Шутът на кралицата

Пролетта на 1555

За изненада на всички, кралицата отстъпи първа. Когато суровата зима се разтопи в дъждовна пролет, Елизабет беше повикана в двора, без да искат от нея да прави признания, без дори да е написала на сестра си и една дума, а на мен бе заповядано да яздя в свитата й: не ми дадоха никакво обяснение за промяната в мнението на кралицата, а аз и не очаквах такова. За Елизабет това не беше завръщането, което би могла да желае: беше доведена почти като пленница, пътувахме рано сутрин и късно следобед, за да не ни забелязват, нямаше тълпи, на които тя да се усмихва и да маха. Заобиколихме града: кралицата беше постановила, че Елизабет не бива да минава по големите улици на Лондон, но докато минавахме по малките улички, изведнъж почувствах как от ужас сърцето ми пропусна един удар, спрях коня си насред уличката и накарах принцесата да спре.

— Хайде, шуте — каза тя грубо. — Пришпори го.

— Бог да ми е на помощ, Бог да ми е на помощ — избъбрих.

— Какво има?

Един от хората на сър Хенри Бедингфийлд ме видя, застинала напълно неподвижна, обърна коня си и се върна.

— Хайде — каза той грубо. — Имаме заповеди да продължим.

— Боже мой — повторих: не бях в състояние да произнеса нищо повече.

— Тя е юродива — каза Елизабет. — Може би има видение.

— Ще й дам аз едно видение — каза той, хвана юздата и дръпна коня ми напред.

Елизабет ни настигна и тръгна успоредно с нас.

— Вижте, бяла е като платно и трепери — каза тя. — Хана? Какво има?

Щях да падна от коня си, ако тя не ме беше хванала за рамото да ме задържи. Войникът продължи от другата страна, като теглеше коня ми, притиснал коляно към моето, като наполовина ме държеше на седлото.

— Хана! — дочух отново гласа на Елизабет сякаш от много далече. — Болна ли си?

— Дим — беше всичко, което успях да изрека. — Огън.

Елизабет хвърли поглед към града, където сочех.

— Не подушвам нищо — каза тя. — Предупреждение ли отправяш, Хана? Пожар ли ще има?

Безизразно поклатих глава. Чувството на ужас, което изпитвах, беше толкова силно, че не можех да кажа нищо, но, сякаш от другаде, чух тих хленч, сякаш плачеше дете, измъчвано от дълбок, неизлечим страх.

— Огън — казах тихо. — Огън.

— О, това са огньовете в Смитфийлд — каза войникът. — Това е разстроило девойката. Това е, нали, дете?

Доловил бързия въпросителен поглед на Елизабет, той обясни:

— Нови закони. Еретиците се умъртвяват чрез изгаряне. Днес изгарят хора в Смитфийлд. Аз не мога да усетя миризмата, но вашето малко девойче може. Това я е разстроило. — Той дружелюбно ме тупна по рамото с тежката си ръка и каза: — Нищо чудно. Това е лоша работа.

— Изгаряне ли? — настойчиво попита Елизабет. — Изгаряне на еретици? Имате предвид протестанти? В Лондон? Днес? — Очите й пламтяха, потъмнели от гняв, но това не впечатли войника. За него едната от нас не беше кой знае колко по-ценна от другата. Бяхме просто две момичета, едното — онемяло от ужас, другото — разярено.

— Да — каза той кратко. — Това е нов свят. Нова кралица на трона, с нов крал до нея, и разбира се, нов закон. А всички, които изповядваха реформираната религия, се реформираха отново, и това бе твърде умно. Това е хубаво, казвам аз, и казвам: Слава на Бога. Не сме имали нищо друго освен противно време и лош късмет, откакто крал Хенри скъса с папата. Но сега отново приехме върховенството на папата, Светият Отец ще благослови Англия отново и ще можем да имаме престолонаследник, и хубаво време.

Елизабет не каза нито дума. Тя свали топката с ароматични вещества от колана си, сложи я в дланта ми и вдигна ръката ми към носа, за да мога да усетя уханието на сушен портокал и зрънца карамфил. Но то не прогони вонята на горяща плът, никога нищо нямаше да ме освободи от този спомен. Можех дори да чуя виковете на хората на кладите, които умоляваха семействата си да раздухат пламъците и да натрупат дърва, за да могат да умрат по-бързо, а не да се мъчат, усещайки мириса на собствените си изпичащи се тела, пищейки в болезнена агония.

— Майко — изрекох задавено, а после замлъкнах.

Пътувахме към Хамптън Корт в ледено мълчание и бяхме посрещнати като затворници, със стража. Изблъскаха ни през задната врата, сякаш се срамуваха да ни посрещнат. Но щом вратата на личните й покои беше заключена зад нас, Елизабет се обърна и взе студените ми ръце в своите.

— Аз не можах да доловя мирис на дим, никой не можа. Войникът знаеше единствено, че днес изгарят хора, не можеше да усети мириса — каза тя.

Все така не казвах нищо.

— Това беше дарбата ти, нали? — попита тя любопитно.

Прочистих гърло: спомних си онзи странен плътен вкус в задната част на езика си, вкусът от дима на горяща човешка плът. Бръснах късче сажди от лицето си, но когато отдръпнах ръка, тя беше чиста.

— Да — признах.

— Бог те изпрати да ме предупредиш — каза тя. — Другите можеше и да ми кажат: но ти беше там, по лицето ти видях ужаса на това, което се случва.

Кимнах. Тя можеше да го тълкува, както поиска, но аз знаех, че онова, което беше видяла, бе собственият ми ужас, ужасът, който бях изпитала като дете, когато бяха извлекли от къщата ни собствената ми майка, за да я завържат на клада и да запалят огъня под краката й в един неделен следобед, като част от ритуала на всеки неделен следобед, част от неделната разходка, благочестива и доставяща наслада традиция за всички останали: смъртта на майка ми, краят на моето детство.

Принцеса Елизабет се приближи до прозореца, коленичи и отпусна светлокосата си глава в ръцете си.

— Мили Боже, благодаря ти, че ми изпрати тази вестителка с това видение — чух я да изрича тихо. — Разбирам го, разбирам съдбата си днес, така, както никога преди. Възкачи ме на трона, който ми се полага, за да мога да изпълня дълга си заради теб и заради своя народ. Амин.

Не казах „амин“, макар че тя се огледа бързо да види дали съм се присъединила към молитвата й: дори в мигове на най-голямо духовно извисяване Елизабет винаги броеше поддръжниците си. Но аз не мажех да се моля на един Бог, който можа да позволи майка ми да бъде изгорена жива. Не можех да се моля на Бог, който можеше да бъде призован от факлоносците. Не исках нито този Бог, нито Неговата религия. Исках само да се отърва от мириса в косата си, в кожата си, в ноздрите си. Исках да изтрия саждите от лицето си.

Тя се изправи на крака.

— Няма да забравя това — каза тя кратко. — Днес ти ми дари видение, Хана. Знаех го и преди, но сега го видях в очите ти. Аз трябва да стана кралица на тази страна и да сложа край на този ужас.

Преди вечеря бях повикана в покоите на кралицата и я заварих да се съвещава с краля и новопристигналия най-голям фаворит: архиепископът и папски легат, кардинал Реджиналд Поул. Бях в приемната, преди да го видя, защото ако знаех, че е там, изобщо нямаше да прекося прага. Незабавно, инстинктивно, изпитах страх от него. Той имаше остри пронизващи очи, които гледаха с еднакво решителен и непоколебим поглед и грешниците, и светците. Беше прекарал цял живот в изгнание заради вярванията си и не се съмняваше, че убежденията на всеки могат и трябва да бъдат подлагани на изпитание чрез огън, както бяха подложени неговите. Мислех си, че ако ме види дори само за миг, ще ме подуши, и ще разбере, че съм „марано“ — покръстена еврейка — и че в тази нова католическа Англия, която той, кралят и кралицата създаваха, щяха най-малкото да ме прокудят обратно в Испания, където да намеря смъртта си, или да ме екзекутират в Англия, ако беше възможно.

Той вдигна бързо поглед, когато влязох в стаята, очите му преминаха с безразличие над мен, но кралицата стана от масата и протегна ръце за поздрав. Изтичах към нея и паднах на едно коляно в краката й.

— Ваше величество!

— Мой малки шуте — каза тя нежно.

Вдигнах поглед към нея и веднага видях промените, които бременността беше предизвикала във външността й. Цветът на лицето й беше добър, бузите й бяха розови, лицето й — по-пълно, по-закръглено, очите й — по-ясни сега, когато беше в добро здраве. Коремът й беше гордо заоблен, само отчасти скрит от разхлабения корсаж и по-широката кройка на роклята й, и си помислих колко ли е горда, когато всеки ден отпуска връзките на корсета, за да може растящото дете да се чувства удобно. Гърдите й също бяха по-пълни, цялото й лице и тяло провъзгласяваха щастието и плодовитостта й.

Отпуснала длан върху главата ми за благословия, тя се обърна към другите двама мъже:

— Това е скъпият ми малък шут Хана, с мен е от смъртта на брат ми, тя измина дълъг път заедно с мен, за да сподели радостта ми сега. Тя е предана и любяща, и аз я използвам като своя малка пратеничка при Елизабет, която също й има доверие. — После попита: — Тя тук ли е?

— Току-що пристигна — казах.

Тя ме потупа леко по рамото, за да ми нареди да стана, аз се изправих предпазливо на крака и погледнах двамата мъже.

Кралят не сияеше като съпругата си, изглеждаше изпит и уморен, сякаш дните, през които предпазливо се ориентираше в английската политика, и дългата английска зима, бяха изпитание за човек, привикнал към абсолютната власт и слънчевото време в двореца Алхамбра.

Кардиналът имаше тясно, красиво лице на истински аскет. Погледът му, остър като нож, обходи очите ми, устата ми, а след това и ливреята ми на паж. Помислих си, че веднага, само с този оглед, той видя моето вероотстъпничество, моите желания и тялото ми, съзряващо в женствеността въпреки моето отрицание и взетите ми назаем дрехи.

— Юродива? — попита той с неутрален тон.

Сведох глава:

— Така казват, ваше превъзходителство.

Пламнах от смущение. Не знаех как е редно да се обръщам към него на английски. Преди в двора не беше идвал кардинал легат.

— Значи получаваш видения? — попита той. — И чуваш гласове?

Ясно ми беше, че всякакви гръмки твърдения ще бъдат посрещнати с изключителен скептицизъм. Това не беше човек, когото можеше да заблудиш с актьорски умения.

— Много рядко — казах кратко, като се опитвах да прикрия акцента си. — И, за нещастие, никога в моменти по мой избор.

— Тя видя, че ще бъда кралица — каза Мери. — И предсказа смъртта на брат ми. А вниманието на първия си господар привлякла, защото видяла ангел на Флийт Стрийт.

Кардиналът се усмихна. Мрачното му, тясно лице грейна, и аз видях, че беше не само обаятелен, но и красив мъж.

— Ангел ли? — запита той. — Как изглеждаше? Как разбра, че е ангел?

— Беше с неколцина благородници — казах смутено. — И едва го видях изобщо, защото беше ослепително бял. И изчезна. Беше там само за миг, а после изчезна. Другите казаха, че е ангел. Не аз.

— Изключително скромна гадателка — усмихна се кардиналът. — От Испания, ако съдя по акцента ти?

— Баща ми беше испанец, но сега живеем в Англия — казах предпазливо. Почувствах, че неволно се каня да пристъпя към кралицата, и на мига замръзнах. Не биваше да показвам колебание и страх, тези мъже разпознаваха страха по-бързо от всичко друго.

Но кардиналът не се интересуваше много от мен. Усмихна се на краля:

— Нищо ли не можеш да ни посъветваш, шуте? Захванали сме се с Божии дела, каквито не са вършени в Англия от поколения насам. Ние ще върнем страната обратно в лоното на църквата. Ние поправяме онова, което е било лошо толкова дълго време. Дори гласовете на хората в парламента са направлявани от Бог.

Поколебах се. Беше ми ясно, че това е по-скоро реторика, отколкото въпрос, който изисква отговор. Но кралицата ме погледна в очакване да заговоря.

— Смятам, че това би трябвало да се направи внимателно — казах. — Но това е моето мнение, не гласът на пророческата ми дарба. Просто ми се иска да можеше това да се осъществи внимателно.

— Трябва да се направи бързо и решително — каза кралицата. — Колкото повече време отнема, толкова повече съмнения ще възникнат. По-добре да се извърши веднъж и добре, отколкото със сто дребни промени.

Двамата мъже не изглеждаха убедени.

— Човек никога не бива да наскърбява повече хора, отколкото може да убеди — каза съпругът й, владетел на половин Европа.

Видях я как се разтопи при звука на гласа му; но не промени мнението си.

— Тези хора са упорити — каза тя. — Ако им се даде възможност, те никога няма да се решат. Те ме принудиха да екзекутирам бедната Джейн Грей. Тя им предложи избор, а те не могат да избират. Те са като деца, които се прехвърлят от ябълката на сливата, отхапват по малко от всяка, и съсипват всичко.

Кардиналът кимна на краля.

— Нейно величество е права — каза той. — Претърпели са твърде много промени. Най-добре би било да накараме цялата страна да се закълне във вярност, веднъж, и да приключим с всичко. Тогава ще изкореним ереста, ще я унищожим, отново ще въдворим мир в страната и ще върнем старите ритуали.

Кралят изглеждаше замислен.

— Трябва да го направим бързо и твърдо, но милостиво — каза той. Обърна се към кралицата. — Познавам пламенната ви вяра, и й се възхищавам. Но вие трябва да бъдете нежна майка на своя народ. Хората трябва да бъдат убеждавани, а не принуждавани.

Тя нежно положи ръка върху растящия си корем:

— Наистина искам да бъда нежна майка — каза тя.

Той сложи ръка върху нейната, сякаш и двамата искаха да усетят през твърдата преграда на корсета мястото, където тяхното бебе се движеше и риташе в утробата й.

— Знам това — каза той. — Кой би могъл да знае по-добре от мен? Ние заедно ще създадем свято католическо наследство за този наш син, така че когато се възкачи на трона си и тук, и в Испания, той ще бъде двойно благословен с най-великите земи в християнския свят и най-големия мир, който светът е познавал.

Уил Сомърс забавляваше присъстващите на вечерята: намигна ми, когато мина покрай моето място.

— Гледай сега — каза. Измъкна две малки топки от ръкава на късата си горна дреха и ги хвърли във въздуха, после добави още една, и още една, докато и четирите вече се въртяха едновременно.

— Умело — отбеляза той.

— Но не и забавно — казах аз.

В отговор той обърна към мен кръглото си като месечина лице, сякаш внезапно бе забравил, че трябва да следи топките във въздуха. Изведнъж те се разпиляха с трясък навсякъде около нас, като отскочиха от масата, преобърнаха калаените чаши, и навсякъде се разля вино.

Жените запищяха и скочиха, опитвайки се да спасят роклите си. Уил се направи на втрещен от удивление пред безпорядъка, който бе предизвикал: испанските грандове се смееха гръмко на внезапната суматоха, настанала сред английските придворни като на селски майски празник, а кралицата, усмихната, с ръка на корема, се провикна:

— О, Уил, внимавай!

Той й се поклони, почти опрял нос в коленете, а после отново се изправи, сияещ:

— Трябва да обвинявате юродивата — каза той. — Тя ми отвлече вниманието.

— О, нима тя предвиди, че ще предизвикаш този безпорядък?

— Не, ваше величество — каза той невинно. — Тя никога не предвижда нищо. През цялото време, откакто я познавам, през цялото време, откакто е на служба при вас и се храни забележително добре за духовна личност, тя никога не е изрекла нещо по-прозорливо, отколкото бъбренето на коя да е уличница.

Смеех се и протестирах едновременно, кралицата се смееше гласно, а кралят се усмихваше, опитвайки се да следи нишката на шегата.

— О, Уил! — укори го кралицата. — Знаеш, че това дете притежава Зрението!

— Зрение може и да има, но не и дар слово — каза весело Уил. — Понеже никога не е изрекла и дума, която според мен да си струва да се чуе. Но определено има апетит, ако я държите заради този необичаен талант. Справя се изключително добре.

— Защо, Уил! — изплаках.

— Нито една думичка от нея — настоя той. — Тя е толкова юродива, колкото вашият мъж е крал. Само по име.

Това беше твърде много за гордостта на испанците. Англичаните се изсмяха гръмко на шегата, но щом испанците я разбраха, се смръщиха, а усмивката на кралицата рязко угасна.

— Достатъчно — каза тя остро.

Уил се поклони:

— Но също като самия крал, юродивата има по-големи дарби, отколкото един обикновен смешен шут като мен може да предположи — поправи се бързо той.

— Че какви са те? — провикна се някой.

— Кралят дарява радост на най-прекрасната лейди в кралството, за което аз мога само да мечтая — каза внимателно Уил. — А юродивата поднесе на кралицата сърцето си, както най-великодушно стори и кралят.

Кралицата кимна, когато Уил се поправи, и му махна с ръка да заеме мястото си за вечеря при служителите. Той мина покрай мен, като ми намигна.

— Весело — каза той твърдо.

— Ядоса испанците — казах полугласно. — И ме посрами.

— Разсмях двора — защити се той. — Аз съм английски шут в английски двор. Работата ми е да разстройвам испанците. А ти си абсолютно незначителна. Ти си просто мливо, дете, мливо за мелницата на моето остроумие.

— Твърде ситно мелиш, Уил — казах, все още засегната.

— Като самия Господ Бог — каза той с очевидно задоволство.

Онази вечер отидох да пожелая лека нощ на лейди Елизабет. Тя беше по нощница, с шал около раменете, седнала до огнището. Проблясващите въглени топлеха бузите й, а косата й, разресана и падаща върху раменете, почти искреше на светлината от гаснещия огън.

— Лека нощ, милейди — казах тихо, като се поклоних.

Тя вдигна очи и каза грубо:

— А, малката шпионка.

Поклоних се отново, очаквайки разрешението й да си тръгна.

— Кралицата ме повика, знаеш ли — каза тя. — Точно след вечеря, за едно приятелско бъбрене насаме между две любящи сестри. Това било последната ми възможност да си призная. И ако не греша, онзи нещастен испанец се беше скрил някъде в стаята, чувайки всяка дума. Вероятно са били двамата — с онзи ренегат Поул.

Чаках, в случай, че иска да каже още нещо.

Тя сви рамене:

— Е, няма значение — каза дръзко. — Не признах нищо, невинна съм за всичко. Аз съм наследницата, и те не могат да направят нищо по въпроса, освен ако не намерят някакъв начин да ме убият. Няма да се изправя на съд, няма да се омъжа, и няма да напусна страната. Просто ще чакам.

Не казах нищо. И двете мислехме за наближаващото раждане на кралицата. Едно здраво момченце щеше да означава, че Елизабет е чакала напразно. Щеше да направи по-добре да се омъжи сега, докато имаше престижното си положение на наследница, или щеше да свърши като сестра си: възрастна булка, или още по-лошо — само една леля — стара мома.

— Бих дала много да разбера колко трябва да чакам — каза тя искрено.

Поклоних се отново.

— О, върви си — каза тя нетърпеливо. — Ако знаех, че ме водиш в двора за поучително слово преди лягане от сестра ми, изобщо нямаше да дойда.

— Съжалявам — казах. — Но имаше момент, когато и двете смятахме, че в двора ще ви е по-добре, отколкото в онзи мразовит хамбар в Удсток.

— Не беше толкова лошо — каза нацупено Елизабет.

— Принцесо, беше по-ужасно от свинска кочина.

При тези думи Елизабет се разкикоти: истински момичешки кикот.

— Да — призна тя. — А да бъда хокана от Мери не е толкова лошо, колкото да бъда надзиравана от онзи лакей Бедингфийлд. Да, предполагам, че тук е по-добре. Само… — тя замлъкна насред изречението, а после се изправи и побутна тлеещия пън с носа на пантофката си. — Бих дала много да разбера колко трябва да чакам — повтори тя.

Посетих магазина на баща си, както ме беше помолил в писмото си по Коледа, за да се уверя, че там всичко е наред. Сега сградата беше занемарена: зимните бури бяха съборили една керемида от покрива, а по белосаната стена на старата ми спалня се спускаше влажно петно. Печатарската преса беше обвита в покривало, за да не се праши и стоеше под него като скрит дракон, очакващ да излезе и да почне шумно да бълва думи. Но кои думи можеха да са безопасни в тази нова Англия, където дори Библията се изнасяше от енорийските църкви, за да може хората само да чуват словата й от свещеника, а не да четат сами? Ако достъпът до самото слово Божие бе забранен, какви книги можеха да бъдат позволени тогава? Плъзнах поглед по дългите лавици с книги и памфлети на баща ми: сега половината от тях щяха да бъдат обявени за ерес, а съхраняването им за престъпление.

Изпитах силна тревога и страх. Заради собствената ни безопасност би трябвало или да прекарам един ден тук и да изгоря книгите на баща си, или да не се появявам тук никога вече. Докато в големите складове в Смитфийлд се трупаха подпалки и факли, едно момиче с минало като моето не биваше да се намира в стая с книги като тези. Но те бяха нашето състояние, баща ми ги беше трупал през годините в Испания, беше ги събирал по времето, прекарано в Англия. Те бяха плод на стотици години труд от начетени мъже, а аз не бях просто тяхна собственичка: бях техен пазител. Щях да бъда лош пазител, ако ги изгорях, за да спася собствената си кожа.

На вратата се потропа и аз ахнах изплашено: бях много боязлив пазител. Влязох в магазина, като затворих зад гърба си вратата на стаята за печатане с уличаващите заглавия, но се оказа, че е само съседът ни.

— Стори ми се, че те видях да влизаш — каза той бодро. — Баща ти не се ли е върнал още? Франция май му харесва твърде много?

— Така изглежда — казах, като се опитвах да възстановя нормалното си дишане.

— Имам писмо за теб — каза той. — Поръчка ли е? Трябва ли да ми предадеш нещо?

Хвърлих поглед към листа. Носеше печата на Дъдли, с мечката и жезъла. Запазих любезно-безразлично изражение.

— Ще го прочета, сър — казах любезно. — Ще ви го донеса, ако става дума за нещо, което имате в склада си.

— Мога да доставям и ръкописи, знаеш — каза той нетърпеливо. — Стига да са позволени. Разбира се, никаква теология, никаква наука, никаква астрология, никакво изучаване на планетите и излъчването на планетите, или приливите и отливите. Нищо за новите науки, нищо, което оспорва Библията. Но всичко останало.

— Не бих казала, че има кой знае какво друго, след като отказвате да предлагате всичко изредено — казах кисело, като си мислех за Джон Дий, чиито дългогодишни проучвания обхващаха всичко това.

— Развлекателни книги — обясни той. — И писанията на светите отци, във вид, одобрен от църквата. Но само на латински. Бих могъл да приемам поръчки от дамите и господата в двора, стига да споменете там името ми.

— Да — казах. — Но те не питат един шут за мъдростта на книгите.

— Да. Но ако все пак питат…

— Ако го сторят, ще ги препратя към вас — казах: нямах търпение да си отиде.

Той кимна и тръгна към вратата.

— Изпрати на баща си моите най-добри пожелания, когато го видиш — каза. — Хазяинът казва, че може да продължи да съхранява печатарската преса тук, докато успее да намери нов наемател. Делата все още вървят толкова зле… — той поклати глава. — Никой няма пари, никой не е достатъчно уверен, за да захване някакво занятие, докато очакваме наследник и се надяваме на по-добри времена. Тя е добре, нали, Бог да я благослови? Кралицата? Изглежда добре и носи бебето високо, нали?

— Да — казах. — И вече остават само няколко месеца.

— Бог да пази малкия принц — каза съседът ни и набожно се прекръсти. Веднага последвах примера му, а после му държах вратата, докато излезе.

Щом залостих вратата, отворих писмото:

Той гледаше през прозореца навън, към моравата: беше придърпал писалището си близо до прозореца, за да улови светлината. Беше с гръб към мен и аз вече бях прекосила стаята и бях застанала до него, когато се обърна. Веднага се озовах в обятията му: прегърна ме, както мъж би прегърнал дете, обичано малко момиче. Но когато почувствах ръцете му да ме обгръщат, закопнях за него така, както една жена желае мъж.

Той го усети веднага. От твърде отдавна си имаше работа с жени, за да не бъде наясно кога държи изпълнена с желание и готовност жена в обятията си. Веднага ме пусна и отстъпи назад, сякаш се опасяваше, че собственото му желание ще се надигне, за да посрещне моето.

— Госпожице-момче, поразен съм! Ти си станала зряла жена.

— Не си давах сметка за това — казах аз. — Мисля за други неща.

Лорд Робърт кимна: бързият му ум последва намека ми.

— Светът се променя много бързо — отбеляза той.

— Да — казах. Хвърлих поглед към вратата, която беше здраво затворена.

— Нов крал, нови закони, нов глава на църквата. Елизабет добре ли е?

— Напоследък боледуваше — казах. — Но сега е по-добре. В Хамптън Корт е, при кралицата. Току-що пристигнах с нея от Удсток.

Той кимна.

— Тя срещна ли се вече с Джон Дий?

— Не. Не мисля.

— Ти видя ли го?

— Мислех, че е във Венеция.

— Беше, госпожице-момче. И изпрати от Венеция един пакет на баща ти в Кале, който баща ти ще изпрати в магазина в Лондон, за да му го предадеш, ако желаеш.

— Пакет ли? — попитах нервно.

— Просто една книга.

Не казах нищо. И двамата знаехме, че заради една неподходяща книга може да загина.

— Кат Ашли още ли е с принцесата?

— Разбира се.

— Предай на Кат от мое име, тайно, че ако й предложат панделки, непременно трябва да ги купи.

Веднага се отдръпнах.

— Милорд…

Робърт Дъдли властно протегна ръка към мен:

— Някога вкарвал ли съм те в опасност?

Поколебах се, мислейки си за заговора на Уайът, когато бях пренасяла предателски послания, които не разбирах.

— Не, милорд.

— Тогава занеси това съобщение, но не приемай други от никой друг, и не носи никакви съобщения по молба на Кат, за каквото и да те помоли. След като й кажеш да купи панделките и след като предадеш книгата на Джон Дий, вече нямаш нищо общо с това. Книгата е съвсем невинна, а панделките са си панделки.

— Кроите заговор — казах нещастно. — И ще въвлечете и мен в него.

— Госпожице-момче, трябва да правя нещо, не мога по цял ден да пиша поезия.

— След известно време кралицата ще ви прости, и тогава можете да се приберете у дома…

— Тя никога няма да ми прости — каза той категорично. — Трябва да чакам, докато настъпи промяна, дълбока промяна, а докато чакам, ще защитавам интересите си. Елизабет знае, че не бива да отива в Унгария, нито където и да било другаде, нали?

Кимнах:

— Тя е твърдо решена да не заминава и да не се омъжва.

— Смятам, че сега крал Филип ще я задържи в двора и ще опита да се сближи с нея.

— Защо?

— Едно бебе, при това още неродено, не е достатъчно да подсигури трона — изтъкна той. — А следващата поред наследница е Елизабет. Ако кралицата умре при раждане, той ще бъде в изключително опасна позиция: хванат като в капан в Англия, а новата кралица и целият й народ — негови врагове.

Кимнах.

— А ако той лиши Елизабет от наследство, следващата наследница ще бъде Мери, която е омъжена за престолонаследника на Франция. Не смяташ ли, че нашият испански крал Филип по-скоро ще предпочете да види на английския трон превъплъщение на дявола, отколкото сина на френския крал?

— О — казах.

— Именно — каза той с тихо задоволство. — Можеш да напомниш на Елизабет, че тя е в по-силна позиция сега, когато Филип е в съвета на кралицата. Не са много хората там, които могат да мислят трезво: но той определено може. Гардинър още ли се опитва да убеди кралицата да обяви Елизабет за незаконородена и да я обезнаследи?

Поклатих глава:

— Не знам.

Робърт Дъдли се усмихна:

— Уверен съм, че го прави. Всъщност, знам, че е така.

— Много добре сте осведомен за затворник без приятели, който не получава новини и няма посетители — отбелязах хапливо.

Той се усмихна с мрачната си, прелъстителна усмивка:

— Нямам приятели, които да са ми така мили като теб, скъпа.

Опитах се да не се усмихвам в отговор, но почувствах как лицето ми се обля в топлина при проявеното от него внимание.

— Наистина си се превърнала в млада жена — каза той. — Време е да съблечеш дрехите на паж, птиче мое. Време е да се омъжиш.

Пламнах бързо при мисълта за Даниел и за това как той би приел лорд Робърт да ме нарича „скъпа“ и „птиче мое“.

— А как е момъкът? — попита лорд Робърт, като се отпусна в стола пред писалището и вдигна крака върху разпилените листове. — Погълнат от пламенно ухажване? Страстен? Настойчив?

— Работи в Падуа — казах със сдържана гордост. — Изучава медицина в университета.

— И кога се връща у дома да поиска девствената си невеста?

— Когато Елизабет ме освободи от службата ми при нея — казах. — Тогава ще отида при него във Франция.

Той кимна, замислен:

— Знаеш ли, че сега си съблазнителна жена, госпожице-момче? Не бих познал в твое лице малкото полумомче, което беше преди.

Почувствах как бузите ми пламват в алено, но не сведох очи като хубавичка слугиня, зашеметена от усмивката на господаря. Останах с вдигната глава и почувствах как погледът му потрепва по мен като пламък.

— Никога не бих те приел, докато беше дете — каза той. — Това е грях, който не е по вкуса ми.

Кимнах, в очакване на това, което щеше да последва.

— А също и докато предсказваше бъдещето по молба на възпитателя ми — каза той. — Не бих лишил никого от двама ви от твоята дарба.

Все така мълчах.

— Но като си зряла жена и съпруга на друг мъж можеш да дойдеш при мен, ако ме желаеш — каза той. Гласът му беше нисък, топъл, безкрайно изкусителен. — Бих искал да те обичам, Хана. Бих искал да те държа в прегръдките си и да чувствам как сърцето ти бие бързо, както мисля, че бие сега. — Той направи пауза. — Прав ли съм? Блъскащо в гърдите сърце, пресъхнала уста, омекнали колене, надигащо се желание?

Мълчаливо, искрено, аз кимнах. Той се усмихна:

— Значи аз ще остана от тази страна на масата, а ти ще останеш от другата, а когато вече не си девица и момиче, ще си спомниш, че те желая, и ще дойдеш при мен.

Трябваше да заявя искрената си любов и уважение към Даниел, трябваше да избухна гневно пред арогантността на лорд Робърт. Вместо това му се усмихнах, сякаш се съгласявах, и бавно, стъпка след стъпка, запристъпвах назад от писалището, докато стигнах до вратата.

— Мога ли да ви донеса нещо, когато дойда пак? — попитах.

Той поклати глава:

— Не идвай, докато не пратя да те повикат — нареди с хладен тон, много различен от моята възбуда. — И стой далеч от Кат Ашли и от Елизабет заради собствената си безопасност, птиче мое, след като предадеш съобщението си. Не идвай при мен, освен ако не пратя специално да те повикат.

Кимнах, намерих опипом дървената врата зад гърба си и потропах по нея с треперещи пръсти.

— Но нали ще изпратите да ме повикат? — настоях със слаб глас. — Няма просто да ме забравите?

Той допря пръсти до устните си и ми изпрати въздушна целувка.

— Госпожице-момче, огледай се: виждаш ли около мен кралски двор, пълен с мъже и жени, които ме обожават? Нямам други посетители, освен съпругата си и теб. Всички други се измъкнаха, с изключение на двете жени, които ме обичат. Не пращам да те викат често, защото не искам да те излагам на опасност. Съмнявам се, че искаш в двора да почнат да питат коя си и откъде идваш, и на кого си вярна, дори сега. Пращам да те викат, когато имам работа за теб, или когато не мога да издържа дори още ден, без да те видя.

Войникът отвори вратата зад мен, но аз не можех да помръдна.

— Обичате да ме виждате? — прошепнах. — Наистина ли казахте, че понякога не можете да преживеете един ден, без да ме видите?

Усмивката му бе топла като милувка, и също толкова лека.

— Да те виждам, е едно от най-големите ми удоволствия — каза той нежно. После войникът внимателно ме хвана под ръка, и аз излязох.