Шпионинът на краля

Единайсета глава

През повечето време Корбет се мотаеше из замъка, понякога отиваше в голямата зала, за да гледа как Морган раздава правосъдие. Лордът седеше на голям резбован стол, до него се подреждаха отец Томас, крепостният свещеник и секретарят, който се гушеше на малко столче, уплашен от това, което щеше да види и запише върху дългото руло пергамент пред себе си. Повечето престъпления бяха незначителни — спорове за земя или дребни кавги за собственост. Но от време на време справедливостта на лорд Морган бе подлагана на изпитание: пред него биваха изправяни измамници, бракониери, разбойници или крадци и наказанието беше винаги безмилостно и жестоко, но справедливо.

Корбет видя как осъдиха един бракониер и го изблъскаха от залата: злочестият престъпник беше изпратен направо в двора на замъка, където опънаха ръката му над дръвника и един меч със свистене я отряза до китката. Той изкрещя и припадна, докато палачите го бутаха към котел с врящ катран, където натопиха чуканчето, за да обгори. Неколцина други не извадиха такъв късмет — единият беше отведен на укрепленията и обесен, а другите — откарани с голяма двуколка към ешафода, който се издигаше на близкия нос, над бушуващото море.

Над Нийт беше надвиснала атмосфера на страх, но настроението често се променяше и минаваше от една крайност в друга. На вечеря идваха менестрели, които рецитираха поеми и разказваха предания, докато дългокоси бардове пееха тъжни песни за минала слава и погубени мечти. Корбет трябваше да търпи всичко това, заедно с недоволния Ранулф. И двамата не разбираха песните или разговорите, защото Морган настояваше през повечето време да се говори на уелски. Английските пратеници просто седяха, разбирайки по усмивките на Оуен и господаря на крепостта, че са обект на безмилостни подигравки. Корбет забеляза, че Мейв също се смееше, но смехът никога не стигаше до очите й, а понякога я улавяше, че го поглежда тайно, а големите й сини очи излъчваха тъга и страх.

Няколко дни след пристигането им в Нийт Мейв реши да наруши еднообразните вечерни пиршества и докато бардовете се приготвяха с типичното си суетене, стана и се премести до Корбет.

— Харесваш ли нашата музика, англичанино? — попита тя с палави искрици в погледа.

— Казвам се Хю — отвърна той — и вашата музика определено е по-приятна от езика ви, макар че това едва ли е комплимент.

Тя се нацупи.

— Добре, Ху — отвърна му, произнасяйки нарочно името му по уелски, — ще променим това. Играеш ли шах? Защо не ме научиш?

Корбет погледна сериозното й красиво лице и осъзна, че я обича. Трябваше да прехапе устни, за да сподави вика, който се надигаше в гърдите му. Знаеше, че е престорено сериозна, че всъщност му се подиграва, но не го интересуваше, можеше да стои и да я гледа цяла вечност като ангел, отразен в очите на Бога. Чу кикотене и когато се обърна, видя ухиленото лице на Оуен.

— Добре — въздъхна той дълбоко, — за мен ще е чест да те науча да играеш шах.

После стана и я поведе към пейката под прозореца.

Тя повика един прислужник, който се върна с маса, дъска, ковчеже с шахматни фигури и малка маслена лампа. Корбет не обръщаше внимание на глъчката от разговорите и шумния смях откъм масата. Виждаше само Мейв, опряла сърцевидното си лице върху ръцете, която се наслаждаваше на притеснението, което му причиняваше хладният й, развеселен поглед. Той подробно й обясни играта, ролята на различните фигури и по-сложните ходове. Тя кимна и тихо му благодари, преди да изиграе колебливо няколко хода. После, доволна и с блеснали очи, тя плесна с ръце и заяви, че иска да изиграят цяла игра. Корбет се подчини. Вече мръкваше, някои от гостите си бяха тръгнали, малцина бяха останали около арфистите. Повечето бяха наобиколили нишата, в която играеха с Мейв. Той направи няколко безцелни хода, мърморейки под нос. Мейв отвръщаше и постепенно писарят отрезвя, защото ходовете й бяха умни и прозорливи, докато внезапно се оказа победен. Той погледна първо към дъската, а после — към замисленото й лице.

— Ти спечели! — възкликна той. — Ти си… Думите му бяха прекъснати от звънливия смях на Мейв, висок, но топъл. Сълзи потекоха по бузите й и тя закри лице с красивите си тънки пръсти, докато се опитваше да се овладее. Корбет се взря в нея и кръга от ухилени лица, който ги заобикаляше. Усмихна се, сви рамене, за да прикрие изненадата си, поклони се на Мейв и се отдалечи. Шум от сандали го накара да се обърне. Тя застана до него и промуши тъничката си ръчица под неговата.

— Не се срамувай — каза му закачливо, — играя шах по-добре от всички мъже! — После се притисна до него и продължи. — Отпусни се, само се пошегувах. Да идем да подишаме чист въздух на кулата.

Корбет се усмихна, надявайки се, че тя не усеща колко силно бие сърцето му при тази близост. Докато изкачваха тясното стълбище, Мейв се облягаше на ръката му, а косата й се вееше като копринен воал и докосваше лицето му, облъхвайки го със сладкото си ухание. Корбет отвори вратата и двамата излязоха на покрива. Беше тъмно, само червеното сияние на запад показваше къде залязва слънцето; силен вятър духаше откъм морето, а над тях звездите блестяха като скъпоценни камъни. Отидоха до назъбената стена, заслушани в далечния шепот на вълните и шумовете, които долитаха от двора на замъка.

— От малка играя шах — наруши тишината Мейв. — Откакто родителите ми загинаха в уелските войни, живея при чичо. Тази игра разпръсва скуката през безкрайните еднообразни дни.

— Играеш много добре — отбеляза той.

Тя се обърна с гръб към стената и го погледна в очите. В слабата светлина лицето й изглеждаше спокойно и нежно, изразът на мрачна подигравка беше изчезнал.

— Чела съм няколко трактата и поеми за играта на шах — отвърна Мейв. — Винаги се радвам на гостите, защото са ново предизвикателство.

— Значи можеш да четеш?

— Латински и френски.

Корбет се вгледа в сгъстяващия се мрак.

— Щастлива ли си тук — в Нийт?

— Това е моят дом.

— Ами лорд Морган?

Мейв се усмихна.

— Странен човек е. Нали знаеш, че мрази англичаните?

Корбет кимна.

Мейв отклони поглед.

— Кой не би ги мразил? Те убиха родителите ми, подпалиха половин Уелс, избиха вождовете ни, построиха огромни замъци като онзи в Карнарвон и превърнаха кралствата ни в английски графства, управлявани от роднини на Едуард!

Корбет не можеше да не се съгласи. Беше воювал в Уелс и знаеше каква жестокост и варварство проявиха и двете страни — мъжете бяха разпъвани на кръстове, децата — хвърляни в кладенци, жените — изнасилвани до смърт. Английски пленници бяха драни живи или приковавани за дърветата.

— А ти мразиш ли ни, Мейв? — попита той.

— Мразя само желанието ви да мачкате и завладявате. — Тя се обърна и се загледа в нощта. — В Южен Уелс сме виждали много странни неща — казват, че пътят долу водел към замъка Камелот на крал Артур, че древните племена силури, които ядели човешко месо и принасяли жертви на злите горски богове, още бродят из гъстите гори — Мейв се уви по-плътно в наметката си и кимна към брега. — Но морето е онова, което носи най-странните неща — дребни кафяви тела, изхвърлени от прилива. Мъдрите жени казват, че идвали от някаква страна на запад.

Корбет се усмихна и се доближи до укрепленията. Знаеше, че скоро ще разбере защо го е довела тук. Той беше циник. Смяташе, че нито една хубава жена не би искала да остане насаме с него, освен ако не се кани да му поиска нещо. Винаги имаше някаква скрита причина. Корбет почувства как ръката й притиска лакътя му, обърна се и видя красивото й лице близо до себе си. Тя се притисна към него, целуна го лекичко по устните и изчезна.

Корбет не беше свикнал на такава прямота, нито от страна на съпругата си Мери, нито на любовницата си Алис, мъртва от десет години. Тя беше потайна, буйна и лукава. Мейв бе естествена, спокойна и пряма.

На другия ден тя го откри и двамата продължиха разговора и целувките от предишната вечер.

Корбет подозираше, че тя сигурно го наблюдава и докладва за действията му, но реши, че не би постъпила така недостойно. Каза му направо, че е мрачен и надут, но много забавен, че в душата си е стеснителен и затворен човек, който би трябвало да се усмихва повече. През следващите дни той определено го правеше, докато Мейв го водеше на езда през красивата дива околност.

Опита се да го научи няколко уелски думи, но се отказа, шегувайки се, че той е твърде невъзприемчив, за да научи такъв изящен език. Накара го да й разкаже за миналото си — за съпругата си, за работата си в съда, дори за Алис и за големия лондонски заговор, който беше разкрил преди десет години.

Отначало Корбет говореше предпазливо, но скоро се разбъбри като дете, очарован от тази красива чужденка, която непрестанно се променяше — в един миг закачливо го поднасяше, а в следващия му описваше миналата слава на Уелс и опустошенията, които беше причинил неговият крал.

Тя не си правеше илюзии за целта на посещението му в Нийт.

— Чичо ми Морган — каза му веднъж — е разбойник и грубиян, но суров и честен човек, който мрази крал Едуард и с радост би въстанал, ако му се удаде възможност. Но — продължи тя мрачно — неуспехът се плаща прекалено скъпо. Той въстана веднъж и беше помилван. Следващия път може да го сполети съдбата на великия принц Дейвид, брата на Люълин.

Корбет не настоя да чуе повече. Боеше се Мейв да не предизвика свада, обявявайки го открито за шпионин. Държеше се предпазливо и с Морган, който можеше да се обиди, че англичанин ухажва племенницата му, но за негова изненада старият разбойник само се смееше и го тупаше по гърба. Изглежда Мейв беше единственият човек, от когото лорд Морган се боеше.

Капитанът на гарнизона Оуен беше друго нещо. Той продължаваше се смее непрекъснато, но когато се срещнеха, очите му блестяха от убийствена злоба и дори Ранулф, който вече се беше потопил в ежедневието на замъка, помоли господаря си да бъде по-предпазлив. Корбет се вслуша в съвета му. Веднъж Мейв го заведе в двора на замъка, където Оуен обучаваше хората си. Хю беше свикнал с английските рицари на коне, с водопада от багри, сред който въоръжените мъже в ризници и брони, покрити с ярки гербове се нападаха с мечове, боздугани или притъпени копия, в зависимост от правилата на турнира. Но това беше различно, а когато Оуен ги видя с Мейв на стъпалата на крепостта, избра един от хората си и започна тренировъчен бой, който имаше за цел колкото да заплени Мейв, толкова да уплаши англичанина.

Корбет ревнуваше, когато тя пляскаше с ръце и подвикваше одобрително на Оуен, но дори той неохотно го похвали и в себе си реши, че ако някога се стигне до схватка, ще трябва да го убие с първия удар, защото мъжът беше роден войник. Оуен и противникът му се сражаваха на коне, здрави и обучени животни, които се завъртаха или сменяха посоката, когато ездачите ги притиснеха с коляно или бедро. И двамата мъже бяха с ризници, кожени панталони и ботуши, а на главите си носеха шлемове с предпазители за бузите и носа. Всеки носеше малък кръгъл щит и тъй като боят беше учебен, използваха притъпени мечове, които не можеха да причинят сериозни наранявания. Ездачите се нападаха и обикаляха един около друг. Майсторството на Оуен с меча предизвикваше възхитени възклицания у зяпачите, а ездаческите му умения бяха такива, че кон и конник изглеждаха едно цяло. Той непрестанно успяваше да пробие защитата на противника си и да засегне с тъпия меч корема и гърдите на нещастника.

Най-накрая Оуен се умори от играта, отдръпна се и се отдалечи в лек галоп. Съперникът му нападна с протегнат меч. Копитата на коня му тежко тропаха по земята. Оуен свърна, за да го пресрещне, но не успя да достигне пълен галоп. Корбет доволно си помисли, че капитанът е прекалено самоуверен и ще бъде победен. Ездачите се срещнаха, Оуен се промуши под меча на противника си и докато се разминаваха, рязко спря коня си и удари другия мъж по тила, запращайки го в безсъзнание на земята. Зяпачите извикаха одобрително, капитанът свали шлема си, вдигна меча и поздрави задъханата Мейв, чиито бузи се бяха зачервили от вълнение. Корбет пък получи продължителен убийствен поглед.

Английският писар се тревожеше единствено от нарастващата страст на Мейв, защото когато излезеха на езда, често се целуваха и се прегръщаха все по-пламенно и с по-голямо желание. Корбет искаше да я люби и се надяваше, че тя ще го покани в стаята си. Веднъж се осмели да й го намекне, но получи заядливия отговор, че тя няма намерение да отдаде дара на моминството си на някакъв случайно минаващ англичанин. Корбет смяташе, че я е страх от заминаването му и тъй като това бе четвъртата му седмица в Нийт, Едуард го очакваше с нетърпение, а и присъствието му създаваше все по-голямо напрежение в замъка.

Мейв го желаеше, но криеше чувствата си зад сладко-горчиви насмешки. Морган го пренебрегваше, Оуен го дебнеше като ловец, а Ранулф скучаеше, но вече уплашен от откритата враждебност на командира на гарнизона, започна да го моли по-бързо да си заминат за Лондон.

Корбет с тревога си мислеше дали Морган ще им позволи да си тръгнат и дори това да стане, дали Оуен и хората му ще се подчинят на заповедта. Но онова, което сериозно го тревожеше, беше очакваната реакция на крал Едуард. Беше узнал много малко в Нийт, а и то не беше ново — Морган беше готов да се разбунтува — но нямаше доказателства, нито нещо го свързваше с французите или предателя от кралския съвет. Разбира се, Корбет беше подпитвал това-онова, но всички продължаваха да го гледат неразбиращо. Мейв също не знаеше нищо, но си спомняше Талбът, дори деня, когато беше напуснал замъка завинаги.

— Между Оуен и Талбът — каза тя — избухна яростен спор. Талбът искаше да му позволят да отпътува, защото бил натоварен с кралски дела, но Оуен се колебаеше.

— Оуен ли? — попита Корбет. — Защо би искал да го задържи?

— Не знам — сприхаво отвърна Мейв и веждите й се присвиха, както винаги, когато беше ядосана. — Чух само Оуен да крещи, че Талбът бил при седлата.

— Но това звучи глупаво. Седлата? Какво толкова специално има в тези седла?

— Един Бог знае — отвърна Мейв. Чичо ми нареди на Оуен да пусне Талбът, но преди това пратиха конници, за да предупредят разузнавачите. Малко след като замина, Морган изпрати Оуен и група конници след него. — Тя сви рамене. — Но кой го е грижа за Талбът? Той беше английски шпионин. Никой тук не скърби за него.

На Корбет му се искаше да я попита дали смята и него за английски шпионин и — по-важно — дали някой, и по-специално тя, би скърбил за неговата смърт.