Шест гроба преди Мюнхен

ДЕВЕТА ГЛАВА

Чак след три дни Майкъл Рогън осъзна къде се намира. Още беше в хотела, проснат на леглото си, но в спалнята се долавяше дъх на болница.

Розали беше наблизо и веднага се наведе към него, щом видя, че е буден. Над рамото й надничаше брадат мъж с доста сприхаво изражение.

— Аха — остро прозвуча гласът на лекаря, — най-после решихте да се завърнете при нас. Да, късметлия сте, не мога да отрека. Значи сега имам възможността да ви убедя, че трябва да бъдете преместен в болница.

Рогън завъртя глава.

— Добре съм си и тук. Просто ми напишете рецепта за моите лекарства, защото са на привършване. В никоя болница на света няма да ми помогнат.

Лекарят намести очилата на носа си и се почеса по късата брадичка.

Въпреки опитите да си придаде внушителен вид, той беше още млад и видимо се смущаваше от присъствието на красивата Розали.

Обърна се към нея със свадлив тон:

— В такъв случай осигурете на този несговорчив човек пълно спокойствие. Очевидно е, че страда от нервно изтощение. Необходимо е да бъде опазен от всякакви вълнения поне две седмици. Надявам се, че ме разбрахте.

Лекарят сърдито откъсна рецептата и я тикна в ръката й, но в този миг някой почука на вратата и Розали отиде да отвори.

Влезе Бейли, агентът от американското разузнаване, придружен от двама немци. Намръщеното му лице изглеждаше още по-тясно от свитите вежди.

— Къде е твоето приятелче? — сопна се той на Розали.

Тя кимна безмълвно към вратата на спалнята. Тримата тръгнаха натам и Розали също се намръщи.

— Той е болен.

Никой от тримата дори не забави крачка. Бейли не показа да е изненадан, че заварва Рогън в това състояние, но не прояви никакво съчувствие. Взря се в него и изрече троснато:

— Значи взе, че го направи.

— Какво съм направил? — невинно се учуди Рогън. Сега се чувстваше по-добре, можеше да се усмихне широко на Бейли.

— Я не ме будалкай! — ядоса се агентът. — Братя Фрайзлинг изчезнаха. Все едно се изпариха. Бензиностанцията е затворена, всички техни вещи са си в жилищата им, от банковите им сметки не е теглено нищо през последните дни. А това означава само едно — двамата са мъртви.

— Не е единственото възможно обяснение — спокойно възрази Рогън.

Бейли махна с ръка от досада.

— Както и да е, налага се да отговориш на някои въпроси. Господата с мен са от германската полиция. Хайде, обличай се, ще те отведат в централното управление за разпит.

Младият лекар се намеси гневно и безпрекословно:

— Този човек не може да бъде местен никъде!

Единият немски полицай му подхвърли:

— Ще бъде жалко да прахосате толкова години в медицинския институт, ако неочаквано бъдете лишен от правото да упражнявате лекарската професия…

Вместо обаче да уплаши лекаря, успя само да го разяри.

— Ако принудите моя пациент да дойде с вас, можете да причините смъртта му. И тогава лично ще внеса в прокуратурата искане да бъдете обвинени в убийство поради престъпна небрежност.

Изумени от неотстъпчивостта му, германските детективи не се обадиха повече.

Бейли се взря недоволно в лекаря и попита:

— Как се казвате?

Лекарят се поклони официално, като дори леко щракна с токовете на подметките си.

— Тулман. На вашите услуги. А вие кой сте, уважаеми господине?

Агентът се опита да му наложи волята си с тежък поглед, после присмехулно наподоби поклона, обувките му тропнаха още по-силно по пода.

— Аз съм Бейли. Искам да знаете, че въпреки всичко ще заведем този човек в полицията.

Лекарят го изгледа с пренебрежение.

— И с боси пети ще щракна токове по-добре от вас. Глупаво е да се държите като пруски аристократ тъкмо в нашата страна, имаме богат опит с тях. Както и да е… Забранявам ви да местите пациента, защото заболяването му е сериозно. Подобни действия ще застрашат опасно здравето му. И не мисля, че можете да си позволите оглушки спрямо моето предупреждение.

Майкъл виждаше колко са озадачени и тримата. Самият той се чудеше защо лекарят рискува толкова заради него.

Бейли промърмори заядливо:

— А дали ще го убия, ако се опитам да му задам два-три въпроса тук и сега?

— Не, но най-вероятно ще изтощите силите му твърде бързо.

Бейли подкани с нетърпелив жест лекаря да млъкне и пак се обърна към Рогън.

— Ще анулират визата ти за пребиваване в Германия, погрижих се за това. Не ме засяга какво ще правиш в друга държава, но искам да се махнеш от моята територия. Не си и помисляй да се върнеш с фалшиви документи. Докато си в Европа, ще те държим под око. Благодари се на лекаря, че ти опази задника…

Бейли излезе с двамата полицаи и Розали затвори вратата на апартамента зад тях.

Майкъл се ухили на младия лекар.

— Истина ли е, че не бива да бъда местен оттук?

Лекарят поглади късата си брадичка.

— Разбира се. Но нищо не пречи вие сам да напуснете това място, защото така няма да преживеете силен стрес — добави той също засмян. — Омразно ми е да гледам как здравеняци, особено ченгета, тормозят болни хора. Не знам какво правите, но във всеки случай съм на ваша страна.

Розали го изпрати с благодарност, върна се и седна на леглото. Майкъл хвана ръката й.

— Още ли искаш да останеш с мен? — попита я той и Розали кимна. — Тогава събери багажа. Заминаваме за Мюнхен. Искам да се срещна с Клаус фон Остен преди другите двама. Той е най-важният.

Розали доближи лицето си към неговото.

— Те все пак ще те довършат след толкова години…

Майкъл я целуна.

— Затова ще се погрижа първо за фон Остен. Искам да знам, че съм приключил с него. Не ми е толкова противно да си мисля, че другите двама може да се отърват. — Побутна я лекичко. — Хайде, заеми се с багажа.

Заминаха за Мюнхен с първия сутрешен полет и се настаниха в малък пансион. Майкъл се надяваше, че поне там ще имат шанса да останат незабелязани за известно време. Знаеше, че Бейли и германската полиция ще го издирят рано или късно, но разчиташе, че дотогава ще е свършил с опасните си занимания и ще е напуснал страната.

Нае малък опел, а Розали отиде в библиотеката да потърси вестникарски материали за фон Остен и да научи домашния му адрес.

Срещнаха се за вечеря и се оказа, че Розали е научила всичко необходимо. Сега Клаус фон Остен заемаше най-високия съдийски пост в Мюнхен. В младостта си е бил същински прахосник и гуляйджия, защото е можел да си го позволи като потомък на известна аристократична фамилия, свързана с британското кралско семейство. И макар че е бил офицер от германската армия през войната, нямаше никакви данни някога да е членувал в нацистката партия. В самия край на войната е бил ранен тежко и това като че го е преобразило на вече солидната възраст четиридесет и три години.

Върнал се към професията си — все пак успял на младини да завърши право — и не след дълго бил признат за един от най-способните юристи в Германия. Скоро се изявил и на политическата арена с умерени позиции на убеден поддръжник на американското присъствие и господство в Европа. Мнозина наблюдатели му предричали още по-бляскаво бъдеще, не било изключено дори някой ден да стане канцлер на Западна Германия. Имал подкрепата и на местните индустриалци, и на американските окупационни власти, а великолепната дарба на оратор му осигурявала влияние дори в опърничавите профсъюзи.

Рогън кимаше навъсено.

— Точно такъв си е, да — има направо вълшебен глас, винаги звучи адски искрено. Ама че гадняр, заличил е всички следи…

Розали попита неспокойно:

— Убеден ли си, че това е човекът, когото търсиш?

— Не може да не е той. Как иначе да си обясня, че и Ерик, и Ханс написаха името му? — Майкъл поумува. — Ще отидем в дома му веднага. Видя ли лицето му, ще го позная, колкото и да се е променил. Но аз и без това не се съмнявам, че намерихме когото трябва. Онзи имаше обноските на аристократ, не се преструваше.

С помощта на карта на града стигнаха до домашния му адрес. Домът на фон Остен беше разположен в предградие, където живееха видни особи — беше потискащо внушителен с размерите си. Изкачиха стъпалата към огромния параден вход. Дървеното чукало беше оформено като глиганска глава. Рогън удари силно с него два пъти.

След минута вратата се отвори и пред тях застана иконом, сякаш появил се от времената на кайзерова Германия, шкембест и със запечатана на лицето усмивка на подмазвач. Гласът му обаче беше леден.

— С какво мога да ви бъда полезен, майн хер?

— Търсим господин Клаус фон Остен — безстрастно изрече Рогън. — Търсим го по въпрос, който е поверителен. Просто му предайте, че ни изпраща Ерик Фрайзлинг.

Гласът на иконома омекна малко. Очевидно фамилията Фрайзлинг му беше известна.

— Жалко, но съдия фон Остен и семейството му са на почивка в Швейцария. След това плановете им включват пътуване до Швеция и Норвегия, а накрая ще гостуват и във Великобритания. Ще отсъстват от страната почти месец.

— Наистина жалко… — прошепна Рогън и попита: — Можете ли да ни дадете адреса, където са отседнали?

Червендалестото лице на иконома се нагъна от усмивката.

— Не. Съдия фон Остен може да бъде потърсен само по официалните канали. Желаете ли да оставите съобщение?

— Не — завъртя глава Рогън и двамата с Розали се върнаха в колата.

Чак когато седнаха в стаята си, момичето промълви:

— Какво ще правиш сега?

— Принуден съм да рискувам — бавно отвърна Майкъл. — Ще замина за Сицилия, за да търся Генко Бари. Ако имам сполука, ще отида и в Будапеща, за да си опитам късмета с Вента Пайерски.

— Нали Бейли каза, че ще анулират входната ти виза за Германия?

— И аз съм бил в шпионския занаят — сухо й напомни Рогън. — Ще измисля как да се сдобия с фалшив паспорт или с фалшива виза. А ако Бейли продължава да ме настъпва по петите, може и да забравя, че сме сънародници…

— Ами аз? — престраши се Розали.

Мълчанието на Рогън се проточи.

— Ще уредя от тукашна банка да ти изплащат достатъчно пари всеки месец, за да нямаш никакви затруднения. С тази сметка няма да има проблеми, каквото и да ме сполети…

— Не искаш ли да дойда с тебе?

— Не мога да го допусна. Нали трябва да получиш задграничен паспорт? Ако си навсякъде с мен, немислимо е да се отърва от Бейли.

— Тогава ще те чакам в Мюнхен — предложи тя.

— Добре. Но трябва да свикнеш с мисълта, че може и да не ме видиш повече. Шансът да се разправя с всички е едно на милион. А докопам ли фон Остен, няма съмнение, че ще ми закопчаят белезниците.

Тя бавно отпусна глава на рамото му.

— Не ме интересува. Само ми позволи да те чакам. Моля те!

Той погали русата й коса.

— Разбира се, защо не… А ти ще изпълниш ли една моя молба?

Момичето кимна.

— Разглеждах картата… — запъна се Майкъл. — Можем да стигнем с кола до Бублингсхаузен за четири часа. Според мен ще бъде добре за тебе, ако видиш пак родното си място. Готова ли си да се върнеш там?

Цялото й тяло се скова от ужас.

— Не!

Майкъл я притисна до себе си.

— Само ще минем набързо с кола през градчето. Ще го видиш каквото е сега. И може би вече няма да остане толкова ясно в паметта ти какво е било… тогава. Може би спомените ще избледнеят. Опитай. Обещавам ти, няма да се бавим в Бублингсхаузен. Не помниш ли какво ми разказа? Първите ти думи към онзи лекар са били, че искаш да си отидеш у дома.

Розали замря.

— Добре, да отидем. Щом ще бъдеш с мен…