Шпионите на Собек

Глава седма Немм-т: кланица

Амеротке се събуди от енергичното разтърсване на Кучето, който доближи лицето си до него и му лъхна на бира и суров лук.

— Господарю!

Амеротке разтри очи, после стана. Беше студено. Небето вече не бе толкова тъмно.

— Те идват, господарю — прошепна Кучето. — Подушвам ги по вятъра. Миризмите им се носят през пустинята. Готвено месо. Тор, изпражнения и урина — каза той, обърна се и се изплю. — Мръсни са като стадо хиени.

Амеротке се взря в оскъдната светлина. Той самият не можеше да чуе и да види нещо нередно, но Кучето вече бе вдигнал накрак останалите. Движеха се силуети, командирите просъскваха заповеди, всеки тихомълком вземаше оръжието си в ръце. Амеротке се присъедини към Асурал и меджайския командир при басейна.

— Кучето каза, че идват — предупреди го и меджаят. — Аз му вярвам.

Тишината стана потискаща. Амеротке застана нащрек като ловна хрътка. Беше сигурен, че е чул звук. Погледна надясно и скочи, когато бойният зов на меджаите прокънтя откъм войниците, струпани по периферията на оазиса под пръстена от дървета пред тях. Атаката беше започнала. Меджайският командир нареди да хвърлят повече гориво в наново запалените огньове, докато нощта се раздираше от писъци, викове, бойни възгласи и смразяващи кръвта шумове на дърво и метал, сблъскващи се в смъртен бой. Амеротке се взираше през мрака, който вече бе осветен от пулсиращите лумнали пламъци. Можеше да различи силуети, накъдрени глави тук и там. Група мъже се опитваха да проникнат през пръстена на дърветата. Ефектът на изненадата, търсен от нападателите, се бе провалил. Асурал, командващ десния фланг, и меджайският офицер, командващ левия, даваха заповедите си, докато атаката се разгръщаше. Аритите действително възнамеряваха да ги обградят, като ги надхитрят. Меджаите пуснаха огнени стрели върху сухата трева. Щитове от пламък лумнаха и се издигнаха, за да отсекат пътя на аритите, докато някои от враговете вече попадаха на капана на острите глинени парчета и намазаните с човешки изпражнения тръни, които пробождаха босите им мазолести крака. Някои от аритите проникнаха през огнената стена, но веднага попаднаха под ударите на тоягите, копията и мечовете. Един войник, съвсем гол, с изключение на препаската около бедрата му, въоръжен с копие и меч, успя да избегне смъртоносната контраатака и се хвърли срещу Амеротке. Съдията отстъпи назад, мина вдясно на нападателя и замахна с боздугана си към главата му. Не го уцели, но успя да го удари над лакътя. Войникът се олюля и залитна. Амеротке отново завъртя боздугана си, стовари го с всички сили и смаза лицето на противника. Кучето се втурна напред, сграбчи арита за косата, дръпна главата му назад и преряза гърлото му. Атаката прекъсна внезапно, но почти веднага след това се възобнови. Измамата и хитростта отстъпиха място на жесток и кървав ръкопашен бой. Редица след редица, вражеските войници се носеха срещу тях, решени на всяка цена да успеят да проникнат и да посекат всичко живо. Меджайският командир задъхано осведоми Амеротке, че враговете сигурно са стотина на брой, при това подкрепени от пясъчни жители и пустинни скитници.

Първоначално нападателите бяха отблъснати, но след миг отговориха с дъжд от стрели, сипещи се от мощните нубийски лъкове. Амеротке и хората му се прикриваха, където намереха. Нощта вече отминаваше, слънцето просветляваше, тъмнината изтъняваше. Утринният вятър се насити с миризма на пот и кръв. Виковете на ранените врагове бързо замлъкнаха, защото гърлата им бяха прерязани от своите и атаката се възобнови.

Аритите се държаха надалеч от все още тлеещите огньове по фланговете и концентрираха силите си във фронтален щурм, опитвайки се да проникнат откъм входа на оазиса, гледащ към крепостта. Отчаяно устремени да причинят максимални разрушения и щети, те настъпваха, вдигнали щитове, и яростно ръгаха с копията си. Меджаите, подпомагани от гвардията на Асурал, успяваха да удържат позициите си. Въпреки това Амеротке чувстваше как нарастващо отчаяние обхваща хората му. Трябваше да устоят на атаката поне докато се съмне напълно, когато щяха да направят опит да се евакуират от оазиса. А това означаваше да водят отново дълга и кървава битка, докато успеят да стигнат до бойната баржа. Освен ако боговете или генерал Омендап не се намесеха.

Амеротке се съвещаваше с Асурал и меджайския командир, когато откъм реката проехтя остро изсвирване на раковинен рог. Веднага изпратиха разузнавач да проучи какво става. Едва бе изминал и няколко крачки, когато Амеротке чу гръмогласен рев и изтича до края на оазиса. Тъмната маса на аритите бе разкъсана и те бягаха презглава през пясъците, а от двата фланга се спускаха и ги преследваха имперски войници. Изглежда, бяха акостирали от двете страни на Синджар, бяха изкачили бреговете и незабавно атакуваха. Внезапната им поява шокира аритите, които, дори да бяха допускали, че може да пристигне някакво подкрепление, сигурно бяха очаквали то да акостира непосредствено под оазиса и да мине през неговата територия. Войските на Омендап се възползваха от предимството, което им даде изненадата. Свежи и настървени за битка, те се спуснаха през пустинята като хрътки след дивеч. Скоро настигнаха изоставащите и ранените и бързо и безпощадно ги избиха. Защитниците на оазиса, все още кипящи от гнева на бойната стръв, не се нуждаеха от повече окуражаване. Те също се втурнаха да се присъединят към смъртоносния лов на доскорошните си нападатели и палачи.

Амеротке отиде до басейна и се свлече на земята. Загреба вода с шепи, накваси устни и плисна остатъка върху себе си. Офицерите на Омендап, блестящи в белите полички и кожените нагръдници, обкичени със сребърни и златни пчели и с яки и гривни за храброст и доблест, наперено и важно пристъпиха в оазиса. Командирът им беше главен писар на армията, офицер от полка на Анубис, грубоват възрастен мъж с остри пронизващи очи, рязък глас и простовати маниери. Той започна безцеремонно да разпитва Амеротке, преди да разбере, че разговаря с Главния съдия на фараона, после бързо му се извини и обясни, че е напуснал лагера на генерал Омендап едва предния ден следобед.

— Тук сме от известно време — ухили се той. — Помислихме, че най-добре е да се разгърнем на два фронта. Съжалявам, ако сте помислили, че сте изоставени. Заповедите на генерал Омендап бяха изрични и извънредно ясни — добави писарят и стана на крака. — Да ви спасим, да хванем в засада враговете и да ги избием. Това и смятам да направя.

Остатъкът от деня прекараха в кървав лов из руините на Тимсах. Един от офицерите кръсти крепостта Пчелния кошер, заради това, че недрата й бяха изпълнени с пасажи, коридори, тунели и стаи, досущ като пчелна пита. Последствията от сраженията, които избухваха, когато откриваха скривалищата и бункерите на аритите, бяха наистина плачевни. Враговете не молеха за милост, а и никой нямаше намерение да им я оказва. Бяха избити на място или изгорени в подземията и помещенията, в които се криеха. Имперският командир обгради крепостта, така че никой не можеше да се измъкне. Беше вече късно следобед, когато кръвопролитието секна. Няколко арити, ранени и пребити, бяха заловени живи. Амеротке се опита да ги разпита, но те само му се подиграваха и плюеха по него. Командирът нареди да ги набият на колове високо над укрепленията, като използват техните собствени копия и оръжия за мъчението. Пясъчните жители, общо единадесет на брой, се оказаха по-отзивчиви и словоохотливи. След като петима от тях последваха аритите горе, на високите назъбени бойници, за да се простят с ужасяващи писъци с живота си, тънещи в реки от кръв, оцелелите набързо се спазариха за живота си — малко вода, малко хляб и правото да си тръгнат, без да понесат наказание. Командирът отстъпи пред настояванията на Амеротке и се съгласи на това.

Пясъчните жители им разказаха някои неща, които само затвърдиха подозренията на Амеротке. Обясниха, че аритите, някъде около сто и петдесет души, пристигнали преди седмици и били твърде наясно с всичко за Тимсах. Наели пясъчните жители и пустинните скитници чрез комбинация от подкупи и заплахи, после установили лагера си в Тимсах и ги използвали като шпиони. Веднага отвлекли дъщерята на Небхер, за да изнудват свещеника, който бързо се съгласил да им съдейства. Така Небхер започнал да ги информира за всеки, който пристига. Веднага щом посетителите дойдели, някой пясъчен жител тръгвал от оазиса и отивал да докладва на аритите, докато Небхер упоявал новопристигналите. В студените часове на нощта аритите нахлували като рояк в оазиса, удушавали жертвите, после заличавали всички следи от тях, все едно че никога не са стъпвали там.

— А лодките и баржите?

— Ценно дърво за огрев — ухили се единият от заловените, оголвайки челните си зъби. — Не ни даваха да прибираме никаква плячка от мъртвите, но ни плащаха с някой и друг ингот сребро. Всичко друго се унищожаваше.

— Но някои от тези търговци и пратеници са били забелязани по-надолу на юг?

— Немного надалеч — натърти пустинникът. — Същата баржа, със същите вимпели и флагове, но управлявана от нас. Хората трябваше да я забележат, а после я откарвахме до брега в някакво пусто място, за да я разглобим. Пренасяхме дървото и платната на гръб в Тимсах — сви рамене той — или използвахме едногърби камили.

Амеротке кимна. Споменаването на камилите извика у него спомени за армията на Омендап и пъстрото множество, което следваше обоза й — хора от пустинята със своите бързи едногърби камили, които бяха идеалното средство за пътуванията на куриерите на юг. Амеротке знаеше достатъчно за аритите, за да си даде сметка, че те са поддържали изключително строгата си дисциплина с крайна жестокост. Пясъчните жители и пустинните скитници бяха лесна плячка. Те бяха номади и се придвижваха заедно с целите си семейства. Аритите несъмнено са вземали заложници или са отправяли заплахи за това, какво може да се случи, ако заповедите им не бъдат изпълнявани безпрекословно.

— А мъртвите? — попита Амеротке.

Пустинникът вдигна рамене и се изправи. После поведе Амеротке и старшите офицери към най-отдалечената страна на форта през разрушената входна врата до подножието на една висока кула. Тесни стръмни стъпала се извиваха надолу в тъмнината. Допускайки възможност за засада, Амеротке нареди да запалят повече факли и група меджай влезе преди него. Слизаха дълго, гмуркайки се в зловещия мрак на подземния свят на Тимсах, в който сякаш дебнеше някаква нечиста сила. Независимо от горещината навън долу беше мразовито и някак призрачно. Върху стените потрепваха и играеха сенки. Глухите писъци на неотдавна набодените на кол по назъбените укрепления арити се носеха като някаква дяволска песен. Смразяващо душата пътешествие, което ставаше още по-лошо от гадната воня на разложение, която се разнасяше край тях. Стигнаха до малко преддверие, от което тръгваха два тунела. Пустинникът посочи този вдясно. Тръгнаха по тесния пасаж. Амеротке стисна здраво ноздрите си с пръсти, миризмата вече беше непоносима. Влязоха в зеещо подземие. Меджаите вървяха напред, вдигнали факлите си, за да разкрият целия зловещ ужас, който ги очакваше вътре. Най-малко тридесет трупа бяха подредени в редици. От гадната смрад на охраната й се догади и някои излязоха да повърнат, докато Амеротке и командирът оглеждаха труповете. Всички жертви бяха удушени, а коремите им — разрязани и отворени, за да се намали ефектът на разложението, преди да бъдат покрити с пясък. Някои бяха изгнили толкова много, че беше невъзможно да бъдат идентифицирани. Амеротке разпозна мършавото лице на Небхер; до него имаше покъртителен труп на млада жена, вероятно дъщеря му. Контузеното й лице беше почти изцяло скрито от дълга черна коса. Амеротке затвори очите й и промълви кратка молитва.

— Тези, които могат да бъдат идентифицирани — каза той, като се изправи, — трябва да бъдат почистени и откарани в Тива за достойно погребение. Домът на среброто ще поеме разходите. Останалите трябва да се изгорят, бързо! — той отстъпи и се огледа из това ужасяващо подземие на смъртта, злокобно място, дело на дяволски сърца. — Господарката Маат — промърмори си той, — богинята на истината, ще сложи край на това ужасно дело.

Същия следобед, в който битката при Тимсах привърши, Шуфой, личен адютант, както той самият се титулуваше, на Амеротке, Главния съдия на фараона в Залата на Двете истини, се бе отдал напълно на своето безгранично щастие. Никога не се бе чувствал толкова удовлетворен, както сега, когато се протягаше върху меките ленени чаршафи, постлани на великолепното легло на Матайа, с натъпкан с пух дюшек, с облегалки в синьо и златно и с огромни кръгли, пухкави и богато избродирани възглавници. Той зяпаше нагоре в посребрените кедрови греди на тавана в спалнята. Току-що беше правил любов с Матайа, френетично, диво, но и чувствено изживяване от меки и нежни докосвания, ефирни целувки и най-ароматни ухания. Матайа, с лице, обрамчено от перуката, украсена с малки сребърни и златни розички, му бе оказала благоволението си и разкошното й горещо тяло, голо — съвсем голо, с изключение на яката и изящните драгоценни бижута, се бе съединило с неговото. После бяха пирували с пасирани пресни плодове, меки смокини в мед и пълни чаши от най-доброто вино от Буто. Докато разсеяно си мислеше за своя господар, изложен на изгарящата жега в Червените земи, Шуфой се надигна, за да се полюбува на Матайа, която бе приседнала зад завесите.

Увила само простичка препаска около себе си, Матайа се оглеждаше в ръчно огледало от полиран бронз, скубеше веждите си и от време на време спираше, за да потърси по прекрасното си лице някакво несъвършенство. Завесите служеха почти като шпионка, през която Шуфой можеше да съзерцава своята любима, потънала в деликатния си тоалет. Матайа си тананикаше тихичко нещо. Шуфой разпозна мелодията и си спомни изключителния и провокативен танц, който тя му бе представила, преди да се отдадат на страстта. Сърцето му преливаше от удоволствие и радост. Матайа не се интересуваше от външността. Тя със смях му описа как другите мъже се перчат и позират, щом я зърнат да се появява, и подигравателно ги определи като празноглавци. За сметка на това бе омаяна от неизчерпаемите планове и схеми на Шуфой и споделяше и своите идеи с него. Сподели му и колко й е дотегнало от храма на Нубия, колко е уплашена от това, което се е случило, и колко дълбоко е разтревожена от опасността, която създават аритите. Обясни му също, че се е опитвала да убеди господарката Бузирис да изпразни болницата от случайни пациенти, които са накрак, и да държи стриктно под око резиденцията на първожреца. Дори беше намекнала, че може да потърси протекцията на Амеротке, за да се премести в някой друг храм или дори в двореца Малгата.

— Би ли си тръгнала наистина оттук? — попита я Шуфой.

— Разбира се — прошепна тя, притискайки се о него. — Мислиш ли, че ще искам да остана тук? Да, аз съм сираче, дъщеря на селянин, храмово момиче. Танцувам и пея пред статуите. Отправям молитви и възхвали на боговете. Изпълнявам моите административни задължения. Бях щастлива тук… досега. Е, това свърши, Шуфой. Божествената извърна лицето си от всичко, що е нубийско. Хесети от нашата провинция работят и в други храмове. Аз ще сторя същото. Ще се откажа от себе си, само и само аритите да ме забравят.

— Сигурна ли си? — попита я Шуфой.

Матайа беше повторила, че точно това иска и не й е необходимо нищо друго, освен тази ужасна заплаха да изчезне. Шуфой почувства нейното напрежение и нуждата й да бъде закриляна. По време на отсъствието на господаря му той и храмовата хесета се бяха сближили. Освен това Шуфой бе използвал пътуването на Амеротке на юг, за да проведе и някои собствени разследвания сред храмовите слуги, дякони и посетители. Колкото по-дълбоко си завираше носа, толкова повече го тревожеше тайнствеността на първожреца Куфу, който, както се оказа, в по-спокойните дни бе твърдял, че на Нубия трябва да бъде дадена повече свобода в държавата на фараона! Господарката Бузирис не беше по-различна. Общо взето, загадъчна двойка! Май двамата се бяха отчуждили един от друг? Слугите определено клюкарстваха за обтегнатост в отношенията помежду им. Макар това да бяха просто приказки; същото можеше да се срещне и в което и да е от именията от Дома на милиони години58, пръснати из цяла Тива. Матайа говореше много благосклонно за господаря Куфу и за съпругата му, на които гледаше като на щедри и любящи покровители. Шуфой стигна до заключението, че Куфу и Бузирис, а всъщност и цялата храмова йерархия, са като заклещени между два лагера. От една страна, тяхната лоялност към фараона и двореца; а от друга страна, верността към собствения народ, народната памет и историята на Нубия.

— Е, ами — прошепна си Шуфой, — аз мога само да събирам информация, пък господарят ми нека да я проверява.

Той се обърна, за да вземе чашата си от масичката до леглото, но в този миг подскочи от пронизващ писък, идващ от покоите на първожреца. Скочи от леглото и бързо се облече, оглеждайки се за ножа си. Шумът на тичащи крака в галерията отвън бе последван от бясно думкане по вратата. Матайа побърза да извади резето и в стаята се втурнаха Бузирис и Куфу. Бузирис плачеше, а в едната си ръка стискаше червена кърпа.

— Вижте какво намерихме! — извика Куфу.

— Надиплени върху облегалката на леглото ни — изпищя Бузирис.

Шуфой изпита чувство за вина, като си припомни любовната си среща с Матайа, неистовата възбуда, възглавниците и възглавничките, чаршафите и облегалките, които бяха прекатурили от леглото. Той погледна отчаяно Матайа, която му отвърна с невиждащ поглед. Като лунатичка, тя пристъпи покрай него, мина през завесите и отиде до горния ръб на леглото. Вдигна тежкия дюшек и огледа внимателно навсякъде. Изведнъж спря, навела глава, и Шуфой с ужас видя как тя бавно измъкна зловещото червено парче плат, смъртното предупреждение на аритите…

Амеротке стоеше в Градината на стоте аромата в храма на Нубия. Беше се върнал в Тива предишната вечер и ужасните спомени от Тимсах и неговите страховити мистерии все още изгаряха съзнанието му като живи въглени. Беше напуснал крепостта, поглеждайки назад към набитите на коловете тела на враговете, черни и вкочанени под ярката светлина на синьото небе, като някаква подигравка със славата на настъпилия ден, докато от двора се кълбяха стълбове дим, вдигащ се от погребалните клади. Едва беше дочакал да напусне това мръсно място и да се върне в града.

Понечи да си тръгне, но после реши да приседне в един от ярко оцветените градински павилиони. Вътре беше хладно и миришеше приятно от малките кошнички с цветя, пъхнати под тапицираните табуретки, подредени покрай стените. Амеротке се настани удобно и се загледа навън към изваяното джудже бог Бес59 — с изпъкнали очи, издуто шкембе и уродлива маска на лицето. В близкия параклис прекрасен глас репетираше химн: „Величествен като зората. Прекрасно е твоето присъствие за всички земни твари…“ Амеротке зашепна своя собствена молитва на благодарност за щастливото си избавление, за завръщането си и за безопасността на семейството си, което вече бе посетил в Малгата. Всичко беше наред, макар на Норфрет силно да й липсваше както той, така и домът й. Бяха поседнали за малко в градините на двореца, споделяйки една обща чаша с вино, докато момчетата играеха шумно край близкия фонтан. Шуфой също присъстваше и странно, но нито веднъж не си отвори устата. Седеше мълчалив и намръщен и едва след като Норфрет целуна съпруга си и си тръгна, дребосъкът разказа на Амеротке какво бе научил, както и за предупрежденията, оставени в храма на Нубия за Куфу, Бузирис и Матайа. Амеротке внимателно го изслуша. Припомни си циничното отношение на Валу към всичко, що е нубийско, и веднага щом напуснаха двореца Малгата, той изпрати Шуфой със запечатано писмо в Дома на тайните, с което настояваше да му бъде предадена цялата документация, както и всички доклади на Обвинителя за настоящата криза. Преди да тръгне, Шуфой го помоли да вземе Матайа под своята закрила. Амеротке тържествено обеща да обмисли молбата му, но междувременно…

Амеротке гледаше статуята на джуджето бог. Толкова много въпроси, толкова малко отговори! Как аритите бяха научили за подземията, пещерите и тунелите под Тимсах? Укреплението беше безспорна египетска територия. И защо бяха избрали точно него? Вярно, то беше близо до оазиса Синджар, но имаше още много оазиси и места за почивка покрай речния бряг. Като си помисли, си даде сметка, че Тимсах всъщност е идеалното място за аритите, идеално, за да проведат своя унищожителен план; но откъде все пак знаеха толкова много за крепостта? Сред архивите, които взе от храма на Нубия, имаше карти, схеми и чертежи, но Амеротке много добре помнеше, че детайлните планове на крепостта бяха дело на Имотеп. Да не би този лоялен служител на фараона да е бил предател? Дали всъщност той не е предавал някому своите собствени карти на Тимсах? На кого? Съдията беше размишлявал върху тези въпроси още на царската баржа по време на завръщането си в Тива. Бяха му изплували още подозрения относно Имотеп. Истинските проблеми с Нубия бяха започнали преди месец, после се разрази и кризата в Тива, но Имотеп бе проучвал картите на Тимсах дълго време преди това. Защо? И още един проблем. Имотеп, както си личеше от всичко, беше стар противник на аритите. Той определено ги бе смятал за голяма опасност, нали? Разбира се, беше естествено тази орда злодеи да го е набелязала за своя жертва и да са му издали смъртна присъда, обет, който те в крайна сметка изпълняваха. И все пак, ако трябваше да се вярва на доказателствата, Имотеп не беше получавал заплахи, нито беше взел някакви специални предохранителни мерки, за да се защити, дори и след като онзи труп е бил открит в неговата градина. Това бе странно! При това Имотеп бе убит, но беше ли предупреждаван, заплашван? Ако е бил, сигурно подобна заплаха би го разтревожила и той щеше да е нащрек за надвисналата опасност. А ако не е получавал предупреждение, защо аритите са нарушили своя убийствен обичай да се подиграват предварително на своята бъдеща жертва? Дали онзи осакатен труп не е бил тяхната заплаха? Ами Куфу? Беше действал светкавично, за да предотврати покушението срещу Божествената — но защо и той не бе нападнат същата сутрин или след това? В крайна сметка аритите бяха убили един от своите в онази здраво заключена килия под храма на Нубия. Малко по-късно бяха проникнали в храмовите градини и бяха избили който им бе попаднал — или когото бяха пожелали? Но все пак не бяха направили никакъв опит за убийство на първожреца, на когото със сигурност гледаха като на изменник, предател на тяхната кауза. Шуфой разказа на господаря си за червените кърпи, още едно предупреждение към Куфу, Бузирис и Матайа след скарабеите, за които те самите му бяха разказали, но дали аритите наистина ги преследваха, или просто си играеха на котка и мишка с жертвите си? Дали не чакаха някакво публично събитие, за да изсипят ужас, страх и разруха в храма на Нубия?

Амеротке премигна на светлината и погледна през вратата към фонтана, бликащ в далечината. Той самият също трябваше да внимава повече. Новините за скорошната победа над аритите в Тимсах се беше разнесла из целия град — поразяващ удар върху хитростта и коварството на врага. Това събитие дойде веднага след направеното разкритие за начина, по който са били убивани меджайските разузнавачи. Бе премахната мистерията на заплахата, виснеща над тях, и доставките на содените топчетата бяха поставени под строг надзор. Ореолът на непобедимост, който аритите си бяха създали, се рушеше. Мощта на фараона отново беше извън съмнение. Аритите сигурно знаеха за участието на Амеротке във всичко това. Несъмнено щяха да го дебнат — почетна жертва в тяхната смъртоносна война срещу Великата къща.

Трясък на оръжия стресна съдията. Долови блясък на желязо сред дърветата зад фонтана. Скочи на крака, после се отпусна — Сребърните щитове, елитният корпус на Мариану, излезе от зелената горичка. Щитовете им блестяха, копията им бяха готови, насочени напред. Ескортът маршируваше в стегнат строй, предпазвайки две фигури с качулки сред тях. Амеротке въздъхна. Хатусу бе дошла да го види! Излезе и коленичи в тревата. Когато приближиха, Сребърните щитове отвориха редицата си и фараонът изплува от облак парфюм, облегната на ръката на Сененмут. Амеротке понечи да забие нос в земята пред нея.

— Не сега, не тук! — рязко каза Хатусу. — Да се махнем от слънцето, съдия Амеротке! — потупа го по рамото тя, като бързо се плъзна покрай него и влезе в павилиона.

Амеротке помръкна, стана на крака и я последва вътре. Хатусу отметна назад качулката на ленения си плащ и даде знак на съдията да седне срещу нея. Докато се настаняваше, той улови предупредителния поглед на Сененмут. Коравото грубовато лице на великия везир определено изглеждаше загрижено. Нищо чудно. Фараонът беше извън себе си от ярост. Амеротке забеляза познатите признаци. Хатусу не носеше нито едно бижу, а прекрасното й лице беше без следа от грим, странните й тъмносинкави очи бяха широко отворени и зорки, а чувствените й устни бяха изкривени в гримаса. Тя дъвчеше устни, барабанеше с ръка по бедрото си и потропваше по пода с единия от обутите си в сребърни сандали крака, сякаш чуваше някаква невидима музика. Всъщност наистина чуваше. Яростта кипеше с бурен ритъм в сърцето й!

— Божествена, прекрасно е да зърна вашето лице.

Котешките очи на Хатусу не мигнаха.

— Чули сте за Тимсах? — тактично отбеляза Амеротке.

— Поздравления! — намеси се бързо Сененмут. — Това гнездо на пепелянки най-сетне е разбито и изпепелено.

— Те са убили моите пратеници — каза Хатусу, — те са изтребвали имперски куриери, чупили са печата на нашите пощенски торби, чели са плановете и проектите, които сме пращали до нашия вицекрал в Нубия. Планирали са да нападнат нашите войски. От седмици се таят и промъкват като глутница хиени из нашите оазиси, само на ден-два път от Тива!

— И техните злостни планове не успяха! — прекъсна я Амеротке. — Всички намериха смъртта си, а някои от тях — по особено жесток начин.

— И все още, и все пак нищо — вдигна стисната в юмрук ръка Хатусу, — нищо не е намерено, никакви документи, никакви папируси, никакви доказателства.

— Имперският командир — каза Амеротке — провери извънредно внимателно за всякакви доказателства…

— И не откри нищо — натърти Хатусу, гледайки свирепо Амеротке, — нищо, освен прах и пепел. Пленниците е трябвало да бъдат подложени на мъчения и да се разпитат.

— Божествена, дори някой от тях да си бе признал нещо, това щеше да бъде само порой от лъжи и измами, за да ни обърка и заблуди.

— Времето тече — отпусна ръка Хатусу. — След пет дни армията тръгва на поход. Трябва да сложа край на тази кървава конспирация. Разбираш ли ме, Амеротке? — наведе се напред тя. — Искам този Сгеру жив! Искам да го покажа на войската си!

Амеротке погледна към Сененмут, който само затвори очи.

— Имотеп — опита се да остане спокоен Амеротке, — бившият главен разузнавач на Шпионите на Собек, информирал ли е някога вас в Къщата на тайните или пък господаря Валу за своите карти на Тимсах?

— Не — отвърна Сененмут, пощипвайки долната си устна. — Защо?

— Значи неговите проучвания все пак са те разтревожили, така ли е? — попита Хатусу.

Амеротке кимна.

— И нещо, което е още по-любопитно — призна си той, — е това, че Имотеп е започнал проучванията си още преди цялото това зло да изплува. Озадачаващо! — поклати глава той. — Имотеп не е бил от аритите, тогава как би могъл да подозира какво се е планирало? — каза Амеротке, запазвайки безстрастното изражение на лицето си. — И, което е по-важно — продължи той, — макар в градините му да е бил открит труп с отрязани ръце, очевидно удушен от аритите, Имотеп не е бил особено разтревожен от появата на своите някогашни врагове в Тива.

— Което означава какво? — рязко каза Хатусу.

— Не знам точно — отговори Амеротке. — Същото е и при господаря Куфу. Той като по чудо спаси Ваше величество от убийство. Знам, че съпругата му ви разказва всичко, което се случва тук, но макар първожрецът Куфу да е получил заплаха, досега той не е…

— Не е получил и драскотина — завърши изречението му Сененмут. Великият везир и любовник на фараона замълча, леко извърнал глава. Амеротке подозираше, че той знае повече, отколкото казва. Сененмут гледаше изпод вежди към него. — Поискали сте документацията на господаря Валу от Къщата на тайните, Амеротке? Лично се погрижих да ги доставят във вашите покои.

— Но прегледахте ли ги? — попита съдията.

— Да, макар и само отгоре-отгоре. Те казват твърде малко. Валу определено е подозирал Куфу. Струвало му се е, че намесата на нашия първожрец, макар да е спасил Божествената — протегна ръка Сененмут, за да стисне тази на Хатусу, — е била твърде необяснима, подозрително бърза. С други думи — той нежно отпусна ръката на Хатусу и погледна Амеротке в очите, — вие следвате същия път, по който бе поел и Валу. Той подозираше, че храмът на Нубия е замесен в тази криза, но нямаше доказателства, както и самите ние нямахме, поне доскоро. Нещо се случи, докато отсъствахте.

Сененмут се изправи, отиде до вратата и прошепна нещо на телохранителите си. Не след дълго един стар свещеник в бяла пола и леопардова кожа, преметната на раменете, пристъпи в павилиона. Той веднага се спусна да направи пълен поклон пред Хатусу, която любезно му каза да се изправи, после му подхвърли една възглавница, за да може човечецът да седне удобно на пода. Беше достолепен старец, с дълбоко врязани очи и хлътнали бузи, а над лакътя на дясната му ръка бяха татуирани йероглифите Анкх и Са.

— Това е Манесо — обясни Сененмут, — върховен жрец в Параклиса на ухото в храма на Нубия.

Амеротке улови погледа на Манесо. Главният свещеник беше екзалтирана личност, приповдигнат, мистичен и опитен екзорсист, изгонил не един зъл демон. Човек, преминал през велики пости и лишения, за да се подготви за изслушването на греховете на онези, които влизаха в Параклиса на ухото. Каещите се грешници долепваха устни до дървената решетка, изповядваха тайните си грехове и така пречистваха себе си, преди да направят жертвоприношение.

— Доведохме го тук, при теб — промърмори Сененмут, — заради това, което ни каза.

Амеротке се сепна от изненада.

— Но изповедта на грешниците е предназначена изключително само за Бога.

— Не е точно така — обади се Манесо с изненадващо чист и ясен глас. — Ако мирът и хармонията на Бога са застрашени, печатът може да бъде строшен, а именно това се случи, господарю съдия. — Свещеникът произнасяше всяка дума така, сякаш си бе взел отнякъде специално божествено одобрение. — Тук беше открито светотатство — добави той, като погледна ядосано към Амеротке. — Убийство и осакатяване. Невинна кръв се проля на свещена земя. Оскверняване светостта на олтара.

Амеротке кимна разбиращо.

— Мирът на Бога — промърмори Манесо — струва повече от жалките изповеди на грешниците.

— Кажи му — ласкаво го подкани Хатусу, — Манесо, кажи му това, което каза на мен.

— Чувам словата на Божествената. Зърнах вашето лице и занемях пред прелестта му — отговори й Манесо с подходящата интонация, наблягайки на ритуалното поздравление.

— Тогава кажи му, де! — загуби търпение тя.

— Аз съм върховен жрец в Параклиса на ухото. Бях посетен многократно от убития, разузнавача Имотеп.

— Как разбра, че е бил той? — попита Амеротке.

— Господарю, ако един човек идва достатъчно често да говори за своето минало, за хората, които е убил в Нубия, за отчуждението със своите сънародници, ако ти описва обстановката в дома си… — разпери ръце Манесо — разпознаваш гласа, ситуациите. Имотеп беше като стар приятел. Тих, потаен човек, но не можа да скрие, че се намира под влиянието на някаква жена.

— Той беше вдовец!

— И какво от това, господарю?

Амеротке се усмихна.

— Споменавал ли е някога името на тази жена?

— Не. И дори да го бе направил, аз не бих ви го казал; това е въпрос от сърдечната сфера и не мога да си позволя да…

— Продължавай! — припряно го прекъсна Хатусу.

— Да, Божествена — смирено каза Манесо и неочаквано смигна на Амеротке, сякаш се забавляваше от важниченето на Хатусу. Съдията изпита по-топло чувство към този дребен свещеник, който сигурно бе решил да наруши своя обет за мълчание по някаква много важна причина.

— Точно преди последното пълнолуние — продължи Манесо — Имотеп дойде пак. Изповяда се, че е направил нещо, което уронва неговата лоялност към Великата къща. Не каза точно какво, но призна, че го е направил, за да защити тези, които обича.

— Семейството си? Неговите роднини в Дома на гората? — попита Амеротке.

— Несъмнено.

Амеротке се запита коя ли е жената, под чието влияние е бил Имотеп. Неферен или Сихера? Дъщерята на управителя определено беше доста приятна и хубавка. Но имаше нещо по-важно — защо тази жена, без да се споменават останалите, е имала нужда от защита? И срещу кого? Аритите или някой друг?

— Знам също така — поднови Манесо разказа си, гледайки право в Амеротке, — че Имотеп посещаваше често този храм, но го правеше тайно. Промъкваше се през задната врата, за да се среща с някого, но този някой не беше Куфу.

— Жена? — попита Амеротке. — Хесета? Госпожа Бузирис може би или главната придворна и хесета на храма, Матайа?

— Може би — отговори Манесо, — макар никога да не са ги забелязвали с него. Само при няколко от посещенията си Имотеп идваше и в Дома на книгите. Четецът жрец заяви, че не изглеждал заинтересуван от Матайа, нито пък тя от него. Обектът на тези тайни срещи трябва да е бил някой друг — вдигна вежди Манесо. — Разбира се, аз бях заинтригуван, и оттук и моите лични разследвания… — захили се старецът. — Ние, свещениците, сме известни с любопитството си — добави той, после лицето му се помрачи. — Бунтът, който избухна в Нубия, бе последван от покушението срещу Божествената, убийството на Имотеп, смъртта на аритския затворник, тази среднощна атака срещу нашия храм и ужасяващите новини от Тимсах за жалката съдба на нашите имперски куриери — спря за малко старият жрец, защото очите му се изпълниха със сълзи. — Познавах един от тях, Амтеф, млад мъж, господарю, пъргав и грациозен като газела, преизпълнен с гордост от това, че носи картуша на Божествената. Амтеф е бил удушен, така разбрах, или поне такива слухове се носят, а тялото му било завлечено вдън земя от тези хиенски сърца. Вярвате ли в призраци, господарю съдия? — попита Манесо и без да дочака отговор, продължи: — Няколко пъти сънувах Амтеф. Когато чух новините за Тимсах, си зададох въпроса, дали изповедта на Имотеп не е била по някакъв начин свързана с тази кървава кланица. Така че — надигна се той и бавно, уморено се изправи, — помолих за аудиенция Божествената и тя прелюбезно се съгласи.

Жрецът понечи да легне по очи пред Хатусу, но тя стана и с един-едничък жест извади от плаща си чифт червени ръкавици — знак за изключителното й благоволение. Манесо ги взе и се поклони.

— Аз направих своята изповед, Божествена. Моето жертвоприношение към клетата ка на Амтеф — усмихна се старият жрец, после надяна ръкавиците и закрета под слънцето.

— Е? — седна отново Хатусу, като даде знак на Сененмут и Амеротке да седнат и те.

— Не знам какво означава всичко това — бързо заговори Амеротке, за да изпревари Хатусу и Сененмут. — Дали Имотеп е знаел за бунта? Бил ли е част от него? Защо е работил толкова настървено върху тези карти, защо си е губил времето да рисува и чертае тези детайлни планове на Тимсах? Дали не ги е пратил на Сгеру, в Нубия? И защо? Защото е бил предател? Или за да защити роднини, но от какво?

Хатусу стана и се изправи.

— Открий го! — пристъпи тя по-близо, а очите й хвърляха свирепи искри. — Дай ми Сгеру, Амеротке! Не ме разочаровай! — и махвайки на Сененмут, профуча навън от павилиона.

Амеротке поседя още, слушайки как двамата си тръгват. Чу се остро изсвирване на рог, оповестяващо жертвоприношение, после прозвуча призивът за молитва. Амеротке се надигна уморено и тръгна към Къщата за гости. Два Сребърни щита чакаха отпред със запечатани торби, съдържащи архива на Валу. Оставиха ги, отдадоха му чест и тръгнаха. Амеротке отиде в стаята си и се настани удобно. Счупи печатите, но се наложени да спре, защото чу шум от стъпки. Вратата се отвори и Шуфой въведе Матайа в стаята. Тя беше облечена в тъмносиня пътна наметка, главата и лицето й бяха без грим и украса, в едната й ръка имаше кожена торба, а в другата държеше тояжката на Шуфой. Докато коленичеше пред писалищната маса, изглеждаше уплашена и притеснена. Докато загръщаше по-плътно плаща около себе си, Амеротке зърна изключително изящен сребрист колан около кръста й.

— Какво има? — преглътна нетърпението си той и се постара да скрие досадата от това, че го прекъсват. Беше уморен, изгаряше от желание по-скоро да се захване с проучването на документацията от архива на Валу и да открие някаква нишка към злото, което се бе възправило срещу него.

— Съжалявам, господарю, моля да ме извините — започна Матайа. — Знам, че току-що сте се върнали. Сигурно много проблеми тревожат сърцето ви. Но аз съм дошла, за да помоля за вашата протекция. Страхувам се да остана тук. Помолих господаря Куфу и господарката Бузирис да ми позволят да напусна храма на Нубия за известно време и да потърся подслон и убежище в някое друго светилище — посочи тя към кожената си торба. — Опаковах някои вещи, най-ценните за мен.

Преди Амеротке да успее да каже и дума, Матайа взе торбата и изпразни съдържанието й на масата помежду им. То беше доста оскъдно — няколко навити ленени роби, чифт сандали, малки кожени кесийки за бижута и няколко миниатюрни ковчежета. Тя зарови сред тях, отвори една инкрустирана кутийка и показа на Амеротке прекрасна гривна от карнеоли.

— Господарю, смирено търся закрила, също както и вашето семейство потърси в двореца Малгата. Предлагам този дар на вашата съпруга — каза тя.

— Не, не, няма нужда — усмихна се Амеротке и деликатно побутна настрани кутийката. Забеляза, че ръцете на Матайа трепереха, а в красивите й очи напираха сълзи. — Можете да се присъедините към господарката Норфрет в Малгата. Шуфой ще ви придружи дотам — каза той и посочи към вещите й. — Сигурна ли сте, че това е всичко, което искате да вземете?

— Шуфой — засия цялата в усмивка Матайа — каза, че ще използва моята стая и ще наглежда това, което оставям там. Ако се нуждая от нещо, ще ми го донесе.

— От какво се страхувате? — попита Амеротке. — Аритите?

— И от други неща — каза Матайа, като внимателно подбираше думите си. — Огромна пропаст зейна между Божествената и Нубия и независимо от това как изглеждат нещата, това включва и този храм. Господарю съдия, на кого мога да вярвам? Трябва да замина, да постоя надалече, да премисля.

— Кажете ми — каза Амеротке, докато помагаше на Матайа да прибере вещите си в торбата — за главния разузнавач Имотеп. Той е идвал във вашия Дом на книгите, за да проучва карти. Според слуховете той е бил редовен, а понякога и таен посетител.

— Може би — Матайа изглеждаше разсеяна. — Господарю, аз вече ви показах това, което Имотеп правеше тук. Вероятно си е припомнял бойните си дни в Нубия. Попитайте четеца жрец. Къде обаче е ходил преди или след това или кого е посещавал при други случаи, наистина не знам. Но мисля — вдигна глава Матайа и погледна Амеротке право в очите, — че най-добре е да питате господаря Куфу. Би трябвало да му се докладва за всички посетители в храма, нали?

Амеротке бе обмислил и това. Погледна през прозореца, припомняйки си своите собствени проучвания както в Дома на книгите, така и в Къщата на тишината. Реши да излезе. Трябваше да освободи чрез ходене напрежението, което изсмукваше силите му.

— Матайа — каза той, — можете да се присъедините към господарката Норфрет в двореца Малгата, но преди това — надигна се той и се изправи — аз трябва да посетя отново Дома на гората. Шуфой, ти и Матайа трябва да ме придружите.