Сибирски тайни

ЧЕТВЪРТЪК

— Ти имаш ли акъл?! — вилнееше вече напълно съвзелият се след болката и стреса Коротков. — За кой дявол ти трябва да се вреш във всичко това? Ние сме чужди хора тук, дойдохме, свършихме си работата и си заминаваме.

Настя реши да не се предава до последно. Още не бяха изчерпани всички аргументи.

— Юрочка, не сме си довършили задачата… Искаме да предложим на Сашка парцела откъм северната страна, нали Ворожец обеща да съдейства за намаляването на цената. Но с екологичното състояние на това място още не всичко е ясно. Забрави ли убийствата на еколозите? Ами историите с фермата? С лабораторията? Да, роднината на Володя — Леонид Иванович, ни увери, че фермата за норки не може да представлява никаква опасност. Но ти сигурен ли си, че е прав: ще заложиш ли главата си, че той знае всичко със сигурност и ни е казал истината?

— Ох, ти пък с твоята оригинална идея ще откриеш тази истина, нали! Абе те ще те пратят… Знаеш къде — и ще бъдат прави.

— Ами ако не ме пратят? Юра, аз вече съм препатило момиче, не ме е страх, че ще ме сиктирдосат, защото съм сигурна: няма да пукна от това. И дори няма да ме наранят. Толкова пъти в този живот са ме пращали на… че съм си изработила солиден имунитет. Ако не стане, значи, ще си тръгнем, а на Сашка ще кажем, че парцелът е много хубав, но екологичната обстановка е под съмнение. Ще му предложим други варианти, в които сме по-уверени. Но трябва да опитаме.

Коротков я погледна внимателно и поклати глава.

— Безполезно е човек да спори с теб. Мисля, че не си права. Но наистина си препатило момиче, затова имаш право на свое мнение. Само че признай честно: заради Витка Егоров ли се трепеш? Искаш на него да помогнеш, така ли?

Настя сви рамене. Да помогне на Егоров? Разбира се, тя с удоволствие би направила нещо полезно за него, но в случая, дори да успее със замисленото, за Егоров няма да има значение. Той не се занимава с делото за убийствата. Просто има една нерешена логическа задача и много й се иска да се опита да я реши по неизпробван досега метод. Ами ако се получи? Просто е интересно! Освен това решаването й ще помогне да се отстрани неопределеността в информацията за парцелите, а това всъщност е тяхната пряка задача, която трябва да бъде изпълнена докрай.

Закусваха в хотелския ресторант и възмутеният от приказките й Коротков напълно забрави за изстиващия в чинията му омлет. Оказа се, че студеният омлет изобщо не става за ядене, така че Юра сърдито махна с ръка, тръсна ядното „прави каквото щеш“ и тръгна за нова порция. Настя Каменская замислено погледна гърба му, дояде кренвирша си, пийна доматен сок, взе телефона си и позвъни на Егоров. Той веднага вдигна и й продиктува наизуст номера, на който можело да се обади в приемната на началника на управлението на вътрешните работи.

— Ама ако се обадиш, имай предвид, че в десет той прави оперативка.

Настя погледна часовника си: девет и петнайсет. Ако Баев вече е на работното си място, може да й провърви. Под втренчения неодобрителен поглед на върналия се Коротков тя позвъни в приемната и се представи. Помолиха я да почака и след няколко секунди в слушалката зазвуча гласът на полковника:

— Слушам ви. Случило ли се е нещо? Помощ ли ви трябва?

— Благодаря, Игор Валеревич, всичко с нас е наред, не ни е нужна помощ. Но ми се струва, че с Юрий Викторович може да ви бъдем полезни. Иска ни се някак да се отблагодарим на вас и на Пьотър Сергеевич за гостоприемството. Бихте ли могли да ме приемете днес?

При тези думи Коротков се намръщи и й се закани с пръст. Настя поклати глава.

— В десет имам съвещание — кратко отговори Баев.

— Ще успея да дойда. Няма да ви отнема много време. Ако се съгласите с предложението ми, всичко останало може да се свърши след съвещанието или дори по време на него. Просто моля да ме приемете и изслушате.

— Добре. Елате сега.

Тя остави телефона на масата и на големи глътки доизпи кафето си. Трябваше бързо да изтича до стаята за чантата си. Володя, както се бяха разбрали, щеше да ги чака пред хотела след девет часа.

— Защо помоли да приеме теб, а не нас? — строго запита Коротков.

— Защото ще отида сама. — Тя остави чашата върху чинийката и попи устните си със салфетка. — Щом си толкова чувствителен и не понасяш да те пращат… знаеш къде, реших да ти спестя тази неприятност. Ще поема удара сама. А ако нещо се обърка, ти ще си останеш чист като вода ненапита.

— Ася! Искаш да ме обидиш ли?

Настя се разсмя.

— Коротков, забрави ли, че имаш насрочен час за връзка с банкера Каменски? В осем по московско време, в единайсет по местно имате видеосеанс по скайп с него и директорите му. Така че върви в стаята, вземи моя лаптоп, написала съм ти паролата на листче, и се отчитай пред началството.

— Леле! За малко да забравя — промърмори Юра. — Добре, прави каквото знаеш.

Настя изхвърча презглава до асансьора, после по коридора до своята стая, грабна чантата и изтича на улицата. Колата стоеше на обичайното си място, Володя четеше вестник.

— Какво пишат? — весело попита тя и седна до него.

— Ами хулят градските власти, както винаги. Заливат с помия нашия кмет, пак дърдорят за убийствата на еколозите, че нали, той и ръководството на полицията нищо не предприемали. Е, този вестник Горчевски го издържа, това всички го знаят.

— А другите вестници?

— Ами различно, кой възхвалява Смелков и плюе Горчевски, кой пък обратното. При нас преди местни избори винаги е така.

В десет без двайсет Анастасия Каменская стоеше в приемната на началника на управлението на вътрешните работи. Има двайсет минути. Само двайсет, за да бъде убедителна и да не изглежда, че е откачила. Трудна задача.

Игор Валеревич откъсна очи от книжата, с които бе отрупано цялото му бюро, вдигна глава, свали очилата за четене и впери мрачен поглед в Настя.

— Слушам ви внимателно, Анастасия Павловна.

— Игор Валеревич, сега набързо и накратко ще ви разкажа една история. Ако сметнете, че от нея могат да се извлекат полезни изводи, ще се радвам. Ако ли не, просто ще си тръгна и няма да ви досаждам повече.

— Ами започвайте — позасмя се Баев. — Целият съм слух. Надявам се, че историята не е сълзлива и сърцераздирателна. Нали няма да ме молите да помогна на някой нещастник и да прекратя наказателно дело срещу него, защото има болна майка и малки сестри?

— В никакъв случай — увери го Настя. — Не е в мой стил да помагам на нещастници. Помагам само на колеги. И тъй: добрата стара Англия, хиляда деветстотин и шеста година. Осемдесет и пет годишният учен Франсис Галтън, който цял живот е писал трудове по статистика и теории на унаследяването. Ежегодна изложба на животновъдството и птицевъдството. Такава една експозиция. На един от щандовете се провеждат състезания по отгатване на теглото. Представен бил един огромен бик и всеки желаещ можел срещу съвсем дребна сума да си купи билетче и да напише на него своето име, адрес и предполагаемото тегло на бика, преценено на око. Награди очаквали участниците, които предложели най-близките до истинското тегло отговори. Около осемстотин души решили да си опитат късмета. Били най-различни хора — освен фермери и месари, вещи в оценката на теглото на добитък, имало и чиновници, и занаятчии, и студенти, с една дума — всякакви. На Галтън му станало интересно — той цял живот бил изследвал проблемите на статистиката — и в този момент му се дощяло да провери способна ли е една разнородна тълпа да дава разумни отговори на тясно специализирани въпроси, както става например при избори. Когато състезанието завършило, поискал от организаторите билетите и внимателно анализирал числата, записани в тях. Събрал всички оценки, разделил ги на броя на участниците и извел усреднения отговор на групата. Ученият бил абсолютно сигурен, че усредненият отговор на разнородната, състояща се от какви ли не хора тълпа ще се окаже много далеч от истината. Та какво друго може да бъде колективното решение на една сбирщина, в която има и мъдреци, и високообразовани, и опитни хора, но и посредствени, глупави, неграмотни? Разбира се, такова решение просто задължително трябва да бъде невярно. А знаете ли какво се получило?

— Какво?

— Средният резултат според билетчетата бил хиляда сто деветдесет и седем фунта. А когато претеглили убития бик, се оказало, че той тежи хиляда сто деветдесет и осем фунта. Тоест тази разнородна тълпа от случайни хора в крайна сметка сгрешила само с един фунт. Само с четиристотин петдесет и три грама.

— Така. И?

— Убийствата на еколозите. И тайнствената лаборатория, която така и не може да се намери. А вие сте в предизборна кампания и имате съответния апарат за постоянен мониторинг на общественото мнение. Вие и вашите приятели сте кръвно заинтересовани да разкриете престъпленията, защото инак избирателите ще обърнат гръб на Смелков. Всъщност това е всичко, което исках да кажа. Вместих ли се в определеното време?

Баев замислено разглеждаше рамките на очилата си за четене, които въртеше в ръцете си. Накрая премести поглед към Каменская.

— На самата вас това трябва ли ви за нещо?

Въпросът зарадва Настя. Никакви „да не сте полудели!“ и „ние тук не си играем игрички“, на каквито през живота си тя се бе наслушала до втръсване. Правилен въпрос. Полковникът преценява вариантите.

— Само за проясняване на проблема с екологичната ситуация в северния район. Завчера вече говорих за парцела. Брат ми силно се заинтересува от него, още повече че Пьотър Сергеевич обеща да помогне, като уговори собственика да намали цената. Нямам никакви други интереси по въпроса.

Баев погледна часовника, после отново втренчи в Настя тежкия поглед на тъмносивите си очи. В дъното на тези очи сякаш й се мярна нещо… Не, не разбиране и дори не съгласие. Нещо като проблясък на догадка.

— Почакайте в приемната, ще си поговоря с кмета.

Тя мълчаливо излезе в приемната, където вече се събираха участниците в оперативното съвещание. Улови няколко неприязнени погледа. Какво пък, никой тук не е длъжен да я обича. Макар че на никого не е сторила нищо лошо. Отново мъчително й се прииска да си е вкъщи. При Льошка, любимия й съпруг. В своята гарсониерка. При своята работа, която тя, разбира се, не обича тъй предано, както службата в криминалния отдел, но все пак се научи да я върши що-годе прилично и дори да изпитва удоволствие от нея. Тук всички й бяха чужди. До един й нямаха доверие и я подозираха в нещо.

Забръмча селекторът, офицерът в приемната натисна копчето.

— Покани Каменская — чу се гласът на началника на управлението.

Сега вече я гледаха с открита омраза. Заети хора, с проблеми до гуша, явили са се на съвещание при началника точно в определеното време, а той ги държи в приемната и на всичко отгоре кани някаква непозната мадама без ред. Настя потисна въздишката си и влезе в кабинета.

— Идете при Лаевич, той ръководи предизборния щаб на Смелков.

— Благодаря — сдържано отговори Настя.

— Ето телефонния номер, обадете му се, той ще ви обясни как да го намерите.

Баев й подаде малко квадратно листче.

— Благодаря — повтори тя.

Ето, нищо страшно. Никой не я изяде. Дори луда не я нарекоха.

Генадий Лаевич предизвика у Настя противоречиви чувства. Външно й беше крайно неприятен, макар че тя не би могла да обясни защо. Грозните лица никога не я отблъскваха, а красивите обикновено я оставяха равнодушна. Виж, към поведението и познавателната активност на ръководителя на предизборния щаб у нея не се породиха и най-дребни претенции.

По телефона той й обясни подробно как да намери щаба, а след това посрещна Каменская много любезно и доброжелателно. Нещо повече, по това как светнаха очите му, когато тя му разказа една след друга историите за теглото на бика и търсенето на потъналата подводница, се разбра, че Генадий не е глупав и с готовност се устремява към всичко ново.

— Това е крайно любопитно, заинтригувахте ме… — бъбреше той, докато търсеше някаква информация в своя компютър. — Трябва още днес да формулирам въпроса и да го добавя в нашата обичайна анкета. А за утре ще извикам група интервюиращи, ще ги пусна сред хората, да работят.

— Искате да зададете въпрос или да предложите на анкетираните сценарий? — попита Настя, искрено зарадвана, че най-сетне е срещнала съмишленик.

— Ами вие? — зададе Лаевич насрещен въпрос. — Изхождам от обстоятелството, че щом предложението е ваше, вие знаете повече по темата и по-добре от мен си представяте кое е правилно. Какво ще ме посъветвате? Просто имайте предвид, че нашите допитвания са много кратки, хората не обичат да си губят времето, като отговарят на въпросите от нашите анкети. Колкото по-кратко е допитването, толкова по-добре. Повече са шансовете човекът да не започне да се дразни и да отговаря вече каквото му падне, само и само да се отърве по-бързо. Ако смятате, че е нужно да предложим сценарий, той трябва да бъде максимално плътен. И ще се наложи да го напишете самата вие.

— Сценариите трябва да бъдат няколко — поправи го Настя. — Ако е само един, ще получим само един отговор.

— Тогава вашата задача се усложнява. Да се изложат няколко сценария в кратка форма, която няма да досади на анкетираните, е още по-трудно. Разбира се, аз ще ви помогна с каквото мога. Хайде да съставим график с помощта на обратно броене.

Това й хареса. Делово, ясно и грамотно.

— Ще извикам интервюиращите утре, в девет сутринта. Дотогава всички анкети трябва да бъдат отпечатани. Обемът на анкетата — не повече от един лист във формат А-4, двустранно. Печатането на този текст ще отнеме около час. Смятаме ги час и половина заради разни непредвидени варианти: повреда в принтера или компютъра, неприятности с мастилото… Може да ни подведе и електричеството. С гаранция — два часа. До седем сутринта анкетата трябва да е напълно готова. В нея са нашите стандартни въпроси, те са налице. Ще трябва да наберем само вашия текст със сценариите. Колко време ще отнеме това?

Настя сви рамене.

— Около пет минути. Може би дори по-малко, ако съумея да напиша съвсем кратки формулировки.

— Добре, включваме вашия текст във вече споменатите два часа. И тъй, крайният ни срок е утре, в седем часа. Какво ви е нужно за формулирането на сценариите?

— Информация. Всичко, което е известно по делото за убийствата на еколозите и за тяхната тайна лаборатория.

— Да допуснем, че вие вече сте се запознали с това. Колко време ви е нужно, за да формулирате текста за анкетата?

— Не знам — призна тя. — Никога не съм се занимавала с подобно нещо, ще ми бъде първи опит. Може да се получи веднага, за трийсет-четирийсет минути. А може да се мотая и няколко часа.

— Лошо — неодобрително въздъхна Лаевич. — Как можем да планираме, без да знаем колко време ще отнеме всеки етап от работата?

— Не можем — послушно се съгласи Настя, прикривайки усмивката си. — И друго, Генадий: никой няма да ни даде цялата информация по делата за убийствата на еколозите, просто не забравяйте, че тя не ни и трябва. Интересува ни само онази част, която се отнася до лабораторията. Ние търсим лабораторията, а не хората, извършили тези убийства. Така че вашият шеф Константин Кирилович ще трябва да ни съдейства.

— В какъв смисъл? — Генадий рязко вдигна глава и тръсна дългия си перчем, който скриваше половината му лице. — В какво трябва да се изразява съдействието?

— В това да помоли началника на управлението да ми даде тази информация. Аз няма да искам нищо секретно. Трябват ми само имената и адресите на свидетелите, в чиито показания се споменава лабораторията или че убитият е работел там.

— Ще кажа на Константин Кирилович — кимна Лаевич.

Настя го погледна изкосо и незабележимо се усмихна. Наивно момче. Може би разбира от предизборни технологии, но и хабер си няма от оперативно-издирвателна дейност и от следствена работа. Следователят разполага с всички имена и адреси на свидетелите, но той не се подчинява на началника на управлението и на никого няма да покаже материалите по делото, освен на собственото си ръководство. Ала само ако то настоява. С тази информация разполагат и оперативните работници, всеки със своето късче от нея. По делото работят много оперативни работници, във всеки случай така твърдеше Витя Егоров, когато говореше как всички сили са насочени към делото за еколозите. Трябва да се намерят всички и всеки, да се изчака те да дойдат на работното си място… За два часа е нереално. Дори за три.

— Трябват ми всички материали от медиите и всичко, което има в интернет за убитите еколози — каза Настя. — Ще отида в хотела си, в моя компютър имам подборка, вече разглеждах тези материали и си отбелязвах важното. Така ще стане по-бързо, отколкото сега да се търси отново.

Лаевич я помоли постоянно да се обажда и да докладва как върви работата. И естествено, веднага да го търси, ако й трябва нещо. А той на свой ред ще й предостави материалите от оперативните работници, щом бъде възможно.

„Да бе, чакай ти — промърмори си наум Настя. — Как пък не се е разтичал Баев да дава оперативна информация на външни лица. Но бях длъжна да помоля, инак щяха да ме разберат неправилно.“

Тя се върна в хотела, като по пътя се отби в същото италианско заведение, където вчера бе купила десертите. Не се знаеше как ще потръгне денят, трябваше да има храна подръка.

Когато приближи вратата на стаята си, чу долитащи отвътре гласове. Единият определено беше на Коротков, другият — на Саша, брат й, останалите не познаваше. Ами да, точно така, в единайсет се е открило съвещанието… Имаше чувството, че денят е започнал толкова отдавна, че сега трябва да е вече следобед!

Коротков се бе настанил удобно в нейната стая. Беше се проснал на дивана и поставил лаптопа й на малката масичка. До лаптопа стоеше поднос с кафе в каничка и чашка — Коротков ги бе поръчал за стаята. Без да каже и дума, Настя приближи, взе чашката с недопитото кафе, занесе я в банята, изми я, върна се, наля кафе на себе си, доста безцеремонно избута Юрий от мястото му на дивана и седна до него. На екрана се виждаше кръгла маса, до която седяха брат й и някакви други мъже със сериозни физиономии.

— Привет! — безгрижно заяви тя. — Нали не се сърдите, че закъснях?

— Привет, сестричке — усмихна се Александър Каменски и бързо й представи другите двама участници в съвещанието. — Юрий Викторович каза, че твоите предпочитания клонят към парцела до езерото, но там имало някакви проблеми с екологичната обстановка и ти си се занимавала с тях.

— Точно така — кимна Настя. — Колко време можеш да ми дадеш, за да изясня тези неща?

— Колко ти трябва? Три дни? Седмица?

— Седмица винаги е по-добре от три дни — дълбокомислено изрече Настя и отпи от кафето. — Когато е за нещо важно. А от гледна точка на пребиваването в чужд град и желанието ми да се прибера вкъщи, три дни явно е по-добре от седмица. Саня, парцелът край Горното езеро наистина с най-хубавият, но това е само според моя вкус. Той е и най-скъпият, но има варианти за цената. Дай ми максимум пет дни за екологичната обстановка. Мисля, че всичко ще се изясни много по-бързо. Ако в северния район наистина има проблеми, налице са и два много добри парцела в южния. Малко по-лоши са, но също напълно подходящи.

— Пет дни са много, Александър Павлович — запротестира един от директорите, плешив чичко с очила с тънки рамки. — Финансовият план…

— Юрий Викторович — прекъсна го Каменски, — какво ще кажете вие? Съгласен ли сте със сестра ми?

— Съгласен съм. Парцелът край езерото наистина е най-добрият по всички параметри.

— А за петте дни?

Настя бързо прецени разположението на камерата и силно ощипа Коротков, като се надяваше сериозните чичковци от банка АПК да не видят това. Чест направи на Юрий, че и окото му не мигна, той дори не трепна.

— Мисля, че ще се справим за три дни — каза той. — В краен случай за четири.

Какъв предател само!

Съвещанието свърши, Настя излезе от скайпа и ядосано погледна Коротков.

— И това ми било приятел! Мислех, че ще ме подкрепиш, а ти… Какво, трудно ли ти беше да се съгласиш?

— Не бесней, Аска — кротко се усмихна Коротков. — Тоя плешивият е ужасно неприятен тип. Ако бях започнал да настоявам за пет дни, той щеше да се опъва и щяхме да се съвещаваме още три часа. А така — всичко стана бързо и безболезнено. Четири дни също са добър срок. Ако пък се наложи, ще решим въпроса, брат ти е разбран човек. Санка от самото начало каза: работете толкова време, колкото ви трябва, ако щете — и месец.

— Защо тогава тоя плешивият се опъва?

— Абе не му обръщай внимание! Той си има своя тема в играта, до първи август трябва да оформи финансовия план за следващата година… С една дума, това не те засяга. Е, какво става с Баев?

— Нищо — обидено промърмори Настя. — Читава съм, както виждаш, и не съм в лудницата. Върви си в стаята, че трябва да работя.

— Леле, колко сме страшни в гнева си! — избухна в смях Коротков. — Задето нахално изпи кафето ми, ще си взема една паста от теб и ще легна да подремна. Заради тоя проклет зъб цялата ми нощ отиде на вятъра.

— И аз, между другото, не спах заради твоя зъб — сопна се Настя.

— Ами лягай и спи, кой ти пречи?

— Не мога.

Това е то, няма как да се сърди на Коротков повече от три секунди! Току-що беше готова да го убие, а сега с усилия се сдържа да не се разсмее заедно с него.

— Значи, Баев клъвна на твоите интрижки с буржоазната лъженаука?

— Май да. Обади се на кмета и ме изпрати в предизборния щаб, там редовно правят социологически проучвания. Сега трябва да седна и отново да прочета всички материали в мрежата за убийствата на еколозите.

— Съчувствам ти. — Коротков бащински я потупа по късо подстригания тил. — Но ти сам го пожела, Жорж Данден. Труди се. А аз ще поспя. Ако ти потрябва помощ, събуди ме, не се притеснявай. Можеш да допиеш кафето ми.

Той измъкна от оставената на пода торбичка една кутия с десерт и затвори вратата след себе си.

Настя се преоблече и отново зачете материалите за убийствата на еколозите. Този път се съсредоточи върху текстовете за тяхната работа в тайнствената лаборатория, вадейки цитати в бележника. След час и половина отново я обзе остро недоволство от себе си: намерената в мрежата информация изглеждаше съвсем различно от онзи ден, когато беше болна и я четеше за пръв път. Онова, което тогава й изглеждаше убедително и безспорно, днес тя приемаше като празни приказки. Ако оперативните работници разполагат с информация на същото ниво, нищо чудно, че и четирите убийства не са разкрити досега. Или само тук, в статиите, всичко е толкова неопределено, а оперативните работници имат далеч по-точни сведения?

Не може да се работи, когато си болен, това е единственият и неоспорим извод! Не бива да разчиташ на нормално функциониране на мозъка и адекватно възприемане на ситуацията, ако не си здрав. Когато боледуваш, стой си вкъщи и чети любовни романи, ама от по-простичките, дето не изискват интелектуални усилия. И не се опитвай да вършиш що-годе сериозна работа, защото ще направиш толкова грешки, че после сто години не можеш ги изчисти. Именно това би казала тя сега на седемнайсетгодишната Настя Каменская, ако имаше възможност. Колко жалко, че тази възможност е чисто хипотетична! Страшно е дори да си помисли колко погрешни изводи и неправилни решения е вземала, когато е ходила в службата с настинка, с температура, с грип, дори просто с наболяващ я стомах или болен зъб. Това минаваше едва ли не за героизъм и будеше уважение, но кой знае защо, на никого и през ум не минаваше колко е рисковано за интересите на работата.

Трябваше да пести време, затова Настя не се съсредоточаваше в пасажите, където не ставаше дума за лабораторията. Към пет часа следобед всички цитати бяха извлечени, трябваше да пристъпи към изготвянето на сценариите. Коротков се бе наспал, сега от неговата стая долитаха звуци от работещия телевизор: Юрка гледаше мач.

„Хигиена на умствения труд — саркастично си помисли Настя, стана от бюрото и поразкърши гърба си, който се бе схванал от дългото седене. — Колко пъти сме чували това на младини! И винаги се кискахме, сякаш ставаше дума за нещо неприлично. Хем в това се съдържа извънредно дълбок смисъл. Непременно трябва да правиш паузи и да се развличаш, за да престане мисълта ти да тича по едни и същи тунели. Та древните далеч не са постъпили глупаво, когато са измислили театъра за развлечение на обикновения народ! Защо думата „развлечение“ е придобила такъв негативен оттенък в умовете ни? Като че да се забавляваш, е срамно. Трябва да работиш, да работиш и да работиш. А каква полза от такава работа, когато погледът ти е между капаци и мисълта ти не може да тръгне по никакъв друг път, освен по веднъж прокарания, обичайния? Развлечението, откъсването, е измислено именно за да може мисълта свободно да продължи нататък и да ражда нов поглед към проблема, нови идеи. Ето защо сега трябва да си дам почивка, да се поразвлека с нещо, а после да се захвана със сценариите. Да знаех само как да ги напиша…“

Тя потропа на вратата на Коротков, предложи му да слязат да хапнат и получи в отговор отбранителни жестове: мачът бе! Как може?! Е, щом е мачът, добре. Настя донесе десертите, към които в заведението предвидливо бяха добавили вилички и ножчета, настани се до Юрий и впери поглед в екрана, като се постара да изхвърли от главата си еколозите и сценариите и да се съсредоточи в събитията на футболния терен. Тя абсолютно не разбираше от футбол. „Нищо, ще седя и ще гледам, докато не усетя, че в главата ми се е размърдала някаква идея“ — упорито реши тя.

Първото полувреме свърши. Коротков, както почти всички мъже, веднага започна да натиска копчетата на дистанционното и да сменя каналите, като спираше на всеки за не повече от 15-20 секунди. Тези секунди бяха напълно достатъчни на Настя, за да успее да се пренастрои и да се постарае да разбере за какво изобщо става дума. Неочаквано й хрумна, че навикът „да сменяш каналите“, който толкова дразни повечето жени, всъщност е прекрасна гимнастика за мозъка, защото го кара да превключва и да се ориентира в новия материал. Макар и за кратко и незадълбочено — тук е важен именно моментът на превключването. „Да, не само древните са били умни. Мъжете инстинктивно правят в тази ситуация по-правилни неща от нас, жените, които пускаме един канал и гледаме съответното предаване от началото до края. Може би затова мозъците на мъжете са по-тренирани… А може и да не са.“

Когато започна второто полувреме, тя поседя с Коротков още десетина минути и разбра, че е узряла, за да продължи работата. Млясна Юрка по темето и отиде в стаята си. Обади се на Лаевич, попита го няма ли информация от началника на управлението. Както и бе очаквала, информация нямаше. „Ами добре — спокойно си помисли Настя. — Ще мина и без нея. Идеята ми е ясна, а уточнения във формулировките ще мога да внеса и по-късно, ако на оперативните работници не им се досвиди и дадат нещо в повече от това, което вече и бездруго знам.“

Първият вариант на текста за сценариите се получи обемен, но тя и не се постара да го съкрати, просто записваше това, което й хрумваше. Сега трябваше да го структурира и стегне, за да няма нито една излишна дума. Та нали Лаевич я предупреди: колкото по-кратък е въпросът, толкова повече са шансовете анкетираният да даде обмислен отговор, а не първия, за който се сети.

Ръководителят на предизборния щаб сякаш бе чул нейните мисли, защото след секунда й позвъни.

— Как върви работата? Кога мога да очаквам резултат?

— Мисля, че след около два часа всичко ще бъде готово — отговори Настя.

— Прекрасно. Ще ми го изпратите ли по пощата? Или аз да пратя някого да вземе материала?

— Разбира се, по пощата, дайте ми адреса.

Нощта бе минала в будуване, тя бе успяла да поспи само до момента, когато я събуди Коротков заради своя болен и туптящ зъб. Настя мечтаеше да свърши каквото бе замислила и да си легне.

Бе успяла да преформулира и максимално да съкрати и да стегне първия сценарий, когато пристигна Коротков.

— Аска, Ворожец е организирал вечеря със собственика на парцела край Горното езеро, трябва да ковем желязото, докато е горещо — каза той. — С мен ли си?

Тя отрицателно завъртя глава, без да откъсва очи от текста.

— Тогава аз тръгвам. Щом огладнееш, вечеряй без мен.

— Имам още пасти. Когато минаваш покрай ресторанта, помоли да ми донесат кафе, понеже заспивам права. Разбира се, мога и аз да се обадя, но нали и от теб трябва да има някаква полза, защото се получава несправедливо: аз работя, а ти спиш, гледаш мач и се шляеш по кръчми.

— Внимавай, скоро няма да си влизаш в дънките — оптимистично се закани Коротков. — Докога ще плюскаш пасти?

— Млъкни, а? — миролюбиво предложи тя.

Успя напълно да завърши работата и да набере текста на компютъра десетина минути преди да изтекат уговорените два часа. Дочака потвърждение от Лаевич, че писмото е получено, с удоволствие се протегна и отиде в банята, мечтаейки колко дълго и дълбоко ще спи.

Тя потъна в сън моментално и когато над ухото й оглушително зазвъня хотелският телефон, уплашено си помисли, че вече е сутрин. В стаята беше тъмно. Настя напипа слушалката, като ядосано предположи, че се обажда Коротков и че сега хубавичко ще го насоли… В просъница забрави да се запита защо ще й звъни по местния телефон, а не по мобилния.

— Анастасия Павловна, обажда се портиерът. Донесоха един плик за вас.

— Какъв плик? Кой го донесе? — не разбра Настя.

— Един момент, говорете с човека…

В слушалката прозвуча непознат мъжки глас:

— Старши лейтенант Яковлев. Моля да ме извините за посещението в толкова късен час, но полковник Баев ми нареди да ви доставя информацията.

Така значи! Настя запали аплика и погледна часовника: единайсет и половина. Виж го ти Игор Валеревич! Вероятно не биваше да си мисли толкова лоши неща за него. Държи си на думата.

— Благодаря. Оставете плика при портиера, утре ще го взема.

— Другарят полковник каза да го предам лично — твърдо отговори старши лейтенантът.

Лично… Обичат в тоя град Вербицк да създават тайни от нищо и никакво! И защо не си живеят по-простичко? Мисълта, че трябва да стане, да се облече и да слезе, я ужасяваше. Но ако от тези три елемента оставеше само един, спокойно можеше да го преживее. Да не се облича и да не слиза, само да стане и да навлече халата.

— Качете се, стая шестстотин и четири.

— Момент… Не, ще ви изчакам, защото не ме пускат, казват, че след двайсет и три часа било забранено.

„Господи, в какъв свят живеем? — позасмя се наум Настя. — Тук не спазват закона за забрана на пушенето на обществени места, обаче правилото за двайсет и три часа, след което в хотелите не бива да има външни лица, си е живо и здраво от съветски времена.“

Тя се загърна в халата, излезе от спалнята, прокара гребена по косата си: щом не е облечена, поне да не е чорлава. Пликът, който й предаде старши лейтенант Яковлев, се оказа учудващо тънък. Настя го отвори и намери вътре два листа, на единия — имена и адреси, на другия — послание от Баев:

Кратко и сухо. Нито здрасти, нито лека нощ. Добре де…

И каква полза сега от този списък? Ако го бяха донесли предобед, тя можеше да успее да си поговори поне с някои от тези хора и да формулира сценариите по-точно. Промени в анкетата можеха да се внасят само до седем сутринта, от девет анкетьорите щяха да започнат да интервюират населението. Късно, много късно…

Тя прегледа набързо приложения списък. Не беше кой знае колко дълъг. Само девет души. Последното име й се стори познато… Нина Ляшенко. Някъде вече го бе срещала. Настя притвори очи и се опита да си спомни как изглеждаше текстът, в който бе видяла името. Не беше ръкопис… И принтиран не беше… Не беше и печатарски… Изведнъж се сети за светлокафяв фон, вдясно се мъдреше реклама на някакъв автосалон. Да, точно така, името се споменаваше в няколко публикации из сайтовете… За същата жена ли ставаше дума? Или просто за същото име? Хора с еднакви имена се срещат често дори на една улица, камо ли в осемстотинхиляден град. Но защо само това име? Ами останалите?

Тя съвсем забрави, че допреди малко й се спеше до смърт. Включи лаптопа и отново се зае да преглежда подборката от статии, които вече бе изчела, само че със съвсем друга цел — бе търсила сведения или поне споменавания за лабораторията. Не беше обръщала особено внимание на имената, сега обаче само те я интересуваха.

Имената на потърпевшите бяха налице. Ала липсваше информация за хора, които разполагат с някакви сведения, полезни за следствието. С изключение на Нина Ляшенко, която поради грешка на пощальона получила писмо, адресирано до един от убитите еколози.

Всъщност така и трябваше да бъде. Не бива да се разгласяват данни за свидетели, докато следствието не е приключено, пък и след това. Дори след произнасянето на присъдата често е по-добре да се запазва в тайна личността на човека, дал показания. Така че липсата на каквито и да било сведения, освен имената на самите потърпевши, не беше за чудене. А виж, появяването на Нина Ляшенко в печата беше странно. За нея, кой знае защо, бе направено изключение от общото правило. Може би тя вече не е между живите?

Зад вратата към стаята на Коротков се чуха стъпки. Юрка се бе върнал. Настя отиде при него.

— Е, как мина срещата? Успяхте ли да се разберете?

Коротков се усмихваше и изглеждаше напълно доволен. Собственикът на парцела, с когото го запознал Пьотър Сергеевич Ворожец, се оказал извънредно приятен и делови човек. Ако Александър Каменски решал да купи това място, собственикът бил готов да преговаря и да се съгласи на твърде съществени отстъпки. В замяна, естествено, на определени преференции при избора на изпълнители и търговци на строителни материали и техника за строежа.

— А при теб как е? Направи ли каквото искаше?

— Аха — кимна Настя. — И дори успях да заспя… Е, за известно време.

— Да не би аз да те събудих? — притесни се Коротков. — Тропах ли?

Настя се засмя.

— Не, Баев ми прати един лейтенант с любовно писъмце, наложи се да слизам до рецепцията… Юра, хайде кажи ми според твоя опит, защо се взема решение да се разгласява имената на едни свидетели, а на други — не?

Той се замисли, докато бавно охлабваше възела на вратовръзката и я изхлузваше през главата си.

— Защо не — това е ясно. Всички сме заинтересовани свидетелите да остават в тайна — и оперативните работници, и следователите. А защо някои ги разгласяват… Виж, това е добър въпрос. Малко напосоки бих казал, че това се прави за заблуда на противника и човекът в действителност не е свидетел и нищо не знае. Тоест налице е някаква комбинация.

— А други варианти?

— Не знам. Аска, ама ти какво пак се развихри посред нощ! Погледни колко е часът. Хайде лягай си, утре ще поговорим.

— Добре — покорно се съгласи тя, — ще поговорим утре. А също — и ще отидем.

— Къде ще отидем?

— При свидетелите, чийто списък ми даде Баев. При всички. И ще видим по какво осемте души, чиито имена не се споменават никъде, се различават от Нина Ляшенко, която фигурира в няколко публикации.

Коротков изстена и рухна във фотьойла.

— Каменская, ще ме докараш до инсулт! Какви такива свидетели? За какво ти е това? Написа ли си сценариите? Написа ги. Утре вечер ще получиш резултатите. Ще ги пресмяташ по своите хитри формули. Какво друго ти трябва?

Тя сви рамене.

— Нищо. Просто ми е интересно. Не обичам нещо да не ми е ясно. Юра, хайде, моля ти се, не се преструвай, че ти е все едно. Нали знам, че и ти си любопитен. Същият си като мен. От една кръвна група сме.

Юрий я погледна сериозно и малко тъжно.

— Права си, Аска, от една кръвна група сме. Но с различно семейно положение. Аз имам Анютка. И съпруга, която след няколко дни отива на снимки. Искам да се прибера, преди Ирка да замине, разбираш ли? Да, можем да се разберем с бавачката, но не ми е спокойно, като си помисля, че малко дете по цели дни ще бъде с чужда жена. Тя е добър човек, стабилна е, Анютка ще е в добри ръце, но представи си как ще се чувства, когато нито аз, нито Ирка сме наблизо и сутрин, и следобед, и нощем. С една дума, ти знаеш моята позиция: да свършваме вече тук и да се прибираме.

— Тогава ми помогни. Колкото по-бързо разнищим този неясен екологичен въпрос, толкова по-бързо ще си тръгнем.

— Добре — отчаяно махна с ръка той, — ще отидем утре. Не разбирам как Чистяков те търпи толкова години! Аз отдавна щях да те убия.

— Аха, и сега вече щеше да си ме излежал и излязъл на свобода — весело се съгласи Настя. — А аз щях отново да ти кълва мозъка. И ти щеше да ме убиеш още веднъж. Добре, целувам те страстно, до утре. Закуска в осем, тръгване в девет.

— Садистка — изпъшка подир нея Коротков.

Настя благоразумно премълча, че полковник Баев бе наредил тя непременно да му съобщи, ако реши лично да поговори със свидетелите. Не, не смяташе да мами началника на управлението. Но защо да дава на Коротков още един повод за увещания?