Шутът на кралицата

Пролетта на 1556

Студената влажна зима се превърна в още по-влажна пролет. Кралицата чакаше писма, които идваха все по-рядко и й носеха малко радост.

Една вечер в началото на май тя оповести намерението си да прекара цялата нощ в молитва и отпрати мен и всичките си дами. Радвах се, че съм освободена от поредната дълга тиха вечер, когато шиехме край огнището и се опитвахме да не забелязваме как сълзите на кралицата мокреха ленената риза, която шиеше за краля.

Вървях бързо към стаята, която делях с три от другите прислужници, когато видях някаква сянка до една врата в галерията. Не се поколебах: никога не спирах заради някой, който искаше да говори с мен, и той трябваше да ме настигне и да тръгне със същите бързи крачки като мен.

— Трябва да дойдеш с мен, Хана Верде — каза той.

Не спрях, дори когато чух цялото си име.

— Подчинявам се само на кралицата.

Той вдигна пред мен навит на руло свитък и пусна единия му край, така че да се разтвори като бавно веещо се знаме. Почти против волята си почувствах как краката ми забавят ход и спират. Видях печатите в долния край и името си най-отгоре — Хана Верде, наричана още Хана Грийн, наричана още шутът Хана.

— Какво е това? — попитах, макар да знаех.

— Заповед — каза той.

— Заповед за какво? — попитах, макар да знаех.

— За арестуването ти по обвинение в ерес — каза той.

— Ерес ли? — ахнах, сякаш не бях чувала тази дума никога преди, сякаш не очаквах този момент всеки ден, откакто отведоха майка ми.

— Да, момиче, ерес — каза той.

— Искам да се видя с кралицата.

Понечих да се обърна и да изтичам при нея.

— Ще дойдеш с мен — каза той и сграбчи ръката и талията ми в хватка, с която нямаше да мога да се преборя, дори ако от ужас силите не бяха започнали да ме напускат.

— Кралицата ще се застъпи за мен! — изхленчих, долавяйки, че гласът ми беше слаб като на дете.

— Това е кралска заповед — каза той простичко. — Ще бъдеш арестувана за разпит, и тя ни даде пълномощия за този арест.

Отведоха ме в катедралата „Сейнт Пол“ в града и ме задържаха през нощта в затворническа стая заедно с една жена, която беше изтезавана толкова ужасно, че лежеше като парцалена кукла в ъгъла на килията: костите на ръката и крака й бяха счупени, гръбнакът — разместен, стъпалата й — насочени навън като стрелките на часовник, показващ три без четвърт. От окървавените й устни се носеше стенание като въздишката на вятъра. През цялата нощ тя надаваше тихи стонове от болка, тихи като пролетен вятър. При нас имаше и една жена, чиито нокти бяха изтръгнати от пръстите. Тя държеше обезобразените си ръце в скута, и не вдигна очи, когато завъртяха ключа във вратата и ме блъснаха вътре. Беше присвила уста в странна гримаса, после осъзнах, че са й отрязали и езика.

Свих се на прага като просякиня, опитвайки се да остана незабележима, с гръб към вратата. Обезобразената стенеща жена и нямата с изтръгнатите нокти не ми казаха нищо. В ужаса си и аз не им казах нищо. Гледах как лунната светлина пълзи бавно по пода, като освети първо жената, чието тяло беше изкривено като на счупена кукла, а после блесна върху пръстите на жената, която държеше ръцете си свити в скута и присвиваше устни. На сребристата светлина върховете на пръстите й изглеждаха черни като метални отливки, потопени в печатарско мастило.

Най-сетне нощта отмина, макар да ми се струваше, че ще продължи вечно.

На сутринта вратата се отвори и никоя от жените не вдигна глава. Неподвижността на изтезаваната жена я правеше да изглежда мъртва, може би наистина беше.

— Хана Верде — каза гласът отвън.

Опитах се да се подчиня и да се изправя, но краката ми се подгънаха от ужас. Знаех, че няма да мога да издържа да изтръгват ноктите ми, без да запищя за милост, и да кажа всичко, което знаех. Беше невъзможно да ме завържат на дибата, без да предам милорд, Елизабет, Джон Дий, всяко име, което някога бях чувала да се изрича шепнешком, дори имена, които никога не бях чувала да споменават. След като не можех дори да стоя на краката си, когато ме извикаха, как щях да им се противопоставя?

Стражът ме обгърна с ръце и ме повлече: краката ми се тътреха като на пияница по камъните зад нас. От него се носеше воня на ейл, и някакъв по-противен мирис, на дим и горяща мазнина, полепнал по вълненото му наметало. Осъзнах, че този мирис е от огньовете — пушекът от подпалките и главните, мазнината от цвъртящата кожа на умиращите мъже и жени. Когато ме споходи това осъзнаване, почувствах как стомахът ми се бунтува и се задавих с повръщано.

— Ей, внимавай! — каза той раздразнено и отблъсна главата ми от себе си, така че удари лицето ми в каменната стена.

Повлече ме нагоре по каменни стъпала, а после през вътрешен двор.

— Къде? — попитах немощно.

— При епископ Бонър — каза той кратко. — Бог да ти е на помощ.

— Амин — казах бързо, сякаш точното съблюдаване на ритуалите сега щеше да ме спаси. — Мили Боже, амин.

Знаех, че съм загубена. Не можех да говоря, камо ли пък да се защитя. Помислих си каква глупачка бях, че не отидох с Даниел, а той щеше да ме спаси. Какво надменно дете съм била да помисля, че мога да си проправя с криволичене път през тези заговори, без да привлека вниманието. Аз, с маслинената си кожа и тъмни очи, и с името Хана!

Стигнахме до облицована с ламперия врата, чудовищна на вид заради гвоздеите, с които беше обкована. Той потропа на нея, отвори я, когато отвътре се обади някой, и влезе, обгърнал ме здраво с ръце, сякаш бяхме някаква нелепа, неподхождаща си влюбена двойка.

Епископът седеше до една маса с лице към вратата: писарят му беше с гръб към вратата. На известно разстояние беше поставен стол, обърнат с лице към масата, и към епископа. Тъмничарят ме стовари грубо в него и се дръпна назад, затвори вратата и застана пред нея.

— Име? — попита уморено епископът.

— Хана Верде — отговори тъмничарят, докато аз се опитвах да издам някакъв глас, и открих, че от ужас съм го изгубила.

— Години?

Той протегна ръка напред и ме побутна по рамото.

— Седемнайсет — прошепнах.

— Какво?

— Седемнайсет — казах, малко по-високо. Бях забравила с каква точност водеше документите си Инквизицията, бюрокрацията на терора. Първо щяха да запишат името ми, възрастта ми, адреса ми, занятието ми, имената на баща ми и майка ми, техния адрес, техните занятия, имената на бабите и дядовците ми и техните адреси и занятия, и тогава, и само тогава, след като бяха назовали и определили всичко, щяха да ме изтезават, докато издам всичко, което знаех, всичко, което можех да си представя, и всичко, което мислех, че може би ще искат да узнаят.

— Занятие?

— Шут на кралицата — казах.

В стаята се разнесе плискане, позната от детството топла влага в панталоните ми, и смущаващ мирис на обор. Бях се напикала от страх. Сведох глава: унижението задуши ужаса ми.

Писарят вдигна глава, сякаш стреснат от топлия остър мирис. Обърна се и ме забеляза.

— О, аз мога да гарантирам за това момиче — каза той, сякаш въпросът бе твърде незначителен.

Беше Джон Дий.

Нямах сили да го разпозная, нямах сили да се запитам как се беше оказал в ролята на писар на епископа, след като бе негов затворник. Просто срещнах безразличния му поглед с празните очи на момиче, твърде изплашено, за да мисли само.

— Така ли? — попита епископът със съмнение.

Джон Дий кимна:

— Тя е юродива — каза той. — Веднъж видя ангел на Флийт Стрийт.

— Това трябва да е признак на еретизъм — заяви епископът.

Джон Дий обмисли казаното за миг, сякаш това не беше въпрос на живот и смърт за мен.

— Не, беше истинско видение според мен, а кралица Мери смята същото. Няма да е особено доволна, когато открие, че сме арестували шута й.

Това накара епископа да се сепне. Виждах как се колебае.

— Заповедите на кралицата към мен са да изкоренявам ереста навсякъде, където я открия, в нейното домакинство, по улиците, и да не показвам благоволение и предпочитания. Това момиче беше арестувано с кралска заповед.

— О, добре, както желаете — каза Джон Дий небрежно.

Отворих уста да заговоря, но от нея не излязоха думи. Не можех да повярвам, че ме защитава така неохотно. И въпреки това той беше тук, обърна ми гръб и записа името ми в регистъра на Инквизицията.

— Подробностите — каза епископ Бонър.

— Обвиняемата е била забелязана да извръща поглед от вдигането на нафората сутринта на двайсет и седми декември — прочете Джон Дий монотонно по маниера на писарите. — В присъствието на придворни обвиняемата е помолила кралицата да прояви милост към еретици. Обвиняемата е приближена на принцеса Елизабет. Обвиняемата има познания по науки и езици, които не прилягат на жена.

— Как ще отговорите на обвинението? — попита ме епископ Бонър.

— Не съм извръщала поглед от вдигането на нафората… — подхванах, с уморен и безнадежден глас. Ако Джон Дий не смяташе да ме подкрепи, тогава дори само това обвинение беше достатъчно да ме осъдят на смърт. А започнеха ли да разследват пътуването ми из Европа и семейството на годеника ми, щях да бъда разкрита като еврейка и това щеше да означава смърт за мен, за баща ми, за Даниел, за неговото семейство и техните приятели — мъже и жени, които дори не познавах, семейства в Лондон, в Бристол, в Йорк.

— О! Това е просто зъл умисъл — каза нетърпеливо Джон Дий.

— Моля? — каза епископът.

— Злонамерено оплакване — каза рязко Джон Дий и отблъсна регистъра. — Наистина ли мислят, че имаме време за клюките на прислужниците? От нас се очаква да изкореняваме ереста, а те ни занимават с кавгите на придворните дами.

Епископът хвърли поглед към документа.

— Съчувствие към еретици? — запита той. — Това е достатъчно за изгаряне.

Джон Дий вдигна глава и се усмихна уверено на господаря си.

— Тя е юродива — каза той, в гласа му се долавяше смях. — Нейната задача в живота е да задава въпросите, които никой човек с ума си не би задал. Тя говори безсмислици, от нея се очаква да говори безсмислици, нима трябва да искаме от нея да отговаря за това, че пее безсмислени песнички и реди глупави рими? Мисля, че е редно да изпратим много строго писмо, за да съобщим, че няма да се оставим да ни правят за смях с безсмислени обвинения. Няма да позволим да ни използват за уреждане на съперничествата между слугите. Ние преследваме врагове на страната, не изтезаваме малоумни момичета.

— Да я пуснем да си върви? — попита епископът, повдигайки вежди.

— Подпишете тук — каза Джон Дий, като плъзна един лист през масата. — Нека се отървем от нея и да продължим с работата си. Това дете е глупачка, а ние ще сме глупаци да я разпитваме.

Затаих дъх. Епископът подписа.

— Отведете я — каза отегчено Джон Дий. Завъртя се в стола си да ме погледне в лицето. — Хана Верде, известна също като Шутът Хана, освобождаваме те от разследването за ерес. Срещу теб не е отправено обвинение, на което да отговаряш. Имаш ли достатъчно разсъдък, за да разбереш това, дете?

— Да, сър — казах много тихо.

Джон Дий кимна на тъмничаря:

— Освободете я.

С усилие се надигнах от стола: краката ми още бяха твърде омекнали, за да ме държат. Стражът плъзна ръка около кръста ми и ме задържа на крака.

— Жените в моята килия — казах тихо на Джон Дий. — Едната умира, а на другата са й изтръгнали ноктите.

Джон Дий се изсмя, сякаш му бях казала най-възхитителната пиперлива шега, а смехът на епископ Бонър прозвуча като силен рев.

— Безценна е! — извика епископът. — Нещо друго, което мога да направя за теб, шуте? Някакви оплаквания за закуската? За леглото ти?

Преместих поглед от зачервеното тресящо се от смях лице на епископа към потрепващата усмивка на неговия писар и поклатих глава. Сведох глава към епископа и към мъжа, когото за мен някога беше чест да познавам, и ги оставих с опетнените им с кръв ръце да разпитват невинни хора и да ги изпращат да бъдат изгорени.

Не виждах как бих могла да се върна в двора в Гринич. Когато ме изпъдиха грубо на мръсната улица, заскитах наоколо, зад „Сейнт Пол“ и се запрепъвах сляпо, докато почувствах, че съм оставила безопасно разстояние между зловещата разтеглена сянка на камбанарията и изплашените си криволичещи стъпки. После се отпуснах пред една врата като скитница и се разтресох, сякаш страдах от малария. Собственикът на една къща ми извика да се махам и да отнеса чумата с мен, и аз се преместих една врата по-нататък и рухнах отново.

Яркото слънце изгаряше лицето ми и по него разбрах, че минава пладне. След като седях дълго на студеното стъпало, аз се надигнах с усилие и повървях малко. Открих, че плача като бебе, и трябваше отново да спра. Стъпка по стъпка продължих нататък, спирайки за миг, когато краката ми се подгъваха, докато стигнах до малкия ни магазин в далечния край на Флийт Стрийт и почуках на вратата на съседа ни.

— Мили Боже, какво е станало с теб?

Успях да се усмихна криво:

— Имам треска — казах. — Забравих си ключа, и се загубих. Ще ме пуснете ли да вляза?

Той се дръпна назад от мен. В тези тежки времена всички се страхуваха от зараза.

— Имаш ли нужда от храна?

— Да — казах, изпаднала в твърде жалко положение, за да проявявам гордост.

— Ще ти оставя нещо на прага — каза той. — Ето ключа.

Взех го безмълвно и се запрепъвах към магазина. Ключът се превъртя в ключалката и влязох в стаята със спуснати капаци на прозорците. Веднага ме обгърна скъпоценният мирис на печатарско мастило и суха хартия. Стоях, вдишвайки го — самото ухание на ереста, познатият обичан мирис на дома.

Чух стържене и издрънчаване на блюда върху стъпалата и отидох да прибера един пай и малка чаша ейл. Нахраних се, седнала на пода зад тезгяха, скрита от прозорците със спуснати капаци, опряла гръб в топлите фолианти, усещайки аромата на подвързиите от щавена кожа.

Щом се нахраних, сложих купата отново на прага и заключих вратата. После влязох в печатницата и хранилището на баща си и разчистих томовете от най-долната полица. Не исках да спя в собственото си малко сгъваемо легло. Не исках да спя дори в леглото на баща си. Исках да съм още по-близо до него. Изпитвах суеверен ужас, че ако легна в собственото си легло, епископ Бонър отново ще ме измъкне от съня ми, но ако се криех при обичните книги на баща ми, те ще ме опазят в безопасност.

Настаних се да спя на най-долната лавица от сбирката му с книги. Пъхнах два фолианта под бузата си за възглавница и събрах няколко френски книги във формат „ин кварто“, за да се задържа на полицата. Сама подобна на изгубен текст, аз се свих под формата на буквата „G“, затворих очи и заспах.

На сутринта, когато се събудих, вече бях взела твърдо решение за бъдещето си. Взех парче хартия от един ръкопис и написах писмо на Даниел — писмо, което мислех, че никога няма да напиша.

Когато го запечатах, бях сигурна, както го знаех в сърцето си през последните няколко месеца, че вече никой не е в безопасност в управляваната от кралица Мери Англия.

На вратата се потропа. Сърцето ми подскочи от познатия ужас, но после видях през капаците на прозорците силуета на съседа ни.

Отворих му вратата.

— Добре ли спа? — запита той.

— Да — казах.

— Нахрани ли се добре? Добре ли бяха изпечени?

— Да, благодаря ви.

— По-добре ли си сега?

— Да, добре съм.

— Днес ли се връщаш в двора?

Поколебах се за миг, после си дадох сметка, че нямаше къде другаде да отида. Ако изчезнех от двора, това беше равносилно на признание за вина. Трябваше да се върна и да играя ролята на невинна жена, правдиво освободена, докато Даниел дойдеше да ме вземе, и тогава можех да се махна.

— Да, днес — казах бодро.

— Ще се погрижиш ли това да стигне до кралицата? — попита той, смутен, но решителен. Подаде ми търговско картонче, украсен с орнаменти текст, който уверяваше читателя, че той може да осигури всички морални, поучителни и одобрени от църквата книги. Взех го и си помислих иронично, че при последното си посещение в магазина бях подметнала нещо за оскъдния брой на книгите, чието четене се допускаше от църквата. Сега нямаше да кажа и дума срещу това.

— Лично ще го сложа в ръцете й — излъгах го. — Можете да разчитате на това.

Върнах се в двор, където цареше потиснатост. Придворните дами, при които спях, бяха помислили, че съм отишла в магазина на баща си. Кралицата не беше почувствала липсата ми. Само Уил Сомърс въпросително повдигна вежда към мен, когато влязох на вечеря, и дойде до пейката, на която седях. Направих му място и той седна до мен.

— Добре ли си, дете? Бяла си като платно.

— Току-що се върнах — казах кратко. — Арестуваха ме.

Всеки друг човек в двора щеше да си намери оправдание да се премести да вечеря другаде. Уил опря лакти на масата.

— Не може да бъде! — възкликна той. — Как така се измъкна отново?

От устните ми се откъсна тих неволен кикот:

— Казаха, че съм един глупав шут, и не могат да ме държат отговорна.

Смехът, който Уил нададе, накара всички на съседните маси да обърнат глави и да се усмихнат.

— Ти! Е, това е добра новина за мен. Ще знам как да се оправдая. И наистина ли казаха това?

— Да. Но, Уил, работата изобщо не е за смях. Там имаше две жени, едната — полумъртва от разпъване на дибата, а другата — с изтръгнати нокти на ръцете. Навсякъде, от избата до тавана, беше претъпкано с хора, които очакваха да бъдат изправени на съд.

Лицето му стана мрачно:

— Тихо, дете, сега не можеш да направиш нищо по въпроса. Ти направи каквото можа, и навярно именно това, че проговори открито, те отведе там.

— Много се изплаших, Уил — казах тихо.

Топлата му едра ръка леко стисна студените ми пръсти.

— Дете, всички до един се страхуваме. Идват по-добри времена, нали?

— Кога ще дойдат? — прошепнах.

Той поклати глава, без да каже нищо: но аз знаех, че мисли за Елизабет и за времето, когато ще може да започне нейното царуване. А ако Уил Сомърс мислеше за Елизабет с надежда, тогава кралицата беше изгубила обичта на човек, който някога бе неин истински приятел.

Броях дните, очаквайки пристигането на Даниел. Преди да потегля надолу по течението към Гринич, бях пъхнала писмото в ръката на един капитан на кораб, който отплаваше за Кале същата сутрин. Изреждах пред себе си етапите на пътя му: „Да кажем: до Кале има един ден път, после, да речем, още един ден — да намери къщата, после, да кажем, че Даниел разбере, и тръгне веднага, би трябвало да е при мен след около седмица.“

Реших, че ако не получа никаква вест от него в рамките на седем дни, ще отида в магазина, ще опаковам най-ценните книги и ръкописи в сандък, толкова голям, колкото мога да нося, и ще тръгна сама за Кале.

Междувременно трябваше да чакам. Присъствах на литургията заедно със свитата на кралицата, четях й Библията на испански в стаята й всеки ден след вечеря, молех се заедно с нея, когато дойдеше време да си ляга. Гледах как нещастието й се превръща в трайно страдание, състояние, в което смятах, че ще остане до края на дните си. Тя беше потънала в отчаяние: никога преди не бях виждала толкова отчаяна жена. Беше по-лошо от смъртта: това беше постоянен копнеж за смърт и постоянно отхвърляне на живота. Тя сякаш сама разпръскваше мрак върху светлината на дните си. Беше ясно, че нищо не може да се направи, за да се вдигне сянката, надвиснала над нея, и затова аз, а и всички останали, не казвахме и не правехме нищо.

Една сутрин, докато излизахме от литургия, начело с кралицата, и придворните дами вървяха зад нея, една от най-новите придворни дами на кралицата ме настигна и тръгна редом с мен. Наблюдавах кралицата. Тя вървеше бавно, обронила глава, с приведени рамене, сякаш скръбта беше бреме, което трябваше да носи.

— Научихте ли? Научихте ли? — прошепна ми момичето, когато свърнахме и влязохме в приемната на кралицата. Галерията беше претъпкана с хора, дошли да се срещнат с кралицата, повечето — за да поискат помилване за хора, изправени на съд по обвинение в ерес.

— Какво да съм научила? — казах ядосано. Издърпах ръкава си от хватката на стара жена, която се опитваше да ми препречи пътя. — Жено, не мога да направя нищо за теб.

— Не става дума за мен, а за сина ми — каза тя. — Моето момче.

Против волята си забавих ход.

— Имам спестени пари, той може да отиде в чужбина, ако кралицата прояви добрина и го изпрати в изгнание.

— Молите синът ви да бъде изпратен в изгнание?

— Арестуван е от епископ Бонър.

Не беше нужно да казва нищо повече.

Отдръпнах се от нея, сякаш беше чумава:

— Съжалявам — казах. — Не мога да направя нищо.

— Ако се застъпите за него? Името му е Джоузеф Удс.

— Госпожо, ако помоля за милост, ще загубя собствения си живот — казах й. — Рискувате дори само като говорите с мен. Идете си у дома и се молете за душата му.

Тя ме погледна, сякаш бях варварин.

— Казвате на една майка да се моли за душата на сина си, когато той не е виновен в нищо?

— Да — казах мрачно.

Придворната дама ме издърпа нетърпеливо.

— Новината! — напомни ми тя.

— Да, какво?

Извърнах се от старата жена, на чието лице бе изписана примесена с неразбиране болка, съзнавайки, че най-добрият съвет, който можех да й дам, беше да вземе парите, които беше спестила за освобождаването на сина си, и вместо това да купи кесия барут, която да окачи на шията му, така че той да не страда цели часове в огъня, а да се взриви веднага щом бъдеше запалена кладата.

— Принцеса Елизабет е обвинена в държавна измяна! — изсъска ми придворната дама, изпълнена с отчаян копнеж да ми съобщи новината си. — Всичките й слуги са арестувани. Обръщат лондонската й къща наопаки, претърсват я.

Въпреки горещината, която се излъчваше от тълпата, почувствах как замръзвам чак до носовете на ботушите си.

— Елизабет ли? Каква държавна измяна? — прошепнах.

— Заговор за убийството на кралицата — каза момичето: дъхът й беше леден.

— Кой друг е обвинен заедно с нея?

— Не знам! Никой не знае! Кат Ашли със сигурност, може би и всички останали.

Кимнах. Познавах някой, който щеше да знае. Измъкнах се от свитата, която влизаше след кралицата в приемната. Тя щеше да бъде вътре поне два часа, изслушвайки едно прошение след друго, докато хората я молеха за услуги, за милост, за постове, за пари. При всяка молба тя щеше да изглежда по-изтощена, далеч по-стара от своите четирийсет години. Но нямаше да усети липсата ми, докато изтичам надолу по галерията до голямата зала.

Уил не беше там: един войник ме упъти към конюшните и аз го намерих в едно от отделенията, в които конете можеха да се разхождат свободно, да си играе с едно от малките на хрътката за лов на елени. Животното, цялото дълги крака и възбуда, се катереше навсякъде по него.

— Уил, претърсват лондонската къща на принцеса Елизабет.

— Да, знам — каза той, като отдръпна лице от кученцето, което възторжено го ближеше по шията.

— Какво търсят?

— Няма значение какво са търсели, важното е какво са намерили.

— Какво са намерили?

— Каквото би могла да очакваш — каза той, което не ми помогна с нищо.

— Не очаквам нищо — троснах се. — Просто ми кажи. Какво са намерили?

— Писмо и памфлети и всевъзможни безсмислени противодържавни стихове в ковчежето на Кат Ашли. Необмислен заговор, като шега за майския празник, забъркан между нея, новия италиански свирач на лютня на принцесата, и Дъдли… — той млъкна насред изречението, когато видя ужасеното ми лице. — О, не твоят господар. Братовчед му, сър Хенри.

— Значи лорд Робърт не е под подозрение? — настоях.

— Трябва ли да бъде?

— Не — излъгах на мига. — Как би могъл да направи каквото и да било? А и във всеки случай, той е верен на кралица Мери.

— Както сме и всички ние — каза той бързо. — Дори този тук, хрътката Тобиас. Е, Тобиас е по-предан, защото не може да казва едно, а да мисли друго. Той отдава обичта си на този, който му дава вечерята, а това е по-голяма вярност от тази на други, които мога да спомена.

Пламнах:

— Ако имаш предвид мен, аз обичам кралицата и винаги съм я обичала.

Лицето му омекна.

— Знам, че я обичаш. Имах предвид хубавата й малка сестричка, която няма търпение да изчака реда си, а отново заговорничи.

— Тя не е виновна в нищо — казах веднага: верността ми към Елизабет бе винаги готова да се прояви, както и обичта ми към кралицата.

Уил се изсмя кратко:

— Тя е наследница в очакване. Привлича неприятностите така, както високо дърво привлича мълнии. И затова Кат Ашли и сеньор свирачът на лютня ще идат в Тауър, а с тях — и половин дузина души от домакинството на Дъдли. Издадена е заповед за арестуването на сър Уилям Пикъринг, стария й приятел. Дори не знаех, че е в Англия. Ти знаеше ли?

Не казах нищо, гърлото ми се стегна от страх.

— Не.

— По-добре да не знаеш.

Кимнах, после почувствах как главата ми кима отново и отново: в опитите си да изглеждам нормално изглеждах нелепо. Чувствах, че лицето ми бе като книга на страха, която всеки можеше да прочете.

— Какво има, дете? — тонът на Уил беше загрижен. — Бяла си като сняг. Замесена ли си в това, малка моя? Да не си просиш обвинение в държавна измяна, в тон с обвинението в ерес? Наистина ли се прояви като глупачка?

— Не — казах, гласът ми прозвуча дрезгаво. — Не бих заговорничила срещу кралицата. През последната седмица не се чувствам добре. Болна съм. Имам пристъп на треска.

— Да се надяваме, че няма да се разпространи — каза иронично Уил.

Придържах се към лъжата си за треската и не ставах от леглото. Мислех за Елизабет, която сякаш имаше умението да призовава лошото здраве като свое алиби, когато й беше необходимо, и знаех, че болезнените спазми на ужаса ме караха да се потя толкова силно, че наистина щях да мина за болна.

Научавах новините от жените, с които делях стая. Кардинал Поул оглавил разследването на заговора и всеки ден нов човек бил арестуван и отвеждан за разпит. Първо сър Хенри Дъдли, който бил готов да предаде страната си на французите в замяна на тяхната помощ. Той разполагал с френско злато и с обещанието за малка армия от наемници и френски доброволци. Оттам проследиха уликите и стигнаха до предател във Върховния финансов съд, който беше обещал да открадне пари, за да плати за армията и оръжията. Подложен на разпит, той разкри, че имали намерение да изпратят кралицата при съпруга й в Ниските земи и да поставят на престола Елизабет. После кардиналът открил, че Кат Ашли и Уилям Пикъринг са стари приятели и се срещали дори в самия кралски двор: сър Уилям бил тайно въведен в страната и в самия Хамптън Корт.

Ковчежето на Кат Ашли в лондонската къща на Елизабет съдържало първата чернова на памфлет, подтикващ англичаните да се вдигнат на бунт срещу кралицата католичка и да поставят на трона протестантската принцеса.

Кардинал Поул започна да търси кой сред приятелите и познатите на Елизабет може да притежава печатарска преса, която би напечатала тайно подобен памфлет. Помислих си за разглобената преса в печатницата на Флийт Стрийт и се запитах колко ли време щеше да мине, преди да дойдат да ме отведат.

Кардиналът, осенен от Божието вдъхновение, решителен и проницателен, следваше пътека, която щеше да отведе до мнозина английски протестанти, мнозина приятели и служители на Елизабет, щеше неизбежно да го отведе и до мен, както и до много други. Всеки път, щом някой бъдеше арестуван и отведен за разпит, това беше поредният човек, който можеше да спомене, че юродивата на кралицата често е била с принцесата. И как някой бил казал на някой друг, че юродивата на кралицата е изпълнявала поръчки или е носела съобщения, че е позната на сър Уилям Пикъринг, че е доверена служителка на семейство Дъдли, макар да се твърди, че служи на кралицата.

Знаех, че ако кардинал Поул ме отведеше в тихата си стая с плътни завеси и ме накараше да застана пред тъмната му полирана маса и да му разкажа историята си, щеше да успее да я разнищи напълно. Бягството ни от Испания, пристигането ни в Англия, изчезването на баща ми, при което бе изоставил пресата: всичко сочеше към вината ни като „марано“ — евреи, които се опитват да минат за християни — и можехме да бъдем изгорени за ерес в Смитфийлд, така, както можехме да бъдем изгорени и в Арагон. Ако отидеше в магазина на баща ми, щеше да намери текстове, които бяха забранени и еретични. Някои от тях бяха забранени от закона, защото поставяха под съмнение словото Божие, дори намекваха, че земята се движи около слънцето, или че сега съществуват животни, които не са били създадени от Бог за шест дни при сътворяването на света. Някои от тях бяха незаконни, защото оспорваха превода на Словото Божие, като твърдяха, че ябълката на познанието била всъщност кайсия. А някои от тях бяха незаконни, просто защото не можеха да бъдат разбрани. Те разискваха загадки, а църквата на кардинала настояваше, че трябва да упражнява контрол над всички загадки на света.

Заради книгите в магазина можехме да бъдем екзекутирани за ерес, заради печатарската преса можеше да бъдем екзекутирани за държавна измяна, а ако някога кардиналът направеше връзка между най-добрите клиенти на баща ми, Джон Дий и Робърт Дъдли, и мен, в миг щях да се озова на ешафода с примка на шията — за държавна измяна.

Прекарах три дни в леглото, с поглед, втренчен в белия таван, трепереща от страх, макар че слънцето хвърляше ярки отблясъци по белосаните стени, а пред стъклото на прозореца жужаха пчели. После, вечерта на третия ден, станах от леглото. Знаех, че кралицата се подготвя да отиде в голямата зала и да седне пред сервираната вечеря, макар да й беше непоносимо да яде. Стигнах до покоите й, когато се надигаше от молитвения си стол.

— Хана, по-добре ли си сега?

Думите бяха любезни, но погледът й беше безучастен, тя беше хваната като в капан в един свой собствен скръбен свят. Една от дамите й се наведе и оправи шлейфа зад гърба й, но тя не обърна глава — сякаш не го беше почувствала.

— По-добре съм, но съм много разстроена от едно писмо, което получих днес — казах. Напрегнатото изражение на лицето ми подкрепяше моята история. — Баща ми е болен, почти смъртоносно, и бих искала да отида при него.

— В Лондон ли е той?

— В Кале, ваше величество. Той има магазин в Кале и живее при годеника ми и неговото семейство.

Тя кимна:

— Можеш да отидеш при него, разбира се. И се върни, когато той се почувства по-добре, Хана. Можеш да отидеш при ковчежника на домакинството и да вземеш надниците си до днешна дата, ще имаш нужда от пари.

— Благодаря ви, ваше величество.

Почувствах как гърлото ми се свива при мисълта за добротата й към мен сега, когато бягах от нея. Но после си спомних винаги топлата пепел в Смитфийлд, и жената с окървавените ръце в катедралата „Сейнт Пол“, останах със сведени очи и запазих спокойствие.

Тя протегна ръка към мен, аз коленичих и целунах пръстите й. Ръката й за последен път докосна нежно главата ми.

— Бог да те благослови, Хана, и да те пази — каза тя топло, без да знае, че именно собственият й доверен кардинал и воденото от него разследване ме караха да треперя, когато коленичих пред нея.

Кралицата отстъпи назад и аз се изправих.

— Върни се при мен скоро — нареди тя.

— Колкото мога по-скоро.

— Кога ще потеглиш? — попита тя.

— Утре на зазоряване — казах.

— Тогава добър път, и безопасно завръщане — каза тя с цялата си предишна нежност. Отправи ми лека изнурена усмивка, когато отиде до двойните врати и те се разтвориха широко да я пропуснат, а после излезе, с вдигната глава, с изпито лице, с потъмнели от тъга очи, за да се изправи пред придворните, които вече не я уважаваха, макар да се кланяха, когато влизаше, и се хранеха хубаво, и пиеха обилно на нейни разноски.

Не дочаках зората. Още щом чух придворните да сядат на вечеря, си сложих тъмнозелената ливрея, новите ботуши за езда, наметалото и шапката. Взех малката си торба от нишата, в която спях, и сложих в нея католическия требник, който кралицата ми бе подарила веднъж, и малката кесия с надниците ми, които бях взела от ковчежника. Не притежавах нищо друго, дори след тригодишната си служба в двора — не бях натрупала пари, макар да можех да го сторя.

Промъкнах се по страничните стълби и се поколебах на входа за голямата зала. Чувах познатия шум на вечерящото домакинство, жуженето на разговори и случайния изблик на смях, по-високите гласове на жените, седнали в края на залата, стърженето на нож по блюдо, звънът при допира на бутилка до чаша. Това бяха звуците на живота ми през последните три години: не можех да повярвам, че това вече не беше моят дом, моето убежище. Не можех да повярвам, че ставаше все по-опасно да бъда на това място.

Затворих очи за миг, копнеейки да ме споходи дарът на Зрението, да можех да разбера какво трябва да направя, та самата аз да съм в безопасност. Но не Зрението беше това, което ме накара да взема решение, а най-старият ми страх. Някой беше прегорил нещо в готварницата и миризмата на обгорено месо внезапно повя в залата, когато в нея тичешком влезе един слуга. За миг изпитах чувството, че не съм в трапезарията на кралицата, усещайки мириса на печено месо: бях на градския площад на Арагон, и мирисът на горящото тяло на жена насищаше въздуха с воня, докато тя пищеше ужасено при вида на собствените си почерняващи крака.

Обърнах се рязко и се втурнах навън през вратата, без да ме е грижа кой ме вижда. Отправих се към реката — по нея можех най-бързо и незабелязано да вляза в града. Слязох на кея и зачаках да мине някоя лодка.

Бях забравила какви страхове преследват двора на Мери сега, когато испанците бяха открито мразени, а Мери беше изгубила любовта на народа. На кея имаше четирима войници, и още дузина — на стража покрай речния бряг. Трябваше да се усмихна и да се престоря, че се измъквам за тайна среща с любим човек.

— Но кой е обектът на любовта ти? — подметна закачливо един от младите войници. — С дрехи на момче, но с глас като на момиче? Какво предпочиташ, миличка? Какво ще ти хареса?

От необходимостта да търся отговор ме спаси една лодка, която се задаваше с клатушкане по течението и водеше група лондончани в двора.

— Твърде много ли закъсняхме? Тя още ли вечеря? — запита една дебела жена в предната част на лодката, докато те й помагаха да слезе на кея.

— Още вечеря — казах.

— Под кралския балдахин, и всичко останало? — уточни тя.

— Както е редно — потвърдих.

Тя се усмихна със задоволство:

— Не съм го виждала никога преди, макар че често съм си обещавала удоволствието да я видя — каза тя. — Направо ли да влизаме?

— Има вход към голямата зала — упътих я. — На вратата има войници, но те ще пуснат вас и семейството ви да минете. Може ли да взема вашата лодка? Искам да отида в града.

Тя отпрати лодкаря с махване на ръка.

— Но се върнете да ни вземете — каза му тя.

Качих се в люлеещата се лодка и изчаках да се отдалечим достатъчно, за да не ни чуят, а после го насочих към стъпалата за Флийт Стрийт. Не исках дворцовите стражи да разберат къде отивам.

Отново тръгнах надолу по пътя към магазина ни, като крачех бавно и неохотно. Исках да се уверя, че всичко е непокътнато, преди да се приближа до него. Внезапно се заковах рязко на едно място. За свой ужас, когато свърнах зад ъгъла, видях, че магазинът е разбит и някой е влизал. Вратата беше широко разтворена, тъмният вход беше осветен от потрепваща светлина, докато двама — не, трима мъже се движеха вътре. Отвън чакаше голяма каруца с два коня. Мъжете изнасяха големи цилиндрични кутии: разпознах опакованите ръкописи, които бяхме съхранили, когато баща ми замина, и знаех, че те ще са достатъчно доказателство, за да ме обесят двукратно.

Свих се в един тъмен вход и смъкнах качулката ниско над лицето си. Ако бяха намерили кутиите с ръкописите, тогава сигурно бяха намерили и сандъците със забранени книги. Щяхме да бъдем разобличени като разпространители на ерес. За главите ни щеше да бъде обявена цена. По-добре беше да се обърна и да се отправя обратно към реката и да се кача на кораб за Кале възможно най-скоро, защото баща ми и аз щяхме да загинем на кладата, ако ни откриеха в Лондон.

Тъкмо се готвех да се вмъкна обратно в уличката, когато една от сенките в магазина излезе с голяма кутия и я стовари отзад в каруцата. Спрях за миг, като го чаках да се върне в магазина и да остави улицата чиста, за да се измъкна, когато нещо у него ме накара да спра. Нещо в профила му ми беше познато: раменете, прегърбени като на учен, слабото тяло под износеното наметало.

Почувствах как сърцето ми блъска в гърдите от надежда и страх, но не пристъпих навън, докато не бях сигурна. Тогава другите двама мъже излязоха, понесли добре увита част от печатарската преса. Мъжът отпред беше съседът ни, а мъжът, който носеше другия край, беше годеникът ми, Даниел. Изведнъж осъзнах, че опаковаха и изнасяха всичко от магазина и че още не бяхме разкрити.

— Татко! Моят татко! — извиках тихо и изтичах от тъмния вход до потъналата в сенки улица.

Той рязко вдигна глава при звука на гласа ми, а ръцете му се разтвориха широко. След миг бях в прегръдката му, усещайки топлите му силни ръце, обвити около мен. Прегръщаше ме така, сякаш никога вече нямаше да ме пусне.

— Хана, дъще моя, моето момиче — каза той, като ме целуна по косата. — Хана, дъще моя, mi querida!

Вдигнах очи и се вгледах в лицето му, изнурено и по-старо, отколкото си спомнях, и го видях, че също оглежда чертите ми. И двамата заговорихме едновременно:

— Получих писмото ти: в опасност ли си?

— Татко, добре ли си? Толкова се радвам…

Засмяхме се.

— Кажи ми първо ти — каза той. — В опасност ли си? Дойдохме да те вземем.

Поклатих глава.

— Слава на Бога — казах. — Арестуваха ме за ерес, но ме освободиха.

При думите ми той бързо се огледа наоколо. Помислих си, че сега всеки в Англия би познал, че е евреин, по онзи плах, вечно виновен поглед на Народа, който нямаше дом и не бе добре дошъл сред чужденци.

Даниел прекоси калдъръмената улица, приближи се с едри крачки до канала и спря рязко пред нас.

— Хана — каза той неловко.

Не знаех какво да отговоря. Последния път, когато се бяхме срещнали, аз го бях освободила от годежа ни, заливайки го с жлъч и злоба, а той ме беше целунал така, сякаш искаше да ме ухапе. После беше написал най-страстното писмо, което човек можеше да си представи, и отново се сгодихме. Бях го повикала да ме спаси, по право му се полагаше да получи от мен нещо повече от сведено надолу лице и едно измърморено: „Здравей, Даниел.“

— Здравей — каза той, също толкова смутен.

— Да влезем в магазина — каза баща ми, като хвърли отново предпазлив поглед по протежение на улицата. Отведе ме до прага и затвори вратата зад нас: — Опаковахме нещата тук, а после Даниел щеше да те вземе. Защо си тук?

— Бягах от двора — казах. — Не смеех да ви чакам да дойдете. Смятах да дойда при вас.

— Защо? — попита Даниел. — Какво се е случило?

— Арестуват хора по обвинение в заговор за сваляне на кралицата от престола — казах. — Кардинал Поул провежда разследването и аз се страхувам от него. Помислих си, че ще открие откъде съм дошла, или… — млъкнах насред изречението.

Погледът, който ми хвърли Даниел, беше остър:

— Ти беше ли замесена в заговора? — попита той рязко.

— Не — казах. — Не, наистина.

При суровия му скептичен поглед пламнах и се изчервих.

— Бях донякъде замесена — признах.

— Слава Богу тогава, че сме тук — каза той. — Вечеряла ли си?

— Не съм гладна — казах. — Мога да ви помогна да опаковате.

— Добре, защото имаме кораб, който тръгва с прилива в един часа.

Смъкнах се от печатарското столче и се залових за работа с Даниел, баща ми и съседа ни, носехме кутиите, свитъците и отделните части от пресата до каруцата. Конете стояха неподвижно и тихо. Една жена отвори прозореца си и ни попита какво правим, а съседът ни отиде и й каза, че най-после магазинът ще бъде даден под наем и сега се разчистват боклуците на стария собственик.

Когато свършихме, наближаваше десет вечерта и късна пролетна луна, топла и жълта, беше изгряла и осветяваше улицата. Баща ми седна отзад в каруцата, Даниел и аз пътувахме отпред на капрата. Съседът ни се ръкува с всички и се сбогува с нас. Даниел даде знак на конете да потеглят, те опънаха ремъците на хамутите и каруцата леко потегли напред.

— Това е като последния път — отбеляза Даниел. — Надявам се, че няма пак да скочиш, преди да се качим на кораба.

Поклатих глава:

— Няма.

— Няма неизпълнени обещания? — усмихна се той.

— Не — казах тъжно. — Кралицата не се нуждае от компанията ми, не иска никого освен краля, а мисля, че той никога няма да се прибере у дома при нея. И макар че хора от обкръжението на принцеса Елизабет са обвинени в държавна измяна, тя се ползва с благоволението на краля. Може и да я затворят в тъмница, но сега вече няма да я убият. Твърдо е решена да оцелее и да чака.

— Нима не се опасява, че кралицата може да я пренебрегне и да даде короната на друг — на Маргарет Дъглас или може би на Мери Стюарт?

— Бъдещето й беше предсказано — казах му с едва доловим шепот. — И я увериха, че тя ще бъде наследницата. Не знае колко дълго ще трябва да чака, но е уверена.

— А кой й предсказа бъдещето? — попита той остро.

Забелязал виновното ми мълчание, той кимна:

— Бих казал, че наистина трябва да дойдеш с мен този път — каза с равен тон.

— Бях обвинена в ерес — казах. — Но освободена. Не съм извършила нищо лошо.

— Направила си достатъчно, за да бъдеш трикратно обесена за държавна измяна, удушена като вещица и изгорена като еретичка — каза той, без следа от усмивка. — По право би трябвало да си на колене пред мен, умолявайки ме да те отведа.

По-малко от миг ме делеше от гневното избухване, когато видях, че само ме дразнеше, и се засмях неохотно. Изведнъж той засия, хвана ръката ми и я поднесе към устните си. Докосването на устните му върху ръката ми беше топло, усетих дъха му по кожата си, и за миг не можех да виждам нищо, да чувам нищо и да мисля за нищо, освен за неговото докосване.

— Не е нужно да умоляваш — каза той тихо. — И без друго щях да дойда за теб. Не мога да продължавам да живея без теб.

Пътят ни минаваше покрай Тауър. По-скоро почувствах, отколкото видях, как Даниел настръхна, когато мрачната сянка на затвора на Робърт Дъдли падна върху нас.

— Знаеш ли, не можех да не го обикна — казах тихо. — Когато го видях за първи път, бях дете, а той беше най-красивият мъж, когото бях виждала в живота си, и син на най-великия човек в Англия.

— Е, сега си жена, а той е предател — каза рязко Даниел. — И си моя.

Стрелнах го с кос поглед.

— Както кажеш, съпруже — казах смирено. — Както кажеш.

Корабът чакаше, както Даниел беше уговорил, и няколко часа ние работихме усилено, товарейки частите на разглобената преса, буретата и сандъците с книги и листове, и едва тогава се качихме на борда и моряците освободиха платната, баржите ни взеха на буксир, и корабът потегли бавно надолу по течението, подпомаган от прииждащия прилив. Баща ми беше донесъл кошница с храна и ние седнахме на палубата, трепвайки понякога от гласа на моряк, хукнал да се подчини на някаква заповед, и ядохме студено пиле, странно сирене с остър вкус и твърд хрупкав хляб.

— Ще трябва да свикнеш с това ядене — присмя ми се Даниел. — Това е храна от Кале.

— В Кале ли ще останем? — попитах.

Той поклати глава:

— Не е безопасно за нас да останем за постоянно — каза той. — Скоро кралица Мери ще насочи вниманието си и натам: Това място гъмжи от избягали протестанти, лютерани и привърженици на учението за подчинена на държавата църква, и всякакви други еретици, нетърпеливи да се измъкнат бързо до Франция, Фландрия или Германия. Също и заговорници. А пък кралство Франция води собствена битка с хугенотите и с всеки, който не е покорен син на църквата. Мисля, че тези две сили ще прокудят хората като нас и оттам.

Изпитах познатото чувство за несправедливост.

— Прокудени — а къде ще отидем? — попитах.

Даниел ми се усмихна и сложи ръка върху моята.

— Успокой се, мила — каза той. — Намерих дом за нас. Ще отидем в Генуа.

— Генуа ли?

— Създават общност от евреи там — каза той с много тих глас. — Позволяват на Народа да се установи там. Нужни са им търговските връзки, златото и солидните приходи, които хората от нашия Народ носят със себе си. Ще отидем там. Един лекар винаги може да намери работа, а един книгопродавец винаги може да продава книги на евреите.

— А майка ти и сестрите ти? — попитах. Надявах се да ми каже, че те ще останат в Кале, че са си намерили съпрузи и домове в града, и можем да ги посещаваме веднъж на всеки две години.

— Мери и майка ми ще дойдат с нас — каза той. — Другите две имат добри служби и искат да останат в Кале, каквито и да са рисковете за тях. Сара харесва един мъж от нееврейски произход, и може би ще се омъжи за него.

— Не възразяваш ли?

Даниел поклати глава:

— Когато бях във Венеция и Падуа, научих много повече неща, не само новите науки — каза той. — Промених мнението си за нашия народ. Мисля, че сега ние сме маята на християнския свят. Нашата задача е да ходим сред християните и да им носим нашите познания и нашите умения, уменията ни в търговията и да ги убеждаваме в нашата почтеност. Може би някой ден отново ще имаме наша собствена страна, Израил. Тогава ще трябва да я управляваме с доброта и разбиране — знаем какво е да бъдем управлявани с жестокост. Но ние не сме родени да се крием и да се срамуваме. Родени сме да бъдем себе си, и да се гордеем, че сме избрани да бъдем водачи. Ако сестра ми се омъжи за християнин, тя ще донесе на семейството своите познания и мъдрост, и това ще ги превърне в по-добри християни, дори и ако никога не узнаят, че тя е еврейка.

— А ние като какви ще живеем — като евреи или не? — попитах.

Усмивката, която ми отправи, беше безкрайно топла:

— Ще живеем така, както намираме за добре — каза той. — Няма да приема християнските правила, които забраняват моите познания. Няма да приема еврейските правила, които ми забраняват да водя живота, който съм си избрал. Ще чета книги, които задават въпроса дали слънцето се движи около земята, или земята — около слънцето, и ще ям свинско, когато е добре отгледано, убито по подходящия начин и добре приготвено. Няма да приема да налагат задръжки на мислите или постъпките ми, освен такива, които ми се струват смислени.

— Ами аз? — попитах, чудейки се докъде ще ни отведе тази независимост.

— И ти — каза той простичко. — Писмата ти и всичко, което някога си казала, има смисъл за мен само ако гледам на теб като на мой партньор в това начинание. Да. Ти ще намериш собствения си път и се надявам, че ще постигнем съгласие. Ще намерим нов начин да живеем, и той ще е такъв, който оказва почит на нашите родители и техните убеждения, но ни дава възможност да бъдем себе си, а не просто техни деца.

Баща ми, който седеше малко настрани от нас и много се стараеше да не слуша разговора ни, се прозина неубедително:

— Доспа ми се — каза той. Положи ръка на главата ми. — Бъди благословена, дете, хубаво е да те имам отново при себе си.

Загърна се с наметалото си и легна на студената палуба.

Даниел протегна ръка към мен.

— Ела тук, аз ще те топля — каза той.

Ни най-малко не ми беше студено, но не му го казах, когато се вмъкнах в прегръдката му и се изпънах, притисната към загадката, каквато представляваше за мен неговото мъжко тяло. Почувствах как целува нежно късо подстриганата ми коса, а после почувствах как дъхът му докосва ухото ми.

— О, Хана — прошепна той. — От толкова отдавна мечтая да те имам, че от желание мога да заплача като момиче.

Изкисках се.

— Даниел — казах, опитвайки вкуса на непознатото име върху устните си. Повдигнах лице към него и почувствах топлата му уста върху своята — целувка, която ме разтопи чак до мозъка на костите, така че усетих как се разтваряме един в друг като някаква алхимична смес, като еликсир на насладата. Под наметалото ръцете му милваха гърба ми, вмъкнаха се неумело под късата дреха и бельото ми и започнаха да галят гърдите, шията, корема ми, и аз почувствах как се протягам като котка, която са погалили, и отново прошепвам „Даниел“, и този път това беше подканване. Ръцете му изследваха нежно очертанията на тялото ми, като странник в нова земя. Свенливо, но с нарастващо любопитство, оставих пръстите си да изследват меките фини косъмчета на гърдите му, топлата кожа под панталоните, а после необичайната форма на члена му, който при докосването ми се надигна и започна да пулсира, докато Даниел стенеше от желание.

Нощта бе твърде дълга, а небесата — твърде тъмни, за да изпитваме срам. Под наметалото на Даниел ние смъкнахме панталоните си и се съвкупявахме с непринудена, уверена наслада, която започна задъхано и се превърна в екстаз. Не знаех, че може да има такова усещане. Докато наблюдавах как други жени и мъже се ухажват, дори докато потрепвах под докосването на лорд Робърт, не знаех, че е възможно такова удоволствие. Разделихме се само за да дремнем, а след по-малко от час се събудихме и телата ни отново се задвижиха в един ритъм. Едва когато видяхме небето да просветлява през въжетата вляво от нас, преминах от силното желание и задоволство към сън от изтощение.

Когато се събудих, беше студена утрин, и трябваше да нахлузя бързо дрехите си, преди моряците да забележат какво сме вършили. Отначало не виждах нищо, освен тъмното очертание на сушата, а после гледката бавно се изясни. Яка, солидна крепост охраняваше входа към пристанището.

— Укреплението Ризбан — каза Даниел, като застана зад мен, така че да мога да се облегна на топлите му гърди. — Виждаш ли пристанището оттатък?

Надигнах се малко и се изкикотих като момиче, когато почувствах как тялото му реагира на движението ми.

— Къде? — попитах, съвсем невинно.

Той ме отмести от себе си, като леко изпъшка от смущение.

— Кокетка — каза рязко. — Ето. Пред теб. Това е главното пристанище, а каналите се вливат от него из целия град, така че градът е ограден както със стени, така и с крепостен ров.

Докато корабът влизаше в пристанището, стоях отстрани, оглеждайки този град с усещането — познато на толкова много хора от моя народ — че ще трябва да започна живота си отново, и да си създам нов дом тук. Покритите с червени керемиди покриви, едва показващи се над яките дебели градски стени, щяха да ми станат познати, по настланите с калдъръм улици между високите къщи щях да стигам до пекаря и да се връщам оттам, по тях щях да отивам от пазара до къщата си. Този странен аромат, мирисът на едно оживено пристанище: стара риба, смолистият мирис на съхнещи мрежи, свежият мирис на току-що рендосано дърво, чистият полъх на соления вятър — всичко това щеше да се превърне в познат вкус по устните ми и аромат по вълненото ми наметало. Скоро за мен всичко това щеше да бъде символ на дома ми, а не след дълго щях да престана да се питам как ли се е чувствала кралицата тази сутрин — по-добре или по-зле, — как ли е Елизабет, докато чака търпеливо, както без съмнение бе принудена да стори, и как се чувства милорд, докато гледа изгрева на слънцето от тясното прозорче на затвора си. Трябваше да оставя зад гърба си всички тези мисли, любов и преданост, и да посрещна новия си живот. Бях напуснала двора, бях изоставила кралицата, бях обърнала гръб на Елизабет и се бях сбогувала с мъжа, когото обожавах: лорд Робърт. Сега щях да живея за съпруга си и за баща си и щях да се науча да принадлежа към това ново семейство: съпруг, три сестри и свекърва.

— Майка ми ни чака.

Топлият дъх на Даниел докосна косата ми, когато той се облегна на мен до парапета на кораба. Отново се облегнах назад и почувствах как при докосването ми членът му се раздвижи в панталоните, и аз отвърнах на натиска, похотлива и отново изпълнена с желание. Погледнах натам, накъдето гледаше той, и я видях, застрашителна, с ръце, скръстени върху широка гръд, оглеждайки внимателно палубата на кораба, сякаш за да види дали непокорната й снаха този път е изпълнила дълга си и е пристигнала.

Когато видя Даниел, тя вдигна ръка за поздрав, и аз помахах в отговор. Бях твърде далече, за да видя лицето й, но си я представих как внимателно овладява изражението си.

— Добре дошла в Кале — каза ми тя, когато слязохме по мостчето. После безмълвно обгърна Даниел в изпълнена с обожание прегръдка.

Той се помъчи да се освободи.

— Трябва да се погрижа за разтоварването на пресата — каза й той, върна се на борда и слезе в трюма. Госпожа Карпентър и аз останахме сами на кея: като остров от неловко мълчание сред мъжете и жените, които се суетяха около нас.

— Значи те намери — каза тя без особено удоволствие.

— Да — казах.

— А сега готова ли си да се омъжиш за него?

— Да.

— Ще трябва да махнеш тези дрехи — каза тя. — В Кале живеят почтени хора, няма да им хареса да те виждат в панталони.

— Знам — казах. — Тръгнах набързо, иначе щях да се преоблека, преди да дойда.

— Щеше да е по-добре.

Отново замълчахме.

— Донесе ли надниците си?

— Да. — Бях жегната от тона й. — Всичките ми надници за последните шест месеца.

— Ще ти бъдат нужни, за да си купиш чорапи и рокли, фусти и шапчици; ще се изненадаш от цената.

— Не може да е по-скъпо от Лондон.

— Много по-скъпо — каза тя рязко. — Толкова много неща трябва да се докарват с кораби от Англия.

— Защо не купуваме френски стоки? — попитах.

Тя направи лека гримаса и каза:

— Трудно — но не си направи труда да обясни.

Даниел се появи. Изглеждаше доволен, че си говорим.

— Мисля, че разтоварих всичко — каза той. — Баща ти ще остане тук с нещата, докато докарам каруца.

— Ще изчакам с него — казах припряно.

— Не — каза той. — Върви вкъщи с майка ми, тя може да ти покаже къщата ни и можеш да се стоплиш.

Той искаше да се погрижи да ми е удобно. Не знаеше, че последното, което исках да направя, беше да отида вкъщи с майка му, да седя със сестрите му и да чакам мъжете да си свършат работата и да се приберат.

— Тогава ще дойда с теб да вземем каруцата — казах. — Не ми е студено.

Когато майка му хвърли поглед към него, той се поколеба.

— Не можеш да отидеш в двора с каруците, облечена така — каза тя твърдо. — Ще ни посрамиш всичките. Загърни се с наметалото си и ела с мен у дома.

Въпросният дом беше хубавичка малка къща на Лъндън Стрийт, сбутана до други в една редица недалече от южната порта на града. Горният етаж беше разделен на три спални: трите сестри на Даниел си деляха голямото легло в стаята, която гледаше към задната част на къщата, майка му имаше мъничка стая само за себе си, а баща ми разполагаше с третата. Даниел живееше през повечето време при наставника си, но щеше да спи на сгъваемо легло в стаята на баща ми, когато останеше за през нощта. Следващият етаж служеше като трапезария и гостна за семейството, на приземния етаж беше магазинът на баща ми, гледащ към улицата, а отзад имаше малка кухня и помещение за миене на съдове. В двора отзад Даниел и баща ми бяха построили и покрили със сламен покрив един навес, печатарската преса щеше да бъде сглобена отново и поставена там.

И трите сестри на Даниел чакаха да ни посрещнат в дневната най-горе на стълбите. С мъчително смущение помислих за изцапаните си от пътя дрехи и мръсното си лице и ръце, когато ги видях как ме оглеждат от горе до долу, а после мълчаливо хвърлят поглед една към друга.

— Ето ги моите момичета — каза майка им. — Мери, Сара и Ана.

Трите се изправиха като наредени в редица марионетки, направиха реверанс като една, и отново седнаха. В ливреята си на паж не можех да направя реверанс: поклоних им се леко и видях как очите им се разширяват.

— Ще сложа чайника — каза госпожа Карпентър.

— Ще ти помогна — каза Ана и бързо излезе от стаята. Другите две и аз се гледахме с мълчалива неприязън.

— Добре ли пътува? — попита Мери.

— Да, благодаря.

Шеметната нощ на палубата и настойчивата близост на Даниел сега ми изглеждаха много далечни.

— И сега ще се омъжиш ли за Даниел?

— Мери! Как може! — възропта сестра й.

— Не виждам защо да не питам. Беше доста дълъг годеж. И ако тя ще ни бъде снаха, имаме право да знаем.

— Това засяга само нея и Даниел.

— Този въпрос засяга всички ни.

— Да, ще се омъжа — казах, за да прекратя препирнята им.

Те обърнаха будните си любопитни лица към мен:

— Наистина — каза Мери. — Значи си напуснала двора?

— Да.

— И няма ли да се върнеш? — попита другата, Сара.

— Не — казах, като внимавах съжалението да не се прокрадне в гласа ми.

— Няма ли да ти се струва ужасно скучно тук, след живота в двора? Даниел каза, че си била компаньонка на кралицата и си прекарвала целия ден с нея.

— Предполагам, че ще помагам на баща си в магазина — казах.

И двете придобиха ужасени изражения, сякаш мисълта за работа с книги и с печатарската преса беше по-стряскаща от това, да се омъжа за Даниел и да живея с тях.

— Къде ще спите вие с Даниел? — попита Мери.

— Мери! Не те е срам!

— Ами едва ли могат да се поберат на сгъваемото легло — посочи тя благоразумно. — Не можем да искаме от майка ни да се премести. А пък ние винаги сме имали най-хубавата задна спалня.

— Ние с Даниел ще решим — казах с остра нотка в гласа. — И ако тук няма достатъчно място за нас, ще си направим собствена къща.

Мери нададе лек ужасен писък, докато майка й се качваше по стълбите.

— Какво има, дете? — запита тя.

— Хана е в къщата от няма и пет минути, а вече казва, че тя и Даниел ще живеят другаде! — възкликна Мери, почти просълзена. — Вече ни отнема Даниел! Точно както и знаех, че ще направи! Точно както казах — тя ще съсипе всичко!

Тя скочи на крака, отвори рязко вратата и изтича нагоре по стълбите, които водеха към стаята й, като остави дървената врата да се затръшне зад гърба й. Чухме изскърцването на въженото легло, когато тя се хвърли върху него.

— О, наистина! — възкликна възмутено майка й. — Това е нелепо!

Канех се да се съглася, и после видях, че ме гледа обвинително.

— Как можа да разстроиш Мери още в първия си ден? — запита настойчиво тя. — Всички знаят, че тя се разстройва лесно и обича брат си. Ще трябва да се научиш да си държиш езика, госпожице Хана. Сега живееш със семейство. Вече нямаш право да говориш като шут, каквото ти дойде на ум.

За един миг, зашеметена, не казах нищо, за да се защитя. После процедих през зъби:

— Съжалявам.