Шалом убиецо

1.ЙерусалимКраят на пролетта, 1986 година

В града на древните царе, издигащ се по изпечени от слънцето хълмове, където някога се е молил Исус, пресечен с опасни долчини, из които Мохамед е яздил белия си кон, и осеян с руини, окъпани от сълзите на Авраам, индустриалният център „Талпиот“ със сигурност не беше идеалното място, което да увенчае края на нечия държавна служба. Всъщност, както добре съзнаваше Ейтан Екщайн през тази благоуханна от настъпващото лято утрин, много от тези субсидирани, маловажни и нямащи нищо общо с историята сгради със сигурност служеха като неприятен намек от страна на Пророците Работодатели.

Прокажената грозота на индустриалния център и изпращането на Екщайн там сякаш предполагаха, че това е по-скоро място за унил завършек, отколкото за светло начало.

Защото иначе Йерусалим не може да се нарече другояче освен величествен. Всяко човешко същество, което някога е било тук за един-единствен ден или за половин век, остава завинаги запленено от красотата му. Независимо от своите кина, автомобили и компютри Йерусалим не може да бъде модернизиран. Той просто отказва да бъде въвлечен в антиестетиката на двадесети век. Лицето на Йерусалим е от камък, който упорито и сам избира своя блясък от спектъра на слънцето и небесата, за да го отразява към омаяния поглед.

Познавачи на архитектурата казват, че характерът на града може да се познае от сенките, които той хвърля. Улиците на Йерусалим са изрисувани по-скоро със силуети на високи арки, отколкото на ъгловат метал, с куполи на джамии и грапави остриета на кули вместо със студени, синтетични небостъргачи от закалено стъкло. Вярно е, разбира се, че зад издигащите се високо над централния хълм крепостни стени на Стария град могат да се видят контурите на почернели от слънцето крака и къси поли, на модерни мъжки сака и войнишки автомати. Но те се смесват с расата на монахините, с галабиите на арабите и дългите палта на хасидите14. По улиците под него автомобилите също се перчат с модерните си форми, но те изглеждат някак временни, сякаш всеки миг конете и камилите ще заемат отново своето място, а това изобщо няма да разтревожи или изненада някого.

Малко са местата в града на Давид, които да нарушават законите на естетическата наслада. Но индустриалният център „Талпиот“ със сигурност е едно от тях и точно затова Ейтан Екщайн го мразеше толкова.

Центърът е построен в южните покрайнини на града, в една котловина, която се намира доста под линията на хоризонта. Тя представлява нещо като покрито с прах дъно на котел между Бака и пътя за Хеброн, минаващ през Витлеем. В Йерусалим има излишък от праведници, министри и философи, но той така и не е успял да привлече износители, предприемачи или производители. Така че ИЦТ е компромис за града.

— Имаме нужда от него — казал навремето кметът. — Само че не искам да ми се налага да го гледам.

Центърът представлява три извити като конска подкова сгради. Четириетажните им стени са покрити с оригинален йерусалимски камък, но това е просто един жест към гражданските архитектурни изисквания. Вътре повечето от коридорите, стените, стълбищата и вратите са от метал, боядисани с гладка синя боя, предпазваща ги от ръждата. В източната част се намират магазини. Складове за играчки, за мебели, помещения за продажба на пица и фалафел и даже истински ресторанти. Във вътрешността помещенията се дават под наем. Те са обширни и евтини и затова са привлекли десетки дърводелски работилници, стругарски и други услуги, фотостудия и производители на керамични изделия.

Най-важният елемент, привлякъл очите на Управлението към това място, беше евтиният наем. И счетоводителят не би могъл да бъде упрекнат за това, че си върши добре работата. Също толкова важен реквизит на това място беше и анонимността. Защото, когато се интервюират кандидати за агенти на отдела за специални операции, те не бива да виждат нищо съществено, докато не бъдат одобрени окончателно.

С ума си Екщайн приемаше всичко това, но емоционално се чувстваше като изпратен в изгнание. Да, това чувство го мъчеше вече много отдавна.

Кракът му беше почти оздравял. Истинско чудо, като се има предвид, че докторите бяха стигнали на косъм от ампутация. Бяха минали почти шестнадесет месеца от онази дъждовна януарска нощ, когато пристигна във военното крило на болницата „Асаф А-Рофе“ в Рамала. Преоблечен в стандартната униформа на израелската армия, с небрежно откъснат крачол на панталона, той беше приет като ранен от престрелка в Южен Ливан. Разкъсванията на нервна тъкан, костта и кръвоносните съдове бяха сериозни, а плътта му страдаше от липсата на кислород в резултат на превръзките въпреки внимателната, но агресивна намеса на военния хирург.

Известно време кракът му висеше на косъм. Хирурзите от ортопедичното отделение и колегите им от неврохирургията извършиха две петчасови операции почти една след друга. Въпреки напрежението те останаха напълно дискретни и не обърнаха внимание, нито пък дискутираха по-късно несъзнателното бълнуване на пациента си преди операциите и в следоперативния период. В болницата го приеха като капитан Ейтан Екщайн от 202-ра десантна парашутна бригада — командир на рота, който е бил ранен близо до Сидон. Но той бълнуваше за Германия, за някой на име Камил, който явно го ужасяваше, и за изгубен другар на име Петер. Странно име за приятел на израелски десантчик.

Един от хирурзите имаше син, служещ в 202-ра бригада. Така че той знаеше, че тя в момента се намира на учения в пустинята Негев, доста надалеч от Ливан. Но вероятно присъствието на набития, плешив майор със стоманеносини очи, който наблюдаваше операцията от един ъгъл на залата, накара доктора да премълчи съмненията си.

Екщайн прекара повече от половин мъчителна година в „Асаф А-Рофе“. Първоначално за доста дълго време беше неподвижен на легло — скучаещ до смърт през деня и измъчван от ужасни, предизвикващи изпотяване кошмари след мръкване. Той наблюдаваше почти цяла вечност гипсирания си крак, докато сложната хидравлична система го раздвижваше бавно нагоре и надолу, прегъваше коляното и изпъваше бедрото подобно на някаква средновековна машина за мъчения.

За персонала изглеждаше странно, че нито един член на семейството не се появява да види красивия капитан парашутист. И вероятно на това отдаваха затвореното му и мрачно настроение. Но пък откъде можеха да знаят, че родителите му продължават редовно и всеки месец да получават от него пощенски картички, пуснати от историческите столици на Европа? Другите ранени войници бяха направо изтощени от потока посетители. Приятели, пристигащи с прашните си униформи и оръжие направо от ученията, весели приятелки, натоварени с лакомства майки и бащи. Малкото посетители на Ейтан, макар и явно млади военни, винаги идваха в цивилно облекло. Приказваха празни приказки, а понякога пошепваха нещо на пациента. Набързо.

Когато Екщайн постигна първия си успех и получи разрешение да седне в инвалидна количка, започнаха да се появяват Другите. По-възрастни мъже със стойка на офицери, облечени в обикновени цивилни дрехи, с куфарчета в грубите ръце. Понякога пациентът изчезваше с тях за часове. Извеждаха го навън в една от отдалечените слънчеви градини на болницата.

За Екщайн кратките разпити бяха много по-болезнени от заздравяващите рани, останали от куршумите и скалпелите. Но пък те донесоха изясняване.

В резултат на разговорите с Екщайн следователите освободиха от отговорност за „Фиаското в Богенхаузен“ повечето от членовете на Групата. Самият Ейтан не можеше да бъде напълно реабилитиран като ръководител на Групата и защото всъщност беше убил един невинен арабин — шофьор на име Мохамед Наджиз. Голяма част от вината беше стоварена върху специалистката по фоторазпознаване наречена Труде, която уволниха набързо. Като командир на цялата операция Бени Баум пожела и съответно си получи по-голямата част от наказанията.

Дългият престой в „Асаф А-Рофе“, естествено, си имаше и добрите страни. Ейтан Екщайн просто беше принуден да си вземе отдавна необходимата му почивка. Толкова отдавна възприел животинския инстинкт на бойното поле, сега той бавно възстанови част от човешкия си образ заедно с идентичността си. Започна да възприема естествено звученето на собственото си име и стегнатите пружини на условните рефлекси започнаха да се отпускат. Знаеше, че никога повече няма да бъде оперативен агент в „Специални операции“, и най-накрая започна да се примирява с това.

И накрая, но, разбира се, най-хубавото от всичко беше това, че срещна Симона. Тя никога не го закачаше, не му се натрапваше. Беше млада медицинска сестра, родена да се раздава. На Екщайн му беше нужно известно време, но накрая забеляза гарвановочерната й коса, пронизващите зелени очи и широката, весела усмивка. Отношенията им се развиха бавно и традиционно, но след половин година той беше в плен на взаимна любов. Скоро след изписването на Екщайн те вече бяха женени.

И така той се завърна, макар че никога повече нямаше да участва реално в играта. Вероятно щеше да наблюдава откъм пейките като изморен състезател, но завинаги щеше да си остане само наблюдател на схватките на истинските шахматисти. Често се опитваше да се убеди в многобройните щастливи придобивки, да потисне спомените. Всъщност днес беше решил да изостави бастуна си. Докторите бяха казали, че винаги ще понакуцва.

За съжаление само Ейтан тайно съзнаваше, че и умът му завинаги ще остане ранен инвалид.

Офисът се намираше в централната подкова на Индустриалния център. Разположен беше на третия етаж, чак в края на югозападния коридор, с прозорци към вътрешната страна на подковата. За да стигнеш дотук, трябваше да се изкачиш по бетонното стълбище, намиращо се в нещо като тъмен кладенец, а после да изминеш още петдесет метра по открития коридор с парапет, който гледаше към вътрешния двор.

Сините метални плъзгащи се врати напомняха на Екщайн за фризера в болничната морга. Върху външната страна на вратата имаше малка табела, на която пишеше:

Вътре тясното бетонно пространство беше разделено на две стаи. В едната имаше купчини празни дървени щайги за плодове. Главният офис беше обзаведен с бюро, два стола и телефон. Зад бюрото цялата стена беше покрита с карта на света, кръстосана с линиите на търговски пътища до най-различни екзотични пристанища.

В „Бар-Цоар ООД“ нямаше никакъв лукс, тъй като се предполагаше, че едва започва дейността си. Ако някой се поинтересуваше, щеше да разбере, че фирмата търси няколко предприемчиви млади мъже и жени, които да работят в задграничните й бюра. Появата на здрави младежи в униформа не би накарала никого да повдигне учудено вежди, тъй като в Израел е прието към края на службата си войниците да започват да си търсят работа с надеждата за интересни пътешествия в чужбина.

Ейтан седеше зад голямото метално бюро. Приличаше напълно на всеки друг млад йерусалимски чиновник. Беше обут в сини дънки, платнени обувки и риза с пагончета, ръкавите на която бяха навити до изпъкналите бицепси на ръцете му. Единствената му видима особеност би могъл да бъде черният, водонепроницаем часовник „Брейтлинг“, който си беше купил навремето от Швейцария, но само познавач можеше да оцени стойността му. Инструментите на настоящата работа на Екщайн бяха малко — купчина жълти бележници, чаша с моливи и острилка. Естествено, имаше и препълнен пепелник, както и неразделните пакети с цигари „Тайм“. Наложи му се да се откаже от „Ротманс“. Те вече не бяха част от прикритието и никой не би му платил разходите за вносни цигари.

Ейтан всъщност не беше интервюиращият. Тази задача се изпълняваше в Главния щаб в Тел Авив. Одобрените на първия етап кандидати за агенти след това преминаваха през интензивен период на проучване. Умовете и телата им биваха проверявани и изпитвани месеци наред от доктори и психолози.

А междувременно задачата на Екщайн беше да записва на ръка всяка подробност от живота на кандидата от раждането му до настоящия ден. След това с докладите на Екщайн в ръка екипи от служители на отдела по проучване обикаляха страната, а често пътуваха и в чужбина, за да потвърдят верността на твърденията на кандидата.

Макар да беше наистина важна, тази длъжност се намираше в дъното на високата йерархия на службите в Специалното разузнаване. Въпреки че официално му бяха опростили ролята във „Фиаското в Богенхаузен“, Екщайн вероятно никога нямаше да „излезе от казана“. Така беше придобил популярност в Управлението израза на Льо Каре, когато ставаше дума за агент, изпаднал в професионално отношение в „преддверието на ада“.

Екщайн обмисляше възможностите си в кариерата, когато металната врата издрънча от почукването.

— Канес15 — надвика той бръмченето на общата охладителна система.

Голямата врата се плъзна и показа почернялото от слънце лице на млад войник. Той надникна вътре.

— Това ли е „Джейкъб Бар-Цоар ООД“?

Ейтан го изгледа равнодушно.

— Няма ли я табелката на вратата?

Войникът се изчерви и отмести настрани вратата. Влезе в офиса. За миг воят на трионите отекна откъм дърводелската работилница, намираща се в двора отдолу. Войникът затвори вратата и се обърна към Екщайн. Присви очи, за да привикнат от яркото слънце навън към мрачните сенки на стаята.

— Седни — показа стола насреща си Екщайн.

Младият войник седна. Беше сержант на около двадесет години, облечен в светлобежовата униформа на военновъздушните сили с автомат „Галил“ през рамо. Късата му кестенява коса беше с изгорели от слънцето краища, а в очите му все още можеше да се прочете известна невинност. „След една година при нас този поглед ще изчезне завинаги“ — поиска да му каже Ейтан.

— Име?

— Хм-хм — изкашля се войникът. — Фолберг. Жерар. 31–51–024.

Притеснението на момчето беше явно, както и френският му акцент. Екщайн се усмихна.

— Не си военнопленник, Жерар. Можеш да се поотпуснеш.

Сержантът се усмихна. Той наведе поглед към дланите си и прехвърли крак върху крак. Ейтан му предложи цигара и той веднага си взе.

— А сега просто ще си поговорим — продължи Ейтан. — Ще ни отнеме известно време, но ще започнем отначало, а може да ти се наложи да дойдеш още веднъж. Става ли?

Войникът кимна.

— Добре.

Екщайн взе един от бележниците и приготви молива да записва.

— Да започнем с раждането ти и първите десет години от живота ти. Не пропускай нито една подробност. Аз ще избера онова, което би трябвало да запиша. Започвай.

Войникът започна да говори:

— Роден съм в Тулон през 1964 година…

Винаги се започваше по същия начин, както стана и със самия Ейтан преди повече от осем години. Те почти винаги са европейци, родени в чужбина и след това емигрирали в Израел. Или пък ако не, то са отгледани от израелци от европейски произход и говорят поне още един език освен иврит. Станали са добри войници, с отлични досиета и обикновено служат в елитни подразделения. Този французин служеше в 996-о, поделението на военновъздушните сили за спасяване на пилоти. За да попаднеш в него, трябва да си наистина добър и още по-добър, за да се задържиш.

Още когато започна да записва подробностите, Екщайн почувства убождането на завистта. Спомни си своите първи месеци при проучването, възбудата от неизвестното. Спомни си тръпката при първата среща с работата на разузнавача: тайнствените интервюта, странните изпити, секретните срещи в тъмни кафенета със строги „цивилни“, които запомнят всяка твоя мимика.

Като че ли „Гибуш“ беше най-милият му спомен. Това е армейският тест за възможността на войника да работи в група. Там, на бойното поле, за пръв път той срещна Серж Самал, Цвика Пърлман и Майк Даган, без да знае, че след време ще мисли за тях единствено като за Райнер Люкман, Хари Вебер и Петер Хаузер. Дълги месеци те учиха заедно, тренираха заедно, носеха се един друг със самоделни носилки. А през цялото време бъдещите им началници ги наблюдаваха като ястреби. Но дори и тогава, когато само най-спокойните, най-смелите и най-талантливите останаха, приключенията едва започваха.

Романтичното раждане на агента от военното разузнаване не може да се сравнява с нищо. Тайното обучение, документацията, прикритията… Смяната на униформата с маскировката на цивилните дрехи, проследяването по улиците на Тел Авив, обучението с оръжията, историята на разузнаването, саботажа, свръзките. И тайните от приятели и семейство, които свързват сънародниците повече от годините на бойното поле с другарите от парашутната десантна бригада.

И накрая първите мисии.

Сега на Ейтан му се искаше да може отново да се върне, да може още веднъж да бъде обожаваният офицер, героят. А как му се искаше да е напуснал Играта по-рано, докато всяка операция все още беше съкрушителен успех. Дълго, преди изобщо да е чул името Амар Камил.

Е, поне изглежда, че кариерата на Ейтан не е единствената, силно разтърсена от Богенхаузен.

Почти веднага, след като е бил забелязан в Берлин през същия следобед, когато Ейтан би трябвало да го е убил в Мюнхен, Амар Камил беше изчезнал от лицето на земята. Първоначално никой не се хвана на уловката, както обичат да казват англичаните. Месеци след това западните разузнавателни служби го търсеха. Мосад, АМАН16, ЦРУ, МИ–6, Западногерманското разузнаване — всички душеха по пътищата на Европа и пазарите на Средния изток. Прехващаха се шифровани съобщения, подслушваха се разговори, информатори и дълбоко законспирирани резиденти тършуваха, но нищо не се появи. Чуха се слухове — Камил се оттеглил в Либия, обучавали го в Йемен, скрил се в нелегалност в Централна Америка. Накрая ръководителите на западните разузнавания, изглежда, приеха най-много повтаряната информация — собствените братчета на Камил са успели там, където израелското военно разузнаване АМАН се е провалило. Той е бил убит от съперник, от някоя още по-войнствена фракция, ако изобщо може да се прави такава разлика. Абу Нидал, Жорж Хабаш, Ахмед Джабрил — все някой от тях трябва да се е скарал с него или да е завидял на дейността на Камил. Сред братството на терористите междуличностните спорове обикновено се решават с куршуми.

Ейтан чу за пръв път новината за смъртта на Камил от Бени Баум. Майорът я изрече между другото, докато буташе инвалидната количка по слънчевата пътека в „Асаф А-Рофе“. Тогава Ейтан изпита вълна от емоции. Смъртта на Камил не можеше да изтрие грешката на Екщайн при убийството на Мохамед Наджиз, но имаше някакво радостно възмездие в това да чуеш, че и кариерата на врага се е провалила. После, почти веднага, Екщайн почувства и странно съжаление. Защото какво друго беше Амар Камил, ако не огледален образ на самия него? Да, палестинецът беше жесток, явно заслепен убиец. Но ако този човек беше евреин, а не арабин, ограничен от тиранията на държавата си като враг, който не може да бъде нает на желаната от него работа, той, разбира се, би станал нещо съвсем различно. Даже би могъл да бъде партньор на Ейтан.

Тихите месеци на оздравяването сигурно бяха омекотили професионалната острота на Екщайн, но дълбоко набитото в главата му обучение го беше направило скептичен. Затова той не се поддаде на чувството на облекчение. Амар Камил бил изчезнал ли? Мъртъв? Колко пъти от цял свят бяха идвали такива съобщения за някои от вражеските лидери само за да бъдат опровергани от познатия ураган изстрели на някое летище? Какъв процент от шпионските доклади са „качествен продукт“ и колко от тях са „измислица“? Каква част от всичко е дезинформацията?

Ейтан знаеше отговорите на тези въпроси. Главният равин на Израел би могъл да се закълне в скъпоценната си брада, че Амар Камил е мъртъв, но преди да повярва, на Ейтан му беше нужно да види студения труп. Знаеше, че това чувство за „неуредени сметки“ вероятно ще остане в него чак докато умре.

— Ще повярвам в това чак когато си оправим сметките — отговори кратко той на Бени Баум.

А междувременно Екщайн преживяваше собствената си бавна „смърт“ в Службата. Разбира се, заплатата е добра, плюс сумите за инвалидност. След по-малко от две години ще може да се оттегли с непълна пенсия. Да, факторът на унижението е висок, но благодарение на дълбоката секретност на работата никой освен колегите не знае за грешките му. Той е почти на тридесет и три години и е взел близо половината от изпитите за висше образование. Двамата със Симона се опитват да си направят бебе. Все пак си има някакво бъдеще.

Ако само би могъл да прехапе устни и да търпи…

Въпреки скучното естество на задачите на Екщайн следобедът настъпи бързо. Трябваше да слуша, да внимава, да записва, да разпитва, а по този начин времето мина бързо. Към 15:30 часа беше разговарял с петима кандидати. Четирима мъже и една жена. Отдели половин час да изяде направения му от Симона сандвич с пилешки шницел и да прочете по-интересните статии в „Йедиот“17.

Отпиваше от чашката нескафе и чакаше последния кандидат, когато телефонът звънна.

— „Бар-Цоар“, шалом18.

— Край за днес — каза един глас.

— Къде е последният? — попита Екщайн.

— Отхвърлен. Можеш да идваш.

— Довиждане — каза Екщайн и затвори.

Екщайн се облегна на металния канцеларски стол. Доволен беше, че е свършил за днес, но усещаше познатото гъделичкане в стомаха. Някога пеперудките се появяваха само във върховния момент на опасни операции. А сега започваха да пърхат винаги когато Екщайн се готвеше да тръгва към щаба.

Той се изправи, усети острото щракване в дясното си коляно, но не му обърна внимание и започна да разчиства. Бележниците бяха изписани с драсканиците му. Прибра ги в куфарчето. После провери всички чекмеджета на бюрото, както и пода, за да не остане нито едно парченце хартия. Извади пластмасовата торбичка от кошчето за боклук и я завърза.

Може да изглежда параноично, но Екщайн подозираше, че някоя нощ полковник Бен-Цион сигурно ще изпрати двойка „порцим“. Това са „касоразбивачите“ на Управлението, които могат да отворят всичко, като се започне от детска спестовна касичка и се стигне до личния сейф на министър-председателя. Те ще влязат тихо, ще претърсят помещенията на „Бар-Цоар ООД“ и ако открият и най-малката прашинка веществено доказателство, той ще има да съжалява за това цял живот.

Полковникът не обичаше Екщайн. Присъствието на мрачния капитан беше постоянно напомняне за Богенхаузен, а Бен-Цион не обичаше да вижда този накуцващ образ на Несполуката да се върти из Управлението.

Полковник Ицик Бен-Цион беше причината за „пеперудките“ в стомаха на Екщайн. И чувството на неприязън беше взаимно. Ейтан се надяваше, че ще успее да си свърши работата в щаба, без изобщо да види началника.

Лъскавият дървен бастун беше опрян на циментовата стена и чакаше господаря си. Екщайн се поколеба дали да не го изхвърли с боклука, но му се стори жестоко да постъпва така с този верен приятел. Затова го вдигна, хвана го през средата заедно с дръжката на куфарчето си и излезе в слънчевия открит коридор, понесъл в другата си ръка торбичката с боклука.

Първите няколко стъпки без помощта на бастуна бяха мъчителни. Дясната му бедрена кост като че ли стържеше по ставите си. Но силното следобедно слънце помогна и скоро мускулите му се стоплиха. Беше доволен от напредъка си. Трите етажа на стълбището бяха най-трудното препятствие. Държеше се за парапета и когато стигна долу, беше изпотен, но доста доволен от себе си. Един фотограф, който използваше съседния до неговия офис, го изпревари забързан.

— Как е? — подхвърли му на минаване той и кимна към крака.

— Екстра! — усмихна му се Ейтан.

Блестящата му черна кола „Фиат Панда“ се печеше на един паркинг до шосето за Витлеем. Беше прибрана и стегната като малък джип. Ейтан много харесваше колата си главно заради залепената емблема на задното й стъкло. Представляваше два червено-бели парашута от типа „летящо крило“ и надпис с големи червени букви: „Следвай ме към парашутните десантчици!“ Толкова дълго му беше забранено да показва подобни егоистични амулети… Но вече никога няма да се върне на оперативна работа. Затова беше си казал „майната му“ и залепи ярката емблема. Какво би могъл да му стори Бен-Цион? Да го изпрати в Ливан ли?

Когато приближи пандата, Екщайн почти не съзнаваше факта, че е същество със странни навици. И че вероятно винаги ще си остане такъв. Когато се намираше на улицата, ушите му бяха наострени като на прилеп и сканираха околността за необичаен звук като щракване на затвор на оръжие, потропване на стъпки на преследвач. Очите му автоматично огледаха паркинга, като запаметяваха лица и ги сравняваха в паметта му за неслучайни повторения. Той инстинктивно погледна към шасито на фиата, като бързо сравни вида на естествените за автомобила издатини с вероятни новопоявили се форми. Когато накрая посегна към дръжката на вратата, пръстите му се поколебаха за миг, а очите прегледаха ключалката за драскотини и пространството под таблото за неспецифични жички.

Ако беше осъзнал, че го прави, би се почувствал глупаво. Вече не се намираше в Европа на „вражеска територия“. Това беше родният му град и тук практически нямаше опасност. Но това бяха несъзнателни реакции, нещо като инстинктивната проверка на системите, която правят пилотите преди полет.

И въпреки това понякога Екщайн се сблъскваше мъчително с упоритостта на дълбоко вкоренените си рефлекси. След като напусна болницата, при осребряване на чек, той на три пъти се беше представил с името от легендата си. Естествено, израелския му документ за самоличност показваше друго име, поради което ядосаните банкови чиновници отказаха да извършат услугата. Изчервен от срам, Екщайн беше принуден да се извини и да излезе набързо, задъхан и полазен от студени тръпки под горещото слънце. Докато беше на оперативна работа, никога, ама никога не беше му се случвало подобно нещо. Това беше жестоката цена на оздравяването.

Сега все още не беше лято, но вътре във фиата беше топло като във фурна. Екщайн прибра картона, с който покриваше кормилото и таблото и който не вършеше кой знае каква работа, освен да предпази волана от разтопяване. Свали двете предни странични стъкла, закопча предпазния колан, запали цигара и включи двигателя.

Карането изобщо не дразнеше крака му. Седалката беше дръпната възможно най-назад, а педалите бяха изработени по поръчка така, че да използва само здравия си крак. Екщайн обичаше да кара. Това беше едно от малкото удоволствия, когато чувстваше, че изцяло контролира съдбата си.

Когато наближи центъра на града, вече минаваше четири следобед. Можеше да тръгне по улица „Цар Давид“, която е най-прекият път, но в този час стените на Стария град щяха да хвърлят измамни, горещи сенки върху нея. Затова вместо да завие наляво от „Дерех Хеврон“ и да мине покрай гарата, той тръгна направо към кръстовището при „Абу Тор“. После продължи надолу и около „Султанския басейн“, след което излезе на булевард „Ерусалимската бригада“. Гледката на високите стени на Стария град му доставяше удоволствие, докато преминаваше плавно покрай прозорците на фиата. Поглеждаше в огледалото за обратно виждане някак по-често от необходимото. Не си направи труда да признае, че заобиколният път отлага пристигането му макар и само с няколко минути.

Твърде скоро се намери на булевард „Яфа“, който се спуска към площад „Цион“. Движението беше слабо, банките, магазините и кафенетата още не бяха отворили след обедната почивка. Зави остро надясно и пое нагоре по склона на „Елени Амалка“. Вече усещаше напрежението и се надяваше полковник Бен-Цион да бъде някъде извън службата.

Руският комплекс с множеството си сгради за религиозни архиви, затворнически килии и държавни учреждения представлява нещо като самостоятелен малък град. Намира се върху голям плосък хълм откъм северната страна на булевард „Яфа“, но сякаш е на съвсем друга планета. Докато само на няколко метра от него йерусалимските граждани разговарят оживено по масичките на откритите кафенета или харчат парите си за шварма, сладолед и бански костюми, вътре в комплекса православни монахини се молят за опрощение, мускулести агенти на Шабак19 планират контраразузнавателни операции и палестински терористи се опитват да не се пречупят пред разпитващите ги следователи.

По булевард „Яфа“ влюбени си уреждат срещи, а в комплекса яростни съдии удрят с дървените чукчета по катедрите.

И неизвестно за всеки, с изключение на онези, които работят там, управлението за Специални операции на АМАН също се е настанило временно на това място.

Допреди два месеца всички големи разузнавателни организации работеха в района на Тел Авив. Главният щаб на ИА — израелската армия — се намира в центъра на Тел Авив в „Кирия“, а шефовете обичат цялата информация да им е подръка. Средният изток е място, където операциите и войните се развиват бързо, а изходът им зависи от светкавични рефлекси. Ако ти трябва нещо бързо — досие, разпечатка на съобщение, разузнавателна снимка или експерт, — не ти се иска да чакаш, докато пристигне отнякъде извън града.

„Специални операции“ притежаваха собствена сграда, твърде малка за бързото разрастване на Управлението. Полковник Ицик Бен-Цион непрекъснато искаше по-голяма, но финансовият отдел все се оправдаваше с липса на средства. Обаче при една рутинна проверка на сградата и по случайно съвпадение с най-разгорещените дебати за бюджета, „чистачите“ откриха „цатат“ — подслушвателно устройство. При това в шифровъчната зала. Бен-Цион само дето не припадна, подбра заместника си и хукна към щаба, където нахлу в кабинета на заместник-директора и половин час блъска по бюрото му. В Израел обикновено онзи, който вика най-силно, получава каквото поиска. А Бен-Цион изигра мелодраматичната си роля прекрасно. Крещеше за двата руски траулера, оборудвани за електронно подслушване, които се намират току пред Хайфа. Викаше как не можел даже да се изходи по нужда, без в Москва да му преброят лайната, и затова нищо чудно, мамка му, че хората му не могат да извършат и едно просто елиминиране, щом като в залата за шифроване се прониква по-лесно отколкото при ярконска курва.

И докато чиновниците покорно тръгнаха да търсят да закупят такава, на Бен-Цион му разрешиха да се изнесе от Тел Авив и да се настани временно в Йерусалим. Хората, които познаваха добре полковника, се усмихваха, защото беше изиграл ролята си перфектно. Ицик Бен-Цион страдаше от желание да си построи империя и с това постави първия й камък. Двама от агентите му се зачудиха доста недискретно по въпроса кой ли всъщност е поставил „бръмбарите“ и набързо се озоваха назначени за дълго като наблюдатели в Уганда.

Ейтан влезе в дългия паркинг, вече наполовина запълнен с цивилни и полицейски автомобили, но продължи да кара навътре в комплекса. Руската православна черква се намира в центъра, издигнала се величествено сред плоските, издраскани от куршуми държавни каменни сгради. Черквата има няколко каменни кули, завършващи с лъскави зелени куполи и златни православни кръстове, блестящи под слънцето. Около тези стълбове на вярата се издигат кулите на бдителността и страха — масивни радарни антени, мрежи за радиозасичане и сателитни чинии.

Екщайн мина с колата покрай Главния щаб на полицията, откъдето набити следователи ескортираха група млади араби към сградата на Върховния съд. Тълпа арабски бащи, майки и деца тревожно пристъпваха подир синовете и братята си, като вдигаха с краката си малки облачета прах. Точно под сградата на съда имаше малък паркинг. Всички коли на него бяха военни, но без изключение с цивилни регистрационни номера. Само някоя допълнителна радиоантена би могла да ги издаде. Ейтан паркира там. Просто още един държавен чиновник.

Управлението за специални операции беше избрало подходяща сграда за временната си резиденция. Дворът беше прашен, а входните врати с олющена боя. Потъмнелите месингови табели пред входа бяха напълно безинтересни и дори отблъскващи. На едната пишеше:

Друга представяше:

Трите етажа завършваха с плосък покрив, а потъмнелите от времето стени едва покриваха минималните естетически стандарти, изисквани от градската управа на Йерусалим.

По покрива нямаше антени, тъй като всички телексни, заглушителни, телефонни и сателитни кабели бяха прекарани под комплекса по комуникационни тунели и свързани към полицейските и пощенски кули. Прозорците на северната страна на сградата гледаха към Върховния съд и по този начин изключваха проблема от любопитни очи на цивилни. Северните прозорци гледаха към булевард „Яфа“, но там масивната фасада на Централната поща служеше като истински параван откъм улицата. Въпреки това всички прозорци имаха пердета и върху всяко стъкло беше прикрепена с вакуум специална диафрагма, трептяща със случайно избрани честоти, изпращани от централен предавател. Вибрациите пречеха на всякакви опити да „се разчетат“ било с лазерни или други устройства каквито и да било звукови вълни, преминаващи отвътре навън през стъклото. Разбира се, цялата сграда бръмчеше като разярено гнездо на оси. Но човек свикваше бързо и това не го дразнеше повече, отколкото шумът на климатичната инсталация. Затова пък тук тя работеше само през най-непоносимо горещите дни, и то единствено за да поддържа подходяща температура за компютрите.

Екщайн излезе от колата. Кракът малко го стягаше в коляното, но той остави бастуна и взе само куфарчето и малката торбичка с боклук. Пое дълбоко дъх с прохладния привечерен бриз, изправи рамене и тръгна.

Охраната при главния вход на пръв поглед изглеждаше повърхностна. Почти всички обществени сгради в Израел ползват частни охранителни фирми, за да пазят входовете им. Това са възрастни мъже в униформа, които проверяват куфарчета и чанти за оръжие или експлозиви. Мъжът при входа на СпецОп в хладното фоайе не изглеждаше по-различен. Беше над петдесетте и носеше измачкана небесносиня риза с платнени пагончета и черна емблема с кръстосани черковни ключове върху лявото рамо. Всъщност той беше бивш агент на Шабак. Казваше се Шломо Бернщайн и преди е бил шеф на сигурността на три от израелските посолства в чужбина. Беше понатежал от годините и твърде многото чуждестранна храна, но под на пръв поглед небрежната униформа още се криеше голяма сила. Освен това беше специалист по стрелба с мощния „Браунинг“, който почиваше в кобура на кръста му. Когато Ейтан приближи към бюрото, Шломо го погледна.

— Шалом, Тони — усмихна се едрият мъж. — Как е?

— Всеки ден е приключение. — Екщайн извади ламиниран пропуск. На него беше отбелязано най-високото разрешение за достъп на ИА, което позволяваше на приносителя да влиза във всеки военен обект в страната, без да му се задават каквито и да било въпроси.

Шломо продължи да се усмихва. Той дори не погледна към пропуска на Ейтан. Вдигна очи към малка телевизионна камера до тавана и натисна бутона на интеркома.

— Тони е — каза той на някакъв невидим чиновник.

Чу се тихо бръмчене и ключалката на металната входна врата щракна. Ейтан трябваше бързо да я дръпне, преди да се е затворила отново.

Екщайн беше някак обиден. Шломо би трябвало да прегледа пропуска му независимо от приятелството. За миг отново се превърна в оперативен ръководител.

— Знам, че ме познаваш, Шломо — каза той, като задържа вратата. — Но наистина би трябвало да поглеждаш това. — Той продължаваше да държи пропуска си в ръка.

Шломо го изгледа с вид на недоволен родител. Той протегна ръка, взе картата, извади списъка си, сравни два пъти лицето на Екщайн със снимката и му я подаде обратно.

— Все пак може да са ме уволнили снощи — продължи Ейтан. — Може да са ми отнели достъпа. Та аз може би идвам тук само за да убия Бен-Цион.

— Най-умната постъпка за цялата ти кариера — отвърна Шломо, докато прибираше списъка си.

Ейтан се изчерви занемял.

„Я Аллах — помоли се на Господ с общоприетия арабски израз. — Всеки ли знае какво чувствам?“

Той влезе в „подводната“ стая, като дръпна вратата и я затвори подире си. Тя представляваше нещо като метален шкаф с голяма огледална стена. Един глух глас му заговори.

— Шалом, Тони. Какво носиш?

— Днешните интервюта и боклук за пещта.

— Оръжие?

— Да, ама не е опасно.

Откъм спикера се чу изсумтяване и бръмченето на втората врата.

Главната квартира на Управлението за специални операции на АМАН приличаше напълно на всяко друго учреждение в Израел. Всички стени бяха циментови, покрити с унила светлосива боя. По твърдата им повърхност е трудно да се закачат картини, снимки, карти или диаграми. Пироните не се задържат и затова всичко се закача с пластмасови лепенки, макар че в Йерусалим лепилото бързо изсъхва и трябва непрекъснато да ги подменяш. Подовете бяха от типичните евтини, напукани плочки. Господ да е на помощ на екстравагантния чиновник, който би се осмелил да нареди да му се сложи мокет. Ярката светлина идва или от промишлени флуоресцентни тръби, или от висящи голи крушки, така че дори и най-загорелите и отпочинали чиновници да изглеждат бледи на работното си място.

Тъй като се бяха настанили наскоро, Управлението преживяваше период на контролирана разхвърляност, граничеща с хаос. Коридорите бяха тесни и нямаше място за бюро на рецепция или пък удобни столове за чакащи. Олющени дървени маси, затрупани с незасекретени ежедневни доклади и вестници, правеха преминаването съвсем трудно. Телефонни кабели, компютърни линии и шифровъчни канали се извиваха от стая в стая и придаваха на коридорите вид на ремонтираща се палуба на фрегата. Неизбежните стъклени чаши и чинийки си почиваха навсякъде, където служителите са решили, че не им се пие повече кафе. Нервни „Чистачи“ се занимаваха с важната си работа, без някой да им обръща внимание. Така че освен забързаните служители на разузнаването, които щъкаха от стая в стая, тук се забелязваше и странното присъствие на мъже с очила. Те пълзяха на колене и бърникаха по кабелите, контактите по стените и всякакъв асортимент електронни уреди, като че ли в сградата се помещава и детска градина с бавно развиващи се вундеркинди.

Екщайн се заизкачва по бетонното стълбище към втория етаж. Взимаше по едно стъпало, като първо поставяше левия крак, а после се отпускаше върху десния. Носеше куфарчето и торбичката в лявата ръка, а с дясната се държеше за металните перила. До метално бюро в края на стълбището за втория етаж седеше млад мъж. Беше мускулест, въоръжен с пистолет, а на бюрото пред него имаше телефон и малка чаша с димящо турско кафе. Той приличаше на приемчик в затвор за опасни престъпници.

— Здрасти, Бавария. — Младежът беше невероятно сериозен и наричаше всички в Управлението с кодовите им имена, макар че това се изискваше само за действащите оперативни работници.

— Здрасти, Мошико — отвърна Ейтан. Той посочи към един предмет, приличащ на баскетболен кош без мрежа — сива, метална рамка, поставена до бюрото. — Къде е торбата за изгаряне?

— Нови правила — повдигна тъмната си вежда Мошико. — Бен-Цион иска вече всичко да се разчиства два пъти дневно. Сега ще качат новите торби. — Той протегна ръка към пликчето с боклук на Екщайн. — Аз ще го взема.

Екщайн притисна пластмасовата си торбичка към гърдите, имитирайки сериозността на Мошико.

— Това е прекрачване на заповедите.

— Прекрачи ми тая работа — отвърна Мошико и показа към чатала си.

Екщайн се изсмя и пусна торбичката върху бюрото.

— Не бой се — каза той. — Като излезеш на оперативна работа, няма да ти се налага да се занимаваш с такива тъпотии.

Мечтата на Мошико беше да бъде оперативен работник в „Куинс Командо“ — кодираното име на екипите за Специални операции. Но той беше емигрант от Чехословакия и поради това и двамата с Ейтан знаеха, че никога няма да стане. Цивилните от Мосад понякога използват руснаци, унгарци и чехи, но рискът от проникване е твърде голям и затова АМАН се стреми да избягва назначаването на евреи от Източния блок независимо от искреното им желание.

— Дай Боже — каза Мошико и вдигна очи нагоре, след което отново се зае да чете преведената на иврит новела „Човешкият фактор“ на Греъм Грийн.

Екщайн се отдалечи по коридора. Мина покрай „новинарската“, където телексите непрекъснато плюеха съобщения за терористични акции от световните информационни агенции и некодираните машини на израелските посолства в големите столици.

Следваща беше стаята за „легенди“, където три умни и привлекателни млади жени избираха имената на мисиите и участниците в тях. Бяха задължени да се отнасят сериозно към работата си и затова единственото свидетелство за оптимистичната им младост беше табелката на вратата, на която с калиграфски староанглийски шрифт беше написано:

На вратата имаше остъклено прозорче, което внезапно се отвори. Една красива, луничава червенокоска на име Пнина показа глава и смигна на Екщайн.

— Бавария, скъпи!

Ейтан спря. Усмивката на Пнина винаги го караше да й отвръща със същото.

— Здрасти.

— Не би ли искал ново име? — предложи му тя закачливо. — Тъкмо е време за смяна. Можеш да получиш.

— Не мисля, че е необходимо — отговори Ейтан с предателско самосъжаление.

— О, стига. Бавария е толкова… толкова… тъмно.

— Да. Ами ще си помисля. Благодаря.

— Става — отвърна Пнина, без да се обижда, и затвори вратата.

Още по времето, когато беше парашутен десантчик с нисш чин, сериозността, с която Ейтан изпълняваше задачите си, му спечели прякора Мрачния баварец. Кой знае защо той го прие като комплимент и затова беше избрал Бавария за кодово име в Управлението.

„Ще си го запазя — помисли той. — Като сувенир.“

Продължи да върви напред. Засега никой не беше забелязал, че е без постоянния си бастун. Е, то е като с пушенето, реши той. Никой не забелязва, когато най-после го изоставиш.

Внезапно се стресна, когато един капитан на име Хайнц изхвърча от шифровъчната стая. Хайнц беше на възрастта на Екщайн, с бяло-руса коса, мрачни сиви очи и отличаващия го израз на откачен младеж, когото родителите сигурно са мразели.

— Свалете това проклето нещо! Веднага! — крещеше Хайнц, размахал яростно ръка към голям чертеж, залепен върху голата стена. Явно беше карикатура — план на етажа, начертан с черен маркер върху груба хартия. Всички служители бяха изобразени с фигурки, а над главите им в квадратни рамки имаше шеговити надписи като например: „Шифровъчна — най-доброто кафе и най-тъпите разговори“. Или: „Легенди — трите красавици — две моми и една омъжена, но все лесни“ и така нататък.

— Мамка ви, да не мислите, че тук е туристическо бюро?! — Хайнц продължаваше да се пени, докато двама от постоянната охрана на шифровъчната скочиха да свалят плаката. Наблизо беше застанала изчервена една жена на средна възраст, явно обидена от караницата на Хайнц.

— Да не си прекалил с кафето? — ухили се Ейтан към Хайнц, докато минаваше покрай него. Ядосаният капитан не му обърна внимание.

И трите етажа на сградата бяха строго охранявана зона, но може би наличието на барчето на втория етаж придаваше на района малко по-спокойна атмосфера. Там персоналът влизаше, за да насяда около поолющените маси на по кафе и сандвич за кратка почивка, да си пусне парата, да поклюкарства за работата или за шефовете. В барчето човек можеше и да се посмее, което със сигурност беше невъзможно на третия етаж, където Ицик Бен-Цион ежедневно провеждаше сложни и мрачни съвещания за планиране чак до полунощ. А долу на първия етаж и в подземието също нямаше никакво място за шеги. Там долу над масите с уреди се потяха Мъдреците, Наблюдателите и Скаутите, занимаващи се с микроелектронно оборудване, оръжия и експлозиви. Те не се шегуваха много. Защото една тяхна грешка би могла да коства твърде много на Управлението.

Та затова вторият етаж беше „народен“, както го наричаха служителите. И барчето беше винаги пълно и с кипяща атмосфера. Приличаше на барчетата във всяка обществена сграда с изключение на факта, че ако някога влезеше непознат, многогласните разговори стихваха мигновено. След няколко секунди всички внезапно променяха темата — баскетболни мачове, увехналите цветя в градината, хвалби с успехите на децата.

Когато Ейтан зави към „Личен състав“, чу края на спора на двама мъже, които излязоха от барчето зад него.

— Не можеш да направиш това, глупако!

— Защо не?

— Защото ще пренатовариш връзката. Ще изгори и ще зяпне, а после нищо не можеш да направиш. Никаква сигурност.

— Значи ще включим разпределител в системата.

— Трябва да е леко бе, задник! Иначе ще ти трябва камион, за да го преместиш!

Разговорът заглъхна по коридора. Мъжете слизаха към долните етажи. Ейтан се усмихна. Такива бяха разговорите в оперативния отдел.

Личен състав представляваше средна по големина стая. Покрай стените се издигаха високи сиви шкафове за папки, лавици за компютърни дискети и програми, както и списъци на създаващите се екипи за обучение. Имаше три бюра. Лявото беше на секретарката и върху него стоеше кремав компютър Ай-Би-Ем. Юдит, къдрокоса брюнетка с блестящи очи, седеше пред него и въвеждаше текста на предишните интервюта, донесени от Екщайн. Дясното беше на Цвика — весел и късметлия сержант, който работеше като куриер, шофьор и свръзка, поради което се намираше извън Управлението по цял ден. Бюрото му беше съвсем чисто. Най-голямото бюро се намираше в дъното с гръб към прозорците. То беше на шефа на „Личен състав“.

Екщайн си нямаше бюро тук.

Юдит вдигна глава и му се усмихна. Той й изръмжа шеговито с дебел, секси глас и тя се изчерви като всеки ден, когато я поздравяваше по този начин.

— Хей! — наклони глава зад монитора си Юдит. — Къде е бастунът?

— Ти забеляза! Обичам те! — тържествено произнесе Екщайн и продължи пътя си към прозорците. Настани се на стола пред бюрото на шефа си, доволен, че най-после ще остави крака си да почине.

Дани Романо погледна към него и му направи знак да изчака. Ейтан седеше търпеливо и наблюдаваше високото чело и меката черна коса на италианския евреин. Романо наближаваше четиридесетте и винаги държеше между зъбите си незапалена лула. Всъщност се беше отказал от пушенето, но не виждаше причина да се откаже напълно от успокоителното присъствие на лулата. Характерът му беше абсурдно приятен за човек, който работи напрегнато в разузнаването вече почти двадесет години. Никой не знаеше истинското име на Романо, защото понякога той пътуваше до Италия или Сицилия в изпълнение на кратки мисии. Явно прикритието му беше силно уязвимо и затова вече много рядко го използваха за оперативна работа.

Дани остави молива си, облегна се и преплете пръсти зад тила си, усмихнат с лулата в уста.

— Как мина днес?

— С тръпка — отвърна Екщайн. — Както винаги.

Романо поклати бавно и съчувствено глава.

— Пак ти повтарям, Ейтан — изрече той тихо, явно използвайки същия тон, с който обяснява жестокостите на живота на тримата си синове. — Имаш късмет, че изобщо можеш да ходиш. Даже да дишаш. Примири се. Ти беше комета.

Романо често наричаше Ейтан така, спомняйки си с лека завист предишната славна оперативна кариера на своя служител.

— Знам, знам — отговори Ейтан. — Но, о, приятели мои… — цитира той на английски.

— И о, врагове… — допълни Романо.

— Тя оставя прекрасна диря — изчурулика иззад компютъра си Юдит, която и преди беше чувала този стих.

— Ей! — размаха й пръст Романо. — Казал съм ти да не подслушваш и да не флиртуваш с женени мъже.

Юдит се изкикоти и продължи да пише.

— Е? — върна се Романо към работата. — Как изглеждаха?

Ейтан отвори куфарчето си и подаде бележниците.

— По мое мнение двама „да“ и трима „съвсем неподходящи“.

— Защо и тримата? — смръщи се Романо, когато взе бележниците.

— Единият е съвсем хладнокръвен и спокоен, вторият много нервен, а третият с прекалено голямо желание.

— А, значи вече си станал психолог.

— Професионален песимист — отговори Ейтан, но тонът му показваше известна обида. — Ако не искаш да го чуеш, не ме питай.

— Скъпи приятелю — усмихна му се Романо, но всъщност беше напълно сериозен. — Ако можех, аз бих отстранил докторите, психолозите и детекторите. Бих оставил само теб да проведеш цялото интервю и да ги приемаш или отхвърляш. Знаеш, че е така.

Ейтан наведе глава, приемайки извинението като комплимент. После се изправи. Внезапно усети болка в коляното и му се поиска да си беше взел бастуна поне като морална подкрепа.

— Е, тръгвам си.

— Хей! — възкликна Романо, загледан в бележниците. — Мислиш ли, че Юдит ще успее да дешифрира почерка ти?

— Тя просто чете мислите ми — отговори Ейтан, без да поглежда секретарката. — Освен това винаги може да ми се обади вкъщи.

— О, сигурна съм, че на Симона много ще й хареса — обади се иззад монитора си Юдит.

— Тя ми има доверие — увери я Ейтан на излизане. Докато отваряше вратата, Юдит се изсмя.

— Няма да има интервюта до сряда — извика подире му Романо. — Обаче идвай тук да ни помагаш за биографиите.

Ейтан щракна пръсти в знак на съгласие, а после излезе в коридора и зави наляво вместо към изхода.

— Хей — извика Дани. — Накъде?

— Да видя Бени.

Романо цъкна с език.

— Иска ми се да не си създаваш неприятности, Бавария.

— Да. Аз също — отвърна Екщайн.

Трябваше да си тръгне направо за вкъщи. Бен-Цион беше заповядал на Екщайн да престане да рови по случая Камил, а това означаваше да стои настрана от отдел „Проучване“. Но Бени Баум все още му беше близък приятел, а не можеш да заповядаш на човек да сложи край и на приятелствата си. Ейтан не беше виновен, че сега Бени е шеф на проучванията, нали?

В сравнение с „Личен състав“, отдел „Проучване“, намиращ се в края на коридора, приличаше на лудница. На Бени Баум така си му харесваше. А хората му се шегуваха, че дори и да бъде принуден да се пенсионира и да стане директор на детска градина, той би я ръководил пак така. С изкряскани заповеди, планиране на дейности и скок от място в атака, като боен командир, какъвто ще си остане завинаги. Сред израелската разузнавателна общност Управлението за проучвания на АМАН, намиращо се в Тел Авив, нямаше равно като мозъчен тръст за събиране, обобщаване и анализиране на суровата информация. Отделът на Бени Баум в СпецОп беше само по-малка негова версия. Той можеше да използва по желание всякакви ресурси — като се започне от Мосад, през АМАН, Шабак, та чак до държавната полиция. Бърлогата му преливаше от досиета, компютърни разпечатки, шифрови книжлета, видеоленти. Вътре имаше място поне за три бюра и също толкова плотове за терминали, на които да работят максимум петима аналитици. Но Бени Баум беше използвал всеки сантиметър от пространството. Имаше четири различни компютъра, видео-апаратура с четири глави и цветен монитор, късовълнов приемо-предавател „Тадиран“ и масивна база данни в четири, достигащи до тавана метални шкафа. Баум нямаше собствено бюро, защото работеше по-добре прав. Освен това така можеше да настани още двама души в стаята, където обикновено имаше седем, плюс самия него. Атмосферата винаги беше задавена от цигарен дим. Въпреки вълната против пушенето, обхванала западния свят, Баум окуражаваше този навик, твърдейки, че пафкането и хващането на цигарата подобрява умствените рефлекси.

Благодарение на изкривените представи за престъпление и наказание на полковник Бен-Цион, Бени Баум беше отстранен от оперативния отдел след Богенхаузен. Но той беше успял да извърти нещата в своя полза и сега оперативният не можеше да диша без него.

Върху вратата на отдела на Баум нямаше написана с букви табела. Надписът „Мешкарим Вехакирот“ (Проучване и изследване) не беше преживял прехвърлянето от сградата в Тел Авив. Вместо него Баум беше намерил отнякъде един голям черно-жълт триъгълен пътен знак. По него нямаше думи, а се виждаше силуетът на поприведен мускулест мъж, забил лопата в купчина пръст.

Защото Бени точно така разбираше работата и искаше персоналът му също да го знае — трудолюбиво копане до изпотяване, с навити ръкави на ризите, а не чисто интелектуалната, заседнала дейност, която кара задника ти да омекне и унищожава вдъхновението.

Екщайн бутна пътния знак. Вратата се отвори и той веднага бе поздравен от облак цигарен дим, миризмата на турско кафе и какофонията на компютърните принтери. Също и от гръмовния бас на Бени.

— Не, Гади — почти крещеше Баум. — Не искам това сега. Дай ми онова, което ти поисках.

— Ама, Бени — скандалджийски и почти като неподчинение звучеше женски глас. — Имаме двадесет процента увеличение на глаголите и съществителните. Трябва да започнем от самото начало на файла и да попълним някои от празнините.

— Боже мили! — чу се плясъкът на дланта на Бени по собственото му чело. — Колко пъти трябва да ти го кажа, Шоши? Имаме над три хиляди предавания. Ако започнеш да коригираш всяка страница, докато стигнеш до средата, Арафат вече ще живее в Хайфа!

— Добре, добре — обади се някой друг.

Възраженията престанаха и чукането по клавиатурите на компютрите се усили. Екщайн затвори вратата и Баум се извърна от мястото, където беше застанал като диригент, размахващ ръце и извличащ музика от различните си „секции“.

Бени Баум беше висок само метър и седемдесет, по-нисък от Екщайн, но имаше широкото тяло на състезател по ръгби. Вечно се бореше с коремчето, дължащо се на германската кухня на жена му, но смяташе, че ако си купи по-голям номер панталони, ще бъде като да се предаде по време на война. Затова постоянно подръпваше нагоре колана на панталона си. Пушеше неспирно, но продължаваше всеки уикенд да играе футбол с двамата си подрастващи синове и се говореше, че може да победи на канадска борба всеки от оперативните агенти на Управлението.

Като Ханс-Дитер Шмид той беше главен командир на операция „Флейта“ и изцяло отговорен за убийството на Мохамед Наджиз. Но за разлика от Екщайн духът на Бени не пострада от фиаското в Богенхаузен. Той гледаше на разузнавателната работа като на продължение на истинската война. А на война човек допуска грешки, приема ги, плаща за тях и продължава напред.

Бени носеше бяла риза на светлосини райета с къси ръкави, малки пагончета и няколко закопчани джоба. Голямата му плешива глава и разперени уши блестяха от пот, а ризата беше потъмняла под мишниците. Той протегна едрата си ръка.

— Ейтан! — викна Бени, като че ли не е виждал Екщайн от месеци, макар да бяха закусили заедно вчера. — Защо тези хора не ме слушат?

Екщайн стисна силно ръката, за да не отстъпи на силата на Баум.

— Явно защото ти нямат уважението.

— Уважаваме го — обади се някой из задимената атмосфера. — Само дето не го харесваме.

— Млъквай и бачкай — изръмжа Баум, без даже да се обърне. — Как мина днес? — погледна той със симпатия към Екщайн.

— Дръж се сериозно — усмихна му се Екщайн.

— Ти се дръж сериозно — отвърна Баум. — И се взимай на сериозно. Само така ще се оправиш.

— Може пък да ми харесва така.

— Да бе. А баща ми е бил откачен.

— Че то така ти пише в досието — засмя се Екщайн, а Баум го плесна по рамото. Внезапно Бени се обърна отново към хората си:

— Е!? Яблоковски, какво става?

— Нали искаше да го запишем на хард-диска. Сега ще чакаш — отговори млад, очилат мъж, който се трудеше над един от компютрите.

— Гадни, самонадеяни копелета — изръмжа Баум.

— Ех, такава си е израелската армия — въздъхна Ейтан.

— Тая ни търпимост към социалистите ще ни вземе главите — изпухтя Баум.

Екщайн огледа стаята. Ставаше нещо сериозно. Усещаше го в атмосферата, чувстваше го по тревожната концентрация, която обхващаше разузнавача винаги, когато по канала започва да тече нова информация. И четирите компютърни терминала бяха заети. Младите мъже и жени, всеки от които имаше висока научна степен, се бяха нахвърлили на клавиатурите си като врани на царевица. Други двама мъже преглеждаха документи пред високите до тавана шкафове, а в далечния ъгъл до прозорците, прелиствайки малко омачкано тефтерче, седеше още една дребна фигура.

Всички в стаята познаваха Екщайн и винаги се отнасяха приятелски с него. Макар и изпаднал в немилост, на него продължаваха да гледат като на оперативен агент, на фигура от онзи друг свят на смелост и опасности, каквито те никога няма да изпитат. Винаги го зяпаха с известно възхищение, но днес компютърните войници не му обръщаха никакво внимание.

— Какво става? — попита Екщайн.

Баум весело вдигна вежда. Ейтан не беше от отдела му и от него се очакваше да се съобразява с изискванията, които ограничават информацията до необходимото за служителя равнище. Само с няколко избрани личности като Екщайн Баум понякога нарушаваше правилата.

— Той има ли право на достъп за това, Бени? — попита, без да вдига глава от малкото си тефтерче, дребната фигура до прозореца.

— Имам право на достъп до клюки, Очко — отвърна му Екщайн през тракането на принтерите.

Някой се изсмя. Бени Баум запали цигара, захапа я между зъбите си и постави юмруци на хълбоците си.

— Клюката е, че Мосад са разчели голяма част от кодовете „Хиперион“ — каза Бени.

Очите на Екщайн се ококориха.

— Мосад ли?

— Така казва клюката.

Между Мосад и АМАН съществува исторически, здравословен дух на конкуренция, но сътрудничеството по повечето въпроси е на високо равнище. Много служители се местят заради кариера от едната организация в другата и затова нивото на завист рядко надхвърля здравословната норма.

— Получихте ли го? — попита развълнуван Ейтан.

— Преди час по куриер, черно на бяло — ухили му се Бени. — Или по-точно сиво на бежово. — Виждаше се, че е доволен и триумфиращ. Бени не беше ревнив. За него нямаше значение кой е спечелил сражението, щом като е постигната победа.

— Това не е ли в юрисдикцията на „Шифровъчния“? — попита Ейтан.

— Юрисдикцията е само извинение да се работи по-малко — изръмжа Бени.

— „Хиперион“, а? — със завист изрече Ейтан. — Можеше да ни послужи, Бени. — Явно си беше спомнил за дните им на оперативния фронт.

— Някой друг ще го използва — отвърна Бени. — Седни някъде. — Беше забелязал липсата на бастуна и посочи към крака на Ейтан. — Не бива да го пресилваш от първия ден.

— Няма нищо. Ще постоя.

Кодовете „Хиперион“. Всички от Управлението за проучване работеха отдавна по тях. Вероятно от две години насам. Институтът „Хиперион“ беше действал нелегално в Париж под прикритието на курсове за езиково обучение. Всъщност той беше място за срещи на френски, германски и италиански терористи, също както и на хора от ЕТА, ИРА и ФОП. Институтът се е ръководел от офицер на КГБ, личността на когото не беше известна. Накрая дейността по нелегално закупуване на оръжия и планиране на терористични актове била провалена от невнимателните действия на двама членове на „Червените бригади“ — Маурицио Фолини и Оресте Скалцоне.

„Хиперион“ бил закрит под заплахата на разследване от страна на италианския съд, но израелците все пак бяха успели да съберат огромно досие от прехванати шифровани съобщения между института и Москва. Разшифроването на кодовете би разкрило много от следите на международните терористични организации в Европа.

Бени не се интересуваше изобщо от празните приказки, които бяха се разменяли между Париж и Москва. Той искаше имената, макар и кодирани, на главните играчи, местата на влизане и излизане и датите на операциите. Независимо колко е сложна технологията на шифроването, личните имена не могат да бъдат част от случайно подредените букви и знаци. При изпращането на кодирани съобщения те винаги са оградени отпред с представката СПЕЛ и в края с ЕНДСПЕЛ. Това дава надеждата да се хванат и няколко други думи, като се огледат съчетанията, ограждащи от двете страни разшифрованото име.

— Не знам, Бени — отново се изправи жената на име Шоши. — Продължавам да смятам, че трябва да прегледаме всичко.

— Боже мой! — вдигна ръце към небето Бени. После внезапно се успокои, скръсти ръце пред гърдите си и се обърна към всички в стаята: — Знаете ли какво? Нека Очко да реши.

Дребният мъж в ъгъла вдигна глава. Той бутна очилата с черни рамки нагоре по носа си и отметна кичур коса от оплешивяващото чело. Очко беше сянката на Баум, някога детски шампион по шах, а сега доктор по геополитически стратегии. Беше на тридесет години, но изглеждаше на четиридесет. Бени го използваше като дяволче върху рамото — оперативния песимист. Той работеше с Бени от доста години и дори беше придружавал по време на мисии майора от Специални операции. Работата на Очко беше да оглежда внимателно операцията от теоретичния й модел до изпълнението, а после, когато му поискат, да посочи устно всички потенциални провали, които биха могли да объркат мисията.

Беше получил прякора си в резултат на езикова грешка на един роден в Америка агент. Онзи беше превел неправилно „черноглед“ на иврит, наричайки дребния мъж „черното око на Бени Баум“. Когато смехът затихнал, дребната сянка на Бени си останала с името Очко.

По време на Богенхаузен Очко лежеше в Тел Авив с вирусен грип. След това обаче беше последвал Бени в отдел „Проучване“, където продължи да изпълнява мрачната си функция.

— Е, Очко? — обърна се Баум към мрачния мъж. — Очакването направо ме убива.

Всички в стаята чакаха. Никой не можеше да накара Очко да бърза. Той потърка закръглената си брада и се загледа в пространството. Най-накрая се обърна към терминала, където седеше Шошана.

— Бени е прав, Шоши — прошепна Очко прегракнало. — Ти не си Клеър Стърлинг, а ние не пишем трактат за злото, което носи подкрепата на Източния блок на международните подривни елементи. Просто извади всички СПЕЛ и ЕНДСПЕЛ заедно с по пет думи преди и след тях. — След като го каза, той отново се зачете в тефтерчето си.

— Видяхте ли! — възкликна Бени Баум и плесна с ръце. — Ето защо той получава големите премии! — Това, разбира се, си беше жив майтап, тъй като заплатите в израелската армия едва ли могат да се нарекат щедри, а премии там изобщо няма.

— Добре, ще изкарам списък на първите триста — обади се Яблоковски откъм своя терминал.

— Разпечатай го — подвикна Баум.

Тракането на машините се засили.

— Ами какво ще кажеш за „Флейта“? — внезапно попита Ейтан.

Бени се извърна. Изгледа тъжно Екщайн.

— Стига, Ейтан…

— Защо не, Бени? Няма да навреди. Нека машините го направят.

— Не можеш да се отървеш от призрака, нали?

— Не, нито пък ти, така че не се преструвай.

Баум наведе голямата си плешива глава и плъзна длан по темето си. Издуха облак дим. После се изпъна.

— Добре. Гади! — Той посочи с пръст вдясно. — Разпечатай файла на Яблоковски, а после направи извлечение за „Флейта“.

— Халил?

— Не бе, идиот такъв! Това е нашето кодово име за него. Опитай ГРЕГОР, АСУАН и СИДОН, но първо изтегли всички пет и шестбуквени имена и създай отделен файл.

— Отмени тази заповед!

Гласът изгърмя откъм отворената врата и с изключение на тракането на принтерите в стаята настъпи мъртва тишина, а всички служители вътре замръзнаха. Облакът цигарен дим внезапно се насочи към отвора и сред мъглата му се видя високата фигура на полковник Ицик Бен-Цион.

Командирът на управление „Специални операции“ на АМАН влезе в стаята. Беше твърде висок за рамката на вратата и трябваше да наведе глава, но студеният му поглед остана втренчен в Баум и Екщайн. Ицик Бен-Цион имаше неприятното предимство на високите мъже, особено сред обикновено средните на ръст евреи. Дори и без да каже дума, той излъчваше власт. Освен това от четиридесет и шест годишната му глава все още не беше паднал и един от гарвановочерните косми, с които си бе роден. Беше малко посивял на слепоочията, но космите там имаха цвета на стоманена тел. Очите му бяха почти черни под също черните вежди, а острият му нос се надвесваше над стиснатите устни като клюн на ястреб.

Той блъсна по вратата с една от едрите си длани.

— Екщайн, какво правиш тук?

Кой знае защо Ейтан не беше изненадан от ненавременната поява на Бен-Цион.

— На гости съм.

Полковникът не обърна внимание на оправданието.

— Казал съм ти и преди и няма повече да повтарям. Нямаш право да се отклоняваш от оперативните си параметри и ти е забранено да пречиш на важната работа, която се върши в тази стая.

Екщайн пламна. Коляното внезапно го заболя и му се прииска ужасно да седне, но изгледа упорито Бен-Цион.

— Аз го помолих да дойде — излъга Бени Баум. Той никога не отстъпваше дори и пред шефа си. Сега хвана колана си и вдигна нагоре панталона, като че се подготвя за юмручен бой. — Ако вече не си забравил, Ицик, аз имам правото да извикам всеки от агентите, по всяко време, щом като работата ми го изисква.

Бен-Цион не обърна внимание на майора. Нямаше намерение да се хваща на публичен спор с Бени Баум. Вместо това продължи да се кара на Ейтан.

— Освен това трябва да ти припомня, господин Екщайн, че въпросите, засягащи „Флейта“, повече не ти влизат в работата. Няма да позволя да се губи ценното време на тези хора, за да преследваш ти някакъв студен труп. — Сега очите на Бен-Цион почти пламтяха и на Ейтан му се стори, че ей сега ще му пламне косата. — Имаме предстоящи операции, които изискват моментално осъвременяване. Спасяването на твоето самочувствие не съществува като задача в списъците ми.

На Екщайн му писна. Нямаше намерение да стои тук като слуга и да слуша крясъците на Бен-Цион, нито пък да чака да го изхвърли от стаята. Той вдигна куфарчето си и тръгна към вратата.

— Сигурен съм, че имаш достатъчно писмена работа — извика подире му Бен-Цион.

Кръвта на Екщайн кипеше в ушите му. Чу стъпки, които го следваха, и закуца бързо с побелели устни по коридора.

— Ейтан — извика го гласът на Бени Баум. — Утре вечер в седем. Двамата със Симона. Мая ще прави виенски шницели.

Екщайн продължи да върви. Погледът му беше замъглен от ярост и унижение. Едва забелязваше любопитните глави, които се показваха от вратите на канцелариите, чудейки се кой ли е обект на яростта на Бен-Цион, чийто гръмовен глас още кънтеше по коридора.

От вратата на „Легенди“ внезапно се показа разтревоженото лице на Пнина.

— Бавария?

— Лека нощ — каза Екщайн и забърза напред, като накуцваше мъчително по студеното и тъмно стълбище.

Когато в седем часа вечерта Ейтан още не беше пристигнал вкъщи, Симона започна да се тревожи. Тя, разбира се, не беше познавала съпруга си по време на работата му като оперативен агент, когато не се прибираше в апартамента си дни наред или изобщо изчезваше от страната, без да се обади на приятели или на семейството си. Настоящата му служба, към която направо се влачеше всяка сутрин, имаше точно определени работни часове. Той рядко се прибираше след пет часа. Но по време на редовната си военна служба Симона беше работила като оператор по радиозасичане във военновъздушните сили в Тел Авив. От тези две години служба в „дупката“ тя знаеше, че когато нещо става, хората от разузнаването често губят представа за времето. Надяваше се, че Ейтан просто е потънал в решаването на някаква важна задача. Това би било добре за него. За двама им. Естествено, всички останали по-тревожни причини за закъснението му бяха минали през главата й и искаше да позвъни в службата му. Но нямаше да го направи. В Израел жените на военните не се обаждат в службата, освен ако не раждат в момента или в къщата има пожар. Всеки в страната знае, че истинските герои на израелската армия са съпругите, които чакат мълчаливо и стоически. Симона нямаше намерение да разрушава този образ.

Самата тя беше прекарала тежък ден. Сега работеше в детското раково отделение в болницата „Хадаса“ и лицевите мускули я боляха от непрекъснатото напрягане да се усмихва. Краката й горяха от безкрайното ходене по твърдия, покрит с плочки под на стаите и коридорите.

Но тя винаги се радваше, когато се прибираше вкъщи и изкачваше трите етажа до апартамента им в източната част на „Талпиот“. Макар и под наем, апартаментът беше много повече от онова, за което биха си позволили да се надяват Симона и Ейтан. За йерусалимските стандарти той беше огромен, с три спални, голяма веранда и две бани на втория етаж. Основното ниво се състоеше от широк салон, покрит с паркет от тиково дърво, от който се излизаше на друга обширна веранда. Към главното помещение имаше трапезария, обзаведена по американски образец кухня и дори малка стаичка за пералня и сушилня. Освен това в хола имаше камина, нещо което Симона беше виждала само по американските филми.

В днешно време всички наеми в Израел се обявяват в американски долари вместо в нови шекели. Младото семейство Екщайн никога не би могло да си позволи месечния наем от 700 долара, ако службата на Ейтан не му отпускаше допълнителните 300 долара за квартира. Когато видяха апартамента, те моментално се влюбиха в него и решиха да пестят, за да могат да си плащат наема.

Така че каквито и да биваха трудностите на работния им ден, Ейтан и Симона почти винаги се успокояваха от лукса на жилището си. Семейните приятели винаги зяпваха от учудване, като видеха екстравагантността на това жилище. Но когато питаха типично по израелски за размера на наема, Ейтан тайнствено промърморваше: „Нали знаете, Министерство на отбраната…“, с което веднага им запушваше устата. Ако собственикът се съгласеше да го продава, Ейтан и Симона знаеха, че ще направят и невъзможното, за да купят апартамент 18 на улица „Маалот ел Рам“ №521.

Симона беше свалила изпотената и миришеща на болница сестринска униформа. Беше си взела душ, измила гарвановочерната си коса и навлякла чифт джинси и лека памучна блуза. Сега беше застанала боса на основната веранда между дългите правоъгълни кашпи с петунии и бели магнолии. В едната си ръка държеше чаша с портокалов сок и гледаше към Юдейската пустиня. Виждаше как арабските къщи в Сур Башер стават розови от залеза. Опитваше да не поглежда часовника си, но едното й ухо се ослушваше за звъна на телефона.

Ейтан се прибра в 7:20. Отново се опираше на бастуна и беше полупиян. Беше ходил на билото на Армон Анацив — хълма на лошия съвет. Там се намираше седалището на ООН. От това място се откриваше най-хубавата панорама на Йерусалим и когато имаше неприятности, Ейтан често отиваше там, за да поседи на билото. Гледаше куполите, кулите и извитите стени, които сменяха цвета си със залеза. Сега строяха алея за разходки по хълма. Скоро всеки турист от страната щеше да тъпче с крака тайното местенце за съзерцание на Ейтан. Щяха да ближат сладоледи и да щракат с фотоапарати. Но засега там имаше само едно малко ресторантче, вдълбано в камъните на хълма, което почти не се виждаше от пътя. Ейтан беше седял върху тревата, загледан в далечния Храм на Скалата, докато отпиваше от трите кутийки бира „Макаби“ и се опитваше да си докаже, че все още има няколко неща, заради които би трябвало да е благодарен на Господа.

Докато изкачи трите етажа до апартамента, на които упорито не беше обърнал внимание, когато подписваше договора за наем, той вече се беше изпотил, а коляното му направо гореше. Яростта му отново се бе върнала.

Симона изтича откъм верандата, за да го поздрави като вярно кутре.

— Слава Богу! — възкликна тя. — Разтревожих се.

Ейтан хвърли куфарчето и бастуна върху зеления скандинавски диван. Тръшна се върху черния стол-люлка и удари тила си в дървената му облегалка. Затвори очи.

— Не трябваше. Аз съм застрахован за смърт и инвалидност.

Симона се направи, че не чува глупавата забележка, и целуна Ейтан по стиснатите устни. Устата й беше мека и студена от ледената напитка.

Ейтан отвори очи.

— Извинявай за това, дето го казах. — Той бръкна под ризата си и свали пистолета с кобура. Остави го върху ниската дървена масичка.

— Няма нужда да се извиняваш. — Симона продължаваше да се усмихва, но големите й зелени очи гледаха тревожно. — Пил си толкова рано? Нетипично за израелец.

— Аз не съм израелец благодарение на проклетата ми кариера.

Симона седна върху дивана с чашата в ръка. Дори и в това студено и мрачно настроение, Ейтан не можеше да охлади топлината на жена си, нейната красота, извивката на едрите гърди под блузата и елегантността на дългите й тънки пръсти.

— Какво ти се е случило днес, Ейтан?

— Господи, искам цигара, Мона. — Той обичаше да я нарича така, а тя харесваше да чува това умалително име. Беше чуждестранно, секси. Симона извади цигарите от джоба на ризата на Ейтан, запали една и я постави в устата му. Мислите й за миг се върнаха към раковото отделение, но тя ги отхвърли.

— Слушам те — подкани го тя.

— Ицик Бен-Цион. Това ми се случи. Винаги все това ми се случва.

— Аххх. — Симона се облегна на дивана. Погледна през бялата арка на стената към верандата, тъмните хълмове и блестящите звезди. Това беше болезнен въпрос и никога нямаше да отпадне. Ейтан е бил боеви офицер, а сега седеше зад бюро. Виждала беше този синдром и преди. На всичкото отгоре този идиотски полковник не позволява на Ейтан да забрави нито за миг онова, което беше наранило съпруга й физически и психически. Онова, което го беше превърнало в уязвимия мъж, когото тя обичаше. Но пък по този начин той нямаше да може да го преодолее, нямаше да издържи даже до частичното си пенсиониране. Опитваха да си създадат дете, трябваше им субсидията за наема, родителите им не бяха богати и щеше да се наложи сами да задоволяват многобройните детски нужди. Ако Ейтан не успееше да издържи, тяхното гнезденце от приказките щеше да изчезне.

— Ще напусна — внезапно изрече Екщайн и се изправи от стола. Остана заслушан за миг, а после излезе на верандата и се опря на парапета от ковано желязо.

Симона последва съпруга си, но остана малко зад него.

— Няма смисъл да го търпя — продължи Ейтан. — Да му служа за боксова круша. Аз съм млад. Ще си намеря друга работа. Ще се оправим някак. — Той внезапно пусна цигарата и я смачка с тока на обувката си.

И двамата знаеха какво означава да се оправят. Симона помълча известно време. После заговори.

— Мъжът ми все ми повтаря: „Не купувай храна, когато си гладна, и не вземай решения, когато си ядосана.“

— Обаче мъжът ти е идиот — изсумтя Ейтан.

— А може би е просто гладен — предположи Симона. — Щях да правя скара тази вечер. Шашлик.

— Звучи добре — отвърна Ейтан. — Но не съм гладен. — Той се обърна и Симона видя дълбочината на обидата в очите му. — Просто съм изтощен, Мона. Изморен съм до смърт.

Тя го хвана за ръката, прехвърли я през рамото си и го поведе навътре към хола, прегърнала го през кръста.

— Тогава дремни малко — каза тя, докато го водеше нагоре по стълбата. — Пък после ще видим.

В спалнята Симона спусна щорите на прозореца. Стаята се покри с тъмни сенки, прорязани от светлите лунни лъчи, които се промъкваха между процепите. Тя положи Ейтан по гръб върху леглото, свали обувките му, чорапите и джинсите, докато той лежеше втренчен в тавана. После тя коленичи върху матрака, наведе се и го целуна по устните.

— Ти трябва да направиш само едно нещичко за мен — прошепна тя. — А останалото е моя работа.

Тя се изправи и започна да разкопчава блузата.

Сексът беше последното, което би минало през ума на Ейтан, и той беше готов да протестира. Но после се сети за бебето. Симона го беше предупредила, макар и закачливо, че тези четири дни от цикъла й са жизненоважни и независимо от настроението, проблемите, скандалите или късния час те ще се любят. Не че Ейтан обикновено възразяваше, тъй като той също нямаше търпение да се увеличи семейството му. Но как би могъл да предвиди гадните събития от днес? И как да се „представи“, когато се намира в такова настроение?

Но още докато я гледаше, разбра, че се е предал. Тялото на Симона продължаваше да го изумява както онзи първи път, когато почти преди да го изпишат, бяха останали сами в празната стая в „Асаф А-Рофе“. Стройната й леко загоряла фигура, мекият тен на кожата и младежките извивки на гърдите. Черните блестящи косъмчета на триъгълничето над стройните й бедра, които можеха да го възбудят дори и да е почти мъртъв.

Тя се приближи до него само по бикини, защото обичаше да започва така — да остави нещичко за събличане. Той почувства как се втвърдява от влагата на меките й устни, от усещането на гърдите й върху кожата си, от начина, по който започна да изчезва всичката болка от този ден.

Винаги когато се любеха, Симона беше отгоре, защото коляното на Ейтан не можеше да понесе тежестта на друга поза. Но този път с нарастването на страстта му, подкрепена от остатъците на яростта, той отново „изхвърли бастуна“. Внезапно седна, с което изненада Симона, хвана я за раменете и зацелува врата, гърдите, вдлъбнатината под ребрата й, а тя се изпъна със стон назад. Тогава той я обърна по гръб, а тя не го възпря, докато му помагаше да свали нейното и своето бельо. А после те се сляха трептящи и задъхани, прилепили устни, докато пръстите им се забиваха в плътта на другия във финалната тръпка на страстта.

Минаха дълги минути, докато дишането им се успокои бавно. Ейтан лежеше отгоре, а Симона го беше прегърнала доволна. Алкохолът, тревогите, физическото напрежение и отпускането бяха взели своето. Симона се измъкна изпод заспалия си съпруг, целуна го леко по ухото и го покри с тънък чаршаф. После облече халата и излезе на пръсти да си приготви вечеря.

Той сънува много неща. Стряскаше се и скимтеше като куче от бодлите на спомените. Сънува армията, спускането с парашути из нощните пустини, катеренето по заоблените планини на Ливан, гонитбите в коли без спирачки из дъждовните улици на безименни градове.

Но повече от всичко сънува Амар Камил.

2.Едно малко израелско градче

Йоси Йерушалми се събуди както винаги със слънцето, блеснало в очите му. Беше съзнателно подлагане под силната утринна светлина, в съответствие с дългогодишната практика на Йоси да си избира спални, които да не разрешават проявата на лошите му нощни навици. Цял живот Йоси се бореше с желанието да спи до късно и да се излежава след определен час. Принуден да победи собствения си метаболизъм, той махаше щорите от прозорците си, не разрешаваше поставянето на завеси и поставяше леглото си така, че първите лъчи на слънцето да блеснат право в очите му. Нито звънът на будилници, нито силната музика от радиото можеха да го събудят. Единственото ефикасно оръжие беше заслепяващият сигнал на Господ.

Съпругата на Йоси, Рина, никак не обичаше утринните навици на съпруга си, но успя да се нагоди. След една година брак утринните лъчи и ярката какофония от светлина и птичи подсвирквания, отекващи от стените на банята, вече не й правеха впечатление. Докато съпругът й се бореше с клепачите си, тя се обръщаше и продължаваше да спи. Освен, разбира се, ако бебето не я призове.

Но точно тази сутрин на Йоси съвсем не му беше нужна помощта на природата. Той почти не беше спал, но скочи от леглото, като че е почивал цели осем часа. Най-накрая щеше да наруши приятната монотонност на съществуването си, тръгвайки на дълга командировка. Почувства известна вина, задето изоставя Рина и бебето, но кракът му не беше стъпвал извън Петах Тиква от деня на сватбата им. Затова промяната беше приятна и той се чувстваше изпълнен с очакване.

Въздухът в стаята беше студен, съвсем необичайно за Израел толкова късно през пролетта. Рина беше отметнала синьото вълнено одеяло чак до кръста си и Йоси нежно го издърпа върху рамената й, покривайки разрошените краища на дългата й руса коса. Тя не се помръдна, но очите й бяха стиснати, като че ли вече е будна, но изобщо не желае да започва този ден.

Вратата на спалнята беше открехната, за да могат да чуват бебето. Йоси се измъкна гол и треперещ от студ, докато пресичаше ледените плочки на хола към кухнята. В края на продълговатия хол имаше високи от пода до тавана прозорци. Слънцето грееше през изправените метални ламели на щорите и хвърляше по пода къдрави сенки от големите листа на висящите растения. Но още не беше толкова силно, че да топли.

Йоси напълни металния чайник с вода от чешмата. Пръстите му трепереха, докато драскаше кибрита и палеше газовата печка. Постави водата да заври и притича в банята.

Израелският метод за слънчево отопляване на водата е вероятно един от най-ефикасните, но непубликувани продукти на израелската държава. Резервоарите върху покрива пропускат тънки пластове вода между алуминиеви пластини и панели от увеличителни стъкла. Няколко минути след изгрева на слънцето Йоси вече имаше достатъчно топла вода, за да се избръсне. Той се разгледа в огледалото, докато се сапунисваше с четката за бръснене. Остана доволен от тридесет и пет годишната си физиономия. Главата му беше покрита с къса, къдрава, червеникаворуса коса. Челюстите му бяха широки и силни, носът по-скоро прав и почти не семитски, ако не се смята малката му гърбавина. Устните можеха да са по-плътни, защото така показваха известна липса на твърдост, но пък усмивката компенсираше това. В ъгълчетата на очите му почти нямаше бръчки, а ирисите им бяха толкова ярки и зелени, че изглеждаха почти неестествени.

Той включи тихо малкия транзистор до мивката. „Галей Цахал“, армейската радиостанция, излъчваше утринната си програма. Свиреха приятни, стари военни песни от 1948 година. Мелодията и думите им определено нямаха нищо общо с войната и както повечето израелски войнишки песни изразяваха мъка по дома, семейството и мира. Сигналът беше ясен и силен. Йоси се усмихна, защото беше единственият на това място, който можеше да получава превъзходния кабелен радиосигнал.

Той изми самобръсначката, оставила ивици пяна по лицето му, и започна да тананика заедно с Арик Лавие, докато влизаше под душа. Пусна водата силно и се наслади на горещината й. Когато изми пяната, сапуна и шампоана от кожата си, се почувства по-бодър, отколкото през който и да било ден от месеци насам.

Когато Йоси се върна в спалнята, Рина я нямаше. Тя вече беше при бебето, но Йоси не ги потърси. Днес и без това щеше да е трудно и затова нямаше защо да усложнява нещата. Малкото му куфарче за дрехи и другото за документи вече бяха приготвени, а дрехите му поставени върху стола.

Той се облече необичайно. В тъмносив костюм. Новата бяла риза беше извадена току-що от опаковката си и беше твърда и остра върху още влажната му кожа. Изпита известна трудност с тъмносинята вратовръзка на райета, защото отдавна не му се беше налагало да носи такова нещо. Набързо почисти новите си кожени обувки с парцал и се изправи, за да се огледа в огледалото на вратата. Макар да не се чувстваше съвсем удобно, остана доволен, бръкна във вътрешния джоб на сакото си за очилата и постави костените рамки върху лицето си. Примижа, а после се усмихна. Приличаше на женевски борсов служител.

Вратата на детската стая в края на коридора беше затворена. Йоси щеше да влезе, но после се поколеба, обърна се и се насочи право към кухнята, като се стремеше да стъпва на пръсти по плочките на пода. Измъкна бутилка „Миц Паз“ от хладилника. Това беше по-скоро разводнена портокалова напитка, отколкото истински сок. Извади купичка с маргарин и буркан конфитюр от ягоди и взе прясно, продълговато като краставичка хлебче от панерчето върху кухненската маса.

Направи си чаша тъмно нескафе, добави малко мляко и захар и седна да закуси.

Всъщност беше твърде възбуден, за да яде, но се насили да намаже хлебчето. Не знаеше кога ще му се отвори отново възможност да яде. Странно беше след толкова много работни дни да не отива в службата. Хората от клона на банка „Леуми“ бяха приятни, а условията за работа много добри, но на него изобщо нямаше да му липсват. И макар да се отнасяше към обучението си много сериозно, да прекарваше вечерите си в изучаване на магистърския курс по модерна история на Израел, работата и ученето се отразяваха на семейния му живот. Трудно беше да бъде млад баща. Твърде отговорно. Всъщност беше добре да се махне и той оправдаваше удоволствието, което изпитваше, с увереността, че на бебето и Рина няма да им липсва нищо.

Тя се приближи откъм коридора. Косата беше разрошена около лицето и върху раменете й. Беше облякла розовия си ватиран халат и носеше Катя, притисната към гърдите си. Бебето беше увито в бял памучен шал, за да не изстине от утринния студ.

Катя хълцаше и като че ли беше плакала. Посягаше с малките си ръчички към лицето на Рина. Майка й нежно ги отблъсна. Тя също изглеждаше като да е плакала. Бузите й горяха и я нямаше постоянната усмивка.

Тази сутрин Рина със сигурност не споделяше оптимизма на съпруга си. И макар той да прикриваше радостта си с необикновената утринна активност, тя изобщо не изпитваше подобно нещо. Командировката не беше изненада и напоследък с отминаването на дните Рина ставаше все по-нервна. Сега паниката от предстоящото изоставяне я беше обхванала изцяло. Тя нямаше да изпита възбуда, нямаше да тръпне пред неизвестното. Двете с Катя щяха да си останат у дома. Сами.

Но Рина беше събрала всичките си сили, за да потисне чувствата и да сдържи сълзите си. Продължаваше твърдо да вярва, че нейната роля е любещата жена на Йоси Йерушалми, майка на детето му, партньорът, на когото той може да се опре. Тя беше единственото му семейство, неговите корени и морална подкрепа. Затова щеше да продължава да изпълнява задълженията си с вдигната глава, понесла с политическо усърдие мъченическата си роля.

Йоси вдигна очи от кафето си. Погледът му беше като на куче, хванато да разкъсва домашното птиче.

— Бокер тов20 — прошепна Рина.

— Няма утро, което да е и добро — повтори семейната шега Йоси, но сега тя прозвуча тъпо.

— Изглеждаш странно — каза Рина и устните й трепнаха, докато преместваше Катя върху другата си ръка.

Йоси погледна костюма си. Изтупа няколко трохи от вратовръзката.

— Чувствам се странно.

Внезапно бебето се разплака. То размаха ръчички, лицето му почервеня и накрая изплака силно.

— Ма йеш21, Катя? — Йоси бързо заобиколи масата и се приближи до семейството си. Той посегна към бебето, но Рина не му го подаде.

— Недей. Ще си измачкаш костюма. — Тя подрусна детето няколко пъти, но това май не помогна. — Познава ни — каза Рина. — Просто усеща настроението ни. Това е.

— Дай ми я — настоя Йоси. — По дяволите костюмът.

Рина му подаде Катя и Йоси я взе. Но я държеше на известно разстояние, за да не капят сълзите й по сивия костюм.

— Ще ти донеса нещата — каза Рина.

Тя се върна бързо с двете куфарчета. Йоси й подаде бебето и с нежелание взе багажа.

Гледа дълго и мълчаливо Рина. Не знаеше какво да каже.

— Тръгвай — отрони накрая тя.

— Ще ми липсваш — едва успя да прошепне Йоси.

— И ти на мен. — Сега сълзите на Рина се появиха и заедно с Катините закапаха върху халата.

Йоси целуна жена си по треперещите, солени от сълзите устни. След това целуна бебето по розовата главица. Усети лекия гъдел от косицата му.

После бързо отиде до вратата и в следващия миг го нямаше.

След малко, когато Йоси стигна последното стъпало на стълбището, вече беше превключил емоциите си, възстановил оптимизма на утринта. Шокът от студения въздух, свеж и влажен от нощния дъжд, беше като глътка чист кислород след прекарана в задимена кръчма нощ. Той прихлупи и закопча шлифера си. За миг му се поиска да имаше нещо по-дебело от лекия шлифер с маслинен цвят. Обърна се и погледна очуканото си бяло „Рено 4“, спряно на открития паркинг, с надеждата, че накрая Рина ще се научи да се справя със странната ръчка за скоростите. Усмихна се на малката кола и тръгна.

С няколко широки крачки стигна до улицата. „Хана Сенеш“ беше нещо като алейка, еднопосочна уличка, по която едва можеше да мине кола. Мястото беше тихо, по тротоарите растяха високи кедри, а зад тях се издигаха малки блокчета. Йоси винаги изпитваше уважение към името на улицата, дадено в чест на смелата саможертва на една почти неизвестна израелка, героиня от войната.

Макар да беше много рано дори и по израелски стандарти, тази част от Петах Тиква вече се събуждаше. Йоси чуваше задавените от влагата карбуратори на малките коли по улиците, бърборенето на децата на път за детските градини, тихите гласове на чиновниците, които викаха колегите си на път за работа. Йоси зави наляво и тръгна на север по „Хана Сенеш“. Изкушаваше се да погледне назад към номер 7, към балкона, от който беше сигурен, че Рина гледа. Но не го стори. Един възрастен мъж караше каручка с дини насреща му. Сбръчканият старец и магарето му отвърнаха на кимването на Йоси.

Към средата на пресечката вляво се издигаше ниска едноетажна бетонна сграда. От едната й страна имаше голям прозорец и пожълтялата рулетка пред него вече се вдигаше към дървената си кутия. Госпожа Грюнвалд дърпаше веригата й като призрачен юнга, който вдига прокъсани корабни платна. Госпожа Грюнвалд беше собственичка на местната будка, като едновременно с това притежаваше и малка детска площадка. На пръв поглед странна комбинация, но дейността й създаваше удобство и спокойствие за майките от квартала.

Госпожа Грюнвалд ококори очи и приглади оредяващата си бяла коса, когато видя Йоси да се приближава, облечен в костюм.

— Мар22 Йерушалми! — изграчи тя с глас, забравил годините си. — Ейзе хатих ата айом!23

Йоси й се поклони заради комплимента.

— Благодаря. Добро ви утро, госпожо Грюнвалд.

Както всяка сутрин, възрастната жена му подаде сутрешния брой на „Маарив“24 и два пакета цигари „Тайм“. Йоси отвори куфарчето за документи и пусна цигарите вътре. После взе вестника и прегледа заглавията. Както винаги, броят беше от предишния ден, но той вече бе свикнал с това. Събитията винаги достигаха до Петах Тиква, след като останалият свят вече ги е узнал. Като че ли мнението на малкото градче нямаше никакво значение за големия свят.

— Нещо друго? — попита госпожа Грюнвалд, макар че отговорът на господин Йерушалми беше винаги възпитано отрицателен.

— Само една усмивка, ако обичате.

И естествено, възрастната жена отвръщаше, леко изчервена, докато отново приглаждаше косата си.

— Шалом — каза тя, докато Йоси се отдалечаваше.

— Шалом — отвърна й той през рамо.

— Заминаваш ли? — не се сдържа да попита тя отдалечаващата се фигура, а после бързо притисна пръсти към сбръчканите си устни.

Той само махна с ръка.

Йоси стигна улица „Херцел“ и отново зави наляво. Тръгна по-бързо с надеждата да се постопли. Мина покрай няколко души по пътя. Деца с цветни раници, бързащи за училище, бременни майки, бутащи детски колички, мъже на негова възраст, облекли изтъркани зимни якета на израелската армия, свити под утринния студ. Кварталният доставчик на „Амизрагаз“ който разнасяше бутилките с домакинска газ, изпревари Йоси по тротоара. Първоначално не го позна заради костюма, но после спря внезапно, смигна конспиративно и му махна с ръка, докато влизаше в двора на една от сградите.

Йоси стигна на кръстовището, където в студени дни като днешния обикновено се качваше на автобус номер 17, за да измине краткия път по „Хаим Озер“ до своя клон на банка „Леуми“. Един полицай мина върху бяла моторетка „Веспа“, войници с автомати „Галил“ на рамо и войнишки торби гледаха мрачно, връщайки се от отпуска в топлите си домове, красиви гимназистки клюкарстваха весело на път за училище.

Йоси пресече и застана да чака на отсрещния ъгъл. Запали цигара и погледна часовника си. Не се намираше на определена спирка, но скоро един червен автобус „Мерцедес“ спря до него. Върху предното стъкло имаше надпис „СПЕЦИАЛЕН“. Йоси се качи и шофьорът го поздрави с кимване. Той седна на една от предните седалки. Вътре имаше само още един пътник — войник, който изглеждаше заспал върху най-задната седалка.

Автобусът тръгна бързо на юг, в обратна посока от центъра на градчето. Не спираше никъде. После зави по улица „Борова“, по която пътува още пет минути. Групите жилищни блокове ставаха все по-редки, а движението по пътя намаля до някой случаен военен джип или полицейска кола. Автобусът спря на кръстовището „Сиркин“, най-южния кръстопът в края на градчето.

— Б’ацлаха25 — пожела му успех шофьорът и отвори вратата.

— Тода26 — каза Йоси и слезе с куфарчетата си.

Тръгна отново пеша, сега на изток покрай тясното шосе към полето. Тук зелените ливади бързо се предаваха на необработени поля от кал. Дърветата бяха с оголени клони с изключение на малки групички зелени борове, а мръсните далечни петна топящ се сняг бяха в пълно противоречие с топлите спомени за Петах Тиква.

След половин километър Йоси стигна висока телена ограда, която пресичаше шосето. Опасаните с бодлива тел стълбове се губеха от двете страни на пътя и изчезваха зад далечните хълмове. По средата й, точно върху шосето, имаше портал. Самотна фигура с шапка и зелена вълнена униформа беше застанала до него и потропваше с крака, държейки на каишка едно куче хъски. Мъжът наблюдаваше приближаването на Йоси, а после, без да каже дума, плъзна портала върху колелцата му. Изобщо не вдигна поглед, когато Йоси мина покрай него.

Той измина още половин километър, вече позатоплен от ходенето. Накрая върху билото на хълма, където шосето минаваше между две побелели от скреж дървета, той видя колата.

Беше дълга, сива, издута и паркирана напреко на шосето. Явно шофьорът беше сигурен, че по шосето няма да мине никакво друго превозно средство. Възбудата на Йоси нарасна и сърцето му ускори пулса си. Не можеше да види кой седи в колата заради затъмнените й стъкла, но когато се приближи, задният капак внезапно се отвори със съскането на хидравлична система и зяпна като устата на ламя.

Двигателят работеше равномерно и едва чуто. Йоси се приближи сред облак изгорели газове и остави куфарчетата си в багажника. Затвори капака, потри премръзналите си ръце, а после приближи една от страничните врати и влезе. Голямата лимузина потегли веднага.

Мина минута, докато очите на Йоси свикнаха, защото слънцето беше твърде ярко, а в колата цареше полумрак от затъмнените стъкла и черните кожени седалки. Беше сам върху широката задна седалка. Дебела плексигласова преграда го делеше от мястото на шофьора. Отпред вдясно седеше едрата фигура на мъж, който, изглежда, четеше някакви документи. Главата му беше голяма, а късата руса коса — посивяла от годините. Вляво шапката с козирка на шофьора беше насочена право напред над волана, върху който почиваха ръцете му в черни кожени ръкавици.

Сега лимузината се движеше много бързо. Почти летеше по тясното шосе. Внезапно Йоси потръпна от осъзнаването на реалността. Въпреки уверенията му към Рина той заминаваше. И ако всичко минеше добре, нямаше да се върне. Той се извърна в седалката и надникна през задното стъкло.

Върху плоския хоризонт още можеше да види силуета на своето малко израелско градче с ниските му панелни блокове, високи кедрови дървета и пластмасови палми, което бързо изчезваше в далечината.

Далеч на юг и по-малки от нокътя му едва се виждаха дървените провинциални къщи с остри покриви на отдавна опустялото американско градче.

А на север, като сиви точки върху ниското плато, бяха изоставените каменни фасади и черковни кули на западногерманското градче.

Той се обърна и се облегна в меката кожена седалка, изпускайки учудена въздишка. Все едно че беше живял в „Дисниленд“. Защото с помощта на сателитните антени, прехванатите радио и телевизионни програми и опита на другарите, всичко над земната повърхност беше толкова реално. Само вестниците винаги идваха един ден по-късно.

Той погледна напред, към бъдещето, към губещия се в далечината край на пътя, където се мержелееше следващият преграден кръстопът. И отново почувства възбудата.

Макар че след шест часа вече нямаше да бъде тук, почти усещаше мириса на Москва.

Внезапно плексигласовата преграда се спусна надолу. Едрият мъж като че ли се събуди и забеляза присъствието на подопечния си. Той се извърна веднага и подаде едрата си ръка с широка славянска усмивка.

— Добро утро, Асуан — каза мъжът.

Йоси изпита мигновен шок. Заради руската реч, която не беше чувал повече от година. Трябваше му повече от един миг, за да се приспособи. Очите на майор Владимир Козов сигурно бяха забелязали изненадата му, но той вероятно помисли, че тя е заради откритото използване на кодовото му име.

— О, не се притеснявай за него — каза офицерът и посочи неподвижния шофьор. — Той е глух. — Служителят на КГБ се изсмя с удоволствие. Смехът му прозвуча странно на фона на прегракналия глас на Владимир Висоцки, чиято песен се носеше от магнетофона. Много руснаци са били хвърлени в затвора, задето са слушали песните на този поет-дисидент, но хората от КГБ можеха да слушат каквото си пожелаят. — Това не му пречи да кара добре — продължи офицерът, все още говорейки за недостатъка на шофьора. — Но пък е идеално за сигурността.

Той продължаваше да се смее, но скоро само се усмихваше топло и съчувствено. Не беше разбрал, че изражението на пасажера му е такова от чувството за несигурност, от страх, че първите му думи, без да го иска, ще бъдат на иврит.

Човекът от КГБ кимна към задното стъкло.

— Надявам се, че няма да страдаш от носталгия по дома — каза натъртено той. — Истинският Израел те очаква. — Усмихна се отново. — И копнее за теб.

Амар Камил отвърна на усмивката му.

3.Йерусалим

Във вторник сутринта Ицик Бен-Цион беше в прекрасно настроение. За съжаление на персонала на Специални операции характерът на полковника винаги се влияеше от степента на неговите успехи или провали. Когато операциите се развиваха с умерени резултати, командирът беше потиснат, мрачен и приличаше на кипящ вулкан. Но в дни като този, когато успехите му биваха направо потресаващи, арогантността на Бен-Цион се проявяваше само като морска пяна и той изглеждаше напълно щастлив. А когато Ицик Бен-Цион беше щастлив, той също така правеше и невероятни глупости.

Ейтан усети, че моментът наближава, както ловецът подушва дъжда във вятъра и състезателят усеща, че точно в този ден ще катастрофира. Подушва мириса на кръвта върху асфалта. Но интуицията му не беше точно телепатична.

Беше си взел почивка в понеделник под предлог, че е болен. Прекара почти цялата сутрин в леглото. Послуша съвета на Симона и използва деня, за да се „успокои“. Седя на верандата до покритата с голям чадър бяла кръгла масичка, отпивайки айс-кафе. Прегледа вестниците от последните дни и блаженства под топлото пролетно слънце. Следобед отиде да посрещне Симона в „Махане Йеуда“, където хванати за ръка двамата напазаруваха прясно месо и зеленчуци от любезните собственици на сергии.

Вечерта, след като Ейтан се обади и отложи вечерята у семейство Баум, двамата си направиха празнична вечеря на скара и с помощта на две бири „Макаби“ Екщайн постигна нещо като спокойствие, тиха еуфория, каквато не познаваше от месеци. По-късно Симона се върна в болницата, където беше поела смяната на една колежка. Ейтан си пусна една комедия на видеото и се смя на глас със скечовете на комиците, подсвирквайки с уважение при каскадите.

В полунощ, към края на последните телевизионни новини, състоянието на Ейтан рязко се върна към каменно студената реалност. Бяха съобщили набързо и неясно за някакво убийство в Бейрут. Един от войнстващите ръководители на ФОП на име Абу-Мохамед бил екзекутиран в апартамента си. Подробностите и извършителите още не били известни.

Но Ейтан нямаше съмнения по отношение на екзекуторите. Той остана седнал пред телевизора още почти цял час, неподвижно загледан в таблицата на екрана, която по-късно изчезна и останаха само снежинките. Този екран се изпълни с хиляди образи от собствения му живот. Внезапно изпита лъжливата надежда, че не е допускал грешки, че последната му мисия е била напълно успешна. Но накрая отново го завладя чувството на вина заради провала.

Като че ли не можеше да преживее и ден, без настойчивият спомен за Мюнхен да се върне. Членовете на групата му, макар сега да бяха разхвърляни по света, се обаждаха редовно. Ети Данцигер, чийто образ му беше най-трудно да потисне, сега изникна в ума му.

Бейрут. Радваше се, че не е бил там, но после се почувства внезапно и силно депресиран, като контузен голмайстор, който току-що е видял отбора си да печели Световната купа по футбол. На сутринта, след неспокойно прекараната нощ, той изпита силното желание да си вземе още един ден болнични. Но накрая гордостта му го накара да стане от леглото. Сигурен беше, че отсъствието му след гневната тирада на Бен-Цион вече е подхранило мелницата за клюки в Управлението, и не му се искаше да създава впечатлението, че се е трогнал чак толкова от обидите на полковника.

Екщайн пристигна в „Личен състав“ точно в осем часа. Цвика, шофьорът-куриер, вече беше тръгнал по задачи и Екщайн седна на бюрото му, за да коригира написаните на принтера страници от последните интервюта. Юдит още не беше пристигнала и Екщайн взе уокмена от чекмеджето й, за да чуе новините, докато отпиваше от чашата с нескафе и пушеше.

Сутрешните съобщения вече даваха много подробности. Цитираха „чужди информационни източници“, според които Абу-Мохамед, един от последните оживели архитекти на „Касапницата на крайбрежния път“ от 1978 година и известен на западните разузнавателни служби като Черния принц, наистина бил убит в Бейрут. Екзекуцията, разбира се, беше осъдена като продължение на цикъла от насилия в Средния изток, но хвалеха операцията като съвършена заради хирургическия й професионализъм. Абу-Мохамед е бил убит в собственото му жилище в центъра на Западен Бейрут. Телохранителите му също са били убити, но съпругата и дъщеря му не били ранени, въпреки че се опитвали да предотвратят екзекуцията, закривайки мъжа със собствените си тела. Професионалният екип убийци пристигнал на местопрестъплението и се оттеглил в рамките на четири минути, като при това не е оставил нито веществени доказателства, нито жертви от своя страна.

Почти без изключение всички „чуждестранни източници“ сочеха, че това е израелска операция. Когато Ейтан свали слушалките от ушите си, даже не се нуждаеше от доказателства за това твърдение. Таванът се тресеше от стъпките на горния етаж и крушките трептяха върху кабелите си. Хората от Горния етаж са останали будни цялата нощ, при това със сигурност не са играли на карти.

На Ейтан му се прииска да си беше донесъл тапите за уши, защото днес по етажите щяха да се разменят доста щастливи поздравления, а на него не му се искаше да ги чува.

— Бокер тов.

Поздравът на Юдит, която влезе в стаята и затвори вратата, го стресна от замислеността. Тази сутрин тя изглеждаше ослепително, направо хвъркаща върху стройните си крака, и Ейтан не можа да сдържи усмивката си към нея.

— Добро утро и на теб — отвърна той и протегна ръка да й върне уокмена. — Взех го на заем. Надявам се, че нямаш нищо против.

Юдит хвърли черната си чанта върху бюрото и взе радиото.

— Ами ако имам?

— Няма да си Юдит — усмихна се Екщайн.

Момичето се поизчерви, но бързо успя да се успокои. Тя се мъчеше да не показва колко харесва по-възрастния си колега, но не можеше да заблуди никого. Сега се загледа в радиото, но всъщност не го виждаше.

— Значи вече си чул.

— Какво? — направи се той на неосведомен.

Тя смръщи вежди. Всички вече знаеха. Всеки, който има радио или телевизор, като се започне от министрите и се свърши с бедуините в пустинята Негев.

— Знаеш. За Бейрут.

— А, да — облегна се в стола си Екщайн и издуха облак дим. — Беше хубав крайморски град. Май че съм бил веднъж там. — Той примижа към тавана.

— Стига, Ейтан.

— Да, чух — предаде се Екщайн. Юдит все още беше твърде млада, не беше закоравяла от цинизма на придобития опит. Той подреди книжата пред себе си, като че ли цялата тази работа му се вижда съвсем скучна. — Добра операция. Сигурно са били англичаните или американците.

— Разбира се — усмихна му се отново Юдит. Екщайн внезапно осъзна, че в погледа й има известно съчувствие. Винаги мислеше за момичето като за дете, защото беше доста години по-млада от него, но сега виждаше, че е добре въоръжена психически с онези оръжия, с които всички жени поддържат самочувствието на мъжете. Сега разбра, че Юдит съвсем не е дете и сигурно отдавна не е девствена. Беше много красива и му приличаше на Симона заради дългата си черна коса, сини очи и стройно тяло.

— Юдит! — Той внезапно се изправи. — Боже мили, та ти си в униформа!

Внезапно се разтревожи за нея. Една от най-строгите заповеди на Бен-Цион беше никой, независимо от военния си чин, никога да не се появява в Главната квартира с друго освен цивилно облекло. А тя беше облечена в маслинената униформа, при това със сержантските нашивки на раменете.

— Знам. Не се шашкай — отвърна тя, зарадвана от тревогата му. — Не си ли чул?

— Не, не съм.

— Нови правила. Целият помощен състав вече е разпределен по списък, за да носи един ден в месеца униформата си. Чух, че това било идея на Бени Баум.

— Естествено.

— Бени казал, че е нормално. Във всяка сграда в страната непрекъснато влизат и излизат войници. Дори и по лична работа. Без тях никое учреждение на изглежда нормално. — Тя бръкна в чантата си и извади сандвич, увит в найлон. — Хитро, нали?

— Да. — Екщайн потропа с молива си по бюрото. — Такъв е Бени. — Но идеята наистина изглеждаше като на Бени Баум, на човек с ум на гросмайстор. Той винаги можеше да определи какво би си помислил врага и да предложи необходимата за случая стратегия.

Юдит стана, за да направи кафе.

— Искаш ли още?

— Разбира се. — Екщайн я наблюдаваше. Униформата беше с дълга до глезените зелена пола от дебел памучен плат. Съвсем наскоро снабдителният корпус беше заменил старите женски униформи, които включваха блузи и миниполи от тънък, сив плат, които разкриваха всички приятни извивки. — Повече ми харесваха старите униформи.

— Всички мъже казват така — отвърна твърде бързо Юдит.

— Здрасти. — Дани Романо влезе шумно. Празната му лула стърчеше между зъбите. — А, точно от кафе имах нужда.

— След миг — каза Юдит.

— Здрасти — поздрави го Екщайн.

Романо остави куфарчето си върху бюрото до прозореца.

— По-добре ли се чувстваш, Ейтан?

— Ходенето ме мъчи.

— Не виждам бастуна.

— И няма да го видиш повече.

— Браво, човече!

— Дани, ти чу ли? — попита Юдит, докато му подаваше чашата с вдигаща пара черна течност. Той я хвана в горния край, но въпреки това се опари и бързо я остави на бюрото.

— Ох! — размаха ръката си Романо. — Проклети руски евреи! — изруга той славянската традиция да се наливат горещи течности в стъклени чаши без дръжка. С този болезнен навик май никоя държавна институция не може да се справи. — Да, чух. Ицик днес ще бъде направо непоносим.

Като да беше повикал дявола, вратата се отвори и Хайнц изпълни отвора. Белезникаворусата коса на капитана беше рошава, неизмита и едва пригладена с пръсти, което му придаваше още по-откачен вид от обикновено. Често наричаха Хайнц „камата“ на Бен-Цион, защото той носеше с жестоко удоволствие най-неприятните нареждания на полковника. Например заповедите за преместване, за наказания и за понижаване в чин. Почти прозрачните сини очи на Хайнц бяха зачервени. Явно беше прекарал буден цялата нощ, поддържан само от кафето и адреналина.

— Началниците на отдели горе точно след петнадесет минути — изстреля Хайнц и погледна часовника си като взводен командир, който държи да изплаши войниците си. После погледна към Екщайн и отмести отново поглед към Дани. — Само ти, Романо — изрече той натъртено. — И си донеси чиста чаша. — След това си излезе и затвори вратата. В стаята настъпи миг смутена тишина, а после Екщайн изсипа моливите от чашката върху бюрото и я хвърли по вратата. Чу се силен удар, а чашката падна на пода.

— Добро утро, задник такъв — извика Екщайн. После погледна Юдит, която седеше напрегнато като изплашена котка върху стола си. — Извинявай — каза й той. Мразеше Хайнц най-вече защото няма собствено мнение. Беше като празен варел, огледално копие на настроенията и желанията на началника си.

Ако Бен-Цион беше харесвал Екщайн, Хайнц би прекарвал доста време да му лиже задника.

— И си донеси чиста чаша — промърмори Екщайн, имитирайки надутия тон на Хайнц. После взе един молив и опита да се съсредоточи отново в работата. В Управлението нещата се бяха променили твърде много и той се молеше това да е само временното влияние на амбициозен командир, а не показател за нарастваща национална грубост. Сега си спомни с меланхолична яснота как много отдавна, след една успешна мисия в Южна Франция, по време на която бяха взривени двама терористи в собствената им кола, групата му се беше разпръснала и събрала седмица по-късно в Йерусалим. Тук, след дълго съвещание, всички спонтанно тръгнаха към Западната стена, за да се помолят заедно — вярващи, агностици и атеисти — като един. Сега, в пълен контраст с онова време, когато хората на Ицик Бен-Цион убиеха някого, студеният командир събираше шефовете на отдели и разливаше шампанско като собственик на някой печеливш баскетболен отбор.

Екщайн ядосано остави молива и се облегна. Разтри челото си. Юдит се беше скрила зад компютъра си и печаташе. Чукането върху клавиатурата го дразнеше. Екщайн бутна стола си назад и се изправи.

— Отивам в барчето. Някой иска ли нещо за хапване?

Юдит поклати глава.

— Ейтан. — Романо го погледна изпод рунтавите си вежди. — Запази спокойствие. Става ли?

Екщайн се извърна до вратата.

— Знаеш ли какво, Дани? — Той повиши глас, но после се досети, че Романо не му е виновен за нищо. Затова заговори с потих тон. — Не ми пука, че не съм действащ. Така е. — Още щом го изрече, осъзна, че от доста време насам наистина беше така, но съвсем отскоро твърдението му отново започна да се превръща в лъжа. — Но направо подлудявам, когато някой се опитва да ми натрие носа.

Той излезе в коридора и се насочи към барчето. Ицик Бен-Цион вървеше бързо по коридора, следван от млад мъж, който носеше голям дървен сандък. Бен-Цион почти се спъна в един кабел за телексите, който се виеше по пода като черна змия в засада. Той веднага спря и удари с длан по първата врата, която му попадна. Оказа се, че е на „Легенди“, чийто персонал изобщо нямаше никаква връзка с комуникациите. Но за полковника това нямаше значение. За него всички, сврени в който и да било ъгъл на царството му, бяха потенциални жертви, щом го хванеше яростта.

Той наведе голямата си глава към открехналата се врата.

— Искам тези кабели да се махнат от пода още днес! Това да не ви е филмово студио? — След като се накрещя, той тръшна вратата.

— Да не повярва човек — измърмори си Екщайн. — Каква мелодрама!

Бен-Цион продължи победния си марш, минавайки покрай Екщайн, сякаш някога незаменимият му ръководител на оперативна група е безплътно привидение. Екщайн спря, запали цигара и я захапа силно. Бръкна дълбоко в джобовете на кафеникавите си панталони и се помъчи да се задържи изправен. В края на коридора до дългата маса, върху която се поставяха незасекретените материали и броевете на сутрешните вестници, се беше събрала малка тълпа. Мъжете и жените си подаваха изрезки от вестници и четяха на глас заглавията от „Маарив“ и „Йедиот“. Екщайн тръгна напред, усещайки щракането в коляното да го пронизва чак в корема.

Стегна се психически, докато минаваше покрай масата, където не по-малко от осем човека говореха разпалено за операцията в Бейрут. Пнина от „Легенди“ вдигна поглед към Ейтан и му се усмихна широко.

— Добро утро, Бавария!

Екщайн успя също да й се усмихне.

— Добро утро.

Тя вдигна заглавната страница на вестника.

— Видя ли това? — попита го весело.

Екщайн махна с ръка.

— Четох ги всичките от кора до кора — излъга той. Като млад десантчик в края на 70-те години веднъж си беше направил труда да прочете отразената във вестника операция в Ливан, дело на собствената му рота. Но веднага разбра колко откъсната от реалността е журналистиката. По-късно след операциите на екипа му в Европа той с учудване установяваше, че репортажите за събитията са по-скоро измислица, предположения и чиста фантазия.

— Вярваш ли на тези французи? — цъкна с език Пнина, докато Екщайн отминаваше.

Той се досети какво иска да каже тя. Европейците вероятно в хор обвиняват Израел за предполагаемите му действия.

— Че ти какво очакваш от хора, които отстъпиха Париж на нацистите без нито един изстрел? — отговори й той.

— Да — съгласи се друг. — Обаче под масата те тайничко ръкопляскат.

— Стига де — обади се друг глас. — Нека поне им благодарим на французите за онова, което правят под масата.

Ейтан продължи напред. Разговорът придоби порнографски характер.

Той стигна в барчето и се тръшна на един стол. Помещението беше изпълнено от сутрешните кафеджии, много от които бяха разтворили вестници и радостно коментираха събитието. Между тях нямаше нито един оперативен агент, но като поддържащ персонал всички се гордееха с всеки успех на Управлението. Днес повече от всякога Екщайн се почувства съвсем не на място, при това именно защото съзнаваше, че сега точно тези са истинските му колеги.

— Кафе, майн хер?

Бени Баум се появи измежду тълпата. Блестящото му теме грееше като луна.

— Добро утро, Бени — усмихна му се тъжно Екщайн. — Не, благодаря. Стига ми кафето за днес. Сядай.

Баум се настани до масата. Отпи от чашата си и дръпна от цигарата.

— Как се чувстваш?

— Съжалявам за снощи, Бени. Истината е, че просто не ми се искаше да бъда в компания.

— Няма защо да се извиняваш. Но ми отговори на въпроса.

Екщайн погледна бившия си оперативен командир. Човек не може да излъже Бени. И да се опиташ, той те хваща веднага, а след това изтръгва истината.

— Чувствам се гадно. Особено когато Ицик горе се дуе като идиот.

— Честен отговор — изтри потта от темето си Бени. — Егоистичен, но честен.

— Радвам се, че операцията е успешна — побърза да добави Екщайн. — Но не знам колко още ще понеса да бъда наполовина оперативник, наполовина чиновник като сега. Дни като днешния са трудни за мен. Това е.

— Кой искаше бъркани яйца? — извика момичето зад бара. — Изстинаха вече.

Бени я изчака да млъкне и се наведе близо до Екщайн.

— Слушай, казах ти, че ще се опитаме да ти оправим положението. Трябва да си търпелив.

— Така ми казва и Симона. Знам, искаме да си имаме дете и затова трябва да издържа поне до частична пенсия. Но в този момент предпочитам да стана шофьор на някой идиот. Писна ми да куцукам тук като сакат призрак. — Екщайн смачка цигарата си, а Баум цъкна с език и поклати глава. — Решил съм, Бени. Ще си поискам правата. Днес.

Бени се ококори.

— Днееес? — Той завъртя пръст до слепоочието си. — Иштагата!27

— Не, не съм луд. Точно сега е моментът. Днес Ицик ще се дуе и няма да иска да ме изслуша, но може би това е единственият момент, който ми се отдава.

— Шефовете на отдели! — изкрещя някой в барчето. — Дългът ни зове. — Няколко души станаха и тръгнаха да излизат.

Баум погледна часовника си.

— Ейтан — каза той. — Ти си младо и инат копеле, но аз те обичам. — Той се измъкна от стола и се изправи като прусак. — Но съм длъжен да ти кажа, като твой приятел и по-висш офицер, че съвсем не одобрявам подобни действия.

— Ще го направя, Бени — отвърна Екщайн. — Днес. Сега.

— Ще те подкрепя — почти в същия миг го увери Бени.

— Така си и мислех — усмихна се Екщайн на майора.

— Но изчакай поне половин час.

Екщайн погледна часовника си.

— Добре. Половин час.

Преди да тръгне към вратата, Бени постави месестата си длан върху рамото на Екщайн.

— Ако синовете ми станат като теб — каза той, — аз много ще се гордея с тях.

— Бени — повика го Екщайн, когато той се отправи към вратата. — Забрави да си вземеш чиста чаша.

— Аз не пия на погребение — отвърна Баум и излезе за съвещанието при Ицик Бен-Цион.

Съвещателната зала на последния етаж не можеше да се сравнява с онези в банките, но по израелските държавни стандарти беше луксозна. Прозорците бяха покрити с дълги завеси от зелен брокат и за разлика от примигващото флуоресцентно осветление тук светеха стенни аплици. Върху пода нямаше килим, но дългата тикова маса, около която можеха да седнат удобно двадесет души, блестеше от чистота. Вместо обикновените метални сгъваеми столове тук имаше скъпи, въртящи се тапицирани канцеларски кресла, макар и без странични облегалки. В единия край имаше телевизионен монитор, видео и сгъваем екран за прожектиране на филми. Върху статив беше поставен голям тефтер с късащи се листа със синя пластмасова чашка за цветни маркери.

Залата беше пълна с дим от лули, цигари и пури, а голяма част от масата беше покрита с броеве на сутрешните вестници, празни чаши от кафе, листи от телекси и компютърни разпечатки. На някой явно му беше натежал пистолета, защото го беше оставил до празна чаша от шампанско. Това беше единственият предмет, който превръщаше тази зала от място за размисли в армейски лагер.

В залата имаше две жени и единадесет мъже. Всички те бяха началници на отдели или заместниците им. Не присъстваше никой от оперативните агенти или ръководителите на екипи, тъй като всички, които са били в Бейрут, сега даваха отчет в някоя далечна тайна квартира. Съвещанието, или по-скоро празненството, както би го нарекъл Бен-Цион, вече приключваше. Повечето от началниците бяха станали от столовете, събираха бележките и книжата си и доста от тях изглеждаха в леко приповдигнато настроение от тежкия нощен труд, завършил със сутрешната чаша шампанско. Израелците по природа не налитат на алкохол и обикновено той упражнява върху тях бърз и замайващ ефект.

С изключение на секретарката на Бен-Цион никой в залата не беше по-млад от тридесет години и нямаше някой с по-нисък ранг от капитан. При нормални обстоятелства изморените офицери биха бързали да се върнат в кабинетите си, където да успеят да дремнат поне един час. Но явно успешни дни като този бяха редки и затова те се задържаха. В далечния ъгъл стояха трима мъже, които цъкаха с език и на висок глас изказваха симпатиите си към началниците от ЦРУ.

Американците бяха помолени за услуга по повод бейрутската операция и един специален кораб, прикрепен към Шести американски флот, беше заглушил руските комуникации пред ливанските брегове цели шест тревожни часа. Но нещастните американски разузнавателни служби непрекъснато биваха нападани от американската преса. Затова, когато вземаха успешно участие в някоя антитерористична операция, на тях не им се разрешаваше да си го признаят.

В друга част на залата Бени Баум разговаряше с приятна възрастна жена на име Силвия, която ръководеше шифрованата телексна и телеграфна връзка. Той беше седнал върху заседателната маса и размахваше ръце, а жената се смееше и го караше да слезе, за да не му удържат цената за нова маса от месечната заплата.

В дъното на залата до белия екран стоеше Ицик Бен-Цион и разговаряше с униформен генерал-майор. Офицерът беше висок колкото Бен-Цион, със сива коса и величествена красота. Това беше Амнон Цамир „Рош АМАН“ — шефът на израелското военно разузнаване. Ако някой беше предупредил Ейтан Екщайн за присъствието на Цамир, той може би нямаше да избере този момент, за да влезе в залата за съвещания.

Дървената врата се отвори внезапно и отвън се чу спор. Служителят от охраната на втория етаж беше поставен там, за да не допуска на съвещанието непоканени хора от персонала.

— Това е само за началник-отделите, Бавария — каза умолителен глас.

— Ми застреляй ме бе, Мошико. — Ейтан влезе в залата и затвори вратата. Всички глави се извърнаха към него и той изобрази оптимистично настроение, макар да не се усмихваше. Вдигна ръка, като че ли държи невидима чаша с шампанско. — Честито на всички — добави той.

— Благодаря — отговориха няколко души.

Екщайн тръгна изправен покрай едната стена. Насочи се към Ицик Бен-Цион, който му хвърли един поглед и се върна към разговора си с генерал Цамир. Хайнц, който стоеше до Бен-Цион като камериер на прием, изгледа Екщайн с неприкрита омраза.

Екщайн спря близо до Бен-Цион. Бени Баум се смъкна от масата и се приближи.

— Извини ме, Ицик — каза Ейтан.

Бен-Цион въздъхна и бавно се извърна към капитана.

— Имаме съвещание, Екщайн.

— Само исках да кажа „честито“, Ицик — усмихна се Екщайн. — Беше страхотна операция.

Гордостта беше слабата страна на Бен-Цион. Извиването на устните показа леко удоволствие от комплимента.

— Благодаря, Екщайн.

Ейтан протегна ръка за поздрав и полковникът беше принуден да я поеме. Капитанът стисна силно и задържа ръката му.

— Струва ми се добър момент, за да решим един дребен проблем — каза той.

Бен-Цион веднага се смръщи.

— Едва ли времето и мястото са подходящи за такова нещо.

Намекът на полковникът беше ясен, но Ейтан нарочно не погледна към генерал Цамир. В израелската армия фамилиарността между чиновете може да бъде в полза на човека, ако се използва внимателно.

— Ще бъда кратък, Ицик — каза той. — Имам нужда от промяна. Трябва да започна отново да се развивам.

— Ще говорим за това по-късно — натъртено отговори Бен-Цион и издърпа ръката си.

— Поне веднъж в живота си бъди щедър — изръмжа Бени Баум иззад рамото на Екщайн.

Полковникът облиза устни. Не биваше да го принудят да изглежда жесток пред очите на началника му.

— Какво има? — почти изсъска той.

„Добре — помисли си Екщайн. — Сега е почти в капана.“

— Имам нужда от повече активност. Бюрото направо ме потиска. Трябва да накарам мозъка и тялото ми да се раздвижат отново.

В залата настъпи гробна тишина. В Управлението беше добре известна предишната репутация на Екщайн и въпреки Богенхаузен всички, които го познаваха, все още изпитваха голямо уважение към ранения воин.

— В момента няма нищо подходящо — каза Бен-Цион.

Началникът на отдела по обучение се обади смело откъм другия край на масата:

— Ние можем да го използваме в курса по внедряване.

— Новобранците нямат нужда от съветите за провал, Ели — изсъска Бен-Цион.

— Ей, чакай малко, Ицик… — Бени Баум вече беше почервенял.

— Извинявай — намеси се генерал Цамир и се обърна направо към Екщайн. — Ти не си ли Ейтан Екщайн?

— Да, аз съм.

— Мюнхенският проблем, прав ли съм?

— Да.

Цамир се обърна към Бен-Цион:

— Този човек е талантлив командир, Ицик. Баум е прав за щедростта и днес със сигурност е точно ден за такива постъпки.

Полковник Бен-Цион беше притиснат. Разярен, но без друг изход, освен да се подчини.

— Добре, Екщайн. Сега няма свободни длъжности и на мен си ми нужен в „Личен състав“. Но можеш да започнеш известна физическа подготовка. — Той щракна с пръсти към Хайнц, който продължаваше да стои, втренчил поглед в Екщайн и Бени Баум. — Хайнц, обади се във „Уингейт“. Изпрати Екщайн при тях. Може да започне днес следобед.

Това не беше точно онова, което се искаше на Екщайн, но въпреки това беше малка победа.

— Благодаря, Ицик — каза той, а после се обърна умишлено към Цамир. — Благодаря и на вас, генерале. — Това сложи печата на споразумението. Свидетелите, подкрепата на главнокомандващия. Бен-Цион нямаше да може лесно да отмени заповедта. Екщайн се извърна да си тръгне, а Бени Баум го потупа по рамото.

Вратата се отвори и влезе един офицер-свързочник. Беше от личния състав на Амнон Цамир и се обърна направо към генерала.

— Амнон28, телефоните звънят, та се късат. Журналисти, радио, телевизия. Какво, по дяволите, да им казвам?

— Амиии… — Генералът вдигна глава и погледна към тавана. — Искаме всички да разберат, че сме били ние, нали така?

— Да. Ама какъв да бъде официалният отговор на АМАН?

Амнон Цамир се ухили.

— „Без коментар“.

— Изигра го идеално, получи се и това е чудесно — каза Бени Баум. — Но сега ще трябва да се снишиш.

Баум и Екщайн подскачаха по стълбите към втория етаж. Всъщност Бени подскачаше, а Екщайн накуцваше с помощта на парапета, но и двамата стъпваха леко, като се имат предвид килограмите на Баум и нараняванията на Екщайн.

— Стана благодарение на теб — каза Екщайн.

— Глупости. Аз само ръмжах където трябва. Чу ли какво ти казах току-що?

— Да, хер майор.

— Сериозно говоря, Ейтан. Поставил си пръста където скърца вратата, и сега трябва да се държиш като добро момче. Просто не му се мяркай пред очите, а ние ще се постараем да не скучаеш следващата година и половина. — Баум размахваше ръце и стискаше юмруци, за да подкрепи думите си.

— Всичко е наред, Бени — увери го Екщайн. — Нямам нужда да отивам отново на оперативна работа.

— И докато Ицик е тук, никога няма да идеш.

— Добре. Аз и не искам.

Двамата стигнаха площадката. Мошико се беше върнал на бюрото си. Когато видя Екщайн, той поклати недоволно глава.

— Много ти благодаря, Бавария.

Екщайн се усмихна сухо на младия служител от охраната.

— Не биваше да ме пускаш да вляза, Мошико.

— Като че ли можех да те спра. Ти беше като някакъв проклет товарен влак.

— Извинявай. — Екщайн отмина, последван от Баум.

— Сигурно няма да получа отпуска цял месец! — извика подире му Мошико.

— Ще кажа на гаджето ти, че си на секретна мисия — отвърна му през рамо Екщайн.

— Настроенията ти са опасни — отбеляза Бени. — Също като на нашия командир.

— Не ме обиждай. Аз поне веднъж по пълнолуние изпадам в добро настроение.

Коридорът се беше изпразнил. Сутрешната възбуда се успокои под товара на нормалния работен ден и хората се завърнаха в кабинетите си. Двама електротехници лазеха по пода и прибираха кабелите, в изпълнение на нареждането на Бен-Цион.

Когато Баум и Екщайн приближиха „Личен състав“, видяха Дани Романо да ги чака до отворената врата. Обикновено оптимистичното му изражение беше заменено с мрачен поглед и той неспокойно въртеше празната си лула в ръце.

— Бени. Ейтан. Влезте за малко.

Той влезе в кабинета и задържа вратата. Баум и Екщайн се спогледаха въпросително, но го последваха. Юдит се беше изправила и тъкмо вдигаше чантата си. Тя погледна Екщайн, докосна го по ръкава и излезе.

— Не бързай, Юдит — извика Романо подире й. — Имаш най-малко половин час.

— Какво става? — попита Екщайн.

Романо отиде до бюрото си. Обърна се и седна прегърбен в края му. Продължи да разглежда лулата си. Когато вдигна поглед, видя Бени и Ейтан да го гледат очаквателно. Победните им усмивки от сутрешното съвещание бързо изчезваха.

— Е? — изръмжа Баум. — Имам си работа, Дани.

Романо въздъхна.

— Току-що се получи кодирана телеграма от консулството ни в Ню Йорк. Засега знам само аз. Силвия ме уведоми предварително, за да мога аз пръв да го кажа на вас двамата.

Баум и Екщайн продължаваха да го гледат с недоумение. Романо събра смелостта си.

— Цвика Пърлман е мъртъв.

Екщайн изстена остро, като че ли някой го беше ударил силно. Той се извърна и тръгна към един от столовете. После спря. Болката като горещо желязо прониза крака му и той не можеше да го свие. Извъртя се върху него като върху шиш и отново се обърна към Романо.

— Повтори — прошепна той.

— Цви Пърлман. Бил е убит в Манхатън.

Бени Баум стоеше като вкаменен. После бавно бръкна в джоба си, извади две цигари, запали ги и подаде едната на Екщайн, без да го гледа. След това сви пръсти като за молитва и ги постави върху катарамата на колана си.

— Подробности — кратко каза той.

Романо задъвка мундщука на лулата си.

— Не са много. На пръв поглед е била катастрофа, но нашите хора от сигурността са решили първо да ни уведомят, а после да разследват.

Кръвта пулсираше в главата на Екщайн. Той напрегнато се облегна на бюрото и обхвана гърдите си с ръце.

— А Лиза знае ли, Дани? — прошепна той.

— Тя е била в Ню Йорк заедно с него. Той учеше в Нюйоркския университет. И децата им са там. Знаете, че той беше напуснал официално работа.

— Да — потвърди Бени. — Знаем.

Екщайн смукна дълбоко от цигарата и изпусна дима със силна кашлица. Свали цигарата от устните си с трепереща ръка и я хвърли на пода.

Хари Вебер. Толкова отдавна познаваше този човек под това име, че му се струваше Цвика Пърлман да е съвсем друг човек. Но беше един и същ. Хари. Цвика.

Ейтан беше губил другари и преди, но главно в униформи, когато всички бяха десантчици, които се хвърляха в сражения и нападаха с яростта на стремителната младост. Но в „Специални операции“ смъртта не беше често срещано явление. А особено Цвика Пърлман като да беше благословен с особена светлина, младост и оптимистична бързина, които изглеждаха неподвластни на такива банални събития като смъртта.

Хари Вебер. Толкова много бяха преживели заедно. Екщайн се запозна с него още по време на първите етапи на вербуването им. Пърлман беше приет в доста напреднала възраст. Като войник в редовната пехота, той беше оживял въпреки ужасните изпитания на войната. Беше преживял сирийската обсада на бункера си върху Голанските възвишения през първата седмица на войната „Йом Кипур“29. Може би фактът, че Пърлман все още можеше да се усмихва весело след подобна травма, беше причината, спечелила му симпатиите на строгата комисия.

Екщайн потърси в паметта си откъси от живота на своя приятел. Спомни си, че Цвика е роден във Виена, живял е там до юношеските си години и е бил изпратен след това в Израел от възрастните си родители, които не виждали бъдеще за единствения си син в европейската страна, която не толерира твърде евреите си. И макар Цвика да се беше превърнал в истински „кибуцник“30, щом си свалеше шапката, той можеше да се превърне в типичен австриец от средната класа с грубите маниери и език на кореняк-виенчанин. Сигурно точно израстването във Виена даваше на Цвика Пърлман шизофреничния талант да се превърне в Хари Вебер — весел, но обикновен човек, който има вида и излъчването на кабаретен артист от следвоенна Виена.

Точно с този Хари Вебер Ейтан и Бени бяха споделяли много от сложните си мисии. Точно този Хари Вебер винаги действаше с усмивка, готов за шеги дори и в най-напрегнатите ситуации, импровизатор, който в последния момент можеше с комичен апломб да извади от шапката си някой трик. Точно този Хари Вебер обичаха безрезервно всички членове на екипа.

„Номерът с камиона“ на Хари в Богенхаузен беше последното му професионално изпълнение. Той се беше измъкнал от Мюнхен с апломб и в последвалата „дисекция“ се беше отървал от обвинения. Но фиаското в Богенхаузен беше подействало като катализатор за Хари и той напусна с чест. Неговият кибуц, намиращ се близо до Ашхелон, му дължеше една година в чужбина и той взе жена си Лиза заедно с двете малки дъщери и замина за Съединените щати.

Екщайн искаше да попита Дани за повече подробности, но когато се сети за Лиза и децата, направо изгуби гласа си.

Бени проговори и заради двамата.

— Катастрофа — каза той. — Сигурни ли са?

— Почти сто процента — отвърна Дани. — Товарел е багажа в колата, за да ходят на екскурзия. Някакво такси се забило в него. Полицията в Манхатън твърди, че шофьорът е в болница, в шоково състояние. Бил някакъв арменец, който едва говори английски.

— Проклети нюйоркски шофьори — изплю се Баум.

— Същите като йерусалимските — потвърди тъжно Романо.

Екщайн се изпъна. Чувстваше се много нестабилен и се хвана с една ръка за бюрото. Обърна се към Бени, който го погледна тъжно. И двамата имаха нужда да кажат по нещо. Може би добри думи или молитва. Но всъщност нещата бяха много по-сложни.

— Бени — прошепна Екщайн. — Имам нужда… Трябва да изляза на въздух.

— Аз не съм ти шеф, Ейтан.

— Днес той изобщо няма шеф — каза Романо. — Отивай.

Ейтан и Бени продължаваха да се гледат.

— Мога да се обадя на Райнер — каза Баум. — Също на Петер и на Франси.

— Аз ще кажа на Ети — прошепна Екщайн.

— Но днес трябва все пак да отидеш в „Уингейт“, Ейтан — предупреди го Бени. — Не забравяй и провери в колко часа ще започне тренировката ти.

— Ще се явя навреме.

— Добре.

— Цвика Пърлман — каза накрая Бени. — Благословена да е душата му.

— Хари Вебер — изрече Екщайн, докато излизаше накуцвайки от стаята.

Ети Данцигер живееше в сърцето на Тел Авив. Тоест живееше там винаги, когато се намираше в страната. Апартаментът й беше на третия етаж на блок, разположен в сенчеста странична уличка, недалеч от кръстовището между булевардите „Соколов“ и „Дизенгоф“ и само на четири пресечки от брега на морето. „Дизенгоф“ е вероятно един от най-приятните за общуване булеварди в Средния изток. Двата му километра са очертани с оживени открити кафенета, пред които преминава нестихващият парад на красиви израелки и европейки, горди от външния си вид и скъпите дрехи. Но не бурният нощен живот или примамката на Средиземно море бяха привлекли Ети в Тел Авив. Просто това беше единственият израелски град, където тя се чувстваше в удобна анонимност. Нейното тихо пристанище сред морето на общността, в която всеки е нечий далечен роднина, приятел или познат от военната служба.

Апартаментът на Ети не изглеждаше като временно жилище. Имаше голям и добре обзаведен хол, който продължаваше в изискана спалня с дантелени завеси. Тя можеше да се отдели чрез две фини, плъзгащи се врати. Другият край на хола водеше към кухня-трапезария. Хладилникът и газовата печка бяха на не по-малко от двадесет години, но работеха и макар пластовете боя върху светлите високи шкафове да не можеха да преброят годините си, всичко блестеше от чистота. Единствената баня беше доста малка, но имаше всичко необходимо, а душът към европейската вана вътре можеше да се окачи на стената, за по-голямо удобство.

Внимателното око, достатъчно добре запознато с местната текстилна промишленост, от пръв поглед би забелязало, че повечето от вещите на Ети не са от израелски произход. Възглавници, покривки, украшения и дори повечето от домакинските съдове бяха от различни европейски страни. Книгите и списанията бяха главно на английски, немски и френски, но тъй като повечето израелци знаят поне два или три чужди езика, това не би направило особено впечатление на никого, освен ако не прегледа етикетите с цените, за да разбере, че са купени в чужбина.

Единственият истински намек за естеството на професията на Ети беше колекцията й от произведения на изкуството. По стените нямаше снимки, а само оригинални картини с маслени бои, акварел или въглен. Темите им бяха европейски градове и пейзажи, някои почти фотореалистични, а други граничещи с неразбираем импресионизъм. Тук някой заснежен парк в Лондон, там обвитата в мъгла Айфелова кула, сграда върху бял плаж в Лисабон, обсипан с многоцветни рибарски лодки или тихо кварталче в Мюнхен…

Нито една от картините не беше подписана, но всички бяха оригинален Данцигер.

Последното доказателство на призванието на Ети беше малка бронзова масичка върху тънки крачета с колелца. Повърхността й беше огледална и отразяваше етикетите на бутилките „Курвоазие“, „Дюар“, „Харви“ и „Вайнбранд“, които се пъчеха отгоре й. За израелски дом това представляваше доста необичайна колекция.

Ети седеше в голямо, тапицирано кресло с малка чаша ледена „Столичная“ в ръка. Босите й крака бяха свити под нея. Беше се завърнала преди повече от месец в Израел. Дните бяха топли и само след няколко дълги разходки по плажа краката й под късите сини шорти бяха хванали тен. Беше облякла дълга бяла тениска с навити до раменете ръкави. Русата й коса се спускаше на дълга къдрава опашка върху врата й, а тя гледаше с неподвижен поглед към далечната стена. Блестящите й сини очи бяха широко отворени, като че ли твърде отрано са видели прекалено много.

Обаждането на Ейтан я беше шокирало. Тя отново беше отказала пушенето, но гласът му и скръбната новина едва не я накараха да излезе на улицата и да си купи цигари. Но после се спря на водката, която май нямаше особен ефект.

Хари Вебер.

На Ети й се искаше да забрави Богенхаузен и до този момент се беше справяла доста добре.

Задачата й в операция „Флейта“ изискваше тя да остане на мястото си след удара. Трябваше да поддържа прикритието си, да наблюдава отзвука и дори ако е възможно, да събере разузнавателна информация по отношение на местното разследване. Катастрофалната смърт на невинния Мохамед Наджиз не би шокирала никого от началниците на Ети, ако тя си беше заминала веднага. Но тя остана и изпълни задачата си. Когато накрая я повикаха да се върне в Тел Авив, вероятно точно тази демонстрация на чист професионализъм я предпази от иначе неизбежната ярост на Ицик Бен-Цион.

За разлика от повечето членове на екипа кариерата на Ети не беше опетнена или помрачена от Богенхаузен. Даже напротив, защото към талантливите жени в израелската разузнавателна общност за разлика от мъжете се отнасят като към принцеси, които получават повече вярност и уважение от където и да било другаде в живота. Като жени те могат да получат достъп до места, където никой мъж не може да припари, да накарат и най-подозрителния човек да се отпусне, да използват инстинкти и интуиция, каквито другарите им мъже не притежават. Тяхната идентичност се пази ревниво дори и от служителите във високите ешелони на Мосад и АМАН. През изминалите две години на Ети не й се наложи дори да стъпи в Главната квартира. Разпитваха я и разговаряха с нея само насаме и извън сградата.

Тя беше успяла да напъха Богенхаузен някъде в дълбините на ума си. След това беше участвала под дълбоко прикритие в три дълги операции и това също бе помогнало. Но не беше необходимо много, за да се върнат мислите й към онази скръбна зима в Мюнхен. Хари Вебер беше мъртъв. Искаше й се да забрави Мюнхен, но никога нямаше да забрави Цвика Пърлман, нито пък някой от бойните си другари. И най-вече никога не би могла да забрави Ейтан Екщайн.

Ейтан. Той скоро щеше да пристигне. Истинското име на Ети беше Тамар Шошани и тя се опитваше да свикне отново с него, с начина, по който го произнасяха хората, с леката изненада, когато някоя съученичка я повикаше на улицата. Сега обаче щеше да дойде Ейтан, да я нарича Ети и целия цикъл от потиснати емоции да се завърти отново.

Във всяка друга дейност, ако бяха колеги в което и да било друго държавно учреждение или гражданска фирма, Тамар Шошани и Ейтан Екщайн накрая със сигурност щяха да се оженят. Макар вероятно да е вярно, че противоположностите се привличат, има милиони двойки, чийто съюз доказва обратното. Ейтан и Тамар имаха много общи черти. И двамата бяха с еднакъв тен и цвят на косата, имаха сходен темперамент и бяха от германски произход. И двамата притежаваха цинично чувство за хумор и можеха да продължават да работят дори и под силен психологически натиск. И двамата веднага усетиха взаимното привличане, но в израелската разузнавателна общност съществуват суперстроги правила, които не могат да бъдат нарушавани. На оперативните агенти независимо от обстоятелствата беше забранено да имат връзки помежду си. Агентите бяха поощрявани да си създават връзки с помощния персонал, дори и „да се женят вътре в семейството“, което облекчава много напрежението от спазването на тайни в дома. Но двама оперативни агенти? Никога! Това би предизвикало напрежение, разсейване и дори опасна уязвимост, ако случайно някой от двамата бъде взет за заложник или изпадне в друга опасност.

Ейтан и Тамар знаеха правилата и много внимаваха да се държат на дистанция. Имаха само една възможност — да напуснат АМАН, за да могат да се оженят. Но по онова време никой от двамата не беше готов на подобна стъпка. Само веднъж, по време на мисия в Северна Африка, те бяха спали заедно. Това остана тяхната най-дълбоко пазена тайна. Скоро след това по време на изследвания с детектора на лъжата иглата на уреда на Тамар беше подскочила рязко, когато споменаха името на Ейтан Екщайн. Тамар каза на Бени Баум, че ако започнат да я разпитват по този въпрос, ще трябва да я уволнят. Затова въпросите бяха преработени и тестът проведен повторно, без този път да се споменава името на груповия й ръководител.

Докато Ейтан лежеше в гипс в „Асаф А-Рофе“, Тамар на няколко пъти се съблазняваше да напусне текущата си мисия и да се върне завинаги в Израел независимо от професионалните последици. Но се въздържа, а когато започна да проучва възможностите, Симона беше заела твърдо мястото си и вече беше късно.

Остър звън откъм входната врата. Тя остана на мястото си и само извика „влез“.

Ейтан влезе в апартамента. Той изглеждаше твърде различно от Тони Екхард без европейските си дрехи и бледия зимен тен. Беше облечен във всекидневни местни дрехи — с ризата над памучния панталон и леки обувки, с тен на лицето и още по-изрусяла от пролетното слънце коса.

Освен това очите му бяха изгубили твърдостта на погледа, който придобива оперативният агент след дългите месеци на постоянни стратегически пресмятания.

Той затвори вратата с гръб, облегна се на нея и я погледна.

— Здравей, Ети.

Да, гласът му изрече псевдонима й точно както го очакваше.

— Здрасти, Тони. — Името му й се стори странно, изречено тук, в Тел Авив. Но те двамата бяха работили заедно и споделяли тайни в един личен свят, за който не знаеха дори и началниците им. Тони и Ети.

Екщайн беше решил, че никога вече няма да я докосне, няма да има целувка по бузата, нито даже и ръкостискане. Но смъртта на Хари правеше този платонически екстремизъм напълно неподходящ. Ако не с друго, смъртта на другаря трябваше да бъде почетена най-малкото със сбирка на оживелите.

Екщайн пристъпи напред. Ети веднага забеляза накуцването. Нямаше как да не го забележи. Това я накара да стане. Тя се приближи към него и двамата останаха дълго време прегърнати, поклащайки се мълчаливо като два стръка, полюшвани от вятъра.

Накрая седнаха в двата края на дивана. Ети изтри очи с длан и показа към масичката с напитките.

— Да, каквото и да е — каза Ейтан. — Но не много.

Тя се изправи да му донесе чаша.

— Значи е било катастрофа? — Като професионалистка, Ети зададе точния въпрос веднага, щом се върна в хола.

— Да. — Той взе чашата и отпи. Пътуването от Йерусалим му се беше сторило безкрайно, а преминаването през долината Айелон особено мъчително. Студеният джин с тоник му дойде като благословия.

— Какво казва Ицик? — попита Ети.

— Не знам. Тръгнах веднага, след като Дани каза на мен и на Бени.

— Кой Дани?

— Романо. Но ти познаваш Ицик. Ако те харесва и умреш от рак, даже и десет години след като си се пенсионирал, пак ще каже, че българите са го сторили. Но ако не те харесва, ще каже, че си пушил твърде много и си заслужаваш да пукнеш.

Ети се поусмихна, но думите му не успяха да я разсмеят. Тонът на Ейтан разкриваше по-дълбока мъка и болка, отколкото когато и да било.

— Ти как си? — попита тя.

— Както ме виждаш — усмихна се той. — Бързам да се уволня, но все не стигам дотам. — Той показа главата си и врътна длан. — Но да забравим за мен. Ти как си? Изглеждаш чудесно.

— Благодаря.

Настъпи момент на притеснено мълчание, в който и двамата разбраха, че отново виждат другия без дрехи в тъмната спалня на мрачния хотел в Мароко.

Ети се изправи и включи радиото, без да си прави труд да го нагласи на определена станция. Беше просто навик на оперативен агент, който Ейтан забеляза с някакво особено удоволствие, и й се усмихна.

— Хари беше един от любимите ми хора на тази земя — въздъхна Ети, докато си наливаше още водка.

— Много от нас ще казват това през следващите няколко дни.

— Но аз го мисля.

— Да. Аз също.

— Можем ли да отидем на погребението? — попита Ети.

— Аз мога. Но за теб, Ети, не знам.

Тя се замисли за миг.

— Мисля, че ще отида на гроба му по-нататък.

Да имаш успех в Играта означава да ти се налага често да плащаш не висока, а направо жестока цена. Понякога не можеш и да скърбиш нормално.

— О, Хари — въздъхна Ейтан и облегна глава върху дивана. — Цвика…

— Какво друго име използваше той? — опита да си спомни Ети.

Екщайн внезапно се разсмя.

— Всъщност веднъж за около седмица се опита да използва Адолф. Спомняш ли си? Бени накрая го накара да се откаже, защото ние се хилехме винаги, когато се обърнехме към него.

Ети също се засмя. През следващия час двамата говориха за Хари Вебер във всичките му форми и превъплъщения, за неговата мъдрост и хумор. Скърбяха за него, както приятелите скърбят, откакто свят светува, спомняйки си всеки епизод, събирайки образите и скърбите, като ги сглобяват след мълчалива благословия.

В 2:15 Екщайн се изправи с мъка.

— Всъщност имам да свърша нещо днес — каза той сухо. — Ицик ме изпраща на тренировки.

— Добре — отвърна Ети.

— Мисля, че е по-скоро физическа терапия, но е по-добре, отколкото да му седя под носа.

Ети го спря, преди да е стигнал вратата. Тя го дръпна за ръкава, повдигна се на пръсти и го целуна леко по бузата. Екщайн я погледна.

— Ще ни дойдеш ли на гости? — попита той.

— Бих се радвала да се запозная със Симона.

— Обаче тя знае за нас — предупреди я Екщайн.

Ети се изненада от степента, в която се почувства предадена. Щом като жената на Ейтан знае за нея, за тях, това означава, че тайната им връзка е загубила своята важност за Ейтан.

— Онова няма значение — каза тя, чувствайки се глупава и емоционална. Бързо свали ръката си.

— О, не, има — отвърна Ейтан и я погледна право в очите. — Поне за мен има…

Уязвимостта не беше черта, която Ети да е забелязвала в Ейтан, и тя веднага унищожи ревнивия й рефлекс.

— За мен също — призна тя и наведе очи.

В този дълъг миг и двамата осъзнаха, че няма значение дали се докосват или не, дали са близо един до друг или на голямо разстояние. Ети и Тони, Тамар и Ейтан, бяха свързани като спомена и мъката. Ейтан вдигна ръка и я погали по бузата.

— Довиждане — усмихна й се той и тръгна.

Ети затвори вратата. Остана дълго време права в хола си върху хладния бял паркет.

Институтът за физическа култура „Уингейт“ се намира на морския бряг между Тел Авив и Хайфа, само на няколко километра от курортния град Натания. Пътуването дотам по крайбрежното шосе от Тел Авив е приятно и Екщайн пристигна по-рано от предвиденото. Съвсем несъзнателно беше карал с превишена скорост през половината час дотам. Очите, ръцете и краката му управляваха автоматично фиата, а умът му се рееше по съвсем други пътища.

Мислеше много за Ети Данцигер, за физическите, духовните и професионалните й качества като воин и като жена. Сам в колата, той се чувстваше в безопасност да обмисли чувствата си, да признае, че я обича, и дори да прошепне на глас това признание. От дълго време насам беше успявал да я измести от емоционалната си памет, но внезапното осъзнаване на дълбочината на чувствата му го шокира, обърка, предизвика известно съжаление и дълбоко чувство за вина, което извика и образа на Симона. Обмисляйки любовта към жена си, той откри, че изпитва към нея не по-слаба страст, макар и по различен начин. Той обожаваше Симона, но Ети му беше най-близкият боен другар и дори без секса връзката помежду им не можеше да бъде нарушена. Затова женитбата му се струваше нещо като предателство спрямо нея.

Денят и без това му се стори достатъчно дълъг, изпълнен с напрежение и надвиснала криза. Смъртта на Хари и посещението при Ети изпълниха ума на Екщайн с образи и фантазии и населиха колата му с призрачни пътници.

Екщайн натискаше до ламарината педала на газта, литнал напред към място, където ще може да напусне колата и неприятното усамотение с мислите си.

Пристигна пред главния портал на Института с въздишка на облекчение. Влезе откъм цивилния сектор, представляващ лабиринт от тесни улички с високи дървета, модерни общежития, зали за лекции и големи спортни площадки. Цивилният сектор представлява голям комплекс, използван за тренировки на олимпийски състезатели, треньори и даже учители по физкултура. Лесно можеше да се изгубиш сред извитите пътища и пътеки, но Екщайн отмина комплекса и подкара по дълъг, обиколен път, който накрая го отведе пред оградената с бодлива тел военна секция на института.

Тук цветните граждански сгради отстъпваха на прости бараки и хангари. По-близо до плажа от цивилния сектор, пътеките тук бяха покрити с пясък и покрай тях нямаше внимателно подстригани зелени площи и дървета.

Екщайн паркира колата извън главния портал на базата. Слезе и веднага го лъхна влажният средиземноморски вятър. Той раздвижи изтръпналия си крак и изпъна рамене. Не си направи труда да заключи колата и тръгна към базата.

Караул беше едно строго момче от бригадата „Гивати“. Яркочервената му барета беше пъхната под пагона на униформената риза. Войникът беше с бойна амуниция и носеше зареден автомат „Галил“, увиснал на врата му. Той погледна военния пропуск на Екщайн, изръмжа и дръпна вратата встрани.

Екщайн познаваше добре разположението в базата. Беше тренирал тук като парашутист и по-късно като наборник на АМАН. Усмихна се, докато накуцваше по пътеките, защото с далечните изстрели откъм тировете се завърна и част от младостта му. Лекият мирис на сол и пот, потропването в такт на подтичващите след треньорите си групи в шорти и тениски носеха онзи непорочен и щастлив мускулест вид на все още неопетнен идеализъм.

Той стигна до дълга и ниска бетонена сграда и влезе през една от четирите й дървени врати. Първото, което забеляза, беше голяма бяла табела, поставена върху отсрещната стена. На нея пишеше:

Следващото, което видя, беше млад, очилат младши лейтенант, който седеше зад бюрото си точно под табелата. Той пишеше нещо. И пушеше.

Екщайн не се сдържа и се разсмя на глас.

Лейтенантът вдигна глава.

— Какво смешно има? — попита той.

Екщайн показа цигарата.

— Много ти пука от командира.

Младият офицер сви рамене, доволен от собствената си смелост.

— Днес го няма в базата. Какво желаеш?

— Аз съм Ейтан Екщайн. — Той показа на младежа личната си карта. Ако продължаваше да е активен агент, щеше да се представи под фалшиво име със съответните документи, но това вече не беше необходимо.

— Е, та? — Лейтенантът нямаше настроение да си играе на гатанки.

— Та днес трябва да започна някакви тренировки.

— Откъде си?

— „Куинс Командо“.

Очите на лейтенанта се ококориха и той наклони уважително глава. Май винаги, като се спомене „Куинс“, става така. Главно защото всеки знае, че това е някаква секретна част на АМАН, но всъщност никой няма представа какво, по дяволите, представлява. Лейтенантът прелисти купчината телексни заповеди.

— Да, ето я. Екщайн. — Той вдигна телефонната слушалка и повика някого. Телефонната система на израелската армия е също толкова зле като цивилната си посестрима. Събеседникът сигурно се намираше на метри разстояние, но въпреки това офицерът трябваше да вика. — Ще дойде след минута — каза той и се зае отново с работата си.

Екщайн изчака. След минута една сянка изпълни вратата и той се обърна.

— Екщайн? — Дебелият ясен глас излезе от гърлото на един много едър младеж. Блясъкът на слънцето отвън очертаваше силуета му.

— Аз съм.

Фигурата протегна ръка и Екщайн я пое. Стискането беше могъщо, а ръката едра и мазолеста.

— Аз съм Боаз. Да вървим.

Екщайн го последва навън. На яркото слънце видът на мъжа беше най-малкото заплашителен. Тялото му имаше триъгълния торс на тежкоатлет, а издутите мускули изпъваха синята тениска с надпис „инструктор“. Обикновените униформени панталони изглеждаха готови да се пръснат по шевовете от напъна на бедрените мускули, но той се движеше бързо и леко, обут в черни кожени маратонки „Рийбок“.

И изобщо не приличаше на терапевт.

— Накъде? — попита го Екщайн.

Боаз спря. Когато се извърна, Екщайн видя лицето, напълно съответстващо на тялото. Младежът беше на около двадесет и пет години. Широкият врат поддържаше лице с квадратни челюсти, завършващо с къса, гъста, избеляла от слънцето коса. Устните и носът бяха славянски тип, а спокойните сиви очи, ясни и безжизнени. Боаз приличаше на руски кошмар от роман на Флеминг с изключение на това, че се усмихваше искрено и весело.

— Отиваме да ти вземем екип — каза той. — Не ти ли казаха? Аз съм по крав-мага.

— О! Разбира се. Да вървим — отвърна Екщайн и двамата продължиха напред.

Този кучи син Ицик Бен-Цион! Сигурно двамата с Хайнц са се смели с удоволствие, след като са изпратили заповедта в „Уингейт“. Крав-мага: Контактен бой. Екщайн току-що беше започнал да ходи отново, а те го изпращат да тренира ръкопашен бой. „Добре — помисли си той. — Каквото и да стане, аз ще им се хиля и ще им казвам, че си прекарвам чудесно.“

Боаз заведе Екщайн в кабинета си, представляващ голяма хладна стая, украсена с дипломи, награди от състезания по карате и различни уреди, необходими за тренировките — големи пистолети, дървени тояги, ножове, боксови ръкавици. Имайки предвид размерите на Боаз, Екщайн не се изненада, като видя купчините полупразни кутии с бисквити, кутиите от мляко и бутилките със сокове.

— Свали си панталона — каза Боаз. — Искам да ти видя крака.

— Знаеш ли за него? — учуди се Екщайн, докато сваляше ципа.

— Казаха ми. — Боаз приклекна да разгледа коляното и бедрото на Ейтан. Опипа белезите, без да обръща внимание на изпъшкването отгоре, когато стисна мускула на бедрото. После погледна нагоре.

— Куршуми?

— Три.

— Калибър?

— Девет милиметра. „Скорпион 68“.

— Не е сериозно — каза Боаз типично по израелски.

— Че какво тогава е сериозно? — учуди се Екщайн. — Танкови снаряди ли?

Боаз се засмя.

— Стига бе. Имах един тип с една ръка. След една година тук вече можеше да ме събори. — Той се облегна на бюрото си и потърси нещо в един кашон.

— И аз мога да те съборя — каза Екщайн. — Затова са измислили „Магнум“ 44-ти калибър.

Боаз измъкна чифт смачкани униформени панталони и ги подаде на Екщайн. След това вдигна спортната си блуза и показа грозен, набръчкан розов белег в лявата страна на големия си пъп.

— Четиридесет и пети — каза той и пусна блузата си.

Очите на Екщайн блеснаха за миг, но той не каза нищо. Тук никой не си позволява да пита къде човек е получил белезите си.

Когато Ейтан се облече във военната риза и широките униформени панталони със собствените си платнени обувки, двамата излязоха на тренировъчната площадка. Беше широко място, покрито с пясък и пресечено от странните уреди за преминаване през препятствия. Имаше висока бетонна стена, канавки, бодлива тел, въжета за катерене, хоризонтални греди и други такива. В средата, естествено, имаше широко пространство за каланетика.

Когато приближиха, Боаз огледа новия си частен ученик.

— Минавал ли си преди крав-мага?

— Стандартния курс.

Екщайн куцукаше след гиганта и разглеждаше широкия му гръб. Пясъкът затрудняваше ходенето, но топлината му действаше добре.

— Кога?

— Преди няколко години.

— Спомняш ли си нещо?

— Мисля, че помня доста… — Екщайн млъкна, защото Боаз внезапно се обърна, хвана предницата на ризата му, изви я жестоко и го прехвърли върху сгънатото си коляно. Краката на Ейтан хвръкнаха във въздуха и той се строполи върху пясъка.

Ударът му изкара въздуха. Той остана да лежи цяла вечност. Главата му се надигаше и трепереше, докато най-после успя да си поеме дъх. После остана да лежи на пясъка, опитвайки да си припомни как се диша. Боаз се изправи над него с ръце на хълбоците, закрил светлината на слънцето.

— Не помниш как се пада — каза той.

Протегна ръка и отново хвана ризата на Ейтан като с едно бързо движение на ръката си го изправи.

— Мисля, че паднах доста грациозно — успя да изрече Ейтан. — Имайки предвид обстоятелствата…

Боаз този път не се усмихна.

— Ще започнем от самото начало. — Говореше съвсем сериозно. Вече нямаше място за игри. — Значи. С цялата теория ще се заемем по-късно, но да повторим набързо. Крав-мага е физическа наука, а не бойно изкуство. Ще започнем с всички основни стойки и елементарни движения. Но най-важното е, че искам да възстановиш рефлексите си, Ейтан. Ясно ли е?

Екщайн кимна. Разбра, че ще бъде болезнено и мъчително. Боаз не се интересуваше от инвалидността на Ейтан, но това може би беше точно терапията, от която той имаше нужда.

— Първоначално ще си бавен — продължи Боаз. — Но скоро, за твое добро, ще започнеш да отблъскваш опитите ми.

Младокът удържа на думата си. Цели два часа без почивка той преговаряше основните стойки на крав-мага. Бяха странни, доколкото си припомни Ейтан, на пръв поглед неестествени, но типично практични, както всички методики в израелската армия.

С горната част на тялото се държиш почти като боксьор с вдигнати пред лицето юмруци и лакти близо до тялото. С краката заемаш стойка, подобна на тази в класическо японско карате: единият крак напред, другият назад, застанал леко на пръсти и с крак, готов да удари.

За Екщайн стойките бяха изтощителни и той изля литър пот, докато скърцаше със зъби. И както беше обещал, Боаз непрекъснато го изненадваше, без предупреждение и милост. Поне на двадесет пъти по време на урока експертът по контактен бой се хвърляше към ученика си и жестоко го мяташе на пясъка, докато към края Екщайн започна да предусеща атаките и веднъж даже успя да избегне съдбата си.

През по-голямата част обаче този следобед беше време на жестока умора и повтарящо се страдание.

Но Екщайн се радваше на мъките си с някакво мазохистично удоволствие.

4.ЛондонДве седмици по-късно

Сънят на Амар Камил не се наруши от виенето на вятъра и чукането на дъжда. Докато всеки друг път и на друго място настойчивото чукане би го събудило и от най-дълбокия сън, днес почукването по прозорците като от меки детски пръстчета не беше причина за събуждането му. Нито пък вибрациите от влаковете, спиращи на гара „Виктория“, или тихото бипкане на клаксоните на такситата. Не беше причина и потропването на бастуна по цимента извън стаята в „Данфорд“. Макар да беше едва 7 часа в петък сутринта, Амар беше буден вече от два часа.

Чувстваше се като по време на операция. И беше така от три дни. Внезапно, без следа от тъмни кръгове под очите или утринен мързел, беше изчезнал най-лошият му професионален недостатък — желанието да се излежава до късно. Макар да не се намираше под реална физическа опасност, Камил беше събрал всичките си рефлекси и енергия. А после, мотивиран от дълга, щеше да освободи цялото това гориво, за да подхрани тялото и ума си по време на акцията. Сега се нуждаеше от не повече от пет часа сън, а можеше да изкара и само с три. Беше напълно бодър и даже когато спеше, беше нащрек, тялото му — готово да се събуди и да действа, щом му се отдаде възможност.

В Русия, в Петах Тиква, Рина често го задяваше заради мързела. Чудеше се на глас каква полза би имала държавата от такъв поспаланко. Искаше му се тя да може да го види сега. Но после внезапно почувства задоволство, че никога няма да го види такъв.

Той седеше в голямо кресло. Беше меко и дълбоко, тапицирано в синьо и пристегнато с големи сини копчета. Беше облечен в черен копринен халат, купен някога от комунистически Китай, с бродиран в жълто, зелено и червено дракон върху гърба. В скута му лежаха частите на наскоро разглобен и почистен 9-милиметров пистолет „Макаров“. Вече не му харесваше това оръжие, защото произходът му е твърде издайнически, но руснаците успяха да му пратят само него по дипломатическата поща. Щом му бъде възможно, ще го смени с европейско оръжие. Частите лежаха като черни кости на змийски труп.

Той погледна прозореца. През дантелените пердета се виждаше как водните струи се стичат по стъклата като бяло вино, залюляно в чашата, преди да бъде отпито. Гледаше покривите по улица „Ейбъри“ на отсрещния тротоар. Белите камъни и зацапаните керемиди на Белгрейвия бяха мокри от дъжда и му напомняха някогашното удоволствие от честото почистване с парна струя на двигателя на едно черно беемве. Поради честите си пътувания Камил беше свикнал да идентифицира големите градове по един-единствен белег. Москва с пронизващия до кости студ. Ню Йорк със задушливия смог. Лондон с дъжда. Чудеше се дали поради постоянното измиване този град не е и най-чистият върху лицето на земята. Естествено, като всяка голяма столица, и тук си имаше кътчета с кал и мръсотия, но той смяташе, че дори да си направиш труда да изметеш, в Лондон няма да събереш и шепа прах.

Прах…

Витлеем е прашен.

Той събра частите на пистолета в едната си длан, разтвори халата си и се изправи, оставяйки черната коприна да падне върху креслото. Облечен само в черните си гащета, той стъпи върху тъмния махагонов под и коленичи, като постави частите в редица върху чистия паркет. После отстъпи назад и започна упражненията си.

Самбо, руската школа за ръкопашен бой, използвана от КГБ, е техника, събрана от няколко азиатски бойни изкуства. Най-много прилича на жиу-жицу в комбинацията от къси, силни и светкавични удари, изчистени от всички формули за медитиране и философия на източните изкуства. Руснаците се отнасяха много практично към тези неща. „Ако търсиш аскетичен начин на живот, стани свещеник — винаги казваха инструкторите от КГБ. — А това е бой.“

Амар се приведе в стандартната поза на самбо с единия крак напред, свити колене, вдигнати и разперени като острие на бръснач ръце. С десния си крак започна удари напред — светкавични замахвания, които се задвижват от коляното и почти разсичат въздуха като камшик. След всеки удар босото му стъпало се връщаше безшумно на пода.

Той броеше наум: от едно до десет на френски, от единадесет до двадесет на немски, от двадесет и едно до тридесет на английски, от тридесет и едно до четиридесет на италиански и от четиридесет и едно до петдесет на иврит. Завършил с десния крак, повтори упражнението с левия. Когато се възнагради с разрешение да се приближи до разглобения „Макаров“ и да сглоби една от частите — пружината на спусъка към дулото, — даже не беше се задъхал. После отново отстъпи, спомняйки си друг „Макаров“ — първия, който изобщо беше виждал, — и започна страничните удари…

Горещите ветрове на хамсина се носеха диво по Шари Бет Леем, докато Амар вървеше към къщата на Абу Кадуми дърводелеца. Подметките на окъсаните му сандали шляпаха по прашните камъни и той вдигна ръка, за да увие края на мръсната си кафия около лицето, тъй като песъчинките го бодяха като пустинни тръни.

Амар се радваше на хамсина, защото той му позволяваше да покрие лицето си, да прекара един ден инкогнито, свободен от обидите на съучениците си. Срамът му беше толкова дълбок, че му се искаше да има смелостта да отреже собствения си нос, да разкъса устните си, да издере кожата си, за да се освободи завинаги от лицето, което толкова прилича на бащиното му.

Баща му. Войната беше свършила само преди три седмици, а евреите вече предложиха на най-възрастния от семейство Камил кресло в новата военна управа в Бет Леем31. Кошмар на кошмарите. Баща му беше решил да приеме.

Фарук Абу-Амар Камил. Когато името на баща му се появи в ума му, Амар дръпна за миг кафията, извърна се и плю по вятъра.

Фарук Абу-Амар Камил. Философ, учител, интелектуалец. Всичко, с което може да се гордее семейството му, с изключение на факта, че освен това е и пацифист. Възрастният Камил непоклатимо вярваше, че израелците не могат да бъдат победени във война и че мирното съвместно съществуване е единственият път. Фарук Камил беше умен човек и презрителните епитети „еврейска подлога“ не го засягаха. Но Фарук имаше деца, а децата му трябваше да ходят на училище. Те плащаха за политическата философия на баща си с разкървавени носове и разкъсани учебници. Като най-голям, Амар страдаше най-много.

Беше юли 1967 година. Евреите току-що бяха обърнали арабския свят с главата надолу за шестте ужасяващи дни на светкавичната война.

Витлеем, както повечето селища на Западния бряг, се беше предал без един изстрел. Фарук Камил беше изразил ясно облекчението си. Най-накрая, поне засега, беше дошъл краят на мечтанията сред дима от лулите пред чаша кафе и можеше да настъпи истински мир.

Фарук Абу-Амар Камил.

Предател!

Амар зави по страничната уличка и отвори вратата на работилницата на Абу Кадуми. Дърводелецът вдигна поглед от работата си и се усмихна. Но после видя изражението в очите на своя кръщелник.

— Не издържам повече! — избухна Амар и дръпна кафията от главата си. Носът му още кървеше леко от юмрука, който току-що беше получил в училищния двор. Той го избърса с ръка.

— Шшш, Амар. — Кадуми стана от пейката си и тръгна бавно да налее чай на любимия си кръщелник. — Какво стана?

— Каквото става винаги! — викна Амар, а после замълча. Идеше му да заплаче. Успокои дишането си. — Каквото винаги става, баба32.

Амар наричаше Кадуми татко, защото отдавна се чувстваше по-близък със стареца, отколкото с кръвния си баща. Кадуми и бащата на Амар някога са били най-добри приятели, но сега дори не се поздравяваха. Абу Кадуми беше войнстващ палестинец още от 1929 година.

— Няма да ме приемат във „Вълците“ — каза Амар.

— Ти опита ли пак? — Кадуми предложи на Амар чаша черен чай, но момчето яростно поклати глава.

— Всеки ден опитвам.

— Може би трябва да почакаш. Войната още не е забравена и младите патриоти са ядосани.

— Колко дълго мога да чакам, баба? Докога трябва да чакам, след като викат на баща ми израелец, а мен ме наричат „син на евреин“?

— Ти си само на четиринадесет години, Амар.

Момчето започна да се разхожда из малката работилница. Свежият мирис на прясно отрязано маслиново дърво обикновено го успокояваше, но сега крачеше с ритъма на решителността.

— Баба, искам да си получа остатъка от заработените пари. Напускам това място.

— Амар, синко, нека да поговорим.

— Тръгвам, баба. Никой не може да ме спре. Не мога да живея тук. И ти добре го разбираш.

Кадуми въздъхна и остави порцелановата чашка. Амар беше прав. Докато е жив баща му, а може би и дълго след това, момчето ще бъде изгнаник сред собствения си народ. Кадуми подръпна сивата си брада, извади малка метална каса от основата на дървена статуя на Христос и даде на Амар парите, които му пазеше като спестявания.

— Какво ще правиш? — попита Кадуми. Боеше се да чуе отговора.

— Каквото трябва, за да променя живота си. Да докажа, че не съм син на баща си.

Кадуми знаеше, че само някакво екстремално действие би могло да донесе на Амар подобно успокоение, но реши да не задава повече въпроси.

— Върви с Аллах — каза той и прегърна момчето.

— Никога няма да те забравя. — Амар стисна парите в ръка и бързо излезе.

Дълги дни Амар беше планирал следващите си действия. Щом като крайната цел е да бъде приет във „Вълците“, имаше две неща, които да изчистят срама и да накажат баща му така, че да ги запомни до гроб.

Амар имаше един по-малък брат и пет сестри. Бащата обичаше дъщерите, защото те му напомняха за отдавна починалата му жена. Но за един арабин само синовете имат значение. Фарук Абу-Амар Камил се намираше в непрекъсната война с по-големия Амар, но десетгодишният му син Джаджа беше послушно, очарователно и обично дете, което не разбира нищо от политика. Фарук обожаваше Джаджа и винаги се занимаваше само с него. Той беше негова гордост и радост.

Амар взе парите си и си купи пистолет от един стар арабин-християнин в Бет Джала. Това беше руски „Макаров“, спомен на човека от службата му в британската армия в Берлин през Втората световна война. Амар често се беше възхищавал на оръжието и християнинът, собственик на дъскорезницата, откъдето Амар купуваше дърво за работилницата на Кадуми, даже му беше позволил веднъж да стреля с него.

След това унижението понесе Амар напред като шхуна сред ураган. Той се върна в града, скрил пистолета под ризата си. Вече беше избрал мястото. Нощта се спускаше, градът започна да се охлажда, щом камъните се освободиха от горещината на юлското слънце. Вятърът на хамсина затихна заедно със залеза.

Кафенето „Ал Кудс“ се намираше на улица „Пий VI“, свряно в един ъгъл на градския център. Израелските офицери бяха започнали вече да не спазват собствените си заповеди за вечерен час и често посещаваха местните магазини и ресторанти. Амар беше сигурен, че в „Ал Кудс“ ще намери мишена.

Един самотен израелски лейтенант беше седнал навън, до една от олющените маси. Пиеше портокалов сок и четеше израелски вестник. В скута му лежеше един от онези къси израелски автомати. Наоколо нямаше други евреи. Само местни араби, които гледаха мрачно представителя на победителите, докато минаваха край него, както и келнерът, който му сервираше с услужлива усмивка.

Амар се насочи право към офицера и спря до масата. Когато той вдигна поглед, Амар извади пистолета и го простреля два пъти в гърдите. Офицерът политна назад върху камъните. Някой започна да пищи. Един мъж извика на Амар да спре в името на Аллах.

— Аз съм Амар, синът на предателя Фарук Абу-Амар Камил — извика той, все още с пистолета в ръка. — Кажете на „Вълците на съпротивата“, че те са копелета!

Той си тръгна. Зад гърба му ечаха викове. После сви зад ъгъла и хукна. След десет минути беше в дома си, където намери по-малкия си брат Джаджа да си играе върху каменния под с керван от дървени камили.

Сестрите му не се виждаха никакви и той разбра, че баща му сигурно е в града и се съвещава с евреите.

Амар дишаше тежко. Едва успя да заговори. Погледна към брат си. Въпреки откритото фаворизиране от страна на баща им Амар обичаше Джаджа не по-малко от Фарук. Той протегна ръка.

— Ела, Джаджа.

— Къде отиваме? — Момчето го погледна със светлите си очи. И двамата братя Камил имаха необикновени зелени очи, наследени от далечна християнска кръв. И ако не бяха с четири години разлика помежду си, биха си приличали като близнаци.

— Отиваме на дълга разходка — каза Амар.

Джаджа скочи прав, зарадван на приключението.

— Ще си вземем ли нещо?

— Не — каза Амар. — Хайде, бързо.

Не си взеха храна, а само малък камилски мех с вода. Хванати за ръце, те тръгнаха на запад от града, а после навлязоха в Юдейската пустиня. Намериха храна при бедуините, а когато Джаджа се измори, Амар го понесе на гръб — надолу към Йерихон, през реката, и накрая в Йордания.

Скитничеството на Амар беше започнало.

Йордания. Мръсните бежански лагери, омразата на бедуинските войници на Хюсеин, пред които евреите изглеждаха като мирни гълъби. Имаше жестоки унижения. Амар Камил като много други интелигентни палестински младежи следваше един след друг различни идоли на Освобождението само за да види как поредният му герой се обвива в лъжи. Виждаше как генералите на Палестинската освободителна армия бягат от бойното поле, докато прокламират високо смехотворни победи.

Беше се надявал, че Ливан ще се окаже различен, и той беше такъв в известен смисъл. Там палестинците бяха много и силни. Но и там също продължаваха да се карат помежду си. Биеха се яростно против своите братя араби, мюсюлмани и християни, докато на юг израелците продължаваха да строят, да сеят земите си и да се бият само когато е необходимо. Арафат, Хабаш, Хадад — всички те бяха политици, а военните им усилия страхливи и неефективни. И с течение на годините Амар Камил започна да разбира, че ако се поддаде на тактиката и риториката на своите братя, ще бъде прокълнат да скита завинаги около земите на родината си. Като Мойсей, на когото било позволено да види и да мечтае, но никога да не стъпи на Обетованата земя.

Войната през месец октомври 1973 година се оказа Ден на прозрението за Амар. Беше служил като капитан в Армията за освобождение на Палестина на страната на Сирия. Но дори и с елемента на пълната изненада на своя страна, след няколко дни на слава те бяха отблъснати от Израел заедно с всички останали. Тогава и там, през онази студена и горчива зима в Дамаск, Амар Камил се превърна в господар на самия себе си.

Стига думи. Стига обещания. Действия и мълчание. Те станаха мото на Камил, негов закон. За около десет години неговата малка група от посветени войници се превърнаха в терористите, всяващи ужас в западния свят.

Най-важното беше, че Амар Камил никога не се поддаде на стереотипа, характеризиращ категорията на Големите Терористи. Той беше смел мъж, умен интелектуалец, но не разводняваше каузата или професионализма си с онова самохвалство и пресилено романтичен образ, който си създаваха повечето от другарите му.

Той нямаше особен интерес към бързи коли или случайни любовни връзки, не придоби вкус към лукса да кара палестинските собственици да отварят кафенетата си само заради него. За Камил да унижава богатите, които са готови да му се подчиняват, беше унижение за самата идея. Много от другите ръководители на терористични групи в Европа и Средния изток се пристрастиха към богатия живот. Камил обаче се учеше от най-ефективните световни разузнавателни служби. Той разбра и се опита да обучи и своите бойци, че добрите оперативни работници възприемат навиците на богатите само когато това е необходимо, за да играят убедително дадена роля. Иначе, по мнение на Камил, боецът може да кара фолксваген-бръмбар и да живее под наем. Заради своето мнение той стана непопулярен извън собствената си мрежа.

Защото всъщност, доколкото Амар Камил болезнено чувстваше, много от борците за освобождение на Палестина отдавна бяха се отказали от надеждата да постигнат първоначалната си цел — създаването на палестинска държава на мястото на ционистката общност. Тези хора се бяха пристрастили към живота на шефове на тероризма, който за тях се превърна от начин за постигането на целта в самоцел. Той също така вярваше, при това с пълно право, че промяната на каузата прави от човека лесна мишена. Защото, ако предпочете да бъде шеф на терористи, вместо да гони целта си, той става невнимателен. А срещу израелците, първата допусната от такъв човек грешка, се превръща в последна.

И въпреки това, въпреки правотата му, Мюнхен едва не се превърна в негов край. Разминаването му на косъм със смъртта беше ясно доказателство, че неговата мрежа е унищожена и тайната му не съществува. Руснаците го бяха измъкнали и той им беше благодарен за това. Но не хранеше никакви илюзии по отношение на мотивите им.

Мюнхен беше катализаторът за третия главен обрат в живота на Камил. Беше се скрил в Москва, внедри се в системата на КГБ, попи всяка капка информация от най-полезната им доктрина и от обучението в Петах Тиква.

Москва си имаше своите планове за „Йоси Йерушалми“ и Камил ги изпълняваше с явен ентусиазъм. Но дълбоко в сърцето и душата си той си оставаше човек на мълчанието, на действието и когато се събуди, разбра, че ще следва собствения си план. Руснаците не могат да го контролират като някакъв си доберман на каишка.

Пък и той не можеше да забрави Мюнхен…

Нещо се размърда в другия край на стаята. Амар беше приключил упражненията и бе сглобил пистолета. Само главата му се помръдна бавно. Огледа се. С помощта на сивкавата утринна светлина очите му се спираха на детайли от богатото обзавеждане.

Стаята беше подредена с вкус, интимна, както са спалните в скъпите пансиони. Тапетите бяха кремави с тънка сива ивица, а дървените первази блестящо бели. Малкото бюро, страничните масички и столовете не бяха нови, но чисти, лакирани и запазени, като че ли всяка стая се обитава от педантична камериерка, когато няма гости, които да плащат.

Голямото месингово легло заемаше най-много място, а широките му, блестящи табли хвърляха високи сенки върху отсрещната стена, под маслена картина на плажа в Бристол. Малките лампи върху страничните масички имаха розови абажури. Черният телефон изглеждаше като да е тук от 1940 година.

Под бялата вълнена завивка на леглото една фигура се раздвижи като гърба на делфин, подскачащ над повърхността на морето. После отново се успокои.

Камил се извърна отново към прозореца. Той разгледа собственото си отражение, което се раздвижи като изчезващ спомен на фона на течащите дъждовни струйки. Дори и след толкова много време второто му лице още изглеждаше непознато. Опита да си припомни махагоновите къдрици на предишния си образ вместо вълнообразната прическа на червеникаворусата коса. Мислено си възвърна острия клюн на носа, изрисува дългите черни вежди върху жълтеникавите косъмчета, които сега се извиваха над очите му. Възстанови гордите някогашни мустаци. Почти усещаше острите им краища на мястото, където някога бодяха краищата на устните му. Но дори и с този наново изрисуван образ Амар Камил вече не беше съшият.

Почти незабележимо учудено поклати глава, защото мислеше, че колкото и странно да е за него новото му лице, за Лейла то сигурно е представлявало пълен шок. Жена му не беше го виждала почти две години, но бе приела завръщането му и променената външност, както би го приела само истинска дъщеря на Революцията. Естествено, първоначално се беше усъмнила. Но нито веднъж не показа друга емоционална реакция освен чисто научно любопитство. Опипа лицето му, докосна ушите му. После го накара да се съблече и тогава огледа онези негови части, които само съпругата би могла да разпознае в пълна тъмнина. Накрая се усмихна доволно.

Той беше ужасно горд с Лейла. Нямаше други като нея. Само Лейла би могла да приеме пълното изчезване на съпруга и тънката нишка на обещанието за неговото завръщане. Само Лейла би могла да го приеме отново в миг, без да задава въпроси за метаморфозата му и да го люби все едно че е бил в къса командировка, а сега да спи, макар да знае колко скоро той отново ще изчезне. Това беше невероятно смела постъпка. И ужасно тъжна.

Сблъсъкът на Амар с това чувство не беше първият сигнал за това, че се променя, че остарява. Наскоро беше изпитал чувство, което като боец винаги беше съумявал да избегне — съжаление. Разбира се, че то не беше насочено към жертвите на терористичните му действия. Те бяха бойци в един нов вид война, където няма нужда да носиш оръжие, за да те смятат за враг. Чувствата му по-скоро се проявиха по отношение на Рина и Катя. Другата му „съпруга“. И единственото му дете.

Разбира се, Рина е агент. Тя не беше нито примамка, нито жертва. КГБ разполага с много такива. Те напускат Съветския съюз като емигранти в предварително определени страни. И са поне наполовина евреи. Прикритието изисква някаква автентичност. В случая с Рина, тя се беше установила в Израел за необходимия период и изучила достатъчно добре езика и културата му. После се „разочаровала“ от новата си родина и потърсила нов живот в Америка. Скоро след това напуснала апартамента си в Бруклин за пътешествие из Европа и се завърнала в Москва, за да продължи кариерата си, като помага в обучението на агенти, предназначени за изпращане в Тел Авив.

Да, Рина беше посветена на Партията. Но освен това беше човек. Топла, всеотдайна жена, която толкова дълго игра ролята на обичаща го съпруга. Камил също изигра ролята си добре и макар никога да не бяха споделяли гласно дълбочината на емоционалното си обвързване, и двамата осъзнаваха мъчителната истина на поговорката „човек става такъв, на какъвто се прави“.

Ами Катя? Разбира се, за нея ще се грижат. Тя няма да чувства липсата на нищо в материално, образователно и социално, или по-скоро социалистическо отношение. Но кой ще й бъде баща? Кой ще я приспива, когато Катя е изморена? Чии груби ръце ще я галят нощем? Дали поне за миг ще й четат шепнешком приказки нощем, за да я успокоят, ако е сънувала лош сън?

Сталинград, ГУЛАГ, Афганистан. Вече има толкова руски деца, които вместо бащи гледат избелели черно-бели снимки в дървени рамки.

Въпреки всичките си скитания, фанатичната си и жестока обвързаност Амар Камил беше успял да потисне повечето от расовата си омраза към чужденците, които са окупирали дома му. И приемаше с разбиране иронията на съдбата, че единственото му дете е наполовина палестинско арабче и наполовина руско еврейче.

— За слънце ли се молиш, Амар? Ако е така, би трябвало да си на колене и обърнат в обратна посока.

Гласът го стресна. За миг пръстите му се свиха около пистолета. После го остави бързо и успокоен вдигна черния си халат, облече се и се обърна към Лейла с иронична усмивка.

Тя лежеше в леглото по гръб, облегнала рамене върху купчината бели пухени възглавници, събрани около гърдите й като овце под сянката на маслиново дърво. Великолепната й къдрава черна коса падаше около лицето и рамената й, достигайки почти до лактите. Дори и сред полумрака тъмните й очи блестяха ярко, а устните й червенееха силно върху маслинената кожа, макар че тя никога не употребяваше грим. Меката вълнена завивка беше вдигната върху гърдите й, но приканващата поза на краката беше съвсем ясно очертана под нея и накара Камил да преглътне.

Дива. Нямаше друга дума, с която да я опише. Беше първата дума, която възникваше в ума на Камил, когато видеше или помислеше за съпругата си.

Всъщност думата съпруга беше само технически термин, ироничен поклон към прибързания им брак в Ливан преди пет години. Бяха се оженили от уважение към стриктната мюсюлманска вяра на баща й, но и двамата знаеха, че отношенията им никога няма да имат предимство пред работата на Камил.

Докато той е активен, те никога няма да живеят заедно или да имат деца. Събиранията им бяха редки, внимателно планирани и сложно маскирани като случайна среща на непознати, за да не я набележат враговете като нещо по-важно за Камил от случайна любовница.

Лейла непрекъснато се местеше, живееше с издръжка от парите на мрежата му, но никога не стана истински член на Движението. Тя се обаждаше на различни телефонни номера, откъдето получаваше кодирани инструкции за срещите. Когато Амар се скри след Мюнхен, тя се прикри в Париж и продължи живота си, макар да не престана да вярва, че той е жив, и никога да не пропусна месечното обаждане.

И ето ги тук, заедно в Лондон. Макар и само за един уикенд.

— Всъщност се надявах да продължи — каза Амар, визирайки дъжда.

— За да останеш тук с мен през целия ден?

— За да останат по домовете си други хора. За да не се сгъсти движението по улиците.

— Копеле.

— Да не говорим за това, Лейла. — Такива открити, невнимателни разговори за целите му караха Камил да се чувства притеснен. Мисията му едва беше започнала.

— Ако някой те следи, скъпи, ако вече са те проследили, то ти така или иначе до обяд ще си мъртъв — каза Лейла, възбудена от опасността. — Така че няма значение.

— Колко мразя сантименталните жени — изсмя се Амар и остави пистолета на креслото. — Трябва да се облека.

— Толкова скоро? — възмути се Лейла, отхвърли косата от лицето си и се посмъкна надолу в леглото. — Още е рано.

— Не бива да изпускам възможността — каза той.

— За какво? — Тя знаеше, че не бива да пита, но просто го дразнеше.

— За чая и кифличките.

Лейла не обърна внимание на отговора му, а протегна тънките си, силни пръсти.

— Тогава ме целуни. Преди да се обръснеш.

Капан. Амар се усмихна. Целувката с Лейла неизбежно завършваше с двучасова борба под чаршафите. Той се приближи до нея, решен да не се предава. Взе ръката й и я задържа встрани от тялото си, наведе се и докосна устните й. Тя вдигна брадичка и хвана устните му със своите, а после посегна към свободната му ръка и я постави върху гърдите си. Издигна се нагоре към него.

Той успя да се измъкне. Очите на Лейла вече се бяха разширили, дишането й се ускори от няколкото страстни секунди.

— Ти си дявол — каза Амар.

— А ти боготвориш Сатаната. — Лейла продължаваше да го държи за халата. Той отстрани ръката й и я целуна. След това се отдалечи бързо.

— Да — отговори той. — Понякога го боготворя. — Заобиколи леглото и приближи малък шкаф. Започна да избира дрехи и междувременно съблече халата, подготвяйки се за бръснене и душ. Лейла се поизправи, подпряна върху лактите си.

— Амар, толкова време мина… — За пръв път през тези три дни гласът й прозвуча умолително. — И отново ще сме разделени за дълго. Познавам те добре и съм сигурна, че е така.

Той не си направи труда да я лъже.

— Така е.

— Тогава не ми отказвай. — Сега в гласа й прозвуча изискване. — Поне това заслужавам от теб. Господ знае, че ти не си живял като отшелник през цялото това време.

Не беше й казал за Рина и никога не би споменал Катя. За какво? Но пък тя беше права. Беше се посветил цялостно на каузата си и беше отдал голяма част от себе си на друга жена. Какво би могъл да даде на Лейла освен колкото е възможно повече плътска любов? Той свали чифт дънки от закачалката и изпразни джобовете им от излишните вещи. Реши да я накара да се откаже от желанието си, като й спретне малък скандал.

— Предполагам, че и ти не си била монахиня през цялото това време.

— Когато се чуках с някого — отвърна веднага тя, — мислех само за теб. Те бяха ужасни. С удоволствие бих използвала краставици вместо тях, ако не бяха толкова студени.

Камил се изсмя. Лейла беше толкова откровена, открита. Беше наполовина палестинка и наполовина италианка. Може да се каже, експлозивна комбинация. Често си мислеше, че нормалната температура на кръвта й сигурно надхвърля петдесет градуса.

— Нямаше нужда да си толкова откровена — каза той, докато избираше обикновена трикотажна риза и израелски „Дюбон“ — зимно военно яке, употребявано в израелската армия.

— Амар. — Гласът на Лейла измърка откъм леглото. Камил се опита да не й обърне внимание. Тя го повика отново. — Амар!

Той се извърна да каже нещо. Но гласът заседна в гърлото му.

Завивката беше отметната встрани. Лейла лежеше там, подпряна върху възглавниците с извит гръб. Тъмната й кожа блестеше в полумрака като намазано маслиново дърво. Гърдите бяха притиснати между горната част на ръцете й, а почти черните им зърна стърчаха. Единият й крак беше изпънат, а другия свит в коляното и вдигнат настрани. Тя се опипваше с длани и го канеше, а тъмните й очи бяха изпълнени с влага, докато го гледаше, прехапала леко долната си устна.

Тя представляваше мощен електромагнит. А той беше само прах от железни стърготини. Отпусна халата си, приближи я, скочи в леглото и се спусна отгоре й като божествен стълб, открил тайния си отвор. Тя застена гласно. Звук, изпълнен с удоволствие, мъка и страх, сплетени в едно. Стисна силно задните му части и заби нокти в кожата му, докато той извика.

— Нарани ме, за да имам с какво да те помня — изстена Лейла.

Амар се подчини.

Серж Самал изпитваше леката мъка, която не беше го тревожила от години. Носталгия.

Всъщност не я разбираше. Беше роден в Европа, по-точно в Париж, и още като младеж беше пътувал много, щом уроците и финансите му позволяваха. Серж говореше свободно като матерни пет езика и имаше способността да възприема като хамелеон жестовете и навиците на заобикалящите го местни хора. Можеше бързо да се почувства свободен и в най-космополитните и шовинистични столици — Бон, Рим, Женева, Виена, Лондон. Затова не разбираше защо внезапно толкова страда за провинциалния начин на живот в Тел Авив.

Но ужасно му се искаше да изпие една студена бира „Макаби“, да похапне тлъста шуарма, да се излегне спокойно върху източните брегове на Средиземно море.

Първоначално емиграцията му в Израел започна като обикновена екскурзия, както при повечето от европейските евреи. Но после остана, открил клишето на кипящия казан, където може да упражнява лингвистичните си способности когато поиска, при това да се чувства несравнимо по-удобно, отколкото навсякъде другаде по пътищата на своите скитания. Доста след пристигането си в Тел Авив Серж даже не мислеше за себе си като за евреин. Имаше по-скоро вид на скандинавец и беше отгледан без предпазливите самосъмнения и морални изпитания, характерни за останалите членове на Диаспората. После внезапно една сутрин се събуди в мръсната униформа на наборник от бригадата „Голани“. Тогава разбра, че дълбоко в сърцето си винаги е бил семит.

Но пътуванията му бяха прекъснати само от първите две години на военната служба, защото той скоро подаде молба за работа в АМАН. И скитничеството, макар и в командировка от „Специални операции“, започна отново с радост, подкрепена вече и от цел.

Винаги беше знаел, че Израел е твърде тясно място за одисеевата му натура. Серж имаше нужда да се мести, да кара по безкрайни автостради, да пресича граници и да разговаря с непознати. Да пътува със самолети и да пристига в нови, непознати земи, с приключенския дух, течащ из вените му.

Така че откъде, по дяволите, се взе тази сантиментална мъка в гърдите му?

Може би беше просто умора. Все пак напоследък работеше доста усилено. Не беше спал от тридесет и шест часа. Или заради Талия? Тя вече беше навлязла в седмия месец и сериозните изпитания на предстоящото бащинство бяха започнали да му тежат. Все още беше твърде рано, но със сигурност не желаеше собственото му дете да бъде отгледано от някой неизвестен емигрант. А мисълта да има син или дъщеря, които да говорят като завършили частно английско училище, беше направо отблъскваща.

Значи възрастта. Да, точно така. Остарява. Макар и в началото на тридесетте си години, той е предварително остарял и се поддава на емоциите на онези старци, които искат да умрат и да бъдат погребани на Обетованата земя.

А може би е времето. Късна пролет, а лондонското небе сипе вода като през февруари на Голанските възвишения. В Тел Авив плажовете са вече пълни. Израелските ученички вече събират летен тен. На плажа откъм високите кули на хотелите отекват ударите на тенисни топки, продавачи предлагат лимонови близалки, агресивни младежи в отпуска от армията съблазняват туристки с ужасяващия си английски.

О, да може да си облече шорти и тениска, да седне на въздух на „Дизенгоф“ с чаша бира и да чете някой жълт вестник като „Олам Азе“…

Работата му тежеше. И това беше част от нея. Служителите в посолството си споделят, показват си писма, говорят за родните си места, за кибуците си, за военните си другари, как им липсва Йерусалим, приятелите или семействата, живеещи в Галилея. Някой все мечтаеше да се гмурка в морето при Ейлат или да е на екскурзия в Негев, вместо да работи като охрана някъде си в Уестминстър. Е, след време човек започва да се заразява.

Но Серж беше благодарен за службата си. След Богенхаузен се беше чудил дали изобщо пак ще работи нещо друго освен шофьор на такси. Бен-Цион се готвеше да го изрита, но той се изхитри и набързо напусна армията. Държавната служба за сигурност го прие на работа с голямо удоволствие. Бяха груби, малко по-примитивни от останалите разузнавателни служби. Фактът, че той и Ейтан са застреляли не арабина, когото е трябвало, май изобщо не тревожеше новите му шефове.

Ейтан. Чудеше се какви ли лайна дъвче сега Екщайн. Мъчно му беше за него. Мъчно му беше за всички — Ейтан, Петер, Ети, Франси, Бени Баум.

Хари Вебер.

Може би точно заради него чувстваше тази носталгия.

Когато умре боен другар, животът ти внезапно придобива друго значение. Серж не се съмняваше в заключенията на следователите от ДСС33, че смъртта на „Хари“ е в резултат на случайна катастрофа, но това не омаловажаваше факта, че Цвика беше срещнал края си на осем хиляди километра от дома си в един мръсен град, пълен с непознати, смачкан между бронята на някакво такси и собствения си стар форд. Мисълта, че всичко става както е рекъл Господ го натъжаваше непрекъснато през последните две седмици и го накара сериозно да преосмисли много неща от живота си.

Какво да прави с живота си? Вече минава тридесетте, време е за сериозни постижения. Скоро семейството му ще се увеличи и в резултат на собствения си жизнен опит, изненадващо за себе си, беше достигнал до зрялото заключение, че на децата им трябва котва, че те растат по-добре, когато чувстват сигурността на корените и родината си. Беше пътувал толкова много и толкова често, а какво постигна? Албум с приключения, няколко езика и неизтриваем белег на кръста си от кобура на беретата.

Едно подскачане по пътя го извади от мислите и той си зададе по-реалния въпрос: „Накъде, по дяволите, съм тръгнал сега?“

Вдигна глава и видя преминаващите прозорци на казармите до Хайд парк, отразяващи яркочервения двуетажен автобус, в който се возеше. Горната част беше покрита с дълга, бяло-синя реклама и Серж прочете обърнатия надпис в прозорците на казармите. „С нас е по-бързо“ — гаранцията на експресната куриерска служба.

Автобусът все още се движеше на запад по „Найтсбридж“. Или Серж не беше мислил твърде дълго, или трафикът вече се е задръстил. Беше ранен следобед. Дъждът спря, но въздухът беше доста влажен. Но пешеходците отвън още бяха навлечени като през януари. Лондончани не вярват на времето и са прави. Затова като че ли даже през лятото им е студено. Серж си помисли, че ако работеше като лондонски продавач на чадъри, а не като израелски офицер по сигурността, сигурно вече би бил богаташ.

Серж погледна през отсрещния прозорец към зеленината на Хайд парк. Времето не беше подходящо за пикник, но видя двама ездачи по алеята, седнали изправени върху мокрите си седла и размахали късите камшичета. Британците наистина са странни хора. Май твърдението, че обичат повече домашните си любимци отколкото хората, е вярно поне на пръв поглед. Трудно е да се разбере ценностната им система, чувствата им са скрити от пластове подходящо държание и надут снобизъм.

Той разтърка очите си. Беше му писнало от британците. От Форин офис бяха привикали израелския посланик в Уайтхол на „извънредни консултации“ — фраза, използвана, когато те викат да ти мърморят за нещо. Британците изразиха недоволство от твърдата политика на Израел по отношение на палестинците на Западния бряг. Това за израелците, разбира се, изглеждаше пълен абсурд, като се има предвид антитерористичната война, която се води от самите британци против ИРА. А още по-противоречив е все още пресният спомен за скорошната инвазия на Англия върху Фолклендските острови, където те пожертваха стотици убити и ранени заради няколко пръснати и нямащи никакво стратегическо значение парченца земя, населени предимно с овце.

Но абсурдната дипломатическа игра трябва да се играе. Групата на Серж по сигурността стоя будна цяла нощ. Проверяваха маршрута, поставяха примамки и организираха ескорт за посланика. А когато накрая пристигнаха в Уайтхол, ги накараха да чакат вън на дъжда, докато хората на Скотланд Ярд и МИ–5 поеха охраната в свои ръце с едва прикрито презрение към „еврейските горили“.

„Те още не могат да ни простят, задето ги изхвърлихме от Палестина“ — реши Серж.

Работата в Шабак — ДСС — беше важна, но не можеше да се сравнява с онези бурни години в „Специални операции“. Серж знаеше, че никога вече няма да преживее подобни приключения, напрежение, опасност или дружба. Харесваше настоящите си колеги, но никой нямаше да му бъде партньор или приятел като Ейтан Екщайн. Райнер Люкман и Тони Екхард бяха идеална двойка — ин и ян в оперативната работа. Може би провалът им в Богенхаузен беше сигнал, че тази връзка трябва да се разкъса. Те бяха прекалено близки, мислеха твърде еднакво и това вероятно се оказа фатално.

Но на Серж наистина му липсваше приятелството и той така и не намери с какво или с кого да го замести. Може би, ако реши да захвърли всичко, би могъл да убеди и Ейтан да се хвърлят заедно в частния сектор. Идеята да работят отново заедно със стария си партньор предизвика усмивка върху устните му и ново убождане в сърцето.

Бръкна в джоба на коженото си яке за пакета „Ротманс“. Усети дръжката на пистолета си, докато търсеше запалка. Британците не обичат чужди агенти по сигурността да обикалят из Лондон с оръжие, но никой нормален служител на Шабак не би напуснал невъоръжен посолството. Същото се отнасяше за египтяните, сирийците и йорданците. Градът си беше пълен с малки, лични оръжия.

— О, стига. Не можеш да палиш тук, момче.

Тъкмо преди да запали, Серж се извърна. Една възрастна жена с развалени зъби и проядена от молци вълнена шапка му размахваше пръст. Той се усмихна и прибра цигарата в пакета.

— Не. Разбира се, че не, госпожо. — Английският му беше почти като роден език с акцента и всичко останало.

— Добро момче.

Серж въздъхна. Е, ще се успокои по друг начин. Тъй като беше работил цяла нощ, сега беше излязъл по-рано от обикновено. Тръгна направо от посолството след Уайтхол. Можеше да вземе обиколната линия на метрото от Уестминстър чак до Падингтън, а после да се прехвърли на друга линия до парка „Уестбърн“, откъдето да стигне пеша до Северен Кенсингтън. Но вместо така, беше решил да се придвижи с автобус. Номер 103 щеше да го закара до Нотинг Хил и алеите на парка „Кенсингтън“. Оттам, независимо дали вали или не, беше решил да се поразходи пеша през пазара на булевард „Портобело“.

Напоследък прекарваше все повече време на пазара. Много от очуканите сергии бяха собственост на хора от Средния изток и ако примижиш и повярваш на носа си, можеш да си представиш, че си на битпазара в Тел Авив в петък, преди шабат34. Щеше да купи малко турско кафе, пакет подправки, малко хумус и чина35, пресни питки. После да се прибере вкъщи с букет цветя за Талия, а по-късно, когато им дойдат на гости Ави и Двора, двамата мъже ще пушат, ще си пийнат арак и ще поиграят на табла.

„Щом като Райнер Люкман не може да отиде в Тел Авив — реши Серж, — тогава ще докараме Тел Авив при Райнер Люкман.“

Автобусът спря на „Кенсингтън Гор“, между огромния кръгъл купол на „Роял Албърт Хол“ и „Албърт Мемориал“, намиращ се навътре в Хайд парк. Серж погледна към високия остър монолит, докато шофьорът на долния етаж продаваше на някого билет и каза „приятно пътуване, господине“. След това автобусът потегли. Серж чу стъпките по тесните стъпала зад гърба си, после подхлъзването, удар и звън от разпилени монети, които се пръснаха по пода като чипове на ядосан играч на покер.

— Да го начукам на сестра ти! — изръмжа ядосан глас арабската ругатня. — Да го… — Сега жертвата включи и нечия майка.

Серж извърна глава и едва не се изсмя на глас, защото ругатните бяха изречени с израелски акцент, а ядосаният мъж беше паднал на колене и събираше разпилените си монети.

Серж се приведе от седалката. На пода беше коленичил млад мъж. Лицето му беше в сянка, докато събираше монетите, но беше обут в сини джинси, тъмни обувки, ясно белязани със знака на командосите, и израелско войнишко яке. Такова беше облеклото на много от израелците, пътуващи в чужбина, и затова сънародниците им ги разпознават винаги, макар това да не е отличителен белег в очите на останалите чужденци. Серж усети прилив на огромна радост и се ухили до уши.

— Да ти помогна? — предложи той почти несъзнателно на иврит.

Мъжът вдигна глава, изглежда, шокиран да чуе родния си език. Сигурно дори не съзнаваше, че е изразил яда си на глас. Беше красив. Приличаше на кибуцник със здравата си челюст, светли очи и къдрава, червеникаворуса коса. Той се усмихна в отговор.

— Благодаря — отвърна също на иврит. — Можеш да ми потърсиш и акъла, ако се търкаля някъде наоколо.

Серж се наведе с готовност да помогне и след минута двамата седяха един до друг до прозореца, задъхани от навеждането.

— Благодаря за помощта — продължи на иврит другият израелец, докато прибираше монетите в джоба си. — Виках ли?

— Доста силно — изсмя се Серж. — Но съм сигурен, че никой освен мен не разбра.

— Недей да си толкова сигурен — огледа пътниците мъжът. Типично по британски, никой от останалите не обърна внимание на срещата освен с бърз поглед. — Тук май половината град е от араби.

— Или израелци — каза Серж.

— Да. И от нашите има много.

— Вечните скитници. — Серж помисли за себе си.

— Знаеш ли? — заговори мъжът, като изтри влажното си от дъжда лице с ръкава на маслиненозеленото яке. — Мисля, че това ни е расов дефект. Писва ми в нашата малка страна и имам чувството, че ще лудна. Тогава избухвам и тръгвам на път. Излизам в чужбина, а след две седмици ме хваща носталгията.

— Носталгия, а? — Серж не показа чувствата си по въпроса.

— Като дете в „Бахум“.

Серж кимна. Споменаването на армейския център за военна подготовка на подрастващите е нещо, което всеки израелец познава.

— Йоси Йерушалми. — Амар Камил протегна влажната си ръка.

— Серж Самал — отвърна Серж. Той изгледа един дълъг миг сънародника си. Нещо в него му беше познато. Лицето, дъговидния белег под дясното око… Но не можеше да си спомни откъде.

— Турист ли си? — попита Камил. — Дали ще можеш да ми помогнеш да намеря адреса?

— Може и да мога — отвърна Серж. Наложи си да престане да го разглежда.

Камил извади една бележка от джоба си. Показа я на Серж.

На иврит бяха написани думите:

— В правилна посока си — каза Серж. — Има време, докато стигнем. Ще те упътя.

— Благодаря. — Камил си взе бележката.

— Роднини ли? — попита Серж.

— Както с всички нас. Имаме си ги навсякъде.

— Аз нямам роднини тук — каза Серж. — Освен жена ми.

— Ами какво правиш тогава?

— Работя в посолството.

— Ааа — повдигна вежди Камил. Човек лесно можеше да се досети, че млад и добре сложен израелец като Серж със сигурност не е аташе по селскостопанските въпроси. — И аз едва не постъпих на такава работа, обаче три години в редовната армия ми стигат.

— Къде си служил? — попита Серж.

Сега Камил трябваше да внимава. Вече беше решил как да отговори на този въпрос, който за израелците е нещо като „откъде си родом“. Заключил беше, че е най-добре да отвърне направо с внимателно избрана дума, за да прекрати по-нататъшни въпроси.

— Разузнаване — каза Камил.

— Наистина?

— Да, главно по терена. Ама нали знаеш, не питай…

— За да не те излъжа — довърши Серж изречението.

— Бедиюк36 — каза Камил.

Разговорът продължи четвърт час. Камил беше толкова добре подготвен, че не допусна и една грешка. Все пак беше живял в точен макет на Петах Тиква цяла година, където всяка подробност беше възпроизведена до пълно съвпадение. Ивритът му беше безупречен, с изключение на следата от лекия акцент, какъвто имаха всички израелци, родени в Източна Европа. Той разпитваше нахално Серж за неговия живот в Тел Авив и даже си измисли някакво кафене до плажа, което изобщо не съществува. Изрази съмнение, когато Серж объркано си призна, че никога не е чувал за него.

— Е, аз доста отдавна съм навън — призна си той.

— Сигурно — успокои го Камил.

Продължиха да пътуват мълчаливо известно време, докато стигнаха Кенсингтънската катедрала и приближиха Нотинг Хил Гейт.

— Е, радвам се, че поговорих със сънародник — каза след малко Камил.

— Аз също — отвърна Серж.

— А сега накъде да вървя?

— Ще слезем тук и ти ще се качиш на автобуса към Пембридж.

— Йофи37. — Камил замълча и продължи след малко, като че ли спонтанно. — Ти наблизо ли живееш?

— Малко на север. Но първо ще отида на пазара „Портобело“.

— Какво е това?

— Нещо като пазара в Тел Авив. Оттам си купувам за ядене. Има хумус, питки.

— Аха! — Камил бутна Серж с пръст по гърдите, като че ли го е хванал натясно. — Май и теб те гони носталгията, а?

Серж се засмя. Беше изпитал голямо удоволствие от срещата, усетил малко нещо домашно, което успокои болката в гърдите му. Като че ли Господ му беше пратил този човек като временно облекчение.

— Може би малко — призна си той.

— Хей — обърна се към него Камил, — какво ще кажеш да си пийнем по едно? Не от тяхната гадна и топла бира. Все ще намерим чаша кал някъде. — Погледът му беше умолителен, като че ли вкусът на черното турско кафе би му доставило огромно удоволствие, също както пинта „Гинес“ на местните. — Не може ли да се намери някъде наоколо? Бързаш ли?

Изражението на Йоси Йерушалми беше така по детски умолително, че Серж не можа да му устои. Той погледна часовника си.

— Добре. Да, знам едно наблизо.

Камил плесна с ръце и ги потри весело.

— Ех, че кеф! — възкликна той.

Слязоха от автобуса заедно на спирката на Нотинг Хил. Дъждът отново се беше засилил и Камил си нахлупи качулката на якето, като я придърпа напред, за да не му вали върху лицето. Серж измъкна овехтялата си бейзболна шапка от задния джоб. Беше с ярко избродирани инициали „Н“ и „Й“ на „Янките“ от Ню Йорк. Серж не беше запалянко по бейзбола, но обичаше стила и практичността на този американски модел шапка. Камил също харесваше шапката. Тя беше направила лесно проследяването на Серж Самал.

Камил последва бързо крачещия израелец по улица „Кенсингтън парк“.

— Ега ти дъжда — мърмореше Камил, докато вървеше.

— Да. Сега наистина се лее — отвърна му Серж през рамо. Трябваше да повиши глас, за да надвика плясъка на водните струи по тротоара и писъка на гумите на такситата и другите коли. — Май разходката не се оказа добра идея.

— Е, стига бе — извика в отговор Камил. — Едно горещо кафе и ще се почувстваш като нов.

— Да. — Серж показа напред. — По „Северен Кенсингтън“ нагоре. Там има много богати араби. Магазинчетата им започват оттук, на Нотинг Хил.

Сега подтичваха успоредно на „Портобело“. Пазарът и околностите му бяха притиснати между високи жилищни сгради. По улицата бяха паркирани товарни микробуси и очуканите коли на работници емигранти. Но поройният дъжд беше прогонил пешеходците от улицата.

Серж внезапно зави наляво на пресечката с „Бленхайм“. Шумът намаля веднага. Тук сградите бяха по-ниски, улицата по-тиха и тротоарът покрит с тентите на магазини и кафенета.

Камил трябваше да действа сега. Не знаеше колко скоро ще стигнат в оживеното кафене. Той забеляза малка витрина. Върху стъклената врата беше залепена реклама на голяма цигара „Кемъл“, а зад прозорците се виждаха подредени нависоко кашони. Той спря.

— Хей! — извика Камил.

Серж спря и се обърна.

— Цигари! — посочи с пръст Камил към магазинчето и бързо слезе по трите циментови стъпала.

При вратата се обади звънче, когато той я отвори и влезе в полутъмното помещение. Магазинчето беше съвсем малко, а натрупаните кашони го правеха да прилича по-скоро на склад, отколкото на квартална бакалничка. Чак до щанда се точеха кашони с детски памперси, сапун за пране и тоалетна хартия. Върху олющеното дърво на щанда имаше стар касов апарат до кошница с бонбони. Собственикът беше индиец с тъмносин тюрбан. Зад него стената беше опасана с рафтове, натъпкани с цигари, тютюн, евтини лули и презервативи.

Собственикът погледна Камил в очакване клиентът да изтърси капките дъжд от якето си върху циментовия под.

— Добре дошли — усмихна се той. — Силно ли вали?

Камил отвърна едва с полуусмивка.

— Доста — каза той, докато свали ципа на якето си до средата и отметна качулката върху гърба си. Сърцето се блъскаше в гърдите му, дишаше задъхано, но не от подтичването под дъжда. Ръцете му бяха хлъзгави и той ги изтри в дънките отзад на бедрата, където дъждът не беше ги измокрил.

Серж надникна през вратата. После влезе, затвори вратата, каза „здрасти“ и разтърси рамене. Свали шапката от главата си и я тръсна няколко пъти в крака си. После приглади назад косата си и отново нахлупи шапката.

Камил го погледна усмихнат. Поклати глава към дъжда навън. Серж огледа магазинчето, а после приближи щанда. Мина покрай Камил към рафта с цигарите.

— Каква марка? — попита Серж, без да се обърне.

— „Кемъл“ — каза Камил и бръкна под якето си за своя „Макаров“.

Дулото със заглушителя заяде за миг в колана му, но той го издърпа грубо. Заглушителят не беше от обикновения тип, а по-скоро малък, прикрепен към дулото на пистолета с изпъната към предпазителя пружина. Той не можеше да заглуши напълно оръжието, но гърмежът нямаше да се чуе поради пляскането на дъжда навън.

Главата на Серж започна да се извръща, а устните му да се разтварят да каже нещо.

Камил постави лявата си ръка върху гърба на Серж и го бутна с всичка сила, докато сваляше предпазителя с десния си палец.

Тялото на Серж отвърна инстинктивно, поради дългите години на тренировки. Той се подпря с рамо на щанда и без дори да се спре, за да обмисли ситуацията, съзнавайки, че в това положение не може да бъде достатъчно бърз, бръкна под якето си, стисна дръжката на беретата и се извърна.

Беше прав. Не се оказа достатъчно бърз.

Камил протегна ръката с пистолета и го застреля с един куршум над дясното око.

Главата на Серж се отметна към лявото рамо, като че беше ударен с бейзболна бухалка. Шапката му изчезна заедно с кръвта и парченцата кости, гърбът му се блъсна в щанда и той падна на пода. Не се чу ответен изстрел. Беретата не успя да излезе от кобура си.

Камил погледна надолу. Нямаше нужда да проверява за признаци на живот. Остана един миг изправен, с разширени като на бик ноздри.

— Това беше заради Джамайел — прошепна той.

После вдигна глава. Пистолетът „Макаров“ още си беше там, в протегнатата му ръка, а вдясно от дулото, индиецът собственик стоеше зад щанда със затворени очи. Кафявите му длани бяха прилепени, а брадата му трепереше. Молеше се. Дясната страна на тъмната му вълнена риза беше изцапана с кръв.

— Парите, моля — каза Камил.

Индиецът като че не го чу.

— Парите — малко по-високо каза Камил.

Индиецът внезапно се събуди от шока. С треперещи пръсти той дръпна ръчката на касата и чекмеджето й се отвори със звън. Пръстите му събраха бързо всички банкноти, но кой знае защо собственикът започна да ги подрежда по стойност, което вероятно правеше ежедневно, преди да ги внесе в банката.

Камил протегна ръка и взе банкнотите. Прибра ги в джоба си.

Не му се искаше да застреля собственика на магазинчето. Никак, никак не му се искаше. Но мисията му едва беше започнала и той напълно съзнаваше, че ако не действа, само след часове точното описание на външността му ще се разпространи по факса из цяла Европа. А после цялото му обучение, цялата му работа няма да струва и пукната пара.

Веднъж беше тренирал заедно с ирландски терорист, чиято любима фраза сега звънеше в ушите му: „Ако оставиш и един свидетел… гледай това да си ти.“

Той успокои дишането си и заговори със спокоен, равен глас.

— Молитвата е възхитително нещо.

Индиецът вдигна очи. Те блестяха.

— Моля? — идва успя да изрече той.

— Уважавам набожните хора — каза Камил.

Собственикът веднага затвори очи, прилепи пръсти и започна да се моли на бога си.

Камил протегна пистолета, застреля мъжа в сърцето и излезе от магазина още преди тялото му да е паднало на пода.

5.ЙерусалимДва дни по-късно

Черният фиат-панда на Ейтан изкачи дългия наклон на шосето, който минаваше между скалистите върхове и извисяващите се борове на Шар Агаи. Карбураторът й дишаше дълбоко хладния утринен въздух и двигателят като че ли бръмчеше от удоволствие пред перспективата да напусне задушния Тел Авив и да се потопи в по-чистата атмосфера на йерусалимските планини. Когато наклонът се увеличи, Ейтан превключи от четвърта на трета скорост и натисна газта до ламарината, като че ли намаляването на скоростта заплашваше да развали толкова рядко изпитваното напоследък добро настроение.

Той свали стъклото на колата, за да изпълни купето с приятното ухание на борови иглички. После запали цигара и включи радиото толкова силно, че Шломо Арци направо го оглуши. Затропа по кормилото в такт с разтворените си длани. Остра болка прониза ръцете му и той бързо ги дръпна от кормилото. После се засмя и бързо се опомни. Този път затропа само с пръсти, за да не дразни раните по дланите си.

Ръцете му бяха окървавени, гърбът го болеше, а кракът му пулсираше, но това нямаше значение. Защото след пет изтощителни и унизителни урока по крав-мага, тази сутрин в „Уингейт“ Ейтан най-после победи Боаз.

Беше идеалният повод за начало на тридесет и третия му рожден ден.

Вече повече от две седмици Боаз учеше Ейтан на една-единствена техника — невъоръжена отбрана срещу въоръжен противник. Успешното изпълнение на упражнението изисква светкавична скорост и пълно психологическо съсредоточаване. В повечето други бойни изкуства то не би било показано на ученика, преди да бъдат докарани до перфектност основните отбранителни движения. Но както при всички израелски бойни техники, тук никой не преподава с търпение, формализъм или естетика. Освен това Боаз беше сигурен, че ако Ейтан успее да го обезоръжи, това ще повиши невероятно самочувствието му.

Основната идея на крав-мага е проста — няма два мозъка на света, които да действат еднакво. Винаги има разлика, макар и в милисекунди, между нападателното движение и отбранителния контраудар. Затова, ако те заплашват със заредено оръжие, ти можеш да обезоръжиш нападателя си, преди мозъкът му да изкомандва дръпването на спусъка.

И все пак успехът изисква дълги дни мъчителни тренировки.

Те започваха с любимите на Боаз упражнения на рефлексите, застанали боси по тениски и военни панталони, лице в лице, на един метър разстояние, върху плажа до плаца с препятствията. Боаз вдигаше масивните си ръце напред, прилепил мазолестите си длани, насочил пръсти към гърдите на Ейтан. Ейтан държеше ръцете си отстрани на тялото, докосвайки шевовете на панталона си с пръсти.

Задачата на Ейтан беше просто да удари ръцете на Боаз с една от своите, преди инструкторът да е дръпнал спусъка. Първоначално Боаз позволи на ученика си да го докосне на няколко пъти. После, когато Ейтан замахна отново, експертът по крав-мага дръпна ръце и Екщайн се завъртя от силата на несполучливия си опит.

— Не улучи — каза Боаз.

— Наказание.

— Моля?

— Протегни ръце и прилепи длани като мен.

Ейтан се подчини, а Боаз вдигна дясната си ръка и удари странично дланите на Ейтан с такава сила, че очите му се насълзиха.

— Несполуката си има цена — каза инструкторът, докато Ейтан си поемаше дъх от болката. — Тук не ти е фитнес-център.

Ейтан не сполучи при следващите девет опита и скоро ръцете му бяха червени като сурово месо от наказателните удари, а потта течеше по устните му. На десетия опит той отново не сполучи, защото Боаз просто свали ръцете си надолу. Екщайн протегна треперещите си длани за наказание, но този път видя направо звезди по пладне, защото Боаз го цапардоса здраво по лицето, запращайки го на земята. Ейтан се стовари като дъска.

— Стани — викна инструкторът. Ейтан си остана легнал, като псуваше Бен-Цион на майка, на сестри и така нататък, а капитан Хайнц на първородно дете, в случай че някога се случи подобна генетична катастрофа. Боаз поклати глава. — А какви, мислиш, ще бъдат резултатите, когато пред теб има пистолет?

Ейтан облиза устни, очаквайки вкус на кръв.

— Нямам намерение да заставам отново пред оръжие.

— И аз нямам намерение да катастрофирам по време на полет, обаче винаги си закопчавам предпазния колан.

Ейтан се изправи с усилие. Един взвод морски пехотинци минаха и се хвърлиха към високите до гърдите приливни вълни с пълно бойно снаряжение. Това напомни на Ейтан филма на Уди Алън, в който сюжетът се развива на фона на абсурдни действия.

— Престани да мислиш — заповяда Боаз.

След още две крошета, от които му изпука челюстта, и един прав удар с пръсти в слънчевия сплит, Ейтан накрая удари дланите на Боаз. Инструкторът се ухили.

— Свободен удар — каза той. Ейтан вдигна ръка и удари с всичка сила гранитната плоча на лицето му. Усмивката си остана там, но ударът отметна назад главата на Боаз.

Най-накрая Ейтан се дипломира до макет на пистолет. Боаз го заплашваше с черен, гумен 45-калибров, а Ейтан, започвайки от поза „свободно“, трябваше с лявата си ръка да хване дулото и да отклони оръжието, като едновременно с това удари Боаз с десния си юмрук. Следващото движение трябваше да изтръгне пистолета от ръката на Боаз и да го обърне към него, преди гигантът да го е блъснал на земята.

Накрая използваха истински „Браунинг“-ФН, зареден с халосни патрони. И двамата носеха предпазни очила и тампони в ушите, но никакво друго предпазно оборудване. Цели два урока Ейтан се проваляше нещастно. Най-често Боаз го „застрелваше“ още преди да е приближил ръката си до пистолета. По-късно Ейтан успя да отклони изгарящия пламък от дулото и почти да нанесе удара, но Боаз си възвърна оръжието, отстъпи крачка и го „екзекутира“ с жестока усмивка. Тези утрини Ейтан „умираше“ стотици пъти още преди закуска.

— Казах ти. Престани да мислиш — казваше Боаз винаги с доброжелателен тон, докато Ейтан лежеше на пясъка, почти оглушен от изстрелите, покрит навсякъде с изгаряния от барута. — Когато видиш пистолета, разреви се, ако трябва. Отвлечи вниманието ми със сълзи. Моли се за живота си, но по средата на изречението ме нападни с ярост.

Ейтан продължаваше опитите си, но нищо не се получаваше.

В утрото на тридесет и третия си рожден ден Ейтан се влачеше по плажа подир Боаз. Главата му беше наведена тъжно, движенията отпуснати, докато нагласяше очилата върху лицето си и пъхаше тампоните в ушите. Боаз зареди пистолета с омразните халосни, зае позиция и насочи оръжието към гърдите на Ейтан.

— Забрави — прошепна Ейтан. Той постави ръце на хълбоците си и зарови крак в пясъка.

— Какво?

— Искам да спрем. Никога няма да го направя.

— Стига, Ейтан — започна да го успокоява Боаз като по-голям, чието братче отказва да си играят.

— Слушай — отчаяно вдигна поглед Ейтан. — Наистина всичко това ми писна. И майната му на командира ми. Ще му кажа…

Той метна лявата си ръка и хвана с идеално движение дулото на оръжието, отклонявайки го наляво. Пристъпи, изстреля десния си юмрук и улучи Боаз право в носа. Главата на инструктора се отметна назад, а Ейтан бързо сграбчи пистолета с две ръце и го извъртя с всичка сила. Измъкна го от ръцете на Боаз и отскочи назад, без да обръща внимание на болката в коляното, когато падна, превъртя се, изправи се и стреля в тялото на Боаз. После, тъй като пистолетът трябваше да се презареди на ръка с халосните патрони, той го извърши, прицели се и стреля още веднъж в гърдите на Боаз, докато гигантът се хвърляше към него.

Ейтан мислеше, че този път ще умре наистина, но Боаз само го вдигна в мечешката си прегръдка и го завъртя около себе си с викове „Супер! Браво!“, докато и двамата се строполиха върху пясъка.

После двамата поплуваха и се насладиха на богата закуска в стола на „Уингейт“…

Яростен клаксон събуди Ейтан от победните спомени. Усети, че се усмихва като идиот и е карал последните няколко километра, без да гледа пътя. Бързо се прибра в дясното платно и позволи на светлосиньото такси мерцедес да го изпревари. После отново излезе вляво на платното си и натисна газта. Рефлексите му се бяха възстановили и той се чувстваше като пианист, отдавна забравил да свири, който току-що е седнал пред пианото и е изсвирил без грешка и само за петнадесет секунди „Минит валс“.

Вече беше изкачил Моца и пътят се спускаше стръмно с остри завои на всеки неколкостотин метра. Възрозовото каменно лице на Йерусалим блестеше под лъчите на ранното слънце и го мамеше, докато се появяваше и изчезваше зад завоите.

Сега всичко щеше да е различно. Ейтан го чувстваше, знаеше го в сърцето си. В „Специални операции“ за него всъщност нищо не се беше променило — той пак беше интервюиращ и сигурно щеше да си остане такъв до края на службата. Но самият той се промени. Две седмици беше работил с Боаз и се връщаше в Управлението пребит, наранен и деморализиран, но си казваше, че всичко върви добре. По-скоро би умрял, отколкото да признае, че е победен пред Ицик Бен-Цион. Затова събираше всички остатъци на ината и решителността си, както не беше му се налагало от първите дни като парашутен десантчик. Днес, когато стигне в Управлението, той няма да обяви победата си. Но знаеше, че Боаз ще изпрати бляскав доклад.

Сега и със Симона нещата щяха да потръгнат по-добре. Защото мрачните настроения на Ейтан бяха започнали да въздействат даже и върху търпеливия и оптимистичен характер на жена му. Нищо чудно неуспехът им да заченат дете да се дължи и на изпънатите му нерви и депресивно състояние. Сега всичко ще се промени. Чувстваше енергия и сили, които да запълнят всяко ъгълче на вътрешния му свят. Вярваше, че може да постигне всичко, което пожелае.

Той пресече голямото кръстовище при „Вайцман“ и „Ирмаху“. Господи, Йерусалим наистина е най-красивото място на земята! Слънцето караше камъните на сградите да блестят като сняг зад червените, сини, жълти дрехи на жените и стоманеносивото на войнишките униформи, които бързо пресичаха към централната автобусна спирка. Птиците сред дърветата покрай конгресния център пееха опиянени от утрото и дори най-нетърпеливите шофьори, свирещи силно с клаксоните, не можеха да развалят настроението на Ейтан.

Съблазни се да спре пред болницата „Хадаса“, да намери жена си и да я завърти, прегърнал букет от рози за нея. Беше приятна мечта, но вече закъсняваше и трябваше да си вземе папките, за да отиде в Индустриалния център на работа. Празненството им със Симона трябваше да почака до довечера. Но пък щеше да бъде двойно. Той ще получи празнична вечеря, а тя чисто нов съпруг. Беше му казала, че е намислила нещо съвсем специално и че не бива да закъснява.

Трябваше да мине по задния път през Ромима, но тази сутрин се чувстваше като господар на града и искаше да премине през центъра му. Затова подкара направо надолу по булевард „Яфа“, без да му пука от натовареното движение, като припяваше заедно с радиото, горд като цар, завръщащ се от победа в чужбина.

Направо нахлу през входа в „Специални операции“. Шломо Бернщайн вдигна очи от папките си и изгледа Ейтан с необичайно сериозен поглед.

— Добро утро, Тони — каза Шломо. — Пропуска, моля.

Екщайн весело извади ламинираната си карта. Явно скорошната му лекция пред Шломо за правилата за достъп е имала ефект.

— Благодаря — каза Шломо. — Парола.

— Какво? — приведе се Екщайн. Стори му се, че нещо не е чул добре.

— Парола — повтори Шломо, без да промени изражението си.

Екщайн се засмя.

— Ти майтапиш ли се? Няма нужда да се престараваш чак толкова.

— Днес има тревога по лагер.

— За твоя живот ли? — изсмя се Екщайн отново, сигурен че Шломо просто се престарава. — Та ние сме в Йерусалим, а не в Метула.

— Парола — потрети Шломо.

Екщайн сви рамене. Нямаше да позволи лошото настроение на Бернщайн да развали и неговото. Трябваше да се замисли за миг.

— Лимоново ескимо — щракна той с пръсти, когато си спомни.

Шломо погледна нагоре към телевизионната камера.

— Тони е — каза той и вратата щракна.

Екщайн влезе в помещението и още преди някой да му заговори каза:

— Тони Екхард, имам куфарче, сандвич за обяд и освен това съм въоръжен и опасен.

Очакваше обикновения строг отговор по интеркома, обаче вратата просто бръмна и се отвори.

Ейтан всъщност още не можеше да изтича по стълбите, особено след като напоследък Боаз беше измъчил тялото му, но ги изкачи по две наведнъж. Мошико седеше зад бюрото си на втория етаж, но този път не четеше. Ръцете му почиваха с преплетени пръсти върху бюрото, а лицето му изглеждаше мрачно.

— Добро утро, Бавария — каза младежът.

— И на теб, и на теб — отвърна Ейтан и понечи да продължи.

— Пропуск — каза Мошико и протегна ръка.

Ейтан въздъхна и показа пропуска си на Мошико.

— И ти ли искаш парола?

Мошико поклати глава и махна с ръка на Ейтан да продължи.

„Сигурно Бен-Цион е обявил орязване на заплатите“ — каза си Ейтан, докато вървеше по коридора. Из сградата като пара се носеше нещо странно. Ейтан се опита да разбере каква е промяната, а когато чу стъпките си да отекват по плочките, разбра. Беше тихо. Извънредно тихо.

Той спря при барчето и надникна. Момичето, което го обслужваше, бършеше една маса и прибираше празни чаши от чай. Само една от масите беше заета и петимата млади хора, които разговаряха почти шепнешком, бяха все от отдел „Проучвания“ на Бени Баум. Те извърнаха глави и замълчаха, когато Екщайн се появи при вратата.

— Добро утро — каза Екщайн с все така весел глас. — Какъв е поводът? — Бени Баум рядко разрешаваше на служителите да взимат почивката си заедно.

Яблоковски, компютърният спец, започна да бърше очилата си.

— Добро утро, Ейтан. Бени остави съобщение за теб. Да се качиш направо в кабинета на Ицик.

— Добре. — Ейтан продължи по коридора. „Само ще да е нещо хубаво — каза си той, борейки се да запази настроението си. — Не съм направил никаква грешка, не съм си отварял устата цели две седмици. Дори не съм споменавал секретен доклад. Даже и пред Бени. Само нещо хубаво ще да е.“

Обаче всички сигнали сочеха тъкмо обратното. Опита да си подсвирква, докато вървеше, вече прикривайки съвсем добре накуцването. Но се почувства като човек, повикан да прибере жена си след лека операция, когото сестрите и докторите посрещат с извърнати глави и виновни изражения.

В „Личен състав“ нямаше никого. Той остави куфарчето си и тръгна вече забързано. Изкачването до третия етаж беше мъчително. Охраната веднага го пусна и Екщайн спря пред вратата на кабинета на Ицик Бен-Цион, за да се стегне за миг. Отвътре се чуваха приглушени гласове.

Ейтан отвори вратата и влезе. Разговорът веднага замлъкна. Настъпи пълна тишина. Той се огледа.

Влизаше за пръв път след преместването си в Йерусалим в личния кабинет на Бен-Цион. Помещението беше впечатляващо. Много голямо, почти колкото половината от заседателната зала. Бюрото на Ицик беше гигантски махагонов паметник от времето на британския мандат, намиращ се в южната част близо до прозорците. Беше покрито с досиета и оперативни заповеди. До по-близката стена имаше дълго канапе и ниска масичка с няколко стола. Израелската армия не раздава медали. Успехите в кариерата на офицера се отбелязват с плакети и статуетки, подарени им от войниците или командирите им. В единия ъгъл имаше стъклена масичка, затрупана с такива трофеи. Приличаше на шахматна масичка за гиганти. Едната стена беше покрита с още такива дървени и месингови награди, надписани със завоалирани комплименти като: „С признание — от началника на Генералния щаб“. Имаше също и поставени в рамки снимки на Бен-Цион с всеки от известните политици, като се започне от времето на Голда Меир, както и няколко снимки с неизвестни, сериозни мъже и жени. Всички бяха поставени върху коркови подложки и забодени с цветни кабърчета и малки лентички.

В кабинета нямаше нито една полица за книги. Полковникът не четеше историята. Той я правеше.

Самият Бен-Цион седеше върху ръба на бюрото си. Дългите му крака докосваха пода. Той отпи от кафето си и се загледа в Екщайн. Бени Баум също беше в стаята заедно с Дани Романо, изглеждащата като матрона Силвия от отдел „Шифри и прехващане“ и един мъж на име Ури Бадаш, за когото Ейтан знаеше, че е офицер от „Шабак“. Хайнц също беше тук и Ейтан очакваше той веднага да скочи и да го изблъска през вратата. Но злобният капитан остана мълчаливо седнал на стола си. Осцилаторите върху прозорците шумоляха. А отвън пулсираше Йерусалим.

Начинът, по който го гледаха, накара сърцето на Ейтан да трепне. В главата му зазвуча тревожен звън. Усети как подутите му длани започнаха да се потят и да треперят. Бени бързо се приближи до него и го прегърна през рамо. Поведе го към канапето.

— Седни, Ейтан — каза Бени.

— Симона ли? — прошепна бързо Ейтан, стягайки нервите си за ужасния отговор. Не можеше да понесе подобна новина да му бъде съобщена по такъв начин, но трябваше да я знае. Веднага. Затова стисна очи и наостри слух, когато Бени го хвана за ръката и изрече остро:

— Не. Не е жена ти.

Ейтан седна. Внезапно почувства облекчение, но страхът продължи да го стяга. Бени седна до него. Съвсем наблизо.

— Кажи му, за Бога! — възкликна Хайнц и скочи от стола си.

— Млък — извърна се Романо към неприятния офицер.

— Ури — отекна дебелия глас на Бен-Цион, който се обърна към човека от ДСС. — Ако обичаш, осведоми ни отново.

Мургавият мускулест агент на „Шабак“ се обърна към Екщайн, който го погледна като затворник, очакващ присъдата.

— В петък през нощта — започна Ури — лондонската полиция е открила тялото на Серж Самал в малко магазинче в Кенсингтън. Бил е прострелян веднъж в главата от упор заедно със собственика, който е бил застрелян в сърцето. Касата е била опразнена. Няма свидетели и още не сме получили лабораторните изследвания.

Ейтан продължи да гледа човека от ДСС. Даже не мигаше. Не можеше да помръдне.

— Съжалявам — каза Ури, изоставил официалния тон и наведе очи към пода. — Разбрах, че ти е бил приятел.

Устните на Ейтан помръднаха, но той почти не издаде звук.

— Какво каза той? — попита нетърпеливо Хайнц.

— Каза „практически мой брат“ — повтори заради него Бени. — Но ако пак си отвориш устата, ще те изхвърля през проклетия прозорец.

— Успокой се, Баум — тихо изръмжа Бен-Цион. После размаха пръст към помощника си. — Хайнц! — предупреди го като господар кучето си.

В стомаха на Ейтан стоеше нещо студено и тежко като ледено гюле. Той се мъчеше да контролира дишането си, да възпре надигащата се ярост, но беше невъзможно. Пред очите му преминаваше целият живот, като че ли той изживява последните мигове преди смъртта: Серж Самал тича по тренировъчния плац, стреля с пистолет, прикляква зад прикритието, презарежда, търкаля се, става и бяга отново, косата му се развява от вятъра над почернялото от слънцето лице, усмивката, вечната усмивка, смехът като при игра… Серж Самал се хвърля върху пясъка на плажа в Херцелия между три изненадани момичета, после бързо определя среща на една от тях и внезапно, отново е усмихнат под сватбения балдахин, стиска ръката на Талия, докато Ейтан държи един от прътите на балдахина и се хили заедно с партньора си… Главата на Серж Самал се подава над повърхността на тъмните, студени води в пристанището на Марсилия, той се качва на борда на яхтата, сваля маската и кислородната бутилка, без дори да погледне назад към огнения стълб и гейзера, който се издига от наетия от ООП товарен кораб, пристанал в другия край на кея. А после, о, да, той сваля неопреновия костюм и отдолу се появява в бяла, официална риза и черна папийонка, ухилен със заразителната си усмивка, докато изпълнените с напрежение членове на екипа се търкалят от смях по палубата…

— Пак — каза тихо Ейтан, продължавайки да гледа в Ури.

— Какво?

— Кажи го пак, ако обичаш.

Мъжът от ДСС се поотпусна, успокоен малко от факта, че Ейтан не е избухнал в сълзи. Той запали цигара и разказа отново ужасяващите оскъдни подробности.

Но Ейтан едва ли чу и дума. Той продължаваше да си спомня. Беше като ужасяваща музика, която човек не може да изхвърли от ума си. Беше почти забравил за Цви Пърлман. Не самия него, не, никога, но въпросите и подробностите от смъртта му в Ню Йорк. Все пак те бяха естествени. Съдба. Не може да се обвинява професията за всички злини, които се случват на войника… Но сега всичко се върна отново. Причините и примирението. Те избухнаха в ума му със звука на гигантски гонг, ударен с метален чук. Само слепец не би могъл да види. Само глух не би могъл да чуе.

— Амар Камил — каза Ейтан.

Никой не реагира. Като че ли всички бяха ледени фигури. Ейтан ги огледа. Видя, че Силвия седи в ъгъла на стаята върху твърд дървен стол. Тя гледаше през прозореца и пушеше една след друга безфилтърни цигари. Кашляше силно и непрекъснато придърпваше червената си рокля. Тя беше страхотна старица. Невероятно мила, с купчина бяла коса и лице, което би изплашило децата. Ейтан се чудеше какво прави тя на това събиране, но после разбра, че Бен-Цион вероятно я е повикал, в случай че на някого му бъде нужна майчина подкрепа. Такава беше идеята на Бен-Цион за успокоение.

— Амар Камил — повтори името Ейтан. Този път по-високо, бавно и отчетливо. — Вие глухи ли сте?

— Чухме те, Ейтан — каза Дани Романо, който се беше облегнал до прозореца и местеше непрекъснато лулата си между устните.

Хайнц изпъшка недоволно, но Бени го изгледа зверски. Младият капитан се извърна, скръсти ръце и си замърмори под нос.

— Добре, Ейтан — каза Бени и стисна рамото му. — Още не сме готови за заключения.

— Екщайн — предупредително се обади Ицик Бен-Цион. — Извиках те тук заради отношенията ти със Самал. Разследването ще бъде проведено от Ури и неговите хора в Шабак. Ние само ще им помогнем с нашите данни. Това е. Сега…

— Това е кон! — изкрещя Ейтан толкова силно, че всички в стаята трепнаха. Той се изправи с бързо движение на напрегнатото си тяло, плесна с ръце и ги вдигна към тавана, вдигнал очи, като че се молеше на Господ. Гласът му трепереше от омраза. — Помогни им, Господи! Това е кон! Не могат ли да видят, че е кон? — Всички го гледаха, като че ли е подлудял напълно. Ури даже направи за всеки случай крачка напред, за да може да възпре Ейтан. — Той е голям и кафяв, има четири крака и дълга опашка. — Ейтан размахваше яростно ръце. — Има големи очи и остри уши. Даже има и седло, мама му стара! Господи, помогни им да видят, че това е кон!

Той се плесна по челото и се изсмя с грозен, зловещ смях. Огледа се вече по-спокойно и отвърна на шокираните погледи на колегите си. После сложи юмруци на хълбоците и заговори по-тихо, но с все така яростен глас.

— Хора, не съм луд. Но ако не разбирате, значи вие сте луди! Двама от хората ми са убити в рамките на тридесет дни…

— Те не са твои хора — прекъсна го Ицик.

— Двама от бившите ми хора — продължи Ейтан, без да спре. — Те загинаха насилствено в рамките на един месец. Двама мъже от една група, с еднаква история, с еднакви врагове. Господи, то и един проклет уличен полицай ще се сети!

— Ти не си извикан тук, за да правиш заключения — отново се обади Ицик.

— Все някой трябва да ги направи — изсъска му Екщайн. Бен-Цион се надигна от бюрото си като надвиснал ураган.

— Остави човека да говори — каза Ури, протегнал ръка като пътен полицай.

— Ти с мен ли работиш или против мен, Бадаш? — попита Бен-Цион.

— Аз работя за моята държава — отвърна мъжът от ДСС, с намек, че егоизмът на полковника е добре известен дори и извън АМАН. — Остави го да говори.

Бен-Цион млъкна. Ейтан извади цигара от джоба си. Ръцете му трепереха. Бени му поднесе огън.

— Двама души. — Ейтан издуха дима и започна да се разхожда накуцвайки. — Цвика загива. Добре. Пътна злополука. Чудесно, всички го приехме така. Аз също. Кълна се, че не съм бил подозрителен. Случват се такива работи. Но Серж? — Гласът му се пречупи, когато изрече името на приятеля си, но той продължи: — Серж? Жертва на обир? Ние тук да не сме малоумни? Той е толкова добър, че ние, всички останали, винаги сме му завиждали. Той толкова бързо може да те повали, още преди да си помислил какво ще ти се случи. Пистолетът му като че има очи, казвам ви го! — Ейтан осъзна, че говори в сегашно време и млъкна.

— Наистина е съмнително — намеси се Силвия през облак дим.

— Благодаря ти — поклони й се с жест Ейтан. — Смела и умна жена.

— Но какво общо, по дяволите, има това с „Флейта“? — попита Бен-Цион. Един от телефоните върху бюрото му зазвъня, но вместо да го вдигне, полковникът изрева с всичка сила: — Ариела! Казах никакви разговори!

Телефонът млъкна.

— Амар Камил е основният заподозрян — отвърна просто Ейтан.

— Ти просто имаш фикс-идея, Екщайн — избухна Бен-Цион. — И аз няма да толерирам подобни емоции.

— Чудесно — отвърна Ейтан. — Аз съм емоционален. Да. Полковник Бен-Порат също беше емоционален преди войната „Йом Кипур“ и никой не го послуша. Изгубихме три хиляди души, а той свърши в Бейт Мешугаим38. — Той използва умалително име за лудницата.

— И ти там ще идеш — каза Хайнц, усетил известна сигурност да се присъедини към противника на Екщайн.

— Май съм в Русия — каза Ейтан и отново вдигна очи към тавана. — Господи, помогни ми, аз съм в Русия!

— Мислех, че досието на Камил е приключено — въпросително каза Ури. — За всички служби.

— Е, та? Нека да е. Отворете го. Отново — изрече бавно Ейтан, като че ли говореше на деца от детска градина. — За Бога, хора, да погледнем истината в очите. Майките ни вече не са девственици!

— Закривам съвещанието — внезапно застана зад бюрото си Ицик, седна и започна да прелиства книжата. Всички го гледаха, но никой не помръдна. Той вдигна очи. — Съжалявам, господин Екщайн. Трудно е да се преглътне, знам. Но това е просто абсурд.

— Защо да е абсурд? — обади се Дани Романо, ядосвайки още повече Бен-Цион. Той блъсна с юмрук по бюрото си така, че книжата подскочиха, а празната чаша от чай се обърна.

— Защото! Идеята за мъртъв терорист, оживял, за да си отмъщава на един от бившите ни екипи, е глупава! Смешна! — Полковникът внезапно се изправи отново, с което, без да иска, показа на всички присъстващи, че и сам не може да се убеди с думите си. — И откъде, по дяволите, този призрак знае кои са всички членове на екипа? — Ицик зачака отговор. Въпросът му беше правилен и никой не му отговори. — Отговорете ми. — Той огледа всички поред. — Да не би да ми намеквате, че имаме проникване?

— Това не е възможно — каза Силвия.

— Вероятно е той — саркастично изрече Екщайн и посочи с пръст Хайнц. — Защото се опитва да погребе всяка добра идея, която се появи.

Хайнц стана яркочервен под белезникавата си коса. Стисна юмруци и пристъпи напред. Изръмжа. Но Дани го хвана за ръкава.

— Чакайте. Стоп. — Бени пристъпи в центъра на стаята, вдигнал ръце като боксов съдия. — Да помислим минутка. Наистина. Спокойно. — Тонът на Баум бързо потуши опасните искри, които бяха започнали да прехвърчат из кабинета. Той беше майстор, който знае точно кога да мълчи и кога да си каже репликата. Двамата с Екщайн бяха дискутирали проблема за Камил и преди. Набързо, като специалисти над стара кръстословица. Той се обърна към Екщайн: — Добре, Ейтан. Въпросът е идеален. Как предполагаемо възкръсналият Камил би могъл да узнае кои са точно хората?

Всички чакаха, докато Ейтан палеше цигара от фаса на предишната. Сърцето му продължаваше да се блъска в гърдите и ризата му беше мокра под мишниците, но сега вече знаеше колко прав е бил тази сутрин, когато си каза, че се променя. Да, преживяваше метаморфоза, но се беше излъгал в резултатите. Не се превръщаше в нещо по-добро, не се отваряше, не намираше нов път. Не беше какавида, превръщаща се в пеперуда. По-скоро се връщаше обратно в пашкула. Ставаше отново старият. Възвръщаше оперативното си мислене. Затъваше в старата позната клоака. Макар и остър, гласът му звучеше тихо.

— Добре. Слушайте — каза той, като че се обръщаше към войници под негово командване. — Всъщност никак не е трудно да се разберат идентичностите на хората от екипа ми. — Той погледна към агента на „Шабак“. — Ури, ти вероятно нямаш достъп до това.

— Няма — каза Бен-Цион, без дори да знае какво ще каже Ейтан.

— Но ще получиш, сигурен съм — продължи Ейтан. — Така че само слушай. — Той отново тръгна да се разхожда. — Райнер, тоест Серж, и аз се опитвахме да хванем Камил в Мюнхен, но застреляхме друг човек. — Трябваше да замълчи за миг, за да си поеме дъх. Никога не беше произнасял тези думи на глас. — Вместо него застреляхме Мохамед Наджиз. Мюнхенската полиция проведе шестмесечно следствие. Шест месеца досиета, снимки, доклади и всичката книжна работа, която вършим и ние. И тъй като всъщност те бяха пъхнали моят Петер в затвора…

— В затвора ли? — невинно попита Ури.

— Да, в затвора. Не помниш ли скандала?

— О, да. — Ури бръкна в джобовете си, чувствайки се неудобно, че е засегнал старата рана. — Извинявай.

— Тъй като държаха Петер Хаузер — продължи Ейтан, — те имаха цял куп негови снимки — отляво, отдясно, анфас, всякакви. Така. Ети Данцигер остана след нас, но поради близостта до мястото на убийството в Богенхаузен всичките й съседи са били разпитани. Така че за нея има пълни описания. — Той продължи да се разхожда. От мълчанието в стаята беше сигурен, че се справя добре, но като тенисист професионалист трябваше да потисне всички мисли за набиране на точки и просто да продължи да играе. — Така. Цви Пърлман имаше кратка, но много значима среща с ченгетата в Богенхаузен и шофьора на линейката. Франси беше спряна при пътна проверка извън града. Пуснаха я, но през този ден полицията снимаше наред всички излизащи от града. Бени. — Ейтан се обърна към Баум. — Ти беше наел офис в панаирното градче. За две седмици. Ще отречеш ли, че фигурата ти се запомня?

— Няма — усмихна се Баум като учител, който слуша най-добрия си ученик да изнася лекция.

— И накрая Серж и аз, които също бяхме наели апартамент за тези две седмици. А охраната на мюнхенското летище изгледа дълго и внимателно и двама ни, както и британските ни паспорти, когато трябваше да се качим на самолета на „Кентуърт“. — Той замълча и вдигна поглед. Стоеше пред Ури Бадаш.

— И? — подкани го човекът от „Шабак“.

— И остава рутинната полицейска работа. Един добър художник и те имат лицата ни. Стандартно преглеждане на изоставените коли и апартаменти и те получават псевдонимите, документни следи и пръстови отпечатъци от местата, където не сме догледали да ги изчистим. Значи имат досие, дебело колкото от китката ми до лакътя, че и повече. Рутина, внимателно наблюдение и ето че ни намират отново.

— Кой — изсумтя презрително Хайнц. — Западногерманците ли?

— Не, Хайнц. Не западногерманците — търпеливо отговори Екщайн.

— Осветли ни тогава — каза Романо.

— Чудесно. — Екщайн се обърна към шефката на „Шифри“: — Силвия? Можеш ли да отречеш, че западногерманците са проникнати от източните немци?

— Като швейцарско сирене — изграчи възрастната матрона. — Още откакто Гелен възстанови организацията им.

— А ако източногерманците са марионетки, кой им е кукловодът? — попита Екщайн като равин, изпитващ учениците си.

— Майка Русия, Господ да я благослови — отговори отново Силвия.

— И въпреки настойчивите слухове за надвисналата вълна на честност върху СССР… — Ейтан не можа да се сети за думата. — Как беше думата?

— Гласност — изсумтя Баум.

— А, да — саркастично каза Екщайн. — Гласност. Та въпреки реформаторските усилия, кой продължава да финансира обучението на ФОП, ИРА и други подобни гадории?

— Ама аз мислех, че КГБ вече не поддържа терористите — каза Бадаш.

— Директно не — отговори Ейтан. — Но те продължават да ги обучават и да ги подпомагат като братя. Източногерманци, румънци и българи все още са мускулите им в тази работа.

— Никой не знае накъде ще паднат сърпът и чукът — добави Романо.

— Значи пак Москва им попълва чековете — каза Силвия.

Ейтан вдигна ръце. Беше свършил. Отиде до канапето и седна. Зачака.

— Е? — Бен-Цион беше наистина ядосан от виртуозното му изпълнение.

— Е, Ицик — заключи Ейтан. — Ако, и аз ще ти докажа, че е така, та ако Камил е още жив, той сигурно се е излежавал някъде една година, изучавайки проклетото досие.

Никой не проговори. Ури Бадаш разтриваше тъмното си лице. Той беше красив мъж, приличащ на египетска филмова звезда.

— Възможно е — каза той. — Оттук може да се започне.

— Това е пълен абсурд! — Ицик зае отново ядосаната си позиция. — Някакъв си феникс, излязъл от пепелта, за да си отмъщава. Глупости.

По лицето на Ейтан отново се появи червенина.

— Я ми кажи, Ицик. Мислиш ли, че ние имаме запазени права върху мъстта?

— Но това е пълна параноя — избухна Бен-Цион. — Защо Камил? Защото на теб ти се иска да е така? Ами какво ще кажеш за другите обекти, Екщайн? — Той посочи голям зелен метален сейф, който стоеше в ъгъла зад бюрото му. — Какво ще кажеш за стотиците други операции, които също така са ядосали стотици други хора? Защо не може някой от онези оживели да е тръгнал да пие израелска кръв?

— Защото, Ицик… — Ейтан си наложи да говори спокойно. Знаеше, че ако се ядоса пред Ицик, ще е изгубил битката, преди още да я е започнал. — Защото Цвика Пърлман и Серж Самал са работили заедно само в една операция. Една! Операция „Флейта“.

Нищо не можеше да ядоса Ицик Бен-Цион повече от това да бъде оборен с логика пред свои подчинени. Нищо. Той погледна часовника си.

— Добре — отсече Бен-Цион. — Достатъчно. Край. Свободни сте. Заемете се с работата си.

Дани и Силвия се спогледаха, подбраха опашки и излязоха мълчаливо, докато Хайнц остана прав. Като помощник на командира той много обичаше да покаже, че независимо кой е изпъден от кабинета, той винаги остава.

— Екщайн — заповяда Бен-Цион. — Ти ще напишеш пълна биография на Самал за Ури и ДСС. Самал беше техен и сега е под тяхна юрисдикция. Искам да го направиш бързо и с всички най-малки подробности. А после искам да бъде предадена на цензора на Управлението и съответно поправена. Така че се хващай за работа.

Полковникът седна и вдигна телефонната слушалка, но спря да набира, когато видя, че Екщайн и Баум не се помръднаха. Той ги изгледа заплашително.

Те напуснаха кабинета.

— Ейтан. Спри. — Баум с учудване забеляза, че всъщност гони Екщайн надолу по стълбите от третия към втория етаж. Раненият капитан се държеше за парапета и накуцваше, но прескачаше по три стъпала наведнъж. Тежките стъпки на Баум караха бетона да вибрира, докато се мъчеше да го настигне. — Доникъде няма да стигнем така.

— Ние ли? — изръмжа Екщайн, без да се обръща. Той стигна площадката и продължи по коридора. Някои от хората се обръщаха да го изгледат, но той блъсна вратата на тоалетната, изненадвайки Баум, който трябваше да спре като герой от анимационен филм. Баум го последва вътре.

Ейтан влезе в една от кабинките, дръпна ципа на панталона си и започна да пикае. Чуваше как Баум се разхожда отпред.

— Да, Ейтан. Ние. Да не мислиш, че като не викам и не размахвам ръце като теб, аз не съм на твоя страна? Все някой трябва да постъпва рационално.

— Ох — изпъшка Екщайн и дръпна ципа си. Пусна водата в тоалетната. Тя потече на тънка струйка. Някой ден тази държава трябва най-после да си намери добър водопроводчик. — Значи ти също мислиш, че съм откачил, а?

— Мисля, че реагираш прибързано. Трябва да спреш. Мисли. Планирай.

Ейтан мина покрай Бени и отиде до мивката. Не погледна в огледалото. Плисна лицето си с вода и го избърса в ръкавите на ризата си. После отново излезе в коридора.

Там го спря Пнина от „Легенди“. Чакаше го. Застана пред него, хвана го за раменете и загледа изкривеното му лице с насълзените си кафяви очи.

— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам за Тигъра. — Пнина винаги използваше псевдонимите на агентите.

Ейтан се поуспокои малко. Можеше да се ядосва на Ицик, Бени, на всички и за всичко, но не и на Пнина. Тя беше искрена. Той я погали по червената коса.

— Благодаря — каза й и продължи напред.

— Добре. Достатъчно. — Бени сграбчи здраво ръката на Ейтан. — Отиваме да поговорим. — Той го дръпна към кабинета си и ритна вратата. Хората от отдела на Баум седяха пред терминалите си. Те зяпнаха към вратата, която се отвори с трясък.

— Всички вън — изрева Баум. — Почивка!

Младите служители скочиха и тръгнаха към вратата.

— Вече преливам от кафе — измърмори едно от момичетата.

— Ама току-що почивахме — обади се Яблоковски.

— Пак ще почивате — заповяда Баум.

Когато мина покрай Екщайн, Очко го погледна над рамките на очилата си и поклати скръбно глава.

— Слушай, съгласен съм, че май нещо става — каза Баум, когато останаха сами.

— Поздравления — иронично отвърна Ейтан.

— Не ми пука колко си ядосан. Няма да ме предизвикаш на бой.

Ейтан преглътна следващия сарказъм.

— Извинявай.

— Не съм казал, че съм съгласен с теб — продължи Бени. — Да, може да е Камил или някой от предишната му група. Но също така може и да не е. Съгласен ли си?

Ейтан не отговори.

— Екщайн, съгласен ли си, че може и да не е той?

— Да, добре. — Ейтан въздъхна и погледна през прозореца. — Може и да не е той. Сигурно нямаше да бъда толкова остър, ако онова копеле горе беше отстъпило поне на милиметър.

— Ицик си има причини.

Екщайн се извърна. Нещо в гласа на Баум привлече вниманието му.

— Какви причини?

— Слушай. Ицик Бен-Цион има минало в тези неща. Натрупани един върху друг пласт след пласт, за които ти не знаеш. Трябва да го водиш към изводите, а не да го блъскаш. Той трябва да бъде манипулиран.

— Какви причини? — попита отново Ейтан.

Баум отново избегна отговора.

— Няма значение. Простият факт е, че ако нямаш нещо по-добро от интуиция, той няма да те чуе и всеки път, когато кажеш „Флейта“, това ще му действа като червен парцал на бик.

Ейтан потисна любопитството си и запали нова цигара. Почти беше свършил пакета. Каква ирония. А едва вчера си беше обещал, че от днес ще ги спре. Е ето че денят дойде, а можеше да помисли само за следващ пакет.

— Камил е, Бени — тихо изрече Ейтан. — Знам го.

— Откъде? Защо си толкова сигурен?

— Бени, ти ме познаваш. Аз съм скептик. Не се занимавам с астрология и екстрасензорни възприятия. Нито с каквито и да било подобни глупости. Но това го знам така, както близнак чувства, когато брат му има неприятности. Знам го.

Бени вдигна ръце. Не можеше да спори с прероден мистик.

— Искам да видя Жорж Масуд — каза Ейтан.

— В затвора?! — Бени се плесна по широкото чело. Жорж Масуд беше единственият член на групата на Амар Камил, хванат жив от израелците. Той беше съден, осъден за тероризъм и убийство и сега повече от година лежеше в затвора с максимална сигурност в Атлит. Излежаваше доживотна присъда. Масуд беше разпитван от всички експерти разузнавачи в страната. Бяха му предлагали сделки за присъдата, заплашваха го, подлагаха го на психологически атаки и мъчения. Но той никога не изпусна и трошичка информация.

— Ти си луд — каза Баум. — Всички се пробваха върху него. Той не каза дума. Да не мислиш, че толкова ще те хареса, че ще ти се довери точно на теб? Цветя ли ще му занесеш?

Ейтан не позволи да бъде обезкуражен.

— Той знае истината. Той знае какво наистина се е случило с Камил след Богенхаузен. Той е единственият, който може да подкрепи моята теория.

— Това е смешно.

— Започваш да говориш като шефа си.

Бени пламна. Нямаше да позволи Ейтан да се усъмни, че се бои за службата си. От друга страна, да се заговорничи против заповедите на командира не беше здравословен начин за ръководство на разузнавателна дейност.

— Бени, ще се договоря с теб — каза Ейтан. — Един спокоен, рационален договор, без каквито и да е емоции.

Баум погледна бившия си групов ръководител.

— Покажи ми картите си.

— Ще се обадим на Ети Данцигер. Ще й кажем какво се е случило. Уважаваш ли нейното мнение?

— Да — отвърна подозрително Баум.

— Ако Ети се съгласи с моето предположение, както го наричаш, ти ще се свържеш с Атлит и ще ми уредиш да се видя със затворника. Ако тя каже, че греша, аз ще се откажа от тази работа, ще си седна на задника и ще напиша онази тъпа биография, която ми иска Ицик.

— Ами какво ще стане с интервютата ти днес? — попита Баум, търсейки някакъв начин да спаси Ейтан от плъзгането по наклонената плоскост.

— Ще кажеш на Романо, че съм се прибрал вкъщи, защото съм се почувствал зле. Той ще разбере.

Баум се замисли. После каза:

— Добре, да й се обадим. — Тръгна към един от телефоните.

— Не оттук — каза Ейтан. — Записват.

Бени се спря.

— Откъде тогава?

— Хайде да се разходим. — Ейтан отвори вратата и пропусна Бени пръв. Баум въздъхна и поклати голямата си плешива глава.

— И аз трябва да съм луд.

Те тръгнаха по коридора. Ейтан сега изглеждаше по-спокоен, макар че едва прикриваше кипящите си чувства. Когато минаха покрай барчето, Бени вмъкна глава през вратата и извика на подчинените си:

— Обратно на работа! Изпихте си кафето за цялата седмица.

Намериха обществен телефон отсреща до сградата на съда. Кабината беше обикновена, отворена, само с метален покрив над стария апарат с шайба. Ръцете на Ейтан още трепереха, когато пусна жетона и набра номера на Ети в Тел Авив. Бени се облегна до кабинката. Пушеше, гледаше към сградата на „Специални операции“ и се чудеше дали Бен-Цион не е застанал зад прозореца да наблюдава непослушните си подчинени.

— Ети? Обажда се Тони от Йерусалим — каза Ейтан. — Звънни ми на 02–53211. — Той затвори и телефонът почти веднага звънна.

Линията не беше обезопасена и затова на Ейтан му беше нужно известно време, докато съобщи ужасната новина с кодирани намеци, които само Ети би могла да разбере. Тя изпъшка и млъкна, щом разбра, че Серж Самал е мъртъв. Ейтан я изчака да се съвземе, а после й се извини, че му се е наложило да й го каже по този начин. След това се опита да обясни останалата част, без да накланя везните в полза на своето твърдение.

— Слушай, Ети. Имаме малък спор тук. Леко несъгласие. Ханс-Дитер е с мен. Аз твърдя, че това събитие е в резултат на един стар банков чек, който мислехме, че сме платили, обаче, изглежда, само сме го загубили. Аз твърдя, че този чек сега се е появил отново. Ханс не е съгласен с мен, както и всички останали. Бъди обективна. Само му кажи ти какво мислиш.

Ейтан подаде слушалката на Бени, който я взе, както поемаше слушалката от жена си винаги, когато тя го караше да говори с тъща си. Слуша известно време. После каза „довиждане“ и затвори.

— Какво каза тя? — попита Ейтан.

— Тя каза — намръщи се Баум, — цитирам: „Струва ми се, че трябва да е за покупката на онзи дълъг и сребрист предмет с много дупчици за поставяне на пръсти и място, където да го допреш до устните.“

Ейтан кимна, но по лицето му не мина победна гримаса.

— Флейта — каза той.

Сградата в Атлит нямаше твърде впечатляващ вид като затвор с максимална сигурност. Дори и външно не можеше да се сравнява с институцията в Рамала, оградена с бетонни стени, масивни стражеви кули и картечни постове. Атлит не е цивилен затвор, така че името му никога не се появява във вестниците. Той е по-скоро малък и стоте му затворници никога не са вдигали бунт и не са искали по-добри условия. Те не удрят с канчетата си по масите, не разтърсват решетките си, нито пък правят гладни стачки. Или ако изобщо се придържат към тези антични методи за протест на затворниците, никой никога не чува за тях.

Сградата е сравнително нова, построена след войната в Ливан. Всички затворници са високопоставени терористи. Всъщност думите „максимална сигурност“ се отнасят до Атлит повече, отколкото до който и да било друг затвор в Израел. Цивилните затвори според дефиницията за гражданските права не могат да бъдат строени така, че да нарушават основните изисквания за живот на затворниците или да застрашават тяхното здраве. В тях трябва да има светлина, място за спорт и надежда. Но Атлит не е цивилен затвор.

Той се състои от една квадратна сграда с дебели един метър стени от бетон, построени около метален скелет и с метални подове. Няма прозорци. Няма плац за спортуване. От всички страни около стените има по тридесет метра гладко изравнена, минирана площ. Около минните полета е издигната седемметрова ограда, по която тече ток. А отгоре оградата завършва с редове от остра като бръснач тел. Достъпът до единствения вход на сградата е по метален мост над минните полета.

И като последен щрих, в случай че някой затворник се размечтае твърде ентусиазирано за свободата, местоположението на затвора е най-обезкуражаващата заплаха. Защото древното пристанище Атлит с живописния си Замък на кръстоносците и великолепния изглед към Средиземно море, освен това е и тренировъчна база на морските командоси на израелската армия. „Шайетет“, както се наричат израелските „тюлени“. Те имат репутацията на най-добрите войници в израелската армия. Нямат абсолютно никаква връзка със затвора, но ако по някакво чудо някой успее да се измъкне от него, той би бил като заек, попаднал сред глутница вълци.

Близо четири часа бяха нужни на Екщайн, за да стигне до затвора. Атлит се намира малко на юг от Хайфа, която е на около два часа път от Йерусалим. Но на крайбрежното шосе беше станала катастрофа — някакво „Субару“ попаднало под голям камион — и Екщайн трябваше да чака цяла вечност. Останал насаме с яростта и скръбта си, той почти беше изоставил колата. Когато накрая движението тръгна, веднага качи на автостоп няколко войника само да не бъде сам и разговорите им да заглушат гласовете, които чуваше в ума си.

Сега вече беше вечер, а му се наложи за чака още два часа извън затвора, докато прегледат всичките му разрешителни и приготвят затворника. При портала имаше малък фургон-лавка, откъдето си купи сандвич с яйца. Изяде половината, а останалото изхвърли. Искаше му се да има глътка уиски вместо топлия сок от грейпфрут, който едва не го накара да повърне.

Чакаше нетърпеливо, но това не го ядоса. Разбираше, че никога не позволяват свиждане със затворник веднага, независимо от ранга или длъжността на посетителя. Защото, ако има някоя конспирация за измъкване, едва ли някой би издържал хладнокръвно такова чакане, без да се издаде и да се опита да избяга.

Най-после някой извика името на Екщайн и той изкачи металното стълбище, премина по моста, предаде пистолета си, изчака да му проверят личната карта и да му направят снимка.

После слезе в една стая, подобна на помещение в подводница, каквото имаше и на входа в Управлението, отговори на обичайните въпроси и подписа официалното искане, изпратено по телекса от Баум, с което му се разрешаваше да посети Жорж Масуд. Втората врата се отвори и от другата страна Екщайн беше посрещнат от един едър сержант друз, облечен в изгладена униформа и с големи черни мустаци.

— Ела — каза гигантът. Екщайн го последва по жълтия коридор, осветен толкова ярко, че го заболяха очите. Екщайн разбра, че тук, в Атлит, няма дни и нощи, бури или годишни сезони. Тук надзирателят беше Бог, светлина и топлина, негов жезъл и слуга.

— Виждал ли си Масуд преди? — попита сержантът на заваления си иврит.

— От разстояние.

— Знаеш ли колко пъти е бил разпитван?

— Не съм дошъл да го разпитвам.

— Сто двадесет и два пъти. Знаеш ли колко офицери са работили върху него?

— Сигурно ти ще ми кажеш.

— Двадесет и седем. Полковници, майори, мосадци. Даже един бригаден генерал. — Явно сержантът нямаше голяма вяра във възможността на Ейтан да убеждава. Той спря пред малка метална врата. — Искаш ли първо да го видиш?

— Става.

Влязоха в малко помещение, което беше абсолютно тъмно и с пейки покрай стените като в сауна. Екщайн не седна. Той загледа в опушеното стъкло с размерите на пощенска картичка. Чуваше тежкото дишане на друза зад себе си.

От другата страна на стената Жорж Масуд гледаше към него.

Ейтан, разбира се, беше виждал Масуд много пъти преди. Но то беше в Европа, при наблюдение, и затова не беше подготвен за тази намалена версия на този човек. Защото, ако човек би могъл да харесва един враг, терорист, готов да те взриви, а после да се наслади на вкусен обяд, Ейтан харесваше Жорж. Стойката, тонът в прехванатите разговори, простия, но елегантен начин на обличане на Жорж излъчваха духа на идеализъм и професионализъм, омекотени с ирония.

Почти веднага след Богенхаузен групата на Камил се разпръсна. Следите на Масуд бяха хванати бързо. Той беше притиснат с внимателно планирано и явно наблюдение, докато започна да бяга. А когато най-после почти в паника стигна до Лазурния бряг, му изпратиха момиче. Тя го примами на борда на една яхта и това беше всичко.

Сега той изглеждаше много по-дребен, седнал върху твърдата дървена пейка до стената на стаята за разпити, облечен в светлосиня риза и подобни широки панталони, с меки вълнени пантофи. Мустакът му беше увиснал, а тенът му избелял. Черната му коса беше станала много по-сива на слепоочията. В острите черни очи нямаше никаква светлина.

Жорж продължаваше да гледа към едностранното огледало, отпуснал ръце в скута си. Изражението му казваше: „Аз съм тук. И ти си тук. Хайде да свършваме.“

— Пусни ме вътре — каза Екщайн.

Сержантът го изведе отново в коридора. После освободи от колана си палката, отключи стаята за разпити и махна с ръка на Ейтан да влезе.

Масуд гледаше към пода.

— Трябва ли да останеш тук? — попита Ейтан сержанта.

— Да.

— А какво ще кажеш да гледаш през там? — посочи Ейтан огледалото.

Сержантът изгледа Масуд, като че да измери затворника. Вече го беше претърсвал. Два пъти.

— Добре. — Той остави двамата мъже насаме.

Ейтан остана прав в средата на стаята. Чувстваше се ужасно. Все пак достойнството на човека е скъпоценно. Трудно му беше да види как са го отнели от този човек. Но си наложи да си напомни за какво е дошъл.

— Искаш ли цигара? — предложи Ейтан.

Жорж не отговори. Даже не вдигна поглед. Ейтан запали своята. Драсването на кибрита отекна като взрив от стените на празната стая.

Внезапно сърцето му натежа, стори му се, че надеждата му е безсмислена. Знаеше точно какво ще получи от този човек. Защото какво можеше да му предложи? Свобода? Някаква сделка? Какво не е направено вече, та той, Великият Екщайн, да успее? Беше изминал целия този път за нищо, изпълнен с ярост и безсилие.

Той седна на пейката до Жорж.

— Слушай, Жорж. — Опита се думите му за прозвучат почти като извинение. — Казвам се Екхард. Изобщо не съм влиятелен. Само искам да ти задам няколко прости въпроса. Всъщност един въпрос. Става ли?

Жорж не каза нищо. Разглеждаше коленете си.

— Аз съм само дребен служител. Наистина. Практически съм чиновник, историк от Министерството на отбраната. — Звучеше толкова смешно, изречено от устата му, че на Ейтан му се поиска направо да изскочи през вратата и да се махне. Беше благодарен, че Жорж не се изсмя. Внезапно се зачуди дали Масуд изобщо го разбира. После се сети, че палестинецът е от едно село близо до Витлеем и говори съвсем свободно иврит.

— Може би мога да ти помогна — излъга Екщайн. — Може би. Ако ти ми помогнеш с този единствен отговор, твоето сътрудничество може да донесе нещо добро за теб.

Жорж не каза нищо.

— Добре. — Екщайн се изправи. Застана пред Масуд с гръб към огледалото, като че иска да скрие лицето на Жорж и да осигури известна конфиденциалност. — Става дума за следното. Ще ти го кажа направо. Ти познаваше Амар Камил по-добре от когото и да било друг. Знаеш всичко за него. Никой не знае какво всъщност е станало с него. Може би никой освен теб. Но някои от хората, които работеха по делото „Камил“, наскоро бяха убити. Кажи ми само едно, Жорж, и ще те оставим на мира. Камил мъртъв ли е, или е жив?

За пръв път Жорж вдигна глава и погледна Ейтан. Очите му се присвиха съвсем леко и дълбоките бръчки в краищата им се събраха като криле на ястреб. Но той не се усмихна. Беше почти недвусмислено изражение. Като на лекар, който гледа пациент, лежащ на смъртно легло. Но не каза нищо.

Ейтан изчака да мине цяла минута. И се предаде. Обърна се да излезе от стаята, но онова, което чу зад гърба си, го накара да се вледени на мястото си. По гърба му плъзнаха студени тръпки.

— Итигадал, ве-итикадаш, Шмей Раба…

Жорж тихо изричаше „Кадиш“. Заупокойната молитва, която се чете, когато умре евреин.

По целия път обратно към Йерусалим Ейтан караше бързо. Спря само веднъж да налее бензин и не пусна изобщо радиото. Пушеше цигара след цигара и остави всичките прозорци отворени, защото чувстваше, че може да заспи на кормилото. Знаеше, че е трябвало да спре и да се обади на Симона, но нещо му казваше, че така ще провали деня и по-добре да бърза. Може би няма да закъснее чак толкова, ако все пак я завари будна, когато се прибере. Щеше да й разкаже всичко, а тя да го разбере. Тя винаги го разбира.

Нощта беше тъмна, както може да бъде само безлунно пустинно небе, а магистралата от Тел Авив до Йерусалим не беше осветена. Ейтан беше се изпразнил от спомени. Всичко, което някога бе правил, споделял или забелязвал със Серж Самал, беше повторено и потретено, докато филмът накрая изгоря и не остана нищо освен бездна, която направи лицето му сурово и безизразно.

Около полунощ, докато изкачваше стълбището към апартамента с горящ от напрежение крак, всички болезнени белези по тялото му го пареха силно. Той влезе с извинително изражение, но къщата тънеше в мъртва тишина.

В хола светеше само една лампа. Малката масичка беше пълна с чинии, изцапани с остатъци от шоколад. Имаше пластмасови чашки с белези от червило и остатъци от сокове и шампанско и пепелници, пълни с изгасени фасове. Стереото беше оставено включено и червеното му око светеше в един от тъмните ъгли на хола. Една от дървените масички до телевизора беше затрупана с опаковани подаръци. Като се обърна към кухнята, видя покритата с прозрачен капак, нарязана и вече полуизядена торта, блестяща под полумрака върху плота. Неговата торта.

Върху седалката на черното му люлеещо се кресло имаше парче бяла хартия. Той го взе и се взря в закръгления почерк на Симона.

Ейтан изпусна бележката на пода. Седна в креслото и пистолетът му се удари в страничната облегалка. Зарови пръсти в косата си, подпря лакти на коленете си и започна да се люлее. А след това заплака. Плака мъчително. Не беше плакал така много, много отдавна. Може би откакто влезе за пръв път в казармата преди петнадесет години. Може би по-мъчително, отколкото изобщо някога през живота си.

6.ЕвропаТринадесет часа по-късно

Черният локомотив на гарата в Аахен изпускаше бели облаци пара в нощта, чакайки като разярен бик на зимно родео. Издигаше се голям и тумбест до източния край на тъмния перон, насочил острия си нос към Бон и изпускащ дълбоко хъркане от железните си недра, докато подтичващи германски железничари прикачаха опашката му от спални вагони и вагон-ресторанти в безполезни усилия да не нарушат разписанието. Модерният, електрически френски експрес от Брюксел едва преживя пресичането на границата. Неговите трансформатори и кондензатори се разбунтуваха окончателно и той остана тих, тъмен и изоставен на първата си спирка в Германия. А над шестстотинте пасажери трябваше да продължат пътуването си до Виена по старовремски — сред тракането на стоманените колела и скръбното виене на парния локомотив.

Амар Камил нямаше нищо против прехвърлянето. Нито против закъснението. Той беше търпелив левантинец и гледаше с цинизъм на вярата в модерното.

Застанал беше върху бетонния перон и почистваше новите си очила със златни рамки. Наблюдаваше как останалите пътници бързат да си купят бира и сандвичи от веселите продавачи, които се появиха като по магия на перона. Всички бяха с тънки дрехи. Беше вече лято и никой не бе предвидил двучасовия престой посред нощ на гарата в Северна Германия. Те потропваха с крака и се свиваха, дърпайки куфарите си. Изглеждаха като бежанци, чакащи последния си шанс да стигнат свободата.

Вратите на немския влак се отвориха и последва блъсканица. Амар стоеше и наблюдаваше, прибрал ръце в джобовете на дългия шлифер с цвят на маслина. Боядисаната му червеникаворуса коса блестеше от капчиците на лекия дъждец. След минута перонът почти се изпразни. Амар се огледа. Останаха само продавачите, а когато големите стоманени колела започнаха да се завъртат, той вдигна малкото си куфарче и затича към първия вагон.

— Бързо, бързо, приятелю! — завика закъснелият френски кондуктор и протегна ръка към куфарчето на Амар. Той му го подхвърли и сам скочи върху стъпалото. Дребничкият французин поклати глава към Амар, мина покрай него и скочи върху перона. Потича малко заедно с влака, а после спря и се извърна като че със съжаление към нещастните души, които продължават пътя си в Германия.

Вагоните бяха претъпкани и вече се чуваха протести от хората, които са си платили за места или кушети, а едва намират място да стоят прави. Но Амар не се тревожеше за удобства.

Той бавно се промъкна назад по цялата дължина на влака. Поглеждаше изпитателно очите на възрастните, покрай които минаваше, и понякога спираше, за да огледа някой, който го следва. Но хората или намираха място и сядаха, или го изпреварваха напред. Затова той също продължи.

Трябваше да се качи на френския експрес в Брюксел. Но вместо това той беше отлетял със самолет до Ротердам, после до Дюселдорф, откъдето пристигна с кола в Аахен. Изостави колата под наем на гарата. По време на обучението Амар изпълняваше съвсем точно указанията на учителите си. Но навън ставаше дума за неговата глава и затова спазваше само собствения си график.

Той достигна последния вагон на влака. Беше тапициран с плюш първокласен кушет-вагон с малки купета. По покрития с дебела пътека килим на коридора вляво нямаше никой. Сега той закрачи бързо към последното купе, провери номера на вратата и без да чука, дръпна ръчката и я отвори.

Майор Владимир Козов от Седми отдел при Първо главно управление на Комитета за държавна сигурност — КГБ — седеше сам в богато обзаведеното купе. Сгъваемото легло още не беше разгънато и майорът се беше свил в отсрещния ъгъл на кобалтовосиньото кресло като наказан ученик. Майорът беше човек с широки рамене, широко, славянско лице и къса, остра, посивяваща руса коса върху големия костелив череп. Козов е бил прехвърлен от Главното разузнавателно управление на армията много отдавна, но като всички кадрови офицери не можеше да промени стойката и изражението си, които не отиваха изобщо на цивилните му дрехи.

Камил едва не се изсмя, защото Козов беше облечен в един от онези тъпи славянски вълнени костюми, които правеха съветските съветници в Ливан да изпъкват като нудисти на официален прием. В момента яката на ризата му беше разкопчана, а дрехите му измачкани и потни, показващи факта, че късното появяване на Камил му е подействало здраво на нервите.

Козов като че се стресна за миг, но после захвърли броя на „Пари Мач“ върху креслото и вдигна благодарствено длани.

— О! Л’анфан терибле!39

Камил не се усмихна. Той постави пръст пред устните си и дръпна вратата зад себе си. Остави куфара си на пода и се огледа. На отсрещната стена имаше голям прозорец, а отвън танцуваха светлините на далечната провинция, подскачащи от ритмичното поклащане на потракващите влакови колела. Над прибраното легло имаше предпазна мрежа за багажа, където се мъдреше куфарът на Козов. Срещу леглото имаше малко огледало над ниско шкафче, съдържащо мивка, покрита с повдигащ се капак. Камил бръкна в джоба си и бързо отвори вратата на шкафа до входа. Празен. После пресече купето и отвори шкафчето на мивката, което затвори след бърз оглед. Ритна крака на креслото, а после прокара свободната си длан по стените не толкова за проверка, колкото да спечели време и да обмисли вероятните възможности. После се обърна да излиза.

— Къде отиваш? — попита на френски с леко раздразнение Козов.

— Да се запозная със съседите ни.

— Нямаме съседи — каза Козов. — Ние сме в последното купе, а аз съм купил и това пред нас. Струва ми 200 лири стерлинги. Така че… ако обичаш… — Той направи знак на Амар да седне.

Камил остана прав и замислен за миг. После заключи вратата и се приближи към креслата. Седна срещу Козов с гръб към дървената стена. Извади ръка от джоба си и постави 7,65-милиметровия си пистолет до себе си.

Козов погледна оръжието и се раздвижи в креслото.

— Май си позагубил вярата си, Асуан — продължи на френски той.

— В една чужда държава имах учител, който ме научи, че само поповете вярват.

Козов кимна, разпознал собствените си думи.

— Може би не ти е споменал за известни изключения.

— Я да видим — отвърна Амар като студент по право, търсещ прецедент. — През 1975 година най-довереният помощник на Карлос, Мишел Мурхабал, пристигнал в оперативната квартира на улица „Тулие“ в Париж с „опашка“ от трима приятели. Тези „приятели“…

— Са били агенти на френската Държавна сигурност и Карлос трябвало да се измъква със стрелба. Да — завърши Козов урока с въздишка. — Взимам си бележка.

Руснакът бръкна бавно и показно в джоба на сакото си. Извади кутия български цигари и запали една, като изпусна облак гъст и остър дим.

Камил се усмихна.

— Скъпи майоре. Колко познато.

Козов сви рамене:

— Може би. Познатото може да е досадно, но не е опасно. Трябваше да се качиш на влака в Брюксел.

— Да, но предсказуемостта…

— Е смърт — довърши Козов. — Така е. Може ли да продължим? — Ако чуеше отново собствените си думи, щеше да кипне. Искаше да си каже наставленията и да се отърве от палестинеца. Камил тук определено беше много по-различен, отколкото го познаваше в Москва. И разликата не му харесваше.

Амар също нямаше търпение да продължат. Беше чакал много дълго и търпеливо този момент, съзнавайки, че новите му господари са намислили нещо за него, което ще му разкрият, когато те решат. Чувствата му към Козов бяха едновременно на благодарност и на омраза, горе-долу като онези, които изпитват французите към американците. Все пак в Мюнхен му беше станало ясно, че западните разузнавания са му по петите. Тогава внезапно, като някаква божествена намеса, се появи Владимир Козов и го измъкна от пожара, фактически изтривайки Амар Камил от лицето на земята, за да го възроди като някой друг. Амар не хранеше илюзии за мотивите му. Ясно беше, че обучението му е фокусирано към извършване на някакво убийство на израелска земя. Но както всички операции на Седмо управление, обектът нямаше да му бъде разкрит до последния възможен момент. Разбираше, че ще е някоя важна клечка, може би друг палестинец, най-вероятно някой лидер от Западния бряг, който се е отклонил от руското ръководство. Приемаше това. Просто щеше да прибави и този човек към личния си списък.

Беше настанало време за отмъщение.

Въпреки изнервящото чувство, че споделя клетка с отровна змия, Козов се премести по-близо до Камил. Облегна лакти върху коленете си и почеса широката си челюст с два от месестите си пръсти. Заговори на английски.

— Да започнем с лицето ти.

— Лицето ми? — Амар изглеждаше изненадан. Английският му звучеше спокойно, както го беше практикувал веднъж седмично в часовете за обучение в „американския център“.

— Да, лицето ти. Да не мислиш, че сме разрешили на хирурзите ни единствено да извършват естетическа пластика? Опипай белега.

Амар посегна и докосна малкия извит белег под дясното си око. Да, все се чудеше как могат да търпят в КГБ толкова невнимателно отношение към пациент. Но после започна да му харесва малко пиратската физиономия, която беше получил. Наклони глава и зърна отражението си в големия прозорец на купето. Дъждът мокреше стъклото. Ивиците вода течаха почти хоризонтално от вятъра на движението. Амар обичаше влаковете. За него те бяха невероятно тайнствени и романтични.

— Израелският кабинет ежедневно изслушва различни офицери от генералния щаб на армията — продължи Козов. — Ако не е надвиснала някаква военна криза, тези офицери са от отделите по планиране, логистика и разузнаване. Следиш ли мисълта ми, Амар?

— Да — бавно отвърна Камил. Вече чувстваше, че предположенията му са били много неточни. Усещаше все по-нарастващото свиване в стомаха, което човек чувства, когато се готви да внесе оръжие на борда на международен полет.

— Така — продължи Козов, стоплен от удоволствието на шока, който щеше да предизвика. — Един от тези стратегически съветници по отбраната е много талантлив млад мъж, макар че трябва да кажа, че е достигнал чина си извънредно млад, типично по израелски. Името му е майор Рами Карера. Искаш ли да видиш снимката му?

Камил не каза нищо. Усещаше как сърцето му подскача под ризата. Копринената вратовръзка внезапно стегна гърлото му като примка. Козов бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка правоъгълна пластмасова картичка. Приличаше на плака от фотоапарат „Полароид“. Майорът я задържа пред очите на Камил, който направо подскочи на мястото си.

Амар преглътна тежко. Лицето, което го гледаше, беше собственото му. Косата беше малко по-дълга, по-къдрава и несресана, а тъмните очила бяха вдигнати над челото. Кожата беше с доста тъмен тен, но белегът се виждаше ясно. Това явно беше снимка от наблюдение, защото главата се виждаше върху фона на чадъри от кафене и движещи се хора, а очите гледаха някъде наляво от обектива. Част от поизмачканата униформа — с едно дъбово листо върху пагоните и значка с чифт сребърни парашути върху гърдите — можеше да се види под лицето. Но най-стряскаща беше широката, безгрижна, блестяща усмивка. Амар моментално се досети, че ще трябва да се научи да имитира тази усмивка, и едновременно усети разкъсващата болка, която би почувствала дебютантка, която, влизайки на първия си бал, среща друго момиче с абсолютно същата рокля.

Амар посегна и бавно взе снимката от Козов. В същия момент тя започна да потъмнява. Докато я разглеждаше, тя стана съвсем черна и върху гладката повърхност не остана нищо.

— Не е фиксирана — каза Козов, когато прибра пластинката в джоба си. Майорът извади цигарите от другия си джоб и предложи кутията на Камил. Амар махна с ръка, а Козов се изсмя.

— Знам, че не са твоята марка. Но на дъното ще намериш биографията на Карера. Всичко, което ти трябва. Разбра ли? — Той извади цигарите и повдигна крайчеца на фолиото, за да покаже бял лист, покрит с миниатюрно напечатани славянски букви. — Трябва ти лупа, за да го прочетеш. Купи си. „Шнайдер“ са най-добрата марка.

Амар почти не чуваше бъбренето на Козов. Чувстваше ледена буца в гърдите си. Значи затова Райнер Люкман го гледаше толкова внимателно в лондонския автобус. Явно е мислел, че познава отнякъде „Йоси Йерушалми“. Тогава Амар беше помислил, че е някаква грешка. Но всъщност Люкман наистина го е познавал. Вероятно е виждал лицето му по вестниците, а може даже да е служил някога заедно с Карера. „Аллах в небесата!“ За малко да се е издънил там и тогава! Усети яростта, която се надигна в него, докато гледаше как Козов се наслаждава на изненадата му. До този момент майорът не беше казвал нищо на Амар. От друга страна, Козов просто си следваше процедурата. Той нямаше откъде да знае, че тайните лични планове на Амар ще го срещнат толкова скоро с израелските оперативни работници от разузнаването.

Той потисна яда си и успокои разтуптяното си сърце. Трябваше да чуе и останалото. Всичко.

— Хубав мъж — успя да се поусмихне Амар, докато вземаше кутията с цигарите и я прибираше в джоба на костюма си. — Продължавай.

— Да — отвърна Козов някак разочарован, че Камил не е изразил по-емоционална реакция от изненадата, която му поднесе. — Та така. Твоят Обект. — Майорът бръкна отново в джоба си, наподобявайки кабаретен фокусник. Извади малък бележник и молив, написа нещо върху листа, скъса го и го подаде на Камил.

Амар взе листчето и погледна. Примигна. Приближи го към очите си и погледна отново. Името на министър-председателя на Израел подскочи към него откъм бялото листче. Той протегна ръка да го върне на Козов. Пръстите му трепереха.

— Луд ли си? — обърна Амар на немски. Гласът му беше прегракнал. Образът на омразния, нисък израелски политик подскачаше в ума му, но идеята, че те искат той да го убие, трябва да беше шега, измама, изпитание за искреността на Амар.

— Не. Не съм луд — отвърна също на немски Козов и прибра листчето. Отиде до мивката, вдигна капака, извади запалката си и подпали хартийката. После се върна до Камил и застана над него. Заговори шепнешком. — Първо, ще ти кажа как ще стане. После ще разговаряме по изпълнението. Ясно ли е?

Амар вдигна поглед към откачения руснак.

— На четвърти септември, мисля, че това е последният ден от вашия празник Рамадан, този човек ще държи реч пред заклеващите се на площада до Западната стена на Йерусалим елитни войскови части.

Амар слушаше, но имаше чувството, че мозъкът му се цепи. Че се дели на две половини. Едната принадлежеше на Камил, Асуан, Грегор, палестинския герой, който ще донесе спасение на народа си. Другата принадлежеше на Амар, интелектуалеца, човека, който планира внимателно и винаги успява да се измъкне от лабиринта. Никой никога не се е опитвал да убие израелски държавен глава. Никой. Това би било като да влезеш в гнездо на оси, опитвайки се да убиеш царицата.

— Та така. Майор Карера вижда този човек всеки ден. Охраната дотолкова е свикнала с присъствието му, че той има напълно свободен достъп до Кнесета40. Той даже може да се приближи до твоя обект и да говори с него направо, без предварително определена среща. Дори и израелците не смятат това за необичайно. Следиш ли мисълта ми, Асуан?

Амар само гледаше гърдите на майора и грубите движения на ръцете му, докато говори.

— Сутринта на четвърти майор Карера няма да отиде на работа. Той ще бъде отвлечен от няколко от хората на Жорж Хабаш. Ще се отърват от него. Естествено, те ще бъдат ръководени от Седми отдел. — Козов млъкна, за да запали поредната цигара. После, без да мисли, промърмори: — На тези хора не можеш да им се довериш да направят сами нещо както трябва.

Амар вдигна очи. Козов леко пребледня, но нямаше смисъл да опитва да се извинява. Прочисти гърлото си.

— Същата вечер, точно преди церемонията, ти ще се появиш на мястото на Карера. Съвсем лесно ще екзекутираш обекта и веднага ще се предадеш.

Майорът замълча. Чакаше някакъв сигнал, за да продължи. Но Амар започна да се смее. В началото беше като изсумтяване през нос, но после се тръшна върху креслото и избухна. Смехът го заливаше, той тропаше с крака, а в очите му изскочиха сълзи. Накрая, когато се измори, той разпусна вратовръзката си и отвори очи. Майорът от КГБ се беше надвесил отгоре му и го разглеждаше като разтревожен психиатър.

— Радвам се, че ти е толкова весело.

— Извинявай, другарю майор — успя да изрече Амар. — Но си представих как ти заповядвам да скочиш под този влак и очаквам да ми повярваш, че го казвам сериозно.

— Ти няма да бъдеш убит, Асуан.

— О, не, разбира се, че не. Те ще ми поднесат цветя и ще ме изберат за мис Израел.

— Израелците нямат смъртна присъда.

— Ще променят закона! — скочи прав Амар и започна да се разхожда. Кипеше от мисълта, че тези руснаци говорят напълно сериозно и очакват от него да изиграе ролята на пионка в играта с най-високия залог.

— Няма да бъдеш убит, Асуан. Ще се държиш, все едно, че си израелският офицер, който обаче е полудял. След убийството няма да говориш нищо, а само ще мънкаш неразбираемо. Тази тактика сме я разработвали в Ясенево и сме я изпитвали хиляди пъти. Да не мислиш, че е било заради играта? Години научни изследвания, приятелю.

Камил спря и застана пред големия прозорец на купето. Гледаше високите сенки на телефонните стълбове, които прелитаха край тях. Тракането на колелата му действаше като неизлечимо главоболие.

— Те чисто и просто ще те хоспитализират. Ти трябва да продължиш да се държиш така и да запазиш мълчание шест месеца. Тогава една част със специално предназначение, хората на която ще действат преоблечени като терористи, ще плени един американски самолет. В замяна на освобождаването му ще поискат пускането само на четиридесет палестинци от израелските затвори. И ще включат в искането си освобождаването на „откачения Карера“. След по-малко от година ти ще се завърнеш в Москва и ще преподаваш в Института.

Амар не каза нищо. Усети, че е стиснал нещо твърдо, и когато погледна надолу, видя пистолета си. Москва. Сега наистина му се искаше да е там. Помисли за Рина. Катя. Никога не е очаквал да ги види отново. Що се отнася до Лейла, той знаеше, че тя си е отишла завинаги от живота му. Дали са му лицето на израелски съветник на кабинета. Къде би могъл да отиде такъв и да не го проследят? Из либийските пустини? Или в онази боклукчийска кофа, наречена Йемен?

— Това е политически катастрофална идея — прошепна той.

— Стига, Асуан — вече с по-мек тон отвърна Козов. — Седни, а аз ще ти обясня цялата работа.

Амар пристъпи като вдървен до креслото и седна. Погледна Козов, чудейки се дали да го изслуша, или да го застреля в гадното славянско лице.

— Асуан, каква е най-голямата ти мечта? — попита Козов и зачака отговор. — Не си ли спомняш вече? Тогава аз ще опресня паметта ти. Ще ти го кажа така, както ти си ми го разказал. Ти искаш някой ден да се завърнеш във Витлеем. Но Витлеем, управляван от своите. Тези, които са в правото си. Нали така?

Вярно. Мечтата на Амар, може би фантазията, която го беше поддържала, беше да се завърне като герой в родния си град. Той отново да бъде палестински град и в идеалния случай той да бъде негов мухтар и всички грехове на баща му да бъдат изтрити от паметта на хората.

— Е, ако този човек остане жив, то твоята мечта ще умре — съвсем спокойно каза Козов. — Ти си мислиш, че той е радикален хардлайнер като Бегин, нали? Да, ама Бегин се разбра със Садат. А сега този човек е готов да постигне съгласие с Арафат.

Внезапно Амар отново стана внимателен. Заслуша се. Изплува от самосъжалението.

— Да — продължи Козов. — Ние разполагаме с копие на плана благодарение на един служител на американския Държавен департамент във Виена. Планът предвижда международна мирна конференция, избори на Западния бряг, бърза автономия, а после отстъпване на определени части от Юдея и Самария на Арафат и хората му. Да, Асуан, Арафат ще се продаде в замяна на завръщането си у дома, където да изживее продажния си живот като министър-председател на новата Палестинска държава. Но нито един палестинец няма да се завърне в дома си в Хайфа или в Яфа. А Витлеем, скъпи ми приятелю, ще остане откъм израелската страна на границите.

Забелязал изненадания и недоверчив поглед на Камил, Козов завърши речта си.

— Да, това е истината. А сега, няма да те обиждам повече, като се правя, че съветското ми сърце гори за палестинската кауза. Твоите действия ще накарат онези израелци, дето се правят на по католици от папата, да нанесат ответен удар. Нашата система за дезинформация ще разпространи слух за опит за преврат от страна на израелски хардлайнери. Това, разбира се, ще предизвика тотален провал на коалиционното им правителство и ще разруши плановете за създаването на тази недоносена палестинска държавица. Тогава ние бързо ще накараме сирийците и иракчаните да сложат началото на последния военен удар, което те могат да сторят само с наша помощ и под наше ръководство, като се има предвид колко много се мразят помежду си. Но Асад и Хюсеин няма да устоят на подобна възможност. Израелците ще го загазят яко и ние отново ще бъдем вътре в играта.

Козов зачака някакъв отговор. Някаква реакция. Но такава не последва. Амар само го гледаше.

— Искаш ли да си идеш у дома, Асуан?

— Иска ми се да те убия.

Козов преглътна с усилие.

— Можеш да застреляш пощальона — каза той. — Но съобщението няма да изтриеш. — Сега осъзна колко опасна е тази среща. Беше виждал как се справя Камил в ръкопашния бой. На арабина дори не му трябваше пистолет. Козов не знаеше дали Камил се е хванал на лъжата. Майорът беше длъжен да вярва, че предишните им взаимоотношения ще му помогнат да изпълни задачата си. Защото изобщо не съществуваше предстоящо споразумение между онзи дребен, вманиачен евреин и Ясер Арафат. Това беше просто измислица, с която да се подхрани яростта на Камил, опакована с чувство на идеалистичен национализъм. Иначе всичко беше много, много по-просто.

Камил ще убие министър-председателя, а самият Камил ще умре веднага след това. Мъртвият Камил ще бъде „разкрит“ като сирийски агент и израелският тигър ще се нахвърли веднага за мъст отвъд Голан. Напоследък Дамаск се държи твърде студено с руския си кръстник. Но как ще се сгорещят чувствата, когато Москва се намеси за пореден път да спасява задника на Сирия! Афганистан е загубен, Иран се държи като подивяла кобила, в целия Източен блок се надига вулкан. Политбюро става все по-немощно, но поне Първо главно управление разбира добре, че Москва трябва да възвърне победно позициите си в Средния изток.

Дори и ако опитът на Камил не успее, КГБ пак ще го издаде на Мосад като финансиран от Сирия шпионин. С надеждата да бъдат постигнати някакви резултати. Москва всъщност нищо не би могла да загуби. Независимо какво ще се случи с Камил.

Но виждайки горящия поглед на Камил, Козов никак не беше сигурен, че изобщо ще бъде жив след тази среща. Стар е вече за оперативен работник. Наближава петдесетте. Закле се пред себе си, че след тази среща ще се пенсионира, ще заживее в скромната си дача и ще прекара остатъка от живота си, като се отдаде на почивка и риболов на брега на Черно море.

— Асуан — заговори отново Козов с внимателен, успокоителен тон. — Искам ти…

— Млъкни, моля те, майоре — отново заговори на английски Амар. — Трябва да помисля.

Козов седна мълчаливо, а Камил се изправи и отново се заразхожда из купето. В един момент арабинът протегна ръка, но само се подпря на стената, за да запази равновесие от силното поклащане на влака. Някъде далеч напред локомотивът изсвири като кораб в гъста мъгла.

Амар разбираше кога е попаднал в клопка. Козов и неговите господари го бяха манипулирали. Тези руснаци с техния шах! Винаги играят шах! В националната им психика играта превъзхожда даже секса. Всичките им политически действия са очертани със заговори и контразаговори. Човек никога не може да види истинската цел, докато не го победят. Амар също беше умен, но по някакъв инстинктивен, животински начин. Той не би могъл да победи Козов в руската игра. Но пък може да откаже да играе по правилата на КГБ.

С това проклето свое ново лице няма къде да се скрие, защото на „Дзержински“ имат снимката му и по заповед на Козов могат да я изпратят по факса за минути във всички европейски столици. Освен това знае добре, че Рина и Катя разчитат на благоволението на Москва. О, това те го изработиха добре! Дадоха му жена, която му показа беззаветна любов, после го инструктираха да създаде дете с нея. А дали наистина знаят какво изпитва той към руското си семейство? Разбира се, че знаят — та те са слушали всяка тяхна дума, всяка въздишка! Най-вероятно са записвали и любенето им с порнографски интерес.

Въпросът е, може ли той да направи това, което искат? Всичко? Може ли да изпълни личната си клетва да отмъсти за Джамайел, а после да изпълни и заповедта на Москва и да се измъкне жив? Заради нищо ли го нарекоха западняците Худини на тероризма? Сега е по-силен от когато и да било. По-бърз, знае повече езици и притежава по-големи умения.

Амар имаше свои ресурси, тайни скривалища и стари мрежи. В главата си имаше указател с телефонни номера и имена на хора, които ще му се поклонят и ще се подчинят безпрекословно на заповедите му.

Крайната цел, дори и без да послужи на Москва, звучеше приятно. Той би могъл да нанесе ужасен удар в полза на палестинския национализъм. Може да рани в сърцето израелската надменност и да отклони подлата капитулация на Арафат.

Знаеше, че шансовете му за оживяване наистина са минимални. Той не е аматьор и със сигурност не е глупак. „КГБ ще ми позволи да живея толкова дълго, колкото живя и Осуалд, след като уби Кенеди“ — помисли си той с известна ирония. А какво да се каже за този смехотворен план да го освободят от израелската лудница? Знаеше, че преоблечени като терористи руски командоси могат да отвлекат дори и президентския самолет на САЩ, но въпреки това израелците няма да предадат на никого човек, който е убил министър-председателя им.

Той взе решението си. Ще го направи. Обаче ще го направи по своему, използвайки своите методи, без помощта на каквато и да било руска мрежа. „И освен това — закле се пред себе си Амар, знаейки, че е твърде вероятно да загине, — ако умра, с мен ще загинат Тони Екхард и останалите му другари.“

— Значи четвърти септември? — попита за потвърждение Амар с твърд и решителен тон.

— Да, другарю. Четвърти. — Гласът на Козов беше радостно възбуден. Той бръкна в джоба на сакото си и извади синя книжка с пластмасови корици от онези, в които банките продават пътнически чекове. Подаде я на Камил като водещ, който раздава награди на победилите в телевизионно шоу. — Десет хиляди американски долара в чекове на „Американ Експрес“. Неподписани. По двадесет, петдесет и сто долара всеки. — Не искаше Камил да помисли, че това е някакво евтино подаяние. — Само за допълнителни разходи.

— Ще бъда там. — Камил взе чековете.

— Прекрасно. — Майор Козов беше много доволен от себе си. За собствена изненада беше постигнал целта. За съжаление обаче трябваше да повдигне още един, доста деликатен въпрос. Проклета да е Москва! Как му се иска да можеше вече да се махне, да остане сам.

— Асуан, има още нещо, което трябва да те попитам. — Козов запали нова цигара. Изкашля се и погледна Камил, който внезапно стана много нетърпелив. Стана и се облегна на мивката. Но поне арабинът беше оставил пистолета си настрани. Гледаше през прозореца. Влакът беше намалил значително скоростта си, приближавайки покрайнините на Бон. — Трябва да те попитам защо уби човека на израелската ДСС в Лондон.

Всъщност това беше само предположение, защото Москва не беше съвсем сигурна, че го е сторил той. Но почеркът сочеше към Камил и Козов беше инструктиран да попита. Надяваше се, че Камил ще отрече, но очите на арабина блеснаха за миг и това го издаде.

Амар не каза нищо.

Козов въздъхна.

— Аз, ние сме много разтревожени от това, приятелю.

— То не ви засяга — едва прошепна Амар.

— Ти трябва да престанеш с това, каквото и да е то. Веднага.

— Това не ви засяга! — изрева Амар и се обърна към Козов със свити юмруци.

— Е, е, трябва да ме изслушаш, приятелю — вдигна длани Козов, опитвайки да го успокои. Гласът му заекна и той усети по челото си капчици пот. „Проклети да са, защо ме накараха да го питам?“ Но имаше заповеди и в момента не можеше да реши кое е по-лошо. Яростта на Камил или гневът на полковник Степнин. — Слушай, аз знам защо го правиш и повярвай, напълно те разбирам. Но ти трябва да престанеш. Това ще постави плана ни в опасност.

— Няма — почти изръмжа Амар.

— Да, Асуан, ще го заплаши.

— Не, майоре. Вие не винаги сте прави. Москва не знае отговорите на всичко — изсъска Амар. — Както казах, аз ще бъда там на четвърти. Но също така аз ще проведа тази, другата операция така, както считам за необходимо. Ако не сте глупави, ще разберете, че тя също ще разруши образа на израелската непобедимост в очите на западните служби. Освен това тя ще привлече очите и силите на Мосад, АМАН и ДСС. Те изобщо няма и да заподозрат, че ще има и съвсем друг, не свързан с цялата тази работа Обект.

Очите на Амар блестяха от едва сдържана ярост. Козов се изплаши още по-силно. Опита се да го успокои.

— Да, разбирам. И лично аз съм съгласен. Обаче бях инструктиран да те информирам, че ако имаме разногласия по този въпрос, трябва лично да те придружа до Виена и да видя с очите си как се качваш на самолета за Тел Авив.

Амар повдигна вежди. Изсмя се. Само веднъж.

— Така ли?

— Да — въздъхна Козов.

— Невъзможно! — изсъска Амар.

— Какво?

Камил посегна и сграбчи вратовръзката на Козов. Дръпна руснака да се изправи и приближи лицето му до своето.

— Асуан… — изхърка Козов.

— Дай ми колана си — заповяда Амар.

— Какво?

— Колана ти. Веднага.

Картината на собствения му, обесен в купето труп накара Козов да изтръпне, но все пак успя да разкопчае колана си и да го измъкне от панталона.

— Благодаря, майоре — каза Амар. Той взе колана и пусна Козов, който се строполи върху креслото, хванал врата си там, където го беше стегнала и почти задушила вратовръзката.

Камил отиде до куфарчето си и го вдигна за дръжката. Затегна го и с колана колкото можеше по-здраво. После го взе в ръка и тръгна към вратата.

— Какво… Какво правиш? — успя да попита Козов.

— Предпочитам бельото ми да не се разхвърчи по цяла Германия. До свидания, майоре. Може би пак ще се видим. Но нека не разчитаме на това.

Камил излезе от купето и затвори вратата с удар, от който Козов подскочи.

Тогава майорът разбра. Скочи от мястото си и хвана с треперещи ръце дръжките на прозореца. Дръпна го с всичка сила. Вятърът и дъждът нахлуха в купето. Той се хвана за рамката, подаде глава и погледна към края на влака. Тракането на колелета го оглуши.

Куфарът на Камил изхвърча в нощта от последната платформа на влака. А после, като някакъв ужасен призрак с бясно развени коси Камил се хвърли от влака и за миг остана във въздуха. Прилепил крака с длани около главата, той изчезна под насипа на железопътната линия като края на един кошмар.

Козов се дръпна в купето. Затвори прозореца, обърна се и се стовари в креслото, задъхан, като да беше пробягал цял километър. Не се съмняваше, че Камил ще оживее след скока. Вероятно без драскотина. Що се отнася до мисията, Козов беше направил всичко, което можа. Ако е манипулирал правилно Камил, а той вярваше, че е така, арабинът вече е попаднал във водовъртежа, от който има само един изход в едно-единствено направление.

В този момент Козов осъзна, че нито лично, нито като на майор от КГБ му пука какво ще стане оттук нататък. Той отиде до вратата, но трябваше веднага да хване панталона си, който започна да се смъква. Отвори вратата и показа глава в коридора.

— Кондуктор! — изрева на немски той към един униформен германец, който беше току-що пресякъл средата на вагона. Мъжът се върна.

— Да, господине?

— Донеси ми бутилка шнапс.

— Нещо за ядене?

— Не. Бързо!

— Слушам.

Козов залитна назад в купето. Хвана се за масата и падна в креслото. Остана излегнат там дълго време, притиснал с длан гърдите си.

7.МюнхенЕдин ден по-късно

Ейтан пристигна рано сутринта с полета на Луфтханза от Рим. Колесникът на ДЦ–9 се удари силно в земята с леко подскачане, твърде нехарактерно за германските капитани. Бившият пилот на военен самолет се извини по интеркома. Той се пошегува, че сигурно в Мюнхен е имало земетресение, защото земята внезапно подскочила и ударила колесника на самолета. Някои от пътниците се засмяха и го аплодираха. Това бяха онези, които са се изплашили най-много.

Самолетът зави към ръкава и типично по германски пътниците се вслушаха в инструкциите и останаха по местата си. През последния четвърт час Екщайн беше отишъл в тоалетната, съблече се до кръста, изми тялото си и се преоблече в бяла риза с къси ръкави, тясна вратовръзка на райета и тъмносиньо лятно спортно сако. Въпреки това дрехите вече лепнеха по тялото му, докато седеше в креслото си близо до предния изход, стиснал металните облегалки за ръце с надеждата, че няма да хукне като заек, щом стюардът отвори вратата на самолета.

Той погледна през прозореца. Един боинг на „Ел-Ал“ беше паркиран на известно разстояние от ръкава си като самотен сирак, на когото не позволяват да се включи в общата игра. Беше заобиколен от бронирани коли на Бундесвера и облечена в сиви униформи въоръжена охрана, чакаща евреите да започнат да слизат.

Сигурност.

Изборът на немски превозвач от страна на Екщайн беше на пръв поглед глупав, защото, ако бъдеше предупреден, екипажът щеше да разполага с цели два часа да огледа пасажерите си, да го хване и предаде на властите. Но дори Ицик Бен-Цион да е разбрал за неразрешеното пътуване на Ейтан, полковникът не би бил чак толкова луд, та да предположи, че Екщайн ще откачи дотолкова, че да лети с националната компания на страната, в която го търсят за убийство. И точно заради това Ейтан беше избрал немската авиокомпания. От оперативна гледна точка това беше правилно — разбираше го от потта, която се стичаше по ребрата му.

Във всеки случай обаче едва ли все още някой се е усетил, че той е напуснал Израел. Беше се върнал на работа и изобразил абсолютно емоционално спокойствие цели два дни. С плановете, кипящи в главата му, той дори успя да покаже осъзнато отстъпление от твърденията си, докато работеше по доклада си за ДСС. Беше доста обширен и той го предаде на Юдит за въвеждане, а после информира Дани Романо и Бени Баум, че ще води Симона в Ейлат за няколко дни. Трябвало да я умилостиви заради проваленото празненство на рождения му ден.

Пред Симона се направи на влюбен съпруг. Носеше й цветя, целуваше я често и й се извини, че трябвало да присъства на конференция по криптология в Тибериас.

На погребението на Серж Самал, което трая само половин час и беше проведено на военното гробище на хълма Херцел, Ейтан държа ръката на Талия и се правеше на тихо скърбящ командир със стоицизъм, който би могъл да му донесе награда за артистичност. Потисна силното желание да изкрещи колкото му сили стигат и успя само защото знаеше какво е намислил.

Някой трябваше да спре Амар Камил. Да не му позволи да убие и останалите от екипа…

— Довиждане, довиждане.

Стюардесата беше започнала следполетната си роля, навеждайки русата си глава пред слизащите пътници като една от онези досадни малки кукли, залепени по таблата на евтини коли. Пътната чанта на Ейтан се намираше в багажното отделение над главата му. Той скочи прав, извади я и се присъедини към спокойната, подредена опашка от слизащи пътници.

Тръгна бързо по наклонения под на ръкава, като раздвижи коляно в такт с тихия напев в ума си: „Върви, но не тичай.“ Зарадва му се като на стара училищна песен, която човек не може да забрави, закрачи в ритъма й и забави ход, позволявайки на охладения въздух да изсуши трескавата топлина на кожата му.

Това беше най-опасната отсечка от пътуването му. Ако оживееше след паспортната проверка, щеше да има шанс. Най-ефективното оръжие в работата му никога не е била нито неговата берета, нито амунициите и експлозивите. По-скоро това бяха документите му — фалшиви паспорти, шофьорски книжки, кредитни карти. Но сега не притежаваше нищо подобно, защото тях ги пазеха ревниво в Центъра за документи, както оръжията се пазят в Оръжейния център. Всичко, издавано му някога, беше прибрано още докато лежеше в болницата.

Сега пътуваше с обикновен, официален и законен израелски паспорт. Не беше стъпвал на германска земя като Ейтан Екщайн, откакто беше на шест години и сега осъзна, че пътуването без прикритие е толкова неестествено за него, както изследването на пещери за човек, страдащ от клаустрофобия.

Редица от гордо изпъчени търпеливи пътници се извиваше от кабината, върху която пишеше „Дойче“ с дебели букви. Екщайн се нареди на по-късата опашка пред надписа „Ауслендер“ — чужденци.

Някога с такава радост беше дошъл да работи в Германия. Заедно с Бени Баум, който като дете беше се „дипломирал“ в „Дахау“, се бяха радвали на самодоволното си нахалство да се върнат в победения Райх, за да осъществяват задачите на Тел Авив. Но сега беше сам, без екипа си, без каквато и да било поддръжка или подкрепа от своята държава. Чувстваше се като белязан с жълта шестолъчна звезда.

— Добре дошли в Мюнхен, господин Екщайн. — Момичето беше дребно, красиво и тъмнокосо. Почти като израелка.

— Извинете, не говоря немски — каза Екщайн с притеснена усмивка, опитвайки се да не гледа строгите митнически чиновници от другата страна на бюрото. Той постави чантата си върху масата и извади сгънат брой на „Маарив“ от джоба си. Прибра го под мишница така, че да се виждат ясно големите червени букви на иврит. Надяваше се, че чувството за вина още е живо в Германия.

— Разбира се — усмихна се момичето, докато пишеше на компютъра. — Откъде идвате, моля?

— От Тел Авив през Рим.

— Цел на пристигането?

— Бизнес.

— За колко време, моля?

— Може би една седмица.

— Къде ще отседнете?

— Не знам. Дали не можете да ми препоръчате?

— Нещо за деклариране? — продължи момичето с въпросите от списъка.

— Само себе си.

Тя подпечата с металния щемпел паспорта му и се усмихна широко.

— На първия етаж има туристическо бюро. Добре дошли и приятно прекарване.

— Благодаря.

Беше в страната. Взе чантата си и тръгна. Отново мислено си припяваше мотото и много се стараеше да не мисли за последния път, когато е бил на международното летище в Мюнхен. Готов беше да се обзаложи, че авиокомпания „Кентуърт“ е загубила лиценза си за работа в германското въздушно пространство.

Видя малко гише за обмяна на валута до редицата на бюрата за коли под наем, търсещи клиенти. Екщайн смени сто американски долара за германски марки и отиде в бюрото на „Херц“, където използва кредитна карта „Виза“, издадена от банка „Леуми“, за да наеме един „Опел Кадет“

Колата му беше докарана пред терминала. Той хвърли чантата си на задната седалка и излезе през един от най-отдалечените изходи, почти в края на летището. После зави и се върна. Паркира на денонощен паркинг. Взе чантата, остави вестника в колата, заключи я и пусна ключовете на земята, като ги подритна зад гумата. Нямаше намерение да използва опела отново. Беше създал първата си лъжлива следа.

Качи се на автобуса за града.

Мюнхен не изглеждаше същият град, макар да бе минала само година и половина. Картините, замръзнали в паметта на Екщайн, бяха на хлъзгави от снега улици под пурпурносиво баварско небе. Празни кафенета и мюнхенци, сгушени във вълна и кожа, приведени под повеите на вятъра. Сега беше средата на лятото и градът беше блестящ, обсипан с цветя, празничен и пълен с весели чужденци, които радват германските си домакини, докато изсмукват хиляди халби бира и с удоволствие хвърлят своите долари, паунди и франкове в баварския Дисниленд.

Първото чувство на Екщайн беше близо до разочарованието, защото му се искаше да бъде посрещнат с полагаемата се скръб, съответстваща на неговото състояние на тревога и отмъстителност. Но когато минаваше над Изар и видя стотиците нудисти, излегнали се по каменните й брегове, разбра, че винаги ще се чувства като шизофреник, когато се завръща в родната си страна. Той едновременно мразеше и обичаше Германия.

Когато беше работил като групов ръководител тук, в операциите имаше и свободни моменти. Трябваше да се изчаква следващото събитие, действията на врага. Тогава човек можеше да посети някои музеи, да отиде на театър или на концерт и дори да задоволи страстта си, ако го прави внимателно и анонимно.

Но сега Мюнхен беше като старо бойно поле, в което прозират твърде лоши преживявания. Беше място, което на човек му се ще никога да не види до дълбока старост, когато вече няма да може да почувства болката, а ще дойде само да изрови някой скъп и забравен спомен от тази земя.

Мюнхен обаче беше единственото място, откъдето той можеше да започне отново. Ако Амар Камил е жив, в Мюнхен има един човек, който може да знае за него. Този път щеше да се заеме само с работа. Нямаше време да се наслаждава на града, времето и хората. Ейтан беше планирал всяка стъпка в главата си и щеше да действа толкова бързо, че да се появи и да изчезне като фьон — сухият вятър от Алпите, който предизвиква у всеки кратко и неприятно главоболие, а после изчезва под капките на приятен дъжд.

Той слезе от автобуса пред Централната гара и влезе в масивното здание. Мина набързо през тълпата от хиляди пътници, чакащи влаковете си. Докато се блъскаше из тълпата, без изобщо да поглежда зад гърба си, той започна да прави нещо, което не беше вършил много, много отдавна. Започна да се моли.

„Нека да е тук, Господи. Моля те. Нека още да е тук.“

Когато човек започва да се обучава в АМАН, той боготвори инструкторите си, очаква от тях да знаят всичко и да го научат на всички трикове в занаята. Но с времето разбира, че шефовете му също са хора. Те са се учили от своите грешки и рядко са ги допускали повторно, но винаги някой успява да измисли нова, потенциално фатална грешка.

Веднъж в Аржентина един разтревожен млад агент на Мосад забравил фалшивото си име, защото то не било невъзвратимо запечатано в паметта му. Такова нещо не се е случвало повторно, тъй като всички служби преразгледали политиката си на обучение, за да са сигурни, че бойните псевдоними на агентите им са запомнени органично и безвъзвратно. В Полша един оперативен служител на АМАН веднъж бил претърсен до голо. Оказало се, че бельото му е изработено в Ашкелон. Сега гардеробите на израелските агенти са пълни с чуждестранни дрехи, в които няма и влакно, което да е израсло някъде по-наблизо от Кипър.

Това бяха основни неща, но с времето се попълваха с допълнителни нюанси.

Цви Пърлман беше енциклопедия за такива жизненоважни подробности, нещо като професионален ангел-пазител за групата на Ейтан. Хари Вебер винаги беше предупреждавал Ейтан за ненадеждността на чиновниците от Управлението. Те могат да допускат грешки и затова човек винаги трябва да си има собствени тайни, собствени резерви, в случай че нещо в програмата му се обърка. Човек трябва да си има собствена осигурителна политика. Ейтан се надяваше неговата да е още в сила. „Нека да е още тук.“

Той излезе от гарата на площада. Наоколо му се разхождаха тълпи туристи. Разговорите бяха като във вавилонска кула. На ъгъла на улица „Шулцен“ все още съществуваше кафенето „Шламерс“. Дано само да не са му правили ремонт.

Той тръгна право към кафенето, влезе, мина покрай заетите маси със свито сърце, докато чантата се удряше в коляното му. Отиде в мъжката тоалетна и изчака единствения посетител да си свърши работата и да освободи ъгловата кабинка.

Ейтан влезе вътре, заключи вратата и затаи дъх. Прозорчето изглеждаше непроменено. Може би рамката е прясно боядисана, но стените пак бяха напукани и опушени. Той сложи ръце под чинията и опипа лекия процеп между дървото и стената под него.

Пръстите му замряха. Той стисна, после дръпна и ламинираната карта на „Дойчебанк“ заедно със залепения към нея малък ключ изскочи в ръката му. Погледна я, а после я притисна към гърдите си, вдигнал очи към тавана, изричайки тихо „тода“.

Клонът на „Дойчебанк“ се намираше вляво на „Щахус“. Ейтан не обърна внимание на тълпите красиви момичета, насядали около големия фонтан, не чу музиката на квартета, който окуражава пиячите на бира на площад „Карл“. Влезе в банката и се насочи направо към бюрата на служителите и извади картата си още докато поздравяваше високия, слаб германец в сив летен костюм.

— Морген — изрече Ейтан със спокоен, служебен тон. — Искам да видя личния си сейф, ако обичате.

— Един момент, моля, хер Екхард. — Служителят взе картата. Отиде при чекмеджетата с документите и се върна с намръщено лице. — Боя се, че плащанията за сейфа ви са просрочени, господине.

— Да, но той си е на място, смятам.

— Естествено — възкликна младият служител и се изпъчи, като че обиден от предположението, че „Дойчебанк“ би могла да наруши собствените си принципи.

— Колко? — попита Екщайн и отвори портфейла си.

— Осемдесет марки за съжаление.

Екщайн плати сумата, без да се колебае, и беше отведен надолу по извито стълбище към охранявания сектор със сейфовете. Младият служител отвори вратата към малко фоайе и предложи на Ейтан да седне пред дървено бюро. После се върна с металната кутия и напусна помещението.

Тук беше. Всичко. Пет хиляди марки в запечатан плик, които Ейтан раздели и постави в три от джобовете си. Кафявият плик също не беше докоснат. Той усети в него познатата Г-образна форма на своята „Берета“, но не го отвори. Постави пакета в страничния джоб на сакото си. Последният плик беше най-важен, защото не можеше да вилнее из Мюнхен като израелски гражданин. Преди почти две години Ейтан беше взел всичките си германски документи — паспорт, шофьорска книжка, военна лична карта — и плати 1 500 щатски долара, за да им бъдат направени дубликати от един нелегален фалшификатор в Хамбург. Естествено, фалшификаторът не би могъл да възпроизведе инфрачервените маркировки върху страниците на паспорта, но за ежедневна употреба и за напускане на Германия, документът щеше да му свърши работа.

Той отвори пакета, постави по-малките документи в портфейла си, а германския паспорт във вътрешния джоб на сакото. Бръкна в джоба на панталона си и извади шепа пфениги, пусна ги в металния сейф и го заключи. Когато помести малката тежка метална кутия, те издадоха достатъчно тайнствен звук. Искаше в „Дойчебанк“ да смятат, че по-скоро слага, а не изнася нещо от сейфа.

Той натисна звънеца, за да извика младия банков чиновник.

Отново на слънце сред какофонията на „Карлсплац“ Екщайн се почувства доста по-освежен и оптимистично настроен. Не се поколеба. Знаеше точно къде отива и почти без да накуцва, се върна обратно на Централната гара. Не взе предпазни мерки, защото, ако го следяха „от любопитство“ — както понякога правеха от германското контраразузнаване със случайно избран чужденец, — всяко движение, което би го белязало като професионалист, би накарало наблюдателите му да се залепят за него като мухи на мед. Нямаше помагачи, за да заблудят наблюдателите вместо него, така че реши да си спести най-добрите номера за по-късно.

Излезе от гарата и се запъти право към пресечката на улица „Зелд“ с „Марсплац“. Средният по размери не много скъп хотел, наречен „Вюртембергер Хоф“ още си беше на номер 5. По това време на годината едва ли можеше да се намери стая в Мюнхен, но хотелът не беше си спечелил прозвището „закусвалнята“ напразно. Германските бизнесмени често наемат стаи само с една цел и тъй като сеансът със секретарката или приятелката продължава около час и нещо по обяд, ако човек знае как да постъпи, лесно може да си наеме стая за нощта.

Екщайн вкара чантата си през входната врата в хладното и затъмнено фоайе. Рецепцията се намираше вляво. Върху тъмния килим около стъклени масички бяха подредени столове. В другия край на фоайето имаше щанд за вестници, три стъпала към кафене, по-нататък няколко асансьора и накрая в дъното друг изход. Чудесно.

Трима японски бизнесмени бяха събрали глави около една от масичките. Зад плота един огромен плешив баварец изглеждаше неудобно в зелената си униформа, която отдавна му беше отесняла. Това беше добре. Екщайн трябваше да се държи грубо и нахално с такъв човек. Той се насочи към плота и се ухили.

— Гутен таг. Прекрасен ден, нали?

— Добър ден, господине. — Чиновникът веднага придоби извинително изражение. — Да, денят е прекрасен, но…

Екщайн веднага премина от времето към работата, знаейки добре какъв отговор ще получи.

— Имате ли свободна единична стая?

— Много съжалявам — притисна длани дебелакът, с извинително изражение, — нямаме единични. Нито двойни. Нямаме свободни стаи.

— Да, естествено — каза Екщайн без каквото и да било недоволство. Той разтвори портфейла си, огледа се конспиративно и пъхна петдесетмаркова банкнота в притиснатите длани на чиновника. — Разбирате ли, трябва ми само за тази нощ — прошепна той. — На сутринта си тръгвам — Той посочи един от празните столове във фоайето. — Ще седна там. Направи ми знак, когато някой свърши с чукането.

Той намигна и се отдалечи, като остави изненадания германец да гледа зяпнал подире му. Занесе чантата си до щанда за вестници, купи си пакет „Ротманс“ и броя на „Зюддойче Цайтунг“. После седна на стола. След четвърт час вече имаше стая на третия етаж.

Остана в стаята по-малко от десет минути. Почти не забеляза обзавеждането, докато взе душ, изми косата си и изтри остатъците от лепкава пот от пътуването. Осъзна, че скоро трябва да се подкрепи, защото не беше успял да хапне нищо по време на полетите. Облече се отново в същите дрехи, с вратовръзката и всичко останало, остави чантата си върху леглото и излезе да пазарува.

Отиде до „Щахус“ и мина под арките на „Карлстор“. Пешеходната зона по „Нойхаузер“ беше претъпкана от летни посетители. Музиканти свиреха за пари, а през големите открити прозорци на заведенията се смееха тълпи от гладни мюнхенци и туристи, надигнали халби с „течен хляб“. За Екщайн това беше само фон.

Първо купи от една галантерия комплект за шиене. След това в магазин за спортни стоки си купи къс, неръждаем нож с кания и черна найлонова раница. Намери германския магазин на „Американ Гап“ и едва се пребори с две красиви колежанчета за чифт черни дънки „Леви’с“.

Накрая, затаил дъх, плати 280 марки за черно кожено яке „Алпин“. Беше с метални катарами и яркозелена подплата, твърда, вдигната яка, а на гърдите се закопчаваше като броня. Потисна мисълта, че сигурно няма да го използва повече от десетина вечери през зимата в Йерусалим и вероятно ще се чувства неудобно изобщо да го носи там.

Накрая, помъкнал огромна торба с покупките, от тежестта на която раненият крак започна да се подгъва, си купи и една лятна сламена шапка. Спря изпотен като овчарски пес във Флорида в една малка открита бирария. С шапката, бутната на темето, изяде прав една тлъста наденичка и си помисли, че направо чува как стомашните му сокове я преглъщат заедно с халбата тъмна бира.

Сега оставаше още нещо, което му трябваше, но Екщайн направо нямаше представа откъде да го намери, нито пък имаше време да проучва. Изчака малко, оглеждайки тълпата, докато покрай него минаха трима младежи. Носеха кожени якета, разни обици и бижута в току-що пробити дупки, а косите им бяха жестоко боядисани и щръкнали. Екщайн пристъпи напред и грубо им заговори.

Намери бръснарницата в другия край на „Променадеплац“. Беше претъпкана, но Екщайн имаше късмет, когато бръснарят изтърси мръсния пешкир, след като беше обръснал едно момче почти до кожа. Момчето стана, погледна в огледалото, почеса се по темето и каза:

— Да! Харесвам се!

Двамата му приятели се изсмяха и го забутаха, докато той даваше бакшиш на бръснаря.

Екщайн се чувстваше като зебра на виенския хиподрум, тъй като клиентелата тук беше поне с десетина години по-млада от него и изобщо не му помагаше да се почувства по-удобно. Момичетата се кикотеха, а младежите открито се подиграваха на „дядката“. Ейтан само се усмихна и тръгна към свободния бръснарски стол.

Бръснарят беше над четиридесетгодишен, но облечен в съответствие с настоящата мода в черни кожени панталони и измачкана тениска. Ако клиентите му бъдеха извънземни, сигурно би облякъл и скафандър.

— Заповядайте, господине. — Бръснарят застана до стола леко притеснен. — Не знам дали ще мога да ви услужа. — Явно не можеше да си позволи да направи обикновена прическа.

— О, сигурен съм, че ще можеш — каза Екщайн, докато сядаше. — Искам косата си къса и щръкнала.

Бръснарят остана неподвижно замръзнал.

— Моля?

— Да — продължи да се усмихва Екщайн. Наведе се и бутна торбата с покупките си под щанда с огледалото. — Гледай сега. От десет години жена ми ме кара да си сменя прическата. „За Бога, Йохан — казва тя. — Писна ми от тази тъпа прическа. Нали искаш аз да се обличам секси? — вика тя. — Е, аз се обличам секси. Искаш да ходя на токчета, и аз нося токчета.“ — Имитираше много добре гърления, секси глас на „жена си“. С баварски акцент.

Бръснарят започна да се усмихва, разбрал ролята си в цялата работа.

— Така че аз си рекох — Екщайн удари по облегалката за ръката. — Да й дам каквото иска, а?

— Да! — извика някакво момиче с щръкнали, сини бодли на главата си, седнало в един от столовете. — Дай й каквото иска!

— Да! — подкрепи я един младеж. — Дай й го! — Приятелите му избухнаха в смях от двусмислицата.

— Е? — каза Екщайн.

— Е? — Бръснарят взе електрическата бръсначка със смях. — Къса и щръкнала, нали?

— И руса.

— Че ти и без това си рус.

— По-руса — каза Екщайн и затвори очи, готов за манипулацията.

Той се върна пеша във „Вюртембергер Хоф“ със сламената шапка, поставена здраво върху главата. Отиде направо към асансьорите и оттам в стаята си. Затвори и заключи вратата, провери гардероба и банята по навик. После съблече дрехите си и изпразни всички джобове. Подреди документите върху кафявата покривка на леглото.

Изсипа съдържанието на торбата с покупки и разгъна новото яке върху пода като току-що убито животно, готово за дране. С късия стоманен нож разпори зелената подплата на петнадесет сантиметра в горната част отляво на ципа. Взе израелския си паспорт, личната карта, шофьорската книжка и няколкото израелски банкноти и ги пъхна под подплатата. После заши здраво разпорената подплата на място със зелен конец от комплекта за шиене.

Извади черна тениска от чантата си и разряза три прореза на гърдите. Извади също така чифт черни маратонки „Адидас“ и тъмни очила „Рей Бан“ с метални рамки.

Пет минути по-късно застана пред високото огледало на вратата на банята.

Отражението му беше застрашително черно от маратонките и дънките до якето. Щръкналата му руса коса изпъкваше върху йерусалимския тен на лицето, а с очилата си заприлича на образ от филм с Мел Гибсън, чието заглавие не може да си спомни.

Марките, германският паспорт и документи намериха място в различни джобове на новия му костюм. Сламената шапка, празният портфейл и вестниците попаднаха в пластмасовата торба за боклук, която пъхна под леглото. Предполагаше, че никой няма да чисти отдолу поне седмица.

Изпразни личната си чанта, пренареди малкото си бельо и го прибра в раницата. Имаше достатъчно дрехи, за да се превърне отново в себе си — ако намери на подходящото място малко боя за коса. Празната чанта се побра чудесно в най-тъмния ъгъл на празния гардероб.

Накрая той разкъса кафявия плик от сейфа си. Хартията беше мазна, тъй като беретата беше напъхана в чорап, добре напоен с оръжейно масло. После я прибра в кобур, предназначен за закачане на кръста. В пистолета имаше цял пълнител, а до кобура беше поставен втори.

Ейтан провери спусъка, избърса оръжието със сух пешкир и закопча кобура от дясно на хълбока си вътре в джинсите. Естествено, беше пътувал невъоръжен. А сега вече се чувстваше напълно облечен.

Запали цигара и седна върху леглото. Набра външна линия и номер, който никога не беше напускал ума му. Отговори жена.

— Добър ден.

— Добър ден. Бихте ли приели съобщение, моля?

— Кой се обажда?

— Кажете на Томас да ме потърси на този номер. — Той издиктува цифрите, изписани върху апарата в стаята. — Стая 316. Ще чакам само пет минути. Разбрахте ли?

— Да. Кой се обажда?

— Съобщете му. Веднага. — Той затвори.

Още не беше изпушил цигарата, когато телефонът звънна. Екщайн отговори със „слушам?“

— Кой е? — Гласът беше толкова познат на Ейтан и изпълнен с прикрито подозрение.

— Здрасти, Томас. Обажда се един стар приятел от Изток. Можеш ли да се срещнеш с мен днес?

— Не познавам никого от Изток. Кой се обажда?

— Ханс-Дитер ти изпраща поздрави — каза Екщайн. Сега от другата страна последва мъртво мълчание. — Ще се срещнеш ли с мен днес?

— Аз… аз съм доста зает.

— В четири следобед при Пагодата на „Леополд“. Аз ще те намеря.

— Не знам.

— Бъди там.

Екщайн затвори. Допуши цигарата и я загаси. Току-що се беше издал. Часовникът вече тиктакаше.

Той метна раницата на рамо и огледа стаята. Хари Вебер не би останал доволен от подобен повърхностен оглед. Но Хари беше мъртъв, а Петер би казал, че сега скоростта е по-важна.

Да. Скоростта.

Ейтан напусна хотела през страничния изход покрай асансьорите. Ако някой го видеше, със сигурност не би свързал странно изглеждащия пънкар с бизнесмена, който беше се настанил в хотела.

Хвана такси до „Виктуалиенмаркт“ — огромно сборище със сергии, което му напомни „Махане Йеуда“ в Йерусалим. В южния край на пазара имаше алея, пълна с работилници за поправка на мотори и стари коли. Екщайн тръгна по нея, докато видя онова, което търсеше — стар мотор БМВ–650. За щастие мотоциклетът нямаше кош.

Механикът лежеше под един фолксваген-бръмбар. Екщайн подритна обувката му и се наведе.

— Здрасти.

— Да — отговори механикът, без да отклони поглед от работата си.

— Колко струва мотоциклетът?

— Не се продава.

— Твой ли е?

— Да.

— Шестстотин марки — каза Екщайн.

Чукането спря и един изцапан с масло младеж се измъкна изпод колата.

— Днес е вече късно — каза той. — Трябва да се попълват документи…

— Имаш ли осигуровка?

— Да.

— Ще го взема под наем — каза Екщайн.

Младежът се почеса по брадата. Смяташе, че разбира клиента си.

— За колко време?

— Завинаги.

Младежът се позамисли. После се огледа.

— Колко каза?

— Шестстотин. — Екщайн извади парите.

Момчето му подаде ключовете.

Едва не направи катастрофа в Швабинг. Не беше карал мотор от три години и освен необичайното превозно средство, странното напрежение в краката предизвика нов вид болка в коляното му. Но агресивността го подтикваше и той изфуча напред, радвайки се на топлия вятър в лицето си и странното чувство в наскоро подстриганата коса.

Намери редицата ниски жилищни блокове на „Виктор Шефел“ без затруднение — човек запомня потенциалните тайни квартири като важни телефонни номера. Плати на една старица 200 марки за апартамент на втория етаж с изглед към улицата в порутен тухлен блок, служещ за транзитен бивак на актьори от пътуващ театър. Жената беше леко разтревожена от заплашителния му външен вид, но парите изглеждаха сигурни.

В 3:30 часа с ключовете от апартамента в джоба си той подкара мотора към мястото на срещата с Томас. Мотоциклетът се набиваше на очи и никой опитен агент не би го използвал. Точно затова той го беше избрал.

Томас Скорцени нямаше и далечна прилика с едноименника си. Нито по външен вид, нито по характер.

Ото Скорцени-Белязания е бил щандартенфюрер от SS, известните хитлерови командоси, и водач на повече от сто смели нападения против Съюзниците по време на Втората световна война, включително и на спасяването на Мусолини от високопланинската крепост в Италия. В края на войната Ото Скорцени беше пленен от съюзническите войски, а после, както се и очакваше, беше избягал и напуснал Германия. След това бе ръководил операции за „Одеса“ — известната организация за подпомагане измъкването на бивши есесовци.

Томас нямаше дори и далечно родство с полковника. Всъщност Томас беше сирак, отгледан от вдовицата на друг офицер, убит по време на акция под ръководството на Скорцени. Когато нещастната вдовица се поминала, на Томас останало едно-единствено наследство — правото да приеме каквато биография и име пожелае. Детството му било изпълнено със славни разкази за командира от вермахта и затова той сменил фамилното си име и оттогава започнал да твърди, че е останалият жив племенник на известния герой.

За разлика от тази на идола му, службата на Томас в западногерманската армия била съвсем обикновена. Когато се уволнил, постъпил на работа като пощенски чиновник в Мюнхен и изпълвал дългите си дни с фантазии за екзотични места и възбуждащи приключения.

Фракция „Червена армия“ била идеалната почва за такъв самотен, объркан младеж и макар Томас всъщност да нямал политически убеждения, той се присъединил към екстремистката организация в групата на Баадер-Майнхоф, като начин да намери някакво самоопределение. Скоро станало ясно, че той не е човек на действието, но че има талант към фактите и сметките. Така станал касиер на ФЧА за цяла Бавария.

За западните разузнавателни агенции проникването във ФЧА не беше лесно. Терористите бяха разделени на малки групи, много затворени, подозрителни и невероятно жестоки. Британски, френски и американски агенти бяха осакатени или убити в опитите си да проникнат. Германското контраразузнаване имаше някакъв успех, но ревниво пазеше плодовете на пробива си. Израелците винаги са се опитвали първо да привлекат на своя страна член на вражеска групировка, преди да рискуват главата на оперативен работник. Така те бяха открили Томас Скорцени и го „убедиха“ да играе двойна игра.

Това беше идея на Бени Баум, която възникна в резултат на чиста случайност.

В началото на шестдесетте години бивши нацистки учени помагаха на египтяните да създадат стратегически ракети, които да използват против Тел Авив. По онова време Баум беше млад оперативен агент на Мосад и той даде идеята да се свържат с известния Ото Скорцени в скривалището му в Испания. Използвайки идентичността на Ханс-Дитер Шмид за първи път, роденият в Германия Баум се яви пред портата на вилата на Скорцени. Бени трябваше да използва „фалшив флаг“, представяйки се за офицер от разузнаването на НАТО. Но още като млад агент Баум често нарушаваше правилата и се доверяваше на инстинкта си. Той хванал бика за рогата, заявил, че е служител на израелското разузнаване и че се нуждае от помощта на Скорцени.

Полковникът, който уважавал единствено безразсъдната смелост и нахалство, изслушал внимателно обясненията на Шмид, който твърдял, че само Скорцени може да спре предстоящата касапница, която ще възникне от разработваната от нацисти програма на Насър. Баум и шефовете му знаели, че единственият сериозен спор между Хитлер и Скорцени е бил по въпроса за унищожаването на евреите. След серия от срещи с нахалния млад израелски агент, той се съгласил да накара германците (някои от които вече били започнали да стават жертви на мистериозни инциденти) да се оттеглят от Кайро.

Баум държеше спомен от приключението си със Скорцени — снимка на двама им, разговарящи върху слънчевата веранда на полковника.

Затова вербуването на Томас беше просто въпрос на изнудване. Чрез германското контраразузнаване се знаеше, че Томас държи на роднинството с вече починалия „чичо“. Бени Баум просто организира случайна среща, показа на Томас снимката и скромно заяви:

— Ото Скорцени беше, както можеш да видиш, приятел на израелското разузнаване. — След това Баум прибавил почти с извинение: — Ти твърдиш, че си негов племенник. Бихме искали да избегнем информирането на твоите другари от ФЧА, че вие и двамата, сте сътрудничили на евреите. — След това Баум посочил минаващ наблизо човек с фотоапарат, който им направил снимка „за поколенията“.

Томас нямал избор. Вече не можел да твърди пред пропалестински настроените си другари, че ги е лъгал за „чичо си“, нито пък да отрече явното снимково доказателство, че неговият герой е бил скрит ционист, а и че той самият не е по-добър. Оттогава насетне Томас се превърна в топка върху игрището на Мосад. Когато Бени премина на работа в АМАН, Томас също „се премести“. На него никога не му се доверяваха, но често го използваха.

Ейтан паркира мотоциклета на една от пресечките на улица „Леополд“ и сега се беше облегнал на един стълб, малко отстрани от Пагодата. Не си направи труда да се крие, тъй като пънкарското му облекло го правеше неузнаваем за всеки, който го е познавал преди. Наблюдаваше движението пред кафенетата на тротоара. Това тук беше като гигантска версия на „Дизенгоф“ с буквално стотици многоцветни маси, заети от туристи и местни, наслаждаващи се на слънцето и разглеждащи преминаващия отпред парад от плът. Хората се наслаждаваха жадно на бирата и на неспирния дим от преминаващи коли.

Томас пристигна с такси. Той също беше облечен с вечното си късо мотористко яке, което изглеждаше доста тъпо върху поизмачканата синя униформена риза и тъмна вратовръзка на пощенски служител. Докато Ейтан наблюдаваше, Томас свали вратовръзката и я прибра в джоба си. Не се беше променил много. Все още си беше с вълнообразната руса коса около идеално избръснатото лице с тен от салон за разхубавяване. Кафеникавите мустаци се спускаха около увисналите устни, а изморените му очи оглеждаха тревожно масите пред него.

Томас не разпозна никого и затова седна на един стол и извърна лице към улицата, като потропваше с пръсти върху металната маса и търсеше с поглед сервитьорката.

Ейтан изчака минута и се огледа дали някой не наблюдава Томас. Проследи линията от лицето на германеца до отсрещната страна на булеварда, огледа паркираните коли покрай тротоара и витрините на магазините. Нямаше очевидни „опашки“ — поне никой поканен от самия Томас. Ейтан мина през тълпата и се приближи откъм гърба му. Дръпна един стол и седна до малката, кръгла маса, докато Томас се извърна да го изгледа. Германецът се вгледа, но с нищо не показа, че го е познал.

— Как си, приятелю? — ухили му се Ейтан и вдигна огледалните слънчеви очила от очите си за миг. После отново ги пусна на мястото им.

Лицето на Томас пребледня. Постоянният му тен стана сибирски сив. Устата му зяпна, а очите подскочиха. Понечи да стане. Лявата ръка на Ейтан го сграбчи за ръкава.

— Седни, седни — каза той успокоително, макар че ръката му стисна предупредително германеца. — Току-що пристигнах.

Томас бавно се отпусна в стола си. Устата му още беше зяпнала. Дишаше като риба на сухо. Ейтан веднага извади цигарите си и му предложи. Германецът погледна пакета, вдигна очи към небето и взе една с треперещи пръсти. Ейтан му поднесе огън и сам запали една. Томас задъвка филтъра и продължи да го зяпа.

— Ти си луд, Екхард — поклати глава Томас.

— Да, така е.

— Наистина. Луд!

Ейтан се усмихна и сви рамене. Нямаше нищо против врагът да го мисли за луд. Лудостта предполага опасност, а опасността изисква предпазливост.

— В тази страна все още си търсен престъпник — каза Томас, като че ли Ейтан е забравил.

— Моля ти се — усмихна се Ейтан. — Хайде да не го обявяваме.

— Господа? — Две едри почернели гърди над бялата поизмачкана блуза се надвесиха над тях. Сервитьорката се усмихна и попита за поръчката им.

— Бира, ако обичате — каза Екщайн. — Две халби.

— Веднага. — Сервитьорката се отдалечи.

Очите на Скорцени бързо огледаха другите маси. Той се размърда в стола си.

— Това не е здравословно за мен — каза той.

— Знам — отвърна Ейтан. Бръкна в джоба си и извади предварително подготвена пачка с хиляда марки. — Позволи ми да подкрепя чувството ти за спокойствие. — Плъзна пачката до края на масата и я задържа върху бедрото на Томас.

Скорцени беше получавал толкова пъти пари, че само с един поглед можеше да прецени сумата в пачката. Той я взе, а после изпъшка, съзнавайки, че ако Екхард е довел фотограф, той току-що се е подложил на още сто години изнудване.

Бирите пристигнаха. Ейтан вдигна халбата си, чукна я в тази на Томас и отпи голяма глътка. Избърса устните си и отново се усмихна.

— Каква е тая работа, Екхард? — измърмори Скорцени. — Поправяш си грешките ли?

— Какво искаш да кажеш?

— О, я стига! — Томас удари по масата и бирата му се разплиска от халбата. Той я вдигна и пи дълго, без да спира. После избърса пяната от мустаците си. — Без игрички, нали? Да свършваме и да си отивам. Ти не си тук заради хубавото време. Какво искаш да знаеш?

— Всичко, което ти знаеш — предпазливо изрече Ейтан.

— Добре — отвърна с досада Томас. — Ще играя. — Той се наведе по-наблизо и дръпна силно от цигарата, вече малко поуспокоен от бирата. — Той е тук. Или поне беше вчера.

— Така ли? — Ейтан усети как пулсът му се ускори. Можеше и да не е този, когото искаше. Затова се опита да остане спокоен като Средиземно море през юли.

— Да. Тук е. Свърза се направо с Хорст, както го е правил винаги преди. Каза, че е отново в действие, но отказа да се видят. Такова нещо никога не е правил преди.

— И какво направи Хорст?

— Реши, че старият ти приятел не желае да му показва лицето си поради някаква сериозна причина. Но ФЧА му дължи известни услуги и той си ги поиска.

— Какви услуги?

— Чуждестранни паспорти и самолетни билети. — Томас изсумтя презрително. — Хорст и няколко от момчетата всъщност снощи празнуваха, ама без уважавания си гост. Празнуваха, като че ли самият Карлос се е върнал от мъртвите.

— Хммм. — Ейтан помълча известно време. Сърцето му се блъскаше в гърдите и кръвта пулсираше в ушите му. Не можеше да повярва, че има такъв късмет, но нямаше никакъв начин Томас да си е измислил всичко. Той просто не е толкова блестящ тактик. — Кажи ми, Томас — изрече спокойно Ейтан. — Да уточним. За кого говорим?

— О, за Бога! — Томас реагира като разглезено дете, а после изрази върховно раздразнение. — Добре. Говорим за Грегор, ясно? Сега светна ли ти?

— Достатъчно — отвърна Ейтан, а кракът му затропа по паважа. Грегор беше кодовото име на Амар Камил във ФЧА.

— И предполагам, че всички сте в града за втори рунд — каза Томас.

— Всички — излъга Ейтан.

— Шмид също ли?

— Също.

— Чудесно. Толкова ми липсваше. — Сарказмът на Скорцени изсъска, докато той вдигаше халбата си да отпие. После я остави върху масата и погледна Екщайн. — Чух, че си бил целият надупчен, Екхард.

— Оправих се.

— Хммм. — Томас се замисли. Загаси цигарата си и протегна ръка за втора. — Какво друго искаш?

— А има ли още? — повдигна вежда Ейтан.

— Да, но проклет да си, знаеш колко е опасно за мен! Това може да ме довърши. Да ме довърши! — От очите на германеца покапаха истински сълзи. Той вдигна глава към слънцето, като че поглежда за последен път небето.

Екщайн му подаде втора пачка от хиляда марки. Томас прибра парите в джоба си и заговори бързо. С тих, скръбен глас като изповед на обречен.

— Аз бях на онова празненство снощи. Хорст беше пиян и дърдореше. Има някакъв контакт с управлението на мюнхенската полиция. Той им е дал копие от последните документи по делото Наджиз. Помниш Мохамед, нали?

— Помня го — въздържа яда си Ейтан и продължи да слуша.

— Изпратиха тези документи на Грегор. В тях са осъвременени местонахожденията на всички заподозрени в убийството, включително и твоето. Грегор се обади отново на Хорст и поиска повече подробности. Нарича всичките ти другари с кодови имена. „Венера“ е някоя си на име Данцигер. „Сатурн“ е някой на име Хаузер. Мисля, че ти трябва да си „Марс“.

Ейтан усети ледена пот под мишниците си. Като чу имената под прикритие на Ети и Петер в списък за убийства, по гърба му премина електрически ток.

— И това ли е всичко? — едва успя да попита той.

— Това е всичко, което чух.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, дявол да го вземе! — Томас бързо загуби смелост. Да разговаря на публично място с търсен за убийство беше направо изнервящо.

— Добре, добре. — Ейтан се опита да успокои разтревожения германец. — Само още един въпрос. Кажи ми за самолетния билет.

— Билети! В множествено число — отговори Томас. — Един за Лондон и един за Кипър. Но не мисля, че вече ги е взел.

— Тогава значи още е тук.

— Или го няма.

— Или го няма — съгласи се Ейтан, извади пари да плати сметката и ги остави под халбата си. След това спокойно, като че ли зад гърба му е цялата подкрепа на службата му и затова той изобщо не се притеснява, зададе последния си въпрос. — Кажи ми, Томас, защо е тази вендета?

Скорцени като че ли за пръв път забрави собствените си притеснения и погледна Ейтан с известно съжаление.

— Не знам, Екхард. Не знам. Но ти препоръчвам да си идеш у дома и да си платиш осигуровката за живота.

Ейтан свали слънчевите си очила и погледна германеца, който наведе очи и започна да разглежда ноктите на ръцете си. Екщайн извади писалка и написа нещо върху хартиената салфетка под халбата. Бутна я към Скорцени.

— Тук ще бъда. Ще ми се обадиш, щом имаш каквато и да било новина. Разбра ли? — Той стана и зачака отговор.

Томас вдигна поглед с нещастна усмивка.

— Явол, майн командант.41 И да ти го начукам!

Ейтан му върна усмивката, защото не искаше да оставя у Томас съвсем горчив вкус от срещата им. После се отдалечи.

Но не отиде много надалеч. Той се промъкна през тълпите по „Леополд“, а после се скри зад навеса на автобусната спирка. Погледна назад през затъмненото стъкло и започна да наблюдава Томас, който допи бирата си и стана. Германецът се запъти на юг по тротоара, като залиташе леко от бирата и напрежението. После постъпи, както се очакваше. Влезе в първата телефонна кабина. Ейтан знаеше, че не може да се приближи достатъчно, за да го подслуша, и затова се върна при мотоциклета си.

Томас всъщност не искаше да предаде Тони Екхард на Камил, но собственият живот му беше по-скъп от чистата съвест. Каквото и да стореше, Екхард нямаше да го убие. За да попаднеш в списъка на екзекуциите на израелците, трябва да си извършил доста сериозни убийства. Камил обаче не би имал подобни морални колебания. Точно затова вероятно най-накрая арабите ще спечелят тази война, а Томас предпочиташе да остане на страната на победителите.

Той се обади на един телефон за контакт в Унтермецинг. Отговори му дебел, спокоен глас, който накара коленете му да се разтреперят. Той съобщи адреса на „Марс“ и затвори. После хвърли салфетката на улицата.

Хвана такси обратно към Централната поща, извини се, че не се чувствал добре, и отиде на паркинга да се качи на очакващия го там негов фолксваген. Не се прибра вкъщи, нито се обади на приятелката си. Потегли направо към Швейцария. С парите от Екхард и още два пъти по толкова от Камил можеше да си прекара една дълга, спокойна и благоразумна ваканция.

Ейтан се вози половин час на голямото беемве. Небето започна да потъмнява, но на него не му пукаше, че може да завали. Насочи се към „Нойхаузен“, като избираше тесни улички и алеи. Не искаше да внимава заради трафика по големите улици. Трябваше да се съсредоточи.

Стратегическият му начин на мислене се възвръщаше, но твърде бавно, като тенисните умения на добър, но отдавна изоставил спорта атлет. Главата му пулсираше от варианти.

Сигурен беше, че Скорцени играе тройна игра с него. Дава му сведения, но докладва на Камил. От друга страна, Томас може и да не е съобщил всичко на Камил, а само колкото да спаси собствената си глава. Или пък да е твърде изплашен, че да посмее да се обади на терориста. Но този вариант не изглеждаше вероятен. Страхът би подействал точно обратно.

Освен това съществува вероятност Скорцени да е блъфирал с цялата история за Грегор, знаейки какво иска да чуе Екхард, за да остане доволен. Но пък той никога не е показвал талант в занаята, а и самите факти — особено частта за Хаузер и Данцигер — бяха твърде точни.

Това доведе Ейтан до обмисляне на вероятността Скорцени да е завербуван от германското контраразузнаване или мюнхенската полиция. Възможно е той да прави клопка на Ейтан в полза на властите. Но тогава какво чакат, та не арестуваха Ейтан направо при Пагодата?

Ейтан навлезе в тясна еднопосочна уличка, наблизо до „Вендл-Дитрих“ и спря рязко. Слезе и загледа входа към уличката. Нито една кола не намали ход да завива и фактически в алеята не влезе кола цели пет минути. А след това зави една възрастна дама, стиснала здраво кормилото на ръмжащ жълт „Фиат“.

Той изпуши още една цигара и за пореден път обмисли действията си под започналия лек летен дъжд. Реши, че се опитва да избегне очевидното. Трябваше да следва инстинкта си и да се придържа към простите действия. Доколкото знаеше, Скорцени се е свързал с Камил чрез Хорст или по друг начин. Тъй като по принцип е страхлив, Скорцени по възможност отново ще се свърже с Камил и ще му предаде адреса на тайната квартира на Ейтан.

Точно това искаше Ейтан. Трябваше да действа, приемайки го за даденост.

Сега трябваше да се задвижи, при това бързо. Внезапно усети надигането на паника като рибар, чийто улов се изплъзва от въдицата. Скорцени, без да иска, насочва Камил към него, но пък той разполага с няколко оперативни възможности. Може да се свърже с АМАН, да се обади на дежурния служител в посолството. Само че ако Камил не се появи, операцията му ще се провали преди още да е започнала. Ейтан трябваше първо да заложи клопката, но не хранеше никакви илюзии, че ще успее да се справи с Камил без подкрепа. Професионализмът все още е господар на егото на терориста.

Той довърши фаса, бръкна в джоба си и преброи останалите му пари.

Пред един стар склад в Музах откри рокерската банда. Знаеше къде се събират, както всеки нюйоркчанин знае, че „Ангелите на ада“ се въртят из Ийст Вилидж.

Улицата беше задънена. От двете й страни имаше метални рампи за товари и работилници за поправка на машини. Складът в края представляваше стар гараж с големи повдигащи се с вериги врати. Пред вратата беше подредена идеална редица мотоциклети — „Триумф“, БМВ, „Сузуки“. Всички бяха насочени с кормилата напред и полегнали настрани като за последен завой преди финала. Едно момиче в черен кожен гащеризон покриваше с найлон два от мотоциклетите. Тя не погледна, когато Екщайн спря мотора си до нея, и затова той не можеше да види лицето й под купчината червена коса.

— Къде е техникът? — попита той, след като загаси двигателя и подпря мотора си на крачетата.

Момичето отметна коса към голямата врата, която беше отчасти повдигната. Екщайн видя чифт ботуши, които се разхождаха по бетонения под вътре. Той мина между мотоциклетите, мушна се под вратата и присви очи, за да свикне с тъмнината вътре.

Стените на бетонената пещера бяха покрити с плакати на страхотни мотоциклети и календари с полуголи жени. Върху окачени черни дъски се виждаха подредени жици, вериги, вътрешни гуми и омаслени инструменти. Подът беше посипан с резервни части и петна от масла, спирачна течност и вода. По продължение на отсрещната стена имаше три метални войнишки легла, покрити с мръсни спални чували. В единия ъгъл имаше стар сив хладилник, а върху него касетофон гърмеше с Били Айдъл. На пода до хладилника беше изсипана купчина риба.

В гаража имаше четирима мъже и една жена. Всички бяха с кожени панталони, ботуши и с изключение на жената, бяха голи до кръста с едри мускули под блестящата кожа. Момичето също беше полуголо, защото носеше черен сутиен, който едва поддържаше гърдите й. Косите на всички бяха ниско подстригани и стърчащи. В сравнение с рокерите на Ейтан му се стори, че е облечен във вечерно облекло.

Кой знае откъде групата беше намерила метална маса от морга. Тя блестеше под зеленикавата флуоресцентна светлина. Пациентът беше червена „Хонда“, лежаща настрани под благоволението на лекарите, които я чукаха и спореха за лечението й.

Всички спряха да работят и погледнаха Екщайн. Един от тях се отдалечи и загаси касетофона.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита най-едрият от бандата — двуметров космат здравеняк със счупени зъби и златна халка на лявата гърда. В мръсния си юмрук държеше гаечен ключ.

— Клиент. — Екщайн се приближи и загледа лежащата хонда.

Като по хореография на Майкъл Джексън членовете на бандата се отдалечиха от масата и образуваха полукръг пред него. Той спря и ги изгледа.

— Не правим поправки на непознати — заяви друг. Беше най-дребният от групата, но косата му беше най-щръкнала и гласът най-висок.

— Не искам поправка — каза Екщайн. Усети как космите върху врата му настръхват, когато и момичето, което беше отвън, влезе в гаража. Вратата се спусна с трясък.

— Тогава кажи какво искаш, задник — изръмжа едрият към Екщайн, като кръстоса ръце пред гърдите си. Явно доста често е гледал „Дивакът“.

— Искам да ми развалите нещо.

Членовете на бандата се спогледаха. Другото момиче, ниско и тъмно, изпотено между гърдите, запали цигара и издуха дима към Екщайн, но облакът не достигна до лицето му.

— Какво да развалим? — попита тя.

— Нещо — повтори Ейтан.

— Отивай си — каза един от другите и посочи вратата.

— Петстотин марки — заяви Екщайн.

Никой не каза нищо известно време. После едрият изръмжа:

— Да не ти приличаме на евреи, копеле такова?

В този момент Екщайн видя свастиката върху едрото му рамо. Не беше татуирана, а по-скоро изрязана с нож. Той едва не се изсмя. „Идеално“ — помисли и показа най-опасната си усмивка. На луд, който не познава страх.

— Всъщност — каза той — изглеждате тъпи, но умели.

Шестте чифта очи го зяпнаха.

— Тогава седемстотин — добави Екщайн.

— Да вземем парите, да му счупим краката и да му изгорим мотора — изсъска червенокосата.

Едрият водач изсумтя, кимна и пристъпи напред.

Якето на Ейтан вече беше отворено. Дясната му ръка се плъзна под него и беретата изскочи. Той я зареди с лявата ръка и дулото веднага се намери на сантиметър от челото на здравеняка.

Всички замръзнаха по местата си. Никой не помести дори крак, а устата на едрия тихо зяпна. Ейтан чуваше дишането им, докато гледаше над мерника в изскочилите очи на водача.

— Осемстотин е последната ми оферта.

След миг гигантът изсумтя. А после започна да се смее. Отметна глава и тялото му се разтресе, но внимаваше да не прави неволни движения с гаечния ключ. Другарите му също започнаха да се смеят облекчено. Този вид разговор те разбираха.

Ейтан се усмихна, но пистолетът остана насочен през цялото време на последвалия разговор.

Остана да чака на тротоара срещу тайната квартира цели два часа. Имаше бетонно стълбище, водещо от тротоара към изхода на сутерена само на тридесетина метра от тихата къща. Той свали мотоциклета надолу по стълбите и сега беше застанал там. Само очите му се показваха над тротоара, докато наблюдаваше входната врата на малката сграда, където беше наел втория етаж. Вечерта се захлади, после настъпи нощ, ту заваляваше, ту спираше и той вдигна яката и се сгуши в якето си.

Неговия „подкрепящ“ екип беше получил указанията и той не се съмняваше, че рокерите ще изиграят ролята си, защото им беше обещал и награда. Освен това членовете на бандата приеха задачата, като че им беше платил, за да си организират оргия.

Бяха се качили горе с ключовете на Ейтан. Донесоха торбата, пълна с бира и храна, осигурена им от „клиента“. Задачата им беше да обезоръжат и пребият всеки, който почука на вратата на апартамента.

В 8:10 по улицата мина бавно тъмносиня кола „Форд-фиеста“. Тя отмина скривалището на Ейтан и спря почти пред къщата, където беше наетият апартамент. Затаил дъх, Ейтан наблюдаваше как трима мъже излизат от колата. Пристъпи по-нагоре по стъпалата и се сви като котка, докато сваляше ципа на якето си.

Но инстинктът го предпази да тръгне. Тримата мъже носеха дълги, светли шлифери и бяха без шапки. Нещо в решителната им стойка задейства подсъзнанието на Ейтан, когато те отвориха вратата на сградата и влязоха. После в другия край на улицата се появи зелено-белият нос на едно ауди, което бавно се насочи напред като хрътка, подушила дивеч.

Полиция. А тримата мъже са детективи от мюнхенското управление.

Докато съзнанието на Ейтан реагираше, откъм апартамента на втория етаж се чуха серия силни удари. По прозорците на осветената стая заподскачаха сенки като от подивяла горила в мебелен магазин. Прозорецът се счупи и един от детективите изхвърча с гърба напред през него, разперил ръце и крака. Той падна върху редицата храсти отдолу, изправи се със залитане и хвана главата си с две ръце, а после падна на колене.

По улицата отекнаха силни викове, а Ейтан скочи на беемвето си, ритна стартера и изскочи нагоре по стълбите. Едва не падна на тротоара, но изправи мотора и продължи по улицата, докато някъде зад него се чу писъкът на полицейската сирена.

Камил го беше изиграл. Знаеше го със сигурност. Ейтан беше използвал рокерската банда като подкрепа. А Камил просто се беше обадил на мюнхенската полиция.

Но откъде? От града? Не. Той отдавна го е напуснал. Може да е използвал телефон от кола или далечна улична кабина. Или пък е накарал някой друг да се обади в подходящия момент.

А накъде се е запътил сега Камил? Има два билета. Един за Лондон. И един за Кипър. Но ако Ейтан е прав, Камил току-що е дошъл от Лондон.

А Майк Даган е в Кипър…

Ейтан удари по кормилото на мотоциклета с юмруци и изкрещя в дъжда, който биеше в очите и лицето му. Натисна спирачките и се плъзна в обратен завой, който накара колите по улица „Франц Йосиф“ да запищят с гуми и да вият с клаксони.

Наведе нос до спидометъра и се насочи бясно към летището, за да изпревари собствената си глупост.

8.КипърНа другата сутрин

За пръв път от доста време насам Майк Даган се чувстваше щастлив.

Всъщност Даган не беше човек, който бързо се предава на меланхолията, но му трябваха месеци, за да се измъкне от психологическата черна дупка след половин година, прекарана в германски затвор. Не че агентите с военна стойка от полицията, разузнаването и контраразузнаването на Германия го бяха измъчвали или се бяха държали с него зле. Напротив, отнасяха се към него с професионално уважение. Защото въпреки мълчаливото му безразличие, те със сигурност знаеха за кого работи. Но човек, който е свикнал да обикаля Европа с всякакви мощни коли, не понася добре продължителното затворничество, пък било то в петзвезден хотел или в затворническа килия.

По пътя към мюнхенското летище Петер Хаузер беше разтърсил здравата българските наемници на КГБ със своето ауди. За негов късмет те бяха оживели, макар и доста сериозно ранени. Германците, които така и не можаха да свържат Петер с убийството на Мохамед Наджиз, го осъдиха заради нарушаване на правилата за движение и незаконно притежаване на оръжие. Осъдиха го на две години, които бързо намалиха на шест месеца, когато един безличен израелски служител от полицията подхвърли на своя германски колега, че в пресата може да изтече потвърдена информация за западногерманска фирма, която продава технология за химическо оръжие на Либия.

Даган бързо беше репатриран в Израел, където веднага трябваше да се подчини на заповедта да бъде „сапунисан“ здраво от Ицик Бен-Цион. Това обаче беше последвано веднага от благодарствено ръкостискане още преди Майк да е успял да каже на началника си да върви по дяволите. След това Бен-Цион му връчи чек, надвишаващ два пъти сумата на заплатите му за принудителния престой в затвора, което си е обичайно за служител, изчезнал безследно по време на акция, попаднал в плен или в чужд затвор.

Веднага след това другарите на Майк от АМАН му организираха благодарствен купон, защото е спасил екипа си и е показал неповторима смелост. Във всяка друга държава за подобна служба биха му дали медал, на който да се порадва насаме, а после да заключи в сейфа на командира си. Но в израелската армия има само три награди за храброст, а за да получиш някоя от тях, би трябвало сам да разбиеш вражески танков батальон, докато спасяваш другарите си.

Но това нямаше значение за Майк. Той не искаше медал. Искаше да хапне нещо различно от салам и черен хляб, да си полегне, без да му се налага да наблюдава вратата, и да подиша чист въздух.

В Ларнака получи всичката храна, жени и кислород, от които се нуждаеше.

Назначението беше великолепно. По-хубаво от мечтите на който и да било агент и ако Майк не беше се преместил в Мосад, никога нямаше и да го помирише. Идеята на АМАН за назначение по избор е касиер на публичен дом в Порт Саид, та агентът да брои руските моряци, които слизат на брега. Цивилните от Мосад обаче имат космополитно въображение. Майк не напусна АМАН, за да търси подобен лукс. Направи го, защото старият му екип беше минал в историята, а той не искаше да работи без тях даже минута под ръководството на Бен-Цион. Всъщност той щеше да се оттегли изобщо от Играта, ако един негов чичо не беше го убедил колко приятно е да се работи за цивилните.

Кипър беше идеално местенце. Толкова наблизо, че си почти у дома. Като че ли израелското слънце достига дотук, сградите са от същия камък, хълмовете са покрити със същите избелели храсти. Здравата диета от сувлаки и кола лесно заменя шашлика (макар че прикритието му забраняваше да яде фалафел и хумус, които, естествено, могат да се намерят и тук). Освен това, ако искаш да се правиш на местен, трябва да консумираш съответстващата порция узо и арак. А ако си позапушиш ушите, гръцкото бърборене може да ти заприлича и на иврит.

Майк произхождаше от семейство на религиозни американски евреи и в Израел винаги носеше плетена кипа на главата си и спазваше религиозните закони. Но религиозните израелски агенти са под хатара — специално изключение, — докато са в чужбина, и затова не са длъжни и там да спазват религиозните забрани. Точно това винаги предизвикваше хладна усмивка у Майк. Значи, ако караш кола по време на шабат, може да бъдеш осъден за богохулство, но даже и на Йом Кипур нищо не може да ти попречи да убиваш в името на държавата.

Най-интересната забрана по отношение на настоящата му задача се отнасяше за жените. Кипърските плажове са пълни с жени, много от които от еврейски произход и даже израелски момичета, дошли на почивка. Но Майк имаше инструкции да създава връзки само с чужденки от нееврейски произход — французойки, немкини, британки, италианки. И той използваше американския чар и русата си красота, за да ги сваля с мъченическа всеотдайност. Наричаше тази заповед НОЧ — неосветено чукане.

Майк Даган работеше в пристанището на Ларнака под името Мич Енглър, грък от американски произход, собственик на водни таксита и сухопътен транспорт чрез фирмата си „Стил Уотър ООД“. Беше на около тридесет години, дребен, с момчешки вид и открито, приятелско държание. Хобито му през свободните от работа часове беше да сваля мадами и аматьорска фотография. Пътуваше често надлъж и шир из гръцката част на острова, имаше много приятели и познати както сред кипърците, така и сред чужденците. Държеше се свободно и щедро и винаги разполагаше с пари от някакъв фонд, „наследен“ от богатата му и голяма калифорнийска фамилия.

Кипърците са свикнали да работят с чужденци и „Мич“ въртеше целия си бизнес на английски, което си беше истинско облекчение за онези, на които можеше да се наложи да слушат ужасния му гръцки език. Типично по американски, когато не можеха да го разберат, той просто повтаряше грешно изречената дума на по-висок глас. Но в Ларнака го харесваха, а на улица „Атина“, близо до пристанището, всички го познаваха като Янкито.

Седалището на бизнеса и резиденцията на „Мич“ беше двустайна едноетажна каменна къщичка в края на един от дългите дървени пристани, които навлизаха в плитчините на ясносиньото пристанище. Редици от полюшващи се бели лодки се простираха отстрани на офиса му като извита огърлица от перли. Самият пристан беше покрит с навити омаслени въжета, избелели платна, блестящи петролни варели и купища разноцветни найлонови туби, затрупани с рибарски мрежи. Местните лодкари не са богати, но импровизираните им поправки все пак поддържат флотата на вода. Средиземноморското слънце действа като естествен чистач на боя и затова капитаните и екипажите непрекъснато поправят и боядисват дървените си лодки. Кипърците не могат да си позволят моторници от фибростъкло като тази на „Мич“. Най-употребяваните бои освен бялата са яркосиньо и червено, поради което пристанището на Ларнака прилича на обедняла френска флотилия.

„Мич“ притежаваше две бързи дървени моторници, които приличаха на бостънски китове с издигнатите си дървени мостици и метални мачти. Обикновено ги даваше под наем на лицензирани тур-оператори, фирми или леководолази. Ако клиентът го „интересува“, той лично управляваше лодката.

Но не беше изпратен в Ларнака, за да подкрепя израелската икономика чрез морската търговия. Сто и осемдесет метрови фериботи правят ежедневни рейсове насам от Бейрут или Джуниех, в зависимост от това къде валят по-силно артилерийските снаряди. Палестинци от ООП и всичките й фракции, бойци на „Амал“, фанатици от „Хизбула“ и арабски разузнавачи от Ливан, Сирия и Ирак използват ферибота като експрес, който да ги изведе от зоната на войната. „Мич“ се опитваше да снима всички от тях, без да ги подбира.

Задачата му беше доста проста, тъй като от него не се очакваше да идентифицира определен обект, освен ако не му наредят. Малкият, страничен прозорец на спалнята му гледаше към пристана на ливанския ферибот и се намираше на разстояние сто и петдесет метра от него. Двойните дантелени завеси на практика скриваха напълно огромния обектив на 1 200-милиметровия „Никон“, монтиран зад тях, а фокусът беше нагласен върху точното място, където големите фериботи винаги спускаха трапа и пасажерите слизаха по него един по един. Много удобно.

Най-хубавото от всичко беше, че на Майк не му се налагаше да се прибира тайнствено в спалнята си всеки път, когато пристига фериботът. Апаратът беше автоматичен, изработен с пластмасов механизъм, за да е тих, и можеше да се активира от над сто метра разстояние. Майк винаги държеше в джоба си пусковото устройство, приличащо на тънка свирка-ключодържател. Можеше да се излежава навън върху шезлонг, да си пие узото с някой клиент и въпреки това да снима всеки от пасажерите на ферибота, докато весело върти ключовете, около загорелия си пръст.

„Мич“ беше известен като фотограф аматьор. Той често снимаше лодките на местни свои приятели и после им подаряваше големите цветни снимки. Но за ферибота използваше само черно-бели филми. В Управлението ги предпочитаха заради голямата разделителна способност. Нощем използваше филм на „Кодак“ 3200 АСА, който даваше добри резултати, тъй като кеят беше осветен с редица ярки крушки.

Никога не проявяваше черно-белите снимки. Докато офисът му беше подозрително изпълнен с цветни снимки на морски вълци, рибари и редици боядисани лодки, както и портрети на местни хубавици, там не можеше да се види и една черно-бяла снимка. Тези филми се промиваха нощем, негативите се изсушаваха и прибираха. Веднъж седмично той ги носеше в Никозия, където ходеше да си внася в банката спечелените за седмицата пари, застрахователни полици и данъчни фактури. Там ги оставяше в тайник за получател, когото не познаваше. Ако се налагаше да получи специални инструкции — например да се концентрира върху определен морски съд, — те пристигаха в пощенската му кутия кодирани в едно от честите, досадни и горчиви писма от „майка му“ в Санта Барбара.

Това беше великолепен живот — екзотичен, изпълнен със слънце, секс и с лек вкус на опасност, но почти без риск в сравнение с предишните му назначения. Беше инструктиран да води отворен живот, да ходи по купони и да държи ушите си отворени. И тъй като той се подчиняваше на тези заповеди, бизнесът му с водните таксита процъфтяваше. Разбира се, не можеше да задържи печалбата за себе си, но имаше разрешението да разполага с парите, стига да поддържа стриктно счетоводство и да прилага фактури за всички необходими му разходи. Да, това беше наистина „мечтата на агента“. Ако не беше заплатил за тази си работа с половин година затвор, можеше и да се почувства виновен пред другарите си.

Тази сутрин, макар още да нямаше осем, Майк Даган закъсняваше. Трябваше да отиде до Никозия, където имаше работа за цял ден, и да се върне навреме за срещата на вечеря с една девойка от Франция на име Габриел, чиято невероятна коса, зелени очи и тяло на тенисистка обещаваха нещо повече от десерт с локум и сладолед. Никозия се намира само на петдесет километра, но пътят е планински, а банките са отворени само до обяд. А освен внасянето на парите трябваше да плати няколко застраховки и най-важното, да остави филмчетата в точно определен час.

И на всичкото отгоре беше обещал на Нико Ставропулос, собственика на бар и грил „Еленика“ на улица „Зенон Китиос“, една панорамна снимка на манастира „Ставровуни“. Нико не вярваше, че „Мич“ може да снима грандиозната панорама, като използва стойката на фотоапарата си и завърта леко обектива. Тази снимка щеше да украси цялата стена зад барплота. Манастирът се намираше доста встрани от пътя към столицата, но Майк беше решил да изпълни обещанието си, както и всички останали задачи за този ден.

Беше останал буден до среднощ, за да промие шест ленти. С възобновения ракетен и артилерийски дуел между мюсюлмани и християни в Бейрут фериботният трафик през тази седмица се беше превърнал в печелившо предприятие за гръцките капитани. Митничарите в Ларнака бяха известни с мързела си и кой знае колко тона палестински оръжия и амуниции бяха намерили място на борда на ферибота. Майк беше снимал всички рейсове. Но аналитиците в Тел Авив щяха да дешифрират значението на снимките му.

Майк се избръсна и изкъпа набързо, облече тениска и джинси, обу чифт маратонки и изгълта нескафето си. Облече американското си кожено яке и преметна каишката на кожената чанта през гърдите си. Бюрото му беше покрито с купища документи, но понеже нямаше време да ги сортира, напъха всички в чантата заедно със сгъваемата стойка и един от фотоапаратите си. Грабна четири цветни филмчета „Фуджиколор“, защото искаше синьото и зеленото да излязат естествени. После бързо излезе и заключи дървената си врата с големия катинар.

Металната му пощенска кутия вече преливаше от пощата, получена вчера, но вместо да прегледа писмата, той само прибра всичко в джоба си. Снощната телеграма от Ейтан, пусната от международното летище в Мюнхен, остана незабелязана и потъна в джоба неразтворена заедно с всичко останало.

За дългото пътуване Майк избра вярната си „Веспа“, която би изненадала приятелите му в миналото. Той си имаше и „Сузуки“, но когато човек иска да стигне накъдето е тръгнал, без механични повреди, по-добре да използва италианското товарно конче. Сложи белия мотористки шлем на главата си, запали двигателя, вдигна подпорите с крак и подкара от пристана към града. Теона Мелтис, дъщерята на рибаря, му извика „Ехо, Мич!“, а той изкрещя „Всичко хубаво“ в отговор, докато прелиташе край нея.

Крайбрежната улица „Атина“ вече гъмжеше от хора. Мич профуча в хладната утрин, развял полите на якето си. По навик погледна назад, а после зави рязко вляво по „Зенон Китеос“, а после отново вдясно по „Ерму“, откъдето се насочи право на север, а после отново на запад към Пирга и планините.

За Майк карането беше нещо като медитация. Единственото време, когато си почиваше напълно. Като че рефлексите освобождаваха ума му — факт, който беше открил още когато беше на шестнадесет години. Разбира се, че този единствен начин да постигне пълно спокойствие го беше накарал да обикне мотоциклетите, колите, бързите моторници и дори самолетите. Колкото по-бързо се движеше, колкото пътят ставаше по-труден, толкова по-добре се чувстваше.

Вече се движеше по пътя извън града, когато постигна състоянието, което обичаше. Слънцето от изток го заслепяваше дори и зад тъмните очила, а ароматът на цъфналите кипърски дървета и поля го освежи и изпъди соления мирис на море от ноздрите.

Бръмченето на двигателя на веспата извика спомена за други двигатели, коли и места, а те донесоха спомени от миналото — лицата на Ейтан Екщайн, Серж Самал, Тамар Шошани. Това не беше необичайно, защото едва ли минаваше ден, в който да не мисли за тях. Липсваха му всички, защото макар самотната му задача да беше лека, никога вече нямаше да усети кръвната връзка на приятелството от съвместното участие в смъртоносна мисия. В известно отношение сега беше по-добре, защото знаеше, че обичта е опасна в този вид работа. Точно обичта към другарите му го беше накарала да постъпи така спонтанно в Мюнхен — не задължението, честта или родината.

Серж беше мъртъв. Прочете за него в един британски вестник и беше го оплакал мълчаливо и в самота. Никой не дойде да го прегърне и утеши заради загубата на приятеля. Нямаше с кого да скърби заедно. Но за своя изненада му беше много по-мъчно за Ейтан, защото знаеше, че раненият капитан и Серж са като сиамски близнаци. Тамар сигурно също го е приела тежко, независимо къде се намира. Чудеше се дали тя още не се прави някъде на Ети Данцигер, скитащата художничка, въоръжена с „Берета“.

Беше се видял с Бени Баум в щаба на АМАН в Тел Авив, преди да преместят Управлението за Специални операции в Йерусалим. Баум изглеждаше неудържим, но Майк знаеше, че по-възрастният мъж е емоционален „портрет на Дориан Грей“. Външният му вид не се беше променил, но някъде дълбоко в сърцето си Баум трепереше и ридаеше при смъртта на всеки от бойците си. От чичо й в Мосад, Майк знаеше, че Франси работи за АМАН в Кайро под прикритието на аташе в посолството. Франси сигурно също е понесла тежко смъртта на Серж. Всички знаеха, че тя го обича много. Смъртта нямаше да унищожи това чувство, а само да го превърне в скръбна пустота.

Майк, естествено, мислеше като професионалист за смъртта на Серж, но знаеше, че тя ще бъде подобаващо разследвана. През ума му не мина и мисъл за Амар Камил, защото той с удоволствие беше приел заключението, че терористът е мъртъв. Изобщо не знаеше за Цви Пърлман, тъй като смъртта на Хари Вебер не беше попаднала в нито един вестник освен „Ню Йорк Поуст“. Представяше си как Цвика учи в Нюйоркския университет и вероятно предизвиква скандали на всеки изпит.

Движението по планинския път беше съвсем рядко тази сутрин и Майк внезапно помисли, че е изпуснал отклонението за Пирга. На югозапад виждаше извисяващия се връх на Ставровуни, откъдето скоро щеше да снима панорамата, с която ще спечели баса си с Нико. После почти веднага се появи разклонът и Майк навлезе в завоя. Гумите изхвърлиха назад дребни камъчета от настилката. Потънал в мислите и спомените си, не беше забелязал зеленикавия микробус фолксваген, който го следваше отдалеч по целия път от Ларнака.

Мина през центъра на малкото селище с добре подредени маслинени горички, като че посадени нарочно, за да напомнят на израелеца корените му. Беше близо до шосето Никозия-Лимасол, когато сви наляво по стария път, а после отново наляво, за да се изкачи до Ставровуни. Сега щеше да започне удоволствието. Върхът се издигаше над него с бялата качулка на манастирската камбана, която се появи първо отляво, а после отдясно, заедно със завоите по пътя, който заобикаля дълбоките урви на планината. Далеч надолу на югоизток заливът Колопос на Ларнака му напомняше изгледа към Средиземно море от хълма Кармел в Хайфа. Скоро плавните завои станаха остри и Майк поклати глава пред колонизаторския снобизъм на британците, заради който му се налагаше да минава съвсем вляво на асфалтовия път, почти по ръба над стометровите пропасти с остри скали. Липсваше мантинела, а нямаше как да се прилепи към отвесната стена, която се издига вдясно.

Спомените за операция „Флейта“ и стария екип потиснаха настроението му. Затова Майк насочи мислите си към Габриел. Беше се запознал с нея на плажа, сигурен, че е „безопасна“, защото я избра случайно и спонтанно. Никога не се срещаше с момичета, които сами правят първата стъпка — стандартна професионална политика. След това се бяха срещали веднъж на обяд, но сега Майк чувстваше, че тази вечер ще стане каквото ще става. Опита да си я представи, да извика в ума си лицето и тялото й. Представи си как я държи за ръка вечерта, връщайки се към дома си откъм града. Двамата са затоплени от танците в „Златен бряг“. После тя е в малкия му хол, светлите й очи блестят, отдръпва чашата с вино от устните си и го целува. Простата бяла блуза се смъква от загорелите й рамене, дългите крака се увиват около кръста му… Той се размърда върху седалката на веспата. Нещо, някакъв инстинкт, звук от друг, по-мощен двигател, го накара да извърне глава в мига, когато тъпият нос на микробуса фолксваген блъсна калника му.

Той изви силно вдясно, пресече тесния път и изскочи върху банкета.

— Да ти го начукам! — изкрещя на родния си американски английски, но беше сигурен, че ще се измъкне, ако продължи да кара близо до скалите и позволи на този идиот да го изпревари. Но паниката го обхвана мигновено, защото усети как чудовището продължи подире му, а зеленият нос се насочи към него и го блъсна. Притисна крака му към собствения му мотоциклет. Ръмженето на двигателя го оглуши, а той вече се превърташе във въздуха. Чу стърженето на метала в камъните, а коженото му яке се разкъса от острите скали, в които се удари главата му. Причерня му.

После отвори очи. Лежеше на гръб и небето отгоре беше светлосиньо. Очите го заболяха, а пред погледа му се спусна тъмна, солена завеса. Примигна да я отхвърли. Не можеше да мръдне краката си.

Но беше жив. Щеше да оживее.

Погледна надолу. Виждаше само един от краката си. Бялата маратонка сочеше към небето. Не знаеше къде се намира левият му крак, но смяташе, че е под него, свит или счупен под тялото му. Левият му лакът лежеше върху нещо твърдо, но дланта му като че висеше в празно пространство. Намираше се на самия ръб на пропастта.

Той изви глава наляво и отново примигна да изчисти течността от очите си. Веспата не се виждаше никъде. В края на пътя се показваше само едно колело, което се въртеше върху металния си вал.

Погледна отново надолу към крака си. Чуваше бръмченето на двигателя на зеления фолксваген, паркиран някъде наблизо. Трудно му беше да се съсредоточи, но видя фигурата, пристъпваща бавно към него. Блестеше от слънцето и кръвта в очите му.

Фигурата се спря над него. Не можеше да фокусира лицето й, но почувства някакво облекчение, когато мъжът се наведе и ръцете му се протегнаха. Сигурно, за да му помогнат. После дойде болката. Разкъсваща, пронизваща тялото му като разтопена лава. Мъжът беше хванал чантата на Майк и я дръпна жестоко, оставяйки главата му отново да се удари в камъните.

Когато болката утихна малко, Майк отново отвори очи. Видя писмата си хвърчащи от две ръце като карти, раздавани от крупие. После шумоленето спря. Нещо се разкъса. Последва миг тишина, докато мъжът местеше очи по гланцовата хартия на телеграмата. А после внезапно се разнесе глас на немски:

— Ще те направя на луд, господин Екхард. Да видиш какво значи да те преследват.

Екхард? Немски? В този миг Майк беше съвсем сигурен, че сънува. О, да, сигурно е ужасен кошмар, защото случващото се не би могло да бъде „завърналото се минало“. И освен това той не е Екхард и никога не е бил Екхард. Но не, гласът изобщо не говореше на него. Той се обръщаше към онова развяващо се парче хартия. Хартията, която сега беше смачкана на топка и хвърлена по вятъра.

Сега лицето се надвеси. Вече можеше да го види. Къдрава русолява коса, квадратна челюст, белег. Сърцето му подскочи, защото очите блестяха в цепнатините си с позната ярост. Твърде позната, защото знаеше, че и собствените му очи се присвиват така, когато извършва нещо много лошо. Сега гласът говореше на него. На английски.

— Това е заради Джамайел — прошепна той.

— Кой, по дяволите, е Джамайел? — опита се да изрече Майк, но от устата му не излезе звук. А после чу острото изскърцване на кожа по камък и ритникът го блъсна. Вятърът засвири в ушите му, той стисна очи и започна да изрича „Шим-а-Исраел“ все по-бързо и бързо.

Чудеше се дали ще завърши молитвата, преди да се удари в…

Въпреки нарасналата горещина по обяд, мъжът който влезе в полицейското управление на улица „Архиепископ Макариос III“ в Ларнака, изглеждаше отпочинал и свеж като дипломат под чадъра на имунитета си и хладината на лимузината. Беше висок и строен, къдравата му червеникаворуса коса — току-що подстригана. Скъпите слънчеви очила с рогови рамки почиваха върху остър прав нос над сериозно свитите устни и здрава челюст. Беше облечен в еднореден светъл ленен костюм върху бяла риза и не много тъмна синя раирана вратовръзка. Панталоните падаха меко върху чифт шоколадови на цвят английски обувки.

Лицето на мъжа не беше загоряло, като че ли прекарва повечето от времето си на континента, но кожата му притежаваше здравия блясък на спортист. Лявата ръка почиваше спокойно в джоба на панталоните, докато другата беше подпряна с лакът върху дясното бедро на прехвърления върху коляното на левия крак. От бялата му цигара се издигаше панделка дим.

Амар Камил беше изкачил грациозно широките каменни стъпала на входа, като направи път на двамата полицаи, които водеха към чакащата камионетка хванатия преди малко крадец на дребно.

След това продължи да се изкачва и спря пред затрупаното с документи бюро в главната зала. Стар вентилатор и малък сребърен хотелски звънец намекваха, че от местната полиция не може да се иска да бди по всяко време. Бюрото беше високо и голямо, а младият сержант зад него явно беше седнал на по-висок стол, защото погледна оттам към Камил като кавказки бюрократ.

— Добър ден — каза на гръцки Камил, когато приближи бюрото.

— Добър ден, сър — отвърна на английски сержантът. Носовото произношение на чужденеца предполагаше, че е англичанин. Защото със сигурност не приличаше на кипърец.

— Бих искал да говоря с отговорника ви, ако обичате. — Камил премина направо към въпроса на английски със средиземноморски акцент, което отново накара сержантът да повдигне вежди.

— Отговорника ли?

— Вашият капитан.

— Аз съм… Той обядва.

— Ще му направя компания — каза Камил и извади от вътрешния си джоб малък кожен портфейл. Показа го до лицето на сержанта отворен, а след това го затвори и прибра отново.

Сержантът го изгледа за миг, преценявайки важността на непознатия документ със златни еврейски букви върху тъмносин фон в сравнение с опасността да прекъсне почивката на капитан Димитрис Лордос. Той вдигна пръст с молба за търпение, вдигна слушалката на стар черен телефон и набра три цифри.

Последва разговор на гръцки, съжалително свиване на рамене пред слушалката и притеснена усмивка към Камил.

— Идва — каза му сержантът.

Мина цяла минута, през която Камил стоеше и пушеше. После се отвори вратата към фоайето и Димитрис Лордос влетя вътре.

Изглеждаше колкото висок, толкова и широк, с блестящо, плешиво теме и черни, остри мустаци, краищата на които блестяха от капките узо. От отворената му синя риза с петна от пот се подаваха гъсти косми, но капитанът си беше направил труда да се представи официално, облечен в тъмносиньото си сако.

— Лордос! — изрева капитанът името си и се качи на нещо като дървена платформа зад бюрото. Подпря се на длани върху плота, като разбута документите и с това накара сержанта да трепне, а звънчето да дрънне.

Камил не помръдна. После бавно вдигна ръка и свали тъмните очила, сгъна ги и предложи на капитана дулата на леденозелените си очи. Позата на капитана малко се смъкна, като че вятърът е напуснал част от платната му.

— Йерушалми — каза Камил. — Йоси Йерушалми.

— Документите.

Камил извади паспорта си отново, но го задържа близо до себе си, така че Лордос трябваше да се пресегне. Беше стиснал нетърпеливо устни, за да подскаже на капитана, че няма нужда да иска повече доказателства за самоличността му. Лордос огледа документа и му го върна.

— С какво мога да ви помогна?

— Можем ли да поговорим насаме?

— В момента съм в обедна почивка. Седнете да…

— Не мога да чакам, капитане. Може би ще трябва да се обърна към началника ви.

Лордос вдигна ръце и се предаде с неудоволствие. Избърса капчиците от мустака си.

— Елате.

Капитанът отново блъсна вратата, а Камил заобиколи бюрото и го последва бавно, за да накара полицая да го чака при вратата. Влязоха в голямо помещение както в повечето градски полицейски участъци по света. Като че ли съществува някакъв Стар завет на детектива, в който още в главата „Сътворение“ се казва: „И работното ти място да изглежда така…“

Редици от издраскани дървени бюра бяха подредени край стените като катедри в черква с лице към големите прозорци с метални рамки в отсрещния край на помещението. Стъклата бяха посивели от дългогодишен тютюнев дим. Два големи вентилатора караха стотиците документи по бюрата и древните пишещи машини да танцуват, защото сигурно трябва още много време, докато кипърците се предадат на компютрите. Черни телефони от средата на века звъняха с различни гласове. Стените бяха със стандартния синкав цвят, а под дъските за непрочетени кой знае откога пожълтели съобщения се мъдреше нещастна джунгла от поизсъхнали растения.

Полицаите, униформени и цивилни, бяха само мъже. Носеха тъмносини сака с бели колани и кобури или евтини синтетични сака над издуващите гърдите им пистолети. Всички седяха на дървените си столове, изпънали крака върху бюрата или кошчетата за боклук и нито един от тях не беше облечен в бронирана жилетка. Като че ли с това показваха ясно, че тук правилата забраняват каквато и да било стрелба.

Типично по средиземноморски, този център на южнокипърските криминални следователи приличаше на селски пощенски клон. Единствените жени бяха две проститутки с къси поли, седнали върху дървена пейка. Те бяха обградени от петима служители и по говора на мъжете и кикотенето на жените Камил разбра, че разговорът не е съвсем служебен. В помещението миришеше на агнешко месо, козе сирене, маслини и евтин тютюн.

Камил спря веднага след вратата, откъдето огледа бавно помещението и дръпна дълго от цигарата си. Увери се, че Лордос също е спрял и се е обърнал да го погледне. След това позволи на лека, иронична усмивка да се появи върху устните му.

— Насам, ако обичате — повика го капитанът сред звъна на телефоните и тракането на машините. Отвори олющена зелена врата вляво и направи знак на Камил да влезе.

Кабинетът на капитана беше достатъчно просторен с теракотен под, отчасти покрит от овехтял персийски килим. Но създаваше чувство на клаустрофобия вероятно заради високите процепи в стената, които заместваха нормалните стъклени прозорци. Камил реши, че тук някога трябва да е имало тоалетна.

Лордос пристъпи бързо за фигурата си зад бюрото, покрито с папки полицейски доклади и поставени в рамки портрети на всеки от шестте му братя и сестри, съпруга и осем деца. Голяма чиния с полуизяден обяд от месо, сирене и гарнитури лежеше пред него. Във високата чаша имаше мъглива течност.

— Моля — посочи капитанът един стол, а сам седна върху собствената си тапицирана реликва.

Камил затвори вратата. Пристъпи напред и застана пред бюрото.

— Капитане, аз съм шеф на сигурността в израелското посолство в Никозия. Дошъл съм тук, за да поискам помощта ви в извънредно деликатна държавна задача.

Лордос бръкна в чекмеджето и постави втора чаша върху бюрото. Наля малко от мъгливата течност и подаде чашата на Камил. После чукна своята в неговата чаша и отпи огромна глътка. Камил, колебаещ се дали следващата му постъпка ще го постави в приятелско или подчинено положение, реши също да отпие. Течността беше доста силна и определено сладникава. Той остави чашата.

— Моята служба е доста разтревожена за живота на един израелски поданик, който живее в Ларнака.

Лордос погледна Камил, без да показва никаква реакция. Даже не мигна. Камил реши да седне. Дръпна дървения стол и се настани леко в края му, така че лицето му да бъде по-близо до събеседника.

— Този господин — продължи Камил — извършва някои задачи за посолството. Нека речем, че работи като пощальон. По моите инструкции и предвид многобройните жители от арабски произход в града ви той се държи достатъчно прикрито.

Лордос продължи да гледа Камил, но все още не показваше никакъв интерес и даже беше започнал да отчупва от едно от хлебчетата си.

— Същият този господин — настоятелно повиши глас Камил — трябваше да се появи в нашата служба в Никозия тази сутрин точно в девет часа. От вчера обаче той не отговаря на телефона. Нито пък го открих, когато посетих лично дома му преди по-малко от час.

Тук Лордос най-накрая показа искрица интерес, защото този израелски чиновник говореше за нещо по-сериозно от някакви пиянски моряшки убийства. Лордос извади пакет местни цигари без филтър, облегна се и запуши.

— Как се казва този човек?

— Даган — отвърна Камил. — Майк Даган.

Лордос се взря в Камил, а после сви колкото успя по-равнодушно раменете си.

— Не познавам този човек. — Капитанът започна да оправя измачканата си риза, показвайки, че срещата е към края си.

Амар разбра, че тук ще срещне много по-големи трудности, отколкото беше очаквал. По ирония на съдбата кипърците някога бяха явно произраелски настроени. Само преди петнадесетина години подобно заявление би предизвикало такова раздвижване, като че ли е заплашен държавният им глава. Но арабските пари бяха успели да обърнат местните симпатии до такава степен, че повечето кипърци сега бяха привърженици на палестинците.

Току-що убил лично Даган, Амар беше пристигнал в полицейския участък с пълното съзнание, че стъпва върху хлъзгава почва. Колкото и ужасни и неочаквани да бяха уменията му, включително политическите и лични мотиви, той поемаше подобни загряващи кръвта рискове, които изискваха върховни тактически умения, за да може да ги изпълни. Беше като парашутист, който се връща отново и отново за скок пред бръснещия вятър на отворения люк на самолета.

Но тук най-нахалният му ход беше заплашен от неочакваната реакция на този полицай. На Лордос явно не му пукаше за тези нахални евреи! Амар трябваше да направи бързо нещо, с което да оживи тази мързелива, отегчена риба.

Той се изправи.

— Сър, на вас това може да ви изглежда нещо обикновено. Но ви уверявам, че нашата тревога се дължи на факти, които могат да засегнат вашето управление.

Лордос му хвърли поглед, който казваше: „Изобщо не разбирам тъпия ти английски“ или „Давай, тъпанар такъв! Опитай се да ме впечатлиш.“

— Ако ми позволите да се обадя в посолството си, те може да ми разрешат да споделя тази информация с вас.

Лордос сви рамене и посочи телефона. Докато Камил набираше 02–445195 в Никозия, капитанът направо се зае да си довърши обяда.

Една секретарка от посолството отговори и Камил започна да разговаря свободно на иврит, като й задаваше съвсем обикновени въпроси за продължаването валидността на паспорт. После повиши тон и започна да се заяжда заради неподходящите приемни часове на посолството. Накрая направо викаше по телефона. В края на краищата тресна слушалката и изигра бавно успокояване.

Чувстваше, че Лордос го гледа, а и разговорите от другата страна на стената бяха затихнали до шепот, за да могат полицаите да подслушат какво става.

— Извинявам се — каза Камил. — Трябваше да убедя генералния консул.

Лордос беше зяпнал, а по мустаците му имаше трохи.

— Добре, капитане. Ето каква е работата — заговори отново Камил и се приведе тайнствено напред. Капитанът му предложи цигара, но той не му обърна внимание. — Тази информация е строго засекретена от нашите разузнавателни служби. Но тъй като тук сме под ваша юрисдикция, нямаме друг изход.

Лордос отпи от узото, без да отлепя очи от Камил.

— Ние мислим, че Майк Даган вероятно е жертва на опит за убийство. Считаме така, защото в чужбина действа едно лице, чиито следи изгубихме.

— Какво ли… Кой е този човек?

— Той е известен германски терорист, бивш член на бандата „Баадер-Майнхоф“, сега действащ като убиец на фракцията „Червена армия“.

— И той може да е в страната ми? — попита Лордос и от челото му капна капка пот.

— Да.

— Кой е този човек?

— Името му е Адолф Штаркер — прошепна Камил. Измисленото от Амар име беше добре запомнящо се. — Сигурен съм, че сте чували за него. Но пътува с фалшиви документи като господин Тони Екхард. Ние знаем, че задачата му е да убие Майк Даган.

Лордос се изправи. Завърши с оправянето на ризата си и тръгна да се разхожда из стаята. Германски терорист. Известен при това? Никога не беше го чувал, но това можеше да му помогне. Да. Съдът вероятно ще го освободи, защото на никой не му се иска тълпи от леви терористи да започнат да взривяват кипърските самолети, за да накарат да го освобождават от затвора. Но хващането му? Това би била голяма заслуга на Лордос.

Амар видя промяната в държанието толкова ясно, както блясването на лампа в тъмен килер. Разбра, че почти е успял.

— Ами този ваш господин Даган? — попита Лордос. — Трябва да знам повече за него. — Сега наистина го искаше. За Амар беше съвсем ясно.

Камил се изправи. Изчака, загледан в ноктите си, като че се колебае.

— Добре, капитане. Виждам, че сте дискретен човек и мога да ви се доверя.

Лордос спря на място, горд от себе си, че е измъкнал от израелеца някаква важна разузнавателна тайна.

— Майк Даган работеше под прикритие. Разбира се, не мога да ви съобщя истинското му име. Но мога да ви кажа, че той е собственик на транспортна фирма, намираща се на кея. Казва се „Стил Уотър ООД“.

— Петракис! — изкрещя Лордос за един от подчинените си, забравил напълно, че е трябвало да бъде дискретен. През вратата влетя един дребен мъж, като че ли засмукан от гласа на капитана. — Кой е собственик на „Стил Уотърс ООД“? — попита той бързо на гръцки.

— Ами… Не знам — разтрепери се дребосъкът.

— Не знаеш? Пристанището е твой район, глупак такъв!

— Янкито — извика един глас откъм голямата зала.

— О, да! — възкликна Петракис, като че спасен от гилотината. — Мич, американеца. Фотографчето.

— Англър — обади се някой друг оттатък. — Мич Англър.

— Веднага кола! — изкряска Лордос. — И намерете Константину, Тавелас и Никитас!

Внезапно капитанът така се разбърза, че Камил разбра, че няма да има време да остане и да се увери в успеха на този идиот.

— И капитане — бързо изрече Амар, докато Лордос измъкваше браунинга от чекмеджето си и проверяваше пълнителя му. — Освен това ние мислим, че Даган е спирал някъде по пътя към Никозия. Може да е отишъл да се срещне с информатор близо до Ставровуни.

— Къде? — попита Лордос, докато прибираше пистолета в кобура и поставяше шапката си под ъгъл върху плешивата глава.

— Манастирът. Вероятно ще трябва да се провери и там.

— Петракис! — отново кресна капитанът на дребния полицай, който току-що беше тръгнал да поръча кола.

— Да? — отекна отговорът.

— Обади се в Пирга и ги накарай да проверят всички пътища около Ставровуни.

— Слушам, капитане.

Лордос вече беше при вратата. После се обърна и погледна Камил, който стоеше по средата на стаята, леко объркан от постигнатия резултат.

— Я повтори името на германеца? — попита Лордос. — Името, което използва.

— Екхард. Тони Екхард.

Лордос изпъна рамене.

— Ако е тук, ще го открия.

— Сигурен съм.

— Благодаря за информацията.

— Аз ви благодаря.

— Ще ви държа в течение. Ста кало.42

— Шалом.

Амар остана сам в кабинета. Изчака момент, докато тропотът откъм общата зала затихна. Поклати глава и се усмихна. После излезе.

След по-малко от десет минути Камил беше на летището на Ларнака. Разбира се, той нямаше лимузина и беше паркирал микробуса фолксваген доста надалеч по улица „Вимихаилиди“. Затова взе такси.

След един час щеше да се качи на самолета за Кайро. Но преди това спря до обществен телефон и набра международен разговор с Тунис.

Като говореше на френски, той се представи като господин Теодор Клач и поиска нещо доста странно от шефа на радиостанцията „Ал-Кудс“.

— Моля ви се. Имам една любима коледна песен, която бих искал да бъде излъчена през следващите три дни в утринната програма…

9.КайроСъщата вечер

Ейтан имаше чувството, че ще припадне.

Беше застанал по средата на залата на летище „Хелиополис“ и гледаше към прашните плочи на пода. Вдигна ръце и видя, че пръстите му треперят. Не беше хапвал нищо от сутринта и липсата на захар в кръвта му караше тялото да натежава върху туптящото коляно и изморените крака. Вдигна бавно глава, видя една колона и направи три залитащи крачки вдясно, докато успя да посегне и да се подпре на хладния й камък.

За миг беше обграден от група туристи, които минаха покрай него като ято риби покрай скала по течението. Разговаряха и следваха някой, който викаше:

— Оттук, моля, оттук!

Шумът намаля и му позволи да поеме внимателно и по малко от топлия египетски въздух.

Отчаяно му се искаше да свали това тъпо кожено яке, но се боеше, че усилието ще го повали върху пода на летището. Черната му нарязана тениска беше потънала в пот и той знаеше, че стърчащата му коса е вече прилепнала върху главата му като долнопробна перука.

Беше пристигнал в Кайро без египетска виза и затова загуби цял час, докато накрая му позволиха да плати двадесет и трите американски долара, изисквани от западногерманските граждани за подобни спонтанни посещения на страната. На всичкото отгоре местните закони го задължаваха да обмени още 150 долара в египетски пари. Благодарение на кипърската полиция сега пътуваше без раницата си и без дрехи за смяна, останал само с мотористкото яке, документите си, пачката египетски банкноти, няколко долара и дойче марки.

Всъщност не му пукаше. Знаеше, че е в края на пътя си.

Едно малко момче мина покрай него с метла и чувал за отпадъци.

— Хей, момче — едва го повика Ейтан. Опита да се усмихне. — Ела.

Момчето се приближи с широка, искрена усмивка и блеснали очи. Очакваше да получи бакшиш. Ейтан бръкна с трепереща ръка в джоба си и измъкна няколко монети.

— Донеси ми нещо сладко за пиене, приятелче. Бързичко.

— Да, мистер! — Момчето хукна нанякъде, а Ейтан разтри пулсиращите си слепоочия с пръсти. Почти веднага пред лицето му изникна бутилка с оранжева течност. Той я изгледа, докато двете малки ръце свалиха капачката. Изпи я на един дъх.

— Още — каза той и отново бръкна в джоба си. Момчето хукна, без да чака, и този път Ейтан му даде цял паунд, когато изпи вече по-бавно и втората бутилка.

— Благодаря.

— Моля — отвърна момчето. То взе празните бутилки и парите си и изчезна.

Ейтан се почувства малко по-добре. Вече можеше да стои, без да се подпира. Дланта му беше мокра от изпотените бутилки и той избърса лицето си с хладната течност. Погледът му се проясни, но примигна силно на два пъти към фигурата, която се появи пред него.

Един египтянин в провиснал черен памучен костюм беше застанал на десетина метра от него. Мъжът носеше неголяма кафия върху главата си, пушеше цигара и оглеждаше залата за пристигащи пътници, държащ в ръката си малка правоъгълна бяла табела. Върху нея с дебел маркер беше написано име:

Ейтан почти не реагира освен с лека, иронична усмивка. Като застрелян в бой, който знае, че е умрял, и сега вече нищо не може да го учуди.

— Хей — извика Ейтан на мъжа. — Тук съм. — Той бръкна под десния край на якето си и постави палец в колана. Беше глупаво, разбира се, защото беше изхвърлил пистолета и ножа си в един канал извън мюнхенското летище преди полета за Ларнака. Но се чувстваше по-добре, когато едната му ръка е скрита.

Египтянинът се обърна и тръгна към него. Имаше тясно, открито лице с очила. Изглежда, беше чел, докато е чакал. Той се усмихна широко.

— Вие ли сте господин Екхард? — попита човекът, като че ли преди това стотици други са му отговаряли отрицателно.

— Може и да съм.

Мъжът отстъпи и се намръщи.

— Не сте ли сигурен? — последната дума излезе на срички заради акцента му.

— Ще ти дам два паунда, за да видя кожения ти колан — каза Ейтан.

Без да се замисли, египтянинът разтвори сакото си с две ръце и също огледа колана си, учуден защо ли този откачен чужденец се интересува от него.

Ейтан, доволен, че човекът не е въоръжен, му подаде банкнотите.

— Благодаря — ухили се отново мъжът. — Имам писмо за вас.

— Разбира се — изрече с изморено примирение Ейтан. Чувстваше се като смешен старик, въртян на малкия пръст от красива манекенка. Протегна ръка и взе малкия плик. Вътре имаше сгънат лист. Той го отвори и прочете единственото изречение, написано четливо на английски.

Ейтан едва не се изсмя. Саладин е един от най-жестоките арабски султани в историята. Герой за мюсюлманите заради войните, които е водил срещу кръстоносците. Веднъж поканил всичките си врагове в Кайро на мирни преговори. След като влезли в крепостта, всички били изклани.

По навик едва не унищожи писмото. Но после го прибра в джоба на панталона си.

— Чакам ви от дълги часове — каза египтянинът, явно с намек да получи очаквания бакшиш.

— Сигурен съм, че е така. Надявам се, че са ти платили.

— Платиха ми.

— Вярвам, че всъщност не си видял човека, който ти е дал писмото и табелката, нали?

— Писмото и инструкциите заедно с парите ми бяха предадени от един пиколо, господин Екхард.

— Естествено. Имаш ли други инструкции?

— Само да ви отведа където пожелаете.

— Може би в „Нил-Хилтън“?

— Само ако пожелаете.

— Естествено.

Ейтан огледа залата за пристигащи пътници. Вече беше почти празна. Изглежда, между полетите имаше достатъчно време. Терминалът много приличаше на „Бен Гурион“ в Тел Авив. Как му се искаше да е там, а не тук. Като че ли никой не ги наблюдаваше.

— Имаш ли кола? — попита Ейтан.

— Моето такси. Разбира се.

— Разбира се.

— Къде искате да отидем, господине?

— Искам да отида в Доки.

— О, това е доста надалеч.

— Да, знам.

— На другия бряг на Нил — каза египтянинът, като че ли нямаше мостове и трябваше да плува, понесъл Ейтан на гърба си.

— Знам.

— Ще бъде скъпо.

— Да вървим.

Излязоха от терминала към главния вход, където таксита, сервизни коли и автобуси свиреха с клаксони, но май никой не помръдваше. Като че ли вместо да сменят скоростите, египетските шофьори натискат клаксона си. Египтянинът поведе Ейтан към черно-бяло пежо, което беше паркирано върху тротоара.

— Нямате ли багаж, господин Екхард?

— Вече не.

Някакъв униформен пазач се беше облегнал върху колата и скучаещо пушеше цигара.

— Ще трябва май да платите за паркинг — каза шофьорът. Ейтан се вгледа внимателно в пазача. Беше каирски полицай.

— Колко?

— Десет паунда — каза полицаят почти без да го погледне. Взе египетските банкноти, докосна козирката си и се отдалечи.

— Много дискретно — каза Ейтан, докато се настаняваше в очуканото такси.

След няколко минути бяха на път по „Шари Рамзес“ в посока към Кайро. Разстоянието е само двадесет и пет километра, но при египетските шофьори и движение по пътищата Ейтан разбра, че може да пътуват и цял час.

— Имате ли нещо против да пуша? — попита египтянинът от мястото си. Наложи му се да се понадигне, за да види Ейтан, който се беше излегнал на задната седалка.

— Не, ако ме почерпиш — отговори Ейтан. Той взе цигарата „Голоаз“ от кутията на шофьора и се приведе напред, за да запали. После се отпусна отново и позволи на горещия вятър отвън да изсуши потната му глава. Още нямаше сили да се пребори с якето си.

— Обикновено, когато поставя надписа „специален“, таксата е осем паунд — каза египтянинът. Пропусна да сложи „а“-то за множественото число. — И понеже всъщност мога да кача четири души, всеки допълнителен плаща по три.

— Давай направо — подкани го Ейтан.

— Моля?

— Колко?

— Двадесет и пет.

— Чудесно. Искам да си почина малко.

Шофьорът разбра намека и млъкна. Ейтан облегна глава върху напуканата кожа на седалката. Слънцето залязваше бързо. Той погледна през прозореца към голата земя в покрайнините на Кайро, натоварените магарета и техните стопани, които качваха части от изоставени, изпочупени коли. Пълна подигравка за края на двадесети век. Същото, каквото правеха и палестинците от Западния бряг.

Той затвори очи. Тук за него нямаше нищо ново. Бил е в Кайро много пъти.

Преди Садат да пристигне в Йерусалим през 1977 година, обучаваните израелски агенти бяха тренирали уменията си по улиците на Тел Авив, Йерусалим и Хеброн. Ако отиваш на мисия в арабска страна, първо практикуваш в Израел, а после те пускат в морето.

Но мирният договор беше разтворил вратите на Кайро за новите екипи агенти, които трябва да научат арабския начин на живот. Първото посещение на Ейтан беше интересно. Второто — просто работа. По времето, когато обучаваше петата си група, той вече не харесваше египетската столица с тълпите от просяци, невъзможната транзитна система и очите на милиони гладуващи деца.

А днес направо я мразеше.

За миг усети гърлото му да се свива и към очите му се надигнаха сълзи. Той преглътна предателското самосъжаление и изсумтя към собствената си глупост. Наистина ли само преди седемдесет и два часа беше заминал за Мюнхен, подтикнат от егоистичното убеждение, че може да надхитри Амар Камил? За два дни планът му се беше обърнал с главата надолу. Сега изглеждаше, че целият свят се е вдигнал да гони самия него.

Току-що беше прекарал цял ден в задушната полицейска килия в Кипър…

Той пристигна в Ларнака от Мюнхен и буквално хукна от летището. Надяваше се, че Камил го мами, че всъщност не е тръгнал да убива Майк Даган. Но дори и когато скочи от таксито пред „Стил Уотърс“ и беше веднага арестуван от това говедо, кипърското ченге, продължаваше да се моли да не е закъснял.

Но когато в Ларнака му предявиха обвинение в убийство, не си направи и труда да попита коя е жертвата. Виковете му на ярост и мъка само накараха дебелия капитан да се усмихне.

Прибраха му вещите, закопчаха ръцете и краката му и го хвърлиха в празна бетонена килия в тъмното мазе под полицейското управление в Ларнака. Приличаше повече на животинска клетка, отколкото на арестантска килия. И наистина върху миришещия на урина под беше нахвърляна слама. Трима въоръжени пазачи бяха поставени да го пазят, но залавянето му се превърна в цирк за целия град. Всички полицаи, а не малко от жените и децата им дойдоха да видят убиеца.

Лордос слезе да започне разпита му и много се ядоса от непрекъснатите опити на Ейтан да обърне процедурата.

— Кой си ти? — попита капитанът.

— Какво се е случило с Майк? — отвърна Ейтан.

— Как се казваш?

— Имаш паспорта ми. Какво е станало с приятеля ми?

— „Приятел“ ли? Та ти си го убил!

— Аз ли съм го убил? Аз? Ти си позволил да го убият, идиот такъв!

— Името ти е Екхард. Но истинското ти име е Щаркер. Не си ли член на факцията „Червена армия“?

— Фракция, глупако! И кой ти каза тази глупост?

Това продължи часове наред. Ейтан се караше с Лордос, използвайки цялата си воля, за да разкрие вероятните доказателства, докато накрая успя да си обясни какво е станало. Изчака, докато докара Лордос до пълно съмнение. И тогава изигра коза си.

— Добре, капитане. Ще ти призная нещо.

— Да? — потекоха лигите на Лордос. Накара Ейтан да изчака, докато намери касетофон и го донесе долу в килията. — Давай. — Зад решетките на килията се бяха събрали десетина мъже. Всички те, включително и Ейтан бяха изтощени и от телата им течеше пот.

— Майк Даган беше израелски агент от разузнаването — заяви Ейтан.

— Добре! — плесна с ръце Лордос. — Сега вече напредваме!

— Донеси ми якето — каза Ейтан.

— Какво?

— Донеси го, ако не си толкова страхлив, колкото и глупав.

Капитанът нямаше избор. Коженото яке на Ейтан беше донесено долу и по негови указания разпориха подплатата му. Лордос седеше заедно с подчинените си и гледаше тъпо синия паспорт с емблемата на Министерството на вътрешните работи на Израел. Дълго време задушното мазе остана съвсем тихо.

— Както виждаш — заговори бавно Ейтан, — аз съм израелски гражданин. Така че едва ли бих могъл да бъда известен германски терорист, проклети идиоти такива!

— Тогава защо имаш и германски паспорт? — избухна Лордос, опитвайки да задържи изгубената си позиция, докато удряше с ръка по решетките.

— Защото имам двойно гражданство.

— Тогава защо паспортите са с различни имена?

— Защото при израелците е прието да сменят имената си с чисто еврейски. — Беше вярно, макар че в случая на Ейтан нямаше нищо общо с истината.

— Тогава кой е господин Йерушалми?

— Той е твоят терорист.

— Глупости. Той е шеф на охраната в израелското посолство в Никозия.

— Така ли? — саркастично му се присмя Ейтан. — Тогава защо не се обадиш в посолството, за да поговориш с него?

Лордос отново попадна в капана. Трябваше да поеме хвърлената ръкавица. Качи се в кабинета си и се върна след десет минути. Изглеждаше жалък. Ейтан едва не го съжали. Но в края на краищата и той се беше оказал не много по-умен от Лордос.

— Нямаше го. Нали? — попита тихо Ейтан.

— Никога не са чували за него — призна едва чуто Лордос.

— Добре, капитане — въздъхна Ейтан. — А сега, моля те, пусни ме да изляза оттук.

Лордос помисли само миг. После освободи останалите полицаи. Не им се искаше да си тръгват, за да не изпуснат последното действие на драмата.

— Марш на работа!

Всички хукнаха нагоре по стълбите. А Лордос заговори тихо на Ейтан.

— Не е толкова просто. Ти си единственият ми заподозрян.

Ейтан сграбчи решетките и веригите му дръннаха по тях. Опита да остане спокоен.

— Повярвай ми, капитане, разбирам положението ти. Всички ние бяхме излъгани. Обаче ако не ме освободиш, ще се постарая вашите вестници да научат, че си задържал израелски служител в килията, а си позволил на един терорист и убиец да се измъкне спокойно.

Лордос подръпна мустака си, а Ейтан затаи дъх. После капитанът взе решение, че за днес му стигат толкова неприятности.

— Ще трябва да платиш сериозна гаранция — каза капитанът.

— Добре.

— И ще трябва да се върнеш тук за… даване на показания.

— Обещавам.

— Петракис! — изрева Лордос. — Ключовете.

Задържаха раницата на Ейтан под предлог, че съдържанието й трябва да мине на лабораторна проверка. И сумата за гаранцията беше значителна. Ейтан поиска пълно описание на „Йерушалми“ и движението му из острова, но Лордос отказа категорично. Принуден беше да освободи израелеца, но нямаше намерение да му помага.

Все още кипящ от ярост и безсилие, Ейтан се върна на летището в Ларнака. Проучи разписанието на полетите и забеляза, че този ден са излетели само три самолета — за Мароко, за Атина и за Кайро. Изми се, успокои се, залепи върху лицето си усмивка и тревожно изражение и започна да разпитва по всички гишета дали „братовчед му“ господин Йерушалми се е качил на някой от самолетите днес. Непрекъснато повтаряше, че трябва да го открие, защото майка му била получила инфаркт.

Беше почти сигурен, че отговорът ще дойде от „Еджиптеър“ и така стана. Защото Франси Колн беше в Кайро и вероятно тя беше следващата „планета“ в списъка на Камил. Чака два часа до следващия полет. Не можеше нито да яде, нито да пие, нито да мисли…

Ейтан отвори очи. Таксито беше спряло, но от вида на сградите и наклона на залязващото слънце той разбра, че се намират едва в Абасия. Шофьорът беше слязъл от колата и надничаше с обгърнатото си в кафия лице в отворения прозорец вляво. Приличаше на джин от приказка за бедни араби.

— Защо спряхме? — попита Ейтан.

— Защото е фетир — отвърна египтянинът, като че ли Ейтан трябва да знае какво е това.

— Какво?

— Рамаданът започна, приятелю. Той е най-великият ни празник. Четвъртия Стълб на Вярата.

— А, да. — Ейтан разбра, че няма смисъл да го прекъсва. Човекът така или иначе щеше да завърши кратката си реч.

— Ние постим от изгрев до залез, за да съберем сили против злите духове.

„Само арабите постят, за да събират сили“ — помисли учудено Ейтан.

— Когато слънцето залезе — продължи египтянинът, — ние трябва да започнем фетир — да се нахраним добре и да пийнем.

— Аз бързам — заговори Ейтан строго, но се опита да не се ядосва. Вече не хранеше големи илюзии, че ще успее да спаси Франси. Като че ли винаги закъсняваше, а Камил беше разполагал с цял ден преднина. И въпреки това, заради собствената си съвест, трябваше да опита. — Сега не мога да губя цял час заради едното ядене.

Египтянинът се смръщи като обидено дете.

— Трябва да хапна нещо, приятелю. И право да си кажа, видът ти е такъв, че май и ти трябва да хапнеш.

Мъжът беше прав. Ейтан се нуждаеше от малко гориво. Едва можеше да мисли от пулсиращата болка в слепоочията си.

— А можем ли да ядем пътьом?

Египтянинът вдигна вежди.

— Не е правилно. — После обаче тупна с длан по вратата и се усмихна. — Но ще трябва. Какво искаш?

— Каквото ти избереш.

— Ще взема кебап в пита, баклава и кола. Става ли?

— Чудесно. — Всъщност звучеше страхотно. — Но по-бързо, моля те.

Египтянинът изгледа чужденеца с известно състрадание.

— Ще побързам. Но ти, приятелю, трябва да знаеш, че по време на Рамадана човек трябва да се прекланя пред вярата си. По време на Рамадана ние сме по-упорити и решителни. Задоволяваме глада си, както се полага.

— Ще се науча.

Египтянинът кимна и зачака.

— О — Ейтан бръкна в джоба си. — Колко?

— Десет паунда ще са достатъчни.

Ейтан му подаде банкнотите.

— Мимтааз. Прекрасно — каза египтянинът и се отдалечи.

— Харамия. Разбойник — прошепна си Ейтан.

След десет минути бяха отново на път. Ейтан беше изял сандвича и сега облизваше сладките кори на баклавата, останали по пръстите му. Чувстваше как силата му се възвръща, поизправи се на задната седалка и изпи от старовремската стъклена бутилка колата си.

— Пресечи по „Салех Салем“ — нареди той на шофьора. — „Рамзес“ и „Саид“ сега ще са претъпкани с коли.

Египтянинът се подчини и зави по „Шари Маша ел-Тарабиш“, за да стигне до „Салех Салем“. Щяха да избягнат задръстването в центъра, като заобиколят из покрайнините.

— Били ли сте тук и преди, приятелю?

— Веднъж или дваж.

— Ще изпуснеш панорамата.

Ейтан сдържа усмивката си. За него Кайро беше просто поредното градско бунище. Непрекъснатата миграция към града беше го претъпкала с бедняци. Липсата на квартири с годините беше станала критична, автобусите бяха претъпкани, задръстванията парализираха по-голямата част от града. Отпадните води се изливаха по улиците от повредената канализация. Всичко в Кайро си беше кално и обезцветено до сиво-кафява паста от смог и прах.

С минаването през „Салех Салем“ човек забавя навлизането и само вижда минаващото встрани от него объркване. Както е, когато се намираш върху федералната магистрала в Ню Йорк или на магистралата „Аялон“ в Тел Авив.

— Можеш да продължиш по нея чак до Ел-Рода — каза Ейтан. — А после ще пресечеш на север през острова и нагоре по „Ел-Маниял“.

— Имаш прекрасна памет — каза египтянинът.

— Да.

Когато стигнаха острова Ел-Рода, вече беше станало тъмно. Ейтан виждаше светлините на ресторанта върху каирската кула в „Гезира“.

— Завий наляво и пресечи „Ел-Гамаа“.

Ориентацията на Ейтан накара шофьора да се понамръщи, защото не можеше да си играе на водач пред толкова знаещ чужденец. Пресякоха моста към покрайнините на „Доки“, но Ейтан дори не забеляза красивите корабчета, които минаваха под тях, изпънали триъгълните си платна по вятъра над леко развълнувания Нил. Когато стигнаха на първото кръстовище от другата страна, той каза на шофьора да спре.

— Можеш ли да ме изчакаш?

— Винаги мога да чакам.

— Не знам колко време ще ми отнеме.

— Само Аллах знае.

Ейтан му плати, като му даде още десет паунда като депозит. Слезе от таксито и закуца бързо на север, успоредно на Нил, докато стигна „Ибн-ел-Майек“. Когато стигна до ъгъла, вече можеше да види масивната, квадратна сграда на израелското посолство. Знамената по покрива се развяваха леко, но той не почувства никакво облекчение от близкия подслон. Алеята и входът бяха пълни с египетски войници с калашници.

Израелските посолства навсякъде по света са все едни и същи — истински крепости, маскирани под местни архитектурни фасади. Държавните чиновници се пазят от тълпа настръхнали офицери по сигурността от Шабак, винаги очакващи следващата бомба, пристигнала в писмо, поставена в кола или опит за убийство. Версията на посолство в Кайро беше още по-лоша, защото настоящото египетско правителство се чувстваше двойно отговорно за живота на едва понасяните израелски дипломати. Всяка палестинска или мюсюлманска фундаменталистка групировка в Египет би желала да застреля гостите на Мубарак. А не малко бяха готови да застрелят и самия Мубарак.

Двама униформени египтяни спряха Ейтан на двадесет метра от главното стълбище. Без да каже дума, той показа израелския си паспорт.

— Часовете за посетители приключиха — каза на развален английски един от офицерите.

— Не съм посетител. — Ейтан не каза нищо повече. Един от египтяните го хвана за ръката и го поведе към главния вход, представляващ високи махагонови врати, поставени в каменната фасада на сградата. Египтянинът заговори на английски в преносимата радиостанция, но не позволи на Ейтан да се качи по стълбите.

— Господин Моти. Тук има един израелец.

— Какво иска, Али? — чу се отговорът.

— Искам да видя Франси Колн — каза Ейтан. Почти очакваше да чуе заповедта: „Веднага арестувай този човек!“ или скръбното: „Закъсняхте. Тя е мъртва.“

Египтянинът повтори искането на Ейтан колкото можеше по-ясно.

— Иска да види Нанси Коен.

— Франси Колн! — извика Ейтан, преди арабинът да отпусне бутона на микрофона.

От радиостанцията не се чу никакъв отговор.

След минута едно от големите крила на вратата се поотвори и се появи някаква глава. Беше плешива, доста загоряла от слънцето и носеше тъмни очила въпреки падането на нощта.

Ейтан дръпна ръката си и хукна нагоре по стълбите. Египтянинът го погна. Ейтан бързо заговори на иврит, преди да бъде дръпнат назад.

— Трябва да видя Франси Колн! — извика той. Сега сърцето му се блъскаше в гърдите, защото почувства някаква надежда, че тя може би е още жива. Ако беше мъртва, реакцията отвътре щеше да е съвсем различна.

— И кой, по дяволите, си ти? — попита израелският служител по сигурността.

— Аз съм Дороти, а ти си проклетият магьосник от Оз. Пусни ме веднага вътре, глупако, докато не е станал международен инцидент тук, отвън.

Вратата се затръшна с гръм. След миг откъм страничния вход се появиха двама млади мъже. Бяха типични охранители от Шабак. Наскоро уволнени от армията, мускулести, с каменни лица. Те се приближиха и огледаха Ейтан. Единият разтвори якето му и го претърси — отпред, отзад, под мишниците, ръцете и краката.

— Чист е — каза той.

— Ела — обади се другият. — Благодаря, Али — обърна се към египтянина, който отвърна с доволна усмивка.

Поведоха Ейтан към металната врата встрани на сградата. Вътре попадна в стандартната „подводна“ стая, еднаква за всички израелски посолства. Охраната изчака, докато се отвори метално чекмедже и Ейтан постави в него израелския си паспорт. После то се затвори, а след минута втората врата избръмча и двамата мъже придружиха Ейтан в сградата на посолството.

Намери се в голяма приемна зала с арки. Сградата вероятно някога е била палат на някой паша. Макар че приемните часове бяха минали, много от държавните чиновници продължаваха да работят. Когато минаваха, доста от тях се спираха да погледнат русия непознат с пънкарско облекло.

Моти, шефът на охраната, влезе в голямата зала. Той постави ръце на хълбоците си и огледа Ейтан, като свали тъмните си очила. Носеше ги, за да не бъде разпознат, защото иначе беше доста привлекателен обект за Кайро.

— Добре — продължи разговорът на иврит. — Какъв е проблемът?

— Трябва да видя Франси Колн.

— Нямаме такава личност тук.

— Разбира се, че не, но аз така или иначе трябва да я видя.

— Боя се, че не мога да ти помогна, господине. Да не си се изгубил?

— Аз не съм й бивш съпруг или ревнив любовник. Доведи втория секретар на посолството, вземете си бележници и да седнем да поговорим.

Шефът отново изгледа Ейтан. Дрехите му бяха най-малкото странни. Но мъжът явно не беше обикновен турист, изпаднал в затруднение. Изглежда, си разбираше от работата.

— Диди — направи знак той на един от охраната. — Качи го горе в стая 101 и ме чакайте там.

Двамата охранители заведоха Ейтан нагоре по дълго, каменно стълбище. Той оглеждаше лицата на всяка служителка, която минаваше край тях, надявайки се да зърне Франси. Но непознатите само отвръщаха на погледа му с презрително изражение.

Стая 101 беше просто празна канцелария с бюро, няколко стола и телефон. Шефът на охраната пристигна с още един млад мъж. Според възрастта, скромния костюм и изражението на ентусиазъм, Ейтан веднага разбра, че той няма ранга, за да изпълнява някакви по-важни задачи.

Ейтан седна на един от столовете. Много му се искаше да изглежда сдържан и рационален. Погледна четиримата мъже в стаята.

— Да имате цигари?

Моти извади пакет „Тайм“. Ейтан взе една и запали, както направиха и всички останали в стаята.

— Добре, да чуем — каза офицерът, разглеждайки вече поопразнената си кутия с цигари.

— Става — отвърна Ейтан. — Само че не може ли гостите в стаята да бъдат минимално необходимия брой?

Шефът го изгледа, а после се обърна към хората си. Направи сигнал с глава и те напуснаха стаята. Знаеха, че шефът им може да се справи и сам.

Ейтан продължи да пуши мълчаливо, докато обмисляше каква част от историята трябва да им каже. Колко може да им разкаже.

— Добре — реши накрая той. — На първо място Франси Колн е в опасност. Може да бъде убита. — Той вдигна длан. — Не, не казвайте нищо. Никога не сте чували за нея. Чудесно. Но ако сте чували за нея и тя се намира в посолството, не й позволявайте да го напусне.

Вторият секретар започна да записва трескаво в бележника си.

— А ако не е в посолството, намерете я и й поставете група за охрана. Двадесет и четири часова охрана. Не, по-добре я изпратете у дома. Още тази нощ.

Шефът продължаваше да пуши и да гледа Ейтан. После вдигна крак върху един от празните столове.

— Добре, приятел. Кой си ти?

— Имате паспорта ми.

— Добре, господин „Екщайн“. Пак те питам. Кой си ти?

Ейтан знаеше какво всъщност иска да знае човекът.

— Няма значение — отговори той. — Просто го направете, за Бога, а ще се правим на полицаи по-късно!

Моти продължи да го гледа още половин минута, а Ейтан отвърна на погледа му, без да мигне.

— Диди! — извика тогава шефът и един от служителите му се появи почти веднага. Моти взе бележника на втория секретар, написа нещо, скъса листа и го подаде на охраната. Диди веднага излезе.

Ейтан се приготви за предстоящия разпит.

— Слушай, не мога да ти кажа подробностите. Искам, но не мога.

Чувстваше се тъпо да играе тази игра на тайни, но старите навици умират бавно. Знаеше, че всъщност няма значение — с кариерата му е свършено. Можеше да продиктува цялата си проклета автобиография, но каза само толкова, колкото беше необходимо.

— Служил съм в 35-та бригада, 202-ри батальон. Командирът на бригадата ми беше Муфаз. Серийният ми номер е 2141013.

— А след това… — попита шефът на охраната.

— А после се прехвърлих на „друга работа“. Да не искаш и двамата с теб да кацнем в затвора в Рамала?

Сега Моти беше напълно уверен, че си има работа с професионалист, но собственият му кодекс на поведение изискваше пълна предпазливост.

— Искаш ли да поговорим малко за израелската география? — попита беззлобно Ейтан. — Тогава може да се окажем и роднини.

Моти се усмихна, а вторият секретар направо се изсмя.

— Значи само толкова? — попита шефът на охраната. — Тревожиш се за тази Франси Колн?

Ейтан обмисли следващия си ход. Ако Франси е жива, то тя сигурно скоро ще е в безопасност. Офицерът от Шабак няма как да не изпълни задължението си. Това му е работата. Ейтан знаеше, че собственото му бягство е свършило. Тези тук можеха да го задържат за разпит, да забавят пътуването му към дома. А през това време Амар Камил е на свобода и кой знае какво може да направи…

— Има и още нещо — каза Ейтан.

— Какво е то? — попита Моти.

— Нещо голямо. — Ейтан въздъхна дълбоко. — Информация за Амар Камил.

Шефът свали крака си от стола и постави юмруци на хълбоците си. Ейтан видя недоверието в очите му.

— Амар Камил терориста ли?

— Да — каза Ейтан.

— Амар Камил е мъртъв. Всички доклади сочат това.

— Не е мъртъв.

Моти и вторият секретар се спогледаха.

— Амар Камил не е мъртъв?

От новата нотка, която се появи в гласа на шефа на сигурността, Ейтан разбра, че е изгубил доверието му. Сега и двамата мъже го наблюдаваха като резултат от някой несполучлив научен експеримент.

— Съвсем жив е — настоя Ейтан.

— И предполагам, ти знаеш къде е?

— Да. Той е тук в хотел „Нил-Хилтън“.

Още докато го изричаше, Ейтан осъзна блестящия ход на Камил. Светна пред очите му като ядрен взрив. Да, той знаеше със сигурност, че Камил е точно в „Хилтън“. А защо? Много просто. Защото никой професионалист никога няма да повярва, че ще го направи. Камил е знаел, че всеки, чиято помощ се опита да потърси Ейтан, ще го помисли за луд. Какво би могъл да твърди израелецът? Че терористът му е изпратил бележка с покана за вечеря?

— Така — изръмжа ядосано шефът на охраната. — Значи Амар Камил е отседнал в „Нил-Хилтън“, а?

— Аз пък чух, че Абу Нидал бил в „Шератон“ — изрече първите си думи, откакто беше влязъл, вторият секретар. — А пък Арафат тази вечер ще пее в „Гезира клуба“.

— Добре — изплю се Ейтан. — Вървете на майната си. Само ми позволете да видя Франси. Позволете ми да видя лицето й, да видя, че е жива. После можете да ме сложите в усмирителна риза и да ме откарате в „Тел Ашомер“.

Шефът на охраната вдигна пръст към лицето на Ейтан.

— Държиш се като луд. Не знам кой, по дяволите, си ти и няма да видиш Франси Колн или когото и да било друг, докато не се успокоиш и докато не те проверя. — Той се обърна и отново извика към коридора: — Диди!

Младият офицер се върна в стаята.

— Забавлявай този господин, докато ние сме в комуникационната — заповяда Моти.

Шефът направи знак на ухиления втори секретар да го придружи. Те излязоха от стаята и затвориха вратата, а Диди се изправи пред Ейтан и го изгледа.

Ейтан знаеше точно какво ще стане сега. Представяше си телексите и светкавичните съобщения, заповедта, която скоро ще му върже ръцете. Беше вече съвсем сигурен, че Франси ще бъде охранявана, но също така уверен, че Камил още не е извършил най-лошото, което може.

Той вдигна поглед към младия охранител и се усмихна.

— Откъде си, Диди?

Офицерът не отговори веднага.

— Аз съм от Йерусалим — продължи Ейтан.

— Аз също. — Ледът като че малко се пропука.

— Наистина ли? Аз живея в „Талпиот Мизрах“ — ухили се Ейтан.

— Моите родители живеят в „Джило“ — отвърна със срамежлива усмивка Диди.

— Диди — заговори Ейтан и разтри дясното си коляно. — Трябва да стана. Ранен съм в крака в „Шалом а Галил“.

Споменаването на войната в Ливан накара Диди да протегне ръка, за да помогне на ранения другар. Ейтан я пое с благодарност.

— Извинявай, Диди… — изрече той.

Шефът на охраната се върна от комуникационната. Вторият секретар подтичваше след него. В ръката си Моти стискаше получения телекс. Беше започнал да изпраща кодирано запитване към Мосад и АМАН в Тел Авив с искане за информация за израелски гражданин на име Ейтан Екщайн с номер на паспорта и описание на лицето. Но още докато диктуваше, видя листа с червено знамение от службата на полковник Ицик Бен-Цион, закачен върху дъската за важни съобщения. Беше заповед до персонала на всички посолства по света да бъде задържан на всяка цена Ейтан Екщайн, като дезертьор от израелската армия.

Шефът блъсна вратата на стая 101. Диди седеше на пода, подпрян с гръб на стената. Държеше с ръце главата си и пъшкаше. От носа върху брадата и скута му течеше кръв.

Екщайн го нямаше…

— Сега ще трябва да караш много бързо. Много бързо.

Ейтан се беше свил върху задната седалка на пежото. Най-накрая беше съблякъл якето, което толкова му харесваше в Мюнхен, а сега в Кайро направо мразеше.

— Да, господин Екхард. Бързо.

Египтянинът го беше чакал, както обеща. Караше бързо, доколкото му позволяваше трафикът, на юг по „Шари-ел-Гиза“, на една пресечка от брега на Нил. Вече бяха отминали зоопарка, който заема по-голямата част от „Оки“.

— Как ти беше името, приятел? — попита Ейтан. Сега съжаляваше за незачитането, с което се беше държал към египтянина през цялата вечер. Осъзна, че в този момент египетският арабин е единственият му съюзник, включително и сред собствените му сънародници.

— Казвам се Фахми.

— Радвам се да се запознаем, Фахми — каза Ейтан, докато шофьорът изви, за да избегне една магарешка каруца, и главата на Ейтан се удари в дръжката на вратата.

— Удоволствието е мое, господин Екхард. — В гласа му се четеше искрена радост, защото най-отличителната черта на египтяните е тяхното гостоприемство.

— Да не изпуснеш моста „Ел-Гиза“, Фахми — инструктира го Ейтан. — Трябва да минеш по него много бързо, после да завиеш отново по „Ел-Рода“ и пак да влезеш в града. Щом пресечеш реката, завий на юг, нали?

— Да, сър. — Фахми, изглежда, беше стигнал кръстовището, защото колата изви рязко вляво и той изкрещя „мамицата ти!“ на някого, докато клаксоните виеха, а наоколо им скърцаха гуми и спирачки. Задната врата откъм страната на Ейтан почти се отвори от завоя. Той се пресегна и я тръшна здраво.

Надигна се малко на седалката и се огледа. Като че ли никой не ги преследваше. Поне никой, освен хилядите коли, таксита, автобуси и магарешки каруци.

— Фахми, ще трябва да направиш за мен две неща. Може би три.

— Какво трябва да направя, господин Екхард?

— Ще ме закараш при някого, когото познаваш. Може би в старата част на Кайро. Не много навътре, защото след това отново трябва да тръгнем на север.

— И кой да бъде този, когото познавам?

— Някой, който ще ми даде дрехи да се преоблека. Риза и панталони.

Откъм предната седалка последва мълчание. Явно Фахми мислеше.

— Господин Екхард — каза египтянинът след доста време. — Не желая неприятности с полицията.

— Аз не съм престъпник, Фахми. Кълна се в Аллах. Но съм в опасност и трябва да сменя тези дрехи.

Отново мълчание.

— Познавам един човек в старата част на Кайро.

— Добре. А сега още нещо, Фахми.

— Да?

— Искам да ми намериш шабрия.

Фахми зяпна, като си представи грозно извития бедуински нож.

— Моля те, господине. Това вече е много.

— Не бой се, Фахми. Няма да нараня никого.

— Тогава за какво ти е шабрия? — Фахми не е глупак. Човек не използва подобен нож, за да бели картофи.

— Обещал съм го за подарък.

— Сигурен ли си?

— Слушай, Фахми — започна да се пазари Ейтан, когато стигаха до „Ел-Рода“ и скоро щяха да пресекат тънкия ръкав на реката между острова и източната част на града. — Ще ти дам всичките пари, които са ми останали.

Шофьорът се усмихна. Ейтан усети златните искрици, които хвърлиха очите му в огледалото за обратно виждане.

— Извинявай, приятелю, но на теб може би са ти останали само няколко пиастри.

— Имам двеста паунда. Когато свършим, ще са твои.

Двеста паунда бяха повече, отколкото Фахми би могъл да спечели през следващите две седмици.

— Да те пази Аллах — пожела на чужденеца Фахми и зави на юг към старата част на Кайро…

Ейтан трябваше да изчака търпеливо, докато братовчедът на Фахми довърши гладенето на жълтата риза с къси ръкави. Искаше му се да изкрещи: „Мога да ходя и измачкан, дявол да го вземе!“ — но остана неподвижен, масажирайки раненото си коляно.

Естествено, вече не хранеше илюзии, че ще се справи сам с Камил, но и не му пукаше чак толкова. Действаше по инерция като войник. В кръвта му се беше разляла онази отрова, която кара хората да се хвърлят в атака само при вика „напред“.

Знаеше, че списъкът с „планети“ на терориста се скъсява след всяко убийство, и чувстваше, че Камил вероятно пази него за накрая като освежаващ десерт след мазна храна. Но ако Ейтан има късмет, терористът може да се нахвърли към него сега, а Ейтан предпочиташе да умре, отколкото да бъде свидетел на смъртта на още някой от приятелите си.

Братовчедът на Фахми отпи за последен път вода от голям кастрон и я пръсна бавно през зъби върху ризата, която гладеше с голяма ютия, пълна с димящи въглени.

После отстъпи, вдигна ризата и огледа работата си. Усмихна се широко.

— Готово! — каза гордо и подаде ризата на Ейтан. Той вече беше обул чифт широки панталони, а топлата риза залепна за кожата му, докато я обличаше. Арабинът веднага взе коженото яке, което той му беше предложил в замяна. Бутна кафията си настрани и помириса кожата.

Намираха се в прохладен сутерен в старата част на Кайро. Фахми слезе по стълбите с газена лампа и вързоп дрехи в ръка. Приближи се до Ейтан. Бавно разгъна дрехите. Помежду им лежеше шабиеха. Дръжката му беше инкрустирана със скъпоценни камъни, а извитото острие — в кания от ковано сребро. Ейтан взе ножа и извади двадесетсантиметровото стоманено острие, което блесна под трепкащата светлина.

— Да вървим — каза той и запаса ножа в колана си.

Ейтан накара Фахми да спре малко на север от Музея на Египет. Хотелът се намираше съвсем наблизо на брега на Нил. Нощта беше захладняла както навсякъде из пустините и двигателят на пежото започна да пука от изстиването на метала.

Ейтан остана в колата известно време, докато наблюдаваше преминаващите тълпи. В този район хората бяха предимно богати чужденци. Мъжете бяха облечени в летни костюми, а повечето от жените носеха дълги рокли. Усети необяснимо презрение към тяхното богаташко безразличие. Все пак самият той също беше левантинец и харесваше повече египтяните, отколкото тези надути пауни. Пресегна се през облегалката и подаде на Фахми двестате паунда.

— Благодаря, господин Екхард. Искаш ли да те чакам?

— Не, Фахми. Аз отивам в „Хилтън“. Може да стане опасно, а не искам да бъдеш замесен.

Ейтан съзнаваше, че поради онова, което има намерение да стори, Фахми може да се окаже последният човек, когото вижда, последният, с когото е прекарал деня, преди да умре. Не знаеше как ще открие Камил, защото, ако Томас Скорцени е бил прав, значи няма никаква представа как изглежда сега той. Но ако успееше да открие „господин Йерушалми“, ще направи всичко възможно да го убие, та ако трябва това да стане във фоайето, пред очите на цял свят. Но беше и почти също толкова сигурен, че Камил вероятно ще му отнеме новопридобития нож и ще го накълца на парчета.

— Фахми, ти ми беше добър приятел.

— Ти ми плати добре, господин Екхард. — Арабинът се беше извърнал на мястото си. Очите му бяха се овлажнили.

— Не, добър приятел си. — Ейтан излезе от колата и се наведе към предното прозорче. Подаде ръка на Фахми. — Сбогом — каза му той на арабски.

— Ей! Бъди внимателен! — извика подире му Фахми. — Аллах да те пази!

Ейтан се насочи право към хотела. Не се спря, нито се поколеба. Не си направи и труда да се огледа за опашка или наблюдатели. Кракът го болеше ужасно, но той не му обърна внимание. Чувстваше хладната дръжка на ножа до корема си под ризата. Пресече големия кръгъл подстъп за коли, където като океански лайнери в ярко осветено пристанище влизаха и излизаха големите автомобили на дипломати и богати европейци. Пикола в смешни униформи подсвиркваха и викаха шофьорите на таксита, а местен камилар беше качил жена в синя коктейлна рокля върху животното си, докато гаджето й я снимаше, а тя се кикотеше весело.

Наближи стълбището. То се издигна пред него като стъпала към гилотина. Сърцето се блъскаше в гърдите му, когато вдигна крака си и го постави върху първото стъпало.

Внезапно лактите му бяха стегнати в яки ръце. Той извърна глава. Видя трима цивилни египетски полицаи. Единият му показа значката си, докато бързите ръце на другите опипваха тялото на Ейтан. Усети как измъкнаха шабиеха от колана му.

— Моля ви, господин Екщайн — изръмжа дебел глас с арабски акцент. — Елате с нас.

Той не се противи. Детективите го изведоха през пътя. Голяма черна кола беше спряла накрая, а задната й врата беше отворена като паст на пантера, готова да го погълне. Бутнаха го вътре и вратата се затръшна.

На задната седалка седеше шефът на охраната от посолството. Двама от хората му се бяха настанили на сгъваемите седалки с гръб към шофьорската.

— Мисля, че ти е време да се прибереш у дома, господин Екщайн — каза Моти.

Колата тръгна.

Върху стъпалата пред „Хилтън“ Амар Камил стоеше и разговаряше спокойно с две изключително красиви датчанки. Те се усмихваха, докато той ги забавляваше с измислени истории от живота си в Африканско Конго, подкрепени от британски акцент и веселия снобизъм на колониалист.

Но през цялото време, докато пушеше „Дънхил“ и се усмихваше на жените, очите му наблюдаваха светкавичния арест и отвеждане на „Марс“.

Той се усмихна, хвърли цигарата и я загаси с обувка върху дебелия килим на стълбището.

Ейтан кацна на международното летище „Бен Гурион“ в един часа през нощта. Беше пътувал без придружител на борда на „Ел-Ал“–707, но шефът на охраната от посолството в Кайро беше казал на един от въоръжената охрана на самолета да го наблюдава внимателно.

Той остана седнал, докато повечето от пътниците бързаха към изхода, нетърпеливи да срещнат приятели и семейства, да им разкажат приключенията си в арабския свят. Ейтан нямаше намерение да избягва удара. Просто нямаше сили да стане. Тялото му се бунтуваше против неизбежното, докато най-накрая една от стюардесите му предложи помощта си. Той й отказа с поклащане на глава, изправи се и слезе от самолета.

Стигна до паспортния контрол, сякаш се движеше като през гъста тиня. Краката му бяха натежали, а ръцете му висяха като мъртви покрай тялото. Нямаше други пристигнали самолети освен този и затова опашката се придвижваше бързо напред.

Чиновничката му поиска паспорта, който му бяха върнали от посолството, но тъй като не носеше документа си на офицер от запаса за пътуване, му се наложи да попълни специален формуляр. Това му отне дълго време.

Накрая мина покрай кабината за паспортен контрол и влезе в залата за получаване на багаж. Остана там цяла минута. Чудеше се какво да направи, накъде да тръгне.

Но този проблем бързо беше разрешен.

Група мъже от ДСС се приближи. Четири горили в джинси и летни сака. Един от тях показа личната си карта и направи знак с глава на Ейтан да ги последва. Заобиколиха го като държавен глава и го поведоха покрай бюрата за туристическа информация и тоалетните, покрай групи възбудени израелци, които прибираха багажите си и се чудеха дали няма да ги хванат с необявените фотоапарати, видеокамери и други обмитявани уреди. Групата мина транзит през митницата и покрай униформената охрана. Минаха през страничния изход и внезапно се намериха отвън на тротоара.

Там стоеше Хайнц. Беше в пълна униформа, с лъснати обувки и колан, прибрана под пагона черна барета, почти флуоресцираща руса коса, изпънал ръце по шевовете с блестящ поглед на мъртвешките си очи.

Той пристъпи напред и с неприкрито удоволствие изрече репликата си.

— Капитан Ейтан Екщайн… арестуван си!