Шутът на кралицата

Лятото на 1553

Лейди Мери беше в къщата си в Хънсдън, в графство Хартфордшир. Трябваха ни три дни да стигнем до нея. Потеглихме на север, след като излязохме от Лондон, по лъкатушещ път през кални долини, а после се заизкачвахме усърдно през хълмовете в северната част на областта, обхващаща четирите графства Кент, Съсекс, Съри и Хампшир. През известна част от пътя се движехме заедно с други групи пътници, и отсядахме за нощувка по пътя, веднъж — във великолепна къща, която някога била манастир, а сега беше в ръцете на човека, който я беше прочистил от ереста, извличайки известна облага за себе си. Сега тук не можеха да ни предложат по-добри стаи от сеновала отвъд конюшнята. Коларят се оплакваше, че в старите времена това бил щедър дом на благочестиви монаси, където всеки пътник можел да е сигурен, че ще получи добра вечеря и удобно легло, и молитва, която да му помага по пътя. Беше отсядал там веднъж, когато синът му бил почти смъртно болен, и монасите го бяха взели под грижите си и го бяха излекували със собствените си билки и умения. Не бяха му взели дори едно пени, а казали, че вършат Божа работа, като служат на бедняците. Подобни истории се разказваха из цялата страна за всеки голям манастир или абатство по пътищата. Но сега всички молитвени домове бяха във владение на великите лордове, на придворните, които бяха натрупали състояние, настоявайки, че светът ще бъде по-добро място, ако богатствата на английската църква бъдат разграбени и изсипани в собствените им джобове. Сега храненето на бедните при манастирските порти, приготвянето на безплатни лекарства в манастирските лечебници, обучаването на децата и грижата за старите хора от селото бяха споделили участта на красивите статуи, на ръкописите, украсени с пъстри миниатюри, и на големите библиотеки.

Коларят ми прошепна, че такова било положението из цялата страна. Величествените религиозни сгради, някога самият гръбнак на Англия, сега пустееха — там вече не влизаха мъжете и жените, призовани от Бог да служат в тях. Общественото благо се беше превърнало в лична облага и вече не можеше да има обществено благо.

— Ако клетият крал умре, тогава лейди Мери ще се възкачи на престола и ще върне отново всичко това — каза той. — Тя ще бъде кралица на хората. Кралица, която ще ни върне старите ритуали.

Дръпнах назад юздите на коня си. Намирахме се на главния път и нямаше никой, който да е достатъчно близо, за да ни чуе, но винаги се боях от всичко, което лъхаше на интрига.

— Погледнете и тези пътища — продължи той, като се обърна на капрата на колата, за да продължи да се оплаква през рамо. — Прах през лятото и кал през зимата, никога не запълват дори една дупка, никога не преследват дори един разбойник. Знаете ли защо не го правят?

— Ще яздя напред, имате право, прахта е ужасна — казах.

Той кимна и ми даде знак да тръгна напред. Чух как безкрайните му оплаквания заглъхват в далечината зад мен.

— Защото щом параклисите бъдат затворени, няма поклонници, а няма ли поклонници, тогава по пътищата няма никой, освен най-лоши хора, и онези, които ги преследват. Няма добра дума, няма добър дом или приличен път…

Оставих кобилата да се изкатери по малкия насип край пътя, където земята беше по-мека под малките й копита, и минахме пред каруцата.

Тъй като не бях познавала онази Англия, която той твърдеше, че е изгубена, не можех да чувствам като него, че околността е станала по-окаяна. В онази сутрин през ранното лято тя ми се струваше прекрасна, с розите, които се виеха из живите плетове, с пеперудите, които кръжаха над орловите нокти и бобените цветчета. Нивята бяха обработени, набраздени на спретнати малки ивици, подобни на гръбчетата на книги, овцете се разхождаха по високите хълмове, като пухкави петънца на фона на тучната, влажна зеленина. Този пейзаж беше толкова различен от гледките в моята страна, че не можех да спра да му се дивя — откритите села, с черно-белите фасади на къщите с кръстосани греди, и покривите, настлани със златиста тръстика, реките, които сякаш се разтапяха в пътищата при гладките като стъкло бродове с бавни води на всеки завой. Тук земята бе много влажна, затова и нямаше нищо чудно в това, че градината на всяка селска къща бе пълна с яркозелена растителност: дори върху торищата цъфтяха полюшвани от вятъра маргаритки, дори покривите на по-старите къщи бяха жълто-зеленикави от мъх. В сравнение със собствената ми страна, това беше земя, подгизнала като печатарска гъба, влажна от жизнени сокове.

Най-напред забелязах нещата, които ми липсваха. Тук нямаше виещи се редове от лози, нямаше приведени и натежали от плод маслинови дървета. Нямаше градини от портокалови дръвчета, нито жълти и зелени лимони. Хълмовете бяха заоблени и зелени, не високи, горещи и скалисти, а над тях небето беше изпъстрено с облаци, нямаше я горещата еднообразна синева на родината ми, и над нас имаше извисяващи се чучулиги, а не кръжащи орли.

Яздех, обзета от почуда, че земята може да бъде толкова тучна и толкова зелена: но дори сред това плодородно изобилие имаше глад. Разпознах го по лицата на някои от селяните, и по пресните могилки в гробищата. Коларят беше прав — равновесието, царяло в Англия по време на мира, продължил едно кратко поколение, беше нарушено при управлението на последния крал, а новият продължаваше делото му, хвърлило страната в смут и безпорядък. Големите молитвени домове бяха затворили врати и бяха изхвърлили на пътищата мъжете и жените, които служеха и се трудеха в тях. Огромните библиотеки бяха разпилени и похабени — бях виждала достатъчно разкъсани ръкописи в магазина на баща ми, за да знам, че цели столетия познание бяха захвърлени поради страха от обвинение в ерес. Великолепната златна утвар на богатите църкви бяха отнесени от отделни хора и претопени, красивите статуи и произведения на изкуството, някои — със стъпала и длани, протрити и изгладени от милионите целувки на вярващите, бяха съборени и разбити. През една заможна, мирна земя бе преминало опустошението, и щяха да са нужни години, преди църквата да може отново да стане сигурно убежище за предания на вярата си поклонник или изнурения пътник. Ако изобщо можеше някога отново да бъде превърната в сигурно място.

Беше такова приключение да пътувам така свободно в непозната страна, че съжалих, когато коларят ми подсвирна и се провикна: „Ето го и Хънсдън“. Осъзнах, че тези безгрижни дни бяха приключили, че трябваше да се заема с работа, и че сега имах две задачи: една като „свещен глупак“ в едно домакинство, в което религията се поставяше на първо място, а другата — като шпионин в домакинство, където измяната и доносничеството бяха най-важните занятия.

Преглътнах с гърло, пресъхнало от прахта по пътя, а също и от страх, дръпнах коня си успоредно с каруцата и ние влязохме през портала покрай къщичката на вратаря заедно, сякаш исках да се подслоня зад четирите големи въртящи се колела, и да се скрия от бдителния поглед на празните прозорци, които се взираха към нас през алеята и сякаш очакваха пристигането ни.

Лейди Мери беше в покоите си и бродираше „черно ръкоделие“ — прочутата испанска бродерия с черен конец върху бял лен — докато една от дамите й, застанала пред висока стойка за книги, й четеше на глас. Първото, което чух, когато стигнах до нея, беше испанска дума, погрешно произнесена, и тя се засмя весело, когато ме видя да трепвам.

— Ах, най-после! Момиче, което може да говори испански! — възкликна тя и ми поднесе ръката си за целувка. — Само ако можеше и да четеш на испански!

Замислих се за миг.

— Мога да чета — казах, като прецених, че е логично дъщерята на един книгопродавец да може да чете на родния си език.

— О, можеш ли? А на латински?

— Не и на латински — казах, научила се от срещата си с Джон Дий колко е опасно да се гордея с образованието си. — Само на испански, а сега се уча да чета и на английски.

Лейди Мери се обърна към придворната си дама:

— Сигурно си доволна да чуеш това, Сюзън! Сега няма да е нужно да ми четеш следобед.

Сюзън не изглеждаше никак доволна от мисълта, че ще бъде изместена от някакъв шут в ливрея, но седна на едно ниско столче като останалите жени и се залови с някакво ръкоделие.

— Ще ми разкажеш всички новини от двора — подкани ме лейди Мери. — Може би трябва да поговорим насаме.

Едно кимване към придворните дами бе достатъчно те да се преместят при еркерния прозорец. Насядаха в кръг в по-ярката светлина, като разговаряха тихо, сякаш за да ни създадат илюзията за усамотение. Представих си как всички до една напрягаха слух, за да чуят какво ще кажа.

— Брат ми, кралят? — попита тя, като ме подкани с жест да седна на една възглавничка в краката й. — Носиш ли съобщения от него?

— Не, лейди Мери — казах аз и видях разочарованието й.

— Надявах се, че сигурно ще мисли с по-добри чувства за мен сега, когато е толкова болен — каза тя. — Когато беше малко момче, аз се грижех за него по време на половин дузина болести. Надявах се, че той ще си спомни това и ще помисли, че ние…

Чаках я да каже още нещо, но после тя събра ръце, опирайки връхчетата на пръстите си едно в друго, сякаш с този жест искаше да се откъсне от спомените.

— Няма значение — каза тя. — Някакви други съобщения?

— Херцогът ви изпраща дивеч и малко листа от ранна салата — казах. — Пристигнаха с каруцата с мебелите, и ги отнесоха в готварниците ви. Освен това ме помоли да ви предам това писмо.

Тя взе писмото, разчупи печата и изглади листа. Видях усмивката й, а после чух топлия й смях.

— Носиш ми много добри новини, шуте Хана — каза тя. — Това е изплащане по силата на завещанието на покойния ми баща. Дължаха ми това през цялото това дълго време, от смъртта му насам. Мислех си, че никога няма да го видя, но ето го — нареждане за изплащане на парична сума, която ще получа от един лондонски златар. Мога да платя сметките си и отново да погледна в лицата собствениците на магазини в Уеър.

— Радвам се за това — казах неловко, като не знаех какво друго да кажа.

— Да — каза тя. — Човек би си помислил, че единствената законна дъщеря на крал Хенри досега вече би трябвало да е взела богатството си в ръце, но те отлагаха и отказваха, докато сметнах, че искат да умра от глад тук. Но сега започвам да се ползвам с благоволение.

Тя замислено замълча.

— Остава въпросът защо внезапно започват да се отнасят така добре с мен — тя ме погледна неуверено. — Дали и лейди Елизабет също е получила наследството си? Ще посетиш ли и нея с такова писмо?

Поклатих глава:

— Милейди, как мога да знам? Аз съм само пратеник.

— Не се ли говори за това? Тя не е ли в двора на посещение при брат ми сега?

— Не беше там, когато тръгнах — казах предпазливо.

Тя кимна:

— А той? Брат ми? По-добре ли е?

Помислих си за тихото изчезване на лекарите, които на пристигане сипеха толкова обещания, а после си тръгваха, след като само го бяха измъчили с някое ново лечение. Сутринта, когато бях тръгнала от Гринич, херцогът беше довел една старица да се грижи за краля: стара акушерка, опитна единствено в израждането на деца и обличането на покойници. Явно не се очакваше положението му да се подобри.

— Не мисля, милейди — казах. — Надяваха се, че лятото ще успокои болката в гърдите му, но изглежда, че той е по-зле от всякога.

Тя се наведе към мен:

— Кажи ми, дете, кажи ми истината. Умира ли малкият ми брат?

Поколебах се, несигурна дали ще бъде държавна измяна да говоря за предстоящата смърт на краля.

Тя взе ръката ми и аз я погледнах в откритото, решително лице. Очите й, тъмни и честни, срещнаха моите. Изглеждаше като жена, на която можеш да се довериш, господарка, която можеш да обичаш.

— Можеш да ми кажеш, умея да пазя тайна — каза тя. — Пазила съм безброй тайни.

— След като питате за това, ще ви кажа: сигурна съм, че той умира — признах тихо. — Но херцогът го отрича.

Тя кимна:

— А тази сватба?

Поколебах се:

— Каква сватба?

Тя изпъшка раздразнено.

— На лейди Джейн Грей със сина на херцога, разбира се. Какво казват за нея в двора?

— Че тя е проявявала неохота, а и той не е бил много по-доволен.

— А защо херцогът е настоял? — попита тя.

— Може би на Гилфорд му е било време да се ожени? — осмелих се да предположа.

Тя отправи към мен поглед, блестящ като острие на нож.

— Значи не казват нищо повече от това?

Свих рамене:

— Не и пред мен, милейди.

— А ти? — запита тя, очевидно изгубила интерес към лейди Джейн. — Ти ли поиска да приемеш това изгнание от кралския двор в Гринич? И далече от баща ти? — Ироничната й усмивка ми показваше, че не го смята за вероятно.

— Лорд Робърт ми нареди да дойда — признах. — И баща му, херцогът.

— Казаха ли ти защо?

Искаше ми се да прехапя устни, за да задържа тайната.

— Не, милейди. Знам само, че трябва да ви правя компания.

Тя ми отправи поглед, какъвто никога преди не бях виждала от жена. Жените в Испания обикновено извръщат поглед встрани, една скромна жена винаги извръща поглед. Жените в Англия държаха погледа си забит в земята, пред краката си. Една от многото причини, заради които се радвах на дрехите си на паж, беше, че маскирайки се като момче, можех да си държа главата изправена и да се оглеждам наоколо. Но лейди Мери имаше дръзкото изражение на баща си, познато от портрета му: застанал наперено, с ръце на хълбоците, с изражението на човек, възпитан да мисли, че може да владее света. Тя имаше неговия поглед — прямо изражение, подобаващо за мъж — оглеждаше лицето ми, четеше в очите ми и ми показваше собственото си открито лице и собствените си ясни очи.

— От какво се страхуваш? — попита тя рязко.

За миг се стреснах дотолкова, че можеше и да й кажа. Страхувах се от арест, от Инквизицията, страхувах се от подозрения, страхувах се от стаята за изтезания и смъртта на еретичка, с натрупани около босите ми крака подпалки и без път за бягство. Страхувах се да не предам други на смърт, страхувах се дори от самия полъх на заговор. Потрих буза с опакото на дланта си.

— Просто съм малко смутена — казах тихо. — Тази страна и дворцовият живот са нови за мен.

Тя остави мълчанието да се проточи, а после ме погледна по-мило:

— Бедното дете, много си млада, за да се носиш така без посока, съвсем сама в тези дълбоки води.

— Аз съм васал на лорд Робърт — казах. — Не съм сама.

Тя се усмихна:

— Навярно ще бъдеш много добра компания — каза накрая. — Имаше дни и месеци и дори години, когато много се нуждаех от едно весело лице и жизнерадостен глас.

— Аз не съм остроумен шут — казах предпазливо. — Не се предполага да съм особено весела.

Лейди Мери се разсмя на глас при тези думи.

— А от мен не се очаква да съм особено предразположена към смях — каза тя. — Може би ще си подхождаме. А сега трябва да се запознаеш със свитата ми.

Тя повика дамите си да се приближат и ми ги представи по име. Една-две от тях бяха дъщери на отявлени еретици, които се придържаха към старата вяра и служеха на принцеса римокатоличка от гордост, други две имаха унилите лица на по-млади дъщери с оскъдна зестра, чиято възможност да бъдат на служба при една принцеса в немилост беше съвсем малко по-добра от брака, в който щяха да бъдат принудени да встъпят, ако ги бяха оставили у дома. Това беше малък двор, лъхащ на отчаяние, на ръба на кралството, на ръба на ереста, на ръба на законността.

След вечеря лейди Мери отиде на литургия. Предполагаше се, че трябва да отиде сама — би било престъпление за всеки друг да присъства на службата, — но в действителност тя отиваше открито и коленичеше най-отпред в параклиса, а останалите от свитата й се промъкваха отзад.

Последвах дамите й до вратата на параклиса, а после започнах да се навъртам наоколо, обзета от трескава тревога. Не знаех как е редно да постъпя. Бях уверила краля и лорд Робърт, че с баща ми принадлежим към реформираната църква, но както кралят, така и лорд Робърт знаеха, че в домакинството на лейди Мери се служеше по обявения извън закона ритуал, като папистки остров в едно протестантско кралство. Усещах как ме избива пот от страх, докато и последните домашни прислужници се шмугваха покрай мен да кажат молитвите си, и не знаех какво е най-безопасно да направя. Ужасявах се, че може да бъда разобличена пред двора като католичка, и въпреки това, как можех да служа в това домакинство, оставайки непоколебима протестантка?

Накрая направих компромис, като седнах отвън, където можех да чувам мърморенето на свещеника и прошепнатите отговори, но никой не можеше наистина да ме обвини, че присъствам на службата. През цялото време, докато бях приседнала на ветровитата пейка в прозоречната ниша, се чувствах готова да скоча и да побягна. Ръката ми постоянно беше върху лицето, бършейки бузата ми, сякаш отново чувствах как саждите от кладите на Инквизицията полепват по кожата ми. Призляваше ми от мисълта, че не знам на кое място е най-безопасно да бъда.

След литургията бях повикана в стаята на лейди Мери да я слушам как чете от Библията на латински. Опитвах се да запазя лицето си безизразно, сякаш не разбирах думите, и когато тя ми я подаде да я сложа на поставката й, щом четенето свърши, трябваше да си напомня да не проверявам предните страници за името на печатаря. Помислих си, че не е такова добро издание като онези, които печаташе баща ми.

Тя си легна рано, като тръгна със свещта, чието пламъче потрепваше пред нея, надолу по дългия, потънал в сенки коридор, покрай тъмните, пропускащи вятъра прозорци на къщата, загледана към обвитата в мрак пуста земя отвъд ронещите се стени на замъка. Всички други също си легнаха: нямаше за какво да стоим будни, нищо нямаше да се случи. Не очаквахме посетители, дошли да видят обичаната принцеса, нямаше да има актьори, танцьори или пътуващи амбулантни търговци, привлечени от богатствата на кралския двор. Казах си, че разбирам защо принцесата не е весела. Ако херцогът бе имал за цел да държи лейди Мери на място, където тя рядко ще има посетители, където сърцето и духът й да бъдат сломени със сигурност, където да понася студенина и самота всеки ден, не би могъл да избере по-подходящо място, което да я направи нещастна.

Домакинството в Хънсдън се оказа точно каквото бях очаквала: беше меланхоличен дом, изпълнен с отхвърлени хора, управляван от болнава жена. Лейди Мери страдаше от тежки главоболия, които често настъпваха вечер, помрачавайки лицето й, докато светлината се отдръпваше от небето. Придворните й дами забелязваха намръщеното й изражение, но тя никога не споменаваше болката и никога не свеждаше глава в дървения си стол, нито се облягаше на украсения му с резба гръб, нито се отпускаше на страничните облегалки. Седеше, както я бе учила майка й, с изправен гръб, като кралица, и държеше главата си вдигната, дори когато присвиваше очи срещу мъждивите пламъчета на свещите. Споменах физическата й слабост пред Джейн Дормър, най-близката приятелка и придворна дама на лейди Мери, и тя каза кратко, че болките, на които присъствах сега, не са нищо. Когато било време за месечното кървене на лейди Мери, тя получавала толкова силни спазми, колкото тези при раждане, които нищо не можело да облекчи.

— Какво я мъчи? — попитах.

Джейн сви рамене:

— Никога не е била здраво дете — каза тя. — Винаги е била болнава и деликатна. Но когато майка й беше прокудена и баща й я отхвърли, тя страдаше, сякаш я беше отровил. Не можеше да спре да повръща и да изхвърля храната си, не можеше да стане от леглото, и трябваше да пълзи по пода. Имаше хора, които казваха, че наистина е отровена, от вещицата Болейн. Принцесата беше почти на смъртно легло, а не й позволяваха да види майка си. Кралицата не можеше да дойде при нея, от страх, че никога няма да й позволят да се върне в собствения си двор. Онази жена Болейн и кралят унищожиха и двете: майката и дъщерята. Кралица Катерина издържа, колкото можеше, но болестта и силната мъка я убиха. Лейди Мери също щеше да умре — тя страда толкова много: но оцеля. Накараха я да се отрече от вярата си, накараха я да отхвърли брака на майка си. Оттогава я измъчват тези болки.

— Не могат ли лекарите…?

— Много години дори не й позволяваха да бъде прегледана от лекар — каза гневно Джейн. — Можеше да умре от липса на грижи — и то неведнъж, а на няколко пъти. Вещицата Болейн желаеше смъртта й и съм готова да се закълна, че неведнъж е пращала отрова. Лейди Мери е водила тежък, почти пленнически живот, постоянно й се налагаше да преглъща скръбта и гнева, почти като светица.

Сутрините бяха най-доброто време за лейди Мери. След като присъстваше на литургията и закусеше, тя обичаше да се разхожда, и често избираше мен да я придружавам. Един топъл ден в края на юни тя ми нареди да вървя редом с нея и да й казвам имената на цветята и да описвам времето на испански. Трябваше да пристъпвам с къси крачки, за да не вървя пред нея, защото тя често спираше с ръка на кръста, а цветът се отдръпваше от лицето й.

— Не сте ли добре тази сутрин, милейди? — попитах.

— Просто съм уморена — каза тя. — Нощес не спах.

Усмихна се на загрижеността върху лицето ми:

— О, не е нищо по-лошо от онова, което е било винаги. Би трябвало да се науча да бъда по-спокойна. Но да не знам… и да трябва да чакам… и да знам, че той е в ръцете на съветници, които са си поставили за цел…

— Брат ви ли? — попитах, когато тя замлъкна.

— Мисля за него всеки ден, от деня, в който се роди! — избухна разпалено тя. — Такова мъничко момченце, а от него се очакваше толкова много. Толкова бързо усвояваше знанията и — не знам — изпълнен с толкова студенина в сърцето, там, където би трябвало да има топлота. Клетото момче, клетото момче без майка! Всички ние, и тримата захвърлени, и тримата без жива майка, и тримата в неведение какво ще последва.

— Разбира се, грижех се повече за Елизабет, отколкото за него. Сега тя е далече от мен, а него не мога дори да виждам. Разбира се, че се тревожа за него: за това, което причиняват на душата му, за това, което причиняват на тялото му… и за това, което причиняват на волята му — добави тя много тихо.

— Волята му?

— Наследството се полага на мен — каза тя ожесточено. — Ако докладваш, както съм сигурна, че правиш, кажи им, че никога не забравям това. Кажи им, че наследницата съм аз и нищо не може да го промени.

— Не докладвам! — възкликнах, потресена. Беше вярно. Не бях изпращала никакъв доклад, в скучния ни живот и тихите нощи нямаше нищо, което да съобщя на лорд Робърт или на баща му. Това беше една болна принцеса, вечно нащрек, заета с наблюдение и очакване, а не изменница, която кроеше заговори.

— Независимо дали го правиш или не — пренебрегна тя протеста ми, — нищо и никой не може да ми отрече мястото, което ми се полага. Сам баща ми го остави на мен. Първо съм аз, а после е Елизабет. Никога не съм заговорничила срещу Едуард, макар че имаше хора, които идваха при мен и ме молеха в името на майка ми да се изправя срещу него. Знам, че на свой ред Елизабет никога няма да заговорничи срещу мен. Ние сме трима наследници, които ще заемат престола един след друг, всеки по реда си, за да почетем името на баща си. Елизабет знае, че аз съм следващата наследница след Едуард: той зае престола пръв, защото беше момче, аз съм на второ място като принцесата, първата законна принцеса. И тримата ще се подчиним на баща ни и вероятно ще наследим престола един след друг, както повели баща ни. Имам доверие на Елизабет, както Едуард има доверие на мен. И тъй като се заричаш, че не докладваш, ако някой те попита, можеш да отговориш следното: кажи им, че аз няма да се откажа от наследството си. И им кажи, че това е моята страна.

Умората й беше изчезнала, руменина беше пламнала по бузите й. Тя огледа малката, оградена със стени градина, сякаш можеше да види около себе си цялото кралство, огромното благоденствие, което можеше да бъде възстановено, и промените, които щеше да направи, когато седнеше на престола. Манастирите, които щеше да възстанови, абатствата, които щеше да основе, животът, който можеше да вдъхне обратно на страната.

— Тя е моя — каза тя. — И аз съм бъдещата английска кралица. Никой не може да ме пренебрегне.

Лицето й сияеше от чувството за предопределение.

— Това е целта на живота ми — каза тя. — Никой няма да ме съжалява, никога вече. Ще видят, че съм отдала живота си, за да бъда невеста на тази страна. Ще бъда кралица-дева, няма да имам други деца, освен хората на тази страна, ще бъда тяхна майка. Няма да има никой, който да отвлича вниманието ми, няма да има никой, който да господства над мен. Аз ще живея за тях. Това е моето свято призвание. Ще пожертвам себе си заради тях.

Тя се извърна от мен и закрачи обратно към къщата, а аз я следвах на разстояние. Сутрешното слънце, пронизващо мъглата, образува светъл кръг във въздуха навсякъде около нея, и за миг усетих замайване, когато осъзнах, че тази жена ще бъде велика кралица на Англия, кралица, която имаше истинска представа за тази страна и щеше да върне богатствата, красотата и милосърдието, които баща й беше отнел от църквите и от всекидневния живот. Слънцето грееше толкова ярко около жълтата й копринена шапчица, че тя приличаше на корона. Спънах се в туфа трева и паднах.

Тя се обърна и ме видя на колене:

— Хана?

— Вие ще бъдете кралица — казах простичко: Зрението говореше с моя глас. — Кралят ще умре, преди да е изтекъл един месец. Да живее кралицата. Клетото момче, клетото момче.

В миг тя се озова до мен, и ме повдигна да стана.

— Какво каза?

— Вие ще бъдете кралица — казах аз. — Той вече отпада бързо.

За миг изгубих свяст, а после отново отворих очи и тя беше свела поглед към мен, като все още ме притискаше плътно.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече? — попита ме внимателно тя.

Поклатих глава:

— Съжалявам, лейди Мери, нямам понятие какво см казала. Не го изрекох съзнателно.

Тя кимна:

— Светият Дух те е подтикнал да говориш, особено за да ми кажеш такава новина. Ще се закълнеш ли да я запазиш в тайна между нас?

За миг се поколебах, мислейки си за сложните мрежи на лоялност, които бяха преплетени около мен: дългът ми към лорд Робърт, почитта ми към баща ми, майка ми и нашите родственици, обещанието ми към Даниел Карпентър, а сега и тази измъчена жена, която ме молеше да пазя тайна заради нея. Кимнах. Не беше проява на нелоялност да не казвам на лорд Робърт нещо, което той сигурно вече знаеше.

— Да, лейди Мери.

Опитах се да се изправя, но световъртежът ме повали отново на колене.

— Почакай — каза тя. — Не ставай, докато не ти се проясни главата.

Тя седна до мен на тревата и внимателно положи главата ми в скута си. Лъчите на утринното слънце бяха топли, градината бе изпълнена със сънното жужене на пчелите и далечния, натрапчив глас на кукувица.

— Затвори си очите — каза тя.

Доспа ми се, докато тя ме държеше.

— Не съм шпионин — казах.

Пръстът й докосна устните ми.

— Тихо — каза тя. — Зная, че работиш за семейство Дъдли. И знам, че си добро момиче. Кой би могъл по-добре от мен да разбере един живот, оплетен в сложни обещания за вярност? Не е нужно да се боиш, малка Хана. Разбирам.

Почувствах нежното й докосване по косата си: тя навиваше около пръста си късо подстриганите ми къдрици. Почувствах как очите ми се затварят, а стегнатите мускули на гърба и врата ми се отпускат, когато осъзнах, че с нея съм в безопасност.

Лейди Мери, от своя страна, беше далече в миналото.

— Някога правех така, когато Елизабет спеше следобед — каза тя. — Отпускаше глава в скута ми, а аз й сплитах косите, докато спеше. Тя имаше коси с цвета на бронз, бакър и злато, всички цветове на златото в една къдрица. Беше такова хубаво дете, притежаваше онази бляскава невинност на децата. А аз бях само на двайсет. Имах навика да се преструвам пред себе си, че тя е моето дете, и че съм щастливо омъжена за човек, който ме обича, и че скоро ще имаме друго бебе — син.

Седяхме мълчаливо в продължение на дълги минути, а после чух вратата на къщата да се отваря с трясък. Изправих се и седнах. Видях как една от придворните дами на лейди Мери изхвръкна от сенчестата вътрешност на къщата и се заоглежда като обезумяла, търсейки я. Лейди Мери помаха с ръка и момичето се приближи тичешком. Беше лейди Маргарет. Когато се приближи, почувствах как стойката на лейди Мери става по-изправена, гърбът й се изопна, тя се овладя, за да чуе новината, която бях предсказала. Щеше да остави компаньонката й да я намери тук, седнала в своята английска градина, с шута, задрямал до нея, и щеше да посрещне новината, че е провъзгласена за наследница, с думи от Псалмите, които си беше подготвила. Сега ги прошепна:

— Това стана от Господа, и е дивно в очите ни.6

— Лейди Мери! О!

Момичето беше почти онемяло от желанието си да разкаже какво е станало, и задъхано от тичането:

— В църквата, току-що…

— Какво?

— Не се помолиха за вас.

— Не са се помолили за мен?

— Не. Молиха се за краля и неговите съветници, по същия начин, както винаги, но там, където в молитвата се казва: „и за сестрите на краля“, те ви пропуснаха.

Ясният поглед на лейди Мери бързо обходи лицето на момичето:

— И двете ни? Също и Елизабет?

— Да!

— Сигурна ли си?

— Да.

Лейди Мери се изправи на крака, с присвити от тревога очи.

— Изпратете мистър Томлинсън в Уеър, кажете му да отиде оттам при епископ Стортфорд, ако е необходимо, кажете му да събере сведения от другите църкви. Да види дали това се случва навсякъде.

Момичето направи реверанс, събра полите си и изтича обратно в къщата.

— Какво означава това? — попитах, като се изправих с усилие.

Тя ме погледна, без да ме вижда.

— Означава, че Нортъмбърланд е тръгнал срещу мен. Първо не ме предупреждава колко болен е брат ми. После нарежда на свещениците да не споменават Елизабет и мен в молитвите, в следващия момент ще им нареди да споменат друг — новия наследник на краля. После, когато клетият ми брат издъхне, те ще ме арестуват, ще арестуват Елизабет, и ще поставят на престола своя мним принц.

— Кого? — попитах.

— Едуард Кортни — каза тя решително. — Братовчед ми. Той е единственият, когото Нортъмбърланд би избрал, тъй като не може да постави на трона собствените си синове.

И тогава разбрах. Видях отново сватбеното пиршество, бялото лице на лейди Джейн Грей, синините по шията й, сякаш някой я беше стиснал за врата и я беше разтърсил, за да й внуши амбицията си.

— О, но той има кого: лейди Джейн Грей — казах.

— Току-що омъжена за Гилфорд, сина на Нортъмбърланд — съгласи се лейди Мери. Направи кратка пауза. — Не бих предположила, че ще се осмелят. На майка й, моята братовчедка, ще й се наложи да отстъпи, ще трябва да отстъпи претенциите си на дъщеря си. Но Джейн е протестантка, а бащата на Дъдли държи ключовете на кралството. — Тя се изсмя дрезгаво. — Боже мой! Тя е такава протестантка. Тя е по-убедена протестантка дори от Елизабет, а за това трябва да са били нужни доста старания. Чрез демонстрирането на протестантската си вяра успя да се добере до завещанието на брат ми. С протестантската си вяра тя си проправи път до държавната измяна, да й прости Господ, горката малка глупачка. Те ще я вземат и ще я унищожат, бедното момиче. Но първо ще унищожат мен. Ще им се наложи. Да ми отнемат молитвите на моя народ е само първото нещо. След това ще ме арестуват, после ще се появи някакво обвинение, и ще бъда екзекутирана.

Бледото й лице внезапно пребледня още повече и я видях как залитна.

— Боже мой, ами Елизабет? Той ще ни убие и двете — прошепна тя. — Ще му се наложи. В противен случай както протестантите, така и католиците могат да вдигнат бунтове срещу него. Той трябва да се отърве от мен, за да се отърве от храбрите мъже, които изповядват истинската вяра. Но трябва да се отърве и от Елизабет. Защо им е на протестантите да следват кралица Джейн и едно оръдие на чужди интереси като Гилфорд Дъдли, ако могат да имат Елизабет за кралица? Ако аз умра, тя е следващата наследница, наследница от протестантската вяра. Той сигурно планира да скалъпи някакво обвинение в държавна измяна срещу нас двете — не е достатъчно да бъде срещу едната от нас. Елизабет и аз ще сме мъртви, преди да са изтекли три месеца.

Тя се отдалечи на две крачки от мен, а после се обърна и се върна отново.

— Трябва да спася Елизабет — каза тя. — Каквото и друго да се случи, трябва да я предупредя да не отива в Лондон. Трябва да дойде тук. Те няма да ми отнемат трона. Не съм стигнала толкова далече и не съм понесла толкова много неща, та да ми отнемат страната, и да я хвърлят в грях. Няма да се проваля сега.

Тя се обърна към къщата.

— Хайде, Хана! — подхвърли през рамо. — Ела бързо!

Тя писа на Елизабет, за да я предупреди, писа да поиска съвет. Не видях нито едно от двете писма: но онази нощ взех ръкописа, който лорд Робърт ми беше дал, и като използвах писмото на баща ми за основа на кода, внимателно написах съобщението.

После спрях. Беше тежка работа да превръщам всяка буква в друга, но исках да напиша нещо — ред, дума — с което да му напомня за себе си, да го подтикна да ме повика обратно в двора. Някакъв ред, нещо простичко, което той щеше да прочете и да се сети за мен — не като за негова шпионка, не като за шут, а като за мен, самата мен, едно момиче, което беше обещало да му служи, отдавайки му цялото си сърце и душа от любов.

„Липсвате ми“ — написах, а после задрасках написаното, без дори да си правя труда да го шифровам.

„Кога мога да се върна у дома?“, беше сполетяно от същата съдба.

„Уплашена съм“, беше най-искреното от всички признания.

Накрая не написах нищо: не можех да се сетя за нищо, което щеше да насочи вниманието на лорд Робърт към мен, докато момчето крал умираше, а собствената му млада, бледа снаха пристъпваше към трона на Англия и въздигаше фамилията Дъдли до пълно величие.

После нямаше какво друго да правим, освен да чакаме новината за смъртта на краля да дойде от Лондон. Лейди Мери изпращаше и получаваше свои лични тайни съобщения. Но приблизително на всеки три дни тя получаваше писмо от херцога, което й съобщаваше, че хубавото време върши работата си и кралят се поправя, че треската му е преминала, че болките в гърдите му не са толкова силни, че бил назначен нов лекар, който хранел големи надежди, че кралят ще оздравее до средата на лятото. Гледах как лейди Мери изчита тези оптимистични съобщения по веднъж, виждах как очите й се присвиват леко в неверие. После ги сгъваше, прибираше ги в едно чекмедже на писалището си, и не ги поглеждаше никога повече.

След това, в първия ден на юли, едно писмо я накара да поеме рязко дъх и да притисне ръка към сърцето си.

— Как е кралят, милейди? — попитах я. — Нали не е по-зле?

Бузите й поруменяха и пламнаха:

— Херцогът казва, че е по-добре, че се е оживил и че иска да ме види — тя се изправи и закрачи към прозореца. — Дай Боже наистина да е по-добре — прошепна тя тихо. — По-добре, и готов да възстановим старата привързаност помежду си, по-добре, и прозрял мислите на лъжливите си съветници. Може би Бог му е дал сили да оздравее и най-сетне да проумее истинското положение на нещата. Или поне да се оправи достатъчно, за да спре този заговор. О, Майко Божия, напъти ме какво да сторя!

— Ще вървим ли? — попитах. Вече бях станала при мисълта да се върна в Лондон, в двора, да видя лорд Робърт отново, да видя баща си, и Даниел, да се върна в относителната безопасност край хората, които щяха да ме защитят.

Видях как раменете й се изопнаха, докато вземаше решението.

— Ако пита за мен, аз, разбира се, трябва да отида. Кажи им да приготвят конете. Ще тръгнем утре.

Тя излезе от стаята с шумолене на плътните си поли, и я чух как вика на придворните си дами да опаковат дрехите си, и че всички заминаваме за Лондон. Чух я как тича нагоре по стълбите. Краката й потропваха по голите дървени стъпала, като че ли беше младо момиче, а после чух гласа й, лек и развълнуван, когато се провикна обратно надолу към Джейн Дормър да се погрижи специално да опакова най-хубавите й накити, защото ако кралят наистина бил добре, в двора щяло да има танци и пиршества.

На другия ден потеглихме, с флага на лейди Мери пред нас, заобиколени от нейните войници. Хората от провинцията се изсипваха от къщите си в малките селца, за да благославят името й, и вдигаха децата си да я видят: истинска принцеса, и при това — красива, усмихната принцеса.

Лейди Мери на кон беше съвсем различна жена от бледата полузатворница, която най-напред бях срещнала в Хънсдън. Сега, когато яздеше към Лондон, а английският народ я приветстваше по пътя, тя приличаше на истинска принцеса. Носеше наситено червена рокля и жакет, които придаваха блясък на тъмните й очи. Яздеше добре, с една ръка, облечена в износена червена ръкавица, върху юздата, с другата махаше на всички, които се провикваха към нея; с руменина, пламтяща по бузите й, с измъкнала се изпод шапката немирна къдрица от гъстата кестенява коса, с вдигната глава, със смела осанка: изтощението я беше напуснало изцяло. Седеше добре на седлото, горда като кралица, полюляваща се от стъпките на коня, докато се движехме по големия път за Лондон.

През голяма част от пътя яздех до нея — малкото доресто конче, което херцогът ми беше дал, вървеше с едри крачки, за да не изостава от по-едрия кон на лейди Мери. Тя ми нареждаше да пея песните от детството си в Испания, понякога разпознаваше думите или мелодията като нещо, което майка й беше пяла някога, и запяваше с мен, с леко потрепване в гласа при спомена за майката, която я беше обичала.

Яздехме усилено по пътя за Лондон, като прекосявахме с плясък бродовете на реките, намалели от лятната суша, препускайки в галоп там, където пътеките бяха достатъчно меки. Тя отчаяно копнееше да стигне до двора, за да разбере какво става. Спомних си огледалото на Джон Дий и как бях предположила датата на смъртта на краля — шести юли, но не смеех да кажа нищо. Бях изрекла името на следващата кралица на Англия, и то не беше кралица Мери. Датата шести юли беше догадка, за да угодя на милорд, а името Джейн ми беше дошло на ум от нищото — и двете можеше да не означават нищо. И докато лейди Мери яздеше към Лондон, надявайки се, че страховете й ще се окажат неоснователни, аз яздех до нея с надеждата, че моето Зрение е точно толкова измамно и глупаво, колкото предполагах.

От всички обзети от нервност членове на свитата, които яздеха с нея, аз бях най-разтревожена. Защото ако видението ми беше вярно, тя пътуваше не за да се помири с брат си, краля, а за да присъства на коронацията на лейди Джейн. Яздеше бързо към собствената си абдикация, а всички ние щяхме да споделим лошия й късмет.

Яздихме цялата сутрин, и точно след пладне влязохме в град Ходсдън, уморени от седене на седлото и надяващи се на добър обяд и почивка, преди да продължим пътуването. Изведнъж, от един вход излезе мъж и вдигна ръка като сигнал към принцесата. Тя явно го позна. Веднага му помаха да се приближи напред, за да може да говори с нея насаме. Той застана близо до шията на коня й, пое свойски юздата в ръката си и принцесата се наведе към него. Човекът говори много кратко, и макар че напрегнах слух да го чуя, той беше снишил гласа си. После се дръпна назад и се стопи в бедните улички на градчето, а лейди Мери рязко даде заповед да спрем, и се смъкна от седлото толкова бързо, че личният й коняр едва успя да я улови. Тя влезе тичешком в най-близкия хан, като извика да й донесат хартия и перо, и нареди на всички да пийнат, да хапнат и да се погрижат за конете си, и да бъдат готови да тръгнат отново, преди да е изтекъл един час.

— Майко Божия, наистина не мога — жално каза лейди Маргарет, когато царствената й господарка мина покрай нея с бързи крачки. — Прекалено съм уморена, за да направя дори само още една стъпка.

— Тогава останете — тросна се лейди Мери, която никога не говореше троснато. Този остър тон ни предупреди, че изпълненото с надежди пътуване към Лондон, за да посетим младия, оздравяващ крал, внезапно се беше объркало ужасно.

Не смеех да напиша бележка на лорд Робърт. Нямаше лесен начин да му я предам, а цялото настроение на пътуването се бе променило. Каквото и да й бе казал онзи мъж, то не беше, че брат й е добре и я кани на танци в неговия двор. Когато излезе от малкия салон, тя беше бледа и очите й бяха зачервени, но скръбта не я беше направила мекушава. Тя беше изпълнена с решимост, и бе разгневена.

Изпрати един вестоносец да препуска на юг, към Лондон, да намери испанския посланик, да го помоли да й даде съвет и да предупреди испанския император, че тя ще има нужда от помощта му, за да предяви претенциите си за трона. Отведе друг вестоносец настрана, за да му продиктува устно съобщение за лейди Елизабет: не смееше да го напише, не смееше да остави впечатлението, че сестрите заговорничат срещу умиращия си брат.

— Говорете само с нея, когато сте насаме — натърти тя. — Кажете й да не отива в Лондон, това е капан. Кажете й да дойде веднага при мен, заради собствената си безопасност.

Тя изпрати допълнително съобщение на самия херцог с твърдението, че е твърде болна, за да язди до Лондон, и че ще си отдъхне спокойно у дома в Хънсдън. След това нареди на основната група да изостане.

— Ще взема вас, лейди Маргарет, и теб, Хана. — Усмихна се на любимката си, Джейн Дормър. — Последвайте ни — каза тя и се наведе напред да й прошепне на ухо целта на пътуването ни. — Трябва да яздите начело на свитата отзад. Ще пътуваме твърде бързо, за да могат всички да се движат в крак с нас.

Тя избра шестима мъже, които да ни ескортират, сбогува се набързо с онези, които я следваха, и щракна с пръсти към главния си коняр да й помогне да се качи на седлото. Обърна рязко коня си и ни изведе от Ходсдън, обратно на посоката, от която бяхме влезли в града. Този път обаче поехме по големия път на север, отдалечавайки се бързо от Лондон, докато слънцето бавно се завъртя над главите ни, а после залезе наляво, докато небето изгуби цвят, и над тъмните силуети на дърветата се издигна малка сребриста луна.

— Къде отиваме, лейди Мери? Става тъмно — попита жално лейди Маргарет. — Не можем да яздим в тъмното.

— Кенингхол — отвърна с ясен глас лейди Мери.

— Къде е Кенингхол? — попитах, виждайки ужасеното лице на лейди Маргарет.

— Норфолк — каза тя, сякаш това беше краят на света. — Бог да ни е на помощ, тя бяга.

— Бяга ли?

Почувствах как гърлото ми се стяга, когато надуших опасността.

— Оттам се отива към морето. Тя ще потегли с кораб от Лоустофт и ще избяга в Испания. Каквото и да й е казал онзи мъж, то сигурно означава, че е в такава опасност, че трябва да напусне страната.

— Каква опасност? — попитах настойчиво.

Лейди Маргарет сви рамене:

— Кой знае? Обвинение в държавна измяна? Но какво ще стане с нас? Ако тя отиде в Испания, аз се прибирам у дома. Няма да ме принудят да служа на господарка изменница. И в Англия беше достатъчно лошо, няма да стана изгнаница в Испания.

Не казах нищо. Трескаво си блъсках ума да измисля къде ще бъда в най-голяма безопасност: у дома с баща ми, при лейди Мери, или ако взема един кон и се опитам да се върна при лорд Робърт.

— А ти? — настойчиво ме запита тя.

Поклатих глава, съвсем изгубила глас от страх, разтривайки трескаво с ръка бузата си.

— Не знам. Не знам. Предполагам, че би трябвало да си отида у дома. Но не мога да намеря пътя сама. Не знам какво би искал да направя баща ми. Не разбирам кое тук е правилно и кое — погрешно.

Тя се засмя: горчив смях за една млада жена.

— Няма правилно и погрешно — каза тя. — Съществуват само онези, които е вероятно да спечелят, и онези, които вероятно ще загубят. А лейди Мери с шестима войници, мен и един шут, изправена срещу херцога на Нортъмбърланд с неговата армия, Лондонския Тауър и всеки замък в кралството, ще загуби.

Пътуването беше изнурително. Не забавихме ход преди нощта да се спусне напълно. Тогава спряхме в дома на един благородник, Джон Хъдълстоун — Состън Хол. Измолих от иконома лист хартия и перо и написах писмо — не на лорд Робърт, чийто адрес не се осмелявах да дам, а до Джон Дий. „Мой скъпи възпитателю“ — написах, с надеждата, че това ще заблуди всеки, който отвореше писмото ми, „тази малка загадка може да ви се види забавна“. После написах отдолу кодираните букви във формата на криволичещ кръг, с надеждата да го направя да изглежда като малка игра, която момиче на моята възраст би могло да изпрати на дружелюбен учен. Написаното гласеше просто: „Тя отива в Кенингхол“. А после написах: „Какво трябва да правя?“

Икономът обеща да изпрати писмото в Гринич по коларя, който щеше да намине утре. Оставаше да се надявам, че то ще стигне до предназначението си и ще бъде прочетено от когото трябва. После се вмъкнах в ниското легло, което бяха придърпали до кухненския огън, и въпреки изтощението си лежах дълго загледана в бавно гаснещата светлина на огъня, без да мога да заспя, питайки се къде ще бъда в безопасност.

Събудих се мъчително рано, в пет сутринта, и установих, че кухненският слуга трупа ведра с вода и купчини пънове за огрев зад главата ми. Лейди Мери изслуша литургията в параклиса на Джон Хъдълстоун, сякаш в това нямаше нищо противозаконно, закуси, и в седем сутринта вече беше отново на седлото, отпътувайки в най-висок дух от Состън Хол, с Джон Хъдълстоун до нея, за да я упътва.

Аз яздех отзад: дузината коне трополяха пред мен, а моето малко конче беше твърде уморено, за да върви в крак с тях. Тогава подуших познат ужасен мирис във въздуха. Подуших мирис на изгоряло. Подуших дим. Не събуждащия апетита дим на печено говеждо на шиш, не невинния есенен мирис на запалена шума. Усетих мириса на ерес, на огън, запален със зли намерения, изгарящ нечие щастие, изгарящ нечия вяра, изгарящ нечий дом… Обърнах се на седлото и видях заревото на хоризонта, където палеха с факли къщата, която току-що бяхме напуснали — Состън Хол.

— Милейди! — извиках. Тя ме чу, обърна глава, а после дръпна юздите на коня си и спря, с Джон Хъдълстоун до нея.

— Къщата ви! — казах простичко.

Той погледна зад мен: присви очи, за да види. Не можеше да е сигурен, не можеше да подуши дима, както го бях подушила аз. Лейди Мери ме погледна:

— Сигурна ли си, Хана?

Кимнах:

— Мога да усетя миризмата. Усещам мирис на дим. — Чух потрепването от страх в гласа си. Ръката ми беше на бузата, докосвайки лицето ми, сякаш саждите падаха върху мен. — Усещам мирис на дим. Изгарят къщата ви, сър.

Той обърна коня си, сякаш беше готов да си отиде право у дома, после си спомни за жената, чието посещение му беше коствало дома и състоянието:

— Простете ми, лейди Мери. Трябва да си отида у дома… Жена ми…

— Вървете — каза тя мило. — И бъдете напълно сигурен, че когато получа онова, което ми принадлежи, вие също ще получите своето. Ще ви дам нова къща, по-голяма и по-хубава къща от онази, която изгубихте заради лоялността си към мен. Няма да забравя.

Той кимна, почти оглушал от тревога, а после насочи коня си в галоп към проблясващото на хоризонта зарево от запалената му къща. Конярят му се приближи до лейди Мери:

— Желаете ли да ви показвам пътя, милейди? — попита той.

— Да — отговори тя. — Можете ли да ме отведете до Бъри Сейнт Едмъндс?

Той отново сложи шапката си на главата:

— През Милдънхол и гората на Тетфорд? Да, милейди.

Тя даде сигнал да продължим и пое, без нито веднъж да погледне назад. Помислих си, че е истинска принцеса, щом можеше да види убежището ни от миналата нощ, изгорено до основи, и пак да мисли само за борбата, която беше пред нея, а не за руините, останали зад гърба й.

Тази нощ отседнахме в Юстън Хол близо до Тетфорд, и аз легнах на пода в спалнята на лейди Мери, загърната в наметалото си, все още напълно облечена, в очакване на тревогата, която бях сигурна, че ще се вдигне. През цялата нощ сетивата ми бяха нащрек за приглушения тропот на крака, за мярналата се в миг главня, наведена, за да подпали къщата, за миризмата на дим от факла. Успях само да подремна, очаквайки през цялата нощ тълпа протестанти да дойдат и да разрушат и този сигурен дом, както бяха разрушили Состън Хол. Изпитвах огромен ужас, че ще бъда хваната като в капан в къщата, когато подпалят с факли покрива и стълбите. Не можех да затворя очи от страх, че ще бъда събудена от миризмата на дим, затова изпитах почти облекчение малко преди зазоряване, когато чух тропот на конски копита по калдъръма и в миг се озовах на прозореца, знаейки, че безсънното ми бдение е възнаградено, протегнала ръка към лейди Мери, когато се събуди, като я предупреждавах да пази тишина.

— Какво виждаш? — запита настойчиво тя от леглото, когато отметна завивките. — Колко души?

— Само един конник, изглежда изтощен.

— Излез да видиш кой е.

Забързах надолу по дървените стъпала към коридора. Вратарят беше отворил шпионката на вратата и спореше с пътника, който, изглежда, настояваше да го пуснат да пренощува. Докоснах вратаря по рамото и той се дръпна встрани. Трябваше да се повдигна на пръсти, за да погледна през шпионката на вратата.

— Кой сте вие? — настоях, с възможно най-грубия глас, който успях да докарам, демонстрирайки увереност, каквато не изпитвах.

— А кой сте вие? — попита той в отговор. Веднага долових рязката интонация на лондонския говор.

— По-добре е вие да ми кажете какво искате — настоях.

Той се приближи до шпионката и сниши тихия си глас до шепот:

— Нося важни вести за една велика господарка. Става дума за брат й. Разбирате ли ме?

Нямаше начин да разбера дали е изпратен да ни вкара в капан, или не. Поех риска, отстъпих назад и кимнах на вратаря:

— Пуснете го да влезе, а после отново залостете вратата след него.

Той влезе. От все сърце и душа си пожелах да можех да накарам Зрението да работи за мен, когато му наредя. Бих дала всичко да узная дали зад него имаше още дузина мъже, които в същия този миг обкръжаваха къщата и подпалваха с кремък сеновалите. Но не можех да съм сигурна в нищо, освен че беше уморен, покрит с прах от пътя и силно развълнуван.

— Какво е съобщението?

— Няма да го кажа на никого, освен на самата нея.

Разнесе се шумолене на копринени поли и лейди Мери слезе по стълбите.

— А кой сте вие? — попита тя.

Именно реакцията му, когато я видя, ме убеди, че е на наша страна, и че светът се беше променил за нас, само за една нощ. Бързо като връхлитащ сокол, той падна на едно коляно, смъкна шапката от главата си, и й се поклони като на кралица.

Бог да я благослови, тя дори не трепна. Протегна ръка, сякаш цял живот е била кралица на Англия. Той я целуна благоговейно, а после я погледна в лицето.

— Аз съм Робърт Рейнс, златар от Лондон, изпратен от сър Никълъс Трокмортън да ви донеса вестта, че вашият брат Едуард е мъртъв, ваше величество. Вие сте кралица на Англия.

— Бог да го благослови — каза тя тихо. — Бог да пази скъпата душа на Едуард.

Настъпи кратко мълчание.

— Като вярващ католик ли умря? — попита тя.

Той поклати глава:

— Умря като протестант.

Тя кимна.

— И аз съм провъзгласена за кралица? — сега гласът й зазвуча много по-остро.

Той поклати глава:

— Мога ли да говоря свободно?

— Ако не го сторите, значи сте изминали доста път, за да изречете една гатанка — отбеляза тя сухо.

— Кралят умря в големи мъки през нощта на шести — каза той.

— На шести ли? — прекъсна го тя.

— Да. Преди смъртта си той промени бащиното си завещание.

— Той нямаше законно право да го стори. Не е възможно да е променил споразумението.

— Въпреки това го направи. Правото на наследство ви е отречено, на лейди Елизабет също. За негова наследница е назована лейди Джейн Грей.

— Невъзможно е да е сторил това по своя воля — каза тя, с побеляло като платно лице.

Мъжът сви рамене:

— Той стори това собственоръчно, а всички членове на съвета и съдиите се съгласиха и го подписаха.

— Целият съвет? — попита тя.

— До последния човек.

— А аз?

— Наредено ми е да ви предупредя, че сте назована като изменница спрямо трона. В този момент лорд Робърт Дъдли пътува насам, за да ви арестува и да ви отведе в Тауър.

— Лорд Робърт идва? — попитах.

— Той ще отиде първо в Хънсдън — успокои ме лейди Мери. — Писах на баща му, че съм отседнала там. Няма да знае къде сме.

Не й възразих, но знаех, че Джон Дий ще му препрати бележката ми още същия този ден, и че благодарение на мен той щеше да разбере точно къде да ни търси.

Загрижеността й бе насочена изцяло към сестра й:

— А лейди Елизабет?

Той сви рамене:

— Не знам. Може вече да е арестувана. Готвеха се да отидат и в нейния дом.

— Къде е сега Робърт Дъдли?

— И това не знам. На мен самия ми отне цял ден да ви намеря. Проследих ви от Состън Хол, защото научих за пожара и предположих, че сте били там. Съжалявам, милейди… Ваше величество.

— А кога беше оповестена смъртта на краля? И лейди Джейн — незаконно провъзгласена за кралица?

— Когато тръгнах, още не бяха го сторили.

Отне й един миг да го разбере, а след това се разгневи:

— Той е умрял, и смъртта му не е била оповестена? Брат ми лежи мъртъв, без някой да бди над тялото? Без да са изпълнени църковните ритуали? Без изобщо да са му оказани някакви почести?

— Смъртта му още се пазеше в тайна, когато тръгнах.

Тя кимна, прехапала устни, за да не отронят нищо от онова, което би могла да каже, погледът й внезапно бе станал притворен и предпазлив.

— Благодаря ви, че дойдохте при мен — каза тя. — Благодарете на сър Никълъс за услугата му към мен, която нямах повод да очаквам.

Сарказмът в тази реплика бе доста остър, дори за мъжа, застанал на колене:

— Той ми каза, че вие сте истинската кралица сега — осмели се да изрече той. — И че той и цялото му домакинство ще ви служат.

— Аз съм истинската кралица — каза тя. — Винаги съм била истинската престолонаследница. И ще имам своето кралство. Можете да спите тук тази вечер. Вратарят ще ви намери легло. Върнете се в Лондон на сутринта и предайте благодарностите ми. Сър Никълъс постъпи правилно, като ми съобщи. Аз съм кралица, и ще получа своя престол.

Тя се завъртя на пета и бързо се качи по стълбата. Поколебах се само за миг.

— Шести ли казахте? — попитах пратеника от Лондон. — Кралят е починал на шести юли, така ли?

— Да.

Направих му реверанс и последвах лейди Мери горе. Веднага щом влязохме в стаята й, тя затвори вратата зад нас и захвърли царственото си достойнство.

— Донеси ми слугински дрехи и събуди коняря на Джон Хъдълстоун — каза тя настойчиво. — После иди в конюшните и приготви два коня — един с допълнително дамско седло за мен и коняря, и един за теб.

— Милейди?

— Вече ще ме наричаш „ваше величество“ — каза мрачно тя. — Аз съм кралица на Англия. Побързай сега.

— Какво трябва да кажа на коняря?

— Кажи му, че трябва да стигнем до Кенингхол днес. Че ще яздя зад него, останалите ще оставим тук. Ти идваш с мен.

Кимнах и забързано излязох от стаята. Слугинята, която ни беше прислужвала миналата вечер, спеше с половин дузина други в спалните помещения на тавана. Качих се по стълбите и надникнах през вратата. Открих я в полумрака и я разтърсих, за да я събудя, покрих устата й с ръка и изсъсках в ухото й:

— Стига ми толкова, вече не мога да търпя това, ще бягам. Ще ти дам един сребърен шилинг за дрехите ти. Можеш да кажеш, че съм ги откраднала, и никой няма да се усъмни и да почне да те разпитва.

— Два шилинга — каза тя на мига.

— Съгласна съм — казах. — Дай ми ги, и ще ти донеса парите.

Тя започна да рови под възглавницата за ризата и полата си.

— Само роклята и пелерината — наредих, сгърчвайки се отвратено при мисълта да облека кралицата на Англия в гъмжащо от въшки бельо. Тя ги направи на вързоп, който завърза с шапчицата си, и аз се отправих с леки стъпки надолу към стаята на лейди Мери.

— Ето — казах. — Струваха ми два шилинга.

Тя намери монетите в кесията си.

— Няма обувки.

— Моля ви, носете собствените си обувки — казах настойчиво. — Бягала съм преди, зная какво е. Никога никъде няма да стигнете с обувки на заем.

При тези думи тя се усмихна.

— Побързай — беше всичко, което каза.

Изтичах обратно горе с двата шилинга, а после намерих Том, коняря на Джон Хъдълстоун, и го изпратих долу в конюшните да приготви конете. Промъкнах се до пекарната точно до кухненската врата, и открих, както се бях надявала, цял куп хлебчета, изпечени снощи в топлата пещ. Натъпках джобовете на панталоните и на жакета си с половин дузина от тях, така че заприличах на магаре с дисаги, а после се върнах в къщата.

Лейди Мери беше там, облечена като слугиня, спуснала качулката над лицето си. Вратарят спореше, тъй като не желаеше да отвори вратата на конюшните заради някаква прислужница. Тя се обърна с облекчение, когато ме чу да се приближавам с леки стъпки по големите каменни плочи.

— Хайде — обърнах се с успокоителен тон към мъжа. — Тя е слугиня на Джон Хъдълстоун, неговият коняр чака. Той ни каза да тръгнем на развиделяване. Трябва да се върнем в Состън Хол, и ще си изпатим, ако закъснеем.

Той възропта, че нощни посетители смущавали съня на един благочестив християнски дом, а после пък разни хора тръгвали рано; но отвори вратата, и лейди Мери и аз се промъкнахме през нея. Том ни чакаше в двора, като държеше един едър ловен кон с допълнително седло на гърба и друг кон за мен. Щеше да се наложи да изоставя предишното си конче — пътуването щеше да е тежко.

Той се качи на седлото и отведе ловния кон до издигнатото дървено трупче за възсядане на конете. Помогнах на лейди Мери да се качи зад него: тя го хвана здраво през кръста и остави шапчицата си спусната напред, за да крие лицето й. Аз също трябваше да отведа коня си до стъпалото за качване: стремето беше прекалено високо, за да се кача без чужда помощ. Когато се озовах върху коня, земята ми се стори много далече: той нервно пристъпи встрани, аз дръпнах юздите твърде стегнато и той отметна глава и се устреми с рамото напред. Не бях яздила такъв едър кон никога преди и се боях от него; но никое по-дребно животно нямаше да се справи с тежката езда, която ни предстоеше днес.

Том обърна коня си и ни изведе от двора. Обърнах коня след него и усетих как сърцето ми блъска в гърдите, и разбрах, че бягам, отново, и че бях изплашена, отново, и че този път навярно бях в по-лошо положение, отколкото когато бяхме избягали от Испания, или когато бяхме избягали от Португалия, дори когато избягахме от Франция. Защото този път бягах заедно с претендентката за трона на Англия, преследвана от лорд Робърт Дъдли и неговата армия, а аз бях негов васал, заклела се бях да му служа; бях негов верен слуга, и еврейка, но покръстена в християнската вяра, служеща на една папистка принцеса в страна, заклела се да съблюдава протестантството. Нищо чудно, че сърцето ми бе се качило в гърлото и биеше по-шумно от тропащите копита на големите коне, докато яздехме по пътя на изток, пришпорвайки ги в галоп към изгряващото слънце.

Когато стигнахме Кенингхол по пладне, разбрах защо бяхме яздили, докато конете започнаха да се препъват, за да стигнем дотук. Слънцето беше високо в небето и под лъчите му сред равния суров пейзаж укрепеното имение изглеждаше солидно и непревземаемо. Беше солидна къща с крепостен ров. Когато се приближихме, видях, че не е красив малък замък за забавления: този замък имаше подвижен мост, който можеше да се вдига, и подвижна вертикална решетка над него, която можеше да се спусне, за да запечата единствения вход. Беше построен от тухли в топъл червен цвят — измамно красива къща, която въпреки това можеше да бъде удържана по време на обсада.

Пристигането на лейди Мери не беше очаквано, и малкото слуги, които живееха в къщата, за да я поддържат в ред, се втурнаха като вихрушка навън от вратите сред изненадани приветствия. След съгласието на лейди Мери, изразено с кимване, бързо им разказах за смайващите новини от Лондон, докато те отвеждаха конете ни в конюшнята. Нестройно ликуване се надигна при вестта за възкачването й на трона, а мен свалиха от седлото и започнаха да ме потупват по гърба като момче, на каквото приличах. Изохках леко от болка. Вътрешната страна на краката ми от глезените до бедрата беше ожулена почти до кръв от трите дни на седлото, а гърбът, раменете и китките ми бяха схванати от друсането при ездата от Хънсдън до Ходсдън, от Состън до Тетфорд, и после дотук.

Лейди Мери сигурно беше полумъртва от изтощение, след като беше седяла отзад на допълнително седло през цялото това продължително време — жена на почти четирийсет години, при това в лошо здраве, — но само аз видях гримасата от болка, когато я свалиха на земята: всички други я видяха как сведе брадичка, когато ги чу да викат в нейна чест, както и очарованието на онази типична за Тюдорите усмивка, когато приветства и поздрави всички тях в голямата зала. Тя се помоли кратко за душата на мъртвия си брат, а после вдигна глава и им обеща, че точно както е била добра господарка за своите васали, така ще бъде и добра кралица.

Това й спечели нови приветствени възгласи, и имението започна да се пълни с хора — работници от нивите и горите, и селяни от домовете си — слугите тичаха наоколо с гарафи с ейл и чаши с вино, самуни хляб и месо. Лейди Мери зае мястото си начело на масата. Усмихваше се на всички, сякаш изобщо не бе боледувала през живота си, после, след един час в добра компания, тя се засмя и каза, че трябва да свали тази наметка и бедняшката си рокля, и отиде в покоите си.

Малкото къщни слуги се бяха заели трескаво да подготвят стаите й, и леглото й беше застлано с чаршафи. Чаршафите бяха съвсем обикновени, но ако беше толкова уморена, колкото мен, тогава щеше да спи и на домашнотъкани чаршафи. Внесоха корито за баня, подплатиха го с чаршафи, за да я предпазят от отцепилите се трески, и го напълниха с гореща вода. Намериха и няколко стари рокли, които беше оставила при последното си идване в тази къща, и ги подредиха на леглото да си избере.

— Можеш да си вървиш — каза ми тя, когато смъкна слугинското наметало от раменете си, хвърли го на пода и се обърна с гръб, та прислужницата да й развърже връзките на роклята. — Намери нещо да хапнеш и направо си лягай. Сигурно си изтощена.

— Благодаря ви — казах, като се заклатушках към вратата с измъчените си от ездата крака.

— И, Хана?

— Да, лейди… Да, ваше величество?

— Който и да ти е плащал надниците, докато беше в моята свита, и каквото и да са се надявали да спечелят от това — днес ти се държа като моя добра приятелка. Няма да го забравя.

Спрях, мислейки си за двете писма, които бях написала до лорд Робърт, и които щяха да го накарат да тръгне неотклонно по петите ни, мислейки си какво щеше да стане с тази решителна, амбициозна жена, когато той ни настигнеше; мислейки си, че той със сигурност щеше да ни залови тук, тъй като аз му бях съобщила точно къде да дойде, и тогава нея я чакаше Тауър, а вероятно и смърт по обвинение в държавна измяна. Бях шпионка в нейното домакинство и най-лъжовна приятелка. Бях олицетворение на безчестието, и тя беше разбрала донякъде това: но не можеше дори да си представи лъжовността, която ми беше станала втора природа.

Ако можех да й се изповядам тогава, щях да го сторя. Думите бяха на езика ми, исках да й кажа, че съм изпратена в нейното домакинство, за да работя против нея: но че сега, когато я познавах, и я бях обикнала, бих направила всичко, за да й служа. Исках да й кажа, че Робърт Дъдли бе мой господар и винаги щях да съм длъжна да правя всичко, което поискаше от мен. Исках да й кажа, че всичко, което правех, сякаш винаги беше изпълнено с противоречия: черно и бяло, любов и страх, всичко наведнъж.

Но не можех да кажа нищо, бях възпитана да пазя тайните под лъжливия си език, затова просто паднах на едно коляно пред нея и сведох глава.

Тя не ми поднесе ръката си за целувка, както би направила една кралица. Положи длан върху главата ми, както правеше някога собствената ми майка, и каза:

— Бог да те благослови, Хана, и да те запази от греха.

В този момент, точно при тази проява на нежност, при самото докосване на майчинската й ръка, почувствах как сълзите набъбват в очите ми; и аз излязох от стаята, качих се в собствената си малка таванска стая и в леглото си, без да се измия или да вечерям, за да не би някой да ме види как плача като малко момиче, каквото все още бях.

От три дни бяхме в Кенингхол, нащрек и готови за обсада, но лорд Робърт и кавалерийският му отряд все още не идваха. Благородниците от околността на имението се стекоха заедно със слугите и сродниците си, някои — въоръжени, някои бяха довели ковачи, за да изработят копия и пики от ножовете за подрязване на дървета, лопатите и сърповете, които носеха със себе си. Лейди Мери се провъзгласи за кралица в голямата зала, въпреки съветите на някои по-предпазливи мъже, и открито отхвърли умолителното писмо на испанския посланик. Той й бе писал, за да й каже, че брат й е мъртъв, че Нортъмбърланд е непобедим, и че тя трябва да започне преговори с него, докато чичо й в Испания щял да направи всичко по силите си, за да я спаси от скалъпеното обвинение в държавна измяна и смъртната присъда, която със сигурност щеше да последва. Тази част от писмото извика на лицето й мрачно изражение, но имаше и още по-лошо.

Той я предупреждаваше, че Нортъмбърланд е изпратил бойни кораби във френските води отвъд Норфолк, най-вече за да попречат на испанските кораби да я спасят и да я отведат на безопасно място. За нея не можеше да има път за бягство, императорът не можеше дори да се опита да я спаси. Тя трябваше да се предаде на херцога, да се откаже от претенциите си към короната, и да се остави на милостта му.

— Какво виждаш, Хана? — попита ме тя. Беше ранна сутрин, и тя току-що се беше върнала от литургия, с все още омотана около пръстите си броеница, с чело, все още влажно от светена вода. За нея сутринта беше лоша, лицето й, понякога толкова озарявано от надеждата, сега беше сиво и уморено. Сякаш се бе поболяла от самия страх.

Поклатих глава:

— Имала съм видение за вас само веднъж, ваше величество, и тогава бях сигурна, че ще бъдете кралица. И сега сте. Оттогава не съм имала никакво видение.

— Сега наистина съм кралица — каза тя иронично. — Поне самата аз се провъзгласих за кралица. Иска ми се да ми беше казала колко дълго ще продължи това, и дали някой друг ще се съгласи с мен.

— Иска ми се да можех — казах искрено. — Какво ще правим?

— Съветват ме да се предам — каза тя простичко. — Съветниците, на които съм се доверявала цял живот, испанците — моите приближени, единствените приятели на майка ми. Всички те ми казват, че ще бъда екзекутирана, ако продължавам да действам по този начин, че това е битка, която не мога да спечеля. Херцогът владее Тауър, държи Лондон, държи страната, държи бойните кораби в морето и цяла армия от последователи, както и кралската гвардия. Той има на свое разположение всички пари в монетния двор, разполага с всички оръжия на страната в Тауър. Аз имам само този замък, това единствено село, тази шепа лоялни мъже и техните вили за сено. А някъде там, навън, е лорд Робърт с неговия отряд, който идва към нас.

— Не можем ли да избягаме? — попитах.

Тя поклати глава:

— Не достатъчно бързо, не достатъчно надалече. Ако тогава бях успяла да се кача на някой испански боен кораб, може би… но херцогът е разположил английски бойни кораби в морето между това място тук и Франция, той беше готов, а аз бях неподготвена. Хваната съм в капан.

Спомних си картата на Джон Дий, разгърната в кабинета на херцога, и малките пулове, които обозначаваха войниците и моряците на корабите край цял Норфолк, и лейди Мери, хваната като в капан насред тях.

— Ще се наложи ли да се предадете? — прошепнах.

Бях помислила, че е изплашена: но при въпроса ми руменината нахлу в бузите й, и тя се усмихна, сякаш бях предложила предизвикателство, някаква рискована игра.

— Знаеш ли, проклета да съм, ако го сторя! — зарече се тя. Засмя се на глас, сякаш ставаше дума за залог по време на турнир, а не за собствения й живот, заложен на карта. — Прекарах целия си живот в бягане, лъжи и криене. Поне веднъж, поне веднъж би трябвало да изпитам щастието да потегля под собствения си флаг и да се изправя срещу мъжете, които ме отхвърлиха, отрекоха правото ми и отхвърлиха властта на църквата и на самия Бог.

Почувствах как и собственият ми дух се повдига пред нейния ентусиазъм.

— Милейди… ваше величество! — заекнах.

Тя се обърна към мен с бляскава усмивка:

— Защо не? — каза. — Защо поне веднъж да не се бия като мъж и да се опълча срещу тях?

— Но дали можете да спечелите? — попитах безизразно.

Тя сви рамене в напълно испански жест.

— О! Не е вероятно! — Тя ми се усмихна, сякаш беше истински развеселена от отчаяния избор пред себе си. — Но, Хана, аз бях унижена и стъпкана в прахта от тези мъже, които сега искат да поставят една жена без кралска кръв, каквато е лейди Джейн, пред мен. Веднъж вече предпочетоха Елизабет пред мен. Накараха ме да й прислужвам като нейна придворна дама в детската й стая. А сега аз имам своята възможност. Мога да се бия с тях, вместо да им се кланям. Мога да загина в битка с тях, вместо да пълзя към тях, молейки се за живота си. Тъй като виждам положението по този начин, всъщност нямам избор. И благодаря на Бога, че за мен няма по-добър избор от това, да вдигна знамето си и да се бия за бащиния си трон и за майчината си чест, за моето наследство. А трябва да мисля също и за Елизабет. Трябва да подсигуря безопасността й. Трябва да й предам нейното наследство. Тя е моя сестра, аз нося отговорност за нея. Аз й писах, за да я повикам да дойде тук, да бъде в безопасност. Обещах й убежище, и ще се боря за нашето наследство.

Лейди Мери събра броеницата в късите си пръсти, напомнящи на пръстите на работник, пъхна я в джоба на роклята си и закрачи към вратата на голямата зала, където нейната войска от благородници и войници закусваше. Тя влезе в залата и се качи на подиума.

— Днес потегляме — оповести тя, достатъчно високо и ясно, за да я чуе и най-маловажният човек в дъното на залата. — Отиваме във Фрамлингам, на един ден път с кон оттук, не повече. Ще издигна знамето си там. Ако успеем да стигнем замъка преди лорд Робърт, можем да го удържим в обсада. Можем да го удържаме в продължение на месеци. Мога да водя битка оттам. Мога да събера войска.

Понесе се шепот, изпълнен първо с изненада, а после — с одобрение.

— Доверете ми се! — нареди им тя. — Няма да ви предам. Аз се провъзгласих за ваша кралица и вие ще ме видите на трона, а тогава аз ще си спомня кой е бил тук днес. Ще си спомня и ще бъдете многократно възнаградени, задето сте изпълнили дълга си към истинската кралица на Англия.

Надигна се дълбок нисък рев, какъвто лесно надават мъже, които току-що са се нахранили добре. Открих, че коленете ми треперят при вида на куража й. Тя се отправи тържествено към вратата в дъното на залата, а аз скочих неуверено пред нея и й отворих.

— А къде е той? — попитах. Не беше нужно да й казвам за кого питам.

— О, недалеч оттук — каза мрачно лейди Мери. — Казаха ми, че е на юг от Кингс Лин. Нещо трябва да го е забавило, можеше да ни залови тук, ако беше дошъл веднага. Но не мога да получа новини за него. Не знам къде е със сигурност.

— Ще се досети ли, че отиваме във Фрамлингам? — попитах, мислейки си за бележката, която му бях изпратила, и в която се казваше, че лейди Мери е тръгнала насам, изписано спираловидно върху хартията, като навита на кълбо змия.

Тя спря на прага и погледна назад към мен:

— На подобно събиране със сигурност ще се намери някой, който ще се измъкне и ще му съобщи. В лагера винаги има шпионин. Не мислиш ли така, Хана?

За миг си помислих, че ми е заложила капан. Вдигнах поглед към нея: лъжите бяха пресушили гърлото ми, момичешкото ми лице бледнееше.

— Шпионин ли? — изрекох с треперещ глас. Вдигнах ръка към бузата си и я разтърках силно.

Тя кимна:

— Никога не се доверявам на никого. Винаги знам, че около мен има шпиони. И ако ти беше такова момиче, каквото съм била аз, щеше да си научила същото. След като моят баща изпрати майка ми далече от мен, около мен не остана човек, който да не се опита да ме убеди, че Ан Болейн е истинска кралица, а нейното копеле — истинската престолонаследница. Херцогът на Норфолк ми крещя в лицето, че ако ми бил баща, щял да удря главата ми в стената, докато ми изтече мозъкът. Накараха ме да се отрека от майка си, накараха ме да се отрека от вярата си, заплашиха ме със смърт на ешафода като Томас Мор и епископ Фишър — мъже, които познавах и обичах. Бях момиче на двайсет години, а те ме накараха да обявя себе си за копеле, а вярата си — за ерес.

— После, изведнъж, през един летен ден, Ан умря и те заговориха само за кралица Джейн и нейното дете, Едуард, и Елизабет вече не беше моя неприятелка, а дете без майка, забравена дъщеря, точно като мен. После другите кралици… — тя почти се усмихна. — Една след друга, още три жени дойдоха при мен и ми се нареждаше да правя реверанси на всяка от тях като на кралица, и да я наричам „майко“, и никоя от тях не се доближи до сърцето ми. През това дълго време аз се научих да не вярвам и на една дума, изречена от който и да е мъж, и нито за миг дори да не се вслушвам в думите на някоя жена. Последната жена, която обичах, бе моята майка. Последния мъж, на когото се доверих, беше баща ми. А той я унищожи, и тя умря от разбито сърце, така че какво трябваше да мисля? Дали някога отново ще бъда жена, която ще може да се доверява?

Тя млъкна рязко и ме погледна:

— Сърцето ми беше сломено, когато бях на малко повече от двайсет години — каза тя и добави зачудено: — А знаеш ли, едва сега започвам наистина да мисля, че за мен може и да има живот.

Тя се усмихна:

— О, Хана! — въздъхна и ме потупа по бузата. — Недей да изглеждаш толкова мрачна. Всичко това беше отдавна, и ако успеем да възтържествуваме в тази авантюра, тогава моята история ще има щастлив край. Ще си върна майчиния трон, ще нося нейните накити. Ще видя паметта й почетена, а тя ще погледне надолу от небето и ще види дъщеря си на трона, който бях родена да наследя. Трябва да се смятам за щастлива жена. Нима не разбираш?

Усмихнах се смутено.

— Какво има? — попита тя.

Преглътнах сухо.

— Страхувам се — признах. — Съжалявам.

Тя кимна.

— Всички се страхуваме — каза искрено тя. — Аз също. Слез и си избери кон от конюшнята и ботуши за езда. Днес ние сме армия в поход. Дано даде Господ да успеем да стигнем до Фрамлингам, без да се натъкнем на лорд Робърт и неговите хора.

Мери издигна знамето си в замъка Фрамлингам — крепост, която не можеше да се мери с никоя друга в Англия — и за нейна почуда половината благородници от околността се появиха на кон и пеш, за да се закълнат във вярност към нея и да искат смърт за бунтовниците. Вървях редом с нея, когато тя тръгна край гъстите редици на мъжете, благодари им за това, че са дошли при нея, и се закле да им бъде истинска и достойна кралица.

Най-сетне получихме вести от Лондон. Съобщението за смъртта на крал Едуард бе направено срамно късно. След като клетото момче бе умряло, херцогът бе държал трупа скрит в стаята му, докато мастилото върху завещанието му засъхваше, а влиятелните мъже в страната обмисляха кое решение е в техен най-голям интерес. Наложило се беше свекърът на лейди Джейн Грей да я завлече до трона. Казваха, че плакала много горчиво и казвала, че не може да бъде кралица, и че лейди Мери е законната кралица, както знаеха всички. Това не я спасило от съдбата й. Те разстлали брокатения балдахин над сведената й глава, коленичили пред нея въпреки сълзливите й протести, а херцогът на Нортъмбърланд я провъзгласил за кралица и склонил пред нея лукавата си глава.

Страната бе въвлечена в гражданска война, насочена срещу нас, предателите. Лейди Елизабет не беше отговорила на предупрежденията на лейди Мери, нито беше дошла да се присъедини към нас във Фрамлингам. Когато бе научила новината за смъртта на брат си, тя се разболяла и сега била толкова зле, че дори не можела да прочете писмата си. Когато научи за това, лейди Мери се извърна за миг да скрие оскърбеното си изражение. Беше разчитала на подкрепата на Елизабет — да бъдат двете принцеси заедно, бранещи завещанието на баща си — и сама бе обещала, че ще пази младата си сестра. Това, че Елизабет предпочиташе да се крие под завивките на леглото, вместо да побърза да отиде при сестра си, беше удар както по каузата на Мери, така и по сърцето й.

Научихме, че замъкът Уиндзор бил укрепен и подсигурен за обсада, оръдията в Тауър били готови за битка и обърнати към сушата, а кралица Джейн се настанила в кралските апартаменти в Тауър. Твърдяха, че заключвала голямата порта всяка нощ, за да попречи на някой от придворните си да се измъкне — една насила поставена на престола кралица, с държан насила двор.

Самият Нортъмбърланд, закаленият в битки ветеран, беше събрал армия и пристигаше, за да се добере до нашата лейди Мери, която сега беше официално обявена за изменница срещу кралица Джейн. „Кралица Джейн, как не!“, възкликна раздразнено Джейн Дормър. Кралският съвет беше наредил арестуването на лейди Мери за държавна измяна, беше обявена цена за главата й като предателка. Тя беше сама в цяла Англия. Беше се разбунтувала срещу една провъзгласена кралица, беше извън закона. Дори чичо й, испанският император, отказваше да я подкрепи.

Никой не знаеше колко войници има Нортъмбърланд под свое командване, никой не знаеше колко дълго можем да издържим във Фрамлингам. Той щеше да се присъедини към конния отряд на лорд Робърт, а после двамата щяха да тръгнат срещу лейди Мери: начело на добре обучени, добре платени войници, опитни бойци, вдигнали се срещу една жена и зле организиран лагер от доброволци.

И все пак, всеки ден от близките околности пристигаха още мъже, които се кълняха, че ще се бият за законната кралица. Моряците от бойните кораби, пуснали котва в Ярмът, които бяха получили заповеди да отплават, за да нападат всички испански кораби, които биха могли да се навъртат по-далеч от брега, дошли да я спасят, се бяха разбунтували срещу командирите си, и казваха, че тя не трябва да напуска страната: не защото й препречваха пътя за бягство, а защото бе редно тя да се възкачи на престола. Те изоставиха корабите и навлязоха във вътрешността на сушата, за да ни подкрепят: а бяха истинска войска, привикнала към битки. Влязоха в замъка в редици, много различни от нашата размъкната сбирщина полски работници. Веднага започнаха да учат мъжете, събрани в замъка, как да се бият, и да ги обучават на правилата на сражението: атаката, отклоняването, отстъплението. Наблюдавах ги как пристигат, наблюдавах ги и как заемат позиции, и за първи път си помислих, че лейди Мери може и да успее да се спаси от плен.

Тя определи служител, който разпрати каруци да докарат храна за импровизираната армия, която сега се разполагаше на лагер навсякъде около замъка. Определи строителни групи да поправят голямата стена, свързваща отделните укрепления. Разпрати снабдителни групи да измолят и вземат назаем оръжия. Всеки ден по зазоряване и по здрач изпращаше съгледвачи във всички посоки, за да се опитат да открият армията на херцога и лорд Робърт, приближаващи тихомълком към нас.

Всеки ден тя правеше преглед на войските и им обещаваше благодарността си и по-солидна награда, ако останат при нея и удържат позициите, а всеки следобед обхождаше бойниците по протежение на яката стена, която опасваше непристъпния замък, и се взираше към пътя за Лондон да зърне облака прах, който щеше да й подскаже, че най-могъщият мъж в Англия препуска насам начело на армията си, поел срещу нея.

Мнозина съветници казваха на лейди Мери, че не може да спечели такава битка при очевидните предимства на херцога. Обикновено слушах уверените им предричания и се питах дали ще е по-безопасно за мен да се измъкна сега, преди сблъсъка, който сигурно щеше да завърши с поражение. Херцогът бе видял дузина битки, беше се сражавал и удържал надмощие на бойното поле и в залата на съвета. Беше изковал съюз с Франция и можеше да поведе френски войски срещу нас, ако не ни победеше веднага, и тогава французи щяха да отнемат живота на англичани, французи щяха да се сражават на английска земя, и за всичко щеше да е виновна тя. Ужасите на Войните на Розите, когато брат беше въстанал срещу брата, щяха да се повторят отново, ако лейди Мери не проявеше разум и не се предадеше.

Но после, в средата на юли, всички планове на херцога се провалиха. Всички негови съюзи и съглашения не можаха да устоят срещу убеждението, което хранеше всеки англичанин — че Мери, дъщерята на Хенри, беше законната кралица. Нортъмбърланд беше мразен от мнозина и бе ясно, че щеше да управлява чрез Джейн, както беше управлявал чрез Едуард. Народът на Англия, от лордовете до обикновените хора без благороднически произход, възропта, а после се обяви против него.

Споразумението, което бе скърпил, за да втъче кралица Джейн в тъканта на Англия, изцяло се беше разпаднало. Все повече и повече хора се обявяваха открито в подкрепа на лейди Мери, все повече и повече мъже тайно напускаха войската на херцога. Самият лорд Робърт бе разгромен от армия разярени граждани, които просто наизскачали от разораните ниви, като се кълнели, че ще защитят законната кралица. Лорд Робърт се обяви в подкрепа на лейди Мери и изостави баща си, но въпреки промяната на убежденията си, беше пленен при Бъри от граждани, които го обявиха за предател. Самият херцог, хванат като в капан в Кеймбридж, с армия, стапяща се като утринна мъгла, внезапно обяви, че също е на страната на лейди Мери и й изпрати съобщение, в което обясняваше, че винаги се е опитвал да направи само това, което е най-добро за кралството.

— Какво означава това? — попитах я, като видях писмото да трепери толкова силно в ръката й, че едва успяваше да чете.

— Означава, че спечелих — каза тя простичко. — Спечелих по право, според утвърденото право, а не чрез битка. Аз съм кралица и избраница на народа. Въпреки самия херцог, хората казаха думата си и аз съм кралицата, която те искат.

— А какво ще стане с херцога? — попитах, като си мислех за сина му, лорд Робърт, който бе някъде в плен.

— Той е предател — каза тя със студени очи. — Какво мислиш, че щеше да стане с мен, ако бях изгубила?

Не казах нищо. Почаках за миг, времето, достатъчно за един удар на сърцето, на едно момичешко сърце.

— А какво ще стане с лорд Робърт? — попитах със съвсем слаб глас.

Лейди Мери се обърна:

— Той е предател, и син на предател. Какво мислиш, че ще стане с него?

Лейди Мери взе големия си кон и, възседнала го странично, потегли по пътя към Лондон, следвана от хиляда, или може би две хиляди души, а техните васали, прислужници и последователи вървяха пеш зад тях. Лейди Мери беше начело на силна армия, придружавана само от придворните си дами и от мен, нейния шут.

Когато поглеждах назад, виждах прахта, надигаща се под копитата на конете и тропащите крака на войниците, която се носеше като воал над зреещите ниви. Когато минавахме през села, от вратите на домовете си тичешком излизаха мъже, със сърпове или градински брадви в ръце, вливаха се в редиците на армията и нагаждаха стъпката си към тази на маршируващите войници. Жените махаха ликуващо с ръце, а някои от тях изтичваха навън с цветя за лейди Мери или хвърляха рози на пътя пред коня й. Лейди Мери, в стария си червен костюм за езда, с високо вдигната глава, яздеше едрия си кон като рицар, който се отправя в битка, като кралица, отправила се да предяви претенциите си за онова, което й принадлежи. Яздеше като принцеса от книга с приказки, която най-сетне получава всичко, което й се полага. Тя беше спечелила най-голямата победа в живота си само чрез своята решителност и кураж, и наградата й бе обожанието на хората, които щеше да управлява.

Всички мислеха, че нейното идване на престола ще означава завръщането на добрите години, богатите реколти, топлото време, и краят на непрекъснатите епидемии от чума, потна болест и простуда. Всички мислеха, че тя ще възстанови богатството на църквата, красотата на параклисите и сигурността на вярата. Всички помнеха добротата и красотата на нейната майка, която беше кралица на Англия по-дълго, отколкото е била принцеса на Испания, която бе съпругата, която кралят беше обичал най-дълго и най-много, и която бе умряла, мълвейки благословии за него, макар че той я беше изоставил. Всички се радваха да видят как нейната дъщеря язди към трона на майка си със златистата шапчица на главата и с армията си от верни хора зад гърба си, чиито грейнали щастливи лица показваха на света, че се гордеят да служат на такава принцеса и да я отведат до нейната столица, която дори в този миг се обявяваше в нейна подкрепа и биеше камбаните на всички камбанарии, за да я приветства с „добре дошла“.

По пътя към Лондон написах бележка за лорд Робърт и я преведох на кода, който ми беше дал. Тя гласеше: „Ще бъдете съден за държавна измяна и екзекутиран. Моля ви, милорд, бягайте. Моля ви, милорд, бягайте.“ Пъхнах я в огъня на огнището в един хан и я гледах как изгаря и почернява, а после взех ръжена и я смачках, докато се превърна в черна пепел. Нямаше начин да успея да му предам предупреждението, а и в действителност той нямаше нужда от предупреждение.

Той знаеше рисковете, които поема, и сигурно ги е съзнавал и когато бе претърпял поражение и се беше предал в Бъри. Щеше да съзнава и сега, където и да беше, независимо дали в затвора на някое малко градче, изложен на подигравките на мъже, които само преди месец бяха готови да целуват обувката му, или вече в Тауър, че вече е мъртъв, обречен. Беше извършил предателство срещу законната наследница на трона, а държавната измяна се наказваше със смърт: обесване, докато осъденият изгубеше свяст, идвайки отново на себе си от шока на агонията, когато палачът разрежеше стомаха му и издърпаше червата от разрязания му корем пред очите му, така че последното нещо, което щеше да види в живота си, бяха собствените му пулсиращи вътрешности, а след това щяха да го разсекат, като първо отсекат главата от тялото му, а след това насекат тялото му на четири, щяха да набучат красивата му глава на кол за назидание на другите и разпратят късовете от разчлененото му тяло на четирите края на града. Това беше най-ужасната смърт, пред която може да се изправи човек, почти толкова ужасна, колкото да бъдеш изгорен жив — смърт, която именно на мен беше добре позната.

Не заплаках за него, докато яздехме към Лондон. Бях младо момиче, но бях видяла достатъчно смърт и познала достатъчно страх, за да съм се научила да не плача от скръб. Но открих, че не мога да спя нощем, през нито една нощ, от чудене къде ли беше лорд Робърт и дали някога ще го видя отново, и дали той някога ще ми прости, че влязох в столицата на Англия, докато тълпите ликуваха и крещяха благословии, редом с жената, която го бе победила така безспорно, и която щеше да се погрижи той и цялото му семейство да бъдат унищожени.

Лейди Елизабет, твърде болна да стане от леглото си в дните на опасност, успя да стигне до Лондон преди нас.

— Това момиче е винаги първо, където и да отиде — каза ми кисело Джейн Дормър.

Лейди Елизабет се зададе на кон от града да ни посрещне, начело на хиляда души, всички облечени в зелено и бяло, цветовете на Тюдорите, яздейки в пълния си блясък, сякаш никога не се беше поболявала от ужас и не се беше крила в леглото. Тя излезе, сякаш бе кметът на Лондон, дошъл да ни връчи ключовете на града, докато навсякъде около нея, подобно на камбанен звън, отекваха ликуващите възгласи на лондончани, провикващи се: „Бог да ви благослови!“ към двете принцеси.

Дръпнах юздите на коня си и изостанах малко назад, за да мога да я виждам. Копнеех да я видя отново още откакто лейди Мери беше говорила за нея с такава любяща привързаност, още откакто Уил Сомърс я беше сравнил с коза: в един миг — горе, в следващия — долу. Спомних си бързо мярналата се зелена пола, подканващо наклонената червенокоса глава на фона на тъмната кора на дървото, момичето в градината, което бях видяла да бяга от доведения си баща, полагайки всъщност усилия той да я хване. Бях изпълнена с отчаяно любопитство да видя как се беше променило това момиче.

Момичето на коня нямаше нищо общо с образа на детето, грейнало от невинност, което беше описала лейди Мери, нищо общо с жертвата на обстоятелствата, която Уил си беше представял, и въпреки това не бе и пресметливата сирена, която Джейн Дормър мразеше. Видях жена, поела към съдбата си с пълна увереност. Беше млада, само на деветнайсет години, и въпреки това беше внушителна. Веднага видях, че тя бе подредила кавалкадата — тя познаваше въздействието на външния вид и притежаваше умението да постига най-доброто в това отношение. Беше избрала зеления цвят на дрехата си така, че да подхожда на пламтящия медночервен цвят на косата й, която тя носеше разпусната под зелената си шапчица, сякаш за да изтъкне младостта и девическата си свежест редом до по-възрастната си сестра, стара мома. Зеленото и бялото бяха цветовете на Тюдорите, които бе носил баща й, и никой, който погледнеше високото й чело и червените й коси, не можеше да се усъмни кой е баща й. Мъжете, които яздеха най-близо до нея като нейни телохранители, бяха избрани, без съмнение, заради външността си. До нея нямаше нито един мъж, който да не бе забележително красив. Онези със скучна и обикновена външност до един бяха разпръснати по-назад в свитата й. С придворните дами беше точно обратното: нямаше нито една, която да затъмнява нейния блясък — умен избор, но такъв, какъвто би направила само кокетка. Тя яздеше бял скопен кон, едро животно, почти толкова внушително, както бойният кон на някой мъж, и седеше върху него така, сякаш беше родена да язди, сякаш изпитваше радост да овладява силата на животното. Тя сияеше от здраве, младост и жизненост, грееше с блясъка на успеха. На фона на нейната лъчезарност, лейди Мери, изтощена от напрежението през последните два месеца, отиваше на второ място.

Свитата на лейди Елизабет спря на място пред нас и лейди Мери понечи да слезе, но лейди Елизабет скочи от коня си, сякаш цял живот беше чакала този миг, сякаш никога не се беше крила в леглото, гризейки нокти, питайки се какво ще стане в следващия миг. При вида й лицето на лейди Мери грейна — така се усмихва майка, когато вижда детето си. Явно видът на Елизабет, яздеща в целия си блясък, бе събудил у сестра й чиста и безкористна радост. Лейди Мери протегна ръце, Елизабет се хвърли в прегръдката й и лейди Мери я целуна топло. Те останаха прегърнати за миг, изучавайки взаимно лицата си, и аз разбрах, когато ясният поглед на Елизабет срещна честните очи на Мери, че моята господарка е лишена от умението да прозре през прословутия чар на Тюдорите до тяхното прословуто двуличие, което се криеше отдолу.

Лейди Мери се обърна към спътниците на Елизабет, подаде им ръката си и целуна всеки от тях по бузата, за да им благодари, че са правили компания на Елизабет и са ни устроили такова величествено посрещане в Лондон. Лейди Мери хвана лейди Елизабет под ръка, и отново огледа лицето й. Не би могла да се усъмни, че Елизабет е добре — момичето сияеше от здраве и енергия, — но въпреки това чух няколко прошепнати уверения за отпадналостта на Елизабет, за някакво подуване на корема й и главоболие, и за тайнствената болест, която я бе приковала към леглото, неспособна да помръдне, докато лейди Мери се беше изправила сама пред собствения си страх, и беше вдигнала страната на оръжие и се беше готвила да се бие за завещанието на баща им.

Елизабет приветства сестра си с добре дошла в града и я поздрави за голямата й победа.

— Това е победа на сърцата — каза тя. — Вие сте кралица на сърцата на вашия народ, такъв е единственият начин да се управлява тази страна.

— Наша победа — веднага каза великодушно лейди Мери. — Нортъмбърланд щеше да убие и двете ни, и вас, както и мен. Аз спечелих правото и на двете ни да вземем своето наследство. Ти отново ще бъдеш призната принцеса, моя сестра и моя наследница, и ще яздиш редом с мен, когато вляза в Лондон.

— Ваше величество ми оказва твърде голяма чест — каза сладко Елизабет.

— Наистина — изрече Джейн Дормър с подобен на съскане шепот до мен. — Лукаво копеле.

Лейди Мери даде сигнал за възсядане на конете и Елизабет се обърна към коня си, докато нейният коняр й помагаше да се качи на седлото. Тя се извърна и се усмихна на всички ни: видя ме, възседнала коня по мъжки, облечена в ливреята си на паж, и погледът й се плъзна покрай мен, напълно незаинтересован. Не разпозна в мое лице детето, което я беше видяло с Том Сиймор в градината, толкова отдавна.

Но аз се интересувах от нея. Още откакто я бях зърнала за първи път, облегната на дървото като обикновена уличница, образът й витаеше в паметта ми. В нея имаше нещо, което напълно ме запленяваше. Първият неин образ, който бях зърнала, беше този на лекомислено момиче, на кокетка, на дъщеря, флиртуваща със съпруга на майка си, но у нея винаги беше имало нещо повече. Тя беше преживяла екзекуцията на любимия си, беше избегнала опасността на дузина интриги. Беше овладяла поривите си, беше играла ролята на придворна умело и опитно, не като момиче. Беше се превърнала в любимата сестра на своя брат — протестантската принцеса. Беше останала извън заговорите в двора, и въпреки това бе научила цената на всеки човек до последното пени. Усмивката й беше напълно безгрижна, смехът й — лек като птича песен: но тъмният й поглед беше зорък като на котка, на която нищо не убягва.

Исках да знам абсолютно всичко за нея, да открия всичко, което вършеше, изричаше и мислеше. Исках да знам дали поръбваше сама фустите си, исках да узная кой колосваше надиплената й яка. Исках да зная колко често мие буйната си, подобна на грива червена коса. Още щом я видях в зелената й рокля начело на такава свита от мъже и жени, върху големия бял кон, видях жена, каквато един ден можех да мечтая да бъда. Жена, която беше горда с красотата си и красива в гордостта си, и аз копнеех, когато порасна, да се превърна в такава жена. Лейди Елизабет ми се струваше като нещо, в което шутът Хана можеше да се превърне. Толкова дълго бях нещастно момиче, а после толкова дълго — момче, и шут — от толкова отдавна, че нямах представа как да бъда жена — самата мисъл ме изпълваше със смут. Но когато видях лейди Елизабет, възседнала коня си, сияеща от красота и увереност, аз си помислих, че това е жената, каквато бих искала да бъда. Никога преди не бях виждала такова нещо. Това беше жена, която не търпеше никаква водеща до слабост девическа скромност, това беше жена, която изглеждаше така, сякаш може да предяви претенции за собственост над земята, по която стъпва.

Но тя не беше безочливо дръзка, въпреки червената коса и усмихнатото лице, и енергичните си движения. Тя проявяваше цялата скромност на млада жена, с косата бегла усмивка към мъжа, който я повдигаше, за да я качи отново на седлото, и кокетното обръщане на глава, докато улавяше юздите. Изглеждаше така, сякаш познаваше всички наслади на положението на млада жена, но не беше готова да приеме свързаните с него болки. Имаше вид на млада жена, която знае какво иска.

Преместих поглед от нея към лейди Мери, господарката, която бях обикнала, и си помислих, че за нея ще бъде по-добре, ако предприеме необходимото, за да омъжи лейди Елизабет веднага, и да я изпрати надалече. В никое домакинство не можеше да има покой с тази лудетина в него, и животът в никое кралство нямаше да бъде спокоен с такава наследница, която пламтеше ярко редом до една старееща кралица.