Шутът на кралицата

Пролетта на 1557

Пролетните бури принуждаваха корабите да си стоят в пристанището, поради което новините от Англия закъсняваха и бяха ненадеждни. Не бях единственият човек, който чакаше всеки ден на кея и се провикваше към пристигащите в пристанището кораби: „Какви са новините? Какви са новините от Англия?“ Пролетните вихри запращаха дъжд и солена вода по керемидите и прозорците на къщата, и смразяваха баща ми чак до костите. В някои дни му беше твърде студено и бе твърде изтощен изобщо да стане от леглото и аз стъквах малък огън в огнището в спалнята му, сядах до леглото и му четях от скъпоценните останки от нашата Библия. Насаме, и тихо, само на светлината на свещите, аз му четях на напевния, звучен език на нашата раса. Четях му на староеврейски, а той се облягаше на възглавниците си и се усмихваше, когато чуваше старите думи, които обещаваха на нашия Народ земя, и най-сетне — безопасност. Възможно най-старателно криех от него новините, че страната, която бяхме избрали за свое убежище, сега беше във война с едно от най-силните кралства в християнския свят, а когато питаше, изтъквах, че поне сме вътре в градските стени и че каквото и да се случи другаде на англичаните във Франция или на испанците малко по-нататък, в Гравелин, поне знаехме, че Кале никога няма да падне.

През март, когато градът полудя по крал Филип, който минаваше през пристанището на път за Грейвзенд, не обърнах твърде голямо внимание на слуховете за неговите планове за война и намеренията му към принцеса Елизабет. Започвах да се тревожа много за баща си, който не даваше вид да укрепва. След двуседмични тревоги, преглътнах гордостта си и повиках току-що получилия разрешителното си доктор Даниел Карпентър, който беше започнал независима практика в малък кабинет в далечния край на кея. Той дойде незабавно, щом уличният хлапак предаде съобщението ми, и влезе много тихо и внимателно, сякаш не искаше да ме безпокои.

— Откога е болен? — попита ме той, докато изтръскваше пръските морска вода от дебелото си тъмно наметало.

— Не е наистина болен. Изглежда най-вече уморен — казах, като взех наметалото от него и го разстлах пред малкия огън да се изсуши. — Не яде много, хапва супа и сушени плодове, но нищо друго. Спи и денем, и нощем.

— Каква е урината му? — попита Даниел.

Донесох стъкленицата, която бях запазила за диагнозата, и той я отнесе до прозореца и погледна цвета й на дневна светлина.

— Той горе ли е?

— В задната спалня — казах и последвах изгубения си съпруг по петите нагоре по стълбите.

Чаках отвън, докато Даниел премери пулса на баща ми, положи хладните си ръце на челото му и тихо го попита как се чувства. Чух приглушения им разговор, плътния звук на говора на двама мъже, които си казваха всичко, изричайки думи, които не ми говореха нищо, таен език, който жените никога не можеха да разберат.

После Даниел излезе и ме загледа сериозно и нежно. Отведе ме долу и не проговори, докато не влязохме отново в магазина, а дървената врата към стълбището се затвори зад нас.

— Хана, бих могъл да му поставя вендузи, и да му давам лекарства, и да го измъчвам по дузина различни начини, но не мисля, че аз, или който и да е друг лекар, може да го излекува.

— Да го излекува ли? — повторих глупаво. — Той просто е уморен.

— Той умира — каза тихо съпругът ми.

За миг не можех да възприема чутото.

— Но, Даниел, това не е възможно! Няма нищо, което да не е наред с него!

— В корема му расте буца, която притиска белите дробове и сърцето му — каза тихо Даниел. — Самият той я усеща, знае го.

— Просто е уморен — възразих.

— А ако почувства нещо по-лошо от умора, ако почувства болка, ще му дадем лекарство за облекчаване на болката — увери ме Даниел. — Слава Богу, че засега се чувства само уморен.

Отидох до вратата на магазина и я отворих, сякаш ми се искаше да влезе клиент. Онова, което исках, беше да избягам от тези ужасни думи, да избягам от тази скръб, която неотклонно се разстилаше пред мен. Дъждът, който капеше от стрехите на всички къщи по улиците, се стичаше през камъните на калдъръма към канавката на малки кални ручейчета.

— Мислех, че просто е уморен — повторих глупаво.

— Знам — каза Даниел.

Затворих вратата и се върнах в магазина.

— Колко време, как мислиш?

Мислех, че ще каже месеци, може би година.

— Дни — каза той тихо. — Може би седмици. Но мисля, че не повече.

— Дни ли? — казах неразбиращо. — Как е възможно да са дни?

Той поклати глава, в очите му имаше съчувствие.

— Съжалявам, Хана. Ще бъде съвсем скоро.

— Да помоля ли някой друг да го погледне? — настоях. — Може би наставникът ти?

Той не се обиди.

— Ако искаш. Но всеки ще каже същото. Можеш да напипаш буцата в корема му, Хана, това не е мистерия. Тя притиска корема му, сърцето и дробовете. Изстисква живота от него.

Рязко вдигнах ръце.

— Спри — казах нещастно. — Спри.

Той млъкна веднага.

— Съжалявам — каза. — Но той не чувства болка. И не се страхува. Подготвен е за смъртта. Знае, че тя идва. Тревожи се единствено за теб.

— За мен! — възкликнах.

— Да — каза той спокойно. — Трябва да го увериш, че си осигурена, че си в безопасност.

Поколебах се.

— Аз лично му се заклех, че ако изпаднеш в някакво затруднение или попаднеш в опасност, ще се погрижа за теб повече отколкото за който и да било. Ще те закрилям като своя съпруга, докато си жива.

Хванах се за дръжката на вратата, за да не се хвърля в ръцете му и да заплача като наскърбено дете.

— Това е било любезно от твоя страна — успях да кажа. — Не се нуждая от закрилата ти, но е било мило от твоя страна да го успокоиш.

— Имаш закрилата ми, независимо дали се нуждаеш от нея, или не — каза Даниел. — Аз съм твой съпруг, и не го забравям.

Той вдигна наметалото си от столчето пред огъня и го метна на раменете си.

— Ще дойда утре, и ще идвам всеки ден по пладне — каза той. — И ще намеря някоя добра жена да седи при него, за да можеш да си почиваш.

— Аз ще се грижа за него — изрекох сърдито. — Нямам нужда от никаква помощ.

Той спря на вратата.

— Наистина ти трябва помощ — каза тихо. — Това не е нещо, с което можеш да се справиш добре сама. И ще получиш помощ. Аз ще ти помагам, независимо дали го искаш или не. И ще се радваш за това, когато всичко приключи, дори и да се съпротивляваш сега. Ще бъда добър с теб, Хана, независимо дали ме искаш, или не.

Кимнах: не бях убедена, че ще успея да проговоря. После той излезе в дъжда, а аз се качих горе при баща ми, взех Библията на староеврейски и му почетох още малко.

Както бе предсказал Даниел, баща ми отпадаше много бързо. Верен на думата си, Даниел доведе нощна болногледачка, така че баща ми никога не беше сам, в стаята му винаги гореше свещ и се чуваше тихият шепот на думите, които той обичаше да чува. Жената, Мари, беше здраво френско селско момиче, дъщеря на набожни родители, и можеше да рецитира всички псалми, един след друг. Нощем баща ми заспиваше, приспан от напевния бавен говор на Ил дьо Франс. Намерих момче, което да се грижи за магазина денем, докато аз седях с баща си и му четях на староеврейски. Едва през април намерих един нов том, в който имаше малък оцелял откъс от молитвите за мъртвите. Видях признателната му усмивка. Той вдигна ръка: замълчах.

— Да, време е — беше всичко, което каза. Гласът му едва се долавяше. — Ще бъдеш ли добре, дете мое?

Сложих книгата на седалката на стола си и коленичих до леглото му. Той с усилие положи ръка върху главата ми за благословия.

— Не се тревожи за мен — прошепнах. — С мен всичко ще бъде наред. Имам магазина и печатарската преса, мога да си изкарвам прехраната, а Даниел винаги ще се грижи за мен.

Той кимна. Вече се унасяше, твърде далече, за да ме посъветва, твърде далече, за да ме увещава.

— Благославям те, querida — каза той нежно.

— Татко! — Очите ми бяха пълни със сълзи. Сведох глава към леглото му.

— Бъди благословена — повтори той и продължи да лежи безмълвно.

Седнах отново в стола си и примигнах. През мъглата на сълзите едва виждах думите. После започнах да чета:

— Да се възвиси и освети Великото Име, в света, който е създал по волята своя, ще въведе царството Си, през живота ви и дните ви и дните на целия Израилев Дом, скоро и в близко време, Амен!10

През нощта, когато болногледачката почука на вратата ми, бях облечена, седнала на леглото и чаках да ме повика. Приближих се до леглото на баща си и видях лицето му, усмихнато, грейнало и лишено от всякакъв страх. Знаех, че мисли за майка ми и ако имаше някаква истина във вярата му, или дори във вярата на християните, скоро щеше да я поздрави в рая. Казах тихо на болногледачката: „Можете да отидете и да доведете доктор Даниел Карпентър“, и я чух как затрополи надолу по стълбите.

Седнах до леглото му, взех ръката му в своите и почувствах как бавният пулс пърха като сърцето на птиче под пръстите ми. Долу вратата тихо се отвори и затвори и чух стъпките на двама души.

Майката на Даниел стоеше на прага на спалнята.

— Не се натрапвам — каза тя тихо. — Но ти едва ли знаеш как трябва да се направят нещата.

— Не знам — казах. — Прочетох молитвите.

— Точно така — каза тя. — Постъпила си правилно, а аз мога да свърша останалото. Можеш да гледаш, и да се учиш, така че да знаеш как се прави. За да можеш да го направиш за мен, или за друг, когато дойде моментът.

Тя тихо се приближи до леглото.

— Как си, стари приятелю? — каза тя. — Дойдох да се сбогувам с теб.

Баща ми не каза нищо, но й се усмихна. Тя внимателно плъзна ръка под раменете му и го повдигна, и го обърна на една страна, за да гледа към стената, с гръб към стаята. После седна до него и изрече всички молитви за умиращите, които можа да си спомни.

— Сбогом, татко — казах тихо. — Сбогом, татко. Сбогом.

Даниел се грижеше за мен, както беше обещал. Като зет, всички движими имущества на баща ми станаха негови по право; но той ми ги приписа още същия ден. Дойде в къщата и ми помогна да разчистя малкото вещи, които баща ми беше пазил по време на дългите ни пътувания, и помоли Мари да остане за следващите няколко месеца. Тя можеше да спи долу в кухнята, щеше да ми прави компания, и да ме пази нощем. Госпожа Карпентър изрази с намръщена гримаса неодобрението си към моята независимост, която не подхождаше на жена, но успя да запази спокойствие.

Тя направи приготовленията за заупокойната литургия, а после — и за тайната еврейска церемония, проведена същия ден, зад затворени врати. Когато й благодарих, тя само махна с ръка.

— Това са ритуалите на нашия Народ — каза тя. — Трябва да ги помним. Трябва да ги изпълняваме. Забравим ли ги, забравяме себе си. Баща ти беше голям учен сред нашия Народ, имаше книги, които бяха почти забравени, а той имаше куража да ги опази. Ако не бяха мъжете като него, нямаше да знам молитвите, които изрекох край леглото му. А сега ти знаеш как се прави, и можеш да научиш децата си, и ритуалите на нашия Народ могат да бъдат предадени на поколенията.

— Те сигурно ще бъдат забравени — казах. — След време.

— Не, защо? — каза тя. — Ние помнехме Цион край реките на Вавилон, помним Цион и край портите на Кале. Защо да забравяме някога?

Даниел не ме попита дали ще му простя и дали можем да започнем отначало като съпруг и съпруга. Не ме попита дали копнея за докосване, за целувка, дали копнея да се почувствам жива като млада жена през пролетта, а не вечно като момиче, борещо се срещу света. Не ме попита дали сега, след като баща ми бе мъртъв, изпитвам чувството, че съм ужасно сама на света, и че винаги ще бъда Хана, сама за себе си, нито принадлежаща към Народа, нито съпруга, а сега — дори не и дъщеря. Той не ме попита тези неща, аз не ги изрекох доброволно, и затова се разделихме вежливо на прага ми, с чувство на тъга и съжаление. Предполагам, че си е отишъл у дома, а на път към къщи се е отбил в къщата на закръглената светлокоса майка на сина си, а аз влязох в къщата си, затворих вратата и дълго седях в тъмнината.

Студените месеци винаги са били тежки за мен: испанската ми кръв все още не бе достатъчно силна за влажните дни на зимата по северното крайбрежие, а в Кале не беше много по-добре, отколкото в Лондон, под проливния дъжд и сивите небеса. Без баща имах чувството, че някаква част от мразовития студ на морето и небесата се беше промъкнала в самата кръв във вените ми, и в очите ми, тъй като плачех неудържимо без причина. Не се хранех както трябва, ядях като някой печатарски чирак, с грубо отрязана филия хляб в едната ръка и чаша мляко в другата. Не съблюдавах ограниченията по отношение на храненето, както правеше баща ми, не палех свещта в чест на Шабата. Работех през Шабата, и печатах светски книги и смешни книги, и текстове на пиеси и поеми, сякаш познанието вече нямаше значение. Оставих вярата си да отмине заедно с надеждите ми за щастие.

Не можех да спя добре нощем, но през деня от прозевки едва успявах да печатам. Търговията в магазина вървеше бавно: когато времената бяха толкова несигурни, никой не се интересуваше от книги, освен от молитвеници. Много пъти слизах до пристанището, пресрещах пътници, които идваха от Лондон, и ги питах за новини, като си мислех, че може би трябва да се върна в Англия и да разбера дали кралицата ще ми прости и ще ме приеме отново на служба при себе си.

Новините, които те носеха от Англия, бяха мрачни като следобедното небе. Крал Филип беше дошъл да посети съпругата си в Лондон, но не й беше донесъл много радост, и всички казваха, че си е отишъл у дома само за да види какво може да получи от нея. Имаше злобни клюки, че взел със себе си любовницата си и двамата танцували всеки ден под измъчения поглед на кралицата. Сигурно беше принудена да седи на трона си и да го гледа как се смее и танцува с друга жена, а после да търпи гневните му изблици срещу членовете на съвета, които се помайваха и не се справяха във войната срещу Франция.

Исках да отида при нея. Мислех си, че сигурно се чувства отчаяна, изоставена и без приятели в един двор, който отново бе омаян от испанците и се беше изпълнил с лукава радост, оглавяван от новата любовница на краля и присмиващ се на липсата на изтънченост на англичаните. Но другата новина от Англия беше, че изгарянето на еретиците продължава безмилостно, и аз разбрах, че не мога да бъда в безопасност в Англия — всъщност и никъде другаде.

Реших да остана в Кале, въпреки студа, въпреки самотата си, да остана и да чакам, и да се надявам, че някой ден в скоро време ще се почувствам по-способна да взема решение, че някой ден в най-скоро време ще си върна оптимизма, че някой ден, един ден, отново ще се науча да изпитвам радост.