Сибирски тайни

ВТОРНИК

Константин Кирилович Смелков не обичаше да лети с вертолет. Но още по-малко му се нравеше да пътува по лошия път до областния център пет часа и толкова на обратно, макар и с много хубава кола. Пък и нямаше тези свободни десет часа. Когато си кмет на град като Вербицк, трябва да си правиш сметка за всяка минута. Особено в предизборен период, тъй като тогава към ежедневната управленска работа се прибавят необходими, но толкова досадни мероприятия по мотивирането на електората.

След пътешествието с вертолет винаги му се повдигаше и го нападаше главоболие, ето защо по пътя от площадката до центъра на града обикновено Константин Кирилович изпадаше в отвратително настроение. Всички от най-близкото му обкръжение знаеха това и се съобразяваха. Не че в такива моменти пазеха любимия си началник от необходимостта да решава насъщни проблеми, не, разбира се. Никой не смяташе да го пази, нали затова беше кмет, народен избраник, поставен — не, настанен в креслото си, за да решава проблеми. Пазеха себе си: гледаха да не се навират в кабинета му без крайна необходимост, за да не си го изкара на тях.

От днешното пътуване до Перов кметът на Вербицк се прибираше разстроен и недоволен. Всъщност целта на посещението му при областните величия бяха поредните тежки пазарлъци за подготовката на федералната магистрала. Проектът щеше да бъде утвърден от правителствена комисия в Москва, тъй като средствата за строителството щяха да бъдат отпуснати от федералния пътен фонд, но разработката ставаше тук, в областта. И за момента съществуваха два варианта на този проект. А за утвърждаване в Москва щеше да бъде изпратен само един. Кой от двата? Ето това беше въпросът.

Смелков разполагаше с доста дебели връзки на областно ниво и сред най-близкото обкръжение на губернатора, но и противниците му, заинтересовани от другия проект, имаха не по-малко влиятелни познати. Силите бяха изравнени. И сега най-важното беше да спечели изборите във Вербицк и да остане на кметския стол втори мандат, защото думата на градоначалника при всички случаи е по-тежка от тази на изгубилия. Докато още не е ясно кой ще ръководи града в близките четири години, Смелков и основният му конкурент Горчевски са с приблизително еднакъв авторитет в очите на областните дейци. Щом обаче изборите отминат, ситуацията коренно ще се промени. Който е кмет, той е прав. Ако победи, Смелков ще успее да прокара онзи проект за магистралата, който му е нужен. Ако спечели Горчевски, за утвърждаване в Москва ще бъде представен съвсем друг вариант. И тогава всичко много ще се усложни. Ще стане опасно. И изобщо лошо. Според проекта, от който са заинтересовани опонентите на кмета, магистралата трябва да премине покрай Вербицк откъм северната му страна, точно през мястото, където сега е разположена фермата за норки, едната от двете в областта. Ще я ликвидират и ще продадат животните на безценица на Перовската ферма за отглеждане на животни с ценни кожи, която отдавна се лакоми за елитната селекция във Вербицк. Смелков не може да допусне унищожаването й. По никакъв начин. При никакви условия. А на Горчевски и на онези бизнесмени, които стоят зад гърба му, не им дреме за нея, на тях им трябва земята на север от града, те вече всичко са изкупили там и са си го поделили. И сега с нетърпение потриват ръчички в очакване да започне строителството на федералната магистрала. А магистралата е изгодно нещо: веднага се появяват желаещи да купят парцели за магазини и търговски центрове, ресторанти, складове, крайпътни заведения и бензиностанции. Да не говорим пък за жилищни сгради. Вербицк традиционно е град, неблагополучен в екологично отношение. Металургичният и химическият комбинат солидно и с постоянство са внасяли лептата си в замърсяването на околната среда в течение на десетилетия, ето защо желанието да си построят вила или извънградска къща е присъщо на всеки гражданин. Въпросът е само в парите. Който има — ще строи. Значи, ще купува земя. И ще купува точно там, докъдето може да се стигне с кола. А не в дълбоката тайга.

Константин Смелков беше готов да се бие до сетен дъх. И се биеше, не се щадеше. В един момент му се стори, че нещата се размърдаха и най-сетне бяха чути пламенните му речи за вековните традиции в руското производство на ценни кожи, за водещото ни място в световния кожухарски бизнес, което загубихме след перестройката и сега трябва да се завоюва отново. Извикаха го в областта, в комитета по транспорт и пътно строителство, като придружиха поканата с думите: „Има мнение, че трябва да се постараем да запазим животновъдната ферма“. Константин Кирилович се окуражи, отлетя за Перов, но чу от големите чиновници не онова, което бе очаквал и желал. Магистралата ще мине през територията на фермата. А нея самата просто ще преместят другаде. На десетина километра източно.

Такава постановка на въпроса категорично не задоволяваше кмета.

Смелков седеше на задната седалка с притворени очи и се опитваше да не забелязва нарастващото главоболие. Отпред, на мястото до шофьора, в такт с попадащите под колелата ровини се полюшваха мощните рамене на бодигарда Саша, който при пътуване изпълняваше и функциите на помощник.

— Свържи ме с Деревянко — продума Константин Кирилович с едва помръдващи устни.

Зоя Григоревна Деревянко беше генерален директор на Вербицката ферма за норки, бе изминала целия път от обикновена работничка до бригадир, после бе получила образование и израснала до старши зоотехник, сетне до главен, а сега управляваше цялото стопанство. И май никой в целия град не познаваше проблемите му по-добре от нея.

След две минути помощникът бодигард се извърна и подаде телефона на Смелков:

— Деревянко на телефона.

Смелков дълбоко въздъхна и взе слушалката.

— Зоя Григоревна, можете ли да прескочите при мен днес? Не, още не съм в кабинета, ще бъда там след двайсетина минути. По-късно ли? Добре, ще ви чакам в деветнайсет часа. Но непременно днес, въпросът не търпи отлагане. Да, отнася се за фермата.

Когато приключи разговора, той се намръщи, извади от портфейла си блистер с хапчета против главоболие, лапна две, сдъвка ги и отпи няколко глътки вода от бутилката, поставена в специално гнездо. Замислено погледна телефона и сам набра следващия номер.

— Олеся, запиши Деревянко за деветнайсет часа и извикай при мен Баев. Да, сега. Пристигам след петнайсет минути. Има ли някой в приемната? Да не ме чакат, днес няма да приема никого. Запиши всички за утре. Кой? Лаевич ли? Да дойде в деветнайсет, ще ми трябва заедно с Деревянко.

Генадий Лаевич ръководеше предизборния щаб на Смелков. Млад, креативен, той често намираше оригинални ходове, които на пръв поглед изглеждаха глупави или нелепи, но в крайна сметка, за всеобщо учудване, даваха доста добри резултати. Нека помисли заедно със Зоя какво друго може да се предприеме, та избирателите да разберат: фермата за животни с ценни кожи при никакви обстоятелства не бива да се ликвидира. И само избирането на Константин Смелков за нов четиригодишен мандат ще позволи тя да бъде запазена. Ако изберат Горчевски, фермата неизбежно ще загине.

Както и в много други градове, кметството на Вербицк се помещаваше в сграда, където навремето действаха един до друг градският изпълком и градският комитет на партията. Разбира се, вътре всичко бе обновено, ремонтирано и приведено в сравнително съвременен вид, но самата сграда и красивата градинка пред нея си оставаха същите, каквито Смелков ги помнеше от дете.

Вярно, в центъра на градинката по-рано се извисяваше паметник на Ленин, както бе прието навсякъде. Махнаха го, ала постаментът си стоеше. Дълго обсъждаха как да го използват, каква скулптура да вдигнат, но така и не се разбраха и в края на краищата всички свикнаха с вида на постамента, който първоначално дразнеше окото.

Константин Кирилович с лекота изкачи стъпалата към сградата и също без усилие — стълбите до втория етаж, където се намираше кабинетът му. Въпреки че още го мъчеше главоболие, широко и обаятелно се усмихна на секретарката Олеся. Макар и младо момиче, бива си я, помисли си той, отпратила е всички, приемната е празна. Впрочем… Нали я бе помолил да извика началника на управлението на вътрешните работи полковник Баев. Къде е той?

— Всичко наред ли е? — попита Смелков.

— Да, както наредихте. Тези, които имаха спешни въпроси, записах за утре, с немного спешните — за вдругиден, а вашите заместници приеха някои от тях според компетенцията си. Игор Валеревич ще дойде след минути, излезе да изпуши една цигара — стегнато докладва Олеся. — Какво да ви приготвя? Чай; кафе, сандвичи, бисквити?

— На мен, ако обичаш, силен и сладък чаец. А на Игор Валеревич — каквото поиска. Почерпи с чай и Саша — кимна той към широкоплещестия бодигард, който влезе след него и остана прав встрани.

— Непременно — усмихна се Олеся.

Константин Кирилович знаеше, че този нов бодигард й е ужасно симпатичен, и нямаше нищо против техния лек флирт. А и колко е демократично така по свойски, по бащински да покровителстваш, да стимулираш чувствата на младежите! Демократичност, достъпност и обаяние — ето трите кита, върху които се крепи народната любов към кмета Смелков. И той трябва да храни тези китове, да се грижи за тях и изобщо по всякакъв начин да поддържа работния им тонус. Защото кой е първият и главен разпространител на сведения за ръководителя сред народа? Разбира се, секретарката, всеки го знае.

Тежък, с болнаво подпухнало лице, началникът на управлението на вътрешните работи влезе в кабинета, когато Смелков вече седеше зад бюрото си. След полковник Баев леко пристъпи Олеся с подноса: чай за кмета, силно еспресо за гостенина, бисквити за двамата.

— Не изглеждаш добре — забеляза кметът, докато се взираше внимателно в стария си приятел. — Да не си нещо болен?

— Здрав съм — кратко отговори Баев. — Какво стана? Какво казаха в областта?

— Предложиха да преместим фермата. Нали разбираш, това не е вариант. Понамесих се, искам да припиша отговорност на транспортното ведомство, след ден-два ще науча резултата. Нека вторият заместник да ми бъде длъжен, защото хората на Горчевски са му бутнали доста сухо. Но аз те извиках по друг въпрос. Игор, в края на краищата ще се оправиш ли с тези еколози? Само довчера се говореше за трима убити, а днес вече станаха четирима! Какво се случва изобщо? Кого са претрепали пак? Защо трябва да научавам това от радиото, а не лично от теб?

— Решил си да получаваш оперативна информация лично от мен ли? — неприятно се позасмя Игор Валеревич. — Не е имало нови убийства. Просто се появи информация, че някой си Сьомушкин, който беше намерен мъртъв на улицата преди почти две седмици, също бил еколог и също провеждал някакви изследвания в някаква неизвестна на нас лаборатория. До днес никой не беше свързвал този покойник с екологията.

— Какво й е оперативното на тази информация, щом е стигнала до радиото? — недоволно измърмори Смелков. — Какви ги вършат в твоето ведомство?

— Ще видя тази работа. Не е за пръв път някой да пее на журналистите.

— Игор, не разбирам спокойствието ти. Целият град е на нокти заради убитите еколози, а аз губя точки в очите на населението, рейтингът ми стремително пада, защото около всичките тези приказки за убийствата плъзват и слухове. Имало уж някаква лаборатория, в която били проведени изследвания и било доказано, че фермата носи огромни вреди на хората. А кметът, тоест аз, искал магистралата да мине не от северната, а от южната страна, защото имал там финансови интереси. И че на кмета, тоест на мен, не му дремело за фермата, но се прикривал с нея, за да не допусне строителството на магистралата откъм северната страна. — Без да забележи, Смелков постепенно повиши тон. — Ти трябва — чуваш ли? — длъжен си в най-кратки срокове да заловиш тези проклети убийци и да ми намериш проклетата лаборатория! Защото, докато престъпленията не се разкрият, журналистите и кой ли не ще крещят под път и над път, че аз, именно аз, а не ти, съм заинтересован от укриването на виновниците, от липсата на възмездие. Понеже точно на мен ми е изгодно да скрия истината за екологичната опасност от фермата. Ако не можеш да хванеш убийците, намери поне лабораторията! И тогава ние лично да видим какво са установили тези изследвания. Повече от сигурен съм, че резултатите от тях могат да се тълкуват по всякакъв начин, както и е ставало. А и винаги е възможно всичко да се извърти накъдето е нужно. Но народът трябва да се успокои, Игор. До изборите остават три месеца. Та нали всичко разбираш.

Полковникът гаврътна чашчицата със силно кафе и я остави в чинийката. Смелков така и през целия си живот — а с Баев се познаваха и другаруваха още от детската градина — не можа да свикне, че отначало много едрият и мускулест, а с годините натежал и подпухнал Игорьоха можеше да бъде толкова точен, акуратен и тих в движенията си. От докосването на чашката до чинийката не се породи нито един, дори най-тих звук.

— Костя, всичко е много по-лошо, отколкото си мислиш — тихо произнесе полковникът. — Повярвай ми, моите момчета правят и невъзможното, за да разкрият тези убийства. По цели нощи не спят, не им остава време да хапнат. Но не са се добрали до нито една вярна нишка. Нито една! Никаква информация нито за самите убийства, нито за тази проклета лаборатория. И ако всичко е така, както смятаме ние, става дума за много добре законспирирана организация. А това, както разбираш, е невъзможно без много добро финансиране. Значи, някой има огромен интерес от това.

— Не чух нищо ново — презрително изхъмка Смелков. — Тези приказки с тебе си ги говорихме и преди три дни, и преди седмица. Какво се е променило? Нищо! Защо тогава ми казваш, че всичко е много по-лошо, отколкото си мисля?

— Защото се появи писмо, адресирано до този Сьомушкин. Убийството му ни е на главите от почти две седмици, но по него все още изобщо не сме работили, понеже всички сили бяха хвърлени за убийствата на еколозите. От това писмо става съвършено очевидно, че авторът му и самият Сьомушкин също са се занимавали с проблеми на екологията. И в тази лаборатория двамата са приключили някакво изследване, чиито резултати ще позволят, цитирам: „всички да отидат на съд“.

— Кои всички? — слиса се Константин Кирилович. — Ама какво, и ти ли вярваш, че нашата ферма представлява екологична опасност? Но това е безумие! Не може да бъде! Никога досега клетковото отглеждане на животни с ценни кожи не е носило никаква вреда! На никого!

Баев се позасмя.

— Сигурен ли си, Костя? Ами известно ли ти е едно документче, наречено „Норми за технологично проектиране на животновъдни ферми“? Хем не някакви праисторически норми, ами напълно следперестроечни, от двехилядната година. Е, знаем, ти си ни кмет, голям началник, къде ще се занимаваш с такива дреболии. А аз като по-обикновен човечец, с по-скромна длъжност, си направих труда да го прочета. И знаеш ли какво пише?

Баев извади от една папка разпечатан документ, прелисти няколко страници, намери редове, подчертани с цветен маркер.

— Ето, чета ти дословно: „Основни източници на замърсяване на атмосферния въздух са емисиите от вентилационните системи на сгради с регулируем микроклимат, димните газови емисии от котелните помещения. В емисиите от вентилационните системи се съдържат вредни и с лоша миризма газове (амоняк, сероводород), прах и микрофлора, както и водни пари и въглероден диоксид. Вредността на димните газови емисии от котелните помещения зависи от вида на горивото и приетата система за димоочистване“. Повтарям, ако не си слушал внимателно: вредни и с лоша миризма газове — амоняк и сероводород. Ти знаеш ли какво гориво използва Зоя във фермата? Интересувал ли си се? А с каква система за димоочистване разполага, попитал ли си я? Ами за опазването на повърхностните и подземните води от замърсяване? А в отпадните води, между другото, се съдържат фосфати, хлориди и амониеви соли. Така че за безвредността на производството на ценни кожи разправяй на внучката си след петдесетина години. А как в нашата страна се спазва технологията на пречистването — това няма да ти обяснявам, не си малък.

— Абе ти какво ми мътиш главата! — възмути се Смелков. — Зоя е честен човек, знаещ, цял живот работи в животновъдството. И щом тя ми гарантира, че във фермата й всичко е чисто, аз й вярвам.

— Ами вярвай й — сви рамене началникът на управлението на вътрешните работи. — Просто за всеки случай имай предвид, че всичко става. И вредни емисии, и нарушаване на пречиствателната технология. С една дума, не забравяй какво пише в писмото: има основания за съдебно преследване. И ако нещата се потвърдят, народът като един ще се вдигне и ще поиска ликвидиране на фермата веднъж завинаги. Никой няма и да продума срещу металургичния и химическия комбинат, това са работни места за града и огромни пари за бюджета, ей го само Петка колко данъци отчислява от своето производство! А тази наша ферма, дето е нищо и никакво за мащабите на града, никой няма да защити. Но и това не е най-лошото.

— Какво друго?

— От Москва пристигат някакви неясни хора. Уж били бивши служители на МВР отдавна в оставка. И уж ги била пращала банка АПК да проучат възможността за купуване на земя в нашия район за строителство на луксозна почивна база.

— Нещо много „уж“ употреби — поклати глава кметът.

— Ами защото, Костя, не вярвам и на една дума от тази измишльотина. Едва вчера се появи писмото за лабораторията и резултатите от изследването и ето, днес ми се обаждат от Москва и ме предупреждават, че ще пристигнат двама души. Молят и да им съдействам, ако трябва. Разбираш ли какво може да означава всичко това?

— Лошо — изпухтя Смелков. — Всичко това е много, много лошо. Смяташ, че са от ФСБ, така ли?

— Всякакви може да са — неопределено отговори началникът на управлението на вътрешните работи.

— Дали да помолим Петка да помогне?

— Ще трябва. Макар че ти не беше прав, когато се дистанцира от него, сега тъкмо това може да ни е от полза. Добре, аз ще тръгвам, имам много работа.

И Смелков отново забеляза колко безшумно полковникът отмести стола. Не тропна, не прошумоля.

„И все пак Игорьоха изглежда зле — помисли си Константин Кирилович, докато гледаше затварящата се след приятеля му врата. — Та ние сме връстници, в една година сме раждани. А аз в сравнение с него съм като млад ерген. Нямам килограми в повече и бръчките ми са къде-къде по-малко, и със здравето явно съм по-добре.“

До идването на генералната директорка на фермата Зоя Григоревна Деревянко имаше още време, което кметът посвети на натрупалите се през деня документи — нали бе заминал или по-точно — отлетял, за областта рано сутринта.

Зоя Григоревна, пълна енергична жена с посивели коси, малко над шейсетте, възмутено отхвърли всички предположения за нарушения в работата на фермата. И Смелков й повярва. Впрочем той никога не бе страдал от излишна недоверчивост, така му беше по-лесно. А когато стана дума за възможното преместване на фермата на десет километра в източна посока, тя помоли да донесат картата на района. Вярната Олеся, която впрочем приятно си прекарваше времето в приемната в компанията на новия бодигард Саша, никога не напускаше работа преди шефа си. И сега веднага донесе картата и я разгъна на масата за съвещания.

— Първо, тук не може да се мести. — Зоя Григоревна посочи с молив мястото, където би трябвало да се построи новата ферма. — От „Опазване на природата“ няма да ни разрешат, това е територия от резерват. Второ, във фермата ще работят хора, а това означава, че те някак трябва да пътуват до нея и някак да се прибират вкъщи. Как? Ще прелитат ли? Вие ще дадете ли пари за построяване на път от града до стопанството? Та тук има древни, гъсти гори, човек може да мине през тях само пеша. Нали магистрала още няма да има, защото, преди да я построят, трябва да се махне фермата, а къде ще я дянат, ако нова не е построена? Значи, налага се първо да се построи новата ферма и чак след това да се прокара федералната магистрала, а не обратното. Как смятате да закарате там строителна техника? Хайде, заради нея ще изсечете гора, такива сте вие, ще направите просека. Ами после какво? Ще скалъпите фермата, ами как ще се работи в нея? Нужни са пътища за доставяне на фуража, това е задължително изискване. А фураж не се прекарва с леки коли и дори не с газки, а с огромни камиони, които не могат да минат по междуселски път. Нужна е строго определена роза на ветровете, та нашите миризми да не стигат до жилищните сгради. Тук направлението на ветровете е такова, че никой няма да даде разрешение за създаване на подобно стопанство. С една дума, Константин Кирилович, всички тия приказки за преместване на фермата са просто алабализми. Проектът няма да мине през нито една инстанция.

За роза на ветровете и за необходимост от пътища за доставяне на фураж Смелков чуваше за пръв път и това не убягна на вниманието на ръководителя на предизборния щаб Лаевич. Той внимателно слушаше генералната директорка и не продумваше, само често-често поглеждаше изучаващо кмета.

— Константин Кирилович, а вие лично кога сте посещавали стопанството? — неочаквано попита той.

— Ами че аз ей с тези ръце съм го строил! — възкликна Смелков.

Това беше самата истина. През 1979 година Костя Смелков, който след завършването на гимназията бе скъсан на приемните изпити за института и очакваше наесен да го вземат в казармата, наистина бе работил на строителството на Вербицката животновъдна ферма. Като общ работник. И сега, докато я защитаваше, този факт бе станал един от основополагащите в цялата му аргументация. Когато говореше пред избирателите и даваше интервюта на журналисти, той постоянно повтаряше: „Знам колко болезнено и несправедливо е заради нечия изгода или някакви неясни митични блага да се унищожава онова, което ти си направил навремето със собствените си ръце, което си обичал и с което си се гордял. Аз се гордея, че започнах пътя си като обикновен общ работник на този строеж, и няма да позволя да пипнат фермата, която лично съм строил заедно с други жители на нашия град“. Обикновено това правеше добро впечатление на слушателите…

— Строили сте я — кимна Лаевич, млад мъж на трийсетина години с невзрачна външност и въздълга, но много чиста лъскава коса, която падаше на лицето му с кос бретон и почти напълно закриваше едното око. — Но оттогава стъпвали ли сте там поне веднъж?

Кметът сви рамене.

— Не съм, че какво да правя?

— Това трябва да се поправи.

— Ама как? Ще говорим под път и над път, че буквално вчера съм бил там, така ли?

— Не, защо — позасмя се Лаевич. — Лъжата винаги е лоша идея. Това е неправилно. И не е нашият път. Нашият път е истината, и то истината, която лесно може да се провери. По това политиката ни на водене на предизборната кампания превъзхожда политиката на Горчевски. Ще трябва да отидете до фермата с телевизионен екип, та да ви види целият град. И ще обикаляте из нея така, както стопанин се разхожда по своя земя. Разбирате ли ме, Константин Кирилович?

— Не съвсем…

Кметът изпитателно погледна младежа. Дали не сбърка, като го направи ръководител на предизборния щаб? Може би трябваше да сложи на това място друг човек, проверен, онзи, който бе ръководил щаба при предишните избори и бе отвел Константин Смелков до победата? Бяха му препоръчали Лаевич като човек, сръчен в измислянето на необичайни ходове, които не излизат извън рамките на етиката, камо ли пък на закона. А кметът отначало възнамеряваше да го направи просто един от членовете на щаба, но после всичко се подреди така, че… Предишният ръководител, провереният, който вече бе дал съгласието си да оглави щаба, се разболя тежко и не можа да се включи, а от хората, които в онзи момент му бяха подръка, Лаевич му се стори най-делови, най-организиран и съобразителен.

С ръка на сърцето, Смелков нямаше никакви претенции към младежа, защото нито едно от предложените от него решения до днес не се бе оказвало несполучливо. Но все пак, когато си на петдесет и три, е трудно безпрекословно да приемеш мисълта, че трийсетгодишните могат да работят не по-зле, а понякога и по-добре от твоите връстници. Ето сега и тази идея за фермата… Добре, ако това ще помогне, той е готов не само да я посети, но и камъни да яде. Какво означава обаче „да се разхожда като стопанин по своя земя“? Да вземе да чисти клетките ли? Или какво?

— За разлика от вас, Константин Кирилович, аз съм бил във фермата — спокойно поясни Лаевич. На това място генералната директорка тихо изпръхтя и с усилие сдържа усмивката си. — Ето, и Зоя Григоревна се смее, защото си спомня моето първо посещение. Как цъфнах пред нея с костюмче и лъснати обувки и я помолих да ме разведе из фермата, да ми покаже всичко в нея. Тогава тя моментално ми посочи вратата и ме изрита. А знаете ли защо?

— Защо? — попита кметът с жив интерес.

Той наистина за пръв път чуваше, че ръководителят на предизборния му щаб е ходил до стопанството. Интересно, защо му е трябвало това на хлапака?

— Ами защото във фермата, там, където са животните, никой не обикаля с всекидневните си дрехи, всички се преобличат и преобуват. Миризмите са такива, че моментално се просмукват в облеклото ти, а после не изветряват с дни. С цивилни дрехи може да се влиза само в административната сграда, където е ръководството. А за посещение при животните трябва работно облекло. И ботуши. И ръкавици. Без тях животно не се пипа, а без кадъра „кметът взема от клетката очарователна норка“ няма да се получи никакъв ефект. Освен това в организацията на животновъдството има много специални термини и ако вие не ги владеете, в репортажа веднага ще си проличи, че никога не сте стъпвали там. Ще различите ли централния коридор на шеда от страничния? Изобщо знаете ли какво е шед1? Представете си, че отивате, преобличате се и телевизионният журналист ви задава такъв въпрос: ами я покажете, Константин Кирилович, какво точно сте построили тук? Ще познаете ли изобщо коя сграда сте строили? И ще можете ли правилно да обясните за какво служи тя? Цех за подготовка на фуража ли е? Или кланица? Или може би топло помещение за работниците, които хранят животните? Или пункт за първична обработка на кожите? Ще влезете в този пункт и ще трябва да показвате на журналистите: къде е стаята за охлаждане, за обезмасляване, за стъргане, за опъване, къде е сушилното помещение… А има и помещение за сваляне на кожите от опъваните, помещение за подсушаване на дермата и косъма, друго за доработване и почистване, сортировъчна и накрая — склад за готовата продукция. Всичко ли изброих, Зоя Григоревна? Пропуснах ли нещо?

— Нищо не пропусна — засмя се Деревянко. — Браво, Гена, добър ученик си.

— Хем ви обрисувах само пункта за първична обработка на кожите — продължи Лаевич. — Ами ако отидете във фуражния цех? И там има какви ли не помещения с различно предназначение и названия. И ако вие, Константин Кирилович, използвате с лекота тези термини, ще направите впечатление, че сте човек, на когото наистина не е безразлична съдбата на фермата. Ако обаче я обикаляте като екскурзиант, който вижда всичко това за пръв път и само е дочувал едно-друго, никой няма да повярва в желанието ви да запазите стопанството.

— Досега ми вярваха — сърдито промърмори кметът. Посещението в животновъдната ферма вече не му изглеждаше така безпроблемно, както в първия момент.

— Според последните социологически проучвания, тази вяра значително се е разклатила. Забележимо я е подронил скандалът с убийствата на еколозите. И нещата трябва да се поправят — твърдо заяви Лаевич. — Същевременно ще можете пред камерите да си поговорите със Зоя Григоревна за екологията, нека тя разкаже какво гориво се използва, как действат пречиствателните съоръжения. Така професионалистът лично ще пропъди слуховете за екологичната опасност от фермата. На това хората ще повярват повече, отколкото на един кмет, който не е стъпвал там.

„Трябва не да се фръцкам пред камерите, а да разкрия убийствата и най-сетне достъпно да обясня на хората кой и защо е затрил еколозите, тогава народът наистина ще ми повярва — раздразнено си помисли Смелков. — А още по-добре — да докопам тая лаборатория, да докажа, че всички нейни изводи са фалшифицирани, да намеря хората, които са платили за тази фалшификация, и да ги разоблича.“

Но разбира се, не каза нищо на глас. Не е хубаво да изразява пред Зоя недоволството си от работата на началника на полицията. Той, кметът на Вербицк, лично направи Игор Баев, своя стар близък приятел, началник на градското управление на вътрешните работи и за всички те са един отбор. Което впрочем напълно отговаря на действителността. Не е нужно да се зараждат подозрения, че двамата вече не мелят брашно. Пък и няма нищо такова, просто временни трудности в работата.

В главата на Смелков светна лампичката „демократ“, той потисна недоволството и раздразнението си и предложи на външния свят една от своите най-предразполагащи усмивки.

— А какво ще кажете за едно такова предложение вие, Зоя Григоревна?

— Гена е напълно прав — веднага отговори генералната директорка, — не се тревожете, Константин Кирилович, ние всичко ще ви организираме. Ще дойдете при нас веднъж-дваж в работен порядък, аз ще ви дам най-опитния животновъд, който знае повече и от мен, а той всичко ще ви покаже и ще ви обясни. Пък вие ще си го запишете, ако ви е трудно да го запомните. Може и аз лично да ви придружа, ако пожелаете. Както кажете — така ще направим. Готова съм лично да ви напиша пищови, само да има полза, господи!

— Добре — постави чертата кметът, като разбра, че май няма да се измъкне от идеята за фермата и телевизионния репортаж. — Така решаваме. Гена, съгласувай със Зоя Григоревна и с моите графици кога отиваме. Щом съм готов за общуване с журналисти, Валентина ще се свърже с тях.

Валентина беше прессекретар на кмета. Лампичката „демократ“ още светеше, затова той първо спомена заетостта на генералната директорка, а чак след това — своите графици. Това ставаше автоматично, без каквито и да било усилия. Константин Смелков се занимаваше с ръководене отдавна и осъзнатата необходимост от някои правила също толкова отдавна му бе станала просто навик.