Шифърът на Камелот

143

ЛОНДОН

Докато вълните на безсъзнанието се отдалечават и Мици идва на себе си, усеща изгаряща болка в дясното рамо, в което бе промушена. Ако раната беше малко по-дълбока, щеше да ѝ изтече цялата кръв. Центърът на лицето ѝ пулсира от силна тъпа болка заради повторно счупения нос. Но не е толкова агонизиращо, колкото би трябвало да бъде. Предполага, че са ѝ дали някакво обезболяващо.

Дори без да отваря очи, знае, че са вързали ръцете ѝ отзад на гърба и са я сложили да седне на твърд метален стол, който лесно може да се мести. Глезените ѝ също са завързани, а липсата на поклащане означава, че вече не са на яхтата. Сигурно са ѝ дали някакъв опиат, за да я държат спокойна, докато се преместят от реката на сушата.

Сред тъмнината на спуснатите си клепачи чува женски глас, който кашля. Вероятно е брюнетката и с нея има поне един мъж.

Надушва цигарен дим и дървени стърготини. Въздухът покрай лицето ѝ е прохладен, но не студен. От начина, по който идват и заглъхват звуците, решава, че се намира в средна по размер стая, а не в голямо отворено пространство като склад.

– Искаш ли чай? – пита жената.

– Може, ако ти го направиш – отговаря мъжът.

По дъските на пода затрополяват токчета. Пуска се вода в мивка, после се разнася тракане на метален чайник. Включва се котлон. Мици предполага, че са в къща, офис или апартамент, който все още се строи, декорира или обновява.

– Няма мляко.

– Имаш ли захар?

– Да.

Мици държи очите си затворени и обмисля ситуацията. Не са я убили. Дъщерите ѝ трябва да са живи.

Все още разсъждава за значението на прехвърлянето ѝ тук, когато чува как вратата се отваря и се разнася мъжки глас.

– Вече трябва да се е събудила.

Гласът е на мъжа с ножа. Чува го как идва към нея. Събира силите си. Той поставя ръка на устата ѝ и стиска носа, за да спре притока на въздух.

Тя се задъхва и закашля, после повдига клепачи.

Марчети се е навел, така че е на нивото на очите ѝ.

– Здравей отново.

Мици се оглежда. Стаята е от апартамент, била е права за това. Лампите са светнати, значи е нощ. Мястото е наскоро измазано, всичко е в найлони против прах. В ъгъла са натрупани дъски от паркет и кутии с боя.

– Имаш ли представа какво е това? – Марчети държи в ръка черен предмет, приличащ на копче.

– Детектор за метал.

– Умно момиче – той отстъпва назад. – Изправи се. – Подава детектора на брюнетката. – Провери я.

Мускулестият здравеняк вдига Мици от стола.

– Разтвори крака – изсмива се той. – Обзалагам се, че не са ти го казвали отдавна, а?

– Стига с тия глупости – развиква се Марчети.

Брюнетката включва скенера и го прокарва по вътрешната част на краката на Мици.

– В стомаха ѝ – казва Марчети. – За бога, ще бъде в стомаха ѝ или в червата, не в бедрата!

Жената се изчервява и вдига скенера нагоре. Мести го бавно и от колана на Мици се разнася бипкане. Здравенякът го разкопчава и го изважда от гайките на панталона. После посяга към якето, сваля ципа и разтваря ризата ѝ. Брюнетката прокарва детектора над голата плът и от едната страна на торса на Мици се разнася друго бипкане.

– Виж ти, виж ти – кимва доволно Марчети. – Изглежда си казала истината.

Обръща се към здравеняка.

– Сложи я отново на стола.

Мици го наблюдава как минава зад гърба ѝ, където вече не вижда.

– Както казах, освободете Амбър и няма да имате никакво съмнение дали в червата ми има това, което искате, или е просто празна флашка.

– Умно – провиква се той. – Така ще си купиш още малко време, защото знаеш, че ще трябва да я проверя, и затова няма просто така да те разпоря.

Мици чува течащата вода, после той се появява отново пред нея с чаша в ръка и я подава на брюнетката.

– Подръж я, докато се подготвя.

Отваря кутийка с хапчета, изхвърля опаковката и изважда всички таблетки от двата блистера. Очите му светват, когато поглежда към Мици.

– Голямо мазало ще настане. – Сграбчва я за косата и дърпа главата ѝ назад. – Отвори уста.

Тя я стиска плътно.

Той забива юмрука си в счупения ѝ нос.

Мици изпищява от болка.

Марчети мята разслабителните таблетки в устата ѝ и задържа главата ѝ назад.

– Вода!

Брюнетката излива съдържанието на чашата в устата на Мици. Тя се задавя. Опитва се да изплюе таблетките. Марчети задържа ръката си върху устата ѝ, докато накрая ги поглъща.

Мици се навежда напред и се опитва да си поеме дъх. Марчети отново дръпва главата ѝ назад и ѝ набутва още една порция таблетки между зъбите. Този път тя няма въздуха нито волята да се съпротивлява. В мига, в който водата докосва устните ѝ, започва да преглъща.

Марчети избърсва мократа си ръка в нея и се отдалечава. Когато стига до вратата, се обръща към подчинените си.

– Вкарайте я в тоалетната, за да не изцапа всичко тук.

144

ЛОНДОН

Лаптопът на коленете на Джордж Далтън показва картина от камерите върху каските на въоръжените агенти от шлепа в Темза.

Големият бавен кораб се е прилепил до пристана близо до мястото, където държат Мици Фалън.

– Екипът за действие е готов – обръща се той към Оуен. – Имаме параболични микрофони, прикачени към сградата, всеки момент трябва да получим аудио.

– Добре. Дръж хората на позиция – казва посланикът. – Трябва да увеличим максимално шансовете да стигнем до момичетата, преди да стане късно.

Обажда се на Мадок, за да получи информация за положението отвъд Океана.

– Гарет, можеш ли да говориш?

– Не за дълго.

– Какво става с децата на Фалън?

– Рос Грийн и Ив Гарет идентифицираха някои заподозрени. Екипи, с които Марчети или Мардрид са свързани косвено. Трябва ни малко време, за да уточним къде са в момента.

– Времето е единственото нещо, с което не разполагаме.

– Знам. Имам шест екипа с агенти в района на залива, разпръснати и от двете му страни, но пространството е голямо. Честно казано, без по-точна информация за лица и места ще тъпчем на едно място.

Оуен вече е обмислил неблагоприятния изход от ситуацията.

– Ако нещата се развият зле, Гарет, искам тези животни да напуснат Калифорния единствено в ковчези, по никакъв друг начин.

– Разбрано. Нещо друго?

– Да, има. Реших, че не можем да оставим Ал Шиб и помощниците му на свобода до сутринта.

Мадок се намръщва.

– Имаме наистина добра възможност да открием всички ключови членове на терористичната клетка.

– Осъзнавам го, но без да знаем коя е мишената им, да не говорим за мястото и времето на нападението, не можем да рискуваме.

– Нуждая се от съвсем малко време. Нека ги оставим, докато Ал Шиб ни отведе до убежището си за тази вечер.

Оуен е непреклонен.

– Не можем. Съжалявам.

Мадок издиша шумно, но не оспорва решението му.

– Добре, как искаш да действаме? Ти ли ще се обадиш на Рон Брайърс в Националната разузнавателна агенция?

Оуен иска да компенсира разочарованието.

– Имаш ли някой доверен човек от агенцията, на когото можеш да съобщиш информацията?

– Да, имам. Неколцина даже.

– Тогава избери един и му се обади. Винаги е добре да се помага на такива хора да стигнат по-далеч в кариерата.

– Благодаря ти, оценявам го.

– Не е нужно. Просто звънни на твоя човек. И то скоро.

– Ще го направя.

Оуен прекъсва разговора.

– Имаме звук от къщата – казва Далтън. – Не е много добър, но чуваме Фалън. Положението явно е лошо.

145

ЛОНДОН

Брюнетката разстила вестници по пода на вградения гардероб. Мускулестият тип събува панталоните и гащите на Мици, бута я вътре и затваря плъзгащите се врати.

Фактът, че се отнасят с нея като с куче, я наранява почти толкова, колкото и счупеният нос и прободеното рамо. В допълнение идват и стомашните спазми, следствие от таблетките. Тя търпи мълчаливо дълго време, но накрая се провиква:

– Ей, вие там, по-добре ме закарайте до тоалетната. И то бързо.

Чува се тропот по вратата и мъжът се обажда:

– Върши си работата там, малко кученце. И побързай, мамка ти.

Изритва с крак дървената врата и се отдалечава.

Мици усеща, че вече няма сили. Времето ѝ изтича. Върти се на различни страни, за да облекчи усилващите се спазми. Сред тъмнината на тясното помещение си спомня думите на странния старец в замъка „Каергуин“. В най-слабите си мигове е способна на изумителни неща.

Болката се изцежда от раните и от стомаха ѝ. Бумтенето в главата ѝ утихва. Успява да се откъсне от мъчението, да се изплъзне от въображаемия капан, да се скрие и да стане по-силна.

Мици си представя своите бебчета. Спомня си как ѝ ги подадоха в болницата. Нежният допир на личицата им. Внезапният прилив на закрилническа майчина любов. Любов, толкова силна, че е готова да убива, ако се наложи.

Затворените врати на гардероба се отварят. Тя премигва към светлината, която нахлува в тясното пространство.

Брюнетката поставя ръка на устата си и изглежда така, сякаш ще повърне.

– О, божичко, какво шибано мазало!

Мици не изпитва срам. Нито смущение. Каквото и да се случи, няма да се предаде. Няма да се откаже. Няма да разочарова момичетата си.

146

НЮ ЙОРК

Джо Стефани от НРА разпознава входящия номер на телефона на бюрото си и вдига веднага.

– Нека позная – казва със силния си акцент от „Бронкс“. – Обаждаш се, за да ми попречиш да се видя с децата си и да ми провалиш вечерта?

– Да я проваля или да я направя още по-успешна – казва Гарет Мадок. – Зависи как ще изтълкуваш новините, които ще ти съобщя.

– Ха, прав си. Е, какво имаш за мен, мой необичайно добре информирани чуждестранни приятелю?

– Али бин ал Шиб.

– Мамка му! Майтапиш се!

– Сериозно. Той е тук в Ню Йорк.

Джо усеща как стомахът му се преобръща.

– Сигурен ли си? Следиш ли го?

– Имаме „очи“ и „уши“, които не се откъсват от него. Толкова сме близо, че можем да го дръпнем за бялата брада.

Мъжът от НРА става подозрителен.

– Защо?

– Защо не е от значение в момента. Той току-що записа видеообръщение в дома на един от влиятелните хора от тяхната общност; сега е в кола с няколко бодигарда на път за летище „Кенеди“. Когато стигне там, предполагаме, че ще се насочи към частен хангар и ще изчезне.

– Шибана работа! – Джо грабва сакото си от облегалката на стола. – Ще ми осигуриш ли връзка?

– Ще се погрижа, докато ти събереш екипа си. Ще са ти нужни поне четири екипа всъщност. Следим и другите членове на клетката – бомбаджията, началника и няколко сподвижници.

– Исусе! Ти и каубоите ти сте пазили доста неща в тайна от нас, Гарет. Лошо, лошо момче.

– Приемам порицанието. След като приключи акцията, трябва да поговорим лице в лице.

– Можеш да заложиш задника си, че ще го направим.

Мадок затваря. Екранът на бюрото му показва Захра Коршиди, прибираща се в мястото, което нарича „дом“. Надява се и се моли на Бог, когато всичко започне, да успее да я измъкне оттам. Жива.

147

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

Психоложката Хелена Банкс отваря вратата на кабинета на шефа си.

– Имаш ли минутка?

– Точно толкова – поклаща се на стола си Боб Бийм. – Току-що се чух със Спинкс. Претърсил е „Уолнът Крийк“. Единственият тип, който е наел бунгало там, се оказа чист. Разделил се с жена си, но решил все пак да отиде в бунгалото, което бил взел под наем за нея и трите им деца. Тъй като бил платил за него, решил да го използва.

– Трябва да го отдава под наем на други – ще се нуждае от всички пари за издръжката. Мислех си за колите.

– Давай.

– Говорихме отново с Рут Евърет и тя каза, че е видяла седан в края на алеята си. Отчасти и заради това повярвала на историята на жената за развалилата се кола.

– Вече го обсъдихме – Бийм изважда папка от документите на бюрото си. – Две дузини жени са наели седани през последната седмица и всички са платили с кредитни карти.

– Знам. Но проверих агенциите за коли под наем отново и познай какво – открихме мъж, който е наел каравана на международното летище в Сан Франциско и седан в Сан Матео.

Бийм усеща как сърцето му забива учестено.

– Имаме ли име и адрес?

Хелена поставя на бюрото му жълто лепящо листче.

– Крис Уилкинс, женен, с бизнес в Ел Ей.

Шефът ѝ издърпва листа.

– Проверени ли са?

– Да. Такъв човек съществува, върти си бизнеса. Къщата му е под наем, а бизнесът му е дребна работа. От типа, който можеш да зарежеш, без да ти мигне окото.

– Има ли досие?

– Не.

– Жена?

– Тереза. Тес.

– Разполагаме ли с техни снимки?

– Още не. Поискали сме от шофьорските им книжки и търсим съдействието на Министерството на вътрешната сигурност.

– Арести?

– Никакви. Нямат дори глоби за превишена скорост.

Бийм се връща на онова, което предполага, че е събудило и нейния интерес.

– Защо някой ще наема седан и каравана?

– Не е типично, но не е и необичайно – отговаря Хелена. – Караваните едва се влачат и е истински ад да паркираш. Седаните са по-бързи и по-удобни. Странното е обаче, че те нямат деца, така че е по-вероятно да си падат по хотели и мотели. Освен това Уилкинс ги е наел отделно, от различни фирми. Повечето хора не правят така – искат да получат намалението, което се дава при наемане на две коли.

Бийм се замисля за евентуални причини за подобна постъпка.

– Може би едва по-късно им е хрумнало, че искат да наемат и друга кола, може би жена му не може да кара, така че не е имало как да вземат и двете едновременно?

Хелена се усмихва самодоволно.

– Но тя може.

– Може ли?

– И караваната, и седанът са минали по моста „Оукланд“ около десет часа вечерта, което е приблизително по същото време, когато Рут Евърет се свестява на пода в кухнята си.

148

ЛОНДОН

Тайното такси стига до Темза и паркира в тъмната алея до шлепа на ТСОА, на по-малко от петстотин метра от строящия се блок, където държат Мици.

Телефонът на Оуен Гуин звъни.

– Да?

– Готово е! – Гарет Мадок звучи изтощено. – Свързах се с контакта си в НРА и той вече е на път. Вече имаше среща с Ланца и докато говорим, вероятно вече обграждат Ал Шиб. Предполагам, че преди зазоряване всички мишени ще бъдат заловени, въпреки че ще бъде трудно да им се повдигнат солидни обвинения.

– Не бъди толкова потиснат. Трябваше да избираме между това да ги хванем на местопрестъплението или да сме сигурни, че никой няма да пострада.

– Знам. Просто ми се искаше да е от онези пъти, когато успяваме да постигнем и двете.

– Вероятно спасихме живота на много хора. Мисли за това.

– Така и ще направя. Моят човек е тук, така че трябва да вървя. Преди да попиташ, нямам новини за момичетата на Фалън, но обещавам, че ще ти звънна на секундата, в която излезе нещо.

– Благодаря ти. Ще говорим по-късно – Оуен затваря и се обръща към Далтън.

Консулът го информира за хода на събитията.

– Имаме екип от двама души на покрива. Сканираха сградата и знаем, че я държат в стая на последния етаж от западната страна.

Оуен вперва поглед в мрака.

– През покрива ли смяташ да влезете?

– Не, докато не се наложи. Искам да сложа подслушващо устройство на прозореца; връзката от параболичните микрофони не е толкова добра, колкото се надявах. Ще спуснем и невидима камера, фиброоптична, която няма да се вижда на тази светлина.

– Знаем ли какво прави Марчети?

Далтън покрива с длани слушалките на ушите си и се заслушва.

– Не мисля, че в момента е в стаята. Долавям три гласа. На Фалън, на жена и на мъж.

Посланикът поглежда към часовника си.

– Трябва да те оставя сам. От Ватикана не отговарят на обажданията ми, а когато го направят, знам какво ще бъде решението им.

– Няма да отменят събитията утре.

– Разбира се, че не, прекалено късно е. Което означава, че трябва да се свържа с Кардиган и да огледам отново охраната.

– Не се тревожи, ще се оправя тук – Далтън потупва монитора пред себе си. – Най-добрите ни хора се занимават със случая; ще измъкнем Фалън.

– Знам, че ще се справите. – Оуен се надига от мястото си и отваря вратата на таксито. Личната му кола го очаква на няколкостотин метра по улицата. – Опитай се да не убивате Марчети. Наистина искам да прекарам известно време със стария ни приятел.

149

ЛОНДОН

Под черното като катран небе Анджело Марчети се взира в ярките светлини на града. Пред него се простира водната шир на Темза, а вдясно – стоманено-стъклената гора на сградите във финансовия център на Лондон, „Канари уорф“.

Когато този пентхаус апартамент бъде завършен, Мардрид ще го продаде за милиони, без съмнение на някой богат руснак или арабин. Сега обаче сградата се състои само от подове, стени и тавани.

В десния му джоб има парче плат, в което са увити спринцовка, няколко чисти игли и толкова хероин и кокаин, с колкото една прилична рок банда би могла да се друса цял месец. Изкушението да забие солидна доза в голямата си изпъкнала вена е почти неустоимо.

Флашката, която екипът му извади от калифорнийската полицайка, лежи върху пласт тоалетна хартия.

Беше излъгала.

Флашката не е същата. Тази е по-малка, по-тънка, по-лека и празна.

Въпросът е какво да прави с жената.

За щастие, Мардрид още не го е подгонил. Но след ден или два ще го направи. И Марчети знае, че ако не успее да му осигури подробности за гробовете на рицарите, ще е най-добре да изкопае собствения си гроб.

Грабва хартията и безполезната флашка и влиза в другата стая.

По негова заповед са измъкнали жената от гардероба, почистили са я и са я сложили да седне на стол.

Марчети взема друг сгъваем стол и го слага срещу нея. Вдига флашката пред зачервените ѝ и посинени очи.

– Къде е истинската?

Тя мисли за момичетата си. Представя си как топуркат с малките си крачета като бебета, как ги повдига, как ги прегръща.

Този път Марчети крещи:

– Къде, по дяволите, е флашката?

Мици успява да овлажни пресъхналите си устни:

– Закарай Амбър в болница и ще ти кажа.

Той поклаща глава и се взира в нея. След всичко, което ѝ бе причинил, как все още не се е пречупила? Какво още трябваше да ѝ направи, за да се предаде?

Знае отговора. Няма такова нещо. Беше виждал и преди хора като нея – с желязна воля, непоклатими. Не много отдавна и той беше такъв човек.

През прозореца срещу него небето започва да просветлява. Знае, че след час ще съмне и американците ще хвърлят още повече екипи и усилия, за да намерят момичетата.

– Добре – казва накрая, побеснял от отчаяние. – Ще освободя една от твоите малки кучки. Ще го уредя. Но ти обещавам следното – пристъпва към нея, очите му я гледат с ярост. – Ако ме прецакаш, ако незабавно не ми дадеш това, което искам, другата ти дъщеря ще умре и смъртта ѝ няма да е милостива. Ще бъде бавна и болезнена и тя ще пищи твоето име. Ще бъде най-ужасната смърт, която можеш да си представиш.

150

КАЛИФОРНИЯ

Крис Уилкинс надува клаксона на колата, докато наближава убежището, защото знае, че ако забрави да го направи, рискува да получи куршум в челото си

Тес отваря. В дясната си ръка държи „Глок 29“; а на стената – на по-малко от метър – е облегната пушка. От настроението му разбира, че нещо го тормози.

– Всичко наред ли е?

Той хвърля поглед към момичетата. Все още са завързани, със запушени усти и с качулки на главите, но сега са разделени. Едната седи на стол, краката ѝ са завързани за него, а ръцете ѝ са омотани здраво зад гърба. Другата – пострадалата – е на пода, с повдигнати крака и превързана ръка.

– Ела отзад – кимва към кухнята той.

Тес затваря вратата и влиза след него в малката пристроена стая.

Крис тежко изпуфтява.

– Той иска да освободим едно от момичетата.

– Какво?!

– Порязаната. Каза, че трябва да я закараме в болница възможно най-далече оттук и да я оставим с указания да се обади веднага на мобилния телефон на майка ѝ.

Тес свива рамене.

– Можем да я накараме да се обади отвсякъде. Не е нужно да е от болница.

– Не се изразих правилно. Тя трябва да се обади от самата болница, за да може майка ѝ да провери, че наистина е там.

– Добре, схванах. Умна кучка.

– Кой е най-подходящият медицински център в района?

Тя поклаща глава.

– Не знам, ще проверя в Интернет. Сигурно има в Оукланд и Сан Рамон.

– Търси на изток. Намери нещо на около час оттук. – Крис кимва към момичето. – Как е тя?

– Не е фатално. Кървя като хемофилик, след като ѝ сряза пръста с онзи касапски нож, и оттогава скимти като котенце.

Той отива до хладилника и изважда бира.

– Искаш ли една?

Тя я взема от ръката му и отваря капачката.

– Това не ми харесва. Изобщо не ми харесва. Играем по свирката на противника, а това ще ни докара проблеми. Особено когато противникът е федерален агент.

151

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

Сандра Донован се уверява, че вратата на кабинета ѝ е затворена. Винаги е предпазлива в това отношение, когато се кани да получи важно обаждане като това, което очаква.

Директорът на ФБР иска да говори лично с нея.

Лампичката на телефона върху бюрото ѝ светва и тя вдига слушалката.

– Да, сър.

Питър Лансли е известен като шеф, който обича да започва топло разговорите със своите подчинени. Разбира се, това е преди да пусне кофа с лед в панталоните ти, когато нещо се прецака. Затова не е изненадана, че началото е учтиво.

– Как си, Сандра? Не сме се виждали от конференцията за тежки криминални престъпления в „Куантико“.

– Добре съм, сър, благодаря, че питате.

– Тогава направи добра презентация – определено накара някои от старите глави да погледнат с по-свеж поглед на проблемите. Обаждам ти се за случая на Фалън. Има някои неща, които искам да ти кажа неофициално.

– Разбира се, сър.

– След малко ще получиш обаждане от човек, който ще ти се представи с две ключови думи: Толе и Мак. Повтарям: Танго, Оскар, Лима, Ехо. И Майк, Алфа, Кило.

– Разбрах, сър.

– Добре. Защото след това този мъж ще ти даде информация и повярвай ми, можеш да ѝ се довериш. Той е не просто златен, а платинен източник. Информацията, която получаваме от него, винаги е вярна. Винаги, Сандра.

Тя отбелязва как началникът ѝ натъртва на думата.

– Тази информация от чия страна идва, сър? От наша или от противникова, сър?

В гласа му се долавя лек смях.

– От наша страна, Сандра. Съвсем, съвсем наша. Казал съм на човека, че може да ти има доверие и да общувате директно, без посредник. Не ме разочаровай.

– Няма, сър.

Разговорът приключва. Донован оставя слушалката и се пита какво може да ѝ каже човек, който не е от нейния екип или от този на Боб Бийм, за отвличането на децата на Фалън.

Не ѝ се налага да чака дълго.

Секретарката ѝ се обажда.

– Търси те някакъв мъж по телефона. Казва, че директор Лансли е говорил с теб и очакваш обаждането му.

Очите на Сандра Донован се разширяват от нетърпение.

– Свържи ме, Силвия. Веднага.

152

КАРДИГАН, УЕЛС

Докато хеликоптерът на Оуен цепи въздуха в небето над Кардиган, той си мисли как преди векове този град е бил начална и крайна точка за стотици кораби и хиляди моряци; град с процъфтяваща корабна индустрия, успешна търговия с вълна и весели жители.

Вече не е така.

След като реката се затлачила с утайка, големите кораби спрели да идват и в икономиката настанал спад. Днес градчето е с по-малко от пет хиляди жители. Туристите, които го посещават, се интересуват или от история, или от религия. Идват заради замъка от единайсети век или заради църквата от дванайсети век, в която се съхранява националната католическа светиня на Уелс, олтарът със статуята на Благословената Дева, известна и като Богородицата със свещта, или Богородицата от Кардиган.

Именно тази светиня е фокус на посещението на новия папа, първото в Уелс от над трийсет години. Повод за национални тържества.

И първата междинна спирка на Оуен.

На разсъмване по небето се настаняват дъждовни облаци и температурите са почти на границата на замръзване, когато лимузината го взема и потегля през града. Заедно с него е Кари Окланд, бивша високопоставена агентка на МИ 5, която през последните пет години оглавява неговите европейски отдели за закрила на високопоставени личности. Четирийсет и две годишната жена е облечена с късо черно яке, черни камуфлажни панталони и кецове.

Тя изпъва мускулестото си тяло и се опитва да го увери, че всичко ще бъде наред.

– Всеки ден, на всеки час проверяваме кошчетата за боклук, канализационните шахти, пощенските кутии и важните места по маршрута на папата. Няма къща, апартамент, магазин или гараж, които да не сме претърсили. Няма никакъв шанс за опит за покушение срещу живота му.

– Винаги има шанс, Кари – затова съм тук.

– Напълно излишно, надявам се.

– Аз също. Не си и помисляй, че идването ми е признак на недоверие към теб. Според мен ти си най-добрата в бизнеса.

– Благодаря ти.

– Но наблюдателният екип настоява, че ще има опит за покушение срещу Светия отец, и смятам, че допълнителен чифт ръце никога не е излишен.

– Наблюдателите са грешали и преди – кимва тя, а ръцете ѝ потупват папката от кафява опаковъчна хартия, в която са поставени купища листове с информация.

– Много пъти. Надявам се и сега да грешат.

– Първият документ е дневният ред на папата – обяснява тя. – Вторият е списъкът с хора, с които ще се срещне Светият отец или които ще бъдат в близост до него. Говорих с охраната на Ватикана и или те, или ние винаги ще сме най-много на три метра от него. Третият е профилът на понтифика и неговите навици при пътуване. Четвъртият – анализ на...

Оуен я прекъсва.

– Прекалено много информация, Кари, прекалено много. Кажи ми само най-главното.

– Добре. Това е първият път от 1982 г., когато папа идва в Уелс. Той ще посети Кардиган, Суонзи и Кардиф, преди да пристигне в Уестминстър за сутрешната литургия, после ще лети за Белгия, за да благослови по-нататъшната реставрация на Гентския олтар.

– Ще говорим за Гент после. Фокусирай се върху Кардиган в момента.

– Градчето е лесно за оглед и следене. Мисля, че между нас, Ватиканската охрана и специалните служби той е в безопасност. Църквата е от дванайсети век, но е разширена, модернизирана и със специално място, изградено за светинята. – Посочва му папката. – Схемите са тук. Ще видиш, че това е труден район за покриване, така че там трябва да сме особено внимателни.

– Добре. Изглеждаш много добре подготвена, Кари – отпуска се леко Оуен. – От твоя гледна точка, какво те притеснява най-много?

Тя се усмихва:

– Неочакваното. Природата на живота е такава – винаги се случва нещо неочаквано.

153

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

Сандра Донован плъзва две снимки по бюрото си. Едната на мъж, другата на жена.

Боб Бийм ги взема.

– Кои са тези?

– Току-що ги получих, изпратени са от непроследим сървър.

Той се усмихва.

– Няма такова нещо като непроследим сървър.

– Нима? Кажи го на техниците. Аз им казах същото преди малко и те ми се изсмяха в лицето. Ще те съсипят с обяснения как тези файлове са минали през всеки айпи сървър в Азия, преди да стигнат тук.

Бийм вдига снимките.

– И тези хора са?

– Джери и Сюзан Станхоп. Пол и Шарън Глас. Стийв и Кара Доплър. Или по-познати напоследък като Крис и Тес Уилкинс. Според доверен източник те са похитителите на децата на Фалън.

Бийм се взира в кръглото лице на мъжа и високите скули на русата жена.

– Стигнахме до същите имена при проверката на колите под наем. Какъв е източникът?

– Не мога да кажа, но е добър.

– Не можеш или не искаш?

– Не мога. Свърза се с мен чрез Лансли.

Очите на агента се разширяват от изненада.

– Нещо друго освен снимките?

Донован отпуска длани на бюрото си.

– Очевидно има отбрана група от бивши войници, които вече преследват семейство Уилкинс.

– Наемници?

– Не знам кой им плаща или ги ръководи, но Лансли каза, че можем да им се доверим. Мъжът, който ми се обади, ми даде списък с местата, на които са търсили.

Бийм свива рамене.

– И какво се очаква да направя аз?

Тя му подава лист хартия.

– Това са местата, на които казват, че не могат да отидат в следващия час. Може би е добре да провериш първо тези адреси?

– За сведение искам да заявя, че не ми харесва да работя по информация от непознати източници.

– Отбелязвам си.

Бийм взема листа от ръката ѝ.

– Осем места. Супер.

– По-добре е от това, с което разполагаме в момента, Боб.

Той избутва стола със скърцане, докато става, и размахва листа към нея, докато върви към вратата.

– Това ще свърши зле. Помни ми думата.

– Постарай се да не стане и...

Бийм затръшва вратата след себе си.

– ... не затръшвай вратата!

154

СТОКТЪН, КАЛИФОРНИЯ

Сто и седем километровото пътуване отнема на Крис Уилкинс час и четирийсет и пет минути.

Шофира на запад към Данвил, на юг до Дъблин и после на изток през Трейси и на север към Стоктън.

На около километър и половина от болницата на града слиза от магистралата, поема вляво и спира близо до Китайското гробище. Обръща се и поглежда в задната част на тойотата, където Амбър лежи вързана под одеялото. Не са ѝ давани никакви обезболяващи и седативи повече от три часа, защото трябва да е на себе си, когато стигне до спешната помощ. Липсата на лекарства обаче означава, че я боли и че стене така, че му се иска да ѝ затвори устата завинаги.

– Почти стигнахме. Ще те закарам до болницата след минути. Помни, трябва да се обадиш на майка си веднага. Не след като се погрижат за теб, преди това!

Преди да запали отново двигателя, използва нова СИМ карта и се обажда в Лондон.

– Момичето ще бъде в болница „Сан Хоакин“ в Стоктън след десетина минути. Кажи ми, когато се свърже с майка си, и изчезвам.

– Разбирам – отвръща Марчети.

– Дано. И се надявам, че не си забравил – този допълнителен риск означава и допълнително заплащане.

– Не се безпокой за парите си.

Крис затваря и звънва на Тес.

– Тук съм и сега отиваме към болницата.

– Късмет, бебчо! Обичам те.

– И аз те обичам, бузанчо.

Затваря, поглежда колко е часът и проверява пистолета. След три часа трябва да хване полета от Стоктън до Лас Вегас. Или това, или ще бяга презглава, за да спаси живота си, защото след като Амбър се обади на майка си, той ще я убие. После ще звънне на Тес и тя ще убие другото момиче.

След това и двамата ще изчезнат.

Ще изчезнат толкова далеч, сякаш никога не са съществували.

155

ОФИСИТЕ НА ТСОА, НЮ ЙОРК

Гарет Мадок не е ял от толкова отдавна, че стомахът му скърца като повредена миялна машина. Разопакова сандвича, който секретарката му е купила, за да хапне на бюрото. Любимият му – ръжен хляб с пастърма и горчица, и е само на сантиметри от устата му, когато телефонът звънва.

– Мамка му! – оставя сандвича на мазната салфетка и вдига слушалката. – Мадок.

– Недей с такъв зловещ тон, Джо Стефани е.

– Всичко ли мина успешно?

– Да, дори по-добре от успешно. Дължа ти услуга.

– Дължиш ми няколко и не го забравяй. Казвай подробностите.

– Лицето на Бин ал Шиб си струваше да се види. Изобщо не разбра откъде му дойде. Беше в частния хангар на летището и се канеше да се качва на самолета. Приклещихме го като куче.

– Имаше ли стрелба?

– Не. Мина без проблеми. Предадохме го в ръцете на антитерористичния отдел за разпит. Мусави и Табризи са друга история.

– Предполагам, че са създали повече проблеми.

– Правилно. Табризи се оказа кораво момче. Хванахме го в къщата, която твоите хора подслушваха, но той се би като луд. Трябваше да му счупим няколко ребра и да му размажем лицето, преди да се предаде. Мусави го заловихме в евтина закусвалня в източната част, когато отиде до тоалетната. Можеш ли да повярваш – едната му ръка стискаше прикрит пистолет, въпреки че пикаеше.

– Май на това се казва да те спипат със свалени гащи.

– Ха-ха. Моят агент обаче хич не се смя – шибанякът го простреля в крака и го опика.

– Добре ли е?

– Да, раната ще се забрави, но историята – няма.

– А Малек Хусан?

– Забеляза ни на улицата и побягна. След петдесет метра, трябваше да спре и да се предаде. Горкият загубеняк, за малко да си докара инфаркт.

– Коршиди?

– Задържахме го веднага. Той го играеше умно, обвини ни в дискриминация срещу него и джамията му. Веднага промени тона, щом му пуснахме записа с Ал Шиб.

– След като е при вас, ще изтегля дъщеря му от случая; тя беше един от основните ни източници. – Хрумва му и друга мисъл. – Може да се погрижим и за майка ѝ. Ще ни помогнете ли с убежище, ако се наложи?

– Най-малкото, което мога да направя. Имаме едно място в Гринуич; ще свърши работа за ден-два.

– Благодаря. Предполагам, че никой от задържаните не е издал мястото на планираната експлозия?

Стефани се разсмива.

– За втори път си прав. Ще ти звънна, ако някой пропее, но не разчитай много, приятелче.

156

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

В Спешното отделение е истинска лудница.

Старшата сестра Бети Липтън е поела двойна смяна, а току-що един хирург и две сестри звъннаха, че са болни и не могат да дойдат на работа.

Приемната е пълна с хора с всякакви наранявания. Дървосекач, който си срязал бедрената кост. Две автомобилни катастрофи със сериозни черепни травми. И баща на две деца, който се бе опитал да си пръсне главата с пистолет.

– Сестра!

Решава да не обръща внимание на вика, който се чува от редицата с пострадали хора.

– Сестра!

Вдига глава от компютъра. Неколцина души са се изправили и се взират в нещо. Явно някой е припаднал.

– Сестра!

– Добре! Спокойно, пазете си нервите, идвам – заобикаля бюрото и се запътва към групичката хора. Пластмасовите столове са дръпнати назад. Някой е паднал на пода в задната част на залата.

– Преместете се встрани и ми дайте малко пространство.

На пода има младо момиче. Увито е в карирано вълнено одеяло, което някой е развил. Краката и ръцете ѝ са завързани. В устата ѝ има парцал.

На гърдите ѝ е закрепена бележка.

НЕ СЕ ОБАЖДАЙТЕ НА ЧЕНГЕТАТА.

157

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

Слагат Амбър Фалън на носилка и я пренасят в манипулационната. Сестрите проверяват жизнения ѝ статус, после развиват кървавите превръзки от ръката ѝ.

От другата страна на завесата Бети Липтън подава бележката на болничния администратор Ан Лесли и набързо ѝ преразказва случилото се.

– Момичето е Амбър Фалън. Единият ѝ пръст е почти отрязан и е изтощена от загубата на кръв. Казва, че трябва да се обади на майка си веднага, иначе ще убият сестра ѝ.

Лесли поглежда бележката.

– Мислиш ли, че говори истината, или е клиничен случай за привличане на вниманието?

– Синдромът на Мюнхаузен винаги се различава трудно. Предлагам да звъннем на майка ѝ и да разберем.

– Искам първо да я видя.

Бети отмята завесата и администраторката пристъпва към момичето.

Амбър е облегната на възглавница в леглото и изглежда уплашена. Щом ги вижда, започва да говори бързо.

– Трябва да звънна на мама – така каза мъжът!

Лесли вдига слушалката на закачения на стената телефон.

– Кой е номерът ѝ, мила?

– В джоба ми е – сочи момичето. Не може да го извади, защото все още почистват и превързват ръката ѝ. – Това не е мобилният на мама, а онзи, на който мъжът каза, че ще бъде.

Бети го изважда и го подава на началничката си.

– Кой е този мъж, мила? – пита Лесли, докато проверява числата на телефона и ги набира.

– Онзи, който ни отвлече. Каза, че ако не звънна веднага, ще убие Джейд.

– Джейд е сестра ти?

– Да – Амбър сякаш ще припадне всеки миг.

От другата страна телефонът се вдига още при първото позвъняване.

– Ало?

– Тук е Ан Лесли от болница „Сан Хоакин“. С кого говоря?

– Лейтенант Фалън. При вас ли е дъщеря ми?

Администраторката се изненадва, че майката е полицай.

– Да, Амбър е тук и току-що се погрижихме за раната ѝ. Госпожо Фалън...

Мици я прекъсва.

– Госпожо, нямам време за въпроси. Дайте ми телефона на болницата, за да ви звънна обратно и да потвърдя, че сте тази, за която се представяте. Моля, направете го веднага, животът на много хора зависи от това.

– Номерът е 46 84 700. Ако звъните извън района на Стоктън, кодът ни е 209. Кажете на рецепционистката да ви прехвърлят в спешното отделение.

– Тя добре ли е?

– Добре е, госпожо Фалън. Вече е в безопасност.

Мици усеща, че ще се разплаче.

– Благодаря ви.

Администраторката затваря, показва се иззад завесата и се провиква към бюрото на рецепцията.

– Звънни в централата и кажи, че ще има обаждане за мен. Спешно е и трябва да ме свържат незабавно.

Лесли оглежда приемната, докато сестрата се обажда на оператора. Отделението е препълнено до пръсване. Иска ѝ се да имаше място, където да премести всички тези пациенти.

Влиза отново в малката стаичка и поглежда момичето в леглото. Горкото дете е стресирано и от бледата ѝ кожа личи, че е загубила доста кръв.

Взема кърпичка от кутията отстрани на леглото и изтрива сълзите, потекли от зачервените очи на Амбър.

Телефонът на стената звънва. Всички се втренчват в него. Лесли вдига слушалката.

– Ало?

– Мици Фалън е. Все още ли сте с Амбър?

– Да, госпожо Фалън.

– Слава Богу, че е добре! Заведете я на безопасно място и се обадете на...

Връзката прекъсва.

Амбър поглежда към администраторката.

– Какво каза мама?

Лесли успокояващо докосва лицето на момичето.

– Каза да не се тревожиш. Всичко ще бъде наред.

158

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

– Болницата „Сан Хоакин“. Амбър Фалън току-що е приета в Спешното.

Боб Бийм вдига глава и поглежда заместник-директор Донован.

– Пак ли твоят източник?

Тя го поправя.

– Източникът на Лансли.

Инстинктът му казва да провери. Винаги проверявай, преди да се впускаш в действие.

Вдига слушалката на телефона на бюрото си.

– Свържи ме с администратора на болницата „Сан Хоакин“ в Стоктън. Ще изчакам.

Донован изпуфтява.

– Трябва ни екип там, Боб, и то бързо.

Той поставя ръка на слушалката.

– Искам да съм сигурен. След орязването на бюджета имаме малко хора и ако ги пратим там, се оголваме напълно.

Секретарката му се обажда.

– Свързвам ви, шефе.

Разнася се женски глас:

– Ан Лесли. С кого говоря?

– Специален агент Робърт Бийм от ФБР, Сан Франциско. Може ли да потвърдите, че току-що сте приели младо момиче на име Амбър Фалън?

Отсреща настава мълчание за момент.

– Агент Бийм, ще ми дадете ли номер, на който да звънна и да потвърдя самоличността ви?

– Иусе, госпожо, нямам време за...

– Номерът, моля.

– Добре, ето – 553 74 00. И звъннете бързо! – затръшва телефона и поглежда към Донован. – Иска да провери кой съм.

– Проверката може да е много досадно нещо, нали? – отвръща почервеняла от гняв Сандра Донован, вади телефона от джоба си и набира един номер. – Елеонора, Сандра Донован е. Заминавай за болницата „Сан Хоакин“ в Стоктън. Пусни сирената. Амбър, дъщерята на Мици, току-що е приета там.

Бийм се кани да протестира, когато телефонът му звънва.

– Ало?

– Агент Бийм?

– Да.

– Аз съм Ан Лесли, Амбър Фалън е при нас. Тя е с мен в момента и е много уплашена.

– Изпращаме веднага екип в болницата ви, госпожо.

– Беше оставена в приемната със забодена бележка на гърдите да не се обаждаме в полицията. Момичето казва, че сестра ѝ е в голяма опасност..

– Знаем за това, госпожо. Благодарим ви за помощта.

Поглежда към снимките, които Донован му е дала.

– Можете ли да ми кажете дали е била с мъж, или с жена? Едър мъж, кръгло лице, тъмна коса, а жената вероятно е блондинка, доста хубава?

– Не, сър. Нямаше други хора. Беше просто оставена на пода в приемната.

– Може ли да говоря с нея?

– В момента не. Дадохме ѝ успокоително и освен това трябва да мине през рентген и да я лекуваме.

– Обадете ми се, когато сте готови.

Затваря и се обръща към Донован.

Но тя си е тръгнала. Юмрукът му се стоваря на бюрото:

– По дяволите!

159

ЛОНДОН

Марчети избутва телефона от ръката на Мици. В очите му има дива ярост. Това е поглед, който е виждала и преди. Обикновено на лицето на убиец или изнасилвач, когото е преследвала. Понякога и на лицето на бившия си съпруг.

Марчети я стиска силно за гърлото.

– Едната ти дъщеря е свободна. Това беше сделката. – Сочи ѝ смартфона в другата си ръка. – Сега, искаш ли да гледаш как накълцваме другата парче по парче, или ще ми дадеш скапаната флашка? – пуска я и я оставя да си поеме дъх.

Мици се закашля и плюе слюнка, докато идва на себе си.

Марчети ѝ дава секунда, после я сграбчва за косата и дърпа главата ѝ назад.

– Къде е?

– Дийн стрийт.

– Бъди по-конкретна.

– Увих я добре и я завързах. Пъхнах я в плик за доказателства и я провесих в една улична шахта до хотела, където бях отседнала.

Марчети я фрасва веднъж с юмрук просто за да ѝ даде урок.

В същия миг, като по даден сигнал, се разнася ослепителна светкавица. Дим.

Брюнетката изпищява.

Чуват се изстрели. Свистят куршуми. Бум. Бум. Бум. Познатият звук от полуавтоматично оръжие. Сини и оранжеви заслепяващи отблясъци сред тъмната задимена мъгла.

После настава тишина.

160

ЛОНДОН

Джордж Далтън наблюдава действията на екипите на разделения на две екран на лаптопа.

След като ръководителят на екипа и главният му помощник минават през прозореца, четирима други агенти на ТСОА влизат през входната врата на апартамента като подкрепление.

Стрелбата спира и Далтън превключва на записа, заснет от камерата за нощно виждане върху каската на ръководителя. Екранът се изпълва със зеленикави оттенъци, докато бившият морски пехотинец си пробива път през изпочупени стъкла, изкъртени и разцепени дъски и изпопадали по пода тела.

Първото тяло, което се появява във фокуса, е на един от бодигардовете. Той кърви и от начина, по който е разперил ръце и крака до прага на вратата, личи, че е мъртъв. Край него се търкаля пистолет, който безжизнените му пръсти са изпуснали. До него е това, което е останало от слаба млада жена. По-голямата част от лицето и гръдния ѝ кош е отнесено от автоматите.

Тялото на втория бодигард е проснато до една издадена стена, краката му са изопнати, гърбът е облегнат на рамката на вратата. На Далтън му се струва, че е бил прострелян, докато е влизал от другата стая.

Камерата на агента оглежда средата на мъгливата стая. Двама агенти на ТСОА са се надвесили над Анджело Марчети.

Далтън се обажда по микрофона.

– Водач Едно от Базата. Той жив ли е?

– Тук Едно до Базата. Не. Мишената е мъртва.

– Мамка му! – Далтън си спомня желанието на Оуен да разговаря насаме с бившия им колега. – А Фалън?

Ръководителят на екипа завърта глава, така че тя да влезе в обхвата на камерата.

Столът на Мици е съборен. Тя лежи по гръб. Коленете ѝ сочат към тавана. Агентът се приближава още.

Далтън чува гласа на американката.

– Крайно време беше! Помогнете ми да се измъкна от този шибан стол и ми дайте телефон или, кълна се в Бог, ще предизвикам още по-голяма касапница от тази, която вие сътворихте!

161

САН РАМОН, КАЛИФОРНИЯ

Докато се мята на кросфайъра и подкарва като луда към Сан Рамон, Елеонора Фрачи мисли за Мици. По-конкретно за онзи ден, когато се срещнаха за първи път в отдела и Фалън вдигна снимката на дъщерите си от екскурзията до „Дисниленд“. Никога не беше виждала някой да гледа една снимка с толкова гордост. В момента повече от всичко ѝ се иска да види на бюрото нова снимка – на Мици и момичетата ѝ с Мики Маус например. По дяволите, може даже да отиде с тях и да ги снима лично.

Шофира с една ръка на волана, докато с другата вкарва адреса на болницата в сателитната навигация. Екранът ѝ показва, че се намира на осемдесет километра и петдесет минути път. Idiota! Тези машинки са пълни боклуци. Сигурна е, че ще вземе разстоянието за трийсет. Старият шестскоростен крайслер има трилитров шестцилиндров двигател под яркочервения си капак, а ограничителят му е отстранен.

Когато стига до шосе 1– 680, вече е вдигнала сто и петдесет. „Сан Рамон Сентръл Парк“, „Бишъп Ранч Опън Спейс“,. Атан Даунс и Дъблин Хилс са размазани петна в далечината през прозореца ѝ.

После трафикът се закучва.

На магистралата „Доналд Д. Дойл“ пътят се превръща в паркинг. Шофьорите надуват клаксони. По местното радио съобщават, че има задръстване на кръстовището с „Артър Х. Брийд“, откъдето минава маршрутът ѝ.

Елеонора включва сирените и светлините. Колите се отдръпват, за да ѝ направят път, но са ѝ нужни десет минути, преди да завие по булевард „Дъблин“ и да поеме по успоредния път на задръстването.

Пред себе си вижда опашка от коли, явно и други са имали същата идея. Пуска отново сирените и светлините. Навигацията ѝ съобщава, че ще стигне до края на булеварда и трябва да се качи отново на магистралата след километър и половина.

Елеонора взема радиостанцията и се обажда на Донован.

– В задръстване съм. Положението наистина е зле.

– Колко зле е това „наистина зле“?

Италианката поглежда пред себе си и трепва.

– Все още съм на около половин час разстояние. По-добре накарай местните полицаи да отидат в болницата, докато се добера дотам.

Донован не отговаря, но Елеонора е сигурна, че чува как шефката ѝ изпсува, точно преди да тръшне телефона.

162

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

Крис Уилкинс брои секундите.

Указанията на Марчети бяха пределно ясни – да отведе момичето до болницата и да изчака там. Ако не получи обаждане до половин час, да убие хлапето и да накара Тес да направи същото с другото.

Не че има нещо против.

Убийството винаги е било част от плана. Само че никога не си е представял, че ще го прави в болница в Стоктън.

Пуска монети в кафемашината и поглежда часовника си.

Две минути.

Ако не получи обаждане на сто и двайсетата секунда, ще се върне в спешното, ще намери момичето и ще пусне един куршум в главата му. Вече бе зарязал наетия седан, в случай че ФБР са го проследили, бе разбил една кола от служебния паркинг и я беше оставил готова за бягството.

Шейсет секунди.

Кафето има отвратителен вкус. Отпива последната глътка, после хвърля чашата в кошчето и се запътва към тоалетната. Влиза в една от кабинките, пикае и съблича черното си пилотско яке. То е с две лице. Когато се обърне, става червено и изглежда напълно различно.

Часовникът на китката му избипква. Време е. Проверява пистолета и излиза от кабинката. В тоалетната няма никой друг. Звънва на Тес.

– Аз съм.

– Здрасти.

– Няма обаждане. Направи го.

Тя се поколебава.

– Добре.

Огледалото над мивките показва отражение на закоравял убиец. Погубил е множество хора. Но никога дете.

Казва си, че има първи път за всичко, и се запътва към вратата.

163

КАЛИФОРНИЯ

Тес Уилкинс поглежда към младото момиче на дивана, вързано и с качулка на главата.

Знае какво трябва да направи и какъв е рискът, ако не го стори. Мъртвите заложници не разказват истории на полицаите. Живите създават проблеми. Отива в мръсната спалня и събира малкото им разпилени тук-там вещи. Мята дрехите в сака, после влиза в банята.

Четките за зъби, пастата, сапунът, боята за коса, бръснарските принадлежности и спреят също влизат в багажа.

В кухнята изпразва кошчето на пода. Няма кой знай какво, само няколко пакета от бързи закуски и хартиени кърпички. Под микроскоп обаче вътре ще се намери достатъчно ДНК, за да изпрати нея и любимия ѝ за дълго в затвора. Разпръсква добре всичко, после отива до четиридесетлитровата туба, която Крис е оставил до вратата. Отваря капака, навежда я колкото ѝ е възможно и излива бензина.

Лисва щедро в кухнята, спалните, банята и после влиза във всекидневната.

В тези неща си има ред и тя не иска да обърка нещо.

Оставя тубата, изнася раницата отвън до караваната и я мята на мястото до шофьора. Пъха ключа в стартера и спира за секунда да помисли дали не е пропуснала нещо.

Не, нищо.

Кани се да влезе вътре, да постави възглавница пред пистолета и да простреля момичето в главата. След това ще изпразни остатъка от тубата, ще драсне клечка кибрит и ще подпали мястото, за да заличи всички възможни следи. Докато бараката гори, ще е потеглила. Преди да изтлее докрай, вече ще е на летището. С малко късмет, докато федералните и полицаите започнат да задават въпроси, ще бъде обратно в Ел Ей и ще приготвя коктейлче за Крис.

Единственото, което трябва да направи сега, е да влезе вътре и да дръпне спусъка.

164

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

Сандра Донован няма избор и се обажда на шефа на полицията в Стоктън. Единственото, което иска, е да разбере кой отряд е най-близо до болницата „Сан Хоакин“ и да помоли да бъде изпратен там възможно най-бързо. Но има протоколи и поредица от стъпки, които трябва да предприеме.

Началникът уверява заместник-директора, че напълно разбира наложителността на това да изпрати в болницата полицаи, докато пристигнат агентите. Веднага щом затваря, казва същото на своя заместник, който на свой ред се заема незабавно със задачата.

Заместникът се обажда на своя капитан на смяна, който се свързва с двамата оперативни служители. И така, петнайсет минути след обаждането на Сандра Донован от участъка тръгва кола и излиза на Ийст Уебър авеню. Вътре са Дарън Ратклийф, старши полицай, и колегата му Тони Емъри.

Когато се качват на магистралата, са на поне петнайсет минути разстояние от болницата, може би десетина, ако Емъри натисне педала на газта, което обикновено той прави. Само че точно предния ден го смъмриха, че кара прекалено бързо и опасно, а той не е толкова тъп, че да повтори грешката отново.

165

ЛОНДОН

Двама души от екипа изнасят Мици от апартамента в частната линейка на Ордена. Далтън пътува с нея и се обажда на почистващия отряд, за да върнат сградата в състоянието, в което е била, преди да я обсипят с димки и куршуми.

Приключва с обажданията и се навежда над Мици.

– Тъп въпрос, но как се чувстваш?

– Като лайно в блендер – замисля се за това, което е казала току-що. – Изтрий това. Никога вече не искам да чувам думата „лайно“.

– Има болница близо до Темпъл. Лекарите са вдигнати на крак и чакат да те прегледат.

– Не ми пука. Просто искам да говоря с момичетата си – опитва се да се надигне, но пада назад, мръщейки се от болка.

– Отпусни се. Обадих се на ФБР – хората им са на път към Стоктън, откъдето се обади Амбър.

– Намерихте ли Джейд?

– Още не. Не знаем къде е, нито пък колегите ти. Но работим заедно.

Мици се отчайва. Целият смисъл да отиде с тези проклети хора и да им се предаде бе да спечели време, за да намерят двете ѝ момичета. Поглежда Далтън.

– Имаш ли телефон?

Той ѝ подава своя.

– Обади се в болницата вместо мен; трябва да говоря с Амбър.

Далтън се свързва с болницата, със спешното, с администраторката и най-накрая с дъщерята на Мици.

– Амбър, задръж така, ще ти дам майка ти – допира телефона до ухото на Мици.

– Миличка, ти ли си? Добре ли си?

– Май да... – тийнейджърката е седнала в леглото си, докато чака лекаря. Бети Липтън е застанала до нея. – Ръката ме боли странно. Сякаш пръстът ми си е още тук и някой го е стиснал с клещи или менгеме.

Мици има чувството, че я пробождат с нож в сърцето.

– Бъди силна, миличка. Дадоха ли ти нещо за болката?

– Да, наистина са много добри с мен, мамо – настава неловко мълчание и тя добавя. – Мамо, съжалявам за това, което стана. Те просто ни сграбчиха и... нямах време да изкрещя и да предупредя Джейд или...

– Миличка, няма за какво да съжаляваш. Вече си в безопасност; само това има значение. Все още съм в Лондон, но се качвам веднага на самолета и ще бъда при теб след по-малко от половин ден – поглежда към Далтън за уверение и той ѝ кимва.

– Обичам те, скъпа. Обичам те толкова много! Прибирам се при теб, за да съм сигурна, че си добре.

– И аз те обичам, мамо – момичето се разплаква. Вече не може да сдържи сълзите си, сълзи на облекчение, сълзите от шок.

– Не плачи, съкровище, сега вече трябва само да се държиш. Почини си и прави каквото ти кажат лекарите. Чуваш ли ме?

– Да, да... – Амбър издухва носа си в кърпичката, която сестрата ѝ подава. – Мамо, Джейд добре ли е?

– И тя ще бъде добре – Мици поглежда към Далтън, но този път няма успокоително кимване. – Ние сме Фалън, нали така? А знаеш, че момичетата Фалън винаги побеждават.

166

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

В приемната на спешното има празна седалка, на третата редица отзад, четвъртата от края. Крис Уилкинс настанява едрото си тяло на сивия пластмасов стол.

Това е идеалното място да седи и да наблюдава.

Чува как викат разни имена. Болни хора влизат зад отделените със завеси кутийки, за да бъдат прегледани от изтощените лекари. Минават носилки, натоварени с пациенти, със закачени подвижни системи. Минута след минута сцените се повтарят.

Той наблюдава и слуша. Накрая я вижда. Една сестра е прегърнала Амбър, а от другата ѝ страна е застанала облечена в костюм жена, която я води по коридора.

Уилкинс пуска вестника, който не чете, и се изправя. Окачените за тавана табели сочат различни отделения. Отдръпва се, за да не го видят.

Надолу по коридора групичката, която следи, се насочва към място, отбелязано с табела „Рентген“.

Уилкинс тръгва бавно по коридора и застава на прага. Отделението е претъпкано с болни, чакащи за преглед. Жената с костюма говори с рецепционистката и минават направо. Уилкинс влиза в коридора и проверява пътищата си за бягство. Или обратно по пътя, по който е дошъл, или през врата с надпис „Авариен изход“. По негови спомени тя ще го отведе близо до служебния паркинг и колата, която бе разбил.

Влиза в приемната, като държи главата си сведена надолу, за да не го види сестрата зад бюрото.

Когато наближава затворените двойни врати, чува как тя се провиква зад него:

– Извинете, господине! Не може да влизате там.

Той бута вратата.

Две жени се обръщат и го поглеждат. Очите му обхождат стаята. Момичето на Фалън не е тук. Не я вижда никъде.

Сестрата се доближава до него.

– Сър, трябва да изчакате навън.

Поставя дясната си ръка на рамото му и се опитва да го избута.

Той я изблъсква.

– Къде е момичето? Момичето, с което бяхте.

Думите му стряскат жената в костюма.

– Кой сте вие?

Той разтваря якето си, за да видят пистолета.

– Аз съм федерален агент. Изпратиха ме да я пазя.

И двете изглеждат облекчени.

– Току-що отиде до тоалетната – обяснява сестрата. Лицето ѝ светва, когато забелязва момичето през рамото на Уилкинс. – Ето я!

Амбър вижда погледа на сестрата. И мъжа.

Разпознава го веднага.

Той започва да се обръща.

Тя сграбчва дръжките на една количка до вратата и я блъска към него. Металните ѝ колела се удрят в пищялите му. Уилкинс изгубва равновесие и пада.

– Това е той! – крещи Амбър. – Мъжът, който ме отвлече.

Затичва се по коридора.

Уилкинс не е изгубил нито пистолета, нито целта си. Изправя се на крака. Сестрата се опитва да му препречи пътя.

Той я прострелва в гърдите и прекрачва тялото.

Всички наоколо пищят. Втурва се в чакалнята, десният глезен го боли ужасно. Рецепцията е задръстена от уплашени хора.

– Разкарайте се от пътя ми! – Размахва оръжието и всички се дръпват встрани.

В коридора зърва Амбър, която тича между хората. Стреля два пъти високо нагоре и част от тавана пада. Всички освен момичето се просват на пода или се долепват до стените. Зад него се включва аларма. Той я пренебрегва и се опитва да не прибърза с изстрела. Тя е на около двайсет метра пред него и тича, криволичейки наляво и надясно. Умно хлапе.

Но не достатъчно умно. Натиска спусъка.

В коридора отеква гръм. Амбър разперва ръце и се просва на пода по лице.

Пред него пак се включва аларма. В коридора се появяват още хора. Идват от другата посока. Трябва да се махне оттук. Трябва да стигне до паркинга и до колата.

Уилкинс стреля още веднъж по тялото в пода и побягва.

167

ЛОНДОН

Повече от всичко Мици иска да се изкъпе. Изчаква медиците да закърпят рамото ѝ и да ѝ бият укрепващи инжекции, после грабва луксозната бяла хавлия от медната закачалка на гърба на скъпата букова врата и казва на всички да се пръждосват.

Банята на частната стая, в която я лекуват, има един от онези луксозни душове, които е виждала само в скъпите хотели.

Развива крана докрай, поставя глава под топлата струя и се подпира с една ръка на стената, за да не се подхлъзне или да не припадне. След като свиква с температурата, взема шампоана и излива върху себе си количество, достатъчно за цяло стадо овце.

Лицето ѝ е мръсно и кожата я боли. Кръвта е засъхнала и е запушила ноздрите ѝ.

Почти минута водата се стича червена, докато тя се почиства. За нещастие, намокря превръзката на рамото си. Прекалено много я боли, за да измие нещо под височината на коленете си, и е прекалено схваната, за да повдигне крака си. Точно сега е готова да плати хиляда долара на някого, за да изтърка краката ѝ.

Стъкленият параван в банята е напълно задимен от парата, когато Мици най-после излиза навън и увива изтощеното си тяло в ухаещата на свежест хавлия.

С малко усилие успява да подсуши косата си с кърпа и да отвори вратата към болничната стая.

Далтън е вътре.

– Леле майчице! – хваща се за сърцето Мици. – Мислех, че вие, британците, имате по-добри маниери.

Той знае, че няма добър начин да поднесе подобна новината.

– Опасявам се, че дъщеря ви Амбър е била простреляна и в момента хирурзите се борят за живота ѝ.

Мици отказва да го приеме.

– Не, не е възможно. Говорих с нея. Обадих ѝ се от твоя телефон. Това не е…

– Мъжът, който я е отвлякъл, се е върнал в болницата и я е прострелял. Убил е и една сестра.

Краката ѝ се подкосяват. Подпира се с ръка на стената, но коленете ѝ не удържат и тя се свлича на пода, встрани на леглото.

Далтън се спуска към нея и се опитва да я вдигне. Тя го отблъсква. Застава на колене и усеща, че се моли на Бог, за който дори не е сигурна, че съществува.

Той търпеливо стои до нея. Чака момента, в който ще е готова за него – готова за помощта му и за още болка, докато ѝ разказва всички подробности.

168

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

Нова аларма се включва в мига, в който Крис Уилкинс изритва хоризонталната метална греда на червената врата и отваря аварийния изход.

Беше се надявал да довърши хлапето по-чисто. Бързо убийство в някой спокоен ъгъл на болницата и тихо измъкване, докато хората са в шок. Вместо това сега си тръгва сред адската шумотевица на алармите и дори не е сигурен, че работата е свършена. По-лошото е, че на излизане забелязва охранителна камера, която не е видял преди това.

По негови изчисления, ако не напусне територията на болницата в рамките на десет минути, ще свърши в полицейски черен чувал. Изтичва около сградата и завива надясно. Поне чувството му за ориентация е добро. Служебният паркинг е точно срещу него. След пет крачки вижда форда, който е разбил и приготвил за бягството. Минава през тясната тревиста алея, заобикаля един зелен шевролет и се прехвърля през задния му капак. Когато стига до синия форд, отваря шофьорската вратата, мята се вътре и затваря след себе си. Сяда и усеща, че целият се поти като прасе, докато проверява огледалото за обратно виждане и предното стъкло.

Дотук добре.

Изтрива потта от челото си и свързва кабелите. Двигателят изръмжава. Преди да потегли, си поема дъх, за да дойде на себе си. Сега не е моментът да допуска тъпи грешки. Трябва да прилича на всеки друг шофьор. Да спазва правилата. Да шофира внимателно. Може би дори да покаже лека изненада от целия този шум и врява наоколо.

Слага си предпазния колан и намества огледалото. Хората вече излизат от болницата тичешком. Паниката започва. Той остава спокоен. Кара бавно покрай паркинга и излиза на една от алеите пред болницата. Стига до изхода и вижда полицейска кола, която се насочва срещу него. Сините лампи на покрива ѝ се въртят яростно като диско топка.

Уилкинс хладнокръвно дава знак с мигача. Отбива встрани и дава път на полицаите да преминат. Други шофьори зад него правят същото. Той е просто един от многото. Изгубен сред тълпата.

След като полицаите отминават, Уилкинс се шмугва зад колата пред него и напуска през главния изход.

Сега трябва да помисли. През следващия половин час полицаите ще бъдат заети да събират подробности за убитата сестра и момичето на Фалън. В крайна сметка ще се поотърсят от хаоса, ще свалят кадрите от охранителната камера и ще предадат снимката му до всички патрули в страната. Скоро след това някой в болницата ще докладва, че колата му липсва, и фордът ще стане безполезен.

Червен крайслер с включени полицейски светлини профучава покай него в посока към болницата.

Уилкинс има лошо предчувствие. Местните ченгета не карат такива. Трябва да са федералните. Значи вече не е безопасно да се опитва да хване полета, който Тес му е резервирала. Трябва да се пробва на друго летище или да открие друг начин, за да напусне страната.

169

КАЛИФОРНИЯ

Тес Уилкинс оставя тубата в караваната и се връща в бараката. Ръцете ѝ вонят на бензин. Отива до мивката, насапунисва ги и се измива.

Подсушава ги в хавлията, хвърля я на пода и се приближава към оръфания диван. Взема една възглавница и я увива около дулото на пистолета. На по-малко от половин метър от нея Джейд Фалън се е свила в другия край дивана. Ръцете на хлапето още са вързани зад гърба му, устата е запушена с кърпа, на главата му е нахлупена качулка. Толкова е неподвижно, че Тес решава, че спи.

Или вече е мъртво.

Може би се е задушило. Тес се взира в гръдния кош на малката и забелязва, че се повдига и спуска.

Жалко.

Ако момичето беше мъртво, щеше да подпали мястото и да изчезне. През последните минути беше започнало да ѝ се гади от мисълта за това, което трябва да направи. Дори се бе замислила дали да не остави момичето живо. Идеята все още се върти в главата ѝ. Допада на съвестта ѝ, но не и на инстинкта ѝ за самосъхранение. А Тес Уилкинс живее според законите на самосъхранението.

Преглъща тежко, вдига заглушеното оръжие и поглежда встрани, докато гръмва Джейд в главата. По-шумно е, отколкото е очаквала, и откатът е по-мощен от предвиденото.

После усеща болка и осъзнава, че не само тя е стреляла. Някой друг е стрелял по нея. Огънят се разпростира в гърдите ѝ. Залита напред и вижда на прага дребна слаба жена с протегнати ръце, които стискат пистолет. Сигурно е стреляла в същия миг, в който и тя. Уилкинс кашля кръв, докато се стоварва на пода. Поне уби хлапето. Един свидетел по-малко срещу Крис.

170

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

Елеонора Фрачи следва писъците. Намира две самотни ченгета в рентгеновото отделение, които се опитват да удържат вълната от паникьосани пациенти. Показва картата си на по-възрастния полицай.

– Търся Амбър Фалън, тийнейджърка, дъщеря на колежка.

Той поклаща глава.

– В спешното е, оперират я.

– Какво е станало?

– Някакъв тип се вмъкнал в рентгена, прострелял една сестра, преследвал момичето по коридора и стрелял, преди да разбие аварийния изход и да изчезне.

– Сериозно ли е ранена?

Той свива рамене:

– Не знам. Предполагам, че да.

Елеонора се намръщва. Тръгва към кръвта, размазана по пода пред вратата на рентгеновия кабинет. Приближава и вижда тялото на сестрата. Обърнато е. Има петна по пода, където някой се е опитвал да я спаси. От мястото тръгват кървави следи от стъпки. Малки отпечатъци. На жена, не на мъж. Без съмнение някой професионалист, който е знаел, че след като смъртта е установена, тялото трябва да бъде оставено in situ¹ за полицаите и криминалистите.

Поглежда раната от куршума. Излязъл е през гърдите и изглежда, че е стреляно от не повече от метър разстояние. Трябва да си истински изрод, за да убиваш така. Да си убивал и преди. Да не чувстваш нищо, когато погледнеш в очите на друго човешко същество и отнемеш живота му.

Елеонора се прекръства и казва бърза молитва за душата на мъртвата жена, после се обръща отново към полицая.

– Някой даде ли описание на стрелеца?

Мъжът посочва камерата над рецепцията.

– Преглеждаме записите. Това бебче тук трябва да го е хванало доста добре.

– Точно това искам и аз – казва Елеонора, – да го хвана.

– Наредете се на опашката – казва висок тъмнокос мъж, който се появява изненадващо на няколко метра зад нея.

Тя го поглежда подозрително.

– Аз съм Рос Грийн, предполагам, че вие сте агент Фрачи – посочва дъното на коридора. – Може ли да поговорим отвън?

¹ In situ – латинска фраза, която означава буквално „на място“ – б. р.

171

КАЛИФОРНИЯ

Агентът на ТСОА Ив Гарет издърпва тялото на жената встрани от дивана, за да стигне до момичето.

От здраво завързаната качулка на главата ѝ се стича кръв. Тя развързва връзките и внимателно сваля плата.

Джейд е в безсъзнание, неконтактна. Устата ѝ е запушена.

Ив предполага, че раната е засегнала слепоочните или теменните кости от лявата страна на главата. Сваля лентата от устата, поставя пръстите си сред реката от кръв и проверя за пулс. Не напипва нищо.

Доближава ръка до устата на момичето и не усеща дъх. Но не смята да се отказва. Натиска копчето на радиостанцията.

– Трябват ми парамедици, и то светкавично!

От центъра имат координатите ѝ, така че не се налага да губи време в обяснения. Изважда швейцарско ножче от джоба си и разрязва дебелото тиксо, с което са вързани ръцете на Джейд. Вдига я и я поставя на пода, после проверява дали има нормален достъп на въздух и започва да ѝ прави изкуствено дишане.

Докато притиска гърдите ѝ, забелязва следите от изгоряло по възглавницата. Какъв човек трябва да си, за да екзекутираш младо момиче по подобен начин. Смъртта беше прекалено лесен край за тази кучка.

Проверява отново за пулс. Все още няма.

– Мамка му, хайде! – изругава тя и започва нова серия притискания. – Не ме предавай, малката!

Ив знае, че статистиката е против нея. Оказването на първа помощ рядко спасява живота на хора, които са простреляни и кървят така. Но винаги има шанс.

Раната е скорошна, от не повече от пет минути, и това означава, че все още има надежда да спаси мозъка от увреждания и да подкара сърцето.

По лицето ѝ се стича пот. Мускулите на китките и на ръцете я болят. Но тя не спира.

Вратата на бараката стои отворена, откакто е влязла. Чува звука от перките на хеликоптер.

– Идват, миличка – прошепва тя на Джейд. – Парамедиците ще бъдат тук всеки момент.

През вратата навлиза прах. Подът вибрира от бръмченето на моторите.

Вдига глава и вижда двама медици. Единият носи дефибрилатор, а другият – медицинска чанта и кислороден комплект.

172

КАРДИГАН, УЕЛС

Вътре в Църквата на Богородицата със свещта един от агентите, които патрулират с обучени кучета, съобщава, че всичко е чисто. Наблюдаващият инспектор вдига палец нагоре. Друг служител с куче проверява редиците с пейки.

Оуен ги оставя да си вършат работата и обикаля църквата сам. Знае, че всичко ще бъде претърсено и че никой няма да бъде допуснат вътре, без да мине през проверка и през електронен скенер.

Но има лошо предчувствие – от онези, които Мирдин го е научил да не пренебрегва никога.

Службата ще бъде заснета и ще се предава на живо за поклонниците навън и по целия свят, но вътре са допуснати само три камери и нито една не е на олтара. И до трите са разположени въоръжени цивилни полицаи, при контролното табло за звука също има един. Всички членове на телевизионния екип са предварително проучени и ще бъдат проверявани всеки път, когато влизат или излизат от църквата.

Оуен излиза при полицаите, които насочват струпващите се хора към районите зад уличните бариери. Има два кордона, предназначени специално за фотографите, журналистите и телевизионните екипи. Над главата му кръжат три полицейски хеликоптера – правят широки кръгове над близката околност.

Кари Окланд минава през пункта за проверка. Сега е облечена по-подходяща за църковна служба – със синя рокля до коленете и затворено деколте.

Щом стига до него, изстрелва новините.

– Хеликоптерът на Ватикана току-що се приземи и швейцарците качват Светия отец на папамобила.

– След колко време ще са тук?

– Десет минути. Не повече.

173

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

Елеонора кара Рос Грийн да изчака извън колата ѝ, докато проверява с Донован дали наистина е този, за когото се представя – някакъв частен детектив от гигантска международна компания, за която никога не е чувала, който има специални пълномощия от директора на ФБР да работи по случая. Затваря телефона, излиза от колата и свива рамене:

– Шефката ми каза, че можете да помогнете.

Агентът на ТСОА се обляга на кросфайъра.

– Стрелецът се нарича Крис Уилкинс, поне едно от многото му фалшиви имена. Смятаме, че истинското му име е Чарли Ууд, доста безлично за убиец, похитител и истински престъпник като него. Женен е за също толкова забележителна загуба на човешка ДНК, Тереза Ууд, родена Тобин.

– И откъде знаете това?

– Работата ми е да знам. Както казах, ние сме от една и съща страна. Колегите ми се опитват да помогнат на вашите колеги, а в момента Уилкинс бяга – Грийн бърка в джоба си и изважда лист хартия. – Резервирал си е самолетен билет от Стоктън след час. Обзалагам се обаче, че след хаоса тук ще го пропусне. – Вижда, че тя посяга към телефона си. – Вече имам човек на летището. И в парковете „Байрън“, и в „Ливърмор Трейси“, и в „Камп“. Но съм дотук. Нямам на разположение повече хора.

– И искате да покрия другите летища?

Той кимва:

– Имам чувството, че ще пробва да се измъкне от щата с частен полет и после ще се насочи към някое международно летище.

– Мога да го направя. Ще звънна в офиса.

– Добре. Дайте ми номера си и ще тръгвам. Ако открия нещо, ще ви се обадя.

Тя вади визитка от дънките си.

– Къде отивате?

– На юг.

– Мексико?

– Аха. Ако кара бързо и без спиране, е на шест часа оттук. Трябва да покрия всички варианти.

174

КАЛИФОРНИЯ

Полетът от Маунт Диабло до площадката за хеликоптери на болница „Джон Муир“ отнема няколко минути.

Ив Гарет лети с Джейд. Остава с нея, докато парамедиците я вкарват в спешното отделение. Когато вратата на операционното крило се затваря, покрай нея минава екип с носилка за тялото на мъртвата похитителка.

Агентката на ТСОА се почиства в тоалетната и се кани да си тръгне, когато един млад лекар с набола брада я хваща за рамото.

– По-добре изчакайте; шерифът ще иска да поговори с вас.

Тя избутва ръката му.

– Не ме докосвайте!

– Извинявам се – лекарят веднага дръпва ръката си. – Просто си върша работата.

Брюнетката бърка в джоба си и вади фалшива лична карта.

– Аз съм частен детектив. В службата му вече имат номера ми – казва тя и се запътва към изхода.

– Почакайте!

Ив спира и се намръщва.

– Моля ви. Има ли нещо, което можете да ми кажете за стрелбата – нещо, което ще ни помогне в лечението на жертвата?

Тя му казва малкото, което знае.

– Имате време, не е минал критичният срок. Бях там, когато я простреляха – не може да спре угризенията, които я измъчват. – Ако бях пристигнала секунди по-рано, хлапето изобщо нямаше да е ранено.

Той я успокоява.

– Парамедиците казват, че сте свършили чудесна работа. Дали сте ѝ шанс.

– Направих всичко по силите си.

Лекарят вади химикалка и се кани да запише нещо в папката, която носи.

– Колко време ѝ правихте изкуствено дишане?

– Пет-шест минути. Но ми се сториха много повече.

– Винаги е така – кимва той и отбелязва данните в папката. – Колко време мина, докато ѝ сложат кислородната маска?

– По-малко от десет минути. Все още ѝ оказвах помощ, когато пристигнаха.

– Това е добре. Липсата на кислород винаги е опасна за мозъка.

– Казахте „шанс“. Мислите ли, че ще се пребори?

Лекарят обмисля как да отговори и накрая решава да е откровен.

– Обикновено е трудно да се оцелее след рана в главата.

Лицето ѝ помръква.

– Но в този случай куршумът не е минал право през главата – продължава той и ѝ показва с китка траекторията на изстрела. – Детето е загубило голяма част от скалпа и костта, но не и от мозъка.

– Значи ще се оправи?

– Не мога да кажа. Бързата ви намеса и това, че не е била лишена задълго от кислород, са големи плюсове. В момента се борят с шока и раната, така че все още е далеч от оправянето. Но се държи и ако е борец, няма невъзможни неща.

– Със сигурност е борец. Свършихме ли?

– Да, благодаря ви.

Ив излиза през главния вход. Забелязва подредените отпред таксита, мята се на едно и се връща обратно на местопрестъплението. Ако има късмет, ще намери някакви следи къде може да е отишъл другият похитител.

175

КАРДИГАН, УЕЛС

На регистрационния номер на уникалния, правен по поръчка мерцедес бенц М клас пише SCV 1 – Stato della Citta del Vaticano – и той се движи изключително бавно дори по стандартите на провинциалния трафик.

Бавно, но съвършено навреме.

Папамобилът поема от импровизираната площадка за хеликоптери по А487 към препълнените с хора улици на Кардиган. Светият отец наблюдава обожанието зад бронираните стъкла и топло приветства колкото е възможно повече поклонници.

Невидимите пръстени на международната охрана са на линия, когато колата спира. Най-близо е Швейцарската гвардия, охраната на Ватикана, след това са британските тайни служби, а зад тях – агентите на Оуен.

Когато новият папа излиза от задната седалка на колата и слиза по хидравлично спускащите се стъпала, сред хладния уелски въздух се разнасят оглушителни приветствия. Той се усмихва и се оглежда, после коленичи и целува земята.

Изправя се и възгласите стигат до нови висини. Тръгва към предварително уговореното място, където вече го очакват седемгодишно момченце и осемгодишно момиченце в нови училищни униформи.

Папата се привежда и разговаря с тях. Следва експлозия от светкавици на фотоапарати. Момчето му поднася Библия, момичето – букет цветя. Още светкавици. Вълната от възгласи и ръкопляскания го съпровожда по червения килим към охранявания вход на църквата.

Оуен вади телефона и се обажда на съпругата си.

Тя не отговаря.

Той оставя съобщение.

– Здравей, нищо специално. Пред църквата съм и се каня да влизам, така че ще изключа звука на телефона. – Прави пауза, после добавя: – Обичам те, Джени. Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш.

– Трогателно – казва глас зад него.

Глас, от който кръвта му изстива. Обръща се и вижда Жозеп Мардрид само на метър разстояние.

– Какво правиш тук?

На загорялото лице на врага му грейва ослепителна усмивка.

– Не бих пропуснал това за нищо на света – въздиша той и се прекръства. – Аз съм много религиозен човек.

– Ти си въплъщение на злото.

Мардрид изглежда доволен.

– Ще го приема като комплимент – кимва той и се вглежда в лицето на посланика. – Обичам църкви и гробища, а ти? Толкова много история и ритуали. Тайни, погребани под земята. Скрити, но толкова близо до това да бъдат разобличени. Разбираш за какво намеквам, нали? – усмихва се широко Мардрид. – Разполагам с един от твоите рицарски кръстове, Гуин. Първият от многото, които смятам да събера.

– Приемам го като признание за кражба, въпреки че това би било най-лекото ти престъпление. Там, където отиваш, няма да ти позволят да задържиш кръста.

Мардрид се изсмива.

– И къде точно отивам?

– Или в затвора, или в ада. Ако зависи от мен, и на двете места.

Испанецът разкопчава средното копче на сакото си.

– Съжалявам, че не мога да остана и да си побъбрим още, но имам работа – трябва да творя история – усмихва се и накланя глава. – Ще се постарая да върна кръста, за да те погребат с него.

Оуен се обажда на Кери Окланд, докато го наблюдава как се отдалечава към група испански дипломати.

– Жозеп Мардрид е тук.

– Какво?!

– С испанската делегация е. На входа на църквата.

– След минутка ще му поставя опашка.

Оуен затваря телефона и се присъединява към потока от хора, изпълващи църквата. Докато върви по централната пътека, разпознава английски, уелски и италиански министри, ръководителя на МИ 5 и началника на Швейцарската гвардия. Има телевизионни знаменитости, чиито имена не знае, както и малка група от местни енориаши.

Мардрид.

Не може да спре да мисли за него. Тук е, за да „твори история“.

Беше дошъл при него, за да се изфука с това. И беше споменал кръста. Оуен се оглежда, но не го вижда.

Заема мястото си на предната пейка. С периферното си зрение вижда Кери Окланд да говори с двама от агентите под прикритие.

В църквата започва да става неприятно горещо. Поглежда часовника си. Пет минути до началото на литургията. Вниманието му е привлечено от голямата бронзова статуя на Дева Мария и младенеца Исус. Когато папа Бенедикт я благослови през 2010 г. по време на посещението си в Лондон, тя бе определена като националната светиня на Уелс. Днес новият папа ще последва стъпките на Йоан Павел II, като благослови свещ и я постави в свещника в дясната ръка на Девата.

Телефонът в джоба му безшумно вибрира – съобщение. Той го изважда и дискретно поглежда екрана: „Джейд Фалън е простреляна в главата. Оперират я. Заподозряната Тес Уилкинс е мъртва. Ив“.

Оуен прибира телефона. Вратите в задната част на църквата се затварят със скърцане. Зазвучава музика на орган. Хората се изправят и приглаждат дрехите си, облечени специално за повода.

Най-великата литургия, която Уелс някога е виждал, ще започне всеки миг.

176

КАЛИФОРНИЯ

Крис Уилкинс решава, че е време да зареже форда. Вече го е карал по-дълго от планираното.

Летището на Стоктън е на по-малко от петнайсет минути от болницата. Беше се надявал да зареже колата там и да напусне щата, преди някой да започне да го търси. Но сега, след стрелбата, е прекалено рисковано.

Пътят пред него не предоставя никакъв шанс да отбие и да намери нова кола. Включва непроследимия телефон и звъни на Тес за трети път.

Никой не отговаря.

Заедно са повече от десет години и досега никога не се е налагало да звъни три пъти, за да я намери. Затваря, сваля прозореца на форда и изхвърля телефона. В страничното огледало вижда как апаратът пада на асфалта, отскача и изчезва в тревата край пътя.

Беше решил, че причина за първите две пропуснати обаждания са усложнения, свързани с убийството на хлапето на Фалън, подпалване на мястото и напускане на района. Сега знае, че не е така. Тес е професионалистка. Винаги е знаела колко е важно да следваш плана и да се обаждаш или да отговаряш, когато те търсят. Опитва се да не мисли за немислимото, не иска да си представя, че е била заловена. Или по-лошо.

Стоктън вече не е вариант за бягство и Крис обмисля да отбие към малко местно летище и да плати в брой на някой пилот на малък самолет да го изкара от щата, но е много вероятно ченгетата да са покрили всички подобни изходи.

Изключва Канада, въпреки че Ванкувър е само на петнайсет часа път от Стоктън и дори да мине по обиколен път, пак щеше да стигне до Уинипег за по-малко от ден.

Накрая насочва форда на юг към Мексико, но не по бързата междущатска магистрала, където има опасност да се натъкне на ченгета и да бъде заснет от пътните камери. Избира друг път. Толкова таен и уединен, че със сигурност и Бог не би го открил.

177

НЮ ЙОРК

Джо Стефани шофира през града, за да се срещне с шефовете на НРА. Радиото е включено и слънцето грее ярко. Денят беше адски успешен и той би трябвало да е щастлив.

Задържането на петима важни терористи определено ще даде тласък на кариерата му, ще му даде тази сигурност, заплата и пенсия, които ще го осигурят до живот.

Но не е щастлив.

Това, което го тормози, е фактът, че ако Гарет Мадок е прав – през следващите двайсет и четири часа ще има три терористични атаки и една от тях ще е точно тук, в Ню Йорк. Затова големият шеф иска да го види лично.

От проверката, която току-що е направил, знае, че Ал Шиб, Коршиди, Табризи, Хусан и Юсеф Мусави не са казали нищо.

Движението в Долен Манхатън е по-лошо отвсякога и джипът на Стефани е едва на половината път на Уолстрийт. Поклаща глава отчаяно. Не че не е очаквал задръстването. Все още има достатъчно време, за да стигне до срещата, но е досадно.

Оглежда се наоколо, раздразнен и нетърпелив. От лексуса вляво го поглежда сладка блондинка. Някакъв идиот се опитва да прекара количка за хотдог между колите и предизвиква буря от клаксони.

Надолу по една странична уличка се намира църквата, в която ходеше едно от бившите му гаджета. В миналото неоготическият ѝ заострен връх се извисяваше над всичко. Сега изглежда като джудже сред сградите наоколо. Такъв прогрес.

Трафикът най-после се раздвижва и той я изгубва от поглед.

После нещо му хрумва.

И всичко си идва на мястото. Като по чудо.

178

КАРДИГАН, УЕЛС

Няма по-добри спектакли от тези на католическата църква.

Скромността и тихите жестове не са за нея.

Според Оуен всяка католическа литургия е голяма работа, но тази с участието на Римския епископ е религиозният еквивалент на премиера на „Сирк дю Солей“.

Има толкова много свещи, че мястото с лекота конкурира Лас Вегас. Началното действие, централното шествие на целия църковен клир, направо спира дъха. Най-фина коприна и памучни одеяния. Безценни златни кандила и бокали. Омагьосващо ухание на тамян и вдъхновяващи гласове на божествени хористи.

Всичко е отвличане на вниманието от най-важното нещо в момента.

Сигурността на Светия отец.

Армията от добре обучени олтарни момчета в искрящи черно-бели раса е засенчена от легиона пищно облечени свещеници, епископи и архиепископи, които също настояват да заемат централно място на сцената. Но нищо не може да се сравни с величествената гледка на новия понтифик.

Облечен е в пласт след пласт антични одежди. Всяка дреха е символ, древен като самото християнство. Уникалният по дизайн палиум² е украсен с червени кръстове, които символизират кръвта на Исус и е прикрепен към фелона³ с три златни игли – символ на гвоздеите, с които Спасителят е прикован към кръста.

Оуен забелязва кръглия шал с редуващи се златни и сребърни ивици, и лентата, извезана с кръст и същия Agnus Dei, Божи агнец, който се вижда и на „Гентския олтар“.

На лявото рамо на Светия отец има манипул, парче безценна коприна, ушито от червени и златисти нишки, символ на единството на източните и западните католически обреди.

Най-поразителна от всичко е дългата отворена отпред одежда, която папата носи: червена и обточена със зелено, тя предизвиква асоциация с уелския флаг. Светият отец пристъпва към аналоя, вдига поглед към смълчаното паство, после поздравява на приповдигнат уелски: Bendith Duw arnoch – „Бог да ви благослови“.

Всички сърца тръпват.

Всички освен едно.

Появата на Жозеп Мардрид е разтърсила Оуен Гуин. Сред стените на Божия дом той усеща как злото се надига.

² Палиум – част от католическото църковно и литургическо облекло. Представлява тясна бяла вълнена лента с избродирани шест черни, червени или виолетови кръстове. В източните обреди аналог на палиума е омофорът. – б. р.

³ Фелон, наречен още пенула или фенула – дълга свещеническа дреха без ръкави. Символизира багреницата, в която облекли Христос при съденето Му. – б. р.

179

ОФИСИТЕ НА ТСОА, НЮ ЙОРК

Обаждането на Джо Стефани оставя Гарет Мадок без думи.

Като чужденец той просто не е успял да направи връзката, която нюйоркският му контакт е направил. Сега вече всичко изгледа логично.

Всичко придобива смисъл.

Мадок се изстрелва от бюрото си за шейсет секунди и се смъква до Долен Манхатън с метрото. Ще му отнеме много повече време, ако се пробва с кола в това задръстване.

На кръстовището на Уолстрийт и Бродуей вижда това, което е развълнувало Стефани. Там е обяснението на думите на Мусави, които Ланца и Съливан бяха записали в тайната квартира на „Ал Кайда“ в Източен Флатбуш: „Троицата вече няма да съществува“. Толкова е ясно, че е почти абсурдно.

Всички бяха помислили, че става въпрос за три отделни цели, но не е така.

Целта е една.

Национален исторически паметник. Мястото, където хората бяха потърсили убежище от летящите отломки, когато падна първата кула на 11 септември. Сграда, свързана с древните крале и кралици на Англия.

Църквата „Тринити“.

Измазаните с хоросан тухлени стени символизират дългогодишните отношения между Англиканската църква и богобоязливата Америка. Издигнати през седемнайсети век, още когато е положен първият камък на сградата, те са достатъчно здрави, за да оцелеят две реставрации и повече от триста години.

Най-добрите полицаи на Ню Йорк се опитват да отклонят хората, издигат барикади и отбиват движението на колите по страничните улици.

Но вече може да е късно.

Мадок забелязва Стефани, който говори по телефона. Върви от църквата към гробището, където сред мнозина други са погребани и един от бащите основатели, Александър Хамилтън, първият министър на финансите на САЩ, и Робърт Фултън, създателят на първия параход в света.

„Тринити“ е идеалната цел.

– Хей, Джо!

Стефани вдига глава и му кима. Мадок отива при него и го изчаква да приключи разговора си.

Агентът на НРА затваря и се обръща към него с усмивка.

– Заковахме ги, приятел – посочва той към кулата. – Там горе са двайсет и три от най-големите камбани в Щатите. Половината са били подменени наскоро от английска компания. Вчера е идвал техник по обслужването, отговарящ на описанието на Малек. Сапьорите току-що откриха няколко килограма от неговите бомби под дъските.

– Обезвредени ли са?

Стефани кимва.

– Със сигурност.

За пръв път от много време Мадок се усмихва.

– Трябва да се обадя на един човек, който ще бъде много щастлив да чуе тази новина.

180

КАРДИГАН, УЕЛС

Четенето на Евангелието минава без никаква спънка.

Понтификът приключва, като напомня на всички, че през 1982 г., когато папа Йоан Павел II става първият папа, посетил Уелс, той призовава младите хора на Британия да започнат „поход на молитвата“. После добавя прочувствено:

– Този поход трябва да бъде възобновен. Враговете, срещу които сме изправени днес, са по-коварни и по-силни отвсякога. Трябва да се обединим и да се отдадем на почитта към нашия Бог Исус Христос, нашия Спасител. – Изчаква посланието му да проникне в съзнанието на хората и продължава: – Bendith Duw ar bobol Cymru! – Бог да благослови народа на Уелс!

През стените на църквата се чуват възгласите на хората отвън.

Папата напуска малката трибуна и се насочва към свещената статуя за последната част от тържествената литургия – запалването и благославянето на новата свещ.

Телефонът на Оуен вибрира в джоба му. Изважда го и го прикрива с длан така, че да не бъде видян, докато чете съобщението.

„Целта беше „Тринити“, църквата в Ню Йорк. Бомбата е обезвредена. ГМ“

Напрежението се смъква от раменете му. Беше се тревожил напразно за папата. Ще звънне на Гарет веднага щом службата приключи.

Около него нарастващото нетърпение на хората се усеща почти физически. Един красив като херувим псалт самоуверено се приближава към олтара. В протегнатите му напред ръце е поставена дълга тясна кутия от тъмно дърво, обвита с широка лента с папските символи – кръстосаните сребърен и златен ключ на свети Петър; тройната корона на понтифика, символ на ролите му на върховен пастор, учител и свещеник. И най-важният символ – кръст върху глобус, представляващ господството на Исус.

Папата отваря кутията и изважда никога непалена свещ, донесена от Рим.

Появява се втори псалт, малко по-възрастен от първия, който носи дълъг церемониален инструмент за палене на свещи, изработен от месинг и дърво, на върха на който грее пламък. Изчаква търпеливо отстрани.

Бавно, с почит Светият отец поставя свещта в свещника в ръката на Дева Мария и се обръща за пламъка.

Изненадващо псалтът го изпуска.

Изтрополяването на месинга по пода предизвиква вълна на шок в църквата. Охранителите се напрягат. Ръцете се протягат към вътрешните джобове.

Но нищо не се случва. Нищо освен изтърван инструмент на църковната сцена.

Младежът го вдига. Услужлив свещеник се приближава и изважда от робата си малко неподходяща за мястото запалка „Зипо“. Чува се щракане и предназначеният за церемонията пламък е отново запален.

Светият отец изглежда напълно невъзмутим. Изчаква търпеливо свещеникът да се отдалечи и спокойно взема пламъка от ръката на почервенелия младеж.

Всички са вперили очи в свещта в ръката на статуята.

Всички, с изключение на Оуен.

Той оглежда църквата. Поглежда зад себе си, после обратно към олтара.

Папата се уверява, че свещта гори ярко и благославя статуята. На лицето му има сдържана, но категорична усмивка, когато се обръща към паството.

Оуен не чува какво казва. Мислите му са насочени към свещта. Тя е единственото нещо, което не е проверил лично. Сигурен е, че е проверена от Швейцарската гвардия, но той самият не я бе приближавал, което вероятно означава, че и никой от личния кръг на папата не е ангажиран с нея.

Напомня си за есемеса на Гарет. Атаката е била планирана за Ню Йорк и е била предотвратена. Кризата е свършила.

Но съмнението остава.

Поглежда отново към свещта и към другите, които светят в църквата. Тази в ръката на Дева Мария е по-дебела от някои, по-дълга от други, по-малка от повечето. Пламъкът е същият като на останалите. Наистина няма нищо необичайно в тази колона от восък, освен факта, че току-що тя бе благословена от човека, когото католиците смятат за най-светия мъж на света.

Вратата в задната част на църквата проскърцва. Някой се опитва да излезе, без да смущава литургията. Странно време за тръгване. До края на службата остават само няколко минути. Излизането се контролира от Швейцарската гвардия. Не биха пуснали никого да излезе. Не и сега. Най-вероятно излиза някой от тях.

Защо?

Оуен се опасява, че знае отговора.

Свещта може да съдържа ядро на C4, пластичен и стабилен експлозив, който не се детонира от пламък. Този, който го е поставил, може да го взриви от разстояние с детонатор. Би било подходяща постановка за човек с военни познания – като някой швейцарски гвардеец например.

Колебае се. Казва си, че не трябва да реагира, иначе ще го помислят за глупак.

Но не може да остави нещата така.

Скача от мястото си сред почетните гости и се спуска към олтара.

Чува се шумно ахване от всички страни. Двама свещеници се опитват да му препречат пътя. Той ги изблъсква встрани. Трябва да стигне до свещта. В най-добрия случай ще прилича на идиот. В най-лошия – ще застане на пътя на взрива.

Протяга ръка и избутва светия мъж встрани от олтара.

Отвън, на гигантските екрани и по телевизорите из целия свят милиони хора гледат ужасено.

Бомбата избухва.

Камък, стъкло и плът опръскват небето.