Шърли

Глава XXXVI Написана в учебната стая

Както се оказа, съмненията на Луис Мур, че мистър Симпсън незабавно ще опразни Фийлдхед, почиваха на солидна основа. Още на другия ден след грандиозната кавга заради сър Филип Нанъли бе скалъпено някакво помирение между чичо и племенница. Шърли, чиято душа никога не й позволяваше да бъде или да се покаже негостоприемна (освен в единствения случай с мистър Дън), помоли цялата свита да остане още малко. Молбата й бе тъй настойчива, че стана ясно едно: желанието й за това бе подплатено от някаква основателна причина. Повярваха й. И наистина чичо й не можеше да си позволи да я остави съвсем без надзор, предоставяйки й по този начин пълната свобода да се омъжи за Робърт Мур веднага щом този джентълмен би бил в състояние (мистър Симпсън усърдно се молеше това никога да не се случи) да възобнови предполагаемите си претенции за нейната ръка. И тъй — всички останаха.

В първоначалната си ярост срещу всички членове на семейство Мур мистър Симпсън така се бе отнесъл към Луис, че този човек, който умееше да понася тежък труд и страдания, но не търпеше груба безочливост, веднага бе напуснал службата си на възпитател и се бе съгласил да се върне единствено докато траеше пребиваването на семейството в Йоркшир — молбите на мисис Симпсън пред него стигнаха само дотук. Собствената му привързаност към неговия ученик бе допълнителен мотив за тази постъпка. Вероятно той имаше и трети мотив, по-силен от другите два, вероятно щеше да му бъде трудно да напусне Фийлдхед точно в този момент.

За известно време нещата вървяха доста гладко: здравословното състояние на мис Кийлдар се подобри, духът й възвърна жизнеността си — Мур бе съумял да я освободи от всякакви нервни страхове. И наистина от мига, в който му се бе доверила, сякаш всяко нейно опасение отлетя надалеч — на душата й олекна, а поведението й стана безгрижно като на дете, което, незаето с мисли за живота и смъртта, е поверило всякаква отговорност на родителите си. Двамата с Уилям Фарън (чрез него Луис Мур се бе постарал да научи нещо за състоянието на Фебе) стигнаха до заключението, че кучето не е бясно и че само лошото отношение към него е прогонило животното от дома му, тъй като не бе тайна, че неговият господар имаше навика често да му нанася жестоки побои. Не се знаеше дали заключението им отговаря на истината, или не — конярят и горският пазач твърдяха обратното; и двамата настояваха, че ако болестта на кучето не представлявала истински случай на бяс, то значи такава болест не съществувала въобще. Но Луис Мур се отнесе скептично към подобно доказателство — той съобщи на Шърли само окуражаващите новини и тя му повярва. Не се разбра кое е било вярно, но едно нещо бе сигурно — в нейния случай ухапването се оказа безвредно.

Измина ноември, дойде декември — сега вече семейство Симпсън наистина се приготвяше за тръгване. Беше абсолютно необходимо да се върне у дома си до Коледа. Прислугата стягаше багажа и всички щяха да си заминат само след няколко дни. В една зимна вечер, по време на последната седмица от престоя им, Луис Мур отново извади малкия си неизписан бележник и започна да разговаря с него така:

«Тя е по-прекрасна от всякога. След разсейването на малък облак изчезнаха бледнината по страните й и временното и униние. Чудесно е да видиш колко бързо магическата енергия на младостта възстанови жизнеността й и съживи цвета у нея.»

След закуска тази сутрин, когато я видях, чух и, така да се каже, я почувствувах с всяка фибра на тялото си, изоставих слънчевото й присъствие и влязох в хладната гостна. Като взех в ръка едно малко позлатено томче, открих, че то е сборник със стихове. Прочетох едно или две стихотворения и дали магията бе у мен или стиховете, не зная, но душата ми се извиси, пулсът ми зачести и цял пламнах въпреки хладния въздух. Аз също съм все още млад, макар тя да казва, че никога не ме е смятала за млад, аз съм едва на тридесет години. Съществуват мигове, когато животът — и единствената причина за това е моята младост — ме посипва с прекрасните си цветове.

Бе време за урок и аз влязох в учебната стая. Сутрин тази стая е доста приятна — тогава слънчевите лъчи проникват през ниската решетка на прозореца, учебниците и тетрадките са подредени, няма разхвърляна хартия наоколо, огънят в камината гори с ясен и чист пламък, още не е паднала пепел и не се е натрупала жарава. Заварих там Хенри, който бе довел със себе си мис Кийлдар.

Вече казах, че е по-прекрасна от всякога — наистина е така. Една пленителна роза — не ярка, а по-скоро нежно румена — е разцъфнала по страните й. Очите й, винаги тъмни, ясни и изразителни, сега мълвят на език, който не мога да предам — това са слова видени, а не чути, с които навярно ангелите разговарят помежду си, когато настава «тишина на небето». Косата й винаги е била тъмна като нощта и прекрасна като коприна, а шията й — бяла, изящна и гладка, но сега и двете излъчват някакво ново очарование. Къдриците й са ефирни като сянка, а раменете, върху които се сипят, притежават грацията на богиня. Някога само виждах красотата й, а сега я чувствувам.

Хенри повтаряше урока си пред нея, преди да го разкаже на мен; една от ръцете й държеше учебника, а той я бе уловил за другата. Това момче се ползува с повече привилегии, отколкото му се полагат — осмелява се да дава и да получава милувки. Какво снизхождение и състрадание проявява тя към него! Прекалено много е — ако това продължи, след няколко години, когато душата на Хенри е вече душа на възрастен, той ще я постави пред нейния олтар, както аз направих с моята.

Видях погледа й да трепва, когато влязох, но тя не повдигна лице — сега почти не ме поглежда в очите. Като че ли става и все по-мълчалива — рядко говори с мен, а когато съм край нея, разговаря малко и с останалите. В моменти на мрачно настроение отдавам тази промяна на безразличие, неприязън — какво ли не! В мигове на радост я тълкувам по друг начин — казвам си, че ако бях равен с нея, бих открил свенливост в това смущение, а в свенливостта — любов. Но имам ли право да търся любовта й при моето положение? Какво бих могъл да сторя с нея, ако я открия?

Тази сутрин поне посмях да си осигуря един час разговор с нея. Не само се осмелих да го пожелая, а направо го поисках и призовах самотата да ни пази. Съвсем решително повиках Хенри до вратата и без колебание му казах: «Вървете, където пожелаете, момчето ми, но не се връщайте тук, докато не ви повикам.

Забелязах, че Хенри не прие с радост освобождаването си — момчето е още младо, но умее да мисли. Замисленият му поглед понякога странно се спира на мен — Хенри наполовина усеща кое ме свързва с Шърли и наполовина отгатва, че в сдържаността, с която тя се отнася към мен, се крие наслада, много по-скъпа за душата, отколкото всички ласки, които той получава. Този млад, куц и полувъзмъжал лъв би надавал рев към мен от време на време за това, че съм укротил лъвицата му и съм неин пазач, ако дисциплината, към която е приучен, и инстинктивната му привързаност не потискаха у него желанието да го стори. Върви, Хенри. Ти трябва да се научиш да приемаш дела си от горчилката на живота заедно с всички потомци на Адам, които са минали преди теб или пък ще дойдат след теб. Твоята съдба не може да бъде изключение от тази на останалите ни събратя — бъди благодарен, че са пренебрегнали любовта ти така рано, преди да се е превърнала в страст. Един час лошо настроение, един пристъп на завист са достатъчни, за да изразят това, което изпитваш. Ревността, палеща като слънцето над хоризонта, Яростта, разрушителна като тропическата буря, са непознати в страната на твоите чувства — все още непознати.

Заех обичайното си място зад писалището, както правя винаги — цяла благословия е за мен способността ми да прикривам вътрешния си кипеж с външно спокойствие. Никой, който наблюдава безизразното ми лице, не може да се досети за вихъра, който понякога бушува в душата ми, помита мислите и руши благоразумието ми. Приятно е да притежаваш дарбата да следваш спокойно и уверено своя път, без да всяваш безпокойство с някое издайническо движение. Нямах намерение да продумвам нито едно слово за любов пред нея, нито пък да й позволя да зърне даже искрица от огъня, в който горя. Никога не съм бил самонадеян, никога няма и да бъда. Пред възможността дори само да изглеждам егоист и користолюбец по-скоро бих се надигнал решително, бих събрал сили у себе си, бих се разделил с нея и бих потърсил нов живот в другия край на земното кълбо — живот, студен и пуст като скалата, в която всеки ден се разбиват солените вълни на прилива. Планът ми бе да я погледна отблизо, да прочета един ред от страницата на душата й. Бях решил да узная, преди да я напусна, какво оставям след себе си.

Трябваше да подостря няколко пера за писане — ръцете на повечето мъже биха потреперили, когато сърцата им се вълнуват толкова много. Моите спокойно се заловиха за работа, а гласът ми, когато дойде неговият ред, бе твърд.

— Тази седмица ще останете сама във Фийлдхед, мис Кийлдар.

— Да. Мисля, че решението на чичо ми да си замине вече е окончателно.

— Той си заминава недоволен.

— Да, не е доволен от мен.

— Заминава си така, както и дойде — пътуването му дотук не се увенча с успех. Това е много огорчаващо.

— Надявам се, че провалянето на плановете му ще уталожи желанието му да крои нови.

— Мистър Симпсън посвоему искрено ви желаеше доброто. Той смяташе, че всичко, което направи или възнамеряваше да направи, е за добро.

— Постъпвате благородно, като поемате защитата на един човек, който си позволи да се отнесе към вас с такова безочие.

— Никога не се ядосвам, нито пък запазвам лош спомен за нещо, изречено в момент на гняв. А онова грубо и яростно избухване срещу мен, след като той ви бе напуснал напълно победен, бе изцяло плод на неговия гняв.

— Значи няма да бъдете повече възпитател на Хенри?

— Хенри и аз ще бъдем разделени за известно време — ако сме живи, сигурно ще се срещнем пак, защото се обичаме, — а лоното на семейство Симпсън ще напусна завинаги. За щастие тази промяна не ме поставя в затруднено положение — тя само ускорява осъществяването на един отдавна замислен план.

— Нито една промяна не ви заварва неподготвен. Сигурна бях, че невъзмутим както винаги, вече сте взели мерки срещу всеки неочакван обрат. Винаги съм мислела, че вие сте застанали в този свят като самотен, но бдителен и дълбоко замислен стрелец сред някаква гора, че в колчана на рамото ви има повече от една стрела, а лъкът ви е запасен с повече от една тетива. Така е и с брат ви. Вие двамата можете да стигнете като скитащи ловци и до най-усамотените диви места на западните прерии, без да ви се случи нищо. Поваленото дърво ще се превърне във ваш дом, разчистената гора ще ви даде нивя от оголената си гръд, бизоните ще почувствуват точните ви изстрели и с наведени рога и гърбове ще ви отдадат почит, рухвайки в нозете ви.

— И навярно някое индианско племе — Черните ходила или Плоските глави — ще ни предоставят по една невеста, така ли?

— Не (колебливо), мисля, че не. Тези диви жени са ужасни. Мисля, че… всъщност надявам се, че нито един от вас двамата няма да сподели домашното огнище с жена, на която не може да подари сърцето си.

— Кое ви накара да си помислите за Дивия запад, мис Кийлдар? Нима сте проникнали в душата ми, без да ви усетя? А може би сте се прокраднали в мечтите ми и сте съзрели как умът ми чертае планове за бъдещето.

Шърли бе накъсала една от онези тънки хартиени ивици за палене на свещи на малки парченца и сега ги хвърляше едно по едно в огъня, като замислено наблюдаваше как изгаряха. Тя запази мълчание.

— Как разбрахте това, което, изглежда, знаете за моите намерения?

— Не зная нищо. Просто сега откривам какви са те — казах го съвсем случайно.

— Вашите „случайни думи“ звучат като прозрение. Никога вече няма да ви бъда учител, не искам никакви други ученици след Хенри и вас. Никога вече няма да сядам редовно на масата на чужди хора, няма да бъда придатък към някое семейство. Вече съм на тридесет години, а не съм бил свободен от десетгодишна възраст. Изпитвам такава жажда за свобода, такава дълбока страст да я опозная и да я нарека моя, такъв неутолим копнеж да я спечеля и да я притежавам, че не бих се спрял пред прекосяването на Атлантическия океан заради нея, бих я последвал и в най-дълбоките дебри на девствените лесове. Не бих приел индианска девойка за робиня, а съпруга тя не може да ми бъде. Не познавам обичана от мен бяла жена, която би ме придружила. Но съм сигурен, че Свободата ще ме дочака, седнала под някой бор — когато я повикам, тя ще дойде в дървената ми хижа и не ще остави празна прегръдката ми.

Тя не можеше да понесе спокойствието, с което говорех, докато самата бе тъй силно развълнувана. Точно така — аз исках да я развълнувам. Тя не бе в състояние да ми отговори, нито пък да ме погледне. Щях да съжалявам, ако се окажеше способна дори на едното от тези действия. Страните й пламтяха, сякаш някое алено цвете, през чиито листа се прокрадваха слънчевите лъчи, ги бе огряло със светлината си. По белите клепачи и тъмните мигли на сведените й очи трептеше всичко онова, което представлява красотата на полумъчителния, полусладостен срам.

Не след дълго тя овладя чувствата си и разумът взе връх над тях. Видях, че бе усетила бунта им и се готви да упражни властта си. Тя седна. На лицето й бе изписано нещо, което можех да прочета, и то казваше — виждам чертата на моята граница и нищо не е в състояние да ме накара да я премина. Усещам, зная докъде мога да разкрия чувствата си и кога трябва да затворя книгата. Изминах доста дълъг път и стигнах дотам, докъдето истинската, суверенна и неопетнена природа на моя пол ми позволи, но няма да направя нито крачка по-нататък. Сърцето ми може да се сломи, ако бъде отблъснато; нека се сломи, но то никога няма да ме опозори, никога няма да посрами женското у мен. Избирам страданието пред позора, смъртта пред предателството!

Що се отнася до мен, аз си казах: „Ако беше бедна, щях да падна в нозете й. Ако беше с обикновен произход, щях да я грабна в ръцете си. Но Златото и Положението й са два цербера, които я вардят от двете й страни. Любовта гледа и копнее, но не смее да посегне; Страстта обикаля наоколо, но не се осмелява да приближи. Верността и Предаността са уплашени. Няма какво да загубя в битката за спечелването й, няма какво да жертвувам — всичко е само печалба и затова е неимоверно трудно.“

Трудно или не, трябваше да направя нещо, нещо трябваше да кажа. Не можех, а и не исках да мълча пред онемялата скромност на цялата тази красота до мен. Казах следното, като все още изговарях думите спокойно, но колкото и тихо да ги произнасях, можех да ги чуя как се отронваха от устните ми с отчетлив и дълбок тон:

— И все пак зная, че съжителството ми с тази планинска нимфа, Свободата, ще бъде странно. Подозирам, че тя е роднина на онази Самота, която някога ухажвах и от която сега искам да избягам. Тези ореади са много особени — те връхлитат върху теб с неземното очарование на звездната нощ; изпълват сърцето ти с дива, но не и жарка наслада; красотата им е красотата на призраците, грацията им не е грацията на живота, а на сезоните и пейзажите в Природата; техен е росният цвят на утрото, тяхна е и ленивата руменина на вечерта, спокойствието на луната, неуловимата форма на облаците. Аз искам да притежавам нещо различно. Това самодивско великолепие охлажда погледа ми, отблъсква ръката ми със студенината си. Не съм поет и не мога да живея с абстрактни образи. Вие, мис Кийлдар, понякога на шега сте ме наричали философ материалист и сте намеквали, че съм живеел главно заради материалното. Несъмнено аз се чувствувам материален от главата до петите. И колкото и великолепна да е Природата, колкото и дълбоко да я боготворя с истинската сила на едно истинско сърце, все пак бих предпочел да я гледам през нежните човешки очи на една любима и прекрасна съпруга, отколкото през дивите зеници и на най-висшата богиня на Олимп.

— Хера не би могла да ви приготви пържола от бизон така, както вие я обичате — каза тя.

— Не би могла. Но ще ви кажа кой може — някоя сиротна девойка, бедна и без приятел край себе си. Бих искал да намеря такова момиче, достатъчно миловидно, за да го обикна, достатъчно умно и сърдечно, достатъчно възпитано, почтено и скромно. Не ме интересува дали е образована, а ми се иска да видя у нея онези природни дарования, с които не може да се сравни нищо заучено. Нека характерът й да бъде такъв, какъвто Съдбата пожелае — мога да се справя и с най-бурния. На едно такова създание бих искал първо да бъда учител, а след това съпруг. Бих научил своята избраница на моя език, на навиците и принципите си, а след това бих я удостоил с любовта си.

— Щял да я удостои! Боже господи! Да я удостои! — възкликна тя със свити устни.

— И ще бъда възнаграден хилядократно.

— Ако тя пожелае това, монсеньор.

— Ще трябва да го пожелае.

— Заявихте, че приемате всякакъв темперамент, който Съдбата пожелае. Принудата е кремък, който удря в огнивото на някои души.

— А любовта е искрата, която той предизвиква.

— Кой го е грижа за любов, която е като политналата нагоре искра — докато я зърнеш, и вече е изчезнала от погледа ти.

— Аз трябва да намеря моето сираче. Кажете ми как, мис Кийлдар.

— Дайте обява, но не забравяйте да добавите, когато описвате какви умения предпочитате, че трябва да бъде добра готвачка.

— Трябва да я намеря, а когато я намеря, ще се оженя за нея.

Това ми се понрави — бях успял да я изтръгна от замисленото настроение, в което я бях заварил. Реших да продължа в същия дух.

— Защо се съмнявате?

— Вие да се ожените!

— Да, разбира се. Няма нищо по-явно от това, че мога и че ще го направя.

— Тъкмо обратното е явно, мистър Мур.

Беше очарователна в това свое настроение — надменна и донякъде нападателна, с гордост, раздразнение и подигравка, примесени в големите й хубави очи, които имаха, поне в този миг, погледа на сокол.

— Моля ви, разкрийте причините си за едно подобно мнение, мис Кийлдар.

— Питам се, как ще успеете да се ожените?

— Ще го направя бързо и с лекота, щом намеря подходящата личност.

— Останете си ерген! (И тя направи жест с ръката си, сякаш да ми даде нещо.) Приемете това за своя съдба!

— Не, не можете да ми дадете това, което вече имам. Ерген съм от тридесет години насам. Ако желаете да ме дарите с нещо на раздяла, с някакъв спомен, ще трябва да смените подаръка.

— Тогава приемете нещо по-лошо!

— Как? Какво?

В този миг започнах да чувствувам, да гледам и говоря развълнувано. Никак не бе мъдро от моя страна да изоставям единственото си оръжие, това на спокойствието, дори и за секунда. Предимството ми премина в нейните ръце. Малката искрица на раздразнение се превърна в подигравка и заля лицето й с вълните на една иронична усмивка.

— Приемете съпруга, която ви е ухажвала, за да не нарани скромността ви, и ви се е натрапвала сама, за да пощади съвестта ви.

— Само ми покажете къде да я намеря.

— Ще я откриете във всяка възпълничка вдовица, надживяла няколко съпрузи и сръчна в тези неща.

— Но в такъв случай тя не трябва да е богата! О, това богатство!

— Вие никога не бихте могли да откъснете златната ябълка. Нямате смелостта да застанете лице в лице с вечно бдящия дракон, не притежавате достатъчно хитрост да се възползувате от помощта на Атлас[180]!

— Изглеждате разгорещена и надменна.

— А вие сте още по-надменен. Скромността ви се дължи всъщност на чудовищна гордост.

— Аз съм слуга и зная мястото си.

— Аз съм жена и също зная своето.

— Беден съм и затова трябва да бъда горд.

— Аз пък се подчинявам на повели и съм се обрекла на задължения, неотменими като вашите.

Бяхме достигнали критичната точка — спряхме и се спогледахме. Почувствувах, че тя няма да отстъпи. Не усещах и не виждах нищо, освен това. Все пак ми принадлежаха още няколко мига. Развръзката приближаваше — чувах забързаните й стъпки, но още не бе дошла. Щях да протакам, да изчаквам, да говоря, а когато настъпеше моментът, щях да действувам. Никога не бързам, никога не съм бързал през целия си живот. Нетърпеливите хора изпиват нектара на живота горещ аз отпивам от него, когато е хладен като роса. Продължих:

— По всичко изглежда, мис Кийлдар, че за вас вероятността да се задомите е толкова малка, колкото и за мен. Известно ми е, че сте отхвърлили три — не, четири примамливи предложения, а струва ми се, дори и пето. Отказахте ли на сър Филип Нанъли?

Зададох въпроса внезапно и без колебание.

— Мислехте, че ще приема предложението му, така ли?

— Допусках, че можете да го направите.

— И защо, ако смея да запитам?

— Съответствие на общественото положение; подходяща възраст; приятно допълване на характерите — той поне е благ и добродушен; хармония на духовни интереси.

— Прекрасни слова! Позволете ми да ги разгледам едно по едно: „съответствие на общественото положение“ — та той стои много над мен, сравнете само моето малко имение с неговия палат, ако обичате, а освен това роднините и близките му ме ненавиждат. „Подходяща възраст“ — с него сме родени в една и съща година и следователно той все още е момче, докато аз вече съм жена, превъзхождам го, да речем, поне с десет години. „Допълване на характерите“ — той бил благ и добродушен. А аз каква съм? Кажете ми, моля.

— Сестра на умния, пъргав и буен петнист леопард.

— И вие искате да ме съберете с едно агънце, когато милиони столетия делят човечеството от бъдещия Златен век, когато той е само един архангел, намиращ се високо там, на седмото небе, неосенен от повелята да политне надолу. Вие сте един жесток варварин. „Хармония на духовни интереси“ — сър Филип умира за поезия, а аз я ненавиждам.

— Нима? Това е нещо ново.

— Цялата изтръпвам само при вида на мерена реч или при звука на рима, когато се намирам в Прайъри или пък сър Филип е във Фийлдхед. Хармония — как не! Някога да съм майсторила сладникави сонети или пък навървени един след друг стихове, чупливи като парченца стъкло? Някога да съм изразявала увереност, че тези евтини мъниста са истински бисери?

— Бихте могли да получите удовлетворение, като го поведете към по-високи постижения, като усъвършенствувате вкусовете му.

— Да водя и усъвършенствувам! Да поучавам и възпитавам! Да търпя и премълчавам! Пфу! Не ми трябва бебе за съпруг. Нямам намерение ежедневно да му давам по един урок и да се грижа да го научи, да го възнаграждавам със захаросан плод, ако е послушен, или с търпеливо, дълбокомислено и прочувствено нравоучение, ако не слуша. Но за един учител е съвсем естествено да говори за „удовлетворението на учителското призвание“ — предполагам, че смятате тази професия за най-възвишената на света. Аз обаче не мисля така, отхвърлям подобно твърдение. Да усъвършенствувам съпруга си! Не. Аз ще настоявам съпругът ми да усъвършенствува мен — в противен случай ще се разделим.

— Бог ми е свидетел, че имате нужда от това!

— Какво искате да кажете, мистър Мур?

— Това, което казах. Усъвършенствуването е крайно наложително.

— Ако вие бяхте жена, щяхте прекрасно да обучавате monsieur, votre mari[181]. Това би ви подхождало идеално — призванието ви е да обучавате.

— Ще ми позволите ли да попитам дали в сегашното си справедливо и любезно настроение не се опитвате да ми се подиграете за това, че съм учител?

— Да, и при това жестоко. Както и за каквото още си поискате — за всеки ваш недостатък, който сам болезнено осъзнавате.

— Например за това, че съм беден?

— Разбира се — това ще ви жилне. Много ви боли заради вашата бедност, тя много ви тежи.

— За това, че не притежавам нищо друго, което да предложа на жената, пленила сърцето ми, освен непривлекателната си личност?

— Точно така. Имате навика да се наричате непривлекателен. Чувствителен сте, когато става дума за чертите ви, защото те съвсем не са като тези на Аполон. Изразявате се за тях по-зле, отколкото е необходимо, със слабата надежда, че другите могат да кажат нещо хубаво — но това няма да се случи. Наистина не бихте могли да се похвалите с лицето си — няма нито един привлекателен контур, нито една привлекателна багра в него.

— Сравнете го с вашето.

— То изглежда като лицето на някой египетски бог — една голяма и заровена в пясъка глава. Но по-добре е да не го сравнявам с нещо толкова възвишено — то изглежда като лицето на Тартар; вие сте братовчед на моето куче. Струва ми се, че приличате на него толкова, колкото човек е в състояние да прилича на куче.

— Тартар е вашият скъп другар. През летата, когато ставате рано и изтичвате към ливадите, за да намокрите нозе в росата, да освежите страните си и разрошите косите си на вятъра, вие винаги го викате с вас. Понякога го викате, като му подсвирквате по начин, който научихте от мен. Когато оставате сама в гората и мислите, че никой, освен Тартар не ви слуша, тогава си подсвирквате онези мелодии, които сте чували от устните ми, или пък пеете онези песни, на които ви е научил гласът ми. Не ви питам откъде идва чувството, което изливате в тези песни, защото зная, че то извира от сърцето ви, мис Кийлдар. В зимните вечери Тартар лежи в нозете ви — позволявате му да положи глава на скута ви, оставяте го да легне върху полите на копринената ви дреха. Грубата му козина познава допира на ръката ви, а веднъж ви видях да го целувате по онова снежнобяло петно, което краси широкото му чело. Опасно е да казвате, че съм като Тартар, защото мога да поискам да се отнасяте към мен по същия начин, както и към него.

— Може би, сър, ще съумеете така да изнудите и вашето бедно и лишено от приятели сираче, когато го намерите.

— Ах! Да можех само да я открия такава, каквато е в представите ми. Едно същество, което първо трябва да укротя, а след това да му дам знания; да го дисциплинирам, а след това да го обсипя с ласки. Да изтръгна клетото гордо създание от лапите на мизерията; да придобия власт над своята избраница, а след това да бъда снизходителен към своенравните настроения, които никой не е могъл да променя или понася преди; да я виждам ту раздразнена, ту покорна по дванадесет пъти в денонощие, а може би, когато обучението й завърши, да съзра пред себе си една отлична и търпелива майка на около дузина деца, която само от време на време добродушно плясва малкия Луис, опитвайки се да изплати лихвата на огромните дългове, които има към баща му. Ах, продължих аз, моето сираче би ме обсипало с целувки; би стояло на прага и би ме чакало да се върна вечер вкъщи, за да се хвърли в прегръдките ми; би поддържало чистота в дома ми и топлина в камината ми. Бог да благослови мечтите ми! Трябва да намеря тази девойка.

В очите й проблесна развълнувана искра, устните й се отвориха, но тя отново ги затвори и поривисто се извърна.

— Кажете ми, кажете ми къде е тя, мис Кийлдар!

Още едно движение — цялото изтъкано от високомерие, огън и импулсивност.

— Трябва да узная това. Вие можете да ми кажете. Вие непременно ще ми кажете.

— Никога.

Тя се обърна, за да си тръгне. Можех ли отново да й позволя да си замине, както бе правила винаги? Не, вече бях отишъл твърде далеч, за да не доведа нещата до техния завършек. Бях се доближил твърде много до целта, за да се откажа от нея. Цялото бреме на съмненията, цялата тирания на нерешителността трябваше незабавно да бъдат премахнати, за да се изправя лице в лице с истината. Тя трябваше да поеме своята част от отговорността и да ми каже каква бе тази истина. Аз също трябваше да поема своята й да се придържам към нея.

— Една минутка, госпожице — казах аз, като поставих ръката си върху дръжката на вратата, преди да я отворя. — Разговорът ни тази сутрин бе дълъг, но последната дума още не е изречена — тя е ваша.

— Ще ме пуснете ли да мина?

— Не. Аз пазя вратата. По-скоро бих умрял, отколкото да ви позволя да ме оставите сега, без да ми кажете думата, която очаквам.

— И каква е думата, която се осмелявате да очаквате от мен?

— Тази, която изгарям от желание да чуя, която трябва и която ще чуя, тази, която не се осмелявате сега да премълчите.

— Мистър Мур, не разбирам за какво говорите. Опасявам се, че не сте на себе си.

Предполагам, че наистина, не приличах на себе си, защото видях, че я бях уплашил. Но това бе добре — тя трябваше да бъде уплашена, за да бъде спечелена.

— Знаете какво искам да кажа и за пръв път заставам пред вас такъв, какъвто съм. Забравете учителя. Сега искам да ви представя човека и да ви покажа, че той е джентълмен.

Тя трепна. Сложи ръката си върху моята, сякаш за да я отмести от бравата — със същия успех можеше да се опита да раздели две парчета мотал, споени едно с друго. След като разбра, че е безсилна отстъпи, и отново потрепери.

Не мога да обясня каква промяна настъпя у мен, но вълнението и ме окрили с някакъв нов порив. Не бях нито съкрушен, нито въодушевен от земите и златото й, не мислех нито за тях, нито пък ме интересуваха — те бяха нищо, дреболии, които не можеха да ме смаят. Виждах само нея — нейната млада и прекрасна фигура, грациозността, великолепието в скромността на моминството й.

— Моята ученичка — промълвих аз.

— Моят учител — бе тихият отговор.

— Трябва да ви кажа нещо.

Тя очакваше думите ми с наведено чело и пуснати надолу къдрици.

— Трябва да ви кажа, че в продължение на четири години вие растяхте в сърцето на учителя си и сега никой не може да ви изтръгне оттам. Трябва да заявя, че ме омагьосахте въпреки разума и житейския ми опит, въпреки разликата в положението и имота. Погледът, думите и движенията ви бяха тъй неотразими, така ми разкрихте недостатъците и добродетелите си — по-скоро прелестите си, защото те не притежават неумолимата строгост на добродетели, — че ви обикнах и ви обичам с целия си живот и сила. Сега знаете всичко.

Тя понечи да каже нещо, но не намери думи. Опита се да се пошегува, ала безуспешно. Аз отново страстно я уверих в любовта си.

— Е, добре, мистър Мур, и сега какво? — бе отговорът, който получих.

Човек би доловил в него известно раздразнение, ако не бе произнесен с треперещ глас.

— Нямате ли какво да ми кажете? Нямате ли любов за мен?

— Имам малко.

— Не бива да ме мъчите. Сега не съм в настроение за шеги.

— Нямам намерение да се шегувам. Искам да си вървя.

— Учудвам се как можете да ми кажете в такъв момент, че искате да си вървите. Да си вървите! Как! С моето сърце в ръката си, за да го оставите на тоалетната си масичка и да го прободете с карфиците си? Няма да помръднете оттук, няма да се отдалечите и на една крачка, докато не ми дадете залог — жертва за жертвата ми — вашето сърце за моето.

— Загубила съм някъде преди време това, което търсите — позволете ми да отида да го потърся.

— Кажете ми, че то е там, където често пъти са и вашите ключове — в мое притежание.

— Вие би трябвало да знаете. А къде са ключовете ми, мистър Мур? Честна дума, загубила съм ги отново. Мисис Джил иска пари, а аз нямам никакви, освен тези шест пенса.

Тя извади монетата от джоба на престилката си и ми я показа върху дланта си. Можех да се пошегувам с нея, но сега не беше време за това — въпросът бе на живот и смърт. Сграбчих монетата и ръката, която я държеше, и попитах:

— Каква съдба ми отреждате — да загина без вас или да живея заради вас?

— Постъпете както намерите за добре. Далеч съм от мисълта да диктувам избора ви.

— Ще ми кажете със собствените си уста дали ме обричате на изгнание, или ме дарявате с надежда!

— Вървете. Ще го понеса, ако ме оставите.

— Навярно аз също ще мога да го понеса, ако ви напусна, но отговорете ми, Шърли, моя ученичко, моя владетелко, отговорете.

— Умрете без мен, ако искате. Живейте за мен, ако смеете.

— Не се боя от вас, моя тигрице — осмелявам се да живея за вас и с вас от този час до самата ми смърт. Сега ви имам, моя сте и никога няма да ви пусна. Където и да бъде домът ми, вече съм си избрал съпруга. Ако остана в Англия, и вие ще бъдете в Англия. Ако прекося Атлантическия океан, ще го прекосите и вие — житейските ни пътища са се слели в едно, съдбите ни са преплетени.

— Равни ли сме вече, сър? Равни ли сме най-сетне.

— Вие сте по-млада, по-крехка, по-слаба и по-наивна от мен.

— Ще бъдете ли добър с мен? Нали никога няма да бъдете мой тиранин?

— Ще ме оставите ли да си поема дъх, без да ме обърквате? Не трябва да се усмихвате сега. Светът наоколо ми се върти и се мени с всеки миг. Слънцето е ален пламък, от който ми се завива свят, небето е виолетов вихър, който ме увлича със себе си.

Не съм слаб мъж, но се олюлях, докато говорех. Цялата вселена преливаше от жизненост — цветовете станаха по-наситени, движенията — по-бързи сърцето на живота затуптя по-учестено. За миг престанах да виждам, но чувах гласа й — безмилостно пленителен. Тя очевидно не желаеше да прояви състрадание и да смекчи очарованието си — навярно не знаеше какво изпитвах в този момент.

— Наричате ме тигрица. Запомнете — тях никой не може да ги укроти — каза тя.

— Укротена или свирепа, дива или покорна, вие сте моя.

— Щастлива съм, че познавам укротителя си и съм свикнала с него. Само неговия глас ще следвам, само неговата ръка ще ме насочва, само в неговите нозе ще се отпускам покорно.

Отведох я обратно до креслото и седнах до нея. Исках отново да я чуя да говори — никога не бих могъл да се наситя на гласа и думите й.

— Много ли ме обичате?

— А, вие сам знаете. Няма да ви доставям удоволствие и няма да ви лаская.

— Не зная и наполовина от онова, което е необходимо, за да се засити сърцето ми. То копнее за храна. Ако знаехте колко безумно гладно е, щяхте веднага да го нахраните с една-две топли думи.

— Бедният Тартар! — каза тя, като докосна и потупа ръката ми. — Бедно мое момче, смели ми приятелю, любимецо на Шърли, успокойте се!

— Няма да се успокоя, докато не ме дарите поне с една нежна дума.

И най-сетне получих този дар.

— Скъпи Луис, бъдете ми верен и никога не ме напускайте. Животът няма стойност за мен, ако не премина през него облегната на вашето рамо.

— Искам още.

Тя смени темата — не бе в неин стил да предлага същото блюдо два пъти.

— Сър! — каза тя, като скочи на крака. — Под заплаха от смъртно наказание ви забранявам да споменавате такива жалки неща като пари, бедност или неравенство. Крайно опасно е да ме дразните с такива влудяващи скрупули. Подобно нещо не ви разрешавам.

Лицето ми пламна. Още веднъж ми се прииска да не съм толкова беден или пък тя да не е толкова богата. Тя забеляза мимолетното ми страдание и дори ме погали. Обзе ме опиянение, примесено и с горчиви чувства.

— Мистър Мур — каза тя, като повдигна нагоре прелестното си, открито и сериозно лице, — научете ме и ми помогнете да стана добра. Не ви моля да свалите от плещите ми всички грижи и задължения на богатството, а ви моля да споделите с мен товара и да ми покажете как да се справя с моята част от отговорността. Преценките ви са уравновесени, сърцето ви е добро, принципите ви са здрави. Зная, че сте мъдър, чувствувам, че сте благодарен, вярвам, че сте и съвестен. Бъдете мой другар в живота, бъдете ми водач там, където съм неосведомена, бъдете ми учител там, където греша, бъдете винаги мой приятел!

— Бог ми е свидетел, че ще бъде така!»

А ето още един откъс от същия бележник, читателю, ако това ти допада. Ако ли не, можеш да го прескочиш.

«Семейство Симпсън си замина, но не и преди да разкрие всичко и да получи обяснение. Сигурно поведението ми е издало нещо, а може би и видът ми — бях смирен, но понякога забравях да бъда нащрек. Застоявах се в стаята по-дълго от обикновено — не можех да понеса да бъда далеч от нея; търсех присъствието й и му се наслаждавах, както Тартар се наслаждава на слънцето. Ако тя напуснеше дъбовата гостна, аз инстинктивно ставах и също излизах. Тя неведнъж ме мъмреше за тези мои постъпки — правех го със смътното и необмислено намерение да разменя някоя дума с нея във вестибюла или пък някъде другаде. Вчера, преди залез-слънце, успях да остана насаме с нея за пет минути до камината в преддверието, застанахме един до друг — тя започна да негодува срещу мен, а аз се радвах на гласа й. Младите дами минаха покрай нас и ни изгледаха. Не се разделихме. След малко те минаха отново и отново ни погледнаха. Дойде и мисис Симпсън — не се помръднахме. Мистър Симпсън отвори вратата на трапезарията — очите на Шърли отпратиха няколко светкавици към него като отплата за дебнещия му поглед, тя присви устни и отметна назад къдриците си. Погледът, който му хвърли, съдържаше едновременно обяснение и предизвикателство. Той казваше: „Компанията на мистър Мур ми харесва и само се опитайте да откриете недостатък във вкуса ми.“

Попитах я:

— Искате ли той да разбере как стоят нещата?

— Да — каза тя. — Но съм оставила всичко на случая. Ще се разиграе неприятна сцена. Аз нито я желая, нито пък се боя от нея — искам само вие да сте там, тъй като ужасно ми омръзна да се боря с него сама. Не ми е приятно да го виждам разярен, тогава той се измъква иззад прикритието на изтънчените си обноски и сваля от себе си останалите общоприети маски, а истинското човешко същество под тях е това, което бихте нарекли commun, plat, bas — vilain et un peu mechant[182]. Мислите му не са много чисти, мистър Мур — нуждаят се от измиване с мек сапун и хума. Мисля си, че ако можеше да прибави въображението си към съдържанието на панера за пране на мисис Джил, като остави тази дама да го повари в казана си с дъждовна вода и белина (надявам се, че не се съмнявате в качествата ми на добра перачка), това би му се отразило извънредно добре.

Тази сутрин ми се стори, че я чух да слиза по стълбите малко по-рано и веднага се озовах долу. Не се бях излъгал — тя бе там, заела се с работа в стаята за закуска, където прислужницата привършваше подреждането и бърсането на праха. Бе станала рано, за да привърши изработването на един малък спомен за Хенри. Бях посрещнат хладно — приех това до излизането на момичето, като тихо се приближил с книгата си до прозореца. Дори когато останахме сами не бързах да я безпокоя — да бъда в една стая с нея и да я гледам, бе удоволствие, истинско щастие в ранното утро, щастие спокойно, непълно, но все по-голямо. Знаех, че ако бях по-настойчив, щях да бъда отблъснат. „Няма ме у дома за поклонници“ бе изписано на челото й, затова продължих да си чета, като от време на време я поглеждах и виждах как изражението й се смекчава и просветлява, как тя усеща, че се отнасям с уважение към настроението й, как се наслаждава на изпълнения с нежност миг.

Разстоянието между нас започна да се скъсява и лекият скреж незабележимо се стопи. Преди да измине и час, вече бях до нея и я наблюдавах как шие, като събирах чаровните й усмивки и веселите думи, с които ме обсипваше. Седяхме, както бе наше право да седим — един до друг, а ръката ми бе поставена на стола й. Бях достатъчно близо, за да мога да броя бодовете й и да виждам ухото на иглата й. Внезапно вратата се отвори.

Предполагам, че ако се бях отдръпнал в уплах от нея, тя щеше да ме презре. Но благодарение на мудния си темперамент аз рядко се стряскам. Когато се чувствувам добре и удобно, не съм много подвижен. А в този миг бях добре — дори много добре, — следователно бях почти като вкаменен. Нито едно мускулче не трепна у мен. Хвърлих само бегъл поглед към вратата.

— Добро утро, чичо — каза тя, като се обърна към личността, която се бе заковала на прага подобно на каменна статуя.

— Отдавна ли сте долу, мис Кийлдар? При това сама с мистър Мур?

— Да, от доста време. И двамата слязохме долу рано, още не се бе разсъмнало.

— Това е в разрез с благоприличието.

— Отначало — да. Бях доста ядосана и не много любезна. Ала както сам можете да видите, сега сме в чудесни отношения.

— Виждам повече, отколкото бихте желали да видя.

— Едва ли, сър — казах аз. — Ние не крием нищо. Ще ми позволите ли да отбележа, че всички наблюдения, които възнамерявате да споделите, можете да адресирате и до мен. От този момент аз заставам между мис Кийлдар и всички неприятности.

— Вие! Какво общо имате вие с мис Кийлдар?

— Ще я закрилям, ще я пазя и ще й служа.

— Вие, сър? Вие, някакъв си възпитател?

— Не желая да чувам нито една обидна дума сър — намеси се тя, — нито една сричка на неуважение към мистър Мур в този дом.

— Вземате неговата страна, така ли? Неговата страна! О, да!

Тя се извърна към мен с внезапно движение на привързаност, което посрещнах, като обгърнах раменете й с ръка. И двамата се изправихме.

— Благочестиви Гед! — бе викът, който се изтръгна от утринния халат, застанал треперещ до вратата. Струва ми се, че мистър Симпсън наричаше така ларите[183]. Винаги когато изпаднеше в затруднено положение, той призоваваше този идол.

— Приближете се, чичо, за да чуете всичко. Кажете му всичко, Луис.

— Нека само да посмее да проговори! Просякът! Разбойникът! Благонравният лицемер! Подлият, подмазващ се и отвратителен слуга! Махнете се от племенницата ми, сър — пуснете я!

Тя енергично се притисна към мен.

— Аз съм до рамото на бъдещия си съпруг. Кой ще се осмели да вдигне ръка срещу мен или него?

— Нейният съпруг!

Той вдигна ръце и ги разпери, а след това се строполи върху един стол.

— Преди известно време вие страшно много искахте да узнаете за кого възнамерявам да се омъжа — тогава намерението ми бе вече оформено, но не бе още узряло, за да го оповестя. Сега то е узрял плод; налял се е със слънчева светлина и е готов да бъде откъснат от дървото. Вземете тази алена праскова — вземете Луис Мур!

— Но (свирепо) той няма да бъде ваш, както и вие няма да бъдете негова!

— По-скоро бих умряла, отколкото да приема друг. Ще умра, ако не бъде той.

Той изрече думи, с които тази страница никога няма да бъде опетнена.

Шърли пребледня като платно и се разтрепери цялата. Силите я напускаха. Положих я на дивана и само успях да й хвърля бегъл поглед, за да се убедя, че не е припаднала — тя ме увери в това с божествена усмивка. Целунах я, но дори да ме убият, не бих могъл да предам ясно случилото се през следващите няколко минути. По-късно — със сълзи, смях и силно вълнение — тя ми разказа, че съм започнал да гледам страховито и съм се отдал на демона; разказа ми, че съм я оставил, с един скок съм прекосил стаята, мистър Симпсън излетял през вратата като снаряд от оръдие, аз също съм изчезнал и тя чула мисис Джил да пищи.

Мисис Джил все още пищеше, когато дойдох на себе си. Тогава бях в друга стая — в дъбовата гостна, струва ми се — и държах мистър Симпсън, който се бе свил в едно кресло; ръката ми го бе сграбчила за гушата, а очите му се въртяха в орбитите си — по всяка вероятност съм искал да го удуша. Икономката бе застанала наблизо и кършеше ръце, като ме умоляваше да престана. В следващия момент разхлабих хватката си и изведнъж почувствувах каменно спокойствие. Наредих на мисис Джил веднага да повика файтона от странноприемницата Редхаус и уведомих мистър Симпсън, че трябва да напусне Фийлдхед в мига, в който файтонът пристигне. Макар и изплашен до смърт, той заяви, че нямало да го стори. След като повторих предишното си нареждане, добавих, че ще повикам стражаря. Казах:

— Вие ще си заминете независимо дали с добро или с лошо.

Той ме заплаши със съд, но в този момент не ме интересуваше нищо. Веднъж вече бях надделявал над него — не с такава ярост, както сега, но със същата неумолимост. Това бе през една нощ, когато крадци се бяха опитали да проникнат в Симпсън Гроув. Обзет от жалка страхливост, той щеше да вдигне напразна тревога, без да е способен на защита. Тогава се наложи да защитя цялото му семейство и дома му, като обуздая самия него, и успях. Сега останах с него до идването на колата. Съпроводих го дотам, а той мърмореше през целия път. Бе ужасно объркан, а също и вбесен. Би ми се противопоставил, само че не знаеше как; повика жена си и дъщерите си. Заявих, че те ще трябва да го последват веднага щом се приготвят. Пушилката на озлоблението му бе неописуема, но това бе гняв, неспособен на дела — ако този човек бъде умело поставян на мястото си, той за цял живот ще си остане безпомощен. Зная, че никога няма да изправи срещу мен силата на закона — известно ми е, че жена му, която той тиранизира на дребно, го направлява за всичко важно. А аз отдавна съм си спечелил нейната неувяхваща майчина благодарност заради предаността ми към сина й. Бях се грижил за Хенри по време на някои от неговите боледувания и тя бе казала, че съм го правел по-добре, от която и да е жена, а мисис Симпсън никога няма забрави това. Днес мисис Симпсън и дъщерите й се разделиха с мен в безмълвен гняв и ужас, ала тя все пак ме уважава. Когато Хенри се притискаше към гърдите ми, а аз го настанявах във файтона до нея, когато оправях собствения й шал, за да й бъде по-топло, тогава, въпреки че се извръщаше настрани, виждах как очите и се пълнеха със сълзи. Тя ще бъде още по-ревностен защитник на моята кауза, тъй като ме напусна пламнала от гняв. Доволен съм от това не заради себе си, а заради моя живот и идол, заради моята Шърли.»

След седмица Луис Мур отново пише:

«Сега съм в Стилброу. Временно се преместих да живея у един приятел, човек със занаят, в чиято работа мога да бъда полезен. Всеки ден яздя до Фийлдхед. Колко ли време ще мине още, преди да мога да нарека това място мой дом, а господарката му — истински моя? Не съм спокоен, често се тревожа, има моменти, когато ме обземат терзания. Ако сега я види човек, би си помислил, че никога не е отпускала глава на моето рамо, нито пък се е притискала към мен с нежност и доверие. Чувствувам се несигурен, тя ме прави нещастен. Когато я посещавам, ме отбягва — винаги ми се изплъзва. Днес повдигнах лицето и към моето с решението да погледна хубаво в дълбоките и тъмни очи. Трудно е да опиша какво видях там! Пантера! Красиво диво животно! Лукава, непокорна, волна природа! Тя прегризва веригата си — виждам как белите й зъби изпиляват стоманата! Мечтае за своите диви гори и копнее за девствената си свобода. Да можеше Симпсън да се върне и да я принуди отново да ме обгърне с ръцете си. Иска ми се да съществува някаква опасност тя да ме загуби, както има риск да я загубя аз. Не, не се боя от окончателната загуба, но продължителното отлагане…

Сега е нощ — полунощ е. Прекарах следобеда и вечерта във Фийлдхед. Преди няколко часа тя мина покрай мен, докато слизаше по дъбовото стълбище към вестибюла. Не подозираше, че бях застанал в полумрака близо до прозореца, отправил поглед към заскрежения блясък на небесните съзвездия. Колко близо се плъзна тя покрай парапета! Колко свенливо проблеснаха големите й очи към мен! Колко ефирно, мимолетно и нетрайно бе това видение — нежно и внезапно като Северното сияние!

Последвах я във всекидневната. Там бяха мисис Прайър и Каролайн Хелстоун. Бе ги поканила да й правят компания за известно време. В бялата си вечерна рокля, разпуснала къдриците на дългите си коси, с безшумните си стъпки, с бледите си страни, с очи, изпълнени от нощна тъма и светкавици, тя ми се стори като някакво привидение, като нещо, сътворено от природните стихии — дете на ветровете и огъня, дъщеря на светлината и дъждовните капки, същество, което никога не може да бъде уловено, покорено и лишено от свобода. Ако можех само да не я следя с поглед, докато се движеше из стаята, но това не бе по силите ми. Стараех се да разговарям с другите дами, доколкото ми се удаваше, но не отделях очи от нея. Бе много мълчалива и мисля, че изобщо не ми продума — дори когато ми поднесе чая. Стана така, че бе повикана за минута навън от мисис Джил. Аз преминах в осветения от луната вестибюл с намерение да поговоря с нея, преди да се върне в стаята, и успях да го направя.

— Мис Кийлдар, почакайте за миг! — казах аз, като я пресрещнах.

— Защо? Във вестибюла е твърде студено.

— На мен не ми е студено. И на вас няма да ви бъде студено, ако се прислоните до мен.

— Но аз треперя!

— Предполагам, че от страх. Кое ви кара да се боите от мен? Мълчите и се държите на разстояние — защо?

— Естествено е да се уплаша от това, което ме пресреща като някои голям черен таласъм на лунната светлина.

— Не, не подминавайте, останете за малко с мен! Хайде да поговорим спокойно. Станаха вече три дни, откакто говорих насаме с вас — подобно непостоянство е жестоко.

— Нямам никакво желание да бъда жестока — отвърна нежно тя и наистина нежност личеше в цялото й поведение — в лицето й, в гласа й; но имаше също и сдържаност, както и нещо убягващо, смътно и неуловимо.

— Вие наистина ми причинявате болка — казах аз. — Не е минала и седмица, откакто ме нарекохте ваш бъдещ съпруг и се отнесохте към мен като с такъв. А сега за вас отново представлявам вашият учител — обръщате се към мен с „мистър Мур“ и „сър“, сякаш устните ви са забравили да произнасят Луис.

— Не, Луис, не. Това име е лесно и мелодично, то не се забравя бързо.

— Тогава бъдете сърдечна с Луис. Приближете се до него и му позволете и той да се приближи.

— Сърдечна съм — каза тя, а фигурата й се открояваше някак далечна и нереална в тъмнината, като бяло видение.

— Гласът ви е много мил и много тих — отвърнах аз, като леко се приближих към нея. — Изглеждате успокоена, но все още малко уплашена.

— Не, напълно съм спокойна и не се страхувам от нищо — увери ме тя.

— От нищо, освен от вашия поклонник.

Паднах на колене в нозете й.

— Виждате, че се намирам в един нов свят, мистър Мур. Сама не мога да се позная, не мога да позная и вас. Но станете — като постъпвате така, ме карате да се чувствувам притеснена и смутена.

Подчиних се — не би ми подхождало да остана в тази поза по-дълго. Опитах се да й вдъхна спокойствие и увереност и това не бе напразно — тя ми се довери и отново се притисна към мен.

— Е, Шърли — казах аз, — навярно разбирате, че далеч не съм щастлив в сегашното си несигурно и неустановено положение.

— О, напротив, вие сте щастлив! — възкликна припряно тя. — Сам не знаете колко сте щастлив! Всяка промяна само би влошила нещата!

— Щастлив или не, повече не мога да продължавам така. Вие сте твърде великодушна, за да желаете подобно нещо.

— Бъдете благодарен, Луис, бъдете търпелив! Харесвам ви, защото сте търпелив.

— Тогава не ме харесвайте повече, а вместо това ме обичайте. Определете деня на сватбата ни. Помислете за това тази нощ и вземете решение.

Тя промълви нещо неразбрано, но изпълнено е дълбоко чувство, а след това се откъсна от мен или по-скоро се стопи в ръцете ми и аз я изгубих.»