Шърли

Глава VIII Ной и Мойсей[71]

На следния ден Мур стана преди изгрев — слънце и язди до Уинбъри и обратно, преди още сестра му да приготви кафе с мляко или да нареже хляба за закуска. Той не спомена нито дума за това, което бе свършил там. Хортенз не прояви любопитство — нямаше навика да обсъжда действията му, нито пък той — да й разказва за тях. Тайните на своите търговски дела — сложни и често пъти нерадостни загадки — той криеше дълбоко в себе си и те никога не напускаха скривалището си, освен в редките случаи, когато имаха за цел да посплашат Джо Скот или да стреснат някой чуждестранен партньор; изглежда, у Мур съзнанието на търговец бе примесено с някаква сдържаност по отношение на важните неща.

След закуска той се отправи към кантората. Хенри, синът на Джо Скот, донесе писмата и вестниците. Мур седна зад писалището си, разчупи печатите на служебната поща и я прегледа. Писмата до едно бяха кратки и по всичко личеше, че не му донесоха особена наслада. Дори напротив, вероятно бяха възгорчиви, защото след като остави и последната преписка, ноздрите му изпуснаха презрително и предизвикателно сумтене; Мур не изрече нито дума, ала в зениците му проблесна огън, с който той сякаш зовеше дявола, за да отнесе грижите му в преизподнята. Но след като грабна едно перо и с рязко движение оскуба мъхнатия му връх — гневът му се прояви само в това, а лицето му както обикновено си остана невъзмутимо и спокойно, — той нахвърли няколко отговора, запечата ги, а след това излезе и отиде до другия кран на тъкачницата; след като се върна, се залови да чете вестника си.

Неговото съдържание явно не бе толкова интересно, че да погълне вниманието му. На няколко пъти той го оставяше на коленете си, скръстваше ръце и се вторачваше в огъня. От време на време извръщаше глава към прозореца и през няколко минути поглеждаше часовника си — накратко казано, съзнанието му бе заето с нещо. Вероятно мислите му бяха насочени към прелестното време — навън утрото бе хубаво и меко за сезона — и му се искаше да бъде сред полята, за да може да му се наслади. Вратата на кантората бе широко отворена и вятърът и слънчевите лъчи свободно нахлуваха вътре. Но първият гост не носеше пролетен аромат на крилете си, а само няколко облачета сяра, довеяни от изпълнения със сажди стълб от дим, излизащ на черни талази от високия комин на тъкачницата.

Едно тъмносиньо видение (образът на Джо Скот сякаш току-що излязъл от някоя бъчва за боядисване) внезапно се появи в рамката на отворената врата, изрече: «Той дойде, сър», и се изпари.

Мистър Мур не вдигна очи от вестника. Влезе някакъв едър човек, широкоплещест и с масивни крайници, нагизден с плюшени дрехи и сиви плетени чорапи, който бе посрещнат с кимване и поканен да седне; той се възползува от поканата и след като свали шапката си (твърде ужасна на вид), пъхна я под стола и избърса чело с една кърпа на точки, измъкната от шапката, промърмори, че е «дяволски топло за февруари». Мистър Мур се съгласи с това — или поне издаде някакъв звук, който, макар и нечленоразделен, можеше да мине за съгласие. Посетителят внимателно положи в ъгъла до себе си нещо подобно на жезъл, който до този момент бе стискал в ръката си. След като направи това, той започна да си подсвирква, което вероятно трябваше да покаже, че се чувствува удобно.

— Надявам се, че носите това, което ви е необходимо? — попита Мур.

— Да! Да! Всичко е наред.

Гостът поднови свирукането си, а мистър Мур — четенето; явно вестникът бе станал доста по-интересен.

Не след дълго обаче той се извърна към шкафа, който се намираше в обсега на дългата му ръка, отвори го, без да става, измъкна от него черна бутилка — същата, която бе извадил за голяма радост на Малоун, — както една чаша и кана, постави ги на масата и рече на госта си:

— Заповядайте, вода има в онзи съд в ъгъла.

— Не зная защо е тъй, но гърлото ми е пресъхнало още на сутринта — каза наконтеният джентълмен, като се надигна и стори така, както му бяха предложили.

— Вие няма ли да опитате, мистър Мур? — попита той, като умело приготви питието си и дегустирал го с дълбока глътка, се отпусна назад доволен и угоднически усмихнат. Мур, който сякаш скъпеше думите си, отвърна с отрицателен жест и някакво измърморване.

— Пийнете и вие — продължи гостът. — Една-две глътки ще оправят настроението ви. Необичайно хубав холандски джин! От чужбина го доставяте, струва ми се, а?

— Да.

— Послушайте съвета ми и опитайте една чашка. Онези момчетии, дето ще дойдат, ще ви накарат бая да поприказвате, тъй че ще ви е нужна енергия.

— Виждали ли сте мистър Сайкс тази сутрин? — попита Мур.

— Видях го преди половин, не, май че преди четвърт час, точно преди да тръгна. Рече, че възнамерявал да дойде тук, а няма да се учудя, ако и старият Хелстоун намине насам — видях го да оседлава дребното си жребче, когато минавах покрай дома му.

Гостът се оказа истински пророк, защото тропотът на дребното жребче само след пет минути се чу откъм двора. Когато затихна, един добре познат носов глас се провикна: «Ей, момче (навярно обръщайки се към Хенри Скот, който обикновено се навърташе наоколо от девет сутринта до пет вечерта), поеми коня ми и го заведи в обора.»

Хелстоун влезе, като крачеше пъргаво и изправено, с вид по-мургав, по-енергичен и по-оживен от обикновено.

— Чудесно утро, Мур. Как си, момчето ми? Ха! Кого виждам (той се обърна към личността с жезъла). Съгдън! Как! Направо ли ще действувате! Не губите нито минутка, честна дума. Ала аз съм дошъл за обяснения — вашето поръчение ми бе предадено, но сигурен ли сте, че следата е вярна? Как смятате да подходите към тази работа? Имате ли заповед за арестуване?

— У Съгдън е.

— Значи ще го дирите още сега? Ще ви придружа.

— Това усилие ще ви бъде спестено, сър. Той сам ще ме потърси. Сега просто очаквам пристигането му.

— И кой е той? Някой от моите енориаши?

Джо Скот бе влязъл незабелязано. Той застана до писалището и се облегна на него, приличен на зловещ призрак, наполовина оцветен в най-тъмния нюанс на индигото. Господарят му отвърна с усмивка на въпроса на пастора. Джо разбра намека и като наложи на лицето си кротко, но лукаво изражение, рече:

— Той е ваш приятел, мистър Хелстоун — джентълмен, за когото често говорите.

— Нима! Името му, Джо? Добре изглеждаш тази сутрин.

— Самият преподобен Моузес Бараклъф — понякога го наричате оратора от бъчвата, струва ми се.

— А! — възкликна пасторът, като извади кутийката си с енфие и поднесе към носа си една доста голяма щипка. — Апчхи! Кой би могъл да предположи? Но този божи човек никога не е работил при теб, Мур, нали? По професия той е шивач.

— Това само прави ненавистта ми към него по-голяма, задето се меси в работите ми и насъсква уволнените от мен хора срещу ми.

— И Моузес е присъствувал на схватката на бърдото Стилброу? Действително е ходил дотам с дървения си крак, така ли?

— Да, господине — каза Джо, — на кон, за да не бъдат забелязани следите от крака му; той е бил водачът и е носил маска. Останалите са били само с черни превръзки на лицата си.

— И как го разкрихте?

— Ще ви разкажа, господине — отвърна Джо. — Господарят ми не е много по приказките, но лично аз нямам нищо против. Той ухажвал Сара, момичето, дето прислужва в дома на мистър Мур, а тя пък май не проявявала голям интерес към него; или не е харесвала дървения му крак, или пък е подозирала, че е лицемер. Ала въпреки крака и преструвките му (странен народ са туй жените — можем да си го кажем сега, когато около нас няма нито една от тях) тя го окуражавала по малко, ей тъй, само за да минава времето. Знам и други, дето постъпват така, има ги и сред най-хубавите и най-скромните, казвам ви! Виждал съм моми, натъкмени и нагиздени, сякаш пред очите ти с цъфнали маргаритки, ала след време човек разбира, че не са нищо друго, ами парлива коприва.

— Джо е разумен човек — отбеляза Хелстоун.

— Ала от много глава не боли. Сара си имала и друг ухажор. Фред Мъргатройд, едно от нашите момчета, се увъртал около нея, а пък нали жените съдят за мъжете по лицата им — в лице Фред по го бива, отколкото Моузес, това всички го знаят, — та момичето предпочело Фред. Два-три месеца след тая работа Мъргатройд се натъква на Моузес в една неделна вечер; всеки от тях се навъртал около къщата, с цел да предума Сара да излезе и да се поразходи с него; посдърпали се, поотупали се и Фред трябвало да си замине с подвита опашка, защото е млад и дребен, а Бараклъф, макар и само с един крак, е не по-малко силен от Съгдън тука; и така си е, защото на всеки, който го е чувал как реве гръмогласно по време на някое от сектантските им сборища или на братската трапеза[72], веднага му става ясно, че този човек в никакъв случай не е недоносче.

— Джо, ти си непоносим — намеси се мистър Мур. — Нареждаш обясненията си, както Моузес реди проповедите си. С две думи, Мъргатройд ревнува от Бараклъф и снощи той заедно с един свой приятел, с когото се били скрили в един хамбар от дъжда, чули и видели Моузес да разговаря с няколко свои съучастници там. От думите им проличало, че водач им е Бараклъф, при това бил не само на бърдото Стилброу, но и при нападението върху склада на Сайкс. Освен това възнамерявали да проводят някаква делегация, предвождана от шивача, която да ме причака тази сутрин и по най-богобоязлив и миролюбив начин да ме помоли да махна «онези проклети неща» от тъкачницата си. Рано тази сутрин се метнах на коня и отидох до Уинбъри, за да се подсигуря с представител на властта и заповед за арестуване. А сега очаквам с нетърпение да посрещна този приятел по начина, който той заслужава — между другото, ето го и Сайкс. Мистър Хелстоун, трябва да го окуражите малко, той не е много въодушевен от мисълта за юридическа намеса.

Чу се шум от двуколка, която влизаше в двора. След малко се появи и самият мистър Сайкс. Той бе висок мъж на около петдесет години с приятни черти, които обаче издаваха някаква мекушавост. Изглеждаше развълнуван.

— Бяха ли тук? Или си отидоха? Заловихте ли го? Всичко свърши ли вече? — попита той.

— Още не — отвърна Мур с невъзмутимо спокойствие. — Очакваме ги.

— Няма да дойдат. Наближава обед, по-добре е да се откажем. Това ще породи само лоши настроения, ще предизвика суматоха, а може да повлече след себе си и фатални последици.

— Не е необходимо да се показвате — каза Мур. — Ще ги посрещна в двора, когато дойдат. Вие си стойте тук.

— Но сигурно името ми ще трябва да се появи в съдебните протоколи, мистър Мур, а аз имам жена и семейство — жената и семейството карат човек да бъде предпазлив.

По лицето на Мур се изписа възмущение.

— Откажете се тогава, моля — каза той. — Не сте ми нужен. Нямам нищо против да действувам сам, но искам да ви кажа едно: покорството никога няма да ви осигури безопасност. Партньорът ви, Пирсън, се поддаде на съмненията си и отстъпи, въздържа се, но това не им попречи да се опитат да го застрелят в собствения му дом.

— Драги господине, пийнете малко вино с вода — препоръча му мистър Хелстоун.

Виното с вода всъщност бе джин с вода, както успя да се убеди мистър Сайкс, след като напълни цяла чаша със сместа и я погълна наведнъж — това го преобрази само за две минути, като възвърна цвета на лицето му и поне му позволи да проговори с по-храбър тон. Надявал се, заяви той, че стои достатъчно високо, за да не бъде тъпкан от простолюдието, не можел повече да понася наглостта на работниците, бил премислил всичко и решил да не жали нищо; ако пари и алкохол можели да укротят ония размирници, трябвало да се събере нужното количество; мистър Мур можел да прави каквото си ще, но той, Кристи Сайкс, щял да похарчи и последното свое пени в съда, преди да се признае за победен, щял добре да ги нареди.

— Пийнете още една чаша — покани го Мур. Мистър Сайкс нямаше нищо против. Утрото било хладно (Съгдън го бе намерил за топло преди малко) и човек трябвало да внимава по това време на годината — съвсем уместно било да глътнеш нещо, което да прогони влагата; той вече имал лека кашлица (на това място мистър Сайкс се покашля в потвърждение на думите си); нещо от този род (на това място мистър Сайкс повдигна черната бутилка) било отлично лекарство (тук той наля лечителното средство в чашата си); по правило не пиел алкохол сутрин, но благоразумието налагало необходимостта да се вземат предпазни мерки от време на време.

— Съвсем благоразумно, несъмнено. Непременно трябва да вземете тези мерки — подкани го домакинът.

След това мистър Сайкс се обърна към мистър Хелстоун, който стоеше до камината с шапка в ръка и многозначително го наблюдаваше с малките си проницателни очи.

— Вие, господине, като духовно лице — каза той, — вероятно считате за неуместно да присъствувате на място, където ще цари бъркотия и суматоха, а може би и, как да кажа, известна сериозна опасност — позволявам си да отбележа, че нервите ви не биха понесли такова нещо; вие сте миролюбив човек, господине, докато ние, индустриалците, които живеем със светските проблеми и при това в постоянно напрежение, ставаме доста войнствени. Действително мисълта за опасност възбужда у мен силен плам, който кара сърцето ми да подскача. Когато мисис Сайкс започне да изпитва страх, че домът ни ще бъде нападнат и ограбен — това чувство тя изпитва всяка вечер, — аз силно се вълнувам. Едва ли мога, господине, да ви опиша чувствата си; и действително, който и да дойде — бил той крадец или нещо друго, — сигурен съм, че бих изпитал удоволствие от това, толкова е силен духът ми.

Най-безсърдечният смях, макар кратък и приглушен и в никакъв случай не злонамерен, послужи като отговор от страна на пастора. Мур щеше да натика трета чаша в ръцете на храбрия индустриалец, но свещеникът, който никога не престъпваше, нито пък можеше да понася други в негово присъствие да престъпват границите на благоприличието, го възпря.

— По малко, за да е сладко, нали, мистър Сайкс? — каза той и мистър Сайкс се съгласи с думите му.

След това Сайкс седна, за да наблюдава как Джо Скот отнася бутилката по настояване на Хелстоун — на устните му потрепваше самодоволна усмивка, а в очите му мъждукаше пламъчето на съжалението. Изражението на Мур бе такова, сякаш бе готов да си играе със своя гост до последен предел. Какво би си помислила една негова млада родственица, ако можеше да види своя мил, добър и велик Робърт, своя Кориолан, в този момент? Би ли разпознала в този злонамерен и язвителен лик същото онова лице, към което бе поглеждала с любов, което се бе надвесвало над нея с такава нежност предишната вечер? Това ли бе човекът, който бе прекарал онази тиха вечер със сестра си и с братовчедка си — толкова вежлив към едната, толкова нежен към другата, зачел се в Шекспир и заслушан в Шение?

Да, това бе същият човек, само че видян от друга страна — страна, която Каролайн още не бе зървала, въпреки че навярно бе достатъчно умна, за да предположи поне нейното съществуване. Несъмнено Каролайн също притежаваше някаква осъдителна черта — тя бе човешко същество, следователно бе несъвършена и ако беше видяла Мур в тази твърде лоша светлина, то вероятно би си помислила тъкмо това и би му простила. Любовта може да прости всичко, освен подлостта; подлостта убива любовта, осакатява дори естествената привързаност — без уважение истинската любов не може да съществува. Мур, въпреки всичките си недостатъци, бе достоен за уважение; неговото съзнание не познаваше нравствената уродливост, то не бе безнадеждно омърсено с петното на фалша, нито пък робуваше на низки страсти. Деятелният живот, за който бе роден и отгледан, го бе отвел по друг път, различен от безсмисления път на един ловец, спуснал се по дирите на удоволствията — той бе човек с достойнство, апостол на разума, а не жрец на чувствата. Същото можеше да се каже и за стария Хелстоун — никой от тези двама мъже не би излъгал, нито в изражението, нито в мислите, нито пък в словата си; за нито един от тях презряната черна бутилка, която току-що бе прибрана, не криеше очарование; и двамата можеха заслужено да употребят за себе си гордото название «господар на мирозданието», тъй като нито един низък порок не властвуваше над тях — и видът им, и цялото им същество говореха за тяхното превъзходство над създания като клетия Сайкс.

Откъм двора се чу шум от тропота на множество нозе, след което настъпи тишина. Мур се приближи до прозореца, последван от Хелстоун; и двамата се изправиха от едната му страна — по-високият млад мъж застана зад нисичкия възрастен човек, — като внимателно надзъртаха навън, за да не ги забележат откъм двора; единственият отклик на това, което наблюдаваха, бе скептичната усмивка, проблеснала в сериозните им погледи.

В този момент се разнесе силно покашляне, характерно за ораторите, последвано от едно също тъй силно «шшт!», чиято цел, както по всичко личеше, бе да накара гласовете на останалите няколко души да замлъкнат. Мур открехна леко прозореца, за да може да чува по-добре.

— Джоузеф Скот — започна да говори един гъгнив глас (Скот в този момент бе на пост пред вратата на кантората), — искаме да попитаме дали господарят ти е вътре и дали ще можем да поговорим с него?

— Ами че къде да е? — отвърна безгрижно Джо.

— Тогава ти ще бъдеш ли така добър (ударението падна върху «ти»), щото да му предадеш, че дванадесет души имат желание да се срещнат с него.

— Като отида да говоря с него, бих могъл също да му кажа и защо искат да го видят, ако случайно той се заинтересува — предложи Джо.

— По работа — бе отговорът.

Джо влезе в кантората.

— Сър, дванадесет души искат да ви видят по работа.

— Добре, Джо, ще се срещна с тях. Съгдън, елате, когато ви свирна.

Мур излезе навън с иронична усмивка на уста. Той се появи на двора, пъхнал едната си ръка в джоба, а другата — в жилетката си, с шапка, нахлупена до очи, която до известна степен засенчваше трепкащото в тях презрително пламъче. Дванадесет души чакаха навън, някои облечени в сини престилки; сред тях се открояваха двама, застанали на предна линия. Единият — дребен човечец, издокаран и с превзет вид бе вирнал нос нагоре; другият бе широкоплещест открояващ се колкото със сериозното си лице и с подобните на котка недоверчиви очи, толкова и с дървения си крак и яката си патерица; устните му бяха извити в подигравателна усмивка, като че ли се надсмиваше над някого или над нещо, а целият му вид говореше, че не е честен човек.

— Добро утро, мистър Бараклъф — весело се обърна към него Мур.

— Бог да ви дари спокойствие! — бе отговорът, при който мистър Бараклъф изцяло затвори обикновено полузатворените си очи.

— Благодаря, спокойствието е превъзходно нещо. Няма нищо друго на света, което да желая повече за себе си, но това едва ли е всичко, което имате да ми кажете. Предполагам, че не спокойствието е работата, по която искате да ме видите?

— Що се отнася до нашата работа — започна Бараклъф, — тя може да прозвучи странно, дори глупаво за уши като вашите, щото нали вие, мирянските синове, сте по-умни от огрените от божия светлина чада.

— На въпроса, моля. Чакам да чуя каква е целта на посещението ви.

— Ще я чуете, господине. Ако аз не мога да я предам, зад мен има единадесет души, дето да ми помогнат. Целта е велика и (полуприсмехулният тон на гласа му премина почти в скимтене) тя е цел на самия господ бог, а туй е най-добре.

— Да не искате дарение за нова методистка църква, мистър Бараклъф? Ако намеренията ви не са такива, не виждам тогава какво друго ви носи насам?

— Не този дълг ме доведе при вас, господине. Ала тъй като провидението само сложи тези думи в устата ви, ще се нагърбя със задачата да взема това, което можете да отделите, колкото и дребно да е — и най-малкото дарение е добре дошло.

— При тези думи той свали шапката си и я поднесе като просяшка паница напред. В същото време лицето му се разтегна в нагла усмивка.

— Ако ви дам шест пенса, вие ще ги изпиете.

Бараклъф вдигна нагоре дланите на ръцете си, както и бялото на очите си и този жест направи от него истинска карикатура на лицемерието.

— Интересен човек сте вие — каза Мур доста хладно и сдържано. — Не се стеснявате да ми покажете, че сте първостепенен лицемер, че измамата е вашият занаят. Сигурно наистина очаквате от мен да се засмея на хитростта, с която играете недодяланата си роля на шут, докато в същото време си мислите, че заблуждавате хората зад себе си.

Лицето на Моузес помръкна. Той разбра, че бе попрекалил. Тъкмо когато се канеше да отговори, вторият водач, чието търпение да стои на заден план се бе изчерпило, пристъпи напред. Този човек нямаше вид на измамник, макар че у него имаше нещо изключително самоуверено и самодоволно.

— Мистър Мур — започна той, като говореше също така гърлено и носово, произнасяйки бавно всяка дума, сякаш имаше намерение да даде нужното време на слушателите си, за да могат те да вникнат в необикновената изящност на словесността му, — вероятно би било оправдано да се каже, че по-скоро благоразумието, отколкото спокойствието, е целта на посещението ни. Ние идваме, на първо място, за да помолим да се вслушате в гласа на благоразумието, а в случай, че отхвърлите това, то мое задължение е да ви предупредя с езика на твърдата решимост, че тогава ще се прилегне (искаше да каже «прибегне») до съответните мерки, което навярно ще доведе дотам, че да ви накара да осъзнаете глупостта… неразумостта, която явно направлява и съпътствува делата ви на търговец в тази индустриализирана част на страната. Хм!… Господине, ще се осмеля да отбележа, че като чужденец, идващ от далечни брегове, от друга четвърт и друга половина на глобуса, и захвърлен, така да се каже, като един стопроцентов изгнаник на това крайбрежие, на скалистите брегове на Албион[73], вие не сте в състояние да разберете нас и пътищата на нашите мисли, които биха могли да доведат до това, че положението на работниците да бъде подобрено. Ако, да си дойдем на думата, вие решите да се откажете от тази тъкачница тук и си заминете без всякакво протакане направо у дома си, където ви е мястото, то това ще е добре дошло. Лично аз не виждам никакви пречки за осъществяването на този план. Какво ще кажете за това, момчета? — обърна се той към останалите членове на делегацията, които извикаха в един глас: «Така! Така! Добре!»

— Браво, Ной! — промърмори Джо Скот, който бе застанал зад мистър Мур. — Моузес никога няма да може да надмине тая ти реч — скалистите брегове на Албион, че и другата четвъртина и половина! Ще падна! А ти от Антарктида ли идваш, приятелче? Моузес е съкрушен.

Моузес обаче не се остави да бъде съкрушен и реши да направи нов опит. Като метна един доста гневен поглед към «Ной», той проговори на свой ред — сега вече произнасяше думите със сериозен тон, а сарказмът, довел го преди малко до провал, бе изоставен.

— Преди да забиете кола на своята шатра сред нас, мистър Мур, ние си живеехме в мир и спокойствие — да, мога да кажа, че наоколо цареше всеобща любов. Аз все още не съм човек на възраст, но мога да си спомня неща от около двадесет години назад, когато ръчният труд бе насърчаван и уважаван и никой зложелател не се бе осмелявал да носи тук тези машини, които са жива гибел. Аз не съм текстилец по професия, а шивач. Имам меко сърце и съм много чувствителен — когато видя, че моите братя са потъпквани, тогава аз, както моят велик съименник от миналото, заставам в тяхна защита; поради която причина сега разговарям с вас лице в лице и ви съветвам да се разделите с пъклените си машини и да наемете повече хора на работа.

— Какво ще се случи, ако не последвам съвета ви мистър Бараклъф?

— Господ да ви прости тогава. Нека той смекчи сърцето ви, господине.

— Имате ли нещо общо с последователите на Уезли[74], мистър Бараклъф?

— Хвала на бога! Благословено да е името му! Сега съм методист.

— Което съвсем не ви пречи да бъдете същевременно пияница и мошеник. Преди седмица, когато се връщах вечерта от пазара в Стилброу, ви видях да се въргаляте пиян край пътя; и докато проповядвате спокойствие, основно занимание в живота ви е да сеете недоволство. Вие не изпитвате към изпадналите в нужда бедняци нито грам повече съчувствие, отколкото към мен самия — подстрекавате ги да се бунтуват заради вашите користни намерения; така прави и този Ной. Вие и двамата сте нагли нехранимайковци, които не могат да си намерят място и си пъхат носа там, дето не им е работа. Главната ви подбуда е егоистичната амбиция, която е толкова опасна, колкото и детински глупава. Някои от хората, застанали зад вас, са честни, макар и подведени, но вас двамата определено смятам за лоши.

Бараклъф понечи да отговори.

— Тихо! Вече казахте своето, а сега ще се изкажа аз. Що се отнася до това вие или някой Джак, Джем или Джонатан да ми диктувате какво да правя — такова нещо няма да търпя нито за минута. Искат те от мен да напусна страната; умолявате ме да се разделя с машините си; в случай, че откажа, ме заплашвате. Хвърлям отказа си в лицето ви! Ето ме тук, до моята тъкачница; в нея ще докарам най-добрите машини, които изобретателите са създали. Какво ще сторите тогава? Най-много — а това никога няма да посмеете да извършите — да подпалите тъкачницата ми, да изпочупите машините, а мен да застреляте. А после? Да предположим, че тази сграда е вече пепел, а аз — труп. После? На вас говоря, момчета, дето сте застанали зад тези измамници — нима това ще спре хода на изобретенията и ще сложи край на науката? Нито за секунда! Друга, още по-модерна тъкачница ще се издигне от пепелищата на тази, а на мое място вероятно ще дойде някой още по-предприемчив собственик. Чуйте ме! Ще тъка платно както пожелая, по най-добрия начин, който мога да осигуря. В производството си ще използувам съоръжения, каквито аз избера. И който, след тези мои думи, посмее да се меси в делата ми, ще си понесе последствията. Сега ще ви дам пример, че говоря сериозно.

Той изсвири силно с уста. Съгдън, с жезъл и заповед за арестуване в ръка, незабавно се появи на сцената.

Мур рязко се извърна към Бараклъф:

— Вие сте били в Стилброу. Имам доказателства за това. Били сте там с маска на лицето и сте повалили един от моите хора със собствените си ръце — вие! Проповедник на евангелието! Съгдън, арестувайте го!

Моузес бе заловен. Чу се вик, последва и опит за освобождаването му, но дясната ръка на Мур, която до този момент бе скрита в пазвата, се появи, стиснала револвер.

— И двете цеви са заредени — заяви той. — Готов съм на всичко, затова стойте настрана!

Отстъпвайки назад, с лице към врага, той съпроводи жертвата си до кантората. Заповяда на Джо Скот да влезе вътре със Съгдън и арестанта и да залости вратата отвътре. Самият той започна да се разхожда напред-назад пред тъкачницата, отправил замислен поглед към земята, а ръката му висеше свободно надолу, но все още стиснала револвера. Останалите единадесет членове на делегацията го наблюдаваха известно време, като си пошушваха по нещо — най-накрая един от тях излезе напред. Този човек доста се различаваше от предишните двама оратори — бе грубоват, но скромен и с мъжествен вид.

— Нямам много вяра на Моузес Бараклъф — каза тоя — и бих искал да поговоря с вас, мистър Мур. Не съм дошъл тук воден от лоши помисли. Дойдох само с намерение да се оправят нещата, защото има много неправда. И сам виждате, че сме съвсем бедни, че сме затънали в немотия — семействата ни гладуват. Тези станове ни изместиха от работа, а без работа няма хляб. Какво да правим? Трябва ли да замълчим и да се оставим да измрем? Не. Езикът ми не може да произнася големи думи, мистър Мур, но смятам, че е срамота един разумен човек да умре от гладна смърт като някое животно — аз поне няма да го направя. Не съм за проливане на кръв — нито ще нараня някого, нито пък ще убия; не съм и за палене на тъкачници и чупене на машини, тъй като, както казахте вие, това няма да спре хода на изобретенията; но ще говоря, ще вдигна колкото се може по-голям шум. Да се изобретяват машини, може да е право дело, но знам, че не е право бедните да гладуват. Тези, дето управляват трябва да намерят начин да ни помогнат, трябва да прокарат нови закони. Ще кажете, че е трудно да се направи това — тогава ще трябва да нададем глас толкова по-силно, колкото повече на ония от парламента не им се иска да се заемат с това трудно дело.

— Тревожете ония от парламента колкото си щете — каза Мур, — но да тревожите собствениците на тъкачници, е нелепо. Аз например няма да се оставя да бъда тормозен.

— Корав човек сте вие — отвърна работникът. — Защо не ни дадете малко време? Защо не се съгласите да правите промените си по-бавно?

— Нима аз представлявам всички текстилци от Йоркшир? Отговорете ми!

— Вие сте сам.

— И единствен. И ако само за миг се позабавя, докато другите препускат напред, те ще ме прегазят. Ако направя това, което искате вие, ще фалирам само за един месец — моят банкрут ще нахрани ли гладните ви деца? Уилям Фарън, не ще приема вашите условия, нито на когото и да било другиго. Не ми говорете повече за машини — аз ще преследвам целта си неотклонно. Още утре ще докарам нови станове, а ако изпочупите и тях, ще докарам други, но няма да се предам.

При тези думи камбаната на тъкачницата удари дванадесет часа — бе време за обед. Мур рязко обърна гръб на делегацията и влезе в кантората си.

Последните му думи оставиха неприятно впечатление с коравосърдечието си — в този случай той не съумя да се справи благоприятно с една ситуация, на която бе господар. Ако бе разговарял по-любезно с Уилям Фарън — един много честен човек, който не изпитваше завист или омраза към хората, радващи се на по-добро положение от самия него, който не считаше, че е беда и несправедливост да си принуден да живееш от труда си, който би бил доволен от живота, ако успееше да си намери работа. — Мур можеше да спечели един приятел. Учудващо бе, че той беше способен да обърне гръб на такъв човек, без да прояви никакво съчувствие или опит за помирение. Бедният Уилям Фарън имаше вид на човек, изпаднал в крайна нужда. Изпитото му лице говореше, че бе гладувал в продължение на две седмици, а може би и месеци, но все пак в очите му хлътнали дълбоко в неговия посърнал, унил и сдържан лик, не се четеше жестокост и злоба — те все още излъчваха търпение. Как бе могъл Мур да се раздели с него само с думите «няма да се предам», без да прояви доброжелателство, без да му вдъхне надежда, помощ?

По пътя към дома — някога, в по-добри времена това бе един приличен, чист и приятен дом, но сега, макар и все още чист, той бе неприветлив с бедността си — Фарън си задаваше този въпрос. Той стигна до заключението, че чужденецът бе егоистичен, безчувствен, а също, както си помисли, и глупав човек. Мисълта да емигрира, стига само да разполагаше със средства за това, му се струваше за предпочитане пред службата при такъв господар. Фарън се почувствува отчаян — бе загубил почти всякаква надежда.

Когато влезе у дома си, жена му грижливо и спретнато поднесе вечерята, която бе приготвила за него и за децата. Тя се състоеше само от овесена каша, която и без това бе съвсем малко. След като си изядоха порциите, някои от по-малките деца поискаха още. Това дълбоко разстрои Уилям — преди жена му да успее да го успокои, той стана от мястото си и се отправи към вратата. Подсвиркваше си някаква весела мелодия, която обаче не успя да възпре една-две тежки капки (прилични по-скоро на първите капки дъжд от бурен облак, от колкото на капките кръв, процеждащи се от раната на гладиатор), които се образуваха под клепачите на сивите му очи и тупнаха на прага. Той изтри очите си с ръкав и мрачно настроение смени моментната му слабост.

Уилям Фарън все още стоеше замислен и смълчан, когато един господин, облечен в черно, се приближи към него — веднага можеше да се забележи, че е свещеник. Но той не бе нито Хелстоун, нито Малоун, нито пък Дън или Суийтинг. Беше на около четиридесет години, със скромен вид, мургав и с доста посивели коси. Виждаше се, че леко понакуцва. Когато се грижи още повече, можеше да се забележи, че в изражението на лицето му има нещо отвлечено и печално, но щом застана пред Фарън, той вдигна поглед нагоре и тогава някаква ведрина заля замисленото му и сериозно лице.

— Ти ли си, Уилям? Как си? — попита той.

— Средна хубост, мистър Хол. А вие как сте? Ще влезете ли да си отдъхнете?

Мистър Хол, чието име вече бе споменато пред читателя (и който бе викарий на Нанъли — енорията, в която Фарън се бе родил и която бе напуснал само преди три години, за да се засели в Брайърфийлд, тъй като тук бе по-близо до тъкачницата в клисурата, където бе намерил работа), влезе вътре и след като поздрави домакинята и децата, се отпусна на един стол.

Той поде приветлив разговор за времето, което бе изтекло от заминаването на семейство Фарън от неговата енория, и за промените, които бяха настанали от тогава. Свещеникът отговори на въпросите за сестра си Маргарет, към която домакините проявиха оживен интерес. После на свой ред зададе някои въпроси най-накрая, като ги огледа през очилата си (носеше очила, защото бе късоглед) голата стая и изпитите бледи лица на своите слушатели, които го бяха наобиколили — децата се бяха струпали около коленете му, майка им и баща им бяха застанали пред него, — внезапно попита: А вие как сте? Как я карате?

Трябва да се отбележи, че мистър Хол, макар да бе високообразован човек, не само говореше със силен северняшки акцент, но често пъти си служеше с изрази, характерни за тази част на страната.

— Бедно — каза Уилям. — Всички сме без работа. Продадох вече повечето от покъщнината, както и сам можете да видите. А какво ще правим по-нататък, един бог знае.

— Да не би мистър Мур да те е уволнил?

— Уволни всички ни. А пък мнението ми за него вече е такова, че си мисля тъй — дори още утре да ме наеме отново, не бих отишъл да му работя.

— Не ти е присъщо да говориш тъй, Уилям.

— Знам, но сигурно ставам друг и за самия себе си — чувствувам, че се променям. Нямаше да се притеснявам, ако жена ми и децата имаха какво да ядат, но те гладуват, изпосталели са…

— Да, момчето ми, но и ти си на същия хал, сам го виждам. Тежки времена настанаха — накъдето и да се обърна, виждам само страдание. Седни, Уилям, седни и ти, Грейс, седнете да си поговорим.

И за да си поговорят по-добре, мистър Хол взе най-малкото от децата на коляното си, а ръката си сложи върху главата на следващото. Но когато тези дребосъци започнаха да го занимават с приказките си, той им направи знак да мълчат. След това насочи замисления си поглед към решетката на камината, където шепата въглени едва мъждукаха.

— Тъжни времена! — каза той. — Не отминават бързо. Такава е волята божия и тя ще пребъде. Но ни подлага на големи изпитания.

След това отново се замисли.

— Нямаш никакви пари, Уилям, а нямаш и нищо, което да продадеш, така ли?

— Не. Продадох един шкаф, часовника, махагоновата масичка и хубавия порцеланов сервиз за чай, който жена ми донесе като зестра, когато се венчахме.

— А ако някой ти заеме няколко лири, ще можеш ли добре да ги оползотвориш? Ще можеш ли да се захванеш с нещо друго, с някоя нова работа?

Фарън замълча, но жена му бързо отговори:

— Да, сигурна съм, че ще може; нашият Уилям е много способен. Ако разполагаше с две или три лири, би могъл да започне малко търговия.

— Ще можеш ли, Уилям?

— Ако е угодно на бога — отвърна бавно Уилям ще мога да закупя малко стока, малко ширити, малко конци и разни други неща, дето се търсят, и в началото мога да се заловя с разносна търговия.

— А вие знаете, господине — намеси се Грейс, — че Уилям нито пие, нито е мързелив, нито пък ще пропилее нещо ей така. Той ми е съпруг и не трябва да го хваля, но мога да заявя, че в цяла Англия няма по-трезвен и по-честен мъж от него.

— Ще поговоря тогава с един-двама от моите приятели и мисля, че мога да му обещая пет лири след няколко дни — в заем, разбира се, а не като подарък. Той ще трябва да ги върне.

— Разбирам, господине. Съгласен съм.

— А междувременно ето ти няколко шилинга, Грейс, за да има какво да ври на огъня, докато се оправите. А сега, деца, наредете се и кажете катехизиса, докато майка ви отиде да ви купи нещо за ядене, тъй като днес май не сте яли достатъчно. Започни ти, Бен. Как ти е името?

Мистър Хол остана, докато се върне Грейс. Веднага след това си тръгна, като стисна ръцете на Фарън и жена му. На самия праг им каза няколко кратки, но много искрени слова, изпълнени с религиозна утеха и съвети. Най-накрая с взаимно «Бог да ви благослови, господине!» и «Бог да ви благослови, приятели мои!» те се разделиха.