Сенчеста зона

25

Осем часът сутринта.

Слънчевите лъчи нахлуха през прозорците на къщата. Линкълн Райм стисна очи и придвижи инвалидния стол извън обсега на заслепяващия лъч към асансьора, свързващ спалнята му с лабораторията на първия етаж.

Сакс, Мел Купър и Лон Селито работеха отдавна. Бяха се събрали преди часове.

Селито говореше по телефона.

— Добре. Разбрах — приключи той и записа някакво име в бележника си. Райм видя, че не си е сменял дрехите. Сигурно беше спал в кабинета или в спалнята на долния етаж.

Купър си бе ходил до дома, поне за малко. Колкото до Сакс, тя бе прекарала известна част от нощта на леглото до Райм. Но в пет и половина стана, за да продължи прегледа на досиетата на служителите с надежда да ограничи списъка на заподозрените.

— Докъде стигнахме? — попита Райм.

— Току-що говорих с Макданиъл — отвърна уморено Селито. — Те са отделили шест, ние също.

— Искаш да кажеш, че сме свели заподозрените до дванайсет? Тогава…

— Хм, не, Линк. Елиминирахме дванайсет.

Сакс се обади:

— Проблемът е, че много от служителите са в ръководния състав. Те не са вписали в досиетата предишните си служебни позиции и дали са изкарали компютърни курсове. Трябва да ровим много, за да разберем дали имат уменията и знанията да манипулират системата и да свържат кабела.

— Какво стана със скапания ДНК анализ? — избухна Райм.

— Трябва да почакаме още малко — отвърна Купър. — Момчетата работят извънредно.

— Извънредно ли? Глупости! — изръмжа Райм.

Новите тестове ставаха за ден, най-много два, за разлика от старата система, която изискваше седмица. За него нямаше обяснение защо резултатите не бяха на бюрото му.

— Научихме ли нещо повече за „Справедливост за…“?

— Нашите хора преровиха всичките им файлове — отговори Селито. — Агентите на Макданиъл също. Както и Националната сигурност, военното разузнаване и Интерпол. Не открихме нищо за тях, нито за Рахман. Тая шибана сенчеста зона! Като извадена от роман на Стивън Кинг.

Райм реши да звънне в лабораторията и да поиска да побързат с ДНК експертизата, но телефонът иззвъня. Той вдигна вежди и моментално натисна бутона „отговор на позвъняване“.

— Катрин, добро утро. Рано си станала.

В Калифорния сега беше пет часът сутринта.

— Да.

— Нещо ново?

— Логан е засечен отново. Близо до мястото, където са го видели първия път. Току-що говорих с Артуро Диас.

Представителят на закона също бе станал рано. Добър знак.

— Неговият шеф е поел лично случая. Помниш ли, че ти споменах за него? Казва се Родолфо Луна.

Оказа се, че този Луна наистина е голяма клечка: вторият по важност човек в Мексиканската федерална полиция. Катрин им обясни, че Луна, въпреки огромната си заетост покрай някаква операция на наркоотдела и постоянния си ангажимент, свързан с изкореняването на корупцията от държавните институции и агенции, е проявил готовност да участва лично в операцията по залавянето на Часовникаря. Всички знаеха, че още едно убийство в Мексико нямаше да бъде кой знае каква новина и едва ли заслужаваше вниманието на толкова високопоставена личност като Луна, но той очевидно беше амбициозен и се надяваше сътрудничеството с нюйоркската полиция да му донесе точки пред дръпнатите му колеги на север от Мексико.

— Той е голяма работа. Кара собствен лексус, носи две пушки… истински каубой.

— Но дали може да му се вярва?

— Артуро ми каза, че понякога си играе на котка и мишка със системата, но иначе е честен човек. И е добър професионалист. Работи за федералните от двайсет и две години — истински ветеран — и все още понякога се включва в полевата работа. Дори сам събира веществени доказателства.

Райм беше впечатлен. Той бе правил същото, докато беше действащ капитан в полицията и оглавяваше криминалния отдел. Спомни си колко пъти младите полицайчета се вцепеняваха от гласа на шефа на шефовете им, после се обръщаха и не можеха да повярват на очите си, като го виждаха с пинсета в ръце и с ръкавици да прибира от пода влакънце или косъм.

— Той си е създал име в разкриването на икономически престъпления, трафика на хора и борбата с тероризма. Закопчал е лично няколко известни политици и ги вкарал зад решетките.

— И все още е жив — измърмори Райм.

Не го каза с насмешка. Беше известно, че съвсем наскоро е убит шефът на полицията в Мексико Сити.

— Луна има сериозна охрана — обясни Данс. — Райм, той иска да говори с теб.

— Дай ми номера.

Дан му го продиктува. Бавно. Знаеше за парализата му и се съобразяваше с нея. Райм премести показалец върху специалното табло и натисна съответните цифри. Те се появиха на плоския екран пред него.

Данс ги информира, че в отдел „Наркотици“ продължава разпитът на мъжа, доставил кутията на Логан.

— Излъга, като каза, че не знае какво е имало вътре. Гледах записа и им дадох някои насоки за разпита. Работникът си е помислил, че вътре има наркотици или пари, затова не се е сдържал и е хвърлил един поглед. Фактът, че не е откраднал нищо, означава, че не е имало нито едно от двете. Всеки момент ще го подложат на нов разпит.

Райм й благодари.

— Ох, има и още нещо.

— Да?

Данс им даде един адрес в интернет. Райм записа и него на браузъра си.

— Влез в този сайт. Реших, че ще искаш да видиш Родолфо. Мисля, че е по-лесно да разбереш някого, когато знаеш как изглежда.

Райм не беше сигурен в това. В работата си той предпочиташе да не вижда хората. Жертвите обикновено бяха мъртви, а докато дойде ред да се намеси той, убийците отдавна бяха изчезнали от местопрестъплението. Ако можеше да избира, предпочиташе да не вижда никого.

Но все пак, след като прекъсна връзката, реши да влезе във въпросния сайт. Беше статия в мексикански вестник за залавяне на голяма пратка наркотици. Водещият разследването беше Родолфо Луна. Придружаващата снимка показваше широкоплещест мъж сред свои колеги от федералната полиция. Някои от тях носеха маски, за да скрият самоличността си, останалите имаха мрачния и напрегнат израз на хора, чиято работа ги бе белязала завинаги.

Луна беше с широко лице и тъмна кожа. Носеше фуражка, но личеше, че главата под нея е обръсната. Маслиненозелената му униформа беше по-скоро военна, отколкото полицейска и гърдите му блестяха от накичените по тях медали. Имаше буйни черни мустаци. Гледаше намръщено и решително и сочеше към нещо наляво от обектива.

Използвайки таблото, Райм позвъни на телефонния номер в Мексико. Можеше да използва и гласова команда, но откакто си възвърна подвижността на пръста на дясната ръка, предпочиташе да действа с него.

Необходимо беше съвсем малко усилие, докато добави отпред кода на Мексико, и след минутка вече разговаряше с Луна, чийто глас се оказа изненадващо нежен, с много лек акцент. Можеше да бъде на мексиканец, естествено, но разтягането на гласните напомняше и за френски.

— А, Линкълн Райм! Какво удоволствие! Чел съм много за вас. Имам всички ваши книги, разбира се. Пуснал съм ги сред моите следователи за задължително четене — той замълча за момент, после попита: — Извинете за въпроса, но смятате ли да осъвремените сектора ДНК…

Райм не можа да сдържи смеха си. Само преди няколко дни обмисляше подобна идея.

— Имам такова намерение. Веднага, след като приключим със случая. Инспекторе… инспектор ли сте всъщност?

— Инспектор ли? Съжалявам, но не мога да разбера защо в САЩ си мислят, че полицаите във всички страни, освен в тяхната са инспектори — рече той, но тонът му остана дружелюбен и в думите му нямаше сарказъм.

— Източниците на информация са ни такива — отвърна Райм. — Черпим сведения от филми и телевизионни сериали.

Отсреща се чу смях.

— Ах, да! Какво биха правили горките полицаи без кабелните телевизии? Как щяха да си вършат работата? Но, не. Аз съм командир. В моята страна армията и полицията… ние често си разменяме местата. Както разбрах, вие сте ПЕН капитан. Това да не означава полицай — експерт по нумерология? Просто се чудех.

Райм се засмя:

— Не, това означава, че съм пенсиониран.

— Така ли? Но все още работите?

— Да. И оценявам високо помощта ви за конкретния случай. Този мъж е много опасен.

— Радвам се, че мога да ви бъда полезен. Вашата колежка Катрин Данс ни помага много в залавянето и екстрадирането на наши престъпници от Щатите, а това не е лесна задача, като имате предвид, че тук я притискат да не го прави.

— Тя е много добра в работата си — отвърна Райм и реши, че е време да пристъпи към конкретния въпрос. — Разбрах, че сте открили Логан.

— Моят помощник Артуро Диас и екипът му са го засекли на два пъти. Най-напред вчера в хотела. Няколко часа по-късно са го видели около близките офис сгради на авеню „Боске де Реформа“. Това е в търговския район. Снимал е сградите. Това повдига някои подозрения, защото в никакъв случай не бихме могли да ги наречем архитектурни постижения. Пътният полицай го е познал по разпространената от нас снимка. Хората на Артуро са отишли веднага на мястото, но преди да пристигне подкреплението, Часовникаря е изчезнал. Този човек е цар на изплъзването.

— Това го характеризира много точно. Какви хора работят в сниманите сгради?

— Там има десетки компании. Малки държавни агенции. Сателитни офиси. Транспортни и търговски фирми. В една от тях на първия етаж има банка. Може тя да е на прицел?

— Часовникаря не е дошъл в Мексико да краде. Нашето разузнаване показва, че планира убийство.

— В момента проверяваме персонала на фирмите, за да видим дали сред тях има евентуална жертва.

Райм познаваше тънката игра на преговорите между службите, но сега нямаше време да навлиза в детайли. Имаше чувството, че и Луна няма.

— Трябва да създадете добро прикритие за вашите хора, командире. Бъдете по-внимателен от обикновено.

— Да, естествено. Този човек притежава трето око.

— Трето око ли?

— Като второ зрение. Данс ми каза, че той е като котките. Усеща отдалече опасността.

„Не — помисли си Райм. — Просто е много умен и може да предвиди ходовете на преследвачите си. Като гросмайстор.“ Но каза:

— Точно така, командире.

Загледа се в снимката на Луна на екрана. Данс беше права: разговорът ти носи много повече информация, когато можеш да си представиш човека, с когото говориш.

— И ние си имаме такива хора тук — мексиканецът отново се засмя. — Аз съм един от тях. Това обяснява защо още съм жив, а много от колегите ми вече ги няма. Ще продължим наблюдението… много внимателно. Надявам се, когато го хванем, да дойдете лично за екстрадицията, капитане?

— Аз не излизам от дома си.

Луна помълча, после някак тъжно каза:

— Простете ми, капитане. Забравих за проблема ви.

„Нещо, което аз никога няма да забравя“ — помисли си Райм също толкова тъжно.

— Няма нужда от извинения — отвърна.

Луна добави:

— Ние тук сме… как да кажа… Мексико Сити е достъпен град. Ще бъдете добре дошъл, ако решите да ни дойдете на гости, и съм сигурен, че ще се чувствате удобно. Може да отседнете у нас. Съпругата ми готви много вкусно. Къщата няма стълби, така че няма да имате проблеми.

— Може би.

— Храната ни е отлична, а аз съм известен колекционер на мескал и текила.

— В такъв случай може да полеем приключването на случая с бутилка от колекцията ви — рече Райм, за да му достави удоволствие.

— Надявам се да хвана този човек, за да си издействам едно посещение от ваша страна… Може би ще се съгласите да изнесете лекция на моите хора.

Райм се усмихна вътрешно. Не бе осъзнал, че води преговори. С появата му в Мексико Луна щеше да бодне едно перо на шапката си; ето защо беше толкова отзивчив. Явно начинът да свършиш работа в Латинска Америка беше такъв, независимо дали ставаше дума за търговия или за полицейска работа.

— С най-голямо удоволствие — отвърна и погледна към Том, който му правеше знаци и сочеше към коридора.

— Трябва да затварям, командире.

— Благодаря ви, че се свързахте с мен, капитане. Ще ви се обадя веднага, щом науча нещо повече. Дори и да ми се струва незначително, ще ви уведомя, бъдете сигурен.

26

Том въведе в лабораторията, за втори път през този ден, енергичния и спретнат специален агент Тъкър Макданиъл. Този път водеше със себе си и свой колега, изтупан и симпатичен младок, чието име Райм забрави на минутата. Беше му по-лесно да го нарече в себе си Хлапето с главно „Х“. Хлапето примига срещу парализирания човек и бързо отклони поглед.

Специалният агент съобщи:

— Елиминирахме още няколко имена от списъка. Но дойдохме за друго. Получихме писмо с искания.

— От кого? — попита Лон Селито и вдигна поглед от работната маса, до която бе седнал, свит като спукана топка. — От терористите ли?

— Анонимно е и източникът не е установен — отвърна Макданиъл, изричайки грижливо всяка сричка. Райм се запита дали наистина не харесваше полицая толкова, колкото показваше. От една страна, се държеше, както се държеше с Фред Делрей, когото определено не харесваше. От друга страна, това можеше просто да е неговият маниер на поведение. От трета, понякога всичко ставаше без причина.

Сенчестата зона…

Агентът продължи:

— Прилича на писано от маниак, еко може би. Но знае ли човек?

— Сигурни ли сте, че е писано от извършителя? — попита Селито.

След очевидно немотивирана атака честа практика беше различни групировки да се опитат да се възползват от ситуацията. Те заплашваха да повторят атаката, ако не се изпълнят исканията им, въпреки че нямаха нищо общо със случилото се.

— Дал е неизвестни на широката публика подробности за атаката — изрече през зъби Макданиъл, без да погледне към смачкания Селито. — Естествено, че го проверихме.

Демонстративната враждебност на Макданиъл обясняваше неприязънта на Райм към него.

— Кой го е получил и как? — попита.

— Анди Джесън. Най-добре тя лично да ви запознае с подробностите. Исках да я свържа с теб възможно най-бързо.

Поне не беше обявил война на всички фронтове. Неприязънта на Райм намаля с няколко пункта.

— Осведомих кмета, Вашингтон и Националната. Осъществихме конферентна връзка, докато пътувах насам.

„Но без нас“ — отбеляза си наум Райм.

Федералният отвори куфарчето и извади лист хартия, сложен в нов найлонов плик. Райм кимна към Мел Купър. Специалистът извади листа с ръкавици и го сложи на работната маса. Насочи камерата към него и секунди по-късно написаният на ръка текст се появи на всички монитори в стаята.

Райм кимна към телефона и каза на Сакс:

— Обади се на Анди Джесън.

Тя набра номера и след малко в слушалката се чу женски глас:

— Детектив Сакс? Чухте ли вече?

— Да. До мен са Линкълн Райм, хора от полицията и от ФБР. Те донесоха писмото.

Райм долови раздразнение и гняв, когато жената попита:

— Кой стои зад всичко това?

— Не знаем — отвърна Сакс.

— Все пак трябва да имате някаква представа.

Макданиъл се представи и заговори:

— Разследването е в пълен ход, но все още нямаме заподозрян.

— А онзи човек в работното облекло в кафенето срещу подстанцията при атаката вчера сутринта?

— Не сме го идентифицирали. Сега работим над вашия списък. Но все още не можем да посочим конкретен човек.

— Госпожице Джесън, аз съм детектив Селито от нюйоркската полиция. Можете ли да го направите?

— Какво да направя?

— Исканото от извършителя. Да намалите електроподаването.

Райм не виждаше нищо лошо да си поиграе малко с лошите момчета, като отвърне на искането им. Воденето на преговори по принцип даваше допълнително време за анализ на веществените доказателства и установяване на наблюдение над заподозрените. Но това не беше неговият подход.

— Госпожице Джесън, отново е Тъкър. Ние не препоръчваме преговори. В дългосрочен план това ще ги окуражи да искат все повече и повече.

Очите му пронизаха предложилия идеята детектив.

Но Селито упорстваше:

— Това ще ни позволи да си поемем въздух.

Федералният агент се замисли, вероятно не искаше да разединява отбора. Но въпреки това каза:

— Аз съм твърдо против.

— Това е просто невъзможно. Да свалим с петдесет процента натоварването в този голям район на града? Как си го представя той? Това не е като да завъртиш реостата и да регулираш яркостта на електрическата крушка. Ще натовари допълнително останалата част от Североизточна интер връзка. Ще трябва да прекъснем тока на много места. Освен това имаме милиони клиенти със самоизключваща се система и тя ще се изолира при такъв спад на електроенергията. А и възстановяването ще бъде изключително трудно. Ще се загубят данните в компютъра. Не може от нула да завъртиш ключа на максимум. Ще ни отнеме дни да препрограмираме и въпреки това ще загубим много информация. Най-лошото е, че не всички сгради имат батерии и генератори. Болниците имат, но много от тях не са в добро състояние. В резултат ще загинат много хора.

„Е — помисли си Райм, — нашият човек е прав за едно нещо: електричеството в лицето на «Алгонкуин» и другите електрически компании наистина се е настанило трайно в живота ни. Ние сме зависими от тока.“

— Ето, видяхте ли? — изгледа ги Макданиъл тържествуващо. — Това не може да се направи.

Селито сви устни. Райм погледна към Сакс.

— Паркър?

Тя кимна и се зае да търси в телефона си номера и имейла на Паркър Кинкейд във Вашингтон. Бивш агент на ФБР, Кинкейд сега работеше като частен консултант, най-добрият екзаминатор на документи в цялата страна, поне според Райм.

— Сега ще му го изпратя.

Сакс седна на един от столовете пред компютрите, написа набързо имейл, сканира писмото, приложи го и го изпрати.

Селито извади телефона си и се свърза с Отдела за борба с терористите, а оттам и със специалния отряд за бързо реагиране към отдел „Тактически разработки“ — местната версия на СПОТ, „специални оръжия и тактики“ — и им съобщи, че се очаква нова атака към един часа на обяд.

Райм се обърна към микрофона:

— Госпожице Джесън, отново е Линкълн. Исках да ви попитам за онзи списък, който дадохте вчера на детектив Сакс.

— Да?

— Можете ли да ни предоставите образци от почерците на хората?

— На всичките ли?

— Колкото може повече и колкото може по-бързо.

— Предполагам, че ще мога. Изисквали сме от тях формуляри и декларации за много неща. Мисля, че здравните картони също са подписани собственоръчно от тях и ще ви свършат работа.

Райм се отнасяше скептично към подписите като показател за почерка на човека. Не беше специалист, но няма как да си шеф на криминален отдел, без да разбираш поне малко от почерци, документи и подписи. Той знаеше, че хората се отнасят нехайно към подписа си (лоша практика, както разбра в процеса на работата, защото небрежният подпис се фалшифицираше много по-лесно). Но когато си взимаха бележки, се стараеха да пишат по-четливо, което даваше по-добра представа за почерка им. Той обясни това на Джесън и тя обеща, че ще ангажира помощниците си да открият възможно най-много образци от писани на ръка бележки. Искането не й беше по вкуса, но изглежда беше отстъпила относно участието на служител на „Алгонкуин“ в атаките.

Райм се отдалечи от микрофона и извика:

— Сакс! Там ли е Паркър? Какво става?

— На някакво съвещание е — обясни Сакс. — Чакам да ме свържат.

Кинкейд беше самотен баща на две деца, Роби и Стефани, и балансираше с мъка между личния и професионалния си живот. Децата му отнемаха толкова време, че той се принуди да напусне ФБР и да стане частен консултант като Райм. Но криминологът познаваше добре Кинкейд и знаеше, че при случай като този той веднага щеше да се качи на борда и щеше да направи всичко, за да помогне.

Райм се обърна отново към микрофона.

— Госпожице Джесън, можете ли да сканирате материалите и да ги изпратите на… — вдигна вежда към Сакс и тя продиктува имейла на Паркър Кинкейд.

— Записах го — отвърна Джесън.

— Тези термини… „ограничаване на потреблението“, „шунтиране“, „извън върхови часове“… предполагам, че са част от бизнеса?

— Така е.

— Това дава ли ни някаква информация за него?

— Не съвсем. Да, това са технически термини, но ако може да влезе в програмите ни и да манипулира линията, тогава естествено ще знае и това. Всеки в енергийната промишленост ги знае.

— Как получихте писмото?

— Беше доставено в дома ми.

— Вашият адрес публично известен ли е?

— Не съм в телефонния указател, но не е невъзможно човек да го открие.

Райм настоя.

— Как точно го получихте?

— Живея в сграда с портиер. В горната част на Ийст Сайд. Някой позвънил на вратата за доставчиците. Портиерът отишъл да види кой е. Когато се върнал, писмото било оставено в стаичката му. На плика пишеше: „Спешно. Незабавно доставете на Анди Джесън“.

— Имате ли охранителна камера?

— Не.

— Кой го е пипал?

— Портиерът. Но само плика. После куриерът, който го донесе в офиса ми. И аз, разбира се.

Макданиъл се приготви да каже нещо, но Райм го изпревари:

— Писмото е трябвало да се достави бързо. Който го е пратил, е знаел, че в сградата има портиер и ще ви го предаде веднага.

Макданиъл кимна. Очевидно бе искал да каже същото. Хлапето с блестящия поглед също кимна и главата му се заклати като главата на куче играчка на задния прозорец на кола.

След кратко мълчание Джесън заговори. Този път не успя да скрие тревогата си.

— Предполагам, че е така. Това означава, че ме познава. Вероятно много добре.

— Имате ли охрана? — попита Селито.

— Шефът на охраната в централата Барни Уол. Детектив Сакс се запозна с него. Той разполага с четирима въоръжени служители за всяка смяна. Но вкъщи нямам. Никога не съм мислила…

— Ще изпратим някой от патрула да застане пред дома ви — каза Селито.

Веднага след него се обади и Макданиъл:

— Ами семейството ви? Може да се наложи да изпратим хора да се погрижат за тях.

Анди замълча, после попита:

— Защо?

— Може да се опита да ги използва като разменна монета.

— Ох! — малко резкият и уверен глас на Джесън сега прозвуча несигурно и изплашено. Тя веднага обясни: — Родителите ми са във Флорида.

— Вие имате брат, нали? — обади се Сакс. — Мисля, че го видях на снимките на бюрото ви.

— Брат ми ли? Но… ние не поддържаме връзка. И той също не живее тук — нечий друг глас я прекъсна, тя го изслуша, после се върна към разговора: — Вижте, извинявам се, но на другата линия ме търси губернаторът. Току-що е чул по новините.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

— И така — вдигна ръце Селито и погледна Райм. — Това опростява нещата.

— Опростява ли ги? — обади се Хлапето.

— Да — отвърна детективът и кимна към часовника на близкия монитор. — Щом няма да преговаряме, няма какво друго да правим, освен да го хванем. Имаме цели три часа. Фасулска работа.

27

Мел Купър и Райм работеха върху анализа на писмото. Рон Пуласки, дошъл преди няколко минути, също се присъедини към тях. Лон Селито се отправи към управлението, за да координира действията им с тактическия отдел за идентифицирането на извършителя или откриването на възможното място на атаката.

Тъкър Макданиъл огледа писмото с исканията, сякаш виждаше абсолютно непознато за него ястие. Райм предположи, че причината е в писания на ръка текст, той определено не попадаше в сенчестата зона и се явяваше антитеза на високотехнологичните комуникации. Всичките му компютри и проследяващи системи бяха безполезни срещу мастилото и хартията.

Райм също се загледа в текста. От работата си с Паркър Кинкейд, както и от собствен опит, знаеше, че почеркът не разкрива характера на личността, каквото и да твърдяха в продаваните по супермаркетите книги и колкото и да ни уверяваха философите и психолозите. Въпреки това анализите бяха полезни, ако имаш друг писан от заподозрения образец, защото помагаха да се потвърди, че първият документ е писан от автора на втория. И в момента Паркър Кинкейд правеше точно това: сравняваше писмото с други почерци на заподозрени в тероризъм. А тях сравняваше с почерка на фигуриращите в списъка служители на „Алгонкуин“.

Почеркът и съдържанието можеха да определят с коя ръка си служи човекът, даваха информация за нивото на образование, националността, място, където е отрасъл, доказваха ментални и физически заболявания, интоксикации и състояния на наркотичен унес.

Но интересът на Райм беше към по-материалната част: източник на хартията, на мастилото, отпечатъци от пръсти и оставени по хартията следи.

Въпреки усърдието на Купър постигнатото беше кръгла нула.

Хартията и мастилото бяха широко разпространени, можеха да се купят във всеки магазин в града. Единствените отпечатъци по писмото се оказаха на Анди Джесън, а онези върху плика — на момчето от куриерската служба и на портиера. Агентите на Макданиъл взеха отпечатъци и от двамата и ги изпратиха на Райм за сравнение.

Напразно, сви горчиво устни Райм. Единственият извод беше, че извършителят е много умен и знае как да се пази.

Но десет минути по-късно изскочи и нещо интересно.

Паркър Кинкейд се обади от дома си във Феърфакс, Вирджиния.

— Линкълн?

— Паркър, какво откри?

— Първо, за сравняването на почерците. Образците от „Алгонкуин“ бяха съвсем оскъдни и не успях да направя пълен анализ, колкото и да ми се искаше.

— Разбирам.

— Но намалих броя на заподозрените служители до дванайсет.

— Дванайсет? Отлично.

— Ще ти дам имената. Готов ли си?

Райм погледна Купър и той кимна. Започна да записва, докато Кинкейд диктуваше.

— Мога да ти дам нещичко и за автора. Първо, служи си с дясната ръка. После, открих някои характеристики от избора на думи и езика му.

— Давай.

Райм кимна и Купър отиде до бялата дъска с профила на извършителя.

— Завършил е елитна гимназия, вероятно и колеж. В американско училище. Има малко граматични и пунктуационни грешки, но главно при трудни думи и конструкции. Отдавам го на стреса от последните му действия. Най-вероятно е роден тук. Не бих могъл да твърдя с абсолютна сигурност, че няма чужди корени, но английският му е пръв, а не е чудно да е и единствен език.

Купър записа това на дъската.

— Освен това е умен и хитър. Не използва първо лице и избягва действителен залог.

Райм разбра.

— Не казва нищо за себе си.

— Точно така.

— Навежда на мисълта, че работи в група.

— И аз така мисля. Открих и друго: различни вариации в движението на ръката нагоре и надолу при писане. Това се забелязва при ядосан или емоционално нестабилен човек. Разгневен или страдащ. На местата, където пада логическото ударение, буквите са по-широки, изписани със замах.

— Ясно — Райм кимна към Купър и той записа информацията на дъската. — Благодаря, Паркър. А сега на работа.

Те прекъснаха връзката.

— Дванайсет души — въздъхна Райм. Погледна към дъската с веществените доказателства, после към другата с профила на престъпника и накрая погледът му се насочи към имената на заподозрените. — Няма ли начин да стесним кръга малко по-бързо? — попита ядосано той и отчете с горчивина, че стрелката на часовника се премести с още една минута към наближаващия краен срок.

• Жертва: Луис Мартин, помощник-управител в музикален магазин

• Няма пръстови отпечатъци по повърхностите

• Шрапнел от разтопен метал като резултат от електрическата дъга

• Многожилен изолиран алуминиев кабел

— произведен в завод за електроматериали „Бенингтън“; АМ-МВ, издържа до 60 000 волта

— срязан ръчно с ножовка, нов лист, счупен зъб

• Два сплит болта с двайсетмилиметрови отвори в тях

— неустановен източник

• Отчетливи следи от инструменти по болтовете

• Болтове с диаметър шест милиметра за прикрепване на кабела към металния пилон на знака на автобусната спирка

— неизвестен източник

• Следи от обувки

— „Албъртсън-Фенуик“, модел Е-20, за работа с електричество, размер 11

• Срязана решетка, за да се открие достъп до подстанцията, ясни следи от резач за болтове

• Метална врата с рамка от сутерена

— взет материал за ДНК. Изпратен за тест

— гръцка храна, тарама хайвер

• Рус косъм, дължина — два сантиметра и половина. Естествена, от човек под петдесет години; открит в кафенето на улицата срещу подстанцията

— изпратен за токсико-химичен анализ

• Следа от минерали: вулканична пепел

— не се намира в почвата около Ню Йорк

— изложби, музеи, институти по геология?

• Проникването в софтуера на контролния център на „Алгонкуин“ е станало с вътрешни кодове; не са замесени хакери отвън

…

• Доставено в дома на Анди Джесън

— няма свидетели

• Писано на ръка

— изпратено на Паркър Кинкейд за анализ

• Обикновена хартия и мастило

— неизвестен източник

— няма други пръстови отпечатъци, освен тези на Анди Джесън, портиера и куриера

• Няма открити видими следи по хартията

…

Профил на извършителя

• Мъж

• Около четирийсетте

• Вероятно бял

• Възможно е да носи очила и шапка

• Тъмносин работен комбинезон, подобен на работното облекло на служителите в „Алгонкуин“

• Познава отлично електропреносната мрежа

• Отпечатък от обувката не предполага нарушено телосложение и походка

• Голяма вероятност извършителят да е мъжът, откраднал 25 метра кабел и 12 болта от склада на „Алгонкуин“. Планирал ли е други атаки? Проникването в помещението е станало с ключ. Вероятно работи в „Алгонкуин“ или има контакт с вътрешен човек

• Връзка с терористични организации? Със „Справедливост за (неизвестно)“? Терористична група? Включен ли е човек с име Рахман? Неизяснено движение на парични средства, оживление сред определени кръгове и слухове за нещо „голямо“?

— пробивът в охраната на склада на „Алгонкуин“ във Филаделфия вероятно има връзка с атаките

— разкрития от СИГНИТ: кодови думи за оръжие, „хартия и материали“ (оръжие и експлозиви)?

• Бойната група включва мъж и жена

• Вероятно е изучавал СКАДА — програма за управление и контрол на данните, и ПУЕ — програма за управление на енергията. Управленските програми на „Алгонкуин“ и „Енетрол“ са базирани на „Юникс“

• За да произведе дъга, вероятно е телефонен техник, специалист по авариите, електротехник, конструктор на електрически машини, старши инспектор или военен

• Профил от Паркър Кинкейд след анализ на почерка:

— служи си с дясната ръка

— завършил елитна гимназия, може и колеж

— американско образование

— английският е пръв и вероятно единствен език за комуникации

— използва страдателен залог, за да създаде впечатление, че има съучастници

— може да е един от дванайсетте работници в „Алгонкуин“

— според начина на изписване на буквите — емоционален, гневен, страдащ

28

Мел Купър седна пред компютъра и обяви доволно:

— Мисля, че намерих един.

— Намери какво — присви кисело устни Райм.

— Начин да съкратя списъка. — Специалистът се приведе, намести тържествено очилата си и се зачете в някакъв имейл. — Косъмът. Дето го намерихме в кафенето срещу подстанцията.

— Няма луковица, така че не става за ДНК.

— Нямам предвид това. Току-що получих резултата от токсикологичния анализ. Винбластин и преднизон в значителни количества, както и следи от етопозид.

— Онкологично болен — издаде брадичка Райм — неговата версия на позата на Купър с вирнатия нос. — Той е на химиотерапия.

— Няма друго обяснение.

Младото протеже на Макданиъл се изсмя.

— Как го разбрахте? — попита заинтригувано и се обърна към шефа си: — Това е страхотно.

— Ще се изненадаш, като разбереш колко още можем — усмихна му се Рон Пуласки.

Райм нареди:

— Звънни в „Алгонкуин“ и разбери дали някой е провеждал химиотерапия през последните пет-шест месеца.

Сакс набра номера на електрическата компания. Анди Джесън говореше на другата линия — вероятно с губернатора или кмета — затова я прехвърлиха на шефа на охраната Бърнард Уол. Дълбокият променен от микрофона глас на афроамериканеца ги увери, че ще провери моментално.

Не беше моментално, но все пак стана достатъчно бързо. След три минути Уол беше отново на телефона.

В първоначалния списък с онези четирийсет и две имена има шест. Само две имена от тях се повтарят в списъка с дванайсетте души, отделени след анализа на почерка на писмото. Единият е мениджър в търговски отдел. По време на атаката е пътувал със самолет, връщал се е след служебна командировка — допълни информацията им той.

Купър си записа и след знак от страна на Райм се обади на летището, за да провери.

Въздушен контрол някак незабелязано бе станала партньор на силите на реда в тяхната работа, защото изискванията за идентификация и контрол на пътниците бяха станали толкова строги, че вече можеше да се разчита на данните за местонахождението и самоличността на всеки пътуващ със самолет.

— В момента проверяват — докладва Мел.

— А другият?

— Той също е възможен вариант. Казва се Реймънд Галт, четирийсетгодишен. През миналата година е подал молба за провеждане курс на лечение за левкемия.

Райм погледна Сакс и тя инстинктивно разбра какво иска той. Седна на стола срещу компютъра и набра нещо на клавиатурата.

— Какво е работил? — попита Райм.

— Започнал е в отдел „Конкуренция“ в Мидуест, после е дошъл в „Алгонкуин“.

— Какъв е този отдел „Конкуренция“?

Отсреща настъпи пауза.

— Е, не е като в „Кармейкър“. Просто следи как се съотнасяме с другите електрически компании.

— Какво работи за вас този Галт?

— Старши електротехник в аварийна група — отвърна Уол.

Райм се загледа в изписания на дъската профил на извършителя. Според Сомърс аварийният техник имаше достатъчно опит, за да произведе дъга като онази в подстанцията.

— Мел, погледни досието на Галт. Виж дали познава СКАДА и управленската програма.

Купър отвори личното досие на мъжа.

— Не се споменава конкретно. Но пише, че човекът продължава да повишава квалификацията си в различни курсове.

— Господин Уол, Галт семеен ли е или е ерген? — попита Райм.

— Ерген. Живее в Манхатън. Искате ли адреса му, сър?

— Да.

Уол му даде данните.

— Господин Уол, аз съм Тъкър Макданиъл — наведе се към микрофона агентът. — Знаете ли къде се намира в момента Галт?

— Това е интересно. Преди два дни се обади, че е болен. Никой не знае къде се намира в момента.

— Имате ли сведения, дали е пътувал наскоро? До Хаваи или Орегон? На място, където има вулкан?

— Вулкан ли? Защо?

Райм се въоръжи с търпение и отвърна:

— Просто ме интересува дали е пътувал.

— Според екипните доклади — не. Взел си е два дни болнични… предполагам, заради терапията, но скоро не е излизал в отпуск.

— Бихте ли проверили при колегите му дали някой от тях знае къде ходи обикновено, има ли приятели извън фирмата, дали е член на някаква група?

— Разбира се.

— Знаете ли нещо за семейството му, господин Уол? — попита Макданиъл.

Уол обясни, че бащата на Галт е починал, но майка му и сестра му живеели в Мисури. И продиктува имената, адреса и телефонния им номер.

Райм и Макданиъл не се сетиха какво друго да питат шефа на охраната. Райм му благодари и те прекъснаха връзката.

Макданиъл нареди на подопечния си да се свърже с квартирата на ФБР в Кейп Жирардо, Мисури, и да ги прати да разучат семейството на Галт.

— Има ли смисъл да изисквам разпечатка на телефонните им разговори?

— Съмнявам се. Но не пречи да проверят. Погледни пен регистъра.

— Веднага.

— Райм — повика го Сакс.

Той погледна към монитора и видя плода на трескавото тракане на Сакс по клавиатурата през последните няколко секунди. От снимката на разрешителното за шофиране на Галт ги гледаше бяло, лишено от усмивка лице с втренчени в обектива очи. Беше с къса руса коса. Дълга около два сантиметра и половина.

— Е, най-после имаме заподозрян — въздъхна Макданиъл. — Добра работа, Линкълн.

— Ще се поздравяваме, когато го вкараме в съда.

Райм прочете още веднъж информацията под снимката. Адресът беше същият.

— Живее в долната част на Ийст Сайд? Там няма много колежи и музеи. Според мен вулканичната прах идва от определеното за новата атака място. Следващата му цел. Сигурно е избрал публична сграда, където има много хора.

И много жертви…

Погледна часовника. Беше десет и половина.

— Мел, провери отново геоложкия състав с твоята апаратура.

— Веднага.

— Аз ще се обадя за съдебна заповед и ще подготвя екип за влизане в жилището — предложи Макданиъл.

Райм кимна и се обади на Селито, все още на път към кметството.

Гласът на детектива изпращя във високоговорителя:

— Преминах през петстотин светофара, Линк. И си мисля, че ако този извратеняк прекъсне тока, ще обърка цялото движение и ще настане ад под небето. Няма начин да…

Райм го прекъсна:

— Лон, имаме име. Казва се Реймънд Галт. Работи в един от аварийните екипи на „Алгонкуин“. Не сме абсолютно сигурни, но вероятността е голяма. Мел ще ти изпрати имейл с подробностите.

Мел продължаваше да поддържа връзката с лабораторията си, откъдето му диктуваха всеки получен резултат от анализите на вулканичната прах, докато търсеше информацията за заподозрения в компютъра.

— Аз също ще изпратя хората си на адреса — обади се Селито.

— Ние изпращаме екипа на място — каза бързо Макданиъл.

Като децата, помисли си Райм.

— Които и да са, не ме интересува — изрече. — Само да тръгват веднага.

Детективът и агентът се съгласиха да действат координирано, като всеки от тях щеше да организира свой екип.

— Крайният срок наближава и той сигурно няма да си е вкъщи — предупреди ги Райм. — Ако жилището е празно, държа лично да проведа огледа с моя екип.

— Дадено — отвърна Макданиъл.

— Аз ли? — вдигна вежди Сакс.

— Не. Ако открием някаква следа за следващата атака, трябва да си тук — отвърна Райм и погледна към Пуласки.

— Аз ли? — същите думи, но различен глас.

— Тръгвай, новобранец. И помни…

— Знам — прекъсна го Пуласки. — Тези дъги са пет хиляди градуса по Фаренхайт. Ще внимавам.

Райм се засмя.

— Исках да кажа: не прецаквай нещата… Хайде, тръгвай!

29

Огромни количества метал. Навсякъде.

Рон Пуласки погледна часовника си. Единайсет. Два часа до следващата атака.

Метал… отличен проводник и много вероятно свързан с излизащи от невидими източници на енергия жици, скрити в утробата на неугледната сграда с апартаменти, пред която стоеше в момента.

Снабдени със съдебна заповед, екипите на ФБР и на полицията откриха — за всеобщо разочарование, но очаквано от всички — че Галт не си е у дома. Пуласки изгони униформените служители и започна огледа на тъмния апартамент и мазето в грохналата червеникавокафява сграда в Долен Ийст Сайд. По заповед на Райм той и трима от тактиците прочистиха мястото, за да го предпазят от допълнително замърсяване.

Всички, освен него бяха навън, а той се приготви да изследва сам малкия едностаен апартамент на първия етаж. Навсякъде имаше метални части и всяка една от тях можеше да е свързана с линията. Или да крие в себе си бомба. Като батерията в сутерена на подстанцията, която едва не уби Амелия Сакс.

Пуласки си спомни за пръските разтопен метал по тротоара и по тялото на горкото момче Луис Мартин. Припомни си и друго, още по-тревожно: изплашените очи на Амелия. Никога не я бе виждал в такова състояние. Щом електричеството успя да изплаши нея…

Миналата вечер, след като жена му си легна, Пуласки влезе в интернет, за да научи нещо повече за електричеството. „Ако разбираш нещо, ще се страхуваш по-малко от него — му бе казал Райм. — Знанието е контрол.“ Но не и при електричеството, при тока, при сока или както там го наричаха. Колкото повече научаваше, толкова повече се плашеше. Схвана основното, но съзнанието му непрекъснато се връщаше към най-тревожното — токът беше невидим. Никога не можеш да разбереш къде се спотайва. Като отровна змия в тъмна стая.

Пуласки побърза да прогони тревожните мисли. Линкълн Райм бе поверил работата на него. Трябваше да оправдае доверието му. Докато пътуваше насам, той се обади на криминолога и го попита дали иска да влезе с камера и радио, както правеше Амелия.

Райм му отговори: „Имам си друга работа, новобранец. Ако не можеш да претърсиш мястото сам, няма надежда за теб“.

И прекъсна връзката.

Повечето хора щяха да приемат този отговор като обида, но у Пуласки той предизвика усмивка и желание да се обади на своя брат близнак, патрулиращ полицай в Шести район, и да му разкаже какво е станало. Не го направи: реши да го запази за по-късно, когато двамата се видеха през уикенда на чаша бира.

Сложи ръкавици и започна претърсването.

Апартаментът на Галт беше мрачно място с евтини мебели, дом на ерген без отношение към средата, в която живее. Жилището беше тъмно, малко и мръсно. Стари и по-нови остатъци от храна, някои от тях — мухлясали. Дрехите бяха натрупани накуп върху един стол. Предварителният оглед, както бе отбелязал Райм, нямаше за цел да събере доказателства за пред съда — въпреки че не биваше да се забравя и това — а да открие къде би могъл да удари Галт и каква връзка имаше, ако изобщо имаше, с Рахман и „Справедливост за…“

Пуласки започна търсенето от паянтовото, направено от неизгладено дърво бюро, после отвори провисналите врати на шкафчетата, кашоните, където би могло сред другите хартии да са скрити някакви документи, скици на хотели, мотели, други апартаменти, приятели, вили… а защо не и карта с голям червен знак Х с надпис отдолу: „Място на атаката“.

Естествено, нямаше нищо подобно, можеше да се каже, че полезното беше съвсем малко. Нямаше бележници с адреси и телефони, нямаше скици и писма. Паметта на телефона беше изтрита и когато натисна бутона „redial“, чу единствено електронен глас да попита кой код да набере. Галт беше взел лаптопа със себе си, а в стаята нямаше стационарен компютър.

Но успя да открие листове за писма и пощенски пликове, подобни на използваните за писмото с исканията му до Анди Джесън. Както и дузина писалки. Събра ги всичките и ги сложи в найлонов плик.

Не откри друго и тръгна по решетката, номерираше отделните квадранти, фотографираше всичко и събираше образци за изследване.

Движеше се възможно най-бързо, бореше се със страха. Най-много се страхуваше да не би да го ранят отново, да се изплаши и да реши да напусне тази работа.

Това от своя страна доведе до друг страх. Ако го раняха, нямаше да свърши работата си и нямаше да отговори на очакванията на хората около него, щеше да разочарова жена си, брат си, Амелия Сакс.

И най-вече Линкълн Райм.

Опита се да се отърси от страха, но не успя.

Ръцете му се разтрепериха, дишането му се учести. Нещо изскърца и той подскочи.

Чу в главата си нежния глас на жена си. Той звучеше в ухото му: „Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред…“.

И тръгна отново. Откри малък килер и посегна да го отвори. Но забеляза металната дръжка. Стоеше върху линолеум, но нямаше представа дали може да разчита на това покритие. Беше прекалено изплашен, за да събере сили и да отвори вратата дори и с гумените ръкавици. Взе гумената постелка за съдове, хвана дръжката с нея и отвори.

Вътре откри неоспоримо доказателство, че Рей Галт е извършителят на атаката: лист за ножовка със счупен зъб. И резачка за болтове. Той знаеше, че работата му е само да премине по решетката и да събере уликите, но не можа да се въздържи, извади от джоба си лупа и потърси вдлъбнатини по острието на инструмента, идентични с онази ясна следа върху метала на решетката, която беше открил до автобусната спирка при подстанцията. После сложи двата инструмента в пликовете и ги прибра. В друг малък шкаф откри ботуши „Албъртсън-Фенуик“, единайсети размер.

Вибрацията на телефона го стресна. На дисплея бе изписано името на Линкълн Райм. Пуласки отговори веднага.

— Линкълн, аз…

— Откри ли нещо полезно, новобранец? Наемане на кола? Имена на приятели? Или нещо за предстоящата атака?

— Не, апартаментът е като излизан. Но открих инструментите и ботушите. Няма съмнение, че е той.

— Искам мястото! Искам адреси!

— Да, сър, аз…

Райм затвори.

Пуласки затвори телефона и опакова старателно събрания доказателствен материал. После обиколи два пъти целия апартамент, надникна навсякъде, включително и в хладилника, фризера и във всички шкафчета. Дори и в по-големите кутии за храна, където би могло да се скрие нещо.

Нищо…

Страхът беше заменен с раздразнение. Бе открил доказателства, че Галт е извършителят на атаката, но нищо друго. Къде би могъл да се крие, къде мислеше да удари следващия път? Очите му отново се спряха на бюрото. Върху него имаше евтин принтер. Най-отгоре мигаше жълта лампичка. Той се приближи. Съобщението гласеше, че хартията е задръстила изхода.

Какво бе принтирал Галт? Полицаят отвори предпазливо капака и надникна вътре. Видя смачкан лист хартия и изписаното предупреждение: „Внимание, опасност от токов удар! Изключи захранването преди почистване на машината!“

Това означаваше, че вътре може да има и други страници. И те да съдържат полезна информация. А защо не и адреса на следващата му атака?

Но ако изключеше захранването, паметта щеше изтрие оставащите за принтиране страници. Той пристъпи предпазливо към машината. Пред очите му се появиха отново разтопените парченца метал.

Пет хиляди градуса…

Погледът му попадна върху часовника на ръката.

По дяволите! Амелия го бе предупредила да махне всичко метално от себе си, преди да се приближава до електричество. Беше забравил за това. Тази проклета рана на главата! Защо не можеше да мисли ясно? Пуласки свали часовника. И го сложи в джоба си. Боже Господи, какво правеше? Извади сейкото от джоба и го остави на бюрото, далече от принтера. Следваше едно последно усилие. Отново го обзе страх. Той се ядоса на собствената си нерешителност.

— По дяволите! — измърмори и се върна в кухнята. Откри огромни розови гумени ръкавици, сложи ги и като се оглеждаше, за да е сигурен, че никой от ФБР или от полицията не следи отнякъде унизителната ситуация, се върна при принтера.

Отвори комплекта с инструментите за събиране на улики и избра най-доброто за почистване на хартия: пинсети. Те бяха метални, разбира се, идеалният инструмент за една хубава солидна връзка с електрическия кабел, евентуално свързан от Галт с принтера.

Той спря на два метра от бюрото и погледна часовника. До следващата атака оставаше по-малко от час и половина.

Рон Пуласки пристъпи напред, наведе се и пъхна пинсетата между два дебели кабела.

30

Местните телевизии излъчиха снимката на Галт, интервюираха две бивши негови приятелки, съотборниците му по боулинг и лекуващия го онколог. Но от него нямаше и следа. Сякаш бе потънал в земята.

Специалистът, с когото се свърза Мел Купър, откри двайсет и една изложби в Ню Йорк, съдържащи вулканична пепел, включително и един скулптор, използващ за материал вулканична скала.

— Двайсет хиляди долара за камък с размерите на диня — изсумтя Купър. — И между другото е точно, каквото изглежда.

Райм кимна разсеяно, заслушан в гласа на завърналия се в Бюрото Макданиъл. Той ги информираше по говорителя, че майката на Галт не го била чувала от няколко дни. Това не било необичайно за него. Напоследък бил много променен заради болестта.

— Поиска ли заповед за подслушване?

Агентът обясни кисело, че не успели да убедят съдията да разреши подобни действия към семейството на Галт.

— Но имаме пен.

Пен регистърът не даваше възможност за подслушване на разговорите, но щеше да запише номерата на всички обадили се на съответния телефон. След това можеха да проследят телефоните им.

Нетърпелив за новини, Райм се обади отново на Рон и той отговори веднага с треперещ глас. Каза, че вибрацията на телефона му изкарала „вие знаете какво“. После обясни, че изтегля информация от принтера на Галт.

— Господи, новобранец, не го прави!

— Всичко е под контрол. Стъпил съм на гумена постелка.

— Нямам предвид това. Остави това на компютърните специалисти. Може да има програма за изтриване на данните…

— Не, не, тук няма компютър. Само принтер. Задръстен е и аз…

— Има ли нещо за адреса на следващата атака?

— Не.

— Ако откриеш нещо, да се обадиш на минутата. Не, на секундата.

— Аз…

Въпреки дружните усилия на силите на реда те нямаха късмет при разпита на хората на Петдесет и седма улица и в квартала на Реймънд Галт. Извършителят — вече известен — сякаш беше потънал в земята. Мобилният му телефон беше изключен, батерията му — извадена, за да не може да бъде проследен, както им обясниха от мобилния оператор.

Сакс бе залепнала за личния си телефон и привела глава, слушаше внимателно. После благодари и затвори.

— Беше Бърни Уол. Разговарял е с хората от отдела на Галт — аварийната бригада, обслужваща района на Ню Йорк Сити — и всички били единодушни, че той е затворен човек. Нямал приятели, обядвал сам. На линията предпочитал да работи също сам.

Райм кимна и продължи разговора си с агента на ФБР за източниците на вулканичната пепел.

— Открихме двайсет и едно места. Ние…

— Двайсет и две — поправи го Купър, все още във връзка с жената от Куинс. — Добави и художествената галерия в Бруклин. На Хенри Стрийт.

Макданиъл въздъхна.

— Толкова много?

— Съжалявам, но това е положението. Трябва да уведомим Фред.

Макданиъл не отговори.

— Фред Делрей — повтори Райм и продължи наум: „Твой служител, мамка му!“ — Той трябва да информира своя човек за Галт.

— Така е. Чакай малко. Сега ще го пусна на конферентната връзка.

Чуха се няколко изщраквания, после кратка тишина и най-после гласа на Фред:

— Ло? Делрей е на телефона.

— Фред, Аз съм, Тъкър. И Линкълн те слуша. На конферентна си. Имаме заподозрян.

— Кой?

Макданиъл погледна към Райм и той разказа за Галт.

— Нямаме мотив, но всички следи водят до него.

— Открихте ли го?

— Не. Изпратихме екип в апартамента му.

— Крайният срок остава същият, така ли?

— Нищо не говори за промяна — обади се Макданиъл. — Ти откри ли нещо?

— Моят човек е попаднал на следа. Чакам вести всеки момент.

— Нещо конкретно? — запита остро агентът.

— Не засега. Имаме среща в три. Но каза, че има нещо за мен, ще му звънна и ще му дам името на Галт. Това може да ускори нещата.

Те прекъснаха връзката. Само миг по-късно телефонът на Райм звънна отново.

— Детектив Райм ли е на телефона? — попита женски глас.

— Да, аз съм.

— Обажда се Анди Джесън от „Алгонкуин Консолидейтед“.

Макданиъл се представи и попита:

— Разбрахте ли нещо повече за този Галт?

— Не, но трябва да споделя нещо с вас.

Притеснението и бързината, с която говореше, привлякоха цялото внимание на Райм.

— Слушаме ви.

— Вече ви казах, че сменихме компютърните кодове и той няма как да повтори вчерашната атака.

— Спомням си.

— Аз се разпоредих да изпратят допълнителна охрана около подстанциите. Двайсет и четири часово наблюдение. Но преди петнайсет минути в една от подстанциите в Ъптаун избухна пожар. В Харлем.

— В Арсън ли? — попита Райм.

— Да. Хората от охраната са били отпред. Изглежда, че някой е хвърлил бомба през задния прозорец. Пожарът е бил загасен, но е нанесъл щети. Разстроил е комутатора. Това означава, че не можем да управляваме тази подстанция. Тя е извън контрол. Няма начин да спрем потока по трансмисионните линии, без да спрем електроподаването в цялата мрежа.

Райм усети тревогата й, но не разбра проблема. Помоли я да му обясни.

— Мисля, че е направил нещо… истинска лудост. Свързал е директно трансмисионната линия, така че цялото електроподаване да преминава през опожарената подстанция, без да трансформира напрежението. Това са почти сто и петдесет хиляди волта.

— Как го е направил? — попита Райм. — Мислех, че вчера е използвал подстанция, защото е прекалено опасно да свърже кабела директно с главната линия.

— Не знам. Може да разполага с някакъв дистанционен прекъсвач, с чиято помощ успява да свърже кабела и по-късно да активира линията.

— Имате ли представа къде може да е свързал кабела?

— Линията, която имам предвид, е дълга около един километър. Минава под централната и западната част на Харлем в посока към реката.

— Сигурна ли сте, че няма начин да прекъснете подаването?

— Не и преди да поправим прекъсвача в подстанцията, където е избухнал пожарът. Това ще ни отнеме около два часа.

— И смятате, че тази дъга може да бъде със силата на вчерашната?

— Най-малко.

— Добре. Ще видим какво може да се направи.

— Детектив Райм? Тъкър? — гласът й беше много по-мек.

— Да? — отзова се специалният агент.

— Съжалявам за поведението си вчера. Но наистина не вярвах, че някой от моите служители може да направи такова нещо.

— Разбирам — отвърна Макданиъл. — Важното е, че вече разполагаме с името му. Дано имаме късмет да го спрем, преди да са пострадали още хора.

Докато прекъсваха, Райм вече нареждаше:

— Мел, чу ли това? Горната част! Морнингстар Хейтс, Харлем. Открий ми възможна мишена. Музей, скулптор, каквото и да е!

После набра номера на временно изпълняващия длъжността шеф на Криминалния отдел в Куинс — пост, заеман от него преди инцидента, и го помоли да изпрати хора при затворената заради предизвикания пожар подстанция.

— И да донесат всичко намерено.

— Намерих възможна мишена — извика Купър и отдръпна слушалката от ухото си. — Колумбийският университет. Една от най-големите колекции от вулканични скали в страната.

Райм се обърна към Сакс и тя кимна.

— След десет минути съм там.

Двамата обърнаха едновременно погледи към цифровия часовник на компютъра пред Райм. Часът беше 11:29.

31

Амелия Сакс беше в градчето на Колумбийския университет в Северен Манхатън.

Току-що бе излязла от Катедрата по екология, където услужливата секретарка й бе обяснила:

— Не може да се нарече изложба, но имаме мостри от вулканична пепел, лава и други продукти от изригвания. Всеки път, когато някоя от студентските групи се върне от подобна експедиция, носи мостри и имаме много от тях.

— Тук съм, Райм — наведе се към микрофона тя и му предаде наученото за вулканичната пепел.

— В момента говоря с Анди Джесън — осведоми я той. — Трансмисионната линия върви под земята през целия път от Пето Авеню до Хъдсън. Най-общо казано, следва Сто и шестнайсета улица. Но вулканичната пепел означава, че е подготвил дъгата близо до университета. Какво има там, Сакс?

— Главно кабинети и университетски аудитории. Администрация.

— Всичко там би могло да е в опасност.

Сакс плъзна поглед отдясно наляво. Беше ясен свеж пролетен ден. Студентите се разхождаха наоколо, някои правеха сутрешния си джогинг, други бяха насядали по тревата и на стъпалата пред библиотеката.

— Не виждам наоколо възможна мишена, Райм. Сградата е стара, строена е, както изглежда, предимно от камък и дърво. Няма желязо, няма кабели, няма нищо от този род. Няма как да заложи капан и да нарани голям брой хора.

— Накъде духа вятърът? — попита Райм.

Сакс замълча и вдигна глава, за да прецени посоката.

— Струва ми се, че е на изток-североизток.

— Ти как мислиш? Надали би издухало тази пепел на километри от мястото. Най-много две преки.

— Съгласна съм с теб. Това се пада някъде в Морнингсайд Парк.

— Ще се свържа отново с Анди Джесън или с друг от „Алгонкуин“ и ще разбера къде минават захранващите кабели в този участък. И… Сакс?

— Какво?

Той се поколеба. Тя предположи — не, беше сигурна — че ще й каже да внимава. Но подобен коментар не беше от задължителните.

— Нищо — смънка той.

И затвори без предупреждение.

Амелия излезе пред един от входовете и тръгна по посока на вятъра. Пресече „Амстердам“ и пое на изток по една от улиците на Морнингсайд Хейтс към бежови блокове с апартаменти и редица от солидни къщи, строени от гранит и тухли.

Телефонът й завибрира и тя погледна дисплея.

— Райм? Какво има?

— Току-що говорих с Анди. Тя казва, че кабелите вървят на север около Сто и седемнайсета, после продължават на запад под парка.

— Всеки момент ще стигна до него. Не виждам… О, не!

— Какво има, Сакс?

Наближаваше обяд и Морнингсайд Парк беше пълен с народ. Деца, детегледачки, работници, студенти, музиканти… Бяха стотици, разхождаха се, разговаряха, наслаждаваха се на хубавото време. Тротоарите около парка също бяха пълни. Но броят на евентуалните мишени не беше единствената причина за възникналата у нея тревога.

— Райм! Цялата западна частна парка! По Морнингсайд Драйв!

— Какво?

— Разкопано е. Подменят главния водопровод. Има големи железни тръби. Господи, ако свърже линията с тях…

— Тогава дъгата ще удари цялата улица — довърши Райм. — Може да влезе във всяка сграда, всеки офис и близък магазин… Да засегне километри.

— Трябва да открия мястото на свързването. До скоро. Тя прибра телефона и тръгна към разкопаната улица.

32

Сам Ветър изпитваше смесени чувства към Ню Йорк.

Вече беше на шейсет и девет години, а досега не бе идвал в големия град. Но през цялото време си мечтаеше да осъществи това пътуване от Скотсдейл, където живееше през целия си живот. Рут, съпругата му, също искаше да го разгледа, но все ставаше така, че през отпуските неизменно се оказваха в Калифорния, Хаваите или Аляска.

Сега по ирония на съдбата първата му командировка след нейната смърт го бе довела именно в Ню Йорк и всички разходи по пътуването бяха платени предварително от фирмата.

Сам Ветър се радваше на възможността.

И тъгуваше, че Рут не е с него.

Той обядваше в елегантния ресторант на хотел „Батъри Парк“ заедно с колегите си, пиеше бира и обсъждаше предстоящата среща по въпроси, свързани с финансирането в строителния бранш.

Делови разговори. Уолстрийт. Спорт, предимно отборен. И малко индивидуален, но само за голф. Никой не обелваше и дума за тенис, неговата любима игра. Надал, Федерер… но в тениса нямаше такава битка. Темата за жените не беше на дневен ред; всички мъже тук бяха на възраст над средната.

Ветър се загледа през панорамните прозорци, опитвайки се да събере повече впечатления от Ню Йорк. Знаеше, че секретарката му и колегите щяха да го разпитват. Засега можеше да им каже това: наистина оживен, наистина богат, наистина шумен и наистина сив, въпреки ясното небе. Сякаш слънцето знаеше, че нюйоркчани нямат голяма нужда от светлината му.

Смесени чувства…

Част от тях бяха свързани с вината, породена от факта, че се забавляваше. Имаше намерение да гледа „Злите“, да сравни дали съвпада с версията на театър „Феникс“, вероятно щеше да гледа и „Били Елиът“, интересно му беше доколко съвпада с филма. После щеше да вечеря с двама от банкерите, с които се бе запознал тази сутрин; единият беше местен, другият — от Санта Фе.

Усещаше известна доза предателство в интересната си програма.

Рут, разбира се, не би имала нищо против.

И все пак.

Трябваше да си признае, че се чувства малко не на място тук. Неговата компания поемаше основната инфраструктура — фундамента, така да се каже — площадките, пътищата, тротоарите — не особено интересни, но необходими и полезни неща, фирмата му работеше бързо, беше ефективна и етична… в бизнес, лишен от тези качества. Но беше малка; другите участници в срещата бяха по-вещи в бизнеса, в регулаторните и законовите разпоредби. От отбора по бейзбол „Даймънбакс“ на Аризона и нюйоркския „Метс“ разговорът неусетно се прехвърли към лихвени проценти и високотехнологични системи и Ветър се смути. Обърна поглед към прозореца и се загледа в големия строеж до хотела; сигурно строяха голяма офис сграда или жилищен блок с апартаменти под наем.

Един работник привлече вниманието му. Беше с различно от останалите работно облекло — тъмносин комбинезон и жълта каска. На рамото си носеше навит кабел. Излезе от шахтата близо до работната площадка и се огледа с примигващи от слънцето очи. Извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. После го затвори рязко, тръгна по тротоара и вместо да напусне, влезе по-навътре в строителната площадка. Изглеждаше уверен, вървеше с леко подскачаща походка. Каквото и да бе намислил, то явно му доставяше удоволствие.

Всичко изглеждаше съвсем нормално. Този приятел с комбинезона можеше да бъде самият Ветър преди трийсет години. Или един от неговите работници.

Ветър започна да се отпуска. Сцената го накара да се почувства повече у дома си: този приятел в синьото работно облекло, останалите с работните якета „Карчарт“, всички носеха по нещо — инструменти и различни материали — шегуваха се помежду си. Това го върна към собствената му фирма и към хората, с които работеше. Те бяха неговото семейство. По-възрастните — бели момчета, тихи и мършави, с почернели от слънцето лица, сякаш родени сред бетона, и по-новите — латиноамериканци, които не спираха да бъбрят, но работеха здраво, стараеха се повече и бяха горди с професията си.

Ню Йорк и хората, с които преговаряше в момента, в много отношения бяха близки с неговия свят и с хората там.

Отпусни се.

Очите му проследиха мъжа в тъмносиния комбинезон и жълтата каска, който премина през строителната площадка и изчезна в посока на съседната сграда. Беше някакво училище или университет. Сам Ветър прочете надписите на таблото отпред:

Добре, ето че Ню Йорк беше малко по-различен от Скотсдейл.

33

Райм продължаваше да изследва уликите в отчаян опит да открие във видимо несвързаните помежду им метални парчета, пластмаса и прах, някаква връзка, която да разпали въображението му и да помогне на Сакс в търсенето на точното място, където Галт би свързал смъртоносния кабел по преминаващия през Морнингстар Хейтс и Харлем тръбопровод.

Ако наистина това беше неговата мишена.

Да разпали въображението му…

При тази взривоопасна обстановка не беше подходящо да употребява думи, свързани с пожар.

Сакс продължаваше да търси смъртоносната жица, съединена със захранващия кабел. Той знаеше, че задачата я плаши. Нямаше начин да откриеш връзката, ако не се приближиш до кабела, за да видиш къде точно е прикрепен към тръбата, и тя го знаеше. Спомни си очите й и гласа й, когато вчера разказваше за надупченото от разтопения метал тяло на Луис Мартин. Но нямаше друг начин.

Той разбра, че всички полицаи от съседните квартали се стекоха към Морнингсайд Парк и сградите около определения за подмяна на водопровода район, за да го опразнят от хора. Но не би ли могло електричеството да последва желязната тръба до самия й край? И искрата да избухне в нечия къща на километри оттук?

Например в неговата. Да изригне от мивката, над която в момента се бе навел Том?

Райм погледна часовника на монитора си. Ако не откриеха кабела до шейсет минути, въпросите в главата му щяха да получат своя отговор.

Сакс се обади отново:

— Нищо, Райм. Може и да греша, но си мисля, че линията трябва да пресече метрото в определена точка. Може да е решил да го сложи там. Трябва да проверя.

— Имаме връзка с „Алгонкуин“. Те се опитват да стеснят кръга. Изчакай да се чуя с тях и ще ти се обадя — каза той и извика към Мел Купър. — Нещо интересно, Мел?

Специалистът говореше с един от диспечерите от контролния център на „Алгонкуин“. Следвайки насоките на Анди Джесън, той и екипът му се опитваха да открият участъци от мрежата с нестабилно напрежение. Това беше във възможностите им, защото сензорите бяха разположени на няколкостотин метра, за да предупредят веднага, ако се яви проблем с изолацията или спад на напрежението в захранващите кабели. Отчитането на определено колебание щеше да им помогне да определят мястото, където Галт бе свързал своята смъртоносна жица и където я бе извадил на повърхността.

Но отговорът на Купър беше:

— Съжалявам, нищо.

Райм затвори очи. Колкото и да отричаше, болката в главата се засилваше с всяка минута. Разтревожи се, че тя можеше да е знак за нещо по-сериозно. Както винаги тревогата му бе свързана с квадриплегията. Болката беше важен показател за състоянието на човека. Без нея той не осъзнаваше, че нещо в организма му не е наред. Докато пада в гората, дървото сигнализира с определен звук, независимо че може никой да не го чуе. Но как да разбереш дали болката съществува, ако не можеш да я почувстваш?

Райм усети нездравия привкус на мислите си. Главата му се изпълни с мрачни образи и разсъждения за пореден път през този ден. Не знаеше защо, но не можеше да се отърси от тях.

Видя му се странно, че за разлика от вчера, когато по това време се впусна в епична битка с Том, днес не му се пиеше скоч. Дори мисълта за едно питие му се стори противна.

Това го разтревожи повече от главоболието.

Очите му бяха върху списъка с доказателствения материал, но подскачаха из буквите, без да ги разпознаят, сякаш написаното беше на чужд език, някога изучаван в училище, но неизползван от години. Той примига и премести очи на диаграмата, проследяваща пътя на електроенергията от силовия генератор през постепенното намаляване на напрежението до домакинствата.

Сто трийсет и девет хиляди волта…

Райм помоли Мел Купър да му набере номера на Сомърс от „Алгонкуин“.

— „Специални проекти“, моля?

— Търся Чарли Сомърс.

— На телефона е.

— Обажда ви се Линкълн Райм. Аз работя с Амелия Сакс.

— О, разбира се. Тя спомена за вас — отвърна любезно човекът отсреща, после заговори по-тихо. — Чух, че един от заподозрените е Рей Галт. Вярно ли е това?

— Така изглежда, господин Сомърс…

— Наричай ме Чарли. Иначе имам чувството, че съм някакво голямо началство.

— Добре, Чарли. Знаеш ли какво става в момента?

— Имам схема на мрежата в лаптопа си. Анди Джесън… президентът на компанията, ме помоли да следя какво става.

— За колко време ще оправят… как го наричахте… прекъсвача в подстанцията, където избухна пожарът?

— Два-три часа. Онази линия все още подава ток. Нищо не можем да направим, за да го спрем, освен да прекъснем електричеството на половината град. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Искам да науча нещо повече за електрическите разряди. Изглежда, че Галт е свързал кабела към голяма линия, захранваща огромен район, и го е прикачил към главния водопровод, така че…

— Не, не. Не би могъл да направи това.

— Защо?

— Защото тръбите са в земята. В мига, когато електричеството докосне земята, ще стане късо съединение.

Райм се замисли за миг. После му хрумна друга идея.

— Може само да ни подвежда, а всъщност да е подготвил по-малка клопка на друго място. Колко волта му трябват, за да предизвика дъга?

— За сериозни разрушения са нужни сто и трийсет хиляди волта, но искра може да се произведе и с много по-малко напрежение. Номерът е, че то надминава капацитета на линията или на пренасящия кабел. Искрата прескача от този кабел на друг — това е фаза-фаза. Или в земята. Тогава е фаза-земя. С напрежението на домашния ток можеш да произведеш искра, но не и дъга. Там токът е около двеста волта. Но ако имаме четиристотин, да, възможна е малка дъга. Над шестстотин вероятността е много по-голяма. Но няма да се случи нищо сериозно, ако не достигнеш средните нива на високия волтаж.

— Но хиляда волта биха свършили работа, нали?

— Ако условията са подходящи, да.

Райм погледна към картата на Манхатън и се взря в точката, където беше Сакс сега. Новата информация увеличи многократно вероятните места на планираната атака.

— Но защо ме питате за дъгата? — зачуди се Сомърс.

— Защото — отвърна отчаяно Райм — Галт ще убие някого с нея след по-малко от час.

— Споменал ли е в писмото за електрическа дъга?

Райм се замисли и откри, че всъщност нямаше такова нещо.

— Не.

— Значи просто предполагате, че ще го направи по този начин?

Линкълн мразеше думата „предполагам“ и всичките й производни. Ядоса се на себе си и се замислили дали не бяха пропуснали нещо важно, като тръгнаха по пътя на предположението.

— Изплюй камъчето, Чарли.

— Волтовата дъга е голямо зрелище, но всъщност е един от най-малко ефективните начини за използването на електричеството като оръжие. Човек не може да я управлява, защото никога не е ясно къде ще завърши. Вижте какво стана вчера сутринта. Галт е имал за цел да вдигне във въздуха целия автобус, но пропусна. Искате ли да ви кажа как аз бих убил някого с електричество?

— Да, много искам — отвърна мигновено Райм и наведе глава към говорителя, за да не пропусне нещо.

34

През 1883 година Томас Едисон измислил въздушните линии, онези грозни далекопроводи в Ню Джърси, но първата изградена под улиците на долната част на Манхатън мрежа била около неговия генераторен пост на Пърл Стрийт. Тя имала общо петдесет и девет клиенти.

Някои техници не обичаха подземната мрежа — тъмната част, както я наричаха понякога — но Джоуи Барзан харесваше работата в тунелите. В „Алгонкуин“ беше само от две години, но работеше с електричеството вече десет години, откакто беше започнал работа на осемнайсет. В началото беше частен електротехник, после постъпи в компанията като чирак и бързо се издигна до помощник-техник. Искаше да продължи нагоре, да стане майстор и знаеше, че един ден ще бъде, но по-важното за момента беше, че работата в голямата компания му харесваше.

Какво по-престижно място можеше да намери от „Алгонкуин Консолидейтед“, една от най-големите електрокомпании в страната?

Преди половин час, докато работеха с партньора си, шефът им се обади и каза, че имало странно колебание в тока на метрото близо до Уолстрийт. Някои от линиите на метрото имаха собствени електрически генератори, миниатюрни версии на техния МОМ, но въпросната линия беше захранвана изцяло от ток на „Алгонкуин“. Компанията придвижваше 27 500 волта от Куинс до подстанциите в района, които намаляваха постъпателно напрежението до 625 волта за маршрут номер 3.

Един от измервателните уреди в подстанцията близо до метростанцията показваше, че в една част от участъка има спад в напрежението — не прекалено, за да наруши енергоподаването, но достатъчно, за да предизвика тревога, предвид инцидента на автобусната спирка вчера сутринта.

Колко ужасно! И най-лошото беше, че зад него стоеше служител на „Алгонкуин“. Рей Галт — шеф на аварийната група в Куинс.

Барзан беше виждал електрически дъги — всеки в бранша беше виждал поне веднъж спектакъла от светлинните фойерверки, експлозията, зловещото съскане — и оттогава си бе обещал никога да не поема риск с тока. Защитни ръкавици и ботуши, изолиращи пръти за работа с ток и без метал по себе си. Много хора си мислеха, че са по-умни от тока, но не можеха да го надхитрят. Както не можеха да го надбягат.

Сега, останал сам за малко, понеже колегата му се бе качил горе по работа, Барзан се огледа за нещо, което би могло да причини искра. Тук беше хладно и безлюдно, но не и тихо. Моторите над главата му бръмчаха и преминаващите мотриси тресяха земята като при земетресение. Да, тук определено му харесваше, сред кабелите и миризмата на топла изолация, гума и масло. Ню Йорк Сити беше кораб с толкова кабели отдолу, колкото и на повърхността. Той познаваше всяко местенце от него не по-зле от родния си Бронкс.

Линиите изглеждаха наред. Не можеше да си обясни какво е предизвикало колебанието. Да не би…

Той зърна нещо странно, което възбуди любопитството му, и спря.

„Какво е това?“ — зачуди се. Като всички електротехници, независимо дали работеха горе или в тъмната част, той познаваше територията си на пръсти и забеляза, че в дъното на задимения тунел има нещо необикновено. Някакъв кабел беше свързан с едно от таблата за прекъсвачите на линията за метрото. И вместо да върви надолу към захранващите кабели за метрото, този отиваше нагоре през тавана на тунела. „Свързан е професионално — прецени младият техник, — значи е сложен от човек от бранша. Но от кого? И защо?“

Той тръгна бавно натам.

Изведнъж спря. В дъното на тунела стоеше друг работник на „Алгонкуин“. Неочакваната среща изглежда го бе изплашила повече и от Барзан. Той не можа да го разпознае в сумрака.

— Здрасти — кимна към непознатия. Никой не подаде ръка. И двамата бяха с дебели защитни ръкавици за работа с жици под напрежение, така че жестът беше излишен.

Другият примига и изтри потта от челото си.

— Не очаквах да срещна някого.

— Аз също. Чу ли за проблемите с напрежението?

— Да.

Мъжът каза и още нещо, но Барзан не го чу. Зачуди се какво точно прави този приятел тук. Лаптопът му беше включен и той гледаше нещо на екрана. Естествено, всички електротехници ползваха лаптопи, цялата мрежа беше компютризирана. Но този не проверяваше нивата на напрежението, нито състоянието на прекъсвачите. На монитора имаше видеообраз. Изглеждаше като строежа над главите им. Сякаш гледаше картина от охранителна камера с добра резолюция.

Барзан погледна баджа на човека със знака на „Алгонкуин“ и прочете: „Реймънд Галт, старши техник по авариите“. По дяволите!

Дъхът му спря, докато си припомняше какво им бе казал сутринта диспечерът за Галт и стореното от него.

Разбра, че онзи кабел е свързан нарочно, за да произведе друга електрическа дъга.

„Спокойно“, каза си. В тунела беше тъмно и Галт не виждаше добре лицето му; имаше голяма вероятност да е пропуснал реакцията на Барзан. Компанията и полицията бяха направили изявление по радиото и телевизията преди половин час. Нищо чудно Галт да е слязъл в тунела преди часове и да не знае, че ченгетата го издирват.

— Време е за обяд. Не знам за теб, но аз умирам от глад — потупа корема си той, но веднага свали ръце. Реши, че не бива да преиграва. — Трябва да се качвам. Партньорът ми ще се чуди какво става с мен.

— Бягай тогава — отвърна Галт и се обърна отново към компютъра.

Барзан пое към близкия изход, като едва не хукна нагоре.

Трябваше да го направи.

В мига, когато обърна гръб, Галт се наведе и вдигна нещо от земята.

Барзан усети опасността, затича се, но Галт беше по-бърз. Обърна се в мига, когато тежкият стик от фибростъкло се изсвистя в дъга, преди да се стовари върху каската му. Ударът го повали и той падна върху мръсния под. Погледът му затърси кабела с напрежение 138 000 волта, когато престъпникът го удари още веднъж.

35

Амелия Сакс правеше това, което умееше най-добре.

Може би не най-добре.

Но това, което обичаше да прави най-много. И я караше да се чувства жива.

Шофираше.

Форсирайки метал и плът до границата на възможностите им, движейки се като стрела из градските улици — почти невъзможна задача, като се има предвид ужасния трафик — сливайки човек и машина в едно. Движеше се на зигзаг, за да се придвижва по-бързо. На места гумите поднасяха, но тя реагираше светкавично. Когато караш бърза кола, не изпускаш волана нито за миг. С такава кола човек не ходи на танци; той стиска, удържа, забавя и подава газ. Затова автомобили като нейния се наричаха „тежки“.

Нейната кола „Форд Торино Кобра 428“ от 1970, наследник на „Феърлейн“, беше с четиристотин и пет конски сили и с 447 въртящ момент. Сакс естествено имаше максималната за модела четиристепенна механична трансмисия, отговаряща най-добре на крака й. Скоростният лост беше тежък и трудно подвижен, ако не го нагласиш правилно, щеше да ти се наложи да даваш сериозни пари за поправка, включително и за изваждане на паднали зъбци от зъбно колело. Това не ти е днешната шестскоростна кутия, произвеждана за разглезени бизнесмени на средна възраст с блутуут в ухото и мисъл за предстоящата резервация в петзвезден ресторант за вечеря.

Кобрата хриптеше, ръмжеше и виеше, имаше много и различни гласове.

Сакс напрегна мускули. Докосна леко клаксона, но преди звукът да се разнесе и да предупреди мързеливия шофьор отпред за смяната на платната, тя вече го беше задминала.

Трябваше да си признае, че старото Шеви Камаро SS, наследство от баща й, й липсваше. Но то стана жертва на престъпника, когото преследваше в един неотдавнашен случай. Баща й често казваше, че човек не бива да се привързва прекалено много към колата си. Тя беше част от човека, но не беше синоним на човек. Не можеше да замести детето му, нито най-добрия му приятел. Буталата, гумите, цилиндрите и барабаните, както и сложната електроника бяха равнодушни и безчувствени, можеха да те предадат всеки момент. Дори да те убият. Огромна грешка беше човек да си мисли, че тази купчина желязо и пластмаса, мед и алуминий я е грижа за него.

„Душата на колата е човекът, Ами. Без човека тя е просто купчина желязо. Не го забравяй.“

Да, тя тъгуваше за своето камаро и вероятно винаги щеше да си спомня за него. Но в момента караше отличен автомобил, правен точно като за нея. Дори и онази емблема на камарото, която Пами бе свалила от шевито и в знак на почит я бе сложила на форда, й харесваше.

На пресечката натисна спирачка, бърза смяна пета — пръсти, за да форсира двигателя, поглед наляво, поглед надясно, изключване на амбреажа и педала за скоростта до долу. Скоростомерът отчете седемдесет. После вдигна осемдесетте и нагоре, към деветдесетте. Синята лампичка на таблото замига бързо като пулсиращо сърце, но тя изобщо не я забеляза.

В момента се намираше на магистралата в Уест Сайд, старото шосе 9А, на няколко километра от Хенри Хъдсън. Пътувайки на юг през познатото летище за хеликоптери, през Хъдсън Ривър Парк и яхтеното пристанище до сложния вход за Холандския тунел. Отдясно се виждаше сградата на финансовото министерство, после мина покрай някакъв строителен обект близо до далекопроводите и дори и в този напрегнат момент през ума й мина, че ако някъде беше заложена дъга, то щеше да е тук.

Сакс намали леко скоростта, кобрата зави към Батъри Плейс и полетя към лабиринта от улици през долната част на Манхатън. В ухото си имаше слушалка и прищракването й я разсея тъкмо когато задминаваше две таксита под шокирания поглед изпод тюрбана на сикха, собственик на едното.

— Сакс?

— Какво има, Райм?

— Къде си?

— Почти пристигнах.

Прежалвайки гумите, тя направи почти деветдесетградусов завой и се промъкна от дясната страна на един автомобил на милиметри от бордюра. Вече беше на Уайтхол Стрийт. Близо до „Стоун“. Райм бе разговарял с Чарли Сомърс и резултатите бяха изненадващи. Шефът на „Специални проекти“ бе казал, че Галт може да опита нещо различно от електрическа дъга; бил готов да се обзаложи, че ще пробва да увеличи напрежението на публично място така, че да убие повече минувачи. Щял да ги включи във верига и по някакъв начин да пусне тока през тях. Било по-лесно и много по-ефективно, както му обяснил изобретателят, и не му трябвало много високо напрежение.

Райм бе стигнал до заключението, че пожарът в горната част на града беше начин Галт да отклони вниманието им от истинската цел — вероятно в долната част или в центъра. После бе прегледал още веднъж списъка с източниците на вулканична пепел и бе насочил полицейските отряди към най-отдалечения от Харлем обект — колежа „Амстердам“. Училището беше общинско, специализирано в бизнес и офис администрация. Но Катедрата им по хуманитарни науки поддържаше геологична колекция, включваща вулканични продукти.

— Тук съм, Райм — каза Сакс, зави рязко и спря пред колежа, оставяйки по две черни следи на сивия асфалт.

Изскочи от колата още преди вдигнатата от гумите й прах да се разнесе. Миризмата на изгоряло й напомни за зловещата атмосфера в подстанция десет в Манхатън… и въпреки че се опита да го избегне, в паметта й се появи надупчената с червени и черни точки кожа на Луис Мартин. Докато тичаше към входа на училището, изпита благодарност към артрита си. Пронизващата болка в коленете успя да я отклони донякъде от ужасяващия спомен.

— Пред входа съм, Райм. Мястото е голямо. По-голямо отколкото си го представях.

Описанието се налагаше, защото не претърсваше местопрестъпление и видеовръзката беше изключена.

— Имаш осемнайсет минути.

Тя огледа шестетажната сграда на колежа, откъдето се изсипваха на тълпи студенти, преподаватели и персонал с изплашени лица. Тъкър Макданиъл и Лон Селито евакуираха хората и те бързаха да напуснат мястото, стиснали в ръце чанти, компютри и учебници. Почти всеки от тях поглеждаше нагоре поне веднъж по време на придвижването си към изхода.

Всички правеха така след единайсети септември.

Пристигна още една кола и жена в тъмен костюм излезе от нея. Беше приятелката й, детектив Нанси Симпсън. Тя изтича при Сакс и попита:

— Какво имаме, Амелия?

— Мислим, че Галт е заредил училището с ток. Още не знаем как. Аз ще огледам отвътре. Искам да разпиташ — тя кимна към бързащите да излязат от района на училището хора — дали някой не е забелязал Галт? Имаш ли снимката му?

— Да, в електронния си бележник.

Сакс кимна, обърна се към училището и още веднъж премисли всичко. Не знаеше как да действа. Припомни си казаното от Сомърс. Тя знаеше къде би могло да има скрита бомба, къде би застанал снайперистът, за да улучи определена цел. Но електрическата атака може да дойде отвсякъде.

— Какво точно каза Сомърс? Какво би могъл да направи Галт? — попита тя.

— Най-лесният начин би бил да използва жертвата си като комутатор. Да свърже дръжка на врата или парапет на стълба с източник, а другия край да заземи в пода. Подът също може да е естествен проводник, ако е мокър. Кръгът е отворен, докато жертвата не докосне дръжката на вратата или желязото на перилата. Но докосне ли го, токът преминава през него. При това положение, за да убиеш някого, не е необходим висок волтаж. Дори и ниско напрежение ще е достатъчно. Но не е много ефективно.

Ефективно… — при създалите се обстоятелства думата й прозвуча ужасно.

Зад нея завиха сирени. Пожарната, отрядът за бързо реагиране към полицията и линейките започнаха да пристигат едни след други.

Тя махна за поздрав на Бо Хоуман, шефа на тактиците, висок прошарен сержант, бивш преподавател в тренировъчен отдел. Той кимна в отговор, нареди на хората си да помогнат при евакуацията и определи няколко души да започнат издирването на Галт и евентуални негови съучастници.

Тя се поколеба за миг, но после тръгна решително към училището, бутна вратата, като допря ръка до стъклото, и влезе в училището. Искаше й се да извика никой да не се докосва до металните части, но се изплаши, че това ще предизвика паника и ще доведе до жертви. А и до крайния срок оставаха още петнайсет минути.

Вътре беше пълно с метални парапети, дръжки, стълби и отделни участъци от пода. Но нямаше как да прецени за толкова кратко време дали са свързани с кабел или не.

— Не знам, Райм — каза неуверено тя. — Има много метал. Но по-голямата част от пода е покрита с килими или с линолеум. Те са лоши проводници.

Дали не бе замислил да предизвика искра и да опожари мястото до основи?

Тринайсет минути.

— Продължавай, Сакс.

Тя включи безконтактния индикатор на Чарли Сомърс и той отчете случайни изменения във волтажа, но никъде не беше по-висок от този в едно домакинство. При това източниците не бяха на място, където можеха да убият или да ранят някого.

Изведнъж през прозореца припламна ярка жълта светлина и привлече погледа й. Беше камион на „Алгонкуин Консолидейтед“ с надпис „Аварийна група“ отстрани на каросерията. Тя позна двама от четиримата слезли от камиона: Бърнард Уол, шефа на охраната, и Боб Кавано, завеждащ оперативния отдел. Те изтичаха към групата полицаи, където беше и Нанси Симпсън.

Докато проследяваше пътя им през стъклото на прозореца, Сакс за пръв път се загледа в съседния на училището обект. Строителна площадка за висока сграда. Работниците сглобяваха метално скеле, завинтваха болтове и заваряваха трегерите на място.

Метал. Цялата конструкция беше от чист метал.

— Райм — каза тихо тя. — Мисля, че не е училището.

— Защо?

Тя му обясни.

— Стомана… Разбира се, Сакс, това е логично. Опитай се да накараш работниците да слязат на земята. Аз ще звънна на Лон и ще го накарам да организира хората си.

Тя бутна вратата и изтича към караваната, служеща за офис на фирмата предприемач. Погледна нагоре към двайсет — двайсет и пет етажната метална конструкция, готова да стане проводник и да опече всичките около двеста на брой работници, и забеляза, че има само два малки елеватора, с които биха могли да се спасят.

До един часа оставаха десет минути.

36

— Какво става? — обърна се Сам Ветър към сервитьора.

Заедно с останалите си колеги той гледаше евакуацията на хората в училището и на работниците на строежа до хотела.

Полицейските коли и пожарните виеха тревожно.

— Безопасно е, нали? — попита един клиент от другата маса. — Имам предвид, тук?

Човекът явно нямаше представа къде е безопасно и къде не. Но Ветър беше професионалист и потърси аварийните изходи.

Един от колегите на масата, банкерът от Санта Фе, попита:

— Чухте ли за вчерашния инцидент? Експлозията в онази електрическа подстанция? Може да е свързано с това тук. По телевизията говореха за терористи.

Ветър бе чул нещичко по новините, но не знаеше подробности.

— Какво е станало?

— Някакъв бърникал из мрежата. Онази на електрическата компания — обясни инвеститорът и кимна по посока на прозореца. — Може да е подготвил същото и в училището. Или на строежа.

— Но не при нас, нали? — разтревожи се друг клиент. — Не и в хотела.

— Не, не в хотела — усмихна се сервитьорът и изчезна бързо. Ветър се запита към кой ли от изходите е хукнал.

Хората наставаха от местата си и се приближиха до прозорците. Ресторантът предлагаше добра видимост към шоуто.

— Не, не са терористи — чу зад себе си Ветър. — Казват, че бил някакъв недоволен служител. Работел за компанията. Показаха снимката му по телевизията.

Изведнъж в ума на Ветър светна червена лампичка и той попита своя познат бизнесмен:

— Знаете ли как изглежда?

— Бил към четирийсетте. Носел работно облекло с емблемата на компанията и жълта защитна каска. Дрехите са сини.

— Боже мой! Мисля, че го видях. Преди малко.

— Какво?

— Видях работник в син комбинезон и жълта каска. Носеше на рамо навит кабел.

— Трябва да кажете на полицията.

Ветър стана. Тръгна към изхода, но спря и бръкна в джоба си. Разтревожи се да не би новите му познати да си помислят, че иска да ги подхлъзне със сметката. Беше чувал, че нюйоркчани са много подозрителни към непознати хора, а не искаше първите му стъпки в бизнеса на големия град да бъдат помрачени от нещо такова. Извади десетачка за бирата и сандвича си, но бързо си спомни къде се намира, и бръкна за двайсет.

— Сам, не се тревожи за парите сега! Бързай!

Той се опита да си спомни къде точно беше шахтата, откъдето бе излязъл човекът, и къде бе застанал да говори по телефона, преди да влезе в училището. Ако си припомнеше в колко часа бе проведен телефонният разговор, може би щеше да помогне на полицията да проследи връзката.

Мобилната компания щеше да им каже с кого е разговарял.

Той забърза надолу по ескалатора, като взимаше по две стъпала наведнъж, после изтича във фоайето. Зърна застаналия близо до рецепцията полицай и отиде при него.

— Извинете ме, полицай, но току-що чух… че търсите някакъв служител в електрическа компания. Виновникът за вчерашния взрив, нали?

— Точно така, господине. Да не би да знаете нещо за него?

— Мисля, че го видях. Но не съм сигурен… Може да не е бил той. Реших, че трябва да ви го кажа.

— Почакайте.

Полицаят вдигна радиостанцията си и заговори:

— Патрул седем-девет-осем-седем-три до командния пост. Мисля, че открих свидетел. Вероятно е видял заподозрения, ка.

— Прието — изпращя в спикера. — Изчакай… Добре, седем-девет-осем-седем-три. Стоун Стрийт. Детектив Симпсън иска да говори с него, ка.

— Прието. Седем-осем, ка.

После се обърна към Ветер и каза:

— Излезте през главния вход и се обърнете наляво. Там има детектив. Жена. Тя ви очаква.

— Докато прекосяваше забързано фоайето, Ветър си помисли: „Ако мъжът е още тук, може би ще го хванат, преди да нарани друг човек. За пръв път съм в Ню Йорк, а виж какъв късмет. Снимката ми може да се появи във вестниците. И аз да стана герой. Какво ли би казала Рут?“

37

— Амелия! — извика я Нанси Симпсън от другия тротоар. — Имам свидетел. Бил е в съседния хотел.

Сакс забърза към Симпсън и тя я посрещна с думите:

— Идва към нас.

Сакс предаде информацията на Райм по предавателя.

— Къде са видели Галт? — попита бързо той.

— Не знам още. Всеки момент ще разбера. Свидетелят идва към нас.

Двете със Симпсън забързаха към хотела да посрещнат свидетеля. Сакс хвърли един поглед към стоманения скелет на строящата се сграда. Работниците се изнасяха бързо от площадката. До крайния срок оставаха няколко минути.

В същия миг чу зад гърба си мъжки глас:

— Полицай? Детектив?

Обърна се и видя вицепрезидентът на „Алгонкуин“ Боб Кавано да тича към тях. Едрият мъж дишаше тежко, по лицето му се стичаше пот. Изразът на лицето му казваше: „Извинявайте, но забравих името ви!“

— Амелия Сакс.

— Боб Кавано.

Тя кимна.

— Чух, че евакуирате хората от строежа.

— Да. Не открихме нищо подозрително в училището. Подът е застлан с килими и…

— Но в това няма никаква логика — извика Кавано и посочи нетърпеливо към строежа.

— Ами… помислих си… тези греди… толкова метал — обърка се тя.

— Кой е при теб, Сакс — гръмна гласът на Райм.

— Изпълнителният директор на „Алгонкуин“. Според него мишената не може да бъде строителната площадка — обясни тя и попита Кавано: — Защо не може?

— Погледнете! — извика отчаяно Кавано и посочи към застаналите наблизо работници.

— Какво?

— Ботушите им!

— Защитно облекло — прошепна тя. — Те са с изолационно облекло.

Ако не можете да го избегнете, вземете предпазни мерки…

Всички работници носеха защитни ботуши, някои от тях имаха ръкавици и плътни жилетки.

— Галт не може да не знае, че те са защитени — каза директорът. — За да рани някого от тях, ще трябва да натовари толкова много енергия, че мрежата в тази част на града би изключила.

— Ако не е училището, нито строежът, тогава каква е неговата цел? — запита Райм. — Или бъркаме от самото начало? Може мястото изобщо да не е тук. А близо до друга изложба на вулканични материали.

Кавано я хвана за ръката и посочи зад себе си.

— Хотелът!

— Боже! — прехапа устни Сакс, загледана в хотела.

Това беше една от онези малки модерни сгради с грубо одялани камъни, мрамор, фонтани и… метал. Много метал. Медни врати, стоманени стълби и подове.

Нанси Симпсън също огледа сградата и изпъшка.

— Какво — кресна в ухото й Райм.

— Хотелът е, Райм. Ще атакува хотела.

Тя извади радиостанцията и се обади на шефа на отряда за бързо реагиране. Приближи апарата до устата си и заговори, тичайки със Симпсън към хотела.

— Бо, Амелия е. Той ще атакува хотела. Сигурна съм. Няма да е строежът. Изпрати хората си. Евакуирай всички.

— Прието, Амелия. Ще…

Но Сакс не чу останалото. Отговорът му не я интересуваше. Сега цялото й внимание беше в хотела.

До крайния срок — един часа на обяд — оставаха още няколко минути, но малкото хора в хотел „Батъри Парк“ изведнъж замръзнаха на място. Оживени допреди миг, лицата им застинаха. Превърнаха се в лица на кукли, на карикатури, на гротески. От ъгълчетата на устните им потече слюнка. Пръстите, краката и брадичките започнаха да се тресат. Случайните свидетели замряха по местата си, после запищяха панически при зловещата гледка — клиентите зад стъклата на хотела се превръщаха пред очите им в зомбита от филм на ужасите. Двама или трима, приклещени между крилата на въртящите се врати, докато са влизали или излизали от хотела, заритаха и се замятаха в конвулсии в затворените пространства със залепнали за металните рамки ръце. Кракът на един от мъжете проби витрината на едно от крилата и стъклото сряза бедрената му артерия. Друг младеж, на ученическа възраст, стискаше дръжката на голяма медна врата към тоалетната, уринираше и се гърчеше, неспособен да отдръпне ръката си. Други двама със залепнали ръце върху железните перила на стълбището към фоайето се тресяха и танцуваха на място, докато животът напускаше телата им.

Въпреки че беше отвън, Сакс чу ясно нечовешкия вик, излизащ заедно с кълба дим от гърлото на жена, стъпила с единия крак върху метално стъпало.

Дебел мъж се спусна към един от гостите, за да откъсне замръзналите му върху страничния панел на елеватора димящи ръце. Добрият самарянин се надяваше, че ще успее да издърпа жертвата оттам. Но не познаваше силата и скоростта на тока. Щом докосна жертвата, той също стана част от веригата. Лицето му се сгърчи от болка. После се появи онова зловещо кукленско изражение и той се затресе като останалите.

В неистовия си танц жертвите прехапваха устните и езиците си, от устите им потече кръв. Очите се обърнаха в орбитите си.

Жената, хванала дръжката на една врата, сигурно правеше отличен контакт, защото гърбът й се изви в невъзможна дъга, невиждащите й очи се вдигнаха към тавана, а бялата й коса пламна като факла.

— Божичко, Райм — прошепна Сакс, — това е ужасно! Ще ти се обадя по-късно.

И прекъсна, без да дочака отговор.

Двете със Симпсън се обърнаха към линейките и им дадоха знак с ръце да се приближат. Сакс не виждаше нищо друго, освен гърчещите се в конвулсии ръце и крака, застиналите мускули, тресящите се тела, изпъкналите вени, кръвта и слузта, избила от мехурите по горящата им кожа.

Кавано извика:

— Трябва да им кажем да не се опитват да излизат навън. Не бива да докосват нищо, иначе ще има още жертви.

Сакс и Симпсън хукнаха към прозорците и с жестове се опитаха да спрат устрема на хората към вратите, но паниката беше по-силна и те продължиха да напират към изходите. Спряха едва когато видяха ужасната картина при първите, достигнали до металните врати.

Откъснете му главата…

Тя се обърна към Кавано:

— Как да спрем електроподаването?

Изпълнителният директор се огледа.

— Не знаем къде е свързал кабела. Наоколо има много линии: захранващи, трансмисионни, за метрото… Ще се обадя в Куинс. Ще отрежа целия район. Това ще причини затваряне на стоковата борса, но нямаме друг избор — той извади телефона си и докато набираше цифрите, предупреди: — Но ще отнеме няколко минути. Кажете на хората в хотела да останат на място. Да не докосват нищо.

Сакс изтича до голямото стъкло на предния прозорец и започна да маха неистово с ръце, за да върне хората назад. Някои разбраха и се отдръпнаха. Но повечето бяха заслепени от страха. Сакс видя как една жена се освободи от ръцете на приятелите си и се втурна към аварийния изход, препречен от още димящото тяло на мъж, опитал се да излезе секунди преди нея. Тя заудря по стъклото и закрещя:

— Не!

Жената обърна глава към нея, но продължи да тича с протегнати напред ръце.

— Не! Не докосвайте вратата!

Жената изскимтя и продължи напред.

Десет крачки от вратата… пет…

„Няма друг начин“ — реши Сакс.

— Нанси, прозорците! Да ги свалим!

И извади глока. Прецени къде има най-малко хора, стреля високо и използва шест куршума, за да свали три от масивните стъкла на прозорците във фоайето.

При звука от изстрелите жената изпищя и се хвърли на земята точно преди да хване смъртоносната дръжка.

Нанси Симпсън разби прозорците от другата страна на вратата.

След секунда и двете бяха вътре. Наредиха на хората да не пипат нищо метално и започнаха да организират извеждането им през прозорците, задушавайки се от отвратителния дим, изпълнил фоайето.

38

Боб Кавано извика към тях:

— Спряхме подаването.

Сакс кимна, насочи парамедиците от линейките към ранените и убитите и потърси Галт из тълпата отвън.

— Детектив!

Тя се обърна. Един мъж в униформа на „Алгонкуин Консолидейтед“ тичаше към нея. Тъмносиният комбинезон и бялата кожа я наведоха на мисълта, че може да е той. Свидетелят от хотела бе казал, че заподозреният е наблизо, а полицията разполагаше само с една неясна снимка за идентифициране.

Но когато работникът приближи, стана ясно, че е значително по-млад от Галт.

— Детектив — повтори задъхано работникът, — онзи полицай там каза, че трябва да говоря с вас. Исках да ви осведомя за нещо.

Лицето му се изкриви, когато усети носещата се от хотела миризма.

— Кажете.

— Аз съм от електрическата компания. „Алгонкуин“. Вижте, моят партньор е в един от тунелите ей там — кимна към колежа той. — Опитах се да се свържа с него, но той не отговаря. А радиостанцията работи отлично.

Под земята. Където бяха електропреносните кабели…

— Помислих си, че този Реймънд Галт… може да е бил долу и Джоуи да е налетял на него.

Сакс извика двама полицаи от патрула и тримата последваха работника от „Алгонкуин“ към училището.

— Имаме вход за тунела през мазето на сградата. Това е най-бързият начин да слезеш долу.

Ето откъде се бе взела вулканичната прах по обувките на Галт. Беше полепнала по обувките му, докато е преминавал през изложбената зала на колежа. Тя се обади на Райм и го осведоми за случилото се. После добави:

— Ще действам внимателно. Той все още може да е долу. Ще ти се обадя по-късно. Ти откри ли нещо полезно сред уликите? Нещо, което би могло да ни помогне?

— Нищо, Сакс.

— Слизам долу.

Тя прекъсна бързо връзката, за да не му остави време за възражения, и последва полицаите и работника към вратата за мазето. Захранването в сградата на училището беше спряно, но аварийните светлини мигаха като червени и жълти очи. Работникът посегна към вратата.

— Не — спря го Сакс. — Вие ще чакате тук.

— Добре. Отвътре има две стъпала, после ще видите червена врата. На нея пише „Алгонкуин Консолидейтед“. Тя ще ви отведе до стълбата към тунелите. Ето ви ключа — подаде й го той.

— Как се казва партньорът ви?

— Джоуи. Джоуи Барзан.

— И къде трябва да се намира?

— Щом слезете по стълбите, се обърнете наляво. Той работи на около сто, сто и петдесет крачки в тунела. Пада се някъде под хотела.

— Каква е видимостта долу?

— Електричеството е прекъснато, но вътре има дежурни лампи. Захранват се от батерия.

Батерия. Страхотно!

— Но батериите са слаби и вътре е тъмно. Ние използваме фенерчета.

— Вътре има ли кабели под напрежение?

— Да. Това е трансмисионен тунел. Захранващите са извън играта, но другите са живи.

— Оголени ли са?

Той я погледна учудено.

— По тях текат сто и трийсет хиляди волта. Разбира се, че не са оголени.

Освен ако Галт не ги бе оголил.

Сакс се поколеба за миг, после насочи детектора на Сомърс към вратата. Усети любопитния поглед на електротехника върху странното изобретение, но си спести обясненията, даде знак на всички да се отдръпнат и отвори вратата с ръка върху спусъка на глока. Беше празно.

Сакс и двамата полицаи тръгнаха бавно по тънещите в мрак стъпала. Клаустрофобията й алармира веднага, но поне отвратителната воня на изгоряла гума, кожа и коса тук се долавяше по-слабо.

Тя тръгна напред, полицаите я следваха по петите. Стискаше здраво ключа в ръка, но когато стигнаха до червената врата, откри, че е отворена. Полицаите се спогледаха. Сакс насочи пистолета към вратата. Те също извадиха своите. Тя им даде знак да застанат плътно зад нея, после бутна вратата с рамо.

На прага спря и погледна в краката си.

По дяволите! Водещите на около два етажа под земята стъпала бяха метални. Небоядисани.

Сърцето й отново забърза ритъма си.

Ако можете, го избегнете.

Ако не можете, вземете предпазни мерки.

Ако не можете и това, му откъснете главата.

Но нито едно от златните правила на Чарли Сомърс не действаше тук.

Сакс усети, че плува в пот, и веднага си припомни, че влажната кожа е много по-добър проводник от сухата. И не спомена ли Сомърс, че солта влошава още повече нещата?

Чу се шепот:

— Виждате ли нещо, детектив?

— Ще продължим ли?

Тя не отговори на въпросите, само им нареди също шепнешком:

— Не докосвайте нищо метално.

— Ясно. Защо?

— Защото по кабелите тече ток с напрежение сто хиляди волта.

— О… Да, разбира се.

Тя тръгна бавно надолу, очаквайки всеки момент да чуе ужасното пращене и да види пред себе си водопад от искри. Стъпи на първото стъпало, после премести другия крак на второто.

Но сметката й излезе погрешна и тя едва успя да запази равновесие. Оказа се, че стъпалата са три и много стръмни.

Щом стъпиха на равното, чуха силно бучене и гъргорене. Въздухът тук беше поне с двайсет градуса по-горещ от онзи отвън и температурата се покачваше с всяка следваща стъпка.

Друг кръг на ада.

Тунелът беше по-голям от очакванията й, широк около метър и осемдесет и висок над два метра, но много тъмен. Голяма част от аварийните електрически крушки липсваха. Сакс по-скоро изчисли, отколкото видя, че краят му е около петнайсет метра наляво от тях. Нямаше врати, през които Галт би могъл да избяга, нито удобни за криене места. Но наляво, където трябваше да бъде Джоуи Барзан, имаше много завои.

Сакс даде знак на полицаите да останат зад нея. Тримата се придвижиха един след друг до първия завой на тунела и спряха. Тя не вярваше, че Галт е още тук — според нея той вече беше на километри от мястото — но се страхуваше, че може да им е заложил капани.

Но да вярваш, че го няма, не беше като да си сигурен. Затова, преди да завие, приклекна и приготви глока, но не го издаде напред, за да не даде възможност на престъпника да го измъкне от ръката й или да го избие с удар. После подаде леко глава.

Нищо.

Видя мокрия бетонен под. Вода. Естествено. Много вода с много добра електропроводимост.

Огледа внимателно тунела. Към стената бяха прикрепени дебели черни кабели. И табела:

Припомни си какво беше казал работникът от „Алгонкуин“ за напрежението.

— Чисто е — успя да прошепне и даде знак на полицаите зад нея да побързат.

Естествено, тя се тревожеше за Джоуи Барзан, но сега по-важното беше да открие някакви следи от Галт, да разбере къде би могъл да се скрие.

Но какво би могла да направи? Тези тунели бяха дълги десетки километри. И предоставяха възможност за безпрепятствено измъкване. Бетонът на пода беше мръсен, но не се виждаха отпечатъци от обувки. Стените бяха почернели от сажди. Можеше да събира улики с дни и пак да не открие нищо полезно. Може би…

Хриплив звук.

Тя замръзна на място. Откъде идваше? Имаше ли странични коридори? Дали Галт не ги дебнеше в някой от тях?

Един от полицаите вдигна ръка. Посочи очите си, после напред. Тя кимна, макар че военният сигнал не й се стори подходящ за случая. Но в ситуация като тази правиш всичко, което би те накарало да се почувстваш по-уверен.

Само че в момента нищо не й вдъхваше увереност и пръските от разтопения метал по тялото на Луис Мартин отново изсвистяха като куршуми през ума й.

И все пак не можеше да се върне.

Още едно дълбоко вдишване.

Погледна зад завоя… тунелът пред тях беше празен. Но още по-тъмен от другия. Веднага разбра защо. Тук електрическите крушки бяха още по-малко, защото останалите бяха счупени.

Капан, мина й през ума.

Другият завой беше десен, под ъгъл деветдесет градуса, и тя изчисли, че се намират точно под хотела.

Отново погледна иззад ъгъла и този път не видя нищо. Коридорът беше абсолютно тъмен.

И пак онзи хриплив звук.

Единият от полицаите се приближи.

— Чух глас.

Тя кимна.

— Бъдете тихи — прошепна, после зави и тримата продължиха напред с приведени гърбове.

Тя чу отново звука и потръпна. Не беше глас, а стон. Отчаян стон. Човешки.

— Фенерче — прошепна отново.

Като детектив Сакс не носеше колан с инструменти, само оръжие и белезници. Едва не извика, когато, подавайки й фенерчето, полицаят зад нея неволно я удари.

— Извинете — измърмори той.

— На пода — нареди им тихо тя. — По очи. Пригответе се за стрелба. Но само след моя команда… освен ако той не стреля пръв.

Те се проснаха на мръсния под с насочени към тъмното пистолети.

Тя тръгна бавно напред. Включи фенерчето, като го държеше настрани, за да не се превърне в мишена, и заслепяващата му светлина изпълни тъмния коридор.

Не последваха изстрели, нито електрически дъги.

Но намериха още една жертва на Галт.

Работникът от „Алгонкуин“ лежеше на едната си страна на около десетина метра от тях. От слепоочието и ухото му течеше кръв.

— По-бързо!

Полицаите се изправиха и тримата забързаха по тунела към мъжа, който трябваше да се казва Джоуи Барзан. Светлината от фенерчето й даде възможност да се увери, че това не е Галт. Работникът беше тежко ранен и кървеше. Единият от полицаите стигна до него и се наведе да спре кръвоизлива, но Барзан вдигна трепереща ръка и простена.

В началото Сакс реши, че човекът умира и тялото му се разтърсва от предсмъртни гърчове. Но когато се приближи, погледна в широко отворените му очи и проследи погледа му. Барзан лежеше не на голия под, а на дебело парче тефлон или пластмаса.

— Спри! — извика тя на полицая, протегнал ръка към ранения мъж. — Това е капан.

Той замръзна на място.

Тя си припомни думите на Сомърс, че раните и кръвта намаляват резистентността на тялото към електричеството.

Без да го докосва, мина зад гърба на ранения.

Ръцете му бяха вързани. Но не с въже или лента, а с оголена медна жица. Свързана с една от линиите на стената. Сакс извади детектора на изобретателя и го насочи към свързаната с ръцете на електротехника жица.

Стрелката подскочи и отчете 10 000 волта. Ако полицаят бе докоснал тялото му, токът щеше да протече през него към земята и да ги убие.

Сакс отстъпи назад и включи радиостанцията си. Обади се на Нанси Симпсън, накара я да потърси Боб Кавано и да му съобщи, че се налага да отреже главата на още една змия.

39

Рон Пуласки успя да върне принтера на Рей Галт към живот и сега издърпваше нетърпеливо горещите листове от гърлото му.

Очите му шареха отчаяно по тях с надежда да уловят нещо свързано с местонахождението на престъпника, с евентуални съучастници, със „Справедливост за…“. За всичко, което би могло да им помогне да спрат този ужас.

Детектив Купър му изпрати съобщение и той разбра, че не са успели да спрат атаката на Галт срещу един хотел в центъра на града. И че все още издирват извършителя в района на Уолстрийт. Дали Пуласки има нещо полезно?

„Не още. Скоро, надявам се“ — написа той, изпрати съобщението и се върна към принтера.

От осемте страници нищо не беше пряко свързано с престъпленията на Галт. Но той научи нещо, което можеше да се окаже важно: мотивът на Галт.

Някои от страниците бяха препечатани от блогове или онлайн бюлетини. Други бяха свалени от медицински сайтове — подробни статии от лекари с име в областта на медицината. Но имаше и писани от шарлатани с езика и стила на заговорници терористи.

Една статия беше написана лично от Галт и публикувана в блог за околната среда като причина за смъртоносни заболявания.

Ето къде беше разковничето. Той смяташе, че причина за болестта му са компании като „Алгонкуин Консолидейтед“. И за времето, което му оставаше, искаше да им го върне. Пуласки знаеше, че Галт е убиец, но не можеше да не изпита съжаление към него. В един от шкафовете полицаите бяха открили бутилки с алкохол, повечето от тях празни до половината. И приспивателни. И антидепресанти. Но трябва ли да убиваш някого, защото страдаш от смъртоносна болест, а отговорните за заболяването хора не се интересуват от теб? Младият полицай знаеше колко далече може да те отведе гневът.

Той продължи да чете излизащите от принтера страници, но всички бяха все в този дух: препоръки, статии за стари и нови медицински експерименти, алтернативни начини на лечение. Нямаше имейли, нямаше нито намек за негови приятели или следи, показващи къде може да се крие в момента.

Той прегледа още веднъж всичко и припомняйки си шантавата теория на специален агент Тъкър Макданиъл за сенчестата зона, потърси вмъкнати в текстовете кодови думи и тайни съобщения. Но скоро прецени, че е изгубил прекалено много време с този принтер. Трябваха му няколко минути, за да опакова всички намерени улики и да надпише пликовете. После попълни картончетата, номерира ги и ги фотографира едно по едно.

Скоро всичко беше готово. Той вдигна поглед към тъмния коридор за входната врата и изведнъж усети странно напрежение. Тръгна към вратата и за кой ли път отчете, че и тя, и дръжката са метални. „Какъв ти е проблемът? — опита се да се окуражи. — Нали я отвори и влезе през нея само преди час?“ Протегна предпазливо ръката си в латексова ръкавица към дръжката, натисна, изпусна въздишка на облекчение и излезе от апартамента.

Отпред стояха двама полицаи и един агент от федералните.

— Чу ли какво стана? — попита го той.

Пуласки спря до прага, но веднага се усети и се отдалечи от стоманената врата.

— За атаката ли? Да, чух, че е избягал. Но не знам подробности.

— Петима убити. Щели да бъдат много повече, но твоята партньорка успяла да спаси повечето хора.

— Партньорка ли?

— Ами, онази жена, детектив Амелия Сакс. Но ранените са много. С ужасни изгаряния. Повечето трета степен.

Пуласки поклати глава.

— Гадна работа. Пак ли електрическа дъга?

— Не знам. Но е пуснал ток през тях, това е сигурно.

— Господи!

Той огледа улицата. Никога досега не му бе правило впечатление колко много метал има в една обикновена жилищна сграда. Паниката го завладя с нова сила. Навсякъде виждаше само метални решетки, стълбове и врати. Аварийни входове, вентилаторни шахти, тръби и онези метални панели отстрани на асансьорите. Всеки един от тях можеше да бъде зареден, да пусне тока право през теб или да те засипе с дъжд от метални шрапнели.

Петима убити…

Трета степен на изгаряне…

— Добре ли сте, полицай?

Пуласки се усмихна отнесено.

— Да — искаше му се да си признае, че се страхува, но, разбира се, замълча. — Някаква следа от Галт?

— Не. Изчезнал е.

— Добре. Трябва да предам материалите на Линкълн Райм.

— Откри ли нещо?

— Да. Извършителят без съмнение е Галт. Но няма нищо, което да ни подскаже къде може да се укрива в момента. Нито дали планира следващ удар.

— Кой ще организира наблюдението — попита федералният агент и кимна към апартамента. — Искаш ли да оставим някого от твоите хора тук?

Истината беше, че федералните дотичаха, за да арестуват извършителя, но Галт не беше в апартамента и вероятно нямаше да се върне — сигурно беше чул по новините, че са го идентифицирали. Затова не им се искаше да ангажират хората си с наблюдението.

— Не решавам аз — сви рамене младият полицай.

После се свърза по радиостанцията със Селито и докладва какво е открил. Лейтенантът обеща да изпрати двама полицаи пред дома на Галт, но временно, докато отрядът за наблюдение под прикритие се организира и поеме обекта, в случай, че Галт реши да се промъкне вечерта в сградата.

Пуласки прекъсна връзката, зави зад ъгъла по пустата странична алея и отиде при паркираната зад сградата кола. Отвори багажника и остави доказателствения материал. Затвори капака и се огледа притеснено. Всичко беше метално, беше заобиколен от метал.

„По дяволите, Рон, не мисли за това!“ Той мина отпред, седна на шофьорското място и понечи да пъхне ключа в стартера. Но изведнъж спря. Колата беше паркирана тук, на алеята зад жилищната сграда, за да не се вижда от апартамента на Галт, в случай че той си е у дома. Но той все още беше на свобода. Нямаше ли вероятност да се е върнал и да е заложил някаква клопка в колата му?

Не, това беше прекалено.

Той стисна устни. Запали мотора и даде на заден.

Телефонът му звънна. Той погледна дисплея. Беше Джени, жена му. Младият полицай се поколеба. Не, щеше да й се обади по-късно. И прибра телефона.

Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза електрическото табло на късата стена на сградата. От него излизаха три големи кабела. Инстинктивно потръпна, стисна ключа и го завъртя отново. Стартерът издаде остър стържещ звук и моторът заработи. В паниката си той реши, че са му пуснали ток, хвана дръжката на вратата и я отвори. Кракът му се плъзна от спирачката и се приземи на съединителя. Колата дръпна назад, гумите поднесоха. Той натисна спирачка.

Но усети глух зловещ звук, после писък и мъжът, когото бе зърнал с крайчеца на окото си в огледалото за обратно виждане, че пресича алеята с пазарска количка, изхвърча към стената, удари се в нея и се срина на паважа. Кръвта рукна от главата му.

40

Амелия Сакс прегледа Джоуи Барзан.

— Как се чувстваш?

— Да, предполагам.

Тя не разбра какво имаше предвид работникът, но не мислеше, че и той разбира. Сакс все още се намираше в тунела под хотел „Батъри Парк“ заедно с ранения и полицаите и чакаше хората от „Бърза помощ“ да го вдигнат с носилката. Приближи се към Барзан и погледна въпросително надвесилия се над ранения парамедик.

— Има мозъчно сътресение, изгубил е доста кръв — каза той и се обърна към ранения, който седеше с опряна на стената глава. — Спокойно, момче, ще се оправиш.

Боб Кавано бе успял да открие източника на енергия и да затвори линията, използвана от Галт за капан. С помощта на индикатора на Сомърс Сакс бе потвърдила, че по кабелите няма напрежение и бързо — дори светкавично — бе освободила свързания за захранващата линия кабел.

— Какво стана? — попита тя Барзан, когато дойде на себе си.

— Беше Рей Галт. Открих го тук. Удари ме с работния стик и аз припаднах. Когато се съвзех, вече бях свързан за линията. Боже! Към захранващия кабел за метрото, шейсет хиляди волта. Ако ме бяхте докоснали… ако се бях завъртял няколко сантиметра встрани… Божичко! — затвори той очи, но бързо се съвзе и попита: — Чух сирени на улицата. Усетих миризмата. Какво стана?

— Галт свърза съседния хотел към мрежата.

— За Бога, не! Има ли жертви?

— Районът е пълен с полицаи. Още не знам подробностите. Накъде тръгна Галт?

— Не знам. Не бях в съзнание. Ако не е излязъл през колежа, трябва да е тръгнал натам, през тунела — той посочи с очи наляво. — Тунелите имат много изходи.

— Той каза ли нещо?

— Не мисля.

— Къде стоеше, когато го видя?

— Точно там — той посочи на около три метра напред, — до свързания кабел. Беше прикрепил някаква странна кутия. Не съм виждал такова нещо. И следеше строежа и хотела от лаптопа си. Като че се бе прикачил към охранителна камера.

Сакс се изправи и огледа свързания кабел, същия модел „Бенингтън“, като онзи на автобусната спирка. Нямаше следи от компютър или работен стик, за който й бе споменал вчера Сомърс — прът от фибростъкло за работа с кабели под напрежение.

Барзан промълви тихо:

— Единствената причина да съм жив е, че той искаше да ме използва, за да ви изпържи. Да ви спре, за да не го проследите, нали?

— Прав си.

— Кучият му син! И такъв човек да работи сред нас! Електротехник и старши по авариите. Знаете ли, ние там сме като братство. Така и трябва да бъде. Електричеството е опасно нещо — развълнува се той, лично засегнат от предателството на Галт.

Сакс изследва ръцете и краката му за полезни следи, после кимна към медиците.

— Можете да го вдигнете.

Тя помоли Барзан да й се обади, ако се сети нещо важно, и му даде визитната си картичка. Парамедикът се обади на колегите си, съобщи им, че мястото е обезопасено и вече могат да свалят носилката, за да евакуират ранения. Барзан се облегна на стената и затвори очи.

Сакс се свърза с Нанси Симпсън и й разказа какво се е случило.

— Вкарай хората вътре да огледат наоколо в радиус от един километър. Подлезите и метрото също.

— Разбрано. Задръж малко — отвърна Симпсън, изключи за момент, но след миг беше отново на линия.

— Разпоредих се.

— Научи ли нещо за нашия свидетел от хотела?

— Още проверявам.

Очите на Сакс постепенно бяха привикнали към тъмнината и поглеждайки напред по коридора, тя зърна жълто. Примижа и каза:

— Нанси, ще ти се обадя по-късно. Струва ми се, че виждам нещо.

Прекъсна връзката и се придвижи в посоката, където според Барзан Галт вероятно бе тръгнал.

На около десетина метра по-напред откри тъмносиния комбинезон на „Алгонкуин“, жълта каска и работна чанта, пъхнати зад решетката към една малка ниша. Това, което бе привлякло погледа й, беше жълтата каска. Галт явно бе разбрал, че всички го търсят, затова бе съблякъл работните дрехи и ги бе скрил заедно с инструментите.

Тя се свърза отново със Симпсън и я помоли да се обади на Бо Хоуман и в централата на полицията и да им съобщи, че Галт е с други дрехи. После сложи ръкавици и понечи да издърпа веществените доказателства от нишата.

Но спря навреме. В съзнанието й отекнаха думите на Сомърс:

Трябва да знаете, че дори да си мислите, че го избягвате, пак не сте в безопасност.

Тя извади детектора и го насочи към решетката.

Стрелката подскочи: 603 волта.

Сакс изстена, затвори очи и усети, че силите я напускат. Но веднага се стегна, вгледа се внимателно и забеляза жицата. Вървеше от решетката пред нишата, където бяха набутани дрехите, после по една тръба пред нея и оттам отиваше към най-горната линия. За да извади дрехите, трябваше да докосне тръбата. В тунела нямаше ток, но тук можеше да става дума за остров или възвратно напрежение, ако си спомняше правилно казаното от Сомърс.

Колко ампера са нужни, за да убият човек?

По-малко от една десета от ампера…

Тя се върна при Барзан. Все още подпрян на стената и с превързана глава, той я погледна.

— Имам нужда от помощта ви. Трябва да събера доказателства, но детекторът показва, че в линията все още има напрежение.

— Коя линия?

— Онази, най-отгоре. Шестстотин волта. Той я е свързал с една тръба.

— Шестстотин ли? Това е обратно захранване от третата линия на метрото. Може да използвате моя стик. Трябва да е някъде там — посочи неопределено той. — И ръкавиците ми. Най-добрият начин е да прокарате друг кабел от тръбата към пода. Знаете ли как да го направите?

— Не.

— Аз не съм в състояние да ви помогна. Съжалявам.

— Няма нищо. Обяснете ми как да използвам стика.

Тя сложи ръкавиците на Барзан и взе инструмента с извит като кука и покрит с гумена изолация накрайник. Това й вдъхна известна доза увереност.

— Стъпете на гуменото килимче и измъкнете каквото ви трябва едно по едно. Ще се справите… за по-голяма безопасност го направете с една ръка. С дясната.

По-далеч от сърцето…

Което заби бясно в гърдите й, когато тръгна към нишата, сложи тефлоновия лист на земята и започна да сваля доказателствата едно по едно.

Отново си представи надупченото тяло на младия Луис Мартин, потръпващите в предсмъртни гърчове хора в хотела…

Мразеше да се разсейва.

Мразеше да се бори с невидим враг.

Задържа дъх — макар да не знаеше защо — и с помощта на куката издърпа работния комбинезон и каската. После чантата с инструментите. Върху червения плат беше изписано с маркер и силно наклонен почерк: „Р. Галт“

От устните й се отрони дълга въздишка.

Най-после всичко беше свалено. Тя събра и опакова доказателствата.

Появи се човек от техническия отдел и донесе защитно облекло за всички. Въпреки че мястото на престъплението вече беше достатъчно замърсено, тя облече синия найлонов костюм и продължи огледа по обичайния начин. Номерира квадрантите, направи снимки и извървя решетката. Два пъти провери всички кабели с детектора на Сомърс, после бързо развинти болтовете на прикрепения от Галт кабел и черната пластмасова кутия, с която беше свързан към захранващата линия. Оттук смъртоносната жица стигаше до стоманената решетка в хотела и захранваше с ток металните части на вратите, дръжките и перилата на стълбите. Тя прибра всичко намерено, после взе проби от мястото, където бе стоял, докато бе свързвал кабела, и от мястото, където бе нападнал Джоуи Барзан.

Потърси работния стик, с който Галт бе ударил работника, но не го намери. Не откри и следи от срязване на захранващите кабели за видео наблюдението на училището и на строителния обект, споменат от Барзан.

След като приключи с всичко, набра номера на Райм и му съобщи фактите.

— Връщай се по най-бързия начин. Тези доказателства ни трябват.

— Рон откри ли нещо?

— Според Лон Селито, нищо интересно. Хм. Чудя се какво прави още там това момче. Трябваше отдавна да се е върнал.

Нетърпението му беше очевидно.

— Тръгвам след няколко минути. Искам първо да поговоря с онзи свидетел. Обядвал е в хотела и е забелязал Галт. Надявам се да ни каже нещо важно.

Те прекъснаха. Сакс излезе от тунела и видя Нанси Симпсън във фоайето на хотела. Опразнено от хората, то изглеждаше много по-просторно. Сакс тръгна към една от неоградените от жълтата лента на полицията въртящи се врати, но се спря навреме. Обърна се и влезе през счупения прозорец.

Посивялото лице на Симпсън говореше красноречиво, че тя все още е под въздействието на случилото се.

— Току-що говорих с Бо. Не успях да открия откъде точно е излязъл Галт. При положение, че токът е спрян, може да е тръгнал по линията на метрото към Кенъл Стрийт и да се изгуби някъде из Чайнатаун. Никой не знае.

Погледът й попадна върху следите от кръв и огън, очертали телата на жертвите по мраморния под.

— Каква е равносметката?

— Пет трупа и засега единайсет сериозно ранени. Изгарянията са от трета степен.

— Разпита ли хората?

— Да. Но никой не е видял нищо. Повечето от клиентите на хотела просто изчезнаха. Дори не са уведомили регистратурата.

И ядосано й обясни, че са си грабнали жените, децата, колегите и куфарите и са офейкали на мига. Хората от хотела не направили нищо, за да ги спрат. Половината от персонала също изчезнал.

— Какво става с нашия свидетел?

— Опитвам се да го издиря. Открих хората, с които е обядвал, и те потвърдиха, че наистина е видял Галт. Затова е важно да го намерим.

— Как се казва?

— Сам Ветър. От Скотсдейл. Тук е на бизнес среща. За пръв път е в града.

Един от патрулиращите полицаи се приближи и ги заговори:

— Извинете, чух, че споменавате името Сам Ветър.

— Да, Сам Ветър.

— Той дойде при мен във фоайето и каза, че има някаква информация за Галт.

— Къде е сега?

— О, не знаете ли? — погледна ги тъжно полицаят. — Той е сред жертвите. Беше на въртящата се врата. Мъртъв е.

41

Амелия Сакс се завърна с доказателствата. Щом влезе в къщата, Райм сбърчи нос. Тя носеше със себе си отвратителна воня на изгоряла коса, изгоряла гума, изгоряла плът. Някои хора смятаха, че обонянието му се изостря за сметка на парализираното му тяло. Райм не беше сигурен, че двете са свързани, но при всички случаи долавяше миризмите отдалече.

Той огледа събраните от Сакс и колегите от криминалния отдел материали и при мисълта за това, което може би щяха да му разкажат, потръпна нетърпеливо.

Докато Сакс подреждаше всичко върху работната маса, той попита:

— Полицията откри ли откъде е напуснал тунела?

— Не. Няма и следа от него. Нищичко — отвърна тя и се огледа. — Къде е Рон?

Райм й каза, че полицаят още не се е върнал.

— Звънях, пращах съобщения, но никакъв отговор. Последния път ми каза, че е разбрал какъв е мотивът на Галт, но не се впусна в подробности. Какво става, Сакс?

Докато говореха, той улови зареяния през прозореца поглед и застиналото й лице.

— Направих грешка, Райм. Изгубих време да евакуирам строежа и училището. Не отгатнах мишената.

Тя му каза, че Боб Кавано ги е насочил към хотела.

— Ако бях помислила по-добре, можех да ги спася — въздъхна дълбоко тя.

Отиде до бялата дъска и решително написа:

Отдолу записа и имената на жертвите: семейство — мъж и жена, бизнесменът от Скотсдейл, Аризона, един писател и един рекламен агент от Германия.

— Можеше да са много повече. Чух, че си разбила стъклата на прозорците и си извадила много хора оттам.

Тя само вдигна рамене.

Райм знаеше, че „какво щеше да стане, ако“ не влизаше в работата на полицията. Правиш, каквото можеш, даваш всичко от себе си и толкова.

Но и той чувстваше същото като Сакс — вътрешно беснееше, че въпреки надпреварата с времето и отгатването на района на атаката те не само че не успяха да спасят хората, но изпуснаха Галт.

Но Райм не беше толкова разстроен. Хората на закона и реда се виняха при всяка своя грешка, но Сакс винаги се кореше най-много. Той можеше да й каже, че без нейната намеса щяха да загинат много повече хора. Че благодарение на нея Галт вече знаеше, че е идентифициран и издирван из целия град. И това може би щеше да го накара да спре с атаките и да се предаде. Но всичко това беше равносилно на снизходително потупване по рамото. Ако някой започнеше да успокоява него по този начин, той не би си направил труда да го слуша.

И колкото и да бе неприятно, истината беше, че престъпникът успя, защото тя сбърка.

Сакс се приближи към работната маса и се зае да подреди веществените доказателства.

Тя се отнасяше резервирано към грима и това позволи на Райм да забележи, че лицето й е по-бледо от обикновено. Разбра, че видяното на мястото на атаката я бе покъртило. Тя се бе разстроила от инцидента при автобусната спирка и споменът от видяното все още я плашеше. Но сега беше различно, сцената с умиращите в адски мъки хора в хотела я бе изкарала от равновесие.

— Те… те сякаш танцуваха, докато умираха, Райм — опита се да му опише картината тя.

После му показа работното облекло и каската на Галт от „Алгонкуин“, чантата с инструментите и резервните части, поредния кабел, същия като използвания при автобусната спирка вчера сутринта. Останаха още няколко плика с проби и улики. И един предмет в плътен найлонов плик: този път, за да свърже кабела с главната линия, Галт беше сложил нещо различно от използваното в подстанцията на „Алгонкуин“ на Петдесет и седма улица. Пак имаше сплит болтове, но между двете жички бе вмъкнал пластмасова кутия с размерите на книга с дебели корици.

Купър я провери за експлозиви, после я отвори.

— Изглежда домашно изработена, но нямам представа за какво може да служи.

— Да се обадим на Чарли Сомърс — предложи Сакс.

След пет минути те успяха да осъществят конферентна връзка с изобретателя от „Алгонкуин“. Тя му разказа подробностите от атаката в хотела.

— Не знаех, че положението е било такова… страшно — каза тихо той.

— Ние ценим високо съветите ви за начините, по които би могъл да действа, освен електрическата дъга — намеси се Райм.

— Но това не помогна много — промълви Сомърс.

— Искам да погледнете тази кутия. Намерихме я там — обясни му Сакс. — Свързваше линията на компанията ви с пуснатата от него към хотела.

— Разбира се.

Купър му даде адреса на страница в интернет за секретно препращане на видеоматериала, после обърна високочестотната камера към вътрешността на кутията.

— Виждам я. Нека да поогледам… Интересно. Не е готово изделие. Ръчно направено.

— И ние стигнахме до този извод — каза Райм.

— Досега не съм виждал такова нещо. Не и толкова компактно. Това е прекъсвач. Като онези в подстанциите и трансмисионните системи.

— За включване и изключване на кръга?

— Да. Като ключовете на стената в дома ви, само че този управлява напрежение от сто хиляди волта. Виждам вентилатор, соленоид и приемател. Дистанционно управление.

— Значи е закачил кабела, без да трансферира електропотока? Просто се е отдалечил на безопасно място и е натиснал ключа. Анди Джесън спомена, че може да опита нещо подобно.

— Така ли? Хм. Интересно — замисли се Сомърс и додаде: — Но не мисля, че го е направил по презумпция за безопасност. Всеки електротехник знае как да снажда безопасно жици. Не, причината е друга.

Райм разбра.

— Иска да прецизира времето на атаката. Да включи кабела, когато знае, че ще има най-много жертви.

— И аз мисля така.

— Един от работниците го е видял в тунела. Каза ни, че е наблюдавал сцената през лаптопа си. Сигурно е бил прикачен към близката охранителна камера, но не мога да открия къде.

— Може да е видял подходящ момент и затова да е избързал да натисне бутона няколко минути по-рано — замисли се Райм. — За да убие повече хора. Освен това е знаел, че „Алгонкуин“ няма да изпълни искането му.

— Талантливо копеле — измърмори Сомърс. По гласа му личеше, че е впечатлен. — Действа изключително умно. Прекъсвачът изглежда прост, но повярвайте ми, не му е било лесно да го направи. Около такава мощна линия има много електромагнитни полета и високо напрежение и е трябвало да измисли как да предпази електрониката. Определено си имаме работа с интелигентен престъпник. Предполагам, че за вас това не е добра новина.

— Откъде би могъл да вземе частите? Соленоида, приемателя, вентилатора?

— Има ги във всеки магазин за електрочасти в района. Стотици са… Има ли серийни номера?

Купър отново огледа кутията.

— Не. Само номер на модела. Това е всичко.

— Нямате късмет.

Райм и Сакс благодариха на Сомърс и затвориха.

Сакс се върна при работната маса и заедно с Купър огледаха внимателно инструментите на Галт, комбинезона и каската. Но не откриха нито карта, нито записки, нямаше нищо, от което можеха да заключат къде се крие и каква е следващата му цел. Това не ги изненада, Галт беше оставил нарочно нещата си в тунела, знаеше, че ще бъдат намерени.

Детектив Гретхен Сахлоф от централното управление на полицията бе снела отпечатъци от кабинета на Галт, към тях прибави и отпечатъка на палеца му от досиетата на отдел „Човешки ресурси“ на компанията. Купър изследва всички проби и ги сравни с взетите от Сахлоф. Оказа се, че всички отпечатъци по събрания материал бяха на Галт. Това ядоса Райм. Ако имаше и други, те щяха да ги отведат до негов приятел, съучастник или член на мистериозната „Справедливост за…“, изобщо до друг замесен в тази работа.

Освен това, както забеляза той, ножовката и резачът не бяха в чантата. Наборът от инструменти беше много по-малък от необходимото.

Но отвертката беше там и имаше следи, съответстващи на откритите по сплит болтовете в подстанцията на Петдесет и седма улица.

След малко пристигна и групата, работила по огледа на мястото на пожара в подстанцията в Харлем. Но те не донесоха почти нищо. Галт бе използвал обикновен коктейл „Молотов“ — стъклена бутилка с бензин и парцал за фитил. Хвърлил я през решетката на един отворен прозорец, бензинът пламнал и подпалил гумената и пластмасовата изолация. Бутилката беше от вино — без следи от тапа или тирбушон — фабриката производител работеше с десетки винарни, които от своя страна продаваха хиляди бутилки. Етикетът беше свален, за да не могат да проследят пътя му. Бензинът беше марка „Бритиш Петролиум“, редовно производство, а парцалът — откъснат от стара тениска. Източникът на нито едно от тези неща не можеше да бъде издирен. В чантата на Галт бе открито стъкло на прах и то можеше да се свърже с бутилката — явно я бе надраскал с един от инструментите, за да е сигурен, че ще се счупи.

В подстанцията и около нея нямаше охранителни камери, така че на практика нямаха нищо.

Някой почука на вратата.

Том отиде да отвори и секунди по-късно в стаята влезе Рон Пуласки със събраните веществени доказателства от апартамента на Галт — няколко щайги за мляко, пълни с какво ли не, резача, ножовката и ботуши.

„Най-после!“ — помисли си раздразнено Райм, но остана доволен, че доказателственият материал беше вече тук.

Пуласки остави щайгите на масата, без да се усмихне и без да погледне към някого. Райм забеляза, че ръцете му треперят.

— Добре ли си, новобранец?

Младежът остана с гръб към тях, хвана здраво ръба на масата и се загледа в ръцете си. После се обърна. Пое дълбоко въздух и каза:

— Направих катастрофа. Ударих човек. Невинен, попаднал случайно там. В кома е. Лекарите не дават надежда за живота му.

42

Младият полицай им разказа какво се е случило.

— Изобщо не мислех. Или може би мислех прекалено много. Изплаших се. Реших, че Галт може да ми е погодил номер с колата.

— Как би могъл да го направи? — попита Райм.

— Не знам — извика отчаяно Пуласки. — Забравих, че вече съм включил стартера. Завъртях отново ключа и шумът… изплаши ме. Не знам как, но кракът ми се плъзна от спирачката към съединителя.

— Кой беше човекът?

— Съвсем непознат. Казва се Палмър. Шофьор на нощна смяна в някаква спедиторска фирма. Минавал напряко от магазинчето за дома си… Ударът беше много силен.

Райм си спомни за травмата на Пуласки. Един престъпник го бе ударил здраво по главата и оттогава полицаят все беше отнесен. Сега проблемът му беше причина за нараняването на друг човек.

— Вътрешните искат да ме разпитат. Казаха, че сигурно ще се стигне до съд. Препоръчаха ми да си намеря добър адвокат. Аз… — гласът му секна. Той потърка чело, събра сили и повтори трескаво: — Кракът ми се плъзна. Изобщо не си спомних, че вече съм завъртял ключа.

— Добре, новобранец, разбирам угризенията ти, но важното в момента е, че този Палмър няма нищо общо с Галт, нали?

— Няма.

— Тогава ще те помоля да изчакаш няколко часа да привършим тук и после да се вайкаш — изрече твърдо Линкълн.

— Да, сър, разбира се. Съжалявам.

— И така, какво откри?

Той им разказа за извадените от принтера листове. Райм го похвали, но полицаят сякаш не го чу. Продължи да разказва разсеяно за болестта на Галт и за подозренията му, че причината за рака му е високото напрежение.

— Отмъщение — замисли се Райм. — Добър мотив. Стар като света. Но не е от любимите ми. А на теб? — погледна той към Сакс.

— И от моите не е — отвърна сериозно тя. — Предпочитам алчността и страстта. Отмъщението е присъщо на асоциални и емоционално разстроени хора. Но тук не е изключено да има и нещо повече от отмъщение. От писмото останах с впечатление, че той е тръгнал на кръстоносен поход. Спасява хората от злата електрическа компания. Фанатик. И продължавам да мисля, че може да има връзка с терористи.

Освен мотива и вещите, свързващи Галт с местопрестъплението при първата атака, Пуласки не бе открил нищо, от което да предположат къде може да се крие в момента той и какъв ще бъде следващият му ход. Беше разочароващо, но Райм не се изненада; атаките бяха добре планирани и Галт не беше глупав. Сигурно е знаел от самото начало, че самоличността му ще бъде разкрита, и се е погрижил да си намери добро скривалище. Райм потърси съответния телефонен номер в електронния указател и го набра.

— Кабинетът на Анди Джесън — разнесе се от микрофона уморен глас.

Той се представи и след малко вече говореше с президента на електрическата компания.

— Току-що разговарях с Гари Ноубъл и агент Макданиъл — започна тя. — Разбрах, че са загинали пет души. Други са настанени в болница.

— Така е.

— Много съжалявам. Колко ужасно! Тъкмо преглеждам досието на Реймънд Галт. Снимката му е пред мен. Не прилича на човек, способен на такова нещо.

„Те никога не изглеждат така“ — си каза Райм.

— Галт е убеден, че се е разболял от рак, защото е работил на линиите с високо напрежение — обясни той.

— Това ли е причината за атаките?

— Изглежда, че да. Повел е кръстоносен поход срещу вас. Според него работата на линия с високо напрежение е огромен риск за здравето на човека.

Тя въздъхна.

— Ние разполагаме с половин дузина различни защитни облекла в зависимост от конкретната обстановка. Кабелите с високо напрежение образуват електромагнитно поле, не отричам. Истината е, че изолацията и защитните панели предпазват от електрическото поле, но не и от магнитното. Знам, че има много спорове, дали то причинява левкемия или не.

Преглеждайки досието на Галт, вече сканирано и качено на компютъра му, Райм каза:

— Галт смята също, че линиите привличат разни дребни частици, които причиняват рак на белия дроб.

— Няма доказателства за това. Аз лично го оспорвам, оспорвам и левкемията.

— Но Галт не се съмнява.

— Какво иска от нас?

— Предполагам, че ще узнаем с друго писмо или ще се свърже с вас по друг начин.

— Мисля да отправя апел към него от екрана. Ще го помоля да се предаде или да престане.

— Няма лошо — отвърна Райм, но според него Галт бе отишъл твърде далеч, за да се откаже. Той искаше да раздава справедливост. Искаше да продължава да наказва.

Разполагаше с двадесет и пет метра кабел и дузина сплит болтове. И от тях бе използвал само девет метра.

Райм приключи разговора и потърси с поглед Пуласки. Той също говореше по телефона. С наведена глава. Вдигна поглед, срещна очите на шефа си, затвори бързо и се върна при работната маса. Посегна да вземе един от донесените от апартамента инструменти, но ръката му замръзна във въздуха. Беше забравил да сложи ръкавици. Моментално взе едни, сложи ги, изчисти гумените пръсти и длани с ролера за събиране на косми и взе резача в ръце.

Сравнението на белезите по решетката и болтовете с донесените инструменти показа, че резачът и ножовката са идентични с използваните за атаката на автобусната спирка. Ботушите също съвпадаха по размер и марка.

Но всичко това потвърди единствено вече известния факт, че Галт е извършителят на атаките.

После изследваха хартията и писалките, донесени от Рон. Нямаше начин да установят откъде ги е купил Галт, но стана ясно, че за писмото до Джесън бяха използвани същата хартия и мастило.

Купър прочете резултатите от газовия хроматограф и мас спектрометъра.

— Открих някакви следи — обади се той. — Намерих ги на две различни места: на връзките на обувките и върху дръжката на резача от апартамента на Галт. И на ръкава на атакувания от него работник в тунела, онзи Джоуи Барзан.

— И? — попита Райм.

— Дериват на керосина с добавки на минимално количество фенол и динонилнафтилсулфоникова киселина.

— Фенолът е анти залепваща субстанция, а киселината е антистатичен агент.

— Има и още — продължи Купър. — Някаква странна форма на природен газ. Втечнен, но стабилен при висока температура. И… забележете, следи от биодизел.

— Провери в базата данни за горивата — нареди му Райм.

След минутка специалистът извика тържествуващо:

— Пипнах го! Това е алтернативно авиационно гориво, тества се в момента. Предназначено е за бойни изтребители. По-чисто е и намалява употребата на гориво. Казват, че това е енергията на бъдещето.

— Алтернативна енергия — изрече замислено Райм, докато се питаше къде в пъзела да подреди това парченце. Но едно нещо разбра със сигурност. — Сакс, обади се на Националната отбрана и на военното министерство. И авиацията. Кажи им, че нашият човек рови из складовете за гориво и въздушните бази.

Електрическата искра беше страшна сама по себе си. Но Райм не искаше дори и да мисли за пораженията, ако тя се комбинира с авиационно гориво.

• Жертви (починали):

— Линда Кеплер, Оклахома Сити, туристка

— Морис Кеплер, Оклахома Сити, турист

— Самюел Ветър, Скотстдейл, бизнесмен

— Али Мамауд, Ню Йорк Сити, сервитьор

— Герхард Щилер, Франкфурт, Германия, рекламен агент

• Дистанционно управление за пренасочване на електропотока

— компонентите са от неизвестен източник

• Кабел „Бенингтън“ и сплит болтове, идентични с онези от първата атака

• Работният костюм на Галт от „Алгонкуин“, каска и чанта с инструменти, с неговите пръстови отпечатъци. Не са намерени пръстови отпечатъци на друго лице по тях

— гаечен ключ със следи, сравними с онези по сплит болтовете от първата атака

— следи от стъклен прах, може да се свърже със стъклото от бутилката, открита в подстанцията в Харлем

— вероятно работи сам

• Следи по нападнатия от Галт електротехник, Джоуи Барзан.

— алтернативно реактивно гориво

— атака на военна база?

…

• Скъпи писалки „BIC“, синьо мастило, сравнимо с използваното за написването на писмото до Анди Джесън

• Бяла хартия за принтер, обикновена, размер А4, като използваната за писмото

• Пощенски плик, обикновен, размер 10, като плика, използван за писмото до Анди Джесън

• Резач за болтове и ножовка със следи, съвпадащи с откритите по металните части на първото местопрестъпление

• Принтирани страници от компютъра:

— медицински статии за рака, други, свързани с работата на линия под високо напрежение

— блог със статия на Галт: на същата тема

• Обувки „Албъртсън-Фенуик“, модел Е-20 за работа с електричество, размер 11 със следи, идентични с намерените на мястото на първата атака

• Допълнителна улика: следи от алтернативно реактивно гориво

— атака над военна база?

• Няма насочващи следи къде може да се крие в момента, нито какви са бъдещите мишени на атаките му

…

• Коктейл „Молотов“: бутилка от вино 750 мл, неизвестен източник

• Бензин „Бритиш Петролиум“, използван за гориво

• Парче памучен плат, вероятно от бяла тениска, използвано за фитил. Неизвестен източник

…

• Идентифициран като Реймънд Галт, четирийсет години, адрес: Манхатън, Съфолк Стрийт 227

• Връзка с терористични организации? Със „Справедливост за (неизвестно)“? Терористична група? Включен ли е човек с име Рахман? Неизяснено движение на парични средства, оживление сред определени кръгове и слухове за нещо „голямо“

• Може би пробивът в охраната на „Алгонкуин“ има връзка

• Разкрития от СИГНИТ: кодови думи за оръжие, „хартия и материали“ (оръжие и експлозиви)?

• Бойната група включва мъж и жена

• Неизяснена връзка между тях и Галт

• Раковоболен; наличие на винбластин и преднизон в големи количества, следи от етопозид. Левкемия

43

Стационарният телефон на Райм иззвъня. На дисплея се изписа номер, който се надяваше да види, макар и не в този момент. Въпреки това веднага натисна бутон „Отговор“.

— Катрин, с какво разполагаме?

Нямаше време за излишни любезности. Но Данс разбираше. Тя беше същата, когато разследваше случай.

— Момчетата от отдел „Наркотици“ най-после накараха онзи работник да си отвори устата… Нали се сещаш, дето даде кутията на Логан, след като той слезе от самолета? Оказа се, че все пак е погледнал какво има в нея, както и предполагахме. Не съм сигурна, че ще ни помогне, но ето какво е видял: тъмносиня брошура с някакво заглавие, но не е разбрал думите. Доколкото си спомня, имало е две букви „С“. Може да е било логото на някаква фирма. После, изписан лист хартия с главна буква „I“, последвана от шест тирета. Като играта „Попълнете празните места“.

— Той има ли някакви предположение за какво може да е било това?

— Не. После, парче хартия с няколко числа на него. Всичко, което си спомня, е петстотин и седемдесет и триста седемдесет и девет.

— „Шифърът на Леонардо“ — каза разочаровано Райм.

— Да. Аз обичам гатанки, но не и в професията.

— Разбирам те.

И: петстотин и седемдесет и триста седемдесет и девет.

— Видял е и още нещо — добави Данс. — Печатна платка. Малка.

— За компютър ли?

— Човекът не знае. Бил разочарован. Казва, че щял да открадне кутията, ако в нея е имало нещо лесно за продаване.

— И сега щеше да е мъртъв.

— По тази причина се съгласи с удоволствие да остане в затвора за известно време. Говорих с Родолфо. Иска да му се обадиш.

— Разбира се.

Райм благодари на Данс и затвори. После набра телефона на командир Родолфо Луна в Мексико Сити.

— Ах, капитан ПЕН Райм. Току-що говорих с агент Данс. Тази загадка с числата…

— Да не би да е адрес?

— Вероятно да. Но… — липсата на ентусиазъм трябваше да означава, че в един осеммилионен град на човек му трябват повече от две числа, за да открие определен адрес.

— При това може да са свързани, но може и да не са.

— А може и да не са адреси.

— Да — каза Райм. — Имат ли някаква връзка с двете места, на които е засечен Логан?

— Нямат.

— А онези жилищни сгради? И офисите?

— В момента Артуро Диас и хората му разговарят с наемателите. Обясняват им ситуацията. Легитимно пребиваващите там фирми не могат да повярват, че са в опасност. Нелегалните елементи също не вярват, но по други причини. Те са по-добре въоръжени от нашите хора и не мислят, че някой би имал смелостта да ги нападне.

Петстотин и седемдесет и триста седемдесет и девет…

Телефонен номер? Координати? Част от адрес?

Луна продължи:

— Уточнихме маршрута на камиона от летището до центъра на града. Спрели са ги веднъж за превишена скорост. Но вие сигурно сте чували за нашата пътна полиция. Таксата е била платена на мига и никой не е задавал допълнителни въпроси. Артуро докладва, че двамата полицаи — между другото, те са уволнени веднага и вече си търсят нова работа — са идентифицирали нашия Часовникар. В камиона са били само той и шофьорът, и естествено нашите момчета не са си направили труда да поискат документите му. Отзад не е имало нито контрабандни стоки, нито друг съмнителен товар като евентуална следа. Така че не ни остава друго, освен да насочим вниманието си към сградите, към които, поне така ми се иска, той е насочил своето. Моля се…

— В момента да не пътува към истинската си жертва, някъде на пет километра от онова място.

— В общи линии, да.

— Имате ли някаква идея за какво може да му е онази печатна платка в кутията за Логан?

— Аз съм войник, капитане, не хакер. Нито съм на шестнайсет години. Затова е съвсем естествено да си мисля не за част от хардуер, а за дистанционен детонатор на експлозиви. Брошурата вероятно съдържа инструкции.

— Да, и на мен ми мина през ума.

— Сигурно не е искал да пътува с такова устройство в джоба си. Много по-логично е да го получи или да го направи тук. Чувам, че при вас положението е напечено. Какво, терористи ли се оказаха?

— Не знаем още.

— Ще ми се да можех да помогна.

— Благодаря ви за това, командире. Но засега е по-добре да се съсредоточите върху Часовникаря.

— Добър съвет — каза Луна и произведе звук, нещо средно между ръмжене и смях. — Ах, къде по-лесно е да започнеш случая с един-два трупа! Мразя, когато жертвите са още живи и не мога да ги идентифицирам.

Райм се усмихна. Беше напълно съгласен с колегата си.

44

В два и четирийсет следобед шефът на охраната на „Алгонкуин Консолидейтед“ Бърнард Уол вървеше по една улица в Куинс на връщане от разследването си. Неговото разследване за неговата компания, номер едно сред доставчиците на електрическа енергия за източната, а може би и за цялата северна мрежа в Америка.

Уол много искаше да помогне. Особено сега, след ужасната атака в хотел „Батъри Парк“.

Когато чу онази жена, детектив Сакс, да споменава за гръцка храна, той веднага си състави стратегически план.

Нарече го „микро разследване“. Беше чел нещо подобно или пък бе гледал по „Дискавъри Ченъл“. Нещата в едно разследване много често опираха до дребните, уж незначителни детайли. Остави геополитиката и тероризма. Хвани се за отпечатък или за косъм и разплитай нататък. Докато стигнеш до престъпника. Или пък се окажеш в задънена улица. Тогава хващай в другата посока.

И той се зае със своята мисия — да провери всички близки гръцки ресторанти в квартал „Астория“ в Куинс. Така научи, че Галт обича гръцката храна.

И буквално преди половин час удари джакпота.

Една сервитьорка на име Соня, много привлекателно момиче, си заработи двайсет долара, като му каза, че през изминалата седмица един мъж с тъмни панталони и риза, каквито носи средният управленски състав в „Алгонкуин Консолидейтед“, е обядвал два пъти при нея. Ресторантът се казваше „При Лени“, известен със своята мусака, октопод на грил… и, най-важното — домашно приготвена тарама. Поднасяха я в купички на всеки поръчал си обяд или вечеря клиент, заедно с домашна питка и лимон.

Соня не беше готова да се закълне, но когато й показа снимката на Реймънд Галт, тя каза: „Да, да, изглеждаше точно така.“

Мъжът бил онлайн през цялото време. Имал лаптоп марка „Сони“. Забелязала, че другата храна почти не погледнал, но си изял тарамата.

През цялото време онлайн…

Уол беше убеден, че има някакъв начин да се проследи какво е търсил в интернет този господин или на кого е изпратил имейл. Той следеше редовно онова шоу за разплитане на криминални случаи и всички телевизионни детективски сериали и така продължаваше безплатно обучението си, защото искаше да си върши работата още по-добре. Имаше и друга вероятност: полицията да открие идентификационния номер на компютъра на Галт и по него да го проследи до скривалището му.

Соня му каза още, че убиецът е провел няколко телефонни разговора.

Това беше интересно. Галт беше самотник. Нападаше хората, защото беше ядосан на виновната за болестта му електрическа компания. Тогава на кого се обаждаше? На съучастник? Но защо му е съучастник? Тези въпроси също трябваше да намерят своите отговори.

Докато бързаше към кабинета си, Уол обмисляше бъдещите си действия. Естествено, трябваше да уведоми полицията възможно най-бързо. Сърцето му подскочи радостно при мисълта, че ще бъде част от заловилия убиеца екип. И кой знае, можеше дотолкова да впечатли детектив Сакс, че тя да му уреди интервю за работа в полицията.

„Но чакай малко, не се самозабравяй! — нахока се сам. — Просто направи всичко, както трябва, после ще мислиш за бъдещето. Обади се на всички — на детектив Сакс, Линкълн Райм и другите: на федералния агент Макданиъл и на онзи лейтенант от полицията, Лон Селито. И, разбира се, на госпожица Джесън.“

Щастлив и окрилен, той забърза към комините на „Алгонкуин Консолидейтед“, с къдрещ се над тях червен и сив дим. Онези проклети протестиращи отново бяха пред сградата. Достави му удоволствие да си представи как полицаите ги заливат с водни струи. Или ги нападат с електрошоково оръжие. Компанията производител имаше нов модел тейсър, можеше така хубавичко да ги разтърси, че да уталожи страстите им за дълго.

Тъкмо се усмихваше, докато си представяше как танцуват наоколо, когато един мъж го хвана отзад.

Уол изохка и извика ядосано.

В същия момент усети дулото на пистолет да се притиска до дясната му буза и някой прошепна в ухото му:

— Не се обръщай!

Дулото изчезна, за да се премести на гърба му. Гласът му нареди да тръгне по тясната уличка между затворен магазин за автомобилни части и някакъв склад.

— Прави каквото ти казвам, Бърни — изсъска онзи в ухото му, — и няма да те нараня.

— Познаваме ли се?

— Аз съм, Рей.

— Рей Галт? — сърцето на Уол заби като обезумяло в гърдите. Изплаши се, че ще припадне. — Ох, човече! Какво…

— Шшт. Продължавай да вървиш.

Те изминаха към сто и петдесет метра по уличката, после завиха зад един ъгъл и се оказаха в тъмна алея.

— Лягай по лице. Ръцете встрани.

Уол се поколеба, измисли си нелепа причина — щеше да съсипе костюма си, а с такава гордост го облече тази сутрин, защото беше много скъп. „Винаги се обличай по-добре, отколкото изисква професията ти“, казваше баща му.

Четирийсет и петкалибровият пистолет се заби в гърба му и той се стовари като камък върху мръсната решетка.

— Повече няма да вляза в ресторанта на Лени, Бърни. Или мислиш, че съм глупак?

Което му подсказа, че Галт го е следил.

„А аз изобщо не забелязах! Боже, а се глася да ставам ченге!“ — помисли си Уол.

— Освен това аз не използвам тяхната интернет връзка. Влизам с връзка от мобилен телефон.

— Ти уби онези хора, Рей. Ти…

— Не съм ги убил аз. „Алгонкуин“ и Анди Джесън ги убиха. Защо тя не ме послуша? Защо не изпълни искането ми?

— Искаха да го направят, Рей. Но нямаха достатъчно време да затворят мрежата.

— Глупости!

— Чуй ме, Рей. Ела на себе си. Това, което правиш, е лудост.

Горчив смях.

— Лудост? Мислиш ме за луд, така ли?

— Нямах предвид това.

— Аз ще ти кажа кой е луд, Бърни: електрическите компании. Те горят газ и петрол и съсипват цялата планета. А токът по далекопроводите и кабелите убива децата ни. Само защото ние си обичаме нашите миксери, сешоари, телевизори и микровълнови печки… Ето това е лудост, Бърни, не мислиш ли?

— Да, разбира се, прав си, Рей. Съжалявам, много съжалявам, приятел. Аз… нямах представа какво ти е дошло до главата. Да знаеш, че ти съчувствам.

— Наистина ли, Бърни? Наистина ли го мислиш или просто се опитваш да си спасиш задника?

Пауза.

— По малко и от двете, Рей.

За негова изненада убиецът се засмя.

— Това е честен отговор. Може би единственият честен отговор, даден от служител на „Алгонкуин“.

— Виж, Рей, аз просто си върша работата.

Думите му бяха израз на страх и слабохарактерност и той се намрази за това. Но си помисли за своята съпруга, трите деца и за майка си, която живееше с тях в Лонг Айлънд.

— Аз нямам нищо против теб, Бърни.

Чувайки това, Бърни реши, че е мъртвец. Опита се да не заплаче. Попита с треперещ глас:

— Какво искаш?

— Искам да ми кажеш някои неща.

Кодът за охранителната система в дома на Анди Джесън? Гаражът, където оставяше колата си? Бърни не знаеше нито едното, нито другото.

Но искането на убиеца беше съвсем различно.

— Искам да знам кой ме преследва.

— Кой… — запелтечи Бърни. — Ами… полицията, ФБР… Националната сигурност… как… кой, всички. Стотици са.

— Кажи ми нещо, което не знам, Бърни. Искам имена. И от „Алгонкуин“. Знам, че някой отвътре им помага.

Уол беше готов да се разплаче.

— Не знам, Рей.

— Разбира се, че знаеш. Нали говорят с теб?

— Не мога да направя такова нещо, Рей.

— Едва не провалиха атаката в хотела. Как са разбрали? Бяха на косъм да ме хванат. Кой стои зад това?

— Не знам. Те не споделят с мен. Аз съм само охранител.

— Ти си шеф на охраната, Бърни. Разбира се, че говорят с теб.

— Не, аз наистина…

Той усети два пръста да измъкват портфейла от джоба му.

О, не! Не…

Галт прочете адреса на Уол и върна портфейла.

— Каква е силата на тока в дома ти, Бърни? Двеста ампера?

— Недей така, Рей. Семейството ми не ти е направило нищо.

— Аз също не съм направил нещо лошо на някого, но въпреки това се разболях. Ти си част от системата, която ме разболя, и твоето семейство се възползва от тази система… Та, казваш, двеста ампера? Не е достатъчно за дъга. Но душът, ваната, кухнята… Мога просто да шунтирам бушоните и цялата ти къща ще се превърне в огромен електрически стол. Хайде, Бърни, говори.

45

Фред Делрей вървеше из една от широките улици на Ийст Вилидж. Мина покрай редица от цъфнали гардении, покрай магазин за кафе, магазин за облекло…

Виж ти, виж ти! Триста двайсет и пет долара за една риза! Без костюма, вратовръзката и обувките?

Продължи покрай друга витрина с модерни машини за еспресо, художествена галерия с надути до небето цени и магазин за луксозни обувки, с каквито момичето трябваше да тръгне в четири часа сутринта, за да стигне от една дискотека до друга.

Колко много се бе променил Вилидж от времето, когато започна работа като федерален агент!

Промяна…

Някога тук беше като на карнавал, купонът никога не свършваше, всичко беше цветно и шумно, отвсякъде се чуваше смях, притиснати един до друг влюбени двойки си говореха тихичко, целуваха се или се караха, по улиците винаги беше пълно с народ. Винаги. Двайсет и четири часа в денонощието. Сега тази част от градчето приличаше на безличен декор от безконечен сериал.

Сега всичко беше различно. И причината не беше само в парите или в загрижения поглед на адвокатите и юристите, които постепенно бяха населили тази част на града, нито в картонените чаши за кафе, заместили евтиния порцелан.

Не, не това виждаше Делрей.

Това, което се набиваше в очите му, бяха проклетите мобилни телефони. Всички държаха в ръка апарати, всички говореха, чатеха… и, Божичко наш и Исусе Христе, двама туристи пред него използваха джипиес, за да намерят някакъв ресторант!

В шибания Ийст Вилидж!

Сенчестата зона.

Навсякъде виждаше доказателства, че светът, който до вчера наричаше свой, сега беше на Тъкър Макданиъл. През деня Делрей изнасяше тук своите представления — бездомник, сводник, дилър. Особено му допадаше ролята на сводник, обичаше да се облича с цветни ризи — лилави и зелени. Не защото го влечеше греховният бизнес — той впрочем не беше федерално престъпление — а защото знаеше как да се впише в средата.

Хамелеон.

Фред се вписваше отлично в подобни места. Което означаваше, че успяваше да развърже езиците на хората.

Но сега по улицата имаше повече телефони, отколкото хора. И всяка една от тези шибани машинки — в зависимост от вкуса и настроението на федералния магистрат — би могла да бъде подслушана и да донесе информация, която Делрей щеше да събира дни наред. Дори и да не ги подслушваха, пак имаше начин да измъкнат данните от тях.

Чисто и просто.

„Прекалено чувствителен си станал напоследък, Фред“ — каза си, използвайки рядка за речника му дума. Скоро зърна пред себе си „Кармела“ — грохнала сграда, служила някога за склад и постепенно превърнала се в остров на старите традиции. Влезе и седна на една очукана от годините маса. Поръча си обикновено кафе, нищо че в менюто имаше еспресо, капучино и лате. Тук винаги предлагаха всички видове кафе. Още преди да се появи веригата „Старбъкс“.

Бог да благослови „Кармела“.

Той се огледа и си отбеляза, че от десетината посетители само двама имаха клетъчни телефони.

Това беше светът на Мамето зад тезгяха, а нейните синове обслужваха масите, и дори в този час на деня — ранния следобед — клиентите навиваха спагетите около вилиците си, а сосът беше оранжев, не като онзи в супермаркетите — кървавочервен. И пиеха вино от малки тумбести чаши. Всички разговаряха оживено, размахваха ръце, жестикулираха.

Гледката го успокои. Той вярваше, че това е правилният начин да се живее. Вярваше в уверенията на Уилям Брент. Днес вече трябваше да получи нещо, поне нещичко, срещу онези дяволски сто хиляди долара. Достатъчна му беше и една съвсем тънка нишка. Той беше майстор по нишките. Умееше да изплете цяла дреха от една-единствена, подадена му от информатора бримка, който обикновено дори не подозираше, че държи в ръцете си злато.

Един-единствен сигурен факт, водещ до Галт. Или до мястото на следващата му атака. Или до онази тайнствена „Справедливост за…“

Този факт, тази находка, тя щеше да спаси… да реабилитира и него — федералния агент от старата школа, за когото нямаше сенчести зони.

Делрей отпи от кафето и хвърли поглед към часовника си. Точно три часът следобед. Не помнеше Брент да е закъснявал някога, дори и с шейсет секунди. („Безполезно е да избързваш или да закъсняваш — му бе казал веднъж той. — И много опасно“)

Минаха четирийсет и пет минути, но от Брент нямаше и следа. С каменно лице Фред Делрей провери съобщенията си още веднъж. Нищо. Набра номера на информатора си за шести път и за шести път чу безстрастният глас да го приканва да остави гласово съобщение.

Изчака още десет минути, опита още веднъж, после се обади на свой приятел, служител в компания мобилен доставчик и научи, че батерията е била извадена от телефона на Брент. Единствената причина да я извади, естествено беше, за да се предпази от проследяване.

До масата му приближи млада двойка и момичето го попита дали има свободен стол. Но явно погледът му я изплаши, защото двамата се отдръпнаха бързо, а момчето дори и не помисли да се прави на рицар.

„Брент избяга. Ограби ме и изчезна. А беше толкова убедителен, толкова сигурен.“

Гаранции ли? Глупости!

Сто хиляди долара… трябваше да усети, че нещо не е наред, когато Брент настоя за такава огромна сума, при положение, че носеше изтъркан костюм и скъсани чорапи.

Къде ли бе решил да прекара старините си: на Карибите или в Южна Африка?

46

— Имаме ново писмо.

Мрачното лице на Анди Джесън плуваше на екрана пред Райм. Двамата разговаряха чрез конферентна видеовръзка. Косата на президента на „Алгонкуин“ беше твърда, с прекалено много лак по нея и той прецени, че или беше прекарала нощта в централата, или не се е къпала сутринта.

— Още едно?

Райм хвърли бърз поглед към Лон Селито, Купър и Сакс, замръзнали в различни пози и настроения около работната маса.

Дебелият детектив грабна кифла от донесената от Том табла със закуски, лапна наведнъж половината и каза възмутено:

— Още не можем да се съвземем от последната му атака, а той вече е подготвил друга?

— Предполагам, че се е ядосал, понеже не му обърнахме внимание — отвърна Джесън.

— Какво иска сега? — попита Селито, почти едновременно с Райм, който изръмжа към микрофона:

— Искам писмото тук възможно най-скоро.

Джесън отговори първо на Райм:

— Дадох го на агент Макданиъл. Той пътува към вас.

— Какъв е срокът?

— Шест часа следобед.

— Днес?

— Да.

— Господи! — измърмори Селито. — След два часа.

— Какво е искането му? — попита Сакс.

— Иска да спрем ДК — директния ток — цялото подаване към другите мрежи в Северна Америка за един час, като започнем в шест часа. Ако не го направим, ще загинат още хора.

— Какво означава това? — попита Райм.

— Нашата линия е известна с името Североизточна интер връзка и „Алгонкуин“ е най-големият доставчик на електроенергия в нея. Ако компания от друга мрежа има нужда от ток, ние й го осигуряваме. Ако се намират на разстояние повече от шестстотин километра, използваме постоянен ток, не променлив. Излиза по-евтино. Така зареждаме обикновено малки електрически компании в провинцията.

— Какъв е смисълът на подобно искане? — запита Лон Селито.

— Не знам защо му е това. За мен няма никаква логика. Вероятно си мисли, че така намалява риска за хората, които живеят около трансмисионните линии, да се разболеят от рак. Но според мен около тях живеят не повече от хиляда души.

— Не е задължително исканията му да са разумни — отбеляза Райм.

— Така е.

— Можете ли да изпълните това искане?

— Не. Това е невъзможно. Проблемите са същите като с мрежата в Ню Йорк, само че щетите ще бъдат по-големи. Тук имаме и директно захранване на военни и научноизследователски бази. От Националната сигурност твърдят, че ако спрем тока, това ще застраши сигурността на страната. Военните са на същото мнение.

— И вероятно ще загубите милиони долари — подметна Райм.

Настъпи кратка пауза.

— Да, това е истина. Ще нарушим стотици договори. Ще бъде истинско бедствие за компанията. Но всичко това е хипотетично. За даденото ни време ние не можем чисто физически да изпълним условието му. Да затвориш верига със седемстотин хиляди волта напрежение не е като да изгасиш лампата с натискане на ключа.

— Разбрах — каза Райм. — Как получихте писмото?

— Галт го е предал по един от нашите служители.

Райм и Сакс се спогледаха.

Джесън им обясни, че е предадено на шефа на охраната Бърнард Уол, когато той се връщал от обяд.

— Той там ли е в момента? — попита Сакс.

— Изчакайте минута да видя какво е положението — отвърна Джесън. — Преди малко го разпитваха от ФБР. Ще проверя дали са свършили.

— Дори не са си направили труда да ни уведомят, че ще говорят с него — прошепна Селито. — Сигурно е нейна инициатива.

След няколко минути на екрана се появиха широките рамене на Бърнард Уол. Той седна до Анди Джесън. Кръглият му черен скалп блесна на светлината.

— Здравейте — поздрави го Сакс.

Той кимна и красивото му лице се раздвижи.

— Добре ли сте?

— Да, детектив.

Но Райм видя, че човекът не е добре. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и избягваха да гледат в камерата.

— Разкажете ни какво стана.

— Връщах се от обяд. Галт опря в гърба ми пистолет и ме заведе в една странична уличка. Пъхна в джоба ми писмо и ми нареди да го предам на госпожица Джесън. После изчезна.

— И това беше всичко?

Уол се поколеба, после отвърна:

— В общи линии, да.

— Спомена ли нещо, насочващо за мястото, където може да се крие, или за бъдещия обект на нападение?

— Не, говореше предимно за електричеството, че причинявало рак и че никой не го било грижа.

Райм полюбопитства:

— Господин Уол, видяхте ли оръжието, с което ви заплаши? Има ли вероятност да е блъфирал?

Отново колебание. После:

— Да, успях да го зърна. Четирийсет и пети калибър, 1911 година. Стар военен модел.

— Докосна ли ви? Бихме могли да вземем проба от дрехите ви.

— Не, само с пистолета.

— Къде се случи това?

— На една улица до склад за автомобилни части „Би енд Ар“. Не си спомням точно, сър. Бях много изплашен.

— И това ли беше всичко? — попита Сакс. — Не ви ли зададе въпроси за разследването?

— Не, детектив. Мисля, че искаше единствено писмото му да стигне по-бързо до госпожица Джесън. Не би могъл да измисли по-бърз начин да й го предаде, освен да спре някой от служителите.

Райм нямаше повече въпроси. Погледна към Селито, но той поклати глава.

Те му благодариха и Уол излезе от кадър. Джесън отмести поглед встрани и кимна към някого, който беше влязъл в стаята. После се обърна отново към камерата.

— С Гари Ноубъл имаме среща с кмета. После имам насрочена пресконференция. Ще отправя лична молба към Галт. Мислите ли, че ще помогне?

Не, Райм не мислеше, че ще има някаква полза, но каза:

— Направете го, направете всичко възможно, ако не да го спрем, поне да забавим действията му.

На вратата се позвъни. Бяха Тъкър, Макданиъл и Хлапето.

Райм се изненада. Агентът сигурно знаеше, че предстои пресконференция, но бе пропуснал възможността да се появи на подиума и бе дошъл тук. Отстъпваше лаврите на Националната, за да му донесе лично писмото.

Рейтингът на федералния агент се придвижи отново нагоре.

След като изслуша всичко за Галт и неговия мотив, Макданиъл попита Пуласки:

— Не открихте ли в апартамента нещо за „Справедливост за…“ и Рахман?

— Не, нищо.

По лицето на агента се изписа разочарование, но той побърза да каже:

— Това не противоречи на теорията ни.

— Която е? — попита Райм.

— Обикновена терористична операция, използваща фронтмен, чиято цел съвпада с тяхната. Може дори да не се харесват взаимно, но се стремят към едно и също. За терористичната организация е важно, че хората й са напълно изолирани от отрицателния герой. И цялата комуникация между тях е…

— В сянка? — ухапа го лекичко Райм.

— Точно. Налага им се, защото не искат да демонстрират връзката си с него. Задачите им са различни. Те искат обществено недоверие и разрушение. Той иска възмездие — Макданиъл кимна към профила върху бялата дъска. — Помните ли какво каза Паркър Кинкейд? Галт не използва местоимения? Защото иска да скрие факта, че не действа сам.

— Еко, политически или религиозен терор?

— Всичко е възможно.

Но беше трудно човек да си представи „Ал Кайда“ или талибаните, свързани с емоционално нестабилен човек, обзет от желание за мъст към електрическа компания, защото тя го разболяла от левкемия. Екотерористите бяха по-възможен вариант. Те имаха нужда от човек, запознат със системата. Райм беше склонен да допусне подобен сценарий, но той трябваше да бъде подкрепен с някакво доказателство.

Макданиъл добави, че е получил разрешение неговият Т и К отдел да прегледа електронната поща и връзките на Галт в интернет мрежата. Той разпратил имейли и публикувал коментари в различни групи, свързани с онкологични заболявания. Писал за болестта си и за връзките си с електрическата компания. Но нищо от написаното не намеквало за мястото, където би могъл да се крие или какво е намислил да прави.

Райм изгуби търпение от дългите обяснения на агента.

— Искам да видя писмото.

— Разбира се — отвърна Макданиъл и кимна към Хлапето.

Моля ти се, дай ми ясна следа! Нещо полезно, моля те!

След минута всички зачетоха второто писмо на Галт.

Купър започна веднага анализа на писмото. След десет минути беше готов.

— Няма нищо ново, Линкълн. Същата хартия, същата писалка. Неясен източник. Още реактивно гориво. Алтернативно също. Това е.

— Мамка му!

Като да отвориш сутринта на Коледа красива кутия за подаръци и да откриеш, че е празна.

Райм забеляза свития в ъгъла Пуласки. Главата със стърчаща руса коса беше наведена напред, а той говореше тихо по телефона. Разговорът явно беше личен и Райм можеше да се обзаложи, че нямаше нищо общо със случая „Галт“. Говореше с болницата, за да разбере състоянието на ударения от него човек. Или вече се обаждаше на близките на мъжа и поднасяше съболезнования.

— Тук ли си, Пуласки? — изгърмя гласът на Линкълн.

Той веднага затвори телефона.

— Сър, аз…

— Защото ми трябваш тук.

— Тук съм, Линкълн.

— Добре. Обади се на Въздушен контрол и на транспортна полиция, кажи им, че имаме писмо с нови искания и открихме още реактивно гориво. Да засилят охраната по летищата. Звънни и в Министерството на отбраната. Военните обекти също може да са мишена на новата атака, особено ако Тъкър се окаже прав и терористите също са намесени. Ще се справиш ли? Да говориш и с Пентагона? Да ги запознаеш с обстановката?

— Да, сър. Ще го направя.

Райм се обърна към дъската с доказателствата и въздъхна. Симбиотични връзки на терористични групи, кълбесто дъждовни комуникации и невидим заподозрян с невидимо оръжие.

А другият случай? Опитът да заковат Часовникаря в Мексико Сити? Нищо, освен една загадъчна печатна платка, някакво упътване и неразбираеми числа:

Петстотин и седемдесет и триста седемдесет и девет…

Което му напомни за други числа. Онези на циферблата на часовника в стаята, чиито стрелки отмерваха неумолимо времето до следващия срок.

• Доставено от Бърнард Уол, шеф на охраната на „Алгонкуин“

— нападнат от Галт

— без физически контакт, няма следи

— няма данни за местопребиваването на извършителя, нито за мястото на следващата му атака

• Хартията и мастилото съвпадат с използваните за написване на първото писмо

• Следи от алтернативно и реактивно гориво по хартията

— атака над военна база?

…

• Идентифициран като Реймънд Галт, четирийсет години, адрес: Манхатън, Съфолк Стрийт 227

• Връзка с терористични организации? Със „Справедливост за (неизвестно)“? Терористична група? Включен ли е човек на име Рахман? Неизяснено движение на парични средства, оживление сред определени кръгове и слухове за нещо „голямо“

— пробивът в охраната на склада на „Алгонкуин“ във Филаделфия вероятно има връзка с атаките

— разкрития от СИГНИТ: кодови думи за оръжие, „хартия и материали“ (оръжие и експлозиви)?

• Бойната група включва мъж и жена

• Неизяснена връзка между тях и Галт

• Раковоболен; наличие на винбластин и преднизон в големи количества, следи от етопозид. Левкемия

• Въоръжен с армейски колт модел 1911 година, четирийсет и пети калибър

47

Всички се събраха пред телевизора в лабораторията на Райм.

Като прелюдия към пресконференцията на Анди Джесън, която щеше да започне след няколко минути, пуснаха кратко филмче за „Алгонкуин Консолидейтед“ и за самата Джесън. Райм бе любопитен да разбере подробности за тази жена, затова изслуша внимателно говорителя, докато проследяваше кариерата и работата й в компанията. Разбра, че преди нея президент и изпълнителен директор е бил баща й. Но тук не ставаше дума за непотизъм; тя бе дипломиран инженер, после бе учила за мениджър и се бе издигнала до върха, започвайки като обикновен техник на линия на север от Ню Йорк.

Дългогодишен служител на „Алгонкуин“, Джесън беше завоювала честно поста си и говорителят цитира нейни думи от предишно изказване, където тя признаваше, че е изцяло отдадена на работата си и на своята цел — да изведе компанията на първо място в страната по производство и продажби на електроенергия. Райм нямаше представа, че вследствие на дерегулация на пазара преди няколко години електрическите компании се превърнаха и в брокерски къщи: купуваха електричество и природен газ от други компании и ги продаваха на трети. Някои от тях бяха продали дори активите си за производството и преноса на електроенергия и се бяха превърнали в търговци без друга собственост, освен офиси, компютри и телефони.

И купища пари в банките.

Такъв беше резултатът от бизнес политиката на „Енрон“, както обясни репортерът.

Но Анди Джесън не се предала на тъмната страна, на арогантността и алчността в бизнеса. Енергична и целеустремена, тя управлявала „Алгонкуин“ със старомодно усърдие и обърнала гръб на бляскавия живот. Райм научи, че е разведена, без деца. Изглежда нямаше личен живот. Единственият й роднина бил нейният брат Рандъл Джесън, който живеел във Филаделфия. Бил военен с награди от Афганистан, освободен след раняване при избухване на мина.

Анди Джесън беше изявена защитничка на идеята за изграждането на мегамрежа в страната — унифицирана електрическа мрежа, свързваща цяла Северна Америка. Това според нея беше много по-ефективен начин за производство и доставка на електричество за нуждите на потребителите.

„С главен играч «Алгонкуин», разбира се“ — помисли си Райм.

Нейният прякор — въпреки че очевидно никой не го използваше в нейно присъствие, беше Всемогъщата. Явно беше свързан с твърдата ръка, с която управляваше компанията и амбицията й да изведе „Алгонкуин“ на върха.

Резервите й относно „зелената“ енергия бяха изказани директно в едно интервю:

Откъсът от интервюто свърши и студиото се изпълни с учени глави, дошли да критикуват или да ръкопляскат. От политическа гледна точка, а и по-добре за рейтинга беше да я разпънат на кръст.

Най-после започна предаването на живо от залата на общината, където имаше конферентна маса с четирима души зад нея: Джесън, кмета, шефа на полицията и Гари Ноубъл от Национална сигурност.

Кметът направи кратко изявление и обърна микрофоните към останалите участници. Анди Джесън с твърд и едновременно с това успокояващ поглед обясни, че „Алгонкуин“ прави всичко необходимо, за да държи ситуацията под контрол. Охраната е на мястото си, увери хората тя, но не обясни какво означава това.

За изненада на Райм и всички в стаята, участниците бяха решили да информират обществото за второто искане на нападателя. Линкълн предположи, че го правят с мисълта, че ако не успеят да спрат Галт и в следващата атака отново загинат хора, последствията за „Алгонкуин“ щяха да бъдат катастрофални. Обществото, а вероятно и законът, щяха да се обърнат срещу тях.

Репортерите веднага засипаха Джесън с въпроси. Тя обясни, че е невъзможно да изпълнят искането на изнудвача, защото намаляването на електроподаването би нанесло щети за стотици милиони долари. И вероятно би взело много повече жертви.

Джесън добави, че това ще застраши националната сигурност, защото искането ще възпрепятства различни военни и други държавни институции.

— „Алгонкуин“ е важно звено за нашата национална сигурност и ние няма да позволим някой да изложи страната ни на риск.

„Хитро — помисли си Райм. — Обърна всичко в своя полза.“

Накрая Джесън завърши с лично обръщение към Галт. Помоли го да се предаде и му обеща справедлив процес.

— Не позволявай семейството ти и другите хора около теб да страдат заради собствената ти трагедия. Гарантирам ти, че ще направим всичко по силите си, за да облекчим положението ти. Но те моля да постъпиш правилно и да се предадеш.

Тя не допусна повече въпроси и напусна мястото си веднага след края на изявлението. Високите й токчета зачаткаха отчетливо по пода.

Райм забеляза, че докато демонстрираше симпатия и разбиране, тя нито веднъж не призна, че компанията й е сбъркала някъде или че високото напрежение би могло да причини рак на Галт или на другиго.

Шефът на полицията пое щафетата и направи всичко възможно, за да успокои хората. Полицията и ФБР търсели Галт из целия град, Националната гвардия също била готова да се намеси, ако атаките продължат или мрежата бъде застрашена.

Той завърши с призив към гражданите да докладват за всичко, което им се стори необикновено.

„Това е полезно — реши Райм. — Ако има нещо, способно да разбуди Ню Йорк, то е думата «необикновено»“

После се върна при нищожните си улики.

48

Сюзън Стрингър напусна офиса си на осмия етаж на старата сграда в Мидтаун Манхатън в 17:45 следобед.

Поздрави любезно двамата мъже, също запътили се към асансьора. Познаваше единия по лице, и друг път се бяха засичали из коридорите. Знаеше, че се казва Лари и напуска сградата всеки ден по същото време, когато си тръгваше и тя. Разликата беше, че той се връщаше по-късно, за да работи през нощта.

Тя си отиваше у дома.

Сюзън беше симпатична жена на трийсет и пет, редактор на специализирано списание за изкуство и реставрация на антики, предимно от осемнайсети и деветнайсети век. Понякога пишеше поезия и публикуваше. Тези занимания й носеха съвсем скромни приходи, но ако я налегнеха съмнения относно кариерата й, беше достатъчно да се заслуша в разговор като водения в момента между Лари и неговия приятел, за да се увери за пореден път, че никога не би се пренесла в света на големите пари — правото, финансите, банковото дело, счетоводството.

Двамата мъже бяха с много скъпи костюми, красиви часовници и елегантни обувки. Но изразът на лицата им беше измъчен. Погледите — нервни. Стори й се, че не обичат работата си. И двамата недоволстваха от шефовете си, които явно им дишаха във врата. Лари се оплакваше от ревизията в някакво забутано водохранилище.

Стрес, неприязън.

И какъв речник само!

Сюзън беше щастлива, че не й се налага да преживява всичко това. Нейният свят беше този на рококо и неокласическия дизайн от Чипъндейл до Джордж Хепълуайт и Шератон.

Тя наричаше творенията им практична красота.

— Изглеждаш уморен — каза приятелят на Лари.

Сюзън се съгласи с него.

— Направо съм капнал. Скъсах се от пътуване.

— Кога се върна?

— Във вторник.

— Ти ли беше главен инспектор?

Лари кимна.

— Счетоводните книги бяха пълен хаос. Бачкахме по дванайсет часа на ден. Единствения път, когато успях да се добера до игрището за голф, беше в неделя и температурата беше над четирийсет.

— Олеле!

— И ще трябва да ходя още веднъж. В понеделник. Не успях да разбера къде им потъват парите. Има нещо гнило там.

— При тази горещина сигурно се изпаряват.

— Много смешно — измърмори мрачно Лари.

Двамата продължиха разговора за финансовата бъркотия и липсващите пари, но Сюзън престана да ги слуша. По коридора се зададе друг мъж с тъмнокафяви работни дрехи, шапка и очила. Забил поглед в пода, той носеше куфарче с инструменти и голяма лейка. Сигурно беше сбъркал етажа, защото по техния коридор нямаше декоративни растения, нито в офиса. Шефът й никога не би дал пари за „зелении“ и със сигурност не би наел човек да ги полива.

Асансьорът дойде, двамата бизнесмени й направиха път да мине първа и тя се зарадва, че дори и в днешното забързано време можеха да се намерят примери за кавалерско отношение. Работникът също се качи и натисна бутона за втория етаж, но за разлика от другите я изблъска грубо, за да мине към дъното на кабината.

Асансьорът пое надолу. Лари погледна към пода и каза:

— Хей, господине, внимавайте. Разливате вода.

Сюзън се обърна. Работникът бе навел лейката напред и водата се лееше по металния под.

— Ох, извинявайте — отвърна човекът.

Но Сюзън забеляза, че целият под беше мокър.

Вратата се отвори и работникът излезе от кабината. Влезе друг човек.

Приятелят на Лари предупреди високо:

— Внимавайте. Този господин разля вода по пода. И дори не си направи труда да я избърше.

Сюзън не се нае да гадае дали нахалникът го чу или не. „Но дори и да е чул, надали ще се загрижи“ — помисли си тя.

Вратата се затвори и те продължиха надолу.

49

Райм се загледа в часовника. Десет минути до крайния срок.

През последния час и нещо той беше ангажиран с координацията по претърсването на града от полицията и ФБР. Междувременно подложи още веднъж целия доказателствен материал на трескав анализ. Трескав… и безплоден. Не бяха направили нито една крачка към Галт или новата му мишена, стояха си там, където бяха и след първата атака. Погледът му премина по списъка с доказателствата на бялата дъска. Той все още си оставаше купчина неподредени парченца от пъзел.

Райм се загледа в Макданиъл. Агентът говореше по телефона. Слушаше внимателно и кимаше. Стрелна с поглед протежето си. После благодари и затвори телефона.

— Един от моята Т и К група е направил нов пробив. Малък, но е истинска златна мина. Една от другите думи в името на терористичната група е „земя“.

— „Справедливост за Земята“ — каза Сакс.

— Може да има и още думи, но засега са сигурни тези: „справедливост“, „за“ и „земя“.

— Поне разбрахме, че става дума за екотерор — измърмори Селито.

— Не намерихте ли съвпадения в базата данни? — попита Райм.

— Не, но не забравяйте, че всичко е в сенчестата зона. Сред облаците. Има и още. Вторият след Рахман в групата изглежда е човек с името Джонстън.

— Англо.

„Но с какво ни помага това — ядоса се Райм. — Как ще ни помогне да открием мястото на атаката и да я предотвратим, когато остават няколко минути? И какво адско оръжие е измислил този път кучият му син? Друга волтова дъга? Друг смъртоносен кръг на публично място?“

Очите му зашариха безцелно из написаното на дъската.

Макданиъл се обърна към Хлапето:

— Намери ми Делрей!

След няколко секунди гласът на агента се разнесе из стаята през говорителя:

— Кой е?

— Фред, Тъкър е. Аз съм с Райм и други хора от полицията.

— У Райм ли сте?

— Да.

— Как си, Линкълн?

— Бил съм и по-добре.

— Да, всички сме така.

Макданиъл взе думата:

— Фред, чу ли за новите искания на Галт и крайния срок?

— Асистентката ти ме информира. Каза ми и за мотива. За левкемията.

— Имаме потвърждение, че става дума за екотерор.

— Какво общо има това с Галт?

— Симбиоза.

— Какво?!

— Симбиотична структура. На моя език… работят заедно. Групата се нарича „Справедливост за Земята“. И вторият след Рахман се нарича Джонстън.

— Но те гонят различни цели — разсъди Делрей. — Как са се намерили? Рахман и Галт?

— Не знам, Фред. Но не това е важното. Вероятно са прочели публикациите му за рака и са се свързали с него. Всичко е станало по интернет.

— О!

— Крайният срок е след няколко минути. Твоят човек пусна ли някаква информация?

Пауза.

— Не, Тъкър. Нищо.

— Нали имахте среща? В три часа?

Отново колебание.

— Да, имахме. Но все още не разполага с конкретни факти. Трябва му време да навлезе по-дълбоко под повърхността.

— Скоро целият шибан свят ще бъде под повърхността — изруга агентът и това изненада Райм. Не си бе представял, че от устата му могат да излязат подобни думи. — Добре, обади се на твоя човек и му кажи, че името е „Справедливост за Земята“. И за новия играч, Джонстън.

— Добре.

— Фред?

— Да?

— Този твой информатор… само той ли има някаква следа?

— Да.

— И не е чувал нищо? Нито едно име?

— Боя се, че не.

— Добре, благодаря — каза разсеяно Макданиъл. — Направил си, каквото си могъл.

Сякаш не очакваше нещо повече от него.

Кратка пауза.

— Да.

Те прекъснаха връзката. Райм и Селито забелязаха киселото изражение на федералния агент.

— Фред е добър специалист — обади се Селито.

— Да, много добър — отвърна бързо Макданиъл. Прекалено бързо.

Но въпросът за Фред Делрей и мнението на Макданиъл за него веднага мина на втори план, когато мобилните телефони на всички в къщата, с изключение на този на Том, зазвъняха. Всички в продължение на пет секунди.

Източниците бяха различни, но информацията — една.

Въпреки че до крайния срок оставаха още седем минути, Рей Галт бе ударил отново. И отново бе убил невинни хора.

Източникът на Селито им даде подробностите. Един патрулиращ полицай с младежки глас докладва — асансьор в офис сграда в Мидтаун с четирима пътници.

— Беше… беше ужасно…

Нещо го задуши и той се закашля. Може би от дима. А може би беше опит да прикрие вълнението си. Полицаят се извини и обеща да се обади след няколко минути.

Но не го направи.

50

И пак онази миризма.

Щеше ли някога Амелия Сакс да се отърве от нея?

И дори да изтърка дрехите и кожата си до кръв, дори да отстрани миризмата от тях, щеше ли някога да я забрави?

— ДССМ? — попита тя един полицай от „Технически отдел“ и посочи към асансьора.

Доказан смъртен случай на местопрестъплението.

— Точно така.

— Къде са труповете?

— В коридора. Знам, че замърсихме мястото на престъплението, детектив, но в кабината имаше толкова дим, че нямаше как да разберем какво става вътре. Трябваше да я освободим.

Тя го успокои, че всичко е наред. Проверката на състоянието на жертвите беше приоритет. Освен това нищо не замърсяваше мястото на престъплението повече от един пожар. Какво значение имаха още няколко отпечатъка?

— Как е станало? — попита го тя.

— Не сме сигурни. Охраната на сградата каза, че асансьорът е спрял малко над приземния етаж. После се появил дим. Чули се писъци. Докато свалят асансьора на първия етаж и отворят вратата, всичко приключило.

Сакс потръпна при мисълта за станалото. Металните пръски бяха страшно нещо, но тъй като имаше клаустрофобия, тя се ужаси само при мисълта за четиримата, затворени в тясната кабина с протичащ през нея ток, и… поне един от тях, горящ като факла.

Полицаят прегледа бележките си.

— Жертвите са: редактор в списание за изкуство, адвокат и счетоводител. Всички са се качили от осмия етаж. От шестия се е качил търговец на компютърни части. Ако това ви интересува…

Сакс се интересуваше от всичко, което можеше да направи жертвата по-реална. Правеше го отчасти за да поддържа сърцето си живо, да не позволи душата й да загрубее от видяното в нейната работа. Но отчасти и заради наученото от Райм. Той беше учен от най-чист вид, рационалист, но следователският му нюх се осланяше също и на необичайната му способност да бръкне в ума на престъпника.

Преди години, когато двамата работеха по първия си съвместен случай — ужасяващо престъпление, включващо смърт чрез иначе полезна система — в случая пара, Райм й бе казал нещо и то изникваше в ума й всеки път, когато вървеше по решетката. „Искам да си той — бе прошепнал той. — Влез в главата му. Не мисли по начина, по който мислят всички нормални хора. Искам да мислиш като него.“

Тогава бе казал и друго: „Човек може да се научи как да прави оглед на местопрестъплението, но способността да се идентифицираш с престъпника е вродена“. Сакс вярваше, че най-добрият начин да поддържаш в изправност връзката — жицата, както й хрумна сега, между чувствата и действието, е никога да не забравяш за жертвите.

— Готов ли си? — обърна се към Пуласки тя.

— Предполагам.

— Тръгваме по решетката, Райм — наведе се към микрофона тя.

— Добре, но искам да го направиш без мен, Сакс.

Тя се разтревожи. Въпреки протестите и уверенията в обратното напоследък Райм не беше добре. Тя го усещаше. Но се оказа, че причината да отстъпи беше друга.

— Искам да извървиш решетката с онзи човек от „Алгонкуин“.

— Сомърс ли?

— Да.

— Защо?

— Защото харесвам как мисли. Мащабно. Може би е свързано с изобретателския му ум. Не знам. Но освен това усещам, че нещо не е наред, Сакс. Не мога да ти го обясня. Пропускаме нещо. Галт трябва да е планирал ударите си най-малкото от месец. А сега бърза. По две атаки на ден. Просто не мога да си го обясня.

— Може да е, защото стигнахме до него по-бързо, отколкото си е мислел — предположи Сакс.

— Би могло. Не съм сигурен. Но ако е така, това означава, че и той би искал да ни пипне.

— Сигурно.

— Така че искам един по-свеж поглед. Вече се обадих на Чарли и той е готов да ни помогне… винаги ли яде, докато говори по телефона?

— Обича да дъвчи разни пакетирани храни.

— Добре, когато дойде, трябва да се уверя, че няма да донесе трохи. Ще те свържем с него веднага щом си готова. Искам да се върнеш с намереното възможно най-бързо. От събраните сведения личи, че Галт вече подготвя следващата си атака.

Връзката прекъсна. Тя погледна към Рон Пуласки, който продължаваше да я следи с изплашени очи.

Трябваш, ми тук, новобранец…

— Рон, аз отивам да огледам сцената на главното действие долу — извика тя. — Галт сигурно е свързал там кабела с онова негово устройство. Ще бъда онлайн с Чарли Сомърс. Искам от теб да извървиш асансьора — поспря за миг, после добави: — И да огледаш жертвите. Сигурно не са останали много следи. Знаем, че Галт не допуска директен контакт с жертвите си, това е правило при него. Но ние трябва да ги огледаме. Ще се справиш ли?

Младият полицай кимна.

— За теб винаги, Амелия.

Гласът му й се стори болезнено искрен. „Вероятно иска да изкупи грешката от огледа на апартамента на Галт“ — помисли си тя.

— Хайде върви. И не забравяй „Викс“.

— Какво?

— „Викс“. Ароматизатор. Сложи си го под носа. Заради миризмата.

След пет минути тя вече беше онлайн с Чарли Сомърс, благодари му, че ще бъде с нея на огледа и ще й даде „техническа подкрепа“, което на неговия език означаваше да й „спаси задника“.

Сакс включи фенера на каската си и тръгна надолу по стълбите към мазето на сградата, като описваше на Сомърс всичко видяно в мръсната и влажна асансьорна шахта. За разлика от Райм, където включването на камерата беше задължително, с изобретателя поддържаха само аудиовръзка.

Преди минути полицията бе опразнила сградата, но тя не можеше да забрави казаното от Райм, че Галт може да вземе на прицел преследвачите си. Огледа се нервно, взирайки се в сенките. Една от тях й заприлича на човек.

Тя освети тъмния участък. Оказа се само сянка.

— Виждаш ли нещо, прикрепено с болтове по релсите на асансьора? — попита я Сомърс.

Тя се върна към работата си.

— Не. По релсите няма нищо. Но… към стената има кабел „Бенингтън“, закрепен с болтове. Аз…

— Първо измери напрежението.

— Точно това щях да кажа.

— Ах, роден електротехник!

— Абсурд! След този случай не бих сменила сама дори акумулатора на колата си — тя насочи детектора към стената и докладва: — Показва нула.

— Добре. Къде отива кабелът?

— Единият му край е прикрепен към железен прът, като онзи от знака на автобусната спирка. Виждам, че е обгорял на мястото на контакта. Насочен е към дъното на асансьорната кабина. Другият край е свързан с дебел кабел, който влиза в електрическо табло на стената, боядисано в бежово. Прилича на голям медицински шкаф. Кабелът „Бенингтън“ е свързан с главната линия чрез един от онези дистанционни прекъсвачи, какъвто намерихме на предишното местопрестъпление.

— Това е входящата обслужваща линия — обясни той и добави, че подобни сгради не получават електроенергия по същия начин като жилищните. — Но тази поема по-голямо напрежение като уличен трансформатор: 13 800 волта, и постепенно сваля волтажа, докато стигне до офисите. Така е при локалните мрежи. Кабината се е придвижила надолу, ударила е железния прът… Някъде там трябва да има още един прекъсвач за асансьора. Той е трябвало да спре кабината точно преди да достигне фоайето на приземния етаж. За да може пътниците да натиснат бутона за алармата. С ръката върху панела и крака във водата, човекът е затворил кръга и токът преминал през него и през всеки, когото е докоснал.

Сакс огледа внимателно мястото, откри другото устройство и уведоми Сомърс.

Той й обясни как да демонтира кабелите и какво да търси. Преди да прибере всички доказателства, тя ги номерира и им направи снимки. После благодари на изобретателя и му каза, че това е всичко засега. Те прекъснаха връзката и тя извървя решетката, като включи входа и изхода към мазето. Изходът се оказа врата с елементарна ключалка, наскоро отваряна с лост, която водеше към задна уличка. Тя фотографира и това.

Беше готова да се качи горе и да потърси Пуласки, когато нещо я спря.

Четири жертви в асансьора.

Сам Ветър и двама други убити в хотела, още няколко в болницата. Луис Мартин.

И скован от страх град. Страх от невидимия убиец.

Тя чу гласа на Райм в главата си: „Трябва да станеш той“.

Остави доказателствата до стълбището и се върна към дъното на шахтата.

Не беше лесно да свърже в едно фанатика, повел кръстоносен поход срещу цивилизацията, и хладнокръвния тип, пресмятащ всичко до най-малка подробност при атаките си. Двата изградени в съзнанието й образи просто не си пасваха. Всеки друг на негово място щеше да застреля Анди Джесън или да вдигне във въздуха завода в Куинс, но Галт бе избрал този труден път, използваше сложно оръжие и убиваше невинни хора.

Какво означаваше това?

Аз съм той…

Аз съм Галт.

Изведнъж съзнанието й се проясни и отговорът изскочи: „Не ме интересува мотивът. Не се замислям защо го правя. За мен това няма значение. Важна е техниката, цялото ми внимание е насочено върху нея, трябва да измисля идеалната снадка, връзка, прекъсвач, за да мога да причиня възможно най-големи щети. Това е центърът на моя свят. Аз се пристрастих към самия процес, пристрастих се към електричеството…“

С тази мисъл дойде и друга: „Всичко зависи от ъгъла. Той трябва да… аз трябва да поставя пръта на точното място под точния ъгъл, за да докосне пода на кабината, когато тя почти достига до етажа, но не съвсем. Което означава, че трябва да наблюдавам отдолу всичките операции на асансьора, от всеки ъгъл, за да се убедя, че противотежестите, моторът и кабелите му няма да избутат металния прът встрани и да попречат на моя кабел да си свърши работата. Трябва да разуча шахтата от всички възможни ъгли. Трябва!“.

Сакс застана на колене и направи кръг върху мръсния под в основата на шахтата, навсякъде, където Галт би могъл да види кабела, пръта и контактите. Не откри пръстови отпечатъци, нито следи от обувки. Но откри места, където наскоро някой е стоял, и реши, че е логично той да е приклякал там, за да огледа по-добре смъртоносната си система.

Тя взе проби от десет места и ги постави в отделни пликове, като ги номерира според позицията на компаса: „десет градуса на североизток“, „седем градуса на юг“… После събра целия доказателствен материал и изкачи стълбището към фоайето с пъшкане и охкане, схваната от артрита. Потърси Пуласки в кабината на асансьора и огледа мястото на престъплението. Не беше разрушена напълно, въпреки че по стените имаше следи от черен дим, придружени с онази отвратителна миризма. Не искаше дори да се замисля какво е да пътуваш в този асансьор и изведнъж през теб да протекат тринайсет хиляди волта. „Слава Богу, че след първите няколко секунди жертвите са престанали да усещат каквото и да било“ — помисли си тя.

Пуласки беше поставил номерата и беше направил снимки.

— Намери ли нещо? — попита го.

— Не. Изследвах и кабината. Но панелът с бутоните не е бил отварян наскоро.

— Защото е действал от шахтата долу. А жертвите?

Лицето му се сгърчи и тя разбра, че задачата е била трудна за него. Но той отвърна с равен тон:

— Никакви следи. Но има нещо интересно. Ходилата и на тримата са мокри. И обувките.

— Може да е от пожарната?

— Не. Пожарът вече е бил угасен, когато момчетата са пристигнали.

— Вода. Наистина интересно. За да подобри проводимостта. Но как е успял да намокри обувките им?

— Каза, че труповете са три? — погледна го въпросително тя.

— Да — отвърна той.

— Но полицаят докладва, че жертвите са четири.

— Да, но само трима са загинали.

Той й подаде лист хартия.

— Какво е това? — попита го и се зачете.

На листа имаше име и телефонен номер.

— Данните за оцелялата. Реших, че ще искаш да говориш с нея. Казва се Сюзън Стрингър. В момента е в болницата „Сейнт Винсънт“. Обгазяване и обгаряния. Но ще се оправи. Ще я пуснат след около час.

Сакс вече клатеше глава.

— Не знам как може някой да е оцелял. След тринайсет хиляди волта.

— Тя е инвалид — отвърна Рон Пуласки. — В инвалидна количка. Количките имат гумени колела. Мисля, че това я е спасило.

51

— Как се справи? — попита я Райм още с влизането й в лабораторията.

— Рон ли? Беше малко разсеян. Но си свърши добре работата. Направи оглед на жертвите. Гадна работа. Но откри нещо интересно. Обувките и ходилата на всички жертви са мокри.

— Как е успял да го направи?

— Не знам.

— Как ти се стори Рон? Не мислиш ли, че е прекалено разстроен?

— Не прекалено. Но доста. Млад е още, Райм. На всеки се случва.

— Това не е извинение.

— Не, не е. Това е обяснение.

— Все тая — измърмори Райм. — Къде е той?

Беше вече осем вечерта.

— Върна се в апартамента на Галт. Опасява се, че може да е пропуснал нещо.

Райм реши, че идеята не е добра. Беше убеден, че младежът е претърсил основно помещенията първия път.

— Дръж го под око все пак — изръмжа той. — Не искам да застрашавам живота на някого, защото моят служител е разсеян.

— Добре.

В лабораторията бяха само тя и Купър. Макданиъл и Хлапето се бяха върнали в Бюрото за среща с хората от Национална сигурност, а Селито отиде в централното управление. Райм не знаеше с кого има среща там, но без съмнение списъкът с желаещите да чуят защо все още няма заподозрян беше достатъчно дълъг.

Купър и Сакс започнаха да разопаковат събраните от Сакс улики. Лабораторният специалист изследва кабела и другите неща от шахтата.

— Този път имаме нещо интересно.

Сакс се опитваше да говори безстрастно, но Райм веднага усети вълнението й. Когато си влюбен в някого, можеш да усетиш промяната в човека до себе си, да разбереш, когато мисли, че е открил нещо важно.

— Какво? — попита веднага той и заби инквизиторския си поглед в нея.

— Има свидетелка. Била е в кабината, когато другите са загинали.

— Ранена ли е?

— Няма сериозни наранявания. Само е вдишала малко повече дим.

— Сигурно е било ужасно. Онази миризма на изгоряла коса… — ноздрите му се повдигнаха леко.

Сакс помириса червените си къдрици. И също сбърчи нос.

— Тази вечер ще се наложи да остана под душа часове.

— Какво каза тя?

— Нямах възможност да говоря с нея. Но тя ще дойде тук веднага, след като я изпишат.

— Тук ли? — изненада се Райм.

Да, на първо място беше скептицизмът му към свидетелите. Но имаше и друг проблем, свързан със сигурността. В лабораторията не биваше да влизат непознати.

Ако зад атаката стоеше терористична организация, това беше начин да вмъкне свой човек в светилището на разследващите.

Сакс предусети мислите му и се засмя.

— Проверих я, Райм. Чиста е. Няма досие, не е арестувана. Работи от дълго време като редактор в някакво списание за стари мебели. Реших, че така е най-разумно. Иначе щях да загубя време да ходя до болницата и обратно. Сега мога да остана тук и да работя по доказателствения материал.

— Какво друго знаем за нея?

Миг колебание.

— Започнах много да се обяснявам, нали? — усмихна му се тя.

— Да.

— Добре. Тя е инвалид.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Иска да се запознае с теб, Райм. Ти си знаменитост.

Той въздъхна страдалчески:

— Супер.

Сакс присви очи.

— Не възразяваш ли?

Сега беше ред той да се засмее.

— Не съм в настроение да се караме. Нека да дойде. Ще я разпитам лично. Тъкмо ще ти покажа как се прави. Кратко и елегантно.

Сакс го изгледа внимателно.

— Какво имаме, Мел? — извика той към Купър. Надничайки през окуляра на микроскопа, Купър каза:

— Нищо полезно за местоизточника му.

— „Местоизточника“ ли? Явно съм пропуснал тази дума в училище — изсумтя Райм.

— Но открих нещо — продължи специалистът, игнорирайки хапливата забележка, и започна да чете резултатите от хроматографа. Следи от субстанции, определени от базата данни като женшен и годжи.

„Китайски билки. Може би чай“ — замисли се Райм.

Преди няколко години имаше случай, включващ риба с наименование „змийска глава“ и контрабандист на екзотични риби, и по-голямата част от разследването се водеше около китайския квартал. Един роден в Китай полицай им помагаше и междувременно запозна Райм с различните лечебни свойства на китайските билки, надявайки се, че те може да му помогнат. Отварите нямаха никакъв ефект, но Райм откри, че познанията са ценни в работата му. Той се заинтригува от откритието на Купър, но бързо се съгласи с него, че това едва ли ще ги отведе до Галт. Имаше време, когато тези съставки можеха да се намерят само в специализираните магазини за азиатски стоки, наричани от Райм „женски“. Сега обаче можеше да си ги закупиш от всяка аптека или магазин за здравословни храни в града.

— Запиши го на дъската, Сакс.

Тя го записа и той се загледа в малките пликчета, подредени в редица и надписани прилежно с нейния почерк. Видя и етикетите с посоките според компаса.

— Десет малки индианчета? — заинтригува се той. — Какво имаме тук?

— Полудях, Райм, не, направо побеснях.

— Добре. Гневът освобождава натрупаното напрежение. Защо обаче?

— Защото не можем да го пипнем. Взех проби от местата, където вероятно е стоял. Да знаеш само по какви дупки се завирах!

— Ето откъде е онова петно — кимна към челото й.

— Ще го измия по-късно — отвърна тя.

Последва усмивка. „Съблазнителна, надявам се“ — каза си Райм и вдигна вежди.

— Добре. Действай тогава. И кажи, ако откриеш нещо.

Тя сложи ръкавици и разпредели пробите в десет чинийки, за да ги изследва. Сложи очила с увеличителни лупи и започна да ги пресява, използвайки стерилна сонда за всяка проба. Прах, фасове, пепел от цигари, хартийки, болтове, винтове, парченца от нещо, което по всяка вероятност беше екскремент от гризачи, косми, късчета плат, опаковки от бонбони и чипс, зрънца бетон, метал и камък. Епидермисът на подземен Ню Йорк.

Райм отдавна я бе научил, че ключът при търсенето на улики на мястото на престъплението е в намирането на определен модел. Какво се повтаряше най-често? Обектите от тази категория можеха да се елиминират. Най-често в работа влизаха необичайните неща, уникални за дадено място. Статистиците и социолозите ги наричаха „привнесени“.

Почти всичко намерено от Сакс се повтаряше последователно във всяка една от чинийките. Само едно нещо можеше да се отнесе до категорията „привнесени“ или уникални: много тънка метална лента, образуваща почти пълен кръг с диаметър колкото графит за молив. В купчините имаше много други метални отпадъци — части от гайки, болтове и стружки — нищо от тях не приличаше на това.

И беше очевидно, че е попаднала наскоро там.

— Къде намери това, Сакс?

Тя се изправи и погледна поставения пред чинийката етикет.

— Двайсет крачки от шахтата в посока югозапад. Мястото, откъдето е имал поглед към всички направени от него връзки. Точно под желязна греда.

Значи Галт е бил клекнал. Металното парче може да е паднало от копчето на ръкава му или от дрехите. Райм помоли Сакс да му го покаже отблизо. Тя му сложи увеличителните очила. Взе пинсета, хвана парчето и го поднесе пред очите му.

— Ах, синка за пране. Използва се за почистване на желязо. Като при пушките. Третирал я е със содиум хидроксид и нитрит. За да я предпази от корозия. Добра разтегливост. Това е някаква пружина. Мел, в какво състояние е базата данни за механичните части?

— Не толкова често ъпгрейдвана, колкото когато ти беше шеф, но става.

Райм влезе в нета и набра мъчително бавно кода. Би могъл да използва гласово разпознаване, но имаше проблем с обозначаването на символи, като @, %, $ и ^, сложени от отдела за подобряване на сигурността.

На екрана се появи главното меню на базата данни на полицията и той влезе в категорията „разнородни метални части — пружини“.

След десетина минути ровене из стотиците мостри заяви тържествуващо:

— Мисля, че е косъмна пружина.

— Какво е това? — попита Сакс.

Райм направи гримаса.

— Страхувам се, че не е добра новина. Ако е това, мисля, че той променя метода си на работа.

— Как? — учуди се тя.

— Тези пружини се използват в таймерите. Обзалагам се, че е изнервен от факта, че сме все по-близо до него и е решил вместо дистанционно управление да използва часовников механизъм. При следващата атака ще се намира в друг квартал.

Прибраха пружината в найлоновия плик и поставиха карта с данните за пред съда.

— Умен е, да му се не види — измърмори Купър. — Но ще направи грешка. Винаги става така.

„Често става така“ — поправи го наум Райм.

— Имам много добър отпечатък на едно от дистанционните му.

Райм се замоли да е от друг човек, но за съжаление отново беше на Галт. Разбира се. След като бяха открили самоличността му, вече не му се налагаше да внимава и да се пази.

Телефонът избръмча. Райм погледна кода и отговори веднага.

— Командир Луна.

— Капитан Райм, мисля, че имаме развитие.

— Слушам ви.

— Преди около час беше подаден фалшив сигнал за пожар в едно от крилата на наблюдаваната от Часовникаря сграда. На този етаж се намира седалището на фирма за недвижими имоти, която продава земи из Латинска Америка. Собственикът й е доста интересна птица. Бил е разследван няколко пъти. Това веднага събуди подозрения. Проучих миналото на този приятел и се оказа, че преди време е получавал смъртни заплахи.

— От кого?

— От клиент, чиято сделка се оказала далеч по-неизгодна, отколкото го уверявали от фирмата. Собственикът на фирмата се занимава и с друга дейност, за която не мога да открия нищо. А щом аз не мога да открия нищо, значи човекът е мошеник. Което от своя страна означава, че има сериозна и качествена охрана.

— Което означава, че е достойна мишена за Часовникаря.

— Точно така.

— Но ми се струва, че мишената може да е на противоположния край на комплекса, далече от тази сграда — размисли Райм.

— Искате да кажете, че сигналът за пожар е бил примамка.

— Възможно е.

— Ще наредя на хората на Артуро да проверят и тази възможност. Той е избрал най-добрите полицаи — и най-незабележимите — да работят по случая.

— Открихте ли нещо повече за съдържанието на получения от Логан пакет? За празните места на буквите? За печатната платка, брошурата или числата?

— Нищо, само догадки. А мисля, че ще се съгласите с мен, капитане, че да се работи с догадки е губене на време.

— Съгласен съм.

Райм благодари на командира и двамата прекъснаха връзката. После хвърли поглед към часовника. Десет часът вечерта. Трийсет и пет часа от атаката в подстанцията. Той беше на ръба на пълното изтощение. Осъзнаваше, че ситуацията ги притиска и че трябва да продължат да работят по случая въпреки мъчително бавното развитие. От друга страна, усещаше, че умората го надвива. Отдавна не се бе чувствал толкова изтощен. Имаше крещяща нужда от сън, но не би си го признал пред никого, дори и пред Сакс. Райм се загледа в замлъкналия телефон, премисляйки отново казаното от командир Луна. Една капка пот се стече бавно по челото му. Това го ядоса. Искаше да я избърше, преди някой да забележи, но подобна свобода на действие беше лукс за него. Започна да върти глава от едната на другата страна, докато накрая движението разнесе капката.

Но привлече вниманието на Сакс. Той знаеше, че веднага ще го попита дали се чувства добре. Не искаше да й казва, че не е, но не искаше и да я лъже. Затова побърза да завърти глава към дъската с доказателствения материал. Загледа се в написаното, без да вижда думите.

Сакс усети нещо, тръгна към него, но в същия момент на вратата се позвъни. След секунди в коридора се чуха стъпки и Том въведе посетителката в стаята. Райм веднага разпозна гостенката си. Нейната инвалидна количка беше от същата фирма, произвела и неговата.

52

Сюзън Стрингър имаше симпатично сърцевидно лице и мелодичен глас. Щом я видяха, в главите на всички присъстващи изникнаха две определения: приятна и мила.

Очите й бяха неспокойни, устните — стиснати, дори когато се усмихваше, лицето й беше съсредоточено, като на човек, който се придвижва из улиците на Ню Йорк, използвайки само ръцете си.

— Къща в Горен Уест Сайд с достъп за инвалиди! Това е огромна рядкост.

В отговор Райм й се усмихна, но усмивката му беше резервирана. Чакаше го работа и тя не включваше разговор със свидетели. Уверенията пред Сакс, че ще разпита лично Сюзън, бяха просто шега.

Но тази жена се бе разминала на косъм със смъртта, била е в смъртоносния капан на Галт и бе оцеляла като по чудо. Може би щеше да му даде полезна информация. И щом тя държеше да се срещне с него, както го бе уверила Сакс, какво пък, той щеше да го преживее. Сюзън кимна разбиращо към Том Рестън, за да му покаже, че знае колко отговорна и трудна е работата на болногледачите. Той я попита дали се нуждае от нещо и тя поклати глава.

— Няма да остана дълго. Вече е късно и не се чувствам много добре.

Очите й бяха хлътнали и напрегнати. Без съмнение ужасната сцена в асансьора тревожеше мислите й.

Сюзън приближи количката си до Райм. Ръцете й бяха в отлична форма. Тя страдаше от параплегия, вероятно имаше нараняване на гръдния кош, в средната или горната част на гръбнака.

— Нямате изгаряния, както виждам? — огледа я той.

— Не. Не изпаднах и в шок. Единственият проблем беше димът от… от мъжа до мен. Той пламна пръв — последните думи бяха изречени шепнешком.

— Разкажете ни какво стана — помоли я Сакс.

Поглед на стоик.

— Наближавахме приземния етаж, когато асансьорът спря. Светлините угаснаха, остана да свети само аварийната лампа. Един от мъжете зад мен се пресегна към бутона за помощ. Щом го докосна, започна да вие и да се тресе.

Тя се закашля. Прочисти гърлото си и продължи:

— Беше ужасно. Човекът не можеше да отлепи ръка от таблото. Приятелят му го хвана, за да му помогне… или онзи се докосна случайно до него. Беше като верижна реакция. И двамата затанцуваха на място. Единият пламна. Косата му… започна да пуши, замириса на изгоряло — Сюзън говореше шепнешком, едва си поемаше въздух. — Ужасно, просто ужасно! Те умираха около мен… Аз изпищях. Осъзнах, че е някакъв проблем с електричеството, затова не исках да докосвам металната рамка на стола си, нито на вратата. Просто седях — тя потръпна и повтори: — Просто седях. После кабината тръгна надолу, извървя последните си сантиметри и вратата се отвори. Фоайето беше пълно с хора. Те ме издърпаха навън… Опитах се да ги предупредя да не докосват нищо метално, но токът вече беше спрян — тя отново се закашля. — Този човек… Рей Галт. Какъв е той?

Райм й разказа накратко.

— Мисли си, че се е разболял от рак заради работата си с електричеството. Търси отмъщение. Но може да има връзка и с екотерористи. Има вероятност да е нает от хора, които са против традиционното производство на електричество. Още не знаем със сигурност.

— И той убива невинни жертви, за да накаже виновните? Какво лицемерие! — извика Сюзън.

— Той е фанатик, дори не забелязва лицемерието — обади се Сакс. — За него добро е това, което той иска. Всичко, което го възпрепятства да изпълни задачата си, е лошо. Тяхната философия е съвсем проста.

Райм стрелна Сакс с поглед. Тя схвана намека и попита Сюзън:

— Казахте, че имате нещо полезно за нас?

— Да. Мисля, че го видях.

Въпреки недоверието към свидетелите, Райм й кимна окуражително.

— Продължете, моля.

— Той се качи в асансьора от моя етаж.

— Защо мислите, че е бил той?

— Защото разля вода на пода. Изглеждаше неволно, но сега разбирам, че е било нарочно. За да подобри връзката.

— Водата, открита от Рон по обувките на жертвите. Точно така. Той се чудеше откъде може да се е взела.

— Беше облечен като работник по поддръжката. С лейка за цветя. Носеше кафяв гащеризон. Усъмних се, защото по коридора няма цветя. Ние в офиса също нямаме.

Линкълн се обърна към Сакс:

— Нашите хора още ли са там?

Според нея трябваше да има някой.

— Но предполагам, че са хората от пожарната. Не от полицията.

— Кажи им да се обадят на управителя на сградата. Ако трябва да го събудят. Да каже дали има работник за цветята. И да проверят охранителната камера.

След няколко минути вече имаха отговори на въпросите: никой не беше наемал човек за цветята, нито от управата на сградата, нито от офисите. А охранителни камери имало само във фоайето с общ план, безполезно показващ „тълпи от влизащи и излизащи хора“, както им докладва един от пожарникарите.

— Не се вижда нито едно лице.

Райм показа снимката на Галт на монитора.

— Това той ли е? — попита свидетелката.

— Може би. Той не погледна към нас, а и аз не се загледах в него — тя погледна Райм, очаквайки разбиране. — Лицето му не е на височината на моето.

— Нещо друго да ви е направило впечатление?

— Докато вървеше по коридора и после, когато влизаше в кабината, не откъсваше поглед от часовника си.

— Следял е крайния срок — каза Сакс и добави веднага: — Но въпреки това избърза.

— Само няколко минути — уточни Райм. — Може да се е страхувал, че някой в сградата ще го разпознае. Искал е да приключи по-бързо и да се махне оттам. Вероятно е наблюдавал трансмисиите на „Алгонкуин“ и е знаел, че те няма да ги затворят.

Сюзън продължи:

— Носеше ръкавици. Бежови. Бяха кожени… те бяха точно на нивото на погледа ми. Спомням си ги ясно, защото си помислих, че ръцете му сигурно са потни. В асансьора беше горещо.

— Видяхте ли някакви надписи по облеклото му?

— Не.

— Спомняте ли си нещо друго?

Тя сви рамене.

— Не че е важно, но човекът се държа много грубо.

— Грубо?

— Когато влизаше в кабината, ме бутна. Дори не се извини.

— Докоснал се е до вас?

— Не до мен — отвърна тя и погледна надолу. — До стола. Хвана страничната облегалка и го отмести от пътя си.

— Мел!

Техникът завъртя глава към тях.

— Сюзън — обърна се към нея Райм, — имаш ли нещо против, ако изследваме мястото, където се е докоснал?

— Не, разбира се.

Купър взе лупа и огледа внимателно страничната облегалка на стола на посоченото от Сюзън място. След малко хвана с пинсета едно по едно две неща от болтовете, свързващи страничния панел към желязната рамка. Райм не разбра какви бяха, но видя, че ги пренесе на работната маса.

— Какво беше?

— Влакна. Едното е тъмнозелено, другото е кафяво — Мел ги разгледа на микроскопа, после потърси сравнения в базата данни. — Памук, грубо изтъкан. Може да е бойна военна униформа.

— Има ли достатъчно материал за изследване?

— Предостатъчно.

Сакс и Купър заделиха части от двете мостри и пуснаха пробите в газ хроматографа и мас спектрометъра.

След няколко минути Сакс се обърна към изгарящия от нетърпение Райм и каза:

— Имаме резултати.

Принтерът изхвърли един лист, Купър го грабна и зачете:

— По зеленото влакно има още реактивно гориво. Но има нещо ново. На кафявото влакно има дизелово гориво. И пак от онези китайски билки.

— Дизел — замисли се Райм. — Може би не е летище. Може да се цели в някоя рафинерия.

— Това ще вдигне във въздуха целия град, Линкълн — погледна го Купър.

И наистина щеше.

— Сакс, обади се на Гари Ноубъл. Кажи му да засили охраната по пристанищата. Особено където има рафинерии и танкери — тя грабна телефона. — Мел, добави всичко намерено към списъците.

• Жертви (загинали):

— Лари Фишбийн, Ню Йорк Сити, счетоводител

— Робърт Бодин, Ню Йорк Сити, адвокат

— Франклин Тъкър, Парамъс, Ню Джърси, търговец

• Една оставена от Реймънд Галт резка по метала

• Кабел „Бенингтън“ и сплит болтове, идентични с онези на другите местопрестъпления

• Две ръчно направени дистанционни управления

— едно за прекъсване на тока в асансьора

— едно за затваряне на кръга и подаването на ток към кабината на асансьора

• Болтове и по-малки кабели, свързващи линията към таблото на асансьора; неизвестен източник

• Обувките на жертвите са били мокри

• Следи от:

— китайски билки — женшен и годжи

— космена пружина (планира да използва таймер вместо дистанционно управление?)

— тъмнозелено влакно, вероятно от военна униформа

— влакното съдържа следи от реактивно гориво и от алтернативно реактивно гориво

— атака над военна база?

— тъмнокафяво влакно, вероятно от военна униформа

— съдържа следи от дизелово гориво

— следи от китайски билки

…

• Идентифициран като Реймънд Галт, четирийсет години, адрес: Манхатън, Съфолк Стрийт 227

• Връзка с терористични организации? Със „Справедливост за (неизвестно)“? Член на терористична група? Включен ли е човек с име Рахман? Неизяснено движение на парични средства, оживление сред определени кръгове и слухове за нещо „голямо“

— пробивът в охраната на склада на „Алгонкуин“ във Филаделфия вероятно има връзка с атаките

— разкрития от СИГНИТ: кодови думи за оръжие, „хартия и материали“ (оръжие и експлозиви)?

— бойната група включва мъж и жена

— неизяснена връзка между тях и Галт

• Раковоболен; наличие на винбластин и преднизон в големи количества, следи от етопозид. Левкемия

• Въоръжен с армейски колт модел 1911 година, четирийсет и пети калибър

• Маскиран като работник по поддръжката с тъмнокафяв гащеризон. И нещо тъмнозелено?

• Носел е бежови кожени ръкавици

Купър прибра доказателствения материал по пликовете и добави във всеки етикет с данните за пред съда. Сакс разговаряше с Гражданска отбрана за риска от атака по пристанищата в Ню Йорк и Ню Джърси.

Райм и Сюзън Стрингър се оказаха сами. Докато се вглеждаше в бялата дъска, той усещаше изучаващия й поглед. Почувства се неудобно и се обърна към нея, опитвайки се да измисли начин да я подкани да си тръгне. Тя дойде, помогна и се запозна с известния парализиран специалист. Време беше да си обира крушите.

— Вие сте С4, нали? — попита го тя.

Това означаваше, че травмата му е на четвъртия шиен прешлен.

— Да, въпреки че мога да мърдам няколко пръста на ръката си. Но не усещам нищо.

Технически погледнато, той беше напълно „увреден“, в смисъл, че бе изгубил сетивност надолу от мястото на фрактурата. („Непълно“ увредените могат да извършват редица движения.) Но човешкото тяло е истинско чудо и неговото успя да съхрани няколко електрически импулса въпреки преградния огън. Връзката беше лоша, но все пак работеше.

— Но сте в добра форма — каза тя. — Мускулите са стегнати.

Той погледна към бялата дъска и каза отсъстващо:

— Всеки ден правя раздвижващи упражнения и електрическа симулация за поддържане на тонуса.

Райм трябваше да си признае, че обичаше упражненията си. Каза й за своята механична пътека и велоергометъра. Тези съоръжения го раздвижваха, не че наистина се движеше, но все пак поддържаха мускулатурата му и с тяхна помощ успя да си възвърне свободата на движенията в дясната ръка. След инцидента можеше да си служи само с пръстите на лявата.

Можеше да се каже, че в момента е в по-добра физическа форма, отколкото преди инцидента.

Каза й го и от израза на лицето й видя, че го разбира.

— Бих ви поканила на една канадска борба, но…

Райм избухна в искрен смях.

Сюзън изведнъж стана сериозна. Огледа се, за да се убеди, че никой не ги чува и може да говори спокойно, обърна се към него и го погледна право в очите:

— Линкълн, вярваш ли в съдбата?

53

В света на инвалидите съществува искрено другарско отношение.

Болните често образуват братства — ние срещу останалия свят. Не приближавай! Други си падат по прегръдките. Хей, имаш нужда да поплачеш на нечие рамо? Аз съм тук, приятел. Ние сме заедно в това.

Но Линкълн Райм нямаше време нито за едните, нито за другите. Той беше криминолог, чието тяло случайно не функционираше, както на него му се искаше. Както Амелия Сакс беше полицай с артрит и страст към бързите коли и пистолетите.

Райм не се определяше като инвалид. Болестта винаги беше на втори план. Той беше срещал всякакви „братя“: едни бяха симпатични и мили, други — шегобийци и остроумни, трети — непоносими заядливци. Той преценяваше всеки поотделно, както правеше и с останалите хора.

За него Сюзън Стрингър беше една симпатична и мила жена и той оцени смелостта й да дойде тук от болницата и да помогне, вместо да си отиде вкъщи, да се погрижи за раните си и да си почине от шока. Но с нея не го свързваше нищо, освен повредения гръбначен стълб, затова мислите му вече бяха обратно към случая „Галт“. Надяваше се тя съвсем скоро да се разочарова, когато разбере, че той няма време за нея. Защото беше абсолютно сигурен, че не иска да разговаря с никого за съдбата.

— Не — отвърна малко рязко, — не и в смисъла, който влагате вие.

— Имам предвид, че онова, което ни се струва съвпадение, всъщност е било предвидено да се случи.

— Тогава не вярвам — отсече той.

— Жалко — усмихна се тя. — Но добрата новина за хора като вас е, че има хора като мен и те вярват в съдбата. Смятам, че има конкретна причина да се озова в асансьора по времето на атаката и да съм тук сега — усмивката премина в смях. — Не се тревожете. Не ви свалям — прошепна: — Не търся финансова помощ, нито… тялото ви. Аз съм щастливо омъжена и виждам, че вие също си имате детектив Сакс. Не става дума за това, а за вас.

Той беше готов… всъщност не знаеше за какво е готов. Просто искаше тя да си тръгне, но не знаеше как да я накара. Така че вдигна въпросително — и предупредително — вежди.

— Чували ли сте за Центъра за лечение на болести на гръбначния стълб „Пемброк“ в Лексингтън?

— Като че ли да. Не съм сигурен.

Райм беше затрупан с информация за рехабилитация след травма на гръбначния стълб, за нови разработки на лекарства и терапии, но напоследък престана да обръща внимание на потока от материали; случаите, върху които работеше съвместно с полицията и Федералното бюро, не му оставяха много време за допълнително четене, да не говорим за тичане из страната в търсене на нов вид лечение.

— Аз участвах в няколко техни програми. Редица хора от сдружението за подпомагане на хора с наранявания на гръбначния стълб също се подложиха на лечение.

„Сдружението за подпомагане на хора с наранявания на гръбначния стълб“. Сърцето му се сви. С ужас разбра какво се задава.

Но тя отново беше крачка пред него.

— Няма да ви моля да се присъедините към нас, не се тревожете. Не мисля, че ще сте полезен член на организацията — очите й блеснаха иронично. — За каквото и да било.

— Така е.

— Искам само да ме изслушате.

— Това мога да направя.

— „Пемброк“ работи по нова, революционна програма. Те правят всичко.

Райм знаеше, че има много и обещаващи техники за помощ на хора с подобни недъзи. Но проблемът беше фундаментален. Въпреки че нараняванията бяха сериозни и последствията — за цял живот, истината беше, че сравнени с други нелечими заболявания, тези на гръбначния стълб бяха рядкост. Това означаваше, че отпусканите от правителството и изследователските корпорации средства отиваха другаде, за процедури и медикаменти, помагащи на повече хора. Затова по-голямата част от лечебните терапии, обещаващи сериозни подобрения в състоянието на пациентите, оставаха на ниво експеримент и не получаваха одобрението на съответните комисии.

А някои от тях постигаха забележителни резултати. В изследователските лаборатории плъхове с жестоки наранявания на гръбначния стълб се научаваха отново да ходят.

— Имат много добри резултати в лечението веднага след получаване на травмата, но това естествено не върши работа за такива като нас.

Ключът към ограничението на щетите върху гръбначния стълб след инцидент е да се действа веднага с лекарства за предотвратяване на отока и унищожаването на нервните клетки на нараненото място. Но вероятността това да се случи беше много малка, обикновено минаваха часове, ако не и дни, докато се пристъпи към действие.

Като дългогодишни пациенти Райм и Сюзън Стрингър можеха да се възползват само от техниките за поправяне на щетите. Но това опираше винаги до един неподдаващ се на решение проблем: клетките на централната нервна система — онези в мозъка и в гръбначния стълб — не се възстановяват така, както в кожата на пръста ти след порязване например.

Това беше борба, която лекарите от Центъра за лечение на наранявания на гръбначния стълб водеха всеки ден и „Пемброк“ беше в челния отряд. Сюзън му описа впечатляващ брой техники, предлагани от центъра. Те работеха със стволови клетки, опитваха се да пренасочат пътя на нервите, използвайки периферни нерви (всеки нерв извън гръбначния мозък, който може да се регенерира) и третирайки травмите с лекарства и други медикаменти, за да стимулират регенерацията. Дори изграждаха неклетъчни „мостове“ около увреденото място за пренасяне на нервните импулси между мозъка и мускулите.

Центърът имаше също и голямо отделение за протези.

— Беше удивително — говореше Сюзън. — Видях запис на болна от параплегия жена с имплантирано цифрово управление, свързано с голям брой жици. Тя ходеше почти нормално.

Райм се загледа в кабела „Бенингтън“, използван от Галт при първата атака.

Жици…

Сюзън започна да му описва някаква система, наречена „свободна ръка“, и други подобни, включващи имплантиране на стимулатори и електроди в ръката.

— Със свиване на рамото или движение на врата по определен начин можеш да постигнеш координирани движения на ръцете и пръстите. Някои пациенти започват дори да се хранят сами — обясняваше тя. — Лекарите призовават отчаяно пациентите да не ходят при разни шарлатани — разказа ядосано за един лекар в Китай, който прибирал по 20 000 долара, за да пробие дупка в главата или в гръбнака на пациента и да му имплантира тъкан от ембрион. С никакъв ефект, разбира се, освен подлагането на човека на смъртоносен риск, по-нататъшни увреждания и финансов банкрут. Лекарите от центъра „Пемброк“ са завършили престижни световни медицински университети — увери го тя.

И давали винаги реалистични прогнози, тоест скромни. Квадриплег като Райм няма да проходи, но би могъл да подобри работата на белия си дроб, да раздвижи и други пръсти и най-важното, да възвърне контрола си над бъбреците и пикочния мехур. Това би намалило значително риска от атаки на дисрефлексия — онова скачане на кръвното налягане, което може да доведе до мозъчен кръвоизлив и да влоши сериозно положението му. Или направо да го убие.

— На мен много ми помогна. Мисля, че до две години ще мога отново да ходя.

Райм слушаше и кимаше. Не се сещаше какво друго да каже.

— Не мислете, че работя за тях. Нито съм защитник на правата на инвалидите. Аз съм редактор, който случайно е и параплегик — ехото от собствените му мисли предизвика у Райм слаба усмивка. Тя продължи: — Но когато детектив Сакс ми каза, че работи с вас, си помислих: „Това е работа на съдбата“. И реших да дойда и да ви разкажа за „Пемброк“. Те могат да ви помогнат.

— Аз… признателен съм ви.

— Чела съм за вас, господин Райм. Вие сте направили много за спокойствието на града. Може би е време да направите нещо добро и за себе си.

— Ами… нещата са сложни — той нямаше представа какво означава това, още по-малко защо й го каза.

— Знам, страхувате се от риска. И би трябвало.

Наистина, за него, като човек с четвърта степен параплегия, една операция криеше много повече рискове, отколкото за нея. Той беше склонен към високо кръвно, респираторни усложнения и инфекции. Въпросът беше в баланса. Заслужаваше ли си да рискува с операция? Преди няколко години за малко не легна под ножа, но появата на нов случай осуети плановете му. И той отложи за известно време всички процедури.

Но сега? Той се замисли: живееше ли, както искаше? Разбира се, че не. Но все пак беше доволен. Обичаше Сакс и тя него. Имаше своята работа. Не беше готов да зареже всичко това и да хукне след някаква нереалистична мечта.

Обикновено стиснал здраво устни, когато ставаше дума за лични чувства, сега сподели със Сюзън страховете си и тя го разбра.

После изненада себе си още повече, като продължи с признания, стигнали до ушите на малцина.

— Чувствам, че моята същност е в ума ми. Там живея аз. Понякога си мисля, че съм добър в работата, защото съм в това положение. Няма какво да ме разсейва. Силата ми идва от болестта. Ако можех да се променя, ако можех да стана „нормален“, дали това няма да навреди на работата ми? Не знам. И не искам да рискувам.

Сюзън се замисли.

— Интересна гледна точка. Но се питам дали не е просто извинение за страха от промяната.

Райм оцени честността й. Той също предпочиташе директния подход.

— В моя случай това е огромна крачка напред.

Тя се засмя.

— Благодаря ви за този разговор — рече той, усетил, че трябва да каже нещо. Тя го дари с още един разбиращ поглед. Този път го подразни по-малко, но той продължаваше да не схваща значението му, затова се смути.

Тя се облегна назад:

— Това беше. Мисията е изпълнена.

Той свъси вежди. Сюзън обясни:

— Донесох ви две влакна, които иначе нямаше как да намерите — и с усмивка изрече: — Искаше ми се да са повече — отново потърси погледа му. — Но понякога малките неща променят всичко. Сега е време да си тръгвам.

Сакс й благодари и Том я изпрати до колата.

Райм изчака и веднага се обърна към Сакс:

— Това беше капан, нали?

— Може и така да се нарече — отвърна тя, — но при всички случаи трябваше да я разпитаме. Когато й се обадих, за да се уговорим, двете се заприказвахме. Тя разбра, че работя с теб, и поиска да си направи презентацията. Обещах й да я запозная с известния човек в инвалидна количка.

Райм се усмихна вяло.

Усмивката му угасна, когато тя се наведе към него и шепнешком каза, за да не чуе Мел Купър:

— Аз не искам друг мъж до себе си, Райм. Но искам да съм сигурна, че си здрав. Това е всичко, което ме интересува. Каквото и да избереш, за мен ще е добре.

Райм си спомни заглавието на оставената от доктор Копецки брошура: „Умри с достойнство“.

Избор…

Тя се наведе още малко и го целуна. Той усети, че дланта й се притиска до челото му малко по-силно, отколкото е необходимо за жест на нежност.

— Как е? Имам ли температура? — попита с усмивка.

Тя се засмя.

— Всички имаме температура, Райм. Не знам дали твоята се е покачила — каза и го целуна отново. — Сега иди да поспиш. С Мел ще продължим още малко. Скоро ще съм при теб.

И се върна към работната маса.

Райм се поколеба, но реши, че е прекалено уморен, за да е полезен в момента. Подкара количката към асансьора, където го посрещна Том и двамата влязоха в малката кабина. Потта продължаваше да мокри челото му. Усети, че бузите му горят. Това бяха симптомите на дисрефлексията. Но главата не го болеше и нямаше усещането, че следва пристъп. Том направи набързо вечерния му тоалет и го приготви за сън. После премери кръвното му и сложи термометъра.

— Малко е високо — отбеляза той, но установи, че няма температура.

После го прехвърли умело от инвалидния стол в леглото. Райм чу думите на Сакс: „Всички имаме температура, Райм“.

От клинична гледна точка това беше абсолютно вярно. Всички имаха. Дори и мъртвите.

54

Скоро се събуди от някакъв сън.

Опита се да си спомни подробностите. Не успя да си спомни достатъчно, за да прецени дали сънят беше лош или просто странен. Но със сигурност беше напрегнат. И по-вероятно лош, защото целият плуваше в пот, докато вървеше из турбинното помещение на „Алгонкуин“.

Според будилника на масичката беше малко преди полунощ. Сънят беше съвсем кратък и го остави замаян; трябваше му време, за да се ориентира.

Той остави работното облекло, каската и чантата с инструментите след атаката в хотела, но запази нещо от униформата, което сега проблясваше на стола до него: баджа с името и снимката. Загледа се в нея на отразяващата се от уличната лампа светлина. Огледа намръщеното лице на снимката с „Р. Галт“ под нея, а отгоре някак по-приятния за окото надпис:

Предвид стореното от него през последните седем дни не можа да не забележи иронията в лозунга.

Легна по гръб и се загледа в мръсния таван на наетата от него стая в Ийст Вилидж. Беше платил наема още преди месец под чуждо име, защото знаеше, че рано или късно полицията ще влезе в апартамента му.

Оказа се по-рано от предвиденото.

Той изрита завивката на земята. Беше мокър от пот.

Замисли се за електропроводимостта на човешкото тяло. Съпротивлението на нашите хлъзгави вътрешни органи беше не повече от 85 ома, което ги правеше силно податливи на тока. Съпротивлението на мократа кожа беше хиляда, дори по-малко. Но на сухата достигаше над 100 000 ома. Ето защо, за да прокара енергията през човешкото тяло, му трябваше ток с високо напрежение, обикновено около 2000 волта.

Потта улесняваше до голяма степен нещата.

Докато изсъхваше, кожата му се охлади и съпротивлението й се покачи.

Умът му подскачаше от мисъл на мисъл: плановете му за утре — какъв волтаж да използва, как да монтира кабелите. Замисли се за хората, с които работеше. И за хората, които го преследваха. Онази жена, детектив Сакс. По-младият полицай, Пуласки. И разбира се — Линкълн Райм.

После мисълта му се отправи в съвсем друга посока: през петдесетте години двама мъже — химикът Стенли Милър и Харолд Юрей от Чикагския университет, провели много интересен експеримент. Създали в лабораторни условия тяхна версия на първична супа и атмосфера, подобна на онази, покривала Земята преди милиарди години. Пуснали електрическа искра в сместа от водни пари, амоняк и метан, имитирайки мълнията, като онази, която се появила на Земята преди стотици хиляди години.

И какво станало?

Два дни по-късно открили нещо потресаващо: в тръбичките на системата имало аминокиселини, така нареченият строителен материал на живота.

Така доказали, че животът се е появил вследствие на електрическа искра.

Малко преди стрелката на часовника да стигне до дванайсет, той съчини следващото си писмо до Анди Джесън и управата на Ню Йорк. После си легна и докато потъваше в дебрите на съня, отново се замисли за електричеството. По ирония на съдбата искрата, създала за част от секундата живот преди много, много години, утре също толкова бързо щеше да го отнеме.