Шпионинът на краля

Трета глава

На другия ден след посещението на Корбет в „Нотр Дам“, английските пратеници се бяха възстановили достатъчно от морските си преживявания, за да тръгнат по крайбрежието към Сома, преди да се отправят на юг към Париж. Бяха довели собствените си коне и сега те се движеха в дълга колона, пренасяйки припасите на графовете Ричмънд и Ланкастър. С тях пътуваха чиновници, писари, готвачи, прислужници, пристави, свещеници и лекари. Благородниците не се различаваха много от останалите, защото студеното време и пронизващите ветрове бяха накарали всички да се увият плътно в дебели кафяви наметки.

В момента в малкия манастир, където бяха пренощували, след като напуснаха пристанището, цареше хаос. Коняри оседлаваха конете — два от тях имаха нужда от ветеринар, единият беше окуцял, а другият имаше рани по гърба — проверяваха подпръгите, поводите и стремената и подменяха повредените. Ръкописите и останалият багаж бяха натоварени заедно с провизиите, закупени на безбожни цени от лукави търговци. Тишината на манастирския двор се разкъсваше от викове, заповеди, ругатни и нервното цвилене на уплашените коне. Няколко кучета се мотаеха наоколо и създаваха допълнително объркване, докато един ядосан послушник не ги прогони с тояга.

Корбет седеше на една разнебитена пейка в ъгъла и навъсено наблюдаваше хаоса. Виковете и ругатните биха заглушили дори писъците на прокълнатите души в ада. Той вдигна поглед към огромния тимпан, издълбан над вратата на църквата, където, замръзнали навеки в камъка прокълнатите висяха обесени за червата на пламнали дървета, а други се задушаваха в пещи, запушили с ръце устата си, втренчили невиждащо каменните си очи през облаците дим. Съдникът Христос държеше спасените в ръцете си, а осъдените на вечно проклятие бяха поглъщани от чудовищна риба, глозгани от демони, измъчвани от змии, огън, лед или умираха от глад, без да могат да достигнат плодовете, които висяха пред очите им. Но за Корбет тези ужаси не можеха да се сравнят с това да преплаваш Ламанша посред зима, за да бъдеш английски пратеник във Франция.

— Мастър Корбет!

Писарят изстена и се изправи, когато прислужникът му Ранулф си проби път през препълнения двор. Червената му коса грееше като фар над бледото разтревожено лице. Корбет го беше спасил от бесилката преди десет години и сега той беше негов верен слуга и другар, поне привидно, защото писарят знаеше, че Ранулф-ат-Нюгейт гледа да се облажи за сметка на всички останали, включително и за негова. Прислужникът лъжеше, мамеше и заблуждаваше с умение, което едновременно ужасяваше и възхищаваше Корбет, а тичането му подир омъжени жени сигурно щеше да стане причина за внезапния му край.

Сега Ранулф играеше ролята на загрижен слуга, надявайки се, че ще притесни своя потаен и мрачен господар.

— Праща ме Бласкет — каза той задъхано. — Казва, че скоро ще тръгнем и нита дали багажът ти е стегнат и натоварен.

Бласкет беше надутият и арогантен иконом на граф Ланкастър, който обичаше властта и всичките и прояви така, както други хора обичат златото.

— Натоварен ли е багажът ни, Ранулф? — попита Корбет.

— Да.

— А готови ли сме да тръгнем?

— Да.

— Тогава защо не каза това на милорд Бласкет?

Ранулф го погледна като човек, който току-що е узнал важна тайна, кимна и хукна обратно към манастира, за да продължи да дразни надутия Бласкет.

Английските пратеници потеглиха точно когато манастирските камбани биеха за молитвата в девет часа. Френският ескорт ги очакваше пред портата на манастира — дворцовият пратеник, бляскаво облечен в алено и черно, трима невзрачни писари и двама рицари с лека броня и наметки в златистосините цветове на френския двор. Те бяха придружени от няколко въоръжени конници, свирепи на вид ветерани с кожени елеци, метални брони и дебели вълнени панталони, напъхани в здрави ботуши за езда. Корбет наблюдаваше как Ричмънд и Ланкастър разговарят с рицарите и си разменят документи. Най-накрая английските пратеници, обградени от ескорта, продължиха пътя си.

Земята на Нормандия беше равна, кафява и скована от ледения юмрук на зимата. Няколко упорити селяни, пристегнали с колани шаячните си наметки и нахлупили плъстените си шапки над очите, се опитваха да орат. Зад тях семействата им, дори съвсем малките деца, разпръсваха тор и вар, за да подхранят почвата. За Корбет, който беше воювал в блатистите местности по време на походите на Едуард в Уелс, провинцията изглеждаше доста процъфтяваща. Но той си спомни думите на Жак дьо Витри5, че „онова, което селяните печелят с тежък труд за една година, господарят им харчи за час“. Правосъдието тук беше сурово. Господарите на именията със сгради от дърво и камък, обградени с крепостни стени и ровове, наказваха повече, отколкото английските си събратя и на всеки кръстопът имаше бесилка или стеги6.

Селата представляваха групи от къщи, всяка с малки градинки, заобиколена от жив плет и плитка канавка, но Корбет беше изумен от броя на градчетата — някои стари, но други създадени само преди няколко десетки години. Всички бяха обградени със стени, къщите бяха скупчени около абатство, катедрала или църква. Понякога англичаните преспиваха в някой от тях като Ноайон и Бове, където имаше манастир или достатъчно голям хан. В други случаи ги подслоняваха в кралски или благороднически имения. Френските рицари показваха заповедите си, които задължаваха злочестия собственик или иконом да нахрани пратениците и придружителите им. Въпреки това гостоприемство френският ескорт странеше от Корбет и спътниците му и се отнасяше с тях мрачно и с пренебрежение. Това не беше изненадващо — между двете държави съществуваше временно примирие и по всичко личеше, че скоро между тях ще избухне война.

Писарят скоро се умори от безкрайните ежедневни задължения и проблеми при пътуването, макар че хора като Бласкет си изкарваха прехраната от тях. От дребнавостта, бърборенето, клюките кой къде седнал и кой колко бил богат, кой се зарадвал от възможността да стане пратеник във Франция. Корбет знаеше, че много от колегите му биха се вкопчили в подобна възможност, без да мислят за натъртването и раните от постоянната езда, за пълните с плъхове ханове, гранясалото месо и вкиснало вино, което разстройваше стомасите им и превръщаше пътуването в кошмар. И компанията на благородниците не беше по-приятна — Ланкастър беше стиснат, кисел и необщителен; граф Ричмънд страдаше от мания за величие и бързаше да забрави последния си военен поход в Гаскония, който го беше превърнал в посмешище на английския двор. Писарят Уотъртън изглеждаше приятен човек, но странеше от останалите, освен ако ставаше въпрос за жени, защото можеше да съперничи на Ранулф по завоевания. Нощем Корбет често дочуваше шум от гуляи, смях и любовни стонове.

Същевременно, под повърхността на това досадно пътуване, се долавяше недоверие и напрежение. Когато напуснаха Булон, Корбет вече нямаше чувство, че ги следят, но за сметка на това усети взаимното недоверие между водачите на английското пратеничество. Крал Едуард му беше казал, че Ланкастър, Ричмънд, Уотъртън и младият, необщителен Хенри Ийстри, монах от Кентърбъри и помощник на архиепископ Уинчълси, са били посветени в тайната мисия на съвета, но че всеки от тях може да е предателят, който донася сведения на французите и е виновен за смъртта на английските шпиони.

Корбет незабелязано наблюдаваше Ийстри, Уотъртън и двамата графове, но те не правеха нищо необичайно и се отнасяха към французите със същата преднамерена хладина като останалите. Никой от тях не общуваше повече от необходимото с ескорта, нито беше направил опит, дори тайно, да се свърже с някой френски сановник в градовете, през които минаваха.

Бяха им нужни две седмици, за да стигнат до околностите на Париж след най-скучното и протяжно пътуване в живота на Корбет. Писарят се чувстваше потиснат от еднообразното ежедневие, но когато погледна назад, осъзна, че това е идеалното място за засада. Намираха се на широкия изровен път, заобиколен от гъсти горички, който водеше от Бове до Париж, когато ги атакуваха: нападателите, облечени в черно, с червени маски изскочиха измежду дърветата и се нахвърлиха върху групата англичани. В същия момент френският ескорт се обърна, водачите извадиха мечовете си и изкрещяха някакви заповеди.

Стиснал дългата си кама, Корбет мушкаше яростно, въртейки коня си, уплашен, че някой от нападателите ще го издебне в гръб. Намираше се в центъра на битката и макар и уплашен до смърт от конниците, които нападаха около него, се чудеше защо бяха избрали точно тази част от колоната, а не началото, където яздеха Ланкастър и Ричмънд или края, където можеха да плячкосат каруците с багажа. В този миг срещу него изникна фигура с развято наметало и очи, които блестяха злобно през дупките на маската. В ръката си държеше боздуган, готов да нанесе смъртоносен удар. Корбет се прилепи за шията на коня и замахна с камата към незащитения корем на противника си, но под наметалото той носеше броня. Писарят почувства как острието се удари така яростно в нея, че ръката му изтръпна от болка. Въпреки всичко ударът му накара нападателя да изпусне оръжието си и да се хване за корема.

Подгизнал от пот, Корбет се огледа с ужас — беше заобиколен от нападатели, макар че останалите англичани започваха да вземат надмощие, а и френският ескорт, който в началото беше доста муден, се беше поокопитил. Чуваха се викове и ругатни, мъже падаха от седлата, давейки се в собствената си кръв, кръв шуртеше от откритите рани; брадви, ками и тояги цепеха въздуха, чуваше се смразяващото свистене на стрели от арбалет. Ранулф се появи до него с окървавено лице, див поглед и пяна на устата. Крещеше нещо, но Корбет не му обърна внимание, защото се опитваше да види дали арбалетът е техен или на противниците им. И тогава, също тъй внезапно, както се бяха появили, нападателите се оттеглиха, изчезвайки сред полята в облак прах.

Корбет седеше прегърбен на коня и се бореше с гаденето, което заплашваше да го злепостави. Когато успя да потисне напъните за повръщане, се огледа: на земята имаше проснати тела, мъже крещяха и ругаеха при вида на раните си. Дългата колона се беше разкъсала — два от конете бяха мъртви, а друг риташе на място, подлудял от кръвта, която шуртеше от гърлото му. Най-накрая редът беше възстановен. Имаше неколцина мъртви — двама войници, един от прислужниците на Ричмънд и един от нападателите. Двамата графове крещяха на французите и до слуха на Корбет достигнаха думите „нападение толкова близо до Париж“ и „не бяхме защитени“, но рицарите само вдигнаха рамене и пренебрежително попитаха дали в Англия няма разбойници.

Ланкастър свика Ричмънд, Уотъртън, Ийстри и Корбет на съвещание. Наблюдаваха от пътя как командирите и прислужниците възстановяват колоната, как лекарят превързва ранените, а френските рицари тръгнаха да търсят каруца, за да откарат мъртвите и тежко ранените до близкото имение. Ричмънд беше зачервен и непрекъснато се хвалеше как майсторски си бил послужил с меча. Уотъртън изглеждаше уплашен, но беше абсолютно невредим. Ийстри съчувстваше, но беше все така хладен и отчужден, защото бързаше да се върне и да даде утеха на ранените. Ланкастър изглеждаше бесен и обикновено бледото му лице беше покрито с алени петна от гняв.

— Разбира се — започна той, — аз лично ще протестирам пред Филип IV за това нападение. Но онова, което трябва да решим — той потупа коня си по шията и огледа групата, — е дали това бяха разбойници или внимателно планирана засада. Според мен, беше второто.

Одобрителен шепот посрещна думите му, затова той продължи.

— Ако е така — гласът му се превърна в дрезгав шепот, — предателят трябва да е между нас.

— Защо? — рязко попита Корбет. — Маршрутът ни беше планиран в Англия, а при шума, който вдига кавалкадата ни, половин Нормандия сигурно знае къде сме.

Очите на Ланкастър се отправиха към мълчаливия сдържан писар. Той не харесваше Корбет, смяташе го за прекалено затворен и самоуверен. Писарят прочете неодобрението в погледа му и премълча останалите си въпроси. Не беше съгласен със заключението, че предателят непременно е между тях, но необоснованите обвинения щяха да накарат всички да бъдат предпазливи и да затруднят откриването на истината. Самият граф също разбираше това.

— Мисля — продължи той, — че предателят е между нас, но щом пристигнем в Париж, ще се свържем със Симон Фовел, един от кралските шпиони там. Може би е чул някакъв слух, който би могъл да хвърли светлина върху тези загадки.

После групата се върна при колоната и продължи бавното си пътуване към крайните квартали на Париж. Корбет зае мястото си и каза на разтревожения Ранулф, че не е ранен и че ще му бъде много благодарен, ако си затвори устата и го остави на мира. Прислужникът изостана, мърморейки ядосано, а писарят потъна в размишления за нападението. Беше чул един от французите да вика, че убитите нападатели не можели да бъдат разпознати, защото не носели нито документи, нито някаква емблема. Корбет очакваше това — очевидно атаката беше планирана, но повече го тревожеше защо острието й сякаш беше насочено към него — защо, чудеше се той, някой смята един писар за толкова опасен, че да предприеме подобно рисковано нападение? Кой в Англия беше предал такива сведения на французите? Той се уви по-плътно в наметалото си, беше му студено по-скоро от страх, отколкото от ледения хапещ вятър.

Силният пронизващ вятър караше конниците да се притискат към конете си, за да се предпазят от студените повеи, които проникваха през счупените прозорци и порутените стени на старата църква. Предводителят им, бретонски наемник, ругаеше и тропаше с крака, за да се стопли. Беше ядосан от провала на нападението си и с неприязън очакваше предстоящата среща с дьо Краон, главен писар и шпионин на Филип IV, който вече идваше насреща му. За суеверния бретонец дребният и мургав французин, увит в черна вълнена наметка, приличаше на демон, излязъл от ада. Наемникът не се боеше от никого, но от дьо Креон лъхаше на власт като от жена на парфюм и за него провалът или противопоставянето бяха нещо неразбираемо.

Французинът отметна качулката си и се приближи към бретонеца, без да се притеснява от огромната му фигура, която се извисяваше далеч над него.

— Нападнахте ли ги? — гласът му беше мек и учтив.

— Да.

— Убихте ли го? Бретонецът поклати глава.

— Не — отвърна той и отстъпи, изненадан от яростната омраза, която проблесна в очите на дьо Краон.

Шпионинът сякаш щеше да избухне всеки миг. Завъртя се на пета, отдалечи се на няколко крачки и отново се върна. Единственото, което издаваше гнева му беше, че непрестанно хапеше долната си устна. Извади шест кесии златни монети изпод наметката си.

— Всичките щяха да бъдат твои — дрезгаво каза той, — ако бяхте убили онзи човек. — Взе една от кесиите, погледна студено бретонеца и я хвърли в краката му. — Но ти се провали, затова ще получиш само една.

После дьо Краон се отдалечи, стискайки толкова силно кесиите под наметката си, че ръбовете на монетите се врязваха в ръцете му. Но французинът не усещаше болката. Искаше Корбет да умре. Не само го мразеше, но и се боеше от онова, което можеше да направи. Той спря за миг и огледа разрушената църква, в която се беше срещнал с убийците, после се усмихна. Щеше да има и други възможности да си разчисти сметките с мосю Корбет.