Шърли

Глава XXIX Луис Мур

Луис Мур бе привикнал на тих и скромен живот. Тъй като сам бе тих и скромен човек, той понасяше този живот много по-добре, отколкото повечето мъже.

Притежаваше свой собствен свят в ума и душата си и затова търпеливо приемаше уединението си в някое малко и тихо кътче на истинския свят.

Колко притихнал е Фийлдхед тази вечер! Мис Кийлдар цялото семейство Симпсън, дори и Хенри — всички, освен Мур, са в Нанъли. Сър Филип ги бе поканил, за да ги представи на майка си и своите сестри, които в момента бяха в имението му. Баронетът бе внимателен човек и затова бе поканил също и учителя, но той по-скоро би се срещнал с призрака на Хънтингдънския граф и с веселата му безплътна свита под короната на най-дебелия, най-черния и най-стар дъб в гората на Нанъли. Да, той би си определил среща с духа на някоя игуменка или призрачно бледа монахиня сред влажните и обрасли в треволяк останки от порутената им обител. Луис Мур копнее да има някого до себе си тази вечер, ала това не е баронетът, не е благосклонната му, но строга майка, достолепните му сестри, нито пък някой от семейство Симпсън.

Нощта е неспокойна — над земята все още бушуват бурите на есенното равноденствие. Обилният дъжд, валял през деня, е стихнал — огромният облак се разкъсва и разкрива небето, ала не отминава, за да остави след себе си сапфирена небесна твърд, а се носи стремглаво пред талазите на нестихващата буря, развилняла се на лунна светлина. Луната величествено царува, доволна от вихъра — доволна, сякаш се отдава с любов на свирепите му милувки. Тази вечер Ендимион[149] няма да съзерцава лика на своята богиня — по хълмовете няма стада, а това е добре, понеже тази вечер тя има среща с Еол[150].

Седнал в учебната стая, Мур слушаше как бурята свисти около старата кула и покрай външната стена на преддверието — този край бе защитен. Ала учителят не търсеше защитено убежище, не желаеше приглушени звуци, нито пък закътан подслон.

«Всички стаи са празни — каза си той — и душата ми страда в тази килия.»

Мур я напусна и отиде там, където рамките на прозорците, по-големи и по-свободни, отколкото закритото от клони и зарешетено прозорче на стаята му, пропускаха безпрепятствено тъмносинята, сребърно струнеста, вълнуваща и метежна гледка на есенното нощно небе. Той не носеше свещ, нямаше нужда от лампа или огън — широките и ясни, макар понякога прекъсвани от облаци и непостоянни лунни лъчи огряваха всеки под и всяка стена.

Мур преминава през всички стаи, сякаш преследва някакво привидение. Спира в дъбовата стая. Тя е лишена от хладината и блясъка на гостната — камината й е гореща и червеникава, жаравата пука, сгрята от собственото си алено сияние. Близо до килима се намира малка работна масичка с писалище върху нея и един стол.

Дали видението, по чиито следи е тръгнал Мур, не седи в този стол? Човек би си помислил тъкмо това, ако можеше да види как възпитателят е застанал пред него. В погледа му се чете такъв интерес, а на лицето му е изписано такова внимание, като че ли в самотата на този дом той е намерил жив компаньон и се готви да го заговори.

Мур прави открития. Една чантичка, малка копринена чантичка, виси от облегалката на стола. Писалището е отворено, ключовете са в ключалката. Един хубав печат, сребърен молив, две-три алени глогини върху зелено листо, малка, чиста и елегантна ръкавица — тези неща едновременно украсяват и създават безредие върху поставката, по която са разхвърляни. Редът е враг на детайлите в една картина — той старателно ги прибира по местата им. И все пак именно детайлите внасят очарованието.

Мур промълви:

— Нейните следи. Тя е била тук — небрежно, прекрасно същество! Несъмнено е трябвало да излезе набързо и е забравила да се върне и подреди нещата си. Защо оставя обаяние след себе си, откъдето и да мине? Как е придобила този дар — да проявява небрежност, без това да дразни? В нея винаги има нещо, което заслужава порицание, и все пак тези укори не натъжават човешкото сърце. А ако те идваха от нейния любим или съпруга й, устните скоро биха заключили думите и биха ги заменили с целувка. По-добре е да прекараш половин час, отправяйки укори към нея, отколкото да възхваляваш или да се възхищаваш, от която да е друга жена на света. Но това моят глас ли е? Сам ли говоря на себе си? Трябва да спра.

Той млъкна и потъна в размисъл. След това направи нещо, което може би щеше да му донесе утеха тази вечер.

Спусна завесите пред широкия прозорец и царствената луна, закри небесните й чертози и звездната й свита. Добави дърва към сгряващия, но бързо гаснещ огън, запали едната от двете свещи на масата, постави един стол срещу този, който бе близо до работната маса и седна. След това извади от джоба си малко, но дебело тефтерче с неизписани страници, взе в ръката си молив и започна да го изпълва със сбит, нечетлив почерк. Непременно ела насам, читателю, не се стеснявай — надникни смело над рамото му и чети, докато той пише.

«Часът е девет. Сигурен съм, че каретата няма да се върне преди единадесет. Дотогава съм свободен, дотогава мога да бъда в стаята й, да седя срещу стола й, да облягам лакти върху масата й, да съм ограден от нещата, които ми напомнят за нея.»

Преди време обичах Самотата — представях си я като някаква тиха и сериозна, но красива нимфа, като някоя Ореада[151], която се спуска към мен през самотни планински проходи, понесла нещо от синята мъгла по хълмовете и одеждите си, нещо от прохладния им вятър в дъха си и много от тържествената им красота в осанката си. Някога можех спокойно да я ухажвам и да си мисля, че сърцето ми се укротява, когато я притиснех до него — безмълвна, но величествена.

Но от деня, в който повиках Ш. при себе си в учебната стая и тя дойде и седна близо до мен; от деня, в който тя разкри мъката си пред мен, помоли ме за закрила и призова на помощ душевната ми сила — от този час ненавиждам Самотата. Хладна абстракция, безплътен скелет, дъщеря, майка и спътница на смъртта!

Приятно е да пиша за това, което ми е близко и скъпо като зеницата на окото ми — никой не може да ми отнеме този малък бележник, на който с помощта на молива мога да кажа каквото си искам, да кажа това, което не смея да прошепна на нито едно живо същество, това, за което не смея да мисля на глас.

Почти не сме се срещали след онази вечер. Веднъж, когато бях сам в гостната и търсех една тетрадка на Хенри, тя влезе, облечена за концерт в Стилброу. Свенливостта — нейната, не моята — спусна сребристия си воал помежду ни. Много безсмислици съм чел и слушал за «моминската скромност». Но когато тези думи се използуват с разум, а не с повод и без повод, тогава те звучат добре и на място. Когато пристъпи към прозореца, след като мълчаливо, но грациозно ме поздрави, в съзнанието си не намерих други слова за нея, освен «най-непорочна девица». В моите представи аз я виждах облечена в нежно великолепие, окичена с ореола на моминска скромност. Може да съм един от най-глупавите, тъй като съм и един от най-обикновените мъже, но истината е, че тази нейна свенливост дълбоко ме трогна, тя погали най-съкровените ми чувства. Сигурно съм изглеждал много глупаво — цял бях предаден на райско блаженство, когато тя отмести поглед от моя и изящно извърна глава, за да прикрие руменината по страните си.

Зная, че това са думи на мечтател, на някой отнесен и романтичен луд. Аз мечтая. И ще мечтая. А ако тя е обвеяла с романтика прозаичното ми писание, какво бих могъл да сторя?

Какво дете понякога е тя! Какво наивно и простодушно същество! Сякаш още е пред мен, още ме гледа в очите и ме моли да я спася от терзанията на близките й, заклева ме да й дам силен опиат. Виждам я да си признава, че не е толкова силна, че не е съвсем безразлична към съчувствието, както си мислят хората, виждам как една сълза нежно се отронва от клепача и. Оплаква се, че съм я мислел за дете. А нима не е така? Въобразила си беше, че я презирам. Да я презирам! Неизразимо приятно ми бе да се почувствувам изведнъж близо до нея и над нея, да съзнавам естественото си право и силата си да бъда нейна опора, тъй както съпругът трябва да бъде опора за своята съпруга.

Прекланям се пред нейните съвършенства, но именно недостатъците или поне слабостите й ме сближават с нея; те отварят сърцето ми за нейния образ, обгръщат я с любовта ми и причината за това е съвсем егоистична, но напълно естествена — тези недостатъци са стъпалата, по които се изкачвам над нея. Ако тя се изправеше пред мен като някоя изкуствено създадена могила с безукорно подравнени стени, къде би намерил тогава опора човешкият крак? Естественият хълм със своите обрасли в мъх падинки и неравности е този, който ни подканва към изкачване — да достигнем неговия връх, за нас е истинска радост.

Но да оставя метафорите. За окото ми е истинска наслада да я съзерцава — тя ме прави щастлив. Ако бях крал, а тя — прислужница, която мете стълбището в палата ми, през цялата тази пропаст, която би ни разделяла тогава, окото ми щеше да открие качествата й. Сърцето ми щеше вярно да затупти за нея въпреки огромното пространство, което нямаше да позволи запознанството ни. Ако бях господар, а тя — моя прислужница, нямаше да мога да устоя на тази Шърли. Вземете образованието й, вземете украшенията, скъпата й рокля, всички външни предимства, отнемете изяществото и, като оставите само толкова, колкото да не се наруши пропорционалността на фигурата й и ми я представете пред вратата на някой селски дом, облечена във вълнена рокля. Ако ми предложи на прага глътка вода с онази усмивка, с онази топла благосклонност, с която сега раздава господарско гостоприемство — пак бих я харесал. Бих пожелал да поостана за час, бих се позабавил, за да поговоря с това селско момиче. Вярно е, че нямаше да ме вълнуват чувствата, които ме вълнуват сега; нямаше да съзра в нея нищо божествено, но когато и да срещнех младата селска девойка — щеше да бъде с удоволствие, когато и да я напуснех — щеше да бъде със съжаление.

Каква осъдителна небрежност от нейна страна да остави писалището си незаключено! Та аз зная, че в него тя държи пари! От ключалката висят ключовете за всичките й хранилища, за самата й кутия с бижута. В тази малка копринена чантичка има кесия — виждам пискюлчето от сребърни мъниста да се подава навън. Подобна гледка би предизвикала възмущението на брат ми Робърт — зная, че всичките й дребни недостатъци биха го ядосвали. А когато дразнят мен, това раздразнение ми носи и голямо удоволствие — радвам се, като я хвана в провинение, а ако живеех постоянно с нея убеден съм, че тя би била доста щедра на подобни радости. Просто никога не ще ме оставя без работа, винаги ще има какво да порицавам, ще ми подсказва теми за моите нравоучения в часовете за занимания. Аз никога не поучавам Хенри, никога не се чувствувам предразположен към това. Ако той се провини в нещо, а това се случва много рядко — милото прекрасно момче! — тогава е достатъчна дори и една дума, а често пъти се задоволявам само с едно поклащане на главата. Но в мига, в който нейната minois mutin[152] срещне погледа ми, на устата ми застават укорителни слова. Струва ми се, че от мълчалив човек тя ще ме превърне в бъбривец. Откъде идва удоволствието, което изпитвам при подобни разговори? Понякога това ме озадачава — колкото по-crane, malin, taquin[153] е настроението й, толкова повече я търся, толкова повече я харесвам. Никога не е по-палава, отколкото когато си е сложила костюма и шапката за езда, никога не е по-непослушна, отколкото когато тя и Зое се връщат разгорещени от някое надбягване с вятъра по хълмовете. И аз признавам (мога да го направя на тази няма страница), че съм чакал по цял час в двора, за да стана свидетел на завръщането й и за още по-скъпата възможност да я поема в ръцете си от седлото. Забелязал съм (отново само на тази страница ще доверя това), че тя не позволява на никой друг мъж, освен на мен да й предлага помощта си в тези случаи. Виждал съм я любезно да отклонява помощта на сър Филип Нанъли — винаги е много внимателна с младия баронет, много деликатна с чувствата му наистина, както и с неговото тънкокоро самолюбие. Виждал съм я надменно да отхвърля помощта на Сам Уин. Сега зная — сърцето ми го знае, тъй като го е почувствувало, — че тя ми позволява това не без желание. Дали съзнава как силата ми с радост е готова да й служи? Самият аз не съм й роб — мога спокойно да заявя това, — но енергията ми се устремява към красотата и тъй, както се тълпят духовете привлечени от блясъка на вълшебната лампа. Всичките мои знания, целият ми разсъдък, спокойствието и цялата ми сила са застанали смирено пред нея в очакване на някоя поръчка. Колко щастливи са те, когато чуят някоя заповед! Каква радост изпитват от труда, с който тя ги товари! Дали това й е известно? Наричал съм я небрежна — забележително е, че небрежността никога не затъмнява изяществото й. И наистина именно тази пролука в характера може да разкрие колко реално, колко дълбоко и непресторено е това изящество. Мършавото или сакато тяло могат да бъдат прикрити от диплите на някоя богата дреха, докато през дупките на един скъсан ръкав може да зърнем хубава закръглена ръка. Виждал съм и съм докосвал много от нещата й, понеже те често пъти са пръснати тук и там, но никога не съм виждал нещо, което да не издава истинската лейди у нея — нещо нечисто, нещо омърсено. За някои работи тя е толкова придирчива, колкото е небрежна за други — ако бе селска девойка, винаги щеше да бъде чиста и спретната. Погледнете само чистата кожа на тази малка ръкавица, както и свежата незамърсена коприна на чантичката.

Каква разлика съществува между Ш. и онази перла К. Х.! Каролайн сякаш е въплъщение на добросъвестната точност и придирчивата взискателност. Тя прекрасно би удовлетворила домашните навици на един мой претенциозен роднина — толкова е крехка, сръчна, строга, умна и тиха. Всичко върши точно като часовник, всичко при нея е в безупречен ред — тя би подхождала на Робърт. Но какво бих могъл да правя аз с някоя като нея, почти лишена от недостатъци? С нея сме равни — и тя е бедна като мен, но е, без съмнение, красива. Малката й глава е взета сякаш от някоя картина на Рафаел. Чертите й са като от картина на Рафаел наистина, но изражението й е английско — всичко в нея издава грациозността и чистотата на девойка от Британския остров. Но има ли тя в себе си нещо, което да се нуждае от промяна, което да изисква търпение, да налага порицание, да буди безпокойство? Тя е една момина сълза — без багри и без нужда от тях. Нима съществува промяна, която да подобри нещо у нея? Какъв молив би посмял да я оцвети? Моята любима, ако някога имам такава, трябва да прилича повече на роза — да крие уханна и ярка наслада, пазена от остри бодли. Моята съпруга, ако някога се оженя, трябва от време на време да ме раздвижва с някое у убождане — тя трябва да създаде работа за огромното търпение на мъжа си. Не съм дарен с такова търпение, за да се събера с някоя жена, кротка като агне — бих изпитал по-голямо удовлетворение, ако бъда натоварен с отговорността да се грижа за някоя млада лъвица или тигрица. Обичам малко сладки неща, но те трябва същевременно и да дразнят небцето; малко ярки неща, но те трябва същевременно и да парят при допир. Обичам летния ден, чието слънце кара плодовете да поруменяват, а житото да изсветлява. Красотата е най-красива тогава, когато, подразня ли я, тя ми отвръща с пламенен отпор. Обаянието никога не е по-властно, отколкото когато, предизвикано и полуразгневено, то заплашва да се превърне в ярост. Боя се, че безмълвната и монотонна невинност на агнето би ме отегчила. Не след дълго ще почувствувам като бреме гълъбицата, която, свила гнездо в гърдите ми, никога не ги е изпълвала с пърхащ живот. Но търпението ми ще се радва да усмири вълненията и да насочи в правилна посока енергията на неспокойния сокол. Силите ми с радост ще обуздаят дивите инстинкти на трудно укротимия bete fauve[154].

О, моя възпитанице! О, Пери[155]! Прекалено бунтовна за рая — прекалено невинна за ада! Никога няма да постигна нищо повече от това да те гледам, боготворя и желая! Уви, аз зная, че мога да те направя щастлива, но нима съдбата ще ме принуди да те видя в ръцете на онези, които са безсилни да сторят това?

Колкото и внимателна да е ръката, ако е слаба, няма да успее да укроти Шърли. А тя трябва да бъде укротена. Тази ръка няма да може да я обуздае, а тя трябва да бъде обуздана.

Внимавайте, сър Филип Нанъли! Всеки път, когато съм ви виждал да крачите или седите до нея, а устните и да са присвити или челото й свъсено от решението да се отнася търпеливо към някоя черта на характера ви, която нито я възхищава, нито й допада, от твърдото и намерение да не обръща внимание на някоя слабост, която според нея е оправдана от някоя добродетел, но въпреки това я дразни; всеки път, когато съм забелязвал потъмнялото й лице, лишената от усмивка искра в очите й, лекото отдръпване на цялото й тяло, когато се доближите твърде много до нея, загледате я твърде многозначително или започнете да й шепнете твърде разпалено — повтарям, всеки път, когато съм забелязвал тези неща, съм си мислил за историята на Семела[156], но с обратен смисъл.

Не дъщерята на Кадъм виждат очите ми, нито пък мисля за съдбоносния й копнеж да зърне Зевс в цялото му божествено величие. Пред мен стои един жрец на Хера, бодърствуващ сам и в късен час пред олтара на един храм в Аргос. През дългите години, прекарани в самотна служба на божеството, той е живял с мечти, обзет от свещена лудост. Обича идола, на когото служи, и се моли ден и нощ да бъде подхранен пламъкът на безумието му, да се усмихне волооката богиня на своя жрец. Тя чува молбата му и обещава да бъде благосклонна. Целият град Аргос е потънал в сън. Вратите на храма са залостени. Жрецът е застинал в очакване до олтара.

Изведнъж небето и земята се разтърсват, но този трус не се усеща от спящия град, а само от самотния страж, смел и непоклатим в своя фанатизъм. Посред тишината, ненарушена от никакъв звук, той е обвит от внезапна светлина. През широко зейналия покрив огромната и нажежена до бяло синева на небето изсипва пред погледа му страховита гледка, нещо ужасно и неземно. Това ли диреше? А сега отстъпваш? Късно е! Непоносимата светлина те ослепява. В храма се разнася страхотен тътен — по-добре запуши ушите си! Безмилостно ослепителен огън вие пламъци между колоните. Богове, имайте милост и го загасете!

Благочестив гражданин на Аргос пристъпва към храма, за да принесе ранна жертва в хладното утро. През нощта е бушувала буря — на това място е паднал гръм. Храмът е сринат, а мраморните плочи около него са пропукани и почернели. Статуята на Хера се издига чиста, величествена и недокосната, а в нозете й има купчинка сива пепел. Жреца вече го няма — този, който видя всичко с очите си, е изчезнал и никой не ще го срещне повече.

Ето я каретата! Бързо да заключа писалището и да прибера ключовете в джоба си. Утре тя ще ги потърси и ще трябва да дойде при мен. Чувам я вече да казва: «Мистър Мур, виждали ли сте ключовете ми?» Така ще каже тя с ясния си глас, произнасяйки думите с нежелание и със засрамен вид при мисълта, че пита за двадесети път. Ще я поизтормозя, ще я позадържа при мен, измъчвана от очакване и съмнения. А когато й ги дам, това няма да мине без нравоучение. Ето чантичката, ето ги кесията, ръкавицата, молива и печата. Ще й ги връщам бавно и едно по едно, при това само след признание, разкаяние и молби. Не мога да докосна ръката й, някоя къдрица от главата й или пък панделка от роклята й, но сега ще си доставя друго удоволствие — всяка черта на лицето й, грейналите й очи, устните й ще преминат през всички промени, на които са способни, за да ми доставят радост; ще покажат вълнуващото разнообразие от погледи и извивки, за да ме ощастливят, да ме трогнат, а може би още по-безнадеждно да ме оковат във веригите си. Ако ми е съдено да й стана роб, поне ще се постарая да не дам свободата си даром.

Той заключи писалището, сложи всички предмети в джоба си и излезе.