Шалом убиецо

10.ЙерусалимПреди зазоряване

— Ти си войник, Екщайн!

Гласът на полковник Ицик Бен-Цион отекваше от стените на кабинета му като медицинска топка, изхвърлена от оръдие.

— Войник!

Удари по бюрото, моливите и документите подскочиха, а той обикаляше като боа, увиваща се около жертвата си.

— Ти не си някой от проклетите служители на Мосад с френски костюми, които си обикалят из Европа, когато им се прииска. Ти си войник и ще изпълняваш заповедите, а ако не можеш да ги изпълняваш, ще бъдеш подложен на същите дисциплинарни наказания, които изтърпява всеки лигав редник в тази проклета армия. Ясно ли ти е?

Ейтан седеше върху метален стол в средата на стаята като заподозрян в убийство на полицейски разпит. Това продължаваше повече от час. Или по-точно Бен-Цион продължаваше, тъй като по-голямата част от разпита се състоеше от крясъците на Ицик, прекъсвани от опити на Ейтан да обясни поведението си.

Ейтан отдавна беше преминал границите на изтощението. Чувстваше тялото си като разтопена, гореща течност, която би трябвало да бъде излята в някакъв калъп. Очите го смъдяха, стомахът къркореше, а кракът му предизвикваше желание да се беше съгласил на ампутация.

Но сапунисването от страна на Бен-Цион, придружено с преувеличения, обиди и заплахи, беше много по-мъчително от физическото състояние на Ейтан. А още по-мъчителен беше фактът, че Бени Баум стоеше там през цялото време, без да каже абсолютно нищо.

— Зададох ти въпрос, Екщайн — надвеси се отгоре му Ицик, скръстил ръце пред гърдите си, прегънат в кръста и заврял носа си в лицето на Ейтан.

— Какъв беше въпросът? — попита измъчено Ейтан.

— Разбираш ли правилно положението си в това поделение?

— Да.

— Разбираш ли задълженията и дълга си като офицер от армията?

— Да.

— Разбираш ли, че мога да те изпратя в затвор номер шест за половин година заради дезертьорство?

— Да.

— Добре. — Полковникът се изправи, отстъпи и се облегна на бюрото. Отдавна беше минало три часа след полунощ и навън Йерусалим беше тих и заспал като шотландско рибарско градче. Сградата на „Специални операции“ също беше тиха с изключение на далечното тракане на телексите в залата за комуникации на втория етаж. — Тогава приемам, че също така разбираш и моето недоволство.

— Не напълно — отвърна съвсем спокойно Ейтан. — Всъщност то ми се струва преувеличено.

— Да ти го начукам! И на теб и на… — Бен-Цион тропна с крак и отново тръгна да обикаля, но този път се обърна към Бени, който седеше пасивно върху дивана до стената. — Баум, ти си виновен за всичко!

— Аз ли? — Баум постави ръка върху гърдите си.

— Да. Ти. — Ицик се взря в Баум, като в същото време сочеше към Екщайн. — Този човек е недисциплиниран, неизпълнителен и инат.

Баум едва се въздържа да не се изсмее.

— Аз съм бил негов оперативен командир, не съм му баща.

— Аз ще поема вината. — Дани Романо беше застанал до прозореца, стъпил с един крак върху седалката на стола и дъвчещ празната си лула. — Ако това е, което искаш.

— Не ми се прави на умник, Романо — предупреди го Ицик. — И тримата сте на ей толкова от преместване. — Той почти допря палеца до показалеца си, за да покаже.

— Е, мен не можеш да ме преместиш — обади се Ури Бадаш. Агентът от Шабак се беше облегнал в ъгъла и пушеше. — Аз не съм ти подчинен.

Полковникът погледна служителя на ДСС, като че го виждаше за пръв път.

— Я ми припомни, Бадаш, какво всъщност правиш тук?

— Ти сам поиска група от ДСС да го арестува на летището — сви рамене Ури, като че ли идеята му се беше видяла твърде мелодраматична. — Ако не щеш да имаш яйца, недей да отглеждаш кокошки. — Изразът беше доста двусмислен, но Бен-Цион се направи, че не го чува.

— Той сега ще проникне — каза със съвсем тих и почти безразличен глас Ейтан.

— Не започвай отново, Екщайн — изсъска полковникът.

— Добре — отвърна Ейтан. — Но той ще го направи.

— Господи! — изпъшка Хайнц от мястото си до бюрото на Ицик. Той нагласи баретата под пагона си и поклати глава. Много се кефеше, че е в униформа.

— Ариела — обърна се Бен-Цион към секретарката си. Тя беше обикновено момиче с пухкава кестенява коса и лунички и изглеждаше като събудена от сладък сън. — Можеш да напечаташ доклада и да се прибираш у вас. — Момичето кимна и стана от стола си. Екщайн беше разказал три пъти цялата си история и тя разполагаше с бележки, достатъчни да напише цял роман. Ариела излезе от кабинета.

— Разбери, Ицик — въздъхна Ейтан. — Това е логично. — С пръсти направи знак на Баум, който му подаде пакет „Тайм“ и запалка. Стаята вече беше пълна с облаци дим, които се въртяха бавно като пръстените на Сатурн.

— Логично ли? — пак изсъска Ицик. — Логично? — Отново започна да повишава тон. — Избяга като обиден ученик, а сега ми говориш за логика?

— Забрави за миг за мен и погледни фактите.

— С удоволствие бих забравил за теб. Обаче фактът е, че Камил — ако това е Камил — може и да е фанатик, но със сигурност не е самоубиец.

За момент Ейтан си позволи лукса да се наслади на малкия успех. Да, беше се провалил ужасно в опита си да хване в капан терориста. Но поне Ицик вече не отричаше твърдението, че Камил се е появил отново. Ако не друго, постъпката на Ейтан беше изкарала истината наяве и вероятно Бен-Цион най-после ще предприеме някакви действия.

Всъщност Ицик сега беше много по-твърдо убеден в действията на врага, отколкото си позволяваше да покаже. Беше слушал разказа на Ейтан, а после го накара да го повтори още два пъти. Полковникът беше амбициозен кариерист на първо и последно място и този му начин на мислене, в смисъл че винаги трябва да си подлага тенекия, го принуждаваше да преглъща някои неприятни за него теории. Пък и в края на краищата събитията от последните три дни показваха някаква игра на мъст против членовете на стария екип на Екщайн. Голямата ярост на Ицик произлизаше от факта, че капитанът може и да е прав, а не толкова от неразрешените действия, които беше предприел из Европа.

От друга страна, Ицик изобщо не вярваше, че убиецът или убийците ще направят опит да проникнат в самия Израел. Терористите пробват подобна глупост почти всяка седмица, но обикновено опити за преминаване на границата правят някакви дрогирани момченца палестинци откъм Ливан. Професионалистите много рядко правят опити да влязат в страната. Те предпочитат по-уязвимите мишени в Европа: самолети, ресторанти, синагоги.

Върху тази основа Ицик вече беше започнал да предприема мерки, за да зашити своите интереси в чужбина. Направи го веднага щом чу за смъртта на Майк Даган в Кипър преди един ден. Затова реши сега да съобщи за действията си. Да се знае, че не стои със скръстени ръце.

— Все пак, господин Екщайн — заяви Ицик, — въпреки че можеш да ме смяташ за тъп и некомпетентен, аз не съм спечелил настоящия си пост с протекции. — Използва общоприетата дума в армията за „връзки“. — Сега Франси Колн е под непрестанна двадесет и четири часова охрана. Трима от нашите хора са вече в Кипър, под прикритието на израелски следователи. Изпратих и допълнителна група в Кайро, за да работи в посолството. — Той наблюдаваше реакцията на Ейтан, която му достави някакво нахално удоволствие. — Това устройва ли те?

Ейтан кимна.

— Благодаря ти.

Поне Франси е в безопасност. Засега.

— Недей да ми благодариш. Това не го правим заради теб.

На вратата се почука. Хайнц стана и тръгна нататък. Бойните му обувки тропаха по плочките. От вратата надникна един сержант от „Комуникации“ и подаде телекс. Вратата се затвори.

Хайнц се спря, за да прочете написаното, радвайки се, че е във фокуса на вниманието.

— Е? — попита Ицик.

— От посолството в Кайро е — каза Хайнц. Започна да чете телеграфното съобщение:

За миг в стаята настъпи тишина. После Ицик се изправи от ъгъла на бюрото си, където беше приседнал.

— Е, Екщайн? Не е ли това точното име?

— Да, но… — Ейтан смръщи вежди.

— Да? Тогава какъв е проблемът?

— Посоката — каза Екщайн. Той вдигна ръка, почеса се по главата и тогава усети, че мирише. Нищо чудно, че са го оставили да седи сам по средата на стаята.

— Та какво за посоката? — попита Ицик.

— Найроби, Ейтан — обади се Дани Романо. — Хайде, сети се, кой е в Найроби?

— Никой — вдигна рамене Ейтан. Нещо не се връзваше. Никой от другарите му, всъщност никой, когото познава, не е в Кения.

— О, мамка му — възкликна внезапно Бени Баум. — Йохан!

— Кой, по дяволите, е Йохан? — попита Хайнц, подражавайки нетърпеливия тон на шефа си.

Бени стана от дивана и потри ръце.

— Само че не разбирам смисъла. — Той огледа останалите, които бяха се втренчили в него. — Той е наемник. Мой човек. Германец. И е само Наблюдател, когото използвам понякога. — Образът на Йохан с шапка с перо и неразделната овчарка до него изникна пред погледа на Баум.

— И? — опита се Ицик да подкани набития майор.

— Той участва във „Флейта“ в Мюнхен, но само за един час. Никой не го е видял. Дори и от екипа.

— Аз никога не съм го виждал — обади се Ейтан, възхитен от професионализма на майора.

— Мисля, че той има дъщеря — каза Баум, докато подръпваше устната си. — Май си спомням, че тя живее някъде в Африка. Палеонтолог е. Йохан понякога й гостува. Но всичко това е твърде странично.

— Хайнц! — плесна с ръце Ицик и помощникът му само дето на тракна с токове. — Обади се по секретната линия в Кайро и изпрати онзи екип в Кения. Веднага. Баум ще ти даде пълното име на Йохан и описание на външния му вид.

— Не бих постъпил по този начин — обади се Бени.

— Чакай, Ицик — заговори и Ейтан.

Но полковникът вече се беше задействал. Помирисал кръв, той беше готов да издири този приятел „Йерушалми“, който и да е той.

— Ури — изрева Ицик, забравяйки, че мъжът от ДСС не му е подчинен. — Свържи се с хората си в посолството в Найроби и накарай някой веднага да отиде на летището.

— Извинявай, сър — отвърна агентът на Шабак. — Но аз си имам началници.

— Ще спорим ли? — изправи се в цял ръст Бен-Цион и размаха ръце.

— Ицик. — Ейтан клатеше глава. — Чакай малко. Моля те…

Полковникът като че не чуваше. Той отиде до вратата, отвори я и настигна с гласа си Хайнц, който вече слизаше надолу.

— И се обади на цивилните. — Имаше предвид Мосад. — Те имат най-добри контакти с африканците. Свържи ме с дежурния им по телефона.

Той тръшна вратата и се обърна отново към хората в кабинета си. Сега беше като командир на танк, показал се от кулата и насочващ машината си към атаката и славата.

— Ицик, няма ли да се успокоиш за миг? — обади се Дани Романо. — Тук нещо не е наред. — Той направи знак към лицата на Баум и Екщайн.

— Какво не е наред? — възмути се Ицик.

— Престани да бързаш — каза Баум.

— Какво не е наред? Искате ли този човек да бъде хванат или не?

— Не става дума за това — каза Ейтан. Той навиваше ръкавите на военната си риза и мислеше. Отне му само минута, но вече знаеше. — Това е измама — каза той и с мъка се изправи.

— Какво? — Лицето на полковника се изкриви в грозна гримаса.

— Измама, Ицик. Фалшив ход.

— Какво? — Бен-Цион направо ритна стола си. — Ти луд ли си?

— Пращаш хората си да гонят Михаля — продължи Ейтан, забравяйки собственото си неблагоприятно положение. Би трябвало да си замълчи и да остави Бен-Цион да прави каквото си знае, да го остави да се провали. Но проблемът беше, че това наистина го засягаше твърде много. — Такъв вид действия са типични за него, Ицик, казвам ти го.

— Ти казваш на мен? Правилно ли чух, Екщайн? И какво ми казваш ти?

— Че това е фалшив ход на юг, Ицик! — Ейтан също закрещя. — Това е типичен ход за него. Той изобщо не се е качил на онзи самолет.

— Баум. — Обърна се Ицик към майора. — Този човек има халюцинации.

Бени само сви рамене, което още повече разяри Ейтан.

— Той идва направо в Тел Авив, полковник — изкрещя Ейтан. Посочи с пръст към гърдите на командира си. — Направо ще те хване за топките. А ти отново му се напъхваш в ръцете като последен глупак.

— Като какво! — Прозорците на кабинета затрепериха.

— Познавам този човек по-добре от теб. По-добре от когото и да било в тази стая. — Зачервените очи на Ейтан бяха направо изскочили напред. — И ако ме беше послушал миналата седмица, Майк Даган още щеше да е жив!

Така. Каза го най-накрая. Кабинетът потъна в ледено мълчание. Никой не мърдаше. Накрая Ицик отиде зад бюрото си и седна. Сплете пръсти и постави ръцете си върху бюрото.

— Ариела! — извика той. Никой не пророни звук, докато Ейтан и Ицик се гледаха като два котарака преди бой. Секретарката се върна в кабинета с бележник, както винаги. — Седни — нареди Ицик. — Запиши това за протокола. — Тя приготви молива си.

Хайнц, който беше чул разменените крясъци, се беше появил отново в кабинета. Като лешояд на мърша.

— Капитан Екщайн — тонът на Ицик беше нарочно спокоен, макар че ядът не беше изчезнал от лицето му. — Думата разжалван е измислена за офицери като теб. От този момент ти си обвинен и сега ще бъдеш съден от военен съд за дезертьорство. Решение? Виновен. Присъда? Три месеца намаление на заплатата наполовина. Забрана за отпуски до следващо нареждане. Отнемане на всякакви парични добавки.

Полковникът познаваше личните досиета на подчинените си наизуст. Знаеше как и къде да ги удари най-болезнено. Познаваше финансовите проблеми на Ейтан заради апартамента. Знаеше, че жена му мечтае за отпуска заедно с мъжа си. Знаеше прекалено много.

Поради липса на дървено чукче, той удари с длан по бюрото.

— Свободен си.

Ейтан не можеше да се помръдне. Беше като вкаменен. Разпери и прибра ръце. Искаше му се да хване Бен-Цион за гушата.

— Махай се на майната си от кабинета ми! — изрева Бен-Цион.

Ейтан направи крачка напред, но Хайнц беше много бърз. Той хвана Ейтан за ръката и го избута през вратата.

Полковник Бен-Цион беше сам. Подчинените бяха си тръгнали и той най-после беше освободил изтощената си секретарка. Седеше зад бюрото си и гледаше през големите прозорци как нощта над Йерусалим започна да придобива виолетов оттенък. Но звуците от събуждането на града само развалиха още повече настроението му.

Трябваше и той да се прибере вкъщи, но пътуването до Цахала беше дълго и затова му се стори по-приемливо да дремне върху дивана, вместо да гледа омачканата нощница на жена си. Някога неговата Шула беше красива, но сега светлината беше напуснала подутите й очи, а гърленият й глас, който толкова го беше привличал, се беше превърнал в тънко скимтене.

Беше станало както с повечето жени на офицери от кариерата. Мъжете оставаха стройни, красиви, младолики, воини на средна възраст с добре изгладени униформи. И човек направо можеше да се шокира, когато види съпругите им, натежали от дни и нощи на очакване, запълвали празнотата в душите си с храна. Почти като вдовици, само дето съпрузите им са още живи.

Той бръкна в чекмеджето на бюрото, извади чаша и бутилка коняк. Наля си няколко сантиметра и ги изпи на един дъх. После си наля още.

Не му харесваше онова, което чувстваше по отношение на Ейтан Екщайн, защото Ицик не беше глупак и знаеше, че яростта му е погрешно и нечестно насочена. Разбираше и от какво е предизвикана, но нищо не можеше да направи.

Фелденхамер…

Към това се връщаше вече всеки ден и всяка нощ. Живееше с него като с отрязан крак или загубата на дете…

Случи се през лятото на 1973 година, а Ицик беше млад офицер, изпратен в Мосад от армията за „Проект Издирване“. Ужасът от касапницата в Мюнхен беше още жив в умовете на сънародниците му и Ицик беше горд, че е един от ръководителите на екипи, избран за опасната мисия, утвърдена лично от Голда Меир.

Убийството като отмъщение тогава още не беше опитвано като оръжие от израелската разузнавателна общност. В израелската съдебна система даже няма смъртно наказание и това нежелание да се убива врагът биваше отхвърляно само на бойното поле.

Но убиването на спортистите на Олимпийските игри принуди Меир да прехвърли границата и тя разпореди създаването на „Проект Издирване“. Един по един архитектите на мюнхенското клане бяха екзекутирани. С куршум, бомба или дистанционен взрив. Бяха изхвърлени по алеите, полята и реките на Европа от уверени в правотата си млади идеалисти като Ицик Бен-Цион.

Но за разлика от другарите си Ицик не изтрезня от кървавата разправа. Убийствата не задоволиха жаждата му за отмъщение, нито пък предизвикаха угризения. Али Ясин Абдала, ултратерористът, мозъкът на убийството в Мюнхен, все още беше на свобода и Ицик не само беше решен, че точно неговият екип трябва да го убие, но и че самият той ще е един от героите, извършили това.

И така се стигна до Фелденхамер, малкото норвежко градче, където всичко се обърка. Тъкмо Ицик идентифицира погрешно невинния сервитьор на име Самир Амкари като терориста Ясин Абдала. И точно Ицик упорито настояваше, че собствените му умозаключения са непогрешими. И точно Ицик поведе екипа си към убийството, което направо взриви „Издирване“.

Секунди след погрешно насочените от Ицик изстрели цялата справедливост на преследването се обърна наопаки: преследвачите се превърнаха в преследвани. Позволили на възбудата от преследването да замъгли преценката им, членовете на екипа „Издирване“ внезапно се намериха в далечното скандинавско селище. Нямаше тълпи, сред които да изчезнат, нито голям град, по улиците на който да се изгубят. Норвежките сили за сигурност наводниха равните пусти шосета и след три дни всички оперативни работници очакваха присъдите си по норвежките затвори.

С изключение на Ицик. Той някак си успя да се изплъзне от хайката.

В Израел неприятните разкрития за еврейски екипи от убийци, обикалящи света, предизвикаха небивало недоволство. Но тъй като се беше върнал, Ицик остана неопетнен. Беше си свършил работата, при това добре, а на кого, по дяволите, му пука за някакъв си убит арабски сервитьор, щом като неговият екип и другите са показали на света, че еврейската кръв вече не е евтина стока?

Още като млад офицер Ицик беше напълно сигурен в себе си и не приемаше дори и намек за допусната грешка, ако тя не бъде доказана пред него. Той не е сгрешил. Той е идентифицирал правилно Али Ясин Абдала, Черния рицар. Но екипът му е бил измамен да убие не онзи, когото трябва, защото Самир Амкари е бил подставен в последния момент преди убийството. Да, професионалните му съображения са били верни, инстинктите точни. Не е имало грешка — само хитро действие на врага.

Началниците на Ицик нямаха много време да дискутират по твърденията. През октомври същата година избухна войната „Йом Кипур“, която измести значението на фиаското във Фелденхамер. Много от другарите на Ицик загинаха в борбата за спасяването на Израел, а повечето от началниците му бяха принудени да се пенсионират, задето не са успели да предвидят катастрофата, която едва не унищожи еврейската държава.

Ицик Бен-Цион беше прекарал почти година по задачата си в Европа, ръцете му бяха окъпани в кръв, но никой не го обвини заради „Йом Кипур“. И кариерата му тръгна бързо нагоре.

Сега Ицик беше на път да стане главнокомандващ на АМАН, а може би някой ден и началник на Генералния щаб. В ума му Фелденхамер беше смален до забележка в тактическото обучение, в част от приключенията на един младеж.

Но сега изневиделица всичко се върна. Капитан Ейтан Екщайн, един от най-добрите му млади ръководители на екипи, ветеран от пет идеално изпълнени антитерористични мисии, внезапно възпроизведе историческото заслепение на Ицик с онова катастрофално убийство в Богенхаузен. Как можа да се случи отново? Как? Не беше ли предупреждавал Ицик агентите си толкова пъти да внимават, да бъдат абсолютно сигурни, преди да действат? Не беше ли им заповядал да се оттеглят, ако съществува и най-малкото съмнение?

Може би, ако Екщайн беше също така самоуверен и инат, ако беше отказал да поеме вината за фиаското в Богенхаузен, Ицик би могъл да го понесе. Но покорното приемане на отговорността от страна на капитана остави сърцето на полковника студено и безжалостно. Като командир на „Специални операции“ Ицик беше изцяло отговорен за грешката на Екщайн. Признанието от страна на капитана, че убийството на Мохамед Наджиз не е просто Божия воля, извади всички страхове и несигурност на Ицик на повърхността.

Само шепа служители на АМАН знаеха миналото на Ицик, но правилникът им забраняваше да го разкриват. Само че повдигнатите вежди и прошепването на Фелденхамер по коридорите със сигурност не можеше да успокои съмненията му.

Сега, независимо колко силно се мъчеше да го отрече, изглежда, се беше появила нова глава върху врата на Медузата на арабския тероризъм. Също като призрака на Черния рицар, Амар Камил или някой друг като него, се беше задействал и империята на Ицик можеше да бъде разрушена.

Всеки път, когато Ицик видеше Ейтан Екщайн, си спомняше за самия себе си.

Силен звук от удар накара Ицик да подскочи в стола си. Погледна към пода. Разбра, че чашата с коняк е паднала от ръката му. Парчетата стъкло блестяха в светлината на изгрева, която вече обливаше пода. Видя жълтеникавата течност да се разлива като животворната кръв на собствената му кариера.

Екипите по сигурността на Шабак вече бяха поели летището „Бен Гурион“, когато сутрешният полет на „Ел-Ал“ пристигна от Атина. Въпреки външното презрение на Ицик Бен-Цион към „фантазиите“ на Екщайн, полковникът беше напомнил на Ури Бадаш, че всъщност вътрешната сигурност е отговорност на Шабак. Бадаш нямаше нужда от напомняне. След като вече трима от израелските оперативни работници бяха убити и думите, изречени от капитана от АМАН (който впрочем му се струваше напълно разумен), още звъняха в ушите му, Ури вече беше заповядал да се засили охраната по всички пунктове за влизане в страната.

Но Амар Камил не привлече дори и поглед.

Той се появи добре отпочинал, въпреки че беше пътувал цяла нощ след първия си обратен полет до Гърция. Лицето и ръцете му изглеждаха леко позагорели, макар че човек не би могъл да каже дали от слънцето или от козметика. Беше облечен в снежнобяла трикотажна риза, синя бейзболна шапка, тъмни очила, сини дънки и спортни бели обувки. Носеше само лек сак за костюми и торба с принадлежности за голф. Човек трябва наистина да е фанатик, за да иска да играе точно тази игра в Кесария.

Той не само приличаше на истински американец, но и говореше така. Внимаваше да не е твърде разговорлив, но отговаряше на всички въпроси с весела усмивка и много „йеп“ и „ноуп“. Беше съвсем сигурен в маската си, тъй като я използва, за да влезе в гардероба за багаж на една от американските авиолинии във Франкфурт. Резултатите от това му проникване още пълнеха заглавията на световната преса.

Изборът на паспорта му също беше добър. Като американец нямаше нужда от предварително поставена виза, за да посети Обетованата земя. Когато поръча документа на Хорст в Мюнхен, Амар му напомни, че името в паспорта непременно трябва да бъде еврейско.

Той мина през паспортния контрол, без никой от агентите по сигурността със стоманен поглед да му зададе дори и един въпрос. Те гледаха край него, изучавайки лицата на пътниците, „които отговарят на описанието“. Хората от ДСС изглеждаха доста настръхнали и арабинът на опашката след него беше направо съблечен за обиск в залата.

Една красива чиновничка взе паспорта му, огледа го набързо и го подпечата с металния печат.

Вдигна поглед, сравни снимката с красивото лице и се усмихна така, както само млад човек може да се усмихва толкова рано.

— Добре дошъл в Израел, господин Голдщайн — топло го приветства тя.

— Благодаря — отвърна Камил. — Хубаво е да си бъдеш у дома.

11.Рамала7:00 часа

Юсуф Хасан всъщност не беше терорист.

Той не разбираше нищо от саботажи и никога не беше стрелял. Не можеше да се ориентира и не знаеше да се бие с нож. Никога не беше минавал курса по прескачане на огън близо до Сидон, където веселите инструктори стрелят в краката на курсистите. Не можеше да различи семтекс от пластилин, самолет F–16 от МиГ–23 и никога не беше ходил на семинари по оказване на първа помощ.

Всъщност и като момче Юсуф не беше участвал в антиционистки демонстрации. Никога не беше хвърлял и камъче по израелски войник, нито пък се беше катерил по някой стълб, за да развее знамето на Арафат под левантинските звезди. Никога не беше посмял да напише дори и върху стената на някой далечен кладенец „Да живее Палестина“.

Юсуф Хасан беше преди всичко и само музикант. Що се отнася до терористични актове, единственото му престъпление в тази насока беше, че понякога плашеше овцете на съседите си, когато се упражняваше да свири на своя обой след полунощ.

Юсуф живееше сам в малка къща на улица „Сабах“ близо до голяма гора от маслинови дървета. Беше слаб, с очила, поприведен човек, чиято любов към музиката надхвърляше всякаква привързаност към материалното, политиката или жените. Или може би поради осъзнаването на собствените си физически недостатъци, Юсуф бе намерил в любимия си инструмент извинение за липсата на социални контакти.

През повечето време Юсуф свиреше на обой в един местен квартет за класическа музика. Като се има предвид нищожният интерес на местното население на Рамала към Стравински, публиката обикновено се състоеше от европейци, които успокояват съвестта си с работа в бежанските лагери под егидата на Агенцията за подпомагане на бежанците на ООН. За тези концерти не му се плащаше, но той успяваше да спечели по някой шекел, като даваше уроци по музика на децата на някои от по-заможните граждани на градчето. Учеше момчетата да свирят на кларнет. За повечето палестинци звукът на обоя беше като блеене на умираща коза.

Повечето от парите на Юсуф, които му позволиха да учи музика в Аман, идваха от малка стипендия, вложена в банка в Източен Йерусалим. Близо десет години вече в сметката редовно постъпваха пари и младият мъж почти беше забравил за какво ги получава.

Освен обоя другата му очевидна страст беше радиото. Имаше късмет, че няма роднини или приятели. Иначе на тях би им направило впечатление, че той обръща внимание на големия, грозен радиокасетофон „Айва“ само между седем и осем часа сутрин. Каквото и да прави, Юсуф никога не пропускаше да чуе сутрешното предаване на радио „Ал-Кудс“ от Тунис. Не харесваше фанатичните дрънканици на радиоводещите и едва изтърпяваше виенето на арабските песни, тромпети и тамбури. Но пристрастността му към предаването беше почти фанатична. В много малко случаи, когато знаеше, че може да изпусне програмата, защото имаше вечерен концерт в Хеброн или беше отишъл да чуе Лондонската филхармония в Аман, той внимателно беше натискал бутона за запис и нагласявал таймера, купен от един религиозен евреин в Йерусалим.

В такива редки дни Юсуф ставаше нервен като камила в снежна буря. Като обладан от фикс-идея той проверяваше импровизираното си записващо устройство по няколко пъти, преди да излезе от къщи. Но опасенията му бяха оправдани, защото, ако пропуснеше програмата дори и веднъж, когато не трябва, неговата стипендия, неговият начин на живот и неговата музика щяха да изчезнат завинаги. Да не говорим за живота му.

Юсуф беше класически „спящ“. Макар че никога не би разбрал думата. Не знаеше кой му плаща, нито целия обхват на мисията си. За своя господар той съществуваше само за да изпълни едно-единствено действие.

Той седна до малката масичка в ъгъла на холчето си. За разлика от къщите на съседите, скромното му двустайно жилище беше обзаведено със западни мебели, макар столовете, масата, гардеробът и леглото да бяха издраскани антики, подарени му от благодарните служители на ООН. Той отхвърляше твърдението, че за да си истински арабин, трябва да се храниш седнал върху купчина възглавници и да взимаш храната си с пръсти като военнопленник.

Той отпиваше от чая си и препрочиташе програмата от скорошния концерт на Израелската филхармония. Не беше присъствал лично на концерта, но получи запис по същия начин, както беше получил и мебелите си. С удоволствие би изслушал магическото изпълнение на Зубин Мета, но не смееше да се покаже ведно с евреи на толкова явно публично място.

Внимаваше да не окапе вратовръзката си, когато внезапно се смръзна. Горещата чаша замря на път към устата му, а ококорените очи се втренчиха в едно слънчево петно на стената. Отдавна беше тренирал слуха си да не обръща внимание на дрънканиците на радио „Ал-Кудс“, но в едно ъгълче на ума му винаги оставаше будно и внимателно за определена мелодия. Сега, като Месия, чиято поява всъщност никога не е очаквал, тя беше в стаята и той направо не повярва на ушите си. Бавно положи чашата с чай върху масата, без да усеща собствените си пръсти. Остави парчето хляб върху чинията и насочи слуха си, обърнал глава към „Айва“-та.

Голям мъжки хор от красиви тенори, баси и баритони, както си ги представяше той, може би даже хора на Йейл, изпълняваше „Ний сме трима царе от Изтока…“ Той примигна към радиото и дори не разбра, че се е изправил, свалил очилата си и ги бърше с черната си вратовръзка, като че ли не може да повярва на собствените си очи.

Когато музиката свърши, последва дълъг миг тишина. Юсуф започна да си мисли, че му се е счуло, че всъщност си е още в леглото и сънува, докато говорителят не заговори в микрофона си.

— Това беше предварителен поздрав за празниците от господин Теодор Клач — каза гласът на арабски. — Явно той обича да започва коледните си празници доста отрано.

След това станцията веднага започна да излъчва реклама на „Кока-Кола“ на неразбран тунизийски акцент. И това беше всичко. Край. Песента и коледното поздравление.

А беше средата на август.

Като селянин, ходещ из калта, Юсуф бавно отиде до радиото и го изключи. После се обърна, пресече стаята, почти влачейки крака по излинелия килим към стария си черен телефонен апарат.

Не беше хипнотизиран или оглупял. Просто се шокира от вълната облекчение и надигналата се горещина от страха, които се сблъскаха в ума му като чук и наковалня.

Видя ръцете си като чужди, когато посегна към телефона и набра номера, толкова ясно запечатан в ума му, сякаш светеше в оранжева неонова светлина.

Набра го, но беше сигурен, че нищо няма да стане. Беше невъзможно, след като са изминали толкова много години. Линията ще е откачена или номерът — сменен. Или пък ако наистина звънне, събеседникът отдавна ще си е заминал.

— Добро утро — почти веднага отговори на арабски дълбок глас.

Юсуф почти не можеше да говори. Мислеше, че първо трябва да започне някакъв маловажен разговор, може би да се увери, че насреща му е точно онзи, който трябва да е. Но инструкциите бяха съвсем ясни. Фразите горяха в него като жигосани върху бедуинска овца.

— Обажда се Юсуф — хрипливо изрече той. После се изкашля. Аллах! Не му се искаше да се налага да повтаря. — Само искам да ви пожелая щастлива Коледа, за в случай че преди празника не съм в града.

Не последва отговор. По жицата цареше мълчание. Юсуф затвори.

След това се раздвижи. Почти чувстваше свободата и докато ходеше из къщата, започна да си фантазира. Вече няма да е вързан към масичката за закуска, няма да се бои от умора или настинка, от успиване. Тази нощ, когато се върне, направо ще счупи омразната „Айва“. Но така няма да може да слуша вечерните концерти на Би Би Си. Ще си купи друг радиокасетофон. Чист, нов, невинен, девствен.

Под мивката в кухнята имаше бяло метално шкафче. Той го отвори и зад очуканите съдове намери чук и длето, увити в прокъсан парцал. Занесе ги в спалнята си и със слабите си ръце издърпа френския шкаф, докато се отдели от стената. Бутна го настрани с всичка сила. Тогава се сети за входната врата и изтича да я заключи.

Когато се хвана за работа, ръцете му трепереха. Започна да сваля мазилката, която задържаше големия камък на място. Като че ли мина цял час, докато най-после успя да измъкне камъка и макар утрото да беше хладно, по челото му капеше пот и се стичаше върху носа. Очилата му се замъглиха. Не виждаше и затова ги свали и прибра в джоба на бялата риза.

Измъкна от тъмната дупка продълговатия пакет, увит в плат, и отскочи назад, когато между краката му пробяга огромен паяк. Пакетът падна и издрънча тъпо върху каменния под.

Той го вдигна отново и разви прашния парцал.

Вътре имаше къса и широка желязна тръба. Единият й край беше разтворен като края на любимия му обой. По средата беше обвита с полирано дърво, също като някакъв непознат музикален инструмент. Само че в другия край тръбата имаше два винтови нареза, за разлика от всякакъв музикален инструмент, който някога е виждал. Не знаеше какво е това, но не го и интересуваше.

Постави на място камъка и шкафа, след което измете парчетата мазилка и прахта. После извади от шкафа калъфа на скъпоценния си обой и го постави върху леглото.

Много пъти му се искаше да си купи нов калъф за инструмента, защото в този стоеше твърде хлабаво във формата, подплатена с пурпурно кадифе. Но калъфът беше подарък, доставен му анонимно много отдавна, заедно с бележка, в която пишеше, че не бива да се разделя с него. Сега, когато извади долната част на своя обой и я замени със странната тръба, той разбра защо. Грозната желязна тръба легна на мястото си като в калъп.

Той затвори калъфа и го заключи с малко ключе. После остави бездомната долна част на инструмента си върху възглавницата и я покри със завивката.

Напусна дома си веднага, забързан да хване автобуса към Витлеем. Имаше чувството, че носи кобра, и искаше да се отърве от нея, преди да го е ухапала.

За разлика от Юсуф Хасан, Тофик ел-Азиз разбираше от метални инструменти.

Малката му работилничка на улица „Вади ел Джадид“ в Хеброн приличаше на разрушена с взрив фабрика за тоалетни. Навсякъде се виждаха купища криви медни тръби, части от керамични мивки, метални поставки и счупени фаянсови плочки. Почернелите от дим стени бяха пробити с редици квадратни пирони, върху които висяха безброй гъвкави ленти за стягане на тръби, гумени уплътнения и пластмасови пръстени с размери от човешки пръстен до конски оглавник.

Работилницата нямаше прозорци, а само три вентилационни отвора, направени високо на стената. Над металната работна маса в центъра на единственото помещение висяха две голи електрически крушки под алуминиеви рефлектори, които осигуряваха остра жълта светлина като в полева операционна. Въздухът вонеше на изгорял ацетилен.

Когато се намира в работилницата на Тофик, човек не можеше да каже дали е ден или нощ. Но това устройваше Тофик. Тъй като го търсеха много като водопроводчик, той започваше работа още в пет часа сутринта, а след работно време се връщаше, за да приготви частите за поправка на следващия ден. Често работеше до полунощ. В работилницата липсваше часовник — нямаше нужда някой да му напомня, че прекарва три-четвърти от живота си, като прегъва или изправя тръбите, които ще отведат нечии чужди изпражнения в каналите на Хеброн. Жена му непрекъснато му се караше за отсъствията, но никога не възразяваше, когато й носеше изкараните през седмицата пари.

Тофик беше едър мъж. Блестящите му мускули свидетелстваха за години усилен труд. Едва ли някой от приятелите и съседите му би погледнал на него като на занимаващ се с политика. Носеше тежки ботуши, работни панталони и трикотажни ризи и не си правеше труда даже да постави на главата си карираната кафия, като минимален намек за принадлежността си към арабските националисти. На обществено място никога не изразяваше войнствени или антиционистки възгледи. Но в дома си направи всичко необходимо, та младите му синове да знаят точно на чия страна е, що се отнася до евреите. Усилията си заслужаваха и той беше невероятно горд, когато те се прибираха у дома изцапани и с рани от бунтовете против окупационните войски.

Тофик-ел-Азиз беше самостоятелен човек, независим собственик на цъфтящ бизнес, който не се отчита пред никакъв работодател и не е вързан с определено работно време. Единственото постоянно нещо в живота му, единственото неотменимо правило беше, че трябва да си е в работилницата всяка сутрин от 7:00 до 8:15 часа. През това време можеше да слуша която програма от радиото му харесва. Но трябваше да държи телефонната си линия свободна от разговори.

Беше застанал точно до него, когато звънна. Иначе щеше да му се наложи да прескача натрупаните тръби и тоалетни седалки, за да стигне до апарата. Очакваше да чуе гласа на Набила Ум-Халеф, тъй като старицата все се оплакваше от канала, който можеше да е съвсем наред, ако тя престане да хвърля хранителни отпадъци в него.

За разлика от Юсуф Хасан, чието име и глас му бяха непознати, Тофик не се разтревожи от сигнала, който го задейства. Като момче той беше свързочник на бригада в Йорданския легион. По-късно беше кандидатствал за местната организация на ООП. Но преди да премине през ритуалите, един висш служител се свърза с него и му предложи да работи за Каузата много по-добре, като обаче се оттегли от Съпротивата. Тофик беше прост човек, но бързо разбра, че като дълбоко прикрит „агент“ ще може да се занимава с работата си, като едновременно с това изпълни една или две жизненоважни патриотични задачи.

Пакетът му беше доставен преди почти десет години. Ако не беше досадният сутрешен график, който беше принуден да поддържа, той би забравил напълно за него.

Той изгледа слушалката в изцапаната си с масло длан, а после я окачи върху поставения върху стената апарат. „Коледа“. Гласът беше казал „Коледа“. Е, значи е това. Нямаше нужда да чува друго. Той плесна с ръце. Днес щеше да е един прекрасен, възбуждащ ден.

В задната част на работилницата имаше голям метален варел. Нещо като боклукчийска кофа на ресторант. Беше пълен догоре с метални и пластмасови парчета тръби, които накараха Тофик да изругае. Но се хвана бързо за работа.

Трябваше му почти половин час, за да изпразни варела. Накрая се наложи да скочи вътре, за да стигне до пакета. Дебелата черна пластмасова опаковка беше покрита с петна и мухъл, но когато я свали, предметът вътре беше опакован в разрязана, дебела вътрешна гума от камион. Той го извади и разгледа скритото съкровище.

Представляваше черна метална тръба с отвор от около четиридесет милиметра и повече от половин метър дължина. Част от единия й край беше покрита с полирано дърво. Под тръбата имаше две дръжки, ръчките на които бяха изработени от същото дърво. Едната беше гладка и без механични допълнения. Другата повече приличаше на ръкохватка на пистолет, комплектована със спусък, предпазител и езиче за захващане с пръст.

Тофик не се изплаши от явно смъртоносния уред. Щеше да се разтревожи много повече, ако беше намерил тялото на обой.

Той опакова отново уреда и се измъкна от варела, като едва не падна върху купчината тръби. Върна се при работната си маса и измъкна отдолу кутията за инструменти. После вдигна металния й капак и изпразни долната част. Положи вътре опакования в гума пакет. След това натрупа отгоре му няколко инструмента и затвори капака. Заключи металните ключалки на кутията, вдигна я за дръжката и напусна работилницата.

Мивката на Ум-Халеф щеше да почака.

Той скочи в очукания си син фолксваген пикап, постави металната кутия за инструменти на пода пред пътническата седалка и потегли на север към Витлеем. Тогава се сети, че е забравил да позвъни на предварително запомнения телефон.

— Глупак — изруга се сам. Но нищо. Помнеше номера като датата на рождения си ден. Започна да се оглежда за уличен телефон.

В Йерихон Мустафа Зуаби коленичи бавно. Носеше дълга галабия на сиви и черни райета, но не я повдигна над коленете си, защото острите камъни на Йорданската пустиня вече дразнеха изморената му, стара плът. Поставил обутите в сандали крака под себе си и настанил изморен задник върху петите, той наведе увитата в бяла кафия глава и простря длани напред към изток. Върхът на гордия му нос почти докосна земята.

Той не се молеше. Вече го беше направил. Мустафа проверяваше новите кълнове на лехата с дини.

Обърна лице и погледна тънките филизи, които се подаваха над сухата земя. Вода. Повече вода. Никога не достига вода.

Той изпъшка и постави длан върху едно от сгънатите си колена, за да изправи тялото си. Обърна се бавно на запад и най-накрая се усмихна. В тази част на малката му собствена нива дините се бяха размножили като дълги, издути, твърди, зелени балони, които на тази си възраст той едва можеше да повдигне.

Западната леха цъфтеше, защото земята там беше влажна от напояването от Вади Келт, извитото поточе, което се спускаше към Йерихон от йерусалимските хълмове и винаги беше пълноводно със студена, прясна вода. От друга страна, източната леха все едно че се намираше в Саудитска Арабия. Тя трябваше да се напоява на ръка. И й личеше.

Такава е разликата между силата на Аллах и нещастните усилия на човека.

Е, така или иначе, той никога нямаше да стане богат, този собственик на сравнително голяма нива, уважаван заради умението си да търгува и да намира работа на по-бедните. Мухтар. Беше щастлив, че е роден в Йерихон. Оазис, процъфтял осем хиляди години, който никога не е бил подлаган на разрушителни набези и винаги е бил завидно зелен.

Ако някога изобщо успеят да се отърват от евреите, той отново ще се превърне в райска градина.

Но това трябваше да се остави на по-младите. Мустафа се беше бил през 1948 и отново през 1967 година, но сега вече беше твърде стар за бойното поле. Въпреки това той не беше огорчен от съдбата си, защото гледаше на израелското присъствие в левантинската история като на нещо временно. Като муха върху масивния гръб на бик. Арабската нация притежава едно тайно оръжие, недостижимо за никоя от западните култури — търпение.

Е да, неговата битка е завършила. Но войната продължава, а Мустафа има да изиграе още една роля. Беше чакал за нея близо десет години и ако е жив, може да почака още десет.

Той вдигна лице и примижа нагоре към „Карантел“, издигащия се върху върха на назъбената планина манастир, точно на юг от дома му. Когато слънцето на изток се вдигне и арките започнат да засенчват металните решетки на прозорците на манастира, както всяка сутрин, Мустафа щеше да започне да продава дини.

— Татко! — извика го един глас откъм къщата. Обути в сандали крака затупкаха в прахта. — Татко!

— Внимавай, ластарите — каза Мустафа, без да се обръща. После само наум поклати глава.

Беше един от тримата му синове — Джамил. Позна го по гласа. Когато избра това име на детето преди повече от осемнадесет години, не би могъл да си представи, че „красив“ ще бъде единственото положително определение, което заслужава най-малкото му момче. Да, Джамил беше красив. Невероятно красив — като хашемитски крал. Но освен това беше доста глупав. Всъщност и тримата синове на Мустафа бяха глупави — факт, който носеше на стареца много по-силна болка отколкото артрита или шиповете.

Дъщерите му обаче, всичките му шест дъщери, бяха невероятно умни. Бяха отличнички в училище, а три от тях вече следваха в университет. Такова нещо Мустафа не би разрешил, ако синовете му не бяха така безнадеждно тъпи. Момчетата почти не можеха да различат диня от пъпеш.

„Не съм се молил достатъчно — мислеше си Мустафа. — Сигурно нещо съм обидил Аллах.“

— Какво има — обърна се той към Джамил. Красивите очи на младежа блестяха от радост, прекрасните вежди се издигаха, съединени като друзки мустаци.

— Телефонът звъня!

Мустафа отстъпи назад. Това наистина беше събитие, защото никой от приятелите или роднините на Зуаби нямаше телефон. Мустафа държеше апарата само защото му бяха казали да го направи. Освен погрешното позвъняване от време на време, той почти никога не се обаждаше. При това някой друг плащаше таксата.

— Сигурен ли си?

— Да, татко.

Поради нивото на интелигентността на Джамил, което беше по-ниско от Мъртво море, Мустафа се страхуваше да зададе следващия въпрос. Но беше принуден.

— Ти отговори ли, Джамил?

— Да, татко, отговорих! — Момчето сега подскачаше от крак на крак.

Мустафа протегна ръце и го хвана за раменете, за да застане мирно.

— И…? — окуражи той момчето, уплашен, че то скоро ще забрави какво са му казали по телефона.

— Един мъж ми заговори, татко. Този път май беше палестинец. — Предишното телефонно обаждане беше се случило преди месец. Някакъв евреин от телефонната компания проверяваше линията.

— Какво каза той, Джамил?

— Каза… — Момчето смръщи вежди, радвайки се на рядкото внимание от страна на баща си. — Той каза: Кажи на господаря на дома, че му изпращам предварително поздравления за Коледа.

Мустафа се вгледа в сина си. Не му се вярваше.

— Коледа ли, Джамил? Човекът е казал Коледа?

— Да, татко.

— Каза ли нещо друго?

— Не, татко.

— Сигурен ли си?

— Да, татко.

Тогава Мустафа направи нещо, което не беше правил, откакто Джамил е бил бебе. Надигна се и го целуна по бузата. После го погали.

— Ти си добро момче, Джамил.

Синът му беше шокиран. Очите му се напълниха със сълзи, като че ли го бяха зашлевили. А после устните му се разтегнаха в ослепителна усмивка.

— Благодаря, татко!

— Добре, Джамил. А сега тичай да ми донесеш лопатата.

— Лопатата ли?

— Бързо!

Джамил се обърна и хукна към къщи. След миг се върна с инструмента в ръка, а братята му Абед и Фуад го следваха по петите.

Мустафа взе инструмента. Огледа тримата си синове. Всъщност те и тримата бяха красавци. Но общо имаха акъл колкото овца.

— Синове мои — каза Мустафа колкото можеше по-меко. — Не е имало телефонно обаждане. Разбрахте ли?

Момчетата го гледаха тъпо. Заклатиха глави като глупак от египетска комедия.

— Трябва да се правите, че не е имало телефонно обаждане. Сега разбрахте ли ме?

В очите им нещо като че ли просветна. Те закимаха.

— А сега се върнете вкъщи и не излизайте, докато не ви повикам.

Момчетата не помръднаха.

— Марш!

Те се обърнаха и побягнаха.

Мустафа тръгна към западната леха. В нивата му имаше само три дървета. Криви, стари маслини. Той стигна до първото, обърна се и подпря гръб върху грубата кора на дънера.

Другите две дървета се намираха на около петдесет метра, с десет метра разстояние помежду си, ако от първото се издигне перпендикуляр към линията между тях. Мустафа протегна лявата си ръка и разпери пръсти, докато палецът му покри едното дърво, а кутрето другото. После сгъна средния пръст, докато той посочи точно към една от блестящите дини. Насочи очи към зелената й повърхност и тръгна към нея, като правеше широки крачки, доколкото му позволяваше старото тяло.

Завоевателите идват и си отиват, децата се раждат и войниците мрат, но ръцете и краката на човека си остават същите, слава на Аллаха.

Той преброи тридесет крачки и бързо коленичи, този път без да обръща внимание на колената си и без да усеща болки в гърба.

Копа дълго и усилено. Може би час. Когато свърши, в дъното на половинметровата дупка се откри метална кутия. Повърхността на зелената кутия отдавна беше ръждясала от дългите години под влажната пръст. Но металът не изглеждаше повреден.

Мустафа не очакваше, че ще може да я измъкне от земята. Затова легна в края на прясно изкопаната дупка и разчисти капака на металната кутия. После използва върха на лопатата и го отвори.

В кутията имаше три продълговати пакета. Всеки беше увит добре в прозрачния найлон, който евреите използват в доматените си оранжерии. Във всяка от опаковките имаше по два маслиненозелени предмета. Единият беше обикновен като полицейска палка, дълъг до средата на лакътя. Другият обаче беше с по-особена форма с грозна метална, издължена глава. Всяка от тези „глави“ се състоеше от два конуса, съединени в основата, единият от които съвпадаше с отвора на тръбата, а другият покрит с предпазна обвивка.

Мустафа се надигна с труд. Започна да обикаля лехата, за да избере три от най-големите дини. С кривия си шабрия ги отряза от ластарите и ги търкулна до дупката.

Постави дините една до друга. После извади от джоба на панталона си сгъваем швейцарски армейски нож. Трябваше му скалпел, а не мачете.

Внимателно отряза на зиг-заг капаците на дините, за да може после да ги сложи точно на мястото им. След това като някакъв маниак бръкна в меката сърцевина на плодовете и започна да изхвърля сочната вътрешност. Ръцете му се покриха с черни семки.

След още малко работа и трите пластмасови пашкула бяха скрити в дините. Накрая Мустафа избута червената, сочна сърцевина вътре в металната кутия, затвори я и напълни дупката с пръст. Затъпка я с крака и придърпа няколко ластара, докато мястото се покри с поувехнали листа.

Седна на земята. Беше ужасно жаден, кафията му мокра от пот и му трябваше време, за да си поеме дъх. Накрая успя да извика:

— Джамил.

Момчето сигурно беше гледало през прозореца, защото излезе тичешком от къщата. Когато стигна до баща си, старецът го погледна и прошепна:

— Вода.

Джамил хукна обратно към къщата, за да донесе чаша студена вода. Когато я изпразни, старецът нареди:

— Доведи братята си.

Джамил хукна отново и този път се върна с Абед и Фуад.

— Помогнете ми — каза Мустафа на чакащите нарежданията му синове.

Те го вдигнаха прав и като слуги на император го почистиха и подредиха дрехите му, измиха му ръцете и донесоха чиста кафия.

— Днес ще започнем да продаваме от Витлеем — заяви Мустафа, когато се изправи и вдигна гордо глава.

— Ама, татко — обади се Джамил. — Винаги започваме от Бейт Шахур.

— Витлеем — повтори Мустафа и тръгна към пикапа „Форд“. — Сложете тези три дини най-отдолу на купчината в багажника. — Той посочи с пръст трите дини.

Момчетата грабнаха тежките дини. Досега не бяха отглеждали толкова големи. Вдигнаха ги и се заклатушкаха подир баща си, който крачеше по-бодро, отколкото преди двадесет години. Полите на галабията му се вееха след него.

Той вдигна пръст, за да привлече вниманието на синовете си.

— И да знаете, че ако ги продадете, аз ще продам вас! — предупреди ги той.

12.ЙерусалимСъщата вечер

Парашутът на Ейтан нямаше да се отвори.

Всичко се беше объркало. Нито едно от необходимите условия за успешно приземяване нямаше да се осъществи. Това вече беше съвсем ясно. Той се бе изпънал с корем към земята в жабешка поза, а вятърът развяваше плата на комбинезона му, притискаше бузите към костите, опитваше се да изтръгне крайниците му. Виждаше ръцете пред лицето си, черните ръкавици, които трептяха от силата на вятъра.

Пилотният парашут, странно парче найлон с цвят на горчица, се вееше и издуваше като смачкана гъба пред предпазните му очила, където определено не му беше мястото. Какво, по дяволите, прави там? Малкият парашут трябваше вече да е над главата му, за да издърпва главния от торбата му, а след това и всички останали приспособления от раницата върху гърба му. Но това ужасно нещо просто си стои там и се развява като прокъсано знаме, докато навсякъде около него хоризонтът на зеленикаво-кафявата земя се надига да го обгърне като смъртоносен, покрит с тръни подвижен пясък.

Никога не му се беше случвало да има повреда в парашута. Сега, макар стомахът му да се беше свил и дъхът му да излизаше с хриптене, той продължаваше да вярва, че сляпата съдба на парашутиста отново ще му помогне.

Внезапно пилотният парашут изхвърча с плясък нагоре и той чу познатия звън на изпънатите въжета, но въпреки това Ейтан знаеше, че нещо не е наред. Падането му не се забави и вместо плясъка на разтвореното крило се чу стенанието на увитите, изпънати от вятъра въжета.

Отдолу го застигнаха гърмежите на залповете. Непрекъснат грохот, който го разяри и от който му се искаше да заплаче. Не виждат ли, че така или иначе ще умре? Защо се опитват да го разстрелят още във въздуха с танково оръдие?

Опита да остане спокоен. Беше му останал само един шанс и той трябваше да изпълни процедурата без грешка. Но когато погледна надолу, за да открие червената ръчка за отваряне, видя, че носи върху гърдите си резервен парашут, а земята вече приближава краката му. Твърде близо! Вече е твърде близо!

Той сграбчи ръчката на резервния, извърна глава и дръпна толкова силно, че усети как мускулите в рамото му се късат. Резервният парашут изскочи откъм гърдите му, премина пред лицето му, а ремъците се впиха в бузите му като нож в масло. Очилата му отхвръкнаха, а гърмежите на големите оръдия вече отекваха в ушите му в този миг, когато започна да усеща, че резервният започва да го спасява. Той отвори очи и зяпна от ужас, виждайки, че вече се намира над пречупените върхове на боровите дървета.

Беше твърде късно. Той изкрещя.

Симона плачеше. Под острата, синкава лунна светлина, която проникваше през щорите, Ейтан виждаше свитото й в края на леглото тяло. Беше покрила лицето си с длани.

Той погледна надолу. Беше седнал в леглото върху мокрите от пот чаршафи. Единствените звуци бяха от хълцането на жена му, собственото му хлипане и кръвта, която пулсираше в ушите му. Смачканата възглавница се намираше в скута му. Част от калъфката й беше разкъсана. Той погледна дясната си ръка. В юмрука си стискаше топка бял плат.

Постави длан върху потното си чело и разтри слепоочията, опитвайки да излезе от ужасния тунел на среднощните подсъзнателни сънища. Кой ден е? Опита да си припомни. Но всъщност не беше ден, а кошмар. Нощта на кой ден?

Епизоди от кошмарното падане още го тормозеха откъм онзи друг свят. Затова с известно облекчение прие, че ужасът му е продукт на обикновен сън. Тогава започна да се чуди, даже да се надява, че всичките му тревоги може би са съвсем нереални. Наистина ли е бил в Мюнхен отново? В Кипър? В Кайро? Може би скандалът му с Бен-Цион, военният съд и понижението също са само милисекунди от лош сън?

Той легна отново върху чаршафа, хладен от влагата на собствената му пот. Посегна към нощното шкафче и приближи фосфоресциращия часовник до очите си. Седем часа. Навън беше тъмно. Беше седем часа вечерта.

Тогава си спомни. И изстена.

Само смъртта му поради повреда в парашута беше сън. Всичко останало си беше така реално, както белият таван над главата му и абсурдният глас на извънземния Алф, който се чуваше през прозореца откъм телевизора на съседите. С известно недоволство разбра, че спи от сутринта — като че се крие от зимата на реалностите.

Беше пристигнал вкъщи на зазоряване, като псуваше Ицик Бен-Цион, Службата и Бени Баум, който не успя да му помогне в момент на нужда. Майор Бени Баум, командир и идол на Ейтан, легенда в областта на военната стратегия и тактика, беше нарушил святото правило на израелската армия: „Никога не оставяй ранен другар на бойното поле.“ Ейтан нямаше да може да му прости скоро тази постъпка.

На всичкото отгоре Ейтан се беше приготвил за изблика на справедливо недоволство от страна на Симона. Но това не беше се случило.

Очакваше да я намери заспала в леглото, но тя се появи откъм банята бледа и разтреперана, хвърли се на врата му и започна да се смее от щастие. Потънал в собствената си мъка и умора, Ейтан първоначално не разбра защо тя се радва толкова на някакво си повръщане.

— Повръщам, Ейтан! — извика тя. — Знаеш ли защо повръщам?

Новината за бременността на Симона изпълни с радост срещата им, премахна умората на Ейтан и принизи професионалните му неприятности почти до нулата. Те се прегръщаха и целуваха, танцуваха върху голямата тераса, докато слънцето се издигна над Юдейските хълмове. Ейтан закуси, а Симона се смееше, когато мръщеше нос от миризмата и вида на храната. Ейтан реши, че няма да убива щастието й, като започне да разказва подробности от последните си провали.

Симона искаше да знае какво се е случило, къде е бил, но той само обеща на жена си, че завинаги ще се откаже от „Флейта“ и ще се насочи към друго, по-обикновено бъдеще. Всъщност нямаше никаква представа какво, по дяволите, ще прави, но скри съмненията си под широка усмивка. Вътре в себе си реши само да се надява на най-доброто и да пази дома и семейството си, докато цялата тази работа с Камил приключи.

След един час умората му се възвърна с пълна сила. Накара Симона да му обещае, че ще си вземе почивен ден, ще заключи къщата и няма да си подава носа навън за нищо и заради никой. После падна в бездната на воинския сън. Явно някъде след обеда Симона също си беше легнала.

Гърбът й беше топъл под чаршафа, но трепкаше от мълчаливия й плач. Ейтан не разбра защо тя се дръпна, когато посегна да я погали.

— Ти плачеш — каза той, приемайки, че вече е подложена на емоциите от хормоналната промяна.

Тя подсмъркна и изтри носа си с длан.

— Ти ме удари.

— Какво?

Тя прибра косата зад ухото си и извърна глава. Очите й бяха мокри и тя докосна подутия си нос.

— Ти ме удари. — Гледаше го така, като че ли я беше ударил, задето е бременна.

Тогава той разбра какво е станало. Беше дръпнал „резервната халка“ на парашута си и вероятно я е ударил с опакото на свития си юмрук.

— Боже мой, сладурчето ми! — Той посегна и обхвана лицето й. Зацелува я по очите. — Извинявай, Мона — зашепна успокоително. — Сънувах лош сън.

Симона примигна, после се усмихна, прегърна го през врата и го зацелува, като трепна веднъж, когато удареният й нос се опря в бузата му.

Силно тропане накара Ейтан да дръпне глава. Остана седнал, а Симона се изплаши и притисна длани към лицето си.

— Какво е това?

— Шшшш! — Сърцето на Ейтан отново подскочи. „Артилерията“ от мястото за кацане в съня му. Беше жестоко тропане по входната им врата. Бам! Голямата дървена врата се тресеше в рамката си.

Той скочи от леглото върху студения под. Присви се леко и се ослуша внимателно. Остана така известно време, а после посегна бавно и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Напипа стоманата на своя браунинг и го взе.

Бам! Бързо откри боксерките си и ги нахлузи, защото осъзна, че не може да се бие, докато топките му се развяват неприкрити. Другото стана инстинктивно. Той тръгна бързо и тихо, въпреки че раненото му коляно се държеше като изстинал труп. Насочи пистолета, излезе от спалнята, огледа стълбите, а след това слезе на тъмно към хола.

„Добре — помисли той. — Значи всичко ще свърши тук и сега. Той е тук. Никакви засади, никакви прикрития, никакви изненади. Проклети да са всички, задето не ми повярваха.“ Камил беше пред входната му врата — ето как просто стана всичко. Но копелето няма да стигне до Симона или до бебето им.

Бам! Входната врата се разтърси от удар с юмрук. Ейтан имаше предимство. В къщата беше тъмно като в рог, а коридорът отвън — ярко осветен. Той застана с гръб към стената до вратата, стиснал пистолета в дясната си ръка. Посегна с лявата и завъртя силно ключа, оставяйки само дръжката като пречка между себе си и смъртоносната среща.

После отстъпи и хвана браунинга с две ръце. За миг не стана нищо. После някой натисна дръжката и вратата се отвори навътре.

Ейтан се хвърли напред и опря дулото между очите на Бени Баум.

Никой от двамата не помръдна. Дъхът на Ейтан излизаше на хрипливи тласъци. Баум просто стоеше и гледаше спокойно над металния мерник, докато Ейтан свали пистолета към пода.

— Мислех, че сигурно спиш — каза Баум.

Ейтан още не можеше да проговори. Адреналинът във вените му държеше ръцете му стегнати и твърди като клони на дърво. Бени бавно посегна и постави длан върху пистолета. Пъхна пръст между спусъка и предпазителя.

— Наистина ли си помисли, че ще те изоставя „на бойното поле“? — попита Бени със следа от обида в гласа си.

Внезапно засрамен, Ейтан вдигна очи към майора. Зад рамото на Бени на стъпалата видя разтревоженото лице на белокоса, възрастна дама, която надничаше от входната врата на апартамента си. Успя да се поусмихне и да възвърне гласа си.

— Няма нищо, госпожо Дубински — каза той. — Мислех, че е крадец.

Възрастната жена отвърна със скептично кимане и затвори вратата.

Ейтан отстъпи към апартамента си, а Баум го последва, все още с ръка върху пистолета, докато затваряше вратата с крак.

— Всичко е наред — каза Ейтан и Баум пусна ръката му. Ейтан извади пълнителя с лявата си ръка. После дръпна предпазителя и Баум улови изхвърления патрон, преди да падне на земята.

Баум щракна електрическия ключ и холът се обля в яркожълта светлина. Сега видя колко изплашен е бил Екщайн, защото кожата му беше покрита с пот, а крайниците му трепереха въпреки топлия вечерен въздух. Но не си направи труд да се извини.

— Изглеждаш готов за бой — каза Бени.

Ейтан бавно поклати глава. Отстъпи и седна до малката масичка, като бутна, без да иска, празната чаша върху нея. Подпря ръце на коленете си и пистолетът увисна надолу между краката.

— Едва не те убих.

— Надявам се не умишлено — сви рамене Бени.

Ейтан не отвърна на закачката.

— И така — продължи Бени. — Какъв е отговорът?

— На какво? — изгледа го объркан Ейтан.

— Готов ли си за бой?

— Дали аз съм готов? — Тонът му звучеше обвинително.

— След толкова много години ми се ще да мисля, че си ме разбрал — каза Баум. — Мълчанието ми в кабинета на онзи глупак не беше в резултат на някаква новопридобита срамежливост.

— Тогава на какво се дължеше?

— Стратегия, разбира се.

— Ааа, разбирам — отговори иронично Ейтан. После се изправи. — Бени, изморен съм.

— Също и аз. Ти просто си изморен от много сън.

— Сега имам да мисля за други работи — каза Ейтан.

— Бременна съм, Бени. — Гласът на Симона изненада Баум. Тя беше застанала в горната част на стълбата. Изглеждаше много секси в бялата копринена роба с разрошена черна коса около лицето. Сигурно се беше изплашила доста от инцидента, но когато съобщи новината си, не можа да не се усмихне.

— Честито! — плесна с ръце Бени и затанцува весело. — Тъкмо навреме! Навреме! Вече мислех, че никога няма да стана кръстник!

Ейтан също не успя да сдържи усмивката си.

— Доста нахално от твоя страна, Баум.

— Ами че аз съм си нахален — отвърна Бени. — Чудесно е. Ела, скъпа — подаде той ръка към Симона. — Дай вино. Трябва да пием! За здраве!

Симона се подчини с удоволствие. Бързо слезе по стълбите и влезе в кухнята. Бени погледна Ейтан.

— Ето ти още една причина — каза му той.

— За какво?

— Не можеш да напуснеш сега.

— Че аз съм почти уволнен, Бени.

— Не и от мен.

Симона се появи с бутилка и три чаши.

— Скъпа — заговори Баум, докато взимаше бутилката и започна да бели станиола от гърлото й. — Ейтан работи по жизненоважен случай. С твое разрешение той ще трябва да го продължи. Не мога да постигна успех без него.

Баум не изчака отговор. Започна да пълни чашите.

— Нямаш нужда от мен — каза Ейтан.

— Лъже — обърна се Бени към Симона, без дори да погледне Ейтан. — Симона, това е толкова важно, толкова неотложно, че ми трябва твоето съгласие да работя тук с Ейтан. Извън службата в абсолютна секретност.

Ейтан не знаеше какво е намислил Бени, но усети, че не може да се отърве от собствената си обвързаност. А Симона, знаейки, че същността на Ейтан е да служи, се видя принудена да разреши.

Двамата мъже изчакаха, докато тя местеше очи от единия към другия. Тя въздъхна.

— Добре. Както винаги, аз нямам представа за какво става дума. Но щом като е важно, аз съм длъжна да кажа „да“, Ейтан. — После се обърна към Баум. — Останалото зависи от мъжа ми, Бени.

Вече наблизо до целта си, Баум се обърна към капитана.

— Ако ти можеш да кажеш „не“ сега, нека видя как ще го сториш. — Всъщност се беше ухилил към Ейтан като дявол, който ще съблазнява душата му. Екщайн едва се усмихна в отговор.

— Добре, майоре. За последен път. Давам съгласие.

— Чудесно! — изрева Баум. — Чакай! — Той вдигна ръка и не позволи на Ейтан да отпие от виното. — Ще ни трябват повече чаши. — Той бързо отиде до входната врата, отвори я широко, сложи два пръста в устата си и изсвири като с полицейска пищялка. Докато Ейтан и Симона гледаха учудено, Бени отстъпи назад и задържа вратата като портиер на вечерен прием.

След миг по стълбището се чу бързо тропане. Пръв в апартамента влезе Яблоковски, високият очилат компютърен спец от „Изследване и проучване на разузнавателната дейност“. Ябло беше облечен в тениска, шорти и сандали. В едната си ръка носеше твърда, черна пластмасова кутия, а върху другото му рамо беше преметнат тежък спортен сак. Той погледна Симона, а после срамежливо отклони очи, като каза „Ерев тов“43 на Ейтан и остави нещата си върху пода.

— Прозорците — обърна се Бени и младежът бързо отиде да свали щорите върху прозорците на хола. Докато го правеше, непрекъснато поглеждаше смешните руси бодли, които бяха заменили прическата върху главата на Ейтан.

Следващ се появи Очко, задъхан от двата големи кашона с документи, които май тежаха колкото него. Седна върху единия и изтри плешивото си чело с кърпа. Не си направи труда да поздравява.

Силвия, възрастната матрона от „Шифри“ трябваше да спре при вратата, за да си поеме дъх. Пушеше цигара и изхриптя:

— Можем да правим бойни планове, а не можем да си построим и един свестен асансьор.

Дани Романо мина край нея, ухилен над вечната си лула. Носеше само леко куфарче и когато влезе, смигна на Симона.

Ейтан мислеше, че очите му вече не могат да се ококорят повече, но направо зяпна при появата на агента от Шабак, Ури Бадаш. Организирането на подмолна операция в АМАН си беше достатъчно рискована работа, но замесването и на други агенции вече граничеше с предателство. Бадаш забеляза изражението на Ейтан, но само сви рамене и посочи Баум, като че майорът някак го е изнудил да участва.

На вратата се появи и един мъж, когото Ейтан изобщо не познаваше. Беше висок, с широки рамене, малко попрегърбен, но с вид на борец. Носеше черна трикотажна блуза, бежови панталони и бели маратонки. На възраст около четиридесетгодишен с купчина буйна, кестенява коса, която се къдреше над яката. Въпреки късния час бе надянал големи, пилотски тъмни очила, макар че те почти не скриваха лицето му. Той се поспря при вратата, докато Баум не го покани на английски:

— Влизай, Артър. Влизай — махна му той.

Най-накрая се появи секретарката на Дани Романо. Юдит изглеждаше малко нервна, вероятно по-скоро от това, че влиза в дома на Ейтан Екщайн, отколкото от участието си в този подмолен проект. Беше облечена скромно в пола и блуза, огледа се, видя Симона и й се усмихна широко. Когато осъзна, че Ейтан стои в хола си по бельо, тя пламна и отклони веднага очи.

Бени я дръпна вътре и затвори вратата. Потри ръце и застана в средата на стаята. След това направи знак на другите да се съберат наблизо. Всички оставиха на пода нещата си — оборудване, куфарчета и кашони с документи — и се скупчиха до него, за да не трябва да говори на висок глас.

— Добре, приятели — започна Бени. После се обърна към Артър на английски: — Извинявай, че ще говоря на иврит, Артър. Това е законова формалност, която няма нищо общо с ЦРУ. — Артър кимна и Бени продължи на иврит, докато групата оглеждаше изненадано американеца. — Започвам тази операция с правото, дадено ми от член IV на Закона за сигурността на държавата Израел, приет през 1956 година. Той разрешава едностранното инициализиране на секретна мисия от старши офицер на разузнаването, тоест аз и моят заместник Ейтан Екщайн. — Той погледна към Ейтан, който само наблюдаваше с интерес действията му. — Заповядвам запазването на пълна тайна, абсолютно необходима за сигурността на тази операция. Никакви подробности не могат да бъдат разкривани пред колеги от която и да било служба, нито да се иска одобрение от страна на Бойния щаб на армията и Комитета на началниците на Службите, докато аз не определя нуждата от подобни действия. Ясно ли е?

Бени се огледа. Всички бяха склонили глави към него, за да чуят тихо изречената заповед, и никой не изрази изненада или тревога.

— Трябва да ви напомня, че сте доброволци — продължи той. — Както се казва в древната поговорка: „Успехът има много бащи, а провалът е самотен сирак.“ Всеки, който желае да се оттегли, може да го направи в рамките на следващите тридесет секунди.

Той наведе очи към часовника си и проследи движението на стрелката, докато мина половин минута мълчание.

— Добре! — плесна той с ръце. — Сега, като говорим за бащи, току-що разбрах, че нашият Ейтан ще стане такъв след по-малко от девет месеца! — Той плесна с длан по голото рамо на Екщайн. Под акомпанимента на възклицанията и ръкопляскането за „честито“ Бени помоли Юдит да помогне на Симона да донесе достатъчно чаши от кухнята.

Когато виното беше разляно и десетте различни чаши се чукнаха, Бени вдигна тост.

— За „новия“ Екщайн. И за успеха на операция „Флейта“. Наздраве.

Когато Ейтан се върна след бързия душ, домът му вече се беше превърнал в оживен сателит на Специални операции на АМАН. Облечен в сини джинси и сива тениска, той слезе бос по стълбите от втория етаж, като бършеше косата си с пешкир. Телефонът от спалнята беше донесен в хола. Бялата му жица се виждаше закрепена с лепенки към килима, а слушалката също овързана със сребриста лента към апарата, за да не може никой да прекъсва комуникационната връзка. Втора черна жица се точеше от телефона и по пода на кабинета на Ейтан към другия край на апартамента. Той я проследи и надникна в кабинета си.

Очко и Силвия изобщо не му обърнаха внимание. Дребният плешив мъж беше разчистил бюрото на Ейтан и поставил отгоре му преносим факс-апарат. В момента поставяше нова ролка с хартия в него. Силвия беше дръпнала стола до сгънатата кушетка за гости, където подреждаше документите, извадени от кашоните на Очко. Всички те представляваха напечатани на компютър декодирани и преведени съобщения, събрани на високи купчини. Бяха белязани с различни цветове, всеки според източника — чужди посолства, задгранични нелегални прехващания, местни телефонни разговори, сателитни съобщения.

Ейтан се чудеше каква ли хитрост е използвал Баум, за да изнесе двадесет килограма строго секретна информация от сградата. Наведе се тихо над металния парапет на стълбището и погледна надолу. Баум беше седнал точно под него до кръглата маса. Голямата му плешива глава приличаше на модел на планетата Марс, покрита с петна от слънчево изгаряне и драскотини. Типично за Бени, под месестите му ръце нямаше пръснати документи. Беше оставил масата свободна за чашите с димящо кафе и чиниите с резени пъпеш, бисквити и каквото друго успее да намери из кухнята си Симона.

Ейтан се усмихна. Баум си беше заложил главата в много по-голяма степен, отколкото можеше да очаква и Ейтан отново се засрами от временната липса на доверие към приятеля. Веднага след тоста Бени го беше хванал за ръка и придружил нагоре по стълбите, като му предложи да се освежи с един душ, преди да започнат работа. Направи го, за да може да остане за малко насаме с Ейтан.

— Само ме изслушай, Ейтан, защото нямаме много време — беше казал Баум, след като врътна крана на душа и затвори вратата на банята. — Когато стана катастрофата с Пърлман в Ню Йорк, не се замислих много. Но когато умря Самал, аз се настроих на твоята „честота“. — Той дръпна завесата на душа. — Хайде, влизай. — Ейтан събу боксерките и с удоволствие се подложи под топлите струи. Баум пъхна глава зад завесата, без да обръща внимание на влагата, която се събра върху темето му. — Още там и тогава започнах да разбирам какво става, обаче не ти казах, защото можеше и да не получа необходимата подкрепа. После само извърнах глава и ти хукна към Европа. — Той се почеса по главата и се изсмя. — Това беше откачена постъпка, Ейтан, обаче тя свърши работа. Надявам се, разбираш, че нямаше как да те подкрепя в кабинета на Ицик. Защото той можеше да се досети.

— Не си ме подкрепил, за да не се досети значи.

— Няма начин. Егото му е твърде голямо.

— Кой е американецът?

— Артър е заместник-шеф на бюрото на ЦРУ в американското посолство на булевард „Наблус“.

— Че какво, по дяволите, прави тук?

— Той е добър човек. Познавам го отдавна и освен това той има двоен мотив. Първо е ядосан от неспособността на правителството си да разреши случая със самолета на ТВА полет 206.

— И второ?

— Второ, негов близък приятел е бил служител в американското консулство във Франкфурт. Връщал се у дома за Коледа с полет 206. Артър също иска главата на Камил.

— Е, има мотив, който мога да разбера — мрачно изрече Ейтан, докато се търкаше със сапун.

— Ще му поискам всички услуги, които може да осигури — каза Бени. — Сега във Вашингтон е около обяд. В Европа е още по-късно. Ще трябва да действаме бързо и ще работим цяла нощ.

— Какво очакваш да получиш?

— Само достатъчното, за да докажем делото си, когато лайната се пръснат от вентилатора. Ейтан, аз не искам чудо. Искам само малко късмет и един пробив. Само това ни е нужно. А сега се избърши и слизай долу.

Ейтан огледа хола си. Главната телефонна линия беше изтеглена до ниската стена, която разделяше хола от трапезарията. Жицата минаваше през разпределителна кутия, за да може телефонът да работи, докато втората линия е свързана с модема върху масата за хранене. Там стоеше Яблоковски, който го свързваше с преносим специален компютър за сателитни комуникации — СКСК. Юдит се настаняваше зад преносима електрическа пишеща машина.

В средата на хола Дани Романо и Артър американеца работеха с мощен клетъчен телефон. Романо дъвчеше ентусиазирано лулата си, докато Артър разгъваше голямата антена към базовото устройство. Изглежда, бяха намерили обща тема за разговор. Но говореха на сицилиански диалект.

До телевизора на отсрещната стена Ури Бадаш се беше заел да откача кабела на външната телевизионна антена и да го свързва с мощна военна радиостанция — модифициран приемопредавател, който използваше в колата си за връзка с поделенията по сигурността из страната.

Ейтан остави пешкира върху парапета и си наля чаша кафе. Помещението вече синееше от цигарения дим.

— Чист ли си? — попита Баум, когато Ейтан седна до него.

— Като девствена булка.

— Е, аз вече си позволих да връча назначенията.

— Осведоми ме.

— В основни линии задаваме въпросите си на лични познати в ЦРУ, МИ–6, Скотланд Ярд и Департамента по сигурността на ЕС.

— И какво питаме?

— Искаме нова информация за скорошно забелязване на Камил или поне предположения.

— Няма да са го виждали.

— Вероятно.

— А за какво са ни предположенията? — попита Ейтан.

— За да покрием с тенекийка голите си задници. Ще задържим онези, които подкрепят теорията ни, а останалите ще изхвърлим.

— Много бюрократично от твоя страна, Бени.

— Не ме обиждай, момче.

Откъм трапезарията машината на Юдит затрака.

— Тя какво прави? — попита Ейтан.

— Записки.

— Още тенекийки ли?

Бени размаха пръст на Ейтан.

— Върховната смелост винаги трябва да се опира на внимателна подготовка.

— Добре — нетърпеливо възкликна Ейтан. — Какво още?

— Слушай — показа Бени към Дани и Артър. Агентът на ЦРУ беше седнал на канапето с притиснат клетъчен телефон към ухото.

— Джери? Здрасти, приятел! Обажда се Арт. Нямаш ли още нищо за мен? — Американецът почака малко. Сигурно връзката беше слаба, защото той запуши с пръст свободното си ухо. — Добре, приятел. Обади ми се колкото можеш по-скоро на… — Той се наведе към базовия модул и продиктува номера: — Нула-две, пет, пет, девет, нула, едно, девет. Разбрано? Край.

— Говори с бюрото на ЦРУ в Ню Йорк — каза Бени. — Те работят по случая с Цви Пърлман.

В този момент Артър стана от канапето и дойде до масата. Ейтан стана и протегна ръка.

— Арт Розели — каза американецът. Дланта му беше мазолеста и здрава.

— Приятен псевдоним — ухили се Ейтан. — Ейтан Екщайн.

— За мен е удоволствие — отвърна Розели. Той огледа русата коса на Ейтан, светлите му очи и европейски черти. — Не приличаш на израелец.

— И ти не приличаш на добър дух — отвърна Ейтан.

Розели се изсмя и тупна Ейтан по рамото. След това стана сериозен.

— Аз също го искам това копеле, Ейтан.

— Знам. Всички го искаме.

Артър се обърна към Бени.

— Е, Баум, ще трябва да изчакаме. Какво друго да направя?

Баум вдигна очи към американеца и се почеса по брадата.

— Слушай, Артър. Не искам да изгориш. Но може да са ни полезни последните сведения на Ленгли за всичко, свързано с Камил или полет 206. Дори и на пръв поглед несвързани сведения. Можеш ли да направиш нещо по този въпрос?

Артър се ухили.

— Могат ли спецчастите да изритат някого по гъза? — Служил беше като зелена барета в началото на войната във Виетнам. Обърна се и тръгна обратно към телефона си.

Яблоковски излезе от трапезарията, като бършеше очилата си с края на тениската. Беше висок и кокалест, като че е играл твърде дълго баскетбол, а не се е хранил достатъчно. Косата му беше разрошена и щръкнала около главата като неподстригана трева.

— Добре, Бени. Мога да говоря с Париж — гордо обяви той.

— Чудесно, Ябло, но внимавай много. Първо поискай да те свържат на четири очи с Пиер Шандесе. Когато го получиш, ме извикай.

Яблоковски се върна в трапезарията и седна пред СКСК.

— Какво използва? Софтуер за телексна връзка?

Симона излезе от кухнята. Беше се сресала и преоблякла в джинси и една от ризите на Ейтан. Той й се усмихна, чудейки се как ли ще изглежда издута от бременността.

— Мога ли да помогна с друго освен с готвене? — попита тя.

— Ами и с това — посочи Бени към корема й.

— Не, наистина. — По време на военната си служба тя беше работила в „Дупката“ към Генералния щаб и затова беше свикнала с атмосферата на подобна трескава работа. Всъщност харесваше носталгичното чувство, с което прие промяната в дома си.

— Всъщност — обърна се Ейтан към Бени. — Телефонът работи ли?

— Да.

— Мона, не ни трябват никакви изненадващи посещения.

— О! — Тя покри устата си с длан. — Има такава опасност. Особено покрай новината.

— Тогава се обади на всеки, който смяташ, че може да реши да мине на гости тази вечер. На Яел, на Шломи, на Лиза. И на твоите родители. Кажи им, че всичко е наред, но се чувстваш изморена и ще си лягаш по-рано.

— Добра идея — подкрепи го Баум.

— И не много далеч от истината — добави Симона и пипна корема си. Тя дръпна един стол до стената между хола и трапезарията, вдигна слушалката и започна да набира.

— Шшшш! — размаха ръце Бени към всички в стаята и показа Симона.

Ейтан се наведе към него.

— Какво става горе? — попита той шепнешком.

— Очко се занимава с МИ–6. Силвия си е взела файловете. Има събрана цяла седмица прехванати. Рутинните червени флагчета, маркирани от Тел Авив за разследване.

— Че това ще й отнеме цяла нощ.

— И какво от това? Няма да ходи на танци я.

Ури Бадаш се откъсна от радиото си и седна до масата. Наля си чаша кафе и запали цигара.

— Е, няма какво повече да правя засега. Всички гранични служби и разузнавателни групи получиха заповед да ми докладват с подробности за всеки влязъл в страната от мъжки пол. Не можех да им кажа нищо повече като информация. Просто казах мъже. Няма значение дали са араби или не. Възраст между 30 и 40 години, 180 сантиметра височина.

— Благодаря, Ури — каза Ейтан.

— Няма защо. Готов съм да направя всичко, за да го начукаме на командира ти, приятел.

— Нямаме намерение да го чукаме — каза Бени. — Просто искаме да го заобиколим.

— Тогава оставете чукането на нас — ухили се злобно Бадаш.

Симона приключи с разговорите и се приближи бавно до масата. Държеше се за челото.

— Нямам какво толкова да правя вече — каза тя. — Май ще отида да повърна за разнообразие, а после ще си лягам.

Ейтан започна да се изправя, но Юдит се появи откъм трапезарията и хвана Симона за лакътя.

— Аз ще й помогна — каза тя.

— Ти си сладур — похвали я Баум. — Като се върнеш, изстискай всички наред и осъвремени данните.

Симона целуна Ейтан и двете жени тръгнаха нагоре по стълбите.

Клетъчният телефон звънна с електронна мелодия. Артър го взе, благодари няколко пъти и затвори.

— Девети участък в Ню Йорк твърди, че катастрофата с Пърлман е била съвсем случайна — каза с извинителен глас Артър. — От моята служба са проверили шофьора. Отвсякъде.

— Добре — Ейтан вдигна палец към агента на ЦРУ. Камил може и да нямаше нищо общо със смъртта на Хари Вебер, но за Ейтан последната постъпка на Цвика — изправянето пред връхлитащото такси — беше като предупреждение към колегите му за надигащата се буря.

— Имам Шандесе — обади се Ябло откъм трапезарията.

— Кажи му, че Ханс-Дитер Шмид желае да разговаря по една стара история насаме — отвърна Баум.

— Ясно — по войнишки отговори Ябло.

Очко слезе тичешком по стълбите, с което изненада Ейтан, който никога не беше виждал дребосъка даже и да ходи бързо, да не говорим за тичане. Очко потриваше ръце.

— Ще имаме описание! — обяви той.

— Какво? — не повярва на ушите си Ейтан.

— МИ–6 са дали „назаем“ на Скотланд Ярд досието по убийството на Самал и собственика на индийския магазин. Явно шофьорът на автобуса е дал описание на мъж, който слязъл заедно със Серж на Кенсингтън. Преди три дни обиколили с рисунката всички хотели в Лондон. Един администратор в пансион го разпознал и допълнил подробностите в описанието. До половин час скицата на лицето ще ни бъде изпратена по факса.

— Мецуян,44 Очко! — Бени стана и щипна умника си по бузата. — Страхотно. Качвай се обратно. — Очко се обърна и се понесе към мястото си.

Радостта беше временна, защото се появи Ябло с унила физиономия.

— Не става, Бени. Пиер Шандесе каза, че не може да дава никаква информация през главата на шефа си. Явно неговият шеф и Бен-Цион редовно се веселят в Париж. Бащите им са воювали заедно в Суец през 1956 година. Казва, че било много рисковано.

— Мамка му! — удари по масата Бени.

Дани Романо се приближи.

— Гаден французин — заяви той и чукна по масата с празната си лула. — Що не ми позволите да се свържа с италианците?

— Не става — отговори Ейтан. — Не се обиждай. Те изглеждат чудесно, но са пробити отвсякъде.

— Няма да споря — съгласи се Романо.

— Извинете ме — обади се Арт Розели. — Разкажете ми го на английски. Може да успея да помогна.

— Французинът не ще да ни сътрудничи, Артър — отговори му Бени.

— Каква изненада — иронично се изхили Артър. — Гадни жабари.

— Обикновено Секюрите ни услужва — намеси се Ейтан. — Но ние им искаме информация извън установените канали.

Розели прекара пръсти през къдравата си коса.

— Защо не ми позволите да опитам чрез Ленгли? Ще пусна искането под фалшив флаг. — Искаше да каже, че ще маскира запитването като идващо от САЩ.

Ури Бадаш го изгледа изненадано.

— Ама ти мислиш като израелец — възкликна той.

— Прекалил съм с фалафела — усмихна се агентът на ЦРУ и се върна при телефона си.

Радиото на Ури Бадаш изсъска. Беше намалил силата на звука и затова се приближи към апарата, за да получи съобщението.

След по-малко от половин час Очко направо спринтира надолу по стълбите. Държеше листа от факса така нежно, като че ли е хванал пеперуда. Постави го върху масата и всички се събраха, за да го разгледат.

Беше стандартна полицейска рисунка — добре изпълнена, но без естетика. Най-добре запомнените от свидетелите черти на лицето бяха подчертани — къдравата коса, силната челюст, тънкият нос и присвитите очи. Образът от скицата накара всички мъже да се смръщят, защото нещо в това лице предизвика някакви спомени. Но постепенно един след друг всички поклатиха глави.

— Изглежда познато — каза Ури Бадаш. — Но не и от досиетата на Шабак.

— Да — обади се Баум, който беше стиснал брадата си и продължаваше да гледа факса.

Ейтан въздъхна недоволно.

— Такъв Амар Камил аз никога не съм виждал. Смятам, че не е той.

— Имаш още една страница — чу се гласът на Силвия от горния етаж. Очко хукна нагоре и после се върна с втория лист.

— Това е описанието в цветове и подробности — каза той. После зачете на английски: — Коса: червеникаворуса. Очи: зелени. Кожа: румена с малко лунички. Крив белег с форма на полумесец и дължина от около 2,5 сантиметра под дясното око.

Докато слушаше Очко, Баум взе молив. Скицата върху факса беше малко размазана, както обикновено става при изпращането на рисунки. С острия връх на молива той начерта кривата линия под дясното око.

— Боже мой! — прошепна Ури Бадаш. — Не може да бъде. — Той вдигна глава и отстъпи.

— Какво има, Ури? — попита тревожно Ейтан.

— Това е Рами Карера — прошепна агентът на ДСС.

— Кой? — като че недочу Бени.

— Кълна се, че това е Рами Карера. Той е майор. Работи в „Планиране и логистика“.

— Какво? — подскочи и направо зяпна обикновено спокойният Романо.

— Той е съветник на министър-председателя — продължи Бадаш. — Виждам се с него непрекъснато. Винаги когато ходя да проверявам нашия екип в Кнесета.

Ейтан грабна факса от масата и се втренчи в него. Преди много години, когато той още беше младши офицер, Рами Карера работеше като служител в Тренировъчна база номер едно.

— Съвсем сигурно е, че прилича на Рами Карера — съгласи се той.

Сега Бени взе скицата.

— Ако не помнех физиономии, бих казал, че всички сте се побъркали. Но какво прави лицето на Карера върху този факс?

— Може ли да цитирам прецеденти? — Очко беше седнал на един от столовете и ядеше парче от кекса с кафе на Симона. Преглътна хапката си, като сръбна чай.

— Какво каза, Очко? — попита Бени.

— Искате ли да ви цитирам исторически прецеденти за агенти-двойници, представящи се за други хора? Пластичната хирургия вече не е само наука, нали знаете? В Швейцария са я превърнали в изкуство. Та има го случаят Осуалд — все още базиран на предположения, разбира се. Има го случаят Бекман в Германия и онзи невероятен двойник на Де Гол през шестдесетте години. Освен това…

— Давай по същество — прекъсна го Ейтан.

— Добре — съгласи се Очко и изтърси трохите от ризата си. — Ако аз исках да внедря човек във вашето военно обкръжение, бих го направил двойник на един от собствените ви офицери. Естествено, би ми се наложило да елиминирам оригинала…

— Юдит! — изкряска Баум. Момичето притича от трапезарията. — Остави всичко, с което се занимаваш. Трябва ми една снимка. Вземи колата ми и иди в службата.

— Чакай — обади се Ейтан. — Не прави това, Юдит. Стой по-далеч от Управлението. Иди в Бейт Агрон, националната пресслужба. Кажи им, че ти трябва снимка на майор Рами Карера. Кажи им, че ще го повишават или награждават. Не използвай личната си карта, освен ако не се налага. И се върни тук до половин час.

— Майор Рами Карера — повтори Юдит.

— Да. Върви.

Тя бързо излезе през вратата.

— Ще изпратя екип при Карера — каза Ури и тръгна към радиото си.

— Да — подкрепи го Баум.

— Не, чакай. — Ейтан сграбчи ръката на Баум и го погледна втренчено. — Ури, още не бива да рискуваме с подобно действие. Можем да провалим всичко. Да изчакаме, докато изпратим по факса на британците нашата снимка за потвърждение.

— Не мога да чакам толкова, Ейтан — възрази Ури.

— Моля ти се. Имай малко търпение. Но междувременно накарай службата си да провери последните движения на Карера. Дали е бил някъде извън страната. За всеки случай.

— Добре — съгласи се Бадаш.

Бени изгледа изпитателно Ейтан. Екщайн само обърна лявата си длан нагоре със събрани пръсти и я разтърси с израелския жест, показващ молба за търпение.

През следващия половин час бяха изпушени поне двадесет цигари и изпит един литър кафе. Но не изскочи нищо важно.

Преди Юдит да се върне, Силвия се появи за пръв път, откакто се беше затворила с транскрипциите на прехванатите разговори. Тя изкуцука бавно надолу по стълбата, защото артритът я мъчеше, а дробовете й бяха станали черни като въглен от цигарите. Държеше само един лист жълта, компютърна разпечатка.

— Е — изграчи тя. — Има само едно съобщение, което представлява интерес. — После погледна заобиколената от всички маса, мръсните чаши и чинийки. — Какво има? Не можахте ли да донесете нещо за ядене и на бабичката?

— Какво си открила, мамичко? — попита нетърпеливо Баум.

Силвия се забави с отговора само миг.

— Имаме само един материал, който представлява интерес. Прехванато предаване от радиостанцията на ООП в Тунис. Записано е било телефонно обаждане на френски език. Благодарение на Мосад, ако мога да добавя.

— И? — Ейтан едва се въздържа да не извика.

— Някой си господин Теодор Клач поискал радиото да излъчи коледно поздравление три последователни сутрини. Песента била „Ние, тримата царе.“

— Че какво странно има в това? — попита Ури Бадаш.

— Ами че още не е и септември месец — смръщи му се Силвия. — Полицаи — изсумтя тя презрително, като че ли е зърнала хлебарка.

Когато чу заглавието на песента на английски, Артър стана от поста си до клетъчния телефон и приближи масата.

— Може ли да попитам?

— Това, както вие го казвате, е фалшива карта — обясни му Баум. — Вероятно кодирано съобщение. Някаква песен, която се казва „Ние тримата царе“.

— Мога да изпратя някого до Американския културен център да вземе текста — предложи Ейтан.

Розели му спести разкарването. Той бавно започна да пее с дълбок и приятен глас.

— „Ний сме тримата царе на Изтока, носим даровете отдалеч…“

— Ябло — извика Бени. — Артър ще ти издиктува песента на английски. Виж какво можеш да направиш с текста.

Розели отиде при Ябло до СКСК.

На входната врата се почука тихо. Бени стана, намали осветлението и всички замръзнаха по местата си. Ейтан погледна през шпионката и отвори на Юдит. После отново светна всички лампи. Тя с гордост подаде черно-бяла снимка на Рами Карера. Очко веднага хукна да я изпрати по факса в Лондон, докато не е станало късно.

— Само лицето! — извика подире му Бени. — Закрий униформата!

Ябло изпринти пет екземпляра с текста на песента на малкия матричен принтер и започна да се мъчи да разгадае евентуалния код.

Телефонът на Артър звънна. Той го вдигна, слуша известно време, а после покри слушалката и се обърна към Бени.

— Обажда се моето момче от Вирджиния. Измамили са жабарите, но те наистина не разполагат с нищо. Обаче бюрото във Виена има нещо, което може да представлява интерес. Само че не могат да ни го издиктуват по открита линия.

Баум помисли само миг.

— Може ли да изпрати телекс?

— Чакай. — Артър отново заговори по телефона. — Можеш ли да го изпратиш по телекс? Хайде, Чък, прати ми го с прост, еднократен. Не знам, измисли нещо, за Бога.

Бени щракна с пръсти и Ябло написа номера на модема на своя СКСК. Подаде го на Артър.

— Да, най-после разбра! — възкликна Розели по телефона, а после издиктува номера на колегата си във Вирджиния. — Кодирай го и го изпрати.

Ябло прехвърли на телекс и след двадесет дълги минути върху екрана се появи неразбираем текст. Артър се разхождаше до компютъра на Ябло.

— Добре — каза американецът, когато видя текста. — Значи така. Мойто момче каза: „Върни стойността на последната цифра, когато Бостън спечели купата.“ Това беше през 1975 година. Значи взимате всяка буква и се връщате назад от нея в азбуката с пет букви.

Ябло записа неразбираемия текст на диска и зареди програмата за писане. После върна кодираното съобщение върху екрана, написа английската азбука и въведе проста програма, която да замени всяка буква от съобщението с онази, на която трябва да отговаря.

След няколко минути подаде изпринтеното на лист съобщение на Артър. Розели се усмихна, докато четеше разкодираното съобщение на глас.

— Това са руснаците — обясни Артър.

Артър остави листа. Бени и Ейтан се спогледаха. Ури Бадаш чу пращенето на радиостанцията и вдигна слушалката. После въздъхна и се обърна към останалите.

— Рами Карера не е излизал от страната от осем месеца насам.

Очко се появи над тях, надвесен над парапета. Той също държеше лист, но нямаше нужда да чете от него.

— МИ–6 отговарят на нашия факс със снимката. Това е той. Това е убиецът.

Не беше лесно да убедят Ури Бадаш да остави Рами Карера на мира. Агентът на Шабак не вярваше Карера да е двойник или подставено лице, но въпреки това искаше да го арестува за разпит.

Бени и Ейтан го спряха. Поискаха почивка, за да се качат горе и поговорят. Те излязоха на терасата и разговаряха тихо сред пълната тишина на йерусалимската нощ. Минаваше полунощ. После повикаха Бадаш да се качи при тях.

Помолиха го да не прави нищо по отношение на Карера поне до седем часа сутринта. След това ще е свободен да предприеме каквото счита за необходимо. Помолиха го обаче междувременно да изпълни друга трудна задача.

Бени му обясни, че един затворник в Атлит може би продължава да държи ключа към разгадаването на случая Камил. Искаше Жорж Масуд да бъде преместен в руския комплекс в Йерусалим, а подобно нещо можеше да направи само човек на ДСС с ранга на Бадаш. При това трябваше да го направи лично.

Бадаш се съгласи с нежелание, без да си прави труда да скрие скептицизма си.

— Дано това не е лов на диви патици, Баум — каза той, докато прибираше комуникационното си оборудване.

— Обещавам да те поканя на вечеря, когато изпечем патицата — отвърна Ейтан.

Тъй като отникъде вече не пристигаха нови сведения, Бени разпореди всички да се захванат с разгадаването на кода на „Ние тримата царе“. Занимаваха се с това до три часа сутринта. Всички бяха изтощени. Направиха много варианти, повечето съвсем неразбираеми, други интересни от поетическа гледна точка, но нищо, което да имаше някаква оперативна стойност.

Накрая Баум ги събра всички в хола.

— Добре — каза той. — Чудесна работа. Сега приберете и изгорете всичко. Не оставяйте и една хартийка. Отивайте си по домовете и си дръжте устата затворени.

Един по един агентите и аналитиците напуснаха жилището. Артър се ръкува с всички. Съжаляваше, че няма да може да бъде в екипа им за останалата част от развитието на действията. Но Баум му обеща, че след операцията ще му разкаже тайно всичко.

Дани Романо си тръгна последен. При вратата се обърна към Бени и Ейтан.

— И какво сте намислили да правите сега вие двамата?

— Надявам се на няколко часа почивка — отговори Ейтан.

— Да бе — ухили се над празната си лула Романо и си тръгна.

Вече сами в апартамента — освен Симона, която проспа спокойно цялата бъркотия, — Бени и Ейтан си направиха нова кана с кафе.

Спането беше лукс, от който се налагаше да се откажат.

Настъпи поредната красива лятна утрин в Йерусалим. Виолетовото небе избледня до светлосиньо, въздухът още беше хладен и сух от пустинната нощ, клоните на дърветата натежаха под оросените си листа и подскачащите птички.

В северното хълмисто предградие Рамат Ешкол майор Рами Карера излезе от елегантната си каменна къща. Както обикновено, беше облечен в добре изгладена униформа, идеално лъснати черни бойни обувки, а черната барета беше подпъхната под левия пагон на ризата. Слънчевите очила бяха вдигнати върху къдравата му червеникаворуса коса. Йерусалимското лято беше изписало луничките от двете страни на тесния му нос, а сгърченият сърповиден белег под дясното му око — спомен от почти фатална катастрофа с джип — беше изгорял до по-тъмночервено от обикновеното.

Под лявата си мишница майор Карера носеше обичайната купчина навити на руло карти, а с дясната весело размахваше коженото куфарче, което никога не изпускаше. Както винаги спря, за да вдъхне свежия аромат на йерусалимски бор. После, отново благодарен на щастливата си звезда заради кариерата, която му носеше назначението в Кнесета, той тръгна по наклонената пътека, отвори портата от ковано желязо и се отправи към паркирания си „Форд-Ескорт“.

Карера спря внезапно, когато от друга паркирана кола се появиха двама мъже и му препречиха пътя. И двамата бяха в униформи и с офицерски отличителни знаци. Не можеше да види очите им, скрити зад тъмните очила, но те се държаха възпитано и показаха личните си карти на оперативни агенти по сигурността от израелската армия.

Мъжете го помолиха да потвърди, че той наистина е майор Рами Карера от „Планиране и логистика“. Карера извади личната си карта. Двамата мъже го уведомиха, че имат инструкции да го ескортират веднага до Генералния щаб в Тел Авив. Когато Карера поиска да знае причината за повикването, мъжете отговориха с типичната фраза:

— Въпрос на национална сигурност.

След това му показаха напечатана на армейска бланка заповед. Карера искаше да тръгне със собствената си кола. Агентите внимателно отклониха искането му и той с нежелание се качи в тяхната кола, която веднага потегли и бързо напусна Рамат Ешкол. Но при Сдерот Ешкол, вместо да завие надясно, което би било нормално, колата направи ляв завой…

Мъжете не бяха обикновени оперативни офицери по сигурността.

И Рами Карера със сигурност не пътуваше за Тел Авив.

13.ВитлеемНа сутринта

Амар Камил си беше почти у дома.

През извиващия се прах зад израелския военен конвой можеше да види черковните кули, куполите на джамиите и минаретата на родния си град. Блестящите каменни сгради трептяха в далечината през филиграна на ниския облак, състоящ се от утринна мъгла и последния полъх на бурята откъм Негев.

Военният конвой се точеше на цял километър по шосето за Хеброн, а после потъна в плитката долина с пръснати магазинчета и къщи, преди да започне катеренето към града. Амар нямаше друг избор, освен да изчака реда си, защото по шосето беше поставена обичайната израелска бариера от бетонени блокове и нямаше как да я избегне. Но панорамата на града като че ли плуваше в утринния въздух като мираж от арабска приказка и Амар, противно на всякаква логика, се боеше, че той може внезапно да изчезне.

От години се беше тренирал да не обръща внимание на чувствата, да презира носталгията и да потиска любовта. Но докато седеше зад кормилото на колата и гледаше ярката утрин, усещаше как сърцето се свива в гърдите му.

Бяха изминали цели двадесет години.

Редицата от коли се раздвижи по-бързо, защото повечето бяха джипове и камиони на Окупационните сили, които преминаваха бързо през контролните постове. Движението спираше само когато при поста стигнеше арабска кола, различаваща се по синия или зелен регистрационен номер. Войниците я спираха и претърсваха. Всички арабски превозни средства биваха претърсвани, шофьорите и пътниците унизени, независимо колко възпитано и тактично се извършваше проверката.

Амар караше бял „Сеат“, който беше наел в Тел Авив. Регистрационните номера бяха израелски и този факт, заедно с желанието на военните да освободят утринния трафик вероятно щеше да проработи в негова полза.

Сега, когато вече беше на израелска земя и с лицето на добре известен съветник на кабинета, Амар трябваше да предприеме някои допълнителни предпазни мерки. Носеше платнена шапка в цвят каки, която покриваше косата му, и си купи слънчеви очила с големи стъкла като на пилотите на хеликоптер. Те се спускаха достатъчно върху лицето му, за да закрият белега. След пристигането си в Израел, той веднага унищожи американския си паспорт, после избра един банков автомат на „Леуми“, подбра внимателно небрежния гражданин, който пусна портфейла си в отворена торба, преметната през рамо. Проследи мъжа в претъпкания автобус, където задигна сравнително лесно скъпоценната му лична карта заедно с кредитните карти.

Той стигна до бариерата преди главния вход към града. По шосето бяха разположени бетонни блокове и вериги с опасни шипове, които образуваха препятствие, което изисква бавно и внимателно шофиране, и остри завои. Шестима млади войници с автомати пускаха колите да преминават, като надничаха през прозорците с острата жестокост на младежката сила. От другата страна на бариерата бяха спрени две очукани коли с регистрационни номера от Западния бряг. Всичките им врати бяха отворени, багажниците също, а шофьорите с кафии на главите, както и жените, облечени в галабии, стояха встрани под парещото слънце, докато евреите тършуваха из вещите им.

Един офицер, не по-възрастен от първокурсник в университета, посочи към Амар и му направи знак да заобиколи и да спре вляво. Амар забави ход, очаквайки да го разпитват, но в този момент някой извика „Са! Са!“ и по бързо размаханите ръце той разбра, че може да продължи напред. Той докосна с пръсти периферията на шапката си и натисна педала на газта.

Когато за последен път видя Витлеем, Амар беше още твърде млад, за да кара кола. Но като повечето градски деца, той си играеше и си измисляше приключения, с които опозна всички градски улички и алеи, откри тайни задънени местенца, пресечни и обиколни пътища. Въпреки изминалите години градът почти не се беше променил. Единствената разлика бяха телевизионните антени, каквито през 1967 година нямаше изобщо. Самият град беше непроменен и се върна в паметта му като детски спомен, извикан чрез хипноза.

Кой знае защо, Амар реши да не навлиза веднага в центъра на града. Изпитваше очакването на мъж, завърнал се при някогашна любима, и искаше да продължи екстаза на усещането. Зави наляво от „Дерех Хеброн“ и пресече към площад „Мангер“, дълъг и стръмен път, който се извива покрай града като края на широка пола.

Тук движението беше рядко. Понякога минаваше някое такси или издрасканите и очукани пикапи на арабските работници от Западния бряг. Амар трябваше да внимава, за да не изскочи от пътя към острите скали под него, защото погледът му непрекъснато се отклоняваше към старите каменни къщи, магазини и джамии, които се бяха струпали по високите хълмове вдясно. Момчета в мръсни платнени панталони и бели ризи гонеха футболни топки по тесните улици, момичета в ученически униформи вървяха на малки групички и се подсмиваха към момчетата, прегърнали учебниците си. Възрастни селяни и търговци гонеха проскубаните си магарета, натоварени с връзки дърва, бидони с бензин, чували ориз и всякакви други вещи, с които господарите бяха решили да измъчват животните си. Пред всяка от малките бакалнички или кафенета, до очуканите дървени маси седяха групи мъже, които изпускаха облаци дим през дъговидните тръби на наргилетата, докато хвърляха малките зарчета по дъските за табла с почернели от слънцето ръце.

Амар внезапно усети как нещо го бодна в сърцето. Чувство, което го изненада. Макар че дълги години в изгнание беше мечтал да се завърне в лоното на родния град, сега с нищо непромененото му лице предизвика чувство на объркване и ярост. Неговите сънародници бяха затворници, къщите им окупирани от жестоки и нахални неверници, а те продължаваха да си живеят така, като че ли само играта на табла и пушенето имат някакво значение. Беше пропилял младостта си да се бие заради тях, да убива заради тях, а те като че не бяха направили нищо, за да подобрят живота си.

С периферното си зрение забеляза, че нещо прегражда пътя, и натисна рязко спирачката. Погледна внимателно напред. Откъм Бейт Сахур се изкачваше израелска бронирана кола. Огромното желязно чудовище беше покрито с жълто-бяла прах и от всеки отвор по бронята се подаваха дулата на черни автомати. Върху седалките отгоре на колата отделение войници също държаха автоматите си и се хилеха нахално под каските и очилата, докато цивилните по пътя бягаха встрани.

Един от войниците стискаше разкъсано палестинско знаме в ръка и го развяваше над главата си като победител-кръстоносец. Амар се зачуди дали евреите не са убили някой невъоръжен младеж, от когото са взели знамето. Ядът му веднага се прехвърли върху тези, които го заслужаваха.

Изведнъж го хвана срам, задето така тежко беше осъдил сънародниците си преди миг. Как можеха да станат по-различни при тези условия? Как би могъл един затворник да се надява да подобри живота си, състоящ се от метални решетки, скъсан дюшек и тоалетна без капак?

„Не — помисли си после той. — Не ги извинявай. Обичай ги като братя, но не си позволявай лукса да омекваш или да се предаваш.“

Амар отдавна се беше отървал от илюзии. Евреите, макар и под британска окупация, бяха създали великолепни музеи, училища, градини, селища и тайна, могъща армия. На неговия народ обаче му липсваше това упорито самочувствие. Това беше факт. И ако някога се завърнеше като водач във Витлеем, като мухтар на града, той щеше да промени това. Ако е необходимо, ще го промени със сила.

Собственият му образ като завърнал се герой предизвика нова вълна от обич към сънародниците му палестинци. Той също е от тях и трябва да е с тях. Рамо до рамо с другарите си да освободи Палестина от юмрука на чужденците.

Беше сам в колата и никой не можеше да види неговата слабост. Почти позволи на сълзите да закапят по лицето му.

Времето, с което разполагаше Амар, беше малко, но той реши, че може да си позволи лукса на едно носталгично отклонение. Когато стигна разклонението към Бейт Шахур, сви вдясно и подкара по стръмния хълм към площад „Мангер“. Макар да беше още ранна утрин, площадът пред черквата на Светото Рождество беше пълен с групи християнски поклонници. Продавачи с подвижни сергии предлагаха сладолед и плодови сокове, а войници патрулираха по двойки, докато други се разхождаха по дължината на високите парапети върху сградите наоколо.

Той паркира колата на паркинга за туристи, защото карането на израелска кола навътре в града би привлякло ненужно внимание. Излезе от площада, преметнал фотоапарат през рамо, и се насочи на запад към пазара. Преди да стигне сергиите, той пресече на юг и се спусна по дълго каменно стълбище между две почти притиснати една в друга редици от къщурки. Когато излезе на улица „Кана“, трябваше да се замисли, преди да си спомни пътя, след което тръгна по улицата до съединяването й с „Джубая“.

Без дори да го съзнава, сега Амар вървеше много бързо. Почти тичаше. Сърцето му биеше бързо, а гърлото му се свиваше от очакване. Дали ще е още там малката каменна къща, която някога му приличаше на дворец? Дали съществуват зелените метални парапети на балконите на втория етаж, където майка му окачаше прането? Дали го има още малкия овчарник в предния двор, върху мрежата на който Джаджа беше скочил от покрива и си беше счупил ръката? Ами уханията? Дали въздухът около дома му пак ще ухае на ястията от пиле и ориз с много подправки, които приготвяха сестрите му?

Ами обичта? Възможно ли е споменът за обичта към брат му още да витае из въздуха? Ами омразата? Дали омразата към баща му не гори като белег, поставен от Аллах над входната врата?

Ето я! Откри я! Но когато спря за миг и я погледна, той разбра, че не е сам. Обърна се и видя група от десетина около дванадесетгодишни арабчета. Те също бяха спрели като него, но краката им продължаваха да потропват по прашната улица като лапи на неспокойни вълчета. Някои от тях носеха кафии. Всички държаха камъни или малки бутилки в ръцете си, а гласовете им издаваха неприятни звуци. Най-голямото от момчетата пристъпи напред.

— Ма ата роце?45 — попита то. На иврит, но с палестински акцент.

Амар инстинктивно погледна надолу към дрехите си. Щеше да се изсмее, защото явно маскировката му беше твърде добра. Спортни обувки като на командосите, сини джинси, риза с пагончета, фотоапарат. Естествено, че са го помислили за нахален израелец.

Внезапно входната врата на дома на Амар се отвори и навън излезе млад човек на около двадесет години. Под пурпурната платнена риза се виждаше, че е мускулест, а когато видя Амар и момчетата, изражението му показа злобна радост.

Внезапно положението с маскировката му вече не беше иронично-хумористично. Какво би могъл да направи Амар? Да се обърне към тях на чист арабски? Териториите гъмжат от израелски шпиони и информатори. Точно в този момент някой може и да го наблюдава. Какво би могъл да каже на младия мъж и на момчетата? „Аз съм великия Амар Камил и съм дошъл да ви освободя?“ или „Това някога беше моят дом и аз искам само да го докосна?“

— Ма ата роце по, йеуди?46

Водачът на бандата отново му извика на иврит и като реши, че мълчанието на Амар се дължи на страх, пристъпи напред и се изплю в лицето му.

Камил реагира инстинктивно. Хвърли се с ръмжене към момчето, но спря в миг, осъзнавайки какво прави. Защото след миг щеше да му се наложи да се брани, да убие.

Обърна се и хукна.

Момчетата го подгониха, като хвърляха камъни и го псуваха на арабски. Той се подхлъзна и падна. Един камък го улучи в гърба, каишката на фотоапарата се скъса и никонът се счупи върху камъните на улицата.

Амар стана и хукна надолу по „Джубая“. Камъните рикошираха от стените наоколо, бутилките се разбиваха и хвърчаха стъкла, докато той тичаше, за да избегне надигналата се против него ярост. Зави надясно и затича по улицата, която извиваше обратно нагоре към „Кана“. Глутницата го следваше по петите. Щом амунициите им свършиха, те изостанаха, защото трябваше да спрат и да съберат още камъни, но когато заизкачва стълбите към пазара, още го следваха. Той прескачаше по три стъпала. По гърба му се стичаше пот, когато зави и изскочи на площад „Мангер“.

Инерцията на гонитбата докара момчетата до края на площада. Но войниците от патрула служеха отдавна във Витлеем. Те видяха Камил, преследващите го момчета и бързо взеха мерки да се избегне евентуалният бой. Шестима от младите войници веднага хукнаха към южния вход, а момчетата се обърнаха и избягаха, преследвани от извадените палки на патрула.

Амар се облегна на един от паркираните туристически автобуси. Наведе се задъхан и се изплю в прахта, опитвайки да възстанови дишането си.

Когато се изправи, един млад войник му подаваше отворена манерка. Той се усмихна на Амар.

— Трябва да си по-внимателен — каза войникът на иврит. — Тук не можеш да си позволяваш да скиташ. — Той поклати глава и цъкна с език. — Израелците вече не сме в безопасност в собствената си страна.

Амар се качи на едно арабско такси от площад „Мангер“ до Бейт Джала. За него беше доста опасно да остава навън по улиците. Паролата, предавана от радиото в Тунис, трябва вече да е пусната за трети пореден ден и той вярваше, че тя е дала желаните резултати.

Този път накара шофьора да спре само на три къщи разстояние от мястото, където искаше да отиде. Взел празния спортен сак от багажника на наетата си кола, той излезе и тръгна в обратна посока, но щом таксито изчезна, се върна бързо по тясната уличка. Бейт Джала беше малко кварталче на Витлеем, издържащо се от майсторлъка на дърводелците. Тук въздухът винаги беше изпълнен с приятната миризма на трици от маслиново дърво и се чуваше писъка на електрическите триони. По ирония на съдбата винаги, когато бунтовете на Западния бряг достигнеха заглавията на вестниците, палестинците в Бейт Джала бяха първите пострадали. Защото щом като чуждестранните туристи се боят да идват в Израел, няма кой да купува дървените фигурки на камили, кръстове и многобройни статуйки на Дева Мария и Йосиф.

Намери лесно малката дърводелска работилничка, защото беше прекарвал всички следобеди в детството си до триона на Абу Кадуми. Не очакваше, че старецът ще е още жив, но беше сигурен, че Кадуми е предал уменията си, както и задълженията си на онзи, който е наследил бизнеса му.

Той почука върху зелената дървена врата. Бавното и методично тропане отвътре спря и след малко вратата се открехна.

Потъмнялото лице беше пълно със стотици дълбоки бръчки, брадата и мустаците — побелели като гъши пух, а едното око беше притворено и замъглено от катаракта. Но човек не можеше да не познае някога гордото и красиво лице на Абу Кадуми.

Старецът се взря в непознатия посетител. Огледа го от глава до пети, погледна сгънатия сак и явно реши, че е турист или търговец на едро.

— Добро утро, господине. — Гласът на Кадуми беше груб като някоя от големите му метални пили. — С какво мога да ти помогна?

— Бокер тов, адони — поздрави го Амар на иврит. — Ефшар леиканес?47

Старецът дръпна вратата и пусна непознатия израелец. Дърводелците в Бейт Джала бяха свикнали да ги посещават лично собствениците на магазини за сувенири от Тел Авив, за да сключват с тях сделки за стоките.

Щом влезе, Амар затвори вратата и се облегна на нея. Кадуми пристъпваше към работната си скамейка, когато Амар заговори отново, но този път на арабски.

— Как си, баба?

Старецът замръзна на мястото си. Беше като камък. Даже спря да диша. От двадесет години никой не го беше поздравявал по този начин. Пък и никой не го беше наричал „татко“ точно по този начин.

Старецът бавно се извърна с лице към непознатия. Вдигна ръка и дръпна края на кафията, с който обикновено закриваше носа и устата си, докато работеше. Примижа късогледо със здравото си око.

— Как си, татко? — попита отново Амар. Вдигна ръка и свали шапката и очилата си, с което, разбира се, изобщо не успя да намали объркването на Кадуми.

Старецът никога преди не беше виждал този светлокос евреин, но имаше нещо в гласа му и в думите, които изрече. Повече от вероятно това можеше да е номер. Някой агент на израелските тайни служби, изпратен да го измами и да го хване в капан. Но той няма да издаде нищо. Пристъпи малко по-наблизо, защото до вратата беше по-светло, и се вгледа в очите на непознатия. Очите са прозорец на душата. Можеш да свалиш кожата от лицето на човека, но не можеш да промениш истината, която блести в очите му.

— Кой си ти? — попита Кадуми.

— Ако ти кажа името си, няма да ми повярваш — отговори Амар. — Но ще ти кажа следното: върху каиша на колана си ти носеше сребърен часовник. Часовникът спря да работи през 1965 година, но под капака му се намираше снимката на дъщеря ти Самира. Ако не бях напуснал Витлеем, аз може би щях да се оженя за нея. — Амар видя как очите на стареца се поразшириха леко. — В чекмеджето на работната си маса ти държеше един обикновен ключ. — Той посочи към високата статуя от маслиново дърво върху пиедестала в ъгъла на работилницата. — В задната част на пиедестала на Христос има ключалка. Зад вратичката ти държеше една кутия. А в кутията събираше моите надници.

Старецът се задъха. Кръвта се изтегли от лицето му.

— Всичко това може да се научи — прошепна Кадуми.

— Да — съгласи се Амар. — Това са само факти, тайни между кръстник и кръщелник, а тайните могат да бъдат разкрити. — Амар вдигна ризата си и посочи малък нагърчен белег на корема до пъпа си. — Дори и това може да бъде направено от хирург, макар ние да знаем, че го получих, когато не послушах предупреждението ти и натиснах с бургията в дървения кръст, а после ти ме носи на ръце по целия път до болницата „Ефета“.

Краката на Кадуми се разтрепериха, а устните му се изкривиха, когато се опита да потисне бурята от спомени.

— Даже и това… — опита се да изрече той. — Даже и това…

— Да, татко, даже и това може да се научи. Но може ли да се научи обичта? Може ли друг освен тебе или мен да знае как обичах брат си Джаджа? Може ли омразата да се научи? Може ли някой на тази земя да знае как съм се молил всеки ден за баща си, въпреки че презирах дори и дъха му?

— Амар? — изстена старецът.

— Да, татко.

— Амар? — залитна напред Кадуми.

— Аз съм, татко.

Те се хвърлиха в прегръдките си. Здравите мускули на стареца едва не спряха дъха на Амар, докато Кадуми плачеше и целуваше чуждото лице на кръщелника си.

— Ти си у дома! — плачеше Кадуми. — Знаех си, че ще дойдеш!

— Шшшш, татко, шшшш.

Радостта на стареца бликна като поток в пустинята. Той бърбореше и танцуваше, докато стискаше ръцете на Амар, опипваше лицето му, намирайки белезите, които го бяха превърнали в непознат.

Амар се смееше от радост заедно с Кадуми и едва удържа стареца да не хукне по улиците и да разкаже новината си. В собствения си дом във Витлеем Амар си остана непознат. Но тук, в краката на своя кръстник, той беше герой-победител.

След няколко чаши горещ чай и цял час спомени старецът най-накрая успя да се успокои. Амар му обеща, че ще прекарат много часове заедно, защото ще са им нужни седмици, докато си разкажат приключенията от двадесетте изминали години, но това трябваше да почака. Амар имаше „работа“ и не разполагаше с много време сега.

Кадуми с гордост потвърди, че наскоро е бил посетен от „трима мъдри мъже“. Амар се зарадва и с уважение напомни, че татко трябва да отиде в джамията „Омар“ във Витлеем, за да си каже обедната молитва. Джамията се намираше в центъра на града и отиването дотам щеше да отнеме доста време на Кадуми.

Той се съгласи да го направи, изпълнен с гордост.

— Съкровището ти е в дупката — каза той и потупа Амар по бузата. След това тръгна.

— Татко… — повика го Амар.

— Няма нужда да го казваш — увери го Кадуми. — Няма да кажа никому. Днес аз съм щастлив ням човек.

— Сбогом — каза Амар.

— Да те благослови Аллах.

Амар заключи входната врата и затвори железните капаци на прозорците. В работилницата вече беше станало топло. Той се съблече до кръста, внимателно прибра започнатата дървена фигура на Кадуми и бутна масата на два метра встрани.

Талашът и триците по пода бяха толкова много, че не се виждаше излинялата черга отдолу, но Амар знаеше, че е там. Докато я навиваше, той се разкашля от праха, а по вече изпотения му гръб полепнаха дървени трици.

На пода имаше малък таен капак. Той го отвори и се спусна в тъмната дупка. Извади кутия кибрит от влажния вече джоб на панталона си и запали една клечка, за да се ориентира.

После ръцете му се показаха от дупката и поставиха последователно върху пода на работилницата калъфа на обоя, кутията с инструменти на водопроводчика и трите големи дини.

Вдигна се на ръце горе и пренесе предметите върху дърводелската маса. След това намери каната с вода на Кадуми на същото място, където стоеше и преди двадесет години. Изпи половината от водата, а с шепа изми напрашените си очи. После намери парцал, малка отвертка и бурканче с машинно масло и се захвана за работа.

Тя не му отне много време. Когато човек е обучен от професионалисти да се занимава с оръжия, ръцете му скоро се научават да работят самостоятелно. Те хвърчаха над металните тръби, пружини, предпазители и мерници, като почистваха, проверяваха и смазваха, където е необходимо. Пръстите му се движеха по памет, без да ангажират ума му, следвайки шаблона, който бяха запомнили от стотиците упражнения.

Когато приключи, той вдигна сглобения реактивен противотанков гранатомет — 7Д в протегнатите си ръце. Беше модификация на оригиналния РПГ–7, предназначен за използване от десантни войски.

Западните бронирани армейски части много се боят от РПГ, защото арабите са доказали, че при близък обстрел ракетите му могат да пробият и най-тежката броня. Израелците, които винаги предпочитат практичността пред националната гордост, също са възприели това оръжие. Грозните му бойни глави могат да свалят кулата на всяко моторизирано бронирано средство и да превърнат екипажа му в мляно месо. Ако една бойна глава избухне в близост до човек, от него ще останат само обувките.

Майор Козов беше уредил Амар да получи мощен пистолет от един агент в Дженин. Но Амар бе решил да се държи настрани от всякаква потенциална клопка, която би могъл да организира руският му господар. Макар да беше се престорил, че се подчинява, още във влака в Германия той си знаеше, че никога няма и да опита да се приближи на удобно за изстрел от пистолет разстояние.

Също така знаеше, че не е необходим много мозък, за да се открадне мощно оръжие, защото модерните автомати на израелските войници — М–16 и „Галил“ — също лесно могат да се използват за снайперски цели. Но Амар беше изучил историята с известна доза скептицизъм и отхвърляше идеята, че самотен снайперист, с насълзени от взиране очи и треперещи от напрежение пръсти може лесно да се разправи с един държавен глава. Освен това израелският министър-председател на практика е дребосък, винаги обграден с телохранители, които скриват фигурата му. Амар трябваше да пробие този кордон от плът.

РПГ–7Д щеше да послужи много по-добре за тази цел. Преди много години той беше откраднат от един оръжеен склад на израелската армия, където е бил прибран след пленяване от ООП при един от набезите на евреите в Ливан. После частите на оръжието и техните пазители останаха засекретени повече от осем години, преди почти успешната клопка против Амар в Мюнхен. Сега смъртоносният дракон с три бойни глави отново се намираше в ръцете на своя собственик.

След като провери оръжието, Амар разви двете му половини и заедно с трите ракети ги постави в спортния си сак. Но тъй като не беше човек, който оставя работата си в ръцете на късмета, той знаеше, че ще трябва да изпробва РПГ-то при първа възможност.

Върна дините, калъфа на музиканта и кутията за инструменти в подземното скривалище, затвори капака и дръпна чергата на място. С една проскубана метла замете купчините талаш върху пода, докато чергата отдолу изчезна като пустинен път под дюни. Тогава върна работната маса на мястото й.

След това изля останалата в каната вода върху ръцете си и поизми лицето и тялото си. После включи триона и остави лекия полъх от движението му да охлади горещото му тяло. Погледна часовника си и установи, че Абу Кадуми скоро ще се върне.

Знаеше, че не бива да оставя жив стареца, но също така беше сигурен, че не би могъл да нарани своя кръстник. Реши, че възрастният човек ще му е нужен още, но искаше да си тръгне преди Кадуми да се е появил отново, за да не би професионалните съображения да надделеят над добротата.

Затова облече ризата си, нахлупи шапката и очилата и преметна спортния сак на рамо. Съзнаваше, че не може да се върне при наетата си кола, защото войниците на площада може да решат да го претърсят. Е, нищо. Колата ще свърши добра работа и като изгубена следа.

Погледна още веднъж часовника си. Този път провери и датата. Разполагаше с по-малко от шестдесет часа до момента, когато министър-председателят ще се появи при Западната стена за церемонията по заклеването. А имаше да довършва още много работа.

Марс все още беше жив. И Юпитер.

И Венера.

Във вселената на Амар все още имаше твърде много планети.

14.ЙерусалимПо-късно същия ден

Ейтан беше сигурен, че ще го вкарат във военен затвор.

Младият охранител от службата му — Мошико — тържествено го поведе надолу по стълбите от апартамента му. Бен-Цион мъдро беше избрал познато лице. Иначе Екщайн би могъл направо да му пръсне мозъка през вратата. Две „горили“ от Управлението за вътрешна сигурност на АМАН завършваха процесията. Гигантите не казаха нищо, но и нямаше нужда. Ейтан чувстваше огромната им сила, прикрита от факта, че стъпките им бяха почти безшумни, докато слизаха по стълбите.

Вчера го бяха наказали с отнемане на заплатата. Това фактически означаваше уволнение. Днес го викаха в Управлението и появата на въоръжения ескорт никак не му хареса. Имайки предвид участието си в неутвърдената от началството тайна контраразузнавателна операция, едва ли можеше да очаква да получава похвали. Израелската военна система окуражава грубите импровизации, дори неподчинението, когато е абсолютно необходимо, но щом прескочиш началниците си, трябва да можеш твърдо да докажеш мотивите си и получените резултати да са блестящи.

А полковник Бен-Цион се мръщеше на всичко, което не прилича на сляпо подчинение.

Ейтан не беше шокиран от това развитие на нещата. Почти го беше очаквал и каза на Симона да не се притеснява чак толкова за него. Но когато я целуна за довиждане, той й връчи браунинга и два цели пълнителя, като я инструктира да застреля всеки, който се опита да влезе в апартамента.

— Но аз все някога ще трябва да се върна на работа, Ейтан — възрази тя, като размаха пистолета толкова невнимателно, че той трепна.

— Ти си бременна и не се чувстваш добре — инструктира я той. — Шефът ти е доктор. Ще те разбере.

— Та половината в тази проклета страна са бременни — продължи да спори тя.

— Моля те, Мона. Моля те. — Нещо в тона му я накара да отстъпи.

Мълчаливата цивилна четворка излезе под яркото слънце на паркинга до блока на Ейтан. Когато се насочиха към редица коли, Екщайн се опита да разведри настроението.

— Значи най-после ти възложиха нещо интересно, а, Мошико?

— Това по-скоро е като наказание, Ейтан — отвърна младежът. — Вярвай ми.

Ейтан се отказа от продължаване на разговора.

Личната кола на полковник Бен-Цион ги чакаше с работещ двигател. Беше дълъг черен „Олдсмобил“, каран от един военен инвалид. Изборът беше циничен и позволяваше на Бен-Цион сам да кара тази ламя.

Всички мъже се настаниха с лекота вътре, макар че задникът на Бени Баум заемаше голяма част от задната седалка.

— А! — плесна с ръце Баум, щом Ейтан се настани до него. — Затворник номер две.

— И ти ли, Бени? — трепна Ейтан, докато се опитваше да нагласи удобно раненото си коляно.

— Ние сме в една и съща потъваща лодка — плесна го по бедрото Бени. — Спести си Шекспир за Ицик.

Колата се отдели от паркинга и се насочи по обиколния булевард с великолепния му изглед към Стария град.

— Ти днес си в добро настроение — каза Ейтан.

— Ами виж какъв хубав следобед — отвърна Бени. После стисна бедрото на Ейтан, с което му даде сигнал да си затваря устата. Останалата част от пътя им мина в мълчание. Бени пушеше цигара, която загаси в пепелника на вратата. Въпреки това скъса хартията на филтъра и пусна отпадъка върху пода на колата. Един от горилите го изгледа. Баум само му се ухили…

Пристигнаха пред вратата на кабинета на Бен-Цион. Хайнц я отвори с изражението на командир на екзекуционен батальон. Двете горили заеха позиция в коридора, а Мошико си тръгна, след като се усмихна извинително и срамежливо на Ейтан.

Полковник Бен-Цион беше застанал пред големия си панорамен прозорец, скръстил ръце зад гърба и навел глава, за да наблюдава пешеходците по тротоара на булевард „Яфа“. Бежовата му цивилна риза беше измачкана и потна, а косата на тила му разрошена и залепнала от пот, като че не беше успял да се измие тази сутрин. Когато Ейтан и Бени влязоха в кабинета му, той не се обърна.

Секретарката седеше до мястото си за писане близо до бюрото му. Тя погледна към влезлите офицери.

— Тук са вече, Ицик — уведоми тя началника си, докато Хайнц затваряше вратата.

— Можеш да си тръгваш, Ариела — отвърна полковникът.

Момичето винаги се радваше, когато я освобождаваха от високоволтовата близост на началника й. Тя бързо събра бележниците си.

— Ти също, Хайнц.

Приличащият на ариец капитан като че не разбра, защото остана неподвижен на мястото си.

— Да, Хайнц — натъртено произнесе полковникът. — Точно това казах.

Хайнц с нежелание тръгна след Ариела.

Когато тримата мъже останаха сами, Бен-Цион се извърна от прозореца. Обикновено загорялото му красиво лице сега изглеждаше бледо и изпито. Очите му бяха зачервени.

— Смятахте, че няма да разбера ли? — попита тихо полковникът. Гласът му беше лишен от обичайната си сила.

Ейтан си замълча в очакване на някакъв намек от страна на Бени. Но Баум просто си запали цигара, а Екщайн бръкна в джобовете на панталона си.

— Няма такова нещо като тайни от мен — продължи Бен-Цион. — От всеки друг да. Но не и от мен.

Полковникът се приближи до бюрото си. Бутна с пръст някакви документи, но като че ли не виждаше нищо пред себе си. На Ейтан му се стори, че изглежда някак отрезвен, лишен от обичайния си холеричен речник. Въпреки собствените си мотиви той се почувства някак засрамен, като дете, извършило беля, застанало пред разочарования си баща.

Беше му чудно, че усилията им са излезли наяве толкова скоро. Кой ги е издал? Романо? Никога. Силвия? Тя е твърда като орех. Очко? Той е човек на Бени на първо място, на последно място и изобщо. Бадаш? Човекът от ДСС по-скоро би ги издал на сирийците, отколкото да ги порти пред Бен-Цион.

Артър Розели, разбира се, е неизвестно, но Бени никога не би довел чужд агент, ако не е абсолютно сигурен в него. Юдит и Яблоковски са най-приемливите кандидати. Млади и никога не са били оперативни агенти. Те лесно могат да бъдат изплашени.

— Не си правете труда да търсите жертвен агнец. — Полковникът като че прочете мислите на Ейтан. — Не можете да извършвате нелегални действия под носа ми. Все едно дъщеря ми да се чука с приятеля си в мазето… Човек подушва тези неща. — В гласа му наистина се чувстваше болка.

Ейтан и Бени продължаваха да мълчат. И двамата бяха шокирани от примирението и капитулацията в тона на Ицик. Бяха очаквали експлозия, писък на снаряди и бяха готови да му се разкрещят в отговор. Но за такова нещо не бяха подготвени.

Бен-Цион отиде зад бюрото си и седна. Наля си чаша портокалов сок. Един от телефоните му звънна, той го погледна и апаратът млъкна. Ариела беше достатъчно умна, за да не ги прекъсва.

— Екипът в Кения не е открил нищо — каза той.

Ейтан затаи дъх. Полковник Бен-Цион открито си признаваше оперативна грешка. Така му се искаше да може да запише това събитие, защото просто не можа да повярва на ушите си.

— Нито пък в Кайро. — Бен-Цион изпи сока. После взе молив и чукна с него по бюрото, без да вдига глава. — Нашите хора в Ларнака имат няколко свидетелства — ударен микробус фолксваген, нает неизвестно от кого, разбира се. Все още нищо съществено. Даган беше агент на Мосад, както знаете. Те ще ни осведомят за всичко.

Полковникът вдигна очи към Ейтан и задържа погледа му дълго, докато въртеше молива в ръцете си. Не можеше да се реши да признае, че вероятно в теорията на Ейтан за Камил има нещо вярно. Но погледът му подсказа на Ейтан, че в края на краищата всичко това няма да завърши в тъмна затворническа килия в зданието отвъд руския комплекс.

Бен-Цион се изправи. Отново постави ръце зад гърба си и заговори, докато се разхождаше бавно пред прозореца.

— Трябва да ви попитам, господа, за още нещо. И очаквам правдив отговор. — Той се обърна и застана с лице към офицерите си. — Съпругата и колегите на един съветник на министър-председателя, майор на име Рами Карера, са го обявили за изчезнал. Днес той не се е явил на работа. Да смятам ли, че вие не знаете нищо по този въпрос?

Ейтан усети как сърцето му се разтуптя. Използва всички психологически номера, които някога е учил, за да фокусира цялата си енергия и да не позволи на кръвта да избие по лицето му. Прибирането на Рами Карера в една тайна квартира в Маале Адумим изискваше немалко усилия от него и Баум. Бяха карали с главозамайваща скорост по шосето Йерусалим-Йерихон само за да не позволят на Карера да скочи от колата, докато го молеха, убеждаваха и споделяха чистата истина. Без да трепват, те дори му позволиха да ги заплашва със заредения си пистолет, факт, който накрая убеди майора, че не е отвлечен от арабски терористи. Най-накрая, когато Ейтан изреди с бързината на картечница имена на местности, където са провеждали тайни армейски учения, когато са служили заедно, на колеги от службата в центъра за обучение, Карера се убеди, че придружителите му наистина са от АМАН.

— Какво беше името, Ицик? — попита с нахална невинност Баум.

— Карера. Рами Карера. — Бен-Цион изгледа двамата подозрително, но те бяха тренирани да лъжат като цигани и затова той изобщо не очакваше да разбере нещо от лицата им.

— Има ли си гадже? — попита Ейтан.

Бен-Цион махна с ръка.

— Значи не знаете нищо за това — обяви той.

Ейтан и Бени се спогледаха и свиха рамене. Искаха Ицик да разпореди национално издирване за Карера, но идеята да бъде лично негова. Все пак Бени не се сдържа да опита.

— Има си стандартна процедура за тези неща, Ицик — каза той, но не много убедително.

Ейтан подхвана играта.

— Изглежда доста опасно. Може да са го отвлекли от Фронта за освобождение на Палестина. Или даже от Хизбула.

Бен-Цион като да не чуваше. Той отново се върна при бюрото си, седна и вдигна вътрешния телефон.

— Дай ми „Свръзки“ — каза той. После продължи: — Обажда се Бен-Цион. За търсенето на онзи Карера, дето ви казах да се готвите. Разрешавам. Свържете се с всички, които са ви необходими от полицията и от ДСС. Национално издирване. Веднага. — Той затвори слушалката.

Ейтан въздъхна и преглътна, за да не изкрещи победно. Беше се изморил да стои прав. От сутринта не можа да поспи и коляното го болеше. Закуцука към дивана, седна и си запали цигара.

— Ще се договоря с вас двамата — внезапно заговори Бен-Цион. — Както добре знаете, няма да е за първи път вероятно аз да съм разпоредил дадена операция да се извърши „извън службата“.

Полковникът намекваше, че може да разреши на Ейтан и Бени да продължат работата си. Те заслушаха в очакване да падне и втората обувка.

— Също така няма да е за първи път в историята на разузнавателната дейност някой агент да бъде „уволнен“. — Той наклони главата си към Ейтан. — Като му се заповяда да продължи задачата си „на своя глава“.

Ейтан пушеше мълчаливо.

— Аз имам правото да благословя вашата операция — изрече вече с пълен глас Бен-Цион. — Или да я забраня, ако пожелая. Ако сега вие можете да ми покажете, че сте продуктивни, ще помисля по този въпрос.

Баум се обърна и отиде до прозореца. Ейтан гледаше. Искаше му се да може да прочете мислите на майора. Предизвикателството на Бен-Цион всъщност беше отправено към Баум, защото двамата офицери имаха еднакъв опит и инат, но Ейтан беше младши и кариерата му беше поставена на карта. Баум трябваше да действа внимателно, защото Ицик може и да блъфира, за да ги накара да разкрият собственото си неподчинение. Баум постъпи така, че да разкрие ролята на Ейтан само като изпълнител.

— Екщайн — заповяда Бени. — Обади се в Шабак и ги накарай да те свържат с Ури Бадаш.

Ейтан се изправи. Бен-Цион показа телефона и Екщайн поиска от една телефонистка от АМАН номера на щаба на ДСС. Когато се свърза с Бадаш, той зачака следващото нареждане на Баум.

— Кажи му да извади списъка с всички белязани с червено флагче чуждестранни паспорти от последните три дни.

Ейтан предаде съобщението, после каза на Бадаш, че се намира в кабинета на Бен-Цион в Йерусалим. Затвори и зачака обаждането му.

Службите в пристанищата на Хайфа, Ашдот, летището „Бен Гурион“, пунктовете за проверка в Газа, Ейлат и моста „Аленби“ трябва да са записали в базите си данни всички влизащи чужденци. Паспортите, които съвпадат с кода за внимание от съюзническите разузнавания или Интерпол, със сигурност са били отбелязани за проучване.

След няколко минути телефонът звънна. Ицик се обади лично, което накара гърба на Ейтан да изтръпне. Разговорът на полковника с Бадаш беше чисто служебен с едва прикрита неприязън. Бен-Цион слушаше. После затвори и повтори информацията.

— Има два подозрителни паспорта — каза той. — Единият принадлежи на жена от Белгия, която може да е свръзка на ООП. Била е арестувана на „Бен Гурион“. Другият е американски паспорт. Проверката в Държавния департамент в САЩ показва, че е бил откраднат в Мюнхен преди шест месеца. Регистрираният притежател е някой си господин Роджър Голдщайн. Господин Голдщайн обаче сега се намира във Филаделфия. Въпреки това другото му „аз“ е влязло в страната, а идиотката от паспортна проверка не може да си спомни даже как е изглеждал.

Макар че лятното слънце беше победило охладителната инсталация в кабинета на Бен-Цион, увереността, че определена личност е проникнала в страната, смрази всички в стаята. Най-накрая Бен-Цион стана от стола си зад бюрото. Не се чувстваше в състояние да изрече на глас името Амар Камил.

— Вие двамата, господа, имате да вършите работа — каза той, като че ли Баум и Екщайн се дърпат. — И тъй като ти, господин Екщайн, можеш да се окажеш някак уязвим, ще ти назнача двама за гувернантки.

Ейтан смяташе, че Бен-Цион просто иска да го държи под око. Опита да му откаже.

— Ицик, бих предпочел да ги назначиш към Ети Данцигер. — В мига, когато ги изрече, думите потвърдиха разкъсващия го страх за оживялата му колежка.

— За разлика от теб — изсъска този път Ицик — Тамар Шошани може да се грижи за себе си.

Бени стисна ръката на Ейтан, за да не му позволи да развали цялата работа. Дръпна го към вратата.

— И освен това, господа — извика им Бен-Цион, преди още да са излезли, — ако откриете нещо, аз ще обера лаврите — увери ги той. — А ако не, ще ви откъсна топките, така да знаете.

Баум и Екщайн разговаряха на баварски диалект, което дълбоко дразнеше „гувернантките“ на Ейтан. Един от гигантите всъщност говореше добре немски, но разговорът на офицерите на мюнхенски диалект, изпъстрен с тайнствени сравнения, беше почти неразбираем като песента на кит. Но телохранителите не можеха да направят нищо по този въпрос. Крачеха след двамата като деца от детска градина, които са изключени от играта, защото още не са се научили да говорят като големите.

Странната четворка мина по коридора на втория етаж, а после слезе по стълбите към главния вход. Бени стисна Ейтан за рамото.

— Аз ще бъда тук — каза той.

Ейтан се извърна и кимна на охраната.

— Заведете ме у дома, господа.

Върнаха се в блока на Ейтан със сив „Опел Кадет“. Двамата млади пазачи бяха седнали отпред с еднакви слънчеви очила, облегнали мускулестите си ръце върху отворените прозорци като едри спортисти в количка от лунапарк. Ейтан седеше отзад и пушеше. Зададе само един въпрос.

— Не съм ви виждал досега. Вие от Йерусалим ли сте?

— От Тел Авив — отговори шофьорът.

Ейтан не се качи горе. Искаше му се, но не можеше да влезе, да зърне Симона за миг и после да я остави отново. Ключовете от фиата му бяха в джоба.

— Сега ще взема моята кола.

„Гувернантките“ изскочиха от опела да го придружат. Той се обърна.

— Слушайте, момчета — нетърпеливо заговори той. — Няма да пътуваме групово като страхливи италиански ченгета.

— Ние трябва да стоим при теб.

Той пристъпи към тях. Поклати глава и заговори тихо:

— Хора, аз съм примамка. Мишена. — Сега импровизираше, но когато го изрече, истината звънна в главата му като голямата камбана на черквата на „Гроба Господен“. Беше точно така. Затова Бен-Цион искаше той отново да се включи в работата. — Как очаквате да действам, след като ме държите за ръчичките?

— Ние трябва да стоим до теб.

— Тогава стойте. — Ейтан влезе във фиата и запали двигателя. — Само че не много наблизо.

Гигантите хукнаха към опела си.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Към „Уингейт“ — каза Ейтан и тръгна.

Изгуби ги още на първото голямо кръстовище. При „Дерех Хеброн“ светофарът даде червено и той спря зад едно такси, като остави опела да се приближи зад него. После натисна газта, заобиколи таксито и мина на червено, под воя на клаксоните на разярените шофьори. Заобиколи един арабски микробус и се спусна надолу по „Гонен“. Пресече железопътната линия, сви наляво по „Бен Заки“, заобиколи чак до „Херцог“ и започна да се изкачва по „Бен Цви“. Докато двамата, които не познаваха добре града, още се въртяха някъде из индустриалната зона, псуваха и плюеха, той вече излизаше от града в посока към Тел Авив.

„Гувернантките“ бяха уверени само в едно — Ейтан със сигурност няма да отиде в „Уингейт“. Той обаче отиваше точно там.

Боаз се зарадва и всъщност доста се изненада, когато видя Ейтан. Инструкторът беше върху пясъка близо до площадката с препятствията и обучаваше на началните пози един взвод парашутни десантчици. Половината от младежите държаха щикове за М–16 в ръцете си. Другата половина се мъчеха да се защитят, за да не бъдат заклани.

Боаз се отдалечи от групата. Посочи главата на Ейтан.

— Красива прическа — засмя се той на русите бодли, които Ейтан се беше опитал да среше. — Много модерна.

— Имам нужда от опресняване — каза Ейтан без предисловия.

Боаз погледна ученика си в очите.

— Така ли? — Както повечето от практикуващите бойни изкуства, той разбираше от езика на тялото, израза на лицето и очите. — Сега ли?

— Да.

Боаз огледа тялото на Ейтан.

— Къде ти е пистолетът?

— У жена ми.

Инструкторът по крав-мага вдигна едната си вежда. Но нямаше да попита повече. Доста отдавна работеше в този бизнес.

— Тогава ще ти трябва друг май.

— После.

— Добре. — Боаз се обърна към учениците си. — Достатъчнооо! — Парашутистите престанаха да се бият и отпуснаха изморените си ръце. — За днес стига. Утре в седем. — Те се запътиха към бараките си, докато оптимистично обсъждаха дали ще им разрешат вечерна отпуска до Натания.

Боаз и Ейтан пресякоха площадката, като пристъпваха бързо по пясъка, заобиколиха дюните и слязоха до брега. Слънцето се снишаваше над Средиземно море, а лекият бриз носеше крясъците на чайки. Откъм тировете се чуваха изстрели.

— Искаш ли екип? — попита инструкторът.

— Няма време за това.

Продължиха мълчаливо. Накрая застанаха един срещу друг до плискащите се вълни.

— Е, Ейтан. — Боаз погледна ученика си. Разбираше, че упражнението сега е много важно за него. Вече не ставаше дума за тренировки, създаващи обикновено самочувствие. Ясно беше, че има нещо друго. Нещо много опасно. Разбра го по начина, по който Ейтан свиваше и разпускаше юмруци. — За какво имаш време?

— Бой с пистолет.

Боаз измъкна своя браунинг от колана зад кръста. Извади пълнителя, освободи патрона от дулото и го насочи към гърдите на Ейтан.

— Ако го вземеш от ръцете ми, е твой — каза Боаз.

Работиха цял час, докато коляното на Ейтан едва не се взриви от болка, а ръцете му се окървавиха и подуха. Върна се в своя фиат с дрехи, мокри от пот, и браунинга, лежащ в кобура на кръста.

Въоръжен. Но не достатъчно опасен.

Кафенето „Аляска“ се намира на улица „Бен-Цион“ в центъра на Тел Авив. В южната част на големия площад пред националния театър. Ейтан не беше идвал в кафенето от много години и не беше забелязал иронията, съдържаща се в името на сенчестата улица. Точно в „Аляска“ беше завербуван за работа в АМАН още по времето, когато беше парашутист десантчик. Младият Ейтан в униформа — украсена със сребърни крила, пагони, нова кафява барета, елегантно килната настрани, и стиснал нервно дулото на своя „Галил“, препрочитащ все една и съща статия от списание „Лайф“, докато чакаше. Бъдещите му шефове — едри мъже с разкопчани на врата ризи, куфарчета и очи, които не преставаха да го наблюдават.

Срещаха се на няколко пъти, преди да бъде одобрен. Той — все така притеснен кандидат, на когото му се иска да не сбърка в думите си, да бъде приет. Те — винаги спокойни, тежки, професионални, свикнали да изпитват притеснените кандидати, опитващи се да го накарат да се отпусне, за да го объркат след това. После се оказа, че следват други срещи, на други места, с други хора — психолози, доктори, чиновници, които му даваха да попълва дълги тестове. Един служител, който говори с него на идеален немски език, друг на американски английски. В мрачната, празна канцелария на фирма за внос и износ в индустриалната зона „Гиватаим“ той за пръв път срещна Дани Романо, който още тогава смучеше празната си лула, докато цели два дни записва биографията на Ейтан.

Всичко продължи месеци наред. Ейтан взимаше изпит след изпит, даваше интервю след интервю и никога не знаеше дали е одобрен, докато не го повикат отново. Винаги се движеше из периферията на Службата, никога не срещаше други кандидати като него, докато най-накрая не го приеха. Тогава отвориха вратата, за да приемат единствено него от всички кандидати. За базово обучение и още дълги месеци на изпитания.

И така, той отново беше в „Аляска“. Отпи от късото черно кафе, докато мислеше за себе си като за ранено животно, което търси родното си леговище, където спокойно да легне и да умре.

Сега кафенето му се струваше много по-малко, макар да имаше двадесет маси, подредени в хладния мрак до дългия бар с огледала. На тротоара под блестящи бели чадъри имаше още десет маси. В спомените му, както винаги става с подобни места, то представляваше огромно, оживено кабаре. Но сега почти нямаше посетители, както винаги е било на това място. То бързо го върна към пашкула на реалността.

Ети Данцигер влезе откъм светлата улица. Косата й беше подстригана късо като на русо момче. Беше много загоряла, облечена с бяла блуза и джинси, със сандали и малка кафява чанта на рамо.

Винаги се беше чудил дали АМАН не използва цяла верига от кафенета за работата си по вербуването, или си има любимо място, редовна „канцелария“ с млечни шейкове и машини за еспресо, сервитьори-агенти и въоръжени готвачи. Дали „Аляска“ не осъществява печалбите си за сметка на заплатите на оперативните работници? Или всеки кандидат има отбелязано в досието си различно кафене или ресторант?

Ети дръпна стола и седна. Огледа се и се усмихна. Вдигна рамене и отговори на мислите му с въпрос.

— Капестрано ли?

— Капучино — отговори той и вдигна чашата си като за тост.

Тя се изсмя леко, после бръкна в чантата си за цигара и запали. Издуха дима и погледна главата му.

— Страхотна прическа.

— Благодаря.

— Отива ти.

— Пак ти благодаря.

Тя посегна да докосне ръката му, но се поколеба и я отпусна върху масата. Погледна бялата лепенка около кокалчетата на два от пръстите му.

— Какво е това?

— Още тренирам в „Уингейт“.

— Би трябвало да опиташ тенис, скъпи.

— Чувал съм, че и от тениса излизат мазоли.

Ети стана и заобиколи масата. Дръпна друг стол и седна до него. Лактите им се докосваха. Беше стар навик от Европа. Да са с лице към вратата. Но не заради това го направи. Гледаха хората, минаващи по тротоара. Войници, студенти, възрастни, почернели хора, млади майки. Стъмваше се.

— Това носталгично завръщане е много сантиментално, Ейтан — каза Ети като съпруга, на която внезапно е поднесъл букет цветя.

— Докато не каза, аз изобщо не знаех, че и ти си била тук.

— О! — Тя го ощипа по китката. — Значи си ме подвел! Радвам се за теб.

— Аз мислех, че мястото е само мое.

— Така си мислехме всички. Само че аз после работих известно време във „Вербуване“. Помниш ли? След Мароко. Дълго време използвахме „Аляска“. После се прехвърлихме в „Рондо“. Сега може би е Централната автогара. Като имам предвид бюджета…

Ейтан се усмихна, но си мислеше за Мароко. За кожата й под лунната светлина. За бузата й до неговата. За дъха й.

— Да се поразходим — предложи тя. Той остави пари върху масата и двамата излязоха в прохладната вечер, под полъха откъм морето.

Тръгнаха на запад към Средиземно море и големите булеварди, където вече се трупаха опашки за кино и тълпите превземаха кафенетата по „Дизенгоф“. Наближаваха празници, скоро щеше да започне и новата учебна година, а морето да изстине. Атмосферата беше напрегната, всички бързаха, говореха високо, колите и автобусите като че се движеха по-бързо. Сякаш животът започва да се забързва, сякаш не му достига времето…

Ейтан вървеше, бръкнал в джобовете си. Чувстваше тежината на пистолета върху хълбока си под свободно пуснатата отгоре риза. Ети го хвана под ръка.

— Скоро заминавам — каза тя.

Ейтан разбра — нова мисия. Надяваше се, че това ще я отведе някъде много надалеч и за дълго. В безопасност. Или поне на не толкова опасно място като тук.

— Добре — отвърна той.

Тя прибра ръце зад гърба си.

— Както винаги, все същият дипломат. — Тя беше експерт по преструвките, но не и пред него.

— „Флейта“ е тук.

Ети спря на място. Този път Ейтан я хвана под ръка и двамата продължиха след няколко неспокойни крачки.

— Какво означава това „тук“? — прошепна тя.

— В страната — още докато го казваше, усети как космите по врата му настръхнаха.

Няколко минути Ети не каза нищо. Стигнаха площад „Дизенгоф“. Фонтанът в средата пръскаше струи, осветени в розово и жълто.

— Ти водиш — каза Ети като уморена танцьорка към партньора си по време на състезание. И Ейтан пое ролята си. Оттук нататък в бавното им придвижване на север тя щеше да го следва по петите, докато той се връща без предупреждение, наема такси за няколко пресечки, качва се на автобус и слиза, преди да е тръгнал. Това държание беше автоматично — импровизация, но научена. Красиво, но объркано като разходка на оглупяла, нерешителна, възрастна двойка.

Той й разказа всичко. Част на немски, на иврит, на английски. Когато стигна до частта с Марк Даган и Кипър, тя хвана ръката му и я стисна. След това вече не я пусна. Разказът накара сърцето му да бие ускорено, защото оголи истината и я показа като опасност под светлините на градската нощ. Хванатите им длани бяха мокри от пот.

Накрая, след като обиколиха през „Бен Йеуда“, излязоха отново на „Дизенгоф“ и тръгнаха на север, където кафенетата оредяваха, магазините вече затваряха, а туристите се изнасяха на юг към ресторантите, след като са похарчили парите си за бижута. Когато заговори, гласът на Ети беше тих, но твърд.

— Това е той — каза тя, след като обмисли целия разказ на Ейтан. — Но аз не съм толкова сигурна, че е вътре в страната.

— Вътре е — увери я Ейтан.

— Няма твърди доказателства, Ейтан. Прониквания стават всеки месец. Никой не е дал описание, което да сравним с паспорта.

— Той е.

— Защо мислиш така? — повиши леко глас тя. От яд или може би паника. — Защо трябва да е той?

Ейтан спря. Обърна се към нея под светлината на уличната лампа. Продължаваше да държи ръката й.

— Ние всички се измъкнахме, Ети. Всеки, който беше извън страната, е мъртъв. Хари, Райнер, Майк. — Той се върна към псевдонимите. — Франси е била „заключена“, където и да се е намирала. Сега сме само ти, аз и Ханс-Дитер. И ние всичките сме тук. Къде другаде би желал да бъде той?

— Но защо, Ейтан? Той е професионалист. Защо би го поискал?

Той я погледна в големите сини очи. Внезапно намрази всичко — страната си, началниците си, Службата. Тя би трябвало да е женена, безгрижна, да изучава рисуване в „Бецалел“. Би трябвало да е някъде другаде, щастлива.

— Не знам, Ети.

Отново тръгнаха. Този път Ейтан я прегърна през рамо. Дланта му стискаше рамото й. Чувстваше стегнатите мускули и трепета по гърба й.

Тръгнаха към булевард „Арлозоров“, после по „Соколов“. Сега очите им оглеждаха сенките под дърветата, тихите улици, сенките под вратите. Свободната ръка на Ейтан висеше надолу край хълбока. Ети стискаше чантичката си, но ципът отгоре беше отворен.

Изкачиха стълбите мълчаливо. Ейтан просто не искаше да мисли повече. Тя отключи. А той винаги мислеше, винаги. Мислеше, планираше, предвиждаше… Влязоха вътре. Ети заключи вратата и тръгна из стаите като чужда в собствения си дом. Той просто не искаше да го прави повече. Да мисли за толкова много неща, да премисля, да преценява. Искаше да спре, да си почине, да се отпусне.

Когато наля водка в две обикновени чаши, ръцете й трепереха. Ейтан я гледаше, виждаше отворения върху пода куфар, сгънатите дрехи, внимателния избор. Имаше купчина томчета на френски — речници, художествени книги, карти на Париж. Когато му подаде чашата, Ети забеляза, че ги гледа. Тя изпи своето питие бързо и остана да го гледа, докато и той глътна своето.

— Би ли ме харесал като брюнетка? — попита тя с фалшива игривост.

Той си я представи как ще изглежда скоро. С тъмна, момчешки подстригана коса, с извити вежди като на парижка манекенка. Можеха да боядисат цялото й тяло, но за Ейтан тя щеше да си остане руса, златиста, загоряла, буйна като планинската европейска кръв, която течеше във вените и на двама им. Как биха могли да прикрият това? Мразеше ги. Всичките.

Тя остави някъде чашата си, без да се навежда. Той чувстваше как гърдите му се свиват. Гърлото и умът му бяха като парализирани. Симона беше изчезнала, макар с цялото си същество да се мъчеше да си припомни лицето й.

Ети посегна към ризата си. Съблече я през глава. Русата й коса се вдигна, а после отново падна на мястото си. Той се опитваше да не я гледа. Почти й беше благодарен, че се приближи до него и притисна гърди към неговите. Сега не можеше да я вижда. Устните й бяха меки и влажни. После се втвърдиха, когато се притиснаха към неговите.

Ръцете й сграбчиха главата му, зарови пръсти в косата му, притисна го. Собствените му длани бяха привлечени към кожата й. А после тя разкопча ризата му като в паника. Изстена, когато езиците им се докоснаха.

Сега тя водеше. Танцуваше бавен валс към двойната, бяла врата, водеща към тъмната й спалня.

— Ети — опита се да каже той. — Ети…

— Ще умрем, Ейтан — изплака тя под устните му — Какво значение има? Какво?

— Да. Какво?

Телефонът звънна. Като гонг след края на първия рунд. Те останаха неподвижни, прилепили устни, с полуотворени очи. Но тя беше професионалист. Обаждаше се господарят. И тя отговори като куче от експеримент на Павлов.

Прикри гърдите си с ръка. Гърбът й се приведе, когато се приближи до телефона. Вдигна слушалката, а после я отдели от ухото си и я задържа във въздуха, без да се обърне към него.

Той я взе. Опита да успокои дишането си като снайперист преди изстрел.

— Да?

— Търся те там от един час. — Беше Бени. В гласа му нямаше никаква обвинителна нотка. Просто искаше да подчертае важността на обаждането. — Най-добре се върни тук. Веднага.

Ейтан затвори. Обърна се. Ети беше застанала зад него, притиснала блузата пред гърдите си. Знаеше, че магията е развалена, но още се надяваше.

Ейтан никога не я беше виждал да плаче. Твърдостта й беше като ужасяващо проклятие от родителите й, които той не познаваше. Но сега сълзите й потекоха. Спуснаха се по загорелите бузи.

Той искаше да се приближи, да я прегърне отново, да забрави всичко. Но мигът отмина. Отново мислеше. Беше лъгал хиляди пъти, беше убивал и убивал. Може би единственото добро, останало в него, е да бъде верен на Симона. Поне едно добро в него.

— Искам да се скриеш — каза той с прегракнал глас. Закопча ризата си.

— Не мога. — Тя пристъпи напред. — Скоро заминавам.

— Въпреки това — отчаяно настоя той. — Докато свърши всичко това.

Тя се приближи и поклати глава. Кичури от косата й бяха залепнали към мокрите бузи. Той хвана главата й и я целуна отново.

— Самотна съм, Ейтан — изхлипа тя. — Толкова самотна.

— Обичам те, Ети — прошепна той. — Винаги съм те обичал.

После се обърна и излезе бързо. Затвори вратата, а звукът от удара на дърво в дърво отекна из празните стаи.

Ети остана на мястото си, прегърнала влажната си от сълзите блуза. Трепереща. Задъхана.

15.Мъртво мореСъщия следобед

Амар Камил се катереше по планината.

Нямаше нужда от въжета, куки или питони, защото беше избрал удобна скала. Стръмнината беше само шестдесет или седемдесет градуса на най-трудните места, но имаше много места за захващане и поставяне на краката. А щом като човек не изкачва вертикална скала, не му е необходима помощта на въжета или друг човек. Беше катерил много по-опасни скали в Швейцария и в Урал, където ледът и снегът бяха като капани, поставени от самата природа, заплашващи да избухнат под краката, без предупреждение или поне някакво забавяне.

Тук, в Юдейската пустиня, най-опасният враг е слънцето. То е ярко като сърцевината на атомен взрив и изсмуква влагата от тялото. Човек като че не се поти, защото течността, която се лее от порите му, се изпарява веднага. Той чувства хлад, но този дяволски полъх е измамен.

Слънцето може да превърне мускулите в каша без предупреждение. То може да изгори дробовете. Под сянката на периферията на шапката може да изпълни очите със сол от изсъхналата пот и тогава да видиш скала там, където има само пясък, а ръката ти да посегне към измамната сигурност.

Тук човек се нуждае от знанията, опита и фатализма на бедуините. Трябват му здрави крака, малко вода и воля, за да не спира да пристъпва внимателно нагоре.

Докато се катереше, Амар се усмихна. Имаше всичко, от което се нуждае.

Носеше спортната чанта като раница, преметната на гърба му. Тежкият товар беше врязал дръжките в рамената му. Въпреки че беше увил частите на РПГ-то и ракетите в голям плажен пешкир, металните парчета тежаха и на всяка стъпка дрънчаха върху гърба му.

От едно крайпътно магазинче близо до Йерусалим, където продаваха дрехи втора употреба, той си беше купил чифт кафеникави шорти, евтин плетен колан и пластмасова манерка заедно със зелена тениска, върху гърдите на която беше отпечатан символът на Дружеството за защита на природата. Сега белите му маратонки бяха станали кафяви от прахта, краката и ръцете му вече бяха почервенели от слънцето, а дланите му кървяха от острите камъни на скалите. Той се наслаждаваше на всяка нова трудност. Не беше спал достатъчно, но физическите трудности щяха да му помогнат да остане нащрек.

Той стигна билото на планината. Беше дълго и тясно като острие на бръснач, но той не се изправи, за да се наслади на пейзажа като алпинист-аматьор. Остана приведен и бързо се спусна от другата страна, плъзна се по гръб и остана легнал, за да си почине малко от тежестта на спортния сак. Бутна шапката си на тила и се извърна да погледне на север.

От другата страна на урвата видя малкия паркинг при „Мицрех Шалем“. Макар че изкачването дотам с колата от нивото на Мъртво море му се стори доста стръмно, сега беше още по-нависоко, а колата му приличаше на малка бяла капсула върху гигантски мравуняк.

Беше променил решението си за колата. Идеята да я изостави на площад „Мангер“ във Витлеем не беше добра. Когато се стъмни, всички коли с изключение на военните щяха да се махнат оттам и тогава взетата под наем кола щеше да изпъкне като овца на тепсия. Евреите щяха да се усъмнят, може би дори да повикат сапьори да я проверят за експлозиви. Или най-малкото да разберат откъде и от кого е наета.

Затова той напусна работилницата на Кадуми и потърси кафене. Избра го внимателно и накрая седна в малко заведение с няколко маси и най-важното с портрет на Насър върху стената. Обикновените палестинци не се радваха особено на подписаните мирни споразумения на Израел с Египет.

Затова Амар, изглежда, беше единственият посетител тук. Когато спечели доверието на собственика, той внезапно му предложи сто долара, за да отиде и да му докара колата. След това зачака на отсрещния тротоар.

След двадесет минути човекът се върна с колата.

Прибрал РПГ-то в багажника, Амар се върна към Йерусалим, после сви към Йерихон и на юг към Мъртво море. Не че нямаше доверие на хората си, които бяха осигурили и пазили оръжието — едва ли биха го повредили. Но добре знаеше, че сънародниците му не разбират много от сложни оръжия, тъй като рядко имаха възможност да се докопат до такива. Войните в Средния изток бяха доказали този мъчителен факт.

Освен това от собствен опит знаеше, че човек никога не бива да се доверява на мнението на друг по отношение доброто състояние на оръжието си. Трябваше да изпита стрелбата на РПГ-то. Ако една от ракетите се задейства, твърде вероятно е, че поне една от останалите две също ще е добра. А на него му беше необходима само една.

Но за изпитанието трябваше да се намира далеч от израелци. Юдейската пустиня беше идеалното място. Откакто евреите бяха върнали Синай, те бяха принудени да превърнат почти всяко местенце от пустинята в тренировъчна площадка. Дните и нощите в Юдея бяха изпълнени с гърмежите на танкови оръдия и автомати. Ако се намира на скрито място, един изстрел в повече не би учудил никого.

Той отмести поглед от далечната си кола и бавно се огледа на изток. Очите му спираха върху всяка сянка, която би могла да е човешка фигура. Широкият овал на Мъртво море спеше пред погледа му с гладката си зелена повърхност и дантелените ивици сол, подобно на петна от пот върху войнишка риза. Нито лодка, нито сал или птица се престрашава да почива върху тази топла супа от естествен солен корозив.

Когато главата му завърши кръговото движение, той отново гледаше на юг, доволен, че никой не го забелязва. Погледна надолу към дълбоката урва под краката си. Беше изрязана като рана в скалите от дългогодишната смяна на зимни потоци с летни ветрове. Стените се издигаха високо в пустинния въздух, почти докосвайки се една друга, където урвата извиваше рязко на север и се врязваше в още по-високи, остри скали. Тихото пукане на оръжия отекваше иззад планината. Къси залпове, разделени от интервали тишина, като че ли пръстите на войниците върху спусъка са стегнати от артрит.

Той извади манерката си и пое малка глътка от топлата вода. После прибра отново съда в задния джоб на панталона, измъкна ръце от дръжките на сака и тръгна надолу.

Петите му се забиваха в камъните и вдигаха малки облачета прах по стръмния склон. Между краката му потекоха тънки каменни поточета. Ехото от падането им се върна като ромон на вода и кой знае защо, вероятно в изблик на оптимизъм, накарал го да оглупее сред пустинната самота, той започна да си тананика Марсилезата.

Насочи се надолу към острата гранитна скала, отбелязана с купчина храсти. Спря върху една издатина на около стотина метра под билото.

Дишаше. Оглеждаше. Нямаше никой.

Тогава пусна сака върху плоската повърхност на скалата. Погледна към отсрещната стена на урвата на около двеста метра от него и бързо откри каквото търсеше — мишена. Върху една площадка на склона имаше купчина почернели камъни. Вероятно изстинало бедуинско огнище. До него имаше ръждив варел, вероятно отдавна изпразнен от водата или бензина, който е съдържал.

Той отвори сака и разви пешкира. Извади двете части на РПГ-то. С лекота ги нави една в друга. След това измъкна двете части на ракетата. Тежката метална бойна глава влезе леко в ракетния си носител.

Той подпря разширената част на РПГ върху лявата си маратонка, като обхвана металната тръба с лявата ръка и внимателно спусна ракетата вътре. Точно под конусообразната бойна глава имаше малка изпъкнала сачма. Той извъртя ракетата, докато сачмата хлътна в леглото си в края на носителя. Сега взривателят на ракетата се намираше точно срещу отвора в металната тръба, където ще го възпламени острият връх на ударника.

Той внимателно вдигна оръжието в ръцете си. Задържа го като бебе в прегръдката си. Сега то тежеше и беше много дълго и заплашително в черно-кафявия си покой.

Нямаше оптически мерник, но това не го тревожеше. Липсващото телескопично устройство е предназначено за прицелване в движеща се мишена и включва скала за отчитане на вятъра и уред за нощно виждане. Спомни си, че РПГ има едно предимство в конструкцията си. Когато ракетата изскочи от пашкула си, се разгъва опашката й от остри, алуминиеви стабилизатори. При повечето други оръжия напречният вятър би отнесъл снаряда и затова човек трябва да компенсира, като се прицелва по посока на вятъра. При РПГ тези стабилизатори действат като платна, завъртат ракетата около оста й с бойната глава срещу вятъра и затова компенсирането става в обратна посока.

Ако целта е движещо се превозно средство, става доста сложно и стрелецът трябва да е много опитен. Но мишената на Амар нямаше да е танк, движещ се с четиридесет километра в час.

Обикновения метален мерник ще е достатъчен. Освен това, както всеки войник ветеран знае, когато кръвта се раздвижи и умът е замъглен от гърмежите, човек се прицелва инстинктивно като цирков фокусник.

Реши да стреля бързо. Вдигна сгъваемите мерници и прегърна оръжието. После свали предпазителя от взривателя на ракетата. Присви пръстите на лявата си ръка около задния дървен приклад, подложи дясната под тежката тръба и прилепи длан към предния приклад със спусъка. С палеца си бавно дръпна ударника надолу, докато силната му пружина се закачи за спусъка. Натисна бутона на предпазителя, за да изскочи, и постави показалеца си върху спусъка.

Вдигна поглед и отново огледа билото над дълбоката урва. С изключение на три лешояда, разперили криле под слънцето, нищо друго не помръдваше. Не усещаше поглед върху себе си. Тогава примижа към отсрещната страна и далечния ръждясал варел.

С едно бързо и плавно движение вдигна РПГ-то до рамото си и постави левия крак напред до ръба на издатината. Кръстчето на задния мерник съвпадна с отвора на предния и варелът се появи като кубче карамелизирана захар, а той вдигна оръжието в любовна милувка до врата си и стреля.

Първата експлозия го оглуши. Тъпанчетата му запищяха и чак тогава се сети, че не ги е предпазил с тапи. Но продължи, позволявайки само на ума си да функционира, докато държеше тръбата неподвижно. Почти веднага чу втория взрив като ехо от двоен изстрел. Варелът се пръсна на хиляди парчета метал, които подскочиха нагоре сред прах и камъни, които се пръснаха по отсрещните скали. Неприятният дим защипа очите му и изгори ноздрите с великолепния си аромат, докато вдигаше склонената си към оръжието глава и наблюдаваше шрапнелите да падат към земята като горящ ураган.

Камъните от огнището ги нямаше. Варелът го нямаше. Виждаше се само голяма дупка в почернялата скала, от която излизаше дим като от изстиваща лава.

Амар се усмихна. Даже и приблизителна точност ще е достатъчна.

Връщането до паркинга му отне по-малко от тридесет минути. Гърмът от експлозията го беше оглушил временно. Имаше чувството, че ушите му са запушени с мокър памук, а в главата си още чуваше бръмчене като шум от късовълново радио. Но знаеше, че физическият ефект скоро ще отмине, а беше възбуден от адреналина, който се повиши след успешното изпитание.

Влезе в колата и я подкара извън прашния паркинг.

Когато Амар стигна „Мешур Адумим“ — шосето, което се изкачваше от Мъртво море към Йерусалим, — направо не можеше да гледа от жажда. Пред себе си вляво видя малко отклонение за почивка. Един туристически микробус беше спрял на прашния паркинг и група шведи чакаха ред да се качат върху стара камила, която пръхтеше и плюеше, а господарят й, мургаво бедуинче, я подканваше да става под тежестта на кикотещите се европейци.

Имаше и ресторант в ниска каменна сграда, украсена с червени пластмасови знаменца на „Кока-Кола“. Амар се отклони от шосето и спря на паркинга до редицата коли, обърнати към туристическа бедуинска палатка. Той слезе от сеата и взе спортния сак със себе си. Постави го в багажника и се запъти към ресторанта.

Въпреки лятната горещина вътре беше тъмно и хладно. Прозорците бяха покрити с някаква тъмна пластмаса и придаваха на вътрешността цветове, като че ли на сградата са сложили слънчеви очила. Вятърът от Юдейската пустиня блъскаше по сенниците отвън и той чуваше как те пляскат като изстрели. Но вътре проникващият през цепнатините вятър се усещаше като лек полъх.

Няколко изгорели от слънцето скандинавци седяха около масите с дървени плотове и метални крака и разговаряха на мелодичния си език, докато се наливаха с безалкохолни напитки. Амар нямаше намерение да остава тук дълго. Той се насочи право към бара и поръча три бутилки безалкохолна напитка от грейпфрут. Момчето зад тезгяха беше арабче. Амар заговори на иврит. Изпи течността за по-малко от минута.

— Има ли тук тоалетна? — попита той момчето, докато плащаше.

— Навън. Зад ъгъла — отговори момчето със зле прикрита омраза.

Амар излезе и зад ъгъла намери вратата към мъжката тоалетна. В дъното на прашното помещение имаше само една врата. Тя беше затворена, а върху пода се виждаха черни обувки и паднал отгоре им панталон. Но имаше и голям порцеланов писоар, достатъчен да се наредят пред него поне трима мъже. Имаше и мивка с парче счупено огледало над нея.

Той отиде до мивката и свали очилата и шапката си. Косата му се беше сплъстила от изсъхналата пот и прахта на Юдейската пустиня. Лицето под очите беше побеляло на ивици от солената пот. Той пусна крана, наведе се над мивката и изми цялата си глава с шепи хладка вода. Наплиска се няколко пъти. След всяка шепа вода се чувстваше по-освежен, бодър и с ясна мисъл.

Сега вече чуваше отново почти нормално. Докато се миеше, започна да си повтаря точките от списъка за операцията.

Оставаха четири главни пункта. Три от тях бяха старите мишени. Венера, Юпитер и Марс, за предпочитане в този ред. Не успя да се добере до другото момиче в Кайро, но още преди да стигне там, знаеше, че може да му се наложи да я пропусне. Тя беше му послужила добре като примамка, за да накара израелския агент да се обърка, да покаже картите си и да се разкрие. Предвидимо.

Все още разполагаше с тридесет и шест часа, през които да се добере до тези тримата. Щеше да е трудно, но не и невъзможно, като се има предвид информацията, с която разполага.

Последната и финална фаза беше министър-председателят. Това щеше да е най-трудната мишена, но ако прикритието му издържи и той се движи като светкавица, щеше да си почива пред питие в някой бар в хотел „Хилтън“ в Йерусалим, докато след убийството наоколо му вилнее бурята.

Всички елементи бяха заменяеми в хронологията му, а от някои от тях можеше да се откаже. Искаше Венера и Юпитер, но ако е необходимо, би се отказал от тях. Трябваше да свърши с Марс обаче. Също и с министър-председателя.

Но за да бъде планът перфектен като политическа катастрофа и естетическо отмъщение, министър-председателят трябваше да умре преди Марс. И Марс трябва да узнае за това, преди сам да умре.

После спасение? Не твърде вероятно. Макар че е въпрос само на някакви си двадесет километра. Трябва да стигне не по-далеч от работилницата на Абу Кадуми. Колко дълго може да живее в дупката под работилницата на Кадуми? Реши, че би могъл да оживее много дълго там. Ще яде и пие само веднъж на ден, ще подава кофата с ежедневните си нужди също веднъж и ще живее с радостта от нанесения удар.

„Една година — реши той. — Бих могъл да живея в онази дупка цяла година.“

Вдигна глава. Лицето му беше чисто, бузите здрави и загорели, дъговидният белег ясно видим под дясното око. Косата му не беше съвсем чиста, но поне измита от праха и къдриците блестяха от капките вода. Нямаше хартиени кърпи и затова се избърса с края на тениската, като се усмихна под влажния плат.

— Я, ти не си ли Рами Карера?

Амар се смръзна. Гласът дойде иззад гърба му. Учуден баритон, говорещ на иврит. Той бавно пусна тениската, взрял се в собственото си лице в огледалото. Зад дясното си рамо видя друго лице. Беше на млад израелец на около тридесет години. Открито, спокойно и с израз на удоволствие. Над лицето имаше шапка с козирка и сребърна кокарда.

Амар се обърна към полицая. Измери разстоянието помежду им, докато продължаваше да бърше ръцете си. Видя, че мъжът е напълно спокоен. Дясната му ръка почиваше върху приклада на „Уебли“ макар и не заплашително. Просто поза на полицай. Един саблен удар по врата, и той щеше да свърши на място. Но това би накарало планетите на Амар да се пръснат по недосегаеми орбити.

— Защо? — попита Камил, докато посягаше с лявата ръка да си вземе очилата и шапката от мивката.

— Цялата проклета полиция те търси, господин майор — отвърна ченгето, явно доволно, че е направило удар за деня. — Къде, по дяволите, беше?

Амар бързо прецени възможностите си. Като компютър, преглеждащ данните върху диска си. Какво означава това? Защо търсят Карера? Още не е докосвал офицера. Дали майор Козов не го е предал поради някаква своя причина? Но това изобщо нямаше смисъл. Основната мишена на Козов още е недокосната. Ударът не е извършен.

Да играе ва-банк. Да види какво ще стане.

— Леле-боже — поклати глава Амар, изобразявайки досадата на филмова звезда, непрекъснато преследвана от почитатели. — В тази проклета държава човек не може и да чукне гаджето си на спокойствие, нали?

Полицаят се изсмя. Амар мина покрай него. Излезе навън, постави си очилата и изтупа шапката в бедрото си. Полицаят го последва.

— Ама всички са доста разтревожени — каза полицаят.

— Кои всички? — изсумтя Амар и тръгна към колата. Полицаят се помъкна подире му.

— Ами армията например — отговори той.

— Имам си право на свободен ден.

— Шабак също надува мускули.

— Фашисти — отвърна Амар иронично.

Ченгето пак се изсмя.

— Е…

— Слушай, приятел. Жена ми си е жена. Ревнива. Ама пък може ли да се обръща цялата проклета държава с краката нагоре, като подуши, че съм хванал някое маце, а?

Сега полицаят изглеждаше малко объркан.

— Извинявай, майор Карера. Просто изпълнявам инструкциите. Знаеш как е.

— Да. — Амар достигна до колата. Отвори вратата. — Слушай, полицай — усмихна се весело той, но в очите му остана следа от раздразнението. — Аз се връщам в Йерусалим. След половин час търсенето ще бъде прекратено. Само че не ми се мисли какво ме чака мен вкъщи…

Той влезе в колата и запали двигателя. Полицаят бутна шапката си на тила.

— Ще се оправиш ли?

— Разбира се.

— Добре. Извинявай отново.

— Благодаря ти за загрижеността — каза Амар и даде заден ход, после обърна бързо и излезе на шосето за Йерусалим.

Амар стискаше кормилото в ръце. Имаше чувството, че може да счупи здравия волан. Беше стиснал зъби, а когато се увери, че онова тъпо ченге не го следва, натисна педала на газта и заби горящите си очи в завоите по пътя. Колата хвръкна напред. Той продължи да натиска педала. Двигателят ревеше.

Някой го е подушил. Вече.

Беше се отпуснал самонадеяно като някакъв аматьор. Позволи си странични действия, които отнеха време, което повече не може да върне. Дори се отдаде на непростими носталгични спомени. И докато се е мотал из пустинята като някой полуумен аскет, враговете му са се ровили като мишки, открили са доказателства, проследили са го, разкрили са плановете му.

Сега трябваше да се съобразява с това, да накара кръвта си да закипи за Джихад48, да се движи като торнадо от ураганен пясък.

Докато караше, преосмисли плана си. Остави някои възможности, отхвърли други, предвиди реакции, измисли как да им се противопостави. В ума си състави график по часове, без да разпилява и секунда. Подреди действията си, но остави и време за маневриране.

След по-малко от час той блъсна вратата на работилницата на Абу Кадуми. Старецът приключваше работата си за деня и почистваше масата. Първоначално по лицето на Кадуми премина раздразнение, защото не желаеше да приема повече купувачи този ден. После позна посетителя си и вдигна ръце.

— Амар! Мислех, че вече няма да те видя…

— Шшшш! — Камил заключи вратата и остави спортния сак на пода. Приближи стареца и го стисна силно за раменете.

— Татко, казал ли си на някого? — прошепна той.

— Какво?

— Знае ли някой, че съм се върнал?

— Разбира се, че не. — Старецът се дръпна и вдигна ръка да оправи кафията си. Амар погледна замъглените очи, за да разбере истината.

— Какво има, Амар? — попита Кадуми, като че ли Камил току-що се е върнал от училище в лошо настроение.

— Трябва да се хващаме за работа, татко.

— Искаш ли чай? — Старецът се обърна, за да запали печката.

— Не! Не искам никакъв чай!

Кадуми се смръзна. Може би в друго време, в някакъв друг живот, той би плеснал момчето. Но тонът му сега върна стареца към действителността. Този Амар не беше онзи от младите години. Този Амар беше воин, ужас на ужасите. Това беше нов човек, с ново лице. Човек, изживял мъката.

— Какво трябва да направим, Амар?

— Сега ти си ми нужен, татко. Повече от всякога.

— Слушам те.

— Чудесно. — Амар хвана сбръчканата ръка на стареца. Погали мазолите по дланта и сбръчканата кожа. — Трябва да ми намериш трима мъже.

— Какви мъже?

— От Съпротивата, татко. Те трябва да са бойци. Всички. Можеш ли да го направиш?

— Познавам бащата на едно такова момче, но никога не сме говорили с него по този въпрос.

— Добре. Сега трябва да говориш с него. И още нещо. Тримата трябва да бъдат високи и тежки горе-долу колкото мен. Ако е възможно и да приличат поне малко на мен.

— Какъвто беше преди ли?

— Както изглеждам сега, татко.

— Това ще е много трудно.

— Да. Намери ми трима, а аз ще избера. Косата и цвета на кожата им са важни, защото нямаме много време. Погледни ме. Трябва ни тялото и лицето на някое копеле с европейска кръв. Колкото е възможно повече да прилича на мен.

— Ще бъде трудно.

— И освен това те трябва да са много смели, татко. Трябва да им кажеш, че работата е много опасна, но и ще донесе чест и гордост за семействата им. Трябва да им кажеш много, но без да разкриваш нищо.

Амар заговори на сложния и двусмислен арабски език на Корана, пълен със скрити заплахи, чиято завоалирана поетичност е вдъхновявала древните воини.

— Разбирам — блеснаха възторжено очите на Кадуми.

— Двама от тях трябва да са въоръжени, татко. Единият с пистолет. Не револвер. Пистолет. — Амар показа с ръце зареждане на пълнител.

— Пистолет.

— Да. Но има и още.

— Какво още?

Амар извади смачкан лист хартия. Беше написал списъка в колата.

— Занеси това в аптеката.

— Та те всички вече са затворени.

Амар не обърна внимание на думите му.

— Вземи го. Намери аптека и ми донеси нещата.

Старецът погледна листа. Присви очи.

— Зрението ми… — Той цъкна с език.

— Няма значение. Дай го на собственика на аптеката. Кажи му, че дъщеря ти ще се жени. И че има много прислужници. Той ще разбере. — Амар извади пари и ги пъхна в ръката на стареца. — Но има и още, татко.

— Какво още? — усмихна се вече старецът. Всичко беше като игра, като приказка. Но освен това беше предизвикателство и огромен комплимент. Защото Амар е толкова уверен в него. Той може да го направи. Да.

— Трябва да намериш три неща. Но не знам откъде.

— Какви неща?

— Една метална тръба. Поне петнадесет сантиметра дълга и с отвор два и половина сантиметра. А после поне десет шайби, които да влизат в тръбата. Отворите им да са поне сантиметър.

— Тръба петнадесет на два и половина. Десет шайби с поне един сантиметър отвор.

— И накрая чифт азбестови ръкавици.

— Ръкавици ли?

— Като тези на ковачите.

— На ковачите.

— Можеш ли да запомниш всичко, татко?

— Разбира се, че помня! — отвърна Кадуми и започна да си шепне. — Трима мъже, пистолета, аптеката, тръбата…

Амар се наведе и обхвана лицето на Кадуми с длани. Старецът вдигна поглед, а Амар се приведе и го целуна силно по двете бузи.

— Раздвижи бързо старите си кокали, татко. — В гласа му имаше обич и страх, молба и заплаха, които го превърнаха почти в ръмжене. — Революцията е нетърпелива.

Кадуми не отговори. Той вдигна ръка и погали Амар по бузата. Като че искаше да му каже: „Ще направя това и ти прощавам тона, защото някога ти ми беше като син.“ После уви кафията си и излезе от работилницата.

Амар затвори вратата и се облегна на нея, като удари с юмрук по дланта си.

Да. Някой вече го преследва.

И можеше да се досети кой.

16.ЙерусалимТри часа по-късно

Топлите смарагдови куполи на Руската православна черква бяха изстинали и синкави през нощта. Нежно извитата им слънчева грация сега изглеждаше остра и заплашителна под бледите светлини на нощното осветление. Стройните кули, върху които се издигаха лукообразните куполи, се изправяха от мастилените сенки към още по-тъмната чернота на пустинното небе. Спиралите бял дим от близката пещ за изгаряне на отпадъци превръщаха святата архитектура в съветска космическа ракета, около двигателите на която се издига парата от течния кислород.

Ейтан пресече комплекса, тръгнал на северозапад от сградата на „Специални операции“ към ниския правоъгълник на полицейския затвор в другия край на площада. Големият паркинг сега беше почти празен, а мястото, което обикновено се тресеше от шума на мотори и бързите крачки на детективите, почиваше в тишина и покой. Няколко слаби лампи хвърляха жълти лъчи светлина откъм зарешетените прозорци на градския съд, но практически не даваха повече светлина от фенерче по пода на шотландски замък.

Докато вървеше, той потрепери от хладния вятър, който шумеше из клоните на кедрите и напомняше за скорошните есенни дни. Бени Баум съблече кафявото си кожено яке и го наметна върху рамената му.

Ейтан не се възпротиви. Разглеждаше документите в ръцете си и примижаваше да ги разчете по-добре, докато Баум му разказваше и продължаваше да трупа листа в купчината.

— Този е от шефа на Националната полиция, с което разрешава временно преместване на затворника — пъхна плътния лист Баум под палеца на Ейтан. — А това е гаранция от армията, в която се казва, че затворникът само ще бъде преведен през площада за разпит. Така че ти по-добре внимавай да не го загубиш.

Ейтан взе формуляра и го вдигна към лицето си, опитвайки да разчете подробностите.

— Това ми прилича на подписа на Бен-Цион — каза той и когато не получи отговор, добави: — Така ли е?

— Ицик вече не се съобразява с канцеларската методология — отвърна Баум, избягвайки намека за фалшификация. — На него му трябват резултати.

Ейтан изпъшка, когато се спъна в един камък. Очко го хвана за лакътя и го задържа да не падне.

— Внимавай, младежо — изграчи Силвия. — Гледай поне още един-два дни да не си счупиш и другия крак. — Тя се изкашля зад него, а той усети капка слюнка върху врата си.

Четиримата вървяха по тъмния площад и си шепнеха като монаси под огромните сенки на черквата. Един дребен, плешив мъж, хванал под ръка белокоса матрона, едър борец с дебел врат — приличаха на група циркови клоуни, които дават съвети на накуцващ пилот, който тръгва на нощен полет.

Жорж Масуд сега седеше в единична килия под ареста на полицейското управление. Не можеше да знае, че Ейтан Екщайн се готви да го измъкне, а Ейтан не беше напълно убеден, че пазачите на Масуд ще предадат повереника си.

— Сигурен ли си, че имаме достатъчно документи, Бени? — В ръцете си държеше вече почти два сантиметра дебела пачка.

— Сигурен съм.

— Така ли? Някога опитвал ли си да подновиш шофьорската си книжка? — Израелската полиция е известна с бюрокрацията си.

— Не се притеснявай, Ейтан. Това ще свърши работа.

— Ей, Очко — обърна се Ейтан към дребния аналитик. — Как успя да разгадаеш кода?

— Нямаше код. — Тънкият глас на Очко обикновено беше лишен от емоции, но сега издаде известна професионална гордост. — „Ние тримата царе“ е прост активатор, доколкото мога да определя песента като такъв. Авторът е важен. Онзи, който я е поръчал. Теодор Клач.

— Теодор Клач — повтори бавно Ейтан, макар още да не разбираше.

— Забрави за Теодор — каза Очко. — Какво е Клач?

На Ейтан не му беше нужно да мисли дълго. Клач беше жаргон в израелската армия за известните руски бойни автомати. Калашников.

— АК–47 — каза Ейтан.

— Правилно. Сега махни цифрата.

— АК.

— И…?

— Амар Камил — изсмя се кратко Ейтан. — Мамка му! Не може да е толкова просто.

— То изобщо не е просто — обидено отвърна Очко. — Когато човек знае, че ще търсиш сложното, простотата се оказва най-трудния код.

Очко беше прав. Компютърът можеше да върти самата песен цял месец, докато името на „автора“ гърми като букет фойерверки, на които никой не обръща внимание въпреки шума и блясъка.

— Има и още нещо — обади се Баум. — Кажи му за прехванатите разговори, Силвия.

Възрастната жена вече се беше изморила. Сега трябваше да накара старите си крака почти да подтичват, за да настигне Ейтан.

— Снощи помолих нашия приятел Ури Бадаш да ми прати ежедневниците от Западния бряг — каза тя. Размахваше ръце и огънчето на цигарата й описваше ярки дъги пред задъханите й гърди.

— Какви ежедневници? — попита Ейтан. — Арабски вестници ли?

— Не, млади глупако. — Наложи й се да спре за миг, докато се изкашля и изплюе. Баум отстъпи настрани, за да не бъде заплют. — Говоря за редовните прехващания.

— Ама какви прехващания? — Ейтан познаваше стандартните разузнавателни действия, но обикновено не работеше с контраразузнаването в страната, а и напоследък беше отсъствал доста време в чужбина.

— Нетърпеливко — измърмори Силвия и Баум се намеси.

— ДСС има една програма, Ейтан. Става дума за случаен подбор и подслушване на телефонните разговори в Западния бряг. Всяка нощ смяната вкарва записите в компютър. После може да се търсят бързо имена, кодове, часове… Знаеш ги тези работи.

— Е, значи най-после и те влязоха в нашия век — възкликна Ейтан. Шабак подслушваха домашни телефони от години, но операцията беше примитивна, с много оператори и превключватели.

— Взехме файловете за четири дни назад — продължи Силвия. — И пуснахме търсене за Клач, Коледа и всички по-важни съществителни, прилагателни и глаголи от песента „Ние тримата царе“.

Тя отново спря, докато кашляше, прегъната в тъмната си безформена рокля.

— И? — нетърпеливо я подкани Ейтан.

Силвия изтри устните си и продължи:

— Излезе само едно нещо. Онзи ден някакъв арабин, водопроводчик в Хеброн, получил ранно коледно поздравление по телефона. — Тя бръкна в джоба на дрехата си и извади листче. — Тук е името му. А пък той не е християнин.

Ейтан прибра листчето в джоба си, без да го погледне.

— Един екип на ДСС тръгна да наблюдава дома му — каза Баум.

— Защо на ДСС? — като че се засегна Очко.

— Да не искаш да ни вършат половината от работата, без да получат нищо в замяна? — изненада се от реакцията му Ейтан. — Очко, впечатлен съм. Това би трябвало да означава, че си оптимист.

Опита се да го каже с хумор, но фигурката, попаднала на мястото си в мозайката, никак не успокои Ейтан. Всичко се развиваше твърде бавно, макар да бяха събрали страхотна група от мозъци и таланти и да решаваха проблемите с рекордна бързина. Значи са потвърдили, че Камил е вече „вътре“. Ейтан подозираше това още докато беше в Кайро. Значи сега разполагат със сигнал за активиране, авторът му е потвърден и той е изпратил агентите си да действат из Израел. И какво от това? Трябваше ли да се чувства по-сигурен? Това не беше някакво тренировъчно упражнение за завземане на „вражеско“ знаме. Амар Камил е убиец, който при това действа с помощници. Той се движи като виелица и каквото и да открият, Ейтан знаеше, че винаги ще са поне на три крачки зад него.

— И още нещо — обади се Баум. Групата вече приближаваше полицейския затвор и затова забавиха ход и още повече снишиха гласовете си. — И то е бижу. Може би твоят коз пред Масуд. — Бени отвори капачето на джоба на ризата си и извади сгънат лист от телекс. От джоба на панталона си измъкна връзка ключове, висящи на ключодържател-фенерче. Разтвори листа и го освети, за да може Ейтан да прочете написаното. Четиримата спряха. Силвия и Очко останаха назад, като че да покажат възпитание, но те вероятно вече бяха прочели съобщението. — Това е от Артър и е потвърдено.

Ейтан се взря в листа. Очите му се разшириха, когато разбра значението на английския текст.

— Боже, мили — тихо възкликна той.

— Сега имаш нещо, на основата на което да се договаряш — каза Баум.

— Ако можех…

— Можеш. Можеш да му направиш предложение.

— Мога ли?

— Да.

Ейтан се замисли за миг. За пръв път някой имаше нещо, което да предложи на Жорж Масуд. Нещо, което да го убеди да говори. Но Ейтан не искаше повече да дава фалшиви обещания. За да бъде убедителен, той трябваше да е уверен в думите си. Масуд е твърде умен, за да се хване на измама.

— Мога ли? — отново попита той.

— Всичко в рамките на разумното. Аз ще те подкрепя — каза Баум, прибра листа от ръцете му и се ухили. — За в случай, че той успее да те тръшне, мисля, че ЦРУ би предпочело аз да пазя това нещо.

— Благодаря.

— Което ми напомня… Ти остави пистолета си на Симона.

Ейтан вдигна ризата си и коженото яке. Мощният пистолет блесна под светлините откъм прозорците на затвора.

— Подарък — каза той.

— Значи са верни клюките — тупна го Баум по рамото. — Ти наистина предизвикваш чувството за благотворителност у хората.

Ейтан се усмихна и закрачи отново. Осъзна, че е продължил сам, когато го спря гласът на Баум.

— И още едно нещо.

Ейтан се обърна. „Екипът“ му стоеше в тъмнината. Наблюдаваха го, оценяваха го. Приличаха на скръбно семейство, на което е останала само надеждата към блудния син.

— Бадаш се погрижи добре, за да подготви Жорж за теб — каза Баум, намеквайки ясно, че сега топката е в ръцете на Ейтан. — Ури взе двама от хората си със себе си, когато докараха Масуд от Атлит. През цялото време те не са го нарекли нито веднъж по име. Непрекъснато са го наричали само сукалчето на Амар Камил.

Ако наречеш някой мъж с тази дума на иврит, можеш да накараш кръвта му да кипне. Тя означава „близач“, но в още по-обиден смисъл. Човек, използван от друг, който се възползва от него, кара го да върши мръсната му работа, а когато не му е нужен, го захвърля и заменя с друг подобен.

Ейтан кимна. Добави и това към останалите си психологически оръжия.

— Късмет — каза му Бени.

— Късмет — обади се и Очко. Силвия се изкашля.

Ейтан се обърна и тръгна към сградата на полицията.

Пътят от Бейт Джала към Хусан не беше добре осветен и щом излязоха от шосето за Хеброн, само жълтите фарове на фиата на Ейтан и звездите над Юдейската пустиня осветяваха пътя им. Можеше да продължи по широкото шосе чак до кръстовището за Гуш Ецион, но не искаше Масуд да разбере накъде са тръгнали. Още не.

В колата беше хладно и двамата мъже се бяха свили в кожените си якета. Очите им се взираха напред през прашното стъкло към виещия се планински път, приличащ на процеп, ограден от издигащите се склонове бяла пръст. Встрани се виждаха понякога дълбоки урви с извисяващи се борове и каменни тераси с лозя, а когато отминаха билото, зърнаха далечните купчинки бледи светлини на села, плуващи в безтегловност сред тъмните хълмове като изгубени космически кораби, търсещи място за кацане.

Дълго време никой от двамата мъже не проговори. Ейтан съвсем спокойно беше уведомил Масуд, че ако се опита да избяга, ще го застреля. Предупреждението беше само проформа, защото ръцете на Жорж бяха в белезници, а късата верига, която ги свързваше, беше прекарана през металната дръжка на вратата. Масуд не можеше да достигне кормилото, нито пък да направи нещо с крака, а даже да успееше да отвори вратата и да скочи, колата би го повлякла и това би се превърнало в обикновено самоубийство.

Принудителната поза на пътника го караше да изглежда, че се дърпа настрани от шофьора, въпреки че се опитваше да поддържа възмутено горд вид. Държеше главата си изправена и коленете изпънати в привидно спокойствие. Масуд беше сигурен, че израелецът ще спре някъде и ще го измъчва. Реши, че Ейтан е агент на ДСС, а Шабак е известен с „творческия си начин на провеждане на разпити“. Освен това имаше едно нещо, което неговите пазители още не бяха опитвали.

Бяха напуснали Йерусалим от половин час и Ейтан караше бързо. Искаше Масуд да размисля, да усети пътя, да вдъхне аромата на борове и прах, на огньове, на готвено и на окосено сено. Искаше Масуд да усети топлата близост на собственото си арабско селце, да разбере, че е много близо, на една ръка разстояние, че би могъл да промени посоката на проваления си живот. Че може да се завърне у дома си.

Ейтан не пусна радиото, за да не нарушава неудобството. Прозорците бяха отворени само малко, колкото да позволят на мечтите за Бейт Фаджар да изпълнят колата.

— Знам какво си мислиш — най-накрая заговори на иврит Ейтан.

Жорж не отговори. Той продължи да гледа тъмните силуети на планините, които се извиваха като картонена панорама, докато колата следваше извития път.

— Знам, че говориш иврит, Жорж — заяви без раздразнение Ейтан. — Но ако предпочиташ, аз мога да го кажа на английски, на френски или на немски. Арабският ми не е добър, но ако искаш, можем да си говорим като гоим. — Думата не беше обидна. Тя просто определя всички хора, които не са от семитски произход.

Жорж продължаваше да мълчи, макар да обърна глава настрани, за да види отминаващата край тях група арабски къщи. Може би познаваше някого тук, защото въздъхна леко.

— Знам какво си мислиш — търпеливо повтори Ейтан.

— И какво си мисля? — прошепна почти на себе си Жорж.

Ейтан почувства прилив на оптимизъм, но се въздържа да се усмихне или да промени по какъвто и да било начин тона си.

— Мислиш каквото бих си мислил аз, ако бях на твое място.

Миг мълчание.

— И какво е то?

— Че те водя на някое сигурно място. Че там ще те измъчваме. Че аз бих могъл да те застрелям и да те хвърля на кучетата.

Нова, дълга мълчалива пауза. Ейтан погледна встрани. Стори му се, че устните на Масуд са стиснати в нещо като усмивка.

— Сигурно място е доста смешно словосъчетание за тази част от страната — каза Жорж.

Западният бряг със сигурност не е място за нощни разходки. Ако, без да видиш, попаднеш на преграда по пътя, някой нервен младеж може да открие огън, преди да е извикал „Стой!“ Сам на палестинска територия, с израелски регистрационни номера, човек винаги е чудесна мишена за камъни или „коктейл Молотов“. Няма местенце на тази „ничия земя“, където човек да се чувства сигурен.

— Да, думите са погрешни — съгласи се Ейтан. — Но нищо такова няма да се случи.

— А какво ще се случи? — Масуд много отдавна вече познаваше тези хора. Нямаше причини да им вярва.

— Водя те у дома ти, Жорж — каза Ейтан.

В мига, когато го изрече, усети промяната в атмосферата. С периферното си зрение видя как тялото на Масуд се смръзна и главата му леко се отметна назад. Ейтан разбра, че това е ярост, защото Масуд имаше пълното право да подозира и най-жестоката шега.

— В Бейт Фаджар — добави Ейтан. После се извърна да погледне Масуд и продължи напред така. Караше инстинктивно, завърташе кормилото, когато усетеше, че излиза от пътя, чакаше кога Масуд ще се обърне, за да погледне придружителя си.

Очите им се срещнаха и останаха втренчени. Тогава Ейтан зърна умората, маската, която никога не се пропука, но беше станала толкова крехка от употреба, че можеше да се пръсне като изпуснат върху камък порцелан. Кичур от косата на Масуд точно над носа му наскоро беше побелял като опашка на сърна. Очите бяха тъмни и блестяха от мъка.

— Да — продължи Ейтан. — Засега само на гости. — Той се извърна към пътя, за да могат все пак да преживеят тази нощ. После изстреля най-силния си коз. — Но мога да го направя за постоянно.

Жорж се размърда на мястото си, доколкото позволяваха окованите му ръце. Прибра колена и леко се изви. Не беше намек, че се предава, а просто подканващ жест. „Слушам те.“

— На първо място, аз не съм от Шабак — каза Ейтан. — Но и не съм просто чиновник, както ти казах, когато бях в Атлит. — Не искаше да избързва. Не биваше думите му да звучат като хвалба. Бръкна в джоба си и извади кутия „Тайм“. Дръпна цигара със зъбите си. Запали със запалката на колата и предложи да постави цигарата в устата на Жорж. Палестинецът поклати глава. — Нека да речем, че съм от контраразузнаването. И се интересувам единствено от Амар Камил.

— Как успя да ме измъкнеш? — прошепна Жорж.

— Току-що получихме важно съобщение. Отнася се за полет 206.

Както става обикновено с големите държавни престъпници, след хващането на Масуд той беше обвинен в много случаи на саботаж, подривна и терористична дейност. Но обвинението, което му донесе доживотна присъда, беше за масово убийство, за пряко участие във взривяването на американския самолет с всичките му пътници на борда. Обвинението беше доказало, че без съмнение Масуд е пренесъл куфара с бомбата от техника и го е предал на Амар Камил. — Обвинихме те като пряк извършител. Така ли е?

Жорж не каза нищо.

— Задето си осигурил бомбата. Така ли е?

Жорж стоеше неподвижен. Представяше си касетофона, микрофоните, малката касета, която се върти и записва, чакайки самопризнанията му.

— Е, добре — продължи Ейтан. — Британското разузнаване твърди, че ти не би могъл да бъдеш извършителят. — Той инстинктивно скри, че информацията идва от Артър. Нямаше причини да издава ЦРУ или някой от дълбоко законспирираните му агенти. — Не може да си бил във Франкфурт и не може да си се срещал с Камил. Защото по това време, както две седмици преди това и една седмица след това, ти си бил в Ирландия.

Белезниците изтракаха. Масуд беше сплел пръсти, за да не треперят ръцете му. Сега чуваше защитна реч, която никога не би могъл да използва, но всичко беше вярно. Той дори не е бил включен в планирането и извършването на атентата, защото присъстваше на спонсориран от ИРА курс по разузнаване в близост до Белфаст. За пълно нещастие, единственото му алиби не можеше да бъде използвано, за да предизвика милостта на израелския съд. По време на делото той дори не си направи труда да каже това на защитника си. Откъде щяха да му намерят свидетел? Чрез съобщение във вестник „Белфаст телеграф“?

— Ние знаем, че това е истината, Жорж — настоя Ейтан. — Защото британците имат дълбоко законспириран агент, който е присъствал на курса, и сега неговият доклад лежи в сейфа на моя шеф.

Ейтан млъкна. Минаваха край Хусан, където пътят правеше резки завои покрай стръмните скали. Той се концентрира в карането, докато си припомняше какво е казал току-що, и остави на Масуд време да размисли.

— Цигарата — прегракнало изрече Жорж.

Ейтан запали нова цигара и я постави в ъгъла на устата на Жорж. Палестинецът дръпна дълбоко, издуха гъст облак дим, а после наведе глава, за да хване цигарата между пръстите си.

— Е? — каза той. Не призна нищо, но въпросът му говореше вече много. — Ти да не си главният прокурор?

— Мога да те измъкна, Жорж.

— Как би могъл? — бързо попита Жорж. — Кой си ти?

— Мога. Аз не съм сам. Зад мен стои Управлението ми. Аз съм само пратеник.

— Какво управление?

— Няма значение. — Ейтан се мъчеше да го убеди. — Ние сме от разузнаването. Имаме власт. Аз мога да сключа тази сделка.

Масуд мисли дълго. Можеше да проговори и да стане нещо. Или пък можеше да проговори и нищо да не стане. Да го върнат в Атлит. Доколко всичко това имаше значение? В края на краищата, както бяха казали онези от ДСС, той е просто сукалчето на Камил.

— Какво ти трябва? — попита той.

— Помощ — отвърна Ейтан.

— Каква е цената? Колко ти трябва?

— Колкото можеш да ми предложиш.

— Отплатата?

— Свобода.

Сега всичко беше съвсем ясно. Както размяната и пазарлъка, които са родени точно сред тези хълмове.

— Какво искаш да чуеш? — попита Жорж.

— Амар Камил е сред нас — започна Ейтан. — Той е някъде в страната и провежда операция. Поне една част от тази операция е да убие мен, както и някои други хора от моята служба.

— Значи това е само за да спасиш себе си?

— И други хора.

— Защо? Защо ще иска да те убие? Кой си ти?

— Не знам защо — призна Ейтан.

— Лъжеш — изсъска Жорж. Вече решил да му повярва, той се извърна бързо към Екщайн. — Ако искаш помощ, трябва да ми кажеш поне нещо.

— Аз се опитах веднъж да го убия.

— Опитал си се… — Жорж замълча. Наведе се към цигарата си, дръпна и отново се облегна. — О, не!

— Какво? — не разбра Ейтан.

— В Богенхаузен ли е било? — отново зашепна Жорж. Вгледа се в миналото през стъклото на колата.

Сега беше ред на Ейтан да замълчи. Беше на кръстопът. Знаеше, че за да получи нещо, трябва да даде в замяна. Но всяка клетка на тялото му се съпротивляваше при мисълта да разкрие тайна операция пред този палестинец.

— Мюнхен ли беше, в името на Аллаха?

— Да — призна Ейтан.

Той рязко зави наляво, поемайки към Кфар Ецион. Сега за Жорж беше съвсем ясно, че наистина се връщат към шосето за Хеброн. След малко щяха да излязат на него. Ако го пресекат, само след километър щяха да са в Бейт Фаджар, в дома на майка му, сестрите, племенниците.

— Ти наистина не знаеш защо Амар иска да те убие, така ли?

— Не.

— Тогава слушай внимателно — каза Жорж. Той отново стисна цигарата с устни, но този път я остави в устата си. Светещият й връх подскачаше, докато той говореше. — Приемам, че си интелигентен човек, а не прост агент. Ако и ти приемеш същото за мен, можем да избегнем извъртанията и да играем честно. Ако съм на прав път, няма да ме прекъсваш. Съгласен ли си?

Ейтан се съгласи мълчаливо. Само кимна веднъж. Сега беше стиснал здраво кормилото и чакаше.

— Добре — продължи Жорж. — Ти казваш, че си се опитал да убиеш Камил в Богенхаузен. Ако това е вярно, тогава ти си участник в една от израелските служби. Мосад или АМАН.

Ейтан продължи да кара с твърдо стиснати устни.

— Ако това е така, то ти вече знаеш много неща за Амар Камил. Но онова, което не знаеш, е най-важното. То е, което може да те убие.

Ейтан разбра, че Жорж още се пазари, защитава собственото си дело. Естествено, имаше право на това и Ейтан продължи да мълчи, оставяйки палестинеца да разкаже случая, както той желае.

— Камил измъчва западните разузнавателни служби от години, нали? — изрече Жорж с известна доза ирония. — Ние знаем, че разузнаването на НАТО го е нарекло Худини, и сме горди. Ние, от групата му. Той извършва някакъв ужасен акт като убийството на Ханс Бремер в Берлин, но в същото време със сигурност е забелязан в Париж. Така ли е?

Ейтан само слушаше.

— Бил е сниман пред хотел „Палас“ в Копенхаген веднага след експлозията на срещата на Европейската икономическа комисия. Спомняш ли си? — продължи Жорж с известна носталгия. — Но Фаласи се закле, че в същия този ден той е разговарял с него в Рим. Вестникарските заглавия гръмнаха от това противоречие.

След като подреди сцената, Жорж пуши мълчаливо известно време. Ейтан усещаше как в гърдите му се събира странно напрежение. Знаеше, че предстои нещо важно, но не знаеше какво.

— Знаехте ли вие, че Камил е имал брат? — попита Жорж. Даже и да искаше, Ейтан не можеше да каже нито дума. Гърлото му се беше свило и дишаше тежко. Да, имаше го в досиетата. Камил е имал един брат, момче, което умряло в бежански лагер в Йордания.

— Казваше се Джаджа — продължи Жорж. — През 1967 година Камил взе своя брат със себе си в. Йордания. Амар беше убил израелски офицер, за да докаже себе си и напук на баща си. Но се боеше, че евреите може да го открият, че може да направят нещо лошо на любимия му брат. Камил още тогава беше много умен. Организира „смъртта“ на Джаджа. Близо до Аман даже има фалшив гроб.

Сега Ейтан беше малко объркан, макар и временно облекчен от факта, че Жорж говори.

— Брат… — повтори той.

— Да. И Джаджа, естествено, беше жив. Камил го беше изпратил в Кайро. През седемдесетте години, след като извърши първото отвличане, Камил започна да придобива известност сред общността. Хадад започна да му осигурява средства. Придоби власт. Отведе брат си в Европа. Следиш ли разказа ми?

Ейтан отново кимна.

— Всички ние бяхме поразени. Всички! Джаджа беше четири години по-малък от Амар, но не му личеше. Бяха като близнаци. Джаджа не беше воин, а просто приятен, красив и доста обикновен младеж. — Гласът на Жорж се промени. Той се увлече в разказа. Носталгията му се смесваше с угризения. — Първоначално Амар се противопостави на идеята да използва примамка. Но ние го убедихме. Създадохме система за охрана на Джаджа, която изглеждаше непробиваема. Амар го глезеше. Даваше му пари, коли, жени. Джаджа живееше като цар. Единственото му задължение беше понякога да показва лицето си. На определено място в определено време.

Сега гърлото на Ейтан се сви отново. Опитваше се да внимава в кормуването, но дланите му бяха мокри от пот и воланът се плъзгаше под тях.

— Само че Джаджа не беше лесен за контролиране. Камил наистина го обичаше, прощаваше му, глезеше го. Всички ние бяхме невнимателни. — Гласът на Жорж внезапно отслабна като на родител, който се чувства виновен, а не като на убеден терорист. — Всичко ни се изплъзна от ръцете в Богенхаузен. — Той наведе глава към окованите си ръце и взе цигарата. Пусна я на пода и я загаси с обувка. — Мохамед Наджиз беше фалшива самоличност — изрече той и се извърна към Ейтан. — Който и да си ти, нека Аллах да ти е на помощ. Защото си убил Джамайел Камил.

Ейтан натисна спирачките. Колата поднесе към скалите. Той изправи кормилото и отново пое по пътя, но скоро отклони и спря фиата върху банкета. Остана на мястото си, стиснал кормилото, вкаменен, опитващ да си поеме дъх.

Разбира се! Как не се беше сетил по-рано? Трябваше да е нещо такова. Амар Камил е професионалист, убиец с каменно сърце. Само нещо толкова лично би могло да го подтикне към самоубийствена мъст. През цялата кариера на Ейтан непрекъснато му бяха повтаряли тези думи: „Онова, което е на показ, не предизвиква подозрения.“ Какъв глупак е бил!

Угризенията на съвестта му заради убийството на Мохамед Наджиз винаги си бяха там. Потиснати, прибрани в подсъзнанието като вината на оживял след фатална катастрофа. Случват се такива работи… Но сега вече знаеше. Жертвата, която беше убил, е бил братът на врага му, чиято ярост е предизвикана от обичта. Едва сега Ейтан го разбра, успя да осъзнае напълно цялата истина. Усещаше заслепяваща болка в сърцето си, мъка, като изпитваната от Амар Камил. Защото те заедно бяха убили Джамайел.

Някъде там, навън, дебнеше един човек, движен от чувства, много по-опасни от обикновена мъст. Амар Камил също е подтикнат от чувството за вина, от една истина, която сигурно никога няма да бъде измита от душата му, независимо колко реки с израелска кръв ще напълни…

След малко Ейтан тръгна отново. Караше бавно, защото не се чувстваше уверен. Минаха завоя към Кфар Ецион и продължиха напред. Когато пресякоха осветеното шосе за Хеброн и отново започнаха да изкачват тъмните планини, Ейтан заговори отново с разтреперан глас.

— Какво се случи след Богенхаузен?

— Ами аз разбрах, че ти и хората ти сте имали известни трудности — каза Жорж. — Един от вас е бил арестуван.

— Да.

— Тогава ли те раниха? — Жорж погледна към крака на Ейтан. Беше забелязал накуцването.

— Някаква група ни преследва.

— Българи. Понякога ги използвахме с разрешение на КГБ. Но аз съм сигурен, че това ти го знаеш.

— Да.

— През онзи ден са били невнимателни. Трябваше да се намират по-наблизо до Джаджа. Ти го уби и затова те се опитаха да убият теб.

— Какво стана с Камил?

— Руснаците го прибраха.

— Защо?

— За обучение. — Гласът на Жорж отново се промени. Сега изреченията му бяха кратки, а тонът твърд и въздържан. Но Ейтан чувстваше, че това не се дължи на желание да запази тайната. Имаше нещо друго.

— Какво обучение?

— Не знам! — внезапно кресна Жорж. — Аз не съм бил там. Може би им е трябвал за нещо. Някаква мисия. Не знам. Те пуснаха всякакви слухове. Че бил мъртъв, че бил в Йемен, че бил в Либия. Но той беше при тях.

Сега Ейтан си спомни какво беше казал Баум. Бадаш беше подготвил психиката на Масуд, хвърлил семената на обидата. Но Масуд и преди е бил обиден на Камил, обидата си е била в него и го е разяждала отвътре още в килията на Атлит — цяла година и половина. Ейтан трябваше само да я подхрани, да я изкара на повърхността.

— Те използват вас, палестинците, от години — каза Ейтан. — Вие всички сте им сукалчета.

— О! — извика пак Жорж. Белезниците му изтракаха. — А вас сигурно не ви използват, а? Американците ви обожават само защото сте евреи, така ли? Дават ви милиарди, защото сте красиви, а? Всяка американска оръжейна система от 1973 година насам се тества от евреите в бой. Нито капка християнска кръв не се пролива за тази цел. Да не мислиш, че това е от обич? — Жорж би се изплюл, но се сети къде се намира и преглътна.

— Мисля, че и в руските танкове са загинали няколко араби — тихо отвърна Ейтан.

— Да. Защото ние всички сме глупаци — каза Жорж. — Всички сме сукалчета.

— Вероятно.

Продължиха мълчаливо около минута. Пред тях започнаха да се показват кирпичените стени на арабски къщи, наредени една до друга върху склона на хълм от двете страни на пътя. Селището Бейт Фаджар получаваше електричество от израелска електроцентрала, но светлините бяха изгасени, като че палестинците не желаеха да плащат на евреите нито стотинка повече от абсолютно необходимото.

— Карай направо — каза Жорж. — Аз съм в края на селото. — Радостта, която би трябвало да се появи в гласа му, просто я нямаше.

— Защо Камил не те взе в Москва? — попита Ейтан. — Не беше ли негов пръв заместник?

— Бях. Пръв, втори, всичко — извика му в отговор Жорж. — Бях верен като куче. Не знам защо ме изостави. Може би заради Джаджа. А може руснаците да не са ме искали.

Сега Жорж се преструваше на въздържан, но сдържаността му беше само въпрос на чест и гордост.

Истината, причината за най-голямата му болка беше, че Амар беше отказал да позволи на руснаците да „репатрират“ Жорж в Москва.

Като шеф на групата по сигурност на Камил, Жорж също отговаряше за охраната на Джамайел. Но той беше допуснал грешка точно през този ден. Предпочете да осигури бягството на Камил от Мюнхен в Берлин. И вместо да му бъде благодарен за това, Камил му беше отвърнал с ярост, която обикновено пазеше за враговете си.

Пред очите на майора от КГБ, който предложи и на двамата начин за бягство, Камил беше осъдил Жорж, беше го обвинил в некомпетентност, хвърли вината за смъртта на Джамайел върху него. Всъщност Камил беше зашлевил Жорж и го изхвърли от тайната квартира на КГБ, заклевайки се, че ще отмъсти за смъртта на брат си и на своя заместник.

Веднага след трагедията Жорж би приел избухването на Амар като израз на чувствата му, но той познаваше добре Камил. Подобна клетва, макар и оправдана психически, не може да се приеме с лекота. Още тогава Жорж разбра, че ако Камил остане жив, той самият ще е обречен заедно с цялото си семейство.

Решението се оказа просто. Жорж би приел доживотната присъда заради каузата. Но нямаше намерение да изкупва с живота си в студената килия погрешно насоченото от чувството за вина отмъщение на Амар.

— Можел е да те вземе — настоя Ейтан.

— Можеше — отвърна Жорж. — Но не го направи.

— Да, не е.

— Не мисли, че съм глупак, приятелю — заговори тихо Жорж. — Вече никой не може да ме води за каишка като куче. Вашите хора ме хванаха и затова сега съм в ръцете ви. Да, ядосан съм. Нямах нужда от помощ, за да се ядосам, но ти благодаря.

Ейтан си замълча. Човекът беше много умен. Ако поискаше да предложи повече, би го сторил вече без грубо подтикване.

— И можеш да бъдеш сигурен — продължи Жорж, — че КГБ не са изгубили цяла година с Камил, за да може той да се върне тук и да те довърши. Недей да се мамиш. Руснаците си имат свои причини, свои планове и на тях не им пука за Камил, за теб, за мен или някаква банда надути еврейски и арабски патриоти, които се бият помежду си заради Бог и Родина. Камил си има мисия. Нещо различно. Щом е за човек като Амар, то е нещо, което ще хвърли всички ни в нов водовъртеж от ужаси. Уверявам те. Това ще е нещо ужасяващо.

Пътят свърши. Напуканият асфалт беше заменен от отъпкана пръст. Ейтан спря колата с носа към голяма, ниска къща от бял камък. Под арка от красиво резбовано дърво имаше малка порта. От саксиите на первазите видяха някакви изсъхнали растения, зажаднели за зимните дъждове. Едно проскубано жълтеникаво куче стоеше пред широката зелена врата на къщата. То лавна веднъж към фиата и млъкна. Жорж седеше на мястото си и гледаше. Ейтан го изгледа за миг.

— Ще ти сваля белезниците, Жорж — каза той. — Но много те моля… Не съм много добър стрелец…

Намекът за лудо летящи куршуми из дома на майка му не избегна на Жорж. Той изви китките си и му ги подаде с кимване.

Ейтан седя цял час в един тъмен ъгъл в дневната на семейството. Нямаше столове, а само меки, дебели възглавници по пода покрай стените и една ниска и голяма маса от полирано маслиново дърво. Газови лампи хвърляха трептящи сенки по тавана. Но това изобщо не беше признак на бедност. Във всяка богата къща на мухтар би било същото.

Къщата е била на бащата на Жорж и наследена от майка му след неговата смърт. Но със завръщането на най-големия син той се превърна в господар на дома.

Майката и сестрите му плачеха, прегръщаха го и го целуваха, докато шестте малки племенници висяха по краката му и го дърпаха на пода. Ейтан наблюдаваше промяната на палестинеца, който се смееше, почти буташе настрани купищата храна и плодове, с които го засипваха.

Някой подаде на Ейтан чаша горещ чай. Като видя, че му го наляха от обикновения чайник, той го изпи. Иначе семейството не обръщаше внимание на израелския „полицай“.

След известно време започнаха да се появяват съседи. Новината се разпространи бързо и когато прекалено много външни хора започнаха да идват да чукат на вратата, Ейтан стана, приближи до Жорж и му прошепна нещо на ухото.

Жорж кимна, заповяда нещо на арабски и непознатите веднага си тръгнаха. Ейтан отново се върна към самотния си пост.

Познаваше достатъчно добре палестинците, за да не накърнява гордостта на Жорж пред семейството му. Затова чакаше търпеливо. Най-накрая Жорж се изправи и тръгна към вратата, следван от Ейтан. Майката и сестрите го галеха по лицето, държаха го за ръкавите и хлипаха тихо, докато той ги окуражаваше с усмивка.

Ейтан държеше ръката си върху пистолета, докато придружаваше Жорж към колата. Не смяташе, че Жорж ще хукне да бяга, но Масуд явно беше герой на селото си и съседите сигурно наблюдаваха тръгването му, а намеренията им не можеха да бъдат предвидени.

Ейтан измина триста метра, докато излязат по-надалеч от селото, далеч от погледите на хората. Чак тогава спря и отново окова китките на Жорж към дръжката на вратата. След това излязоха на шосето и потеглиха бързо. Наближаваха Витлеем, когато той заговори отново.

— Каквато и да е мисията на Камил, тя не може да е добра за палестинците — каза Ейтан.

Жорж се изсмя.

— Че какво по-лошо може да има?

— Ние всички се опитваме да постигнем споразумение, Жорж — отговори му Ейтан. Чувстваше се глупаво, че споделя това. — Всеки по свой начин. Даже Арафат го иска.

— Ами онзи откачен дребосък от Кнесета също ли го иска?

— По свой начин, да.

— Искаш да кажеш в негова полза.

— Слушай — каза Ейтан. — Мога да ти кажа само толкова. Моето Управление, аналитиците, експертите, всички му казват, че ще трябва да се оправи с Арафат. И това не означава да го убива.

— Да — замислено отвърна Жорж, явно впечатлен от думите. — Ще трябва да се споразумеете. Ако не го направите, скоро всичко ще избухне отново.

— А ти мислиш ли, че твоят Амар Камил ще апелира към нашия здрав разум?

— Той вече не е „моят Камил“ — отвърна Жорж. Ясно беше, че е взел своето решение сам. Но вероятно сълзите на майка му позволиха да го изкаже на глас. — Когато порасне, човек си намира други герои.

Ейтан не разказа на Жорж почти нищо. Без да разкрива оперативни подробности, той описа напредъка на разследването. Каза му за убийствата в Европа, за Рами Карера, Теодор Клач и „Ние тримата царе“. Извади от джоба си листчето и прочете името на арабина, водопроводчик в Хеброн.

Жорж слушаше. Очите му проблясваха, защото някои от подробностите му бяха познати. Лично беше помогнал да се пръснат „спящи“ агенти на Камил из различните части на света. И макар да не знаеше всички подробности, нито крайната цел на предстоящата мисия на Камил, можеше да подреди някои части от мозайката.

— Тримата царе — замислено каза той.

— Знаеш ли я? — попита Ейтан.

— Мога да помогна. Но какви гаранции имам?

— Само думата ми — призна Ейтан.

— Като израелски офицер и джентълмен ли?

Ейтан усети недоверчивото презрение. Премълча си.

— Как се казваш? — внезапно попита Жорж.

Ейтан инстинктивно помисли за лъжа, за фалшиво име. Беше автоматично, основата на обучението на един агент. Чу в главата си гласа на първия си инструктор. „Когато приключа с теб, ти даже няма да си спомняш истинското си име.“ Но въпреки всички рефлекси, без дори да разбере защо, той отговори като съвсем обикновен човек.

— Ейтан Екщайн — каза той.

— Хубаво име — усмихна се Жорж. — Ще свърши работа. Кажи ми, Ейтан. Имаш ли жена?

— Да. — Симона се появи пред очите на Екщайн.

— А имаш ли дете?

— Жена ми е бременна.

— Мазел тов49 — отвърна Жорж типично по израелски. — Нека Аллах пожелае да е момче.

— Благодаря — каза Ейтан. Нямаше претенции към детето. Искаше само то да се роди, да е здраво. Искаше сам той да е жив, за да го прегърне.

— Закълни се в живота на жена ти и на сина ти.

Ейтан се поколеба. Сега вече беше сериозно. Бяха отминали периода на играта, на борбата на воля, предателство и отмъщение. Вече не бяха кръвни врагове, които се опитват да се лъжат един друг. Сега бяха двама обикновени мъже от Левант, а да се закълнеш в живота на неродения си син…

— Ако остана жив — каза Ейтан, — кълна се в живота на моя син, че ще накарам да ти променят присъдата.

Фиатът заобиколи покрай склона на планината и Витлеем се появи от нощта като мираж от скъпоценности. Жълтите прозорци на къщите проблясваха през хладната мъгла, минаретата и черковните кули се издигаха като сталагмити на фона на заревото от нощни светлини.

— Ще ти помогна — каза Жорж, загледан в родния град на Исус. — Но като имам предвид шансовете ти да оживееш, май трябва да се подготвя да прекарам остатъка от дните си в затвора.

17.Тел АвивСъщата нощ

Краката на Ети Данцигер бяха гладки като корема на агне. Удължените форми на поддържаните им мускули се издигаха над черните токчета на обувките към черната, еластична минипола, чийто подгъв заплашваше да наруши законите на приличието. Материята, пристегната около хълбоците и задника й, се мърдаше като кожа на хищник, когато пристъпваше, а ръцете й с току-що лакирани нокти се развяваха край бедрата като знамена. Широк кожен колан обгръщаше тънкия й кръст, а обкованият със сребро край падаше надолу от катарамата. Бялата й блуза без ръкави беше широка и не прилепваше към кожата й въпреки влажната, вечерна топлина. Но презрамките бяха тесни и тя беше без сутиен, а под двете разкопчани копчета извивката на гърдите й се загатваше, зърната издуваха плата.

Тя се движеше с лекотата и изправената стойка на тропическа птица. Русата й коса се извиваше в края на врата, сините очи блестяха под дългите тъмни мигли, устните й бяха поразтворени под яркото червило.

Не би могла да остане незабелязана, ако човек я погледне, пък даже и да не гледа в момента точно към нея.

Не всички глави по „Дизенгоф“ се обръщаха подире й, но за жена, която обикновено се стреми към анонимност, сега направо беше счупила собствения си рекорд. Тротоарите с кафенета бяха претъпкани. Ивици цигарен дим и кафеени пари се издигаха откъм ресторантите над размаханите ръце на собствениците и главите на посетителите. Между масите притичваха сервитьори като медицински сестри в интензивно отделение, докато нахални пръсти щракваха към тях за поръчки, а те жонглираха с препълнените си подноси напитки, чинии с пити, ориз, шашлик и наденички.

Групи млади войници, нетърпеливи да останат дълго на едно място, се разхождаха из тълпите, като потупваха прашните си автомати с надеждата, че някое момиче ще се смили и ще ги покани в леглото си. Защото кой знае какво ще им донесе утрото… Непознати спореха разгорещено за политика, хора махаха на познати да ги канят на масите си. В Тел Авив всеки познава всекиго.

Ети вървеше и се опитваше да не познае никого. Носеше жълта кожена чанта, висяща от дясното й рамо на дълга дръжка. Тя се удряше в бедрото й, пълна с всякакви джунджурии, характерни за красива жена, тръгнала на любовна среща: червило, грим, носни кърпички, тефтерче с адреси, молив, презерватив и 22-калиброва берета.

Всъщност тя търсеше един мъж. Образът му беше запечатан в ума й. Търсеше го. Но не го познаваше. От време на време забавяше ход, за да разгледа някоя витрина, да прочете подставено навън меню, да види реклама за филм. За да му даде време. Можеше да го открие сам, пиещ турско кафе в някое от стотиците маси пред кафенетата. Но в това общество беше по-вероятно той да я открие, ако тя реши да му кацне.

Ети спря до бяла дървена будка, за да си купи цигари.

Капитан Хайнц се намираше във водещата кола. Беше сиво пежо-такси и той седеше на задната седалка. Държеше голяма, петватова „Моторола“ до себе си. Тя беше снабдена с малък микрофон с бутон за включване, поставен върху яката му и свързан с дълъг кабел, за да не се налага да вдига подозрителната радиостанция към главата си. Той посегна и натисна бутона.

— Орел две, орел две, говори орел едно. Спирам за прикриване.

Професионалният шофьор на Хайнц веднага забави и избра будката за вестници като причина да спре до тротоара. Хайнц се примъкна към десния прозорец, докоснал с пръсти дулото на късия автомат „Галил“, който стискаше между коленете си.

Заради големия чадър пред кафенето можеше да вижда само краката на Ети и жълтата й чанта на около тридесет метра напред по тротоара. Когато тя спря да запали цигарата си, кибритената клечка изпусна струйка дим, след като я хвърли на тротоара. После краката й тръгнаха напред. Двама млади мъже минаха пеша край пежото. Носеха сини джинси и обикновени сандали. Онзи вляво имаше зелена раница, висяща на гърба му върху смачкана тениска. Косата му беше кестенява и къдрава с влажния и мазен вид след ден, прекаран на плажа. Другият носеше дълга риза върху панталоните. Косата му беше права и руса, падаща почти до раменете.

Хайнц погледна към отсрещната страна на булеварда. Покрай него мина един от градските автобуси, а след като отмина, той успя да забележи друга двойка, която се движеше доста напред, на около петдесет метра от мястото, където се намираше Ети. Момчето и момичето се бяха прегърнали и се препъваха като опиянени от бира и страст. Момчето обърна глава да погледне назад само за част от секундата. После се наведе, за да целуне вдигнатите към него устни на момичето.

Хайнц погледна в огледалото за обратно виждане на таксито. Двойките А и Б трябваше да минат покрай Ети, за да може триото В, което вече бързо пресичаше булеварда, да поеме дежурството. Те приличаха на трима млади войници от запаса с издраскани бойни обувки, а автоматите им М–16 бяха твърде зацапани, за да минат проверка дори и пред сляп старшина. Двама от войниците държаха бутилки бира, а тримата заедно непрекъснато се подпираха един в друг като за подкрепа. Смееха се и говореха високо, но без да привличат внимание. Спряха при група гимназистки до масичка на тротоара. Започнаха да ги закачат и момичетата се закикотиха, но единият от мъжете беше заел позицията си така, че да може да гледа тротоара напред.

Много добре. Хайнц се усмихна. Всички те бяха курсанти на „Специални операции“, но от най-напредналите и почти готови за работа в чужбина. Шестимата мъже и една жена вече бяха станали добри преследвачи и всеки от тях беше отличен стрелец.

Той отново натисна бутона на микрофона.

— Ябълка едно, ябълка едно, говори орел едно. Чуваш ли ме? Край.

Откъм кутията на моторолата се чу глас.

— Орел едно, говори ябълка едно. Разбрано. Чувам те. Край.

За помощника на Ицик Бен-Цион това беше прекрасна вечер. Най-после не седеше зад бюро. Наистина ръководеше операция на АМАН. А още по-сладкото беше, че към него имаше прикрепен и екип на ДСС. Трима от агентите на Шабак обикаляха в затворен микробус. Той ги държеше доста назад от основния екип като подкрепа. Четвъртият караше мотор „Веспа“.

В съответствие с инструкциите на Хайнц сега мотористът го задмина. Мъжът с бяла каска на главата маневрираше между колите. Когато продължи напред, Хайнц зърна приклада на пистолет под развяващата се риза.

Хайнц беше невероятно доволен, задето полковникът реши да се заеме с тази работа, хващайки бика за рогата. Беше се притеснил, че Бен-Цион може да разреши на Бени Баум и куцата му сянка да ръководят цялото представление. А така, докато Баум и Екщайн ровеха из делото на Камил с разузнавателни средства, Ицик Бен-Цион се насочваше към сърцевината на проблема.

Данцигер се беше съгласила да действа като примамка. Това изглеждаше смела и глупава постъпка от нейна страна, но Хайнц знаеше, че всъщност няма реална опасност. Той я държеше под пълно прикритие.

Що се отнася до оперативна история, Данцигер беше експерт по отношение на начина на действие на Камил. Беше го виждала отблизо в Европа и мислеше, че знае за какъв тип мъж да гледа. Но Бени Баум не беше единственият с приятели в МИ–6. Ицик Бен-Цион също имаше приятели в чуждите разузнавателни служби и беше стигнал до заключението, че Камил се изявява с лице, което много прилича на майора от израелската армия Рами Карера. Майорът продължаваше да е обявен за издирване от силите за вътрешна сигурност въпреки доклада на един полицай, който го бил видял близо до Йерусалим. Фактите бяха напълно скрити от израелската общественост, но Ицик набързо и пълно осведоми Ети Данцигер.

Хайнц нямаше търпение да нанесе удара.

Засега Ети беше стигнала доста на север, далеч от центъра „Дизенгоф“, където тълпите намаляха и атмосферата по тротоарите беше по-цивилна. По-скоро като в тихите кафенета по пролетен, парижки булевард. Тя се опитваше да излъчва чувство на самотност, като едновременно подсказва и възможност за запознанство. И макар да знаеше, че я следва антураж от телохранители, това никак не намаляваше напрежението й. Как й се искаше Ейтан да е с нея! Но от мига, когато той излезе от апартамента й, тя знаеше, че вече е невъзможно да се свърже с него. Не беше и опитвала.

Йезекил Хайнц караше кожата й да настръхва, но той винаги е имал подобен ефект върху нея. Всъщност цялата тази клопка я караше да трепери. Беше твърде спонтанна. Но тя искаше всичко да приключи и затова се беше хванала на предложението на Бен-Цион.

Вече почти цял час по улиците и още нищо не се е случило. Ако Камил я следеше, тя трябваше да му даде шанс. Малко по-напред по улицата кафенето „Стела“ й се стори подходящо. Няколко пръснати маси, чадърите прибрани за през нощта, романтични двойки приведени над млечни шейкове и пасти. Празна маса.

Тя седна и веднага запали нова цигара. Опитваше да не се оглежда, за да не се разсее, и затова загледа замислено минаващите коли. Един сервитьор взе поръчката й, а после донесе чаша нескафе. Тя не докосна вдигащата пара чаша. Боеше се, че ръката й трепери.

Опита да се отпусне, насилвайки се да се облегне на металния стол, да кръстоса крака и да поклати във въздуха черната си обувка. Вдигна менюто и го загледа, без да вижда. Пушеше.

Поне следенето беше „сляпо“. Тя не познаваше никого от онези, които я охраняваха. Така беше най-добре — за да не можеш несъзнателно да срещнеш погледа, да се вгледаш твърде за дълго в колегата си. Хората минаваха пред кафенето в двете посоки. Едно момиче на колело, възрастен мъж с куче, целуваща се двойка, бавно движещо се такси, двойка хипита от Европа. Всеки от тях би могъл да е от нейните хора. Или никой от тях. Хайнц сигурно е добре скрит. Тя не можеше да му се довери напълно, но се налагаше.

Над менюто й мина сянка и се задържа за момент. Ети вдигна поглед. На метър от нея беше застанал мъж. Виждаше само силуета му, осветен отзад от уличната лампа. Не гледаше право в нея, а като че ли по-скоро оглеждаше масите и си търсеше къде да седне. Светлината от лампата образуваше ореол около къдравата му коса и очертаваше широки рамене и кремав блейзър. Тъмният, моден, памучен панталон се спускаше върху меки кожени обувки. Ръкавите на блейзъра му бяха навити и откриваха мускулести ръце. Тя препрочете за пети път менюто.

— Може ли да седна? — Гласът му беше дълбок, мек и спокоен. Приятелски, но и с известна сдържаност.

Ети вдигна очи. Сега той стоеше точно пред нея. С една ръка в джоба на панталона, а другата сочеща празния стол до масата й. Дали е той? Трябваше да прецени точно. На пръв поглед отговаряше на общото описание. Ако обаче сбърка, нужният човек няма да се появи. Ако отхвърли пък истинския, той няма да опита да я приближи отново тази вечер.

— Моля — усмихна се Ети и посочи с глава към стола.

Когато той дръпна стола и се извърна да седне, лицето му се освети. Ети го гледаше с лека усмивка, залепена върху устните. Ръката й не трепереше, когато смукна от цигарата си. Само кракът й се заклати по-бързо във въздуха. Започна да се моли само блузата на гърдите й да не се издуе от ударите на сърцето и под мишниците й да не потече пот.

Челюстта му беше много силна и ъгловата. Завършваше с квадратна брада с намек за трапчинка в средата. Устните бяха плътни, изтеглени в усмивка, но не като нейната. Краищата им обаче бяха твърди и предизвикваха сенчести бръчки, които се издигаха покрай ноздрите към остър, агресивен нос. Очите му бяха големи и светли, макар че цветът им май беше лешников, което не отговаряше на описанието. Но Ети знаеше, че цветът на очите не означава нищо, тъй като може да се промени с помощта на леко оцветени контактни лещи. Дългите вежди бяха гъсти и червеникаворуси, както и гъстата, къдрава коса.

Но всъщност всичко това нямаше значение. Единственото, което значеше нещо беше късият, извит белег точно под дясното око, който се виждаше ясно под светлината на лампата като порязана с бръснач скула на манекен.

Ети загаси цигарата и се насили да заговори.

— Хубава вечер, нали? — Тя спусна дясната си ръка край тялото.

— И ти си хубаво момиче. — Ивритът му беше съвсем правилен, но в говора му имаше нещо изкуствено. Нямаше я изразителността и удължаването на гласните. Имаше нещо прикрито.

— Благодаря. — Би искала да се изчерви, но топлината и без това се надигаше към лицето й. Вдигна малката чанта върху скута си с ципа точно под края на масата. — Пушиш ли?

— Че кой не пуши? — Той се опитваше да бъде приятен, но усмивката му се смразяваше с всяка измината секунда. Беше се навел над масата, като че се готви да се нахвърли и да я разкъса всеки момент. Докато протегна едната си ръка за цигара, другата се отдръпна към тялото му.

— Кент? — Тя отвори чантата си и извади цигарите, докато оценяваше ъгъла, под който лежи приклада на беретата й. Дали Хайнц наблюдава? Дали хората му са готови? Не усещаше чуждо присъствие. Гърлото й пресъхна и тя вече дишаше задъхано.

— Става — отвърна той. Очите му бяха втренчени в ръцете й, докато чакаше да му предложи цигара. Сега усмивката му беше изчезнала и друго изражение помрачаваше лицето му. Изглеждаше като надигаща се, неудържима ярост.

Ети усети завладяващата я паника. Не можеше да я спре. Беше като оргазъм. Веднъж започнал, няма връщане назад. Къде, по дяволите, са те? Не го ли виждат? Намира се в Тел Авив, сред хиляди хора, но насаме със своя убиец. Сама с Амар Камил.

— Как се казваш? — Думите излязоха със задавен шепот от гърлото й, докато се бореше с пакета цигари.

— Името ми ли? — Гласът му сега беше подигравателен, тежък, с определено замъглени гласни. Типично арабски акцент. — Името ми не е важно. Но твоето име е Ети Данцигер.

Ети пусна цигарите и скочи от стола си като ударена от ток. Дясната й ръка бръкна в чантата, докато пръстите на терориста се вмъкнаха под собственото му сако.

Нахвърлиха се отгоре му като тайфун.

Някой извика. Един юмрук и ръка се увиха около врата му и той падна назад от стола си, когато русото хипи го дръпна, едновременно със сабления удар по ключицата. Появи се втори мъж, който се завъртя на един крак като балетист и ритна убиеца с петата на другия точно в слънчевия сплит. Столът изтрополи върху тротоара в мига, когато двигателят на една бяла веспа изрева и тя скочи върху тротоара откъм улицата. Шофьорът заби пети в тротоара, бутна настрани мотора и скочи с главата напред към сбилите се мъже. Трима войници пристигнаха със спринт по улицата, трезви като полицаи, насочили като копия автоматите си в купчината крещяща плът, докато хората от кафенето се разхвърчаха като ято изплашени гълъби.

До тротоара изпищяха спирачките на тъмен микробус. Страничната му врата се отвори и трима цивилни мъже с извадени пистолети скочиха веднага. Мигове по-късно цялата група възбудени мъже дърпаха пленника си към микробуса. След още десетина секунди всички бяха вътре. Вратата се затвори и микробусът тръгна бързо. Всичко утихна като при финала на магическо изпълнение на Московския цирк.

Тя остана там, трепереща сред вечерната топлина. Изглеждаше като ядосана, отмъстителна любовница. Тефтерчето беше паднало в краката й, двете й длани стискаха пистолета. Ако инстинктът за самосъхранение не беше затворил всички клапи на психиката й, тя би заплакала.

Когато усети ръката през рамото си, направо подскочи. Беше Хайнц. Той я притисна, опитвайки се да я изведе от мястото на сцената. Лицето му беше близо до нейното и той се хилеше като момче, което току-що е спасило приятелката си от училищна свада.

— Хайде, Ети. Свърши се.

Тя се огледа. Хората ги зяпаха. Някой й подаде тефтерчето и тя го прибра. Усещаше, че крачи върху разтрепераните си крака и се обляга на ръката на Хайнц. Чуваше шепот. Някой попита:

— Кой беше той?

— Банков крадец — отговори Хайнц през рамо. Още се хилеше.

На двадесетина метра нагоре по улицата беше паркирано сиво такси. Вървяха към него. Шофьорът държеше отворената врата. Отвътре се чуваха възбудени електронни гласове, идещи откъм радиостанцията.

— Хванахме го! — Хайнц я стисна за рамото. — Ти беше страхотна!

Тя не отговори. Усети, че се дърпа от него.

— Трябва да тръгваме — каза Хайнц. — Ще започнат разпита без нас.

Ети спря, когато стигнаха до пежото. Да, свърши се. Беше изиграла ролята си и сега вече не й пукаше какво ще стане по-нататък. Нямаше нужда да участва в разследването и мръсотията, която ще изскочи от него. Искаше само Ейтан, а точно него не можеше да има.

— Хайнц. — Тя сложи длан върху челото си. — Няма да дойда. Искам да пийна нещо.

Той я изгледа и се усмихна сухо.

— Аз трябва да съм там. Не могат да се оправят без мен.

Тя осъзна, че той е взел думите й като покана. Едва не се изсмя, но успя да изобрази нещо като разочарование.

— Е, обаче сигурно ще се оправят без мен — каза тя и докосна ръката му. — Имам нужда да се успокоя.

Хайнц сви рамене. Посегна и взе пистолета й.

— Ами ти май ще вземеш да се напиеш. По-добре да ти взема това. — Той прибра беретата в джоба си. — Ще ти го върна утре, става ли?

Тя вдигна ръце.

— Разбира се.

— На обяд?

— Става. — Тя отстъпи.

Хайнц й смигна, махна с ръка и се вмъкна в колата.

— Давай! — извика на шофьора и таксито се откъсна от тротоара.

Ети се разхожда дълго време. Вървеше без посока и без определена цел, но с всяка стъпка стойката й се променяше. Раменете се отпуснаха, мускулите се затоплиха и вечерният въздух започна да прониква в порите й. Още чувстваше напрежение, но докато се отдалечаваше от мястото на „клопката“, то започна да намалява. За пръв път от седмици насам се чувстваше свободна, далеч от оковите на ужаса.

Свърши се. Няма да умират повече от другарите й. Ейтан е в безопасност. Скоро тя ще бъде в Париж. Други опасности ще заменят тази, но това, че се движи и работи отново, ще й донесе облекчение. То е като всеки опасен спорт. Човек се бои, докато започне, а после му харесва.

Сега не се приближаваше до кафенетата и се движеше на запад по улица „Бен Гурион“ към морето. Свали обувките си и тръгна между дърветата на тъмната градина в центъра. Тук имаше малко хора, но по улиците на Тел Авив дори и хубава, сама жена няма от какво да се бои.

Стигна „Кикар Атарим“ и излезе на площада, където стотици туристи седяха на открито пред пицариите, а младежите излизаха на групи от голямата дискотека, която прилича на летяща чиния, готвеща се да потегли. Зад големите замъглени прозорци проблясваше цветно осветление, а откъм вратата гърмяха звуците на рокендрол. Тя продължи през площада, слезе по широките каменни стълби и излезе на плажа.

Мекият пясък между пръстите на краката й беше като крем от алое за изгоряла от слънцето кожа. Тя се движеше леко, взела чантата от рамото си в ръка, отметнала коса и разтворила устни към тъмното небе. Вдишваше соления въздух на Средиземно море, което се плискаше върху плажа.

Погледна напред, където водата образуваше малки блестящи езерца върху плоския бряг. Нямаше светлини и тя се вгледа към тъмните сенки на двойките, притискащи се около ниските дюни.

Усети тежест в бедрата, силно желание. Напрежението продължаваше да я мъчи. Не знаеше какво точно иска, но разбираше какво й е нужно.

Погледна наляво към масивните кули на крайбрежните хотели. Хиляди светлини, хиляди легла. Може би успокоението е някъде там, един час безпаметна страст, за да изчисти всичко от себе си и да може да започне утре отначало. Да, там освен това има и анонимност. По улиците, по кафенетата е уязвима. Но вътре в някой от тези скъпи оазиси би била като в друга страна.

Пред нея имаше издигната пътека, водеща към хотел „Рамада Континентал“. Тя стъпи върху нея, изтърси краката си и отново обу обувките. Намери червилото и намаза устните си без огледало. После тръгна по пътеката и влезе в главното фоайе на хотела.

Беше чудесно. Пълно с непознати. Тъкмо беше пристигнал цял автобус с американци, които стояха около куфарите си в средата на блестящия мраморен под. Пикола в червени жакети товареха багажа на колички и ги бутаха към асансьорите. Екскурзоводи викаха около рецепцията. Група италиански пилоти в униформени костюми разпитваха портиера за най-добрите барове, където могат лесно да намерят и жени.

Ети мина през тълпата. Фоайето се разширяваше към голяма, остъклена тераса с ниски, стъклени маси, тапицирани кресла и сепарета. В другия край имаше панорамен прозорец към морето, а до него дълъг бар с огледала, около който бяха насядали чужденци. Внезапно Ети почувства разкъсваща жажда.

Насочи се към ъгъла на терасата. Там имаше няколко празни маси, оградени с кресла. Тя избра най-отдалечената и се настани в мекото кресло с лице към залата.

Сервитьорката се появи веднага. Където имаше долари за харчене, обслужването беше определено не по израелски. Ети си поръча водка с портокалов сок, като посочи марката на чуждестранна водка. Питието пристигна и тя изпи половината на един дъх, след което облегна глава върху кадифената облегалка и запали цигара.

Не влизаше за първи път в „Рамада“. Докато я обучаваха, беше влизала във всички големи хотели. Екипите често идваха тук да практикуват легендите си, да разговарят с туристи, да лъжат за всичко, от рождената си дата до измислени планове за бъдещето, като едновременно с това практикуват чуждия си език и усъвършенстват акцента.

Тя наблюдаваше един мъж, който дойде откъм фоайето и седна на една маса близо до бара. На долния етаж имаше дискотека и витата стълба към нея започваше близо до стола, на който седна мъжът. Тъкмо когато се настани, откъм стълбата се чу силният тътен на рокендрола и той бързо стана от мястото си.

Огледа се, за да намери по-тихо местенце. Приближи се към групата масички, където беше седнала Ети, и се настани до една от тях на няколко метра встрани с гръб към залата.

Ети го погледна. Беше висок и добре сложен, с гарвановочерни къдрици и вежди. Имаше изваяно лице, но очите му бяха скрити зад големи очила с рогови рамки. Обаче не беше турист. Носеше обикновена синя риза, отворена на врата и с навити ръкави върху мускулестите ръце, черни джинси и сандали. Почти веднага започна да чете от книга с еврейска поезия от Аба Ковнер.

Ети отпи от питието си, докато хвърляше погледи към непознатия. Усети, че се усмихва. Тук, в центъра на целия този цирк, той се беше откъснал от какофонията и четеше Ковнер. Вероятно е някой кибуцник, макар че едва ли някой селянин ще влезе в „Рамада“. Във всеки случай явно беше тук по работа.

Една сервитьорка се приближи към непознатия. Той си поръча газирана вода, а после я повика обратно, усмихна се срамежливо и помоли да му донесе и един аспирин. Тя се отдалечи, а той разтри слепоочията си с пръсти.

Ети гледаше мъжа, но той не й обърна никакво внимание. Тогава тя размърда тялото си, кръстоса крака и заби очи в слепоочието му, опитвайки се да го накара да я забележи.

Той не се подчини. Продължи да си чете.

Оркестърът на долния етаж млъкна. Остана само ехото от разговорите на различни езици. Звън на чаши. Служители на хотела се викаха.

— Доматен сок — чу се да казва Ети.

Мъжът вдигна глава от книгата си и обърна глава с учудване.

— Моля?

— Доматен сок. Помага при главоболие.

Той се усмихна учтиво.

— Благодаря. — И отново се зачете в книгата си.

Сервитьорката донесе на непознатия газирана вода и чинийка с две бели таблетки. Ети й направи знак.

— Още една чаша, моля. — Тя посочи чашата си. — И донесете на болния ми приятел малко доматен сок, ако обичате.

— Прието. — Сервитьорката се отдалечи.

Непознатият погледна Ети. Сега усмивката му беше малко по-топла, макар че едва кимна за благодарност.

— „Покрив в пустинята“ — каза тя.

Мъжът погледна книгата си, а после изненадано към нея.

— Знаеш ли го?

— Любимото ми стихотворение.

— Аз пък мислех, че вече никой не чете Ковнер.

— Боя се, че сме останали съвсем малко романтици — каза Ети.

Мъжът я изгледа. После бавно затвори книгата. Тя стана, взе чашата си и се настани на малкия диван срещу него.

— Аз съм Ети — представи се тя и протегна ръка.

— Рони Гросман — каза Амар Камил. Оказа се толкова лесно. Невероятно лесно. Дори и най-обученият агент на подходящо място, в подходящо време си има точно определено слабо място в живота. И тогава е открит за най-простата комбинация.

Беше я следил цяла вечер. Внимателно и от голямо разстояние. В един момент беше решил, че е без придружител, но не и съвсем сама и се движи с дискретен антураж. Тогава изпрати жертвената си примамка и те я разкъсаха като гладни пирани.

Останалото беше елементарно, защото тя беше свалила цялата си защита. Той разтърси ръката й съвсем набързо, като поддържаше дразнещото си поведение на неохота. С лека нотка на срамежливост.

— И какво те води в „Содом“, Рони? — попита го закачливо Ети.

Той въздъхна.

— Ох, една от онези тъпи банкерски срещи. — Сви рамене, като че се срамуваше, че се намира на това място. — Бих предпочел да съм си у дома, да знаеш.

— Много благодаря. — Тя сложи длан върху гърдите си и наведе глава пред екзекутора си.

Той се засмя.

— Е, не точно в този момент — извинително се оправда той. — Говоря изобщо.

— Къде е това „у дома“?

— В Петах Тиква.

Ети погледна лицето му. Беше много загорял, а зад очилата се виждаше, че кожата на лицето му се бели.

Сервитьорката донесе напитките. Те не я погледнаха.

— Изглеждаш като че си бил на плаж — каза Ети.

— В Ливан — тихо отвърна Камил. Това беше единственото опасно място. Той внимателно беше покрил белега си с разтворено в спирт лепило, а после го беше оцветил с чай. Същото беше направил и на другата си скула. Сега вдигна ръка към лявото си око зад очилата и отлепи малко парченце, което направи на топче с пръстите си. — Горещо беше.

Ети кимна. За съжаление това не е нещо необикновено. Повечето запасняци изкарват всяка година своя месец запас в зоната за сигурност в Южен Ливан.

— Да, времето беше топло — съгласи се Ети.

— В Ливан е горещо и през януари — тъжно отвърна той. Отмести погледа си встрани.

Ети усети, че той се отдалечава, мислите му се връщат на север, където доскоро е лежал в обятията на ужаса. Не й се искаше да го изгуби.

— Е, господин Гросман — весело заговори тя. — А когато не си войник или банкер, какво правиш, за да се забавляваш?

Говориха си почти половин час. В началото Ети като че му дърпаше думите от устата. Рони беше невероятно срамежлив. Явно интелектуалец, говорещ идеално иврит, от който си личи, че е образован. Но не беше социална пеперуда. Наскоро бил преживял мъчителен развод. Призна й, че поради това избягвал жените. Ети помисли, че това е идеално. Тя не търси съпруг.

Излъга спокойно за собствения си живот, смесвайки факти с измислица. Изтъкна художествените си амбиции, а Рони разбираше доста от изкуство. Оказа се, че и двамата обичат музиката. Но когато заговориха за това, Рони се изказа с неприязън за ужасния шум, който се носеше откъм дискотеката. Каза, че сега слушал гръцка музика — много от старите записи на Арис Сан.

Ети му разказа за „Рондо“. Там обикновено беше дискотека, но сега свиреше Йеуда Поликар. Той спечели популярност с оркестъра си от бузуки и преведените на иврит текстове на гръцки песни.

— Танцуваш ли, господин Гросман? — попита тя накрая.

— Отдавна не съм танцувал — каза Камил.

Тръгнаха по крайбрежната алея на юг към „Рондо“. Ети го хвана под ръка и заприказва, без да обръща внимание на скованото му държание. Когато изкачиха стъпалата към голямото кабаре, ударите на тамбурите и щракащите пръсти на въртящото се множество като че ли подобриха настроението му.

Ети го заведе направо до бара. Когато той изпи и второто си бренди, тя го накара да слязат на дансинга.

Тук Камил бързо се освободи от резервираността на Рони Гросман. Позволи на баса на Поликар и гръцките мелодии да раздвижат тялото му заедно с многото други тропащи и пляскащи хора, които размахваха ръце и викаха „Ясоо!“, докато въртяха партньорките си. Ети се смееше от удоволствие и събу обувките си. Хвърли чантата си върху плота на бара и го хвана за ръцете, като притискаше тялото си към него, а после се отдалечаваше, за да се докоснат отново. Присъединиха се към дългото хоро, разделиха се и танцуваха с непознати, после отново се намериха засмени и потънали в пот, с мокри като летни чаршафи блузи.

Най-накрая Поликар прекъсна лудостта. Излезе основната му солистка и запя тиха, скръбна песен за жена, която искала да загине в боя с любимия си.

Ети плъзна ръце около кръста на партньора си. Вдигна очи към него. Той прилепи длани към извивката на гърба й и двамата затанцуваха бавно. Ети притисна гърди към него. Усещаше топлината му. Бедрата й се притиснаха към неговите. Ръцете и на двамата се плъзнаха надолу.

— Заведи ме у дома — прошепна прегракнало тя.

— Ще те заведа — отвърна той.

В таксито те се целуваха. Дрехите им бяха влажни, езиците им се докосваха. Тя се опита да свали очилата му. Той каза, че без тях е като сляп.

Тя хвана ръката му и го поведе по стълбите към апартамента си. Смееше се, докато търсеше ключовете. Погледът й беше замъглен от алкохола и очакването.

Тя запали лампите, но той веднага ги загаси. Тя го хвана за ръката и тръгна към спалнята, но той спря при дивана и я обърна към себе си, а после я побутна надолу. Тя се хвана за ризата му и стана, прилепи устни към неговите и пусна език. После разкопча ризата му и отново се излегна, като прокара нокти по гърдите му. Той се задъха.

Тя разкопча колана му и дръпна панталона надолу по бедрата му и в същото време вдигна крака върху дивана, а полата й се запретна до кръста. Посегна към него и изстена, когато плътта му навлезе между устните й. След това той посегна надолу и дръпна блузата върху главата й — тя се мъчеше да задържи онова, което имаше между устните си, стисна го с ръка и притисна език. В същото време той разкъса бикините й и я хвана за косата. Дръпна главата й назад, изръмжа, подпря се на колене и проникна в нея.

Тя го прегърна под ризата и заби нокти в гърба му. Захапа зърното на гръдта му.

Ети Данцигер беше брутална.

Амар Камил беше много по-брутален.

18.ЙерусалимПо-късно

Беше ред на Бени Баум да отвори вратата с пистолет в ръка.

Чукането с металната халка върху дървото беше жестоко и неспирно, но това не беше причина Баум да върви приведен през тъмните стаи на къщата си в Абу Тор. Беше достатъчно възрастен и твърде горд, за да се прави на командос в собствения си дом.

Светна лампите и мина шумно през хола. Яките му крака шляпаха по хладните плочи. Едната му ръка дърпаше панталона на синята пижама върху косматия му корем, а другата стискаше тежкия автоматичен „Колт“ 45-и калибър. „Домашният“ му пистолет.

— Стига бе, твойта мама! — изруга той, когато стигна голямата дървена врата. Не се притесняваше, че ще разбуди съседите семейство Баум живееше в двуетажната вила от дълги години, а тя се намираше върху собствено парче земя върху склона на хълма. Но Мая вече се беше събудила от шума, а нейната ярост можеше да бъде много по-смъртоносна отколкото яда на някой политически фанатик. Чукането престана. — Кой, по дяволите, чука? — изръмжа Бени.

— Екщайн.

Баум завъртя ключа и Ейтан влетя в стаята, като че ли се е готвел да отнесе вратата с рамо. Баум отстъпи встрани като умел тореадор, когато Ейтан профуча край него. Задъханият капитан скоро се спря и се обърна.

— Бени — изстена той, като че ли е пробягал цял километър. — Стана.

Баум посегна и затвори вратата, но панталоните на пижамата му се плъзнаха надолу. Той отново ги дръпна нагоре.

— Успокой се, Ейтан.

— Получи се, Бени.

— Къде е Масуд?

— В комплекса. — Ейтан махна с ръка. Лицето му беше зачервено и той посегна да разтрие коляното си с болезнена гримаса. — В килията си.

— Върнал си го?

— Да, за Бога!

— Добре. — Бени покани Ейтан на голямото канапе, като при това несъзнателно размаха дулото на големия си пистолет. — Сега седни. Успокой се и ми разкажи.

Ейтан се настани на канапето, но не можеше да седи на едно място. Като че щеше да експлодира.

— Какво става тук, Барнард? — Мая влезе в стаята, примижала от светлината, докато приглаждаше косата си с ръка. Беше обула чифт стари чехли и жълт пеньоар. Още беше с гъстата си руса коса от младостта в Германия и въпреки теглото й човек можеше да различи формите на пълничката, мощна фройлайн.

— Ейтан има нужда от едно питие, Мая. — Тонът на Баум беше извинителен, какъвто колегите му никога не бяха чували. — Имаш ли нещо против, любима? Малко шнапс?

— Естествено — отвърна тя, мина покрай двамата мъже и потупа Ейтан по главата. — Горкото момче.

— Хайде — надвеси се Баум над Екщайн и го бутна върху канапето. — Седни. — Той остави пистолета върху стъклената масичка, като внимаваше да не я издраска. — Разкажи ми. Бавно. — После се настани в голямото кресло.

Пред лицето на Ейтан се появи чаша с алкохол. Той я взе и изпи част от силното, прозрачно питие.

— Благодаря — вдигна поглед към Мая.

— Моля. Аз се връщам в леглото. — Тя махна с ръка и изчезна. Беше свикнала със среднощни посещения.

— Говори по целия път на връщане — каза Ейтан. — Беше започнал да говори и преди да стигнем, но мисля, че майка му окончателно обърна нещата.

— Добре.

— Бени… — Ейтан изгледа внимателно Баум. Не искаше да изпусне реакцията му, за да може да я сравни със своята. — Ние сме убили брат му.

Веждите на Баум отхвръкнаха нагоре.

— Братът на Масуд?

— Братът на Камил. Ние сме убили брата на Амар Камил.

Мина известно време, но после изражението на Баум се промени. Мина през лицето му като поток от ледена вода. Той вдигна глава и се облегна в креслото, но не възкликна. Прошепна.

— Гот им Химел!50 — въздъхна на родния си език.

Ейтан не каза нито дума. Само наблюдаваше как мозъкът на Бени заработи.

— Мохамед Наджиз? — почти нечуто каза Бени, загледан в белия таван.

— Да — отговори Ейтан. — Но не Мохамед Наджиз. — Той замълча за ефект. — Бил е Джамайел Камил.

Баум скочи от креслото. Заобиколи го, като държеше пижамата си с една ръка, а с другата лицето си.

— Вярно ли е това? — запита сам себе си, като изваждаше спомените от паметта си и опитваше да ги свърже. — Има ли в досието му Джамайел?

— Само мъртъв — отвърна Ейтан. — Но той не е бил мъртъв, докато ние не го убихме.

Баум продължи да се разхожда, все още си припомняше историята, сравняваше събития и търсеше решения. Накрая погледна Ейтан.

— Да — призна той. — В това има смисъл. То обяснява всичко.

— Да — съгласи се Ейтан.

— Но не може ли да е блъф?

— Не.

— Не. Прав си. Всичко съвпада твърде добре. Това обяснява всичко.

— Почти всичко — каза Ейтан.

Баум се върна при креслото и седна. Погледна нетърпеливо Ейтан като майстор, който очаква решаването на ребус, измъчващ го от години. По лицето му не мина и сянка на съжаление. Само любопитство.

— Какво друго? — попита той. — Разкажи ми всичко.

— Няма време. — Сега Ейтан се изправи, запали цигара и тръгна да обикаля мебелите. Изпразни чашата си. — Забрави засега за брата, Бени, и помисли за тримата царе.

— Какво? — Баум толкова се беше задълбочил в решаването на загадката на Камил, че беше забравил за коледното поздравление.

— „Ние тримата царе“ — напомни му Ейтан. — Камил е бил в Русия. Може би в Балашиха. Те вероятно са му променили лицето, подготвили са го за проникване.

— За това проникване ли?

— Да. — Ейтан се разхождаше и се съсредоточаваше, докато пуши. Беше много изморен, действаше само благодарение на последните си резерви и адреналина. — Жорж не знае всичко. Но той може да предположи, а неговите предположения не са по-лоши от нашите. Тримата царе са „спящи“ агенти. Мулета. Част от старата мрежа на Камил.

— И какво пренасят? — попита Бени.

— Той не знае със сигурност — отговори Ейтан. — Но мисли, че са части от оръжие.

— Бомба? — Гласът на Бени отново стихна до шепот.

— Не мисля…

— Ядрено устройство?

Ейтан спря и се смръщи към майора.

— Четеш твърде много фантастика.

— Никога не чета фантастика — викна му Баум.

— Не е задължително да е бомба — каза Ейтан. — Вероятно е някакво преносимо оръжие. Може би „Саджър“. Нещо малко, но просто, което не е много скъпо.

— Тогава коя е мишената? — Бени стегна връвта на пижамата, докато коремът му преля отгоре. Размаха ръце, стана и започна да обикаля в кръг. — Коя е мишената? Кола? Не може да е сграда. Няма достатъчна мощност. Самолет? Може би оръжието е „Стрела“, обаче те не се разглобяват добре. Каква, по дяволите, е мишената? — Той започна да разтрива голямата си плешива глава.

— Мисля, че ти вече го каза. — Ейтан стоеше неподвижно и пушеше.

— Какво съм казал?

— Кола. Самолет.

— Това не означава нищо.

— Освен ако в него не пътува някой.

— Кой?

— Бени, Жорж мисли, че операция „Тримата царе“ е предназначена само за една-единствена цел — каза Ейтан. — Убийство на държавен глава.

Баум спря неподвижно. Погледна Екщайн. После изрева:

— Маааяааа! — Някъде отгоре чифт тежки крака удариха пода и през тавана се чу заглушен отговор. — Донеси ми дрехите! — изрева отново Баум, докато вървеше към телефона, поставен в ъгъла върху дървена масичка.

Апаратът беше странно модерен за европейския вкус на Баум. Кодиран „Тадиран“. Той бързо набра номера на нощния дежурен в Държавната служба за сигурност.

— Дай ми Ури Бадаш — заповяда той. — Тогава го намери и го свържи с мен! Обажда се майор Бени Баум.

Бени зачака. Обърна се към Ейтан, щракна с пръсти и отвори ръка, за да хване пакета с цигари и кибрита. Наклони голямата си глава към рамото, за да задържи слушалката, докато запали.

— Сигурен ли си в това, Ейтан? — Погледът му гореше като на Великия инквизитор.

— Разбира се, че не — отговори Ейтан.

— Хммм — изсумтя Бени. Беше просто за проверка на обективното мислене. Ако някой агент каже, че е сто процента сигурен, операцията винаги се спира за преразглеждане. Ейтан явно не беше загубил обективния си начин на мислене.

— Той може да те е блъфирал — каза Бени, имайки предвид Масуд. — Да си остави коз.

— Твърде е възможно — съгласи се Ейтан. — Но не мисля, че е така.

Баум сложи пръст върху устните си, когато някой заговори по телефона. Гласът беше ясен, като че ли сложният „Тадиран“ не притежаваше всички заглушители, използвани за обезопасяване на разговорите.

— Бадаш? — попита Бени. — Баум е. Слушай, Ейтан е пречупил затворника… Да, Ейтан. Не, не се е наложило да го наранява. — Баум вдигна очи към тавана. — Слушай сега. Мисля, че сме в състояние на тревога.

Бени започна бързо да обяснява за тримата царе, неизвестното оръжие и потенциалните мишени. Двамата с Бадаш бяха съгласни, че човек като Камил няма да бъде пожертван за някой по-незначителен от държавен глава. Бадаш каза, че министърът на външните работи в момента е на път за Лондон. Министърът на отбраната е във Вашингтон.

Министър-председателят си беше в Йерусалим и не му предстояха някакви пътувания.

Говориха още минута, докато накрая Бадаш се съгласи да обяви обща и пълна тревога. Той затвори, за да започне да издава заповедите си. Баум остави слушалката.

— Бадаш казва, че трябва да приемем, че мишената е министър-председателят — каза Баум. Мая се появи с панталони, риза, бельо, чорапи и обувки, подредени на идеална купчина в протегнатите й ръце. Баум й се усмихна леко и започна да се облича. Докато говореше, жена му остана с неподвижно изражение на лицето като глух камериер. — Той е почти сигурен, че може да го накара да отложи всичките си публични изяви през следващите десет дни. С изключение на една. Утре вечер има клетва на елитните войски пред Западната стена. Бадаш казва, че няма начин министър-председателят да отложи речта си пред тях.

— Защо не, дявол да го вземе? — възкликна Ейтан. Усети, че го обзема ужасна паника, подплатена с ярост. Беше направил всичко възможно — решил ребуса, разгадал кодовете, доказал причините, вдигнал тревога. Все едно да го държат отговорен за действията на Амар Камил, без да му дадат възможност да ги предотврати. Отчаяно му се искаше сега да се дръпне настрани и само да гледа как шефовете ще се справят. Но дори и министър-председателят нямаше да му даде мира. — Този откачен дребосък не трябва да бъде там — избухна той. — Може да изпрати началника на Генералния щаб или Шарон, или някой друг проклет герой, за Бога! Може поне веднъж да си остане вкъщи, дявол да го вземе!

Баум вдигна ципа на панталона си, целуна жена си и се наведе да си върже обувките.

— Не, не може — каза той, като гледаше нагоре към Екщайн. — Внукът му е новобранец в парашутния десантен корпус. Той е едно от момчетата, които ще дават клетва.

Ейтан се плесна по челото.

— Няма начин! — изстена той.

Кодираният телефон звънна с електронно бръмчене. Баум грабна слушалката.

— На телефона — каза той.

Слуша известно време, като пошепна към Екщайн:

— Очко е. — После се обърна към слушалката. — Добре, ще бъда там след десет минути.

— Какво има? — попита Ейтан.

— Не знам — отговори му Баум. — Обаче е много възбуден. А когато Очко е възбуден… — Той взе пистолета си от масичката и го прибра в кобура на кръста си. — Да вървим.

— Не, чакай, Бени. Аз не мога. — Ейтан внезапно придоби ужасно разтревожен вид. — Симона. Тя сигурно е полудяла.

Бени спря при вратата.

— Обади й се.

— Да й се обадя? — възкликна Ейтан. — Та навън вилнее някакъв откачен маниак!

Баум се замисли за миг. После се върна към телефона и се обади на отдела по охрана в Управлението. Свърза се с охраната на АМАН и заповяда веднага да изпратят двама въоръжени мъже в апартамента на Ейтан.

— В нея е пистолетът ми — напомни му Ейтан.

— И гледайте да са хора, които тя познава — нареди по телефона Баум. — Иначе ще ги застреля през вратата.

Баум затвори и тръгна да излиза, но Екщайн беше като замръзнал към пода. Лицето му беше изпито и скръбно.

— Сега пък какво? — попита Бени.

— Трябва да говоря с нея — отвърна Ейтан.

Баум го изгледа. После кимна с глава към Мая и тръгна.

— Ще те изчакам в колата.

Мая докосна Ейтан по ръката и се качи горе, а Бени излезе от къщата.

Ейтан погледна телефона. Посегна към него, поколеба се, но после вдигна слушалката. Искаше да си иде у дома. Искаше да е при нея, да заключи вратите и прозорците, да се вмъкне в леглото и да се завие презглава. Да изчезне и да се събуди като друг човек, в друг живот, на светлинни години оттук.

— Шалом, скъпа — прошепна той, когато Симона вдигна.

Тя плачеше, разтревожена до полудяване заради него. Опита се да я успокои колкото може, разтърсван от чувство за вина. Боеше се за нея и здравето на нероденото им дете, ако този кошмар не свърши скоро. Обеща й, че след няколко дни всичко ще свърши и те ще отидат на почивка. Ще отидат в Ейлат. Ще плуват, ще ядат, ще се любят и ще лежат мълчаливо под слънцето.

Тя не отговори.

Той й каза за двамата охранители, които ще пристигнат скоро и тя ще бъде в безопасност. Те ще я пазят.

— А кой ще пази теб, Ейтан? — прошепна тя през сълзи.

На този въпрос не можеше да отговори. Или поне не така, че да отстрани страховете й.

— Обичам те — прошепна той. Но тя вече беше затворила.

В „Специални операции“ дежуреше нощната охрана. Както в повечето институции, държавни учреждения и частни фирми, и тук това беше трудна работа. Но когато човек е нов, трябва да изтърпи изпитанието на неприятните задължения.

Така че дневната охрана беше заменена от младежи с изправена стойка, наскоро вербувани в АМАН, които проверяваха всяка подробност на личните карти, препроверяваха пропуските и ги сравняваха с данните в компютъра. На Ейтан и Бени им отне ужасно много време, докато минат през главния вход, а недоволството им се повиши още повече от увереността, че са повикани отново заради някоя егоистична прищявка на Бен-Цион.

Когато стигнаха площадката на втория етаж, Ейтан се изненада, когато видя, че постът там е зает от Мошико. Младежът изглеждаше изнурен, сплел пръсти върху бюрото с потъмнели от умора очи и разрошена коса от непрекъснатото приглаждане с пръсти.

— Какво се е случило? — попита Ейтан, докато показваше пропуска си. — Мислех, че вече са те повишили в дневна охрана.

— Бях — отвърна недоволно Мошико. — Докато ти не изчезна на онези двама идиоти при Талпиот.

— Ама ти изобщо не беше с тях.

— Това каза и полковникът. Трябвало да бъда.

— Ама той не те е изпратил.

Мошико се усмихна леко.

— Ти за логика ли говориш, Ейтан? Или за Бен-Цион?

Ейтан потупа младежа по рамото.

— Извинявай, Мошико.

— Май докато ти си тук, аз все ще съм прецаканият.

— Опитвам се да напусна, повярвай ми — каза Ейтан с такъв тон, като че говореше за оставяне на цигарите.

— Предполагам, че командирът иска да ни види — каза Баум.

— Няма го — отговори Мошико. — Нито пък Хайнц. Пък и никой друг всъщност.

Някакво движение откъм тъмния коридор привлече вниманието на Ейтан и той погледна нататък. Очко беше застанал пред „Комуникации“ и им махаше като луд.

Баум и Екщайн побързаха към дребната плешива фигура. С изключение на тракането на телексите и шифровъчните машини етажът беше празен и тих.

Стигнаха до Очко и той им направи знак да го следват. Изчезна в празния офис като джудже от приказките.

— Какво става, дяволите го взели, Очко? — попита Баум, щом тримата останаха насаме.

— Хванахме го — изстреля бързо Очко. Не можеше да мълчи повече.

Ейтан остана като закован. Само гледаше дребния аналитик, който пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

— Какво каза? — попита Бени и се наведе към него с ръка на ухото, като че е глух.

— Хванахме го! Хванахме Амар Камил!

— Къде? — зяпна Ейтан. Не вярваше на ушите си. — Как? — Отчаяно му се искаше да повярва. — Къде е той? — Сграбчи Очко за ръката, без да съзнава какво прави.

— Хванали са го в Тел Авив тази нощ на улицата — заговори бързо Очко, уплашен, че Ейтан ще го удуши, ако не каже всичко достатъчно бързо. — Ицик направи клопката заедно с Хайнц. Използваха Ети Данцигер като примамка и го хванаха.

— Къде? — стисна Бени другата ръка на Очко. — Къде е той, Очко?

— В Главния щаб! — Очко беше стиснал очи от болка и се опитваше да издърпа ръцете си. — Започват разпит!

Внезапно млъкна и отвори очи. Ръцете го боляха, но вече беше сам, вратата се тръшна, а стъпките на Баум и Екщайн заглъхваха по коридора.

Очко отстъпи назад и седна на един стол.

— Трябва да си намеря друга работа — въздъхна той.

Около портата „Виктор“ никога не ставаше тъмно. Като главен вход към „Кирия“ — Командването на Генералния щаб на Израелската армия, — тук винаги минаваха коли и хора през широките, плъзгащи се, тежки метални порти, които се намират малко встрани от улица „Каплан“ в Тел Авив. Самият Генерален щаб не представляваше една сграда, а множество улици и сгради, построени върху доста декари площ, оградена с телена мрежа.

Кирия винаги напомняше на Ейтан заден двор на киностудио в Холивуд, защото тук нищо не беше еднакво и атмосферата се менеше радикално от блок в блок. Имаше сгради с всякакви големини, форми и от различни исторически периоди. Каменни турски вили, ръждиви британски бараки, ниски, дървени къщи от американски тип и високи комуникационни кули от стъкло и стомана. Военни коли от всички родове войски едва се разминаваха по тесните улички, а по тротоарите стояха паркирани цивилни автомобили с черните регистрационни номера на ИА. Мъже и жени бързаха насам-натам, облечени в бежовите униформи на военновъздушните сили, мръсни парашутистки блузи на десантни войски или белите дрехи на военноморските сили. На всеки ъгъл имаше претъпкани барчета и кафенета.

Всички висши служители имаха кабинети и апартаменти тук, включително министър-председателят, началникът на Генералния щаб и министърът на отбраната. Тъй като оттук се ръководят действията при сериозни конфликти, голяма част от комплекса беше подземна, разположена в метални пещери. Всички големи клонове на разузнаванията използваха наети сгради за съвещания, планиране на действията, наблюдения по въпросите на сигурността и разследвания от голямо значение за страната.

Баум и Екщайн пристигнаха за по-малко от четиридесет минути от Йерусалим. Щом минаха през портата „Виктор“, те подкараха направо надолу по хълма и вдясно към тежкия замък в стил „Тюдор“, където се намираше кабинетът на министър-председателя в Тел Авив. Паркираха до ниските, незабележими, преносими бараки на АМАН, които обикновено се използваха за интервюта и проверка с детектор на лъжата на новите вербувани за работа, на напускащите агенти и понякога на заподозрени в шпионаж.

Идвайки от тъмното, те присвиха очи пред ослепително белите стени, които явно скоро бяха боядисвани. Главното фоайе на сграда номер 17 беше пълно със служители на АМАН. Униформени офицери и хора в измачкани цивилни дрехи се трупаха, разговаряха възбудено, пиеха кафе и гасяха цигари по пода. Приличаше на спешно отделение, където току-що е донесено тялото на известна личност. Липсваха само телевизионните камери и светкавиците на фотоапарати.

— Екщайн, Ейтан — каза той и показа пропуска си на въоръжен сержант, който препречваше достъпа до двойната врата.

— Баум. Майор — показа своя пропуск над рамото на Ейтан и Бени. Сержантът отвори едно от крилата, провря глава и повтори имената като иконом на бал в дворец. После измъкна глава и ги пусна да минат.

Влязоха в малка заседателна зала. Зад подредените маси и столове имаше свободни места за сядане с лице към голямо, метално бюро, намиращо се в дъното под гигантско пано от огледално стъкло. Обикновено над прозореца за наблюдение висеше голяма карта, освен по време на упражненията за разпит, когато в залата седяха обучаваните и наблюдаваха мълчаливо процедурата в другата стая и слушаха разговора със слушалки като дипломати в Общото събрание на ООН.

Залата за съвещания беше почти тъмна, осветена само от настолните лампи. По столовете нямаше никой, тъй като всички присъстващи се бяха събрали до стъкления панел и надничаха в стаята за разпити.

В центъра на групата стоеше Ицик Бен-Цион, стърчащ над всички останали. Беше вдигнал единия си крак върху стол, но възбудата му личеше по нехарактерните движения на ръцете. Останалите мъже, около десетина на брой, бяха висши офицери от различни управления. Всички носеха цивилни дрехи с изключение на един — нисък, мускулест генерал, който беше заместник началник щаб на ИА. Хайнц също беше тук и се разхождаше напред-назад, като от време на време се вдигаше на пръсти, да надникне над главите на останалите. После продължаваше да ходи, като се усмихваше на себе си с огромно самодоволство.

Когато Баум и Екщайн се приближиха, Ейтан стисна Бени за рамото. Стисна силно, за да се задържи сам, но усети как и Баум се напряга от очакване. Ейтан усещаше сърцето си в гърлото, тупащо в основата на сухия му език. Нямаше значение кой е хванал Камил и яростта му от това, че бяха рискували живота на Ети, също беше отминала, защото, ако това, което очакваше да види всеки момент, е реално, нищо друго нямаше да има значение. Най-после ще се сложи край. Най-после.

Той залитна напред през облак цигарен дим и се промъкна до групата възбудени мъже. Бен-Цион усети присъствието му и извърна глава, погледна бегло към Ейтан и Бени и отново се обърна към прозореца, без да каже дума. Хайнц също обърна глава, като хвърли към Ейтан нахално триумфиращ поглед и вдигна палец към пленения звяр от другата страна.

Очите на Ейтан се разшириха.

Малката стая за разпити беше ярко осветена като операционна. По снежнобелите й стени нямаше и драскотина. В средата имаше закрепен към пода метален стол. Двама млади мъже стояха зад облегалката, облегнати върху стените на стаята със скръстени пред мускулестите си гърди яки ръце. Мълчаха.

В стола имаше седнал мъж. Краката му бяха оковани към краката на стола, а ръцете към страничните облегалки.

Главата на Ейтан се протегна напред. Изпъна вратните си мускули, а вените пулсираха по врата му.

Затворникът беше висок. Личеше си, макар да беше седнал. Седеше изправен. Беше добре облечен в европейски дрехи. Сакото му беше скъсано на рамото. Около главата му имаше корона от къдрава, червеникаворуса коса. Да. Челюстта му беше квадратна, носът прав и не съвсем семитски. Да.

Ейтан присви очи.

Да, имаше го и белега, червеникава дъга под дясното око. Веждите бяха плътни и светли.

Но беше трудно да се види истинският цвят на очите.

Пред прозореца внезапно премина мъж. Ейтан не го беше видял досега, тъй като стоеше встрани. Той беше дребен, добре сложен, с къса руса коса и студени сини очи. Беше облечен в сини джинси, бяла риза и с празен кобур на кръста. Ейтан го позна. Беше един агент ветеран на име Мори. Много пъти награждаван като боец, той често биваше наеман от Мосад и АМАН. Специалността му беше психологически разпит. Говореше се, че Мори може да накара разпитвания да издаде и собствената си майка, без да го докосва. Често по време на тренировъчни разпити новобранци са се напикавали при него.

Върху стената на заседателната зала имаше малък говорител и внезапно от него се чу шепота на Мори на арабски.

— Повтори, ако обичаш — говореше той, докато се разхождаше. — Как се казваш?

Ейтан заби очи в затворника. Искаше да чуе гласа му, който да потвърди реалността на събитието. Независимо какво ще каже онзи.

Но затворникът не каза нищо. Даже не се помръдна. Не мигна. Гледаше право напред и само ноздрите му трептяха.

Тогава нещо щракна в ума на Ейтан. Нещо, което го накара да заклати глава. Бавно, назад-напред. Нещо не беше наред. Да, затворникът имаше всички физически белези, точните цветове. Косата. Белегът. Но освен това в погледа му имаше нещо, което Амар Камил никога, абсолютно никога не би показал.

Този мъж изглеждаше изплашен.

И тези очи…

— Не! — изръмжа Ейтан. Той откъсна поглед от прозореца и се дръпна от групата. Тръгна да излиза от залата, като се спъна в един стол и не обърна внимание на изтропването му върху пода.

— Ейтан — извика го Баум.

— Нещо не е наред — каза Ейтан, докато буташе двойната врата. Разблъска групата мъже в коридора, без да чува недоволните възклицания зад гърба си. Зави наляво, после мина по коридора, отново сви вляво, докато намери неозначената, поставена навътре в стената врата към стаята за разпити.

Натисна дръжката и влезе, без да обръща внимание на изненаданата реакция на Мори, когато се насочи бързо към стола със затворника. Видя как главата му се обърна. Онзи се опитваше да види какво се приближава към него, но Ейтан виждаше само червеникаворусата коса.

Преди някой да може да реагира, той постави лявата си ръка върху тила на затворника. После хвана с дясната един кичур от къдриците и дръпна с всичка сила.

Затворникът изкрещя.

— Проклет маниак! — извика един от пазачите и се хвърли напред, но Ейтан вече беше вдигнал кичура косми към светлината. Ако това наистина е Камил, в основата при корените цветът трябваше да е тъмен.

— Не! — изсъска, когато ръцете на охраната посегнаха към него. Той се отдръпна и скочи пред затворника.

Сега мъжът се дръпна назад. Опита да извие глава и започна да псува на арабски. Но Ейтан успя да хване лицето му, посегна с другата ръка към дъговидния белег и дръпна здраво кожата. След това вдигна пръстите си, лепкави от разтвореното в спирт лепило, и ги помириса, докато Баум, Хайнц, Бен-Цион и цялата група от заседателната зала нахлуха в стаята за разпити с дружни викове.

— Какво правиш, дявол да го вземе?

— Екщайн, проклет маниак!

— Махнете го оттук!

Ейтан усети ръцете си извити зад гърба, но с последните си сили извика отново:

— Не! — После се изтръгна и вдигна лявата си ръка колкото можеше нагоре. С едно силно движение той блъсна затворника по тила. Главата на човека падна напред към гърдите му.

— По дяволите! — гръмна гласът на Ицик сред шумотевицата. — Хванете го!

— Това не е той! — изкрещя Ейтан сред бъркотията от ръце, опитващи се да го удържат. Трима агенти се мъчеха да го повалят на пода и да го удържат като луд за връзване.

— Това не е той, идиоти такива! — крещеше Ейтан и размахваше ръце, за да се освободи. — Това е естественият цвят на косата му! И белегът му е фалшив!

— Стоооп! — изкрещя Бени Баум командата и цялата лудост престана в миг. Всички замръзнаха по местата си. Бяха военни, а един майор току-що им беше креснал да спрат.

Баум прескочи купчината паднали, вдигнал ръце, за да успокои поне временно атмосферата.

— Какво каза, Ейтан?

— Това не е Камил! — Сега Ейтан крещеше яростно. — Пуснете ме, проклети да сте!

Бени хвана ръката на Ейтан и дръпна капитана да се изправи. Ейтан веднага се нахвърли пак върху затворника, но този път никой не го спря.

Сега мъжът се беше отпуснал на стола и гледаше в краката си. Дишаше тежко. Опита да се дръпне, когато Ейтан отново посегна към лицето му, но когато израелецът каза „свършено е“ на арабски, затворникът бавно вдигна глава.

Ейтан се вгледа в очите му. После изпъшка.

— Той не носи контактни лещи.

— И какво от това? — изкрещя му Бен-Цион, разярен, че кошмарът му се завръща като проклятие.

— Този има кафяви очи, Ицик — изръмжа Ейтан и посочи с пръст лицето на затворника. — Амар Камил е със зелени очи, за Бога!

Всички в стаята мълчаха. Дванадесетте мъже гледаха Екщайн като ученици, хванати в лъжа от учителя си.

Ейтан дишаше като туберкулозен. Ризата му беше измачкана, коляното гореше, юмруците му бяха стиснати.

— Къде е Ети? — прошепна той.

Никой не му отговори.

Хайнц се извърна.

Затворникът го погледна и се ухили.

От гърлото на Ейтан излезе рев като от ранена пантера. Той се хвърли към вратата, като си проправи път през групата с юмруци. Изхвърча от сградата заедно с Баум и целия антураж от агенти, които хукнаха към колите си и закрещяха безсмислени заповеди един към друг.

Ети Данцигер беше мъртва.

По времето, когато Ейтан стигна до апартамента й, Ицик вече се беше свързал по радиото с екип на Шабак, който да отиде на проверка. Хората от ДСС чакаха на малка група на стълбите пред отворената врата и по лицата им личеше какво са намерили.

Бени се опита да го задържи, за да не влиза, но той го отблъсна и се натъкна на сцената, която никога повече нямаше да излезе от ума му, независимо какви ужаси можеха да го очакват в бъдеще.

Апартаментът беше в безпорядък. Масичката с напитките лежеше обърната, подът покрит с парчета счупени стъкла, някои с етикети и локва от невъобразим коктейл. Възглавниците бяха изхвърлени от дивана, дървената масичка — на парчета. Една от френските врати към спалнята беше паднала от пантите си, а стъклото й счупено от глава или юмрук.

Не е било лесно да я убие…

Ейтан пристъпи напред. Краката му тежаха като олово, а дъхът му свиреше. Спалнята беше тъмна, но когато се приближи, видя гънките на бялата кувертюра. От края й върху паркета капеше бавно червена струйка, а под плата се виждаше едно от малките й стъпала, насочено към тавана.

Усети две длани върху рамената си. Силата, противопоставила се на замаяната му слабост, го спря.

— Пусни мен, Ейтан — прошепна Бени.

Баум мина край него и влезе в спалнята. Ейтан се насили да остане прав, но тялото му се тресеше от глава до пети. Пръстите му бяха вдървени и студени като лед, докато наблюдаваше внимателните и нежни движения на Баум. Едрият майор влезе на пръсти в тъмнината и се наведе мълчаливо над леглото. Ръцете му се движеха над леките сенки на окървавената и издраскана кожа. Той погледна още веднъж, а после вдигна кувертюрата само с пръсти и нежно закри тленната обвивка на спомена.

Баум излезе. Беше блед и устните му трепереха. Приближи се, застана пред Ейтан и го погледна в очите. Не каза нищо, но постави ръка върху рамото на своя капитан, а после го прегърна и отведе настрани.

Ейтан движеше краката си, а очите му блуждаеха по разрухата в стаята. Усещаше мълчаливото присъствие на много други, но не ги виждаше.

По пода се извиваше следа от кръв откъм спалнята, през локвата смесен алкохол към входната врата.

От събралите се опечалени само Ейтан беше спал някога с Ети Данцигер и само той знаеше, че тя винаги държи къс войнишки нож под матрака си.

Поне беше ранила убиеца си.

Бяха стигнали почти в коридора, когато Ейтан внезапно спря. Обърна се и се върна бързо в апартамента. Баум го последва, разтревожен, че Ейтан импулсивно ще влезе в ужасната стая, преди някой да успее да го спре.

Но той не тръгна към спалнята. Наведе се към белия европейски телефон на Ети.

С разтреперани ръце едва успя да вдигне слушалката. Стегна се и опита да си спомни собствения си домашен номер в Йерусалим.

Телефонът звъня седем пъти. Той чакаше Симона да вдигне слушалката.

Сигналът се чу още седем пъти.

Никой не отговори.

19.ЙерусалимПоследният ден на Рамадана

„Домът на войника“ в Йерусалим естествено не приличаше на грандхотел „Хаят“. Ако се наложеше на Международната комисия на туристическите агенции да оцени това заведение по скалата от една до пет звезди, то трябваше да се появи като прашен, негостоприемен метеор в някоя забравена галактика от младежки пансиони и пътни станции на шерпи. Стаите бяха голи със студени плочи по пода, издраскани гардероби, ниски железни легла и тънки сплъстени дюшеци. Нямаше бюра, телевизори или телефони. Баните бяха общи, с редици метални прегради за душове, тоалетни без капаци и дълги като ясли мивки, с голи водопроводни тръби, от които се подаваха единични кранове. Всеки трябва да си носи собствено огледало, пешкир и сапун. Столът беше скромен, с три хранения на ден, сервирани като в кибуц в огромното помещение с дървени маси и пластмасови столове. Но всеки можеше да си вземе храна колкото поиска. Пикола ли? Всеки да си носи багажа и пушката сам. Обслужване по стаите? Ако искаш нещо, можеш да си го купиш от магазина на улицата.

Единственото хубаво нещо в „Дома на войника“ е цената. Престоят и храната тук са безплатни.

Такива домове на войника има във всеки по-голям град на Израел. Те се управляват и субсидират от Израелската войнишка асоциация и изморените войници на път към назначенията си са доволни, че ги има, и благодарни, че израелците показват уважението си към тях с дела, а не с похвали. Понякога цели роти войници пристигат тук за почивка и възстановяване. След бойно дежурство в Южен Ливан това е като платена отпуска на Ривиерата.

За управлението по логистика на военното разузнаване второто предимство на тези „домове“ беше, че те могат да бъдат принудително опразвани. Така беше днес. Всички гости и персоналът бяха поканени да се преместят. Протестите на изморените войници бързо затихнаха, когато се появиха камионите, за да ги откарат в другия край на града в хотел „Рамада“, чийто собственик беше повече от щастлив, че армията ще му плати за запълнените празни стаи, останали поради намаления трафик на туристи в края на сезона.

Полковник Бен-Цион спокойно можеше да проведе съвещанието си в Министерство на отбраната или в лагера „Снелер“, че даже и в старото филмово студио в Бейт Агрон. Но той твърдеше, че никоя от тези сгради не е напълно сигурна, че мисията му е ултрасекретна, а там няма начин да забрани на някой любопитен зяпач да се провре. Трябваше му напълно отцепена сграда, в която няма никой друг освен поканените от него. Изглежда, най-доброто разрешение беше да се превземе „Домът на войника“. Освен всичко останало това беше и театрален жест — решение на император.

През цялата утрин по дългата извита балюстрада на улица „Бен-Цион“ пристигаха държавни коли и тихо оставяха пътниците си, а после паркираха до голямата каменна пирамида, построена в памет на загиналите за защитата на Йерусалим. На шофьорите беше разпоредено да пушат зад воланите си, за да не привличат вниманието, като се събират на групи. При всеки от входовете на триетажната сграда от йерусалимски камък стояха на пост по двама цивилни служители на ДСС.

„Поканените гости“ бяха мъже и жени от различни служби, всички внимателно подбрани заради таланта и дискретността си. Хората на Мосад, АМАН, Шабак и Националната полиция пристигаха в цивилно облекло. Офицерите от корпуса на парашутните десантни войски, флота и военновъздушните сили се появиха в ежедневните си униформи, които почти не се различават от бойните на войската.

Ейтан беше успял да открадне няколко часа сън в една от празните стаи. Разумът не му позволяваше да заспи, но тялото му се предаде и Баум буквално трябваше да го отнесе в сградата. Сега, след четири чаши турско кафе и сандвич с яйца, той стоеше заедно с Бени в празния коридор, малко встрани от голямата двойна врата, водеща към голяма аудитория. Залата с триста места беше най-новата придобивка на „Дома на войника“. Тапицираните столове бяха подредени амфитеатрално като в киносалон и се издигаха пред широка, дървена естрада. Обикновено беше заета за военни и исторически лекции от корпуса за обучение. Но днес щяха да я използват в усилието си да предотвратят една катастрофа.

Екщайн и Баум пушеха цигарите си и наблюдаваха офицерите, които влизаха в залата. Много се познаваха, ръкуваха се, питаха се дали няма да слушат поредната досадна лекция от някое изкопаемо на военната общност. Имаха основание да се съмняват в нещо подобно, защото заповедта за събирането не споменаваше естеството на работата, а само мястото и времето.

От друга страна, за Ейтан това беше като първата публична поява на политик, който всъщност изобщо не е искал да бъде избран. Макар и допуснал грешки на всяка стъпка по отношение на Амар Камил и целите му, Ицик Бен-Цион не беше изгубил своя макиавелиански стил. Сега беше стоварил цялата операция в скута на Ейтан. Изтръпнал от последните събития, Ейтан чувстваше тежестта на отговорността си, но не се засегна от жестокостта на Бен-Цион, който му прехвърли задълженията си. Сега поне можеше да мисли ясно, без да се тревожи за своите другари или любими същества. Всички те бяха или мъртви или под желязна охрана.

— Мислиш ли, че тя наистина е в безопасност? — попита за пореден път Ейтан, докато се взираше по дължината на коридора. Наблюдаваше Дани Романо, който мина през двойната врата на главния вход, следван от Очко, който подтичваше подире му като непослушно дете.

— Разбира се, че е в безопасност — отвърна Бени. — Ицик сега е толкова уплашен, че вероятно я е изпратил с хеликоптер в Димона51 и я е затворил в склада при бомбите.

— Това ми звучи успокоително — съгласи се Ейтан.

Почти полудели от тревога, той и Бени се бяха върнали от Тел Авив в Йерусалим и в апартамента на Ейтан. При пристигането им едва не се изпозастреляха с хората от охраната. После набързо им обясниха, че когато разбрал ужасната си грешка по отношение на Ети и маскираната като Камил примамка, Бен-Цион изпратил екип направо от Кирия, за да вземат Симона и да я отведат от апартамента на Екщайн в непробиваема като крепост тайна квартира. Опитал се да накара да вземат и жената на Баум. Но нещастните агенти, назначени за тази рискована мисия, получили яки рани и синини, преди да се съгласят с отказа на „домакинята“. За голямо удоволствие на Баум.

Ясно беше, че Ейтан не е твърде очарован от разпорежданията. Бен-Цион отказа да разкрие местонахождението на Симона, но поне това спазване на професионалната етика даде известна увереност на Ейтан, че тя наистина е в безопасност.

Романо се приближи до Ейтан и Бени. Той извади празната си лула от устата и сложи ръка върху рамото на Екщайн.

— Много съжалявам — каза той.

Ейтан изчака малко, докато се увери, че ще може да отговори.

— Трябваше да я накарам да се покрие, Дани.

— Никой никога не би могъл да накара Ети да направи нещо, ако тя не иска — намеси се Бени.

— Ти не си ясновидец, Ейтан — каза Романо.

— Тогава за какво ни плащат? — изхлипа Ейтан.

— За основателни предположения, късмет и надежда за безобидни грешки — каза Очко.

Ейтан наведе поглед към дребосъка. Нищо чудно, че Бени го държи винаги до себе си.

— Къде е Силвия? — попита Баум.

— Работи с Шабак по последните прехващания — отговори Романо. — Ами Бадаш?

— Вече е вътре — отвърна Ейтан.

Романо се огледа към главния вход.

— Мисля, че ние бяхме последните. Чакахме отвън. Не видях Хайнц.

— И няма да го видиш — каза Баум. — Той вероятно вече е на път към Мардж Аюн.

Ейтан не се присъедини към доволството от уволнението на Хайнц. Съмняваше се, че Бен-Цион ще е толкова мил, че само да изпрати капитана на фронта в Ливан. Беше твърде тъжно, за да предизвиква някаква радост. Хайнц просто беше повторил фиаското от Богенхаузен. Беше следвал шаблона стъпка по стъпка, вярвайки, че следва Камил по петите, докато е хванал добре подставен двойник. Беше наследил проклятието от Фелденхамер и полковникът веднага се освободи от него като от прокажен.

Баум погледна часовника си.

— Да влизаме — каза той.

В аудиторията имаше около петдесет офицери. Но вместо да се съберат пред сцената, те се бяха пръснали из залата, вдигнали крака по облегалките на предните столове, съблекли сака, а някои бяха облегнали уморените си глави назад, върху сплетените зад тила пръсти. Няколко души отпиваха от вдигащи пара чашки, други пушеха. В задната част на сцената двама лейтенанти от военновъздушните сили закачаха голяма спътникова карта на Йерусалим върху тежката синя завеса, която закриваше филмовия екран. В средата на сцената генерал Цамир, шефът на АМАН, се беше навел над дълга дървена маса и преглеждаше някакви материали, докато разговаряше с Ицик Бен-Цион. И двамата бяха облечени в ежедневните си униформи. Във всяка друга армия присъствието на бригаден генерал би накарало младшите офицери да стоят мирно с ръце по шевовете в пълно мълчание. Тук обаче всички израелци си разговаряха свободно.

Романо и Очко си намериха места за сядане, а Баум и Екщайн се отправиха към сцената. Ейтан огледа недоспалите лица. Позна шефа на Националната полиция, после видя Ури Бадаш и един старши служител на Мосад, известен само като Пиер. Много от мъжете и жените на негова възраст също му се струваха познати, но в Израелската армия е съвсем нормално да познаваш колегите си поне по лице.

— Екщайн, ела горе. — Ицик го беше видял и щракна с пръсти, а после посочи трима млади мъже в цивилни дрехи в дъното на залата. — Охрана — извика им той. — Заключете. Вече никой да не влиза и излиза. — Младежите скочиха да изпълнят заповедта му. После той махна с ръка към залата като Мойсей, когато е разделял Червено море. — Всички вие, приближете и седнете отпред. Не искаме да викаме тук.

Позаспалите офицери започнаха да се измъкват от удобните си гнезденца, като ругаеха и мърмореха, докато се придвижваха напред, за да се съберат, седнали неудобно напред.

Бен-Цион се приближи към края на сцената. Трите бронзови „кюфтета“ върху пагоните му изглеждаха току-що лъснати. Черните му обувки блестяха, а токата на колана му беше като огледало. Униформата му стърчеше изгладена като на американски флотски офицер. Секретарката му се беше потрудила. Той сложи юмруци на кръста. Разговорите затихнаха до шепот.

— Добро утро — започна Ицик. — Всички вие сте събрани тук, за да помогнете в провеждащата се операция на АМАН под кодовото название „Флейта“. — Това на пръв поглед спокойно изявление беше заредено с напрежение. Бен-Цион поемаше контрола, за да даде ясно да се разбере точно кой ръководи мисията. Но заради протокола той си направи труда да подчертае, че „Флейта“ е възложена на Баум и Екщайн, та ако се провали, да се знае точно чия е вината. — Сега оставям на моите служители да проведат съвещанието.

Бен-Цион всъщност нямаше намерение да напуска сцената, но когато генерал Цамир скочи долу да седне на първия ред, протоколът изискваше и полковникът да го последва.

С вдървено коляно и нежелание, Ейтан се изкачи горе. После подаде ръка на Баум и го издърпа, докато майорът изправи едрото си тяло до своя капитан.

— Говори направо — прошепна му Баум.

Ейтан огледа внимателните лица. Като млад офицер в парашутните войски той винаги се радваше да говори на войниците си. Сега наивността на младежките амбиции беше изчезнала. Това беше първото съвещание, което водеше от много дълго време насам, а се надяваше и да му е последно. Бръкна в джобовете на панталона си.

— Дами и господа — започна Ейтан. — Събрали сме се тук, за да предотвратим убийството на министър-председателя от един арабски терорист, на име Амар Камил.

Той млъкна и огледа лицата. Всички го гледаха. Някой подсвирна недоверчиво.

— Че защо да го правим? — попита анонимен глас от последния ред. Друг се изсмя. Генерал Цамир извърна глава. Виновният се изкашля.

— Сега няма да говорим за политика — каза Ейтан.

— Хм, извинявай, Ейтан — вдигна ръка една тъмнокоса жена с майорски пагони. Ейтан я позна. Беше експерт по комуникации в някои от оперативните мисии. — Това тренировъчно упражнение ли е? — Беше обикновен въпрос за военни, означаващ „доколко сериозно трябва да приемаме всичко казано?“

— Това не е упражнение — отговори Ейтан.

— О, мамка му — възкликна на английски един служител на Мосад. Като по сигнал от джобовете и куфарчетата на присъстващите изникнаха бележници и писалки.

— При нас Амар Камил се води мъртъв — обади се един от полицейските служители.

— Патологът е сбъркал — отвърна Бени Баум и предизвика моментна шумна реакция, която веднага замря в ледено мълчание.

— Добре. А сега слушайте — продължи Ейтан. Той извади ръце от джобовете си и запали цигара. Издуха облак дим. — Ще споделим с вас всичко, което знаем, и голяма част от онова, което подозираме. Ще започна от самото начало и ще се опитам да бъда кратък. Имаме да вършим много работа.

Той започна с взривяването на полет 206 и оперативното решение да бъде унищожен Камил и групата му. Разказа набързо за Европа, като избегна истинските имена и места, с които би могъл да издаде мрежата и сигурността на АМАН. Описа собствените си самостоятелни усилия на континента с известно притеснение, но знаеше, че е застанал пред умни хора, които заедно биха могли да открият нещо, което те с Баум са пропуснали. Когато достигна до последните събития и съобщи с внимателно контролиран глас за смъртта на Ети, една жена, агент на Мосад, която познаваше Тамар Шошани, изхлипа и скри лице в дланите си.

— И така, в момента сме стигнали дотук. — Ейтан беше облекчен от възможността да приключи с ужаса на целия разказ и да се отпусне отново в трудностите на играта. — Това са заключенията, които направихме аз, Баум, информаторът и Ури от ДСС. — Бадаш вдигна палец в одобрение на казаното. — Камил ще нападне министър-председателя. Той вероятно иска също така моята смърт и на Баум, но смятаме, че засега това е второстепенен въпрос. В териториите той разполага с помощта на стара мрежа от Фронта за освобождение на Палестина. Разполага с неидентифицирано оръжие — по-голямо от пистолет или автомат и по-малко от танк. Така че точният избор на техниката остава неизвестен.

— Леле-мале, не можеш ли да бъдеш малко по-точен? — обади се някой.

— Млък! — изрева Бен-Цион и отново настъпи пълна тишина.

Ейтан не обърна внимание на прекъсването.

— Според Бадаш, който присъства тук, Камил има една-единствена възможност през предстоящите две седмици. Церемонията по заклеването пред Западната стена.

— Та тя е довечера — възкликна недоверчиво един офицер от парашутните десантчици.

— Да — потвърди Ейтан. — Точно затова си тук. Министър-председателят ще пристигне с хеликоптер направо от резиденцията си. Той се съгласи да облече противокуршумна жилетка.

— О, това мнооого ще му помогне — иронично се обади някой.

— Накарайте го да отмени изявата, за Бога! — извика някой.

— Ти го накарай — викна му в отговор Баум.

— Аз ще го накарам — изправи се шефът на Националната полиция и изпъчи гърди. — Познавам го лично.

— Шшшш — вдигна длани Ейтан, за да успокои спора. Той посочи полковника от парашутните войски, чийто батальон щеше да дава клетва. Офицерът се беше отпуснал в стола и клатеше глава. — Кажи им, полковник — каза Ейтан.

— Внукът му е един от новобранците ми — скръбно отговори полковникът. — Министър-председателят няма да се откаже от речта си.

— Глупав инат — измърмори някой.

Ури Бадаш се изправи над наведените глави.

— Слушайте всички! Нашата работа е да осигурим безопасност на всеки, който има нужда, а не да изпращаме правителството в бункерите. Ако искате такова нещо, тогава по-добре направо да си вземем тази проклета държава под мишница и да си се връщаме в Европа!

Бадаш изгледа всички, докато млъкнаха засрамено. После си седна на мястото.

— Добре — продължи Ейтан. — Преди да продължим, нека разгледаме лицето на Камил. — Той кимна на Ури, който вдигна малка радиостанция и издаде заповед.

Двойните врати в края на залата се отвориха и всички глави се извърнаха, когато майор Рами Карера влезе, придружаван от двама телохранители на „Специални операции“. Беше прекарал последните дни заключен в един апартамент в „Маале Адумим“, пазен от двама бивши служители на АМАН, чиято вярност към Бени Баум не се беше променила въпреки оттеглянето им в частния сектор. Изглеждаше изморен, със смачкана униформа, но беше току-що избръснат и не показваше никакво недоволство. След „отвличането“ Баум и Екщайн го бяха осведомили напълно за всичко и той веднага беше разбрал колко е важно да остане в пълна нелегалност.

От друга страна, Бен-Цион беше шокиран до дъното на душата си и веднага се разяри. Но бързо осъзна, че не може да признае публично; че е бил измамен. Извърна се в стола си и впи поглед в Баум и Екщайн с неприкрита омраза.

Ейтан махна на Карера да се качи до него. Майорът стигна до естрадата и подаде ръка на Ейтан да го изтегли горе.

— Та така, хора — каза Ейтан. — Това е лицето, което Камил притежава сега.

— Но той знае, че ти знаеш — веднага се досети някой.

— Така е — съгласи се Ейтан.

— Тогава ще се опита да го промени отново — предположи друг.

— Или пък няма — обади се трети.

— А защо просто не вземем да застреляме Рами? — предложи един от офицерите от ДСС на Бадаш. — Просто да избегнем объркването.

Карера се засмя и веднага му показа пръст.

— Добре. — Ейтан пак размаха ръце за тишина. — Започвате да мислите като Камил и точно това трябва да правим. Да се хващаме за работа, но нека се опитаме да създадем някаква структура, става ли?

Предложението беше идеално, но непрактично. Типично за израелската армия, редът на съвещанието бързо се разби на разгорещена тактическа дискусия. На чиновете не се обръщаше внимание, маниери просто нямаше. Офицерите станаха от местата си, разхождаха се из залата, събираха се на групи и се пръскаха, викаха високо предложения и предположения, поддържаха се един друг или спореха сгорещено.

— Той знае, че се извършва масивен лов за него — каза някой.

— Значи ще се опита да стои настрани. Ще използва нещо далекобойно — предположи друг.

— Ако е снайперска пушка, има шанс.

— Никога не е използвал подобно оръжие при операции — осведоми ги Ейтан.

— Винаги може да започне.

— Може да е „Стингър“ или „Стрела“.

— Няма начин. Те са с инфрачервено насочване. По-скоро ще улучи горещ камион.

— Пък и трудно би прекарал нещо подобно покрай нас.

— Тази вечер и фенерче няма да успее да прекара — заяви офицер от Сигурността.

— Цялата работа може да е операция за отвличане на вниманието.

— Не можем да рискуваме да мислим така.

— Когато ще говори, министър-председателят ще бъде ограден от три страни от горилите си. Така че копелето би могло да го повали само отпред, откъм Еврейския квартал.

— Добро предположение.

— Лошо! Хеликоптерът няма телохранители!

— Хеликоптерът ще прелети над върховете на дърветата откъм урвата — обади се един офицер от военновъздушните сили. — Така няма начин да го удари.

Цял час спориха мъжете и жените. Заемаха твърди позиции, после теориите им отиваха на боклука. Една група се качи на сцената и хората започнаха да сочат различни сгради върху голямата сателитна снимка. Драскаха отгоре й с маркери и клатеха яростно глави.

Ейтан и Баум седнаха зад голямата дървена маса. При тях дойдоха Романо, Очко, Бадаш и полковникът от парашутния батальон. Участваше и един морски капитан, тъй като в церемонията беше включена и рота морски командоси. Седмината мъже се потяха над карти и снимки, правеха списъци за проверка и отхвърляха повечето предложения, а после започваха отначало.

Накрая генерал Цамир се качи на сцената. Той плесна с ръце, за да се върнат всички по местата си. Бен-Цион тръгна да се качи при командира си, но той му махна да си остане на мястото.

— Така — започна високият сивокос офицер. — Изслушах повечето от аргументите ви. Мисля, че сме разчепкали тази операция колкото можем най-добре. Сега трябва да действаме и затова ще приемем следното, като не изключваме и се надяваме на блестящи импровизации. Ще сумирам.

Генералът вдигна ръка и започна да сгъва пръсти.

— Първо: повечето от нас са съгласни, че опитът ще бъде с оръжие от типа земя-земя. Второ: като се има предвид кордонът за охрана, най-вероятно е опитът да дойде отпред, откъм западния пръстен на площада, по време на обръщението на министър-председателя. Трето: всички сме на мнение, че Камил вече разбира, че гамбитът му с Карера е провален, така че той трябва да се опита да проникне сред нас маскиран и със съвсем противоположен образ на този на офицера от армията.

Генералът замълча, но никой не възрази. Не беше от уважение, а защото всички бяха съгласни с изводите му.

— И накрая, четвърто. — Той се обърна към Ейтан. — За съжаление, Екщайн, изглежда, ти си се превърнал в най-добрия експерт на света по отношение на Амар Камил. Ако е необходимо, помисли малко, а след това ти ще издадеш заповедите за деня.

Генералът скочи от сцената. Бележниците се появиха отново с готови моливи за писане. Ицик Бен-Цион се понаведе и сграбчи с ръка стиснатите си челюсти.

На Ейтан не му беше нужна и минута. Той вече беше взел решението.

— И така, колеги — започна той. — Ето какви са заповедите ми…

От бледото пустинно небе над Йерусалим нощта се спусна бързо като индигова завеса, непомрачена от облаци, които да закрият отблясъците на слънцето, потъващо в далечното Средиземно море. За повечето жители на Йерусалим вечерта донесе хладното, очаквано успокоение от горещия ден на отиващото си лято. За Ейтан падащият мастилен мрак беше като ледена слана. Той го наблюдаваше от парапетите на Еврейския квартал в Стария град. Чувстваше се като моряк, страдащ от морска болест, застанал върху напречната рея на главната мачта, за да наблюдава пурпурното кипене на задаващия се откъм хоризонта тайфун.

Той разтри ръцете си, за да отстрани тръпките, и погледна надолу към големия площад пред Западната стена. Огромната площ беше гладка като пода на древна открита гробница. Хиляди квадратни плочи йерусалимски гранит, полирани като метална палуба на самолетоносач. В центъра голям квадрат беше ограден с позлатени въжета, окачени върху черни метални стойки. Вътре покрай трите по-близки страни на квадрата върху редици метални поставки за оръжия блестяха автомати „Галил“, подредени в идеална симетрия, насочили смъртоносните си дула към небето. Зад всяка от поставките за оръжия имаше дървена маса, а върху всяка от масите — пирамида армейски библии, подвързани в тъмносиня кожа.

По-нататък беше издигната дървена сцена. Върху нея имаше полукръг от метални столове, върху които да се настанят важните гости. В центъра на сцената беше поставен нисък подиум, върху който малка лампа осветяваше катедра с единствен микрофон. Сцената беше заобиколена с израелски знамена и украса, които я правеха да прилича на торта по случай рожден ден на възрастен човек.

Под сцената и вляво от нея се чуваха какофонични звуци и тихо бумкане откъм друга група метални столове. Членовете на оркестъра на въоръжените сили на Израел, облечени в маслиненозелените си униформи и шапки с козирки в британски стил, продухваха студените си инструменти. Зад музикантите, издигаща се над тях и сцената, имаше временно издигната метална структура. Беше гигантска версия на сребърните парашутни крила на военновъздушния корпус на Израелската армия. Формата на парашута и крилете бяха обвити в напоен с керосин плат, както и еднометровите букви отдолу, които изписваха „По-бързи от орли, по-смели от лъвове“. Когато войниците се закълнат, този феникс ще пламне.

Докато Ейтан стоеше до високия парапет в западния край на площада, почти нищо не можеше да се скрие от погледа му. Вляво от него единственият вход за посетители, който идваше откъм арабския квартал, беше затворен от гранична полиция. Покрай високите парапети на старата Отоманска стена, която затваряше северната част на площада, в пълна бойна униформа патрулираха опитни парашутисти-десантчици, които се разхождаха между поставените прожектори, осветяващи площада под тях. Точно насреща през площада гигантските камъни на самата Западна стена се издигаха нагоре, за да се срещнат с плоския площад на „Харим ес Шариф“, святото за мюсюлманите място, където държавните власти не допускаха еврейски войници, за да се избягват сблъсъци между израелци и молещите се палестинци. В центъра на святата за мюсюлманите земя се издигаше огромният златен купол на „Храмът на скалата“, блеснал под звездите като частна обсерватория на милиардер.

Обикновено в основата на огромната вертикална стена, наричана още „Стената на плача“, се събират тълпи облечени в черно религиозни евреи, които се кланят и се молят, докосвайки свещените останки от Храма на цар Соломон, хора пишат бележки и ги поставят в древните каменни пукнатини. Тази нощ поради предстоящия военен ритуал при стената имаше само няколко възрастни мъже. Те седяха приведени над тежките дървени маси и четяха в спускащия се мрак от библиите си.

Вдясно от церемониалния анклав дълга и извита каменна рампа водеше от площада нагоре към покритата с каменна арка порта и към „Харим ес Шариф“. Поради политическата чувствителност по отношение на спорната територия тази порта се пазеше от група доверени израелски полицаи от арабски произход. Въпреки доверието към тях, те трикратно бяха предупредени, че не бива да допускат никого да премине през тази нощ от върха към площада. И за по-голяма сигурност, долната част на рампата се пазеше от още една група на граничната полиция.

Единствения открит вход към площада се намираше вдясно — през „Боклукчийската порта“ в южната част на откритата гробница. Там беше построен метален пропускателен пункт, подобно на стария граничен пост между Източен и Западен Берлин, през който дълъг поток посетители бавно преминаваше напред към мястото на церемонията.

Ейтан винаги ценеше посещенията си в Котела. Откакто сам се беше заклел тук преди петнадесет години като възторжен, недоспал и горд наборник, той смяташе това място за два пъти осветено. Въпреки огромните тълпи посетители тук винаги беше тихо. Площадът беше изпълнен само с шепота на молитвите, тихото обръщение на евреите, застанали близо до своя Бог. Той не беше религиозен, но Стената за него олицетворяваше сърцевината на историята на неговия народ. И макар да не идваше тук, за да се моли, това беше идеално място за размисъл, за преосмисляне и възприемане на причините за съществуването му.

Беше място за благочестие.

Храм и светиня.

Място за убиване.

— Нож едно, Нож едно, говори Вилица, край.

Пресекващият глас го стресна, вибриращ до дясното му слепоочие. Той извади миниатюрната радиостанция от задния си джоб.

— Тук е Нож, разбрано, говори — отговори той в малката черна кутийка.

— Ела. — Беше гласът на Бени, който го викаше долу на площада.

— Разбрано — каза Ейтан и прибра радиото. Пое си дълбоко дъх. Министър-председателят е на път. Той се огледа към стълбите, парапетите и покривите на Еврейския квартал. В сенките се виждаха силуетите на много фигури. Всички те бяха от АМАН, ДСС, полицията или Мосад. Снайпери, преследвачи, свързочници, стрелци с пистолети. Много от тях носеха очила за нощно виждане или имаха инфрачервени окуляри на оръжията си. Половината от тях наблюдаваха площада долу, а останалата половина се намираше из нишите и уличките на жилищния район сред къщите и извиващите се стени.

Ейтан тръгна надолу по широкото каменно стълбище, което води към площада. С всяка стъпка върху твърдия камък той губеше надежда, макар да се мъчеше да държи жива волята си.

Площадът се пълнеше с войници. Младите наборници се подреждаха в очакване в южния край за своя марш към славата.

Официалните лица и семействата на войниците чакаха чинно реда си да преминат през единствения вход. Процедурата беше бавна, тъй като съгласно заповедта на Ейтан всеки участник или посетител, включително официалните държавници и политици бяха получили през този ден специални, кодирани по цвят лични карти. При самата врата Очко седеше наведен над преносимия СКСК на Ябло. Данните за роднините на всеки наборник от парашутните войски и морските командоси бяха прехвърлени от базата данни на централния наборен център в Тел Ашомер и когато всеки от членовете на семействата пристигнеше, трябваше да каже името, адреса и рождената дата на войника, за когото идва. Ако информацията съвпаднеше с базата данни, на всички цивилни се издаваха цветни пропуски, които те трябваше да закачат върху дрехата си на гърдите.

До церемонията не беше допуснат нито един арабин — нито такива, които са израелски граждани, нито пък живеещите на Западния бряг. Въпреки това двойки цивилни агенти се разхождаха из събиращата се тълпа, като дискретно разпитваха всеки, който дори отдалеч напомняше с нещо фигурата на Камил.

Всички висши офицери бяха много доволни от предпазните мерки на Екщайн. Околността беше херметически затворена — би трябвало човек да притежава крила или шапка невидимка, за да проникне през черупката на сигурността.

Но Ейтан не беше спокоен. Чувстваше се като сляп слон, който се бори със скорпион.

Единствената останала му надежда беше, че въпреки доводите за противното, докато той не е убит и министър-председателят е в безопасност. Точно заради това той и Бени бяха прекарали целия следобед по улиците на Йерусалим. Бяха ходили напред-назад по най-оживените места, покрай претъпканите кафенета на улица „Бен Йеуда“. Ейтан напред, Бени на няколко крачки след него. Надяваха се, че Камил ще направи своя ход. Молеха се да не го прави.

Нищо. През целия изтощителен ден очакваха изстрели, които така и не избухнаха.

Но все още имаше макар и малък шанс манията на Амар Камил към Тони Екхард да го предизвика. Ейтан стигна до площада и зави надясно към ярко осветения район, който стоеше някак откъснат от събиращото се множество от хора. Под редица малки прожектори, поставени върху високи фотографски триножници, се намираше подвижният команден фургон „Шевролет“ на генерал Цамир. От покрива му стърчаха антени, а вътре радиостанциите пращяха с гласовете на отговорните офицери.

Обикновено колата би трябвало да е заобиколена от цял контингент помощници и офицери от разузнаването. Но сега на всички тях беше заповядано да стоят назад, извън кръглото езеро светлина, което блестеше върху полираните камъни.

Сред блестящото петно като церемониалмайстор върху голяма сцена стоеше сам Бени Баум. Вдигнал единия си крак върху бронята на командния фургон, той закриваше с длан очите си от ярката светлина и гледаше към издигащите се кули върху покривите на Еврейския квартал. Ейтан се приближи и застана до него. Двамата се спогледаха, но не се поздравиха. Застанали сега двамата сами под бяло-жълтите лъчи, те изглеждаха като приготвени за разстрел от огневи батальон жертви.

„Ето ни — беше посланието им. — Можеш да стреляш по нас.“

Трудно беше да накарат Цамир да се съгласи с това последно усилие за отклоняване на огъня, но в края на краищата той просто нямаше друг избор. Дълг на войниците му беше да защитят държавата от зло и ако подобна саможертва би могла да принуди терориста да се разкрие, нямаше логика да се противопоставя на това тактическо решение.

Кожата по гърдите на Ейтан беше настръхнала, а космите му изправени като от електрическа буря. Не можеше да стои повече от няколко секунди на едно място, но не излизаше от светлия кръг. Бени като че ли почти не дишаше.

Удар на цимбали накара сърцето на Ейтан да подскочи и той се извъртя към Стената. Оркестърът започна да свири химна на израелските въоръжени сили — марш в британски стил с много удари на чинели и барабани. Каретата на войниците тръгнаха в марш към подредените пирамиди с оръжия и масите с библии. Тълпата избухна в ръкопляскания.

Ейтан извърна глава на юг към вратата на крепостта, където друг шум се надигна с почти същата сила като ентусиазираното ръкопляскане на роднините на войниците. Над металния пропускателен пункт блесна ярка светлина и един хеликоптер „Бел“–212 на военновъздушните сили се издигна като гигантски, разярен стършел. Той мина над бариерите, наведе носа си напред и веднага кацна върху празното каменно каре, където със съскане горяха опознавателните лампи за кацане. Шейната му едва беше докоснала земята, когато две еднакви лимузини се насочиха напред и спряха от двете страни на хеликоптера. Вратите им се отвориха, светнаха куполи от светлини и групи от едри млади мъже в цивилни дрехи се приведоха под вятъра и въртящите се перки, докато от двете страни на хеликоптера започнаха да слизат пътниците. Невъзможно беше да се разбере в коя от колите е прибран министър-председателят. И двете коли потеглиха по различни маршрути, но се насочиха към мястото на церемонията.

Ейтан се опита да мисли. Маршируващият оркестър, гърмът от аплодисментите, виенето откъм хеликоптера. Невъзможно му беше да се концентрира. Запуши ушите си…

Високо над огромния площад пред Западната стена върху широкото било на Хълма на Храма се издига Куполът на Скалата, сред втори каменен площад, с площ повече от един квадратен километър. От трите си страни Хълмът е ограден с горички от високи дървета. В далечния източен край на този религиозен покрив — откъдето Мохамед се е издигнал на небето и върху който Авраам едва не принесъл в жертва Исаак — звуците от военната церемония бяха заглушени от разстоянието и вечерния вятър.

В този край на Хълма дебелата Отоманска стена се спускаше на четиридесет метра право надолу към тъмната долина под нея. Сухата урва беше необитаема, посипана с разпръснати, изпочупени надгробни паметници и изпопадали камъни от Хълма на маслините, който се издигаше високо в източната й страна.

В основата на стената на петдесетметрови интервали бяха разположени войници в пълно бойно снаряжение. Стената беше препятствие — непристъпна дъга от гигантски вертикално издигащи се каменни блокове, но армията нямаше намерение да рискува и да я остави неохранявана.

Повечето от самотните войници бяха нащрек. Но на всички им беше скучно.

Един от тях беше мъртъв.

Вратът му беше прерязан с един рязък замах с нож. Всъщност той изглеждаше жив, но заспал на поста си. Седеше на земята, опрял гръб в стената, поставил пушката си върху разкрачените крака с удобно отметната глава. Само отблизо можеха да се видят безжизнените очи, които издаваха състоянието му.

Амар Камил се изкатери. И този път не му бяха нужни въжета или питони. Между камъните имаше широки пукнатини, където можеше да се захваща. Подметките на бойните му обувки се забиваха в каменните пукнатини, а разперените пръсти намираха достатъчно места за захващане. Спортният сак висеше на гърба му, докато се издигаше бавно и безшумно в тъмнината. Почти не дишаше и не зацапваше с прах униформата на офицера, чието голо тяло вече изстиваше мъртво в една маслинена горичка близо до Витлеем.

Той се прехвърли през ръба на стената и скочи върху краката си. Скри се веднага зад едно дърво. Боядисаните му в черно къдрици блестяха под светлината на звездите. Свали спортния сак и бавно отвори ципа, като преди това постави кафявата барета на главата си под наклон над едното си око и ухо. Извади пистолета с приспособения в домашни условия заглушител, закрепен неподвижно към дулото. Беше примитивен, но в най-лошия случай щеше да изпълни поне три изстрела, с които да може да се защити. Пъхна го на гърба под колана над униформената си риза. Дълбоката рана от нож в гърба му гореше като огън и продължаваше да кърви, въпреки стегнатата превръзка с хирургическа лента. Той не й обърна внимание.

Накрая извади двете половини на РПГ-то, завинти ги една в друга и постави оръжието отново в сака. Вкарването на бойната ракета щеше да му отнеме само няколко секунди. Подаде глава иззад дървото.

Вдясно от него големият Храм на Скалата се издигаше сред великолепие и тишина. Тъй като молитвите за деня отдавна бяха приключили, там не се виждаше жива душа. Отпред се виждаше отворената каменна порта на Хълма на Храма. В другия край светлините от церемонията се издигаха към небето от огромния площад под Западната стена като в заключителна нощ на карнавала в Монако.

Оркестърът беше замлъкнал. Войниците трябва да са получили оръжията си, защото се чуваше ехото от заповедите за парада и тропането на стотици метални приклади по студените камъни.

Той се изправи, вдигна сака и тръгна. На Хълма не можеше да има евреи. Въпреки откритата омраза, която се изливаше отгоре им от всяка палестинска душа, те продължаваха да показват уважението си към мюсюлманските храмове. Това щеше да бъде фаталната им грешка.

Той вървеше. Спокойно, като че всичко му принадлежи. Като завоевател. Между него и далечния парапет над Западната стена двойка арабски полицаи разговаряха и пушеха. С това си държание светотатстваха пред светия храм, но Амар не се почувства обиден.

Вятърът духаше над големия площад, листата на евкалиптите шумоляха. Арабските полицаи се обърнаха към него. Изгледаха учудено високия израелски офицер.

Той продължи напред широко усмихнат.

Ейтан се опитваше да разсъждава. Главата го болеше от напрежение. Навсякъде наоколо му цареше хаос. Бръмчаха двигатели, хора ръкопляскаха, прикладите удряха камъните и заповедите отекваха от стените. Но нищо не се случваше.

Той се завъртя. Разглеждаше високите парапети, като се напрягаше да зърне нещо из сенките и формите над тях. Не беше възможно да се е излъгал и тук да не се случи съвсем нищо. Ако цялата му концепция се окаже смъртоносна глупост и Камил го изненада отново, като при това изпълни мисията си, Ейтан просто нямаше да го преживее. Започна да прекарва пръсти през косата си, молейки се да чуе изстрел. Почти му се искаше да го прониже куршум, за да му докаже, че не е луд.

Внезапно шума от церемонията замлъкна. Войниците бяха получили оръжията и библиите си. Един старшина им говореше. Изричаше думите на клетвата, след което попита дали са готови да се закълнат.

Трябваше да мисли. Всеки път се беше оказвал на една крачка зад Амар Камил. Сега трябваше да мисли като Амар Камил. Сега или никога той трябваше да се превърне в Амар Камил. Трябваше да изпревари собствените си мисли.

— Ани нишба!52 — Триста войници ревнаха ведно клетвата си с гръмовната младежка невинност, която накара камъните да затреперят под краката му.

И тогава разбра. Излъгал се беше. Мисълта, че министър-председателят е в безопасност, докато той е жив, е погрешна. Не, Камил иска Ейтан да бъде свидетел на последния му удар и да страда, също както беше страдал при смъртта на другарите си. Това щеше да е най-отмъстителният удар на Камил. Убийството на убиеца на брат му можеше и да почака. Вероятно до утре. Или след десет години!

През ума му мина светкавица. Ицик Бен-Цион е бил прав. Камил не е самоубиец и ако има намерение да убие министър-председателя и въпреки това да храни някаква надежда да се измъкне, има само една маскировка, която да възприеме за тази цел. Той трябва да е облечен като армейски офицер, защото в последвалото меле всеки друг, който се отдалечава от местопрестъплението, би бил съборен на земята от охраната като при лов на газели.

Войниците, оркестърът, офицерите, публиката. Сега всички бяха застинали в пълно мълчание. Ейтан извърна глава. В предната част на сцената с официалните лица, зад катедрата, се беше събрала малка група. Беше полукръг от гиганти, всички над два метра високи. Всички стояха неспокойно, наблюдаваха, въртяха очи. Горилите на министър-председателя.

Дребният мъж стъпи върху ниския дървен подиум. Възрастната му посивяла глава навлезе в кръга светлина над катедрата. Сребристата му вратовръзка блесна. Той се изкашля, усмихна се и започна да говори.

Ейтан се обърна към Еврейския квартал. Сега. Щеше да се случи сега. Тръгна напред като привлечен от кръга светлина. После спря. Всички очакваха изстрелът да дойде отпред. Не! Ще бъде точно обратното. Винаги обратното на онова, което очакват.

Той чу един глас, пукане на радиостанция откъм командния фургон на Цамир. Част от изречение.

— … войникът е мъртъв. Току-що го намерихме в основата на източната стена на града. Край.

Ейтан хукна отново към светлината с отворена за вик уста. Баум го нямаше.

Той вдигна ръце и се завъртя лудо, търсейки. Очите му зърнаха движението. Върху рампата, водеща към Храма на Хълма. Бени спринтираше като бик. Сам.

Ейтан хукна. Измъкна радиостанцията от джоба си.

— Камила едно, Камила едно — изкряска той. — Говори Нож, обади се.

Арабските полицаи на Хълма бяха в същия радиообхват. Те не отговориха.

Той тичаше слепешком, задъхан още преди да тръгне. Не можа да извика на охраната от гранични войски, когато мина покрай хората. Коляното му гореше от болка, докато спринтираше нагоре по наклона на рампата.

На върха малката вратичка към Мароканската порта беше отворена. Той притича през нея върху широкия площад на Хълма. Сърцето му се блъскаше, подскачаше да изскочи от устата му, когато видя свитите тела, строполили се едно върху друго като Ромео и Жулиета.

Чу остра кашлица вляво от себе си и хукна нататък. Изпусна радиото и то се пръсна на парчета по камъните на Хълма, докато измъкваше пистолета си и го насочваше.

Там, където Хълмът свършваше при горната част на Западната стена, земята беше засенчена под дълга, правоъгълна сянка. Втора, подкрепяща стена с височина два метра и водеща към втори широк парапет се издигаше от тъмнината. В основата й седеше някаква фигура.

Ейтан хукна към стената и се приведе. Опипваше пътя с протегнатата си лява ръка, като оставяше потни следи по камъните. Баум седеше там, дишаше бавно, опрял глава върху студените камъни, притиснал ръка към корема си. Река от кръв извираше между пръстите му и се събираше в скута. Вече започваше да изтича от езерцето там върху камъните. Напрегнатото лице блестеше бяло като луна при пълнолуние.

Ейтан се приближи, стиснал зъби в ужасна гримаса. Когато го приближи, Бени бавно обърна глава. Върху лицето на Баум нямаше следа от болка, но очите му бяха като стъклени. Изглеждаше изморен, смачкан, почти готов да се предаде.

Той вдигна бавно дясната си ръка изпод крака си и когато капитанът се приближи, Бени стисна ръката му с последните остатъци от силата си. Отвори уста и Ейтан се наведе към лицето му.

— Той е много по-бърз от теб, Ейтан — прошепна Бени. — Но ти можеш да го победиш. Ти можеш.

Ейтан се опита да каже нещо. Не можа. Нямаше време за разговори. Той дръпна ръка и погледна нагоре. Стената беше висока. Твърде висока. Сведе поглед към Баум, вдигна десния си крак и стъпи върху рамото на Бени. Баум бързо вдигна ръка и стисна с пръсти глезена на Ейтан, за да го стабилизира.

С едно бързо движение Ейтан се хвърли нагоре и падна по корем върху горната част на широката стена. Държеше напред пистолета си и се хвана с лявата ръка, за да може да вдигне краката си отгоре. После се превъртя и се изправи.

Амар Камил чакаше. Стоеше само на два метра от него с гръб към ниския парапет на Западната стена. Светлините очертаваха като с ореол силуета му. Беше облечен в бойна униформа на капитан от парашутните десантни войски. Трите бронзови ивици блестяха върху пагоните му, сребърните парашутни криле на значката бяха като светло петно върху гърдите му. Кафявата барета беше елегантно наклонена над дясната вежда, като че се е научил да носи тази униформа по рождение.

До краката на Камил лежеше празна, смачкана спортна чанта. До нея върху ръба на стената блестеше мълчаливата черна тръба на РПГ. Грозната бойна глава беше заредена, капачката на взривателя — свалена. Ударникът беше изтеглен и готов да удари.

Въпреки всичко това на Ейтан му беше трудно да осмисли видяното. Камил толкова много приличаше на израелец с идеалната си униформа и леко разкрачените крака в кафявите военни боти, че на Ейтан му беше трудно да си представи, че това е човекът, който участва във всичките му кошмари. Толкова спокоен, толкова сигурен.

Само дето беше насочил пистолет със заглушител право в лицето на Ейтан.

Ейтан се беше смръзнал полуприведен. Дъхът му излизаше като вълни от втечнен газ, пулсът се беше качил в гърлото му. Той гледаше неподвижен към лицето в сянката и само очите му блестяха като на пантера. Тялото на Камил помръдна заедно с дулото на заглушителя, което се наклони бързо на два пъти към земята.

Ейтан се наведе бавно, като че се намираше под вода. С очи, втренчени в лицето на Камил, той наведе браунинга си към камъните. Въпреки всичко искаше да опита, макар да знаеше, че ако ръката му трепне за миг, ще бъде блъснат от стената върху скута на Баум.

Надигна се отново, без оръжието. Леко се извърна и застана точно пред врага. Краката му трепереха от притока на кръв и адреналин.

Отнякъде чу стъпки, но те бяха много далеч. Нямаше да стигнат навреме. Чу друг звук — далечен глас, с леко металически тембър. Речта отекваше откъм големия затворен площад отдолу.

Почувства движението на тялото си напред, въпреки разума, който се опитваше да го спре. Но тялото на Камил не трепна.

— Не бой се, господин Екхард — изрече гласът на идеален, спокоен иврит. — Ти само ще трябва да видиш убийството на вашия министър-председател. А после аз ще те убия така, както ти уби брат ми.

Пистолетът със заглушител започна да се измества надолу, съвсем леко изменяйки траекторията. Той щеше да стреля в Ейтан. Но не и да го убие. Не още. Просто искаше да го обездвижи, за да може после да се изправи върху стената и да стреля с РПГ-то, хвърляйки отново двата народа в мрака на племенната мъст. Щеше да стреля в краката на Ейтан. В краката.

— Ти уби Джамайел. — Ейтан се учуди, че е намерил глас. Хриплив и прегракнал като че от ужас. — Ти уби собствения си брат. — Той премести десния си крак напред, като почти го влачеше. — Ти го използва като жертвено агне. А аз бях само ръката на Аллах, който те наказа.

Улучи право в целта. Камил вдигна глава. Очите му се бяха присвили до горящи цепнатини, а по лицето му бликна ярост. В тази жизненоважна милисекунда той вдигна пистолета, за да стреля в главата на Ейтан, а Ейтан извърши единственото, което можеше. Единственото движение от крав-мага, което се беше научил да използва сравнително добре.

Скочи с левия крак напред, изхвърли лявата ръка напред и нагоре, хвана заглушителя, и се дръпна встрани, когато той гръмна близо до лицето му. Изкрещя, докато удряше с десния си юмрук, но Камил дръпна глава и ударът не улучи. Усети силен удар в коляното си, но продължаваше да държи пистолета. В тази частица от секундата разбра, че няма да успее да завърши движението, няма да може да обърне пистолета и да го използва срещу Камил. Една разтворена длан го удари през лицето, докато се извиваше наляво с всичката си сила, хвана и с дясната си ръка пистолета, дръпна го рязко от ръката на Камил и го хвърли надалеч в нощта.

За миг от секундата двамата останаха един срещу друг с празни ръце. Но силите им не бяха равни. Ейтан извърши немислимото.

Докато очите на Камил изпъкваха от ужас, Ейтан изкрещя името на Симона, хвърли се напред, сграбчи жестоката си съдба в прегръдка на омраза и я понесе заедно със себе си отвъд парапета, с дълъг, отекващ писък надолу, към далечния каменен площад…

20.Болницата „Хадаса“Една седмица по-късно

Стените на коридора във военното крило не бяха нито бели, нито зелени. Имаха онзи цвят на горчица и на стара, набръчкана кожа, отдавна забравила младежкия си тен. Подовете на коридорите бяха тъмни и шарени като гърбовете на речни саламандри, плочките подредени без фуги, за да не трополят колелата на носилките по тях. Тези подове бяха чисти, измити и подсушени както всеки ден преди залез, макар че прозорците бяха оставени отворени за полъха откъм далечното Средиземно море. Той носеше невидими прашинки, които до вечерта покриваха плочите.

Тук беше отделеното военно крило на болницата, но и нещо повече. Това беше охраняваната част на военното крило. За да влезе човек, му бяха необходими куп пропуски и разрешения. Тук не се допускаха репортери, фотографи, продавачи на сладкиши или вестници. Никакви цивилни освен роднините, на които е издадено специално разрешение, докторите и сестрите, които всички бяха офицери от запаса. Тук никога нямаше много хора, независимо дали навън е спокойно или има национална криза — война, терористична атака или трагичен транспортен инцидент.

Намираше се на последния етаж в северозападната сграда на „Хадаса“, която е далеч от центъра на Йерусалим и се издига над полегатите долини на Ейн Керем, оградена от високи върхове, обрасли с борови гори. Вятърът тук винаги миришеше на бор, а при залез старите жълтеникави стени и плочи на коридора блестяха в оранжево-розово като зърната на летни нарове.

Бени Баум се движеше бавно по коридора, обул чифт стари кожени сандали, чиито подметки не се отделяха от пода. С лявата си ръка стискаше ластика на увисналите панталони на пижамата си. С дясната държеше сребристия прът на поставка за системи, чиито метални колела скърцаха, докато я буташе до себе си като извънземен домашен любимец. Тръбичката от висящата система с глюкоза се спускаше към рамото му, а през отворената предница на пижамата му се виждаше широката, чисто бяла като гъши пух превръзка върху корема му.

Главата му беше ниско наведена в болезнено усилие. По голямото му плешиво чело бяха избили капки пот. Едва влачеше краката си.

Докато вървеше, си мислеше, че може би е трябвало да бъде по-внимателен към Ейтан Екщайн. Чудеше се дали, ако е било възможно да се ограничи, собственото му влияние върху младия мъж би останало нереализирано. Но разбираше, че постъпката на Ейтан е била в резултат на собствената му воля. Кой би могъл да си представи, че има такова сърце, което би избрало подобна отчаяна постъпка за край на живота си? Бени разбираше, че дори и в собствената си буйна младост той никога не би го направил.

Но, обеща си той, следващия път, ако изобщо има тази възможност, ще наблюдава по-отблизо неочаквания и спонтанен героизъм на по-младите.

Той спря и докосна болезненото място, откъдето беше изваден куршумът. Още не беше зараснало, но той нямаше търпение да се измъкне от тихата, ужасна болница.

Вдигна поглед и примижа към дългия коридор. В другия край трима мъже приближаваха стаята на сестрите. Един висок мъж в униформа носеше букет цветя. Другите двама бяха мускулести, изпъчени, с тъмни очила. Млади момчета в цивилни дрехи.

Ицик Бен-Цион и двама от охраната му.

Бени се разбърза напред, за да стигне стаята преди полковника. Започна да влачи по-бързо крака, заобиколи стола в коридора, на който седеше Мошико с пистолет в скута и четеше поредния роман на Греъм Грийн. Баум бутна вратата и влезе.

— Принца на мрака ни идва на посещение — обяви той.

Ейтан погледна откъм леглото си и изпъшка. Неприятен звук, като че му е замирисало на пръдня. Той лежеше по гръб, изпънат върху голямо легло с хидравлични системи до отсрещния прозорец. По-скоро приличаше на жертва от пожар. Чаршафите му бяха колосани и снежнобели. И двете му ръце бяха вдигнати към тавана, закрепени към метални стойки и обвити с дебел гипс. Носеше пижама с бял панталон и цялото му тяло беше омотано в бели бинтове. Главата му също беше превързана над веждите, макар и само челото, а косата му стърчеше отгоре, придавайки на лицето мъчителното изражение на пилот-камикадзе.

При краката на леглото седеше Симона върху зелен стол с облегалки и за ръцете. Носеше джинси, които вече отесняваха и затова горното им копче беше разкопчано, а отгоре широката розова блуза го прикриваше. Тя плетеше мъничък пуловер от жълта памучна прежда. Израелските жени предпочитат да не знаят предварително пола на бебето и затова не ходят да го гледат на видеозон, ако не е жизнено необходимо поради други причини.

Тя разбра предупреждението и погледна Бени.

— Лоша работа. А тъкмо започваше толкова приятна вечер — каза тя. После погледна Ейтан и се усмихна. Той надигна глава от възглавницата, за да отвърне на усмивката й.

— Искаш ли да те повдигна? — попита го Симона.

— Не. Само ме покрий презглава с чаршаф и се престори, че съм умрял.

Болките му бяха намалели до тъпо неудобство. Лекарствата, които капеха в ръцете, му помагаха за това, макар болките понякога да го изненадваха, заливащи го като вълни от всички посоки на неподвижното му тяло.

Продължаваше да се учудва, както и всички, че е оживял от падането. През онези последни две секунди на двадесетметровото падане през ума му не беше минала и мисъл за някакво бъдеще. Пред очите му не беше преминала приключенската история на краткия му живот. Виждаше само лицето на Симона пред стиснатите си клепачи.

Бяха паднали заедно върху една от големите дървени маси за молитви в основата на стената. Направиха я на парчета. Камил падна на гръб, притиснат между Ейтан, дървото и камъка отдолу. Счупи гръбнака и врата си. Умря на място.

Но тялото на Камил и собствените издадени напред лакти на Ейтан бяха спасили капитана от смъртоносно нараняване. Въпреки това ръцете му бяха изпочупени на много места, имаше шест счупени ребра и челото му се беше разцепило като разрязан грейпфрут.

От друга страна, кракът му досега не беше се чувствал толкова добре.

Първите пристигнали на кървавата сцена — членове на военния оркестър — в началото не знаеха какво да направят. В онези първи секунди, преди тълпата от силите за охрана да пристигне тичешком през площада, на тях им се беше сторило, че някой луд е понесъл със себе си капитан от парашутистите в самоубийствен скок от Западната стена.

Което всъщност си беше доста близо до истината.

След осемчасова операция и още тринадесет часа в тъмните дебри на несъзнателния сън Ейтан беше дошъл в съзнание. Още с първите си думи излъга Симона. Каза й само, че се е нахвърлил върху Камил и двамата паднали от Стената. Ако й беше разкрил истината, тя би изпаднала в ярост и затова той реши да я задържи за себе си. И за Бени Баум.

Дори и когато министър-председателят дойде да го посети, пеейки оди за Смелия Еврейски Воин, Ейтан си остана затворен. Кървавите спомени, преплетени с операция „Флейта“ не му позволяваха да се надува от радост.

— Направих го само за да си спечеля бойната премия — каза тихо той. Забележката му предизвика взрив от смях в стаята, пълна с офицери и политици. Но Ейтан не се присъедини към смеха им…

— Може би трябва да си тръгна? — Гласът се чу откъм ъгъла на стаята, където тихо седеше Франси Колн, зачетена в някакво списание. Изглеждаше много красива без провисналите си оперативни дрехи. Дългата й кестенява коса беше чиста и хваната на конска опашка, контактните лещи я бяха освободили от обикновените очила, а кожата й беше загоряла красиво от египетското слънце.

— Да не си посмяла да мръднеш — изръмжа Ейтан. Освен Баум, Франси беше единственият член на екипа му, останал жив след ужаса. Единствената, която беше успял да спаси. Тя беше живото доказателство, че всичко преживяно не е било напразно. — Ще си стоиш на мястото — каза той. — Нощ и ден, докато не изляза оттук.

Тя му се усмихна.

— Здравейте! — Ицик Бен-Цион влетя в стаята с безвкусен букет цветя, по-подходящ за погребение на мафиот. — Моите воини!

Баум вече седеше на леглото си и пушеше цигара. Той погледна Бен-Цион, а после дръпна някаква книга върху скута си и запрелиства страниците. Никой друг не отвърна на войнствения поздрав на полковника. Ейтан извърна глава да го погледне, но Симона продължи да плете, а Франси само скръсти ръце на гърдите си.

Двамата телохранители на Бен-Цион се намръщиха като ядосани кралски царедворци. Но Ицик не се обиди. Нищо не можеше да развали веселото му настроение, защото, както беше обещал предварително, той беше получил всички похвали за хващането и смъртта на Амар Камил.

— Е? — Ицик постави цветята във вазата върху количката за храна при краката на леглото на Баум. Водата преля и измокри чаршафите на Бени. Баум извърна глава и изгледа мокрото петно. — Как е моят капитан? Или може би трябва да кажа майор?

Ейтан не се хвана на въдицата. Симона вдигна поглед от плетката си.

— Колко? — попита тя.

— Извинете, мадам? — Ицик наведе глава към нея с широка усмивка върху устните си.

— Колко получава един майор?

Полковникът се изсмя.

— Говори като истинска бъдеща майка — каза той. — Ами всичко е въпрос на договаряне, разбира се. — Той се извърна, за да може да вижда Ейтан и Бени едновременно. — Моите поздравления, господа. Всички са възхитени. Медиите ме преследват за имена, но аз естествено продължавам да ги лъжа. ЛаАДам.

Той използва съкращението за отказ, предпочитано за отговор пред медиите: „Ло аю а-дварим ми-олам — такова нещо не се е случвало.“

Той изчака някаква реакция, някакво пропукване на леда. Когато не я получи, продължи да говори.

— Екщайн — избумтя гласът му. — Наказанието ти е отменено…

— С пълно обезщетение — веднага го прекъсна Симона.

— Да, разбира се.

— И премия.

Ицик отново се засмя.

— И премия.

— За Бени също, доколкото разбирам — продължи Симона.

Ицик погледна Ейтан и размаха пръст към Симона.

— Много е хитра — смигна той.

— Имаш късмет, че жената на Бени не е тук — предупреди го Симона.

— Голям късмет — съгласи се Бени, все така с лице към книгата си.

Ицик се поизкашля.

— Така де, Екщайн. Естествено пълно възстановяване. Освен това, ако искаш, можеш да заемеш длъжността началник на отдела по обучение. Как мислиш?

Ейтан не каза нищо. Той само гледаше Бен-Цион и потропваше с пръстите на дясната си ръка по металната изпъваща шина.

— Е, можеш да си помислиш. — Ицик започна да чувства неудобство сред тази ледена атмосфера. Огледа се. — Е, значи всички сте добре…

Сега всички извърнаха лица и го загледаха с очакване.

Полковникът погледна часовника си. Измърмори нещо за връщане на работа. После пристъпи към леглото на Ейтан, като търсеше място, където да постави ръката си. Намери го върху бедрото на Ейтан — единственото, явно незасегнато място от тялото му. Той стисна мускула, наведе се ниско и заговори конспиративно:

— Поне веднъж да убиеш човека, когото трябва, Екщайн.

Той потупа силно крака и като се засмя на собствената си шега, се обърна, за да тръгне към вратата.

— Не, Ицик — обади се зад гърба му Ейтан и полковникът спря. Обърна се. — Ако бях направил това, което каза, ти щеше да си мъртъв. И ако не уважиш сделката ми с Жорж Масуд, ще бъдеш, така да знаеш.

Ицик и двамата му телохранители останаха замръзнали на местата си със зяпнали уста. Лицето на полковника потъмня, замисли се. Цялото му самодоволство изчезна. Мислеше за оценката на капитана си и стойността на заплахата му.

После леко кимна с глава, обърна се и си тръгна. За пръв път, без да каже дума.