Шпионите на Собек

Глава осма Септ-аб: закрилник от смъртта

Амеротке повика Асурал и гвардейците и всички напуснаха храма на Нубия през Главната врата, охранявана от полка на Изида; войниците пропуснаха Амеротке и придружителите му към голямото шосе, което минаваше между градските стени и реката. Беше късно следобед. По-голямата част от дневната търговия вече беше попривършила и фермерите и селяните, натоварили на каруците и магаретата си стоките и семействата си, уморено се влачеха по пътя към домовете си в околните селца. По пътя беше шумно и много оживено. Прахта се стелеше като гъста мъгла. Мухи бръмчаха на черни рояци над животинската тор и боклуците, изхвърлени направо на шосето. Воня на изсъхнала риба и наситена смрад на тиня се носеха откъм реката. Пратениците от Залата на смъртта или Вестителите от Далечния хоризонт, както обичаха да се наричат търговците от Некропола, бяха разположили импровизирани сергии и рекламираха шумно всевъзможно обзавеждане за гробници. Някои от тези предприемачи се опитваха да подмамят минувачите, като им предлагаха разни предмети или дори ги канеха да прекосят Нил със специално приготвен пунт, за да разгледат някои гробници. Хора скорпиони шумно възхваляваха предимствата на своите лекарства, прахчета и еликсири.

Амеротке си спомни онова, което си бе помислил в оазиса Синджар, и безмълвно си обеща, че ще проучи подозрението, което не му даваше мира и не спираше да човърка ума му. За момента обаче трябваше да остане нащрек за всяка опасност. Погледна нагоре и зърна някаква тъмна сянка в една финикова палма, но се оказа, че това е просто момче, което бере фурми. Амеротке отправи поглед към наемниците шардана60, които сега патрулираха по пътищата вместо нубийските и кушитските61 войници; тези светлолики воини с техните претенциозни оръжия и брони и многоцветни емблеми и значки изглеждаха някак нелепо и не на място. Точно в момента групичката им бе подложена на безобразни подигравки от няколко жреци маймуни62. Пияни-заляни, понесли уродлива статуя на своя бог към някакъв запуснат оазис извън града, те не спираха да се присмиват на войниците. На пияниците весело пригласяха придружаващите ги тежко гримирани проститутки, които те си бяха купили за една нощ. Мирис на сготвена храна изпълваше въздуха. Амеротке зърна Надиф, началника на тиванската полиция, който бързаше нанякъде със своя несръчен племенник и останалите членове на градския корпус. Използваха хрътки салуки, специално обучени да надушват трупове по речния бряг, любимо място на убийците за зарязване на останките от техните жертви. Амеротке се изкуши да отиде и да поздрави стария си познайник, но се отказа. Шуфой го дръпна за ръкава на робата и го попита защо той и Матайа трябваше да го придружат до Дома на гората.

— За компания — отговори Амеротке. — Самотата може да бъде от помощ понякога, но друг път може да е спънка — добави той и хвърли поглед към Матайа, която елегантно пристъпваше с изящните си сандали, а пътният й плащ въпреки жегата бе увит плътно около нея, вероятно за да скрие скъпия колан и другите бижута.

Накрая стигнаха до Дома на гората и вратите се отвориха, за да ги посрещнат. Амеротке веднага отиде до Къщата на тишината и помоли мрачния Шуфой и Матайа да останат отвън. Той счупи печатите на двукрилата врата, вдигна гредата и влезе заедно с Асурал и няколко от гвардейците. Запалиха фенери и лампи. Амеротке веднага отдели кошчетата с документи, които вече бе проучил предишния път.

— Господарю — каза Асурал, подгизнал от пот, пристъпвайки нервно от крак на крак, застанал нащрек в тази дълга мрачна стая. — Какво друго трябва да направим?

Амеротке не вдигна глава.

— Претърси тези подивели градини, Асурал. И като казвам това, имам предвид, претърси всичко! — натърти Амеротке и замълча за миг. — Обърни особено внимание на заблатените езерца и изоставените фонтани. Ще разбереш за какво, когато го откриеш.

Озадачен, Асурал остави Шуфой на стража. Амеротке се огледа из Къщата на тишината, после изпразни кошчетата върху писалищната маса. Прерови бързо съдържанието им и намери картите на Тимсах. Бяха грубо начертани, но по-точни и детайлни, отколкото си бе помислил в началото. Загледа ги, барабанейки с пръсти по плота на масата, после погледна към вратата. Шуфой и Матайа седяха на възглавници на хладно в галерията, допрели глави и потънали в разговор. Амеротке се върна към плановете и чертежите. Какво не бе наред тук? Имотеп беше чертал тези планове, преди да избухне бунтът в Нубия и преди аритите да се появят в Тива, така че коя бе липсващата брънка? Шум от гласове го накара да спре. Пармен, Неферен, Рахмел и Сихера бяха дошли в Къщата на тишината. Управителят се суетеше напред-назад.

— Господарю съдия — задъхано каза той, — хората ви претърсват земята. Какво търсите?

Амеротке не му обърна никакво внимание и се загледа в Неферен. Беше наистина хубава зряла жена с миловидно лице, макар точно в момента да изглеждаше определено нервна. Сихера, както обичайно, стоеше леко встрани от останалите и се взираше вторачено в съдията.

— Господарю? — обади се пак Пармен, явно решил да повтори въпроса си.

— Чух ви — спря го Амеротке. — Хората ми ще търсят, докато намерят нещо, както и аз тук.

Той им даде знак, че могат да се присъединят към него в къта за хранене, и избра малък стол за себе си. Шуфой и Матайа също влязоха. Хесетата вече бе свалила плаща си и си вееше с ръка, за да разхлади лицето си.

— Вашият господар — започна бавно Амеротке — Имотеп мразеше аритите. Да, нали?

Всички се съгласиха.

— Той е идвал тук, за да работи — каза съдията. — Чертаел е планове на крепостта Тимсах, преди да избухне бунтът в Нубия и преди да се разрази настоящата криза в Тива. Получавал ли е заплахи господарят ви?

— Не и такива, за които да знам — важно каза Пармен.

— Никой не е идвал тук.

— И никой от храма на Нубия ли? — попита Амеротке. — Господарят Куфу, господарката Бузирис или дори главната хесета Матайа?

Пармен изгледа Матайа в лицето и поклати глава.

— А Имотеп — настоятелно продължи Амеротке — някога споменавал ли е къде точно ходи в храма на Нубия?

— В Дома на книгите — каза Неферен.

— Разбрах, не господарят ви е бил вдовец — продължи Амеротке. — Беше ли по-близък с някоя определена жена?

— Единствената личност, която съм го чувал да хвали и за която да говори с топли чувства — отговори Пармен, — беше господарката Бузирис. Може и да е посещавал Къщата на куртизанките, но… — гласът му затихна.

— Нека бъда прям — опита се да овладее нервите си Амеротке. — Смятам, че Имотеп е знаел за бунта в Нубия дълго преди да избухне. Може дори да е бил в съюз с аритите — каза той и продължи, като игнорира краткия и остър смях на Сихера. — Той безспорно се е срещал с някого в храма на Нубия. И мисля, че всъщност е бил заплашен. Той е защитавал всички ви от някаква мистериозна угроза, може би именно от аритите. Питам ви пак. Знаете ли нещо, което може да ми помогне?

— Господарю — умолително рече Пармен, — господарят Имотеп беше потаен. Той беше ветеран разузнавач, съветваше се най-вече със самия себе си. Беше благ и любезен човек. Но що се отнася до това, къде ходеше и с кого се срещаше, защо да го обсъжда с нас? Да, той се грижеше за нас, може би ни е закрилял, но ние не знаем нищо по въпроса.

— И все пак гатанката си остава — намеси се Сихера. — Този труп, намерен в градината, отсечените ръце, червената кърпа, стегната около гърлото му. Не бяха намерени никакви обяснения.

Амеротке затвори очи и пое дълбоко дъх. Къде, чудеше се той, е ходил Имотеп? С кого се е срещал в храма на Нубия? Това беше в сърцето на мистерията. Куфу сигурно знаеше. Амеротке отвори очи, стана и тръгна към вратата. Сенки ли преследваше? Лунни лъчи през пустинята? Някъде отдалече се чу дрезгавият лай на хрътка салуки.

— Какво става? — надигна се той.

— Сигурно са вашите хора — отговори Пармен. — Кучетата са затворени и ги лаят!

Амеротке се върна отново към чертежите.

— Толкова е странно — изказа на глас мислите си той.

— Кое, господарю?

— Това, че хрътките салуки са намерили тялото, но не и отрязаните ръце. Чудя се защо? Дали този непознат не е бил просяк от храма на Нубия? Матайа, дяконите от храма татуират емблема върху опакото на ръката на просяците като знак, че имат разрешение да просят на храмова територия.

Тя кимна.

— Вярно е, господарю, но защо на някой ще му трябва да премахва ръцете на просяк?

Амеротке тъкмо щеше да й отговори, че не знае, когато чу викове и бързо отиде към вратата. Един гвардеец от стражата на Асурал стоеше приведен отвън, опрял ръце на колене и едва си поемаше дъх, явно бе тичал с всички сили.

— Господарю, Асурал откри нещо! Трябва да дойдете веднага!

Амеротке забърза по стъпалата и последва гвардееца по виещата се през тучната гъста растителност пътечка. Жегата беше изнурителна, непоносима; мухи и комари се рояха навсякъде. Те си проправяха път покрай лехи с цветя и билки, изоставени фонтани и правоъгълни басейни, в които някога сигурно бяха цъфтели нежни лотоси. Навлязоха по-навътре в градината през горичка от чворести, усукани дървета, толкова древни, че сигурно стояха там от цяла вечност. Амеротке разбра, че вече са се приближили до стената, ограждаща имението. Асурал и гвардейците му чакаха близо до нея, застанали покрай един зеленясал басейн. Безброй насекоми жужаха над заблатената му слузеста повърхност, а по бреговете беше избуял гъст зелен шавар. Амеротке забеляза, че стълбите, водещи надолу в басейна, са обрасли с лишеи. На най-долното стъпало стоеше Асурал и с несигурно изражение ровеше с тояга в мръсната вода. Отначало Амеротке не можа да види нищо, после съзря нещо да мърда отдолу с червеникави отблясъци. По нареждане на съдията двама от войниците нагазиха в блатистия басейн и издърпаха навън разложен труп, целият обложен с тиня; приличаше на вързоп гниеща растителност или на изхвърлена ненужна дреха, докато едната ръка не провисна надолу; почернелият, орязан до китката чукан, й придаваше уродлив, абсурден и стряскащ вид. Асурал викна да донесат чиста вода. Пармен бързо се отзова, а трупът бе положен на близка каменна пейка. Амеротке коленичи и почисти тинята от лицето и горната част на гръдния кош. Откри се мършава шия и всички видяха червената кърпа, усукана около нея. Съдията се отдръпна назад, тъй като донесоха големи кани с вода и я лиснаха върху трупа. Дебелият слой тиня и слуз бе почистен и отвратителната миризма на останките стана още по-остра и задушлива. Стиснал ноздрите си с пръсти, Амеротке се наведе и започна внимателно да оглежда сбръчканото лице, бръснатия череп, кльощавите крака, старите белези от удари на камшици и тояги по кокалестия гръб.

— Стар войник — промърмори Асурал. — И явно офицерите му често са го налагали.

Амеротке кимна в съгласие. Върна вниманието си към ръцете, които бяха хирургически точно отрязани до китките, сякаш от остър касапски нож. Възрастен мъж, заключи Амеротке, отдавна преминал разцвета си. Той се взираше мрачно в лицето му. Старият войник, помисли си, беше умрял от ужасна смърт. Кръвта му закипя, в гърдите му се надигна гняв и изби в лепкава пот по кожата му. Поиска кама и започна да реже отвратителната червена примка около гърлото. Като я махна, внимателно огледа двете парчета, после ги хвърли на земята. Понечи да се изправи, но се подхлъзна, ръката му попадна на оцапаното с тиня лице и закачи изпъкналите устни, орловия нос и дълбоките, напълнени с тиня, очни кухини. Това беше последната капка, която взриви търпението на Амеротке. Той скочи на крака и се огледа яростно около себе си.

— Закълнете се! — изкрещя той на Пармен и останалите. — Знаете ли кой е това? Защо е убит?

Те безизразно го изгледаха в отговор. Амеротке не можеше повече да понася това.

— Погрижете се за трупа — нареди той на Асурал. — Шуфой, заведи Матайа в двореца Малгата. Колкото до останалите… — той не довърши изречението си, а тръгна бързо напред, потънал в бурята на гневните си мисли.

Няколко часа по-късно, веднага след залеза, изкъпан, преоблечен и вече не толкова ядосан на света, Амеротке бе коленичил пред писалищната маса в стаята си в къщата за гости. Беше се нахранил и пийнал и сега се ровеше из архива на Валу. Отвън долитаха последните шумове от вечерното жертвоприношение — просвирване на рогове, звън на цимбали и заглъхващите трели на храмовия хор. Шуфой се беше върнал от двореца Малгата, неутешим от раздялата със своята любима. Амеротке се опита да обуздае досадата си и да прояви колкото е възможно по-голямо разбиране. Шуфой обаче просто седна на една табуретка като някоя загубена душа и бързо пресуши огромна чаша с вино. Сега лежеше и спеше на пода, а главата му бе удобно настанена на възглавница. От време на време се размърдваше и промърморваше: „Матайа“. Амеротке погледна към похъркващия си приятел, усмихна се и се върна към купчината папируси. Някои от тях бяха от най-високо качество, явно дело на архивната служба на Валу, други бяха мръсни сиви парчета с информация и донесения. Храмът на Валу беше светилище на господарката Хатор63; на стълбите, отвеждащи към него, той бе издигнал и статуя на Некбет — богинята лешояд, с протегнат врат и зейнала човка, и настояваше всички така наречени от него разтревожени или притеснени граждани да поставят прошенията и сведенията си в отвора, намиращ се на гърба на изваяната птица. В действителност по този начин мъртвият прокурор бе предизвикал хората да пускат и анонимни доноси и клевети, клюки и слухове. Амеротке се бе натъквал на подобни цинични донесения и в своя съд, но не им обръщаше особено внимание. Нито една от тези „информации“ не бе достойна за четене, макар за Валу те да бяха осигурявали път нагоре в гнусната политика на града. Последната му колекция съдържаше няколко доноса за храма на Нубия. В частност обект на отвратителните коментари и нападки беше Куфу — неговата намеса за спасяването на Божествената беше презрително осмяна и представена като част от някакъв мистериозен, злостен план срещу Хатусу.

Две парчета папирус привлякоха интереса на Амеротке. В първото, надраскано как да е, се твърдеше, че на господаря Куфу не може да се има доверие — той бил член на аритите и трябвало да бъде арестуван. И нещо по-важно, първожрецът кътал гнездо от предатели в своя храм и примамвал дори и най-лоялни хора към заговора за държавна измяна. Втората бележка беше написана на най-фин папирус. Нейният автор предупреждаваше господаря Валу, че, за да разбие мощта на аритите, ще трябва да се обърне за помощ към Шурат, който заедно със своята домашна мангуста би могъл срещу определено възнаграждение да даде жизненоважна информация за аритите. Валу беше надраскал пренебрежителна резолюция за отказ под това предложение. Амеротке обаче потупа парчето папирус и изпусна една въздишка на облекчение. Шурат от Ам-дуат му бе стар познайник. Той предпочиташе да се нарича Поглъщача на мерзости от подземния свят и беше главатар на една от най-могъщите банди в Некропола. Домът му бе в Свърталището на мрака, в самото сърце на мръсния бедняшки търбух на Тива. Шурат беше извън закона, престъпник, който успяваше да избегне както залавяне, така и повдигане на съдебно обвинение, много опасен човек, с когото Амеротке си беше имал вземане-даване преди. Двамата бяха стигали до някои сделки и сега той се зачуди какво предлагаше бандитският главатар на Валу и защо? Ами тази домашна мангуста? Амеротке се отблъсна от масата и се изтегна назад. Защо Шурат е търсил връзка с Валу? Защо не е пратил съобщение и на него? Той чу как Шуфой силно изръмжа и погледна към дребосъка, който се въртеше в съня си. Амеротке приближи и приклекна до него.

— Шуфой — каза той, като хвана здраво джуджето за раменете и го разтърси, за да го събуди. Малкото човече примигна, облиза устни, а едната му ръка веднага се протегна, за да потърси чашата с вино. — Не, не! — спря го Амеротке. — Слушай, Шуфой, ти познаваш ли Шурат?

— Разбира се, господарю, нали сме правили това-онова с него, когато… — думите му заглъхнаха.

— Шуфой — каза Амеротке, — Шурат изпращал ли е някакво съобщение за мен?

Шуфой притисна ръце към устата си.

— Изпратил е, нали?

Шуфой кимна.

— Господарю — заоправдава се той. — Забравих! Докато ви нямаше, един от неговите помощници, Маймунека, ме причака пред храма на Нубия. Каза, че господарят му иска да ви покаже своята мангуста и че заради това би трябвало да го посетите. Господарю, забравих, не мислех, че е свързано с тази работа.

— Добре, хайде, стига вече — каза Амеротке. — Слушай, Шуфой. Стани, измий се и да си извън храма още преди мръкване. Иди в Некропола и кажи на Шурат… — той замълча, тъй като в този момент на вратата се почука. Беше Асурал.

— Господарю, привършихме с претърсването на градините в имението на Имотеп. Не намерихме нищо повече.

— Сигурен ли си в това? — попита съдията.

— Напълно, господарю, нищо друго.

— Тогава утре — каза Амеротке — ще ми трябваш отново, Асурал. Ще отидем да посетим стар познат в Града на мъртвите…

Рано на следващата сутрин Амеротке, Шуфой и Асурал заедно с тежковъоръжен ескорт акостираха на кея на Озирис, главния пристан на Некропола. Там се беше струпала група пътуващи жреци, заобиколени от своите дякони. Те стояха около импровизиран олтар и пееха химн на зората.

Ароматът на тамяна, който те сипеха върху жертвоприношенията си, се смесваше с вонята на гниеща и изсъхнала риба, с евтиния парфюм на мотаещите се наоколо проститутки, с всепроникващата миризма на пот от намазани с олио тела и с тежката смрад на нилската тиня. Маймуни скачаха, катереха се и удряха по големите си кафези, а две бебета жирафи кротко стояха в клетките си. По-нататък шумна танцова трупа, посветена на Хатор, господарката на пиянството, се извиваше и потропваше с крака под шумния съпровод на кресчендото, вдигано от тъпани, цимбали и кастанети. Рибари, моряци и всякакви хора, изкарващи препитанието си от реката, се трупаха около огньовете на гостилничарите; дървените въглища шумно пращяха под тлъстите парчета антилопско месо, сложено да се пече на импровизираните скари. До тях седнали кръстато писари бяха подготвили своите пособия за писане, а няколко хлебари бяха прострели върху коритата на своите нощви тесто и го месеха, за да изпекат хляб в опалените пещи на близките фурни. Данга джуджета с издължени глави, които се балансираха донякъде от огромните им уши, с глуповати лица, изрисувани с най-различни цветове, и тесни очички, гримирани с чер туш, крещяха, за да привличат вниманието към две куртизанки, чакащи клиентела. Хора гущери и крокодили се притайваха в сенките и наблюдаваха как пазачите на гробовете се събират за всекидневните си гробарски задължения. Жрец на Анубис с блестяща златисто-черна чакалова маска и с пола в същите цветове слезе по стъпалата на Озирис, за да срещне първата погребална баржа за деня. Около него се тълпяха слуги, понесли кандила с димящ тамян и ветрила, оцветени в черно и червено, с които опитваха да разгонват мухите. Отзад дякони носеха емблеми с различни богове, закрепени на пръти, както и подноси със сухи сладки и винени чаши за очакваните опечалени. Човек змия, един от гилдията на джебчиите, изкусен в разрязването на чанти, торби и кесии на нищо неподозиращите минувачи, явно бе хванат на местопрестъплението. Служителите от пристана го бяха тръшнали на една голяма дъска, сложена върху две дървени магарета, и го шибаха с разцепени на върха пръчки така здраво, че кожата му се бе разкъсала и кръвта му шуртеше. Сляп просяк, комуто бе платено да танцува и пее, почти заглушаваше писъците на бичувания с ужасното си врещене. Професионални оплаквачи се събираха на групи по шест, за да репетират жалните си траурни припявания, които предизвикваха присмеха на пияните наемници от близкия охранителен пост.

Врявата стихна, когато Амеротке, застанал под блестящия синьо-златен вимпел, носен от Шуфой, мина по кея и продължи по лъкатушещите улички на Града на мъртвите. Минаха през квартала на занаятчиите — майстори на скарабеи и на емайл, производители на ковчези, ваятели и резбари, медникари и златари, чиито дюкяни, работилници, павилиони и магазинчета обграждаха тесни като острие на кама покрити улички, подобни на тъмни тунели, не видели слънчев лъч, пълни с играещи сенки, тайнствени шумове и остри миризми. В тези улички се вливаха тесни сокаци и канавки, вонящи от всевъзможна мръсотия, сред която се ровеха бездомни жълтеникави псета и котки с кехлибарен цвят. Малки деца със зачервени очи и голи тумбачета се боричкаха за питите животински тор, така необходими за гориво. От време на време този ужасен лабиринт внезапно свършваше и те излизаха на някой мръсен, прашен, огряван от слънцето площад, на който търговците се подготвяха за ежедневната си търговия. Под палмите и чинарите бръснари, амбулантни търговци, ковачи и готвачи стъкмяваха сергиите си, а пътуващи писари избираха сенчести ъгли, за да посрещнат своите клиенти. На един от тези площади имаше проповедник, чиято кожа бе изгоряла почти до черно от свирепото слънце. Той стоеше на преобърната бъчва, с едната си ръка решеше заплетената си брада, а с другата държеше пламтяща запалена факла.

— Чуйте! — прокънтя стържещият му глас над площада. — В Нубия, царството на Куш, свиреп и яростен поток от пламъци и дим се лее! Надвиснали са сетните ни дни над нас! Светкавици и мълнии се спускат от небето! Вратите на подземния свят зейнаха. Знаменията и поличбите ще бъдат първи! Слънцето ще почернее като най-тъмна и дълбока нощ! Звездите ще заблестят от лед. От Луната ще закапе кръв! Людете ще треперят, ще мрат в страх пред това, което идва. Чуйте, чуйте…

Амеротке спря, макар проповедникът да замълча, когато зърна царския флаг.

— Да го арестуваме ли? — измърмори Асурал. — Дрънкането му е държавна измяна.

— Не — отговори Амеротке. — Говори разумни приказки, като ги облича във формата на пророчество. Скоро генерал Омендап тръгва на поход. Наистина само боговете знаят какво ще се случи в Тива. Давай да вървим, за да им помогнем!

Напуснаха площада. Лабиринтът от криволичещи вонящи сокаци се изви като змия към Свърталището на мрака — безредна купчина от рушащи се постройки и зловонни, пълни с плъхове, канавки, смърдящи от мръсотия и зараза. Минаха през разрушена порта, Вратата на нечистотията, и влязоха в квартала, който представляваше самото Свърталище. Улиците изглеждаха пусти, но все пак Амеротке успя да види цял легион от безшумно стрелкащи се силуети. Призрачни гласове припяваха с глухо ехо: „Дошъл е господарят Амеротке!“, „Фараонски човек“, „Войници, носещи смърт“, „Добре дошли в Залата на нечистотата, в която е толкова лесно да се влезе и толкова трудно да се излезе“. Тези подвиквания продължиха — явно, опит да смутят и уплашат Амеротке и охраната му. Чуваха се писъци, мяукане и зловещо думкане на тъпан и все повече се усилваха. Тук-там с трясък се отваряше по някой капак на прозорец.

Внезапно изсвири рог. Амеротке вдигна поглед. Един магьосник, накичен с гирлянди от черни и червени пера, стоеше на плоския покрив на отсрещната къща, а от грозното му изрисувано лице заплашително ги гледаха свирепите му очи. В едната си ръка държеше систра, а в другата — димящо гърне с билки. До тази гротеска клечеше жена джудже, наметната с мръсна камилска кожа, с изцапана със съсирена кръв сива коса, обрамчваща тясно и зло лице. Амеротке потисна неволното безпокойство. Разпозна игричките на Шурат — искаше да им вземе страха. Всичко тук беше сенчесто и нереално, сякаш нямаше материална същност или бе нарочно замаскирано, за да им лази по нервите и да се подиграва с тях. Амеротке погледна към войниците на Асурал. Страх бе сковал лицата им и като че ли скоро щеше да смрази и сърцата им. Съдията пое дълбоко дъх и с пълно гърло запя любимия химн на ветераните войници, песен във възхвала на всепобеждаващия Хор.

Шуфой се присъедини към следващия куплет:

Асурал го последва:

Амеротке се ухили, когато целият взвод поде финалните редове, предизвикателна ода, насочена срещу злото, витаещо край тях.