Шутът на кралицата

Пролетта на 1558

Чаках вести от двора, но не можех да науча нищо освен общи клюки. Бебето, което трябваше да се роди през март, закъсняваше, а към април хората започваха да казват, че кралицата отново е сгрешила, и че няма дете. Всяка сутрин и вечер коленичех в малкия параклис на семейство Филипс, молейки се пред статуята на Богородица кралицата да чака дете и може би дори да ражда, дори в този момент. Не можех да си представя как ще бъде в състояние да понесе едно ново разочарование. Знаех, че е храбра жена, на света нямаше по-смела жена от нея, но да излезе от стаята, където се беше усамотила преди раждането, за втори път и да каже на света, че това отново е било грешка, продължила десет месеца и няма бебе — не можех да си представя как някоя жена може да понесе унижението от това, а най-малко — кралицата на Англия, върху която бяха приковани очите на всички в Европа.

Клюките по неин адрес до една бяха злобни. Хората казваха, че се е престорила на бременна умишлено, за да се опита да докара съпруга си у дома, казваха, че смятала да вмъкне тайно някакво бебе и да го представи като католически принц за Англия. Дори не я защитавах срещу злобния шепот, който чувах всеки ден. Познавах я, както не я познаваше никой от тях, и знаех, че е напълно неспособна да лъже съпруга си, или да излъже своя народ. Тя беше твърдо решена да постъпва правилно пред своя Бог, и за нея това винаги беше на първо място. Кралицата обожаваше Филип и беше готова да направи почти всичко на света, за да го има до себе си. Но никога не би сторила грях заради него, нито заради който и да е мъж. Тя никога нямаше да отхвърли своя Бог.

Но докато времето се стопляше, а бебето не идваше, аз си помислих, че нейният Бог трябва да е наистина строг и суров, щом можеше да приема молитвите и страданието на такава кралица, а да не й даде дете, което да обича.

Отидох в параклиса: Дани вървеше пред мен. Трябваше да се привеждам, за да може той да се държи за пръстите ми с две ръце и да ходи, като се крепи за мен. Гърбът ме болеше, когато стигнахме в параклиса, аз седнах в стола на Робърт и оставих Дани да продължи до една от скамейките, където се настани. Никога не бих повярвала, че ще се навеждам, докато ме заболи гърбът, заради едно малко момче, и въпреки това, когато взех требника и тръгнахме обратно към стаята си, отново се наведох ниско, за да позволя на Дани да се държи за пръстите ми. Мълчаливо се помолих може би дори сега, в този миг, кралицата да може да роди син и да може да познае радост като тази, такава странна, неочаквана радост — щастието да се грижа за дете, чийто живот е изцяло в ръцете ми.

Той не беше обикновено дете. Дори аз, която знаех толкова малко за децата, можех да разбера това. Подобно на къща със спуснати капаци на прозорците, това дете беше обгърнало себе си с щит, и като бе затворило вратите и прозорците, се беше изолирало от живота на външния свят. Струваше ми се, че стоя отвън, викайки за отговор, който можеше никога да не дойде. Но бях твърдо решена да продължа да го призовавам.

Дворът беше в Ричмънд и още щом пристигнах, разбрах, че нещо се беше случило. В конюшните цареше атмосфера на потисната възбуда, всички клюкарстваха по ъглите, и нямаше кой да поеме конете ни — нямаше ги дори конярите на семейство Дъдли.

Хвърлих юздите на най-близкия млад мъж, и с Дани на ръце закрачих по настланата с големи каменни плочи пътека към входа на двореца, намиращ се откъм градината. Видях още хора, които си шепнеха на групи, и почувствах как страхът стисва сърцето ми. Ами ако някой от многобройните заговори на Елизабет беше предизвикал бунт право тук, в самия кралски дворец, и тя беше поставила кралицата под арест? Ами ако кралицата беше започнала да ражда това късно заченато бебе, и то я беше убило, както толкова много хора я бяха предупреждавали, че ще стане?

Не смеех да попитам някой непознат, защото се боях от отговора, който можеше да получа, затова продължих нататък, като вървях все по-бързо и по-бързо, през входа на вътрешната зала, като се оглеждах за приятелско лице. Търсех някой, когото да попитам, някой, на когото можех да се доверя. В дъното на залата беше Уил Сомърс, седнал съвсем сам, напълно изолиран от останалите шушукащи групички. Приближих се до него и го докоснах леко по рамото.

Безучастният му поглед се насочи първо към Дани, а после към мен. Не ме позна.

— Мистрес, не мога да направя нищо за вас — каза той кратко и извърна глава. — Днес нямам настроение за шеги, мога да докарам само най-низш хумор, защото самият аз съм с много нисък дух.

— Уил, аз съм.

Когато чу гласа ми, той млъкна и ме погледна по-внимателно.

— Хана? Шутът Хана? Хана, Невидимият шут?

Приех с кимване упрека, който се долавяше в думите му.

— Уил, какво се е случило?

Той не подметна нищо за дрехите ми, за детето ми, или за каквото и да е.

— Става дума за кралицата — каза той.

— О, Уил, не е мъртва, нали?

Той поклати глава:

— Не още. Но може да е само въпрос на време.

— Бебето? — попитах, изпълнена с мъчителна увереност, че знам отговора.

— Случи се отново — каза той. — Нямаше бебе. Отново. И тя отново стана за посмешище на Европа и причина за унижението си.

Без да мисля, протегнах ръце към него за утеха, и той ги хвана здраво.

— Болна ли е? — попитах след миг.

— Нейните дами казват, че не иска да се надигне от пода — каза той. — Седи прегърбена на пода, с вид повече на просякиня, отколкото на кралица. Не знам как можа това да се случи, Хана. Не знам как стана. Когато си я спомням като дете, толкова лъчезарна и мила, когато си спомням как се грижеше майка й за нея, и как баща й я обожаваше и я наричаше свое дете, своята най-хубава принцеса на Уелс, и сега този мизерен край… какво ще последва?

— Защо? Какво ще последва? — повторих, ужасена.

Той повдигна рамо и ми отправи крива, тъжна усмивка.

— Тук — нищо особено — каза с пренебрежение. — Ще се случи в Хатфийлд. Там е наследницата; очевидно тук не можем да създадем наследник. Два пъти опитахме да създадем наследник тук, и нищо не излезе. И изобщо тук нищо не е наред. Но в Хатфийлд — та половината й придворни вече са там, а останалите бързат да се присъединят към тях. Не се съмнявам, че сигурно вече си е подготвила речта. Тя ще е напълно подготвена за деня, когато ще й кажат, че кралицата е мъртва и тя е новата кралица. Сигурно е планирала всичко — къде ще седи и какво ще каже.

— Прав си. — Споделях огорчението му. — Приготвила си е речта. Смята да каже: „Това стана от Господа, и е дивно в очите ни.“

Уил нададе горчив дрезгав смях:

— Мили Боже! Тази принцеса е удивителна. Откъде знаеш това? Откъде знаеш, че възнамерява да каже това?

Почувствах как в гърлото ми заклокочи смях:

— О, Уил! Тя ме попита какво е смятала да каже кралицата при възкачването си на трона, а когато й казах, сметна, че е толкова хубаво, че самата тя би го използвала.

— Е, защо не? — запита той, внезапно отново огорчен. — Тя е готова да вземе всичко останало. Съпруга на кралица Мери, обичта на хората, престола, а сега дори и думите от устата на сестра си.

Кимнах:

— Мислиш ли, че мога да видя кралицата?

Той се усмихна:

— Няма да те познае. Ти си се превърнала в красива жена, Хана. Само заради роклята ли е? Сигурно добре плащаш на този, който ти шие роклите. Това ли те преобрази?

Поклатих глава:

— Мисля, че е любовта.

— Към съпруга ти? Намери го, нали?

— Намерих го, а след това го изгубих почти веднага, Уил, защото бях глупачка, изпълнена с гордост и ревност. Но имам сина му, и той ме научи да обичам, без да мисля за себе си. Обичам го повече, отколкото смятах за възможно. Толкова много, колкото не знаех, че мога да обичам някого. Това е синът ми, Дани. И ако някога видим отново баща му, ще мога да му кажа, че най-сетне съм зряла жена, и съм готова за любов.

Уил се усмихна на Дани, който свенливо сведе глава, а после погледна Уил в милото сбръчкано лице и отвърна на усмивката му.

— Може ли да го оставя при теб, докато попитам на вратата на кралицата дали може да я видя?

Уил протегна ръце и Дани отиде при него с доверието, което Уил така лесно будеше у всички. Качих се по стълбите до приемната на кралицата, а след това — до затворената врата на личните й покои. Благодарение на името си успях да стигна до личните й покои, а после видях Джейн Дормър да стои пред затворената врата.

— Джейн, аз съм — казах. — Хана.

Признак за скръбта на кралицата и отчаянието на Джейн беше това, че тя не подхвърли нищо за неочакваното ми завръщане, нито за новото ми облекло.

— Може би ще говори с теб — каза тя много тихо, нащрек за подслушвачи. — Внимавай какво говориш. Не споменавай краля, нито пък бебето.

Почувствах как куражът ми се изпарява:

— Джейн, не съм сигурна, че ще иска да ме види, можеш ли да попиташ?

Ръцете й се озоваха върху кръста ми, и тя ме побутна напред.

— И не споменавай Кале — каза. — Нито кладите. Нито кардинала.

— Защо не кардинала? — запитах, като се опитвах да се извия и да се отскубна. — Кардинал Поул ли имаш предвид?

— Той е болен — каза тя. — И е в немилост. Отзован е обратно в Рим. Ако той умре или замине за Рим, за да бъде наказан, тя ще бъде напълно сама.

— Джейн, не мога да вляза там и да я утешавам. Не мога да кажа нищо, за да я утеша. Тя изгуби всичко.

— Никой не може да й каже нищо — отвърна тя безцеремонно. — Тя е толкова унизена, колкото може да бъде една жена, но въпреки това трябва да се надигне. Тя все още е кралица. Трябва да се надигне и да управлява тази страна, или Елизабет ще я изтика от трона, преди да е изтекла и седмица. Ако тя не седне на трона си, Елизабет ще я блъсне в гроба.

Джейн ми отвори вратата с една ръка и ме бутна в стаята с другата. С препъване влязох вътре, направих реверанс и чух как вратата се затваря тихо зад мен.

Стаята тънеше в дълбоки сенки, капаците на прозорците бяха все още затворени заради усамотението. Огледах се наоколо. Кралицата не седеше на нито един от извисяващите се столове, нито се беше свила в голямото легло. Не беше на колене пред молитвения си стол. Не я виждах никъде.

После чух слаб шум, тих звук, сякаш момиченце си поемаше дъх след пристъп на ридания. Звук, толкова тих и толкова слаб и толкова покъртителен, сякаш го издаваше дете, което е плакало толкова дълго, че е забравило да плаче, и се е отчаяло, че скръбта никога няма да отшуми.

— Мери — прошепнах. — Къде сте?

Когато очите ми привикнаха към тъмнината, най-после я видях. Лежеше сред разпилени тръстики на пода, с лице, обърнато към ламперията, присвита и прегърбена, както умираща от глад жена се прегърбва над празния си стомах. Запълзях на ръце и колене по пода към нея, като пътьом разбутвах разпръснатите билки, чието ухание ме следваше, докато се приближих до нея и нежно докоснах раменете й.

Тя не реагира. Мисля, че дори не разбра, че съм там. Беше обхваната от такава дълбока и непроницаема скръб, та си помислих, че ще бъде хваната в капана на тази вътрешна тъмнина до края на живота си.

Галех раменете й, както човек гали умиращо животно. След като думите не можеха да постигнат нищо, може би едно нежно докосване можеше да помогне: но не знаех дали може изобщо да го почувства. После внимателно повдигнах раменете й от пода, положих главата й в скута си, свалих шапчицата от клетата й уморена глава и бършех сълзите й, които се лееха от затворените й клепачи надолу по умореното й, набраздено от бръчки лице. Седях мълчаливо с нея, докато по-дълбокото й дишане ми подсказа, че е заспала. Дори в съня й сълзите още набъбваха от затворените й клепачи и се стичаха по мокрите й бузи.

Когато излязох от покоите на кралицата, лорд Робърт беше там.

— Вие — казах, без особено удоволствие.

— Да, аз — каза той. — И не е нужно да ме гледаш така намръщено. Не съм виновен аз.

— Вие сте мъж — отбелязах. — А за скръбта, от която страдат жените, най-често са виновни мъжете.

Той се изсмя кратко:

— Признавам се за виновен в това, че съм мъж. Можеш да дойдеш и да вечеряш в покоите ми. Накарах да ти приготвят малко бульон, хляб и плодове. Момчето ти също е там. При Уил е.

Тръгнах с него: беше обвил ръка около кръста ми.

— Болна ли е? — попита той, допрял уста до ухото ми.

— Никога не съм виждала човек в по-лошо състояние — казах.

— Кърви ли? Болки ли има?

— Сърцето й е разбито — казах кратко.

Той кимна при тези думи и бързо ме въведе в покоите си: Това не бяха великолепните покои, с които разполагаше някога семейство Дъдли. Бяха три скромни стаи, но той беше накарал да ги подредят много спретнато с две легла за слугите му, личен кабинет за него, огнище, до което беше поставено гърне с бульон, и маса, подредена за трима ни. Когато влязохме, Дани вдигна поглед от скута на Уил и нададе лек радостен писък — най-силният звук, който беше издавал — и протегна ръце нагоре към мен. Взех го в прегръдките си.

— Благодаря ти — казах на Уил.

— Той ми беше утеха — каза той искрено.

— Можеш да останеш, Уил — каза Робърт. — Хана ще вечеря с мен.

— Нямам апетит — каза Уил. — Видях толкова много печал в тази страна, че стомахът ми е пълен с нея. Болен съм от скръб. Иска ми се да можех да имам малко радост за подправка.

— Времената ще се променят — каза насърчително Робърт. — Вече се променят.

— Именно вие сигурно сте готов за нови времена — каза Уил, внезапно се бе оживил. — След като при предишното царуване бяхте един от най-великите лордове, а по време на сегашното бяхте предател, очакващ смъртна присъда. Предполагам, че промяната ще е много благоприятна за вас. На какво се надявате от следващото царуване, милорд? Какво ви обеща следващата кралица?

Почувствах как по тялото ми премина лека тръпка. Това беше същият въпрос, който бе задал слугата на Робърт Дъдли, същият въпрос, който си задаваха всички. Какво можеше да бъде непостижимо за Робърт, щом Елизабет го обожаваше?

— Нищо, освен добро за страната — каза небрежно Робърт с приятна усмивка. — Ела и вечеряй с нас, Уил. Сред приятели си.

— Добре — каза той, като седна на масата и придърпа една купа към себе си. Качих Дани на стола до мен, за да може да яде от моята купа, и взех чаша вино, която лорд Робърт ми наля.

— За нас — каза Робърт, като вдигна чашата си в иронична наздравица. — Една сломена кралица, един отсъстващ крал, едно изгубено бебе, една кралица в очакване, двама шутове и един разкаял се предател. За наше здраве.

— Двама шутове и един стар предател — каза Уил, като вдигна чашата си. — Общо трима глупаци.