Шифърът на Камелот

54

ЛОНДОН

Анджело Марчети се чувства като пребит с бейзболна бухалка. Докосва внимателно болезненото място на челото си.

Отваря очи – сякаш е повдигнал ръждясали метални щори и се е сблъскал с унищожителната светлина на ослепителното лятно слънце.

Намира се в легло. Това успява да установи със сигурност. Лампите са светнати, завесите са дръпнати. Навън обаче е тъмно. Часовникът на нощното шкафче до него показва 4:47. Не е типичен час за събуждане.

Но това не е неговата спалня. Стаята е хотелска. Не е в Америка.

Някъде другаде.

Чува се шум. Движения на тяло. Отмята завивката.

До него спи гола жена. Не я познава. Което не е толкова странно. Всички жени, с които бе имал някакви нормални връзки, се бяха отказали от него много отдавна.

Анджело се надига, обляга се назад и я поглежда. Има маслинена кожа, латиноамериканка или испанка. Косата ѝ е по-дълга и по-черна от неговата. Има малки гърди и едър ханш. Около талията ѝ като колан се вие татуировка на змия. Заострената глава на влечугото е точно в центъра на обръснатия ѝ пубис, дългият тънък език изчезва между краката ѝ.

Жужат насекоми. Не в стаята, а в главата му. Рояците щурци, оси и пчели са гневни, задето са събудени, и жилят меката сива пита на мозъка му.

Става и обикаля из стаята. На ниската масичка има бял прах. Игли. Огледала. Антибактериални кърпички и празни найлонови пликчета. Дози спийдбол – хероин плюс кокаин.

Сега си спомня: беше седял тук с проститутката.

Жизела, името ѝ е Жизела. Дива испанка. Бяха се надрусали с кокаин, достатъчен да убие цяла рок банда.

На пода са разхвърляни дрехи, празни бутилки от минерална вода и пари.

Купища и купища банкноти. Лири.

Вече си спомня всичко. В Лондон е. И миналата нощ бе имал късмет. Голям късмет.

55

ГЛАВНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ВАШИНГТОН

Ярката утринна светлина навлиза през протритата щора на прозореца в кабинета на Фуло и кара Мици да присвива болезнено очи.

Въздушната възглавница в колата на Ирландеца бе счупила носа ѝ и я бе оставила с множество контузии, включително две насинени очи и ужасно подпухнали устни – сякаш току-що си е слагала ботокс.

Мици премества стола си на сянка, докато капитанът чете сведения от компютъра.

– Последните новини от болницата са, че е стабилен, но все още в критично състояние.

– Късметлия е, че е жив – вметва Мици, като инстинктивно опипва с пръсти издутината в средата на носа си.

– Не чак такъв късметлия – отбелязва капитанът и дочита остатъка от информацията: – Има счупени ребра, счупена лява ключица и дясна китка. Разместено дясно коляно, навехнат ляв глезен и... – гласът му заглъхва.

– И какво, капитане?

Фуло продължава с мрачен тон.

– Черният му дроб е отказал. Прецакан е напълно. Това е причината за кръвта, която си видяла да кашля точно преди да припадне.

– Алкохол?

– Години наред. Беше добро ченге. Някога. Преди случая с фризера. Казал ли ти е за това?

– Не.

– Случай на домашно насилие в Брукланд. Млада жена беше открита да скита из района. Изглеждаше така, сякаш не е яла от година. – Кимва към Мици: – Очите ѝ бяха като очи на панда от отоците, също като твоите. Хлапето бе направо синьо, с белези и наранявания по цялото тяло. И не можеше да говори.

– Шок?

– Лекарите казаха, че преди години езикът ѝ е бил защипан за устните с телбод за килими. Когато се възпалил, похитителят отрязал края му. Хлапето останало с половин език. Но можеше да пише. Пишеше неща, които никога не би искала да прочетеш. Фицджералд отговаряше за случая. Момичето посочило съборетината, където било държано и насилвано. Перверзникът отдавна бил изчезнал. Фицджералд претърсил мястото и намерил фризер в гаража.

– Мисля, че се досещам какво е имало вътре.

– Не мисля, че се досещаш. Фицджералд намерил трупове на новородени.

– Мамка му – отпуска глава Мици.

– Четири на брой. Подредени в линия. Шибаният социопат отвлякъл момичето, когато било на тринайсет години и го забременил четири пъти.

Мици се опитва да се хване за сламка. Иска ѝ се в случая да има нещо не толкова зловещо.

– Бебетата мъртвородени ли са били?

– Не. Той лично ги израждал, прерязвал пъпната им връв и ги слагал във фризера да умрат.

Тя поклаща бавно глава и се опитва да намери някакъв смисъл в историята.

– Защо? Защо ги е запазил? Защо не ги е заровил?

– Трофеи. Казал на момичето, че са доказателство за неговата мъжественост.

– Исусе! Моля ви, кажете ми, че чака смъртната си присъда в затвора, за да отида да се насладя на купона, когато настъпи големият ден.

– Умря в мотел в Ню Йорк. Някой го завързал за стол, напъхал част от чаршафа в устата му и го прострелял в слабините. Според криминалистите убиецът е изчакал поне час, преди да дръпне чаршафа от устата му, да пъхне пистолета между зъбите и да изстреля втория куршум.

– Добре свършена работа.

– Не само ти мислиш така. Никой не се зарови особено в случая, за да намери стрелеца. Най-малкото Фицджералд. Той не изглеждаше много изненадан от станалото. Не знам дали следиш мисълта ми.

Тя кимва:

– Надявам се, че в болницата ще успеят да го вдигнат на крака. Да направят трансплантация и каквото там е необходимо.

– Ще пуснем някои връзки. Да видим какво можем да сторим, за да го придвижим по-напред в списъка на чакащите за донор – кимва капитанът. Преглежда документите на бюрото си и изважда един лист. – Това е за теб.

Тя го взема и се взира в списъка с имена.

– Личните телефони на всички висши служители на британското посолство тук и в Лондон.

– Благодаря. Ще ги прозвъня, когато се върна в Калифорния.

Забелязва полуусмивката на Фуло. От вида, който показва, че началниците знаят нещо, което ти не знаеш.

– Пропускам ли нещо?

– Говорих с началника ти – госпожа Донован. Тя няма нищо против да се занимаваш с този случай оттук, от Вашингтон, независимо дали ще успееш да го разрешиш, или ще се окаже задънена улица.

– Не ми го спомена, когато се чух с нея вчера вечерта.

– Говорих с нея преди час. Очаква да ѝ се обадиш след края на срещата ни.

– Капитане, наистина трябва да видя дъщерите си. Сигурна съм, че ме разбирате.

– Тогава уреди този случай по-бързичко, лейтенант. И не се заблуждавай, и двамата знаем, че някой ще трябва да замине за Англия, и това определено няма да съм аз, нито лейтенант Фицджералд.

56

СОХО, ЛОНДОН

Анджело Марчети събужда проститутката Жизела. Плаща ѝ и я изритва. Трябва да си вземе душ, да се преоблече и да се подготви за срещата на закуска.

В края на краищата именно заради нея беше долетял тук преди около трийсет часа.

Наясно е, че мъжът, с когото предстои да се срещне, притежава стаята, в която се намира, както и нелегалното казино на долния етаж, където миналата нощ бе загубил повече от сто хиляди лири. Не беше голяма работа, като се има предвид, че сделката, която се кани да сключи, ще му донесе милиони. Милиони и ново начало. Далече от Оуен Гуин и неговата армия добротворци.

Марчети закопчава елегантно скроената бяла риза, която пада свободно над сините му дънки. Трийсет и четири годишният мъж изучава лицето си в огледалото, изследва първите сиви косъмчета в черните бакенбарди и в стилно оформената брадичка. Младостта му си отива и признаците за остаряване го настройват носталгично.

Като тийнейджър беше играл футбол в отбора на Неапол. Три кратки години, през които спечели милиони. Повечето от тях похарчи, за да помага на бедните в района на Кампания.

После дойде най-черният ден в живота му.

Удар, който строши коляното му и го лиши от първата международна купа. Нараняване, което доведе до години рехабилитация и тъпчене с обезболяващи. В крайна сметка не успя да се завърне към футбола.

Отначало се зае с разширяване на инвестициите си и продължи да бъде отдаденият млад филантроп, създаващ проекти, които дават надежда за уличните хлапета на Скампия и Секондиляно. Именно тази му дейност привлече артурианците и за известно време Орденът му даде причина да живее, даде му смисъл. Работеше усилено да задържи младите италианци далеч от лапите на камората и мафията.

После дойде вторият удар.

И той, и съпругата му имаха тайни връзки – тя с негов бивш съотборник, той – с алкохола и наркотиците.

Първо се пристрасти към обезболяващите. Те притъпяваха физическата и психическа болка. После чувството за самота нарасна и на помощ дойдоха кокаинът и хероинът.

Премести се в Америка, за да избяга от мафиотските дилъри, на които дължеше пари, но дълговете му продължаваха да растат заедно със зависимостите. Добави към опиатите и хазарта като опит да спечели достатъчно пари, за да се разплати с всички и да започне отначало, начисто.

Само че загуби десет пъти повече, отколкото спечели.

Тропотът по вратата го откъсва от мислите.

Поглежда през шпионката: три фигури – двама едри мъже, въоръжени. И той.

Мъжът, за когото Гуин бе говорил толкова много.

Онзи, от когото ТСОА се боеше и когото мразеше най-много.

57

ГЛАВНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ВАШИНГТОН

Мици направо затръшва телефона след разговора с Донован. Последното, което иска, е да остане във Вашингтон.

Рути, Джейд и Амбър ще превърнат живота ѝ в ад, щом разберат, че дните, в които беше обещала да я няма, ще се окажат седмици.

А и ще ѝ трябват още дрехи. Освен ако не иска да замирише по-ужасно от Ирландеца и от колата му. Пардон, от това, което е останало от колата му. Всъщност и от това, което е останало от него. Напомня си мислено да звънне в болницата веднага след като се ориентира в списъка, който ѝ е дал Фуло.

Автоматът изплюва нещо подобно на кафе и тя го отнася до работното място на Ирландеца в отдел „Убийства“. Малкото квадратно пространство, в което се намира бюрото му, натрапчиво мирише на него. Миризмата на пиячка, полуфабрикати и тонове прах се е просмукала в плата и дървото, където е работил часове наред. Или по-скоро, не е работил, ако се съди по купчините натрупани папки.

Мици разчиства боклука и се хваща за досадното задължение. Систематично прозвънява един по един телефоните на висшия дипломатически състав на Великобритания в САЩ – и на настоящи, и на минали членове.

Никой не вдига.

Невъзмутимо оставя съобщение да ѝ се обадят и диктува собствения си телефон, но се съмнява, че някой ще го направи.

Кани се да позвъни на сестра си, когато край бюрото се появява жена с щръкнала черна като смола коса и бледо андрогинно лице и я стряска.

– Ей! Не се промъквай така! За малко да получа инфаркт.

– Съжалявам. Ти ли лейтенантът от ФБР?

Мици оглежда боядисаните кичури, черната блуза, тесните черни дънки и високите ботуши.

– Не и ако ти си Онази с косата. Що за външен вид е това?

– Аз съм Кирстен Колинс – отвръща момичето и сочи към дрехите си. – Работя към отдел „Наркотици“ и съм под прикритие в един бар. Но понякога помагам и на Ирландеца. Знаеш ли как е той?

– Лейтенант Фалън – представя се Мици и протяга ръка. – От това, което чух, е доста потрошен.

– Изглежда, че и ти си го отнесла здравата.

– Да, това е само защото не мога да се гримирам. Винаги изглеждам толкова зле, дори без синините.

Кирстен се разсмива.

– Тъкмо щях да звъня в болницата и да проверя как е. Сядай! – Мици посочва към един стол, сякаш именно тя притежава бюрото. – Ирландеца има много добро мнение за теб. Каза, че някой ден ще станеш страхотно ченге.

– Някой ден? – засмива се Кирстен. – Доста е нагличък. Фуло каза, че сега ти ръководиш случая с кръста, така ли е?

– Предполагам. Имаш ли нещо за мен?

Кирстен се опитва да не зяпа прекалено много посинените очи и лепенката на носа.

– Нали знаеш, че Ирландеца имаше следа за джипа и линкълна от записите на пътните камери?

– Да, в течение съм.

– Е, потърсих всички денонощни закусвални в района, където колите слизат от магистралата. Само в няколко от тях има кухня след единайсет и половина. В никоя няма камери на паркинга.

– Обикновено така се случва в ситуации като тази, Кирстен.

– Знам. Но говорих с нощните управители, за да проверя дали са видели нещо подозрително.

– Предполагам, че поне един е видял, иначе нямаше да седиш тук и да си бъбрим сладко-сладко.

– Точно така. Тип на име Лудо, който работи в денонощната закусвалня „Анар“, близо до Стийд Парк, забелязал линкълн да напуска паркинга. Минути по-късно се появила сервизна кола, качила някакъв джип и го откарала.

– Този Лудо забелязал ли е номерът на сервизната кола?

– Не. Но не това му е направило впечатление.

– А какво?

– Шофьорът на джипа вечерял в закусвалнята, но този на линкълна – не. След като клиентът им си тръгнал, господин Линкълн се появил и отишъл право в тоалетната. После излязъл и си тръгнал веднага. Това ядосало мениджъра, защото те мразят хората да ползват тоалетната им, без да поръчват нищо, затова излязъл навън, за да му се развика. Само че не го направил, понеже забелязал, че човекът до колата сякаш изпитвал силна болка. Лудо каза, че мъжът с мъка седнал на шофьорското място и придържал няколко салфетки до ръката си. После, когато линкълнът потеглил и минал покрай него, Лудо забелязал регистрационния номер. Запитал се защо дипломат ще иска да използва тоалетната му толкова спешно и защо ще притиска салфетки към ръката си.

– И?

– И отишъл в тоалетната. Но не намерил нищо освен няколко капки кръв по пода.

– Кирстен, ще задам тъп въпрос. Има ли някакъв шанс да ги е попил и да е запазил парцала?

– Не.

– И аз така си помислих, но дълбоко вътре в мен все още живее едно малко духче на име Надежда и понякога просто не иска да си затваря устата.

Кирстен се разсмива.

– Е, твоето духче може и да има късмет, защото Лудо забелязал нещо странно. Независимо от пръските по пода в кошчето нямало използвани салфетки. Нищо. Само онези капки.

– Затова той се е превърнал в Декстър, проявил тайните си умения на любител криминолог и направил кръвен анализ на място?

– Донякъде. Решил, че може би господин Джип е бил хванат да чука жената на господин Линкълн. После бил проследен до закусвалнята, където са му набили канчето. Лудо излязъл навън да провери дали всичко е наред и видял как откарват джипа.

Мици изругава заради пропуснатата възможност.

– Жалко за кръвта.

– Не всичко е загубено – казва младата полицайка. – Приятелят ми е криминалист. Отиде за проби от пода. Въпреки че е бил почистен, успял да намери следи от кръв в хоросана между плочките. Изследвал ги в лабораторията и вече имаме два ясни ДНК профила.

– Два? На убиеца и на жертвата?

– Предполагам, че твоето духче отново се обажда, лейтенант, но този път наистина не знам какво да му кажа. Тъкмо се канех да проверя данните в системата. Искаш ли да дойдеш?

58

СОХО, ЛОНДОН

Двамата охранители не са толкова високи, колкото Анджело, но са много по-мускулести и с около пет години по-млади.

Шефът им е дребен, крехък мъж в средата на четирийсетте. На Анджело Марчети му е трудно да повярва, че този незабележителен човек е прочутият Жозеп Мардрид. Повежда ги през коридора към дневната на апартамента.

Мардрид сяда на мекия диван, а охранителите застават отстрани като колони.

– Разочарован ли сте, господин Марчети? – разкопчава сакото си мъжът. – Да не очаквахте да имам черна маска и рога и да размахвам дяволска опашка?

– Не съм имал никакви очаквания. Вашият посредник ви е предал един от погребалните кръстове. Имате ли интерес да работим заедно или не?

Мардрид посяга към вътрешния джоб на сакото си и вади оттам плик.

– Това са парите, които изгубихте на моите маси миналата вечер. – Мята плика на масичката от черешово дърво между тях. – Какво имате за мен?

Марчети протяга ръка към рафта под масичката и измъква келтски кръст. Подава го на Мардрид. Той го взема и го завърта, за да го огледа.

– Обещахте ми ценни артефакти и тайна информация, господин Марчети. За момента виждам само буца старо желязо.

– Много повече е. Това е артуриански погребален кръст.

В очите на Мардрид просветва искра на интерес.

– Моля, кажете ми повече.

– Когато някой от техните рицари бъде убит, го погребват с един от тези кръстове, поставен на гърдите му. Твърди се, че са изковани от същата руда като онази, използвана за Екскалибур.

– Очарователна история. И каква полза ще имам аз от този кръст?

– Повече от очарователна е, защото е истина. Хиляди от тези мъже от векове са погребвани в земя, чийто собственик е Гуин. Полагат ги в Рицарски гробища – това е името, което използва Орденът. Тайни парцели земя на тайни места, по целия свят. Предполагам, че ако ви дам указания за местоположението им и вие споделите информацията със света, а после полицията и пресата започнат да ровят наоколо, ще ви е приятно сър Оуен да стане обект на подобно внимание.

– Продължавайте.

– Мога да го направя – кимва Марчети и вдига кръста. – Този кръг в средата на разпятието не е келтски; той символизира Артуровата кръгла маса. Можете да изложите Гуин като гробоосквернител или пък фантазьор психопат, както пожелаете.

– Може и да съм ви преценил погрешно, господин Марчети. Ако този кръст наистина е това, което казвате, защо един от вашите мъже се опита да го продаде – него или друг подобен – на търговец евреин в Америка и после го уби?

– Беше грешка. Идиотите, които наех, са действали на своя глава. Ставаше въпрос за пари.

– Идиотите често вършат такива неща. – Мардрид не спира да върти кръста в ръцете си. – Бих искал да сторя това, което казахте. Искам да видя воините на Гуин изровени от земята. Ще е забавно да го наблюдавам как се справя с медийната шумотевица. – Маха заповеднически с ръка. – Дайте ми подробности за тези погребални терени.

Марчети се разсмива.

– Може и да наемам идиоти, но не съм чак толкова глупав, че да нося документи с подробностите тук, при себе си. Те са на сигурно място и очакват размяна срещу съответна достойна сума.

– Тогава нека да осъществим размяната. Какво искате срещу тях?

– Десет милиона долара за всяко гробище.

Марчети се усмихва.

– Основателна цена, с която да се плати за унищожението на човек като Гуин.

Изправя се на крака и оправя гънките на костюма си.

– Но помнете, господин Марчети, няма връщане назад и отказване от тази сделка. – Подава му кръста. – Aко не доставите обещаното, ще накарам хората си да ви изкопаят гроб и да ви заровят жив заедно с вашия кръст. Желая ви хубав ден!

59

ГЛАВНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ВАШИНГТОН

Мици накланя автомата за вода и изцежда последните капки в синя пластмасова чаша. Достатъчно е, за да изпие поредната доза обезболяващи. Кирстен Колинс се взира в екрана в очакване националната лотария с данни да ѝ съобщи дали е достатъчна късметлийка, че да получи съвпадение на двата ДНК профила от кръвта, намерена на пода в закусвалнята.

Мици придърпва един стол до нея:

– Как се справяме?

– Все още търсим. Харесва ми как в полицейските сериали по телевизията информацията излиза след едно-две щраквания на клавиатурата.

– Да, и момчетата от отдела винаги са с чудесна външност и имат златни сърца.

На монитора излизат първите резултати.

– Профил едно не е печелившият ни билет – отбелязва Кирстен. – Няма съвпадения в системата.

– Ако това е кръвта на нашия дипломат, все още сме в играта. Надявам се само, че вторият билет ще има по-голям късмет.

– И ето го и него – казва Кирстен.

Следва агонизираща пауза, докато резултатът се появява на екрана.

– Имаме победител! – навежда се по-близо към монитора. – Брадли Джон Дигън. Четирийсет и две годишен. Една предишна присъда за измама.

– Какъв вид измама?

Кирстен преглежда информацияга.

– Нещо, свързано с картина. – Продължава да чете. – Изглежда се е опитал да продаде картина, която никога не е съществувала.

– Какво?

– Чакай малко. Нека прегледам набързо останалото.

Кирстен отваря линка към документацията.

– Добре, ето. Творбата е нарисувана от художник на име Ейк. Нарича се „Гентски олтар“ и всъщност е съставена от няколко различни картини – пана, образуващи средната част и крилата на олтара. Едно от тези пана е било откраднато и никога не е намерено. Дигън се опитал да измами някой си Кристи, че паното е при него и възнамерява да го продаде.

– Мисля, че имаш предвид „Кристис“ – това е аукционна къща, не човек. Специализирана е в произведения на изкуството и антики.

– Добре, изложих се. Не купувам много произведения на изкуството. Освен ако плакатът на „Чипъндейл“ в спалнята ми не минава за изкуство.

– Не, не минава.

– Ако го видиш, повярвай ми, ще си промениш мнението.

– Убедена съм. В доклада пише ли още нещо за картината, която се е опитал да продаде?

Кирстен преглежда текста.

– Не много. Пише, че в едната част от олтарната творба били изобразени четири групи от хора, събрани на поляна, за да почетат Агнеца Божи, а Дигън твърдял, че притежава пета картина, на която била изобразена друга група, неспоменавана никъде преди това.

– Има ли обявена стойност на истинската картина? Или да се казва колко е искал Дигън?

Кирстен се зачита по-надолу.

– Таблото от олтара е от петнайсети век и е с размери – леле, това си е доста! – три на пет метра.

– По-голямо е от първия ми апартамент.

– Точно колкото моя сега – отбелязва Кирстен, после зърва сумата в долари. – Десет милиона! Дигън е искал поне десет милиона долара за своята картина. Човече, трябва наистина да е била страхотен фалшификат.

Мици мислено обобщава наличните до момента улики.

Пано от Гентския олтар.

Келтски кръст.

Флашка с някакъв код.

Убит търговец на антики.

Мъртъв мошеник.

Измамник, който търгува с произведения на изкуството и е свързан с британски дипломат, напуснал страната.

Мъжки глас нарушава концентрацията ѝ.

– Чуйте ме всички!

Мици вдига глава и вижда капитан Фуло, застанал до вратата. Повишава тон така, че дори ченгетата в най-далечната част на помещението да могат да го чуят.

– Хора, моля за внимание. Току-що ми се обадиха от болницата. Лейтенант Патрик Фицджералд е починал преди десет минути.

Разнасят се въздишки, той изчаква две-три секунди.

– Всеки, който иска да поговори с мен насаме, може да ме намери в кабинета ми.

60

СОХО, ЛОНДОН

Анджело Марчети е пропуснал да спомене някои неща на Жозеп Мардрид. Неща, които могат да станат причина за смъртта му.

Сега седи в долнопробна кръчма, близо до занемарен стриптийз бар, пие трето уиски и се опитва да не мисли за кашата, в която се е забъркал.

Беше излъгал, когато каза, че знае подробности за всички Рицарски гробища. Не знае. Истината е, че бе записал файла на флашка от ТСОА, докато се намираше в замъка „Каергуин“ в Уелс. Беше копирал данните от главния компютър заедно със сканираните версии на някои от свещените книги, съхранявани в Артурианската библиотека.

Планът беше да поиска от Гуин пари в замяна на флашката. Но нервите му не издържаха и той потърси друг начин да изкара пари, без да се излага директно на отмъщението на Ордена.

Получи шанс да го направи, когато се върна в Америка.

Беше натоварен да ръководи погребението на млад рицар, убит от трафиканти на оръжие. Гробището се намираше в националния парк близо до Гластънбъри, онзи в Кънектикът, САЩ.

След ритуала отпрати другите мъже, казвайки, че има нужда да остане насаме със загиналия им брат. Само че вместо да отдаде почитта си, открадна погребалния кръст на мъжа и тези на баща му и на дядо му, които лежаха в същата гробница.

Имаше познати, които да го продадат вместо него. Мъже, които го снабдяваха с дрога. Шефове на банди, които най-вероятно скоро щяха да го убият, ако не уреди дълговете си.

Стигнал на границата на финансовото отчаяние, Анджело даде един от кръстовете и оригиналната флашка с информацията от ТСОА на Кайл Коул, главата на фамилията Мара Салватруча. Бе преписал пасажи от книгите на хартия, за да заинтересува купувача, но беше задържал ключа за шифъра.

Докато не провери копието, което беше направил за себе си, не си даваше сметка, че данните на ТСОА се повреждат автоматично, щом бъдат прехвърлени на чужд софтуер или хардуер.

Копието беше абсолютно безполезно.

Въпреки тази спънка известно време изглеждаше, че нещата все пак ще се получат. Мафиотите намериха Голдман, който бе специалист в областта на религиозните артефакти. Той предложи депозит и поиска да купи и трите кръста. Когато му показаха извадките от книгите, търговецът видя шанс да спечели много пари.

После старецът стори нещо много глупаво. Опита да смъкне цената в последната минута и заплаши да ги издаде на полицията, ако не приемат. Блъфът му струва живота.

Ситуацията се влоши.

Анджело си бе уредил среща с Брад Дигън в закусвалнята на Дюпон, но се бе надрусал и пристигна късно. Толкова късно, че видя само как Джордж Далтън излиза от паркинга. Забеляза как линкълнът му отпрашва и после как сервизният камион идва да прибере джипа на Дигън. Тогава разбра, че играта е загрубяла и трябва да напусне страната, преди Орденът да го залови.

Сега обаче има още един шанс.

Последен шанс.

Допива питието си и се моли този път да не прецака нещата.

61

ГЛАВНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ВАШИНГТОН

Няма начин Мици да продължава да седи на бюрото на Ирландеца. Просто не е редно. Нито да виси наоколо, докато колегите му злословят за него. Почти не познава човека, но от това, което бе видяла, личеше, че в него има много повече от мърлявата външност.

Хваща такси и се замисля, че би могла да развие топли чувства към Ирландеца. Лошите момчета и пропадналите типове винаги са ѝ били слабост. А по него определено имаше много за дялкане. Но какво пък, малко нежност и добро отношение и кой знае?

Прибира се в стаята си в хотел „Силвър фол“, отваря минибара, изважда миниатюрна бутилка с уиски и развинтва капачката.

– За теб, лейтенант Фицджералд. Надявам се, че на небето има безплатен бар и добра жена, която те обича.

Отпива достатъчно, че алкохолът да прогори гърлото ѝ, взема поредната доза обезболяващи и поляга за петминутна почивка.

Два часа по-късно се събужда от звъна на телефона си.

Сърцето ѝ тупти бързо, докато го сграбчва от нощната масичка до леглото.

– Ало?

Кратка пауза, после се чува мъжки глас:

– С лейтенант Фалън ли говоря?

Тя се насилва да се изправи. Болката по средата на лицето ѝ е рязка и силна.

– Да, аз съм. – Вижда, че номерът е скрит. – Виж, приятел, ако си поредният задник, който се опитва да ми продаде застраховка, заем за кола или някаква друга простотия, те предупреждавам, че сега определено НЕ е моментът.

– Обажда се сър Оуен Гуин, бившият британски посланик в Съединените щати.

Мици затваря очи и отправя молитва към небесата земята да се отвори и да я погълне точно в този миг.

– Звънели сте на мен и на неколцина мои колеги с молба за съдействие при разследването на убийство. С какво бих могъл да ви помогна?

Мици не е подготвена за това. Сънят и лекарствата още замъгляват съзнанието ѝ.

– Извинете ме. Случаят, по който работя, е свързан със смъртта на двама души и попаднахме на следа, водеща към член на вашия екип, към Джордж Далтън. Бих желала да му задам няколко въпроса.

– Какви въпроси, лейтенант?

– Къде е бил в определено време, с кого е бил и какво е правил. Обичайните.

– Най-вероятно е бил с мен. Той е висш служител от екипа ми и се боя, че го товаря прекалено много. Какво ще кажете секретарката ми да ви звънне и да ѝ предадете списъка с въпроси, които искате да зададете на господин Далтън. Ще се погрижа той да отговори и да ви ги предадем обратно.

– А какво ще кажете да разговарям лично с него?

– Не мисля, че това е подходящо и препоръчително за нас. Има някои протоколи, които трябва да спазваме.

Мици усеща, че я отрязват.

– Вашият консул и моите убийства са свързани с религиозна реликва, келтски кръст. Това говори ли ви нещо, посланик?

– Не и конкретно.

– А Код Х?

Той се умълчава.

– Извинете, някой ме разсея със съобщение. Може ли да повторите, ако обичате?

Мици знае, че е напипала чувствително място.

– Код Х. Това означава ли нещо за вас?

От другата страна на телефона настава тишина. После се чува:

– Да, лейтенант, но не мога да говоря за това по телефона. Въпросът е сложен и деликатен. Има ли начин да разговаряме лично?

Тя въздиша шумно, изправена пред неизбежния полет до Англия.

– Ще хвана утрешния полет.

– Добре. Секретарката ми ще ви позвъни, за да се уговорите. На летището ще ви чака шофьор.

Разговорът приключва. Мици затръшва телефона на масата и се строполява на леглото.

– Мамка му! Мамка му, мамка му, сто пъти мамка му!

Телефонът иззвънява отново.

Тя му хвърля поглед, който би могъл да разтопи и желязо и после отговаря.

– Да!

– Здрасти, мамо. Амбър е.

– О, здравей, миличка. Как си?

– Болна съм. Леля Рут каза, че имам гастро-нещо си.

– Гастроентерит?

– Аха, точно така. Направо се пренесох да живея в тоалетната, а Джейд ме влудява. Кога се прибираш? Наистина имам нужда от теб, мамо.

62

МЕРИЛЕНД

На Мици са ѝ нужни двайсет минути и много подкупи, за да убеди Амбър, че не е майка от ада. Убеждаването на Джейд ѝ струва два пъти по толкова.

Съвсем предвидимо Рут реагира студено, когато ѝ казва, че двудневният престой във Вашингтон ще се проточи до презатлантическо пътуване за още близо седмица.

Годините полицейска работа подсказват на Мици, че по-малката ѝ сестра не е просто раздразнена от факта, че ще продължи да бъде гледачка. Рут звучи потисната, гневна и объркана и на Мици ѝ се иска да е до нея, за да ѝ помогне да се справи с проблема с Джак.

След като приключва с телефонните разговори, изпива последните глътки от миниатюрното шишенце с уиски и го мята в кошчето. Огледалото на стената в тясната хотелска стая отразява образа на почти непозната жена с мътни очи, червен като пожарникарска кола нос и привлекателна бяла лепенка. Единственото утешение е, че при операцията на носа ѝ са наместили счупения хрущял – подарък от юмрука на бившия ѝ мъж отпреди десетина години.

Мици преглежда менюто на румсървиса с доброто намерение да си поръча само пилешка салата и мляко, но някак незабелязано добавя порция пържени картофи и парче орехов пай.

Докато чака да ѝ донесат храната, се обажда на Донован и я информира за последните събития – от смъртта на Ирландеца до разговора с Гуин и необходимостта да замине за Лондон.

– Моментът е подходящ – казва шефката ѝ. – Елеонора направи пробив по случая със сатанинското убийство. В момента е с полицаите и до час ще бъдат повдигнати обвинения.

– Браво на нея. Кой се оказа убиецът?

– Братът на съпруга. Не беше далеч от твоето първоначално интуитивно предположение. Ще ти разкажем, когато се върнеш. Важното е, че Бронти е свободен, ако смяташ, че ще ти бъде от полза.

– Като се имат предвид религиозните моменти в случая, съм сигурна, че ще бъде.

– Така си и мислех. Искаш да ти помага оттук или да го изпратя в Лондон?

– В Лондон ще е по-добре. Той ще се съгласи ли да замине с толкова кратко предизвестие?

– Както ти се съгласи, така и той ще го направи.

Донован замълчава за кратко. Явно има нещо, което държи лейтенантът да чуе и да разбере.

– Ситуацията е деликатна. Британските дипломати имат приятели американски дипломати, които имат приятели в съдебната система – и то от онези, които дърпат конците на всички марионетки в нашата област, от най-долнопробния участък до Овалния кабинет.

– Да, наясно съм какви игри се играят.

– Добре, тогава знаеш, че трябва да играеш много умно. Ще ти пазя гърба, докато мога, но ако ти кажа да се отдръпнеш, се отдръпваш. Никакви гневни изблици. Никакви буреносни изпълнения. Ясно ли е?

Мици е прекалено уморена, за да се съпротивлява.

– Ясно.

– Не забравяй, че си го казала, защото, ако оплескаш този случай, катастрофата, която си преживяла, ще ти се стори като спа преживяване, когато приключа с теб.

63

ЛЕТИЩЕ „ВАШИНГТОН – ДЪЛЕС“

Мици облекчава физическата и емоционална болка с малко шопинг терапия.

Когато идва време за качване в буса, който ще закара пътниците до самолета за Великобритания, вече се е успокоила с няколко комплекта бельо „Калвин Клайн“; червена жилетка; раирана риза в тъмносиньо и бяло, която си пасва идеално на дългата вълнена пола в същия цвят; светлосин вълнен пуловер с V-образно деколте и блузка в тон, която да носи под него.

Отдавна не си е купувала вълнени дрехи, но сега няма намерение да замръзва на онези безумни британски температури. Да си го кажем честно, това е страна, в която хората смятат, че 20 градуса е идеална температура за прекрасен летен ден!

Презатлантическото пътуване се оказва по-поносимо от вътрешния полет от Сан Франциско до Вашингтон. Наоколо няма пищящи деца. Няма изнервени семейства, въртящи се в тесните седалки на икономичната класа. Докато изгледа няколко сълзливи филма и се унесе в дълбок сън под успокояващото действие на ибупрофена, самолетът вече се приземява на летище „Хийтроу“, или както чува да го наричат стюардесите – „Хел роу“¹.

Минава полунощ, когато урежда всичко на митницата и се ориентира до намиращия се до летището хотел „Хилтън“. Наглася будилника до леглото си, трупясва се на него и само след миг часовникът започва да звъни и да свети сякаш е сирена за ядрено нападение. Седем сутринта е. Мици не може да повярва, че шест часа са се изпарили за секунда.

Раменете и гърбът я болят зверски от сблъсъка в катастрофата, особено от страната, където коланът се бе впил в тялото и ѝ бе попречил да изхвърчи през предното стъкло на колата, въртяща се като парцалена кукла в пералня.

Слага си новата пола и раираната риза и открива, че не си пасват с вълнения пуловер толкова добре, колкото е очаквала. По-ужасното е, че черните кръгове около очите ѝ са още по-наситени – сякаш някой ѝ е изиграл номер и ги е изрисувал на лицето ѝ, докато е спала. Носът ѝ също се е подул още повече и кожата около счупеното е станала черна. Използва огледалото в банята, за да нагласи новия си тоалет, и си казва:

– Миц, ще трябва да се откажеш от идеята да си намериш съпруг с кралско потекло, докато си тук.

Към осем часа слиза долу за закуска. Има един час, за да се срещне с Бронти, да го информира за случая, да се отпишат от хотела и да намерят шофьора на посланика, който ще ги откара при него.

Младата жена до вратата на ресторанта отбелязва номера на стаята ѝ и я отвежда до маса за двама, която абсолютно случайно – или пък не – е в най-далечния ъгъл, където Мици не може да плаши останалите гости.

Бронти се появява скоро след като младият сервитьор – поляк – ѝ е налял чаша кафе, гледайки я съчувствено. ФБР агентът е облечен в панталони от рипсено кадифе в карамелен цвят, розова блуза с якичка и кафяв вълнен пуловер, метнат на раменете му.

– Света Дево! – възкликва бившият свещеник, докато се настанява до нея. – Какво е станало с теб?

Мици оставя чашата си на масата.

– Виж какво, току-що използва правото си на единствена безплатна забележка. Искаш ли кафе? Или смяташ да си пробваш късмета с още въпроси за лицето ми?

¹ Hell Row – англ. – „Адският път“ („Улицата към ада“) – б. пр.

64

ГЛАСТЪНБЪРИ, АНГЛИЯ

Затъмнените стъкла на бронирания рейндж роувър позволяват на Ланс Боку и Дженифър Гуин греховния лукс да се държат за ръце, без да се тревожат, че бодигардовете в колата зад тях ще ги видят.

Пътуват на север по крайбрежните пътища, покрай Ейвънмаут, после на запад по втория мост на река Севърн, заобикалят Нюпорт и продължават към почти хилядата квадратни километра пустош на националния парк „Брекън Бийкънс“.

Колите минават с грохот из скалистия пейзаж, изпълнен с гори, полета, езера и планини, територия, която е сред най-охраняемите в Британия.

Дженифър нежно гали покритите с белези ръце на Ланс, които държат волана.

– Тези какви са? Доказателства за буйна младост?

– Белези от загубени и спечели боеве. Детски кавги и битки в зрелостта. Помня всяка от тях, както и всяка рана.

Тя решава да го тества.

– Този откъде е?

Той поглежда към белия белег между кокалчетата на палеца и показалеца на лявата ръка.

– Юмручен бой в парижки бар. Двайсет и първия рожден ден на най-добрия ми приятел.

– А този?

Ланс свежда очи към сребристата резка по дължината на кутрето му.

– Ааа, това е от падане със скутера на приятелката ми. – В гласа му се долавя носталгия. – Бях на седемнайсет, а тя на деветнайсет.

– И красива?

– Много. Минахме през разлято масло и се стоварих върху ръката си. Счупих и ключицата си. Много болеше, но не толкова, колкото когато тя ме заряза заради женен мъж.

– C’est la vie² – казва Дженифър. – Любовта понякога свършва и хората остават наранени.

Той се замисля, заглежда се в пътя пред себе си и после пита:

– Ти ще ме нараниш ли някой ден?

Тя стиска ръката му и се усмихва тъжно:

– Знаеш, че ще го сторя. Нашата любов ще разбие сърцето ти.

² Такъв е животът (фр.) – б. пр.

65

ЛОНДОН

– Това е класически модел, винтидж ролс ройс! – Бронти подръпва Мици за ръката, докато тя урежда сметката им на рецепцията в хотела. – Изпратили са ролс ройс за нас!

Той буквално се изстрелва навън към чакащата кола.

Мици прибира кредитната си карта и бележката и излиза след него.

– Изглежда по-стар от Джоан Ривърс – коментира тя, оглеждайки колата.

– Така е – казва шофьорът, бивш войник, на име Харолд, някъде към петдесетте. – Значително по-стар. Това е „Фантом IV“, госпожо. Ръчно правен от същия екип, който е изработил първия ролс за кралицата. – Отваря задната врата пред тях. – Моля, заповядайте.

Мици се пъха вътре, а Бронти се вмъква непохватно след нея, като предварително изважда мокра кърпичка от пътната си чанта.

Вратата се затваря безшумно и шофьорът продължава да разказва историята на колата, докато се настанява на мястото си отпред и плавно потегля.

– Седите в най-уникалния ролс ройс, създаван някога. – Забелязва, че Бронти бърше с антибактериалната кърпичка облегалката до себе си. – И всеки ден се почиства и отвътре, и отвън, сър.

Агентът на ФБР се усмихва неловко, после смачква на топка кърпичката и я прибира в джоба си.

– Този модел е един от осемнайсетте, направени в началото на петдесетте години специално за нуждите на кралското семейство и на държавни глави.

Мици поглежда в огледалото за обратно виждане, докато отговаря.

– Значи сър Оуен го е купил от член на кралското семейство или от някой от държавните ви глави?

– Нямам представа, госпожо. Ще трябва да го попитате лично.

Бронти забелязва, че традиционната фигурка на дамата с крилцата на предната решетка е заменена от различен символ.

– Каква е тази фигурка? Там, където обикновено стои фигурката на ролс ройс, на предницата.

Харолд обяснява с видимо удоволствие.

– Ооо, сър, точно както ролсът на кралицата има специален амулет – фигурка на свети Георги, убиващ дракона, така и сър Оуен има свой индивидуален талисман. И ние наричаме тази част „капак“ на колата, а не „предница“. Фигурката представлява безименен рицар на върха на хълм, където се е провела прочута битка. Част от фамилния герб на рода Гуин. „Почит към безименните“.

– Този девиз никога не би имал успех в Холивуд – казва рязко Мици. Случайно натиска бутона до облегалката си и зад шофьора се издига стъклена преграда.

Гласът му се разнася през невидимите колонки.

– Преградата е за уединение, мадам, ако ви е нужно такова. Ако пожелаете да разговаряте с мен, има друг бутон до този, който натиснахте. Когато червената лампичка е включена, мога едновременно да ви чувам и да ви говоря. Ако не ме потърсите, ще ви оставя на спокойствие за остатъка от пътуването, което ще трае приблизително петдесет минути.

Мици казва „Благодаря“, но не е сигурна дали я е чул. Обръща се към Бронти.

– Получи ли съобщение от Вики да ми се обадиш във връзка с кръста?

Той покрива лицето си с ръце.

– Извинявай, забравих. Елеонора толкова ме изтощи с нейния случай, че напълно изключих.

– Супер. Сега поне знам къде ми е мястото в хранителната верига.

– Сега е най-отгоре – усмихва се той, влагайки цялата си искреност. – Какво искаш да знаеш?

– Всичко, което можеш да ми кажеш. Защо този кръст не е като нормалните разпятия и какво означава кръгът около него?

– Легендата твърди, че когато чуждите мисионери започнали да покръстват друидите, свети Патрик стигнал до камък, на който бил издълбан лунен кръг, и настоял върху него да се издълбае и християнският кръст. Благословил новия символ като обединение на Луната и разпятието и така се родил първият келтски кръст.

– Ясно. Мислиш ли, че е вярно?

– Има доказателства и в подкрепа на твърдението, и срещу него. Друга теория твърди, че кръгът е евхаристичен символ – светата нафора, която винаги е кръгла. Според трети представлява ореола на Светия дух.

– Има ли някакви конкретни общества и групи, свързани с келтския кръст?

– Всички от Църквата на Уелс до която и да е туристическа компания, имаща нещо общо с Ирландия, Шотландия или Уелс. Да не забравяме онлайн мистиците, астролозите, търговците, продаващи кристали за гадаене на бъдещето, и всяка ирландска фолк група, която някога е свирила пред публика.

– Все простотии, значи?

– Простотията за един е вяра за друг. А както и двамата знаем, вярата може да премести планини.

– И да изкара много пари.

– Разбира се. Нищо не става без пари, дори в църквата – отбелязва сериозно Бронти и ѝ разказва история от дните си като свещеник. – Едно смахнато старо отче в семинарията твърдеше, че кръгът на кръста няма нищо общо с евхаристията. Смяташе, че е християнски таен знак за съюза на църквата с рицарите от Кръглата маса на крал Артур.

– Трудно ми е да си представя Исус и Мерлин на една и съща страна.

– По-лесно ли е да си представиш, че свети Георги убива дракон, че водата се превръща във вино или пък, че девица ражда дете?

– Предполагам, че не.

– Както и да е. Старият свещеник беше страхотен разказвач – често ни забавляваше с истории как свещените кръстове за рицарите били изковани от метала, изкопан от гробницата на Исус. Казваше, че били полукръстове, полумечове и когато ги забивали в сърцата на рицарите неверници, спасявали душите им.

– Чудесен християнски акт. Видя ли рисунката, направена от продавачката в магазина на Голдман?

Бронти вече изглежда много гузен.

– Съжалявам, не. Наистина бях много зает със случая на Елеонора.

Мици започва да рови в чантата си и изважда сгънат лист хартия.

Той взема копието от ръцете ѝ и го поглежда.

– Трудно е да се каже, защото размерът и пропорциите може да са различни, но изглежда отчасти като кинжал, отчасти като разпятие. – Подава ѝ го обратно с усмивка. – Заостреният връх е оформен така, за да може кръстът да бъде забиван в земята и да се провеждат служби на някой хълм или друго подобно място.

Мици сгъва листа и го прибира в чантата си.

– Мислиш ли, че можем да се обадим на стария ти свещеник и да му го покажем?

Бронти се разсмива.

– Мици, отец Райън беше много привързан към олтарното вино, което добавяше определен цвят на историите му, ако ме разбираш.

– Добре, но ако той е вярвал във връзката между крал Артур и разпятието, може да има и други като него. Това би обяснило защо кръстът е смятан за ценен и защо има хора, готови да убиват заради него. Нали знаеш, като историите за Светия Граал и парченцата от истинския кръст на Исус?

– Крал Артур дори не е съществувал – отвръща пренебрежително Бронти. – Както и да е, мислех, че Вики е показала скицата на някого в „Смитсониан“?

– Да, показала я е. Бил от желязната епоха, не помниш ли?

– Да – отвръща троснато той. – И е по-вероятно те да са прави, а не отец Райън.

– Пак няма да навреди да проверим и тази следа. Специалистите много често си противоречат в мненията и оценките.

Бронти поклаща глава на упоритостта ѝ.

– Значи трябва да пробваш с молитви и да разчиташ на божествена намеса – отчето почина преди шест или седем години.

Мици не казва нищо и продължава да размишлява за кръста, загледана през прозореца. Пейзажът бързо се променя, когато край тях започва да се извисява градът и ги обгръща в здрава прегръдка от тухли и стъкло.

Изважда смартфона си, включва функцията за правене на снимки, навежда се към Бронти и му нарежда:

– Усмивка!

Той се ухилва насила.

Мици прави една обща снимка и обръща апарата така, че и двамата да видят резултата.

– Ще си я запазя, та когато се върна, да покажа на момичетата, че съм се возила в ролс ройс. Това може да ги откаже от желанието да ме убият, задето отсъствам толкова дълго.

66

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Под лъчите на следобедното слънце замъкът искри в розово; четирите му ъглови кули и централната твърдина се извисяват самотно сред меката зеленина на околните полета и гори.

Дженифър Гуин излиза от рейндж роувъра, облечена в светъл пуловер с овално деколте и сини жакардови панталони. Предпочела е удобството пред блясъка за двучасовото пътуване дотук. Въздухът е освежаващо хладен, с лек дъх на кремък и желязо, и тя се наслаждава на нежния вятър, развяващ косите ѝ, докато повдига поглед към впечатляващата постройка пред нея.

Знае, че той е тук. Стои и наблюдава зад каменните стени на една от кулите. Взира се надолу през остъклените процепи, които някога са прикривали смъртоносните стрели на най-добрите стрелци.

Мирдин.

Познава го цял живот. Понякога ѝ се струва, че той я разбира по-добре, отколкото сама разбира себе си.

По време на престоя ѝ в Америка старецът сигурно е насъбрал много неща, които иска да ѝ каже. Когато застанат лице в лице, той ще проникне в мислите ѝ.

Едрите бодигардове се измъкват от своя ленд роувър и размърдват рамене. Вече могат да се отпуснат. Във външните части на крепостта постоянно се обучават и тренират войници от Специалните въздушни служби на британската армия и морски пехотинци. Артурианските воини се подготвят по-близо до стените на замъка. Тези два кръга от смъртоносни защитници са допълнително подкрепени от екип въоръжени охранители, които действат единствено във вътрешността на древната постройка.

Кръглолик иконом в черен костюм и бяла риза приближава, следван от двама по-млади прислужници с червени сака.

– Добре дошла, лейди Гуин!

– Благодаря, Алуин. Как са всички?

Той я придружава до вратата, докато прислужниците вземат куфарите от рейндж роувъра и получават инструкции от Ланс.

– Радвам се да ви съобщя, че всички са добре, милейди. Госпожа Строукс е в отпуск, както знаете, заради предстоящото раждане на първото ѝ дете следващата седмица. Нерис пое задълженията на главен готвач.

– Има ли необходимите умения?

– Със сигурност. Не казвайте на госпожа Строукс, но агнешката супа на Нерис е най-добрата, която съм ял. Освен тази на майка ми, разбира се.

Дженифър се разсмива и отвръща с известна уелска поговорка:

– Cystal yfed o’r cawl a bwyta’r cig. Да пиеш бульона е толкова хубаво, колкото и да хапваш месцето.

На иконома му е приятно, че тя използва стария им език.

– С господин Боку ли ще вечеряте? Само вие...

Тя предугажда въпроса му.

– Не. Ще вечеряме с Мирдин. Той ще ме прокълне до следващия живот, ако не се присъединим към него тази вечер.

– Мъдро решение, Ваше благородие.

Алуин я оставя в предверието – гигантско пространство с под от тъмно дърво и стени, покрити с брони, родови гербове и препарирани животински глави, висящи там от стотици години.

Младите прислужници се усмихват, когато минават покрай нея и понасят куфарите по главното стълбище, от чиято площадка на горния етаж тръгват два коридора.

Появява се Ланс. В очите му личи, че осъзнава напълно ситуацията. Тук няма начин да избегнат присъствието на Оуен. Навсякъде в замъка се виждат доказателствата за неговото наследство. Духът му протича като електрически ток из всяка стая.

Дженифър отгатва опасенията му.

– Усещаш го, нали?

Той накланя глава примирено.

– Не е възможно да не го усетя.

Тя леко го хваща за ръка.

– Хайде, ще пием чай в южния салон. После ще можеш да се заемеш със своите дела, а след това ще се видим отново за вечеря.

– С Мирдин?

– Да, с Мирдин – казва тя и когато забелязва притеснението му, добавя: – Първо ще се видя с него сама. Ще се опитам да омекотя ударите.

67

ЛОНДОН

Имената на улиците, които прелитат покрай прозореца на задната седалка на винтидж ролса, обозначават места, за които Мици само е чувала. Пикадили съркъс, Оксфорд стрийт, Ковънт гардън, Лийчестър скуеър, Странд.

Движението се забавя, когато наближават гигантска постройка от изсечени бели каменни блокове, с високи сводести прозорци, масивни черни порти и реещи се в небето заострени кули. Прилича на крило на Хогуърт – впечатление, което се подсилва от каменния постамент с гротескна скулптура на птица. Мици натиска бутона, с който Харолд ѝ е казал, че може да го повика.

– Извинявайте! Можете ли да ми кажете къде, по дяволите, се намираме и какви са тези сгради и потискащи скулптури?

Шофьорът я поглежда, докато отговаря.

– Намираме се на Флийт стрийт, мадам. Това е сградата на Кралския съд. Кабинетът на сър Оуен е точно зад ъгъла.

Заглежда се с възхита към безценната скулптура на прочутия Чарлз Бел Бирч, извисяваща се гордо на своята колона, и се опитва да прикрие тона на културно превъзходство, който се прокрадва в гласа му.

– Това е паметникът Темпъл бар, който преди е бележел края на града. Статуята, която споменахте, е хералдически дракон. Ще откриете, че има два на герба на град Лондон, заедно с кръста на свети Георги.

Бронти го слуша с интерес.

– Казахте, че паметникът се нарича Темпъл бар. Има ли връзка с рицарите тамплиери?

– Още рицари – изпуфтява Мици.

– Да, сър. Името идва от Църквата на тамплиерите и от целия район, който също се нарича Темпъл. Някога рицарите са притежавали всичко наоколо, но сега е във владение на съдебната ни система.

– Светци и грешници – добавя саркастично Мици. – Съвременният адвокат е почти пълната противоположност на кавалерството и благородството на някогашните рицари.

– Навярно сте абсолютно права за това, мадам.

Движението се отпушва и Харолд успява да подкара на втора.

– Може да ви е интересно да научите, че всяка година британският монарх по традиция спира при Темпъл Бар, преди да влезе в Лондонското сити. Така дава възможност на лорд-кмета на Ситито да му предложи инкрустирания с перли Държавен меч като знак за вярност. Лорд-кметът е напълно различна титла от тази на кмета на Лондон.

– Признавам, че не проявявах никакъв интерес, докато не споменахте „перли“ – отвръща Мици. – Тук вече ме спечелихте. В следващия си живот ще се постарая да се преродя като британска кралица.

– Желая ви късмет, мадам.

Колата тихо се плъзва в следващия завой и после гумите затрополяват по калдъръмена улица, която свършва до сводеста порта. Ролсът спира, докато портата се отвори, и после смело навлиза в дълъг тунел.

През задното стъкло Мици наблюдава как портите се затварят зад тях и слънчевата светлина изчезва. Тесният тунел постепенно се превръща във виещ се надолу проход с остри завои, който накрая ги отвежда до подземен паркинг и колата спира.

Шофьорът излиза и отваря вратата.

– Моля, последвайте ме.

Повежда ги към елегантна приемна от стъкло и стомана и към асансьор, охраняван от двама мъже в сини костюми. Бърза и любезна размяна на думи и Харолд поставя палеца си на скенера до копчето на асансьора.

– Асансьорът ще ви отведе в горната приемна. Аз или друг мой колега ще ви чакаме тук, когато приключи срещата ви.

Кимва вежливо и отстъпва назад, докато големите стъклени врати на асансьора се отворят.

Вратите се затварят автоматично, когато Мици и Бронти влизат вътре, и асансьорът потегля нагоре, без да се усеща почти никакво движение.

Когато спира, се озовават пред гигантски прозорец, разкриващ панорамна гледка към Лондон.

– Леле – проронва Бронти. – Трябва да сме на колко – на седемдесет, осемдесет метра над земята!

– Точно 105 метра – казва фина брюнетка в строг бизнес костюм. – Добре дошли в КЕИ – КАЛЕДВУЛХ ЕТИКЪЛ ИНВЕСТМЪНТ. Аз съм Мелиса Сакс, личната секретарка на сър Оуен. – На елегантната ѝ загоряла от слънцето китка проблясва златна гривна, когато протяга ръка, за да се здрависа с тях. – Той ви очаква.

68

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Лейди Гуин прекосява калдъръмения вътрешен двор към югоизточното крило и мястото, известно от векове като Кулата на авгура. Поколения слуги в замъка мислели, че името идва от поверието на старите жени, че ако застанеш на върха ѝ, ще бъдеш толкова високо, че ще видиш бъдещето.

Въпреки съвременните охранителни камери и въоръжените бодигардове около нея, разходката дотам винаги връща Дженифър назад във времето. Лесно е да си представиш укрепленията, пълни със стрелци, и стичащата се по стените кръв на враговете на предците ѝ.

Поема дъх, за да се успокои, докато бута старата дъбова порта, която е отворена за нея, и пристъпва в студеното оскъдно обзаведено пространство, в което живее Мирдин.

Старецът седи на висок почти три мета дървен трон. Над главата му се извисява голям фамилен герб с два огнедишащи дракона, застанали с гръб един към друг и разделени от меч с широко острие. Зелените очи на Мирдин блестят сред набръчканата кожа на лицето му, а обсипаните му със старчески петна костеливи ръце са провесени над извитите дъговидни облегалки.

– Очаквах те по-рано.

Тонът му не е укорителен. Не се усеща следа от разочарование или критика.

Дженифър го разбира. Слушала го е през целия си живот, учила се е как да дешифрира всяка дума и сричка.

– Трябваше да настаня любовника си.

Това не го шокира. Имал е видения за връзката ѝ много преди тя да обърне очи към младия мъж и е сигурен, че тя го съзнава.

– Няма ли да прегърнеш своя стар наставник и довереник, за да сгрееш измръзналия му дух?

Тя се усмихва и приближава към него.

Мирдин я обгръща във влажния си плащ. За миг се притискат силно един в друг, после тя хваща ледените му пръсти в топлите си длани и ги разтваря.

– Боя се. Боя се от промените, които знам, че ти и Оуен усещате.

– Дете мое, ти и семейството ти сте преживявали подобни неща толкова много пъти преди. Сезоните се редуват. Зимата убива, а пролетта дарява живот – казва той и настойчиво насочва погледа към корема ѝ. – Каза ли му вече?

– Знаеш, че не съм.

– Трябва да го направиш.

– И как ще реагира той? Ще се радва ли, или ще тъгува?

– Ще прояви разбиране. Знае, че раждането на това дете е знак за неговата смъртност. Помни, при появата на нов живот духът на стария се възражда отново и става по-силен.

– Иска ми се пътят ни да не е такъв.

– Но е и винаги ще бъде.

Тя събира сили и задава най-ужасния въпрос:

– Как ще се случи?

– Още не съм видял – поглежда я с нежност в очите. – Но ще бъде благородно и смело. можеш да си сигурна в това.

Дженифър притваря очи, за да спре сълзите си. Прекалено рано е да тъгува.

Мирдин вижда, че тя се бори с емоциите, и се привежда, за да я утеши.

– Стига, стига, мое дете! Любов като твоята и на Оуен не умира никога. Това е смисълът на легендите за крал Артур. Децата ви постоянно възкресяват духа и добротата, които са необходими, за да се пренесе Старият ред в Новия свят.

– Знам. Но това не заличава болката в сърцето и душата ми.

– Тогава нека се надяваме, че другият мъж, който споделя леглото ти, не само ще те накара да стенеш от наслада, но и ще пресуши сълзите ти.

Дженифър се изчервява.

– Надявам се, че тази нощ няма да бъдеш толкова откровен и предизвикателен с него, колкото си с мен.

– Само ако обещаеш, че ще идваш да ме виждаш всеки ден, докато си тук.

– Тогава обещавам – Тя се навежда към него и го целува. – Надявам се да спазиш своята част от сделката.

Той се усмихва, докато тя се изправя да си тръгне.

– Скоро, Дженифър. Кажи на Оуен по-скоро. Времето не е милостиво към нас.

69

КАЛЕДВУЛХ ЕТИКЪЛ ИНВЕСТМЪНТ, ЛОНДОН

В края на коридора на последния етаж Мелиса Сакс спира пред двойна дъбова врата, отваря я и се отмества, за да пусне посетителите да влязат.

Стаята, в която се озовават, буквално спира дъха им – гигантски стъклен купол, надвесен наполовина от ръба на сградата. Подсилените стъклени панели на пода създават впечатление, че ходиш във въздуха.

Мици и Бронти пристъпват напред предпазливо.

– Моля, заповядайте, напълно безопасно е – леко развеселеното насърчение идва от устата на изключително висок и широкоплещест мъж, облечен в тъмнозелен костюм с жилетка. – Аз съм Оуен Гуин, а това е моят колега Джордж Далтън.

– Мици Фалън – представя се тя, докато се взира нервно към пода и улицата, простираща се на стотина метра под нея. – Това е моят колега, Джон Бронти.

Оуен се здрависва с тях, после повежда Мици към две кожени канапета, разположени върху пространство от стабилен непрозрачен под.

– Моля, настанете се. Знам, че някои хора намират стаята за леко стряскаща.

Мици се отпуска на посоченото място.

– Благодаря. Понякога страдам от световъртеж. Особено когато от размазване на земята ме делят само няколко сантиметра стъкло.

Той се усмихва.

– Изглежда, вие вече сте преживели някакво размазване.

– Да. Автомобилна катастрофа у дома, в Съединените щати.

Бронти и Далтън се присъединяват към тях на дивана.

– Моля, сипете си нещо за пиене – Оуен посочва към бутилките със сок, газирани напитки и вода, поставени на малката масичка между тях.

– Благодаря – Мици развинтва капачката на квадратна бутилка минерална вода и отпива.

Сър Оуен я изчаква да остави бутилката, преди да продължи.

– Лейтенант, с Джордж искаме да помогнем максимално за вашия случай на убийство, доколкото ни е възможно. Наблягам на думите доколкото и възможно, защото има въпроси, свързани с националната сигурност, които може да ни възпрепятстват да окажем пълно съдействие, а не желаем да разбирате това по грешен начин.

Обръща се към Бронти, който тъкмо е извадил бележник и рови из джоба си за химикалка.

– Искам освен това да подчертая, че този разговор е съвършено неофициален. Както виждате, срещаме се с вас без адвокатите на посолството и без да ви напомняме, че винаги можем да изтъкнем дипломатическия си имунитет и да откажем всякакво по-нататъшно общуване.

– Само че току-що го направихте – усмихва се любезно Мици. – Положението ни е напълно ясно. И двамата ще замълчите. Въпросът е кога.

Без да бърза, вади няколко снимки от папката, която носи. Подрежда ги на масата с лицето надолу, сякаш е опитен картоиграч от Вегас. Когато вдига очи, забелязва огромна разлика в мъжете срещу нея.

Оуен Гуин е отпуснат и напълно съсредоточен. Джордж Далтън, който все още не е произнесъл нито дума, изглежда напрегнат като котенце в замръзнало езеро.

Бронти също ги изучава. Като свещеник той е развил силна интуиция за характера на хората и винаги може да каже кой се бори с тежестта на вината и греха и кой – не. Никой от тях не прилича на човек, който носи на плещите си бреме, но в Оуен има нещо необичайно.

Нещо повече от харизма.

Той сякаш излъчва благост и покой. Бронти бе срещал подобно излъчване в мисионерите в Африка, само че тук е повече. Значително повече.

– Това е Амир Голдман – изиграва първата си карта Мици. Обръща снимката с лицето нагоре. Снимка на мъртвия стар мъж. Гол. Бял. С ясновидима рана в корема. – Прободен в антикварния си магазин в Мериленд миналия петък вечерта.

Обръща втората. Още една снимка на мъртвец. Направена в гората точно след като тялото е изровено от пълната с червеи пръст.

– Този господин е Джеймс Тиаджо Сакони, бивш мошеник с присъди за нападение с нож. Видян е да излиза от магазина на Голдман през нощта, в която собственикът е убит. Влязъл е в кафяв джип, „Ескалейд хибрид“, и е бил убит минути по-късно. Тялото му е заровено в близката гора.

Мици забелязва, че никой от дипломатите не трепва при вида на снимките. Бърка в папката си и изважда разпечатана от Гугъл карта.

– Моля, погледнете тук, господин Далтън. Ето, на картата магазинът на господин Голдман е отбелязан с А. Гората, в която е намерен Сакони, е означена с Б. Това е Масачузетс авеню във Вашингтон, където се намира британското посолство.

Мици забелязва как младият мъж се съсредоточава върху картата. Кръстосва глезени, за да попречи на краката си да потропват нервно. Не пропуска как той притиска устни, за да ги овлажни, възможно най-дискретно. Насочва поглед към Гуин и установява, че той изобщо не се интересува от картата, а само от колегата си и от неговото поведение.

Мици се обляга назад и се отпуска.

Има още карти, които може да изиграе, но сега е моментът да блъфира и да вдигне залозите.

Изчаква, докато консулът вдигне глава, и отвръща на пронизителния ѝ поглед.

– Въпросът ми, господин Далтън, е къде сте били между девет и половина вечерта миналия петък и събота сутринта?

Консулът отново навлажнява устните си.

– Не съм сигурен. Точно преди напускането на Вашингтон и завръщането ни във Великобритания се случиха много неща. – Поглежда към посланика. – Мисля, че събирах някои неща за сър Оуен. Нещо лично и поверително.

Рицарят кима утвърдително.

Общото измъкване подсказва на Мици, че няма смисъл да стреля веднага.

– С каква кола бяхте?

– С линкълна на посолството.

– Сребрист MKZ с панорамен покрив?

– Да.

– Какво ще ми отговорите, ако ви кажа, че свидетел е видял този същия линкълн да тръгва след кафявия „Ескалейд“, каран от Сакони, докато той се е отдалечавал от магазина на Голдман веднага след убийството?

– Ще кажа, че вашият свидетел може да е объркал това, че моята кола е била на същия път по същото време, със съзнателно преследване.

– Не мисля така –Мици изиграва следващата си карта. Обръща третата, четвъртата и петата снимка. – Това са последователни снимки на линкълна с вас на мястото на шофьора, запътващ се на юг към кръстовището на Белтуей. По някаква причина винаги сте на около половин километър зад джипа. – Потупва многозначително последната снимка. – Когато джипът слиза от магистралата на Дюпон, вие също слизате.

Консулът свива рамене пренебрежително.

– Виждам поне дузина коли на вашите снимки. Може да се каже, че всяка от тях следва въпросната мишена. Абсолютно съм убеден, че не съм единственият, завил към Дюпон онази вечер.

Мици е доволна. Той току-що ѝ бе дал две ценни сведения. Но няма да му ги спомене. Не сега. Не и докато не настъпи подходящият момент и предимството ѝ е сигурно.

– Това е петнайсеткилометровата отсечка от Кенсингтън до Дюпон. Вие сте единственият шофьор, присъединил се към магистралата шейсет секунди след джипа и не го изпреварвате нито веднъж по време на това кратко пътуване на юг. Малко е странно, не мислите ли?

Отново свиване на рамене. И отново уверен отговор.

– Обичам да карам безопасно. Представлявам британското правителство и осъзнавам честта и отговорността, които нося, затова винаги спазвам ограниченията в скоростта.

Вратата се отваря и се появява Мелиса Сакс. Поглежда настоятелно към началника си.

– Извинете ме. – Сър Оуен се изправя и тръгва към нея. Двамата разговарят за кратко.

Посланикът се връща при гостите.

– Опасявам се, че ще се наложи да продължите без мен. Трябва да проведа спешен разговор, който не мога да отложа.

Мици се обръща отново към Далтън. Време е да изиграе победоносната си карта. Показва увеличената снимка на закусвалнята, която е помолила Кирстен да направи и да обработи така, че да прилича на снимка от охранителна камера.

– Това е закусвалнята на Кънектикът авеню, след Дюпон, надолу по Седемнайсета улица, близо до Стийд парк. Не прилича на място, което според мен човек като вас би посетил. Но сте го направили.

Очите му пробягват към двете все още необърнати снимки на масата. Предполага, че на тях е уловен самият той.

– Какво правихте там, господин Далтън?

Консулът се размърдва неловко на стола си.

– Имах естествени нужди. Посетих тоалетната им – отвръща накрая. Взема бутилка вода и небрежно отпива глътка. – Ние, британците, сме малко старомодни. Не можем да уринираме на открито.

– За бога, не! – възкликва Мици. – Накъде би отишъл този свят, ако го направите!

Тя също взема бутилката вода и повтаря действията му.

– Случи ли се нещо по-особено в мъжката тоалетна?

Той оставя бутилката на масата и се намръщва.

– За какво говорите? Използвах тоалетната. Какво може да се случи според вас в такава ситуация?

Тя си отбелязва чувствителността му и оставя бутилката си до неговата.

– Опишете ми подробно, моля. Повторете действията си.

Лицето му пламва от гняв.

– Влязох вътре. Използвах писоара. Излязох навън и се прибрах у дома. – Обляга се назад и се взира в нея. – Наистина ли дойдохте тук чак от Америка, за да ме питате за навиците ми в тоалетната?

– По-добре повярвай, приятелче, че сме способни на това.

Тя взема бутилката си и се заиграва с нея, докато го наблюдава. Този тип е виновен, виновен като дявол. Ако му отпусне още малко въже, със сигурност и сам ще влезе в примката.

Вратата на кабинета се отваря. Сър Оуен влиза. В стойката му личи напрежение.

– Много съжалявам, но трябва да ви помоля да напуснете. Току-що се случи нещо изключително важно, нетърпящо отлагане.

Мици събира снимките, пъха ги в папката и сграбчва бутилката си с вода. Бясна е и се опитва да го прикрие. Сър Бла-бла-бла очевидно е наблюдавал със скрита камера и не е харесал факта, че момчето му е оплело конците. Изправя се и тръгва към него.

– Това изключително важно нещо, което е станало, по-важно ли е от файловете с Код Х, посланик? Очаквах с нетърпение да обсъдим тази тема с вас.

– Да, лейтенант – свъсва вежди той. – Скоро ще научите достатъчно и ще сте наясно какво е възпрепятствало срещата ни. Надявам се, когато това стане, да имате достойнството да се извините за забележката си. Тогава може и да подновим този разговор.

70

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

От покрива на Кулата на авгура, по който шумно тропат дъждовните капки, Мирдин наблюдава с носталгия просторното езеро на имението, блещукащо в далечината сред горите, където някога волно бе препускал благородният елен.

Струва му се, че са минали само няколко пролети и лета, откакто бе ловувал и бе ходил за риба – млад мъж, обсебен от планове и мечти, със сърце, натежало от любов. В онези дни бе живял с онова, което сам си улови. Елени и кошути, зайци и сьомга, когато имаше късмет. Плъхове и катерици, когато нямаше. Всеки ден му носеше ново приключение. Тепърва овладяваше занаята и усъвършенстваше уменията си. Тайните чакаха да бъдат разгадани. Магията на живота – да бъде научена.

Докато слиза към слънчевата стая, се замисля как годините бяха отлетели по-бързо от соколите, които някога тренираще.

Напоследък има чувството, че е станал роб на същите тези умения, които толкова упорито се бе борил да усъвършенства. Познанието го е изтощило. Бремето на наученото сякаш е приковало в оловни ботуши немощните му стъпала.

Той затъва.

И Оуен Гуин е причината за това.

Мирдин го бе наставлявал от момче до превръщането му в истински мъж. Бе го направил свое протеже, бе го поставил начело. Той бе въплъщението на всичките му надежди и на цялата му любов. Основната цел на живота му бе да го направи могъщ, да му помогне да постигне величието и добротата си. Да превърне Оуен в истински крал.

Малкото легло изскърцва и старият му гръбнак изпуква, когато се опъва на протрития матрак, поставен върху твърди дъски. Никога не си е позволявал луксове – освен лукса на богато въображение. В съзнанието си се отдава на наслади, които обикновените простосмъртни никога не биха могли да разберат.

Сънят идва бързо.

Както и виденията. Смесени и объркани. Като многобройни филми, насложени един върху друг.

Има вода. Огромно, неизмеримо пространство. По-голямо от езеро. По-малко от море. Хора, които говорят на чужди езици. Влюбени, разделени от географията, обединени от скръбта.

После идват телата. Изгорени тела. Разлагащи се тела, които шават в пръстта и се надигат от движещите се в тях червеи. Живи тела, все още кървящи, на прага на смъртта, но отказващи да се предадат.

И жени.

Има млада и стара жена. Заедно са, но не знаят една за друга. Жени от различни земи. Едната му е позната, другата – не. Непознатата е ужасно могъща. Заплаха за всичко и всекиго, на когото държи.

Но в нея има доброта.

Навън, в необозначените територии, на местата, известни само на артурианците, костите на онези, които някога са били погубени в името на човечеството, се отърсват от покривалата си от пръст и отново усещат целувката на слънцето.

Но това не е възкресение. Не е Денят на Страшния съд. Не е божествено опрощение. Това е разобличаване. Унищожението на Ордена.

Затворените очи на Мирдин са заслепени от ярката светлина на това видение. Синьо и червено, оранжево и бяло. Сякаш се взира в центъра на избухваща експлозия. Ушите го болят от крясъците на хора, мъже и жени, възрастни и деца. Те плачат. Молят болката да спре. Виковете им се застъпват.

И Оуен е там. В центъра на болката. Отчаяно се опитва да я погълне цялата.

Неспособен да я спре.

71

КАЛЕДВУЛХ ЕТИКЪЛ ИНВЕСТМЪНТ, ЛОНДОН

Мелиса Сакс изпраща американците и се връща в кабинета на сър Оуен.

– Готов ли сте за обаждането от Министерството на вътрешните работи, сър?

– Да. Благодаря ти, Мелиса.

Далтън се надига от дивана.

– Искате ли да ви оставя сам?

– Не, остани. Трябва да поговорим веднага след като приключа с този разговор.

На телефона му присветва едно копче. Той вдига слушалката и отговаря.

– Здравей, Чарлз. Как се справяте?

– Стараем се и правим всичко по силите си. Какво знаеш? – пита Чарлз Хатфилд, макар да подозира, че е поне толкова, колкото знае и самият той.

– Само най-основните детайли. Бомба на „Евростар“. Експлозия на територията на Великобритания. Около петдесет загинали.

– Може би повече. Няма да знаем, докато не дойдат докладите на спешната медицинска служба. Устройството се е взривило южно от Ашфорд, пет минути след напускане на гарата. Пенсионерка видяла мъж да бърника в раница, от която се показвали жици, и предупредила персонала на влака. Когато контрольорът се опитал да разпита подозрителния мъж, той избягал и се скрил в тоалетната, заключил се вътре и взривил бомбата.

На монитора пред посланика вече тече запис от хеликоптера, предаващ на живо картина от мястото на събитието. Виждат се разместени релси, дим и пламъци, издигащи се от вагоните, тела по земята наоколо и мигащи светлини на пожарни коли и линейки.

– Ще приключа една среща тук и идвам веднага в Уайтхол. Предполагам, че ще свикаш заседание на кабинета?

– Специалният ни екип вече събира информация. Кога можеш да се присъединиш към нас?

– След час.

– Добре – кимва Хатфилд и проверява новите данни на компютъра си, докато говори. – Знам, че това не е утешение за жертвите и семействата им, но слава на Бога, че бомбата не се е взривила, докато влакът е бил в тунела. Взрив по средата на тунела щеше да причини много повече разрушения и трагедията щеше да е неколкократно по-голяма.

– Може би това е било намерението им – казва Гуин, докато наблюдава на екрана как хеликоптерът кръжи точно над разкъсаната линия. – Някой да е поел отговорност?

– Още не. Но съм сигурен, че ще е „Ал Кайда“.

Гуин затваря телефона и се връща при Далтън. Личи си, че младият му колега е притеснен.

– Какво има, Джордж?

– Мисля си за разговора с американците. Опасявам се, че обърках нещата.

– Как?

– Сега си давам сметка, че агентката не знаеше със сигурност дали съм бил в закусвалнята близо до Дюпон и просто блъфира, а аз потвърдих теорията ѝ.

– Фактът, че повдигна темата показва, че е имала добри основания да смята, че си бил там. Голямата грешка е самият линкълн.

– Нямах избор. Бях в линкълна, когато получих съобщението, че хората на Марчети са се запътили към Кенсингтън. Ако се бях опитал да сменя колите, вероятно нямаше да стигна навреме.

– Ще се наложи да се заема с взрива на „Евростар“, така че оставям американците на теб. Нека някой разбере къде са отседнали. Искам стаята им да бъде претърсена и да бъдат поставени под постоянно наблюдение – и с техника, и с хора, докато не отменя заповедта. Нека да видим дали можем да спрем разследването, преди то да спре нас.

72

ЛОНДОН

Новината за бомбения атентат във влака звучи по радиото в ролса и Мици и Бронти слушат в пълно мълчание.

След като говорителят приключва, тя звънва в кабинета на сър Оуен и оставя съобщение на Мелиса. Посланикът се бе оказал прав, наистина трябваше да му се извини.

Пътуването до новия им хотел е дълго и преминава в неловка тишина.

Въпреки стъклената преграда нито тя, нито Бронти се чувстват удобно да обсъждат срещата.

Регистрират се в „Дийн“, нов хотел в Сохо, близо до обожаваните от папараците места като клубовете „Граучо“ и „Айви“, и се съвещават в компанията на поръчаните от румсървиса клуб сандвичи, пържени картофи и две големи чаши кафе.

– Е, какво разбра от нашия приятел, британския консул? – пита Бронти, докато потупва дъното на бутилката с кетчуп, за да потече по-лесно сосът.

– Далтън е затънал до шия в цялата история. – Мици повдига горната филийка на сандвича си и го оглежда. – Защо този бекон изглежда толкова по-добре от онзи, който си имаме вкъщи?

– Англичаните правят добър бекон. Откъде си сигурна, че е замесен?

– Първо се издаде, като призна, че линкълнът е бил пред магазина на Амир Голдман. Никоя камера не го е засякла там. После се изнерви и нарече кафявия джип „мишена“.

– Може да е бивш войник или полицай.

– Не е. Проверих, преди да тръгнем. Но може да е бил служител на МИ 5 или 6.

– Това би обяснило начина, по който следва джипа.

– Аха. Но не и защо го прави. Или какво е станало, когато джипът е спрял в гората и Сакони е бил убит.

– Мислиш ли, че Далтън го е убил?

– Не. Според мен Сакони е бил убит от партньора си, Брадли Дигън. Но мисля, че Далтън може да е убил Дигън край закусвалнята – обяснява Мици, протяга се към чантата си и изважда малко пластмасово шише с вода. – Ето защо това бебче може да ни помогне.

– Водата ти от кабинета на Гуин?

Тя се усмихва.

– Не моята. На Далтън. Готова съм да се обзаложа, че ДНК от бутилката ще съвпадне с ДНК профила, който установихме от кръвта по пода на тоалетната – онази, смесена с кръвта на Дигън.

– Кой е Дигън?

– Измамник, който се е опитал да направи номер на аукционна къща, продавайки ѝ картина, наречена „Гентски олтар“.

Очите на Бронти се разширяват.

– Известна още и като „Поклонение пред мистичния агнец“. Едно от най-великите и най-крадени произведения на изкуството. – Посочва към лаптопа ѝ. – Може ли да го използвам за малко?

– Заповядай, твой е.

Той отваря търсачката и написва Гентски олтар.

– Ето, погледни това. Поръчана е през петнайсети век за олтара в частен параклис в Белгия. Двайсет и четирите табла оформят една цялостна картина, която се отваря с по две крила от двете страни, а когато те се затворят, изображението е съвсем различно.

– Виждам само дванайсет.

– Дванайсет отпред, дванайсет отзад.

– О, много съм тъпа.

– В рамките на шест века е била обект на тринайсет престъпления, включително шест кражби и похищение срещу откуп.

Мици налива нова доза кафе и за двамата.

– Хайде, кажи ми още! Особено пикантните подробности.

Бронти си припомня подробностите.

– В началото на деветнайсети век епархията в Гент залага някои от таблата и те се озовават в Англия. Купени са от краля на Прусия и са изложени в Берлин. След Първата световна война са конфискувани като част от репарациите, които германците е трябвало да плащат. Когато избухва Втората световна война, белгийците изпращат картините във Ватикана, за да са на сигурно място. Поне такъв е бил планът.

Войските на Хитлер прехващат триптиха, откарват го в Бавария и го заключват в замък. Когато съюзниците атакуват, го пренасят в солна мина. После, когато побеждаваме нацистите, нашите войски го откриват и го връщат в Белгия.

– А откупът?

Бронти се замисля за малко.

– Чакай да си припомня. През трийсетте години две табла – гръб и лице – са откраднати от катедралата „Свети Бавон“ в Гент. Често се говори за едно, но са били две: едното е наречено „Справедливите съдии“, а другото – „Йоан Кръстител“. Били са изпратени тринайсет писма за откуп. Крадците искали повече от един милион белгийски франка и предупреждавали, че ако сумата не бъде получена, ще унищожат картините.

– Какво станало?

– Епископът не платил. Провели преговори и „Йоан Кръстител“ бил върнат, но „Справедливите съдии“ така и не били намерени. Наели друг художник да запълни липсващото табло на олтара, но според сведенията в нарисуваната от него сцена има грешки и несъответствия.

– Добре, стига толкова история – казва Мици. – Главата ми ще гръмне и ако трябва да съм честна, последното, което искам, е да добавим и липсваща картина към случай на убийство, в който вече има достатъчно религиозни реликви и тайни кодове.

– Криптолозите постигнаха ли някакъв успех с кода?

– Трябва да се обадя на Вики и да проверя. Ще бъде страхотно, ако този „Код Х“ ни даде всички отговори.

– Код Х ли каза – като буквата Х?

– Да, защо питаш?

– В теб ли е флашката?

– Разбира се – кимва Мици, бърка в чантата си и му я подава.

Бронти прочита „C–O–D–E–X“ и се усмихва.

– Какво?

– Пише „Кодекс“, а не „Код Х“. Една дума е. С латински произход като в древните Библии и ръкописи. Твоят таен код хич не е ново и модерно чудо. Той крие нещо, което вероятно е било крито от векове – нещо, чието опазване е скрито, за някои вероятно би оправдало дори и убийство.

73

УАЙТХОЛ, ЛОНДОН

Конферентна зала „А“ на Канцеларията на правителството е известна сред медиите с акронима COBRA³. Около прословутата ѝ заседателна маса са се настанили министърът на отбраната сър Уесли Пигот-Смит, министърът на вътрешните работи Чарлз Хатфилд, вицепремиерът Норман Батерсън и шефът на Асоциацията на началниците на полицейски управления Милтън Колман.

Един от служителите в Уайтхол съпровожда посланик Гуин до студената затъмнена стая и той заема мястото си до вицепремиера.

Министърът на вътрешните работи го поздравява:

– Добър ден, сър Оуен. Току-що започнах. – Изправен е пред голям екран, на който тече видеозапис от мястото на взрива. – По последни данни броят на загиналите е 54, а на ранените – 40. Премиерът е в Шотландия, но след половин час хеликоптер ще го закара до Ашкрофт, където ще бъде дадена пресконференция. Сапьорите проверяват останките от влака за други взривни устройства, самите релси, естествено, също се проверяват. Железопътният превозвач взема предвид обстоятелствата и има готовност да превозва пътниците с автобуси, но им бе казано, че няма никакъв шанс движението в тунела да се поднови през следващите дванайсет часа.

Полицейският началник, висок слаб мъж в края на петдесетте, задава въпроса, който се питат всички:

– Имаме ли потвърждение, че зад това стои „Ал Кайда“?

– Още не – отвръща министърът на отбраната, – но съм сигурен, че е само въпрос на време.

– Смятат да пуснат видеозапис – добавя Оуен. – Ще бъде качен на сървър на „Ал Джазира“ след няколко минути. Показва бомбаджията, мъж на име Абу бин Суедани, който се заклева във вярност на каузата и предупреждава, че пътниците на Запад могат да очакват още бомби и още смърт.

Никой не пита откъде посланикът знае тези неща, нито защо ги знае преди тях. Той все пак има специални отговорности в борбата срещу тероризма и всички в стаята са присъствали и на други срещи, на които информацията му е била по-достоверна от тяхната.

– С какво си имаме работа, Оуен? – пита вицепремиерът. – Терористична акция, насочена конкретно към Великобритания? Или е по-широка стратегия, свързана с бомбата в САЩ?

– По-широка е. И не е само Америка. Очаквам да има още атаки, и то на територии, които не са свикнали на кръвопролития като нас.

Министърът на отбраната знае за какво говори.

– Италия?

– Именно.

Сър Уесли обяснява на останалите в групата.

– Имаме същата информация. Възможни нападения в Рим като отговор на думите на папата, който осъди остро делата на „злонамерено подведени ислямски фундаменталисти“.

Оуен обяснява по-подробно:

– Смятаме, че „Ал Кайда“ има нова стратегия с три разклонения. Първо, бизнесът – както обикновено; това означава бомби във Великобритания и Америка. Второ, както сър Уесли току-що изтъкна, нападения срещу католически мишени като Рим. Това не е правено преди и испанците са също толкова притеснени, колкото и италианците. Освен това смятаме, че възнамеряват да използват ново поколение специално обучени убийци за смъртоносни покушения срещу популярни личности.

Вратата се отваря и влиза млад цивилен служител, който дискретно прошепва нещо в ухото на министъра на вътрешните работи, после си тръгва. Чарлз Хатфилд посяга към дистанционното и го насочва към екрана.

– „Ал Джазира“ току-що пусна това. Точно както каза сър Оуен.

Мъжът, който се появява на екрана, не отговаря на традиционния стереотип за мюсюлмански терорист. Няма дълга и сплетена брада. Не е облечен в широка бяла роба. Не държи Корана в ръка. Записът не изглежда да е заснет в училищен коридор, с тъмна завеса за фон. На заден план не се виждат войници с маски и преметнати на гърдите карабини. Вместо това в камерата се взира спокоен млад мъж в края на двайсетте, гладко обръснат и добре подстриган. Облечен е в тъмносив костюм и въпреки суровия песъчлив фон на афганистанските хълмове зад него има тържествения вид на чуждестранен кореспондент.

– Граждани на Запада – казва той с уверен глас на съвършен английски. – Когато видите това, аз вече ще съм убил и наранил мнозина. Невинни хора, които не са заслужили подобна съдба. – Тонът му е равен, без следа от злоба или гняв. – Съжалявам за тяхната смърт и болка. Но най-вече съжалявам, че техните правителства направиха смъртта им наложителна. Докато гледате, четете и слушате за смъртта на тези хора, се запитайте следното: Какво иска „Ал Кайда“? Защо правят тези неща? Защо убиват толкова много хора?

Прави пауза и оставя семенцата на въпросите да покълнат във впечатлителните умове на тези, които го слушат.

– Трябва да има основателна причина, нали? Като вярата, че собствената ви държава трябва да бъде освободена от присъствието на враговете ви. Че всеки човек трябва да има свой дом, свое парченце земя, своя основа в живота. Защото това означава „Ал Кайда“ – „основата“. Запитайте се, ако чужденци се опитат да завладеят вашата страна, започнат да сменят вашите правителства и да убиват вашите приятели, семейство и родители, какво ще направите? – Благите му тъмни очи се втренчват настоятелно в камерата, преди да продължи. – Мисля, че знам. Ще се борите. Ще се борите до смърт. Докато броите телата на днешните загинали, на тези, които ще загинат утре и вдругиден, помислете за моите думи, помислете отвъд патетичната риторика на вашите лидери. Кога ще се предадете, ако сте на наше място? – Сега благите очи се присвиват и камерата дава по-близък кадър на мъжа. – Никога. Никога. Никога.

Записът спира.

Оуен Гуин посочва към екрана.

– Това е ново поколение терористи. Началото на нова терористична стратегия. Борят се на нови фронтове, водени от нови водачи и с нови техники.

– Мисля, че грешите – казва министърът на отбраната. – Нови лица, може би, но същата стара и позната игра. Слагат бомби и се взривяват. Бягат. Крият се. Имат ограничени ресурси и ограничена подкрепа. Скоро ще ги намерим и този път завинаги ще заличим всеки от тях от лицето на земята.

Оуен свежда очи надолу и прехапва език, за да не отговори. Сър Уесли греши. Греши много. Задава се буря, каквато не е виждана преди.

³ На англ. ез. Cabinet Office Briefing Room А – една от високотехнологично оборудваните зали, където обикновено се провеждат срещи на правителството при извънредни ситуации и застрашаващи стабилността на страната конфликти. – б. пр.

74

СЕВЕРНА БЕТЕСДА, МЕРИЛЕНД

Лек летен дъждец превалява, докато привлекателният млад доставчик придържа картонената кутия в ръцете и се опитва да заключи задните врати на вана си. Кварталът, в който се намира, изглежда приличен, но човек никога не знае. Да си оставиш колата отключена, е като покана някой да дойде и да ти отмъкне нещата. Може би дори самият ван.

Не че му пука. Ванът е пълен боклук. Двигателят е толкова зле, че се движи по-бавно от охлюв със запек. Вътре вони на пот и цигари. Нищо, скоро ще го разкара.

Проверява името и адреса на пратката, после изкачва стъпалата към блока. По капака на кутията се появяват тъмни петънца на местата, където падат капките дъжд. Не че на човека, който ще го получи, ще му направи впечатление. Повечето хора виждат думата „Амазон“, подписват се и бързат да разкъсат хартията и да отворят пакета.

Потропва на талашитената врата и изчаква. От другата страна се чува шум. Някой се притиска до вратата. Вижда мърдаща зеница в шпионката, явно обитателят го наблюдава.

– Кой е? – пита колеблив женски глас.

– От „Амазон“. Нося пратка и трябва да се разпишете.

Вратата се отваря леко и веригата се опъва. Той побутва пратката към нея, за да се види усмихнатото лого. Вратата се затваря отново, после се отваря изцяло.

Той подава пратката в ръцете на жената.

– Внимателно, малко е тежко.

Тя я поема.

В същия миг той се втурва и я блъска толкова силно, че тя се препъва и пада назад. Тежката пратка се удря болезнено в гърдите ѝ, докато жената се строполява на пода и разбива главата си.

Доставчикът изритва вратата, за да се затвори зад него, и застава до жената. Навежда се над нея и пъха края на пистолета със заглушител в устата ѝ.

– Трябва да искаш някакъв документ за идентификация, сладкишче.

75

АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО, ЛОНДОН

На по-малко от три километра от срещата в Уайтхол Мици Фалън и Джон Бронти се настаняват в кабинета на ФБР в американското посолство на площад „Гросвенър“. Служителите на разузнаването работят тук още откакто вторият президент на страната, Джон Адамс, е живял на този живописен площад.

През два кабинета от тях полеви агенти обработват информацията за бомбата на „Евростар“ и търсят връзка с взрива на Гранд сентръл в Ню Йорк.

Мици Фалън наблюдава как важните клечки идват и си отиват, докато тя се занимава с бутилката, която е взела от кабинета на Гуин. Попълва всички необходими документи и пита колко време ще е нужно, за да получи ДНК профил от нея.

Отговорът идва от млада служителка на име Ани, която е доста стресирана от цялата тази неочаквана активност. Тя е около двайсет и пет годишна, с къдрава кестенява коса и очила с дебели черни рамки, поставени върху орловия ѝ нос сред бледото, обсипано с лунички лице.

– След седмица. Може би по-скоро, ако в лабораторията се понапънат.

– Какво ще кажеш за утре? – пита Мици и в гласа ѝ се долавя заплашителна нотка. – Тук съм само за няколко дни и това е свързано с разследване на убийство в Щатите.

– Убийствата не са приоритет – свива рамене Ани и бутва опакованото доказателство в пластмасовия поднос, след което се залавя отново за работата на компютъра си.

Мици взема пликчето и настоятелно го поставя пред лицето ѝ.

– А кое е приоритет?

Младата жена с чикагски акцент я поглежда презрително.

– Ако не знаете, мадам, по-добре не питайте.

Мици се навежда над компютъра и повдига с пръсти табелката с името, закачена на черното сако на служителката.

– Моля те, не се ебавай с мен, Ани Линклатер. Както виждаш от не толкова красивото ми лице, в момента съм в доста лошо положение. А когато хората са в лошо положение, са склонни да вършат лоши неща. Затова защо не спреш с номерата и не спестиш и на двете ни болката?

Момичето се изчервява.

– Ще опитам да стане утре. Или най-късно вдругиден.

– Утре звучи наистина чудесно – отвръща Мици и се отдалечава. – Ще дойда веднага щом отворите.

Бронти говори по телефона, когато тя се връща във временния им кабинет.

– Вики се обажда – казва той.

– Пусни я на високоговорител.

Бронти изпълнява.

– Викс, Мици току-що влезе, на високоговорител си.

– Здрасти, лейтенант. Имам добри и лоши новини за теб. С кои да започна?

– Мога да понеса само добри новини, Викс. Запази лошите за себе си, оправи нещата и след това ми се обади пак. Какво откри?

– Добре. Изпълних молбата ти и проучих допълнително Оуен Гуин, английския посланик. Пращам ти информацията.

– Супер, сега влизам в пощата си! – Мици отваря лаптопа и го включва.

– Криптолозите имат напредък по данните, които ни изпрати. Наистина е странно. Изглежда, че е история за крал Артур и рицарите му.

– Кодекс – прошепва Бронти на Мици с доволен тържествуващ тон.

Вики продължава с информацията.

– Файлът е наречен Кодът „Камелот“ и съдържа четири части: Загиналите, Авалон, Съвременни пророчества и Артуровият цикъл.

Мици записва имената в бележника до лаптопа си, на който все още се зареждат началните програми за сигурност.

– Е, добре, какво е това, някаква Артурова сага тип „Здрач“?

– Дешифрирали са само първата страница – очевидно шифърът е труден.

– Знаят ли какъв вид е? – попита Бронти.

– Да, наричат го „случаен револвер“. Всяка буква от азбуката се представя с цифра – това е лесната част, като в детски код. Но после цифрите и буквите, свързани с тях, не остават същите, а продължават да се променят. Например да кажем, че буквата А е представена с цифрата 1, К с 2 и О с 3. Думата АКО е кодирана като 123. Дотук ясно ли е?

Бронти кимва.

– Да, не е толкова трудно за схващане.

– Така, но в следващото изречение буквата A се представя от 2, К от 3, а О от 4, така че АКО става 234.

Мици кимва с разбиране.

– Значи всичко се мести с едно нагоре.

– Почти. Става обаче по-сложно. Криптологът, с когото говорих, каза, че единственият начин да се разбие такъв код, е да се създадат два виртуални кръга – във външния са буквите от азбуката, а във вътрешния – съответният брой цифри. В английския говорим съответно за двайсет и шест на брой. Буквите получават ново число с всяко изречение. Но тази подредба се променя, когато стигнат до седмия, четиринайсетия, двайсет и първия и двайсет и осмия ред. На тези места цялото изречение се преподрежда и понякога тръгва наобратно или в него започват да се пропускат нечетните или четните числа.

– Заради дните в седмицата – отбелязва Бронти. – Преподрежда се, защото има седем дни в седмицата. Монасите някога са използвали т. нар. календарен код, в който всяка седмица или всеки месец са променяли кода, с който са си писали тайни съобщения.

– Стига – казва Мици. – От вас двамата ми гръмна главата. Вики, просто ми кажи какво казва този проклет „Код Камелот“.

Младата анализаторка звучи искрено развълнувана.

– Прекрасен и странен готически текст. Трябва да го прочетеш, за да разбереш за какво говоря. Пращам ти превод на това, което е разкодирано до момента. От частта, наречена Загиналите.

– Направо нямам търпение да го прочета – отвръща саркастично Мици. – Нещо друго, което да разведри деня ми.

– Това е.

– Каза, че има и лоши новини.

– Да, а ти ми каза да си ги държа за себе си.

– Знам, но освен че съм лъжлива кучка, съм и много любопитна кучка. Така че казвай.

Вики събира сили за предстоящия сблъсък.

– Данните, които ми изпрати... Започнаха да се самоунищожават веднага след като отворих файловете. Загубих голяма част от тях и...

– Какво?!

– Моля те, изслушай ме, преди да ми се нахвърлиш. Криптолозите казаха, че вината не е била моя. Във файловете е заложена програма за самоунищожение.

– Какво означава това?

– Означава, че когато се правят копия на софтуер или на хардуер, които не са оригинални, шифърът на файловете се унищожава. Трябва да имаш оригинално копие, направено с разрешение на създателите на шифъра.

– Тогава защо не са се унищожили веднага след като ти ги пратих?

– Ако беше която и да е друга система, щеше да стане така. Компютрите на ФБР обаче „заключиха“ първите цифри, това е всичко. Всичко друго умря след частица от секундата. Техниците казаха, че и самото кодиране, и системата, която стои зад всичко това, са изключително умни – като тези, които се притежание единствено на правителствените разузнавателни служби и на най-големите световни корпорации.

Мици поглежда към малката флашка, пусната свободно в чантата ѝ.

– Добре че взех суперсериозни мерки да я защитя.

– Абсолютно – отвръща Вики, недоловила иронията.

От лаптопа на Мици се чува избипкване. Тя поглежда към екрана.

– Току-що получих файла ти, ще го проверя с Бронти и един от нас ще ти се обади. Благодаря, Викс.

Прекъсва разговора. Бронти застава зад нея, за да погледне през рамото ѝ. Мици отваря пощата си и кликва на документа с име Загиналите.

Решено бе във всяко кралство мястото на вечния покой на всеки рицар да не е на повече от ден езда от вода, по-дълбока от ръста на най-високия мъж. Земята, която ще съхранява свещените кости на загиналите, трябва завинаги да бъде под закрилата на техните братя, а почвата, дето покрива благословената им кожа, да бъде докосвана в еднаква мяра и от Слънцето, и от Луната.

В началото на всеки урожай тези, които са още живи и служат, ще посещават и ще се грижат за земята на загиналите. Ще палят големи огньове и ще славят с думи делата на отминалите поколения. С Ритуала на вечния пламък ще възраждат Духа на доброто, който изкова великия меч и служи на единствения крал.

И е решено в родината мястото на вечния покой да бъде завинаги там, гдето се кръстосват великите келти и бардове самотни пеят своите възхвали.

Двамата агенти разменят недоумяващи погледи. Мики затваря файла и поглежда другия документ, който Вики ѝ е обещала.

– Нека да видим първо какво е открила за Оуен Гуин, преди да започнем да си блъскаме главите върху това.

Следващият документ е поредица от лаконични факти. Лишен е от лиричния елемент на предишния текст, но не му отстъпва по драматичност.

ИМЕ: Оуен Ричард Артър Гуин

ВЪЗРАСТ: 42

НАЦИОНАЛНОСТ: Британец

МЯСТО НА РАЖДАНЕ: Уелс

НАСТОЯЩА ДЛЪЖНОСТ: Посланик с неограничени пълномощия с отговорност за отбраната и антитерористичната дейност на страната

ПРЕДИШНИ ДЛЪЖНОСТИ: Британски посланик в САЩ. Британски посланик в Германия. Британски посланик във Франция. Специален съветник на Негово кралско височество Уелския принц.

ОБРАЗОВАНИЕ: Ню Колидж, Оксфорд. Бакалавърска степен по история.

ВОЕННА СЛУЖБА: Офицер от Уелската гвардия (Gwarchodlu Cymreig), елитен пехотен полк в британската армия, на който Н. Кр. В. Уелският принц е почетен полковник. Гуин служи в Афганистан като лейтенант и капитан. Награден с кръст „За изключителна храброст“, проявена на бойното поле, и с кръст „Виктория“ за вдъхновяващо лидерство – най-високата британска награда за храброст.

СЕМЕЙНО ПОЛОЖЕНИЕ: Женен от 18 години. Съпруга: Лейди Дженифър Гуин (родена Дегранс). Нямат деца.

ПОЧЕСТИ: Великобритания – Рицар на Британската империя. Рицар на Ордена на жартиерата (*). Рицар-командор на Ордена на свети Михаил и на свети Георги (**).

САЩ – „Легион за заслуги“ за изключително поведение и забележителни постижения при изпълнение на служебните задължения.

* Членството в Ордена на жартиерата е ограничено до суверена, принца на Уелс и не повече от още двайсет и четирима членове.⁴

** Орденът на свети Михаил и на свети Георги датира от 1818 г., когато принц-регентът го установява в името на най-великия от светците покровители на военните, за да почете мъжете и жените, които извършват изключителна невоенна служба в чужда държава. Бивш посланик в Германия и във Франция, бивш войник и бизнесмен милиардер благодарение на поколения фамилно състояние, Гуин има могъщи приятели сред най-висшите кръгове на властта в цял свят.

БИЗНЕС ИНТЕРЕСИ: Гуин притежава осемдесет процента от акциите на „Каледвулх етикъл инместмънтс“, на която е и директор без изпълнителни функции. Фирмата действа като ангел за стартиращи компании в целия свят, но финансира единствено бизнес начинания, които покриват високите им етични стандарти. КЕИ има оборот от 2,48 милиарда лири за изминалата година – приблизително 4 милиарда долара, и разполага с 32 офиса в 27 държави. Регистрирала е нетна печалба от 200 милиона лири (322 милиона долара) и е направила дарения за 150 милиона лири (241 милиона долара) в 21 държави. КЕИ е семейна компания с повече от тристагодишна история. Смята се, че е един от първите инвеститори в „Лойдс“, Лондон.

Мици дочита биографията на Гуин и написва писмо до Вики с молба да порови по-дълбоко в живота на посланика, семейството и бизнеса му. Изпраща го, обляга се назад на стола и се обръща към Бронти.

– Защо, по дяволите, никога не съм срещала мъж като Оуен Гуин? На хартия е всичко, за което би могло да мечтае едно момиче. Мъж с почти толкова медали, колкото и милиони.

Бронти не е впечатлен.

– Той не е това, което изглежда, гарантирам ти, Мици. Повярвай ми. Притежава изумителна харизма, признавам, но в него има и някаква тъмна страна. – Навежда се и потупва екрана с пръст. – Виж това: кръст „За изключителна храброст“ и кръст „Виктория“ за вдъхновяващо лидерство на бойното поле. Какво ти говорят тези награди?

Тя отговаря с една дума.

– Герой.

– Означават „убиец“. Обучен и безмилостен убиец. Толкова добър в работата си, че правителството и кралицата го награждават с най-високите почести, с които разполагат. Хора като Гуин придават нов смисъл на думата „опасен“. Трябва да внимаваме – много да внимаваме – как се държим с този мъж.

⁴ По устав броят на живите рицари на Ордена на жартиерата наистина не може да бъде повече от 25, но през 2006 г. това число е увеличено до 26 с приемането на принцовете Андрю и Едуард. – б. пр.

76

СОХО, ЛОНДОН

Анджело Марчети все още е замаян от коката, която току-що е шмръкнал в тоалетната на съмнителното кафене зад затворения вход на метростанция Тотнъм корт роуд. Усеща пълното действие на наркотика, когато излиза на улицата и е погълнат от забързания шумен човешки поток. Сетивата му са свръхизострени. Може да надуши ароматните кафета, които носят в ръце; сладкия мирис на тютюн, лъхащ от тези, които пушат; одеколоните и парфюмите по кожата им.

Айфонът му вибрира и той преравя няколко джоба, преди да го намери. На екрана не е изписан номер, но знае кой го търси. Точно сега никой в света не е по-важен от човека в другия край на линията.

Натиска зеленото копче на телефона.

– Кажи ми, че проблемите ми са свършили.

Докато слуша, уличният шум край него избледнява. За миг му се струва, че целият свят е спрял. Ефектът от надрусването изчезва потискащо бързо.

– Сигурен ли си? Абсолютно ли си сигурен?

Човекът е сигурен. Настоява, че няма начин да бърка.

Марчети се оглежда. Енергията на улицата я няма. Хората вече просто се реят като призраци. Загубил е всякаква връзка и емоция към заобикалящия го свят.

Той е жив мъртвец.

Освен ако не измисли нещо ново, е само въпрос на време, преди Мардрид или Гуин да сложат край на живота му.

Човекът е още на телефона. Чака решението му. В светлината на последните събития иска да знае какво да направи.

– Добре – казва Марчети. – Направи каквото е необходимо. Но действай бързо и никога повече не ме търси.

77

КАЛЕДВУЛХ ЕТИКЪЛ ИНВЕСТМЪНТС, ЛОНДОН

Когато Оуен Гуин се връща обратно в офиса на компанията, вече е късно вечерта.

Мелиса Сакс се подава на прага на кабинета на началника си.

– Искате ли да остана още?

Той поглежда към часовника: 21,15.

– Не, съжалявам. Нямах представа, че е станало толкова късно.

Тя се усмихва с разбиране. Винаги става прекалено късно и той като че ли никога не забелязва.

– Добре съм, Мелиса. Благодаря, че ме изчака.

– Няма проблем. – Кани се да си тръгне, после ѝ хрумва нещо. – Искате ли да поръчам нещо за ядене?

– Не, благодаря. Ще ми се отрази добре на талията, ако пропусна някое хранене – закачливо отвръща той и я отпраща с ръка.

Изчаква тя да си тръгне, натиска бутона, който заключва вратата, и другия, който приплъзва дървения панел на отсрещната стена, разкривайки осемдесетинчовия монитор зад него. Използва компютъра, за да включи сателитната връзка с кадрите на живо от касапницата при Ашфорд и същевременно се свързва с офисите на ТСОА във Вашингтон.

Гарет Мадок се настанява на стол на хиляди мили от него и включва конферентната връзка.

– Ало? Чуваш ли ме?

Оуен включва звука от своята страна.

– Силно и ясно. Как си?

– Държа се. Един хубав сън и съвсем ще се оправя.

– Всяко нещо с времето си. Кажи ми за нашия приятел Набил Табризи.

– От взрива насам следим непрекъснато и него, и Малек бомбаджията. Няма признаци за движение, както и никакъв опит за контакт между двамата.

Оуен се намръщва.

– Надявах се, че Набил ще прояви небрежност.

– Не е. Поне още не. Мисля, че присъствието на Малек наоколо е важно.

– Защо?

– Потвърждава, че жилетката с взрива не е негово дело. Ако беше, щяха да го преместят, за да не могат да ги свържат.

– Което пък означава, че все още имат нужда от него в Ню Йорк за други цели.

– Така мисля.

– Тогава трябва да открием кой е другият майстор на бомби. Американците имат ли някаква идея?

– ЦРУ обработва двамата терористи, пленени при атаката на гаража. По думите им са ги запознали с цял нов свят на неподозирани мъчения и болка, но не са успели да изтръгнат никаква информация.

– Ще го направят – казва Оуен. – Стига, разбира се, да знаят нещо и ЦРУ да не ги убие по време на разпитите.

– Имаме една следа, от която може да излезе нещо, но не искам да възлагаш прекалено големи надежди.

– О, напротив, имам нужда от надежди, дори да са само временни, така че казвай.

Гарет изстрелва новината си.

– Смъртта на Антун е заснета на камерите на гарата. Проследихме движението на колата по пътните камери. Дошъл е на гарата в бял ван, който е бил паркиран откъм гърба на група стари къщи надолу по Уестчестър авеню. Има снимка на Антун и мъжа, с когото се е бил и когото е убил – вижда се как влизат във вана.

Оуен се замисля.

– Не сме ли провеждали наблюдение на една от тайните квартири на Набил близо до това място?

– Да, но в момента той не е там. Имаме снимки на млада мюсюлманка, която влиза вътре. Изглежда ужасена.

– Бедното хлапе.

– Хлапе късметлийче, бих казал. Когато излиза, пада на колене и целува земята. Благодари на Аллах за нещо.

– За живота си.

– И аз така мисля. Предположението ми е, че тя е била първият кандидат за жилетката на самоубиеца, а после Антун е предложил доброволно да я смени.

– Да се надяваме, че ще продължи да има късмет.

– Засега има. Прикачил съм ѝ екип, който я следи. Ако ѝ предложим възможност за ново начало някъде, може би ще премине на наша страна и ще сподели това, което знае.

– От ЦРУ знаят ли за нея?

– Още не. Но ще направят същото с камерите, само че с по-примитивната си техника, и скоро ще разберат.

Гуин потропва с пръсти по голямата маса.

– Колебая се, защото се опитвам да видя по-голямата картина. Разузнаването на Ланс сочи като следваща цел на „Ал Кайда“ Рим и се опитвам да разбера кои ще са двете места.

– Сигурно е „или – или“?

Оуен прави измъчена гримаса.

– Може би не. Мардрид налива пари в организацията им както никога преди. От известно време се е закачил за „Мюсюлманските братя“ и им помага да изградят свои бази в Египет, Сирия, Алжир и Либия. Ако съберем тази информация с дейността му в Африка, се виждат очертанията на доста амбициозен план за дестабилизация.

– Добрата стара игра на пари.

– Войната винаги е игра на пари, Гарет. От векове насам типове като Мардрид и неговото семейство финансират най-бруталните убийци. Казах на Ланс, че искам Мардрид мъртъв, и наистина го мисля. Трябва да отрежем главата на змията. Ако не го сторим, мнозина невинни ще загубят живота си.

78

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Простичкото ястие от печено агнешко, пресни картофи и летни зеленчуци е поднесено в залата с дървена ламперия, украсена със сто и петдесет средновековни щита. Всеки е принадлежал на рицар от Кръвната линия, основател на тайния Артуров орден.

Залата е просторна и висока, с тежки алени завеси и прозорци от пода до тавана на три от стените. По-голямата част от четвъртата стена е заета от масивна камина, в която през зимата бумти силен огън.

Лейди Гуин, Ланс Боку и Мирдин седят край дългата маса от дъбово дърво, расло векове наред в земите на замъка. По протежението ѝ са поставени десет сребърни свещника, от които капе восък.

Мирдин оставя на масата инкрустираният със скъпоценни камъни сребърен бокал, който е притежавал през целия си живот, и попива червените капки вино от устните си с памучната салфетка. Зелените му очи се спират върху Ланс и се впиват в него, сякаш в момента старецът чете мислите му.

– Мисля, че е било февруари, миналата година.

– Кое? – Ланс оставя вилицата и ножа си.

– Когато за първи път си се осмелил да заявиш чувствата си към нашата прекрасна лейди.

Ланс вдига чашата и нервно отпива.

– Оттогава мислиш за нея всяка сутрин и всяка вечер. Толкова безнадеждно си влюбен, че си готов да умреш за нея. Би жертвал собствения си живот, без да се поколебаеш. Нали?

Ланс знае, че няма смисъл да отрича.

– Да.

– Хубаво е да се знае, че има чест в безчестието, защото един ден наистина ще се наложи да дадеш живота си за нея. Мисля, че и Оуен е наясно с това.

Ланс го поглежда притеснено.

– Той...

Мирдин го прекъсва с подигравателна усмивка.

– Дали водачът на вашия Орден знае за твоята любовна авантюра? Обиждаш и мен, и него с този въпрос. Важното е, че той мисли много за теб. Смята те за смел и... храбър.

Коментарът разгневява рицаря.

– В стари времена тази храброст би заслужила нещо повече от подигравките на един старец.

Мирдин прокарва пръст през гърлото си.

– В стари времена отговорът на постъпка като твоята можеше да е студено острие, прекарано през топла плът.

Ланс поглежда към Дженифър.

– Затова ли уреди тази вечеря? За да ми четат лекция и да се подиграват с мен?

Мирдин изпреварва отговора ѝ.

– Не, причината бе да ти напомня, че дискретността е по-добрата страна на доблестта. Някои неща в големия цикъл са неизбежни и мой дълг е да напомням на хората в центъра на неговото движение да се държат по начин, който не предизвиква вълнения по периферията. Разбираш ли, мой млади и храбри рицарю?

– Достатъчно, monsieur. Приключих тук – Ланс оставя салфетката на масата и избутва стола си назад. – По-добре да тръгна и да преглътна думите си, отколкото да стана и да кажа неща, за които утре всички ще съжаляваме.

– Както желаеш.

Ланс кимва към Дженифър и излиза.

Мирдин протяга ръка и хваща нейната.

– Решението му е мъдро. В математиката на сърцето, любовта и добротата се умножават от саможертвата и засега твоят любовник внася скромния си дан.

– Не го мъмри толкова сурово.

– Дете мое, скоро ще бъдеш призована да направиш най-голямата саможертва и трябва да се уверя, че няма да бъдеш лишена от любов, когато животът ти отнеме всичко, на което държиш.

Тя стиска силно ръката му. Държи я така, както бе правила като малко момиченце, когато тичаше уплашена при него.

– Откога знае Оуен?

– Достатъчно отдавна, за да се подготви, и недостатъчно, за да бъде непоносимо наранен. Наближават най-тъмните времена и двамата със съпруга ти смятаме, че твоят пламенен френски приятел е най-подходящ, за да те поведе към светлината.

79

СОХО, ЛОНДОН

В края на дългия ден Мици и Бронти вечерят в ресторанта на хотела. Супа. Пържоли и картофки. Нищо изискано. Никакви десерти, но пък може би прекалено много чаши вино. Уморени и сънливи, и двамата се строполяват в леглата си веднага щом се прибират по стаите.

Мици се обажда на сестра си.

Рут все още звучи сърдито.

– Чудех се дали ще си направиш труда да звъннеш.

Мици също отговаря троснато.

– Денят беше натоварен, Рути. Може да си забелязала, че тук имаше бомбен атентат. Освен това продължавам да работя по случая с двойното убийство.

– Не те критикувах.

– Стори ми се, че го правиш. Как е Амбър?

– Малко по-добре – отвръща Рути с по-мек тон. – Все още не яде, но имаме рецепта от лекаря и вече прекарва повече време в леглото, отколкото в тоалетната. Възстановява се.

Мици се опитва да протегне ръка за помирение.

– Благодаря ти, че се грижиш за нея. Наистина съжалявам, че не съм си у дома.

– Да, и на мен ми се иска да си тук. Знам, че това, което стана с Джак, не бе по твоя вина. – Замълчава неловко и после добавя: – Просто трябваше да обвиня някого. Някой друг освен самата себе си.

– Тогава вини него. Не себе си.

– Знам. Ей... Това, което казах за бързото ви изнасяне от къщи... Не е нужно да го правите. Останете у дома колкото е необходимо.

– Ще намеря нов апартамент скоро. Обещавам.

– Не е нужно да е скоро. Къщата ще е празна без хора, които да се мотаят наоколо.

– О, ние пак ще се мотаем наоколо, но не и в краката ти. Някоя от дъщерите ми иска ли да говори с мен?

– Мисля, че Амбър спи, но ще повикам Джейд – казва Рут, оставя телефона и се провиква: – Майка ти е, иска да говори с теб!

Мици чува звука от изпразването на миялната машина в кухнята и гласа на дъщеря си на заден фон.

– Аз пък не искам да говоря с нея. Щом не си прави труда да е с нас, и аз няма да си правя труда да разговарям с нея.

– Джейд!

Следва кратка пауза, преди Рут отново да вдигне телефона.

– Съжалявам, отиде до тоалетната.

– Да, точно така звучеше. Чух я, Рути. Очевидно още ми е сърдита.

– Тя е тийнейджърка, сърдита е на почти всичко и всеки. Ще се опитам да я накарам да ти се обади по-късно.

– Благодаря – казва Мици. Не ѝ се иска да затвори, без да изрази признателност, че Рут се опитва да сложи в ред отношенията им. – И ти благодаря, че вече не си ми ядосана. Мразя, когато се караме.

– Аз също.

– Тогава нека не го правим. Никога повече. Кажи на момичетата, че ги обичам и нямам търпение да се прибера.

– Ще го направя.

Мици затваря. Чувства се ужасно тъжна и самотна. Може би беше грешка да приема тази работа. Беше получила своята възможност за ново начало, но сега се измъчваше от вина, че не може да бъде с децата си.

Телефонът ѝ звъни. Поглежда номера и вижда, че е с код от Вашингтон.

– Фалън.

– Лейтенант, обажда се Кирстен Колинс. Надявам се, че не те събуждам?

– Не. Но аз и пребитото ми лице се каним да се срещнем с възглавницата.

– Тогава ще се постарая да не те задържам. Софи Хъдсън, асистентката на Голдман, е намерена мъртва в апартамента си. Вратът ѝ е счупен и мястото е претърсено от горе до долу.

80

ЛОНДОН

Минава два сутринта, когато Анджело Марчети се измъква от „Експериенция“, най-популярния ъндърграунд клуб в Уест Енд.

Не е бил толкова зле от години и не е сигурен дали ще успее да си вземе такси, да не говорим да стигне сам до хотела.

Денят беше пълно мазало. Абсолютният цар на лайняните и скапани дни.

Дори сега, когато мозъкът му е затъпял от долнокачествената кока, не може да се отърси от мисълта, че бе наредил едно младо момиче да бъде убито и въпреки това не бе възстановил данните, които бяха единственият му паспорт към мечтания живот в изобилие.

Препъва се по тясната тъмна улица, оглеждайки се за такси, и се насочва към смътната светлина в далечния край на пасажа.

Чува щракането на спусъка, секунда преди един глас да заповяда:

– Дай ми шибаните си пари!

Марчети не отговаря.

– Парите, телефонът, часовникът! Давай ги или ще те гръмна!

Той все така не отговаря, защото се чуди дали идеята да го застрелят всъщност не е добра. Така ще се сложи край на цялата мизерия, в която се е забъркал. Ако се опъне на този тип, мъките му ще свършат наистина бързо.

– Майната ти.

– Говоря сериозно, човече – приближава се към него гласът. – Изпразвай джобовете си, за да не ти видя сметката!

Обучението, което Марчети е преминал в Ордена, се задейства инстинктивно. Той изтрезнява на мига. Нападателят му е просто хулиганче, но не е сам. Има още двама, може би трима, които дебнат в сенките. След миг някой ще го сграбчи, ще го съборят на земята и ще го засипят с ритници, за да се позабавляват.

– Добре, добре! – вдига той ръце. – Ето ти часовника, свалям го.

Отстъпва послушно назад и после рязко забива убийствен юмрук в лицето на едната от смътните фигури.

– Мамицата ти! – отстъпва назад някакъв мъж, хващайки се за счупената си челюст.

Марчети се навежда светкавично и хваща глезена му. Дръпва и тялото се строполява на земята. Той се изправя на крака и извива, докато чува как глезенът изпуква.

Разнася се тътен, изстрели... Гаменчето най-накрая е намерило куража да дръпне спусъка. Но изстрелът е само предупредителен. И това е голямата му грешка. Издава позицията си.

Преди пикльото да се съвземе от ужаса, Марчети му се мята. Избива оръжието от ръката му и стоварва десния си юмрук в черепа на стрелеца.

Някой го удря отстрани. Усеща тъпа болка. Забива лакът в главата на нападателя и го запраща към стената.

Настава пълен хаос и той осъзнава, че дори трезвен в ситуацията трима срещу един нещата няма да се развият добре за него, освен ако не започне да убива хора.

Ударът отстрани в ребрата е болезнен. Поставя ръка до мястото и осъзнава, че е бил пронизан, не просто ударен.

Спуска се към проболия го мъж, докато все още има сили. Вкарва трениран десен удар, който счупва ребрата на нападателя. Той изохква от болка и изненада. Марчети измъква пистолета от безпомощните му пръсти и го прострелва в крака. Светлината от дулото разкрива очертанията на другите двама мъже. Привежда се и стреля ниско долу. Изстрели в краката, чиято цел е да свалят противника, не да го убият.

Въздухът се изпълва с мирис на барут и с писъците на ранените мъже.

Марчети напъхва пистолета в колана си и закуцуква по алеята. Никой от тях няма да тръгне да го преследва. Нито сега. Нито някога.