Шпионинът на краля

Първа глава

Бурята, която връхлетя от север, надигаше огромни вълни, но макар и подмятан нагоре-надолу от стихиите, корабът не беше в опасност. Капитан Джон Юъл, представител на Саутхемптън в парламента и дългогодишен мореплавател, добре познаваше тези води и знаеше какво да очаква. Корабът беше достатъчно здрав. В двата края на палубата имаше кули за стрелците, мачтата беше висока, но стабилна, а далеч над издутото платно и малко под английското знаме се намираше платформата на наблюдателя. Юъл имаше доверие в своя кораб и в опитния екипаж. Той крачеше по палубата и студените му сини очи се взираха проницателно в морето, а от време на време се отправяха рязко към наблюдателите, за да се уверят, че са нащрек и оглеждат бурните води за преследвачи.

Той се поздрави наум. Беше успял да влезе и излезе от гасконското пристанище без проблеми. Престоят беше кратък, но достатъчен, за да вземе малките рула пергамент, запечатани в кожени калъфи и заключени в обковано с желязо ковчеже, което сега се намираше в каютата му. Едуард Английски щеше да му плати добре за тези доклади — със злато и специални привилегии, може би дори щеше да го посвети в рицарство. Въпреки ледения вятър, Юъл не усещаше студа, но мечтаеше за спокойните води на Ламанша, където „Свети Кристофър“ щеше да намери убежище.

Чувстваше се доволен от постигнатото. Макар проклетите французи да бяха завзели градовете, крепостите и замъците на английската провинция Гаскония, прекъсвайки търговията с вино между Англия и Бордо, скоро нещата щяха да се променят. Юъл спря и се загледа замечтано в пространството. Може би, когато това станеше, той щеше да бъде там като английски капитан и представител на Саутхемптън в парламента или дори като рицар със земи и титла, дарени му от благодарния крал. Внезапно мечтите му бяха прекъснати от вика на наблюдателя.

— Платна на югоизток! Един, не два кога1!

Юъл хукна към релинга, но не можа да види нищо през поройния дъжд.

— Къде? Къде? — изкрещя той.

— На югоизток — два кога, тежковъоръжени!

— Под какво знаме плават? — попита Юъл, опитвайки се да надвика вятъра.

— Не виждам цветовете. От мачтите висят два флага.

Как му се искаше да са английски! Сега вече той не мислеше за земи и рицарство, а за хубавичката си жена, малките дъщери и любимия си кораб, който се бореше с вятъра. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че коговете са френски, изпратени да го преследват като хрътки подплашен заек. Юъл се огледа колебливо — платното беше опънато докрай, за да улови и най-лекия повей на вятъра, двама мъже на кърмата въртяха тежкия румпел, а останалите бяха под палубата или по такелажа2, очаквайки командите му. Обърна се и видя пребледнялото, уплашено лице на боцмана Стивън Епълби. Напрегна се, за да потисне паниката, която беше свила сърцето му, и се опита да си придаде безгрижен вид.

— Вдигни хората, Стивън — тихо каза той. — Раздай им шлемове, наметала, арбалети и колчани със стрели.

Боцманът направи гримаса, кимна и слезе долу. Вятърът приглушаваше виковете му.

Скоро мъжете се запрепъваха по палубата, уморени и бледи, закопчавайки кожените си елеци, слагайки шлемове и предпазни ленти на китките си, като отчаяно се опитваха да запазят сухи тетивите на арбалетите си. Юъл им нареди да заемат местата си върху бойните кули в двата края на кораба и по въжетата, които се виеха като змии по голямата мачта. По негова заповед двама юнги донесоха пясък и сол, за да посипят хлъзгавата палуба, докато друг се опитваше да запали малък покрит мангал под мачтата. Юъл отново се обърна към релинга и с надежда се взря през дъжда. Отначало не виждаше нищо, но когато напрегна очи, забеляза неясни очертания. Французите го настигаха. Може би щеше да успее да им избяга, но още беше сутрин и до спасителния мрак имаше много време. Английският капитан знаеше, че корабът му няма да успее да се измъкне. Не си правеше илюзии за французите. Те не обичаха английските моряци, а рицарските закони не се прилагаха при морските битки.

Времето не се оправи и към обяд французите вече бяха съвсем близо. Двата големи кога, мобилизирани търговски кораби, имаха големи платна и плаваха бързо. Това им даде време дори да се разделят и да обградят английския кораб. Юъл видя сините знамена, украсени със сребърни линии, а още по-лошо беше, че под тях искреше червен флаг, който показваше, че не взимат пленници. По високите кули на корабите имаше множество стрелци, а палубите блестяха от броните на войниците. Юъл забеляза тънки струйки черен дим, което показваше, че имат катапулти. Той се огледа отчаяно. Нямаше голям избор — не можеше да се предаде, защото в морето не се взимаха пленници. Пое дълбоко дъх, отправи наум молитва към света Ана и нахлузи броня и шлем, покрити с ръждиви петна. Французите се приближаваха от двете страни, катапултите изпращаха огромни пламтящи кълба катран в сивото небе. Първото пропусна, но скоро поправиха прицела си и върху „Свети Кристофър“ заваля огнен дъжд.

Катранът подпали платното, такелажа и дървото, пламтящите езици алчно ги поглъщаха и непрестанно растяха. Екипажът отчаяно се опитваше да ги угаси с пясък и вода, но напразно. Нови снаряди превърнаха платната в огнени завеси и наблюдателите, заплетени в такелажа, с отчаяни викове падаха по палубата, обгърнати в пламъци. Юъл даде заповед за стрелба и се обърна точно навреме, за да види как един от френските кораби опря борд в борда на „Свети Кристофър“ и войниците наскачаха по палубата. Английските стрелци успяха да улучат неколцина и те с крясъци се загърчиха, когато назъбените стрели разкъсаха плътта на гърдите и вратовете им, но французите бяха прекалено много. Другият кораб също се доближи и още въоръжени мъже прескочиха през борда.

Юъл реши да се добере до каютата си и да унищожи докладите, но една стрела го улучи в гърлото и той се свлече на палубата. Стори му се, че още може да се движи, но от устата му рукна кръв, пред очите му изплуваха неясните образи на жена му и по-голямата му дъщеря, после мракът рязко го погълна. След час „Свети Кристофър“ беше обхванат от пламъци. Френските кораби се отдалечиха, екипажът им наблюдаваше как бушпритът3 потъва сред вълните, докато тялото на боцмана още се гърчеше върху него. Стивън Епълби умря бавно. Примката около врата безмилостно го задушаваше, но дори в смъртната си агония той се чудеше как французите са открили кораба им.

На улица „Барбет“ в Париж Никълъс Поър сърбаше с роговата лъжица, която винаги носеше със себе си, яхнията от граниво месо и праз. Огледа мръсната кръчма, тайно изучавайки останалите посетители, седнали на обърнати бурета или счупени столчета. Помещението беше слабо осветено от дебели лоени свещи, които издаваха отвратителна миризма. Тук изобщо не му харесваше; чу шумоленето на плъх в мръсната слама, която покриваше пръстения под и отново се зае с храната, чудейки се какво ли яде всъщност. Надигна очуканата калаена халба и пресуши съдържанието й. От бирата раничките в устата му засмъдяха. Беше уплашен, почти го тресеше от страх, макар че се опитваше да го прикрива и се утешаваше с мисълта за острата кама, която стискаше под наметалото си.

Тъй като родителите му бяха от Гаскония, той говореше добре френски и отлично познаваше Париж. Винаги се беше гордял с умението си да се предрешава — никой не би заподозрял, че този сивокос, дрипав и небръснат човек е опитен писар в английската кралска хазна и шпионин на Едуард, изпратен в Париж, за да събира и изпраща сведения. Той с лекота се беше придвижил из града, преминавайки от подземния свят на левия бряг на Сена към разкоша на кралския двор в Лувъра. Беше развълнуван от онова, което откри през последните седмици. Заедно с братята си Шарл и Луи френският крал планираше нови действия срещу Едуард Английски. Нещо изумително, „Велик план“, както му беше признал един от вратарите на двореца, когато се беше напил. Поър смяташе да разкрие за какво става дума, но напоследък все повече се страхуваше.

Беше сигурен, че го следят, докато се скиташе из уличките и алеите на Париж. По-рано през деня беше стоял на площада пред „Нотр Дам“, наблюдавайки един огнегълтач и синовете му, които жонглираха с цветни топки и отново беше изпитал неприятното усещане отпреди няколко дни. Някой го следеше и макар да се обръщаше рязко, нито веднъж не бе успял да забележи злокобните очи, които го наблюдаваха. Тази вечер, докато се връщаше към жилището си в къщата на един търговец, паниката му беше нараснала от тихото плъзгане на подметки по мокрия калдъръм, сенките, скрити във входовете и приглушеното трополене на конски копита, но когато се беше извърнал, не бе видял никого.

Той привърши с храненето и бавно огледа неприветливата кръчма, където беше потърсил убежище, надявайки се, че преследвачите му ще се покажат. Те обаче не оправдаха очакванията му. Само един стар просяк с отрязани до коленете крака беше влязъл след него. Дървените плочи, прикрепени на ръцете и чуканчетата на краката му барабаняха по пода на пивницата. Поър го видя да облизва купата си като куче и да поема отново навън. Шпионинът стана, уви се в наметката и излезе на студа. Тръгна по тясната уличка, от двете страни на която се издигаха високи дървени и кирпичени къщи. Покривите им бяха сближени като шушукащи си заговорници и скриваха мразовитото небе.

Погледна нагоре — вратите и прозорците бяха здраво залостени, не се чуваше никакъв шум освен стоновете на вятъра, който търкаляше валма мъгла и сякаш с умишлена злоба тръшкаше някой недобре затворен капак. Поър извади камата си и се опита да върви еднакво далеч от боклуците и изпражненията, струпани пред вратите и отвратително миришещата канавка по средата на улицата. Видя някаква сянка да се раздвижва и бледа, костелива ръка се протегна към него, последвана от сърцераздирателно хленчене.

— Мосю, дай нещичко на бедния просяк. Поър му показа острата си кама и мъжът бързо млъкна и изчезна в мрака.

Шпионинът предпазливо продължи напред. Нещо не беше наред, но не можеше да разбере какво. Беше твърде уморен и неспокоен. Не искаше да го арестуват като шпионин, да го закарат до бесилката при тъмницата Монфокон, да го разпънат на колелото и палачи с червени качулки да чупят костите му една по една с назъбените си железни лостове. Той потръпна и стиснал камата пред себе си, излезе от уличката. Почувства се по-добре. Намираше се на кръстопът, където всяка вечер градските власти поставяха големи мангали, а в нишата пред статуята на светеца, покровител на квартала гореше голяма лоена свещ. Светлината и топлината прогониха ледената мъгла и го поуспокоиха.

Зави наляво и чу трополене на дърво по камък, но това беше само старият просяк от кръчмата, който се появи от мъглата и стенейки, запълзя към краката на Поър. Без да му обръща внимание, шпионинът се запъти към отсрещната страна на площада, но тропотът се ускори и той изведнъж разбра какво не беше наред. Мъжът си беше тръгнал малко преди него и за това време беше успял да стигне до края на улицата. Поър се поколеба, после се обърна, но твърде късно старецът се хвърли към него, препъна го и шпионинът падна на земята. Главата му се удари в калдъръма със зловещ звук.

„Старият просяк“ се измъкна изпод него, после развърза дървените плочи от коленете си и се изправи. Един поглед към падналия мъж му подсказа, че няма защо да бърза — жертвата му все още беше в безсъзнание. Той тихичко подсвирна и в отговор от мъглата като демонично привидение изскочи черен боен кон. Ездачът му, увит в черно наметало с качулка, слезе и отиде до тялото, последван скоро и от други. След малко кръг от тъмни, заплашителни фигури обгради шпионина.

— Мъртъв ли е? — попита ездачът с безизразен глас.

— Не — промърмори просякът. — В безсъзнание е. Ще го разпитваш ли? — Водачът поклати глава и хвана юздите на коня си.

— Не — отвърна той. — Сложете го в чувал и го хвърлете в Сена.

— Ще бъде милостиво поне да му прережем гърлото — каза просякът.

Ездачът яхна коня си и рязко го обърна.

— Милостиво! — сухо повтори той. — Ако ти се беше провалил и го беше изпуснал, щях да бъда милостив с теб. Но той е шпионин! Не заслужава милост. Прави каквото ти казах!

Ездач и кон скоро потънаха в мрака и гъстата мъгла.