беше да извърши най-опасната манипулация в този занаят: да работи с голи ръце по линия, пренасяща ток с напрежение 138 000 волта. Само най-добрите специалисти си позволяваха това. Работеха от изолирани платформи или хеликоптери, за да избегнат всякакъв риск за контакт със земята. Обличаха фарадееви костюми — екраниращо защитно облекло, всъщност метално — и се свързваха директно към високоволтовия кабел. Така ставаха част от веригата и през телата им минаваше ток с напрежение от стотици хиляди единици.

Чарли Сомърс никога не бе пипал висок волтаж с голи ръце, но знаеше какво трябва да прави… на теория.

Като птичка на електрическия кабел…

Грабна трогателно оскъдния набор инструменти от щанда на „Алгонкуин“ и взе назаем кабел за високо напрежение от съседния. После изтича по страничния коридор към сервизното помещение. Погледна към медните топки на вратата и се поколеба, но само за миг, после отвори решително и влезе в тъмния коридор към мазетата на изложбената зала.

Да стоя на линия? Не, не мога.

74

Той седеше на предната седалка на своя бял микробус. Климатикът беше изключен. Не искаше да привлече внимание, като запали двигателя. Паркиран автомобил е едно. Но паркиран автомобил с включен двигател веднага щеше да събуди подозрения.

Потта се стичаше по лицето му, но той не усещаше нищо. Притисна слушалката до ухото си. Все още нищо. Увеличи звука. Статичен шум. Пукане. Щракане.

Докато чакаше, си повтаряше пасажи от имейла, който изпрати по-рано днес.

Да. И не.

Той наведе глава, за да може да чуе повече от разговора, достигащ до него през скрития микрофон в пренесения генератор от училището в китайския квартал — троянски кон, услужливо доставен от полицията директно в дома на Райм. Вече познаваше основните играчи от екипа на Райм и тяхната длъжност. Лон Селито — детективът от нюйоркската полиция и Тъкър Макданиъл — специалният агент от ФБР, бяха тръгнали към сградата на общината, за да организират защитата на Изложбения център.

Амелия Сакс и Линкълн Райм се мъчеха да измислят начин да спрат електроподаването към него.

„Губене на време“, усмихна се той.

После чу гласа на Райм и застина:

— Добре, Мел. Искам да отнесеш онзи кабел в лабораторията в Куинс.

— К-кой?

— Кабела.

— Кой от всичките?

— Колко кабели има тук, да му се не види?

— Четири.

— Намереният от Сакс и Пуласки в училището. Искам да изследват следата между изолационния слой и жиците. Да го отворят и да го погледнат под микроскоп.

Дочу се шумолене на найлон и хартия. Миг по-късно — стъпки.

— Ще се върна след четирийсет минути, най-много час — отвърна лабораторният специалист.

— Не ме интересува кога ще се върнеш. Искам да знам кога ще ми се обадиш с резултатите.

Стъпките се отдалечиха.

Микрофонът беше много чувствителен и той долавяше всеки шум.

Затръшна се врата. После тишина. Нищо, освен потракване по клавиатура.

Райм се развика:

— По дяволите! Том! Том!

— Какво, Линкълн? Добре ли…

— Мел тръгна ли?

— Чакай.

След секунда отново гласът на Том:

— Да. Колата му я няма. Искаш ли да му се обадя?

— Не, не си прави труда. Виж. Трябва ми някакво парче жица. Искам да видя дали ще мога да изкопирам направената от Рандъл връзка… За целта ми трябва по-дълго парче. Имаме ли нещо подобно в къщи?

— Кабелът от удължителя става ли?

— Не, трябва да е по-дълъг. Седем-осем метра.

— Че защо ще държим толкова дълъг кабел у дома?

— Мислех, че може да си прибрал… Добре, намери ми отнякъде, Том. Веднага.

— И къде да го търся тоя кабел?

— В магазина за кабели, по дяволите! Откъде да знам. Виж по магазините за електроматериали. Има един на „Бродуей“. Поне имаше преди.

— Все още си е там. И какво? Искаш седем-осем метра, така ли?

— Предполагам, че ще стигне… Какво си ме зяпнал?

— Не изглеждаш добре, Линк. Не съм сигурен, че трябва да те оставям сам в такова състояние.

— Трябва, Том. Трябва да правиш, каквото ти кажа. Колкото по-бързо тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш и те уверявам, че ще ти дам да ме дундуркаш на коленете си, колкото си поискаш. Но сега тръгвай!

За миг настъпи тишина.

— Добре, но първо ще ти измеря кръвното.

Отново тишина.

— Добре, давай.

Приглушени звуци, леко съскане.

— Не е много високо. Но искам да съм сигурен, че няма да се покачи. Как се чувстваш?

— Просто съм уморен.

— Ще се върна след половин час.

Глухи стъпки по пода. Вратата се отвори, после отново се затвори.

Той остана заслушан още минутка, после стана. Облече униформа на телевизионен техник. Пъхна армейския колт, модел 1911 година, в чантата с инструментите и я метна на рамо.

Погледна през предните прозорци и огледалата на микробуса въпреки че уличката беше пуста и излезе от кабината. Увери се, че няма охранителни камери, и тръгна към задната врата на къщата на Райм. Три минути му бяха достатъчни да се убеди, че алармата е изключена, да се справи с ключалката и да влезе в мазето.

Намери електрическото табло и започна да работи бързо, свързвайки поредното дистанционно управление към входящата обслужваща линия, 400 ампера, двойно по-мощна от тези на останалите къщи в района.

Това беше интересен факт, не че имаше някакво значение, разбира се, защото той знаеше, че за да причини смърт, му трябва съвсем малка част от цялата тази мощ.

Една десета от един ампер…

75

Райм препрочиташе списъка с веществените доказателства, когато електричеството угасна. Екранът на компютъра потъмня, машините замлъкнаха. Червените, жълтите и зелените очи на индикаторите по различните електронни системи изчезнаха.

Той разтърси глава. Чу скърцане от мазето. После — тежки стъпки. Не бяха бързи, просто лек протест от тежестта на стъпки върху старите сухи дъски.

— Ехо? — извика той. — Том? Ти ли си? Токът, Том. Стана нещо с тока.

Поскърцването се чу по-отчетливо. После спря. Райм описа кръг със стола си. Огледа стаята, както оглеждаше всяка подробност на местопрестъплението, спирайки се на възможните улики, докато си създаваше първото впечатление от сцената на действие. И търсейки с поглед възможна опасност: места, където извършителят можеше да се крие, ранен, паникьосан или хладнокръвно дебнещ удобен момент да застреля полицейския служител.

Ново поскърцване.

Той отново завъртя стола. Видя мобилен телефон в далечния край на работната маса. Токът в къщата беше спрян, но батериите на телефона работеха.

Батерии…

Райм натисна едно копче на таблото за управление и столът реагира веднага. Стигна бързо до масата, спря с гръб към вратата и се загледа в телефона. Беше на не повече от двайсет — двайсет и пет сантиметра от лицето му.

Индикаторът за батериите светеше в зелено. Апаратът имаше достатъчно енергия за приемане или провеждане на разговор.

— Том? — извика отново Райм.

Нищо.

Усети ударите на сърцето си в пулсиращите слепоочия и във вените.

Сам в помещението и на практика неподвижен, загледан в телефона, на по-малко от крачка от него, Райм се завъртя странично на масата, после даде рязко назад, надявайки се от удара на стола телефонът да подскочи и да се придвижи към него по масата. Но той остана на мястото си.

Изведнъж усети промяна в акустиката на стаята и разбра, че някой е влязъл. Отново маневрира и отново удари стола в масата. Но преди телефонът да се плъзне по-близо до него, по пода зад него се чуха стъпки. Една ръка в ръкавица се пресегна и спря движението на апарата.

— Ти ли си, Рандъл? — извика Райм към човека зад него. — Рандъл Джесън?

Отговор не последва.

Само тихи звуци. Изщракване. После някой забърника из таблото на стола. Индикаторът за батерията на инвалидния стол угасна. Човекът задвижи ръчно количката и го избута до прозореца под сноп от падащи слънчеви лъчи.

После го обърна бавно към себе си.

Райм отвори уста да каже нещо, но бързо присви очи и огледа внимателно лицето на човека. В първия миг занемя от изненада. После прошепна:

— Не може да бъде.

Козметичната операция беше много добра. Но въпреки това улови познатите черти. Нямаше начин да не го познае. Ричард Логан, Часовникаря, убиецът, за когото всички мислеха, че се крие някъде из крайните квартали на Мексико Сити.

76

Логан изключи мобилния телефон, към който Райм така отчаяно се стремеше, но в крайна сметка не успя да използва.

— Не разбирам — промълви Линкълн.

Логан свали от рамото си чантата с инструментите на пода, клекна и я отвори. Бързите му пръсти потънаха надолу и ловко измъкнаха един лаптоп и две безжични видеокамери. Разположи едната камера в кухнята и я насочи към алеята отпред. Другата прикрепи към предния прозорец. Включи компютъра и го остави на близката масичка. Написа няколко команди и алеята и тротоарът пред входа на къщата се появиха на мига. Същата система бе използвал и в хотел „Батъри Парк“, за да следи Ветър и да избере точния момент за натискане на дистанционното: когато плътта докосне метал.

Логан огледа входа отпред, после огледа стаята и се засмя тихо. Приближи се до дъбовата полица над камината, където бе оставен джобен часовник.

— Все още пазиш подаръка ми — каза шепнешком. — И си го оставил… като за изложба.

Това го изненада. Очакваше старият Breguet4 да бъде разглобен напълно и всяка негова част да бъде изследвана щателно в търсене на някаква следа към мястото, където живееше Логан.

Двамата с Райм бяха заклети врагове и той скоро щеше да го убие, но това не му пречеше да му се възхищава, затова остана поласкан, че намира часовника си цял и непокътнат.

Замисли се и реши, че Райм все пак е наредил да го разглобят, да изследват всяка пружинка и всеки скъпоценен камък за следи, но после е поискал да го сглобят отново.

Това веднага причисли Райм към гилдията на часовникарите.

До часовника стоеше изпратената от него заедно с подаръка бележка. Тя беше проява на уважение и в същото време, зловещо обещание, че някога двамата отново ще се изправят един срещу друг.

Сега обещанието беше изпълнено.

Райм се съвзе от първоначалния си шок.

— Хората ми ще се върнат всеки момент.

— Не, Линкълн, няма — поклати глава Логан и повтори дословно къде е бил изпратен всеки един от хората му само преди няколко минути.

Райм се намръщи.

— Как успя… О, не! Генераторът, разбира се. Скрил си вътре микрофон.

И стисна очи от яд.

— Точно така. И знам точно колко минути имам на разположение.

Каквото и да се случваше в живота му, Логан винаги знаеше с колко време разполага.

Отвращението по лицето на Райм се смени с объркване.

— Значи не Рандъл Джесън се правеше на Реймънд Галт. Бил си ти.

Логан огледа с любов часовника. После свери точността му с часовника на ръката си.

— Добре се грижиш за него — отбеляза. — Прав си. През последната седмица аз бях Реймънд Галт, старши електротехник и специалист по аварии.

— Но аз те видях на записа от летището… Нает си да убиеш Родолфо Луна в Мексико.

— Не е точно така. Неговият колега Артуро Диас се води на ведомост в един от големите картели на Пуерто Ваярта. Луна е един от малкото останали честни ченгета в Мексико. Диас искаше да ме наеме да го убия. Аз бях зает. Но срещу определена сума се съгласих да направя така, че всички да помислят, че стоя зад това, за да отклоня подозренията от него. Това отговаряше и на моите планове. Исках всички вие, особено ти, да вярвате, че съм извън Ню Йорк.

— Но на летището… Ти беше в самолета. Видях те на охранителната камера. Видях те да се качваш в камиона и да се криеш под покривалото. После са те засекли по пътя от летището към града. Преди час си бил забелязан в „Густаво Мадеро“. Пръстовите ти отпечатъци и… — гласът му секна. Райм поклати глава и се усмихна горчиво. — Боже мой! Изобщо не си напускал летището.

— Не съм.

— Взел си пакета и си се качил в камиона пред камерата. Знаел си за нея. Но после камионът е излязъл от обектива й и ти си скочил обратно. Предал си пакета на друг човек и си се качил на самолета до източния бряг. Хората на Диас са ни излъгали. Продължили са да докладват за появата ти на разни места из Мексико Сити, за да убедят всички, че си там. Колко от хората на Диас са в играта?

— Около двайсетина.

— И никаква кола не се е отправила към „Густаво Мадеро“?

— Никаква.

За Логан емоциите бяха излишен елемент, дори вреден за работата. Особено чувството на съжаление към жертвата. Но в момента му се стори, без това да го засегне лично, че у Линкълн Райм имаше нещо достойно за съжаление. Видя му се някак смален и уязвим. Вероятно беше болен. Това беше добре, реши Логан; електричеството, което щеше да пусне през него, нямаше да забави излишно действието си. Не му се искаше Райм да страда. Той продължи:

— Ти предвиди нападението над Луна. Успя да осуетиш плановете на Диас да го убие. Не мислех, че ще успееш да решиш загадката навреме. Но като се замисля, всъщност не би трябвало да съм изненадан.

— Но не успях да осуетя твоите планове.

Логан бе убил много хора през дългата си професионална кариера. В мига, когато осъзнаеха, че краят им идва, жертвите обикновено се успокояваха, сякаш разбираха неизбежността на предстоящата смърт. Но Райм отиде по-далеч. Изглеждаше някак облекчен. Може би причината беше в болестта му. Той потърси в очите на инвалида симптомите на изтощението. Тежкото състояние вероятно бе отнело волята му за живот и една бърза смърт би била истински божи дар за него.

— Къде е тялото на Галт? — попита Райм.

— Във Фурната на „Алгонкуин“.

Бърз поглед към екрана на лаптопа. Беше чисто. Той извади кабел „Бенингтън“ за средна мощност и свърза единия му край към линията под напрежение двеста и двайсет волта. Отне му месеци, докато научи всичко за тока. Сега се чувстваше така добре с него, както и в компанията на фините частици и пружинки на любимите си часовници. В джоба си усещаше тежестта на дистанционното управление, с неговата помощ щеше отново да включи електричеството и да вкара нужните ампери в тялото на Райм, за да го убие моментално. Докато увиваше кабела около едната му ръка, Райм каза:

— Щом си бъгнал генератора, сигурно си чул за какво си говорихме преди малко. Вече разбрахме, че Реймънд Галт не е истинският извършител, просто са го натопили. Знаем също, че Анди Джесън е искала да убие Сам Ветър и Лари Фишбийн, независимо дали й е помагал нейният брат или ти. Тя ще бъде арестувана и…

Логан дори не го удостои с поглед. На лицето на криминолога се изписа разбиране и едновременно с това примирение.

— Но не става дума за това, нали? Това изобщо няма значение.

— Не, Линкълн, няма.

77

Птичка не върху, а над жица.

Чарли Сомърс седеше на нещо като импровизирана люлка в най-забутаната част на полуприземния етаж и се поклащаше във въздуха на разстояние точно две крачки от пренасящия 138 000 волта кабел, скрит в червена изолация.

Ако електричеството беше вода, налягането в кабела пред него щеше да бъде съизмеримо с налягането на дъното на океана — милиони килограми на квадратен сантиметър, готови да си намерят някакво извинение, за да смачкат всяка подводница до метална тепсия.

Главната линия, висяща върху стъклени изолирани подпори, минаваше на три метра над пода и вървеше по стената през мазето към собствената подстанция на центъра в далечния край на тъмното помещение.

Сомърс знаеше, че не може да хване едновременно голата жица и нещо, свързано със земята, затова си направи люлка от пожарния маркуч и я завърза за мостчето над високоволтовия кабел. Използвайки цялото си търпение, успя да прокара маркуча през него и да седне в образувалата се примка, молейки се горещо материалът за противопожарните маркучи да е направен от чиста гума и брезент; ако по някаква причина брезентът беше усилен с метална нишка, само след няколко минути той щеше да се изпари като утринна роса.

Той бе преметнал през врата си взетия от съседния щанд многожилен кабел и с помощта на швейцарския си армейски нож започна бавно да отстранява тъмночервената му изолация. След това щеше да свали изолационния слой и от високоволтовата линия, да оголи алуминиевите нишки и да свърже двете жици с голи ръце.

Следваше един от двата възможни варианта:

Или нищо.

Или фаза-земя… бум! И той щеше да се изпари.

При първия вариант щеше внимателно да удължи оголената линия и да я свърже с близкия обратен източник — метален трегер, свързан с основата на изложбения център.

В резултат късото съединение щеше да прекъсне електроподаването от подстанцията към залата.

Колкото до него, Чарли Сомърс щеше да се „заземи“. Но високото напрежение можеше да произведе огромна волтова дъга и да го убие.

Той знаеше, че крайният срок вече няма значение и Рандъл и Анди Джесън всеки момент може да натиснат дистанционното, затова започна да сваля бързо кървавочервената изолация на кабела. Навитите люспи на диелектрика се посипаха надолу и Сомърс неволно ги сравни с листенца на прецъфтяла роза, падащи едно по едно на пода в погребалния дом, останал пуст след завръщането на опечалените по домовете им.

78

Ричард Логан наблюдаваше загледания през прозореца Райм. Някъде там по посока на Ийст Ривър червените и сивите комини на „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“ властваха над мъгливия речен бряг. Не се виждаха оттук, но той предположи, че в студени и ясни дни Райм можеше да види издигащия се към небето димен стълб.

Райм поклати глава и тихо каза:

— Анди Джесън изобщо не те е наемала.

— Не е.

— Тя е мишената, нали? Ти си дошъл за нея.

— Позна.

Линкълн кимна към чантата с инструментите в краката на убиеца.

— Вътре има веществени доказателства срещу нея и брат й. Ще ги оставиш тук, за да изглежда, че те са ме убили, както си оставил всички други следи. Онези от Сити Хол, русия косъм, гръцката храна… Някой те е наел да натопиш Анди Джесън за убийството на Сам Ветър и Лари Фишбийн. Защо уби точно тях?

— Стана случайно. Жертвите трябваше да бъдат участници в семинара в хотел „Батъри Парк“ или от счетоводната фирма, където работеше Фишбийн. Всеки, разполагащ с евентуална информация за някакъв скандал, свързан с „Алгонкуин“, за да изглежда, че Анди Джесън иска да го потули.

— Но всъщност те не са разполагали с никаква информация.

— Не. Не разполагат с никакви улики срещу Джесън или „Алгонкуин“.

— Кой стои зад всичко това? — попита Райм и свъси чело. Очите му се стрелнаха към дъската с уликите. Искаше да научи отговора, преди да умре. — Не мога да разбера.

Логан огледа изпитото му лице.

Жалко…

Извади втори кабел и го свърза с Райм. Щеше да прикрепи другия му край за радиатора.

Ричард Логан не страдаше от морални скрупули. Никога не се замисляше защо клиентите му искаха нечия смърт, но искаше да знае мотивите им, това му помагаше да планира по-добре работата и да си осигури изход за бягство. Затова бе изслушал с интерес всички обяснения защо Анди Джесън трябва да бъде дискредитирана и да влезе за дълго в затвора.

— Анди е заплаха за новия ред — услужливо подсказа той. — Нейното виждане, при това, изказано гръмогласно, е, че петролът, газта, въглищата и ядреният синтез са единствените значителни източници на енергия и ще останат такива през следващите сто години. Според нея възобновяемите източници са игра за наивници.

— Тя е тази, която казва, че кралят е гол.

— Точно така.

— Значи зад всичко това стоят екотерористи?

Логан сви устни.

— Екотерористи? Моля ти се, що за глупости! Брадясали мърляви идиотчета, които не могат да запалят един ски курорт, без да се разкашлят — засмя се той. — Не, Линкълн, всичко е за пари.

Райм, изглежда, разбра.

— Да, разбира се… няма никакво значение каква част от голямата мрежа ще остане за чистата възобновяема енергия, нали? Става дума за печалбата от строежа на вятърните и соларните системни, на локалните мрежи и електропроводите.

— Точно. А също за държавните субсидии и освобождаването от данъци. Без да споменавам за потребителите, които ще плащат огромни суми за зелена енергия с мисълта, че спасяват света.

— Още когато открихме онези имейли и статии в апартамента на Галт, нещо започна да ме тормози — заговори бавно Райм. — Веднага си помислих, че отмъщението не е достатъчно солиден мотив.

— Да, но алчността е класика в жанра.

Линкълн не можа да потисне усмивката си.

— Значи зад всичко това стои зеленият картел. Виж ти! — погледът му се плъзна към бялата дъска. — Мисля, че мога да отгатна един от тях. Боб Кавано.

— Много добре, Райм. Той стои начело, така да се каже. Как разбра?

— Той ни даде уличаваща информация за Рандъл Джесън. И ни помогна при атаката в хотела. Можехме да спасим Ветър… Но явно не е имало значение, дали ще умре той, Фишбийн или друг.

— Не, наистина нямаше. Важното е Анди Джесън да бъде арестувана за тези атаки, опозорена и изпратена в затвора. Има и друг мотив. Кавано е работил за бащата на Анди и не се е зарадвал, че след смъртта му компанията преминава в ръцете на малкото момиченце на татко.

— Но не вярвам, че действа сам.

— Не. Картелът има около десетина доставчици из целия свят, главно от Щатите, Китай и Швейцария.

— Зелен картел — поклати смаяно глава Райм.

— Времената се менят, Райм — вдигна рамене Логан.

— Не беше ли по-просто да я застреля? Анди Джесън, имам предвид.

— Аз го попитах същото. Но в цялата работа е намесен и икономически интерес. Кавано и останалите мечтаят да отстранят Анди, но също така искат акциите на „Алгонкуин“ да спаднат. Картелът има намерение да погълне компанията.

— А онази атака на автобусната спирка?

— Трябваше да привлека вниманието на обществеността и органите — Логан искрено съжаляваше за първия инцидент. Можеше да си го признае пред Райм. — Не исках никой да умира там. Този пътник щеше да си е жив и здрав, ако не се бе помайвал пред вратата. Но не можех да чакам повече.

— Разбирам защо си действал така, че да хвърлиш подозренията за убийството на Ветър и Фишбийн върху Анди. Те са се занимавали с алтернативна енергия в Аризона. Логиката ги сочи като нейни врагове. Но защо картелът иска да убие Чарли Сомърс? Неговата работа не е ли да развива алтернативни методи за добиване на енергия?

— Сомърс ли? — Логан кимна към генератора. — Чух, че спомена за него. Защото Бърни Уол го издаде, когато му дадох второто писмо. Между другото, каза и твоето име.

— Защото си го заплашил… с какво? Да пуснеш ток на семейството му?

— Да.

— Не го виня.

Логан продължи:

— Но който и да е този Сомърс, той не е част от плана.

— Ти изпрати до „Алгонкуин“ трето писмо с искания. Това означава, че трябва да убиеш още някого. Не си ли подготвил капан в Изложбения център? — попита объркано Райм.

— Не съм.

Райм се замисли, после кимна.

— Разбира се… аз. Аз съм следващата жертва.

Логан се изправи с жицата в ръка.

— Позна, Райм.

— Поел си случая заради мен.

— Имах много предложения. Но чаках работа, която ще ме доведе в Ню Йорк. Преди няколко години, когато бях тук, ти за малко не ме пипна. И провали онази поръчка. За пръв път някой ми попречва да изпълня поетия ангажимент. Трябваше да си го върна… не става дума за парите, а за… името ми. Срамно е някак си… После за малко не ме хвана в Англия. Реших, че третия път може и да ти провърви. Затова когато Кавано ми се обади, приех веднага. Трябваше да съм по-близо до теб.

Логан се учуди на себе си, че избра точно тези думи. Но прогони мисълта и заземи жицата.

— Съжалявам — изправи се след малко той. — Но трябва да го направя.

После поля вода върху гърдите на Райм и намокри ризата му. Не беше много достойно, но нямаше друг избор.

— За подобряване на електропроводимостта — обясни.

— А онази „Справедливост за Земята“? Няма нищо общо, нали?

— Не. Никога не съм чувал за тях.

Райм премести поглед върху него.

— Онова дистанционно управление? Ти ли го измисли? Сигурно си го сложил в мазето на таблото с бушоните.

— Точно така.

— Електричество… — замисли се Линкълн. — През последните дни научих доста за него.

— Аз му отделих няколко месеца.

— Галт ли ти даде кодовете за компютъра на „Алгонкуин“?

— Не. Кавано. Той ми осигури достъп.

— О, да. Разбира се.

— Но трябваше да мина курс по СКАДА и да усвоя управленската програма на „Алгонкуин“.

— Разбира се, налагало се е.

— Няма да повярваш, но наистина ме очарова. Винаги съм подценявал електричеството.

— Заради часовникарството.

— Да. Една батерия или най-обикновен чип е равен по качества на най-финия ръчно изработен часовников механизъм.

Райм кимна с разбиране.

— Електронните часовници ти изглеждат евтина играчка. Според теб един часовник с батерия губи от красотата си. Не го приемаш за изкуство.

Логан се оживи.

Беше толкова вълнуващо да води този разговор. Малцина можеха да се мерят с него по интелект и Райм безспорно беше сред тях.

— Да, да, точно така. Но докато се подготвях за задачата, отношението ми постепенно се промени. Защо часовник, показващ времето посредством осцилатор и регулиран чрез кварцов кристал, да е по-малко удивителен от друг, задействан чрез зъбни колела, лостчета и пружини? В края на краищата, всичко опира до физиката. Като човек на науката предполагам, че разбираш… Ох, ами разните му там екстри? Знаеш ли колко много неща могат да се добавят?

— Да — кимна Райм. — Всички онези камбанки и писукания. Датата, фазите на луната, равноденствието, различните мелодии.

Логан го погледна изненадано.

— И аз понаучих нещо за часовникарството — обясни Райм.

Близо до теб…

— Електронните часовници дублират тези функции и имат още стотина. Timex data Link. Чувал ли си за това?

— Не — отвърна Райм.

— В момента е класика. Ръчни часовници, свързани директно с компютъра ти. Точното време е само една от огромния брой функции. Някои от тях са пригодени и за работа в космоса.

Още един поглед към прозореца. Всичко беше спокойно.

— Добре, но тези промени… тази модернизация не те ли притеснява? — попита Райм.

— Не. Те са доказателство, че животът на човека е тясно свързан с времето. Ние забравяме, че за своето време изобретателите на часовника са били нещо като изобретателите в Силициевата долина5. Погледни само това чудо електричеството. Какво удивително оръжие! Мога да спра живота на целия град само с помощта на няколко жици. То е станало част от начина ни на живот, част от нас самите. Не можем да живеем без него… Времената се менят, Райм. Ние също трябва да се променим. Независимо от риска. Независимо какво може да изгубим.

— Имам една молба — започна Райм.

— Бъди спокоен. Шунтирах кръговите прекъсвачи на обслужващото табло на стола ти. Те ще пропуснат три пъти по-високо напрежение. Всичко ще стане бързо. Няма да усетиш нищо.

— Аз по принцип не усещам кой знае какво.

— Аз… — Логан сведе поглед, сякаш се засрами от грешката си. — Извинявай. Не помислих.

Линкълн му кимна с разбиране.

— Молбата ми е свързана с Амелия.

— Сакс?

— Няма защо да преследваш и нея.

Логан бе мислил по въпроса, затова отговори веднага:

— Не, нямам намерения да го правя. Но тя ще има желание да гони мен. Виждам, че е упорита. Но за мен не е достойна мишена. Ще бъде в безопасност, обещавам ти.

— Благодаря — усмихна се измъчено Райм.

Логан отново погледна в монитора. Нямаше полицаи, никой от близките на Райм не се мяркаше. Те бяха абсолютно сами. Време беше.

— Ти си изненадващо спокоен.

— Защо да не съм? — отвърна Райм. — Години наред живея живот назаем. Всяка сутрин отварям очи и се изненадвам, че съм жив.

Логан бръкна в чантата си и извади още един навит на кълбо кабел. С отпечатъците на Рандъл Джесън. Отвори малко пликче, обърна отвора надолу и остави няколко косъма от главата на Рандъл да се разпилеят по пода. Използва една от неговите обувки и остави отпечатък върху мокрия под. После пусна и няколко косъма от Анди Джесън, наред с две-три влакна от костюма, намерен от него в гардероба в кабинета й.

Вдигна поглед и отново провери електрическата връзка. Защо се колебаеше? Навярно, защото смъртта на Райм означаваше за него край на една епоха. Убийството щеше да му донесе огромно облекчение. Но в същото време винаги щеше да усеща загубата. Като чувството, изпитвано от човек, решил да се раздели завинаги с любимия си.

Близо до теб…

Той извади дистанционното от джоба и застана зад инвалидния стол.

До този момент Линкълн Райм наблюдаваше действията му спокойно. Сега въздъхна и каза:

— Предполагам, че е достатъчно.

Логан присви очи и се вгледа в него. Тонът на Райм изведнъж се бе променил. Изражението на лицето му също. И очите… очите изведнъж му заприличаха на очи на хищник.

И прозрението дойде: неуместната реплика не беше отправена към него.

Беше послание. Към друг.

— Какво си направил? — изненада се той и погледна в малкия монитор на лаптопа. Нямаше никакви признаци на живот. Никой не бе приближавал до къщата.

Но… може изобщо да не са я напускали?

— О, не…

Той вдигна поглед към Райм и натисна с палец двата бутона на дистанционното. Но не последва нищо.

Райм обясни спокойно:

— Щом се качи по стълбите, един от нашите хора го изключи.

— Не може да бъде! — затресе се Логан.

Подът зад него изскърца. Той се обърна моментално.

— Ричард Логан, не мърдай.

Беше детективът, за когото бяха говорили преди секунди. Амелия Сакс.

— Горе ръцете. Ако не ги вдигнеш, ще стрелям.

Зад нея стояха двама мъже и той предположи, че са нейни колеги от полицията. Единият беше дебел и масивен, с измачкан син костюм. Другият беше слаб, по риза и с очила с черна рамка.

И тримата държаха пистолети в ръцете си.

Но очите на Логан бяха върху Амелия Сакс. Отдалеч се виждаше, че тя изгаря от желание да стреля. Явно последните думи на Райм бяха отправени към нея, предупреждаваше я, че е готов да изрече вълшебната думичка и й даваше време да се приготви.

Предполагам, че е достатъчно…

Тя беше чула казаното за нея и бе разбрала, че той няма високо мнение за професионализма й. Но когато пристъпи напред и му сложи белезниците, го направи безупречно, почти нежно. После без особени усилия го свали на пода.

Дебелият полицай пристъпи напред и посегна към кабелите.

— Не забравяй ръкавиците — предупреди спокойно Райм.

Полицаят се поколеба. После сложи ръкавици, свали кабелите и се наведе към предавателя на ревера си:

— Вече е чисто. Може да пуснете тока.

След миг стаята се обля в светлина, очите на индикаторите — всичките жълти, зелени и червени лампички светнаха и Ричард Логан бе запознат с правата си на фона на бръмченето на машините.

79

Беше време за героизъм.

Но героизмът не беше силната страна на един редови изобретател.

Сомърс реши, че е оголил достатъчна част от кабела, време беше да пробва да направи късо съединение.

Теоретично погледнато, не трябваше да има проблем.

Разбира се, съществуваше риск при свързването на двата полюса, високият волтаж в захранващата линия да образува огромна дъга и да го превърне в плазма. Сомърс се намираше само на три метра от бетонния под, а беше гледал записи с волтови дъги, високи стотина метра.

Но нямаше време за изчакване.

Първа стъпка: свържи кабела с главната линия.

С мисълта за съпругата, децата си и другите си деца — изобретенията си, плод на дългогодишен упорит труд, той се наведе към кабела, пое дълбоко въздух и хвана двете оголени жици с ръце.

Нищо. Дотук добре. Сега тялото му и кабелите бяха част от електрическата верига. През него минаваше ток с напрежение 138 000 волта.

Той преметна оголената част на кабела през тоководещата линия и я уви около нея за по-добър контакт.

Хвана я за изолираната част, отдръпна се назад и люлеейки се несигурно във въздуха, се загледа в мястото, където бе решил да направи връзката: една подпора, която достигаше до тавана, но по-важното — влизаше дълбоко в земята.

Към която всяка електрическа енергия се стремеше инстинктивно.

Подпората беше на около два метра от него.

Чарли Сомърс нервно се засмя.

Беше толкова идиотско. В момента, когато краят на кабела в ръката му доближеше металната подпора, енергията щеше да усети контакта, да скочи и да се получи огромна експлозия. Плазма, пламъци, разтопен метал — всичко щеше да се разхвърчи с хиляда метра в секунда…

Но той не виждаше друг избор.

Сега!

Отрежи му главата…

Започна лекичко да се приближава към металната греда.

Метър и осемдесет, метър и петдесет, метър и…

— Хей, Чарли? Чарли Сомърс?

Той се стресна. Краят на кабела се замята бясно, но той го дръпна бързо настрани.

— Кой е там? — извика, преди да съобрази, че може да е братът на Анди Джесън.

— Рон Пуласки. Полицай съм, работя с детектив Сакс.

— Да — изведнъж зяпна невярващо. — Какво? Какво правите тук?

— От половин час се опитвам да се свържа с вас по телефона.

— Бягайте оттук, полицай. Много е опасно.

— Не успяхме да се свържем с вас. Започнахме да звъним веднага, след като говорихте с Амелия и Линкълн.

Сомърс овладя гласа си.

— Телефонът не е с мен. Вижте, опитвам се да прекъсна тока в целия район. Това е единственият начин да го спрем. Но ще се получи огромна…

— Вече го спряхме.

— Какво?

— Да, сър. Изпратиха ме тук да ви намеря и да ви уверя, че казаното по телефона от Райм и Амелия Сакс е измислица. Те знаеха, че убиецът подслушва телефона им, и нямаше как да ви обяснят какво всъщност планират. Трябваше да го накараме да повярва, че според нас следващата атака ще бъде тук, в Изложбения център. Веднага излязох от дома на Линкълн и започнах да ви звъня. Не спирах, но вие все не вдигахте телефона. После ни казаха, че са ви видели да тръгвате насам, и аз хукнах след вас.

— Боже господи!

Сомърс се загледа в люлеещия се кабел пред себе си. Енергията от захранващата линия можеше всеки момент да реши, че иска това късо съединение, за да си отиде у дома, в земята. И Сомърс щеше да изчезне заедно с нея.

Пуласки се провикна:

— Хей, какво правите горе?

„Опитвам се да се самоубия“ — помисли си Чарли. Придърпа внимателно кабела, пресегна се и започна да го отвива, за да прекъсне връзката с главната линия. Очакваше, не, беше убеден, че всеки миг ще чуе характерното съскане, после пращенето на искрата и ще умре.

Защото беше пуснал звяра от клетката.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

Да си затвори устата.

— Ъъъ, просто се отдръпнете и ми дайте няколко минутки, полицай.

— Разбира се.

Най-после кабелът се отдели от захранващата линия и Сомърс го пусна на земята. Надигна се от импровизираната люлка, увисна във въздуха, скочи и падна на пода върху кабела. Извика от болка, но веднага стана и провери за счупени кости. Всичко си беше на мястото.

— Какво казахте, сър? — попита Пуласки.

Гласът в главата на Сомърс не спираше да повтаря: „Останете на линия, останете на линия, останете на линия…“

Но успя да отвърне:

— Нищо — изтупа прахта от панталоните си и се огледа. — Хей, полицай?

— Да, сър?

— Случайно да мярнахте някъде тоалетна, докато идвахте насам?

80

— Чарли Сомърс е добре — докладва Сакс, докато прибираше телефона си. — Рон току-що се обади.

Райм се намръщи.

— Не знаех, че е бил зле.

— Изглежда, е искал да стане герой. Решил да спре тока в Изложбения център. Рон го открил в мазето с кабел в ръка. Висял във въздуха.

— Как е мислел да го направи?

— Не знам.

— Коя част от „остани на линия“ не е разбрал?

Тя сви рамене.

— Не можахте ли просто да му се обадите?

— Оставил телефона си на щанда. Било заради напрежението, но не разбрах точно.

Братът на Анди Джесън също беше добре, макар и гладен, мръсен и ядосан. Постепенно се възстановяваше от престоя си в задната част на белия микробус на Логан, паркиран в уличката зад къщата на Райм. Логан не му бе дал никаква информация, беше го оставил на тъмно — и в прекия, и в преносния смисъл. Рандъл Джесън бе предположил, че го отвличат, за да измъкнат пари от богатата му сестра. Не беше чул нищо за атаките. Логан явно планираше да му пусне тока в мазето на Райм, за да изглежда, че е докоснал случайно нажежения кабел, докато е свалял инсталирания на електрическото табло комутатор, с помощта на който е убил Райм. Рандъл очакваше всеки миг да се срещне със сестра си, която в момента беше при Гари Ноубъл и изслушваше последните новини по случая.

Райм се запита дали Анди нямаше да използва момента и да отвърне на удара, като оповести пред пресата, че виновниците за атаките са хора, свързани с алтернативни енергийни източници.

— Какво става с Боб Кавано, инициаторът на всичко това?

— Хората на Макданиъл го закопчаха. Бил в кабинета си. Не е оказал съпротива. Полицаите открили тонове с разработки, свързани с бъдещи компании за производство на алтернативна електроенергия. Групата около него е планирала да ги създаде, след като поеме контрола над „Алгонкуин“. Ако Кавано откаже съдействие, Бюрото ще вземе имената на останалите от картела от компютъра му и телефонните разпечатки.

Зеленият картел…

Райм си спомни какво бе казал Логан преди няколко години, докато седеше с белезници на ръцете и краката между двамата полицаи:

— Организации? Всичко е измама. Трябва да си го разбрал.

Беше го изрекъл с безстрастен, зловещо аналитичен тон и днес го бе повторил.

Вече го разбрах…

Той се вгледа в противника си. Името му беше потвърдено, но той все още не можеше да мисли за него като за Ричард Логан. За него щеше да си остане Часовникаря. След пластичната операция лицето му беше различно, но очите бяха на човека, който доказа, че е не по-малко умен от самия него. В някои случаи дори по-умен, защото беше освободен от наложените ограничения на закона и съвестта.

Белезниците бяха надеждни, както и веригата на краката, но въпреки това Лон Селито не сваляше поглед от убиеца, сякаш подозираше, че той би могъл да използва огромния си умствен потенциал и въпреки всичко да избяга.

Но Райм не мислеше така. Арестуваният бързо огледа стаята, видя насочените към него пистолети и прецени, че е безсмислено да се съпротивлява.

— Кажи ми как го направи? — обърна се той към Райм и в погледа му имаше чистосърдечно любопитство.

Докато Сакс и Купър слагаха в пликчета и надписваха новите доказателства, Райм го запозна подробно с действията си.

— Когато нашият федерален агент ми подхвърли идеята, че извършителят може да не е Галт, а друг, осъзнах, че електротехникът е просто примамка, за да блокира разследването ми. Сам знаеш колко е опасно да действаш по предварителни предположения… Бях приел за безспорен факт, че извършителят е Галт. Но тази версия се провали и аз обмислих отново цялата… — той се усмихна на попадението на думата, която имаше намерение да използва — дъга от престъпления. Да вземем капана в училището. Какъв смисъл имаше някой да прилага толкова сложен план, само за да нарани двама или трима полицаи? И този шумен генератор! Хрумна ми, че като улика е достатъчно голям, за да крие в себе си нещо, което извършителят иска да вкара в лабораторията ми. Например микрофон.

Заложих на предположението, че в генератора има подслушвател и ти можеш да ни чуваш. Започнах да градя на глас новата версия за Анди Джесън и брат й като евентуални извършители, защото доказателствата ни водеха към тях. В същото време пишех на компютъра инструкции към всички в стаята. Докато разговаряхме, те бяха зад мен и четяха. Накарах Мел, един от моите хора, да провери генератора за микрофон и той го откри. Реших, че щом си искал да открием генератора, значи по него има някакъв доказателствен материал. Когото и да уличаваше, беше ясно, че той няма да е замесен в престъплението. Така разбрах, че Анди Джесън и брат й са невинни.

Логан се намръщи.

— И ти никога не си я подозирал?

— Подозирах я. Ние… наистина мислехме, че Анди ни е излъгала. Предполагам, че си чул това на микрофона?

— Да, въпреки че не успях да разбера за какво става въпрос.

— Тя каза на Сакс, че е наследила уменията си от своя баща. Сякаш й се искаше да скрие факта, че е работила на линия и може да образува дъга. Но когато се замислих, открих, че тя не отричаше този факт, просто казваше, че я бива повече в бизнеса… Добре, щом не са Анди и брат й, тогава кой? Отново прегледах доказателствата — погледна към дъските. — Не можех да намеря мястото на някои от тях. Особено на пружината. Тя не ми излизаше от ума.

— Пружина? Да, ти спомена нещо такова.

— На едно от местопрестъпленията открихме малка част от тънка пружина за часовник. Почти невидима. Решихме, че е от таймер и че следващия път системата ще бъде задействана с часовников механизъм. Но изведнъж размислих — щом може да се използва за таймер, значи става и за часовник. И това веднага ми напомни за теб.

— Пружина — лицето на Логан посивя. — Винаги минавам с ролер по дрехите си — той кимна към поставения до работната маса ролер, — за да съм сигурен, че съм премахнал всички следи по себе си, преди да отида на работа. Сигурно е изпаднала от ръкава ми. Искаш ли да ти кажа нещо интересно, Линкълн? Вероятно се е захванала, докато разчиствах инструментите и частите за старите часовници. Както ти казах вече… идеята за електрониката в часовникарството ме завладя напълно. Исках да се преквалифицирам. Да направя най-съвършения часовник. По-добър от държавния атомен часовник. Само че електронен.

— Тогава всички парченца от пъзела си дойдоха на мястото — продължи след малко Райм. — Предположението, че писмата са писани от Галт под заплаха, беше възможно само ако ти си му ги диктувал. Алтернативно реактивно гориво? Изпитания с подобно гориво са извършвани предимно във военната авиация, но това означава, че е изпробвано поне в няколко частни или търговски полети. Реших, че няма логика някой да планира атака на летище или военна база, защото охраната около електрическите системи там е много засилена. Тогава откъде идваха тези следи? Единственият сценарий, включващ летища и самолети, не беше пряко свързан с този случай, а с теб. В Мексико. На едно от местопрестъпленията открихме зелено влакно… като цвета на униформите на мексиканските полицаи. По него имаше реактивно гориво.

— Оставил съм влакно? — Логан почервеня от гняв към самия себе си.

— Предполагам, че е попаднало по теб при срещата ти с Артуро Диас на летището, преди да отлетиш обратно към Филаделфия, да отвлечеш Рандъл Джесън и да се върнеш с него в Ню Йорк.

Въздишката на Логан потвърди теорията на Райм.

— Това беше моята версия, но всичко се базираше единствено на умствени заключения… докато не осъзнах, че отговорът е пред очите ми. Неоспоримото доказателство.

— Какво имаш предвид?

— ДНК. Бяхме получили анализа на откритата кръв, останала при първата атака по металната врата в мазето на електрическата подстанция. Но изобщо не ми мина през ума да я пусна през КОДИС — базата данни с ДНК към полицията. Защо да го правя? Вече бяхме идентифицирали Галт.

Това беше последният щрих. Райм беше дал писмени инструкции на Купър — не можеше да ги изрече на глас заради микрофона в генератора — да сравни ДНК пробата с архива на КОДИС.

— Имахме твоя проба от предишната ти поръчка в Ню Йорк преди две години. Тъкмо четях потвърждението, че двете проби са идентични, когато ти се появи. Успях да скрия бързо данните на монитора.

Мускулите по лицето на Логан се втвърдиха от гняв.

— Да, да… в подстанцията. Порязах си пръста на вратата. Опитах се да изтрия кръвта, но подозирах, че ти ще я откриеш. Затова подготвих бомба в онази батерия. Тя трябваше да унищожи следите.

— Принципът на Локард гласи — Райм започна да цитира добре известния криминалист от началото на двайсети век — „При всяко престъпление има размяна на…“

Логан побърза да довърши:

— „… Улики между престъпника и местопрестъплението или между престъпника и жертвата. Може да се окажат трудни за откриване, но връзката съществува. Задължение на всеки детектив е да открие поне едно доказателство, което би довело до идентифициране на извършителя, ако не и директно до адреса му.“

Райм не успя да сдържи усмивката си. Цитатът беше негов, парафраза на онзи на Локард. Беше го използвал в една статия за работата на криминалистите, писана преди два или три месеца. Ричард Логан определено си бе подготвил домашното.

Или беше повече от обикновено проучване?

Затова приех работата… Трябваше да съм близо до теб…

— Освен отличен криминалист ти се оказа и добър актьор, Райм — каза Логан. — Направи ме на глупак.

— Ти сам се направи.

Очите им се срещнаха. Телефонът на Селито звънна. Той отговори, проведе кратък разговор и докладва:

— Колата е тук. Можем да го отведем.

На вратата се появиха трима полицаи — двама от тях бяха с униформи, третият беше детектив с кестенява коса, дънки, дънкова риза и бежово яке. На устните му играеше нехайна усмивка и една част от причините за нея бяха двата тежки патлака, по един на всяко бедро.

— Здрасти, Роланд — усмихна му се Амелия.

— Не сме се виждали скоро — обади се Райм.

— Здравейте. Разбрах, че сте прибрали птичето в кафеза.

Роланд Бел отговаряше за транспортирането на задържаните в шерифската служба на Северна Каролина. Работеше като детектив от години, но още не можеше да се освободи от носовия южняшки акцент. Специалността му беше защита на свидетели и охрана на заподозрени. В тази работа нямаше по-добър от него. Райм остана доволен, че именно той ще придружава Логан до предварителния арест.

— Не се безпокойте. Ще бъде в добри ръце — увери ги Роланд.

След това даде знак на двамата полицаи и те помогнаха на Логан да се изправи на крака. Провери белезниците и веригата, после претърси арестувания. Кимна към хората си и те го поведоха към изхода. Часовникарят се обърна и каза някак свенливо, почти любовно:

— Пак ще се видим, Линкълн.

— Знам, Логан. Чакам с нетърпение новата ни среща.

Усмивката на Логан бързо се смени с объркване.

— Аз ще бъда свидетел по делото ти — улесни го Райм.

— Може да се срещнем там, може и някъде другаде — отвърна неопределено Логан. После погледна към великолепния Breguet. — Не забравяй да се грижиш за него.

И излезе.

81

— Съжалявам, че трябва да го научиш от мен, Родолфо.

От оптимистичната нотка в гласа на командира не бе останала и следа.

— Артуро? Просто не мога да повярвам.

Райм му разказа за заговора на Диас да убие шефа си и да го представи като инцидент при планирано убийство на друг човек.

От другата страна му отговориха с мълчание.

— Приятели ли бяхте?

— Приятелство… Знаеш ли какво мисля аз за предателството? За мен една невярна съпруга, която след любовната среща се завръща в къщи да се погрижи за децата и да ти сготви, извършва по-малък грях от приятеля, който те предава от алчност. Ти какво мислиш по този въпрос?

— Предателството ни разкрива истината.

— О, капитане, да не си будист? Или хиндуист?

Райм се засмя.

— Не.

— Но гледаш философски на нещата. Мисля, че отговорът е един: Артуро Диас работеше за органите на реда в Мексико. Решил е, че това му дава право да прави каквото си иска. Тук животът е просто невъзможен, капитане.

— Но ти упорстваш. Продължаваш да се бориш.

— Да. Защото съм глупак. Точно като теб, приятелю. Не е ли истина, че ще изкарваш милиони, ако поемеш охраната на някоя от големите корпорации?

— Да, но къде е тръпката?

Смехът оттатък беше искрен и гръмогласен.

— Какво ще стане с него? — попита мексиканецът.

— С Логан ли? Ще бъде осъден за убийствата от атаките. И за другото убийство, извършено преди години в Ню Йорк.

— Ще получи ли смъртна присъда?

— Да, но няма да го екзекутират.

— Защо? Заради онези либерали в парламента ви, за които слушаме непрекъснато?

— По-сложно е. Въпросът зависи от общата политическа ситуация. Точно в този момент губернаторът не иска да екзекутира затворници, независимо от престъпленията им, защото е малко неудобно.

— Особено за затворника.

— В случая неговото мнение няма никакво значение.

— Предполагам, че е така. Както и да е. Въпреки мекото ви отношение към бандитите, аз все още харесвам Америка. Може пък да премина тайно границата и да стана емигрант. Бих могъл да работя в „Макдоналдс“, а нощем да разкривам престъпления.

— На драго сърце ще ти стана спонсор.

— Ха! Знаеш ли кога ще ме видиш в Щатите? Когато аз те видя седнал на трапезата в дома си на печено пиле и текила.

— Прав си. Въпреки че обичам текила.

— Сега на въпроса. Предполагам, че ще трябва да се очистя от това змийско гнездо, в което се е превърнал отделът ми. Ще ми трябват…

Гласът му се изгуби.

— Какво ще ти трябва, командире?

— Ще ми трябват някакви доказателства. Съзнавам, че топката е в моите ръце, но мисля, че мога да разчитам на теб.

— С удоволствие ще помогна с каквото мога.

— Чудесно — засмя се Луна. — Тогава след няколко години ще мога да прибавя с чиста съвест онези вълшебни букви към името си.

— Какви са тези вълшебни букви?

— П. Е. Н.

— Ти? Да се пенсионираш?

— Шегувам се, капитане. Пенсионерският живот не е за хора като нас. Ние ще си умрем на работното място. Да се надяваме, че няма да е скоро. Дочуване, приятелю.

Те прекъснаха. Райм натисна бутона за бързо избиране на Катрин Данс и я запозна с подробностите по задържането на Ричард Логан. Разговорът им беше кратък. Не защото не му се общуваше, напротив, беше развълнуван от успеха си.

Но последиците от пристъпа на дисрефлексия охладиха ентусиазма му. Той подаде телефона на Сакс да си побъбри по женски с Катрин и помоли Том да му донесе малцово уиски:

— Бъди така любезен да ми налееш от онова осемнайсетгодишно „Гленморанги“, ако обичаш. Моля и благодаря.

Том му наля и остави чашата в специалната поставка близо до устата на шефа си. Райм смукна през сламката. Задържа течността в устата си, наслади се на неповторимия вкус и преглътна. Усети разливащата се по тялото му топлина, усети отпускането, усети и нарастването на странната слабост, която не го напускаше през цялата изминала седмица. Но си наложи да не мисли за нея.

Изчака Сакс да приключи разговора и я попита:

— Ще ми правиш ли компания?

— Как иначе?

— Какво ще кажеш за малко музика?

— Джаз?

— Четеш ми мислите.

Той избра Дейв Брубек, запис на живо от концерт през шейсетте. Първите акорди от интродукцията към „Тейк Файв“ изпълниха стаята, после музиката се изсипа през колоните, дразнеща и заразителна с характерния си пет четвърти такт.

Сакс си наля един пръст, седна до него и се загледа в белите дъски.

— Забравихме нещо, Райм.

— Какво?

— Онази предполагаема терористична група. „Справедливост за Земята“.

— Да му мисли Макданиъл. Ако бяхме открили някакви доказателства за съществуването й, щях и аз да се разтревожа. Но няма и помен от тях — Райм отпи втора глътка и усети нов пристъп на слабост. Въпреки това успя да се пошегува: — Лично аз смятам, че е грешна информация от сенчестата зона.

82

Празникът в чест на Деня на Земята, организиран на Пасището в Сентрал Парк, беше в разгара си.

В шест часа и двайсет минути на тази приятна, макар малко хладна и облачна вечер един агент на ФБР стоеше на края на голямата поляна и оглеждаше събралите се, повечето от които протестираха за едно или друго нещо. Останалите неактивни елементи бяха дошли на пикник или бяха гости на града. Но всъщност хората не бяха тук, за да празнуват, а за да недоволстват: от глобалното затопляне, от бензиновите пари, големите корпорации, отровните газове, въглеродния диоксид.

И метана.

Специален агент Тимъти Конрад зърна група протестиращи срещу изпускането на стомашни газове от едрия рогат добитък и примига няколко пъти. Очевидно пръднята също допринасяше за изтъняване на озоновия слой.

Запушете задниците на кравите!

Боже, какъв побъркан свят!

Конрад беше сложил мустаци за прикритие, носеше дънки и широка риза, под която криеше радиостанцията и пистолета. Снощи жена му бе изгладила дрехите и бе наложила вето на идеята му да спи с тях за по-голяма идентичност.

Той не беше фен на мекушавите либерали и хората, готови да продадат страната си в името на… какво? Всеобщото удовлетворение, Европа, глобализма, социализма… или просто от страх.

Но общото между него и хората в парка беше грижата за околната среда. Конрад милееше за живота на открито. Лов, риболов, туризъм. Затова се чувстваше съпричастен.

Той продължи да се вглежда внимателно в тълпата. Въпреки че престъпникът с прякор Часовникаря вече беше на топло, главен агент Тъкър Макданиъл продължаваше да се страхува, че групата „Справедливост за Земята“ може да устрои някакво представление на този ден. Сигналите от СИГНИТ бяха надеждни, дори и скараният с техниката Конрад трябваше да го признае. Затова всички сили бяха насочени срещу „Справедливост за Земята“ или както шефът го бе произнесъл съкратено СЗЗ. Произнасяше се СпраЗеЗе.

Тази вечер градът гъмжеше от агенти на ФБР и отряди на полицията, особено в частта около Културния дом до река Хъдсън, по пътя на празничното шествие от центъра до хотел „Батъри Парк“ и тук, в Сентрал Парк.

Макданиъл си призна, че са сбъркали, като са свързали групата с Ричард Логан и „Алгонкуин Консолидейтед“, но беше много възможно „Справедливост за Земята“ да се съюзи с части на ислямистите фундаменталисти.

Симбиотична структура.

През следващите няколко месеца изразът щеше да стане повод за нескончаеми шеги между колегите, докато си пиеха бирата след работа.

Личното усещане на Конрад, работил дълги години на улицата под прикритие, беше, че СЗЗ можеше и да съществува, но беше просто група маниаци и не можеше да бъде заплаха за никого. Той продължи обиколката си из Пасището, като се вглеждаше във всяка отговаряща на профила група. Наблюдаваше внимателно местата, където ръцете им се допираха до телата, търсеше скрити пакети и торби, дебнеше за жестове, разкриващи тайни места, криещи амуниции и оръжие. Вглеждаше се за бели брадички, предполагащи наскоро обръснати бради или несъзнателно докосване на косата от женска ръка, знак за неудобство, че се явява на публично място без хиджаб.

Но най-много се вглеждаше в очите им.

Стотици вглъбени, разсеяни или любопитни погледи.

Но нито един не предполагаше, че човекът има намерение след няколко минути да избие десетки или стотици хора в името на някакъв бог. Или кауза. Или в името на китовете, на изсечените дървета, на изчезващите сови. Той направи още няколко кръгчета и спря до партньорката си, навъсена трийсет и пет годишна жена с дълга селска риза и суичър, раздърпан и широк като дрехата на Конрад.

— Има ли нещо?

Безсмислен въпрос. Ако имаше „нещо“, тя веднага щеше да му съобщи, на него, както и на всички скрити в тълпата служители на реда.

Тя само поклати глава.

Явно според Барб безсмисленият въпрос не заслужава друг отговор.

Пардон, Барбара, поправи се той. Както го поправи тя, когато започваха съвместната си работа.

— Пристигнаха ли? — кимна той към импровизираната сцена в южния край на поляната, имайки предвид поканените да вземат участие в официалната част на тържеството двама сенатори, дошли със самолет от Вашингтон специално за случая. Те работеха с президента по програма за опазване на околната среда и оглавяваха комисия за изработване на зелен закон, който щеше да ядоса големите корпорации в Америка дотолкова, че те с радост биха извили вратовете и на двамата. Официалната част започваше в шест и половина. След речите щеше да има концерт. Конрад не можа да прецени дали хората бяха тук заради музиката или заради сенаторите. Предположи, че силите са разделени горе-долу по равно.

— Току-що — отвърна Барбара.

Двамата огледаха поляната. Конрад додаде:

— Не ти ли се струва странен този акроним? СпраЗеЗе. Защо не го нарекоха простичко Се Зе Зе?

— СпраЗеЗе не е акроним.

— Защо да не е?

— По дефиниция в акронима буквите или сричките от различните думи се четат като една.

— На английски ли?

Тя въздъхна, както му се стори, снизходително.

— На английски, когато става дума за англоговорещите страни. Очевидно е.

— Значи, НФЛ не е акроним?

— Не, абревиатура е. Но СПИН е акроним на синдром на придобитата имунна недостатъчност.

Конрад се замисли: „Барбара е изключителна…“

— Ами „BIC“? — попита той.

— Предполагам, да. Не знам как стои въпросът при търговските марки. Знаеш ли какво означава?

— Забравих.

В този момент радиостанциите и на двамата завибрираха едновременно и те вдигнаха глави.

— Внимание, посетителите са на сцената. Повтарям, посетителите са на сцената.

„Посетителите“ беше кодова дума за сенаторите. Агентът на командния пост им нареди да заемат позиции на запад от сцената и те тръгнаха натам.

— Знаеш ли, че някога тук наистина е било пасище? — обърна се Конрад към Барбара: — Основателите на града са оставили овцете да си пасат по него до средата на трийсетте. После са ги преместили в парка на Бруклин. Овцете, имам предвид.

Барбара го изгледа тъпо. В смисъл: какво общо има това?

Конрад се обърна и пое по тясната алея.

Чуха се бурни аплодисменти. И викове.

Двамата сенатори се качиха на подиума. Първият се наведе към микрофона и заговори с нисък плътен глас. Думите му се разнесоха над Пасището. Тълпата прегракна от викове, така демонстрираше одобрението си на всеки две минути, докато сенаторът сипеше една след друга банални фрази. Проповядваше, морализаторстваше, призоваваше.

Изведнъж Конрад забеляза, че сред публиката настъпи някакво оживление, започна отстрани на сцената и се придвижи по посока на централната част, където стояха сенаторите. В първия миг той се стъписа, после се понесе напред.

— Какво? — извика Барбара, докато посягаше към пистолета.

— СЗЗ — прошепна той и извади радиостанцията.

83

Фред Делрей се прибра в сградата на Федералното бюро в седем вечерта след посещението си в болницата при Уилям Брент, избрал измежду многото имена, под които се подвизаваше на улицата, това на Стенли Палмър. Той наистина беше ударен лошо, но дойде в съзнание. Лекарите обещаваха да го изпишат до два-три дни.

Брент вече се бе свързал с адвокат във връзка с катастрофата. Да осъдиш полицай, бутнал човек със служебната си кола, беше фасулска работа. Искът беше за петдесет хиляди долара плюс разноските по лечението.

Така че за Уилям Брент се задаваха добри времена, поне във финансово отношение. Компенсацията за нанесени щети беше освободена от такси и данъци, стоте хиляди от агент Делрей също бяха освободени от данъци по простата причина, че данъчните служби в Ню Йорк никога нямаше да научат за тях.

Делрей отиде в кабинета си и докато поглъщаше информацията за залавянето на Ричард Логан с прякор Часовникаря, двайсетгодишната му секретарка от афроамерикански произход нахлу стремително в стаята и попита задъхано:

— Чухте ли какво е станало на празненството по случай Деня на Земята?

— Какво?

— Не знам подробности, но някаква група, СЗЗ…

— Какво?!

— СЗЗ. „Справедливост за Земята“. Каквото и да значи. Някаква екотерористична група.

Делрей остави чашата с кафето на бюрото и с разтуптяно сърце изрече:

— Значи наистина съществува?

— Да.

— И какво е станало? — попита нетърпеливо той.

— Знам само, че са нахлули в Сентрал Парк, съвсем близо до онези сенатори, изпратени от президента да говорят на тържеството. Главният иска да се явиш моментално в кабинета му.

— Има ли жертви? — прошепна Делрей.

— Не знам.

Лицето на върлинестия агент потъмня. Той се изправи и тръгна с широки крачки по коридора. Това беше неговото тичане. Усвоил го беше на улицата, естествено. На която подозираше, че след този разговор ще трябва да каже „довиждане“. Той успя да изнамери ценна информация и да помогне за залавянето на Часовникаря, но се провали в основната си мисия: да открие терористичната организация.

Сега Макданиъл щеше да го разпъне на кръст. Щеше да го погледне с яркосините си очи — ясни и безкомпромисни, и фино, но решително да му тегли шута. И щом го викаха при главния, явно вече го бе направил.

Дръж се, Фред. Каквото и да говорят, ти си вършеше добре работата…

Докато бързаше напред, надничаше из кабинетите, искаше да намери някого от колегите и да получи информация за събитията в Сентрал Парк. Но всички бюра бяха празни. От инцидента бяха изминали часове, но той предположи, че всички са там, хукнали веднага след като са чули за „Справедливост за Земята“. Това беше най-сигурният знак, че с кариерата му е свършено: никой не му се обади и не поиска от него да участва в операцията.

Но съществуваше и друга възможност. Можеше да го викат в кабинета на главния заради откраднатите сто хиляди долара.

Какво, по дяволите, си бе мислил? Направи го заради любимия си град, за да предпази съгражданите си. Но защо си бе въобразявал, че ще му се размине? Особено с шеф, който си мечтаеше да го разкара и затова се ровеше из докладите му като пристрастен към кръстословиците маниак.

Дали щеше да отърве затвора?

Съмняваше се. С провала със скапаната „Справедливост за Земята“ шансовете му бяха минимални.

Един етаж по-надолу в неописуемо сложната схема на сградата. Още един.

Най-после стигна до вратата на големия шеф. Секретарката съобщи за пристигането му и го въведе в просторния ъглов кабинет.

— Фред.

— Джон.

Главен директор и специален агент, петдесетгодишният мъж срещу него приглади сивата си коса, потупа я, за да се увери, че приглаждането не е било напразно, и му посочи стола пред претрупаното бюро.

Не, помисли си Делрей, претрупано не беше точната дума. Беше подредено и организирано, само че папките се издигаха на десетина сантиметра над плота. Все пак това беше Ню Йорк. Тук всеки ден се случваха лоши неща и хора като неговия шеф трябваше да ги оправят.

Фред се опита да прочете мислите му, но лицето на директора беше непроницаемо. В началото на своята кариера Джон също бе работил на улицата. Но общото им минало нямаше да помогне на агента. Такива бяха правилата в Бюрото, тук федералните закони и правилата бяха над всичко. Директорът беше сам, което не го изненада. Тъкър Макданиъл сигурно тичаше из парка да чете правата на бандитите.

— Е, Фред, ще карам направо.

— Слушам.

— За тези СЗЗ.

— „Справедливост за Земята“.

— Точно така.

Директорът отново прокара ръка по буйната си коса. Пръстите му потънаха в нея, после я напуснаха и я оставиха във вида, в който беше и преди да минат по нея.

— Просто исках да разбера. Ти не откри нищо за тях, нали?

Делрей знаеше, че е безсмислено да увърта.

— Не, Джон. Провалих се. Обходих всичките си източници и още половин дузина нови. Включих и оттеглилите се от работа, и ето че станаха две дузини. Но не открих нищо. Съжалявам.

— Но момчетата на Тъкър Макданиъл имаха десет ясни попадения.

Сенчестата зона…

Фред нямаше намерение нито да хвърля кал по Тъкър Макданиъл, нито да му рисува крила.

— И аз така чух. Агентите му са се натъкнали на цяла кошница с подробности за организацията. За онзи човек: Рахман — Джонстън. Открили разни кодови думи за оръжие — въздъхна той. — Чух, че днес е имало инцидент. Какво стана, Джон?

— Да. СЗЗ се появиха.

— Има ли жертви?

— Имаме запис. Искаш ли да го видиш?

„Не, сър, нямам никакво желание — каза си Делрей. — Последното нещо, което бих могъл да искам, е да видя десетки и стотици пострадали хора заради собствената ми некадърност. Нито искам да видя как храбрият герой Тъкър Макданиъл спасява света начело на Т и К отряда си.“

Директорът се наведе към лаптопа, натисна няколко клавиша и обърна екрана към Делрей. Агентът очакваше един от типичните за бюрото записи — широко отворена бленда, лош контраст и в долния ъгъл информацията за мястото и времето.

Но веднага разбра, че гледа новините на Си Ен Ен.

Си Ен Ен?

Усмихната репортерка с красива прическа държеше цял куп листове с бележки и разговаряше с мъж около трийсетте с панталон и риза в очевидно несъвместими цветове. Косата му беше тъмна и късо подстригана. Усмихваше се смутено, очите му шареха между камерата и репортерката. До него стоеше червенокос хлапак на не повече от осем години с лунички по лицето.

Репортерката се обърна към мъжа:

— Както разбрах, вашите ученици се готвят за Деня на Земята от няколко месеца.

— Точно така — отвърна мъжът срамежливо, но с гордост.

— Тази вечер в Сентрал Парк са се събрали представители на различни групи и движения, поддържащи една или друга идея. Вашите ученици имат ли конкретна цел, свързана с опазването на околната среда?

— Не бих казал, че е една. Те имат различни интереси: енергията от възобновяеми източници, спасяването на тропическите гори, глобалното затопляне и въглеродния диоксид, защитата на озоновия слой и популяризирането на рециклиращите технологии.

— Кой е вашият помощник в тази сериозна задача?

— Това е моят асистент, Тони Джонстън.

Джонстън…

— Здравей, Тони. Би ли казал на нашите зрители как се нарича вашата организация?

— Ъъъ, да. Казва се „Сподели с децата грижата за Земята“.

— А това, както виждам, са плакати. Сами ли ги направихте?

— Ъъъ да…, но нашият учител господин Рахман… — момчето вдигна поглед към мъжа до себе си — ни помогна мъничко.

— Браво на вас, Тони! Благодаря на теб и на всички ученици от трети клас на основно училище „Ралф Уолдо Емерсън“ в Куинс с класен ръководител Питър Рахман, които вярват, че няма възрастови граници, щом искаш да помогнеш Земята да стане едно по-добро място за живеене. За вас от мястото на събитието предаде Кати Брайъм…

Директорът натисна един клавиш и екранът потъмня. После се отпусна назад. Делрей не разбра дали се изсмя, или измърмори някаква ругатня.

— Справедливост — произнесе бавно той. — Сподели грижата… — после въздъхна дълбоко. — Имаш ли представа колко навътре в лайната е нагазил този офис, Фред?

Делрей повдигна буйните си вежди.

— Помолихме Вашингтон за допълнителни пет милиона долара извън разходите, свързани с мобилизираните от нас четиристотин агенти. Изискахме десетки съдебни разпореждания от съдебните органи в Ню Йорк, Уестчестър, Фили, Балтимор и Бостън… имахме железни доказателства от СИГНИТ, че група екотерористи, по-лоши от онези на Тимоти Макавей и по-жестоки от Бен Ладен, ще атакуват Америка и ще я залеят в кръв. А се оказаха група хлапета на осем и девет години. Кодовите думи за оръжие „хартия и материали“? Означавали са хартия и материали. Комуникацията не е ставала в сенчестата зона, а лице в лице в голямото междучасие или в обедната почивка. Някаква жена работела с Рахман? Сигурно става дума за малкия Рони, понеже гласът му още не е мутирал. Добре, че не получихме сведения за „пускане на гълъбите“ в Сентрал Парк, тогава сигурно щяхме да молим военните за ракети „земя-въздух“.

Настъпи кратка тишина.

— Не злорадстваш, Фред! — Делрей сви мършавите си рамене. — Искаш ли мястото на Тъкър?

— А той къде ще…

— Където и да е. Във Вашингтон. Има ли значение? Е? Готов ли си за специален агент? Ако искаш, можеш да се нанесеш в кабинета му още тази вечер.

Делрей отвърна без капчица колебание:

— Не, Джон. Благодаря за доверието, но няма да приема.

— Ти си един от най-уважаваните агенти. Хората ти вярват. Моля те да си помислиш още веднъж.

— Искам да работя на улицата. Винаги съм искал това. За мен тази работа е важна — изрече твърдо агентът.

— Нашият каубой — засмя се директорът. — Добре, Фред. Можеш да се оттеглиш в кабинета си. Макданиъл пътува насам. С него ни предстои дълъг разговор и предполагам, че нямаш желание да участваш.

— Наистина нямам.

Делрей стана и тръгна към вратата. С единия крак беше навън, когато чу гласа на директора:

— Чакай, Фред, има още нещо.

Агентът замръзна.

— Нали ти работеше по случая с Гонзалес?

Делрей се бе изправял пред някои от най-опасните бандити в този град, без пулсът му да направи дори и един удар повече. Но сега кръвта заблъска толкова силно във врата му, че нямаше начин директорът да не забележи туптящата вена.

— Онзи търговец на наркотици в Стейтън Айлънд, за него ли говориш, Джон?

— Да. Има там едно объркване.

— Объркване ли?

— Да, с доказателствения материал.

— Така ли?

Директорът потърка очите си.

— При задържането му твоите хора открили трийсет килограма хероин, двайсетина пушки и голяма пачка пари.

— Така е.

— В пресата писаха, че парите били един милион и сто хиляди. Но в момента подготвяме случая за съда и откриваме само един милион.

— Някой е свил сто хиляди долара?

Директорът поклати глава.

— Не, никой не ги е свивал.

— Така ли? — Делрей пое дълбоко въздух. „Божичко… край!“

— Прегледах внимателно документите и да видиш колко интересно, втората цифра от веригата на картончето за пред съда, първата нула след единицата, е съвсем тясна. Ако не се загледа специално, човек може да я вземе за единица. Някой е направил точно така и е дал на медиите грешна информация. И те са написали един милион и сто хиляди.

— Разбирам.

— Исках да ти кажа, за да си в течение, ако стане дума. Било е грешка. Точната сума, събрана от Бюрото при случая „Гонзалес“, е един милион. Това е официално.

— Разбрах. Благодаря, Джон.

Директорът смръщи вежди.

— За какво?

— За разяснението.

Леко кимване. То носеше послание и Делрей го прие.

— Между другото, свърши много добра работа и помогна за залавянето на Ричард Логан. Преди няколко години той за малко не очисти десетки войници и хора от Пентагона. И няколко души от нашите. Радвам се, че го прибрахме на топло.

Делрей се обърна и напусна кабинета. Когато най-после остана сам, единственото, което си позволи, беше кратък нервен смях.

Третокласници…

Извади мобилния телефон и написа съобщение на Серина, че скоро ще си е у дома.

84

Линкълн Райм вдигна поглед и видя Пуласки на прага.

— Новобранец, какво правиш тук? Не трябваше ли да товариш доказателствения материал за Куинс?

— Оттам идвам. Аз просто… — гласът му секна като кола, навлязла внезапно в мъглив участък.

— Просто?

Наближаваше девет и двамата бяха сами в приемната на Райм. От кухнята долитаха успокояващи домашни звуци. Сакс и Том приготвяха вечерята. Беше време за аперитива, но както си отбеляза Райм ядосано, никой не благоволяваше да се появи и да му налее втора глътка. Това го изнервяше допълнително.

Сега използва момента, че Пуласки е при него, накара го да му налее в пластмасовата чаша и младият полицай го направи, без да се пазари.

— Това не е двойно питие — изръмжа Линкълн, но Рон сякаш не го чу, отиде до прозореца и се загледа навън.

„Очертава се драматична сцена от дълъг сапунен сериал“ — помисли си Райм и смукна през сламката от силната течност.

— Аз като че ли взех решение. Исках да споделя първо с вас.

— Като че ли?

— Аз взех решение.

Райм вдигна вежди. Не искаше да го окуражава прекалено. Каза си какво следва, въпреки че подозираше как ще се развие сценарият. Той бе отдал живота си на науката, но никога не забравяше, че едновременно с това отговаряше за стотици хора — свои подчинени — между които имаше много полицаи. И въпреки нетърпението, грубото отношение и изблиците на гняв той беше грижовен и справедлив с тях.

Докато не се издънеха.

— Слушам те.

— Напускам.

— Града ли?

— Работата.

— А!

Райм бе научил доста за езика на тялото от Катрин Данс. Веднага усети, че всяка казана от Пуласки дума е репетирана усърдно. И многократно.

Полицаят прокара ръка по русата си коса.

— Уилям Брент.

— Информаторът на Делрей ли?

— Да, сър.

Райм понечи за пореден път да напомни на Пуласки, че не е необходимо да вмъква в речта си тези определящи разликата в положението им титли. Но се отказа и отвърна кратко:

— Продължавай.

С мрачно изражение Пуласки седна на плетения стол до инвалидната количка на Райм и заговори:

— Там… в апартамента на Галт… аз се изплаших. Направо се паникьосах. Не прецених добре. Не спазих процедурата — въздъхна и заключи набързо: — Не действах по най-добрия начин и не направих подходящото за случая.

Пуласки се държеше като ученик, който не знае отговора на зададения от учителя въпрос и започва да дърдори колкото може повече с надеждата, че все нещо от казаното ще улучи целта.

— Той излезе от комата.

— Но можеше да загине.

— Това ли е причината да напуснеш?

— Сгреших. И това за малко не отне невинен човешки живот… Чувствам, че не действам така, както изисква ситуацията.

„Боже! Откъде е купил тези високопарни думи?!“

— Това беше инцидент, новобранец.

— Какъвто не биваше да става.

— Защо, има ли инциденти от другия вид?

— Знаеш какво имам предвид, Линкълн. Обмислял съм го безброй пъти.

— Мога да ти докажа, че трябва да останеш. И че ако напуснеш, ще бъде голяма грешка.

— Какво ще ми кажеш? Че съм талантлив, че имам какво още да покажа? — погледна го скептично той. Още можеше да се нарече млад, но в момента изглеждаше много по-възрастен от деня, когато двамата се срещнаха за пръв път. Полицейската работа състаряваше хората.

Както и работата с Райм.

— Знаеш ли защо не бива да напускаш сега? Защото ще бъде лицемерие от твоя страна.

Пуласки примигна.

Райм продължи, едва се сдържа да не закрещи:

— Изпусна момента да го направиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти сбърка и нарани сериозно един човек, но после, когато разбра, че Брент е престъпник и срещу него се води следствие, реши, че си опростен, нали?

— Аз… предполагам, че да.

— Изведнъж престана да се тревожиш за него. Понеже той ти изглеждаше по-малко човек.

— Не, аз просто…

— Остави ме да довърша. Трябваше да решиш в мига, когато удари този приятел: или да приемаш, че инциденти от този род не ти понасят и да зарежеш цялата работа, или да оставиш всичко в миналото и да се научиш да живееш с него. Няма никакво значение дали жертвата е сериен убиец или протодякон в църквата си. Не е честно към самия теб да ми хленчиш за това сега.

Полицаят присви гневно очи, приготви се да се защити, но Райм го изпревари:

— Допусна грешка, новобранец, но не си извършил престъпление… В нашата работа често се случва да грешим. Проблемът е, че при нас не е като при обущарите или счетоводителите. Когато ние сбъркаме, има опасност някой да бъде убит. Но ако спрем дотам и започнем да се вайкаме, няма да хванем нито един престъпник. Не гледаме непрекъснато назад, защото ако го правим, няма да можем да си вършим работата, а това означава, че ще бъдат убити още хора.

— Лесно ти е на теб! — избухна Пуласки.

„А така, момчето ми“ — помисли си Райм, но запази сериозно изражение.

— Някога попадал ли си в подобна ситуация? — стрелна го с поглед Пуласки.

Разбира се, Райм беше правил грешки. Десетки, ако не и стотици. Заради една от грешките му преди няколко години загинаха невинни хора. Точно тогава се запозна със Сакс и двамата започнаха да работят в екип. Но в момента не му трябваха аргументи от рода „Добре дошъл в братството“.

— Това не е важно. Важното е, че ти вече си направил своя избор. Идвайки тук с доказателствения материал от дома на Галт, след като бутна онзи човек, ти изгуби правото си да напуснеш. Затова мисля, че въпросът не е вече на дневен ред.

— Това ме яде като червей отвътре — изстена полицаят.

— Време е да кажеш на „това“, каквото и да е то, да те остави на мира. Работата на полицая включва и умения за блокиране на негативни мисли.

— Линкълн, ти просто не ме слушаш.

— Слушам те. Изслушах внимателно всичките ти аргументи и ги отхвърлих. Те са необосновани.

— За мен са обосновани.

— Не, не са. И ще ти кажа защо — той се поколеба за миг. — Защото не са обосновани за мен, а… с теб си приличаме много. Бог ми е свидетел, колко ми е неприятно да го призная, но това е самата истина — изказването му остави без думи младия полицай. — Забрави всички глупости и не ме отегчавай повече. Радвам се, че дойде, защото остана още малко работа…

Пуласки се засмя хладно.

— Няма да правя нищо, не разбираш ли? Приключвам работа. Не искам повече да те слушам.

— Не можеш да напуснеш сега. Ще го направиш след няколко дни. Сега имам нужда от теб. Нашият случаят — защото той е толкова мой, колкото и твой — още не е приключен. Трябва да се убедим, че доказателствата са достатъчни, за да осъдят Логан. Съгласен ли си с мен?

— Съгласен — отвърна с въздишка Пуласки.

— Преди да напусне работа и да поеме към сенчестата зона или където там се е запътил, Макданиъл нареди на хората си да претърсят кабинета на Боб Кавано. Не ни се обади, шкартира ни. Момчетата от отдел „Разследване на местопрестъплението“ към федералните са добри. Навремето аз им помогнах да съберат екипа. Въпреки това държа и ние да извървим решетката. Искам ти да го направиш. Логан ни каза, че зад всичко това стои някакъв картел. Трябва да се убедим, че цялата шайка е на топло и никой няма да се измъкне.

— Добре, ще отида. Но това е последната ми задача.

Младият полицай поклати отчаяно глава и изхвърча от стаята. Линкълн Райм прикри усмивката си и потърси с устни стърчащата от чашата сламка.

85

Райм остана сам.

Рон Пуласки пое огледа на кабинета на Кавано в централата на „Алгонкуин Консолидейтед“. Мел Купър и Лон Селито най-после се разотидоха по домовете. Роланд Бел изпрати доклад, че Ричард Логан е пристигнал без произшествия в крилото с повишена охрана в централния предварителен арест.

Амелия Сакс също беше отишла в града, за да помогне с документацията, но сигурно вече си беше у дома в Бруклин. Райм се надяваше тя да успее да открадне малко време за себе си, да направи няколко кръгчета със своята кобра торино. Понякога взимаше със себе си и Пами. Момичето определяше тези разходки като „абсолютно страхотни“, което, преведено на нормален език, означаваше „много вълнуващи“.

Той знаеше, че няма никаква опасност за момичето. За разлика от другите разходки, когато Сакс караше сама, до Пами тя успяваше да потисне повика на природата и да намали в точния момент.

Том също беше навън с приятеля си — един млад репортер от „Ню Йорк Таймс“. Болногледачът искаше да останат у дома, за да държи под око шефа си; да следи за онези ужасни симптоми на приближаващ пристъп или… кой знае за какво. Но Райм бе настоял да си вземе отпуск за вечерта.

— Имаш полицейски час — бе изсумтял той. — Полунощ.

— Не, Линкълн, ще се върна по-рано…

— Не. Ще се върнеш след полунощ. Часът е със забранителен характер.

— Глупости. Няма да те оставя…

— Ще подпаля къщата, ако се върнеш по-рано.

Болногледачът го погледна в очите и каза кротко:

— Добре. Благодаря.

Райм нямаше време, нито нерви за благодарности, обърна количката с гръб към помощника си и с лице към монитора и се зае с подреждането на необходимите документи за прокуратурата и съдебния процес. Часовникарят щеше да отиде в затвора за цял списък престъпления, включително и за масово убийство. Беше повече от сигурно, че ще го осъдят на смърт, но за разлика от Калифорния и Тексас, Ню Йорк приемаше смъртната присъда като позорен белег на челото. Както беше казал и на Родолфо Луна по телефона, силно се съмняваше, че престъпникът щеше да си получи заслуженото.

Други юрисдикции също имаха обвинения към Логан, но той беше заловен в Ню Йорк, останалите трябваше да се наредят на опашка и да чакат.

Тайно в себе си Райм не се тревожеше за присъдата. Ако бяха убили Логан тук, по време на залавянето — да кажем, че бе опитал да стреля по Сакс или Селито — това щеше да е справедлив завършек, честен за всички. Но при сегашното положение той бе доволен, че го залови лично, и тайничко се радваше, че онзи щеше да остане в затвора до последния ден от живота си. Смъртоносната инжекция му се струваше прекалено лесен изход. А и не му се щеше да бъде част от екип, изпратил човек на последна разходка до гилотината.

Наслаждавайки се на самотата си, Райм започна да пише доклада за хода на разследването. Някои пишеха не доклади, а цели художествени произведения, насищаха ги с драматизъм и поезия. Той не работеше така. Стилът му беше тежък, делови — удар по метална повърхност, не дялкане на дърво. Скоро свърши, прочете написаното и остана доволен, макар и малко ядосан от дупките в анализа. Все още чакаше някои от лабораторните резултати. Но бързо си напомни, че нетърпението е порок, макар и по-незначителен от нехайството, и че обвинението няма да пострада, ако докладът му закъснее с ден-два.

Всичко мина добре и той си позволи да се поздрави. Можеше и още — винаги имаше какво още да се иска — но, добре.

Облегна се назад и огледа лабораторията, оставена девствено чиста от Мел Купър, който вероятно мързелуваше у дома си в Куинс, където живееше със своята майка, или след като се бе уверил, че с майка му всичко е наред, беше отишъл при своята приятелка скандинавка. Може би в този момент двамата танцуваха в някоя от балните зали в Мидтаун.

Усетил лекото главоболие, за втори път през този ден, той потърси с поглед близкия рафт с лекарствата. Забеляза шишенцето с клонидин, който вероятно бе спасил живота му при предишната криза. Хрумна му, че ако сега получи пристъп, няма да оживее. Шишето беше на сантиметри от ръката му, но за него те бяха равносилни на километри.

Райм погледна към дъската с познатите доказателства, изписани от ръката на Сакс и Мел. Някои от тях бяха задраскани, други изтрити, замазани или написани погрешно.

Знак за извървения от тях път при всеки отделен случай.

После огледа оборудването: какви ли не приспособления, пинсети, стъкълца, ръкавици, шишенца, инструменти и, разбира се, тежкото снаряжение — електронния микроскоп и газовия хроматограф, комбиниран с мас спектрометър, огромен и тих до следващия случай. През съзнанието му преминаха като на филм безкрайните часове, прекарани над тези машини и преди над техните предшественици; припомни си шума, миризмата и колебанията: да жертва ли част от дадена улика, като я хвърли в устата на хроматографа, за да научи състава й, или да се въздържи. Често спореше със себе си: ако унищожиш пробата и не успееш да научиш нищо за самоличността и местонахождението на извършителя, рискуваш да провалиш случая в съда, защото няма да можеш да я представиш там.

Но Линкълн Райм не се страхуваше да рискува.

Спомни си с носталгия вибрирането на машината под дланта му по времето, когато все още можеше да усеща. Сега също го усещаше, но само в главата и челюстите.

Погледна към виещите се като змии кабели по покрития с паркет под. Тях също усещаше по подскачането на инвалидния стол, когато минаваше през тях, докато отиваше от една работна маса до друга, до компютъра и обратно.

Жици…

Придвижи стола към кабинета и се загледа в познатите снимки. Братовчед му Артър. Чичо му Хенри. Родителите му.

И Амелия Сакс. Тя беше винаги в мислите му.

Щом стигна до нейната снимка, приятните спомени отлетяха и той отново се разстрои. За малко не я загуби заради собствената си грешка. Тялото му се бе разбунтувало и ги бе предало всичките. Него, Сакс и Рон Пуласки. И само Господ знаеше колко полицаи можеха да изгорят в зареденото с електричество училище в китайския квартал.

Мислите му продължиха да препускат из изминалите събития и той изведнъж осъзна, че инцидентът беше символ на тяхната връзка. Имаше любов във всяко тяхно действие, но не можеше да отрече, че той я дърпа назад. Тя беше само отчасти личността, която можеше да бъде, ако до нея беше друг мъж или ако беше сама.

Това не беше самосъжаление, всъщност мислите му го ободриха.

Опита се да си представи какво щеше да стане с нея, ако се наложеше да продължи живота си без него. Разгледа безстрастно всички възможно сценарии. И заключи — Амелия щеше да се справи. В съзнанието му изникна картина: след няколко години Рон Пуласки и Сакс правят оглед на местопрестъпление…

Седнал в тихия кабинет сред снимките на любимите си хора, Райм се загледа в нещо, забравено на масичката за кафе. Нещо цветно и лъскаво. Брошурата, оставена от предлагащия услугите си за достойна смърт чрез самоубийство Арлен Копецки.

Решения…

Райм откри с известна изненада, че брошурата е направена с мисъл за инвалидите и тежкоболните хора. Всичко беше на първата страница, не беше нужно да я вземеш в ръце и да я разлистиш, за да разбереш за какво става дума. Телефонният номер на радетелите за евтаназията беше изписан отпред и с големи цифри, в случай че здравословното състояние на страдащия включваше влошено зрение.

Загледан в брошурата, той се впусна в размишления. Планът му изискваше предварителна организация.

И известна секретност.

Малко конспирация. И няколко подкупа.

Животът на болните от квадриплегия беше такъв — можеха да мислят свободно и с лекота, но щом опреше до действие, нещата се усложняваха.

Освен това му трябваше малко време. Но нищо важно в живота не ставаше бързо. Райм усети характерното вълнение, то се появяваше винаги, когато трябваше да вземе важно решение.

Първо, трябваше да се увери, че показанията му по доказателствения материал за делото срещу Часовникаря щяха да бъдат приети и изслушани, независимо че той нямаше да присъства лично. За това си имаше специална процедура: показания пред нотариус. Сакс и Мел Купър бяха надеждни свидетели. Надяваше се, че Рон Пуласки също ще помогне.

Щеше да говори утре с прокурора насаме и да поиска в дома му да дойде съдебен екип, за да запише показанията му. Том нямаше да се усъмни.

Райм се усмихна и насочи стола обратно към лабораторията, компютрите, електрониката и — ах, да — телефона, откъдето щеше да набере онзи телефонен номер, за който си мислеше ненатрапчиво от мига, когато арестуваха Часовникаря.