Шалом убиецо

ЕПИЛОГТри месеца по-късно

Утрото над Юдея беше бляскаво. Тъмните облаци и проливният студен дъжд бяха прогонени от декемврийското слънце и по кобалтовото небе се носеха само високи, перести бели ивици. Горещината на Рамадана отдавна беше отминала с хладния полъх на приятната йерусалимска зима. Гражданите с удоволствие извадиха шапки и пуловери, гушеха се в кафенетата по булевардите и галеха горещите чаши с кафе и бульон. Радваха се, че колите, улиците и домовете им всяка вечер се къпят от проливните чисти дъждове, а после блестят под ослепителните лъчи на високите звезди над Средния изток. Беше приятен зимен ден, в който звуците се чуват по-чисто сред въздуха, освободен от прашните облаци на пустинята. Беше ден, в който ги няма неприятните миризми на загрети от лятото листа. Пълен с аромат на бор и азалии, който превръща дишането в опияняващо удоволствие вместо в акт на самосъхранение.

Всъщност беше Коледа.

Ейтан караше колата си през Витлеем, изпреварваше туристическите автобуси, чиито прозорци бяха пълни с гордите глави на монахини и възбудените лица на чуждестранни поклонници. Ръцете му още бяха в гипс, но сега само до лактите. Пръстите му бяха свободни и подвижни. Чувстваше още известно неудобство, особено около здраво пристегнатите си ребра. Докторите го бяха предупредили още да не кара, но той настоя и затова те му дадоха малка торбичка с хапчета, в случай че болките се засилят. Той изхвърли лекарствата. Благоуханието на въздуха и свободата да пътува беше всичко, от което се нуждаеше.

Когато напусна покрайнините на града, той включи четвърта скорост по откритото шосе, а после леко открехна прозореца си, за да чуе звъна на камбаните откъм площад „Мангер“. Извърна главата си надясно и вдигна глава, защото в долината — през лятото суха, а сега яркозелена под влагата на дъждовете — един бедуин с развята роба водеше дълъг керван камили. Карамелената им козина беше блестяща и влажна, дългите им шии се поклащаха, докато плуваха необезпокоявани из долината. Водачът им беше гигантски албинос, чиято рядко срещана козина блестеше богата и без седло като полярен мираж.

Ейтан извърна глава да погледне Жорж Масуд. Палестинецът седеше гордо изправен в седалката на пасажера. Този път не го безпокояха белезници, а тъмното му и несигурно преди бъдеще сега изглеждаше ясно и със сигурност свободно. Жорж усети погледа и отклони очи от кервана, за да погледне лицето на човека, който му беше враг, затворнически пазач и освободител. Жорж още се чувстваше объркан от развитието на събитията, обещанията, които наистина се сбъднаха, сделките, които не се оказаха само тактическа измама. Не беше естественото развитие на нещата в това разкъсано от противоречия, изпълнено с мъка място. Трудно му беше да даде определение за този израелец. Може би е просто един честен човек.

— Прекрасен ден, нали? — каза Жорж.

— Да, прекрасен — отвърна Ейтан.

Отново обърнаха очи към пътя. Откакто бяха напуснали Йерусалим, почти не бяха разговаряли. За Жорж месеците на очакване бяха единствено такива. Той беше свикнал с това, беше се превърнал в експерт. И държеше надеждите си под контрол.

За Ейтан не беше лесно да изпълни обещанието. Имаше адвокати, съдии, процедурни битки. Дори и когато всичко накрая бе уредено, Бен-Цион беше направил един последен и слаб опит да се противопостави. Но заплахата от „вътрешен преврат“ от страна на Баум, Романо и Силвия заедно с осведомеността на Ури Бадаш за подготвения доклад накара огорчения полковник мълчаливо да отстъпи.

Дори и след това трябваше да чакат за подходящото събитие, с което да прикрият освобождаването на Жорж, защото, ако се чуеше и намек за подобно „сътрудничество“, това можеше да предизвика единствено екзекуцията му. Най-после в Ливан бяха предложени за замяна тленните останки на един израелски пилот. Списъкът на палестинските затворници, които трябваше да се освободят, се оказа плодотворен. И Жорж беше свободен.

Сега Ейтан подкара по-бързо. Представяше си как би се чувствал на мястото на Жорж. Взе левия завой при Гуш Ецион и се насочи по извития път към Бейт Фаджар. Прашната през лятото пръст сега се беше превърнала в кал и скитащите наоколо кози едва измъкваха копитата си от лепкавата земя.

Ниските каменни къщи блестяха, измити от дъжда. Синьозелените им врати бяха прясно боядисани. С помощта на Бадаш Ейтан беше изпратил съобщение до семейството на Жорж, защото искаше палестинецът да бъде посрещнат както се полага. Върху далечния покрив на дома на Масуд, издигащ се самотно върху селския хълм, се развяваха по вятъра две от забранените палестински знамена. Циментовата арка на портата беше украсена с цветя.

Ейтан спря колата на известно разстояние от къщата. Той нямаше да участва в празника, нямаше да се намесва в радостното завръщане у дома. Нямаше нужда от това.

Жорж остана за момент в колата. Задъхан, загледан напред. Не подобаваше да показва чувствата си нито пред своя „шофьор“, нито пред селото си.

— Ще ви се наложи да ни я дадете, знаеш, нали? — тихо каза Жорж.

Ейтан го разбра.

— Знам — отговори той.

— Духа лош вятър — тъжно изрече Жорж. Гласът му не изразяваше предупреждение или заплаха. По-скоро съжаление. — Чувствам го в мислите на хората, в шепота им из килиите.

Ейтан кимна. Всъщност имаше слухове за надигаща се буря. Палестинците не искаха повече да чакат Арафат. Напоследък Ури Бадаш често говореше за това. Агентите му в териториите бяха неспокойни като животни преди земетресение.

— Възможно е да трябва още известно време — каза Ейтан. — Датчаните и шведите са се били цели триста години. Нали знаеш?

— Тогава те са разполагали само с лъкове и стрели — отвърна Жорж. — А ние не живеем в толкова удобен свят.

Ейтан се извърна към него.

— Ако зависеше от мен, Жорж, аз бих ви я дал. Но ще се задоволите ли с това?

Масуд се усмихна.

— Може би.

После изправи рамена, отвори вратата и излезе. Нямаше никакви вещи. Само коженото яке, което беше лъснал колкото можа с влажна кърпа.

Пресече пред колата и Ейтан свали стъклото на прозореца си и показа глава.

— Жорж — извика той.

Палестинецът спря. Обърна се и видя, че Ейтан се готви да го поздрави с типичния израелски поздрав. Той сложи пръст пред устните си.

— Не го казвай — възкликна Жорж. — И аз няма да ти отговоря.

Ейтан се изненада.

— Защо не? Та това е единствената оптимистична дума.

— Но тя не е част от нашата история — отговори Жорж. — Още не е. — Той вдигна ръка и махна с длан. — До скоро.

После тръгна по дългия кален път, а Ейтан го гледаше. Той стигна къщата, старото куче се изправи и лавна, вратата се отвори и сноп ръце дръпнаха Жорж вътре. Вратата се затвори.

Ейтан запали двигателя и обърна колата. Спря за миг, запали цигара и се усмихна, преди да започне дългия път обратно към Йерусалим.

Жорж беше прав.

Шалом. Само дума. Салаам. Която не е част от тяхната история. Мир…

Още не е…