Шифърът на Камелот

81

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Посред нощ е, когато Мирдин чува хеликоптера на сър Оуен да се приземява на площадката за кацане в отдалечената част на имението.

Надига уморените си кости от сламеника, застава до прозореца и наблюдава мигащите светлинки на летящата машина, които осветяват тъмното небе. Не му е необходимо да поглежда часовника, за да разбере, че до изгрев остава повече от час. Прекарал е безброй десетилетия, познавайки времето по звездите, Луната и Слънцето.

Увива се в плаща си и слиза по витото стълбище в покоите си.

Оуен винаги идва първо тук.

Въпреки че е лято, каменните помещения са студени, затова той спира пред голямата камина и пъхва в огъня хартия, слама и подпалки. Сяда и се заглежда как червените и оранжеви езици гладно поглъщат цепениците с красив ванилов цвят.

Чува се вежливо потропване по вратата.

– Влизай.

Металната ключалка изскърцва. Дъбът изпуква. Сър Оуен влиза с торба във всяка ръка, косата му е разрошена във всички посоки от перките на хеликоптера.

– Надявах се, че ще си станал – усмихва се с признателност той.

– Сякаш някога е било другояче. Остави тези неща и ела да седнеш до огъня при мен.

– Имаш ли вода? – пита Оуен, докато сваля сакото си и се запътва към един от двата стола, поставени отстрани на камината.

– Имам някъде тук, извадих я от кладенеца миналата нощ.

Мирдин се протяга към грубата дървена масичка и накланя глинената кана, докато стаканът до нея се напълва догоре с кристално чиста течност.

Оуен я поема и си спомня как от дете пие прясна вода от този древен извор.

– По-добре ли си? – Мирдин отново напълва стакана.

– Ще бъда.

Старецът го изчаква да допие, преди да започне важния разговор.

– Дженифър говори ли с теб за делата, свързани с Цикъла?

– Не. Не успява да намери сили. Но тайната си личи в очите ѝ. Видях я в Гластънбъри, видях и болката ѝ от това, че се опитва да я скрие от мен.

– Времената са тежки – старецът поглежда бумтящите пламъци. – Най-ожесточеният огън изковава най-силното желязо.

– Ожесточен е добро определение за моята дилема. Съпругата ми е бременна с първото ни дете и вместо да чествам предстоящото раждане на сина си, трябва да се приготвя за собствената си смърт. И за да добавя и обида към тази гибелна несправедливост, трябва и да изкова нова любов за нея от нажежената болка в сърцето си.

– Такъв е принципът на Цикъла.

– Тогава прости ми, но ми се иска да не беше така – разсмива се тъжно рицарят. – Добър избор ли направихме, Мирдин? Ланс наистина ли е мъжът, който се надяваме, че е, който може да предпази нея и сина ми?

– Ще стане. Съдбата го е определила и аз ще се погрижа да се случи.

– Благодаря ти – прошепва Оуен и поглежда към сивата светлина, притискаща прозорците.

– Стига толкова с този проблем засега. Сърцето ми ще избухне от болка. – Взема една закривена цепеница и я хвърля в огъня, после се отпуска назад в стола си. – Говори ми за друго. За живота и спомените. За каквото и да е, стига да не е свързано със задълженията ни, които никога не свършват, или пък с това, което се очаква от нас. Ще прекарам остатъка от нощта с теб и ще се върна в къщата, когато се роди зората, за да се приготвя за срещата с Кръвната линия.

82

СОХО, ЛОНДОН

Все още непреодоляла часовата разлика и гладна, Мици отпива от кафето си и наблюдава как идва зората – но не в пълния ѝ блясък, а сред мъгливи никотинови нюанси и обгоряло оранжево.

Излязла e в покритата градина на хотела, за да си поеме малко въздух. Очите ѝ са втренчени към Темза, но мислите ѝ са на хиляди мили оттук. При децата ѝ, едното от които е болно и има нужда от нея, а другото – гневно и не иска да я вижда. При сестра ѝ – самотна и объркана, защото сърцето ѝ е било разбито. При бившия ѝ съпруг, агресивният нехранимайко, който въпреки всичко бе единственият мъж, когото някога е обичала. При Ирландеца – добра душа, смазана от тежката работа, сега вече само кости и кожа, които чакат да бъдат погребани. Животът се движи толкова бързо и предизвиква такива катастрофи с тази скорост.

Мици се връща в стаята, прави си още кафе и се опитва да намери отговор на въпроса защо е убита Софи Хъдсън. Има доста добро предположение за мотива, но иска да знае всички факти, преди да направи категорично заключение.

Включва компютъра и прочита пълния доклад от Кирстен, после проучва снимките от местопрестъплението. Извадени и обърнати чекмеджета, разбити вази, изпразнени кошчета за боклук. По пода са разпилени кафе, захар, шоколад, ориз и зърнени закуски. Дрехите на Софи са разкъсани и разрязани на парчета. Включително и тези, които е носила в последните минути от живота си.

Мици проверява доклада на патолога. Момичето е било жестоко пребито. Удряно по лицето. В стомаха и гърдите. Има следи от наранявания и натъртвания в областта на устата, вагината и ануса.

Някой новобранец би описал сцената като място на изнасилване и обир. Всеки би помислил, че престъпник е влязъл да търси пари и е дал воля на сексуалния си нагон, когато е намерил само момиче в апартамента.

Но Мици е по-наясно с нещата.

Каквито и изследвания да се направят на намерените секрети, няма да има следи нито от сперма, нито от ДНК. Момичето не е било изнасилено, а претърсено. Следите от ожулване по китките на Софи и от памучни конци в устата ѝ показват, че е била вързана, бита и разпитвана от някой безмилостен злодей, търсещ нещо конкретно.

Мици отваря калъфа на лаптопа и вади оттам флашката.

Трябва да е било това.

След снимките от аутопсията, не се съмнява, че Софи е казала на мъчителя си как е дала флашката на агентката от ФБР. Сигурно е изплюла тази информация още при първия удар в лицето, но убиецът я е изтезавал само за да е сигурен, че му казва истината.

Сега ще тръгне след нея.

Или той, или хората, които му плащат за уменията да убива.

83

ЛОНДОН

Анджело Марчети се събужда от болка.

Беше станало почти четири, когато сестрите от „Свети Томас“ приключиха със закърпването му. Имаше някои неловки моменти. Първият – когато му се наложи да пусне петдесетачка в ръцете на една сестра и да ѝ разкаже историята за ревнивия съпруг, прибрал се по-рано от командировка. Ако не го бе сторил, жената щеше да извика полиция. И вторият, когато си тръгна и видя как линейката разтоварва двама от типовете, които беше прострелял.

Като изключим това, можеше да се нарече късметлия. Раната беше дълбока само пет сантиметра и не бе засегнато нищо освен мазнините по бедрата му.

Рови в малкия бял плик, който му бе дал аптекарят в болницата, и взема две обезболяващи с последните глътки от водата, която е оставил до леглото. През следващия час спи непробудно. Потъва в лека лечебна дрямка, благодарен за възможността да не мисли.

Събужда се в осем и се взира в дигиталния часовник, който зарежда и айфона му. Във Вашингтон е три сутринта и там една продавачка също спи, но вече никога няма да се пробуди, защото той беше платил да я убият.

Сяда в леглото и кръвта нахлува в главата му. Усеща вината почти физически, нараства в черепа му като тумор. Знае, че не бива да мисли за това. Не може да си позволи чувството да го погълне.

Момичето е нещастна случайност. Косвена жертва. Това е. Но колкото повече се опитва да я забрави, толкова повече го преследва нейният призрак.

Затътря се към банята и поглежда пропитата с кръв марля на бедрото си. Иска му се да го бяха убили тази нощ. Иска му се тези гаменчета да бяха по-опитни и да го бяха отървали от нещастието.

Пуска душа и се опитва да си припомни какво трябва да направи.

Днес е началото на още един ден. Поредната серия от кървави стъпки в потъващите пясъци на греховете му. И ако не получи това, от което се нуждае, вероятно ден и за още едно убийство, което ще оскверни душата му.

84

СОХО, ЛОНДОН

Бронти чука на вратата на Мици, за да я заведе на закуска. Тя му отваря и веднага изстрелва новината от предишната вечер:

– Софи Хъдсън, асистентката на Голдман, е убита в апартамента си.

– Кога? – пита той, затваряйки вратата зад себе си.

– Вчера. Обадиха ми се от полицията във Вашингтон точно преди да си легна. Някой я е изтезавал, после ѝ е счупил врата. Работа на професионалист, както личи от снимките от аутопсията. Завъртане и прекършване, което е много по-трудно, отколкото изглежда по телевизията.

Бронти трепва.

– Прекалено образно, Мици! Трудно понасям смъртните случаи преди кафе и закуска.

– Мисля, че някой търси флашката, която тя ми даде – Мици му подава двата листа, които е принтирала преди повече от час в бизнес центъра на хотела. – Отгоре е копието на разкодирания текст, който Вики ни изпрати снощи. Под него е нов откъс, който току-що ми препрати от криптолозите.

Откъс от файла, наречен „Артуров цикъл”:

Внимавай ти, който дръзна, тез страници свещени да обърне и да сведе глава към думите, понесли товара тежък на безмерни векове.

И сигурен бъди, че твоят дух е силен и може да ги подкрепи, че ти си благороден рицар, достоен за смисъла на тези редове.

Бъди уверен, че куражът е твой единствен повелител, а нежността и добротата са свили дом в сърцето и ума ти.

Съмнение да не таиш в добродетелта и непокваримостта си, понеже туй е текст, написан с кръв свещена, и по божественото право той огледало е на твоята душа.

Ако за туй не си достоен и си лишен от качествата нужни, търсенето на тайните на владетеля, известен с много имена, ще доведе не само до смъртта ти, но и до унищожение на задгробния ти път. Предупреден си – ако Мракът намери дом у тебе, в замяна ти не ще намериш дом в земята обетована и греховете ти ще прокълнат рода ти.

Не пренебрегвай словата ми, защото аз съм магьосникът, създал истинския цар, онзи, който бе, е и винаги ще бъде.

Аз съм този, който изкова съвършенството в човешки образ и дари душата му с човешка смъртност, аз съм този, който смеси истината и измислицата, за да сътвори облаците, които замъгляват вековната история.

Знай, че познанието нивга не е абсолютно. Научи го или никога няма да проумееш Артуровия цикъл, който се върти редом с планетите и оформя историята на Земята.

Всеки човек се ражда. Всяка вяра има начало. Всеки цикъл започва отнякъде.

Ами ако най-могъщите цикли са били сътворени наведнъж, цели? Ако, подобно на разтопено желязо, са били излети в цялостен калъп? Дали началото на такъв цикъл би бил мигът, в който горещият метал докосва студения? Или сътворението му лежи в създаването на самия калъп? Или е в ръката на човека, създал калъпа? Или в телата на тези, създали човека, създал калъпа? Или е в ума и сърцето на онзи, който си е представил всичко това? Виждаш ли колко сме немощни, когато се налага да говорим за началата и краищата, за пространството и времето и за нашето място сред тях.

За да отделиш великите хора от великите митове, които ги обграждат, трябва да разбереш как е изкован Железният цикъл. Защото Царят на царете е Железният човек. Вярата е калъпът и поколение след поколение вътре се излива нов човек. Век след век стоящите край него го сочат и твърдят, че той е бил единственият, е единственият или ще бъде единственият.

Затуй за тез, които описват подвизите и делата му, често изглежда, че той не е един, а мнозина; или че е безсмъртен и живее вечно, или че никога не е живял.

Бъди внимателен, дорде дириш познанието.

Пътят е дълъг, а пътешествието – гибелно.

Знам го, защото съм пропадал хиляди пъти в каменистите му дупки и съм потъвал десетки хиляди пъти в адските му езера.

По-добре е да живееш щастливо в Невежество, отколкото да изпитваш несподелената любов към Познанието. Помни, Невежеството е баща на Покоя, а Покоят няма предразсъдъци. И Невежеството, и Покоят могат да покълнат щедро както в почвата на Измамата, така и в земята на Честността.

Бронти свежда листа и вижда, че Мици очаква коментара му.

– Без да съм видял повече от текста, ми е трудно да кажа нещо по-конкретно. Лесно мога да направя някои глупави предположения...

– О, за бога, Бронти! Заради това убиват хора. Просто ми кажи какво мислиш, без да увърташ.

– Добре. – Той кимва и се заглежда отново в листа, прокарвайки пръст по редовете. – Ето тук авторът твърди, че е магьосник. Тук говори за Артуровия цикъл и ролята му във Вселената. Казва, че той е магьосникът, създал „истинския цар“. – Млъква, за да види дали тя е направила връзката. – Звучи ли ти познато?

– Аха, мисля си за супергерои. Особено за Железния човек и колко сладък е Робърт Дауни-младши в тази роля и по принцип.

– Мисли за Бог вместо за Холивуд.

– Чакам ти да ми го обясниш.

– Забрави крал Артур за малко. Това е история за Бог, нашия Отец – той е магьосникът, и за Исус Христос, истинския цар. Става дума за това как Исус е бил създаден от божествената сила, как е умрял, но никога не умира, как е възкръснал и все още е сред нас. Как някои хора вярват в него, а други мислят, че е само легенда, мит, история за деца.

– Мамка му. Наистина ли? – Мици взема листа от ръката му. – Сериозно ли виждаш това тук?

– Нима Христос не е Царят на царете, истинският цар?

Мици решава поне за малко да го играе адвокат на дявола.

– Не за всички.

– Да, естествено, но следиш ли мисълта ми?

– Все още не съм съвсем сигурна.

– Е, вероятно това, което е на флашката, не са просто някакви истории за стар владетел и неговите рицари. Може да се окаже, че Артур е просто друго име, с което е наричан Исус, и това, което имаме тук, прикривано от векове посредством кодове, е откъс от неизвестно евангелие. Помисли си само колко ценно може да е нещо подобно.

85

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Пътят на Оуен от покоите на Мирдин до централната част на замъка е осеян с цъфнали цветчета.

Някъде пред него, потънал в мисли, крачи Ланс Боку. Върви със сведена глава и Оуен е сигурен, че мисли за Дженифър и за това, което им готви бъдещето.

– Bonjour – казва той, когато е на метър от него.

Ланс рязко се обръща. Очите му искрят, изпълнени с вина. Бързо се опитва да се овладее.

– Съжалявам, не те видях. Добро утро! Кога пристигна?

– Току-що – лъже Оуен. – Исках да дойда рано, защото срещата на Кръвната линия е днес следобед.

Ланс поглежда часовника си.

– Някои от по-старите членове пристигнаха вчера вечерта. Чух ги да обсъждат, че ще посетят тренировката на новите воини, после ще се разходят до езерото.

Оуен се усмихва.

– Това ги връща назад в спомените им. Както ще бъде и с теб някой ден.

Ланс се разсмива, вече малко по-отпуснат.

– Искам да забравя обучението си. Всички тези седмици в пустошта, без нищо за ядене и пиене... – мръщи се той. – Предпочитам петзвезден хотел и вкусна вечеря – при това редовно.

Оуен кимва:

– Съгласен съм. Въпреки че трябва да се погрижа да не се размеквам прекалено на стари години.

Вървят заедно покрай крепостната стена и Ланс се опитва да поддържа разговора.

– Какво е положението в Лондон? Толкова ли е хаотично, колкото си представям?

– Почти. Кабинетът е почти безполезен, а Принцът на Уелс ме вика по два пъти на ден за нова информация във връзка с взрива на „Евростар“.

Ланс отваря вратата към южното крило.

– Не винаги е добре да имаш патрон, който е свръхзаинтересован от делата ти.

Оуен влиза вътре, ясно му е, че забележката е игрива закачка към самия него.

– Интересът, независимо колко е силен, винаги е по-добър от липсата на интерес.

– Je comprends.¹

– Освен това Негово величество иска да се присъедини към Вътрешния кръг.

– Това някаква метафора ли е?

– Не, наистина иска да стане член, да участва активно.

Ланс спира:

– Какво му каза?

Оуен прехапва устни.

– Че ще го поставя на обсъждане.

– И какво е решението ти?

– Все още обмислям. – Тръгва отново. – Принцът притежава значително финансово състояние, което, както много добре знаеш, е най-важното оръжие във всяка война, но освен това има и огромно влияние. И у дома, и на международната сцена.

– Днешното влияние често се превръща в утрешна намеса.

– Може и да си прав – съгласява се Оуен и сменя темата. – Беше ли с Дженифър вчера вечерта? – той прави пауза, която видимо напряга колегата му. – Звънях ѝ на мобилния, но тя не вдигна, а не можах да се свържа и по телефона в замъка.

Ланс се опитва да прикрие притеснението.

– Да, видях я на вечеря. Бяхме с Мирдин. Не съм чул звънене.

– Странно – казва Оуен и после сменя тона. – Когато не съм тук, наистина разчитам на теб да се грижиш за нея. Осъзнаваш го, нали, Ланс?

Сърцето на французина блъска в гърдите му.

– Да.

Оуен го поглежда и се усмихва признателно.

– Добър човек си ти. Знаех, че мога да ти се доверя.

¹ „Разбирам“ – фр. ез. – б. пр.

86

СОХО, ЛОНДОН

Рецепционистката в хотела оправя сметката на възрастна китайска двойка и после се усмихва на мъжа в изискан костюм на опашката.

– Здравейте, мога ли да ви помогна?

Тъмнокосият посетител поглежда името ѝ на баджа, докато показва документите си.

– Надявам се, Ката. Аз съм главен инспектор Марк Уорман от лондонската полиция. Мога ли да видя управителя ви?

Младата унгарка натиска червения бутон под бюрото.

– Сега ще го повикам.

– Благодаря.

Той усеща у момичето внезапно напрежение, което не би могло да се дължи на зададените до момента въпроси. За нейно щастие не се интересува от имиграционните ѝ документи.

Появява се едър мъж, облечен в кафяв вълнен костюм, който изглежда поне един размер по-малък от нужното.

– Джонатан Дънбар, управител на хотела. Искали сте да ме видите.

– Да, сър.

Полицаят го повежда встрани от гостите на опашката и към тях се присъединява млада жена на около трийсет години, която досега бе стояла встрани.

– С колегата ми Пени Джаксън сме от Отдела за борба с тероризма. Интересуваме се от двама от вашите гости.

Дънбар пребледнява.

– Двама американци – добавя Джаксън. Подава му две снимки от вътрешния джоб на лекия си червен блейзър. – Жената е Мици Фалън, брюнетка, в края на трийсетте. Колегата ѝ е Джон Бронти, слаб мъж с кестенява коса.

– Виждал съм ги – казва управителят нервно. – Регистрираха се вчера. Имат карти на ФБР.

Джаксън се усмихва разбиращо.

– Картите не винаги са оригинални. Къде са те в момента?

– Наистина не знам. Ще проверя.

Уорман го стрелва предупредително с поглед.

– Не им казвайте, че сме тук. Не искаме нещата да се... как да се изразя... да се усложнят.

Разтваря сако, за да му покаже кобура на пистолета си.

Управителят отива зад бюрото на рецепцията. Говори с момичето, проверява нещо на компютъра, после се връща при тях.

– Току-що са излезли. Преди не повече от десетина минути.

Уорман изглежда облекчен.

– Може ли да огледаме стаите им?

Дънбар се изненадва от въпроса.

– Естествено – отвръща бързо. После лявото му око започва да потрепва нервно. – Не мислите, че в тях има експлозиви, нали?

– Доста невероятно е. Ако имахме подобни подозрения, щяхме да дойдем със сапьорите.

– Разбира се – кимва управителят и продължава да стои неподвижно.

– Сега ще ни помогнете ли, моля? – подсеща го инспекторът.

– Да, да, веднага. Имам универсален ключ за всички стаи. Последвайте ме.

Вземат асансьора до последния етаж и Дънбар тръгва пред тях по покрития с плътен килим коридор.

– Техните стаи са номер 602 и 604. – Пъха картата си последователно в двата процепа и отваря вратите. – Искате ли да вляза с вас?

– Не, не е необходимо, сър – казва Уорман. – Освен ако не желаете.

– Не, благодаря. Ще бъда долу, ако се нуждаете от мен – усмихва се той и се отдалечава.

Уорман изважда пистолета си и го проверява.

– Десет минути, после трябва да изчезваме.

Джаксън кимва.

– Не искам да даваме възможност на този глупак да размисли и да позвъни в Скотланд ярд, за да провери самоличността ни.

87

АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО, ЛОНДОН

За изненада на Мици от бутилката вода, която открадна от Джордж Далтън в кабинета на Оуен, все още няма ДНК профил.

– Ще го имам до края на деня – обещава Ани Линклатер и в гласа ѝ се долавя силна нотка на страх.

Мици я поглежда намръщено и се връща в малкия кабинет, в който са ги настанили с Бронти.

Бившият свещеник вдига глава от документите и картите пред себе си.

– Някакъв късмет?

– Дори не смей да питаш. Британците действат със скорост, която май им е наследство от някоя по-ранна епоха. Явно не са осъзнали, че сме ХХI век.

Бронти се разсмива.

– Всъщност момичето е американка.

– Все тая. Бавна е, защото е тук. Ти какво правиш?

– Ела да видиш! – Той приглажда голямата карта от Английското картографско дружество пред себе си и поставя лист A4 до нея. – Мислех си за този пасаж: И е решено в родината мястото на вечния покой да бъде завинаги там, гдето се кръстосват великите келти и бардове самотни пеят своите възхвали.

Тя го прочита отново и признава:

– Освен това за кръстосването т.е. покръстването, всичко друго ми е напълно неясно.

– Не мисля, че става дума за покръстване или кръстове, в смисъла на разпятия. Според мен се отнася за място, където се кръстосват – т.е. събират – келтските кланове, ирландските и уелските.

– Физическо място.

Той потупва по картата.

– Ето. Това е място, притежавано някога от рицарите тамплиери.

Тя се взира в пръста, закован върху остров по западното крайбрежие на Британия.

– Лънди? Никога не съм го чувала.

Бронти изглежда въодушевен.

– Възможно е там да са погребани рицарите. Точно където Келтското море се среща с Бристолския залив.

Мици изучава картата.

– Островчето изглежда много малко. Едва ли е повече от осем километра дълго и може би един-два километра широко.

– По-малко даже. В текста се казва: ... гдето... бардове самотни пеят своите възхвали. Е, там има гробище и не мога да си представя по-изолирано място в Европа, за да редиш мили думи за загиналите си другари. – Премества се на компютъра и отваря уеб страница, в която се споменава островът. – Сега, виж какво открих. Лънди е притежание на Националния тръст² и е отдаден на Лендмарк тръст, за да бъде защитен от застрояване или друг тип експлоатация.

– И?

– Погледни на края.

Мици прочита на глас края на статията:

– „Британският дипломат сър Оуен Гуин е водеща фигура и в двата тръста и патрон на множество групи, подкрепящи опазването на Лънди като природен резерват.“

– Което значи – обобщава Брони, – че ако там има някаква тайна, Гуин е напълно в състояние да я опази.

– Трябва да отидеш и да поогледаш. Колко е далеч оттук?

– Опасявах се, че ще го кажеш. Някакви си триста и двайсет километра и после ферибот.

Мици се усмихва:

– Тогава по-добре си направи резервация за ферибота.

² Национален тръст за обекти с историческа и природна стойност (Trust for Places of Historic Interest or Natural Beauty) или просто Национален тръст, е британска организация за съхраняване на исторически или природни обекти от национална значимост – б. р.

88

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Членовете на Кръвната линия идват от цяла Англия, Франция и Белгия – старите държави, дом на първите рицари и на вековните съюзи, оформили Кръглата маса.

Никой от почитаните воини не показва документи на въоръжената охрана. На влизане през големите порти охранителите на ТСОА вземат кръвна проба от палците им и правят ДНК проверка. След като самоличността им бъде потвърдена, рицарите от Кръвната линия имат пълна свобода на движение в замъка и в неговите околности.

Малка групичка се е отделила в гората, където новобранците се обучават в близък бой от бивши командири на Специалните военновъздушни служби. Наблизо, от редицата едноетажни постройки, се разнасят пистолетни гърмежи. Всеки член на Кръвната линия е правил същото по своето време – влизал е в сложния лабиринт от мрачни стаи, където се симулират операции за спасяване на заложници.

Вътре в замъка Оуен Гуин влиза в Залата на пазителите и се настанява към средата на една от четирите дълги маси, подредени така, че да оформят не кръг, а квадрат. Сто и петдесет троноподобни стола с високи облегалки са поставени симетрично около тях. Всеки е украсен с индивидуалния фамилен герб на члена на Ордена.

На герба зад главата на Оуен има бял щит и червен кръст, идентичен по форма с тези, които лежат върху телата на загиналите рицари. В горния ляв квадрант има червен дракон с отворена уста. Долу вдясно – голяма кафява мечка. В другите два квадранта се виждат съответно три златни корони и кръгла дървена маса.

Оуен вдига глава от древната книга с дървена подвързия, разтворена пред него. Старите членове пристигат за срещата. Те винаги са първи. Новите рицари влизат след минути, предвидимо по-припрени, забързани, пращящи от здраве.

Главата на ТСОА става от мястото си и се здрависва с Тери Лайънс, потомък на Тристан от Лоноа, и с Джери Ербин, потомък на сър Герейнт. Другите оформят опашка зад тях и Оуен прекарва следващите петнайсет минути, лично приветствайки всеки от членовете на Кръвната линия. Накрая влиза и Мирдин и както му е навикът, а и по право, затваря големите порти на залата, като пъха широк меч между халките на двете железни дръжки, и заема мястото си до вратата.

Оуен Гуин оглежда масите, взирайки се в лицата на своите велики и добри събратя. Сто и петдесет мъже и жени, чиито предци са живели и загинали в името на общата им вяра – вярата в честността и в правото на свобода на всички хора.

– Велики членове на Кръвната линия, благодаря ви, че изминахте този дълъг път, за да дойдете тук, в нашия дом, при толкова кратко предизвестие. Скъпи мои приятели, знаете, че не бих настоявал за тази спешна среща, ако не беше наложително да обсъдим изключително важни въпроси. – Вижда как по лицата на събралите се преминава мрачна сянка, забелязва напрежението в свитите ръце и преплетени пръсти. – От информацията на Наблюдателния ни екип сте наясно с растящата заплаха за нашите страни. Знаете и как оперативните ни рицари се борят със стария ни враг Мардрид, който плаща на организации като „Ал Кайда“ да посеят семената на недоволството, за да може той да пожъне наградата от кървавата си реколта. Този човек увеличава позициите си в страните от развиващия се свят, за да експлоатира най-бедните нации, като използва разбойнически шайки и ограбва поколенията от възможността да имат каквото и да било бъдеще.

Сред масите с почитаемите членове се надига възмутен шепот. Мнозина от присъстващите са достатъчно възрастни, за да помнят жестокостите, причинени от бащата и дядото на Мардрид в държави като Етиопия, Уганда и Родезия.

Оуен изчаква, докато отново се възцари тишина, после продължава.

– Вътрешният кръг моли да одобрите неговото предложение да се изпратят кръстоносци в Африка, за да сме сигурни, че никой мъж, жена или дете няма да стане жертва на Мардрид, на неговите хора или машинации. Двеста от нашите рицари са в готовност да навлязат на територията на Того, мястото, където Мардрид финансира изнасилвания, убийства, изтезания и пожари на цели села. Докато говорим, там са убити още хиляда души.

Пърси дел Граал, потомък на сър Пърсивал, вдига ръка.

– НАТО информирано ли е, сър Оуен?

– Естествено. Никой от членовете на съюза обаче не е засегнат достатъчно, за да изпрати свои войски. Бюджетите за военна отбрана са максимално орязани. Имаме мълчаливото одобрение на генералния секретар на организацията. – Оглежда хората по масите. – Други въпроси?

Главите се поклащат отрицателно.

– Тогава, велики членове на Кръвната линия, най-почтително ви моля да дадете одобрението си на Вътрешния кръг да предприеме похода, който предложих. Имам ли вашата подкрепа?

Всичките сто и петдесет членове на Ордена свиват десните си ръце в юмруци и ги допират до сърцата си.

– Благодаря ви.

Оуен потапя перото си в мастилницата и записва решението в книгата пред себе си, добавя датата, името и личния си печат. Внимателно подсушава текста, оставя древната писалка и поглежда отново членовете на Кръвната линия.

– Скъпи приятели, има още една причина, поради която ви помолих да дойдете днес.

Неочаквано за самия себе си изпитва силна емоция. Усеща как сърцето му се разтуптява и гърлото му пресъхва. Поглежда към Мирдин и вижда, че старецът незабележимо изтрива сълза от окото си. По масите също има хора, които дискретно докосват лицата си. Оуен се насилва да се усмихне.

– Виждам, че някои от вас вече се досещат какво ще кажа. Портите на Авалон се отварят за мен и аз се подготвям за това велико пътешествие. – В залата се чуват ахвания, но той не се опитва да свърже гласовете с лица. – Днес може би съм с вас за последен път и това е последният ми шанс да ви благодаря за вашето приятелство...

Някой го прекъсва с вик.

– Не! Прекалено рано е!

Оуен възпира изблика на емоция с вдигната ръка.

– Иска ми се да е така. Опасявам се, че винаги е по-късно, отколкото си мислим. Нека Бог ви благослови и да закриля вас и вашите семейства. Нека кръвните ви линии да текат обилно още дълги години.

89

НЮ ЙОРК

Двайсет и една годишната Захра Коршиди ги чува да ѝ се присмиват, когато излиза от магазина.

– Извинете, госпожице. Може ли да поговоря с вас?

Тя пренебрегва елегантно облечения мъж и подминава. Мисли само колко мрази бурката и никаба, които родителите ѝ я принуждават да носи. Дългият безполов плащ и булото са плътни и я карат да се поти, докато носи тежките найлонови торби по тротоара.

– Само една минутка, госпожице!

Някога ѝ позволяваха да носи дънки и тениски. Можеше да покрива косата си с цветни шалове, красиви roosari – но всичко се промени след „момчето“.

Така го наричаха родителите ѝ. Не Джавид, нито приятеля ѝ.

Момчето.

Казваха го така, сякаш е демон. Само защото не го бяха избрали те. Защото беше сирак, не беше от традиционно арабско семейство, бе израснал в Америка и имаше съвременни ценности и възгледи, които те мразят.

Не е чудно, че тя го обожаваше. Обичаше го с цялото си сърце, душа и тяло. И не се страхуваше да го признае.

Насаме или публично.

Това беше проблемът, последната капка, която преля чашата.

Да признаеш, че си правила секс преди брака, не би направило впечатление на никого в Ню Йорк, но в Иран ще ти струва публично унижение или дори екзекуция. И напоследък родителите ѝ се държаха така, сякаш са се върнали обратно в старата си родина.

Щеше да избяга от къщи и да заживее с Джавид, ако по-малкият му брат Садек не беше болен, в последните стадии на левкемия. Затова беше принудена да остане. Баща ѝ я преби толкова жестоко, че дни наред не можеше да ходи.

Точно тогава изчезна и Джавид. Не ѝ се обади, не ѝ написа есемес. Просто изчезна. Или бе изплашен до смърт, или вече не беше сред живите. Каквато и да е истината, оттогава не се бе чувала с него.

Без него животът ѝ просто свърши. Нагълта се с приспивателните хапчета на майка си. След като в болницата прочистиха стомаха ѝ, родителите ѝ казаха, че е донесла още срам на семейството, върнаха я у дома и я заключиха в стаята ѝ.

Като в затвор.

После се появи шансът да се изкупи. Да се отплати и да върне своята чест и честта на семейството. Славно самоубийство вместо безсмислено. Така поне заяви баща ѝ.

Съвсем естествено, когато настъпи денят, тя беше ужасно изплашена. Изпълнена със страх, угризение, съжаление и гняв. Отвратена от факта, че с нея ще загинат и други невинни хора. Хора, с които имаше много повече общи неща, отколкото с тези от нейната кръв.

После стана чудо. Някой друг предложи доброволно да я замести.

– Госпожице!

Настоятелният мъж е застанал на пътя ѝ. Пречи ѝ да мине.

Взира се в тъмните ѝ очи.

– Приятел съм на мъжа, който спаси живота ви. Мъжът, който облече жилетката.

Усеща как сърцето ѝ подскача. Опитва се да притича бързо покрай него.

– Колко време ще мине, Захра? Колко време имаш, преди да дойдат и да поискат да го направиш отново? Колко, Захра?

90

ОТДЕЛ ИРНП, САН ФРАНЦИСКО

Имейлът в пощата на Вики Кантрел е от професор Куин в „Смитсониан“.

Скъпа госпожице Кантрел,

Обсъдих скицата на вашата реликва с професор Уилсън от Оксфорд и той споделя моето мнение, че е от желязната епоха в Ирландия. Той обаче смята, че оформените краища на кръста са необичайни за епохата. Дупката в средата на кръста може да има някакво церемониално значение.

Според професор Уилсън е възможно кръстът да е бил забит в земята за молитвени цели по такъв начин, че слънчевата светлина да минава през дупката. Той също спомена, че според келтските легенди великите воини някога са били погребвани с предмети като този, които не само показвали вярата им на живите, които посещавали гробовете, но и служели като екипировка за мъртвите – свещено оръжие, с което да се борят със злите духове в отвъдния живот.

Надявам се, че информацията ще ви е от полза.

Искрено ваш,

Саймън Куин

Вики пише имейл до Мици и прикачва писмото на Куин.

Елеонора Фрачи е в центъра на града с ченгетата от случая с вещицата и Вики разполага с време да се порови още малко в историята на Оуен Гуин, семейството и компанията му.

Започва с „Каледвулх етикъл инвестмънтс“ и открива, че тя е много по-стара, отколкото свидетелстват официалните публични регистри. Оказва се главен спонсор на повече от дузина британски благотворителни организации, сред които и „Природата на Англия“, група, която помага на британското правителство да ръководи и поддържа природни резервати и области в страната, обявени за обект на специален научен интерес.

Вики открива множество любопитни връзки с легендата за крал Артур. Каледвулх, името на компанията, е уелското име за Екскалибур; родът на Гуин от векове притежава големи имения в Уелс и Гластънбъри, едно от местата, където според легендата са погребани крал Артур и неговата кралица Гуинивър. Гластънбъри е и мястото, в което се смята, че е дошъл Йосиф от Ариматея – централна фигура в историите за Свещения Граал, след като Исус е възкръснал от мъртвите.

Домът на Оуен в Уелс, замъкът „Каергуин“, се намира близко до хълмовете Пресели и до област, наречена Cerrig Marchogion – Рицарските камъни, което е другото място, смятано за последния дом на загиналия Артур. Хълмовете са прочути с геологическия си състав, особено с отличителния син камък, който според легендата магьосникът на Артур е използвал, за да построи Стоунхендж.

В допълнение към всичко това посланикът има значителен списък с лични имоти, които включват няколко къщи в Тинтагел, югозападен град в Корнуол, където се твърди, че е бил роден крал Артур.

От финансовите архиви Вики научава, че Оуен се е сдобил със значителен брой имоти и земи в Кадбъри, Съмърсет. Всичките се намират в близост до древна крепост от желязната епоха, място, за което мнозина вярват, че може да е било истинският Камелот.

По-нататъшните проучвания в историята на КЕИ разкриват цяла верига от подкомпании, включително една на име КЕИДП, която се управлява от Дженифър Гуин. Първоначално Вики решава, че компанията е фиктивна, но после открива, че на нейно име са регистрирани значителна собственост, земя и правомощия, сред които „воден достъп, проучване и използване“ на езерото Дозмари, Корнуъл. През петдесетте години районът е обявен за територия от специален научен интерес и достъпът до него е ограничен. Архивите на КЕИДП показват, че компанията финансира мащабни рибни проучвания и изследване на историята на водния басейн в периода на каменната епоха.

От любопитство Вики проучва легендите, свързани с Дозмари. Намира две. Едната е за Ян Трегеагъл, местен адвокат от ХVII век, който спечелил много пари и власт, като сключил сделка с дявола. Естествено, Принцът на мрака взел душата му в замяна и захвърлил тялото му на дъното на езерото, откъдето той се завърнал отново, за да преследва местните жители.

Втората е по-интересна. Дозмари се смята за дом на Дамата от езерото, мястото, където крал Артур се гмурнал и получил Екскалибур. Пак тук рицарят Бедивер върнал меча след битката при Камлан, в която загинал Артур.

Замаяна от толкова много история и легенди, Вики се запътва към стола, за да хапне нещо за обяд. Освен това се надява там да срещне един конкретен млад мъж на име Джеймс Уоткинс.

Малко по-голям от нея, с телосложение на играч на американски футбол, той е нов в бюрото и работи в айти отдела. Предишния ден бяха седнали един до друг и тя се бе разтреперила от вълнение.

Поръчва си салата с риба тон и я яде цяла вечност с надеждата, че Джеймс ще се появи.

Той така и не идва.

Изпива поредната кола, все още сама. Разочарована, в крайна сметка оставя подноса си на плота до вратата и се връща на работа.

Настроението ѝ се подобрява, докато проучва лейди Гуин. Леле, тази жена знае как да се грижи за себе си!

Вики разглежда снимка след снимка на лейди Гуин в бални тоалети на благотворителни събития, в блестящи коктейлни рокли на ВИП партита и дори в неопренов костюм и със спасителна жилетка на яхта по време на регата.

Нейно благородие изглежда напълно естествено в света на модата и знаменитостите. Дъщеря на Лео Дегранс, богат и влиятелен магнат, тя е посещавала най-добрите държавни училища, влязла е в националния отбор по конен спорт, печелила е медали и е патрон на дузина благотворителни организации.

От чисто любопитство и за забавление Вики прави проучване в Гугъл за името Дженифър и с изненада разбира, че то е от уелски произход и идва от името Гуинивър.

Прави същото и с името на Оуен при цялата игра на съвпадения, която играе, очаква то да има някаква връзка с Артур.

Няма.

На уелски обаче Оуен означава „млад воин“, което ѝ е достатъчно, за да продължи да рови из мрежата.

Упоритостта ѝ е възнаградена с няколко нови статии и съдебни сводки, от които научава, че британският рицар е доста докачлив и е водил куп съдебни дела срещу компании и хора, които според него са заплашвали личното му пространство.

Начело на списъка е прочут с ексцентричността си уелски историк на име Рик Малори, който написал биография за сър Оуен без неговото одобрение. Гуин завел няколко съдебни дела, за да попречи на Малори „...да изнася по какъвто и да било начин каквато и да било информация за семейство Гуин, която вече не присъства в публичното пространство, и да я предоставя на лица, групи или разпространители на информация, за да бъде лично или публично прочетена, видяна, чута или усетена, ако е предадена с брайлово писмо“.

Макар да не е детектив, дори Вики разбира, че историкът очевидно е напипал някаква особено интересна история, която посланикът не желае да се разчува. Намира контактите му и ги прибавя към документите, които изпраща на Мици и Бронти.

След като приключва, решава, че заслужава награда за усилията си – малко шоколадово десертче с ментов вкус към кафето. Тъкмо се кани да погълне наградата, когато телефонът на бюрото ѝ звънва.

– Кантрел?

– Вики?

Разпознава гласа. Сърцето ѝ спира за миг.

– Да?

– Здрасти, Джеймс е. Как си?

Тя се сеща за широката му искрена усмивка и за нежните кафяви очи и нервността ѝ проличава.

– Аз... добре съм...

– Виж, съжалявам, че изпуснах обяда. Имах работа на терен, помагах за поставянето на компютърна система за наблюдение. Какво ще кажеш да поправим пропуска на вечеря?

– Вечеря? – Наистина не бе очаквала това. – Искаш да кажеш вечеря като среща или просто похапване? – Направо не може да повярва, че току-що бе казала това. – О, божичко, звуча като пълна глупачка, нали?

– Не, не звучиш така. И да, имам предвид вечеря като среща с вечеря.

– Тогава да. Харесвам те много... Искам да кажа, идеята ми харесва.

Той се разсмива.

– Това е добре, защото и аз те харесвам. Да те взема в осем?

91

НЮ ЙОРК

Зад затъмнените стъкла на лимузината Захра Коршиди сваля никаба. Оправя косата си и се взира в шофьора и в мъжа, който седи до нея на задната седалка.

– Кои сте вие? Полицията? ЦРУ?

– Нито едното – отвръща Гарет Мадок. – Въпреки че мога да ги повикам и ще бъдат тук до няколко минути, ако предпочиташ да говориш с тях.

– Не – гласът ѝ трепти от напрежение. Поела е огромен риск, като е влязла в колата. Баща ѝ има приятели навсякъде в квартала. – Кои сте тогава?

– Да кажем, че работим за филантропска организация, която би искала да ти помогне.

Тя го поглежда със съмнение.

– Защо?

– Защото, като спираме млади жени като теб да стават самоубийствени бомбаджии, спасяваме живота на много американци.

Сега тя се чувства толкова засрамена, че не може да го погледне.

– Казахте, че можете да ми помогнете.

– Да.

– Това означава ли, че ако искам да се махна далече оттук и никога да не бъда намерена, можете да го уредите?

– Ако ми сътрудничиш, мога да уредя да живееш където поискаш, с нова идентичност, определена сума пари, може би работа и дом.

Тя се взира в черната роба, покриваща скута ѝ, и знае, че всичко зависи от този миг. Но мъжът с английския акцент иска от нея да предаде семейството си и тяхната вяра.

Гарет бърка в джоба на синия си костюм и вади оттам купчина снимки.

– Трябва да видиш това. Не са приятна гледка, но трябва да ги видиш.

Колебливо ги поема от ръката му. Първата снимка показва голяма кръгла кофа за боклук на черни колела. Намира се на гърба на заведение за бързо хранене и кухненската врата е отворена, виждат се фурната и дългият грил. Втората снимка е на купчина полувързани, полуразкъсани черни боклукджийски торби, захвърлени в двора. На третата торбите са отворени от полицаи. На четвъртата се вижда съдържанието им.

Отрязани крайници. Пръсти. Ръце. Стъпала.

Сърцето на Захра прави връзката, преди очите ѝ да видят петата снимка.

Главата на Джавид.

Лицето на любовника ѝ се взира в нея. Черепът му е отделен от тялото и очите му са млечнобели и пълни с мухи. Косата, която някога обичаше да гали, докато го целува, е изцапана с кръв и останки от храна.

Нужна ѝ е почти минута, за да започне да диша нормално. За да овладее урагана от емоции. Накрая успява да проговори. И произнася думите, които знае, че ще променят живота ѝ.

– Мога да ви помогна. Знам някои неща.

92

ГЛАВНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ВАШИНГТОН

Кирстен Колинс прокарва през щръкналата си коса пръстите си с изгризани нокти и се втренчва в картината пред себе си.

Малкото скапано маслено платно е измъкнато от малкия скапан апартамент на Брадли Дигън. Наистина не е сигурна дали ще заинтересува Мици, но беше обещала да я държи в течение на разследването и смята да направи точно това.

Младата полицайка поставя картината с лицето надолу в големия скенер, записва файла, прикачва го за имейла и звънва на Мици.

– Фалън.

– Лейтенант, Кирстен Колинс е. Имате ли компютър наблизо?

– Прекалено близо. Седя в клаустрофобично малък кабинет, по-тесен от банята на децата ми. Какво имаш за мен?

Кирстен изпраща файла.

– Току-що изпратих копие на картина, която полицаите откриха в апартамента на Дигън. Била е завита в парцал и скрита под дъските на пода.

Мици проверява пощата си.

– Още не е пристигнала. Някакъв знак от Дигън – жив или мъртъв?

– Не. Той и колата му просто са изчезнали. В апартамента му се е натрупала поща. Никой не го е виждал или чувал, откакто е бил в закусвалнята в Дюпон.

– Тази картина да не е онази, която се е опитал да продаде?

Кирстен се взира в платното.

– Не знам. Нямах време да се консултирам със специалистите. В папката по делото няма прикачена снимка на картината.

– Изглежда ли религиозна?

– Не съвсем. Но е много стара и е с подходящата форма и размер. Доколкото знам, ако е фалшива, съдът ще му разреши да я задържи, нали?

– Вероятно. Ще си бъде негова собственост. Имейлът ти току-що пристигна. Чакай да го отворя.

Докато чака, Кирстен драска на листа пред себе си. Рисува цветя. Големи клонки с разцъфнали цветя. Това е единственото, което може да рисува.

Мици наблюдава как образът започва да изпълва екрана на компютъра ѝ.

– Как е положението, Кирстен? Държиш ли се?

Полицайката довършва розата, която е започнала.

– Добре съм. Ирландеца ми липсва и не мога да повярвам, че вече няма да влезе през тази врата. Погребението е след два дни. Едва ли ще има много хора. По дяволите, може да сме само аз и свещеникът. Ти ще дойдеш ли?

Мици трепва.

– Иска ми се, но честно казано, не мога да си позволя нито цената на самолетния билет, нито да отделя необходимото време. В Калифорния ме чакат две деца, сестра ми се разделя със съпруга си, а аз съм приклещена в Лондон. Съжалявам. Ще ми пуснеш ли адреса, за да изпратя цветя.

Кирстен започва да зачертава нарисуваната роза.

– Знаеш ли, той цветя и бонбони не пиеше. Изпрати ми бутилка уиски и аз ще я изпия в негова памет и за твое здраве.

– Имаш я.

Картината вече е отворена изцяло на екрана.

– Свали се, Кирстен – имам я.

– Същата ли е, за която питаше?

– Не знам. Но познавам човек, който ще знае. Благодаря, че си сетила за мен.

– Пак заповядай.

– Ей, ако имаш нужда от нещо, ако искаш да поговориш с някого... звънни ми, чу ли?

– Благодаря.

Кирстен Колинс затваря. Увива отново картината в плата и я завързва с въженцето ѝ. После отива до бюрото на Ирландеца и сяда там. Просто седи в стария му изтъркан стол и се върти наляво и надясно, наляво и надясно.

Продължава да се върти, докато усеща, че вече ѝ е малко по-добре.

93

АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО, ЛОНДОН

Бронти се откъсва от настоящето си занимание – резервация за пътуването до Лънди – и застава зад гърба на Мици, за да огледа копието на старата картина.

– Това са рицари. Гентският олтар показва различни групи хора, дошли да отдадат почитта си на Христос. Липсващото пано е със съдии, не с рицари.

– Значи това е нещо като най-лошия опит за фалшификат в историята, а?

Бронти се навежда по-близо до екрана и се взира в краищата на масленото платно.

– Не съм експерт, но виждаш ли това оцветяване тук, по краищата? Не е както трябва. Тези тъмни сенки не съответстват на останалата част от картината.

Мици накланя глава и поглежда платното от друг ъгъл.

– Това някакъв вид обшивка ли е?

– Може и да е. А може и да е доказателство, че някога е имало друга картина върху тази. Която е била изтрита.

– Съдиите, имаш предвид.

– И преди са се носели слухове за паната от олтара. По време на реставрацията предположили, че поне под едно от тях има друга картина. Определено това би паснало с начина, по който сгънатите пана показват различни сцени, когато олтарът е отворен и когато е затворен. И не забравяй, че олтарът е дело на двама души, първо на Хуберт ван Ейк, после на брат му Ян.

Мици се напъва да си спомни.

– Знаеш, че този мошеник Дигън е показал картината в „Кристис“ и специалистите са казали, че е фалшива. Те са гледали същото платно, което гледаме ние, и са преценили, че не струва нищо.

Бронти не откъсва поглед от картината, оглежда всеки щрих.

– Може би тогава горният пласт не е бил изтрит?

– Мога да помоля Кирстен да провери в досието.

– Или пък им е било платено да го обявят за фалшификат. – Бронти придърпва един стол и сяда. – Олтарът е много ценно произведение на изкуството. По тази причина всеки – от Наполеон до Хитлер, се е опитвал го открадне. Мнозина смятат триптиха за първата значима творба на Ренесанса, предшественик на реализма и определено най-великото произведение на своето време. Така че да сложиш тези рицари там, да им отдадеш честта да ги обезсмъртиш в „Обожанието на мистичния агнец“, трябва да е значело много за онова време.

Мици почти се бои да попита.

– Защо? Това са просто рицари.

– Не, не са. Както казах, Ван Ейк вече е рисувал пано с рицари, които отговарят на описанието. Това платно обаче е различно. Погледни по-внимателно.

– Този в средата да не е... знаеш кой?

Бронти кима.

– Може да е. И ако е, тези рицари, събрани около и зад него, са рицарите на Кръглата маса – потупва с пръст по екрана. – Виждаш ли тук кръглия знак на щитовете им и трите златни корони на знамето зад Артур.

Мици обаче не ги гледа. Очите ѝ са вперени другаде.

– Леле майчице! Виждаш ли това? – Тя посочва екрана.

Бронти се заглежда във фигурата на свещеника на заден фон. Той е на кон и носи библия и кръст. Кръстът е същият като този, на който имат скица. Онзи, заради който е убит Амир Голдман.

Рязко почукване отвън ги кара да обърнат глави.

Вратата се отваря и се показва Ани Линклатер, стои свенливо и държи в ръцете си плик.

– ДНК профилът, който чакахте, госпожо.

94

ЛОНДОН

Днес е необикновен ден за Анджело Марчети. Никакъв алкохол. Никакъв кокаин. Никакъв хазарт.

Италианецът е чист от почти двайсет и четири часа и се опитва да си събере мислите. Да измисли как да остане жив и да започне нов живот, далече от проблемите.

Ключът е да си върне флашката и да я използва, за да направи Гуин уязвим за Мардрид. Без нея е труп.

Софи Хъдсън бе казала много неща, преди да умре. Бе изпяла имената на полицаите, разследващи убийството на Голдман, и че е дала флашката на жена от ФБР.

Мици Фалън.

Марчети се взира в портретна снимка на агентката от досието ѝ. Облечена е в синята униформа на лосанджелиската полиция и изглежда прекалено майчински, за да му действа сексуално. Той предпочита по-слаби, по-млади жени с по-големи гърди и по-дълга коса. Тази обаче сигурно е изключителен детектив. И определено главната дума в досието ѝ е „бивш“. Бивш член на отдел „Кражби“. Бивш член на „Убийства“ с бивш съпруг.

Кратката информация му разкрива, че в живота ѝ има почти толкова провали, колкото в неговия. Има проблем с парите, а трябва да се грижи сама за двете си дъщери.

Това е всичко, което му е нужно да знае за нея.

Засега.

95

АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО, ЛОНДОН

Лъскавият лист прилича на странна графика от кардиограма с неравни колони, които се издигат и спускат. Някои части от информацията са представени като тъмни двойки от цифрови кодове.

Мици е виждала стотици генетични отпечатъци, но Бронти не.

– Какво гледам? – пита той. – Знам, че е ДНК на Далтън, взето от бутилката, която открадна...

– Конфискувах за служебни цели.

– Поправка – конфискува от кабинета на Гуин. Но как намираш някакъв смисъл в това?

– Не намирам – казва Мици и взема отпечатъка от ръцете му. – Просто търсиш съвпадение. Съдебното жури обича ДНК профили. Те също не разбират нищо, но знаят, че е отпечатък на човек, че всички сме различни и вярват, че генетичната информация е точна. Само това има значение.

Бронти все още е заинтересуван.

– Знам това, но можеш ли да го обясниш научно?

– Донякъде. Видях го за първи път десет години преди автоматизацията, сега всичко се прави от машините, но процесът е подобен. В лабораторията вземат ДНК от клетка, която успяват да измъкнат – в нашия случай от бутилката с вода на Далтън. Използват ензими, за да изолират критичните секции. Тези части се атакуват с ток. Така се разделят на уникалните си двойки и белези, после цялото нещо се прехвърля на физически отпечатък.

– Това ли е всичко?

– В основата си, да. Но както ти казах, сега всичко се прави от машини. Ако попиташ за обяснение някой професор, той ще те омотае с разни диокси-такива-ми-ти-неща и рибонуклеино-онакива и с истории за хиперразнородни сателитни префърцунени работи, но в крайна сметка, да, това е.

Отива обратно до бюрото и потупва с пръст по екрана.

– Сега ще използвам данните от нашия случай, за да сравня ДНК профила на Далтън с този, който имаме от кръвта в закусвалнята в Дюпон.

– И ако съвпаднат, значи Далтън е убиецът на Дигън?

– Много далече отиваш. Все още нямаме доказателство, че Дигън е мъртъв – засега е само „изчезнало лице“. Ще бъде сигурно обаче, че Далтън е бил на това място по времето, когато Дигън е бил жив.

Гледат как компютърът започва да обработва данните и чакат.

– Веднъж изчислих, че прекарвам шейсет минути на седмица в чакане компютърът ми да обработи някаква информация – казва Мици. – Четири часа на месец, четирийсет и осем в година. Това е цяла проклета работна седмица, пропиляна в чакане.

Чува се пиукане и екранът застива.

Появяват се две отделни колони. Едната застава точно върху другата.

По средата на екрана се изписва думата „Съвпадение“.

– Е, късметлии сме – казва Мици. – Изглежда, ще отида да посетя новите ни британски приятели отново, докато ти си на морско пътешествие до мистериозния остров.

96

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

На единия от екраните в частния кабинет на Оуен върви Си Ен Ен, на други два – „Скай нюз“ и „Блумбърг“. Всички излъчват интервюта с правителствени служители и военни специалисти след атентата.

Оуен изключва звука, когато получава сигнал за обаждане от Гарет Мадок по кодирана телефонна линия.

– Гарет, как си?

– По-добре, както ще бъдеш и ти след секунда. Имам добри новини.

– Набил?

– Не. Все още се е покрил и не се показва. Но намерихме момичето.

– И от тона ти личи, че ще ни съдейства.

– Така е. Бащата на Захра Коршиди, Калид, е основен спонсор и доверено лице на местната джамия, а тя е една от най-големите в Щатите.

Вниманието на Оуен за момент е отвлечено от надпис по „Блумбърг“, в който се казва, че цената на акциите на Мардрид е паднала с два процента, след като е купил колумбийска компания, свързана с „ФАРК, лявоориентирана партизанска организация“. Записва информацията на жълтия бележник пред себе си.

– Извинявай, трябваше да запиша нещо. Бащата на момичето само финансов играч ли е, или действа и по други начини?

– Може и да няма изпълнителски функции, но със сигурност оказва влияние. Калид Коршиди е председател на Шариатския съд и е прочут като убеден фундаменталист. Захра казва, че е прекалено егоистичен и маниак на тема контрол, за да допусне да бъде оставен на заден план в каквато и да било дейност. Сигурна е, че знае всичко, което става.

– И между тях няма емоционална връзка?

– Не. Тя го мрази. Иска да се махне възможно най-далече от него.

– Тогава трябва да ѝ помогнем, но наистина ли смяташ, че това ще ни доведе до Набил и човека над него?

– Нашето момиче каза, че познава Набил. Показах ѝ снимка и тя веднага го разпозна като човека, който през последната година е идвал много пъти в дома им, сам и заедно с други мъже. Майка ѝ им поднасяла чай, докато те разговаряли с баща ѝ в задна стая на къщата. Обикновено, когато приключели, баща ѝ казвал, че отива до джамията и излизал заедно с тях.

Оуен сглобява пъзела от информация.

– Това означава, че Калид е доверено лице на Набил. Времето е срещу нас, Гарет. Не можем да си позволим просто да следим баща ѝ и да чакаме да ударим джакпота.

– Знам. Помолих я да копира информацията от телефона му. Дадох ѝ четец. И ще сложи проследяващо устройство в тока на обувките му. Ако го види, ще помисли, че е стъпил върху парче метал. Очевидно винаги носи едни и същи черни обувки, така че не би трябвало да няма проблем.

– Можем ли да подслушваме къщата, за предпочитане стаята, в която се среща с мъжете?

– Захра се притеснява, но ще я притисна отново, след като сложи устройството в обувката и обработим информацията от телефона му.

– Направи го в следващите двайсет и четири часа, Гарет. Мирдин е разтревожен. Знаеш какво означава това.

– Видения?

– Лоши видения. Най-лошите, откакто го познавам.

97

КАЛЕДВУЛХ ЕТИКЪЛ ИНВЕСТМЪНТС, ЛОНДОН

Мици взема черно такси до офиса на КЕИ, докато Бронти се запътва към влака за Илфракомб, и после – ако има късмет – към последния ферибот за Лънди.

Мици мрази кораби. Усеща пристъп на морска болест дори когато си взема вана. Ник Каракандес, бившият ѝ партньор в Ел Ей, имаше яхта и редовно возеше момичета с нея, но тя винаги отклоняваше поканата и отиваше да пазарува или се забиваше в кафенето на пристанището с книга в ръка. Каракандес бе перфектно ченге и страхотен мъж. Достатъчно красив, за да се увлече по него. Ако не се бе вкопчила в останките на разбития си брак, животът ѝ можеше да е различен и той може би нямаше да похарчи всичките си пари по старата си яхта, да напусне работа и да потегли на обикаля из седемте морета.

Мисли за него и за целия свят от пропуснати можебита, докато чака в просторната рецепция на КЕИ, пълна със скъпо дърво, антична кожа и хора, говорещи английски с акцент, какъвто е чувала само по телевизията.

Стъклената преграда се вдига и постепенно разкрива елегантните обувки на Мелиса Сакс, тънките ѝ крака, модната оранжева пола, бялата риза с дантела и съвършено оформената дълга до раменете коса.

Мици се чувства като клошарка в сравнение с нея.

– Лейтенант Фалън, изненадана съм да ви видя тук. – Личната асистентка на Оуен я заслепява с приятелска усмивка, но очите ѝ гледат въпросително. – Нямаме насрочена среща, така че как мога да ви помогна?

– Трябва да говоря с шефа ви и с Джордж Далтън.

– Нямам представа къде е господин Далтън. Доколкото знам, разполагате с номера на телефона му, така че можете да го потърсите на него или да опитате да го намерите чрез посолството.

– По-лесно е да се свържеш с мъртвец, отколкото да получиш отговор от някое посолство. А сър Оуен?

– Опасявам се, че не е тук. Замина за дома си в Уелс и ще работи оттам няколко дни. Искате ли да му предам някакво съобщение?

– Да, кажете му, че отивам да го видя. – Мици се запътва към изхода.

– Това не е добра идея! – Мелиса пристъпва след нея. – Той има строга политика да не смесва личния и служебния си живот. Ще му звънна и ще го помоля да каже кога ще му е удобно да се види с вас в офиса. Така ще бъде по-удобно за всички.

– Чуй ме, лейди, твоят шеф и неговият приятел Джордж са замесили британските си задници в убийство на моя територия. Предполагам, че ако това стане известно, няма да се отрази добре на репутацията им. Да не говорим какъв ще е ефектът върху тази чудесна компания...

– Лейтенант, предлагам...

– Недей! В момента хич не е добре за теб да предлагаш каквото и да било – Мици упорито се втренчва в асистентката. – Обади се на шефа си и му предай, че съм бясна. Толкова бясна, че ще се замъкна в средата на шибаната пустош, където живее, и когато пристигна, очаквам честни отговори и свястно кафе.

После си тръгва, без да изчака отговор.

Отвън шумът на Лондон я зашлевява като плесница. Дошло ѝ е до гуша от този случай. Иска да се прибере у дома и да се погрижи за болната си дъщеря, да се сдобри с Джейд, да подържи ръката на сестра си, да ѝ налее чаша вино и да ѝ помогне да се оправи с брака си.

Това, което определено не иска, е да обикаля в провинция, кръстена на някакъв бозайник³, за да се разправя с други, по-противни бозайници от човешкия род.

– Такси! – излиза на улицата с протегната ръка.

Едно такси спира и предното стъкло се спуска, показвайки плешивата глава на стар лондончанин с футболна тениска на „Челси“.

– Къде бихте искали да ви откарам, госпожо?

– В Сан Франциско – Мици отваря вратата. – Но ме закарайте на Дийн стрийт и ей, приятелче, не си мисли, че можеш да ме прекараш по някой дълъг маршрут и да ме изтръскаш за повече пари само защото чуваш американски акцент.

³ Уелс – на английски Wales, подобно на англ. дума за кит – whale. – б. пр.

98

САН ФРАНЦИСКО

На пръв поглед Тес и Крис Уилкинс са типичната двойка без деца. Женени през дванайсет от петнайсетте си години заедно, качили малко повече излишни килца и леко размързеливили се с възрастта. Парите им идват от скромен бизнес със събиране, пълнене и препродаване на касети за мастиленоструйни принтери и това им е достатъчно, за да си позволят приличен апартамент с четири спални в прилично предградие на Ел Ей.

Сан Франциско е място, което познават и обичат. В миналото са правили всички туристически неща – от минаване по Бей бридж до екскурзия из Алкатрас и гледане на залеза, докато похапваш най-хубавото гъмбо⁴ със скариди на света на някой док в рибарския квартал „Фишерманс уорф“.

Крис е с тъмна рошава хипарска коса и голяма къдрава брада. Той е трийсет и девет годишен, висок е метър и осемдесет и осем и спира кантара на сто трийсет и пет килограма. Тес е три години по-млада, петнайсет сантиметра по-ниска и с около петдесет килограма по-слаба. Някога бе блондинка, главна мажоретка, която можеше да прави шпагат, но тези времена отдавна са отминали. Сега косата ѝ е в опърпан тъмен цвят, има нужда от филиране и подкъсяване поне с няколко сантиметра. Все казва на приятелките си, че ще го направи, но Крис си пада малко неандерталец и обича косата ѝ да е „естествена и дълга“.

Тейлър Суифт звучи по радиото на шестместната каравана, която са наели от летището. Носят със себе си много неща: закуски, чипсове, питиета, цял гардероб дрехи. Караваната, която е дълга осем метра, е идеална за нуждите им.

Крис лапва поредната дъвка, докато двигателят бръмчи нагоре по един от прословутите хълмове на Сан Франциско.

– Близо ли сме вече?

Жена му завърта капачката на бутилката кола-кола, която пие, и проверява навигацията, поставена на таблото пред нея.

– Остават два-три километра, преди да завиеш, после още толкова – обяснява тя. После дърпа деколтето на розовата си тениска с рисунка на мис Пиги и си вее с ръка. – Мислиш ли, че климатикът на това чудо работи?

– Пуснах го да духа топло, за да те накарам да си свалиш тениската.

Тя се разсмива и я навива почти до гърдите си.

– Ако я сваля, докато шофираш, ще свършим в канавката.

– Идеята ми допада – отвръща закачливо той.

– Имах предвид мъртви.

– Това вече не звучи особено добре.

– Сериозно, можеш ли да пуснеш малко по-студен въздух?

Крис побутва с пръст копчето за климатика, но то е завъртяно на най-студено.

– Нещо не е наред. По-добре смъкни прозореца и пусни вятъра да развее хубавата ти коса.

Тя го възнаграждава с най-сексапилната си усмивка, сваля прозореца от своята страна и подава глава навън.

Крис се наслаждава на гледката на дългите къдрици, развявани от вятъра около сладките ѝ бузки. Иска му се да отбие встрани и да ѝ се метне веднага, като остави голямата каравана да препречва пътя, колите да образуват петкилометрова опашка зад тях и всички да надуват клаксоните.

– Внимавай за пътя, скъпи – казва тя и го поглежда зад тъмните си очила. – Карай безопасно и щом стигнем, ще се погрижа за проблема, който виждам, че набъбва в панталоните ти.

⁴ Гъмбо – пикантна гъста яхния или супа, приготвяна обикновено в щатите около Мексиканския залив, може да е с различни видове месо или с рибни продукти. – б. пр.

99

СОХО, ЛОНДОН

Мици дава бакшиш на портиера. Като тийнейджърка е работила в хотели и знае колко много зависят служителите от щедростта на гостите, за да изкарат нещо над минималното заплащане на час, което обикновено получават.

Влиза в прохладното фоайе и минава покрай рецепцията на път към асансьорите. Обмисля как да уреди пътуване до Уелс възможно най-бързо. Щом приключи с това, ще си опакова багажа и ще се прибере вкъщи.

– Извинете, госпожо Фалън – казва кръглолик мъж с елегантен костюм. – Аз съм Джонатан Дънбар, управителят на хотела – подава ѝ визитка, докато асансьорът известява пристигането си със звън.

– Моля, след вас – прави ѝ жест да влезе в кутията от лъскава стомана и огледала. – Ще ви придружа до стаята ви.

Тя влиза вътре и го поглежда с подозрение.

– Тук съм от двайсет и четири часа и знам къде е стаята ми.

– Разбира се, че знаете. – Той натиска копчето за етажа ѝ. – Просто исках да разменим няколко думи насаме, дискретно, ако е възможно.

Асансьорът потегля нагоре.

– Не обичам дискретните неща. „Дискретно“ може да бъде преведено на всички езици като нещо, което трябва да се прикрие, премълчи или заличи. Това е най-омразната ми дума в целия свят. Освен „закъсняло плащане“, той май е по-лайняна дума и от „дискретно“.

Дънбар вижда отражението на лицето си в огледалото – напрегнато е. Тази жена ще му създаде сериозни проблеми, когато ѝ каже това, което трябва да ѝ каже.

Асансьорът спира. Вратите се плъзват и се отварят. Той поставя ръка на процепа и казва:

– Пристигнахме.

– Това някакво заболяване ли е? – подхвърля тя, докато минава покрай него.

– Моля?

– Навикът да казвате очевидните неща. Някакъв вид болест ли е? – Мици пъха картата си в процепа и отваря вратата. – „Вижте, пристигнахме.“

– Може ли да вляза за момент?

Личи си, че е искрено притеснен за нещо.

– Разбира се. Но само не си и помисляйте да ми казвате, че трябва да платя по-висока цена за стаята или че кредитната ми карта е невалидна.

– Не, не е това. Нищо подобно. – Той затваря вратата след себе си. – Боя се, че грешката е изцяло наша. Моя, за да бъда по-точен.

– Наистина ли?

– Днес бяхме посетени от двама полицаи, които поискаха да претърсят вашата стая и тази на господин Бронти. Бяха от терористичния отдел – имам предвид от антитерористичния отдел – полицията, разбира се, няма отдел с терористи. Но се оказа, че не са.

Мици го поглежда объркано.

– Не са какво? Ченгета или антитерористи?

– Оказа се, че не са ченгета. Полицаи, имам предвид.

– А какви са били тогава и защо сте им позволили да влязат в стаите ни? – пита рязко тя и се оглежда да види дали са откраднали нещо.

– Истинските полицаи казаха, че вероятно са били мошеници. Много професионални очевидно, защото документите им бяха абсолютно като истински.

– Леле, сигурно им е отнело цели двайсет минути да ги смъкнат от интернет – изпуфтява Мици и мислено благодари на Бог, че флашката е на сигурно място в чантата ѝ. После проверява багажа си, за да види дали нещо друго не е взето. – Ако нещо липсва, на лицето ви ще се появят по-големи синини и от моите.

Управителят помръдва нервно и я наблюдава как претърсва малката си пътна чанта на колелца. Тя изважда дрехите, преглежда ги набързо и после ги натъпква обратно.

– Имате късмет, малкото ми вещи са си на място. – Поглежда го така, както гледа дъщерите си, когато някоя от тях е направила безумна простотия, а другата я прикрива. – И не ви ли хрумна да се обадите в полицейското управление и да проверите самоличността им, преди да ги пуснете тук?

– Не, съжалявам. Не ми хрумна. Чак по-късно...

Тя въздиша с досада.

– За твое сведение, Дъмбо...

Той я поправя.

– Дънбар, не Дъмбо.

– Не, мисля, че Дъмбо ви приляга повече. Та за твое сведение, Дъмбо, проверката на самоличността е превантивна мярка. Което означава, че има смисъл само ако се прави преди нещо да е станало.

Управителят усеща, че лицето му пламва.

– Знам. Много съжалявам. За да се реваншираме за причиненото неудобство, позволете да доставим в стаята ви шампанско...

Мислите ѝ са съсредоточени върху инцидента.

– Тези фалшиви ченгета имаха ли си имена?

– Да, представиха се за Марк Уорман и Пени Джаксън.

Мици си записва имената в бележника до леглото.

– В Скотланд ярд наистина има такива служители, но не те са били в стаята ви.

– Пак го правите.

– Съжалявам – усмихва се той едва-едва. – Наистина е очевидно, че не са били тук. – После му хрумва друга мисъл. – Имахте ли нещо в сейфа? – поглежда към отворената вратичка над минибара.

Тя кимва тъжно:

– Да, гривна „Картие“, часовник „Ролекс“, няколко чифта диамантени обици, които купих на търга за вещи на Елизабет Тейлър. Нищо особено.

Лицето на Дънбар пребледнява.

– Успокойте се! Нямах нищо в сейфа.

После проверява положението в банята. Четката ѝ за зъби, пастата, гелът ѝ за почистване на лицето и тампоните са още там.

Провиква се към управителя:

– Казахте, че са претърсили и стаята на колегата ми. Говорихте ли с него?

Човекът изглежда още по-смутен.

– Опасявам се, че е напуснал хотела, докато не съм бил тук, и нямах възможност да говоря с него. Не разполагаме с телефона му. Може би вие ще му звъннете?

– Ще говоря с него по-късно. Сега, ако това е всичко, бих искала да си тръгнете. Трябва да проведа няколко разговора, после ще освободя стаята

– Разбирам. Много съжалявам.

– Мислите ли, че ще можете да държите непознатите далеч от стаята ми в следващия час?

– Сигурен съм, че ще можем.

– И споменахте шампанско.

Управителят се отпуска леко.

– Точно така.

– Нека да бъде уиски. Най-хубавото, което имате. Пратете и торта, най-съблазнителната и калорична, която готвачът ви може да приготви.

– За нас ще е удоволствие – кимва той и се запътва към вратата. – Благодаря ви, че проявихте такова разбиране.

– Все още съм далеч от разбирането, така че кажете на рецепцията, че когато напускам, искам да видя сериозна отстъпка. Такава, която ще ме накара да бъда дискретна по целия път обратно към Калифорния.

100

НЮ ЙОРК

Няколко минути Захра Коршиди стои мълчаливо и наблюдава баща си, който спи в задната стая на къщата в Бронкс. Скърцащото му кресло е разположено близо до мръсния плъзгащ се нагоре прозорец, който гледа към малкия двор, където майка ѝ се опитва да отглежда маслини. Изглежда, топлото следобедно слънце и обилният обяд, който току-що е погълнал, са влезли в заговор да го приспят.

Захра поглежда към трохите, изпопадали в сивата му брада и по бялата му дишдаша⁵. Мрази всеки сантиметър от него, чак до евтините обувки с гумени подметки, оставени в коридора до входната врата.

Бяха я изпратили да вземе подноса с мръсните чинии на баща си и да ги отнесе в кухнята. Но сега мисли за по-важните неща. Докосва малкото проследяващо устройство в джоба си. Трябва само да го притисне в тока на една от обувките.

Вслушва се внимателно в похъркването на баща си и сърцето ѝ се свива от безпокойство, когато излиза от стаята и се навежда над обувките. Майка ѝ е пуснала водата в кухнята, чиниите тракат в металната мивка. Поставя подноса на пода и бързо се навежда. Устройството е по-малко от нокътя на кутрето ѝ и за малко да го изпусне. Единият му край представлява остра игла, другият е закръглен като кабърче.

Гуменият ток на обувките е твърд като скала. Опитва се, но не може да забие устройството само с ръце.

Подът в коридора е от стари дървени дъски, затова застъпва с крак обувката и използва тежестта на тялото си, за да го притисне отгоре. Кабърчето потъва в тока, но ударът отеква шумно в коридора. Захра вдига обувката и я поглежда. Готово е.

– Какво правиш?

Гласът на баща ѝ я стряска и тя рязко се обръща. Той стои на прага на стаята и я гледа втренчено.

Тя вдига и другата обувка заедно с подноса.

– Дойдох да взема чиниите и на връщате видях, че обувките ти са мръсни.

Той пристъпва към нея, изпълнен със съмнения.

Очите на Захра се насочват към ръцете му, свити в познати юмруци.

– Моля те, не ме удряй. Каза ми, че е сунна⁶ да поддържаш дрехите и обувките на някого чисти. Щях да ги почистя и лъсна за теб.

Той грубо ги изтръгва от ръката ѝ.

– Отнеси подноса на майка си. Никога не докосвай нещо мое, освен ако не ти кажа.

Гледа я, докато минава покрай него, и после я зашлевя силно по тила.

От удара ухото ѝ експлодира в зверска болка и главата ѝ се замайва, но момичето не се разплаква. Няма да му достави това удоволствие. Не сега. Никога вече.

Захра се надява американците да го хванат. Да го хванат и да го убият заради това, което бе причинил на Джавид, и което щеше да позволи да се случи и с нея.

⁵ Дишдаша – традиционна дълга роба за мъже в арабския свят. – б. пр.

⁶ Сунна (в България и останалите бивши балкански провинции на Османската империя позната и като сюннет – арабска дума, означаваща навик или редовна практика) – изказванията и практиките на Мохамед, които се приемат за правилни и святи действия. – б. пр.

101

САН ФРАНЦИСКО

„Койот пойнт“ е голям горист парк, едва на петнайсетина километра от градското летище, гордо издадено в залива на Сан Франциско.

Крис и Тес Уилкинс разполагат караваната си на разрешеното място. Включват радиото, спускат завесите и карат големия стар бус да танцува рокендрол през следващия час и половина.

След това си вземат душ и докато Крис пече пържоли на барбекюто под навеса, Тес свършва малко работа и провежда няколко обаждания. Ядат отвън на сгъваемата маса, поздравяват хората, които минават покрай тях, после изпиват няколко бири с двойка стари къмпингари вляво от тях, по-възрастни мъж и жена от Уайоминг, които идват в „Койот“ от двайсет години.

След вечеря се разхождат из горичката с евкалиптови дървета по брега, където видри и американски рисове се шмугват из шубраците и се крият в леговищата си.

– Ако ни остане време, трябва да отидем до зоологическата градина – казва Тес. – В брошурата пише, че имат и голям птичарник.

– Ако си видял една зоологическа градина, си видял всичките. Освен това знаеш отношението ми към клетките.

– А не бива да имаш такова. Решетките са само в твоето съзнание. Мисли, че си свободен и ще бъдеш свободен.

– Никога не си била в затвора, малка философке, затова ти е лесно да говориш.

– Е, ти пък никога вече няма да попадаш там, така че започвай да се учиш да го казваш.

– Нека започнем, като спрем да говорим за тази гадост.

– Нямам нищо против! – Тя стиска ръката му. – Обичам те, бебчо.

– И аз те обичам, бузанчо.

– Мислиш ли, че бяхме навън достатъчно дълго? – тя извива ръката си и я разклаща като махало на часовник.

Той вижда закачливата усмивка на лицето ѝ.

– Повече от достатъчно – усмихва се в отговор. Пуска ръката ѝ и вместо нея сграбчва дупето. – Хайде да накараме този бус да затанцува отново.

102

НЮ ЙОРК

Оперативните агенти на ТСОА Брадли Съливан и Джесика Ланца са паркирали коли в двата края на улицата, на която живее Калид Коршиди. И двамата са екипирани с апаратура и монитори, на които следят движението на устройството, което Захра вкара в обувката на баща си.

Съливан е на двайсет и няколко години, облечен е в дънково яке и с дънки, тениска с героите от „Теория за Големия взрив“ и римски сандали. Ланца има тъмна коса до раменете и може да мине за негова майка. Тя е с черни размъкнати панталони, бежова блуза и дълга бежова жилетка, която прикрива глока под мишницата ѝ.

Минават шест часа, преди да се свържат един с друг.

– Зеница 1. Мишената се движи и е в полезрението ми – Съливан запалва двигателя на стария си буик „Енкор“.

– Зеница 2. Разбрах, готова съм – Ланца запалва своята тойота „Авенсис“ и бързо оставя кафето си в поставката за чаши.

Коршиди пресича улицата към мястото, където е паркирал стария си форд „Транзит“ и след минутка се включва в движението в посока юг.

Ланца и Съливан го следват до път 95, после по Джеръм авеню, където очакват да завие наляво по Източна 161– а и после към стадиона на „Янките“, района, в който Антун се бе срещал с Набил.

Но той не го прави. Завива надясно по 176– а, после оставя колата на ъгловия паркинг и изминава няколкостотинте метра до станцията на метрото.

Съливан е заседнал в трафика, но Ланца се справя навреме и когато Коршиди изчезва в подлеза на метрото, тя е само на няколко метра зад него.

Мъжът веднага се качва на влака и когато влиза във вагона, поглежда назад, за да е сигурен, че не го следят. Ланца се преструва, че гледа айфона в ръцете си, но всъщност държи супермодерен и сложен монитор за проследяване. Вагонът е претъпкан с хора. Пътуват почти половин час, преди той да слезе на Утика авеню.

Коршиди излиза на улицата и поема на север. След няколко пресечки Ланца с удоволствие забелязва буика на Съливан – той я подминава и спира близо до кръстовището с Бевърли роуд. Докато стигне там, партньорът ѝ е вече на улицата, тя се пъха в незаключената врата и се отпуска с облекчение. Повече от всичко се радва на възможността да включи климатика.

Съливан следи мишената пеша по целия път покрай „Тайдън“ и надолу по „Снайдър“, където Коршиди завива наляво и пресича пътя. Целият район е пълнен с евтини магазинчета. Има всичко – от магазини за дрехи втора употреба до откраднати вещи, разкодиране на телефони и наркодилъри, киснещи на ъгъла.

Коршиди се насочва към някакво стълбище, водещо към сутерен, близо до бръснарницата, и Съливан спира, за да не бъде забелязан от човека, който му отваря вратата.

Ланца го подминава в буика и спира двайсетина метра по-надолу от другата страна на улицата. После и двамата изчезват в сенките.

Започва голямото чакане.

103

СОХО, ЛОНДОН

На Мици ѝ трябват два залъка от тортата на главния готвач, за да прости на Дъмбо и да спре да се ядосва, че стаята ѝ е била претърсена в нейно отсъствие. Дори след като проверява с ръчния скенер за електронни подслушващи устройства и решава, че е чисто, притеснението не я напуска.

Бутилката с трийсет и една годишно уиски, което управителят ѝ изпрати, вече пътува към Кирстен Колинс, за да бъде отворена на погребението на Ирландеца. Казва си, че трябва да се обади и да провери как е хлапето.

Облизва последните остатъци от тортата от вилицата си и приключва с рапорта на Вики за семейство Гуин. Момичето се е справило добре. Всички тези неща за крал Артур са странни, но може би Гуин е просто от онези смахнати колекционери. Колекционерите винаги са луди. А лудите често убиват, ако нещата не се развиват според плановете им.

Обажда се на Донован и я информира за събитията през последните дванайсет часа, после моли да я прехвърли на Вики, която вдига на второто позвъняване.

– ИРНП. С какво мога да помогна?

– Привет, Мици е.

– Привет, лейтенант. Как си?

– Бясна и раздразнена като бик пред тореадор. Ей, обаждам се само да ти кажа, че си свършила страхотна работа по тези профили.

– Благодаря. Беше ми интересно. Сякаш сър Оуен и лейди Гуин са съвременните Артур и Гуинивър.

Мици се разсмива.

– Не се увличай толкова. Май всички английски лордове водят такъв привилегирован живот, но не съм особено убедена, че точно този е истински рицар в лъскави доспехи.

– Разбира се, нямах предвид, че е толкова духовно извисен, говорех само за всички тези исторически връзки.

– Да, това е доста странно, не мислиш ли? А този тип, срещу когото са завели дело?

– Малори – свързах се с него и си поговорихме. Той каза, че знае неща, които ще накарат косата ти да се накъдри.

– Какви неща?

– Не обясни. Мисля, че е заради юридическата заплаха.

– Тази вечер тръгвам към Уелс, така че ще го потърся. Ще ми уредиш ли някакъв хотел близо до имението на Гуин?

– Добре.

– И ми намери точния адрес на този замък „Каергуин“. Претърсих Гугъл, но не намерих нищо.

– Ще го направя. Вече потърсих на стандартните ни сателитни карти и там също не се показа.

– Как е възможно?

– Говорих с момчетата от разузнаването и те казаха, че вероятно мястото е част от зона, забранена за полети.

– Военни забрани?

– Така изглежда. Английските военно-въздушни сили използват провинцията за маневри. Този замък явно е по средата на тяхната тренировъчна територия.

Мици разсъждава на глас:

– Рицар, който е удобно заобиколен от армия.

– Рицари, замъци и армии – Вики звучи почти въодушевено. – Иска ми се да можех да го видя.

– С радост бих си сменила мястото с теб. Прати ми данните колкото можеш по-скоро. Напускам хотела и ще си наема кола.

– Веднага щом мога, ще дам знак, лейтенант.

Мици затваря и дълго и замислено гледа флашката с артуровите данни в ръката си.

Притеснението, че стаята ѝ е била претърсена, се появява отново. Заради флашката тези Уорман и Джаксън, или както и да се казват, са претърсили стаята ѝ. Тя е причина и за смъртта на Софи Хъдсън. И със сигурност ще причини още проблеми, а може би и смърт. Мици знае, че трябва да направи нещо с нея. Нещо по-сигурно от това да я подмята в чантата си.

104

ОФИСИТЕ НА ТСОА, НЮ ЙОРК

Гарет Мадок седи на стъкленото бюро в обезопасения срещу подслушване офис на последния етаж в сграда на Пето авеню и слуша доклада на Джесика Ланца за развоя на последните събития.

– Преди около час Калид Коршиди остави колата си, взе метрото за Ийст Флатбуш и влезе в нещо, което прилича на тайна квартира. – Гласът ѝ звучи оптимистично. – И чуй това: в къщата току-що пристигна Набил Табризи.

– Подслушвате ли ги вече?

– Още не. Положението на сградата е такова, че не можем да ги уловим на апаратурата – отвръща тя. Поглежда през предното стъкло на буика надолу по улицата, където в момента пресича Съливан. – Съли играе ролята на наркоман, който си търси местенце да се надруса. Ще пусне спринцовка, близо до стъпалата на входа към сутерена. С малко късмет, ще имаме действащо записващо устройство и после ни остава само да се надяваме, че технологията ще проработи.

– Обикновено проработва.

– Е, да, но ще спра да се потя от притеснение, когато от „обикновено“ стане „винаги“. Трябва да вървя. Ще се чуем скоро.

– И се пази.

– Ти също – казва тя и затваря.

Мислите на Мадок се насочват към Захра. Фактът, че постави устройството в обувката на баща си, показва, че е на тяхна страна. Сега е решителният момент. Трябва да сложи подслушвателно устройство в онази задна стая, в която баща ѝ се среща с приятелите си. Ако го направи, е готов да ѝ купи билет за новия живот, който иска.

Бърка в джоба си, вади непроследимия си телефон и праща есемес: Ще ходя по магазините утре. Ще дойдеш ли? Шарън.

Това е кодът, с който дава знак на Захра, че иска да му се обади. Ако родителите ѝ го прочетат, може да обясни, че е от приятелката ѝ Шарън.

Насреща му има видеостена, на която текат новини от повече от петдесет американски и международни програми. Зад него се намира електронно табло, на което са отбелязани ключовите операции и разположението на човешката сила и ресурсите на Ордена.

Телефонът му избипква и той го сграбчва.

Съобщението гласи: Звъня след 5 мин.

Докато чака, отива с телефона до прозореца. Секундите се точат много дълго. Четиридесет етажа по-долу хората се движат като мравки по тротоарите.

Телефонът звънва.

– Да?

– Имам само минутка – Захра звучи притеснено.

Гарет минава директно към темата.

– Онези миникамери, които ти дадох. Трябва да ги сложиш в стаята. Точно сега, докато баща ти е навън. Разбираш ли?

– Кога ще ме измъкнете оттук? – пита с отчаян глас момичето.

– Веднага щом запишем как баща ти казва нещо, което може да ни е от полза.

Тя млъква. Майка ѝ е тук, чисти къщата и без съмнение скоро ще я потърси.

– Трябва да вървя.

– Трябва да го направиш, Захра. За твое добро е. Трябва да го направиш и трябва да е веднага.

105

САН ФРАНЦИСКО

Крис Уилкинс е на дълго лъкатушещо пътуване сам. Кара тойота седан, която е наел рано сутринта.

Караваната няма да е от полза за това, което смята да прави.

Поема по 101– а и излиза на магистрала 80, минава покрай Сан Бруно, Брисбейн и Бейвю, преди да стигне Саут бийч, Оукланд бридж, Емеривил и Уолнът крийк.

По обяд си поръчва долнокачествен хамбургер и студена бира на място, пълно с мухи и лентяи. След като се освежава, криволичи по път 680, през Данвил и Сан Рамон, преди да навлезе обратно в Кастро Вали и после да мине над залива по моста „Сан Матео“.

Докато стигне до автострадата, водеща обратно към „Койот пойнт“, вече е почти изтощен. Но си е струвало. Намерил е изненадата, която е търсил.

На лицето му грейва широка усмивка, когато паркира пред караваната и вижда Тес, опъната на сгъваемия раиран стол с книга, метната на загорелите ѝ голи крака.

Тя смъква тъмните очила на носа си и го поглежда над тях.

– Тежък ден в офиса ли, бебчо?

– Нещо подобно. Гърбът направо ме убива. Седалките в новата кола са толкова ужасни, че и призрак да си, пак ще имаш болки в гръбнака.

– Ела вътре, имам нещо, което ще премахне болката! – Тя го хваща за ръка и го повежда вътре в караваната. Затваря вратата зад тях, обвива ръце през косматия му врат и го целува, което го възбужда веднага. Той плъзва длани по тялото ѝ, но тя нежно го отблъсква.

– Не те поканих вътре за това.

– Нима?

– Не – тя посочва към отворения лаптоп на сгъваемата масичка. – Ето, наслади се на гледката.

Крис приближава до масата, клика с мишката и разглежда Фейсбук страницата и новите постове на нея. Очите му грейват.

– Ти си най-добрата, бузанчо. Просто най-добрата.

106

УЕЛС

Погледът към часовника на таблото на наетия от Мици син форд ѝ показва, че е зад волана от три часа и все още ѝ остава една четвърт от двеста и осемдесетте километра, които трябва да измине. Вики бе добавила полезни детайли към основната информация, според които в Уелс има повече замъци, отколкото във всяка друга страна, но досега Мици не бе видяла нито един, какво остава за онзи, който търси.

– Проклетите британски шофьори! – Тя бясно натиска клаксона зад гигантския жълт трактор, който пълзи зад стадо овце пред нея.

Грубоват стар фермер със зелен ватиран елек и каскет се обръща от високата си седалка и поглежда намръщено назад.

Минават петнайсет минути, преди да успее да продължи, и сателитната ѝ навигация обявява: Завийте наляво и ще стигнете до крайната цел.

– Крайно време беше!

Поема по неозначения с табела завой и се озовава на изровен черен път, водещ за никъде.

Петдесет метра до крайната цел.

– Къде? – ядосано се взира през предното стъкло Мици. – Скапана, смотана машинария, къде ми е замъкът?

На екрана на навигацията се появява знаменце на черно-бели квадратчета и тържествуващо започва да се развява, докато фордът подскача по дупките и спира пред дървена ограда и жив плет.

Стигнахте крайната цел.

Мици дърпа ръчната спирачка.

– Исусе! Тъпа, тъпа машина!

Стигнахте крайната цел, повтаря гласът, после отваря нов екран и дава възможност да вкараш данните за нова дестинация.

Чучулиги пърхат и излитат от брезите наоколо, въздухът е изпълнен с аромата на трева и диви цветя. Хубаво е да си извън колата. В далечината отвъд полята има гъста гора, заобикаляща висок хълм. Мици е готова да заложи билета си за полет до вкъщи – първа класа, при това, – че замъкът „Каергуин“ се крие някъде там.

Връща се в колата и проверява адреса и информацията, които Вики ѝ е дала.

Вкарала е в навигацията странно звучащите имена правилно, пощенският код също е верен. В идеалния случай трябваше да види Гуин тази вечер и да поиска среща лице в лице с Джордж Далтън. Но точно сега няма никакво желание да обикаля наоколо като заблуден турист още час. Според бележките на Вики Рис Малори, мъжът, срещу когото сър Оуен бе предприел законови мерки, за да го накара да мълчи, живее само на три километра от мястото, където се намира в момента. Вкарва адреса му в навигационната система и натиска екрана.

Направете обратен завой, когато е възможно, и после завийте надясно.

– Имай късмет да грешиш – намръщва се към екрана Мици, запалва двигателя и следва инструкциите.

Десет минути по-късно се тресе по друг черен път, водещ към изолирано самотно каменно имение. Спира зад очукан ленд роувър „Дифендър“, който изглежда така, като че ли никога не е бил мит, и слиза. Когато затръшва вратата на колата, някъде се разлайва куче.

В двора се появява оръфан среброкос мъж в мръсен кафяв гащеризон, следван по петите от черно-бяло коли.

– Мога ли да ви помогна? – пита той със силен уелски акцент.

– Професор Малори?

Той я оглежда внимателно.

– Коя сте вие?

Мици изважда документите си.

– Аз съм лейтенант от ФБР, от отдел, специализиран в разследване на религиозни, исторически и необясними престъпления.

– ФБР, така ли? – Той изтрива ръцете си в един мазен парцал и поема лъскавата ѝ карта, за да я огледа отблизо. – Дълъг път сте изминали.

– Със сигурност беше дълъг. Бих искала да поговоря с вас за сър Оуен Гуин.

– Наистина ли? – очите му се разширяват. – Странно, нали? Искате да говорите с мен за единственото нещо, за което ми е забранено от закона да говоря. Как да го направим?

– Какво ще кажете за разговор, за който после и двамата ще отричаме, че се е състоял?

– Неофициално, имате предвид?

Навикът му да отговаря на въпрос с въпрос започва да я изнервя.

– Да.

Той мълчи секунда-две, после кимва.

– Последвайте ме в задната част на къщата. Може да пийнете чай, докато не водим този разговор.

107

УЕЛС

Вместо чай Мици избира чаша лимонада, направена от жената на Малори – Бетан. Тя е тантуреста брюнетка с руси и червени кичури в дългата до кръста коса и с гърди, които висят тежко под дългата до земята черна рокля, украсена с гердан от цветни мъниста.

– Много е хубава – благодари Мици. – Добре щеше да ми дойде преди два часа, когато бях на половината път от Лондон.

Бетан изглежда доволна.

– Искате ли да хапнете нещо? Имаме заешка яхния на печката.

– Не, благодаря, добре съм – Мици се ужасява от мисълта какъв може да е вкусът ѝ.

Жената на професора приема това като знак да остави американката със съпруга ѝ в малката стъклена пристройка на гърба на къщата.

Мици седи на кафяво канапе, на чиято облегалка се е настанил стар рижав котарак, оставя чашата си на теракотените плочки на пода и насочва цялото си внимание към своя домакин.

– И така, Оуен Гуин – какво можете да ми разжете за него?

– Той е лъжец, мошеник и лицемерен потисник на истината! Не е приятел на историята. Не е съюзник на честността.

Мици се стряска. Не е очаквала подобно избухване.

– И за какво по-точно лъже?

– Целият му живот е лъжа. Неговият, на жена му и на онзи старец, който живее с тях! Никой не е това, за което се представя!

Малори млъква за миг и се навежда напред, а кафявите му очи искрят.

– Какво искате от него? Защо сте дошли да душите наоколо и да ме разпитвате?

Тя знае, че трябва да му даде нещо – и то повече от стандартните уклончиви отговори.

– Имаме убийство в Щатите, което е свързано с човек от неговия екип.

Очите му се разширяват.

– С Гуин?

– Не, с човек от екипа му. Сър Оуен не е заподозрян.

Малори се отпуска назад и я гледа с преценяващ поглед, по начина, по който сигурно е преценявал студентите си, когато е преподавал.

– Знаете ли какво означава „патроним“?

– Мисля, че да. Става дума за практиката потомците да приемат бащиното име.

– Точно така. Уилямсън например идва от „син на Уилямс“. Имената и наследството са важни, лейтенант. Особено тези на Оуен Гуин.

– И защо точно неговите?

– Защото той иска да прикрие точно тях.

– Не разбирам.

– Проучването и книгата ми, онази, която беше спряна, разказват истината за него и крал Артур, за връзката със семейството му, за тайните дейности на неговата компания и как правителството си затваря очите за всичко това.

– Искате да кажете, че той изкарва пари от легендата за Артур?

Малори се разсмива.

– Не, не. Много по-важно е от обикновена комерсиална изгода. – По изражението ѝ си личи, че не разбира. – Нека ви обясня. Има три разпространени теории за това кой е крал Артур. Първо, римски войник, останал, за да помогне на бритите в борбата им срещу варварите, нападащи страната, когато римляните си тръгват оттук през шести век. Някои казват, че това е Амброзий Аврелиан, други – Луций Арторий Каст. Центурионът Каст дори е свързван с конен отряд, който почитал меч, забит в земята.

– Това трябва да е Екскалибур, прочутият меч, забит в камъка, нали?

Професорът се усмихва.

– Това вероятно е погрешно изтълкувана история, както по-голямата част от легендата за Артур. В Тъмните векове изковавали тежките мечове, като изливали разтопен метал в каменна отливка. Ако отливката е била достатъчно добра, за да се получи оръжие, достойно за крал, когато металът изстинел, той бил толкова гладък, че и дете можело да го изтегли от камъка, т.е. от отливката.

– А легендата за Дамата от езерото – че е дала Екскалибур на Артур?

– Още исторически тълкувания. В онази епоха, когато кралете умирали, телата им били поставяни на клада, а оръжията им предлагани в дар на богинята на водата, за да ги закриля в отвъдния живот. Твърди се, че Амброзий по случайност бил погребан в Стоунхендж, съоръжение, което според някои е построено от гадателя Мерлин.

Мици се опитва да се отдалечи от суеверията и митовете.

– Казахте, че има три теории за това кой е бил Артур?

– Да. Втората е, че е римско-британски военачалник на име Риотам. Смятам, че Риотам е латинизирана версия на британското Rigotamos – „най-големият крал“, „върховният крал“ или „висшият крал“. Твърди се, че Риотам се борил ожесточено срещу готите, освен това пресякъл протока и провел последната си битка в поле в Бургундия – място, което получава широк отзвук в легендата за Артур. Нарича се Аваллон, с две „л“ за разлика от Авалон, мястото, където според митовете е положено тялото на крал Артур след смъртта му.

Лицето на Мици вече изразява отегчение.

– Всичко това е много интригуващо, но какво общо имат посланикът и семейството му?

– За да ви отговаря, нека ви върна в 500 г. сл. Хр. и ви разкажа историята за уелския воин Оуен Дантгуин, Оуен Белозъби. Той бил велик владетел, а в онези дни подобни бойци са се свързвали със зверове. Чували сте например за Ричард Лъвското сърце, нали?

– Разбира се.

– Е, Оуен Дантгуин е известен като Мечката. Уелската дума за мечка е arth, а латинската – ursus. Лесно е да се види защо са започнали да го наричат Arth-ursus, накратко Артур.

Дава ѝ секунда да осмисли информацията, после продължава.

– Историческите сведения говорят за Оуен Дантгуин – сигурен съм, че забелязвате приликата с Оуен Гуин – като за „някогашния и бъдещ крал“. Това е фраза, която постоянно се използва във връзка с крал Артур. Е, Оуен имал син и неговата генеалогия може да бъде проследена до средновековния период, когато преките му наследници възприемат по-познато и благородно име. – Млъква, за да направи ефекта по-драматичен. – Чували ли сте за Спенсър?

– Като Даяна, принцесата на Уелс, дъщеря на Ърл Спенсър?

– Точно така. И лъкатушещите корени на кралската генеалогия не спират дотук. Погледнете фамилната история и ще видите, че средното име на принц Уилям е Артър, също както на неговия баща принц Чарлз – обяснява Малори и се вглежда в американката с любопитство. – Знаете ли, че титлата „Принц на Уелс“ се дава винаги на наследника на британския трон?

– Предполагам, сте наясно, че не знам.

– Е, така е. Традицията идва от построманските и преднорманските времена, когато най-могъщият уелски владетел бил смятан и за истинския крал на бритите. През дванайсети век мъж на име Оуен Гуинед спрял да използва титлата „крал на Уелс“ и се нарекъл „принц на Уелс“. Като детектив предполагам, че можете да направите известни заключения от това.

Мици се опитва да не се ядосва от неговата снизходителност.

– Казвате, че съвременният сър Оуен Гуин е пряк потомък на крал Артур.

Той я поглежда отчаяно.

– Поне това.

Мици се намръщва.

– Какво означава поне?

За първи път, откакто са се срещнали, Малори се размърдва неловко.

– За бога, вижте проклетите доказателства. Мечката е на неговия хералдически герб, както и кръглата маса, и тройната корона на Артур.

– Професоре, имам братовчед в Тексас, който е шотландски лорд. Купи си титлата по Интернет, защото му хареса идеята.

– Сравнението е глупаво. Оуен Гуин не си е купил титлата. Този мъж е бил и е... – млъква по средата на изречението и задържа сякаш с болка последните си думи.

– Какво?

– Не мога да ви кажа. Дори в разговор, който никога не се е състоял – сопва се Малори, после кима към часовника на стената. – Става късно. Трябва да си тръгвате, а аз да продължа със заниманията си – въздъхва, докато се надига от стола и я побутва към задната врата. – Историята знае повече за Оуен Гуин, отколкото съвременният свят. Внимавайте при срещата си с него.

Тя спира на прага.

– Какво искате да кажете с това? Смятате, че е опасен за хората ли?

Той се опитва да ѝ обясни.

– Представете си, че Исус Христос е на Земята, но не иска да се разкрива. Представете си история, която е написана специално за да прикрие съществуването му. Ще решите ли, че е ваш дълг да го изобличите? И ако го направите, смятате ли, че подобно разкритие ще ви изложи на риск, лейтенант?

108

УЕЛС

Вечерното небе е озарено от залязващо алено слънце, когато Мици се настанява в Нортън. Къщата за гости е внушително каменно имение, спалнята ѝ има панорамна гледка към долините, а под прозореца ѝ се носи неспирната песен на бързи ручеи.

Докато си пълни ваната, за да отмие болката и умората от дългия ден, Мици се обажда на Бронти и разбира, че той току-що слиза от ферибота в Лънди.

– Скапан съм – казва колегата ѝ сред звуците на морския прибой и грачещите чайки. – По-бързо ще стигнеш в рая, отколкото до това място.

Мици се разсмива. Пробва ваната със свободната си ръка и усилва горещата вода.

– Гарантирам ти, Уелс също е доста труден за намиране.

Той се оглежда из пристанището.

– Мисля, че току-що видях тюлени във водата. Сиви тюлени – два, може би три метра дълги.

– Престани, звучиш така, сякаш се забавляваш. Моят ден бе като в ада и дори не намерих замъка.

– Как може да пропуснеш цяла крепост?

– Повярвай ми, тук е лесно. Когато ми се обадиш на по-сигурен телефон, ще ти кажа какво научих от Малори за посланика.

– Ясно. Тук на практика вече е тъмно, така че ще огледам острова сутринта и тогава ще ти звънна.

– Добре. Лека нощ и да се наспиш добре.

– Ти също.

Мици затваря и проверява пак ваната. Сега е достатъчно гореща, за да се свари омар. Пуска силно студената струя, после съблича дрехите си и звънва на дъщерите си.

Нито едната не отговаря.

За втори път се включва телефонен секретар.

Рути сигурно ги е извела някъде навън. Ще ѝ звънне след вечеря.

Потапя се във водата. Прекалено е приятно, за да не изкаже насладата си на глас:

– Аааах, толкова е хуууубаво.

Хотелът ѝ е предоставил малки шишенца с пяна за вана, душгел, шампоан и балсам за коса. Мици използва от всичко по много. Прекрасно е да лежиш в басейн от сапунени мехурчета и аромати.

Телефонът ѝ звънва.

Поглежда към другата страна на банята и вижда, че вибрира на лавицата над мивката. Прекалено далеч, за да го стигне, без да става. Водата е задействала терапевтичната си магия и за миг се замисля дали да не го остави да си звъни.

– По дяволите!

Изскача от ваната и разплисква водата навън.

– Фалън – казва тя, докато посяга към белия халат, закачен зад вратата.

– Лейтенант, Оуен Гуин е.

– Чакайте малко.

Оставя телефона, бързо се намъква в халата и го завързва.

– Тъкмо излизам от ваната.

– Приемете извиненията ми, че ви притеснявам. Пред вашия хотел има черен рейндж роувър с един от моите хора вътре. Когато сте готова, моля, слезте, качете се в колата и ще бъдете доведена право в дома ми.

– Мислех да дойда утре сутринта.

Няма отговор.

– Сър Оуен? – Мици поглежда телефона, за да види дали случайно не е прекъснала връзката.

Не е.

Той е затворил.

109

УЕЛС

Леденосиня четвъртина Луна виси над рейндж роувъра, докато той се носи по неосветените лъкатушещи пътища на провинцията.

Мици сграбчва дръжката на вратата до себе си, когато колата минава през някаква неравност и я кара да подскочи рязко на задната седалка.

– Какво ѝ има на тази страна? Мислех, че римляните са ви прокарали пътища?

Шофьорът не отговаря. Не е проговорил, откакто провери името ѝ на рецепцията в хотела и ѝ отвори вратата на колата.

– Има ли шанс да намалите малко? Просто съвсем малко под свръхзвуковата скорост, за да стигнем там живи?

Отново никакъв отговор от широкоплещестия мъж отпред.

Тя се отпуска назад, доколкото ѝ е възможно, и се заслушва в къркорещия си стомах. Вече ѝ се иска да бе приела предложената от жената на Малори заешка яхния.

В далечината се появяват светлини. Джипът набива спирачки.

През процепа между предните седалки Мици вижда сенки в някаква охранителна будка. Един мъж излиза и приближава до страната на шофьора.

Мълчаливият лунатик зад волана показва документите си. В очите ѝ светва фенерче.

– Ей! – заслонява ги тя с длан. Мракът се завръща. По покрива на колата се чува потропване и рейндж роувърът продължава отново по скърцащия чакъл. Металните порти зад тях се затварят. Гумите сега се плъзгат по-меко. Карат по асфалт, но пътят е неосветен. Мици се взира в мрака. В светлината на фаровете се появяват овце – като купчина рунтави камъни.

Свещите стрелки на часовника ѝ показват, че е десет и половина. Пътуват по алеята от седем минути. Толкова ѝ отнемаше едно време от старата ѝ къща в Ел Ей до мола.

Нежните жълти светини на замъка „Каергуин“ се появяват в кадифената нощ. Мици долепва лицето в дупката между седалките. Вижда бледокафеникави каменни стени, извисяващи се кули и зъбчати процепи, които приличат на беззъба граница към небето.

Колата спира и мълчаливият шофьор излиза, за да ѝ отвори.

За миг Мици остава неподвижна в хладния вечерен въздух и попива мириса на лавандула и бор. Лесно е да си представиш, че тук живеят крале и кралици, обгрижвани всяка секунда и за най-малкото нещо, вечерящи в просторните зали и празнуващи славни битки и завоевания.

Удар на метал в метал. Тежките болтове се плъзват зад огромните извити като дъга дъбови входни порти срещу нея. Кръглолик служител, облечен в елегантен черен костюм, застава на прага. Зад него притичва по-млад мъж в кафяви панталони и червено сако.

– Добър вечер, аз съм Алуин, икономът на сър Оуен. Имате ли багаж, мадам?

Мици го поглежда изненадано.

– Не, не смятам да оставам.

– Много добре. Моля, последвайте ме.

Повежда я навътре.

Мици е замаяна от армията нови аромати, която я залива. Препарат за полиране на мед. Препарат за полиране на сребро. Препарат за полиране на мрамор. Натрапчива восъчна вакса за дърво.

– Сър Оуен каза да ви заведа в библиотеката – Алуин отваря врата и застава встрани.

Мици пристъпва и ахва от изумление при гледката на безкрайните стени от книги.

– Виж само всички тези книги! Този човек явно никога не е чувал за „Киндъл“?

110

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Икономът оставя Мици зяпнала в изумление това, което прилича на катедрала, пълна с книги.

Библиотеката от дъбови греди е висока колкото двуетажна сграда, а горното ниво представлява осмоъгълна галерия, до която се стига по две вити дървени стълбища, отделени на почти петдесет метра едно от друго. От всяка страна на залата има по двайсет каменни арки, под които са оформени дълбоки ниши, пълни с по двайсетина редици с рафтове. На всяка от редиците са подпрени плъзгащи се стълбички, така че да може да се стига и до най-горните книги, някои от които се намират на близо дванайсет метра нагоре.

В средата на каменния под има няколко витрини, в които са изложени древни фолианти. Едва сега, докато обикаля прохладната влажна зала, Мици забелязва охранителните камери, мигащите червени светлинки и сензорите на високотехнологичната алармена система.

На другата стена има маслено платно, изобразяващо средновековна битка сред нежни зелени хълмове. Картината е разгърната на повече от деветдесет квадратни метра и на преден план се виждат група войници, които носят тялото на загинал крал. Под сиянието на почти божествена светлина, един загърнат в плащ епископ повдига короната му.

Над вратата, през която току-що е влязла, има друга картина, с една трета от размера на първата. Портрет на мъж с дълга коса и мустаци, с черен плащ, риза с бяла надиплена яка и голяма черна папийонка. Очите му са тъмни и пронизващи и много ѝ напомнят за очите на сър Оуен.

Сякаш предизвикана от мислите ѝ, вратата под картината се отваря и посланикът влиза. Облечен е с черни панталони и чистобяла риза с отворено деколте, под черен кашмирен пуловер.

– Лейтенант Фалън, как сте? – пристъпва към нея и приятелски ѝ подава ръка.

Тя се здрависва с него, после посочва картината.

– Добре съм, господин посланик. Тъкмо гледах портрета. Ваш роднина, предполагам?

– Това е свети Ричард Гуин; библиотеката е кръстена на него. Моля, елате с мен, има някои неща, които искам да ви покажа.

Мици тръгва редом с него.

– „Свети“ като истински светец или като име, като поета Дейвид Сейнт Джон например?

– Истински светец. Бил е мъченик – екзекутиран през шестнайсети век по обвинение във висша измяна, иначе казано заради отказ да заяви, че Исус Христос не е Син Божи. Бил е обесен, влачен и разчленен – знаете какво е това, нали?

– Предполагам, че след като са го линчували, са влачили тялото му с коне и са го нарязали на части?

– Не съвсем; влаченето е преди смъртта, не след. Връзвали човека зад кон, който го влачел по улиците, докато започне да агонизира. После го закарвали на ешафод, където го провесвали на бесилката, докато стигне на крачка от смъртта. После го лишавали от мъжествеността му – отрязвали му тестисите, и минавали на другите части на тялото – отсичали ръце, крака, понякога и главата. Изгаряли вътрешностите и гениталиите пред всички, а черепа набучвали на кол и поставяли на публично място. Четирите крайника също се излагали на централни места в града или се изпращали в различни краища на страната.

– Божичко, а аз си мислех, че нашите екзекуции са жестоки.

– В Британия са били по-брутални, отколкото в повечето други страни – отвръща посланикът, после спира. – Но това е в миналото, а сега трябва да се боите от бъдещето. За нещастие, се озовахте замесена в нещо, в което не трябва, лейтенант.

Тя го поглежда самоуверено.

– Моля, не се дръжте снизходително. Замесването в разни неща, както се изразявате, е смисълът на моята работа.

– Може би, но подозирам, че говорим за различни неща.

– В смисъл?

– Вие мислите, че говоря за вашето разследване за убийство.

– А не говорите ли за това?

– Не точно.

– Осветлете ме тогава.

– Ще го направя – Той прави няколко крачки през библиотеката и посочва към горния етаж. – Всяка книга в тази стая е първо издание и почти всички са безценни. Някои са единствени бройки в света. Други са толкова редки, че специалистите в съответните области дори не знаят, че съществуват.

– Предполагам, че това включва и „Кодексът Камелот“?

Той пренебрегва въпроса и потупва стъклото на една от витрините.

– Това е най-старата илюстрирана Библия в света. По-стара е от Евангелието от Гарима, открито в Етиопия и по-стара и по-изящна от Книгата на келтите, сътворена от келтски монаси.

Мици поглежда към големия том, който лежи отворен на украсената медна поставка. Той е с размера на гигантски атлас и страниците му са покрити с изкусни илюстрации и калиграфски ръкопис. Оуен плъзга електронна карта през сензора отстрани на витрината и повдига стъкления капак. Въздухът се изпълва с аромат на тютюн, идващ от влажните страници и от древното дърво, към което са пришити.

– Това е Артуровата Библия. Малцина знаят, че съществува. Написана е на най-качествения велен, фин пергамент от изсушена овча кожа.

Тя оглежда страниците, докато той продължава да обяснява.

– Козината на животното е отстранена, като кожата предварително е била накисната във вар и екскременти, а после изтъркана с нож с полукръгло острие, наричан луна. След това кожата била изпъната в специални рамки и нарязана в нужния размер от майсторите на пергаменти. Истинско изкуство – докосва нежно страниците пред себе си. – Повече от двеста благословени агнета са били заколени, за да се създаде тази книга.

Основната илюстрация, която е пред очите на Мици, е на мъж, който прилича на римски император. Изобразен е в битка на кон, само че не държи в ръка символ на някой легион, а голямо златно разпятие, същото като на рисунката, която Ирландеца ѝ бе изпратил. На земята, около коня, лежат телата на убитите неверници, прободени с пики и мечове.

– Рисунката символизира вечната битка на Бог за нашите души – казва Оуен. – Текстът е написан по заповед на светия мъж, който е пазил Христос в онези четирийсет дни, през които той е обикалял Земята след своето възкресение.

Мици го поглежда скептично:

– Подозирам, че ще ви е доста трудно да намерите доказателства за това.

– Не ми е необходимо. Не възнамерявам да продавам този артефакт, така че доказателствата за автентичността му са от значение единствено за мен и моето семейство.

Мици обикаля витрината, оглежда формата и текстурата на книгата от различни ъгли. На места дори вижда фоликулите от косъмчетата по пергамента.

– Предполагам, че и човекът, който е притежавал ръкописа преди вас, някога е казал, че не смята да го продава, но все пак го е направил.

– Всъщност грешите. Ръкописът никога не е бил продаван или краден. Не е бил взет и от осквернен гроб, ако си мислите подобни неща. Предаден е в ръцете на семейството ми от Йосиф от Ариматея, когато е дошъл в Британия след смъртта на Христос.

Мици не знае дали да му вярва или не.

– Йосиф Ариматейски, онзи богаташ, който убедил Пилат да позволи тялото на Христос да бъде положено в неговата лична гробница?

– Не, не този Йосиф. Синът му Йосиф. Често ги бъркат в историческите извори. Така се случва и с теориите за Свещения Граал – дали е потир, поднос за причастия, или – както малцина вярват – свещен и таен текст, написан с Христовата кръв.

– И вие сте един от тези малцина?

– Да.

Той обръща страницата и разкрива рисунка на рицари, яздещи сред открита зелена равнина.

Мици гледа фигурата на крал Артур и на свещеника, държащ Библия и кръст, и осъзнава, че е същата като тази върху частта от Гентския олтар, открита в апартамента на Дигън.

– За тези страници – добавя сър Оуен, – на майстора е било поръчано да добави чисто злато и сребро в заглавните букви, с които започва всеки параграф. Изтъкнат художник на портрети е нарисувал рицарите, а най-прочутият художник на пейзажи на онова време довършил илюстрациите на заден фон.

Разгръща листа и той изпуква толкова силно, че Мици трепва, уплашена да не се пречупи. Сега се виждат две разгърнати страници, изписани с червеникавокафяво мастило, покрити с матиран, напукан от времето лак.

Посланикът разчита мислите ѝ.

– Да, знам на какво ви прилича. В миг на слабост и недоверие дадох за анализ частици от текста. Въглеводородният метод потвърди – това е човешка кръв, датирана от първи век. Всяка буква тук е изписана, докато ръкописът е бил покрит със свещено платно, благословено от свети Петър. Перата, които писарите използвали, са от птици, които самият Христос е благословил преди смъртта. А дървеният обков на страниците е изработен от дърводелеца Йосиф, смъртния пазител на Исус.

Текстът хипнотизира Мици. Тя не разбира и дума от това, което вижда пред себе си, но то е изписано с такова съвършенство и старание, че е знак за могъщо послание.

– Текстът – продължава Оуен – започва от предхристиянски времена. Още от сътворението на света и генезиса на силите на доброто и злото. Описва постоянната битка за живот и как след вселенския сблъсък между ловеца и плячката му, между потисника и подтиснатия, трябва да се появи един човек и да стане справедлив и достоен водач, пример за морал и нравственост. – Плъзва ръка над страниците в почти благоговейно движение. – Тези страници обясняват как този водач трябва да си избере следовници и как те трябва да бъдат разделени на ученици, хора на думите, и рицари, хора на делата.

Затваря ръкописа, поставя отново стъкления капак и заключва витрината.

– В галерията над вас се намират свитъци и текстове, които предхождат по време Библията, която току-що ви показах. Написани са на древни езици като етруския например и всички носят същото послание.

Мици поглежда нагоре и после отново свежда очи към мястото, където стоят.

– А в другите витрини, на този етаж – в тях какво има?

– Също Артурови текстове. Всички са копирани със закодиран шифър и са запазени в дигитални версии, части от които ми бяха откраднати.

– Кодексът „Камелот“?

– Мисля, че човекът, който направи копията, го нарича така, да.

– И това е причината Амир Голдман и асистентката му Софи Хъдсън да бъдат убити?

– Да. Лейтенант, копието все още ли е у вас?

– Да.

– Тогава настоявам да ми го предадете незабавно. Това е незаконно направено копие на дигиталните версии на три от книгите в тази библиотека.

Мици усеща промяната в настроението.

– В момента това не е възможно. Копието е важен елемент от разследването ми за убийство и ще остане в мен, докато случаят не бъде приключен.

– Заради вашата и на семейството ви сигурност – наистина трябва да ми го дадете.

Тя накланя глава и се намръщва обвинително.

– Я повторете, защото лично на мен това ми прозвуча като заплаха.

– Заплаха е. Докато копието е у вас, излагате на сериозна опасност своя живот и живота на всички, на които държите.

Сър Оуен бърка с дясна ръка в джоба си, изважда малко черно дистанционно и го натиска.

В залата отеква трясъкът на спускащи се железни капаци, затварящи входа, нишите и стълбището.

След секунди библиотеката се превръща в гигантска метална клетка.

111

Витрините потъват в бронирани ниши, които се отварят в каменния под. Светват червени светлини и писва аларма.

Сър Оуен отива спокойно до една от арките и протяга ръката към скенера за пръстови отпечатъци.

– Тази стая е защитена – обяснява той на Мици. – Но за съжаление, вие не сте. Мога да ви осигуря охрана, най-опитната в света, но само ако в замяна ми върнете това, което по право е мое, и проявите разбиране към делата, в които съм замесен, и причините да ги запазя в тайна.

Набира код в клавиатурата под скенера и средната витрина потъва под нивото на пода. В тъмното пространство светват светлини и Мици вижда каменни стъпала, които водят надолу.

Сър Оуен пристъпва към нея.

– Лейтенант, заплахата за вашия живот и този на близначките и сестра ви Рут не идва от мен. А от хората, които искат да наранят мен и тези, с които работя в името на доброто.

– И кои по-точно са тези, които работят на страната на това добро?

– Надявам се в по-подходящи времена да ги срещнете – дори да станете една от тях. От това, което знам за вас...

– Не знаете нищо за мен и честно казано, предпочитам нещата да си останат така.

– Знам, че сте работили по повече от сто убийства, три от които са били свързани със серийни убийци. Били сте водещ детектив в шестнайсет случая на изнасилване и в пет със сексуално насилие над деца. При всички тях извършителите са заловени и дадени на съд. В началото на кариерата си сте разрешили повече случаи на грабежи, отколкото всеки друг детектив.

– Добре, намерили сте някой да изрови служебното ми досие. Голяма работа.

– Вашите прекрасни близначки Амбър и Джейд са родени с пет минути разлика. От това, което знам, сте имали и друга бременност – загубили сте момченце в първото тримесечие. Не сте казали на никого. Върнали сте се на работа двайсет и четири часа, след като сте напуснали болницата.

Мици се чувства осквернена, сякаш някой е надникнал в най-съкровените ѝ тайни. Бяха ровили в медицинското ѝ досие, в най-личните ѝ дела.

– Бившият ви съпруг Алфред е безработен, след като миналата година сте го пратили в затвора за последното от многобройните му нападения върху вас. Вероятно ще си остане без работа и след една година. Джак, съпругът на сестра ви Рут, когото тя изхвърли от къщата им, вчера е наел един от най-агресивните бракоразводни адвокати в Сан Франциско и в момента е пратил частни детективи да изровят всякакви неща за нея, за да е сигурен, че споразумението при развода няма да е в нейна полза.

– Откъде знаете всичко това?

– Моята работа е да знам.

Той посочва с длан към стълбището, което води надолу под библиотеката.

– Шегувате се, нали? – Мици го поглежда притеснено. – Няма начин да сляза там долу с вас.

– Аз не представлявам опасност за вас, Мици – казва ласкаво посланикът. – Точно обратното. Дойдохте при мен, защото имате въпроси, свързани с кръст от желязната епоха и няколко смъртни случая. Отговорите са долу.

– Пак няма да сляза.

Оуен се протяга към вътрешния джоб на сакото си и вади пистолет.

Мици отстъпва назад.

– Не се тревожете. Той е за вас, не за мен – подава ѝ и го с дръжката напред. – Зареден е.

Тя го взема и проверява пълнителя. Пистолетът е „Глок 23“ с 40-калиброви куршуми.

– Мислех, че личното оръжие е забранено във Великобритания.

– Така е. Въпреки че аз имам специално разрешително за този, както и за много други оръжия – Оуен се обръща с гръб към нея и започва да слиза по стъпалата. – Моля, внимавайте; стъпалата са по-стръмни, отколкото изглеждат, а не искам да се спънете и да ме простреляте по случайност.

Мици го гледа как изчезва надолу и сърцето ѝ забива учестено. Оглежда запечатаната библиотека, поема си дълбоко дъх и се спуска в мрака.

112

Стъпалата под библиотеката водят към дълъг и широк каменен тунел, смътно осветен от бледи кехлибарени светлини. На тавана са монтирани безброй камери за наблюдение, които следят всяко движение.

На десетина метра пред себе си Мици с изненада вижда нещо, което прилича на охранителна кабинка от стъкло и метал. Сър Оуен е застанал там и говори с двама мъже в черни униформи. Те са високи почти колкото посланика, на коланите им са запасани пистолети, а на стената зад тях висят автомати.

Тя пъха глока, даден ѝ от сър Оуен, в колана на панталона си. Няма никакъв смисъл да го носи. Ще е все едно да стреля с прашка срещу бойната сила, която вижда пред себе си.

– Мици – подканва я той.

Мъжете в черно ѝ се усмихват любезно, докато минава покрай тях и влиза през вратата, която току-що са отворили за шефа си.

Зад нея започва второ стълбище, което води към помещение с вид на параклис. Очите ѝ оглеждат издигнатия, осветен от свещи и покрит с бяло покривало олтар на трийсетина метра пред нея. Зад него има голямо дървено разпятие с провисналото наранено тяло на Христос. Щом привиква със светлината, забелязва, че кръстът е същият като този, който познава от скицата на Ирландеца.

Сега вижда и гробниците.

Десетки са. Толкова са много, че отначало ѝ бяха заприличали на каменни пейки. Всеки от саркофазите е висок по метър и на капака на всеки от тях е изваяна мраморна скулптура на рицар с броня, меч и щит. Ръцете на рицарите са скръстени на гърдите им, а там, където трябва да са сърцата им, са положени малки реплики на кръста зад олтара.

– Какво е това? – пита Мици. – Нещо като фамилна крипта?

– Рицарски мавзолей – обяснява сър Оуен и приближава до нея. – Не е единственият в света, но без съмнение е най-тайният и най-охраняваният. – Прокарва ръка по гладката мраморна глава на една от изваяните фигури. – Това е баща ми. От тази страна на криптата са рицари от моя род. На отсрещната са положени рицари от рода на съпругата ми.

Мици оглежда редиците със саркофази.

– А тези в средата?

– Това са най-смелите от смелите. Поколения мъже и жени, които са служили тайно на своите родни земи и са дали живота си в битката срещу злото.

Тя минава откъм гърба на гробницата и вижда надпис от тринайсети век.

– Значи какво, всички тези мъртъвци са нещо като религиозна армия?

– Не съм чувал да ги наричат така досега. Предпочитаме да мислим за нашето движение като за група от хора, които са се посветили на опазването на света. Също като вас. В средните векове са били наричани рицари; в днешно време не искаме никой да знае, че съществуваме, нито пък да ни нарича с каквото и да е име. Анонимността е най-добрият ни щит.

– Добре, вие самите как се наричате?

– Артурианци. Следваме кодове и принципи, близки до тези, които историците приписват на крал Артур.

Оуен тръгва напред и Мици го следва, докато двамата спират пред олтара.

Капаците на четири от каменните саркофази са махнати и телата вътре се виждат. Освен скелетите всеки ковчег съдържа снимки, бижута, писма и други лични спомени от живота на покойника.

– Това е едно семейство – обяснява посланикът. – Син, баща, дядо и прадядо.

Мици се вглежда и вижда, че и четиримата са положени облечени с един и същи вид зелена туника и клин, какъвто в представите ѝ рицарите носят под броните си. На мястото, където някога са туптели сърцата им, са избродирани по три червени лъва. По средата на гърдите им са поставени кръстове като този, с който започна разследването.

– Старият господин, собственикът на антикварния магазин в Мериленд, бе убит от хора, които се опитаха да ограбят гробници на наши рицари в Америка. Три кръста като тези, които гледате, бяха откраднати от мавзолея ни близо до Гластънбъри, в националния парк в Кънектикът. Мога да ви заведа и да ви покажа, ако искате потвърждение.

Тя поглежда телата.

– Няма нужда, вярвам ви.

– Мъжът, който ограби гробниците, някога бе един от нас. Доверен член на нашето общество. Сега той иска да унищожи всичко, на което държим.

– Какво е променило възгледите му?

– Парите. Алчността. Слабостта и отчаянието. Всички обичайни фактори за падението на човешкия род.

– Но защо няколко откраднати кръста са толкова голяма заплаха за вас?

– Хората, които са му платили за тях, искат да ни унищожат. За да го направят, им е нужно да докажат, че съществуваме. Като разкрият гробищата ни, ще разкрият и голяма част от историята ни пред света. Не можем да им позволим да разкрият имената на нашите рицари. Това ще означава гибел за целия ни орден.

Мици започва да осъзнава опасността.

– Предполагам, че юридическата забрана върху книгата и проучванията на професор Малори също са свързани със страха ви от това разкриване?

– Да кажем, че някои от връзките, които той направи, бяха прекалено близо до истината, за да позволим книгата му да излезе на бял свят. Би могла да постави началото на верижна реакция, която нямаше да можем да спрем.

– А убийствата, по които работя... – в гласа ѝ проличава скептицизъм, – и те ли са свързани с мистериозния бивш рицар, осквернител на гробници?

Оуен знае, че го изпитва.

– Не всички. Джордж Далтън ще бъде тук сутринта и ще обсъди с вас подробностите за убийството, с което сте го свързали.

– И вие мислите, че като ме доведете тук долу, като ми покажете всичко това и ми разкажете тези истории, аз ще видя неговите отговори – и вероятното му признание – в друга светлина?

– Точно това се надявам да направите.

– Опасявам се, че изобщо не ме познавате, сър Оуен. Аз правя всичко по правилата. В моя учебник убийството си е убийство. Няма извинения. Няма измъкване. Без значение дали си някоя жалка отрепка, допуснала грешка, или добре образован дипломат, който е трябвало да знае отлично какви ще са последствията от неговите действия. Сега може ли да ме върнете в хотела? Стомахът ми вече мисли, че някой ми е прерязал гърлото, а вие наистина не искате да виждате какво се случва, когато огладнея още повече.

113

УЕЛС

Минава полунощ, когато Мици се връща в хотела. Нощният управител, слаб мъж с мазна коса, казва, че няма шанс да хапне каквото и да било преди закуска.

– Що за скапана страна е това? Животът не тече само от девет сутринта до пет следобед, вие най-добре трябва да го знаете!

– Много съжалявам, мадам.

– Съжалението няма да напълни стомаха ми.

Тя тръгва по стълбището към стаята си.

Всичко в минибара е абсурдно скъпо. С вина отваря два пакета бонбони и малка бутилка бяло вино. Напълно незадоволителната ѝ вечеря струва двайсет английски лири. Дори не смее да ги превърне в долари. Когато си ляга, вече е достатъчно спокойна, за да звънне на сестра си. Свързва се и с изненада открива, че Амбър е суперразвълнувана, защото Рут е обещала утре да ги заведе в аквариума в Монтерей, който очевидно се състои от десетки подводни тунели, където можеш да видиш над двайсет хиляди риби.

Мици би убила да види поне една риба в момента. Голяма сочна пъстърва. На скара, с резенче лимон и може би с гарнитура от пържени картофки и зеленчуци.

Приключва разговора, затваря телефона и поглежда към тавана.

– Чуваш ли, Господи? Наистина се нуждая от благословията ти и от хубав дълбок сън.

За да е сигурна, че ще ѝ се получи и без Божията намеса, взема последното от обезболяващите хапчета и се пъха под завивките.

114

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Оуен Гуин си сипва чаша шестгодишен коняк и я отнася от ореховия шкаф в задната част на кабинета до бюрото си.

На монитора му има иконка с име ВЕЧЕРЕН ДОКЛАД. Може би за пръв път от много време насам му е трудно да се заеме с информацията от разузнаването. Умът му е зает с други неща. Не само с калифорнийската полицайка и нейния кръстоносен поход, а и с Мардрид, Марчети, терористичните нападения в САЩ и във Великобритания. Бременността на Дженифър. Връзката ѝ с Боку.

Собствената му смъртност.

Времето изтича. Неговото време. Трябва да е сигурен, че Орденът ще е в достатъчно добро състояние, за да продължи да съществува и без него.

Телефонът за връзка с Ню Йорк звънва и го откъсва от мислите.

– Здравей!

– Надявах се да те хвана, преди да си легнеш – гласът на Гарет Мадок е пресипнал, вече няколко дни работи неуморно, без да спи. – Нашето момиче сложи проследяващо устройство на Калид Коршиди.

– Браво.

– Става и по-добре. Той ни доведе до тайна квартира в Ийст Флатбуш. Поставихме подслушватели и имахме късмет. В мазето вече имаше трима души. Единият от тях се оказа имам Юсеф Мусави.

Името е достатъчно, за да накара Оуен да остави коняка на бюрото.

– Сигурен ли си?

– Имаме софтуер за разпознаване на гласове. Деветдесет процента е сигурно, че е той.

Оуен продължава да е скептичен.

– Някой нарече ли го по име?

– Не. Но Набил Табризи бе там и се обръщаше към него с „имам“. Антун смяташе, че Набил получава инструкции от Мусави.

– Кой беше другият? Каза, че са били трима.

– Не знаем, но имамът определено беше главният командващ. Той водеше разговора и към него се обръщаха с най-голямо уважение.

Оуен усеща как сърцето му се разтуптява.

– ЦРУ и Отделът за борба с тероризма ще продадат душите си, за да пипнат Мусави, да не говорим за някой над него. Моля те, кажи ми, че са говорили за нещо по-важно от цената на дюнерите.

– Троица.

– Какво?

– Това каза неизвестният. Чакай, имам текста на записа пред себе си. Цитирам: „След четирийсет и осем часа Троицата вече няма да съществува“. После непознатият ги пита дали са разбрали какво се изисква от тях. Те казват, че са разбрали, и всички коленичат за молитва.

– Опитвам се да открия някакъв смисъл в това позоваване на Троицата. Американците измъкнали ли са някаква полезна информация от хората, които задържаха в работилницата на Набил?

– Говорих с ЦРУ преди час. За момента не разполагат с нищо.

– Жалко. Троицатата звучи доста религиозно, но може да означава и просто нещо от три части в какъвто и да е смисъл. Помниш ли, че разузнаването каза за намерението на „Ал Кайда“ да атакува спортни знаменитости?

– Помня. Беше списък с мишени, направен въз основа на най-богатите знаменитости от класацията на „Форбс“.

– Виж дали трима от тях няма да присъстват някъде заедно в близките дни.

Гарет си отбелязва поръчението.

Оуен се сеща и за още нещо:

– Ще накарам някой от нашите анализатори да направи матрица на движението на всички водещи политици, спортни звезди и религиозни водачи през следващите двайсет и четири часа.

– Поне новият папа ще е в безопасност.

– Надявам се. Ще бъда с него в Уелс за първото папско посещение от трийсет години насам и дори дяволът няма да успее да премине през охраната.

– Сигурен съм.

– Нещо друго от момичето на Коршиди?

– Малко. Накарах я да постави „бръмбари“ в стаята на баща ѝ, докато него го няма. Ако е толкова важен, колкото твърди тя, може и да имаме късмет.

– Ще ни е нужен.

Оуен прави дълга пауза, преди да продължи.

– Гарет, предусещам, че следващите няколко дни ще начертаят съдбата ни – моята, твоята, на Ланс и на Ордена. Ако по някаква причина се окаже, че не мога... – как да се изразя? – да съм тук, ти и Ланс трябва да поведете членовете ни, докато следващият от моята кръв бъде готов да застане начело.

– Оуен, аз...

– Не, моля те, нека довърша. Ти ми беше като брат и те обичам дълбоко за цялата подкрепа, приятелство и лоялност, с която ме дари. Може да е глупаво и да се окаже напълно ненужно, но исках да ти кажа колко съм ти благодарен. – Не му дава възможност да отвърне нещо. – Нека не говорим повече по този въпрос; имам коняк за допиване и топло легло, което ме очаква. Лека нощ, приятелю, лека нощ.

115

УЕЛС

В сънищата на Мици се редуват средновековни рицари на коне, обръщащата се кола на Ирландеца и риби.

Милиони тропически риби.

Дъщерите ѝ плуват в аквариума на Сан Франциско сред тях. После всички са заедно. Коне. Рицари. Ирландеца. Помляната му кола. Прозорците на форда са строшени и рибите, и момичетата ѝ минават и плуват през тях.

Някъде над повърхността на водата, обратно в реалния свят, звъни телефон. Мици размахва ръка от леглото и го сграбчва.

– Ъхх... – е най-доброто, което успява да докара като реч.

– Добро утро, госпожо Фалън. Аз съм господин Грийзи от рецепцията. Долу ви очаква шофьор.

– Какво?

– Шофьор, мадам. От сър Оуен Гуин.

Тя поглежда към часовника на нощното шкафче: 08,55.

– По дяволите. Кажете му, че идвам след десет минути.

– Да, госпожо.

Мици тръсва слушалката, изстрелва се към банята и набързо взема душ. Огледалото ѝ показва, че синините около очите ѝ са се превърнали в големи лилави петна. Гримът намалява малко грозния ефект, но няма начин да ги прикрие напълно. Прокарва гребен през косата си и я напръсква със спрей. Облича черни панталони и негладена сива блуза, грабва сакото си и се затичва надолу.

На рецепцията я очаква шофьорът от предния ден. Онзи, който не говори и шофира така, сякаш колата е шейкър и той прави коктейл. Усмихва ѝ се и я повежда навън.

116

ЛЪНДИ

Валяло е цяла нощ и още вали, когато Бронти подава глава от малката фермерска къща, където е отседнал. Дъждът не е от приятното леко ръмене, при което дори е приятно да си навън, излива се неспирен порой, от който кожата ти подгизва и след това ти е студено през целия ден.

Американецът се затичва към „Мариско таверн“, единствения хотел на острова, където цяла английска закуска с бекон, яйца, хляб и гъби струва по-малко, отколкото би платил за капучино в Лондон.

След минути го насочват към мъж, който закусва в ъгъла на заведението, лодкар от Олденбург на име Дан Смолфелоу⁷. Старият моряк е физическо въплъщение на името си. Прилича на малко врабче – дребен и слаб, с превит гръб и отделни кичури бяла коса, които отказват да прилепнат към петнистия му гол череп.

– Е, какво искаш да знаеш? – пита той, след като Бронти му се представя. – Какво търсиш – нефт, злато или легенди. Обикновено е едно от трите.

Бронти се усмихва вътрешно на директността му. Изважда копие на рисунката с кръста, видян от Софи Хъдсън.

– Това познато ли ти е? Има ли нещо общо с острова?

Старият Дан го поглежда и отпива от чая си.

– Прилича на келтски, но е различен. Сякаш е принадлежал на специална секта или клан. – Оставя рисунката на масата. – Значи търсиш легенди. Тук е пълно с такива.

– Като легендата за крал Артур и рицарите му?

– Янки си, нали?

– Да, американец съм.

Старецът отхапва от препечената си филия.

– И се опитваш да свържеш този кръст с крал Артур и Лънди?

– Мислиш ли, че би било абсурдно?

– В никакъв случай. Има хора, които казват, че този остров всъщност е Авалон, гробното място на Артур.

Бронти подозира, че започват да го баламосват.

– Мислех, че то е в Англия, близо до Гластънбъри?

– Пропаганда. Англичаните твърдят, че е в Англия. Уелсците казват, че е в Уелс, а французите настояват, че е при тях. – Лодкарят поглежда през прозореца. – Всички лъжат, когато става дума за легенди. Надушват паричките на туристите и лъжат, лъжат, лъжат. Неслучайно обаче Лънди е известен като Annwyn, вратата към Отвъдния свят.

Бронти великодушно се въздържа да се впуска в теологически спорове.

– Е, ако Артур е тук, къде бих могъл да намеря гроба му?

Дан отпива от чая, преди да отговори.

– Това би трябвало да е тайна, нали? Помисли си как костите на крал Ричард Трети са лежали векове наред под земята в Лестър, намериха ги едва наскоро под един паркинг; може би крал Артур лежи някъде тук в безименен гроб – В очите на моряка проблясва весела искра. – Отиди и виж Гробовете на великаните, Келтските камъни, както им казват – може да го намериш там. Или потърси в морето, може да е откаран с лодка и положен в дълбините на великия океан.

– Имам чувството, че ми се подиграваш.

Старецът поклаща глава.

– Не те поднасям. Всичко е възможно в Лънди. Това е магическо място. Ако останеш по-дълго, ще разбереш, че съм прав.

⁷ Small – малък, дребен; fellow – човек, другар. – б. пр.

117

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Един елен се разхожда в края на буковия шубрак, после се стряска от профучаващия рейндж роувър, който нарушава сутрешния покой. По поляната бързо пробягват зайци и панически търсят къде да се скрият. Тлъсти овце се събуждат от дрямката си и започват да пасат влажната трева.

Колата спира до главния вход.

Мици излиза, преди шофьорът да заобиколи, за да ѝ отвори вратата. Трясва я силно и без да поглежда назад, се запътва към замъка.

– Ти си американката, нали?

Плътният мъжки глас се разнася изневиделица. Тя се обръща и се сепва, когато вижда стареца – дълга бяла коса, рошава брада и стигащо до земята черно палто.

– По дяволите! Откъде се появи, бе, човек?

– Аз съм Мирдин – слабата му ръка се повдига към нея. – Истинско удоволствие е да те срещна.

Очите му бродят по лицето ѝ и той си спомня видението пред Извора на познанието: две жени, едната добре позната нему, другата – напълно непозната. И двете са в опасност, и двете ще видят смъртта.

Тя се взира продължително в бледозелените му очи, докато се здрависват.

– Мици Фалън. В бъдеще бъди по-внимателен с твоите изненадващи срещи.

– Очите казват много малко – изрича той обезоръжаващо, като уверено издържа на погледа ѝ. – Ако търсиш истинската същност на човек, трябва да погледнеш устата му. Устните и езикът са роби на мозъка; те са глупави и е много по-вероятно да допуснат грешка, отколкото очите.

Неволно тя отмества поглед към устата му. Зъбите са си на мястото, добре оформени и чисти. Устните са лъскави, пухкави и влажни. Като на много по-млад човек.

Мирдин също я изучава съсредоточено.

– Устата ти е свикнала да казва истината. Добър човек си, но не трябва да си тук.

– Извинявай, какво каза?

– Търсиш хората, които влязоха в Пещерата на миналото и настоящето и убиха Пазителя на времето...

– Кого търся?

– ... преследваш ги, преследваш и мълчаливия кафяв звяр, който отнесе учениците на Смъртта.

– Аха... – Сега вече разбира. На горкия старец му хлопа дъската. – Беше ми приятно да се запознаем, Мервин – усмихва се любезно тя и стиска ръката му отново. – Трябва да вървя и да намеря сър Оуен. Грижи се за себе си.

Мици иска да се отдалечи, но по някаква причина не може. Стъпалата ѝ са натежали и не може да ги премести.

Мирдин пуска ръката ѝ. Очите му се присвиват и меките му устни изговарят бавно и убедително думите.

– Трябва да върнеш сянката на познанието. Върни утрешната светлина или ще рониш безспирно сълзи.

– Лейтенант! – гласът е на Оуен.

Едва успява да извие горната част на тялото си към него.

– Добро утро. Как сте днес? – пита той.

Краката ѝ олекват и се освобождават от внезапната тежест и тя полита напред.

– Аз... Току-що срещнах Мерв... – обръща се да му покаже стареца. Само че него го няма.

– Добре ли сте? – Оуен хваща ръката ѝ я поглежда внимателно. – Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.

118

САН МАТЕО, САН ФРАНЦИСКО

Рут Евърет се събужда с най-ужасното главоболие на света. Първо се появява агонизиращата болка в главата ѝ. После идва пристъп на гадене, последван от осъзнаването, че е напълно облечена, лежи на пода на кухнята си и се взира в тавана.

Но най-лошото предстои.

Мигът, в който си спомня какво се е случило.

Милата жена, чиято кола се бе развалила пред къщата ѝ... я беше нападнала.

Беше я пуснала, за да се обади от стационарния телефон на компанията за коли под наем, и докато чакаха пътна помощ, Рут започна да прави кафе. Стоеше до прозореца и вадеше чашите, когато жената забучи нещо остро във врата ѝ. Лъжливата кучка я наръга, затисна устата ѝ с ръка и после я бутна да седне на пода, където Рут изгуби съзнание.

Изправя се на крака. Запрепъва се към мивката. Пие вода и се опитва да си представи какво ще намери, когато се съвземе и обиколи къщата. Чантата ѝ сигурно ще бъде празна – парите и кредитните ѝ карти ще липсват. Без съмнение и бижутата ѝ ще са изчезнали. Може би дори колата.

Близначките.

Отначало не бе помислила за тях, защото още бе замаяна от наркотиците, но сега се стряска.

– Джейд! Амбър!

Гърлото я боли, докато вика.

– Момичета, къде сте...

Бяха отвън – във вътрешния двор, когато жената се появи. Може би са изтичали до съседите, за да извикат помощ. Забързва към хола. Поглежда в дневната и при телевизора. Няма следи от борба. Изглежда, нищо не е откраднато.

– Момичета, горе ли сте? – чувства се замаяна, когато се запътва към горния етаж. В основната спалня книгите на Джак все още са струпани на висока купчинка на шкафчето от неговата страна на леглото и един разделител виси от роман, който така и не е успял да дочете.

По средата на нейната масичка проблясват гривните и пръстените от кутията ѝ за бижута.

– О, божичко! – Рут се отпуска на леглото, когато осъзнава какво всъщност се е случило.

На завивката лежи бележка.

Посланието е ясно и се състои от седем думи.

АКО СЕ ОБАДИШ НА ЧЕНГЕТАТА, ДЕЦАТА УМИРАТ.

119

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Сър Оуен повежда Мици към една градинска пейка от тиково дърво до алеята, на няколко метра от мястото, където я е намерил.

– Поседнете малко тук, после ще влезем.

– Добре съм. Не съм куче, което има нужда от разходка – тя поглежда към пустата морава. – Кой беше онзи старец и къде, по дяволите, изчезна?

– Сложно е.

– Обзалагам се.

Телефонът ѝ звънва.

– Нещо против да се обадя?

– Разбира се, че не. – Той отстъпва на разстояние, за да ѝ осигури лично пространство.

Звъни сестра ѝ. Сигурно не може да заспи и иска да си поговорят за Джак и палавите му ръце.

– Здрасти, Рути, малко съм заета в момента, мога ли да ти звънна по-късно?

Следва напрегнато мълчание, преди тя да отговори.

– Мици... става дума за момичетата.

Страхът я завладява.

– Какво за момичетата?

– Няма ги. Отвлекли са ги от къщата.

– Не разбирам. За какво говориш?

Мисли си за Алфи. Може би ги е взел без разрешение.

– Пуснах тази жена вътре... – заеква Рут. – Тя каза, че колата ѝ се е повредила. И докато чакахме сервизния камион, заби нещо във врата ми. – Вече почти не може да говори. – Току-що се свестих и намерих бележката. Пише, че ако се обадя на ченгетата, децата ще умрат.

Сърцето на Мици блъска в гърдите ѝ.

– Обади ли им се?

Опитва се да си напомни, че трябва да запази хладнокръвие и да се държи професионално.

– На кого се обади, Рут?

– Само на теб – избухва в плач. – Само на теб! На никой друг!

– Добре – Мици издиша и се чува да казва: – Не прави нищо. Заключи вратите, седни и чакай да ти се обадя. – Поглежда към Гуин. Той стои на няколко метра с гръб към нея, очите му са вперени в кулите на замъка. Може ли да е той?

Прибира телефона и се хвърля срещу него. Удря го в гърба. Той полита напред, но не пада. Посланикът се обръща и вижда изпълнените ѝ с гняв очи.

– Ти, шибан кучи син! Мислиш, че можеш да нараниш децата ми?! – замахва отново с дясната си ръка.

Той сграбчва дланта ѝ във въздуха с лекота, сякаш хваща бейзболна топка, хвърлена от дете.

Мици се опитва да го изрита в крака. Смазващ удар, достатъчен, за да му счупи пищяла.

Оуен се отмества. Леко извива ръката ѝ, заключвайки китката и лакътя, и я принуждава да се наведе към тревата.

Мици добре познава хватката. Ако помръдне и на сантиметър, китката ѝ ще се прекърши.

Посланикът се навежда към лицето ѝ.

– Не съм направил нищо на децата ви. Разбирате ли ме?

Тя не отговаря.

Хватката му остава здрава, а гласът – спокоен.

– Лейтенант, разбирате ли какво ви казвам?

– Да – изръмжава тя.

– Добре. – Той пуска ръката ѝ и ѝ помага да се изправи на крака. – Много съжалявам, че бях принуден да направя това. Сега, моля, кажете ми какво е станало.

120

КАЛИФОРНИЯ

Къщата е истинска развалина. Далеч от оживените пътища. Направена е от евтин талашит, почти като голяма барака, разделена на дневна и кухня, две спални и баня.

Идеална е за целта им.

– От отвличанията човек ожаднява – казва Крис и вади две бутилки от касата с бира, която е донесъл от караваната. – Искаш ли?

Близначките са на пода, с гръб една към друга. Тес седи срещу тях на евтин стар стол, с пистолет в скута.

– Да, но ми дай и чаша, не обичам да пия направо от бутилката.

Нещата се бяха развили според плана им. Беше упоила Рут Евърет, после се обади на Крис, който чакаше в гората на около километър от къщата. След като той докара караваната наблизо, извика на момичетата, че на леля им ѝ е прилошало, и когато те се появиха, Крис ги зашемети с лекота и ги тръшна в караваната една до друга като малки църцорещи наденички на скара.

После потеглиха към къщата, където сега се награждаваха с бира за добре свършената работа.

Крис взема една чаша от шкафа, изтърква я с кърпа, за да махне праха, и налива „Будвайзер“ на любовта на живота си.

Тес коленичи на пода, докосва с пръсти китките на момичетата и проверява пулса им. Прекалено голяма доза от успокоителното може да ги убие. Прекалено малка и ще започнат да създават проблеми. От туптенето на вените под пръстите ѝ личи, че се е справила добре.

Проверява и дали са завързани както трябва. Крис им бе сложил белезници и за по-голяма сигурност ги бе омотал една до друга, гръб до гръб, с подсилено тиксо, беше нахлузил и черни качулки на главите им.

Всичко е тип-топ.

Сяда обратно и взема чашата от ръката му.

– Благодаря.

С наслада отпива голяма глътка, после оставя бирата на пода до себе си. Крис поглежда към близначките, докато повдига бутилката.

– Хубави хлапета. Жалко, че ще трябва да ги убием.

121

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Оуен затваря вратата на кабинета си и внимателно изслушва разказа на Мици за отвличането на децата ѝ. Когато приключва, е ясно, че се нуждае от някакво успокоение.

– Като детектив знаете какво означава бележката: че похитителите смятат да се свържат с вас. Вероятно съвсем скоро.

Мици кимва и спира да гризе ноктите си.

– Трябва да се обадя на шефката си и да ѝ кажа какво се е случило. ФБР имат специален отдел за справяне с подобни ситуации.

Оуен сочи към викторианското бюро от златист махагон.

– Използвайте телефона. Макар че бих ви посъветвал да изчакате малко. Сигурен съм, че тези хора ще се свържат директно с вас.

– Не мога да чакам – изправя се тя. – Вече се побърквам от тревога. Та това са децата ми. Те са най-важното за мен!

– Разбирам – Оуен се приближава до нея. – Ще ви оставя насаме, докато проведете разговора.

Мици вдига слушалката и не чува никакъв сигнал.

– Как се излиза?

– Две нули.

– Благодаря – пръстите ѝ потрепват, докато набира номера на шефката си.

Оуен излиза от стаята и тръгва по коридора към западното крило. Минава през системата за идентификация на ретината и пръстовите отпечатъци и през скенер на цялото тяло, който се обслужва от двама въоръжени охранители. Едва тогава му е позволено да влезе в кабинетите, в които се помещават екипите на ТСОА и се съхраняват базите данни и системите за връзка на Ордена. Посланикът спира до овално бюро, отрупано със супермодерни триизмерни екрани, зад които седи Ланс Боку.

– Лейтенант Фалин е в кабинета за гости и говори с началничката си по телефона. Децата ѝ са отвлечени.

Французинът натиска един червен бутон и гласът на Мици зазвучава от черния високоговорител, монтиран на бюрото. Звучи напрегнато.

– Не, не съм говорила с никого освен с Рут. Трябва да изпратим при нея полицай, за да не е сама. Нека е жена.

– Смятай го за направено – казва Донован. – Щом приключим, ще говоря с Отдела по отвличанията и ще уредим подслушване на телефона на сестра ти и на твоя мобилен.

– Трябва да кажа на баща им – казва Мици, като че ли по-скоро на себе си, отколкото на шефката си. – Той направо ще полудее, когато разбере.

– Дай ми адреса и ще изпратим служители на мястото, да го чакат и да го следят, след като му се обадиш.

Оуен кима на колегата си.

– Изключи го. Не е нужно да слушам това.

Боку изключва сигнала.

– Искаш ли да изпратим екип?

– Веднага. Кой беше младият агент, който направи проучването за Фалън и ирландския полицай?

– Рос Грийн. Работи с Ив Гарет. И двамата са бивши полицаи и съм сигурен, че някой ден ще станат членове на Вътрешния кръг.

– Надявам се, че си прав; винаги имаме нужда от прилив на свежа кръв. Дай му указания – ако е свободна, прати и Ив.

– Ще говоря с Гарет и ще го уредя.

– И му предай, че задължително трябва да се погрижат за случая. Можеш да си сигурен, че Мардрид дърпа конците на Марчети и ще се опита да използва момичетата на Фалън, за да дръпне нашите.

122

НЮ ЙОРК

На „Метрополитан овал“ в Куинс, стадиона, който има славата на най-стария непрекъснато използван футболен комплекс в Америка, завършва оспорван мач между два детски отбора.

На игрището с великолепна гледка към Манхатън, което се намира само на петстотин метра и три минути пеша от дома на Захра Коршиди, „Бруклинските рицари“ бият с два на нула „Уестчестър“.

Сред малката тълпа от подвикващи родители е и Гарет Мадок. На противоположната страна има двама души от неговия екип. Още шестима са разположени по страничните пътища към стадиона.

Захра закъснява с двайсет минути за срещата и Мадок започва да се притеснява. Слънцето блести силно и той закрива очите си с ръка. Южно от игрището забелязва тъмната сянка на черна бурка, плъзгаща се между дървета.

– Готови. Целта приближава от юг – прошепва Мадок в предавателя, закачен на ръкава на торбестото му кафяво яке.

В тълпата се размърдват тела. Незабележими ръце се плъзгат и махат предпазителите на оръжията. Захра може да е следена; може и да не е. Никой не иска да рискува.

Мадок се уверява, че го е забелязала, после се отдалечава от викащите родители и се запътва към улиците. Прикрива се в един ъгъл и наблюдава.

В едната си ръка Захра носи кафява торба на „Бъргър Кинг“, а в другата полуизпита чаша кока-кола. През процепа на черния никаб Мадок вижда изпълнените ѝ със страх очи, които гледат във всички посоки.

– Добре ли си?

Покритата глава кимва.

– Имаш ли да ми кажеш нещо?

– Баща ми нареди на мен и на майка ми да излезем. Каза, че ще посреща много важен гост и не бива да сме там, за да го срамим. Трябваше да почистим задната стая, после ни каза да стоим навън, докато ни звънне.

– Попита ли го колко време може да отнеме?

През тъмното покривало се разнася тих смях.

– Баща ми не е от хората, на които задаваш въпроси. Просто изпълняваш заповедите му.

– Успя ли да поставиш устройствата, които ти дадох?

Захра не отговаря. Вдига чашата, плъзга сламката в процепа на забрадката и отпива дълга глътка.

Мадок гледа как течността в сламката се надига и забелязва, че кокалчетата на дясната ръка на момичето са подути. Поглежда към торбата, която държи с другата си ръка, и вижда, че и останалите пръсти са наранени.

Захра забелязва погледа му.

– Би ме, защото ме завари в стаята му. В задната стая, в която ти искаше да отида. Накара ме да коленича на земята като куче, после тъпка ръцете ми с крака.

Мадок беше чул достатъчно.

– Трябва да те заведем в болницата.

– Болницата може да почака. – В гласа на момичето прозвучава неочаквана стоманена нотка. Изхвърля допитата кола в кошчето за боклук и повдига торбата на „Бъргър Кинг“, за да я види. – Ще отида на някое спокойно място, за да изям това.

Преди да се обърне и да се отдалечи, добавя:

– И да, микрофоните и камерите ти са скрити в стаята.

123

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Мици затваря телефона и застива на място. Вратата се отваря и Оуен влиза заедно с Джордж Далтън.

Това се казва късмет – мъжът, когото най-много искаше да разпита, да се появи точно тогава, когато не може да си позволи да разговаря с него.

– Чух за дъщерите ви – съчувствието на Далтън изглежда напълно искрено. – Много съжалявам за станалото.

Тя се обръща към посланика.

– Трябва да тръгна възможно най-скоро за Калифорния. Ще ми кажете ли къде е най-близкото летище?

Той поклаща глава.

– Това не е необходимо. Хеликоптерът ми ще ви откара до „Хийтроу“ и оттам ще отпътувате с личния ми самолет за Щатите.

Мици го поглежда шокирано.

– Много мило от ваша страна. Благодаря ви.

– Не е нужно да ми благодарите. Моля, извинете ме, ще уредя пътуването ви.

Мици го наблюдава как излиза, после погледът ѝ спира върху Далтън. Преди да напусне тази проклета страна, трябва да му зададе поне един въпрос.

– Вие ли убихте Брадли Дигън?

Той шумно си поема дъх, преди да отговори.

– Сър Оуен ми каза, че вече знаете някои неща за нас. За доброто, което се опитваме да вършим.

Тя прави крачка към него.

– Имаме ваша ДНК.

Консулът зяпва.

– Взех бутилката, от която пихте вода, когато се срещнахме в Лондон, и я дадох в лабораторията. Познайте какво? Съвпада с ДНК пробата, която открихме, смесена с тази на Дигън на пода в тоалетната на закусвалнята.

Той се замисля за миг.

– Не знам какво заключение си правите от това. Вече ви казах, че бях там. Тоалетната е доста посещавано място, предполагам, че има ДНК на много други хора.

– Значи сте имали лош късмет. Подът е бил почистен, навярно хигиенистът е минал десет минути, преди вие да влезете там кървящ.

Далтън облизва нервно пресъхналите си устни.

– Миналия път казахте, че имате снимки от охранителните камери, и излъгахте.

– Били сте в закусвалнята с човек, когото сте следили през целия път от местопрестъплението.

– Може да лъжете и сега.

– Но не лъжа.

Оуен се връща в стаята.

– Пилотът каза, че ще е готов за излитане след около двайсет минути.

– Благодаря ви. – Мици се обръща отново към Далтън. – Хайде, Джордж, и двамата знаем, че вие сте убили Дигън и сте скрили тялото и колата му някъде. Днес поне ми спестете този танц, излишно е да правим стъпка напред и после назад.

Далтън поглежда към посланика, който му кимва.

Най-после консулът проговаря.

– Последвах кафявия джип от антикварния магазин, където собственикът вече бе убит. Дигън и още един мъж отбиха от пътя няколко километра след това. Двамата отидоха в гората, но само Дигън се върна. Проследих го до закусвалнята. Той влезе вътре и яде. Когато излезе, отидох при него и го помолих да ми върне нашата собственост.

– Помолихте го?

– Да, помолих го. Можеше да ми върне откраднатото и нищо нямаше да се случи. Той обаче полудя, извади нож и се сбихме. Бях пронизан, после той бе убит.

– А тялото и колата?

– Трябваше да бъдат преместени.

Тя му се усмихва изумено.

– Добре се справихте с откровеността и честността до последната част.

Оуен се включва в разговора.

– От това, което ви казах вчера, може да се досетите защо не бихме искали да се замесим в разследване на убийство. Наложително е признанието на Джордж – и всичко, което ви доверих – да си остане между нас.

– Съжалявам, сър Оуен. Работата ми не е да пазя тайни, а да ги разкривам.

– Наистина се надявам да не го правите – отбелязва той и поглежда часовника си. – Трябва да вървим, пилотът вече е готов.

Телефонът на Мици звънва.

Сърцето ѝ подскача. На екрана се изписва „скрит номер“.

Тя натиска копчето за приемане на разговора.

– Мици Фалън.

Гласът е компютърно променен и напрягащо бавен.

– Коя от дъщерите си обичаш повече?

Главата ѝ се завърта от думите. Отпуска се на облегалката на кожения диван, за да не залитне.

– Какво искате?

– Кодексът. Ако не го получа до двайсет и четири часа, ще убия едната от тях. Можеш да си избереш коя.

124

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

Кабинетът на ОБОД, Отдела за борба с отвличания на деца, е два етажа по-надолу от ИРНП. Донован звънва на шефа на отдела Боб Бийм, информира го накратко и му казва, че слиза при него с един от колегите си.

След пет минути тя и Елеонора Фрачи седят в заседателната зала.

Бийм е около петдесет, въплъщение на колежански възпитаник със сако с кожени кръпки на лактите и очила с тежки квадратни рамки. Колегите му са доста различни: висок широкоплещест мъж с черна, по войнишки къса коса и дребна руса жена със строг сив костюм. Бийм ги представя, докато те си придърпват столове, за да седнат около малката маса в стаята със стъклени стени.

– Това е Деймън Спинкс. Той ръководи оперативната част на всеки случай. А това е Хелена Банкс, нашият психолог и главен парламентьор. Може да убеди и дявола да се запише на църковния хор.

Донован кимва към жената до себе си.

– Това е лейтенант Елеонора Фрачи, един от водещите ни детективи. Работи заедно с Мици Фалън и искам да бъде връзката – между вас, мен и всяка друга агенция, която включим в разследването.

Бийм си записва името ѝ на листа, на който си води бележки от мига, в който Донован му звънна.

– В момента сме на етап „изчакване“. Това е най-изнервящата фаза. Предвид предупреждението, което е отправено, не можем да пуснем пълен екип в къщата, от която са отвлечени момичетата, защото сигурно ще следят за подобно присъствие.

Спинкс се опитва да даде някакво успокоение.

– Имам немаркиран хеликоптер, който лети високо и обхожда околните райони. Поискали сме достъп до сателит в реално време и видеото от вече направените записи, но ще имаме късмет, ако ги получим.

Донован издиша шумно.

– А телефонът в къщата и мобилните на членовете на семейството?

– Уредено е – казва Бийм. – Но всички знаем правилата на играта. Похитителите ще използват непроследими карти и ще ги изхвърлят веднага след обаждането.

– Но си струва все пак да опитаме.

– Разбира се – кимва Бийм и върти химикалката между пръстите си, докато мисли. – Смятате, че момичетата може да са отвлечени заради случая, по който работи майка им?

– Точно така. Тя разследва две убийства, свързани със стар кръст и флашка с информация, взети от антикварен магазин близо до Вашингтон.

Началникът си води бележки.

– Какво има на флашката?

– Кодирани данни.

– За разузнаване ли говорим? – пита заинтересувано той.

Донован поклаща глава.

– Не мислим. Изглежда е нещо друго. Фалън не даде големи подробности.

– Тогава трябва да го направи – Бийм поглежда Елеонора. – Ще ѝ звъннете ли, за да получим по-подробна информация?

– Si – италианката бърка в обемистата си чанта „Фенди“ и вади оттам няколко снимки в рамки. – Взех ги от бюрото ѝ. Реших, че ще ви трябват снимки на момичетата.

– Благодаря – той внимателно ги поставя на масата.

Хелена, психоложката, взема тази, на която момичетата са с майка си в „Дисниленд“. Всички носят миши ушички.

– Ще ми кажете ли нещо повече за семейството? Хубаво е да имаме представа как биха реагирали децата в такава ситуация?

– Не съм сигурна доколко мога да помогна – казва Донован. – Фалън е нова в екипа ни. Дойде от Лос Анджелис, от отдел „Убийства“, след тежък развод и доведе децата със себе си.

– Баща им е боклук – добавя Елеонора.

Всички я поглеждат в очакване на подробности.

– Проверих я малко. Преди я е биел. Един ден тя му отвърнала, позвънила на ченгетата и подала молба за развод.

– Браво на нея – отбелязва Хелена.

– Тя е корава – добавя Донован. – Отчасти затова я поисках в отдела си.

– И тепърва трябва да бъде такава – казва Хелена. – Момичетата ѝ също. Да се надяваме, че инстинктът за оцеляване на майка им се е предал поне отчасти и на тях.

Бийм изучава една от снимките – на нея Мици е по-млада, гушнала е двете си малки дъщери – по една във всяка ръка, и ги носи към морето.

– Има ли вероятност Фалън да се опита да работи по случая сама?

Донован мисли на глас.

– Звънна ми веднага. Което означава, че се опитва да играе по правилата, иска да участваме активно в разследването.

Психоложката се усмихва скептично.

– Не се заблуждавайте – една майка би направила всичко, за да спаси децата си. А майка като Фалън ще следва правилата само докато вярва, че има смисъл от тях. След това няма да има граница, която да не е готова да премине.

125

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Мици затваря.

Оуен и Джордж Далтън се взират в нея с очакване.

Тя е почти в транс, когато проговаря.

– Трябва да им предам кодекса до двайсет и четири часа, иначе ще убият едно от момиченцата ми.

Посланикът я повежда към близкия диван. Знае, че няма смисъл да я залъгва за дилемата, пред която се намира.

– Решението, което ще вземете сега, е критично. За нещастие, тъй като имате две дъщери – те наистина ще убият едната от тях, ако се наложи, за да увеличат предимството си.

Мици гледа втренчено ръцете си. Отдавна не ги е виждала да треперят. Вдига глава към високия уелсец.

– След като тези кучи синове получат това, което искат, най-вероятно ще убият и двете, нали?

Той знае, че е права.

– Какви указания ви дадоха?

– Напомниха отново да не се свързвам с ченгетата. След час ще звъннат, за да ми кажат къде трябва да отида. Казах им, че съм в Англия, и те отвърнаха, че го знаят. После затвориха.

– Англия ли казахте?

– Да. Защо?

– Вие не сте в Англия, а в Уелс. Означава, че знаят, че сте пресекли океана и сте дошли в Лондон, но не знаят, че сте дошли тук, за да ме видите.

– Или – добавя Далтън – означава, че не са наясно, че това са две различни страни.

Оуен забелязва напрежението на лицето на Мици.

– Ще откажа хеликоптера. Предвид обстоятелствата, тук е най-доброто място, на което можете да сте. Със сигурност няма смисъл да се връщате в САЩ.

– Не знам.... – Мици определено става все по-нервна. – Искам да съм близо до момичетата си.

– Разбирам. Но докато пътувате, ще изгубите възможността за контакт с похитителите.

Тя разбира какво има предвид.

– Не знам. Не мисля рационално. Дайте ми минутка.

– Какво ще правите с ФБР? Ще им кажете ли за това обаждане?

– Трябва.

– Настоятелно ви напомням, че ние имаме по-голяма възможност да ви помогнем от тях. Ако те допуснат и една грешка, бъдете сигурна, че тази банда ще убие децата ви и ще избяга.

Мици нервно гризе ноктите си.

– Бюрото следва стандартна процедура. Със сигурност подслушват телефона ми и вече са разбрали за обаждането.

– Не са. Около замъка има заглушаващ комуникациите щит. Никой не може да проследи местоположението ви по телефона или да чува разговорите ви.

Връхлита я внезапна мисъл.

– А вие? Вие записахте ли това обаждане? Успяхте ли да го проследите?

– Направихме го, но местоположението на похитителите е прикрито. Те използват антипроследяващи софтуерни програми, с които обаждането изглежда като направено на километри разстояние от истинската им локация. Можем да ги разбием, но ще отнеме време.

Мици изглежда отчаяна.

– Аз нямам време.

Телефонът ѝ звънва.

Тя поглежда и вижда, че е личният номер на Донован.

– Шефката ми е. Трябва да вдигна.

– От вас зависи – посланикът я докосва внимателно по рамото. – Трябва да решите дали да се доверите на ФБР, които се занимават с отвличания от десетилетия, или на нас – организация, която се бори с подобни неща от хиляди години.

126

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

Сандра Донован ѝ обяснява, че е с Елеонора и я пуска на високоговорител.

– Мици, Елеонора съм – италианката се привежда над бюрото на началничката си и говори в оформеното като паяк устройство за конферентна връзка. – Ще направим всичко, за да върнем децата ти, обещавам.

– Знам. Някой обади ли се на полицията?

– Не – отговаря Донован. – Не знаят нищо и ще ги държим в неведение възможно най-дълго. Уреди ли си полет?

Мици се колебае.

– Мислех да остана тук известно време и да видя дали похитителите няма да се свържат с мен. Не искам да съм във въздуха, ако звъннат. Имате ли вече някакви следи?

– Не – казва началничката ѝ. – Смятаме, че жената, която е направила контакта със сестра ти, работи поне с още един мъж, може би повече. Елеонора точно говори с Рут и тя ѝ каза, че според нея акцентът ѝ бил калифорнийски.

– Рути е добра в това; преди беше учителка и можеше да познае от коя част на страната е всяко дете по акцента.

– Ще направим скица на жената. Можем да използваме защитена видеовръзка с компютъра на Рут. Не е като да сме при нея, но пак ще се получи.

Елеонора се навежда към микрофона отново.

– Открихме и съпруга ти. Участвал е в пиянско сбиване в бар и е прекарал нощта в ареста в Оукууд. Дежурният сержант те познава отпреди и ще го изрита навън, без да му повдигне обвинение.

Мици изпъшква с досада.

– Алфи никога няма да се промени. Ще му дам половин час да се освести и ще му звънна. Ще прикачите ли екип към него?

– Да – потвърждава Донован. – Срещнахме се с ОБОД, те искат да се запознаят със случая, който разследваш. Помолих Елеонора да вземе досието от Вики и да им го даде, за да са в течение. Знам, че е трудно, но сещаш ли се за някого, който може да ти има зъб и да стои зад това, хора, които си задържала, банди, на които си застанала на пътя?

– Не мисля, че е това. Напълно съм убедена, че е дело на този, който е убил Софи Хъдсън заради флашката, която е взела от магазина на Голдман.

– И която все още е у теб?

– Да, в мен е – отвръща Мици. Усеща погледа на Оуен, впит в нея. – Сложила съм я на място, където никой няма да я намери.

– Ако си права – казва Донован, – похитителите ще поискат да я заменят срещу децата ти.

– Знам. И искам да съм ясна. Доказателство или не, ако това означава, че ще си получа момичетата, ще я дам, без да ми мигне окото.

Елеонора усеща, че разговорът ще загрубее, и се намесва.

– Ще ме свържеш ли с Бронти, за да ме информира за развитието на случая?

– Той не е тук. Проучва някои религиозни следи на Лънди.

– Лънди? Къде е това?

– На западното крайбрежие. Ще му се обадя и ще му кажа да ти звънне.

– Не, остави. Имаш си достатъчно неща на главата.

– Благодаря – Мици приключва разговора и се оглежда. Далтън и сър Оуен са напуснали стаята.

На тяхно място се е появил високият слаб белобрад мъж, който беше видяла в градината.

127

ЛЪНДИ

Бурята, за която метеоролозите предупреждаваха, връхлита малкия остров.

Повечето от трийсетината души, които живеят тук, са се прибрали в къщите си в южната част, но Бронти предизвиква стихиите, облечен с прекалено тънък дъждобран, взет назаем от хотела.

Досега е намерил останките на стара гранитна каменоломна, разпръснати земеделски постройки, малък къмпинг, няколко вили и това е.

За мнозина Лънди би бил ад, но не е и за него. Самото място и неговата откъснатост от външния свят му носят духовно удовлетворение, каквото рядко е намирал извън семинарията.

Освен Гробовете на великаните, където се твърди, че били открити скелети от по два метра и половина, старият Дан му бе изброил и много други места с историческо или религиозно значение. Всички имат екзотични имена като Окото на иглата, Дяволската пързалка и Точката на затваряне, но засега се е задоволил само с разходка под дъжда покрай ниските каменни стени на гробището „Бийкън хил“. Подобно на много други гробища, то е разположено на най-високия хълм, място, което според древните е било най-близо до боговете и небесата.

Бронти бавно оглежда района. Взира се в подгизналите зелени пасища, преливащи в безбрежните мили на заобикалящите острова вълни. Някъде там Бристолският пролив се слива с Келтско море – място, където се смесват велики води и се завихрят неразказани митове и легенди.

Минутите текат и той осъзнава, че всичко, което го разделя от дома му в Америка, е просто вода. Оглежда се и си спомня думите на лодкаря, че на древните келти това място сигурно им се е струвало като края на света.

Дъждът спира, сивите облаци се отместват и слънчевите лъчи стоплят лицето му. Вятърът изчезва и се възцарява величествена тишина. После се разнасят звуци на пискливи птици, които пърхат високо и се реят из просветляващото ясно небе. Повдига качулката на дъждобрана си и различава чайки, скорци, косове и май дори един сокол.

Свежда поглед към блещукащата от дъждовните капки трева и вижда гробовете. Четири самотно стоящи камъка, които човек не би погледнал повторно, ако не знае историята им.

Пристъпва към тях.

Тежко повредените от времето каменни колони му напомнят за келтските кръстове, които украсяват църковните дворове в Корнуел и Уелс. Опитва се да прочете надписите. На единия открива буквите OPTIMI, които са близки до латинското мъжко име Optimus, Оптимус.

На друг май разчита RESTEVTAE или RESGEVT, което може да е женското име Resteuta (Рестеута) или Resgeuta (Ресгеута). Надписите на третия и четвъртия гроб са още по-трудни. Единият прилича на POTIT, а може и да е PO TIT, а другият е IGERNI, TIGERNI. Би могло да е Tigernus (Тигернус), син на някой, който също се е казвал Tigernus.

– Ако мъртвите можеха да говорят, нали?

Бронти се обръща и вижда червенокоса жена в жълт анорак, черни непромокаеми панталони и кафяви туристически обувки, която му се усмихва приятелски.

– Аз съм Джералдин Бръмър – подава му ръка. – Предполагам, че вие сте господин Томлинсън от Националния тръст.

– Не, не съм – поклаща глава Бронти. – Аз съм... просто американски турист, на посещение на острова.

– О, съжалявам! Грешката е моя. Аз съм от организацията „Естествена Англия“. Грижим се за опазването на морската флора и фауна в района; идвам за гмуркането.

– Предполагам, че щом се гмуркате, дъждът не ви притеснява.

– Всъщност обичам дъжда. Кара ме да се чувствам по-жива.

Телефонът на Бронти звънва.

– Извинете ме за минутка.

– Разбира се – усмихва се жената. – Късметлия сте, че въобще имате сигнал.

Той ѝ се усмихва в отговор и се обръща с гръб.

– Ало?

– Елеонора е. Можеш ли да говориш?

– Почакай – Бронти прави още няколко крачки встрани. – Казвай.

– Децата на Мици са отвлечени.

– Какво?!

– Взети са от дома на леля им в Сан Матео. Ще ти разкажа всичко по-късно. Сега трябва да ме информираш за развитието на случая, за всичко, което сте открили и смяташ, че ще ни е от помощ.

128

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Мици е на път да изпусне нервите си. Почти изпада в истерия, когато вижда Мирдин, само на метър от нея.

– Мамка му! Ти пък откъде се взе? Ей, не бива да се промъкваш така покрай хората!

Старецът се усмихва. Доближава я, лицето му е озарено от добрина.

– Дойдох да ти дам сила.

– Моля?

Мирдин хваща двете ѝ ръце, преди тя да успее да ги отдръпне. Стиска я силно и издържа с лекота на втренчения ѝ поглед.

Мици изпитва странно усещане, което плъзва по ръцете и гърдите ѝ като дълбока басова нота. Опитва се да издърпа пръстите си от неговите, но те са като заключени там, тежки и неподвижни както краката ѝ в двора на идване. Изпълва я плътна топлина, сякаш някой е надул климатика до дупка.

– Затвори очи заради мен.

Обикновено за подобна реплика всеки мъж би получил ритник, но Мици усеща, че няма воля да му се противопостави.

– Върни се назад във времето. Помисли си за мига, в който роди дъщерите си. Спомни си как в момент на най-голяма слабост си създала най-великото творение на света. Спомни си първия им дъх, първия им плач. Какво почувства, когато ги пое в прегръдките си. Какво почувства, когато целуна личицата им и докосна нежната кожа. Спомни си тази магия.

Хваща ръцете ѝ и ги поставя зад гърба ѝ, сякаш са вързани отзад.

– Виж децата си. Виж ги като новородени, които за първи път навлизат в земната светлина, как се носят към теб, за да бъдат положени в ръцете ти.

Мици иска да каже нещо, но не може. Съзнанието ѝ е препълнено с първичния възторг на майчинството.

Мирдин поставя жилавите си ръце на раменете ѝ.

– Коленичи.

Краката ѝ поддават и студеният твърд под докосва коленете ѝ.

– Земята ти дава сила. Обновява те, поглъща страховете ти и ти позволява да растеш – продължава той и натиска малко по-силно раменете ѝ. – Легни.

Мици се плъзва и ляга на пода, усеща студенината му до бузата си.

– Земята ти дава енергия и защита. Тя те храни, когато няма храна, и те прикрива, когато няма къде да се скриеш. Тези, които те гледат, ще виждат само физическата ти форма, лежаща отгоре, но духът ти ще бъде под земята, защитен и захранван като корените на вековно дърво.

Мици има чувството, че излиза извън тялото си. Знае, че е подложена на някаква хипноза, но в същото време усещането ѝ дава толкова сила и енергия, че не изпитва желание да се съпротивлява.

– Когато се изправиш, ще бъдеш силна. Толкова силна, че никой жив човек не ще може да те повали. Когато се надигнеш и чуеш името си, не ще помниш, че си говорила с мен, нито, че съм бил тук. Но когато настъпи моментът, ще си спомниш своята сила. Сега разпери ръцете. Почувствай земята и ѝ благодари, задето е станала твой приятел. Коленичи и я почети. Застани гордо върху нея, както се издига най-високото дърво в гората, и после отвори очи.

129

ЛЪНДИ

Бяло знаме с червения кръст на свети Георги се вее на фона на синьо-сивото дъждовно небе. Под квадратната каменна кула, на която е закачено, се намира църквата „Света Елена“, а пред нея е окаяната фигура на Джон Бронти.

Бившият свещеник тъкмо е приключил разговора си с Елеонора и сега се опитва да се свърже с Мици. Всичките му обаждания се пренасочват към гласовата ѝ поща. Лаконичният запис за трети път му казва: „Мици е. Оставете съобщение и номер и ще ви позвъня, благодаря“.

– Здравей, Бронти е. Току-що чух... Ужасно съжалявам. Ще довърша тук и се връщам възможно най-бързо, но мисля, че следващият ферибот е чак утре. Дръж се, ще се моля за теб и за момичетата.

Затваря и влиза в църквата, за да изпълни обещанието си.

Църквата е много по-голяма и впечатляваща, отколкото подсказва сивият и груб варовиков камък от външната страна. Топлите червени тухли и старите дървени пейки му се струват близки и приятелски. Пустотата също. Табела на вратата казва, че вратите на Божия храм са отворени винаги, но службите са нередовни, защото на острова няма свещеник, който да ги провежда. Колко жалко, мисли си Бронти. Би му било приятно да си поговори с колега за оформилите се в главата му теории.

В единия край е разположен олтар с прозрачен вестиарий, колонети⁸ от пърбекски мрамор⁹ и издялани от алабастър сцени от Тайната вечеря. Пред себе си Бронти вижда голям издялан от дърво аналой във форма на орел; стар каменен амвон и квадратен купел за кръщене. Скромният олтар, покрит с червен плат, се издига в средата, а над него е надвиснал централният витраж, който изобразява разпъването на Христос.

Детективът пристъпва напред и коленичи пред Бога, когото е изоставил по толкова много причини. Не загубата на вяра във Върховното същество го бе накарала да си тръгне от църквата, а липсата на вяра в собствените му сили и в правото да носи свещеното расо.

Моли се децата на Мици да бъдат спасени и бързо да се върнат при майка си, моли се преживяването да не остави тежки белези в тях, моли се Мици и семейството ѝ да имат силата и вярата да преминат през това изпитание без трайни щети.

Да, знае, че иска много.

Отваря очи, поглежда към проблясващото медно разпятие върху червеното покривало на олтара и чувства, че се е завърнал у дома. Църквата. Островът. Хората. Всичко му се струва правилно. Би могъл да живее тук. Този малък остров, толкова незначителен на външен вид, предлага много повече, отколкото бе предполагал.

Изправя се на крака и се обръща, за да си тръгне. В дъното на църквата вижда Джералдин Бръмър да се моли тихо. За миг осъзнава, че е дошъл в Лънди, изпълнен с въпроси, и ще си тръгне с отговори – но може би не с тези, които е търсил.

⁸ Колонетата – от фр. ез., умалителната форма за колона – е малка, тънка колона, използвана често декоративно или за да подкрепя аркада. – б. пр.

⁹ Високоценен през Ренесанса строителен материал, по-скоро варовик с много фосили, който подлежи на силно полиране; наречен е на името на Пърбек, графство Дорсет, Югозападна Англия, откъдето се е добивал. – б. пр.

130

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Оуен се връща с жена си и Ланс Боку. Изненадва се, когато вижда Мици, застанала почти в транс до прозореца.

– Лейтенант – повишава глас, за да привлече вниманието ѝ. – Това са съпругата ми, Дженифър, и колегата ми Ланс.

Тя се сепва и идва на себе си.

– Съжалявам, бях се отнесла – здрависва се с лейди Гуин. – Мици Фалън.

Дженифър хваща ръката ѝ с две ръце.

– Сигурно сте се поболели от тревога; нека да седнем и да поговорим малко.

Оуен се насочва към вратата, докато жена му се заема с Мици.

– Моля да ме извините, трябва да отговаря на спешно обаждане от офиса.

Посланикът се връща в кабинета си, където Джордж Далтън вече говори по телефона с Гарет Мадок в Ню Йорк.

– Оуен дойде – казва консулът. – Пускам те на високоговорител.

Посланикът сяда на стола зад бюрото си.

– Гарет...

Мадок веднага минава на въпроса.

– Калид Коршиди току-що се срещна с Али бин ал Шиб.

– Бин ал Шиб е в Америка? – образът на мъжа, за когото се твърдеше, че някой ден ще оглави „Ал Кайда“, изплува незабавно в съзнанието на Оуен. – Сигурен ли си?

– Спомена тайния затвор на ЦРУ, в който е бил задържан преди „Гуантанамо“. Гласовата и лицевата идентификация са потвърдени на сто процента.

– Твар като него не изпълзява от дупката си, ако няма голяма цел.

– По-точно три – казва Ланс. – Оттук и кодовото име „Троица“. Той дава заповеди на Юсеф Мусави и Набил в САЩ, както и на още някого, някъде другаде.

– Някаква идея къде?

– Не. Спомена само Съединените щати, но потвърди датите.

Оуен има предположение, но се надява да греши.

– Утре?

– Да.

– Час?

– Не, нямахме чак такъв късмет.

– Имате ли представа дали и трите удара са насрочени в един и същи ден и час или ще бъдат в последователни дни?

– Опасявам се, че не.

– По дяволите – въздъхва Оуен, но се опитва да не звучи разочарован. – Каква е ролята на Коршиди?

– Той е по-голям играч, отколкото смятахме. Част от сложния нов механизъм, който Ал Зауахири¹⁰ създаде след Бин Ладен. Изглежда, се занимава с цялата рекламна дейност, защото в момента подготвя банери и се кани да заснеме видеообръщение с Ал Шиб.

– Можем ли да прихванем качването на видеото?

– Можем дори повече – имаме „очи“ и „уши“ в стаята, ще видим как го записват.

Оуен отправя към Далтън поглед, който показва колко е впечатлен от постигнатото.

– Ще трябва да споделим информацията с американците. Предполагам, че парите за тази операция идват от Мардрид. Щом се сдобиете със записа и по-солидни данни, ще се свържа с Рон Брайърс от Националното разузнаване и ще го информирам.

– Ясно – Мадок се заглежда за миг в картината, която тече на монитора му. – Изглежда, че имаме раздвижване. Ще се обадя по-късно.

Линията прекъсва.

Оуен се обръща към Далтън.

– Три отделни атаки за следващите двайсет и четири часа. Какво мислиш?

– Необичайно, но не и невъзможно. Видя ли графиката за движенията на знаменитостите, която приготвиха от Наблюдателния екип?

– Да – посланикът я отваря на своя компютър. – Тази сутрин прекарах няколко часа да я прегледам и да огранича евентуалните мишени.

Консулът изказва мнението си.

– Най-очевиден избор ми се струва новият папа. Понтификът от доста време е движеща се мишена за всякакви групировки и терористи, но засега с ограничен успех.

Гуин си спомня Павел VI – почти промушен от боливийски художник през 1970 г., Йоан Павел II – прострелян на площада „Свети Петър“ във Ватикана, и Бенедикт, последния папа, който бе нападнат по време на литургия в навечерието на Коледа.

– Разбирам логиката ти, Джордж, но знаеш, че папската охрана е толкова сериозна, че когато утре Светият отец посети Уелс, без съмнение ще бъде най-добре пазеният човек на планетата.

– Може би са се насочили не само към новия, но и към стария папа?

– Това е ужасна мисъл – Оуен си представя охраната вътре във Ватикана. – Бенедикт също е добре охраняван от Швейцарската гвардия, но все пак ще говоря с тях и ще им спомена за тази вероятност.

Далтън продължава да разсъждава на глас.

– А американският президент? Той винаги е бил желана цел.

Оуен си спомня графиката.

– Той ще бъде в Ню Йорк на благотворителен концерт за набиране на средства за засегнатите от ураганите. Дай ми трета вероятна мишена.

– Божият банкер – казва Далтън. – Марко Понти. Новоназначеният изпълнителен управител на Ватиканската банка ще проведе първата си среща с членовете на борда на събрание на кардиналите в Рим. В сравнение с папите и президента е на пръв поглед средна мишена, но всъщност е достатъчно влиятелен, за да бъде начело на списъка.

Оуен се намръщва.

– Защо ще убиват ватиканския банкер и двама папи? Ако искат да покажат, че всички християни са зли, застрелването на един банкер няма да подсили демонстрацията. Като се замисля, и американският президент не пасва особено добре в схемата за истинската религиозна триада.

Тъкмо се кани да огледа наново списъка на Наблюдателния екип, когато вратата на кабинета се отваря и влиза жена му.

Дженифър забелязва, че е притеснен, и искрено съжалява, че трябва да добави още една причина за тревога.

– Полицайката... похитителите се обадиха отново.

¹⁰ Египтянинът Айман ал-Зауахири (1951 г.) се смята за наследник на Бин Ладен в „Ал Кайда“. – б. пр.

131

Мици се навежда над бюрото с химикалка и бележник в ръка, в който е готова да записва.

– Слушам.

Гласът от другата страна е същият, който бе чула и преди: мъжки, плътен, забавен и променен компютърно.

– В теб ли са електронните файлове?

Отговорът идва без колебание.

– Да.

– Добре. Ела на Бороу хай стрийт, Саутуарк, в седем часа. Ела сама. И не се съмнявай, ще разберем, ако с теб има някой.

Оуен и жена му влизат в стаята, докато тя записва указанията.

– Искам да говоря с дъщерите си.

Чува как слушалката от другата страна се оставя.

После се усеща някакво раздвижване.

– Мамо, добре съм.

Сладката болка и облекчение, че чува гласа на Джейд, изсмуква въздуха от гърдите на Мици.

– Не са ме наранили, добре съм, мамо.

– Скъпа, всичко ще бъде наред – казва тя, а сълзите парят в очите ѝ. – Миличка....

Чува се щракане и похитителят е отново на линия.

– Бъди там и носи телефона си или това ще е последният път, в който я чуваш.

– Амбър – изстрелва името Мици. – Искам да говоря с Амбър, иначе няма сделка.

От другата страна се разнася изкривен смях.

– Не думай! И какво ще се случи?

Мици събира огромния кураж, от който се нуждае, и прекъсва разговора.

Трепери цялата. Един древен часовник на стената отмерва два удара сред тежката тишина. Мици осъзнава, че е затаила дъх, и шумно издиша.

Телефонът звънва.

Тя вдига в същата секунда.

– Фалън.

Чува се писък на момиче. Дълъг и пронизителен.

Писъкът не е от уплаха, а от болка. Очите на Мици се насълзяват, докато писъкът бива заглушен. Последван е от друг звук – като че ли влачат някого. После трясък от бутнат стол.

– Мааамо... – гласът на Амбър се разнася от слушалката. Неравен, изкривен, едва доловим. – Порязаха ме... мамо!

Връзката прекъсва.

Мици усеща как светът се завърта около нея. Стомахът ѝ се обръща. Хваща кошчето за боклук отстрани на бюрото и повръща. Дженифър изтичва до нея. Оуен налива чаша вода и я подава на жена си, която я предлага на Мици заедно с чисти кърпички. Посланикът застава с гръб и изчаква, докато американката се съвземе, после придърпва стола си по-близо до нея.

– Добре ли сте?

Тя издухва носа си и взема още една кърпичка от Дженифър.

– Съжалявам.

– Не е нужно да се извинявате. Трябва да обсъдим какво ще правим сега, как ще реагираме.

– Знам.

– Предполагам, че смятате да им дадете флашката. Във вас ли е или на друго място?

– В мен е. Съвсем буквално в мен.

– Какво имате предвид?

– Тя е достатъчно малка, затова направих като мулетата на наркотици. Глътнах я. Щом я искат, ще трябва да вземат и мен.

132

НЮ ЙОРК

Приликата на Али бин ал Шиб с покойния Осама бин Мохамед бин Ауад бин Ладен, неговия герой, е не просто смътна. Той е с абсолютно същия ръст и тегло. Чертите на лицата им са толкова близки, че според някои теории трийсет и пет годишният мъж е едно от двайсетината деца на терориста.

Докато стои в задната стая на Калид Коршиди и увива белия тюрбан около главата си, той изглежда точно както възнамерява – смразяващо превъплъщение на основателя на „Ал Кайда“.

– Готов съм – обявява, като донаглася тюрбана си.

– Моля, седни – Коршиди повежда брадатия водач към стола пред стена с размазани мъжки лица, която терористичната група нарича „Стената на мъчениците“. В нея са включени Бин Ладен, бившата му дясна ръка Саид ал Шихри и известният пропагандатор на исляма Самир Кан, който бе убит при американска въздушна атака.

– Само минутка – Коршиди намества прожекторите и се връща при камерата, монтирана на триножник. Слага си слушалки на ушите, усилва звука и натиска копчето. – Камерата записва.

Бин ал Шиб затваря очи. Навежда глава и повдига ръце в знак на поклонение. След това започва да рецитира посланието си:

– Слава на Аллах, който сътвори небесата и земята с мъдрост и създаде човека като проява на своето великодушие и доброта. Неговият закон казва следното за отплатата: око за око, зъб за зъб и смърт за смърт. – Терористът се изправя и тъмните му очи блясват като пламък към камерата. – Хора на Запада, на капитализма, на лъжливите богове, на злото. Бяхте предупредени. Беше ви предложено спасение и вие го пренебрегнахте. Ислямът ви отвори вратите си и вие обърнахте гръб. Дадени ви бяха шансове да избегнете войни, които не бихте могли да спечелите, но вие проляхте кръвта на децата ни. Тя капеше от безбожните ви ръце, докато молехте свещениците си да прославят невинността и героизма ви. Мъдрите сред вас би трябвало да знаят, че денят на разплатата ще дойде.

Камерата дава близък кадър и сега е фокусирана изцяло върху пламтящите му очи.

– „Ал Кайда“ е Разплатата. Аллах ни праща да унищожим лъжливите ви богове и лъжливия ви живот. – Агресията внезапно изчезва от лицето му и чертите му омекват. – Приемете Корана, отвърнете се от католицизма и юдаизма и от лъжите им за пророка на Аллах Исус. Направете го и ще бъдете спасени. Да славим Аллах, който пробуди желанието на Своите роби за Райската градина. Всички ще влязат в нея освен онези, които откажат волята Му. Който Му се подчини във всичките си дела, ще влезе в Градината, а който Го отхвърли, ще му бъде отказано и ще загине.

Отпуска ръце и отново се втренчва в окото на камерата.

– Бяхте предупредени. Бяхте наказани и ще бъдете наказани отново.

133

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

Бийм и екипът му подготвят основния план, който се следва при отвличане на деца. Хелена Банкс работи по психологическия профил на похитителите, разполага и с анализа на географската карта за най-вероятните пътища от дома на Рут. Кай Подбож, млада академична звезда, току-що завършила „Куантико“, проучва разстоянието, терена и местоположението на летищата и пристанищата в района. Тя приближава до бюрото на шефката си с папка, пълна със снимки, правени от въздуха, и с изражение, което показва, че първоначалните проучвания не са добри.

Хелена вдига глава и разпознава този поглед.

– Толкова ли е лошо?

– Още по-лошо! – Младата агентка разпръсква снимките пред нея. – Ранчото на Евърет има идеално местоположение. Сигурно е струвало цяло състояние. Уединено е, но на близко разстояние до всички главни пътища в района. Похитителите може да са отишли навсякъде.

– Покажи ми най-вероятното навсякъде.

– Ето тук – посочва тя първата снимка. – Мостът „Сан Матео“ е на осем километра, а от другата му страна на пет хиляди акра се простира екологичният резерват „Идън лендинг“.

– Там не са ли само солни езера?

– Основно да, но са извършени и много отводнителни и мелиоративни дейности. Има множество места, където човек би могъл да се скрие, и километри временни писти за летища.

Хелена поклаща глава.

– Не мисля, че използват самолет. Все още не.

– Съгласна съм. Може да са и в Националния парк „Уест Уадъл крийк“. Намира се на час разстояние от мястото на отвличането. Това са шест хиляди акра плътни дъждовни гори и дугласки ели¹¹, сред които могат да се скрият. – Поглежда към картата на стената. – За един час могат да стигнат и до Напа.

– Исусе!

– Да, самият Исус и всичките му ученици могат да се скрият там и никога да не бъдат намерени. Трийсет квадратни километра рядко населена долина. На юг също е зле. За два часа могат да стигнат „Остин крийк“.

– Каква площ заема?

Кай пак поглежда картата.

– Повече от трийсет километра дива територия, с къмпинги и уединени бунгала навсякъде. Момичетата са отвлечени късно вечерта, нали?

– Не толкова късно. Предполагаме, че е станало между девет и десет часа. Върнали са се от екскурзия до акваруима. Леля им е миела чиниите след вечеря, а те са били навън на терасата и са играели на някаква настолна игра.

– Добре. Идеята ми е следната – похитителите са били професионалисти. Знаели са, че в часа на отвличането ще бъдат под прикритието на нощта и че ще могат да изминат по-голямо разстояние за по-кратко време заради по-малкия трафик и по-малобройните полицаи по пътищата. Освен това има по-малко нощни полети и са били наясно, че властите по-лесно ще проверят излитащите от Калифорния самолети.

– Разбирам. И какво следва от това?

– Шофирането по-надалече през нощта означава, че човекът знае къде отива и вече има уредено място, към което се е запътил. Наето или собствено.

– Не собствено – настоява Хелена. – Не биха замесили собствен имот.

– Значи търсим наето убежище, бунгало или къща, някъде в пустошта. В идеалния случай са намерили скривалище, разположено на значително разстояние от ранчото, но не прекалено далече от летище.

Хелена кимва.

– Съгласна съм. След като приключат със задачата си, ще искат да отлетят. Най-вероятно ще се стремят да напуснат не само щата, а и страната. – Кай потупва няколко от поставените пред началничката си снимки. – За мен най-вероятният избор са летищата в Оукланд, Халф Муун и международното на Сан Франциско.

Хелена ограничава още малко вариантите.

– Бих изключила това в Халф Муун. В него има много частни самолети и хангари, но бреговата охрана и Медицинската въздушна служба също летят оттам, а мисля, че и местните шерифи го използват.

– Тогава остават Сан Франциско и Оукланд.

Психоложката отива до картата на стената. Летището на Оукланд е разположено почти директно през залива срещу Сан Франциско и тя знае, че през последните години се използва много, със стотици полети на ден към всички щати, Мексико и Европа.

– Нека да започнем оттук – казва Хелена решително. – Дай ми геопрофил на евентуалните места в този район, където могат да се скрият похитителите. Ще препоръчам на Бийм да съсредоточи ресурсите ни в тази област.

¹¹ Дугласка (Дъгласка/Pseudotsuga menziesii) ела, или канадска псевдо-цуга – едно от най-бързо растящите иглолистни дървета. – б. пр.

134

ОФИСИТЕ НА ТСОА, НЮ ЙОРК

Гарет Мадок гледа за втори път записа на „Ал Кайда“ в кабинета на Трой Хемингс, главния аналитик от Северноамериканския наблюдателен екип на ТСОА.

Бившият харвардски възпитаник е замислен очилат мъж, който винаги носи бяла риза под кафяв или черен пуловер и панталони в същия цвят. Днес е кафяв ден и той кръстосва велурените си обувки под бюрото, докато натиска копчето за пауза на дистанционното в ръката си.

– Е? – пита нетърпеливо Мадок, очаквайки експертното му мнение.

– Записът е интересен по три причини. Първо, говори Али бин ал Шиб, а не Ал Зауахири. Което означава, че има някакви промени във властта, иначе Айман щеше да запише това важно обръщение сам, нямаше да го поверява на някой от обещаващите си помощници.

– Може би Ал Зауахири се опитва да отстъпи назад. Вече е стар и вероятно осъзнава, че му трябва по-млад човек, който да поеме организацията.

Хемингс кимва.

– Възможно е. Той е изключително умен мъж и без съмнение е бил мозъкът зад действията на Бин Ладен.

– Но дали Ал Шиб е наистина готов да го замести?

Аналитикът се замисля, преди да отговори.

– Да, мисля, че е, особено с подкрепата на Айман ал Зауахири и другите по-възрастни лидери зад гърба му. Очакваше се Моктар Белмоктар¹² да попълни тази празнина, но той бе убит в Мали.

– Едноокия беше добър удар.

– Определено. Разпознаваш ли нещо в началото и края на речта на Ал Шиб?

– Осветли ме.

– Преди време, на шестата годишнина от атаките на 11 септември, Бин Ладен пусна запис с обръщение, наречено „Решението“. Беше дълго обръщение, насочено към американския народ. В него им казваше, че трябва да оставят капитализма, да осъдят правителството си за военната намеса в Ирак и Афганистан и да се пречистят, като приемат исляма. – Хемингс посочва застиналия образ на Ал Шиб на монитора. – Този започна и завърши с почти буквален цитат от това обръщение. Точно както Обама заема от Кенеди, така и този заема от Бин Ладен.

– Значи смяташ, че Ал Шиб е нарочен за новия Бин Ладен?

– Така ми се струва – кимва аналитикът и обяснява теорията си. – Обръщението му е много умно. Ще спечели подкрепата на старата гвардия и ще му създаде и нови поддръжници. Ако операция „Троица“ на Ал Шиб мине успешно, този запис ще бъде знак за възкресението на „Ал Кайда“.

Тази идея не се харесва особено на Мадок.

– Казваш, че има три причини, поради които речта е важна. Надявам се, че третата ще бъде някаква следа за мястото на атаките.

– Възможно е. Бих искал да изгледам записа още няколко пъти, преди да ти дам категоричен отговор, но ми се струва, че версията за новия папа е много убедителна. Те насочват гнева си към религиозните водачи и според мен възнамеряват да се прицелят именно в тях, а не в правителствени сгради или в други обществени фигури.

– А нападенията на Гранд сентръл и „Евростар“?

– Отвличане на вниманието. Ефектно отвличане на вниманието, което е само стъпка към голямото събитие, онова, което ще остане в историята.

Лидерът на ТСОА е скептичен.

– Защо си толкова сигурен?

– Не съм, Гарет. Не съм никак сигурен. Но виж отново речта. Пълна е с религиозни препратки. Слава на Аллах. Критика на тези, които са обърнали гръб на исляма. Припомняне на стари поговорки като „око за око“ и „смърт за смърт“. Поне два пъти споменава почитането на лъжливи богове и има настояване хората да обърнат гръб на католицизма и юдейството и на всички лъжи за пророка Исус.

Аналитикът затваря записа и изписва нещо в полето за търсене на компютъра.

– Не забравяй и това – обляга се назад, за да може началникът му да види документа.

На екрана се появява папка с надпис „Фатва“ и от нея се отваря документ, озаглавен „Световен ислямистки фронт срещу евреите и кръстоносците“.

Хемингс потупва с пръст екрана.

– Това излезе под името на Бин Ладен, но всички знаят, че негов автор е Зауахири, също както знаят, че никой друг терорист на планетата не е организирал толкова много успешни терористични атаки и покушения. – Обръща се към Мадок. – Ал Шиб върви по неговите стъпки. Той поставя началото на нова война. Свещена война.

¹² Моктар Белмоктар (1972 г.) – алжирски терорист, ръководител и участник в няколко големи терористични организации, включително „Ал Кайда“. Има многократни твърдения за смъртта му, но все още няма категорично потвърждение. При една операция остава без едно око, откъдето идва и прякорът му Едноокия.– б. пр.

135

ЛОНДОН

Хеликоптерът на сър Оуен откарва него, Мици и Джордж Далтън до Лондон. Минават над южния бряг на Темза около Уест Кенсингтън и летят по продължението му, докато достигат до частната площадка за приземяване, източно от квартал Воксхол.

Изминават последните пет километра до Саутуарк с черно такси. Таксито и четирите коли без отличителни белези зад него са собственост на членове на ТСОА.

Мици почти не говори, докато подминават кръстовището „Елефант енд касъл“ и продължават по A 3 за последната част от пътуването. Умът ѝ е изпълнен с писъците на Амбър. Пръстите ѝ нервно си играят с тънката сребърна верижка на шията ѝ и със стоманения „Ролекс“ на китката. И двете са част от бижутерията на ТСОА с вградени микрофони, записващи и проследяващи устройства. Други предаватели са скрити в сребърните ѝ обици и в подметките на обувките ѝ.

Далтън седи до нея на задната седалка на таксито; Оуен е седнал срещу тях и се опитва да я успокои.

– С Джордж ще излезем след малко и таксито ще продължи до средата на Хай стрийт и парка. Останете вътре, докато не ви се обадят. Не забравяйте да платите на шофьора на излизане – може да ви наблюдават. Таксито ще тръгне и ще ви чака зад ъгъла.

Тя кима колебливо.

– Помнете, наоколо е пълно с наши хора –по улицата, в колите. Няма начин да изчезнете от полезрението ни.

– Благодаря ви.

Сър Оуен се обръща и казва на шофьора:

– Колин, отбий, където можеш; ще продължим пеша.

Колата подава мигач и спира на автобусна спирка.

Мици наблюдава как двамата мъже излизат. Затварят вратата, ръкостискат се и се разделят като приятели, които поемат по своите си дела.

Две минути по-късно таксито отново потегля. Мици проверява телефона си сигурно за стотен път. Включен е. Батерията е заредена догоре. Копчето за заглушаване на звука не е натиснато случайно. Не е пропуснала обаждане.

Става седем часът. Отминава.

После седем и десет.

След това и седем и двайсет.

Пет минути по-късно телефонът ѝ звънва.

– Фалън.

Електронно промененят мъжки глас ѝ дава просто указание, преди да затвори.

– „Кръчмата на Джордж“ – мини през всяка стая. Ние ще те намерим.

136

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

Боб Бийм, Деймън Спинкс и Елеонора Фрачи се взират в триизмерната карта на екрана в заседателната зала. Извръщат поглед, когато Хелена Банкс влиза и заема мястото си на дългата маса.

Бийм обяснява, че според него търсенето трябва да се съсредоточи в района източно от Сан Франциско бей.

– Този триъгълник от гъсти гори се намира на четирийсет и пет минути път с кола от ранчото, откъдето са отвлечени момичетата – прокарва ръка по екрана. – Мястото, което сме оградили, минава хоризонтално по 580 от Кастро Вали до Дъблин, после вертикално по 650 от Дъблин до Сунол, хоризонтално – през 84 до Найлс, после от Найлс по 238 обратно към Кастро. Има много обществени паркове и места, удобни за скривалища. Тук са „Хейуърд мемориал“, „Плезантън ридж“, „Рекриейшън“, „Гарин енд Драй крийк“. Това са повече от сто квадратни акра площ.

Хелена не е съгласна.

– Мисля, че сте поели в невярна посока. Ако насочите силите си тук, ще допуснете голяма грешка.

– Защо?

– Нашият геопрофил води до предположението, че похитителите са нападнали през нощта, защото са искали да шофират по-надалече, а не толкова наблизо.

– Има логика – казва Елеонора. – Те са професионалисти, затова са избрали да ударят, когато хората са най-уморени и полицейските служители са най-малобройни и слаби.

Хелена продължава:

– Смятаме, че са пътували най-малко един час. Ако са се придържали към второстепенните пътища, това ни води към парка „Шепърд каньон“. Ако са пътували ту по магистралата, ту по малките пътища, може да са стигнали и до националния парк „Маунт диабло“.

Спинск изглежда разтревожен.

– Колко е голям „Диабло“? Около двайсет хиляди акра?

– Поне – потвърждава Хелена. – Ако вземете предвид и заобикалящите го местности, стигаме до сто хиляди.

– И е високо – казва Бийм, обмисляйки идеята. – „Диабло“ е на около деветстотин метра над морското равнище; ако наемеш хижа или бунгало там, можеш да видиш приближаващите към теб от километри.

– Спряхме се на него заради Оукланд – добавя Хелена. – С Кай смятаме, че Оукланд е мястото им за евакуация. Когато всичко свърши, няма да тръгнат към международното летище в Сан Франциско, а ще се опитат да се измъкнат от Оукланд.

– Колко далече е летището от „Диабло“? – пита Елеонора.

– Шейсет и пет километра. Ще им трябва около час.

Бийм изучава картата на екрана и територията, която първоначално е маркирал. Вече не му се струва толкова убедителна.

– Добре, ще пренасочим действията си към територията, предложена от Хелена. Но чуйте ме, това не означава, че ще пренебрегнем информация, която сочи към другите зони.

– Вече помолих за снимки от камерите на моста „Сан Матео“ – казва Елеонора. – И от Бей бридж също, за всеки случай.

Спинкс има неочакван бонус за тях.

– Обадих се на приятел, който се занимава с хеликоптери в „Камп паркс“. Обеща да ни помогне, под прикритието на туристическите полети, които уж ще прави, така че ще му кажа да се оглежда и в „Диабло“.

Бийм поглежда часовника си.

– Трябва да се задвижим. Информирайте екипите за търсене и се погрижете да са тръгнали до час; ще уредя някои от нашите хора да потърсят в агенциите под наем – за коли, бунгала, къщи и каквото още има там. Всички трябва да се молим; нуждаем се от пробив, и то скоро.

137

ЛОНДОН

Мици подава десет лири на шофьора, тръгва по Бороу хай стрийт и минава през големите зелени врати, над които има надпис: „Кръчмата на Джордж – единствената оцеляла страноприемница в Лондон и дом на бурета с качествено пиво“.

Ханът представлява дълга триетажна постройка, боядисана в бяло и черно. Двата горни етажа имат дървени балкони, от които висят саксии с цветя. Мици минава през просторна павирана площадка, пълна с пиещи хора, седнали край кръгли дървени маси.

Влиза през странична врата, до която виси изображение на свети Георги, разсичащ дракон. В тесните стаички на първия етаж е пълно с хора и шумът е толкова силен, че се страхува да не пропусне звъна на телефона. Изважда го, за да види, ако има обаждане, и си проправя път през помещението с дървени пейки, които изобщо не изглеждат удобни за сядане.

И двете помещения са пълни или със забавляващи се туристи, или с пияни лондончани. Някои имат храна пред себе си, други пият на бара, а мнозина чакат тепърва да бъдат обслужени.

Следващата зала е по-модерна: дълъг осветен бар от светло дърво, лъскави медни помпи за бира и черни дъски, на които са изписани дневните специалитети. Тълпата тук изглежда по-семейно ориентирана – майките, татковците и децата са заели най-хубавите маси до прозорците.

Телефонът иззвънява.

– Ало.

Никой не отговаря.

– По дяволите! – изругава тя. Поглежда го – само две от онези сигнални линии на екрана. Сигурно тук сигналът е слаб.

Излиза в коридора, за да има по-добър обхват.

След пет минути чакане, без повторно звънене, се изкачва по зле боядисаните стъпала до горните етажи, където има различни помещения и частни сепарета. Неколцина души я подминават. Никой не излъчва напрежение, каквото се очаква от човек, замесен в отвличане.

Когато стига до „Галери бар“, вече ѝ е ужасно горещо и си поръчва чаша минерална вода с лед. Докато чака, чува туристите да обсъждат, че Шекспир и Дикенс са идвали да пият тук. Като има предвид колко време чака да ѝ донесат поръчката, Мици не би се учудила, ако двамата все още се мотаят наоколо.

Точно когато взема рестото и се кани да го пусне в чантата, телефонът ѝ звънва.

За малко да изпусне парите, докато отговаря:

– Фалън!

И отново няма отговор.

Тя се оглежда наоколо. Никой не я гледа. Мястото е пълно с обикновени на вид трийсетинагодишни мъже, няколко бизнесмени и групичка младежи в далечния ъгъл. Никой от сервитьорите и сервитьорките не ѝ обръща внимание.

Мици се опитва да се успокои. Отпива глътка от чашата си на бара. След десет минути тръгва към изхода. На долния етаж оставя вече празната си чаша на една маса и се запътва към единственото място, което още не е посещавала.

Тоалетната.

Студено е и мирише на влажна мазилка и евтин ароматизатор. Мици влиза в кабинката, после отива да си измие ръцете. Огледалото над мивката е жестоко напомняне, че лицето ѝ все още е със синини. Тъмните като на панда кръгове около очите ѝ вече са започнали да стават кървавочервени.

Изчаква търпеливо слабата брюнетка с черни дънки, черно яке и бяла тениска да изсуши ръцете си под шумния сешоар.

Погледите им се срещат за секунда. Мици отклонява очи към вратата. На нея се е облегнала жена на около трийсет, с атлетично телосложение, и с къса руса коса. В ръката си държи пистолет.

Брюнетката се усмихва, протяга ръка и щраква с пръсти.

– Дай ми флашката.

138

Оуен Гуин се плъзга в сенките на тесния проход, странично от главната улица, на метри от „Кръчмата на Джордж“ и приема обаждането.

– Гарет, навън съм и съм сред хора; спешно ли е?

– Да – потвърждава Мадок. – Изпращам ти файл. На него е току-що направеният от „Ал Кайда“ запис.

Оуен наблюдава как един сребрист мерцедес спира пред входа на кръчмата и от него излизат двама широкоплещести мъже.

– Знаем ли кои са мишените?

– Не. Речта разкрива доста неща, но не и конкретни. Накарах Хемингс да гледа записа и той смята, че мишената най-вероятно ще бъде религиозен водач.

Мъжете изчезват в кръчмата, но колата остава отвън с пуснати аварийни светлини.

– Вече го обсъдихме. Новият папа ще бъде по-охраняван и от Обама. Не желая да се свързвам с Ватикана и да искам да отложат посещението му в Уелс, ако нямам по-конкретна информация.

– Не мога да ти дам такава. Не и в момента.

На екрана си Мадок вижда как Ал Шиб благодари на Коршиди и се приготвя да си тръгне от дома му.

– Нашият нов приятел се раздвижи, трябва да вървя. Преди напълно да отхвърлиш предупреждението ми за нападение срещу папа Франциск, моля те, погледни записа и помисли.

– Добре, ще го направя – Оуен гледа как мерцедесът потегля и се насочва надолу към Лондон бридж. – Ще намеря време в следващия час. – Поглежда часовника си. По-късно е, отколкото е мислел. – Папата е вече в Уелс, но първата му публична поява е утре сутринта. Ако е в опасност, атаката ще бъде насрочена за тогава.

139

ЛОНДОН

Мици не обръща внимание на едрата блондинка и се втренчва в жилавата брюнетка до редицата мивки.

– Няма да получите нищо. Не и докато не закарате Амбър в болница, за да се погрижат за нея. Когато разбера, че сте го направили и говоря с нея, ще получите каквото искате.

Брюнетката се намръщва.

– Не сме тук, за да преговаряме – казва тя и кимва към блондинката до вратата.

Мици усеща убедителното дуло на пистолета, забито в ребрата ѝ. Удря рязко дясното коляно на жената с левия си крак, извива ръката ѝ зад врата и блъска русата глава в ръба на мивката. Чува се пукот на счупени кости и Мици знае, че докато се стовари на пода, блондинката вече ще е загубила съзнание.

Партньорката ѝ посяга да грабне изтърколилия се пистолет.

– Давай – казва Мици. – Ако се нуждаех от оръжие, щях да си донеса.

Вратата на тоалетната се отваря и се появяват двама мъже. Здравеняци, които очевидно са бодигардове.

– Има счупен череп – кимва Мици към припадналата жена. – Чух как изпуква. По-добре я закарайте в болница, преди да е получила кръвоизлив.

Лицето на брюнетката става пурпурночервено, сякаш всеки момент ще получи удар.

– Сега ми дай флашката, шибана кучко!

– По-спокойно, сладурче – вдига ръце Мици. – Нещата тук вече са прецакани. Трябва да се успокоиш и да разсъждаваш трезво.

– Дай ми шибаната флашка! – жената допира пистолета до гърдите ѝ.

– Ако я искаш, лейди, ще трябва да я изгребеш от лайната ми.

Брюнетката я поглежда объркано.

– Глътнах я – обяснява Мици.

Един от мъжете пристъпва напред и я сграбчва за ръцете. Връзва ги с пластмасова свинска опашка и я стяга докрай, за да се впие болезнено в кожата ѝ.

– Излез оттук спокойно и послушно и може и да не ти счупя ръчичките.

Мици изпълнява указанията. Другият здравеняк увива пуловера си около ръцете ѝ, за да прикрие „белезниците“, после се навежда над пострадалата блондинка.

– Изгубила е съзнание. Ще видя какво мога да направя и ще ви последвам. Закарай устата кучка до реката и не ме чакайте.

140

ЛОНДОН

Драмата в тоалетната не е особено приятна за слушане. Оуен и Джордж Далтън седят в таксито и следят развитието на събитията чрез висящото на шията на Мици колие.

– Имаме лодки по Темза – казва Далтън. – И източно, и западно от Лондон бридж. – Потупва по стъклото, разделящо ги от шофьора. – Колин, карай към Темза; отвеждат я натам. Чувам шума от улицата – сигурно в момента излизат навън.

Оуен се взира през предното стъкло, докато таксито се влива в движението.

– Има около половин километър от кръчмата до пристана – пеша ще стигнат за по-малко от пет минути. Ако видиш сребрист мерцедес с миналагодишни регистрационни табели, това вероятно е колата, която ги следва.

– Ясно.

– Обзалагам се, че ще потеглят на изток – Далтън следи на лаптопа движещия се по картата на Лондон сигнал от проследяващото устройство на Мици. – Ето тук – посочва той в дясната част на екрана, – близо до Купола на хилядолетието¹³.

Оуен не е убеден.

– Може би.

Консулът настоява.

– Има много открито пространство и неизползвани постройки. Спомни си, че компанията на Мардрид го купи в периода на строителния бум след олимпиадата.

– Знам, но той притежава имоти и около пристанище „Челси“, Батърси парк и Кю гардънс. – Докато говори, набира оперативната зала в замъка „Каергуин“. – Ланс. Фалън е в движение. Имаш ли картина?

Боку седи пред няколко монитора, които показват данни от камери, скрити в коли, в агентите по улицата и в хеликоптера, който лети над реката.

– Въздушният ни наблюдател я улови. Тя е с мъж и жена, почти до пристана на Лондон бридж. Вървят един до друг и на ръцете ѝ има нещо, вероятно за да се прикрият белезниците. Виждам закотвена малка яхта. От нея слизат хора. Сигурно са посрещачите.

– Какъв вид яхта? – пита Далтън.

Ланс се взира в екрана.

– Шест или осемместна, прилича по-скоро на състезателна, отколкото за круизи. – Вече я разпознава. – От същия вид, който използва морската полиция, „Тарга“, с двоен двигател; може да развива до трийсет-четиридесет възела в час.

– С какво разполагаме ние? – пита Оуен.

– Имаме голям шлеп, напълно екипиран с всякаква техника и спасителен екип, и една моторница „Хъстлър рокит“ с извънбордов двигател „Меркурий“, която може да вдигне сто възела, докато мигнеш.

– Използвайте моторницата само в краен случай. Ако се стигне до преследване, речната полиция ще ни погне. Нека да караме бавно и полека. Как се справят американците?

– ФБР са в ранчото на сестра ѝ в Сан Матео. Изпратили са агенти, преоблечени като хора от поддръжката. Казаха ми, че криминалистите са огледали навсякъде, но няма отпечатъци и ДНК съвпадения с познати престъпници.

– Не се изненадвам – казва Оуен. – Това е работа на професионалисти, такива, които нямат предишни...

– Марчети! – провиква се Боку. – Току-що видях Анджело Марчети на пристана. Той е един от хората, които слязоха от яхтата.

¹³ Millennium Dome – многофункционална зала, построена с изложбена и развлекателна цел в чест на навлизането на Лондон в третото хилядолетие. Финансов провал за държавата, продаден на частни инвеститори. – б. пр.

141

САН РАМОН, КАЛИФОРНИЯ

Планината Диабло изпълва огледалото за обратно виждане на крайслера „Кросфайър“, който Елеонора Фрачи паркира на паркинга на малкия търговски център. Заела се е да проучи хората от списъка, които са платили в брой за наемане на бунгала и коли, и особено тези, които са го направили с кратко предизвестие.

Пред нея са разпръснати купища закусвални за бързо хранене, козметични салони, магазин на хранителни стоки, скъп китайски ресторант и бар. Елеонора се интересува именно от бара. От него и от двамата души, двайсетина метра пред нея, които току-що влезнаха вътре.

Преди час бе карала покрай един от поставените под наблюдение имоти и видя едър мъж, който спореше с жена на около трийсет. Бе стигнал до момента, в който явно смяташе, че ударът ще му спечели спора.

Елеонора искаше да набие спирачки, да излезе и да му даде болезнен урок, само че щеше да развали прикритието си. Докато чакаше и ругаеше, още двама мъже излязоха от порутеното старо бунгало и придърпаха мъжагата и ударената жена вътре.

Италианката беше останала отвън, загледана в колата на алеята. Миниван със затъмнени прозорци. Идеален за четирима възрастни и две тийнейджърки.

Изчаква, докато Мич Конуей, нейното подкрепление, идва на паркинга със своя шевролет. Мята сакото си на задната седалка на колата и се запътва към бара.

Мястото е мрачно, с меланхолична атмосфера. Има дълъг дървен плот с големи огледала и рафтове с бутилки зад него. Неонови табели по стената рекламират „Бъд лайт“¹⁴. От джубокса се носи кънтри музика.

– Минерална вода – казва тя на бармана на средна възраст.

– Да, мадам – очите му показват, че е оценил по достойнство ефектната ѝ фигура. – Нещо за хапване? Предлагаме най-хубавото пилешко в долината.

Тя му се усмихва, давайки му да разбере, че ще пропусне предложението.

Изважда блекбърито и отваря пощата си. Поне се надява, че изглежда така отстрани, най-вече за двамата мъже, седнали през няколко стола от нея. Не е нужно да вдига глава – знае, че са я зяпнали.

Вратата се отваря, светлината нахлува в бара и тя чува как Мич поръчва бира и пита къде е тоалетната.

Барманът оставя бутилката вода пред нея.

– Ако не искате пилешко, сигурен съм, че можем да направим нещо специално за вас.

Коментарът му е достатъчен, за да провокира един от здравеняците да се намеси – същият, който удряше жената.

– Аз също съм сигурен, че мога да направя нещо специално за теб, сладурано.

Приятелят му се разсмива.

Елеонора оставя телефона си на бара.

– Не, благодаря, не искам да ям. Просто чакам една приятелка.

Мускулестият тип придърпва стола си към нея.

– Аз съм Джейк, а това там е Ранди.

Приятелят му приглася.

– Нали знаеш какво казват? „Ранди по име...“¹⁵

– Вие, момчета, местни ли сте? – пита Елеонора.

– Не, по дяволите! – казва Джейк. – От Фресно сме. Дойдохме тук, за да се позабавляваме.

Тя отпива от водата и оставя устните си влажни, без да ги попива, с блещукащи капчици по тях.

– Как точно се забавлявате?

Очите на Джейк са широко отворени.

– Както намерим.

Елеонора се обляга на стола и оглежда мъжа от горе до долу с открит и безсрамен поглед.

– И как си изкарват хляба такива големи мускулести мъже като вас?

– Месари сме. – Той кима към колегата си. – Ранди се кани да отвори собствена месарница.

– Ще се радвам някой път да ти покажа моето месо – отново избухва в смях той.

Елеонора вече е чула и видяла достатъчно. Професионалните престъпници не забиват мацки, ако са по средата на задача. Нито ходят без часовници. Ръкавите на карираната риза на Джейк са навити и ръцете му са загорели, но на китките му няма часовник. Затова пък и той, и палавото му приятелче имат следи от брачни халки на безименните си пръсти. Най-вероятно са на мъжки купон. Излезли са да ловуват, да стрелят, да ловят риба и всичко друго, което могат да забършат междувременно. Жената, която е видяла, сигурно бе проститутка, достатъчно глупава, за да вземе парите им и да не се измете веднага оттам.

Елеонора отпива последна глътка от минералната вода и оставя петдоларова банкнота на плота.

– Съжалявам, момчета. Трябва да вървя.

– Ей, не бързай толкова, маце – Джейк я сграбчва за ръката, когато тя се надига.

– Ей, махни си ръката от мен.

Той не схваща намека.

– Хайде, сядай, маце!

Тя дръпва ръката си, но той я стиска здраво. Хили се с пожълтелите си зъби.

Елеонора му забива мощен лакът в лицето. Мъжът я пуска и се хваща за счупеното си чене. Италианката издърпва стола изпод него и го блъска, за да се просне по гръб на пода.

Изважда пистолета си и го насочва към него.

– Последвай ме навън и ще те убия. И ако някога видя или чуя, че си наранил жена, ще те намеря и ще ти счупя нещо друго, не само ченето.

¹⁴ „Бъд лайт“ – най-продаваната лека бира в САЩ. – б. пр.

¹⁵ Randy като прилагателно означава „постоянно възбуден, готов за секс“. Има игра на думи, която е добила популярност с фразата „Randy by name, randy by nature“ – в смисъл на „Ранди, винаги готов за секс“. – б. пр.

142

ЛОНДОН

Въоръжените мъже избутват Мици от кея на кила на подскачащата във водата яхта. Вкарват я в покрита каюта и я принуждават да седне на тясна тапицирана пейка. През прозореца Мици вижда млад рус мъж с червена тениска да издърпва въжето от пристана. Двигателят шумно се събужда за живот. Подът вибрира и яхтата се понася по развълнуваната сива река.

Добре изглеждащ мъж с оформена брадичка и дълга черна коса влиза в каютата и сяда на срещуположната пейка. Разкопчава сакото на лъскавия си син костюм и ѝ се усмихва.

– Добре дошли на борда, госпожо Фалън – протяга ръка и откъсва сребърното колие от шията ѝ. – Жена като вас не бива да носи подобни евтини бижута. Обиците също, моля. О, радвам се, че не ги пропуснах.

Сграбчва ги и ги изтръгва грубо от ушите ѝ. Мици трепва, когато плътта ѝ се разкъсва, но не издава звук.

Марчети я сграбчва за китката и сваля часовника ѝ. Отваря задната врата на яхтата и хвърля всичко в мастилената вода.

Тя го наблюдава и смята бързо. На яхтата са петима мъже и една жена, шестима с лоцмана.

Марчети се връща на пейката и поглежда към хората си.

– Някой да ми даде нож.

Мици гледа как един от тях подава на шефа си нож за разфасоване на риба. Марчети го взема и кимва към брюнетката.

– Приятелката ми казва, че сте погълнали флашката с дигиталните файлове. Така че защо просто да не използвам това прелестно острие, да ви разпоря като риба тон и да я извадя от червата ви?

Мици не трепва.

– Заради „може би“.

Марчети присвива очи.

– Заради какво?

– Може и да съм казала истината и да съм я погълнала. А може да съм я изпратила далече оттук. Убийте ме и имате само петдесет процента шанс да сте прави. Освободете Амбър, закарайте я в болница и обещавам, че ще кажа истината.

– Обещаваш? – разсмива се той.

После се навежда напред и забива върха на ножа под дясната ключица на Мици.

Този път тя изпищява.

Марчети продължава да държи острието забито вътре в нея. Достатъчно дълбоко, за да ѝ причини агонизираща болка, но не толкова, че да прокърви фатално.

– Дай ми флашката!

В гърдите ѝ се стоварва силен удар.

– Дай ми я!

Тя се взира през него, сякаш е празно пространство.

Марчети изважда ножа и я удря през лицето. Мици усеща, че пострадалият ѝ нос отново се счупва. От ноздрите ѝ потича кръв и в главата ѝ избухват бели светкавици.

Яхтата завива надясно, тя не успява да се задържи и пада на пода.

От дъските се носи тежък мирис на мазен препарат и сапун. Това е последното нещо, което си спомня, преди да припадне.