Шифърът на Камелот

181

КАЛИФОРНИЯ

Частният самолет „Гълфстрийм“ на ТСОА не лети със скоростта на светлината, но са нужни само седем часа, за да стигне от Лондон до летището на Сан Франциско.

Мици е в състояние на шок през целия път. Мозъкът ѝ отказва да приеме, че и двете и дъщери са били простреляни и се борят за живота си.

Бронти и Далтън летят с нея. Колегата ѝ от ФБР мърмореше нещо за някакви подводни пещери на Лънди, които може да са артуриански гробници, но на нея не ѝ пука. Нищо вече няма значение.

Нищо, освен това да е до Джейд и Амбър.

Въпреки физическата и емоционална болка тя знае, че трябва да говори с Далтън. Има неща, които трябва да му каже.

Щом Бронти отива до тоалетната, Мици се премества на мястото до консула.

– Искам да знаете, че що се отнася до мен, случаят Голдман е приключен. Оценявам, че идвате в Щатите, наистина. И знам, че го правите не само защото си върнахте кодекса.

– Да, не е само заради това.

– Знам – усмихва му се тя успокояващо. – Приключихме. Всичко, което чух и видях в страната ви, е забравено.

– Благодаря ви – Далтън изглежда успокоен.

– Истината е, че и аз приключих. Смятам да напусна ФБР.

– Това ще бъде загуба за всички.

– Не мисля така. Ако момичетата ми оживеят, може би ще получа втори шанс да бъда по-добра майка.

– Госпожо Фалън, сигурен съм, че сте много добра...

– Моля ви, не се дръжте снизходително с мен – тя го поглежда укорително. – И не ме наричайте „госпожо Фалън“. Върни се в Англия, Джордж, и продължи да вършиш това, което вършиш. Ти и вашите тайни рицари сте дали обет да бъдете сила на доброто. Имате моето възхищение, моята подкрепа и моето мълчание.

Той решава да изпробва късмета си.

– Знам, че сър Оуен се надяваше, че би могла да се присъединиш към нас...

Мици поклаща глава.

Бронти се връща на мястото си и Мици и Далтън се умълчават. По високоговорителите се разнася предупреждение пътниците да се приготвят за кацане.

Колелата на самолета опират в земята. Мици усеща натиска в главата си. Затваря очи, но няма спасение. Само две лица.

Джейд.

Амбър.

Ако умрат, не знае как ще продължи да живее.

Според лекарите Амбър е простреляна в бедрото и в гърба. Мици не посмя да попита за онази дума – парализа.

Всичко от този момент нататък ѝ се струва далечно и размазано, сякаш около нея е паднала мъгла.

Самолетът се приземява и след малко спира. Смътно осъзнава, че някой ѝ помага да слезе по стълбата. Шумът на терминала разцепва от болка главата ѝ. Потръпва от студения среднощен въздух, докато чакат да ги вземе лимузината.

Мици усеща мириса на нова кожа, докато се настанява на задната седалка. Коли, светлини и сгради прелитат покрай прозореца ѝ, докато тя се взира в света, от който вече не се чувства част.

Бронти седи до нея в ягуара. Далтън е срещу тях, говори с някого по телефона за нея така, сякаш нея я няма. И е прав. Не е тук. Някак между другото възприема новината, че бившият ѝ съпруг е информиран за нараняванията на момичетата и пътува насам от Ел Ей.

Жал ѝ е за него. Не много отдавна бе изпитвала и други чувства, но в момента просто ѝ е жал за Алфи Фалън. Бои се за него. Колкото и ниско да е паднал, този период от живота му направо ще го съсипе.

– Стигнахме – гласът е на Бронти.

Вратите на колата се отварят.

Мици усеща на дясното си рамо ръката на Далтън. Усеща докосването на пръстите, които със сигурност бяха убили един мъж в закусвалнята на Дюпон Съркъл и я бяха тласнали да поеме на пътешествие, чийто край постави дъщерите ѝ на крачка от смъртта.

Отдръпва се от него и пристъпва в мрака. Чува край себе си неразбираема шумотевица от гласове. Поглежда към издигащата се пред нея болница и се пита къде ли е Амбър.

Някой я вика. Донован е тук. Другите също. Вики е хванала за ръка мъж, когото Мици не познава.

И Рут.

Онзи скапаняк, съпругът ѝ Джак, е до нея. Събрали са се всички. Рут се опитва да привлече вниманието ѝ, но Мици поглежда встрани. Не сега. Не е готова за помирението и за всички въпроси, които идват с него.

Още не.

Спира и решава да каже нещо, преди някой друг да се опита да я изпревари.

– Не искам да съм груба. Наистина съм ви благодарна, че сте дошли толкова късно. Но може ли да ме оставите поне за малко сама? Само докато видя дъщеря си и се опитам поне веднъж да бъда майка, а не ченге.

182

СЕВЕРНО МЕКСИКО

Пътуването е дълго. Пътуването на живота му. Но е успял.

Лари Пити, мъжът, доскоро известен като Крис Уилкинс и кръстен от родителите си Чарлз Джеймс Ууд, подкарва взетата под наем кола по тясната алея пред къщата и набива спирачките. Термометърът на таблото сочи, че температурата навън е 40 градуса, оставя климатика включен, разкопчава предпазния колан и въздъхва с облекчение, докато се отпуска назад.

За момент иска просто да поседи така и да се наслади на факта, че е спрял да бяга. Че е жив. Свободен и в безопасност. Бяха нужни двайсет и четири часа, две откраднати коли, пътуване с автобус и влак, плюс употребата на единствената му останала фалшива лична карта, за да стигне дотук.

Доста усилия.

Имаше моменти, в които се съмняваше, че ще успее. Когато осъзна, че Тес не е успяла, бе отбил встрани на пътя и се бе разплакал като бебе. Опита се да се убеди, че е арестувана. Че нищо лошо не се е случило. Че седи някъде, присмивайки се на ченгетата и ги засипва с ругатни.

Но после звънна на адвоката си и светът му се разпадна.

Измина цялото пътуване с едното око, втренчено напред към пътя, и другото, залепено в огледалото – в очакване да види сирените на полицаите. Предположението, че ще се насочат към летищата и магистралите, се бе оказало вярно.

От Стоктън пое по дългите и заобиколни пътища към Фресно. Там открадна шевролет, паркиран на паркинг, и тръгна по второстепенните шосета към Бейкърсфилд, откъдето взе автобус до Флагстаф. Добра се до гарата и си купи билет за Мексико.

Сега ще си вземе душ, ще хапне купената на една бензиностанция пица и ще се строполи в леглото в къщата, която е наел, близо до река Сонора.

Изключва двигателя и излиза навън в изгарящата жега.

Кварталът изглежда лъскав и изискан. Ярко боядисаните къщи са подредени една до друга, пред тях има просторни площи с пожълтяла от слънцето трева и насипан чакъл за паркиране. Нищо специално, но е прилично. Няма боклуци. Няма графити. По улицата не се мотаят банди. Място, в което би могъл да се впише за ден или два. Когато е абсолютно убеден, че вече не му пари на петите, ще хване самолета от международното летище „Гарсия“ и ще започне начисто.

Животът продължава.

183

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

Лекарите казват на Мици, че Амбър ше живее. Казват ѝ също, че е прекалено рано да се определи какъв точно ще бъде животът ѝ.

Куршумите са разкъсали тъканите, причинили са травми и са изпочупили кости. Възстановяването ще бъде бавно. Дълго. Болезнено.

Консултиращият я лекар, едър мъж, който прилича на белокос Уил Смит, има благи очи. От онези, на които Мици чувства, че може да се довери.

– Все още е в безсъзнание, госпожо Фалън, но жизнените ѝ показатели са добри и очакваме да се събуди съвсем скоро.

Мици отчаяно се опитва да получи добри новини, докато той я придружава до стаята на Амбър.

– Ще проходи отново, нали?

Лекарят се усмихва.

– Много се надяваме. Първо трябва да дойде в съзнание и да започне да общува с нас. После ще направим тестове.

Завиват зад ъгъла и в коридора Мици вижда стол, препречващ пътя към стаята. В него неудобно се е свила една позната фигура.

Елеонора Фрачи я поглежда с размътен поглед.

– От колко време си тук? – пита Мици.

– През цялото време. Трябваше да остана, докато дойдеш.

Италианката се изправя и се протяга.

– Изглеждаш ужасно – казва Мици, после разтваря ръце да я прегърне.

Двете се притискат силно, почти болезнено, опитвайки се да прогонят другата, по-силната болка.

Когато се откъсват, Мици хваща ръцете на италианката.

– Благодаря ти, че си била тук и си се грижила за дъщеря ми.

Елеонора кимва.

– Искаше ми се да мога да направя повече. – Посочва с глава към вратата. – Ще изляза и ще поседя малко там. После ще си взема душ, за да не изглеждам толкова ужасно.

Мици се усмихва и влиза в затъмнената стая. Първото, което забелязва, е бипкащият звук на машините. И че Амбър е облечена в розова пижама. Ако се види, направо ще откачи – никак не обича розово.

Отпуска се в стола до леглото и посяга към ръката ѝ. Вижда превръзката на отрязания пръст и почти се разплаква. Главата ѝ се изпълва с писъците, които бе чула по телефона. Думите на Амбър: „Порязаха ме, мамо!“.

Мици вдига ръката ѝ и нежно я целува.

– Всичко ще бъде наред, миличката ми. Мама е тук и всичко ще бъде наред.

184

КАРДИГАН, УЕЛС

Бронираната жилетка, която сър Оуен Гуин носи под дрехите си, е поела по-голямата част от взрива.

Но не цялата.

Не достатъчно.

Скритият в свещта С4 е детониран от разстояние точно когато той я е вдигнал от дясната ръка на националната уелска светиня. Тъй като посланикът е едър, тялото му е поело достатъчно от силата на взрива, за да спаси понтифика и заобикалящите го свещеници. Но не и себе си.

Взривът е откъснал предната част на лицето и върха на главата му. Ако бе стигнал няколко секунди по-рано, ако бе успял да дръпне свещта по-близо до тялото си, може би щеше да оцелее.

Ланс Боку съпровожда лейди Гуин по пътеката на църквата „Дева Мария на Кардиган“. След като останките на съпруга ѝ са отнесени в семейния параклис в замъка „Каергуин“, тя бе настояла да я отведат на мястото, където е прекарал последните си минути. Докато пътуват натам, Дженифър пуска отново и отново последното съобщение, което той бе оставил на телефона ѝ: „Обичам те, Джени. Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш“.

Световната преса е научила за посещението. Местната полиция е затворила улиците, опитвайки се да осигури малко уединение за вдовицата на един от най-изявените британски рицари. Боку е разположил наоколо достатъчно хора от Ордена, че да е сигурен в безопасността на района.

Пред църквата са струпани стотици букети, израз на съболезнованията, уважението и благодарността на хората. Сред тях са и венците от папата, от британския министър-председател и от американския президент.

Когато Ланс и Дженифър влизат в църквата, забелязват, че някои от задните пейки все още са покрити с изпопадала мазилка. Обичайната искряща светлина е приглушена, защото много от прозорците са изпочупени при взрива и сега са покрити с дъски. Първите пейки са махнати и подредени на една страна.

В предната част се виждат боклуци, дърво и стъкло, струпани на различни купчини; опитните очи на Боку забелязват къде е минал отрядът на сапьорите, къде са проучвали и къде тепърва смятат да работят.

Заместник-началникът на полицията и други двама висши служители са на няколко метра зад тях, в случай че имат нужда от помощ. Но Дженифър няма нужда да ѝ показват къде е загинал съпругът ѝ.

Сърцето я повежда към фаталното място.

Издърпва ръката си от ръката на Боку и поглежда в очите на мъжа, когото съпругът ѝ бе избрал за неин любовник, мъжа, който бе предопределен да се грижи за нея, когато дойде ужасяващият миг.

– Може ли да помолиш хората да излязат? Само за минутка. Искам да остана насаме с мислите си за него.

185

НЮ ЙОРК

Спокойната задна уличка в Гринуич Вилидж е пълна с високи дървета с надвиснали над къщите клони и песни на птици. Гарет Мадок проверява дали някой не го следи, докато заключва своя рейндж роувър и пресича улицата.

Изминава пресечка и половина до убежището, където са настанени Захра и майка ѝ Насрин, откакто Калид Коршиди беше арестуван от НРА. Набира номера на кодирания телефон и Дана Ливайн, агентът на ТСОА, отговаря.

– Чисто е, качвайте се, сър.

Очите на Мадок пробягват към прозореца на горния етаж на елегантната къща и вижда, че завесата е дръпната и Ливайн гледа към него. Изкачва шестте каменни стъпала до голямата врата и натиска звънеца.

По звуците преброява едно след друго резетата и ключалките, които се отварят. Общо пет. Накрая вратата се открехва.

– Здрасти – казва той и подминава гиганта Ричи Хандсуърт, втория агент на Ордена, разпределен в убежището.

– Добро утро, сър.

Агентът затваря вратата и предприема обратната операция по заключване.

Мадок се качва по покритото с килим стълбище до голямата дневна в задната част на къщата. Захра и майка ѝ седят и гледат телевизия, повторение на шоуто на Опра за живота в разбити семейства. И двете са облечени в нормални западни дрехи. По-младата жена се обръща, забелязва Мадок и лицето ѝ грейва.

– Господин Мадок! Не знаех, че ще идвате.

Той ѝ се усмихва в отговор и бърка в джоба на сакото на черния си костюм.

– Имам нещо за теб – подава ѝ плик и лист хартия, сгънат на две.

Захра ги поема и го поглежда подозрително.

– Какво е това?

– Виж сама – кима той и после добавя окуражително. – Нищо лошо не е.

Очите ѝ искрят, докато отваря плика.

– Мамо, виж – имаме самолетни билети до Лондон! Шанс да започнем нов живот.

Мадок осъзнава, че досега не я е виждал толкова щастлива и спокойна.

После ѝ обяснява най-важното:

– Трябва да наизустите информацията от листа, който ти дадох. На него са записани новите ви самоличности, адресът на къщата ви, номерата на новата ви банкова сметка. Къщата е скромна, двуетажна, в предградията на Лондон, където ще сте в безопасност. Платена е и е ваша, докогато пожелаете. В банковата ви сметка има десет хиляди паунда. Трябва да ви стигнат, докато моите хора успеят да ви намерят работа.

Захра го прегръща и го целува по бузата.

– Благодаря ви! Толкова много ви благодаря. Нямате представа какво означава това за нас. – Поглежда към майка си и после отново към него. – Вие ни върнахте живота. Сякаш се преродихме.

– Няма защо да ми благодариш. Ти си изключително смела и талантлива млада жена, Захра. Ако някой заслужава да се прероди, това си ти.

186

МЕДИЦИНСКИЯТ ЦЕНТЪР „ДЖОН МУИР“, САН ФРАНЦИСКО

Хеликоптер на ФБР отвежда Мици на осемдесет километра от „Сан Хоакин“ до „Джон Муир“.

Слънцето вече е изгряло, когато екипът на неврологичното отделение я пуска в стаята, където се възстановява Джейд. На метър от вратата, точно покрай табелата „Телефоните забранени“ нейният звънва.

– Съжалявам, трябва да вдигна.

Двете сестри се отдръпват назад.

– Ало?

– Елеонора е – казва колежката ѝ и си поема дъх. – Дъщеря ти...

Мици се подпира с ръка на стената, има чувството, че ще припадне. Паузата е прекалено дълга за добра новина. Не биваше да оставя Амбър.

– Дойде в съзнание.

– Какво?

– Будна е и говори.

– О, божичко! – Мици се плъзга по стената и сяда на пода. Облекчението кара сърцето ѝ да бие силно като чук, очите ѝ се пълнят със сълзи. – Как е тя?

Елеонора се разсмива.

– Как е? Държи се като истинска малка Мици! Вече се оплака за дрехите си. Искаш ли да говориш с нея?

– О, да, моля те.

– Давам ти я.

Чува се предаването на телефона.

– Мамо!

– О, миличка...

– Мамо, добре ли си? – гласът на Амбър е дрезгав и сънлив.

– Аз съм добре, слънчице. Не се тревожи за мен. Сега съм при Джейд и после веднага се връщам при теб.

– Тя добре ли е?

Мици се надига и се опитва да погледне през прозореца на вратата. Без успех.

– Да, така мисля, мила.

Амбър усеща безпокойството на майка си.

– Джейд ще се оправи. Тя е Фалън, а момичетата Фалън са победителки, нали?

Мици се изпълва с гордост.

– Да, такива сме. Победителки.

– Мамо...

– Какво, миличка?

– Видя ли пижамата, в която са ме облекли?

Тя се разсмива.

– Да, видях я.

– Отврат!

– Не се тревожи, ще ти донеса нова.

Поколебава се. Един въпрос разяжда сърцето ѝ. Трябва да го зададе.

– Усещаш ли краката си, миличка? Наред ли са, чувстваш ли ги нормално?

Следва дълга пауза. Отново прекалено дълга, за да ѝ хареса.

– Амбър, усещаш ли...

– Мамо, спри да ме тормозиш. Тъкмо мърдам пръстите си и проверявам, както ме помоли. Да, добре съм, но наистина ме боли много, освен това трябва да пишкам.

Мици се разсмива пак.

– Отиди да пишкаш, докато видя как е Джейд, после ще ти звънна отново. Договорихме ли се?

– Договорихме се. О, и мамо! Мооооля те, не забравяй пижамата.

Мици затваря и влиза в стаята на Джейд. Завесите са дръпнати и мястото е затъмнено и мирише на антисептик. Доброто ѝ настроение изчезва. Някоя сестра се е опитала да прикрие бруталната рана на главата, но няма как да се скрие издутината. Гледката разбива сърцето на Мици.

В ъгъла на стаята има малък гардероб и до него грижливо са подредени маратонките на Джейд, онези, които Джак купи – „Прада“. Мици си спомня, че се бе почувствала зле, когато онова прасе ги беше взело за момичетата ѝ. Сега би дала всичко на света, за да види дъщеря си отново да ходи с тях.

Пристъпва бавно до леглото. Джейд изглежда мъртвешки бледа. Ужасно нечестно е да е така близо до смъртта. Та животът ѝ тепърва предстои. Едва е започнала да се превръща в прекрасна млада жена.

Вироглава, устата, раздразнителна, ината, вечно права и по-досадна и от таралеж в гащите, но все пак прекрасна млада жена.

Мици сяда на леглото и хваща ръката на момичето, точно както бе направила със сестра ѝ преди час.

Пръстите на Джейд са студени. Ноктите ѝ са лакирани в блед телесен цвят. Лакът не е неин, а на Амбър. Явно двете са се сдобрили, преди светът да спре и всичко да избухне в адски пламъци, а Бог да се извърне от тях.

Мици продължава да държи ръката на Джейд. Притиска я до лицето си. Отпуска глава до леглото. За последен път са били така преди четиринадесет години в отделението за родилки.

Мици затваря очи и вижда светлина да прониква през завесите.

Умората я връхлита. Болката, стресът и тревогата ѝ идват в повече. Задрямва. Черната вълна, която я залива, е целебна и облекчаваща като гореща вана.

Събужда се рязко. Лицето я боли. Сякаш е одраскана. Сякаш Джейд е забила нокти в бузата ѝ. Поглежда надолу. По ноктите на дъщеря ѝ има кръв.

Мици се изправя. Докосва лицето си. По пръстите ѝ има прясна кръв. Казва си, че си въобразява. Не може да се случва. Отмята косата от лицето на Джейд.

– Миличка, чуваш ли ме?

Няма отговор. Но нещо в нея е различно.

– Джейд, мама е. Чуваш ли ме?

Наистина има нещо различно. Просто знае, че е така. Поглежда отново към кръвта по ръката си и по пръстите на Джейд.

Намусеното ѝ изражение отново се е появило. Джейд се мръщи. Мици е виждала това изражение милиони пъти. Няма как да сбърка сърдито присвитите вежди.

– Сестра! Сестра! – крещи тя, докато се затичва към вратата. – Ей, къде сте, мамка му!? Няма ли шибани сестри в това скапано място?!

Една медицинска сестра се появява в далечния край на коридора.

Мици се втурва обратно към стаята.

Очите на Джейд са отворени. Звукът на монитора е различен. Устните ѝ се движат.

Мици не чува нищо. Навежда се над дъщеря си.

– Миличка...

Спира се на сантиметри от нея, уплашена, че ако я докосне, може да съсипе всичко.

Джейд проговаря с тих пресипнал глас:

– Мамо... моля те, спри да крещиш. Излагаш ме.

187

СЕВЕРНО МЕКСИКО

Крис Уилкинс се къпе, после обхожда за последно къщата, преди да си легне.

Включва алармата, проверява ключалките на всички прозорци, слага единия пистолет в шкафчето в банята, а другия – под възглавницата. Предпазни мерки, каквито с Тес вземаха винаги на ново място.

Мисли за нея, докато загася лампите и се плъзга под прохладните чаршафи. Ако тя беше тук, щяха да се сгушат заедно и да не се откъснат един от друг, докато не останат без дъх, изцедили и последната си капчица енергия. Дълбоко в себе си знае, че Тес е мъртва. Ако беше жива и свободна, щеше да изпрати имейл до някоя от тайните им пощи. Беше проверил и не откри съобщение от нея. Ако беше арестувана, щеше да звънне на адвоката им. А не го беше направила. Въпреки че не съобщават нищо по новините, всеки атом от тялото му казва едно – тя си е отишла. В някакъв момент – когато страхът, че ще го заловят, изчезне, сигурно ще се разпадне от мъката. И след това, когато отново дойде на себе си, ще отмъсти по най-кървавия начин за нейната смърт.

Но засега утехата идва под формата на сън. След като се бе лашкал в коли, автобуси и влакове, е истинско облекчение да се отпусне на мекото легло. Климатикът издава хипнотизиращо жужене, което му помага да се унесе. Намества се и се обръща. Изритва чаршафите. Потъва все по-дълбоко в обятията на съня.

Минало е толкова време, откакто не е спал нормално, че отначало не се пробужда. Не се сепва, дори когато се включва алармата за дим. Нито пък когато пламъците плъзват по стълбите.

Сепва се рязко.

Някакво шесто чувство го е пробудило. Надига се и сяда в леглото. Главата го боли от съня, но знае какво се случва. Къщата гори. Грабва пистолета изпод възглавницата. Изтичва до вратата. Огънят е в коридора. Задимено е и отвсякъде се издигат оранжеви пламъци. Прекалено високи са, за да изтича през тях.

Уилкинс затваря вратата и отива до двойните прозорци в спалнята. Отключва ги и ги отваря. Отдясно има водосточна тръба. Ако се добере до нея, най-много да падне от три метра и половина. Изкълченият глезен би бил по-добър вариант от риска да тича през огъня.

Пъха глока в слиповете си и се хваща за рамката на прозореца. Обръща се и прехвърля краката си отвън, после се приплъзва към тръбата. Не е лесно, но накрая успява.

Въздъхва с облекчение, когато босите му стъпала напипват тухлената зидария и той се спуска надолу в тъмната нощ.

После усеща остра болка в гръбнака. Хватката му се отпуска и той пада назад като чувал с пясък. Преди да се стовари в предния двор на къщата, вече знае, че е бил прострелян. Сблъсъкът със земята изкарва дъха от дробовете му, но Уилкинс пренебрегва болката и се протяга за пистолета.

Втори изстрел отваря дупка в стомаха му. Трети се забива под сърцето му. Четвърти – в средата на гърлото.

В далечината се чува сирена на пожарната.

Съседите излизат тичешком от домовете си.

Рос Грийн вече е свалил своя снайпер и се отдалечава с колата си, преди да дойдат пожарникарите. Иска му се само сър Оуен да беше жив, за да му каже новината.

188

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Частният параклис на територията на замъка е пуст. Вътре е само Мирдин.

Не е напускал студеното сводесто място, откакто донесоха тялото на Оуен тук. Няма и да го направи, докато не бъде извършена церемонията, която ще отведе Гуин в Авалон.

Увит в протрит от времето погребален плащ, Мирдин стои като прегърбен страж в краката на мъжа, когото смята за син.

Както сам бе наредил, никой не се е опитвал да заличи следите от взрива. Тялото на Оуен лежи пред него така, както е било по време на смъртта. Вижда оголената кожа, изпокъсаните дрехи и засъхналата кръв. За него те са върховните медали на честта, закачени на смелата смъртна обвивка, приютила още по-смелия дух.

– Ти ще живееш, дете мое, ти си безсмъртен – прошепва старецът и докосва стъпалата на рицаря. – Ще се преродиш в неродения си син, точно както ти живя в духа на баща си, на бащата на баща ти и на всички предишни поколения, създали тази велика земя.

В очите на стареца няма сълзи. Пресъхнали са от прекалено многото години мъка, от прекалено многото синове, до които е стоял и които е оплаквал.

Събира длани като за молитва и прочиства ума си от всичко друго освен от обета, който ще направи.

– С тъга ти давам тези обещания. Ще се грижа за съпругата ти като за своя кръв. – Поставя ръцете си на гърдите на великия мъж. – Ще бъда верен страж на ума и душата на мъжа, на когото ти повери нейното добруване, и ще се погрижа – без всякакво земно съмнение – той да запази любовта на твоята дама жива, така че тя да отгледа детето ти сред светлина и топлина.

Белите му кокалести пръсти се простират над сърцето, което толкова бе обичал и което вече не бие.

– Ще бдя над сина ти, Артуре, докато той порасне и придобие твоите черти, заговори с твоя глас и започне да действа с твоя дух. И когато се сблъска с предизвикателствата, които го очакват, ще бъда до него, за да го защитавам и напътствам, както правех с теб.

Мирдин кръстосва ръцете на сър Оуен в поза, подобаваща на паднал рицар. С въздишка се навежда към студения каменен под на параклиса и вдига оттам предмета, който ще завърши обета му.

Под ръцете на великия мъж поставя не древен кръст, а величествен меч – онзи, който символизира всичко, за което семейството му и Орденът се борят.

Авгурът отстъпва назад и коленичи.

Взира се в бъдещето и вижда деня, в който ще напътства друг млад мъж, все още нероден, докато се въплъти в тялото на своя смел баща. Това ще бъде мигът, в който ще му каже, че е настъпило времето да поеме Артуровия меч и цялата сила и отговорност, които той носи. Цикълът ще бъде завършен.