Шест гроба преди Мюнхен

ОСМА ГЛАВА

През следващите два часа Рогън обикаляше по берлинските улици. Проверяваше нарядко дали в багажника влиза въздух през тънките гумени тръбички. Така даваше време на Розали да изиграе своята роля. Нейната задача беше да слезе в балната зала на хотела, за да пие шампанско, да флиртува и да приема поканите за танц от копнеещи за женска компания мъже. Всеки трябваше да запомни, че дълго е била там, за да има тя алиби.

Малко преди полунощ Рогън дръпна закачената за волана жица. В багажника вече влизаше не въздух, а въглероден окис. След не повече от половин час Ерик и Ханс Фрайзлинг щяха да умрат. Той подкара към централната гара на Берлин.

Но не бе изминал четвърт час, когато Рогън спря внезапно. Искаше да им отнеме живота, както те се опитаха да го убият в мюнхенската Съдебна палата — без да са предупредени, докато още имат надежда да си върнат свободата. Искаше да ги унищожи като добичета, но откри, че тази мисъл е непоносима…

Излезе от колата, заобиколи и потропа по багажника.

— Ханс! Ерик!

Не знаеше защо се обърна към тях с имената им, все едно се бяха сприятелили наистина. Пак им подвикна тихо, но настойчиво. Реши да ги предупреди, че потъват във вечния мрак на смъртта, за да подготвят душите си — ако още ги имаха, — да кажат каквито молитви им дойдат наум, преди да пропаднат завинаги в бездната. Потропа още по-силно по багажника, но отвътре не се чуваше нито звук.

Изведнъж той проумя какво се е случило. Опиатът ги бе омаломощил достатъчно, за да умрат за броени минути след спирането на кислорода. За да е сигурен, че не се опитват да му изиграят последния си номер, Рогън отвори капака.

Да, те бяха зли твари и светът нямаше да загуби нищо с кончината им, но в малкото оставащи им мигове у тях бе проблеснала някаква бледа искрица на човешкото. В агонията си братята се бяха вкопчили един в друг за предсмъртна прегръдка. По лицата им не бе останала и следа от хитрост и коварство.

Рогън се вторачи задълго в тях. Укоряваше се, че им позволи да умрат заедно — по неволя прояви милост към тях.

Заключи багажника и продължи към гарата. Навлезе във внушителния паркинг, запълнен с хиляди автомобили, и спря там, където очакваше винаги да има коли — близо до източния вход на гарата. Излезе, затвори спокойно вратата и тръгна пеш към хотела. Пусна ключовете през първата решетка на канализацията, която зърна.

Върна се чак към три сутринта.

Розали будуваше и го чакаше. Донесе му веднага чаша вода, за да преглътне поредната доза лекарства. Въпреки че ги изпи, Майкъл усещаше все по-силното блъскане на кръвта в главата си. Познатият болнаво-сладникав вкус се появи в устата му, после го завъртя страховит унес и съзнанието му изключи…