Сибирски тайни

ЧЕТВЪРТЪК

Когато иззвъня будилникът и Настя Каменская отвори очи, й се стори, че наистина се чувства много по-добре. Във всеки случай взе душ и се облече без особени затруднения. Точно в девет, както се бяха разбрали, отвори междинната врата и влезе в апартамента на Коротков. Юра, напълно свеж след дълбокия сън, седеше във фотьойла и сменяше каналите на телевизора с дистанционното.

— Добро утро! — каза тя.

По-точно, понечи да го каже. Защото не можа. Нито весело, нито тъжно. Изобщо никак. Устните и езикът й извършиха всички необходими за случая действия, от гърлото й обаче се изтръгна само неразбираемо хриптене.

Юра я погледна с ужас.

— Това какво е, а?! — почти кресна той. — Да не се разболя? Изобщо погледна ли се в огледалото?

— Гледах се — прогъгна Настя, но усети силна болка в гърлото, млъкна и просто кимна. После добави с едва чут шепот: — Когато се миех. В огледалото всичко беше прилично.

От шептенето не я болеше толкова, дори никак.

Коротков скочи от фотьойла, сграбчи я за ръката и я заведе пред огледалото. Това, което Настя видя там, някак не приличаше на отражението, което бе съзерцавала в банята. Лицето й се оказа значително по-бледо и избиваше на зелено, а под очите незнайно откъде се бяха явили тъмни кръгове… Само преди половин час ги нямаше! Такива неща не бива да се показват пред прилично общество, определено.

— Ох-ти-мъко-моя! — пропя Коротков на един дъх и поклати глава. — А знаеш ли защо стана така? Защото не пиеш! Ако вчера беше ударила при Егоров половин чаша, никакви настинки нямаше да те нападнат. Вземай пример от мен. Нали и аз като теб се намокрих, но взех профилактични мерки и ето ме — свежарка!

Секунда-две се позамисли, после я погледна колебливо.

— До ресторанта ще се довлечеш ли? Или да се обадя да донесат закуската в стаята?

Тъй като не разчиташе на говорния си апарат, Настя се постара с лице и ръце да изиграе пълна готовност самостоятелно да слезе за закуска.

— Е, ти си решаваш. Ако нещо обаче усетиш, веднага сигнализирай, ще те върна в стаята и ще помоля да донесат храната тук.

Никак не беше гладна, но още по-малко искаше да остави Коротков без компания. И изобщо трябваше да закуси, защото нали тръгваха да работят, а не се знаеше кога ще успеят да обядват.

Шведската маса в ресторанта не смая въображението им с разнообразие от ястия, изборът не беше голям, но пък имаше по много. И всичко се оказа много вкусно — и оризовата каша, и пушената риба, и палачинките, и кренвиршите, и пържените яйца. Поне така твърдеше Коротков, който си взе от всичко по малко. Преодолявайки с усилие отвращението, което будеше у нея видът на храната, Настя се ограничи с две чашки кафе и един кроасан. Кроасанът беше въздушен, крехък и невероятно вкусен, с шоколадов крем вътре.

Юра ядеше с апетит и току я поглеждаше.

— Хич те няма, сестро — произнесе присъдата си накрая. — Никъде няма да ходиш, сега ще те заведа в стаята, ще се съблечеш и ще си легнеш. И ще лежиш, докато придобиеш човешки облик.

Настя се опита да възрази, ала в ресторанта беше пълно с хора и сред гълчавата Коротков едва ли би различил жалкия й шепот. Тя се почувства някак безпомощна и кой знае защо — несправедливо оскърбена. Този път не можа да възпре сълзите.

— И недей да ревеш — строго й нареди Юрий. — Няма абсолютно никаква причина. Сега ще дойде колата, аз мигом ще прескоча до аптеката, ще купя всичко, каквото трябва, и ти ще се лекуваш интензивно, давам ти за боледуване максимум два дена — днес и утре. Вдругиден трябва да си на крака, разбра ли? Кадастри, енергийни мрежи, водоснабдяване — това при всяко положение не е от твоята компетенция, нищо не разбираш от тях, за разлика от мен. Така че аз сам ще се справя, а ти лежи и се лекувай. Ще ти запиша графика на Ирка, получаваш задачата да я уловиш в скайпа и да й изискаш доклад как се оправят там без мен. Всичко ли разбра?

Настя отново кимна и мълчаливо избърса с хартиена салфетка стичащите се по бузите й сълзи. Срам я беше да плаче на обществено място, но нищо не можеше да стори, те си се лееха сами — сълзи от яд на себе си и обида от обстоятелствата. Не стига, че не можа да се наспи заради тая глупава сватба, ами се и разболя… И остави Юрка сам. И сега хлипа пред очите на всички в ресторанта, посрамва и себе си, и него. И кой знае защо, от минута на минута се чувства все по-зле, макар че, когато се събуди, си беше доста добре.

— Е? — погледна я Коротков в пълно недоумение и лапна сгъната няколко пъти палачинка. — Защо ревеш сега? Голяма работа, та и сополи! Чудо невиждано! Да не ти е за пръв път?

А тя няма и какво да отговори… Безпомощно огледа масата, търсейки писалка и хартия, естествено, нищо не намери и грабна телефона. Бързо набра текст и го изпрати на Коротков, чийто телефон след две секунди изпиука с познатия звук.

— От теб ли е? — позасмя се той и извади мобилния от горния си джоб. — Добре, ще прочетем, ще полюбопитствахме.

Цитатът от стар, добре познат филм я накара да се усмихне през сълзи.

— Аз съм безполезна — зачете на глас Юрий, — безпомощна глупачка. Бреме съм за теб.

С непроницаем вид той прибра телефона и пристъпи към кафето и пирожките от маслено тесто.

— Вкусни са — констатира Коротков, — губиш, ако не хапнеш. С ябълки са, между другото. Значи така. По повод на твоето изявление: плюеш на всичко, което си написала тук, и го забравяш. Обсъждането на глупости е само губене на време, животът и без това е кратък. Виж, за идеята да ми напишеш есемес ти изказвам похвала, браво, че се сети. Тъй като засега си без глас и не можеш да говориш по телефон, ще ми изпращаш съобщения, ясно ли е? Потрябва ли ти нещо — пишеш ми, аз се обаждам където трябва, донасят ти го. Ето така ще действаме. Ще пиша и на Ирка, та да не се чуди, когато й позвъниш, а бързо и ясно да ти докладва обстановката. Непременно да ти покаже Анютка, погледни дали не я е пипнала някоя алергия, не бива да яде шоколад, но тя го обича до полуда и Ирка, нали е добра душа, не може да устои, когато детето се моли. Дава й тайно от мен. Разбра ли?

Покрай масата им притича хубавичка сервитьорка с поднос, на който стояха две джезвета и малки канички с мляко.

— Красавице! — извика я Коротков.

Момичето сервира кафетата на гостите от съседната маса и дойде при тях.

— Слушам ви. Да ви донеса ли нещо?

— Не, само да ни кажете… — весело й намигна Коротков. — Има ли във вашия благословен хотел лекар или поне медицинска сестра?

— Разбира се, имаме медицински пункт, там денонощно дежури лекар — съобщи момичето с усмивка. — А на първия етаж, до банкомата, има аптечен павилион.

— Браво! — зарадва се Коротков. — Няма да е нужно да ходя до аптеката, ще купим всичко тук.

Той погледна часовника си:

— Девет и трийсет и пет, имаме почти половин час, за да решим проблема. Да вървим, стига сме се тъпкали.

Той отмести стола и дръпна Настя за ръката. След десет минути тя вече беше преоблечена в хотелския халат и я преглеждаше лекарката — възрастна румена жена, напомняща добрата бабичка от рекламния плакат за млечни продукти.

— Всичко е подпухнало и възпалено — каза тя, след като прегледа гърлото на Настя и преслуша с фонендоскоп бронхите и белите й дробове, — силен ларингит, но възпалението още не е слязло надолу. Така че, пиленце, ще борим вашата настинка, докато е още горе. Я да огледам добре и нослето ви.

Лекарката натисна някакви точки около носа и под очите й и доволно кимна.

— Имаме добри шансове. Харесвате ли народната медицина? Или предпочитате химията?

Настя грабна приготвените предварително лист и химикалка и написа: „Все ми е едно, трябва бързо да оздравея и да работя“.

— Нищо ново — позасмя се бабата лекарка, след като прочете бележката, — нали сме хотел, всички са външни хора, всички бързат и искат по-скоро да оздравеят. Значи така, младежо — обърна се тя към Коротков, който стоеше наблизо, деликатно извърнат към прозореца. — Ще ви дам едно списъче, долу, в аптечния павилион, имаме всичко. Концентрирани отвари от билки от тайгата, етерични масла, изсушени треви, прахчета. Ще помолим момичетата да донесат термос с вряла вода. А вие, пиленце, ще попарвате билките, ще добавяте отварите, аз ще напиша по колко капки. Едното ще пиете, с второто ще промивате носа, с третото ще правите гаргара. Компресите с етеричните масла — на шията, момичетата ще ви донесат малки ленени кърпи и полиетиленови торбички, ще ги увивате и цял ден ще ходите с тях, ще ги сменяте на три часа. И ще мълчите поне до вечерта. А най-добре до утре сутринта. Няма да вкусвате лютиво, солено, пушено. И след гаргара минимум половин час нищо няма да ядете и пиете.

Тя даваше инструкциите и същевременно бързо пишеше с нечетливия си лекарски почерк.

— Ето. — Лекарката подаде листа на Коротков. — Ще спазвате всичко строго, както съм го написала, и ви гарантирам, че вдругиден вашето момиче ще бъде бодро и весело. Как се държи иначе, дисциплинирана ли е?

— Дори нямате представа колко — позасмя се Коротков.

— Е, прекрасно. Аз ще намина към три часа, ще я видя, ще я преслушам, най-важното е да не допуснем процесът да слезе надолу, към бронхите и белите дробове. Ако нещо тръгне на зле — ще направя инжекцийка. С една дума, младежо, вървете да си вършите работата, спокойно, ние тук ще се погрижим за дружката ви. В нашия хотел имаме добри камериерки, грижовни, ще им обясня, че нашето момиче няма глас, така че да не тропат на вратата, няма да дочакат отговор, просто да влизат. И да не я търсят по телефона. Ще донесат менюто, ще сервират обяда в стаята.

При думите за обяда Настя уплашено завъртя глава, мисълта за храна я ужасяваше.

— Какво, не ви се яде, нали? — засмя се бабата лекарка. — Така е сега. Но после ще огладнеете. Пък и трябва. Например кашичка, овесена, или картофки, крем супа също не е лошо. Само не забравяйте — да не е люто, солено или пушено. Засега трябва да си попазите гърленцето.

Когато Коротков донесе от аптечния павилион и нареди на голямата маса всички предписани от лекарката шишенца, кутийки и пакетчета, отчаяние обзе Настя. Юра хукна по задачите си, а тя седеше на дивана, обгърнала раменете си с ръце, поклащаше се, взирайки се тъпо в дългите лекарски писмена, и си повтаряше: „Няма да мога. Няма да мога. Никога няма да оздравея“.

Ако на света имаше човек, когото Альона Арканова, старши редакторката на телевизионната програма „Персона“, излъчвана веднъж седмично по местния канал, да мрази, този човек беше главната редакторка на същата програма Мила Милановская. То всъщност тя не беше никаква Милановская, а Милюкова, пък и по паспорт беше Камила, ама добре ли звучи това? Камила Милюкова… Хем е име на човек, работещ в телевизията, и това име задължително се появява в титрите на програмата, а пък човекът също мечтае час по-скоро да стане водещ. Пак добре, че не е Фрося Бурлакова. Да се пръснеш от смях. Така че името бе съкратено до обичайното за руския слух Мила, а фамилията бе преобразувана в по-изискана.

Инак почти никой не обичаше Милановская. Прекалено своенравна беше. Харесваха я само водещите на програмата — Гарик и Марина, защото всичко, което произнасяха в ефир, зрителите приписваха именно на тях. На никого и през акъла не минаваше, че всички онези умни и засукани думи, които изричаха водещите в разговорите с гостите, всички техни неочаквани въпроси и остроумни коментари в действителност ги казва главната редакторка. Човекът, който „седи в ухото на водещия“. Гарик и Марина водеха програмата поред, с гостуващите мъже разговаряше Марина, с жените — Гарик. И на водещите, естествено, страшно им харесваше след поредното излъчване хората да им казват:

— Ах, здравата го притисна!

— Леле, как пребледня тая, когато я попита за това! Веднага си пролича, че не й е чиста работата.

Водещите скромно се усмихваха и никога не признаваха, че главната редакторка десет минути преди началото на предаването, което беше на живо, а не на запис, им показваше сценария. Те, естествено, не успяваха да го запомнят и изцяло разчитаха на това, което после щяха да чуят в „ухото“ си. И това, което чуваха и съответно произнасяха по време на предаването, далеч невинаги изцяло съвпадаше с написаното в сценария. Тая кучка Милановская използваше и някакви други източници на информация, никога не разчиташе само на сведенията, събрани от редакторите и систематизирани и обобщени от старши редактора. Тя някак съумяваше да научи нещо „жълто“, за което не казваше на никого чак до секундата, когато по време на предаването подсказваше на водещия неочаквания въпрос или коментар.

В програмата „Персона“ участваха и видни личности от града, и гостуващи звезди от киното, естрадата и театъра. А във Вербицк работеха два театъра — драматичен и детски, и винаги имаше много гастролни спектакли. Канеха и обикновени граждани, спечелили си известност благодарение на някое необичайно събитие. Също така и съпругите и съпрузите на всички гореспоменати личности. При това предаванията с половинките се радваха на не по-малка, а понякога и на по-голяма любов сред телевизионните зрители: кой, ако не съпругът или съпругата ще разкаже за симпатичните слабости и битови навици на една популярна личност? Та това е като да надникнеш в кухнята или дори в спалнята…

След две седмици гост на програмата трябваше да бъде кметът на Вербицк — Константин Кирилович Смелков, така че Альона Арканова добросъвестно бе подготвила целия материал. Сложното беше, че Смелков бе участвал в предаването и по-рано: първия път — по време на предишната избирателна кампания, а втория — когато вече бе станал кмет. Предстоящото бе трето поред и цялата информация, която успяха да съберат, беше използвана. Младши редакторът и редакторът, пък и самата Альона покрай тях, буквално се претрепваха, за да изровят нещо свежо, върху което да се изградят интересни въпроси за водещата.

Добре, шумът около убитите еколози — това едно. Вярно, наболял въпрос е, но трудно се играе върху него, защото миналата седмица гост на предаването беше началникът на управлението на вътрешните работи полковник Баев и целият разговор се въртя тъкмо около тези убийства. Кметът едва ли ще може да добави нещо ново. Проектът за магистралата? И за него е говорено до втръсване. Смелков пак ще започне да бърбори за фермата, която щял да защитава, и за руските традиции в отглеждането на животни с ценна кожа и нейната обработка, и как строил стопанството със собствените си ръце… Докога? Освен това тази седмица в ефир ще излезе предаване с главния проектант на един от двата варианта за прокарване на магистрала, той ще дойде специално от Перов за участие в токшоуто „Персона“. И ако те решат да разпитват и кмета за проектите, ще се започнат повторения, а това е скучно за зрителя. Пък и Милановская няма да го допусне, тя иска всичко да е свежо, ново и пикантно.

Единственото, което хрумна на Альона, беше да се опита да изрови каква да е информация за отношенията между Смелков и неговия основен конкурент на изборите Горчевски. Ако успее да изясни, че те например се познават отдавна и са приятели, могат да захапят кмета с въпроси за „протоколното“ поведение на втория кандидат. А пък ако нещо не са могли да мелят брашно или има конфликт на интереси и предизборната борба помежду им е истинска, Милановская непременно ще съумее, разбира се, с гласа на водещата, така да извърти разговора, че гостенинът да изгуби контрол над себе си. И да започне да залива с помия съперника си. А това винаги е добре за телевизията.

Изобщо човек, който не владее емоциите си пред камерата, особено в пряко предаване, е най-доброто, което може да си пожелае всяка програма. И не е важно как точно ще се разкрие — в ридания или просто в търкулнала се сълза, в неудържим смях или в треперещи от вълнение ръце, в някакви глупости или произнесени дивотии. Това винаги е добре. И омразната Милановская никога не го забравя. Вярно, с ръка на сърцето, Альона Арканова трябва да си признае, че главната редакторка е права: човек само така трябва да работи, ако иска предаването му да има висок рейтинг. Ала все пак едно е сценарият на предаването и съвсем друго — поведението ти със служители и подчинени. А според Альона, Милановская се държеше просто отвратително.

Проблемите са си проблеми, обаче ще трябва да даде материал на Милановская. Днес е крайният срок и ако не го предаде, онази ще окрещи редакцията. Альона още веднъж отвори папката, за да провери всичко: дискът си е на мястото, текстът е в джоба, снимките са номерирани. Трябва да тръгва.

Но не успя. Самата Милановская, ярко гримирана червенокоса млада жена със злобни очи, надникна в стаята на редакторите. По всичко личеше, че е в прекрасно настроение, защото подари на Альона скъперническа усмивка, което инак се случваше изключително рядко.

— Излизам — съобщи главната редакторка, — днес вече няма да се връщам. Смелков готов ли е?

— Да, Камила Теодоровна — уплашено изписука Альона, — тъкмо се канех да ви го донеса.

— Дай го тук, ще го видя вкъщи. И не ме наричай Камила Теодоровна, не понасям това име. Колко пъти съм те молила! Така, какво имаме тук?

Милановская небрежно хвърли чантата си на стола и запрелиства текста, заразглежда снимките.

— Горчевски… Горчевски… Това е добре, това е интересно… Браво, момиче… Докато Горчевски учел в столичен университет, нашият кмет копаел земята и строял ферма. Да, това може да се използва, ако се поднесе правилно. Горчевски не е бил в казармата, а Смелков е бил… Между другото, защо Горчевски не е ходил войник? Нали е със седем години по-възрастен от Смелков, значи, ако веднага е влязъл в университета, по времето, когато нашият кмет с лопата в ръка е строял фермата, Горчевски вече сто пъти е трябвало да завърши. А той още е учел. Значи, не е влязъл веднага. А в казармата не е бил. Защо? Изклинчил ли е? Тогава трябва да знаем с каква диагноза. Лошо, Арканова. Недоглеждане. И между другото, защо всички разговори за Смелков винаги започват с неговата работа на строежа на фермата? А преди това какво е правил?

Альона с пламнало лице изтича при Милановская и с треперещи пръсти запрелиства текста.

— Ходил е на училище, в осемнайсето, ето тук има… Ето адреса на училището, интервютата с учители, които го помнят, са записани на диска, има ги и в текста… и адреса, на който е живеел… — забързано обясняваше момичето.

Внезапно лицето на Милановская сякаш се стегна, стана по-строго. Ама къде ти можеше да е по-строго отпреди! Но тя успя някак.

Главната редакторка с рязко движение затвори папката и я пъхна в чантата си.

— Ще видя. А ти трябва повече да внимаваш, пропускаш важни неща. Учи се от мен, докато още работя тук. Но инак браво, доволна съм.

Вратата се хлопна след нея и Альона с облекчение си пое дъх. Май този път се размина.

Както се казва, прави каквото трябва, пък да става каквото ще, мислеше си Настя Каменская, докато приготвяше поредната смес за гаргарата. Оказа се, че всичко не е толкова страшно, даже никак — действаш строго според инструкцията и всичко е наред.

Първо разчете написаното от лекарката, после състави график и го записа на лист, отбеляза в колко часа ще приема течности, в колко ще прави гаргара и ще промива носа, в колко ще сменя компреса. Убеди се, че между предписаните процедури остава време за сън, и реши, че ще навива часовника, ще се буди, ще се лекува и отново ще ляга. Безсънната нощ си проличаваше, в очите си тя сякаш имаше пясък, леко й се виеше свят.

Ала от този чудесен на пръв поглед план нищо не излезе: изхаби много време, докато схване от кое пакетче да приготвя настойка и от кое шише да отброява капки, после трябваше да чака билката да се накисне хубаво, а след това да поизстине, за да е приятна температурата на гаргарата. А увиването на собствената й шия с компрес се превърна в цяла епопея: натопената в лечебен разтвор кърпа не искаше да се закрепва на шията й, докато Настя с две ръце я усукваше с полиетиленова торбичка. Наложи се да го прави с едната ръка, което се оказа твърде сложна работа. След като най-сетне се справи със задачата, тя погледна часовника и разбра, че до „приемането вътрешно“ остават почти два часа, нави часовника и легна. Ала не успя да заспи веднага, а после тъкмо бе задрямала — вратата се отвори и влезе камериерката да разтребва апартамента. Като се проклинаше, задето забрави да окачи на бравата табелка „Не безпокойте“, Настя шепнешком, като си помагаше с жестикулации, обясни, че нейният апартамент не се нуждае от разтребване, но когато остана сама, разбра, че до иззвъняването на часовника остава съвсем малко време. „Нищо, следващия път ще бъда по-разумна“ — обеща си оптимистично.

Вторият цикъл мина по-лесно, но надеждата й да подремне отново не можа да се осъществи. Първо й донесоха нов термос с вряла вода, после по коридора с диви вопли се разтича някакво дете, след което Настя изведнъж разбра, че болката в гърлото при преглъщане й пречи да заспи. И друго: в хоризонтално положение носът й така се запушваше, че тя можеше да диша само през устата.

С една дума, сън не я споходи. Тя се измъкна изпод одеялото, съблече халата, нахлузи пуловера и дънките, обу топлите дебели чорапи и се настани пред компютъра. Погледна оставеното от Коротков разписание на жена му: ето, сега беше най-удобният момент да й се обади. Интересно, дали Юрка не е забравил да предупреди Ирина, че Настя няма глас?

Не беше забравил. Ирина веднага отговори на повикването и седна пред своя компютър с Анютка на коленете.

— Ти мълчи, мълчи, всичко знам, ще ти разкажа — бързо заговори Ирина. Благодарение на професионалната говорна техника тя можеше да произнася думите с невероятна скорост, при това абсолютно отчетливо. — Юрка ти е поръчал да провериш за алергични пристъпи, нали? Ето, виж. Всичко е чистичко. Днес не сме яли шоколад. Здрави сме, весели сме и имаме добър апетит. Нали, Анютик?

— Да!!! — ентусиазирано потвърди детето.

— Бързо кажи на леля Настя какво яде на закуска.

— Каша! И сандче с кашкавал — докладва момиченцето.

— Сандче значи сандвич — поясни Ирина. — Сега да те питам, как се настанихте там? Защото снощи до късно бях на снимки, а сутринта Юрка не ми се обади, за да не ме буди. Аз ще задавам въпроси, а ти ми отговаряй с жестове, само кимай. Добър ли е хотелът? Удобни ли са стаите? Храната нормална ли е?

Настя на три пъти отговори с кимване.

— А ти как си?

Настя направи кисела физиономия.

— Лекуваш ли се?

Отново кимване. После още едно — за по-убедително. Настя обърна екрана, та камерата да покаже отрупаната с кутийки, шишенца, и пакетчета маса.

— Охо! — засмя се Ирина. — И какво обещават при такава масирана атака?

Настя вдигна два пръста.

— Два дена? А каква е диагнозата? Грип?

Етапът с кимането приключи, започна етап с отрицателни жестове.

— Бронхит?

Настя си помисли, че докато Ира изброи всички заболявания, които знае, главата й ще се развинти от въртене. Но опитната Ирина стигна до ларингита много бързо.

— Ясно. Чистяков знае ли?

Ето на, пак трябва да върти глава… Свят й се зави!

— Да му кажа ли?

И пак! Ама на какво прилича това! Трябва да остави клетата си глава на мира и да опита да използва други части на тялото. Настя отчаяно размаха ръце.

— Добре, добре, разбрах — отново се засмя Ирина. — Между другото, защо си облечена? Коротков ми писа, че трябва да си по халат и в леглото.

Господи, как тия актьори успяват без нито една дума, само с мимика, жестове и пози да изразяват цели свързани фрази и оформени мисли, та и чувства? На Настя й бе нужно доста време, за да обясни един съвсем прост факт: не може да заспи, защото я боли гърлото, не може да диша и постоянно нещо й пречи. Малката Анютка се смя до сълзи, докато гледаше този „театър на мимиката и жеста“. Всъщност можеше да напише съобщение тук, в скайпа, но Настя се сети за това, когато вече не беше нужно.

— Кажи на Юрка, че довечера ще се прибера от снимки към единайсет часа — заръча Ира. — При вас ще е… Колко?

„Два часът“ — отговори Настя с пръсти.

— Сигурно той вече ще спи. Жал ми е да го будя. Но ти за всеки случай го предупреди, че ще чакам да ми се обади до дванайсет по московско време, ако може — да ми звънне. В дванайсет си лягам, утре ще ставам в шест. Край, Настюша, целувам те, обичам те, чао. Оздравявай!

Настя излезе от скайпа и се зае да търси в интернет местни сайтове. Искаше да научи какво пишат журналистите за убийствата на еколозите и как жителите на Вербицк възприемат и коментират материалите им.

Информация се намери колкото щеш, също тъй огромен беше броят на коментарите във форумите под всеки текст. Всичко обаче не изглеждаше точно така, както им го бе разказал вчера Виктор Егоров. Дали майорът не бе сметнал за нужно да посвещава почти непознати хора в подробностите, или пък цялата истина не бе стигнала до него? А можеше и просто да не беше напълно трезвен. Но както се разбра, журналистите знаеха много повече. А дали тяхната информация беше вярна — не беше ясно…

При всяко положение, от коментарите във форумите излизаше, че сред гражданите съществува твърдо убеждение: някакво обществено обединение на еколози е провело изследване в някаква лаборатория. И резултатите от него дават солидни основания да се говори за екологични проблеми в северната част на града и прилежащите й територии. Ето защо е напълно разумно федералната магистрала да се прокара точно оттам, от северната страна на Вербицк, а екологично чистата южна част на покрайнините да не се засяга. Само че кметът Смелков поради лична користна заинтересованост иска магистралата да мине откъм юг. Подкрепя го група бизнесмени, която вече е изкупила цялата земя там, и когато пътят бъде построен, те ще си натъпчат джобовете и ще бутнат доста от сухото и на кмета.

Намери се информация и за самите убийства, но доста своеобразна. Впрочем и това зависеше от гледната точка… Първата публикация за загадъчна смърт на еколог се бе появила в началото на май. Там се говореше за неразкритото убийство на пенсионер, който цял живот се занимавал с опазване на околната среда. Преди няколко години се пенсионирал, но напоследък — според членовете на семейството му — намерил приложение на своите знания и дългогодишен опит, оживил се, често пътувал нанякъде, четял много специална литература. Ала не разказвал нищо конкретно на близките си, само подхвърлял: „Нищо, скоро ще научите и ще видят те тогава“.

Тази публикация не беше предизвикала никаква особена реакция от форумците. Но само след две седмици се бе появила втора: за убийството на жена, която не беше местна, на около четирийсет години. „Полицията тръгна по пътя на най-малкото съпротивление и сметна смъртта за резултат от обир — пишеше в статията, — като се опираше на едно-единствено обстоятелство: липсата на чантата. На никого в нашата доблестна полиция дори не хрумна да обърне внимание на професията на убитата. Ние проведохме журналистическо разследване и установихме, че жертвата на това жестоко престъпление е била еколог. И липсата на чантата не говори за обир, дело на случайни престъпници, както иска да ни го представи полицията, а за стремеж да се отнемат материалите, намирали се в тази чанта. Да се отнемат именно за да не ги види никой никога.“ Естествено, това беше само версия. Непотвърдена с нищо, поне в самата статия. Но и с нищо неопровергана.

По-нататък в материала доста напористо се твърдеше, че това е вече вторият известен случай на убийство на еколози във Вербицк и че позицията и на полицията, и на ръководството на града буди поне недоумение: за разкриването на тези престъпления не се предприема абсолютно нищо и това дава основание да се говори, че изясняването на обстоятелствата по делото е неизгодно на някой извънредно могъщ човек.

Реакцията на тази публикация беше вече много по-разпалена, но и това бе разбираемо: едно убийство можеше да е случайно, ала второ подобно вече говореше за организирана престъпност. Темата бяха подхванали и другите средства за масова информация, бе започнало активно обсъждане. Но местното управление на вътрешните работи се бе размърдало едва когато се бе появила статия за трето убийство, доста по-отдавнашно, ако се съди по хронологията — първо в цялата серия. Самоубил се млад мъж, самотен, малко странен, както смятали околните. Година по-късно журналистите успели да изяснят, че и той се занимавал с екологични проучвания, и тогава изводът за самоубийство бил поставен под съмнение. Само че вече било невъзможно да се провери, тялото било кремирано.

Третият епизод бе накарал всички да заговорят за целенасочено изтребване на специалисти по екология, които са провеждали някакво общо изследване. Пенсионерът и младият мъж били местни, по-точно старият бил роден във Вербицк, а младият се бил преместил тук съвсем наскоро. Жената, която също става жертва на нападение, била пристигнала във Вербицк от съседната област. Живеела в евтино общежитие, платила леглото си в стая за четирима за десет дни, от което в статиите бе направен еднозначният извод, че тя е била поканена като специалист за отработване на някаква част от изследователската работа. Общо взето трябваше да се признае, че журналистите имаха основания за такъв извод.

И ето една съвсем прясна публикация, в която е изложено същото, за което говореше снощи майор Егоров: една жена донесла в полицията писмо, доставено й по погрешка и адресирано до убития преди по-малко от две седмици мъж. Така се разбрало, че той също бил еколог и провеждал изследвания в някаква тайнствена лаборатория. А лабораторията, види се, наистина е била тайнствена и изобщо цялата тази история изглеждаше извънредно загадъчна.

Никой от убитите приживе не бил споменавал за лабораторията, от което следваше, че и самата тя, и провежданите там проучвания са били под заплаха. Еколозите даже не са споделяли с какво изобщо се занимават.

Цялата тази ситуация напомняше на Настя традиционна работа под прикритие, когато се създава някакво предприятие, в случая лаборатория, там някакви хора работят уж по профила си, а в действителност вършат съвсем друга работа. И щом някой изведнъж е започнал систематично да ги премахва, това с висока вероятност е свързано именно с тази „друга“ работа, а не с официално обявения профил на организацията.

Впрочем всичко това нямаше абсолютно никакво значение. Имало ли е прикритие или не, тя, Настя Каменская, в рамките на поставената й задача трябваше да се убеди само в едно: че екологичните проблеми няма да се превърнат в препятствие за създаването и функционирането на почивна база. Повече не й трябваше.

Четенето се проточи, периодично звънеше часовникът и известяваше, че е време да пие настойка, да прави гаргара, да сменя компреса… Тя с неудоволствие откъсваше очи от екрана, ставаше, правеше настойки, капеше капки, намокряше кърпи, увиваше врата си с полиетиленови торбички, след което доволно си казваше: „Браво на теб!“. И се връщаше при компютъра.

Както беше обещала, румената баба докторица дойде към три часа. Бързо прегледа гърлото й, провери компреса, преслуша бронхите и белите й дробове, похвали я за поставения на масата до лекарствата график, строго й заръча непременно да обядва и си тръгна, като предупреди, че ще дойде утре сутринта.

Когато донесоха менюто от ресторанта, Настя послушно избра запечени в сметана картофи, които изяде пред лаптопа.

Щом чу как за пореден път вратата се отвори, тя дори не погледна, напълно сигурна, че отново са й донесли термос с вряла вода.

— Изпратили са ви цветя — чу зад гърба си женски глас.

Настя изненадано се извърна, насред стаята стоеше огромна кошница с цветя. Тя понечи да заяви, че е станала грешка, но си спомни, че още няма глас, и се постара да покаже с мимика и жестове пълно недоумение: „На мен ли? Не може да бъде“. За по-убедително разтърси и глава, за което веднага съжали.

Момичето със строг костюм и бяла блузка, което бе донесло кошницата, й подаде малка картичка. От едната й страна пишеше: За Анастасия Павловна Каменская, беше отбелязан и номерът на апартамента й. А от другата: Добре дошли във Вербицк! Желая ви бързо оздравяване! С уважение — П. С. Ворожец, и телефонен номер.

Настя посочи с пръст името „Ворожец“ и въпросително погледна момичето.

— Пьотър Сергеевич е един от най-богатите хора в нашия град — на драго сърце поясни то — и близък приятел на нашия кмет.

Така значи! Приятел на кмета — това е добре. Дори много добре. Ако тя още беше офицер от полицията, подобно ухажване непременно щеше да я разгневи и уплаши: определено се опитват да я притискат или дори да й пробутат подкуп. Но сега е на свободна практика, не е държавен служител. Така че няма никаква опасност. Пък тя няма и никакво желание да влиза в близък контакт.

Настя кимна, давайки знак на момичето, че е приела подаръка. Взе цигарите, запали една в тоалетната, та да не умирисва стаята, после извади телефона, сложи пред себе си картичката и изпрати на посочения номер съобщение: „Много благодаря, трогната съм“.

След няколко минути пристигна отговор: „Мога ли да бъда полезен? Може би ви трябва нещо? Лекар, лекарства?“.

Виж ти! Един от най-богатите хора в града е решил да прояви благосклонност към обикновена московчанка, дошла в командировка. Това е нещо ново! Не стига, че знае за пристигането, ами е осведомен и че е болна. Интересно, какво ли иска всъщност?

Анастасия Каменская открай време обичаше най-преките пътища и поставените ребром въпроси. Затова, без да му мисли много, написа: „Благодаря, нищо не ми трябва. А на вас?“. И погледна малкия апарат с нескрито злорадство: е, какво, богати човече, как смяташ да отговориш на въпроса ми?

А въпросът очевидно не хареса на господин Ворожец, защото той не изпрати отговор доста дълго. Настя успя да направи гаргара и да прочете още няколко статии в интернет, докато получи поредното съобщение: „Достатъчно ми е да знам, че всичко с вас е наред“. За няколко секунди тя дори се почувства неловко: може човекът да проявява искрена загриженост, а тя го нагрубява. Витя Егоров вчера спомена, че началникът на управлението на вътрешните работи е близък приятел на кмета, а ето, този Ворожец също му е приятел, следователно те тримата са един отбор. И затова няма нищо чудно, че още щом с Коротков са посетили полковника, за тяхното пристигане е научил и Пьотър Сергеевич. Баев е зает човек и не толкова богат като приятеля си бизнесмен, за когото е много по-лесно да прояви гостоприемство и който определено има и повече пари, и по-луксозна къща, и по-широки възможности. Полковникът иска да окаже някакво съдействие, затова е помолил приятеля си за услуга. Вероятно и кметът е заинтересован по някакъв начин от банка АПК и с това се старае да покаже дружески жест към банкера Каменски. Възможно е и самият Пьотър Сергеевич да има строителен бизнес и да желае да си осигури подкрепата на представителите на банката, та после да получи поръчка… С една дума, може и да няма никакви „неприлични“ причини да проявява доброжелателност и любезност. И не е нужно тя да се възмущава.

Ето защо, когато получи от Коротков поредния есемес с въпроса: „Как си?“, Настя написа: „Всичко е наред. Местният бизнеселит търси приятелството ни“. И страшно се изненада, когато получи отговор: „Знам“.

— Старци, я вижте, на коя снимка ви харесвам повече?

Вера Смелкова, съпругата на кмета, учудено погледна снимките, които й подаде дъщеря й: на едната бъдещият кмет, млад и красив, държеше на ръце Лариса, още на годинка, застанал насред детска площадка, а на другата Вера и Костя водеха тържествено окичената с панделки и широко усмихната първокласничка с букет гладиоли към училището.

— Ами че ти и на двете снимки си красавица! — убедено каза Вера.

— Да бе — сбърчи носле Лариса. — На едната изобщо не се разбира какво съм, на другата ми се виждат скобите на зъбите. Но пък всички останали са още по-лоши.

Вера се усмихна и поклати глава. Ето, винаги става така! Лариска вечно е недоволна от нещо, навсякъде търси и естествено, намира проблеми или поне недостатъци. Толкова е различна от по-голямата си сестра — тя е разумна, спокойна, с удоволствие приема всички бонуси и привилегии на положението си на „дъщеря на първия човек в града“. По-голямата, първата им дъщеря с Костя, завърши Московския държавен университет и сега работи в Санкт Петербург, прави кариера, печели добре, пътува в чужбина на семинари и тренинги, повишава квалификацията си. И в личния й живот всичко е наред.

А виж, Лорик е постоянен източник на тревоги. Не иска по никакъв начин да живее в тон с положението на баща си, не желае да се съобразява, че към нея, както и към самия Костя, и към съпругата му — Вера, е насочено вниманието не само на пресата, но и на всички жители на Вербицк. Та нали семейството на кмета е неговата репутация! Лорик отказва да живее с родителите си в резиденцията, на нея й дай свобода в празния градски апартамент и право да ходи където си ще, да се среща с когото й падне и да се облича като плашило! Огромен труд й струваше всеки път да придумва момичето да остане с тях поне няколко дена. Днес тя дойде по собствена инициатива, с което страшно зарадва Вера.

— Татко ти да каже — предложи на дъщеря си. — Нали той е нашият главен експерт по женска красота.

Подаде снимките на мъжа си. Константин Кирилович ги разгледа с разнежена физиономия.

— Колко хубавичка беше! Просто ангел! И къде се дяна всичко това?

— Дай накратко, тате — нетърпеливо го прекъсна Лариса, — коя е по-добре да взема?

— Да я вземеш за какво? Смяташ да подариш детска снимка на гаджето си ли? Или да я пуснеш в интернет?

— Абе на Милка й трябва! Тя ме помоли за някакви снимки, където си с децата си.

— На коя Милка? — навъси се Смелков.

— Ами на Милановская! Ти да не забрави? След две седмици ще участваш в „Персона“. Тя иска да покаже снимки, на които си млад, да разкаже какъв добър съпруг и баща си. По-точно, ти ще разказваш, водещата ще те попита.

— Ама вие приятелки ли сте с Милановская? — учуди се Вера.

Впрочем учудването й не беше съвсем искрено. Родителите на Лариса Смелкова отдавна бяха разбрали, че момичето старателно крие от тях личния си живот, и то далеч не защото в него има нещо осъдително, а само като протест срещу контролирането. Те не познаваха нейните приятели и кавалери, макар да подразбираха, че дъщеря им има и приятели, и кавалери. Началникът на службата за безопасност при кмета си знаеше работата, но все пак щеше да е за предпочитане лично да познават тези, с които дружи Лариса.

— Не че сме толкова близки, но се познаваме още от първото предаване. Така, виждаме се понякога. Тя е страхотна! Добре, ще взема и двете снимки, и без това и на двете съм грозница.

— Не си измисляй — гальовно каза Вера.

Впрочем едва ли думите й бяха чути. Лариса грабна снимките и изхвърча от стаята, където родителите й пиеха вечерния си чай.

— Ето, вечно става така — покрусено въздъхна съпругата на кмета. — Не ни чува изобщо, живее някакъв свой живот, съвсем се откъсна от нас. Дори приятеля й не сме виждали.

— Докладваха ми, че не са засичали Лариса да има някакви опасни връзки — твърдо отговори Константин Кирилович. — Около нея се въртят много младежи, забавляват се заедно. Ти какво, да не искаш моята служба за безопасност да се навре и в леглото й? Те си имат други задължения, още повече сега, когато изборите наближават.

Но Вера не смяташе да се предава.

— Защо не помолиш Игор да възложи на хората си да научат с кого се среща Лорик, че бог знае какъв е…

— Ама какви ги приказваш! — възмути се Константин Кирилович. — Да занимавам с такива глупости началника на полицията — неприлично е.

— Но той не е само началник, той е и твой приятел, хем най-добрият. Защо да не го помолиш?

— Защото Игор и без това си има достатъчно грижи — отсече кметът. — Аз ще си поговоря с Лариса, ще й кажа да ни запознае с постоянния си приятел. Но съм уверен, че там не може да има нищо лошо. Ходи с него на театър, на някакви концерти, със сигурност е прилично момче. В края на краищата тя е на двайсет и три години, не е дете.

— Ами поговори си — ядосано се тросна Вера. — Кажи си бащината дума. Защото това момиче остана съвсем без контрол. С тези избори ти съвсем престана да мислиш за семейството си.

Константин Кирилович решително се надигна от масата и тръгна към стълбището за втория етаж. Вратата на стаята на дъщеря му беше широко отворена, Лариса говореше по телефона и същевременно, ако се съдеше по задъхания й глас, правеше още нещо.

— Аха… не, днес вече не мога да стигна до теб, при старците съм, нали трябваше да намеря албумите със снимките… Хайде утре… Не, Милка, сутринта не мога да стана толкова рано, хайде някъде привечер… Или, ако искаш, следобед ще те закарам до студиото… Да, окей, разбрахме се!

Момичето видя, че баща му е застанал на прага, хвърли телефона на кревата и направи сложен пирует.

— Лично господин кметът е почел с присъствието си моята скромна обител! С какво мога да се отблагодаря?

— Не прави циркове — строго я смъмри Константин Кирилович. — Отдавна си обещала на нас с майка ти да ни запознаеш със своя ухажор. Идва време обещанията да се изпълняват. Кога ще го доведеш вкъщи? Та ние се безпокоим, трябва да имаме представа с кого общуваш.

— Ох, татеее — капризно проточи Лариса, — пак ли започна бе… Отдавна вече не съм дете. Нормално момче е, не краде, не се дрогира, от прилично семейство е.

— Точно затова с майка ти не разбираме защо го криеш.

— Ама никого не крия! Просто всичките тия сгледи… Старомодни работи. Чак е смешно.

Константин Кирилович осъзна, че подходът „благороден баща“ тук не минава, ще трябва да стане „демократ“. Първо да се усмихне, после да се постарае да направи тона си по-простодушен.

— Лорик, котенце, разбирам те като никой друг. Много добре си спомням какъв бях и аз на твоите години. Вече учех в Перов, в института, живеех далече от родителите си, срещахме се с майка ти. И когато моята майка, твоята покойна баба, дойде да ме види и помоли да я запозная с приятелката си, реагирах с бурно негодувание. През двете години бях свикнал да не се отчитам пред никого, камо ли да докладвам какво става с мен. Спомням си, тогава дори се скарахме. Така и не можех да разбера нейната настойчивост по този въпрос. Но сега много добре разбирам майка ти. Аз, нали съм мъж, лесно приемам възрастта си, а тя все пак е жена.

— Та какво общо има тук възрастта? — недоумяващо попита Лариса.

— Разбираш ли — замислено продължи Константин Кирилович, — навремето имаше един филм с Ани Жирардо, казваше се „Последната целувка“, естествено, ти не си го гледала. Прожектираха го във времената на моята младост. Там една жена приблизително на възрастта на майка ти, с две големи деца, научава, че мъжът й има връзка с младо момиче. И тази измамена съпруга стои пред огледалото полуоблечена, оглежда се и казва на своята събеседничка: „Виж каква хубава фигура имам, кожа, коса… С какво, с какво съм по-лоша от това момиче?“. А събеседничката й отговаря: „Една жена, която има син на двайсет и пет години, няма как да бъде на трийсет“. Разбираш ли?

— Не — честно заяви Лариса.

— Майка ти никога няма да признае, че ти вече си голяма, защото това автоматично ще означава, че самата тя вече не е млада. Погледни на това с разбиране. Какво ти струва да дойдеш с този твой приятел на вечеря вкъщи или дори просто на чаша чай? Ще загубите за това час и половина-два, а ти задълго ще се отървеш от неприятни разговори. Просто проумей, Лорик: работата не е в недоверието, работата е в подсъзнанието. Разбира се, майка ти никога няма да си го признае и ще казва, че се тревожи за теб, а всъщност всичките й притеснения идат от страха й да приеме, че вече си голяма. Така де, дай й още известно време да поживее с илюзиите си. Не е трудно, нали, котенце?

— Е, добре — неуверено въздъхна Лариса. — Ще помисля.

— Помисли, помисли. И достави радост на майка си.

Константин Кирилович целуна дъщеря си и слезе при Вера. Жена му го погледна въпросително и с тревога.

— Поговори ли й?

— Поговорих й.

— И какво каза тя? Кога ще ни запознае с него?

— Мисля, че много скоро — усмихна се Смелков. — Обеща да помисли. Но по очите й прочетох, че ще направи това, за което я помолих.

— Как успяваш? — нежно прегърна мъжа си Вера. — Никой нищо не може да ти откаже. Дали умееш да намираш точните думи, дали покоряваш с интонация, дали пък с нещо друго… Толкова години сме заедно, а аз така и не проумях каква е тайната ти.

Самият той не разбираше това. Просто знаеше, че наистина има такава дарба. Знаеше го от малък.

Ако преди много години бяха попитали учителите от Вербицкото училище номер 18 кой е най-добрият ученик в класа им, всички единодушно щяха да назоват Игор Баев, а за най-симпатичен и приятен да определят Костя Смелков. Костя се учеше добре, макар и не толкова блестящо като Игор, но се радваше на безусловната и необяснима обич на целия педагогически колектив. Виж, на въпроса „Кой е лидер на този клас?“, отговорът несъмнено щеше да бъде един: Петя Ворожец. Дребничък, слабичък, дори хилав, двойкаджия, той беше авторитет за всички момчета в класа. Уважаваха Петя, задето, макар и най-слабият ученик, не се бе поставил в положение на смачкан аутсайдер и не смяташе, че двойките в бележника му го лишават от правото на глас. Смело, дори нахално спореше с учителите, ако смяташе, че се върши някаква несправедливост, и яростно защитаваше всички оскърбени.

Игор Баев и Костя Смелков бяха приятели от детската градина, живееха в съседни блокове, заедно влязоха в първи клас и седнаха на един чин. Към края на учебната година към тях се присъедини незабележимият средняк Димка Голиков, а също и Петя Ворожец, който веднага зае лидерското място в компанията и устойчиво запази тази позиция чак до края на училището.

Първата цигара в трети клас и първата бутилка бира в пети момчетата получиха именно от ръцете на своя дребен и хилав водач на групата. А колко сладоледи изядоха с негови пари! Колко филми изгледаха! Петка винаги беше изобретателен и активен, той решаваше на какво ще играят днес и с кого, и по какви правила, сам измисляше игри и развлечения. А във всички момчешки спорове беше съдия, чиято дума бе последна и необорима. И всъщност нямаше никакво значение какви точно оценки има в бележника си. Какво са оценките? Те са важни за родителите и учителите, а за приятелите е от значение съвсем друго.

Петка проявяваше и огромни организаторски способности, след като рано схвана, че личните амбиции и интересите на работата са различни неща и не бива да се събират в една купчина. След като забеляза, че възрастните обичат Костик и винаги са готови да му съдействат, често се разпореждаше:

— Костян, иди при завуча3 и го помоли да не викат родителите на Люска, кажи, че тя всичко ще научи и утре да я изпитат. Днес математичката й писа двойка несправедливо, Люска е стояла у Иванова до среднощ, утешавала я е и затова не се е подготвила. А нали Иванова изгуби състезанието, пък Люска като вярна приятелка седяла с нея и й бършела носа.

— Ти иди, като си толкова справедлив — тросваше се отначало Костя. — Защо пращаш мен?

— Защото ти ще успееш, а аз не. Кой съм аз, та да ме слушат? — с обезоръжаваща прямота отговаряше Петка.

И наистина Костя Смелков успяваше. Отиваше при завуча, при директора или при преподавателя и оправяше нещата. Кой знае защо, никой възрастен не му отказваше.

По същия начин пращаха Костик на преговори с представители на други „отбори“, улици и училища. Ако преговорите се проваляха, в действие влизаше тежката артилерия — високият и мускулест спортист Игор Баев, винаги мрачен и съсредоточен, удрящ безжалостно и до кръв. Баща му, офицер от милицията, тренираше и приобщаваше към спорта способното момче и Игор с пълно право беше гордостта на класа, защото освен отличните оценки печелеше и спортни победи за своето училище. Учеше с лекота, без напрежение, бързо си подготвяше уроците и му оставаше достатъчно време и за игри.

Дребните и неособено сложни задачи Петя възлагаше на Димка Голиков, момче не твърде способно, но старателно и педантично до смъртна досада. Пратеха ли го за сладолед, поръчвайки му да донесе четири фунийки по 19 копейки срещу събраните 80, Димка връщаше 4 копейки ресто. Отброяваше ги от рехавата купчинка медни монети, извадена от джоба му, при това търсеше точно онези от по две копейки, които бе получил от продавачката. Четири копейки в каквито и да било други монети не го задоволяваха. Момчетата му се смееха, но без злоба. Те обичаха Димка въпреки някои негови странности.

Самият Петка не се захващаше с преговори и отбягваше сбиванията.

— От мен няма да излезе нито дипломат, нито боец — казваше. — Моята работа е да спечеля пари, за да нахраня мама и да поощря когото трябва.

Под поощряване се разбираше, че той, Петя Ворожец, е готов да прояви щедрост и да почерпи хората, спомогнали за решаването на конфликта. Черпеше първо със сладолед, после с цигари, сетне с бира, а след това и с по-сериозни напитки. „Всеки труд трябва да бъде заплатен“ — повтаряше той едва ли не всеки ден и по най-различни поводи.

Колкото до майката на Петка, положението й беше тежко. Докато беше бременна, таеше надежда, че бащата на детето ще се ожени за нея, ала месец след раждането на сина й лекомисленият любим я заряза окончателно и изобщо изчезна от Вербицк. Тогава младата жена започна да пие. Пропи се доста бързо, но задълго запази нежната си красота. През периодите на просветление, които все повече се скъсяваха, беше ласкава и любяща, до безкрай прегръщаше и целуваше синчето си и го наричаше „моето съкровище, надежда и опора“. Затова пък през черните периоди причиняваше страдания на Петка, който въпреки всичко обожаваше своята безпътна майка. Момчето не знаеше абсолютно нищо за биологичния си баща, освен, разбира се, че е „развейпрах и мръсник“, ала пристрастието си към чистотата и реда явно не беше наследил от майка си, която, съсредоточена в пиенето, не забелязваше в каква кочина превръща жилището си. Беше способна да изчезне за ден-два и можеше да доведе вкъщи почти или напълно непознати, случайни хора. А често, докато още бе запазила външната си привлекателност, поспечелваше за алкохола по стария известен начин, без да се съобразява с присъствието на сина си. Петка миеше, чистеше, разтребваше, переше, готвеше, носеше продукти. И покриваше проснатата на пода, пиянски хъркаща своя майка със старото памучно одеяло, пъхайки под главата й възглавница, тъй като дребното слабичко момче не можеше да вдигне и сложи на дивана едрата жена.

Естествено, ученето не му беше интересно. Интересно му беше да печели пари и тъкмо с това се занимаваше някъде от седем-осемгодишен: „делови хора“ забелязаха оправното, не за възрастта си схватливо и при това учудващо дребно и външно хилаво хлапе, и успешно го използваха като куриер в своето цехово нелегално производство. Да донесе пакети със суровина, да отнесе готова продукция, да предаде пари, бележка или устно съобщение… Колкото и милицията да завардваше местата, където вилнееха далавераджиите, на никого и през ум не минаваше да заподозре детето, защото Петка и на 15 минаваше за десетгодишен, а пък на 9-10 буквално изглеждаше като хлапе от детска градина. Ако го наблюдаваш отстрани, без да го заговаряш, беше трудно да предположиш какви хитри комбинации и обиграни съображения се въртят в главата му.

Та така се оформи и ето вече почти петдесет години съществуваше тази компания: Игор Баев, Константин Смелков и Пьотър Ворожец. Силата, обаянието и парите.

А Дима Голиков отпадна от компанията. И умря в областния психо неврологичен интернат.

Коротков пристигна късно вечерта уморен, доволен и сит.

— Наложи се да вечерям с важни за нас хора — поясни той, млясна Настя по бузата и забеляза, че тя се намръщи, щом усети миризмата на алкохол. — Ами ти как си тук?

— Вече мога да говоря — похвали се тя. — Оказа се, че билките от тайгата действат. Дори на Чистяков се обадих, той нищо не забеляза.

— Браво! — зарадва се Юрий. — А инак как се чувстваш? По-добре ли си?

— Абеее… — Настя разстроено махна с ръка и се извърна. — Главата ми изобщо не работи, през нощта не спах заради тоя тъп ресторант, през деня не успях да дремна, постоянно нещо ми пречеше. Четох разни материали в интернет, много неща прехвърлих, но полза никаква. Не мога да си събера ума и да обмисля информацията.

— Нищо, утре ще се полекуваш още и напълно ще се съвземеш. Иначе тъй с болната си глава ще наплашиш всички тук. Защо си обидила Ворожец? Човекът чистосърдечно търси приятелството ни, а ти го джафкаш. Намери ме чрез банката, казали му в кои организации смятах да ходя днес. Защо му се нахвърли?

Настя започна да се оправдава, но колкото повече думи произнасяше, толкова по-ясно разбираше, че говори глупости. Юрка беше прав, тя не биваше да се държи така. Беше непрофесионално. Тук те бяха в чужд град и всеки източник на информация беше безценен. Да не говорим, че при намерението да се прави бизнес в града, би било непростима грешка да си развалят отношенията с един от най-богатите хора тук.

Оказа се, че Пьотър Сергеевич ги канел да поживеят няколко дни в неговата къща. Обещавал да им помогне с информация и предлагал цял куп битови удобства: като се започне от басейн със сауна и се свърши с готвач, който би сготвил всичко, което гостите пожелаят.

— Имаш късмет, че целият хотел знае за настинката ти — ядосано я мъмреше Коротков, — предупредили са и Ворожец, така че той е възприел твоите циркове адекватно, разбира, че не може да се сърди на болна жена.

Настя дълго се покайва, после още по-дълго слуша разказа на Коротков за всичко, което той бе успял да изясни в резултат на днешните си срещи. Страшно й се спеше, а щом от отворения прозорец долиташе силен звук, се стресваше и започваше да се тормози, че ако през нощта пак е шумно, утре тя съвсем ще се скапе и денят ще отиде нахалост…

Накрая търпението на Коротков се изчерпа.

— Павловна, ти в какво си се превърнала, а? Забрави ли как спеше на пода върху моето яке, завита с твоето? А якето на Селуянов си подлагаше под главата вместо възглавница. Лампата свети, телефонът звъни, ние сновем насам-натам, говорим, а ти поспиш час-два — и пак си готова за работа. Докога ще мрънкаш за безсънната си нощ? Не се била наспала — виж я ти, голям праз! Сватбата ти пречела! Ами по-добре да се беше зарадвала, че ето на, хората са щастливи, празнуват, не са загубили способността си да се веселят и радват! Дори още една нощ да не дремнеш, пак не е катастрофа. После ще си отспиш. Защо не спираш до безкрай да ми дуднеш за това? Ако искаш, да се преместим оттук, да сменим хотела. А ако не щеш, престани да повтаряш като повредена грамофонна плоча, че не те оставяли да спиш. Станала си също като онези монаси.

Настя се слиса.

— Какви монаси?

— Ами имаше една такава притча за трима монаси. Вървят те от един манастир към друг. Стигат до река, на брега плаче жена, трябвало да премине до другия бряг, но я било страх от водата и не можела да плува. Един от монасите я взема на ръце и преброжда реката, оставя жената на земята и всички си продължават по пътя. Човекът, който я пренесъл, си върви, разглежда птичките, дърветата, а другите двама нацупени, мрачни като облаци, не му говорят. Стигат до манастира и му казват: ти наруши обета, който си дал на Господ — да не докосваш женско тяло. Извърши непростим грях и трябва да понесеш наказание, ние непременно ще доложим на игумена какво си сторил. А третият монах им отговаря: „Аз пренесох жената през реката, оставих я на сушата и си продължих по пътя. А вие още я носите“. Та и ти така. От сутринта мъкнеш един и същ товар. Остави го най-сетне на земята и си продължавай живота!

В първия момент Настя се обиди. Макар да съзнаваше, че Юрка е прав, кой знае защо й беше неприятно, сякаш — за кой ли път днес! — я бяха уличили в необмислено, глупаво и някак детинско поведение. Точно нея, петдесет и четири годишна жена, пенсионерка! И то кой? Старият верен приятел… От обида дори очите й се напълниха със сълзи.

Коротков, естествено, забеляза как моментално се развали настроението й, но постъпи мъдро: пожела й лека нощ и се скри зад вратата, разделяща апартаментите, сякаш нищо не се беше случило. След известно време тя го чу да разговаря по телефона с Ирина. Настроението й, и без това лошо, окончателно се скапа. За последен път през днешния ден изпи настойката, направи гаргара, проми носа, изми си зъбите и си легна.

Но сънят не идваше, макар само преди половин час да беше сигурна, че ще заспи моментално, ако не й попречи някоя шумотевица отвън. Шум нямаше. А сънят не идваше. Вместо него я спохождаха какви ли не неприятни мисли. Думите на Юрка й изглеждаха обидни и несправедливи, но много скоро Настя разбра, че той е прав.

През младежките години всяко хубаво събитие, всяка дребна сполука, най-обикновена радост се изживяваха ярко и живо, докато дребните и дори големите несгоди лесно се забравяха, изместени от други събития, а пък битовите неудобства изобщо не заслужаваха внимание. Сега, когато бе прехвърлила петдесетте, тя бе изгубила способността си спонтанно и до самозабрава да се радва на всичко хубаво, положителните емоции бяха избледнели, посивели и явно отслабнали. Затова пък всяка негативна дреболия моментално се превръщаше в разкалян път, по който мисленето й буксуваше и затъваше в локвите. „Такъв бил, значи, механизмът за превръщане на един доскоро приятен човек в стар мърморко и кавгаджия — помисли си тя с ужас. — Той забелязва само недостатъците и задълго се оплита в тях… И аз ставам същата.“

Отхвърли одеялото, загърна се в халата и се потътри към банята да пуши. Седна в края на ваната и се заразглежда в голямото колкото човешки бой огледало. От недрата на отражението я гледаше немлада жена с уморено бледо лице и угаснали очи. „За нищо на света! — прелетя в главата на Настя Каменская. — Няма да се поддам, няма да позволя на този старчески механизъм да ме смачка. Какво от това, че ми липсва воля да се радвам бурно и от сърце, както някога, но поне трябва да се науча да контролирам своите мисли и думи, за да не се оплитам в негативното. Това е по силите на всеки човек, стига да има желание. А аз имам. Защото не искам да се превърна в стара заядлива лелка, от която всички ще бягат като от огън.“

Тя реши незабавно да премине към изпълнение на замисленото. Легна, угаси аплика, постара се да се отпусне, започна да задрямва… Чу далечен вой на сирена на „Бърза помощ“ и веднага се улови, че замърмори наум: „Ето на, моля ви се. Тъкмо заспивах! А и как да затворя прозореца — задушно е, а аз не мога да спя така. Няма да мигна чак до сутринта…“.

И се сепна. Не, трябва да мисли другояче. Колко е хубаво, че „Бърза помощ“ е поела нанякъде! Някой е зле, някой се нуждае от помощ, и ей сега лекарите ще пристигнат при човека, ще направят каквото трябва, ще го спасят. И всичко ще бъде наред. Колко е хубаво, че линейката е пуснала сирената, защото, ако човекът вече не се нуждаеше от помощ, щяха да го карат бавно, безшумно. А щом има сирена, значи, има надежда. И на това тя може и трябва да се радва.

Изведнъж с учудване осъзна, че се усмихва в тъмното.